(Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент)

Глава 8

Стив отвори очи. Чизъм се бе навел над него, разтърсваше го за раменете и леко го пляскаше по бузите.

— Хей, хайде де! Събуди се! Събуди се!

— Какво? — Стив се надигна и се закашля. Миризмата на рейнбоу изпълваше ноздрите му, усещаше вкуса й върху езика си.

Чизъм сбърчи нос.

— Колко изпуши от това нещо?

— Не си спомням… — отвърна Стив с дрезгав глас. Чувстваше езика си залепен за небцето. — Жаден съм…

— Изпий това… — Чизъм му подаде чаша с вода, която шумно се пенеше.

Стив я погледна подозрително.

— Какво е това?

— Нещо, което ще ти помогне да си вдигнеш задника от това легло и да стъпиш на пода. Хайде! Ставай! Вече е шест без петнайсет, а в шест и половина трябва да си на ниво А–2.

Стив изпи чашата, после седна, стъпи на пода и се наведе. — Ще повърна…

— Няма да повърнеш. — Чизъм енергично разтри гърба му. — Вдишай, хайде… дълбоко.

Стив го послуша. Това предизвика нов пристъп на кашлица, но пък се почувства по-добре. Умът му се избистри достатъчно, за да може да си спомни за сестра си. Отметна рязко глава. Една невидима тежест падна с беззвучно тупване от долната част на мозъка му.

— Роз! Къде е Роз? — задъхано попита той.

— Точно зад теб.

Стив се обърна и почти падна от леглото. Напълно облечена, дишаща дълбоко през уста, Роз лежеше на другата страна. Клепачите й бяха полуотворени и се виждаше бялото на очите й. Лявата й ръка лежеше върху корема, другата бе с дланта нагоре, между пръстите й имаше угарка. Одеялото под нея бе опърлено — малка подробност, за която Чизъм се беше погрижил, преди да събуди Стив с една инжекция, предназначена да противодейства на натриевия пентотал.

— Кълъмбъс, изглежда ужасно.

— Ще се оправи. Да я оставим да спи. Ще се погрижа за нея по-късно. — Чизъм взе угарката от ръката на Роз и вдигна другата от масата, където Стив я беше изпуснал преди пристигането на Q-взвода. Помириса и двете и се намръщи неодобрително. — Кентъки Блу… нищо чудно, че ти е блокирала мозъка. Силна, но нечиста. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не.

— Качеството е лошо. Ако е добро, можеш да тунелираш с три до четири дръпвания, но ако попаднеш на некачествена, можеш да бъдеш неприятно изненадан. Вместо ушите ти да се превърнат в крила, ще се почувстваш, сякаш си получил удар между очите от стокилограмов военен полицай. Неприятно преживяване.

— Ужасно. — Стив стана и се подпря на стената. — Как й позволяваш да пуши такъв боклук?

Чизъм прие вид на оскърбената невинност.

— Аз дай позволявам? Ти защо й позволи?

— Ти си я научил!

Чизъм поднесе угарката под носа на Стив.

— Не и този боклук. Аз доставям само добра трева. Е, може би от мен научи откъде да я намира… но не съм я карал насила.

— Хайде де!

Чизъм го изгледа спокойно.

— Стив, не давам пукната пара какво мислиш. Но аз не съм карал Роз да прави нищо, което тя не е искала. Ако питаш мен, тя започна да пуши заради теб. Не беше докосвала трева, докато не пристигна новината, че си свален. — Чизъм се изсмя гневно. — Кълъмбъс! Аз ти правя услуга…

Стив сграбчи ръката му.

— Джон! Виж… извинявай… Не исках да те обидя. Просто… Кристо! Чувствам се така, сякаш върху мен е паднала скала един тон!

„Току-що падна — помисли Чизъм. — Но ще го научиш по-късно, летецо.“ Усмихна се разбиращо и потупа Стив по рамото.

— Пооправи ли се?

— Да, малко. — Стив усети, че подът е престанал да се движи под краката му. Хвърли последен загрижен поглед към Роз, след това отиде във всекидневната. — Това място е сигурно, нали?

Чизъм го гледаше озадачено.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че няма опасност, хм… е… няма опасност някой да подслушва?

Чизъм се засмя снизходително.

— Защо някой ще иска да подслушва? — Подаде на Стив жълтата му фуражка и кутията с инструменти.

Стив не изглеждаше убеден.

— Случва се, нали?

Чизъм се усмихна и го поведе навън.

— Дори да се подслушва, момчетата от Черната кула няма да го кажат на мен. — Той затвори вратата на осмо отделение, отиде при товарния асансьор и натисна бутона. — Успокой се, Стив. Ако това място не е сигурно, отдавна да съм произнесъл по телевизията прощалната си реч. — Чизъм намекваше за ритуалното самопризнание, правено от трекерите преди изпълнението на смъртната присъда за нарушение на Първи кодекс — разстрел от наказателен взвод пред телевизионните камери.

Влязоха в асансьора и тръгнаха надолу. През ума на Стив премина страховита мисъл.

— Кристо! Какво ще стане, ако пред отделението срещнем онези двама дежурни?! Ако са проверили през нощта? Сигурно са докладвали, че ме няма!

— Успокой се. Не са. Какво мислиш, че е това — любителска игра? Аз съм професионалист. Когато предложа да уредя нещо, го правя както трябва!

