(Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент)

Глава 1

Дийк Хейуд се облегна на стола, сплете пръсти на тила си и се прозина. Погледна с едно око цифровия дисплей на един от многото телевизионни екрани, които го заобикаляха, за дата и час: 17:20, 14 ноември 2989 — още четиридесет минути до идването на Глен Уайлър, който щеше да поеме наблюдението. И още единадесет години до края на столетието: 3000 година от новата ера; дългоочакваният момент, когато според Първото семейство федерацията Амтрак щеше да си върне света със синьото небе. Дийк не вярваше, че ще се случи през неговия живот. Тази мечта, както и много други задачи, изоставаше силно от графика. Той много внимаваше да запази тези мисли за себе си. Не беше здравословно да се правят каквито и да било коментари за недостатъци в работата на Федерацията. Също като на всички трекери, на Дийк непрекъснато му беше втълпявана една основна истина — „Само хората се провалят; не и системата“.

Пултът, който Дийк трябваше да наблюдава по време на дежурството си, беше тристранен, с двадесет и четири телевизионни монитора, наредени в два реда, свързани с дистанционно контролирани камери, монтирани на върха на наблюдателна кула без прозорци. Те бяха вечно наблюдаващите очи на попътната база. Чрез тях Дийк и другите видеокомуникационни оператори извършваха непрекъснато наблюдение на околността — двадесет и четири часа на ден, 365 дни в годината. Целта беше да се осигури ранно предупреждение за нахлуване в района на вражески елементи — въоръжени банди мюти, постоянните врагове на Федерацията. Не беше необходимо дежурният непрекъснато да седи пред екраните. Всяка камера имаше анализатор на образ и беше програмирана да реагира на определени форми и движения. Камерите познаваха наблюдаваната площ до последното камъче и ако видеха нещо на четири или на два крака, или скала, или храст, които са се преместили, алармираха дежурния оператор с аудио-видео сигнал.

Обикновено Дийк очакваше с нетърпение своето четиричасово дежурство като видеокомуникационен оператор, но днес повърхността на земята не му даде онова, което очакваше. Нямаше значение. Дийк си имаше резервно развлечение. Той се завъртя на стола, измъкна най-долното ляво чекмедже на бюрото, бръкна и извади от пространството между дъното на чекмеджето и пода една видеокасета.

Пъхна я в най-близкия видеокасетофон, сложи на ушите си слушалки, включи касетофона и на екрана пред него се появи картина. Беше запис на изгрев-слънце — дълбоко червено-розово небе с надвиснали парцаливи кълбета от светловиолетови облаци. На север и на юг на хоризонта се появи тънка мека линия хромно жълто, предвестник на изгряващото слънце. През замъгления му от скука мозък прозвучаха остри, ясни звуци на нелегално създаден електронен звуков съпровод и накараха гръбначния му стълб да потрепери от забранения ритъм.

Израснал в Никсън/форт Уърт, боец от ешелона „Рио Браво“, при третата си оперативна обиколка Дийк беше попаднал на мютска засада и беше тежко ранен в краката. Макар че това автоматично го класифицира за работа под земята, Дийк кандидатства за преквалификация като видеокомуникационен оператор и получи назначение на станцията в Пуебло. Желанието му да се върне там, където се извършват бойни операции, беше горещо подкрепено от неговите началници и при следващата тримесечна оценка му донесе допълнително десет точки. Това, на свой ред, доведе до повишаване на доверието към него. Допълнителните привилегии, които му носеше по-високата категория карта за самоличност, бяха добре дошли, но задоволството му идваше най-вече от съзнанието, че е надхитрил системата. Ако знаеха истинската причина за желанието му да се върне на повърхността, те несъмнено нямаше да са толкова великодушни.

Дийк беше таен почитател на облаците. Беше се пристрастил към тях при първото си пътуване на „Рио Браво“ и след пристигането си в Пуебло използваше техниката на наблюдателната кула за тайно записване на видеолента на по-величествени изгреви и залези. Повечето трекери сигурно биха сметнали това за необичаен начин за убиване на времето, макар че гледането на облаци не нарушаваше по никакъв начин поведението, определено от създадения от Първото семейство закон; от друга страна, правенето на криминални видеозаписи сто на сто го нарушаваше.

Дийк не беше сигурен дали нарушението се отнася до Втори или до Трети кодекс, но и в двата случая, ако го хванеха, последиците щяха да са лоши, особено ако — както в неговия случай — видеозаписът включваше и звуков съпровод, по-точно забранената музика, известна като „блекджек“. Това налагаше лентата да се държи на сигурно място, което не беше лесно на една разузнавателна попътна станция и дори на всяко друго място, защото в помещенията имаше малко врати и много малко от тях се заключваха. Във Федерацията се наблягаше на груповата идентичност, груповата дейност и споделени места за усамотяване; уединението в общоприетия смисъл на думата се смяташе за ненужно, личните притежания — за маловажни.

Дийк беше различен от повечето трекери в Пуебло, които живееха, хранеха се, спяха и се шляеха на малки сплотени групи и очакваха нетърпеливо следващото нападение или появяване на врагове. Те се нуждаеха от допълнителната доза адреналин, генерирана от боя, за да се чувстват живи. На ешелона Дийк страдаше от същата суета, но сега истинските му удоволствия идваха от гледането на обагрените от слънцето кълбести облаци, на тъмните застрашителни буреносни и нежните перести, разчесвани от вятъра като конски опашки — конете бяха един от многото изчезнали животински видове. Четиричасовото му дежурство на наблюдателната кула беше станало за него много ценно. Той обичаше уединението, самотата — макар че никоя от тези думи не съществуваше в речника на трекерите. Видеолентата с незаконния звуков съпровод беше само негова; най-ценното му притежание. Последното нещо, което Дийк искаше да види, докато беше дежурен, бе тълпа крещящи същества с израстъци по главите. Всеки сигнал за тревога му отнемаше възможността да прибави други облачни картини към колекцията си.

Макар че беше нарушител на Кодекса, Дийк беше добър воин. Раните му бяха станали причина да бъде понижен до поддържащ персонал, но той все още носеше с гордост значката си на пионер. Мютите все още бяха врагове. Просто след зърването на първия изгрев той беше загубил интерес към бройката на труповете. Беше продължил съвестно да изпълнява своя дял в убиването и дори към края на втората си служба беше повишен в сержант, но от онзи първи прекрасен златен момент броеше само облаците. Всъщност за него това се беше превърнало във фатална мания. В дъното на ума му се криеше угризението, че ако беше отделил повече внимание да гледа в земята, вместо в небето, нямаше да натика отделението си в засада, от която единствен той беше останал жив.

Днес, подобно на повечето дни, нямаше нахлувания в периметъра. Което беше добра новина, що се отнасяше до Дийк. Лошата новина беше, че имаше много малко за гледане и абсолютно нищо за записване. Небето на екраните пред него беше потискащо лишено от облаци. Носените от въздуха скитници, чиито непрекъснато променящи се форми и различни нюанси бяха запалили въображението му, бяха изчезнали зад далечния хоризонт, оставяйки след себе си празни мъгляви платна; плавно преливащи се цветове, които започваха от бледо виолетово-синьо вдясно и постепенно преминаваха в светложълто вляво.

Дийк се пресегна през облегалката на стола и взе чаша джава — синтетичен еквивалент на древното кафе — факт, който Дийк беше открил по време на едно от случайните си прониквания във видеоархивите. Докато духаше и предпазливо отпиваше, сигналната лампа в горния десен ъгъл на екрана на първа камера — захранвана от шестстотинмилиметрови телефото обективи, известни на екипите от наблюдателната кула като „зумер“ — светна.

Дийк знаеше, че светването може да е предизвикано само от слънчева светлина, отразена от крилата на планер „Скайхок“ на Федерацията, но беше изненадан от отсъствието на предварителна радиовръзка. Ешелоните, които изпращаха въздушни патрули, винаги информираха попътните станции, ако имаше вероятност някой от планерите им да навлезе в техния периметър — кръг с радиус десет мили. Това не беше просто проява на вежливост. Според процедурата, известна като Въздушна връзка с района (ВВР), дежурните в кулите следяха за аварийни повиквания, наблюдаваха небето за продължителност на патрула и можеха да осигурят безценна помощ при издирване и провеждане на спасителни операции.

Точно когато Дийк мислеше, че си въобразява, зумерът се фокусира върху малък неясен синкав обект. Каквото и да беше, той вече се намираше в обхвата на обективите. Като използва клавиатурата, Дийк ги настрои на максимална разделителна способност. Очакваше неясното петно да се превърне в познатата форма на „Скайхок“, но за негова най-голяма изненада обектът нямаше нормалната триколесна кабина, двигател и напълнено с въздух делта крило с цветен код на краищата, показващ на кой ешелон принадлежи. Не — това може и да беше летяща машина, но не беше слязла от монтажната конвейерна линия на Рийган/Лабок. Това беше апарат на на-ко с еднопластово крило, с плетеница от жици и подпори. Пилотът висеше под него, легнал по корем на колани и ремъци с протегнати напред крака, вятърът духаше право в топките му; ръцете му лежаха върху голяма триъгълна коса паянта пред лицето му.

Дийк натисна още няколко бутона да настрои оптическия далекомер в синхрон със зумера и отбеляза показанията: далечина три мили; височина хиляда и двеста фута; оценена въздушна скорост петнадесет до двадесет мили в час. Той се върна към клавиатурата и зададе команда зумерът да държи във фокус приближаващия апарат и да го показва в центъра на екрана. Докато го наблюдаваше, разбра, че пилотът управлява апарата чрез въртене на тялото си от една страна на друга, като по този начин буташе или дърпаше страничната секция на триъгълната паянта. Планерът беше все още твърде далече, та да могат да се различат подробности, но Дийк виждаше бяло-червения шлем с тъмно забрало. Самият планер не беше въоръжен, но нямаше начин да разбере какво оръжие има пилотът.

Дийк знаеше, че такива червено-бели шлемове носят планеристите от „Луизианската дама“ — ешелонът, който беше извършил снабдителен курс до Пуебло през пролетта и който по-късно силно пострада в някакво тежко сражение в Уайоминг. Знаеше също, че такъв тип шлемове носят и ренегати трекери — малки разпръснати банди грабители, които скитаха и търсеха изоставена техника и запаси; болни индивиди, поразени от смъртоносната радиация, която покриваше повърхността на земята; дезертьори, изоставили роднини и другари, нарушили клетвата си за лоялност към Федерацията и изневерили на Първото семейство — нарушение на Първи кодекс и тежко престъпление. Не беше чудно, че когато такива антисоциални елементи биваха залавяни, обикновено ги екзекутираха без съд.

В словесната стенография на пионерите ренегатите обикновено бяха наричани на-ко — съкращение от нарушител на кодекса (индивид, който с действие е нарушил кодексите за поведение, създадени от Първото семейство и включени в Наръчника на Федерацията).