— Как?

Чизъм го погледна с лукава усмивка.

— Как ли? Хм! Мислиш ли, че ще ти разкрия всичките си тайни? Какво целиш, да ми вземеш работата?

Стив успя да се усмихне.

— А да има такава възможност? Не. Просто бих искал един ден да мога да ти се отплатя, но… там, където отивам… — Гласът му заглъхна.

Асансьорът спря, слязоха и отидоха при паркираните колички.

— Не се безпокой. Пак ще се върнеш горе. Нищо не се знае — един ден може аз да те моля за услуга.

Генералният президент Джордж Уошингтън Джеферсън 31-ви излезе от частния асансьор, който свързваше кабинета му в Белия дом с Клаудландс и отиде до бюрото си. Джеферсън беше посивял едър мъж към шестдесетте. Беше няколко килограма по-тежък, отколкото би искал личният му лекар, но се движеше леко и с увереност, която може да се очаква от човек на върха на изключително стабилна структура. Умереният му тен правеше светлите му сиво-зелени очи да изглеждат още по-бледи. Хората, които го виждаха, винаги гледаха очите. Бяха очи, които могат да ти намигнат и в следващия миг да станат леденостудени. Когато светлината изчезнеше от тях, това беше лош признак.

Макар да не беше точно копие, кабинетът на Джеферсън беше моделиран по Овалния кабинет, използван от президентите в Америка преди Холокоста. Също като предшествениците си в Първото семейство, Джеферсън обичаше да мисли, че поддържа връзка с великите и благородни традиции на миналото; всичко онова, което беше най-умно и най-добро в една някога голяма страна, която един ден щеше да се възроди и да стане дори по-велика отпреди…

Две знамена висяха провесени на кръстосани дръжки зад стола му, над тях бе закачен голям орел, изрязан от тъмно дърво — шията му бе извита предизвикателно, крилата бяха полуразперени. Знамето вдясно, когато бе седнал, беше старата слава; другото беше основано на известното някога „въстаническо“ знаме: диагонален син кръст, ограден с бяло, на червено поле. Кръстът имаше девет бели звезди — символизиращи вътрешния щат Тексас в центъра, ограден от осем външни щата и нови територии. На извитата стена, отстрани на знамената, имаше два високи прозореца с дървени каси.

Генералният президент погледна за момент през прозорците към летните багри, украсяващи любимия му компютърно генериран образ на природата на Ню Ингланд отпреди Холокоста, после с кратка въздишка на съжаление се обърна към многоекранното си видео.

— Нанси?

На големия централен екран се появи дежурната от външния кабинет.

— Добро утро, господин президент.

Генералният президент кимна и каза:

— Фран дойде ли? — Излишен въпрос: никой никога не закъсняваше за аудиенция с Генералния президент. Въпросът беше зададен, защото притежателят на абсолютната власт спазваше — пак като своите предшественици — изискания протокол от стария свят.

— Да, сър.

— Добре. Помоли я да влезе. И, Нанси…

— Да, сър? — каза Нанси Рейгън Джеферсън. Като повечето от личния състав на Първото семейство, тя беше близка роднина на Генералния президент.

— Покажи ми на екрана резюмета на файла на Брикман и на свързания с него материал. — Едно от предимствата да си президент беше да караш други да натискат бутони. Видеото на Генералния президент се активираше от гласа му — както и вратите на личния му асансьор и самият асансьор.

Фран Делано Джеферсън натисна зумера на вратата. Образът й се появи на друг от монтираните на бюрото на Генералния президент монитори.

— Влез…

Този път гласът активира въртящата се врата, свързваща кабинета му с този зад него. Фран влезе в цилиндричната кабина, тя се завъртя и я откара при Генералния президент. Врати с подобна конструкция, известни като въртящи се прегради, които позволяваха само оторизиран персонал да влиза един по един, сега имаше във всички помещения с висока сигурност. Въртящи се прегради бяха инсталирани в комплекса на кабинета на Генералния президент преди двеста години след един опит за „дворцов преврат“, в който шестима първи братовчеди на Генералния президент — Джордж Уошингтън Джеферсън 22-ри — бяха нахлули и го бяха застреляли, преди да ги спрат.

— Вземи стол и седни — каза Генералният президент.

Фран взе стол, седна и възпитано събра ръце в скута си.

Генералният президент махна с ръка към дисплея на първия от екраните, който Фран можеше да вижда само странично.

— Мисля, че трябва да взема някой, който да резюмира резюметата — каза той с чувство на хумор. — Разкажи ми основните моменти от историята на този младеж.

— Свален е над Уайоминг. Не го убиват и той се сприятелява с някои от мютите, които го излекуват. Те, изглежда, практикуват някаква форма на „природна“ медицина. Комбинация от билково лечение и биополета. Дава резултат. Левият му крак… който според Брикман е бил счупен… беше прегледан на рентгеновия апарат на долния етаж. Никаква следа от счупено. Съвсем цял е. Двамата главни похитители били летописци — Мистър Сноу и Кадилак, неговият вероятен наследник. Ще чуете да се споменават в официалния отчет на съвета на оценителите. Онова, което не се споменава, е, че Мистър Сноу е също и повелител. Седми кръг…

— Който вика бури?