Дийк знаеше, че ако пилотът е ренегат, трябва да е луд, за да се приближи до някоя попътна станция. Но човек трябваше да е луд и за да стане ренегат. Той не се канеше да разсъждава върху мотивите. С бързо движение натисна клавиша за изхвърляне, извади видеокасетата, пъхна я под дъното на долното чекмедже и натисна бутона „Нахлуване в района“. Бутонът светна червено и пет етажа по-долу в стаята на охраната зазвъня пронизително електрически звънец.

На видеокомуникационния екран се появиха главата и раменете на дежурния лейтенант Мат Хармър.

— Окей, дай ми картина на ситуацията. — Хармър беше заядлив човек с малка брадичка. За да компенсира липсата на героична външност, се беше постарал да развие останалата част на тялото си и по-малко привлекателната страна на характера си. С други думи, беше гадно копеле, което можеше да забие пирон в скала с юмрук.

Дийк му каза за приближаващия неидентифициран апарат и предаде образа върху екрана в стаята на охраната, така че Хармър да може да избере подходящо действие.

— Изглежда, се насочва право към нас — каза лейтенантът.

— През цялото време, откакто го следя — отговори Дийк.

— Смяташ ли, че е от някоя ренегатска банда?

— Не знам откъде другаде би могъл да е. Онова, което не мога да разбера, е защо ще идва при нас.

— Може би се е заблудил. — Дежурният офицер се изсмя злобно. — Няма значение. Като слезе, ще разбере, че това е най-краткият път до стената. Имаш ли оценка за времето на пристигане?

— Да. Ако продължи да лети с тази скорост, ще бъде при нас след осем до девет минути.

Хармър се обърна и заговори бързо на някого.

— Джейки?! Имаме единичен вражески нарушител. Неидентифициран… вероятно на-ко… идва от северозапад. По въздуха. Не питай как, просто слушай! Отделения трето и четвърто да облекат защитни облекла и след пет минути да са на площадката. Ти ще заемеш южната страна с трето отделение. Аз ще взема северната с четвърто. Изпълнявай! — Хармър се завъртя на стола си, пресегна се към контролния панел до видеокомуникационния екран, натисна бутона и включи сигнал за тревога четвърта степен — следващата след най-ниското ниво на готовност.

В наблюдателната кула една сирена, монтирана на стената срещу Дийк, зави. Като видеокомуникационен оператор Дийк вече беше на поста си и от него не се изискваше никакво по-нататъшно действие, но навсякъде другаде в попътната станция при включване на сирената определени групи трекери спираха онова, което вършеха, и се втурваха по подземните коридори да заемат местата си при оръдията, разположени около станцията, и на други ключови точки в нея.

Хармър погледна образа на екрана на Дийк Хейуд.

— Да ми кажеш нещо друго?

— Само че може би трябва да се опитате да го свалите цял — предположи Дийк. — В Гранд Сентрал ще искат да знаят дали е самотен смахнат, или онези безотговорни личности имат въздушни сили. Със сигурни данни като тези станцията може да заслужи похвала.

— И аз мисля така — каза Хармър. — Дай ми гласова връзка с пети канал и образ на Мери-Ан. Ще ида да разклатя няколко зъба и се връщам. Междувременно не го изпускай.

— Прието — отговори Дийк.

„Да се разклатят няколко зъба“ беше жаргон на пионерите за излизане на повърхността; страховито напомняне за една от най-лошите фази на лъчевата болест, при която венците се подуват, непрекъснато са възпалени и кървят. Мери-Ан беше полковник Мари Андерсън, тридесет и пет годишна, командир на попътната станция.

Построена над река Арканзас близко до мястото на Пуебло отпреди Холокоста, попътната станция под командването на Андерсън беше най-северната база под контрол на Федерацията; подземен дом на батальон от хиляда пионери с еднакъв брой мъже и жени на възраст дванадесет години и нагоре. По форма тя напомняше на бетонен айсберг; една десета от него беше над земята, останалите девет десети бяха заровени в безопасност в земната кора. Откритата част се състоеше от осмостранен бункер с три етажа, всеки висящ над този под него като обърната стъпаловидна пирамидална кула. Оръдията на всеки ъгъл в масивните подсилени стени покриваха всички входове.

Около бункера на нивото на земната повърхност беше изграден пръстен от оръдейни кули на сто метра една от друга, като минилиния Мажино — с една важна разлика: оръдията в тази защитна линия можеха да се въртят на триста и шестдесет градуса. Сега, след включване на алармата от Хармър, тези кули — които приличаха на кули на танкове от двадесетото столетие, заровени в земята — бяха заети от разчети от по четирима артилеристи.

От покрива на бункера се издигаше кръгла наблюдателна кула. Осемдесет фута висока и тридесет фута в диаметър, тя приличаше на незавършен морски фар, кацнал на скала сред морето от червена трева. Горният етаж, където седеше Дийк Хейуд и към които сега се беше отправила полковник Андерсън, беше тактическият команден център. Като всички външни структури, кулата беше със стени дебели десет фута и покрити с олово. Прозорци нямаше. Външното наблюдение се извършваше посредством дистанционно контролирани телевизионни камери и много перископи за използване при авария на електрозахранването — авария едновременно невероятна и немислима, но за която бяха взети сложни предпазни мерки.

Под земното ниво, където почвата и скалата осигуряваха допълнителна защита срещу смъртоносната радиация, все още съществуваща във въздуха, основните стени бяха два пъти по-тънки и без оловна покривка — винаги недостатъчна. Тук, наредени на пет етажа, бяха жилищата, трапезариите, електроцентралата, инсталациите за филтриране и вентилация и всички други сервизни и технически съоръжения, необходими за поддържане на попътната станция и за нейното непрекъснато разширение.

Както във всички попътни станции и други части на Федерацията, общото технологично ниво беше странно неравномерно. Електронната апаратура беше много усъвършенствана, за разлика от квартирите и начина на живот, които бяха спартански и трудово ориентирани. Представата, която предизвикваха, беше на група зелени барети, мъже и жени с оръжия от края на 20-о столетие и комуникационна апаратура, транспортирана назад във времето за окупиране на форт на мексиканската граница от времената преди Гражданската война. С една важна разлика: свинското с фасул беше заместено от пакети с дажби от соя.

Вратата на малката кула се отвори и влезе полковник Мари Андерсън, следвана от един младши адютант и трима видеокомуникационни оператори. Дийк Хейуд се наведе над масата, за да се измъкне от стола си, и направи видимо усилие да застане мирно. Андерсън му кимна и седна на високия си стол. Глен Уайлър, смяната на Дийк, и други четирима трекери, членове на тактическия команден център, дотичаха задъхани по стълбите, отдадоха чест на полковник Андерсън и заеха местата си.

Тя свали жълтата си фуражка с дълга козирка, прекара ръце по сивеещата си вълниста коса и загледа на монитора показаната от Дийк картина. Неидентифицираният планер все още държеше курс право към наблюдателната кула.

— Това ли е?

— Тъй вярно — отговори Дийк. — Хванах го на три мили оттук. Летеше право към нас и се снижава.

Андерсън се обърна към младия адютант.

— Кой е дежурен офицер днес? Хармър?

— Тъй вярно! — отговори отсечено адютантът — наистина усърден младеж.

Андерсън отново се обърна към Дийк:

— Реакция на дежурния офицер?

Дийк каза за двете отделения, изведени над земята от Хармър и командира на караула сержант Джейк Нолан, и добави:

— Имате гласова връзка на пети канал.

Един от видеокомуникационните оператори, който следеше камерите на северната страна, докладва:

— Хармър излиза на площадката.

Дийк включи страничен образ на втория екран пред Андерсън — двете отделения тъкмо се разгръщаха като ветрило около северния и южния край на бункера с пръсти на спусъците на трицевните си въздушни пушки.

Андерсън сложи слушалките на главата си и намести малкия микрофон пред устата си.

— Блу Едно, тук Сънрей. Каква е твоята ПТР? Край.

ПТР беше съкращение на планово-тактическа реакция, което ветераните пионери в хаоса на боя обикновено наричаха „план Х“.

По високоговорителите се чу гласът на Хармър:

— Оръдията от външната отбрана го следят. И двете отделения го виждат. Дори ако само кихне, ще…

— Малко по-кротко Мат — каза Андерсън миролюбиво. — Може би ще трябва да го закараме в Гранд Сентрал за разпит.

— Точно това си мислех и аз. Опънах четири небесни въдици. Ако слезе достатъчно ниско, когато мине над нас, ще се опитаме да го закачим за крилата. За първи път имаме нахлуване в района от въздуха.

— Добре — каза Андерсън. — Нямам нищо против, ако малко го обработите. Само да не го направите на кайма.

— Разбрано, край — отговори Хармър.

„Копеле гадно — помисли Андерсън. — Някой ден ще ти изпека топките и ще ти ги давам парче по парче да ги изядеш…“

Споменатите от Хармър небесни въдици представляваха железни куки на въжета, които се изстрелваха от приличащи на малки пехотински минохвъргачки устройства с въздух под налягане на височина 250 фута. Те бяха конструирани за достигане до върха на скали, но с изключение на няколко пробни изстрелвания не бяха употребявани. „Това е моментът“ — мислеше Хармър. Ако успееше, тази сивокоса вещица с плосък задник нямаше как да не му припише максимална оценка за находчивост.

Хармър беше разположил небесните въдици по двойки на изток и на запад от бункера. Ако парцаливият син планер продължеше по същия курс, щеше да мине или покрай едните, или покрай другите. Когато се приближеше, към крилата му щяха да бъдат изстреляни две небесни въдици на двадесет фута една от друга, куките щяха да се забият, въжетата щяха да се опънат и — край.

Въздушният нарушител продължи бавно да слиза, направи кръг на височина петстотин фута над защитата на периметъра и видимо непритеснен от осемте кули с по шест оръдейни дула, се гмурна към северната страна на наблюдателната кула. Когато се доближи до приклекналите бойци, слезе още по-ниско, в обхвата на небесните въдици.

Лейтенант Хармър виждаше пилота съвсем ясно. Планерът му можеше и да е самоделен, но той беше облечен в стандартни кафяво-черни дрехи, носени от всички пионери, които излизаха на повърхността — като неговите и на бойците около него. Синьокрилият планер се насочи на запад от кулата. „Продължавай, тъпако — мислеше тържествуващо Хармър. — Ей сега ще те…“ Даде заповед по радиостанцията в шлема си и двамата бойци на небесните въдици от тази страна на бункера насочиха дулата с куките към приближаващия се планер и стреляха едновременно. Чу се свистене, назъбените куки излетяха към небето, последва силен камшичен звук и въжетата се развиха със скоростта на поразяваща кобра.

Нарушителят обаче се изплъзна — когато двете въжета излетяха нагоре успоредно едно на друго, той завъртя самолета около дясното крило, промъкна се безпрепятствено между тях и зави плътно около наблюдателната кула.

Хармър изрева в микрофона на шлема си:

— Бренан! Огън! Насочи въжетата да му пресекат пътя! Идва към вашата страна!