— Да, сър. Той почти е унищожил „Луизианската дама“. За инцидента се съобщава в бойния рапорт на командир Хартман от 12-и юни. Може би ще намерите, че заслужава да се прочете. Новината за Мистър Сноу определено е лоша. Той и Кадилак са, според Брикман, много интелигентни.

Генералният президент кимна.

— Не съм изненадан. КЪЛЪМБЪС предсказа възможна еволюция на „умни мюти“.

— Кадилак, вторият летописец, е млад. Осемнадесетгодишен. Не е повелител, но също има в ръкава си скрит коз. Той е прорицател. Претендира, че може да чете камъни. Брикман не е бил свидетел на това, но казаното от Кадилак е било потвърдено от Мистър Сноу.

Генералният президент изучаваше Фран.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Че Кадилак е прорицател? Или самата идея, че с помощта на виждащи камъни може да се предсказва бъдещето?

— И двете…

— Сър, аз… аз нямам нужната квалификация да правя преценка в тази област. Но ако искате личното ми мнение, бих казала, че се отнасям към тези въпроси без предразсъдъци.

Генералният президент се усмихна.

— Говориш като член на върховния съвет. Има ли още нещо?

— Има. Брикман не си е губил времето. Накарал е мютите да му помогнат да построи планер, като е използвал части от два паднали скайхока и в замяна е научил Кадилак да лети. За една седмица мютът се е научил да го управлява, сякаш е завършил Въздушната академия.

— Продължавай…

— Брикман също е открил, че партньорката на Кадилак по легло… една шестнадесетгодишна мютка на име Клиъруотър, е повелителка от втори кръг. Тя и Брикман са имали кратка интимна връзка. Било е буквално само за една нощ, но изглежда, е оставило своя отпечатък. От признанието на Брикман не е ясно дали младият летописец знае за това.

Генералният президент кимна.

— Предполагам зависи от това на кой камък е седял.

Фран се засмя. Връзката й с Генералния президент беше достатъчно близка, за да позволи известна неофициалност.

— Да. Но не ми позволявайте да създавам във вас погрешно впечатление. Това не е толкова лошо, колкото звучи. Брикман може би… както казват пионерите… има „туземна любовница“, но не е останал там. Мистър Сноу е с израстъци по главата, но Кадилак и Клиъруотър не са. Нещо повече. Те са… ако използвам думите на Брикман… „свръхнормални“. Те имат не само прави крайници и гладка кожа… но и чиста кожа и са надарени. Идеални кандидати за списъка за Талисмана.

— Невероятно… — замислено каза Генералният президент.

— Докато беше под въздействие на дрогата на истината, Брикман каза ли защо е скрил всичко това от оценителите?

— Да. Погрешно чувство за лоялност. Той чувства, че дължи живота си в повече от един случай на Мистър Сноу. Дал е дума на стареца да не разкрива голямата тайна на племето — че Кадилак и Клиъруотър са не само надарени, но и че по тяло не се различават от трекерите. — Фран спря. — Прибавете към това и Мистър Сноу и се получава едно много силно племе.

— Твърде силно — каза Генералният президент.

— Има и други причини, поради които Брикман е мълчал. Той е бил нападнат от тази… млада дама. При създалите се условия не е учудващо, че е имало реакция от негова страна. А и като добре трениран, амбициозен млад мъж той не е искал да съсипе перспективите си за кариера, като говори за магия.

Генералният президент кимна и каза:

— Защо обаче са го оставили жив? Това е, което наистина ме интересува. Хвърлил ли е някаква светлина върху този въпрос?

— Да, сър. Племето е искало да му покаже… и чрез него да ни каже… на какво са способни Плейнфолк. Дали са му и нещо друго, което да съобщи. Пророчеството за Талисмана. То, изглежда, силно го е впечатлило.

— Мен също ме впечатли, Фран. И все още ме впечатлява… след всичките тези години. — Генералният президент завъртя стола си надясно и за момент погледна замислено през прозорците, после отново се обърна към Фран. — Това ли е всичко?

— Да, сър… плюс две бележки под линия. М’Кол… племето Плейнфолк, което го е държало в плен… очевидно е казало на Брикман, че той е свързан с Талисмана.

Интересът на Генералния президент нарасна.

— И ти наричаш това бележка под линия? Какво друго е казал?

Фран разпери ръце.

— Специалният взвод Q–6 са направили най-доброто, но не са научили нищо повече. Фактически фразите, които е използвал Брикман, са били „свързан с“ и „под негова защита“ или „знак“, или „сянка“. Изглежда, Кадилак и Клиъруотър също влизат в тази категория. Това може да е много интересно. Като „свръхнормални“ те са идеална партия за размножаване.

Да… — Генералният президент присви очи. — А има и други пермутации…

Фран не разбра какво искаше да каже и предпочете да замълчи. Видя обаче, че Генералният президент я гледа очакващо.

— Ами… второто е от показанието на Брикман при неговото изслушване пред оценителите. Отнася се до хората, които снабдяват Плейнфолк с арбалети…

Генералният президент я прекъсна с махане на ръка.

— Да, майсторите на желязо. Знам за тях. В момента този проблем е на второ място.

Фран наведе почтително глава.

— Разбирам, сър. Подробностите за всичко това са в показанията му пред оценителите и в рапорта на Q–6. И двата документа са прикрепени към резюметата на неговия биологичен файл, който € на вашия екран.