Нашественикът отново се измъкна от излитащите въжета, спря за момент, наклони крило да се обърне назад, след това направи кръг около въжетата в най-тясната точка на описаното от тях „Х“.

Въпреки яда си, задето бе надигран, Хармър беше впечатлен. Беше чудесна маневра — особено без мотор.

— Само почакай, фукльо с фукльо — промърмори той. — Дотук печелиш. Но вятърът отслабва и слънцето залязва, което означава, че няма да има какво да те държи горе. Така че наслаждавай се, докато можеш, приятелче, щото аз ще те хвана в момента, в който кацнеш, и се кълна, че по пътя до Пуебло ще ти сцепят задника.

Нашественикът направи завой около наблюдателната кула. Сега беше слязъл на около сто фута. Тъмното забрало на червено-белия пилотски шлем беше вдигнато и Хармър видя едно загоряло лице. Не можеше да различи чертите нито да каже дали те изразяват някакво агресивно намерение. Летецът махна на въоръжените мъже, разпръснати на двойки долу, после извади нещо от джоба на гърдите си и го хвърли.

Два малки тъмни предмета, завързани плътно един за друг и прикрепени към развяващ се син вимпел, се извиха от небето и полетяха надолу.

Когато синьокрилият планер мина над него, Хармър почувства как показалецът върху спусъка започва непоносимо да го сърби. Изруга тихо, после излая в микрофона в шлема:

— Не стреляй!

Нашественикът мина над него и пак зави към кулата, обърнал лице към монтираната на покрива дистанционно контролирана телевизионна камера.

В тактическия команден център полковник Андерсън наблюдаваше маневрата на планериста на големите екрани, монтирани на стените като прозорци; видя как пилотът маха с ръка, когато прелетя покрай кулата.

Андерсън се обади по радиостанцията:

— Сънрей до Блу Едно. Какво пусна?

Гласът на Хармър стигна до ушите й през слушалките.

— Нолан отиде да го донесе.

Една от камерите вече беше насочена към Нолан. Дийк Хейуд превключи картината на пулта на Андерсън.

— Плосък камък, парче дърво и лента от синя тъкан от слънчева клетка от скайхок — чу се гласът на Нолан. — Един момент… на дървото има изрязано нещо… „8902 Брикман, С.Р… — Нолан обърна малкото, грубо издялано парче дърво. — Не стреляйте!“

Дийк се обърна към Андерсън.

— На „Луизианската дама“ имаше един планерист на име Брикман. Срещнах го два пъти по време на снабдителния курс на ешелона през пролетта. Запомнил съм го, защото моята майка-настойница е също от Рузвелт и… — Той се отказа от по-нататъшни обяснения. — Искам да кажа… ако е същият човек, той е роднина на началника на военната полиция в Ню Мексико.

Андерсън познаваше добре реалния живот във Федерацията и знаеше, че не е разумно да се правят непоправими грешки, когато се отнася до роднина на щатски началник на военна полиция, така че заповяда по микрофона:

— Сънрей до Блу Едно. Хората ти да свалят пушките си и да му дадат знак да слезе.

В отговор на сигналите въздушният нарушител откачи крака от задните колани, пикира над главите на хората на Хармър, завъртя се рязко и кацна с лице към тях. По радиото в шлема си Хармър заповяда двата взвода да насочат оръжията си към него. После с тъжно изражение се обърна към кацналия планерист.

Летецът развързваше коланите около гърдите си и или не можеше да види неприветливото лице на Хармър зад плексигласовото забрало на шлема му, или му беше напълно безразлично. Той се усмихна приветливо, когато Хармър се приближи до него, и подаде ръка.

— Здрасти. Това Пуебло ли е?

Хармър спря на една крачка от протегнатата ръка, потисна възникналото желание да размаже с приклад усмихващото се лице и отговори с мълчаливо кимване.

Летецът се отдалечи от синьокрилия планер, замахна с юмруци във въздуха и изкрещя:

— Йее-хааа… Успях! — После попита: — Кой ден е днес?

— Четвъртък, четиринадесети ноември — отговори Хармър, преди да може да се усети. „Наслаждавай му се — помисли той. — Може да ти е последен.“

Сержант Нолан пристъпи напред и застана до Хармър. Нолан бе име, дадено на пионерите трекери, направили първите копки и извършили първите изкопи за попътна станция. Сержантът беше тридесет и осем годишен, десет години по-стар от лейтенанта. Той метна пушката си на рамо, но стискаше в ръка пистолета с пръст на спусъка. В дясната си ръка държеше завързаната за камък малка дървена плочка със син вимпел. Огледа летеца навъсено. Защитните му дрехи бяха несръчно закърпени — също като крилата на самолета.

— Нашият приятел изглежда доста щастлив…

— Да — изръмжа Хармър. — Умът му трябва да е облъчен с гама-лъчи. — После се обади по радиостанцията в шлема си на бойците, които бяха заобиколили безмоторния планер. — Вкарайте това нещо вътре. Използвайте товарната площадка.

Когато бойците хванаха окъсаните, покрити с плат крила, летецът извика:

— Хей, момчета, по-внимателно! Белият дом може би ще реши да го постави в музея в Гранд Сентрал.

Хармър стисна пушката си толкова силно, че едва не изкриви цевта. Съжали, че беше послушал нареждането на Мери-Ан да не „правят на кайма“ неканения посетител.

— Тоя тип май има железни нерви — прошепна Хармър на Нолан.

— Само се перчи, сър — отвърна Нолан и се обърна към летеца; гласът му излизаше от малката високоговорителна решетка на шлема. — Виж сега, приятел, май имаме проблем със самоличността. На шлема ти пише ФАЗЕТИ, а на тая дъсчица пише БРИКМАН. Кой от двамата си ти?

Летецът свали червено-белия си шлем и застана мирно.

— 8902 Брикман, сър! Планерист на борда на „Луизианската дама“ от 20-и април, свален при операция на североизток от Шайен на 12-и юни и сега идващ за получаване на задача! — Освободената от шлема вълниста руса коса на младия човек падна върху врата и раменете му.

Лейтенант Хармър се взря в седемте тънки като миши опашки плитки, завързани със синя лента — три над едното ухо и четири над другото, — после размени невярващ поглед с Нолан. Никога през всичките години, откакто беше облякъл първата си униформа още на тригодишна възраст, не се беше изправял пред такава несъвместима гледка.

— Кълъмбъс! Погледни косата му! Нагиздил се е като скапан мют!

Нолан подаде на Хармър дървената плочка със завързания за нея камък, свали пушката от рамото си и я насочи към гърдите на Брикман.

— Добре, приятел, свали ножа, който е завързан на крака ти, и го пусни на земята пред теб.

Брикман клекна на едно коляно и започна да разкопчава коланите около крачола на десния си крак.

Хармър погледна изрязаното на дървената плочка, след това я подаде на най-близкия боец.

— Кочеф! Предай това на полковника!

Боецът тръгна към бункера. Брикман се изправи и пусна ножа с ножницата в краката на Нолан. Докато той вдигаше ножа и четеше изрязаното на дръжката име, Хармър го прикриваше.

— Ножът на Нейлър и шлемът на Фазети. Какво друго си взел при твоите пътувания?

— Нищо.

Нолан пъхна ножа в страничния джоб на панталоните си и заби дулото на пушката си в корема на Брикман.

— Добре. Ръцете на тила, пръстите преплетени.

Брикман вдигна ръце и се поколеба.

— Не искате ли да знаете какво съм преживял?

Сержант Нолан посочи с дулото на пушката си бункера.

— Затваряй си устата и прави каквото ти се казва.

Всички в Пуебло добре познаваха процедурата за третиране на ренегати. На нарушителите не се разрешаваше да разговарят с арестуващата ги група. След като нарушителят бъдеше идентифициран, към него трябваше да се обръщат с ясни, кратки заповеди. Той трябваше да бъде обискиран, окован, с качулка на главата и затворен в единична килия, докато не бъде изправен пред старши офицер на арестувалото го поделение. Ако нарушителят не можеше да бъде затворен, трябваше да се ограничи временно възможността му да говори — с други думи, да му се запуши устата. Ако не се подчиняваше безусловно на издаваните заповеди, трябваше да се „предупреди физически“. Ако започнеше да буйства или се опиташе да избяга, трябваше да бъде подложен на „обездвижване“ — т.е. да бъде застрелян.

Брикман вдигна ръце малко по-високо.

— Вижте, момчета… нека си изясним едно нещо. Аз не съм рене… — Той млъкна и се опита да се обърне, Хармър се хвърли напред, пушката му се превърна в движещо се неясно петно.

Твърдият гумен приклад удари с парализираща сила нервния център в дясната ръка на Брикман точно под раменния мускул. Силата на удара беше изчислена да причини максимална болка, без да счупи никакви кости. Хармър продължи с цевта и го удари по шията отляво, където тя се съединяваше с рамото — друг нервен център. Когато Брикман изви гръб от удара, Хармър завъртя приклада за удар в бъбреците и го ритна силно в прасеца на десния крак.

— По-полека, лейтенант — промърмори Нолан. — Полковник Андерсън го иска за разпит.

Брикман бавно падна на колене и се хвана за дясната ръка. Задъха се, лицето му се изкриви от болка. При това положение много други биха запищели, Нолан трябваше да му го признае. Хармър го ритна в корема и го събори настрана. Брикман се претърколи по гръб. Хармър седна върху него, натисна приклада върху шията му и прикова главата му към земята.

— Добре, приятел, сега е твой ред да разбереш нещо. Никой от младшите чинове не се обръща към офицери и сержанти със: „Здрасти, момчета“. Второ, не съм благоразположен към такива летящи лайна като теб от фантастичната Академия, които се опитват да правят момчетата ми да приличат на тълпа задници. И трето — Хармър натисна по-силно приклада в гърлото на Брикман, — не обичам войници с панделки в косата. Разбрахме ли се?

— Тъй вярно, сър! — каза задъхано Брикман. Беше напрегнат, мъчеше се овладее болката, втренчил очи в Хармър.

Хармър познаваше този поглед, знаеше какво означава той. Беше го виждал достатъчно в огледалото. Той идваше от упоритите хора, които не знаеха кога да отстъпят. Вдигна приклада на пушката си от гърлото на Брикман — надяваше се, че той ще каже нещо. Каквото и да е, стига да може да послужи като извинение да направи няколко нови белега върху това хубаво момчешко лице.

В ухото му прозвуча тихо гласът на Мери-Ан:

— Сънрей до Блу Едно. Стига вече Мат, получи каквото искаше. Изправи го и ми го доведи. И се погрижи да не се спъне по пътя надолу по площадката.