Генералният президент игнорира материала, показан на екрана.

— Предпочитам да слушам. От опит знам, че при устен разпит човек не само придобива информация, но и научава много за лицето, което я представя. — Той замълча за момент, за да даде възможност на Фран да възприеме казаното. — Какво мислиш, Фран?

— За Брикман?

— Ти си негов контрольор. Ти беше също председател на съвета, който го разпитва през последните пет дни.

Фран стисна устни. Обмисляше отговора.

— Той е разбрал каквото трябва.

— Да. Всички мислим така.

— И е донесъл много ценна информация.

— Затова ли се е върнал?

Фран се усмихна.

— Бих искала да мисля така, но Брикман не е толкова откровен. Не… той се е върнал по други причини. Въпреки това програмирането е свършило забележителна работа… и с двамата.

— Да — съгласи се Генералният президент, намръщи се и се замисли. — Тази възможна връзка с Талисмана ме безпокои. Ще ми се да мисля, че всичко това са глупости, но… ако тази „връзка“ беше активирана… блокировките на ума щяха ли да действат?

— Трябва да сме сигурни, че ще действат — отговори Фран.

Беше ред на Генералния президент да се усмихне.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Въпросът ми беше несправедлив. Никой от нас не може да предскаже какво ще се случи, когато джокерът излезе от кол одата… ако изобщо излезе. Но няма никакъв смисъл да си създаваме затруднения. Ако има някакво сериозно съмнение в Брикман… — Не беше необходимо да казва повече.

— Това, разбира се, трябва да решите вие — каза почтително Фран. — Ако той бъде елиминиран, тогава очевидно ще бъде елиминирана и всяка потенциална заплаха. Вие трябва да прецените това срещу онова, което можем да постигнем, като го държим под контрол. — Тя се поколеба, подбирайки думите си много внимателно. — Ако се окаже, че той е една от връзките във веригата… или стане източник на сила, която можем да използваме срещу мютите… Това не е ли истинската причина, поради която той и другите са в списъка СТ?

Генералният президент кимна сдържано.

— Това е една от причините, да…

— Тогава ще е жалко да изгубим цялото усилие, което положихме, за да стигнем дотук. Освен това той е единствената личност, която може да ни заведе до Мистър Сноу и неговите двама свръхнормални.

— Да, това и на мен ми мина през ума — съгласи се Джеферсън.

Фран не каза нищо повече по темата за Брикман, но в главата си възпроизвеждаше видеолентата, направена от Чизъм на Брикман и родната му сестра. Спомни си с една вътрешна усмивка усещанията си, когато наблюдаваше Роз да сваля униформата си и да яхва Стив. Беше се изненадала, когато откри, че наблюдава не само от клиничен интерес. Беше открила, че пожела — макар и за кратко — да може да е на мястото на Роз. Отново изгони тази мисъл от главата си. Смешно…

Като човек на върха на службата, от когото се очаква да разбира всичко, което се върши на всяко ниво във Федерацията, Генералният президент беше затрупван двадесет и четири часа в денонощието с никога не свършващ поток от информация. И това въпреки екипа от петдесет лоялни, тясно свързани с него помощници, чиято работа беше да сортират „зърното от плявата“. Максимата отпреди Холокоста „знанието е сила“ все още беше валидна, но откакто Генералният президент беше станал глава на Първото семейство — преди петнадесет години, — апетитът му за зелено фосфоресциращи екрани с факти се беше попреситил. Той все още беше опитен манипулатор — това беше част от характера на работата, — но предпочиташе да приказва за идеи, и то в тесен кръг. Най-много от всичко обичаше да се оттегли в Клаудландс, където можеше да е самичък и да помисли над нещата, докато се грижи за розите си.

Тази сутрин обаче представеното от Фран беше възбудило интереса му. Брикман — или по-скоро онова, на което се беше натъкнал Брикман — беше твърде важно, за да го остави без внимание. Джеферсън 31-ви често се беше опитвал да пренебрегне проблема с Талисмана, но знаеше, че това е истинска заплаха, пред която рано или късно ще се изправи. Щеше да е предателство към неговия свещен дълг да не направи онова, което трябва, за да защити Федерацията. Така че сега се съсредоточи, прегледа резюметата за произхода и развитието на Стив, после започна да чете записи от показанията пред експертите и от разпита от един от многото взводове с дрога за истина — Q–6.

В три следобед, два дни след разговора си с Фран, Генералният президент излезе от Овалния кабинет и влезе в съседната конферентна зала — тя нямаше прозорци. Деветимата съветници от Върховния съвет, които бяха отговорили на неговото повикване, станаха почтително при влизането му и останаха прави, докато той не зае мястото си начело на дългата маса.

Генералният президент огледа със сиво-зелените си очи поред всеки от групата, след което ги поздрави с обиграна усмивка и кимване. Познаваше ги добре и те познаваха него. Всички бяха членове на недостъпното Първо семейство — постоянни държатели на властта във Федерацията. Освен другите семейни задължения тази група — девета група — отговаряше за планиране на общата стратегия на тайна операция под кодовото название ОВЪРЛОРД3 — отговорът на Амтрак на заплахата, съдържаща се в пророчеството за Талисмана. Целта на настоящето заседание беше да се вземат някои решения за „неутрализиране“ на Плейнфолк. Главната точка на дневния ред беше племето М’Кол.

— Разгледахте ли всички данните на Брикман?

Те кимнаха да покажат, че са ги чели.

Генералният президент погледна данните на видеото на масата пред себе си. Всички останали също имаха подобни екрани, на които да гледат.

— Пред себе си имате предложението на Бен. Какво е мнението ви?

Бен, който седеше отдясно на Генералния президент, беше главнокомандващият Карлстром Джеферсън, но в семейството историческото му фамилно не се използваше, освен при някои специални случаи. Карлстром беше ръководител на АМЕКСИКО4 — изпълнителна разузнавателна команда на Амтрак — добре обучена група, работеща под директните заповеди на Генералния президент. Тя беше не само най-тайното оперативно подразделение във Федерацията — беше тайна дори сред Първото семейство. По-малко от една десета от общия му брой знаеха за съществуването на АМЕКСИКО и още по-малко знаеха подробности за неговата минала история или за пълната степен на сегашните му дейности. Неговите оперативни работници естествено бяха наричани „мексиканците“; самото подразделение имаше инициал „МХ“.

Ейбрахам Линкълн, един от първите братовчеди на президента и ръководител на девета група, отговори с утвърдително кимане.

— Момчето има необходимата квалификация. Оцеляването му като пленник при мютите и бягството му показват, че има и необходимия кураж и съобразителност. Големият въпрос е… при неговото минало… можем ли да му вярваме?

Генералният президент се усмихна любезно.

— Ейб, причината, поради която Първото семейство все още контролира Федерацията, е, че ние винаги сме се поставяли в позиция да вярваме на някого. Разбира се, ние не можем да вярваме на Брикман. Въпреки това той има всички необходими качества. — Той огледа седналите около масата. — Зад честното му лице се крие един неискрен, пресметлив ум и огромна амбиция за успех…

— Резултат от години грижливо програмиране — каза Куинси Адамс. Като директор на Института за живот той беше загрижен заслугата на неговата служба да не бъде пропусната.

— Съвсем вярно, Куинси — каза Джеферсън 31-ви, като прикри недоволството си от прекъсването. — Той ще приеме с радост възможността да се върне при новите си приятели, но ще се сепне от онова, което искаме да направи. Обаче ще приеме задачата, защото с неговото възпитание на трекер това е негов свещен дълг… и също, понеже ние възнамеряваме да му направим предложение, което не може да откаже. И ще направи всичко възможно да се върне с новини, защото Федерацията е единственото място, където силната страст за власт на младия Брикман може да бъде удовлетворена.

Уорън Хардинг, един от по-младите братя на Генералния президент, погледна над масата към главния стратег Бен Карлстром.

— Кога планирате да започнете СКУЕЪРДАНС?

СКУЕЪРДАНС беше кодовото название, дадено на предложената полева операция МХ, в която Брикман трябваше да се свърже с похитителите си от Плейнфолк.

— Още не сме определили дата — отговори Карлстром.

Уорън огледа насядалите около масата, намръщи се недоумяващо, после отново се обърна към Карлстром.

— Не разбирам. Не трябва ли веднага да предприемем някакво действие по толкова важен въпрос?

— Сега е краят на ноември, Уорън — каза Карлстром. — Знам, че това не е от голямо значение тук долу, но вчера пристигнаха съобщения за падане на първия сняг на повърхността. Ешелоните се връщат и ще останат във форт Никсън/Уърт за редовния основен ремонт и снабдяване с нови оръжия. Всички полеви екипи МХ ще останат на повърхността и ще действат както обикновено, но с падането на снега повечето мюти няма да си покажат носовете навън. Вероятно ще извършим проникване през ранна пролет. — Карлстром спря и погледна Генералния президент. — При условие, разбира се, че Брикман се съгласи…

— Ще се съгласи — каза Генералният президент.

Карлстром отново се обърна към Уорън Хардинг.

— Той ще трябва да мине специален курс за подготовка и след това да проведем обичайните заседания за планиране на операцията. Имаме да вършим много работа за различните аспекти на операцията, преди да стигнем до тази фаза.

— А междувременно? — попита Уорън.

— Междувременно? — Генералният президент се усмихна. — Междувременно Брикман ще остане на нива А… с което, надявам се, ще натрупа ценен трудов опит.

От 25 ноември 2989 — датата на прехвърлянето му в нива А — до края на февруари следващата година Стив работи в екипа по полагане на тръби. Не на нива А, а на ниво В–3, двеста фута под мраморния площад „Джон Уейн“. Екипът се командваше от Брад Макси, строг шеф каналджия със съчувствие на булдозер и чувство на хумор на човек с цирей на задника. Макси, който беше педант по отношение на разпределението на работата, беше разделил хората си на екип А и Б, работеше денонощно на три смени и постигаше девет сменна седемдесет и два часова шестдневна седмица. Дълбоко в недрата на земята при постоянно ниво на светлина нямаше нито ден, нито нощ — само непрекъсната бърза смяна на времето; осем часа работа, осем часа почивка и после, когато всеки започваше да работи на колене, цели двадесет и четири часа почивка, които повечето хора прекарваха в хоризонтално положение. Дори ако бяха будни, нямаше много места, където биха могли да отидат. По време на отпуските си каналджиите имаха право да се качат в четворката — нива едно–1 до четири–10. По всяко друго време техните идентификационни карти ги ограничаваха до нива А. КЪЛЪМБЪС — компютърът, който действаше като централна нервна система на Федерацията — контролираше достъпа до асансьорите. Ако идентификационната карта не ти дава право да промениш нивата, не можеш да минеш през въртящите се прегради в асансьорните фоайета; нещо, което Стив беше открил при минаването „през пода“.