Първият разпит на въздушния нарушител се проведе в подземния кабинет на Мери-Ан — оскъдно обзаведена стая в секцията, известна като Централно главно командване. Полковник Мери-Ан седеше зад бюрото си, от двете й страни седяха двамата й старши батальонни офицери майор Роскоу и майор Хилър. Дървената плочка с името на Брикман, камъкът и синият вимпел лежаха на бюрото пред нея, поставени успоредно на стандартния му боен нож. Третият предмет върху бюрото беше шлемът му с широки бели светкавици от двете страни. Отпред, над затворения тъмен плексигласов визьор, беше изписано името ФАЗЕТИ, а над него бе червено-бяло-синята звезда на Федерацията. Нямаше никакъв бележник нито документи. Трекерите не записваха на хартия. Те пишеха на клавиатура и четяха на телевизионни екрани.

От лявата страна на Андерсън бяха поставени персонален монитор и клавиатура — неизбежната връзка с останалата част на попътна станция Пуебло и с Гранд Сентрал.

Андерсън натисна един бутон и се свърза с адютанта във външния офис.

— Доведете го.

Лейтенант Хейуд и сержант Нолан влязоха, отдадоха чест и застанаха от двете страни на вратата. След тях влезе Брикман — водеха го двама бойци. Белезниците около китките му бяха свързани с железни вериги към други на краката под коленете. Веригите бяха достатъчно дълги да може да вдигне ръцете си успоредно на земята, когато стои прав, и да може да се храни или да си бърше задника; веригата, свързваща белезниците под всяко коляно, му позволяваше да ходи, но не и да тича. Главата му беше покрита с черна качулка, завързана с връзка около врата.

Гласът на Нолан прогърмя в стаята:

— Нарушител и ескорт — СТОЙ! — Токовете удариха в пода в унисон. — Ескорт, СВОБОДНО!

Андерсън кимна на двамата бойци и те отдадоха чест и излязоха от стаята. Нолан свали качулката на пленника, отстъпи назад, удари токове и застана мирно.

— Свободно, господа — каза Андерсън. — Ти също, Брикман.

Брикман запримига бързо на силната светлина и пое жадно въздух. Андерсън разгледа младия човек. Също като на Хармър, на нея й беше доста трудно да приеме дългата коса със седем плитки с ленти. Във Федерацията подстрижките бяха в съответствие с изискванията на военноморския учебен лагер — ниско подстригана коса или къс перчем бяха единствените разрешени прически. Само мютите носеха дълги сплетени коси; мютите и на-котата. Но това беше нещо, което бръснарят в базата можеше да оправи за петнадесет минути. Андерсън зачеркна косата и с одобрение отбеляза загорялото красиво лице със силна челюст, ясните сини очи, тялото с квадратни рамене и тесни бедра. Беше мъж, с каквито обичаше да ляга през малкото си свободни от служба часове. Този обаче беше строго забранен. Нямаше значение. В Пуебло имаше достатъчно други — твърди като скала мъжаги, които знаеха как да я задоволят. Не толкова красиви като този, но достатъчно добри в полумрака.

Андерсън взе дървената плочка, на която Брикман беше изрязал името си, и кимна към видеомонитора.

— Свързахме се с „Дамата“. Оттам потвърдиха, че 8902 Брикман С.Р. е бил назначен на военна служба на форт Никсън/Уърт на датата, която посочваш. Същият планерист е записан като СВ/ВТ на 12 юни след едно сражение с големи сили на Плейнфолк мюти североизточно от Шайен. Нейлър и Фазети, планеристи от същата част, също са записани като СВ/ВТ през този ден.

„СВ/ВТ“ беше съкращение на пионерите за „свален/вражеска територия“; произшествие — с предвидими фатални последствия — по време на бойна операция над мютска територия.

Андерсън въведе на клавиатурата трицифрен код и на телевизионния монитор се появи лицето на Дийк Хейуд.

— Дийк, успя ли да се свържеш с Гранд Сентрал?

— Съвсем не. Имаме проблеми с връзката. Трябва да предам сигнала през Рузвелт/Санта Фе.

— Добре. Обади ми се, когато получиш гласови и пръстови отпечатъци. — Андерсън изчисти екрана и погледна Брикман. — Междувременно ще приемем, че си този, за когото се представяш. — Тя погледна лейтенант Хармър. — Намерихте ли нещо друго при обиска?

— Съвсем не. Всичко, което намерихме, е на масата.

Андерсън погледна Брикман в очите; отбеляза проницателния, интелигентен поглед, който срещна нейния; открит, нетрепкащ.

— Някаква идентификационна карта?

— Не, за жалост. — Той протегна длани в извинителен жест, ръцете му се движеха с бързината, която позволяваха веригите. — Загубих всичко, освен дрехите, с които съм облечен.

Андерсън пак погледна монитора, където бяха изложени изпратените от ешелона подробности.

— Свален на 12 юни… — каза тя. — Сега сме 14 ноември. Къде си бил и какво си правил през последните пет месеца?

Това беше въпросът, от който се страхуваше Брикман, докато летеше на юг и очакваше да премине ужасната буря и да задуха благоприятен вятър. Кацнал на една планинска тераса, той беше мислил дълго и задълбочено върху този момент — какво точно да каже и колко от преживяното да разкрие.

Беше го обмислял, защото знаеше, че отговорът му ще доведе до много други въпроси, които в зависимост от неговите отговори могат да превърнат разпита във въпрос на живот и смърт. Не можеше да каже цялата истина, защото мнозина от онези, от които щеше да зависи съдбата му, щяха да намерят чутото не само неправдоподобно, но и напълно неприемливо. Онова, което му се беше случило, нещата, на които беше станал свидетел, които сега знаеше, противоречаха на всичко, на което беше учен като дете във Федерацията; онова, което беше открил, противоречеше дори на общопризнатата мъдрост на Първото семейство.