Стив с изненада откри, че под мръсотията и мазнината някои от хората, с които работи, са момичета. С широки рамене, дебели вратове и твърди ръце. Истински бойни чукове със силни мощни бедра, които, ако си достатъчно глупав, за да сложиш главата си между тях, ще ти залепят ушите едно за друго. Но все пак момичета. Стив на няколко пъти получи предложение да спука гърнето, но не можеше да се възбуди. След цели осем часа мъкнене на тръби не можеше дори да натисне копчето на игровите автомати в столовата. Не беше само с него. Когато изсвиреше свирката, малцина се отдаваха на креватни занимания. Повечето ги занимаваха само две мисли — да получат помия и да затворят очи. „Помия“ беше каналджийски жаргон за храната, доставяна от трапезарията на ниво А. Хората биха се отказали да се върнат от работното си място и биха останали в ремаркето, с което ги извозваха до зори, ако някой не ги издърпа. Някакъв майтапчия от столовата твърдеше, че Макси не било собствено име, а съкращение от „Максимален тормоз“. Това вероятно беше същият човек, който беше кръстил групата на Макси „Ходещата смърт“.

Стив трябваше да признае, че това не беше далеч от истината. След като се измиеха, всички се тътреха през столовата, наредени в индийска нишка като намусени, тъжни мюти. Дори усилието за избиране на едно от трите блюда беше твърде голямо. Просто подаваха таблите и промърморваха: „Дайте ми нещо…“, после подпираха глави с една ръка, докато гребяха помията с другата. Веднъж или два пъти Стив не можа да направи дори това — заспиваше още под душа.

Стив беше сложен на „Обща работа“ — най-ниското стъпало на най-ниската форма на живот, — но техническото му обучение през трите години във Въздушната академия направи впечатление на един от началниците и той реши да го използва. Прехвърлиха го за една седмица в бригада за заваряване на секции от нови тръби. Цели шест дни през кратките мигове на тишина, когато сменяше електроди, той се поздравяваше с малкото подобрение на съдбата си. Квалифицираната работа беше първото стъпало нагоре по стълбата. „Само въпрос на време е — каза си той — хората на Макси да признаят лидерските ми качества, и тогава…“ Но след двадесет и четири часовата седмична почивка пак беше в старата бригада и демонтираше стари корозирали тръби, целите в дебел вонящ налеп мръсотия. Стив с отчаяние научи, че задачата на Макси е да подмени и разшири канализационната система под целия Хюстън/Гранд Сентрал.

Както повърхността на земята, светът на нива А остави в него своите следи. Огромни кънтящи тунели със стени от плочи с наредени по тях тръби и кабели, клапани и вентили, бълващи пара. Басейни от тъмнина и светлина с облечени в кафяво и жълто каналджии, осветени за миг и превърнати в тъмни силуети в следващия, после също толкова внезапно погълнати от тъмнина. Надзиратели и шефове на операции с твърди бели шапки. Военни полицаи. Един или двама между жълтите шапки беше знак, че работата върви добре — по план. Една или две колички, пълни с тях, обикновено означаваше, че са дошли да сритат някого. В нива А те не идваха да раздават награди.

Шум: постоянно жужене на огромните вентилатори на главните отдушници; стакатото на компресорите и пистолетите за занитване, пронизителното бръмчене на ъглошлайфовете. Вълна подир вълна пулсиращи във въздуха с осезаема сила, отразяващи се от стените на тунела, проникващи през шумоизолиращата обшивка на стените на общата спалня. През първите няколко дни Стив мислеше, че ще полудее, но след няколко седмици тялото му постепенно изгради съпротивителни сили към първоначално непоносимото ниво на шума. Умът му започна да блокира нервните окончания; започна да изгражда звуконепроницаема стена около себе си.

Вода: течаща на ручейчета по стените; капеща от таваните на сервизните тунели и галерии. Понякога Стив работеше до колене във вода. Когато водата застрашаваше да се превърне в поток, помпите работеха непрекъснато. Имаше огромни стоманени и бетонни преградни врати, които можеха да затворят цели участъци или да отделят едно ниво от друго. Стив се чудеше какво ли ще е, ако се окаже от другата страна на вратата, когато водата започне да се издига към тавана.

Топлина: изтощителна, непоносима. Въпреки геотермалните електроцентрали, топлообменниците, охлаждането, въздушното кондициониране и сложната вентилационна система, които правеха живота в останалата част на Федерацията поносим, условията в нива А бяха съвсем различни. Околната среда в останалата част и районите за почивка беше приблизително като тази в четворката, но в някои от по-малко населените работни участъци като в сервизните тунели на В–3 — които бяха приблизително на хиляда и седемстотин фута под повърхността — беше горещо и влажно. Чудесни условия за отглеждане на ориз и бамбук в тесни резервоари, дълги като футболни игрища, но с възможност да спрат растежа ти, ако си достатъчно нещастен да работиш на тръбопровода на Макси.