Андерсън се намръщи.

— Не чу ли какво те попитах?

— Тъй вярно, чух. — Брикман пое дълбоко дъх и призна без повече да мисли: — Бях пленник на мютите. Плейнфолк. Племето М’Кол.

Полковник Андерсън погледна двамата батальонни офицери, после се обърна към лейтенант Хармър и сержант Нолан. Те изглеждаха също толкова изненадани, колкото и тя.

— Мат, Джейк…

Хармър и Нолан застанаха мирно.

— Не сте чули отговора на моя въпрос. Разбрахте ли ме?

— Тъй вярно — отговориха в един глас те.

— Изчакайте навън. Ако възникне проблем, ще ви повикам.

Хармър и Нолан отдадоха чест и излязоха. Хармър не затръшна вратата, но я затвори достатъчно рязко, за да изрази раздразнението си, че са го прогонили точно когато нещата са започнали да стават интересни.

Андерсън имаше своите основания. Ако казаното от Брикман беше вярно, колкото по-малко хора знаеха за него, толкова по-добре. Тя прекара пръсти по вимпела от синята тъкан, изглади го върху бюрото, после погледна Брикман.

— Мютите не вземат пленници.

— Вече вземат — отвърна Брикман.

Андерсън се обърна към майор Хилър.

— Джери… дай един стол на този младеж. И седнете и вие. Само че първо… — тя подаде на майор Роскоу червено-белия шлем — сложи този боклук някъде.

Роскоу вдигна нещата от бюрото на Андерсън и ги сложи на една полица.

Андерсън погледна Брикман от упор.

— Искам да ти обърна внимание върху двете почетни грамоти на стената зад мен. Награда на батальона, понеже тук вършим всичко според Книгата. Това означава, че докато не проверим твоята история, ще те третираме като заподозрян на-ко според условията и ограниченията, изложени в Наръчника. С други думи, ще бъдеш окован във вериги, затворен в единична килия и с качулка на главата винаги когато те извеждат навън. Лейтенантът, който оглавяваше групата по посрещане, е добър човек, но понякога е прекалено фанатичен. Очевидно си казал нещо, което не е трябвало. Няма да разреша никакви своеволия, но трябва да знаеш, че и аз, и моите другари офицери споделяме неговата неприязън към нарушителите на Кодекса. Ако се окажеш такъв, ще бъдеш изправен до стената… или тук, или в Гранд Сентрал. Ако е тук, аз ще бъда там да дам заповедта за стрелба. Ясно ли е?

— Тъй вярно!

— Добре. Седни. — Лицето на Андерсън малко омекна. — Изглежда, пътуването ти не е било леко.

— Но си заслужаваше, мадам. — Брикман седна с изправен гръб и вдигната глава като първокурсник при постъпване във Въздушната академия.

„Интересно — помисли Андерсън. — Обичайна проява на дисциплина към властта, но очевидно отсъствие на страхопочитание. Типичен планерист от Ню Мексико.“ Но имаше нещо друго, което беше различно в този млад мъж. Победител, несъмнено. Но не беше само това. На Андерсън й беше трудно да го определи, но ако я накараха, щеше да каже, че Брикман има неуловимо излъчване на превъзходство, на скрита непреодолима сила. Такава, която може да изведе човек на самия връх.

Мониторът светна и на екрана се появи Дийк Хейуд.

— От Гранд Сентрал току-що пристигнаха идентификационните данни на Брикман. Подадох ги на конвертора. Можем да сравним гласовите и пръстови характеристики.

Андерсън натисна бутона, с който включи образа си на екрана пред Дийк.

— Ще се свържа по-късно.

— Има още нещо, мадам. Досието му е с достъп девето ниво.

Дъхът на Андерсън спря.

— Добре, свържи ме.

Информацията, предавана по контролираните от КЪЛЪМБЪС видеомрежи, беше с различни нива на достъп. Нивото на достъп се контролираше с магнитно кодирана идентификационна карта, носена от всеки пионер. С всяко повишение на пионера или с даване на допълнителни привилегии, или заемане на пост с по-високи отговорности нивото на достъп нарастваше. Като полковник, който командва важна попътна станция, Андерсън имаше девето ниво.

Дийк изчезна от екрана и показа част от картотеката на Брикман, предадена от Рузвелт/Санта Фе от КЪЛЪМБЪС — гигантския всезнаещ компютър, който функционираше като мозък и централна нервна система на Федерацията.

Андерсън дръпна калъфката, скриваща екрана от двамата й батальонни офицери, сега седнали от двете страни на бюрото, извади идентификационната си карта, пъхна я в отвора и каза на машината:

— 5824 Андерсън. Разпечатка, моля.

Последва кратка пауза, през която мрежата свери гласа й със записа си, след това на екрана се появи ново съобщение.

Състоеше се от две букви, четирицифров сериен номер, след него още две цифри: СТ–3552-ВР. Кратко, но съдържателно. „СТ“ означаваше „Селективно третиране“; „ВР“ — „На вниманието на ръководители“; цифрите показваха просто поредния номер на Брикман в списъка за селективно третиране.

Андерсън натисна бутона за изхвърляне на идентификационната карта и кодът СТ изчезна от екрана. Беше поверително повикване. За щастие Дийк беше видял нивото на достъп преди тя да беше отишла по-нататък. „ВР“ означаваше, че срещу субекта не могат да се предприемат никакви административни действия, без разрешението на Белия дом в Хюстън/Гранд Сентрал.

Първото семейство имаше свои планове за Стивън Рузвелт Брикман.