„Приеми го като предизвикателство — казваше си Стив и се хвърляше с благодарност на леглото в края на всяка смяна. — Те се опитват да те пречупят. Не им позволявай да спечелят. Недей допуска…“

Два дни по-късно, преди да изтече февруари, в края на друга смяна, Стив се смъкна от мястото си от колата с десет ремаркета, изви гръб да намали част от болката и се помъкна към душовете. Във Федерацията всички използваха едни и същи сервизни помещения. Униформени, бездомници, военни полицаи, чистачи на обществени тоалетни, воини… не се правеше никаква разлика, включително за пол. Имаше само две изключения: жените трекерки, избрани да са майки-настойници на новото поколение, и мъжете членове на Първото семейство, които можеха да наследят Генералния президент. Единствената малка разлика беше подстрижката. Не всички момичета се подстригваха късо — някои предпочитаха разрешената алтернатива — къса конска опашка.

Стив прекара цели двадесет минути под душа, та топлината да отмие умората от тялото му, след това завърши с кратко заливане със студена вода — постъпка, която предизвика яростен вой от непосредствените му съседи. Избърса се в претъпканата съблекалня, облече неработен гащеризон, тръгна към най-близката столова и се нареди на опашка пред щанда за раздаване на храна. През прекараните долу седмици се беше запознал с хората, с които спеше и работеше. Отначало някои от тях се държаха малко враждебно — изпитваха удоволствие от факта, че един летец от Линдберг е кацнал на нива А. Стив беше предупреден да не говори за времето, прекарано в плен при мютите. Колкото до шефовете на каналджиите, за тях той беше прехвърлен към службата „Сервизна техника и поддържане“ поради „отрицателна оперативна дейност“. Официално определение, че се е измъкнал от престрелка на повърхността.

Истинските данни би трябвало да останат секретни, но новината се беше разнесла и Стив беше нападнат от някои хора, които го взеха за лесна цел. С някои от противниците му беше трудно да се справи, защото бяха скандалджии, а не побойници. Това означаваше, че трябваше да трупа много злоба в себе си, а той беше обучен да убива. След известно време, когато се разбра, че не е човек, с когото могат да се отнасят грубо, нещата станаха доста по-добри.

Стив също научи нещо. За неговата гордост беше голям удар да деградира до каналджия, но той откри, че зомбитата, отрепките, с които работеше сега, не са толкова безнадеждни, ужасни или жалки, колкото си беше представял в префинената атмосфера на Въздушната академия. Каналджиите в бригадата му може би не споделяха неговите честолюбиви амбиции или чувство за провидение, но повечето от тях бяха добри момчета с твърдо приемане на реалностите на положението си и скромни, постижими цели. Никой от тях нямаше за цел да стигне до Черната кула и не би благодарил, ако му се предложи свободно изкачване по жицата. От друга страна, някои от тях бяха истински зомбита, малоумни, а имаше и такива, които и при най-великодушна оценка бяха извънредно противни. Но пък такъв беше и Гас Уайт, състудент от Академията, с когото Стив все още имаше да разчиства сметки. Гас, който беше отлетял с обещанието да докара помощ и го беше оставил насред горящата нива…

Стив сложи таблата с храна на една маса, седна и започна да яде. Предишните му резерви към храната във Федерацията бяха изчезнали. Откакто беше започнал да работи на нива А, ядеше всичко, което му се предлагаше, и често се връщаше за допълнително. Сега вдигна първата изпускаща пара пълна лъжица, огледа съседните маси и едва не пропусна устата си, когато видя на една маса отляво Джон Чизъм. Стив го гледаше зяпнал, без да може да реши дали да отиде веднага при него, или по-напред да си изяде храната. Остана на мястото си, но докато ядеше, не откъсваше очи от Чизъм и участваше в разговора на масата само едносрично. Чизъм не погледна към него. Седеше, сложил ръка върху облегалката на стола си, и разговаряше със седналите срещу него хора. Носеше същата зелена униформа, в която Стив го беше виждал по-рано, с жълт ромб между червената и бяла нашивка на ръкава. Когато за момент се обърна, Стив видя, че има друг ромб на гърба на гащеризона. Каналджийско жълто. Това не можеше да означава, че… Стив не можеше повече да понася неизвестността, взе таблата си и се запромъква покрай заетите маси към Чизъм.

Когато приближи, двамата мъже, седнали срещу Чизъм, станаха, ръкуваха се с него и се отдалечиха. Чизъм се обърна към мъжа до себе си. Стив остави таблата си.

— Джон… помниш ли ме?

Чизъм прекъсна разговора си и го погледна през рамо. Когато очите им се срещнаха, Стив видя безразличното му изражение да се превръща в прикрит гняв.

— Какво става? На посещение ли си… що ли?

Чизъм се обърна към съседа си и го удари по рамото.

— Трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно. — Стана и без да погледне към Стив, тръгна към изхода.

Стив заобиколи масата и го хвана за ръката.

— Джон… чакай! Какво има, по дяволите?

Чизъм спря и се обърна, ръката му бе неподвижна и не реагираше на ръкостискането на Стив.

— Пусни ми ръката, отрепко. — Грубостта в гласа му отговаряше на изражението му.

Двама души от бригадата на Стив от една съседна маса се спогледаха, отместиха столовете си и дойдоха при тях. Дан Довър и Тай Морисън. Довър, по-едрият от двамата, вдигна пръст пред носа на Чизъм.

— Внимавай какво говориш, докторче. Иначе ще ти трябва спешна медицинска помощ.

Чизъм го погледна и каза презрително:

— Я върви да си сърбаш лайняната чорба.

Хората от съседните маси станаха и се отместиха, двамата каналджии сграбчиха Чизъм. Стив се въртеше между тях и ги разтърваваше.

— Стойте! Спрете, момчета! Недейте! Слушайте, наистина оценявам помощта ви, но… мога и сам да се справя. Просто… оставете на мен. Става ли?

— Добре — каза Довър. — Но изкарай тая мижитурка оттук. Пречи ми на храносмилането.

Стив избута Чизъм през събралата се около тях тълпа.

— Хайде! Да се махаме оттук!

— Махни си скапаните ръце от мен!

Стив го избута в коридора и го притисна до стената.

— Успокой се, моля те! Просто искам да поговорим!

Чизъм престана да се бори.

— Виж, момченце. Аз не искам да говоря с теб. Не можеш ли да го разбереш? Или откакто работиш тук вместо мозък имаш лайна в главата? Ще ти го повторя: Аз… не… искам… да… говоря… с… теб. Не… искам… дори… да… те… гледам. Разбра ли? И ако ще се разболяваш, не го прави на нива А–1 до А–5. Може да получиш погрешна рецепта. Компрендо?

Стив пусна Чизъм и го погледна напълно объркан.

— Не разбирам, Джон. Защо? Какво съм направил?

Чизъм се засмя презрително.

— Защо ли? Защото ми съсипа живота, затова! Какво си направил? Ти ми кажи! Какво си казал на скапаната си сестра, та стана доносничка и издрънка всичко на някаква важна жица в Черната кула? И какво стана? Голям публичен проблем, приятелче! Твоята сладка сестричка ме посочи като човек, който й е уредил срещата с теб в Сантана Дийп! Какви глупости си й надрънкал?

— Никакви — унило каза Стив. — Е… нищо особено.

— Лъжеш, кучи сине! — изсъска Чизъм и се опита да тръгне, но Стив му препречи пътя. — Четирима души от администрацията на Амтрак ме обработваха цяла седмица! Щастлив съм, че съм още жив! Кристо! — Той се засмя горчиво. — Единственото нещо, което не им е казала, е, че двамата сте пушили трева и че аз съм я доставил. Ако бяха научили и това…

Стив го сграбчи за ръката.

— Джон, трябва да ми повярваш. Нямах представа, че Роз може да направи такова нещо. Не мога да разбера какво я е накарало да го направи!

— Нещо, което си казал.

Стив махна безпомощно с ръка.

— А какво ти направиха на теб?

— На мен ли? Пратиха ме тук долу да работя до края на дните си. Сега съм на двадесет и осем, така че колко остават… дванадесет, петнадесет години? И за разлика от теб, аз няма да имам щастието на ежегодна оценка. — Чизъм отново се усмихна горчиво. — Е, така става, когато се опитваш да направиш услуга на някого. Благодаря, Стив. — Той се отдръпна. — Мога ли вече да си вървя?

Стив се чувстваше объркан и виновен.

— Джон, слушай. Нямаше как да зная…

— Ама, разбира се. Разбира се. Хайде да не говорим за това. Става ли? Просто отсега нататък стой настрана от мен. Ти си наистина опасен, Брикман.

— Да, добре, добре. Кажи ми само едно. Какво направиха на Роз?

Чизъм се засмя.

— Е, не са й окачили медал! Не знам какво се е случило с нея. Не и със сигурност във всеки случай. Но чух, че май са я изхвърлили.

— От вътрешния щат? О, Кристофър! Не трябваше да се срещам с нея! — Той погледна разгневено Чизъм. — Ти го предложи! Ти…

— Виж, стига глупости! — прекъсна го Чизъм. — Имам си достатъчно проблеми! Просто ме остави на мира! — И блъсна Стив настрана.

Стив не направи опит да го задържи, но извика след него:

— Какво ще й направят?!

Чизъм се обърна и махна пренебрежително с ръка.

— На кого му пука? По-добре започни да се безпокоиш какво ще стане с теб! — И зави зад ъгъла.

Дан Довър и Тай Морисън излязоха в коридора и Дан попита:

— Какво му става на този?

Стив вдигна рамене.

— Познавам го от горе. Свален е тук за дванадесет или петнадесет години за нещо, което направи за мен.

Довър стисна Тай Морисън за рамото.

— Виждаш ли? Казах ти, че Стиви носи нещастие! — После сложи ръка на рамото на Стив и го прегърна приятелски. — Добре дошъл в клуба.

Докато вървеше по коридора, Чизъм тихо се поздрави. Всичко беше проработило много по-добре, отколкото беше очаквал. Стигна края на коридора, слезе от главния път за достъп до А–3 и с една количка се отправи към медицинския център. Да, след няколко дни тази задача щеше да свърши и той щеше да може да се върне горе. Беше се справил добре… и може би беше спечелил покана да прекара няколко седмици в Клаудландс.