(Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент)

Глава 2

КЪЛЪМБЪС беше програмиран да сигнализира в Белия дом при всяко запитване, отнасящо се до досиета с гриф „ВР“. Когато изпрати данните в Пуебло, той веднага съобщи за това на Контрола на централния архив — поделение, директно подчинено на членове на Първото семейство, — заемащ двадесет етажа, всеки с размерите на футболно игрище, с много редици екрани и клавиатури, на които денонощно имаше оператори. На екрана на един оператор в секцията „Селективно третиране“ светна съобщение „Искане за достъп до списъка с поверителни досиета“.

Белият дом побърза да потвърди продължаващия си интерес към 8902 Брикман, С.Р. Предаването на данните за гласова идентификация беше последвано от видеограма до полковник Андерсън: „Само за вашите очи. Брикман не трябва, повтарям, не трябва да бъде разпитван. Никой от неговата родна база не трябва да бъде допускан до него нито да научи за неговото присъствие. Освен най-кратки заповеди или инструкции никой не трябва да разговаря с него. След като бъде сигурно идентифициран, той трябва да бъде прегледан от лекаря на попътната станция, който да докладва за здравословното му състояние. След това да бъде изолиран, докато не се уреди прехвърлянето му. Дотогава да бъде третиран като заподозрян нарушител на Кодекса, без да се прилага физическо насилие.“

Андерсън не беше нервна жена, но знаеше, че няма да намери покой, докато не се отърве от Брикман. Беше постъпила правилно, като бе отпратила Хармър и Нолан при първото споменаване за пленничество при мютите. Ако новината се разчуеше, това щеше да има неблагоприятен ефект върху морала на бойните подразделения. Беше естествено от Гранд Сентрал да искат първи да анализират всичките последици, но — по дяволите — тя беше командир на попътна станция на фронтовата линия! Трябваше дай се разреши да знае какво става.

Андерсън крачеше в квартирата си и се мъчеше да преодолее обзелото я разочарование. Нищо чудно, че Хармър почти бе затръшнал вратата. Тя знаеше как се чувства той. Спря и удари силно с юмруци по дългата маса, на която от време на време обядваше с офицерите си. Това й помогна да се успокои — поне малко. „Всичко с времето си — каза си тя. — Гранд Сентрал ще оцени фактите, след това ПОЛРАЗ — полевото разузнаване — ще разпрати рапорт до всички заинтересовани страни. Фактът, че Брикман претендира, че е бил пленник почти пет месеца преди да избяга, няма да промени нищо. Това не спря мютските банди да атакуват през лятото работните групи в Пуебло. И няма да спре трекерите да убиват мюти.“

Успехът на Брикман да построи планер от ограбени от мютите части беше невероятен, но ако, както Мери Андерсън подозираше, той го беше сглобил под носа на похитителите си, това означаваше, че мютите Плейнфолк са по-тъпи от южните си братя, чиито разпръснати останки бяха заловени и откарани в работни лагери. Това бе предпоследната фаза на омиротворителната програма на повърхността. Крайната фаза — унищожението — щеше да дойде, когато във въздуха вече нямаше да има мютска отрова.

Андерсън знаеше думите на „Четвъртото вдъхновение“ наизуст. Това беше видеофилм, от който в моменти на съмнение тя често черпеше утеха; моменти на мрачна потиснатост, сама в леглото, когато започваше да се чуди, да се пита… тя отърси тези мисли от ума си, обърна се към големия портрет на Генералния президент, закачен на стената над масата, и през ума й премина ехото на неговото послание. Да! Наистина щеше да дойде ден, когато бункерите щяха да се изпразнят и всички от Федерацията щяха да излязат от базите, за да си върнат наследството — света със синьото небе, който мютите им бяха откраднали.

Това обещание беше направено от Първото семейство, основателите на Федерация Амтрак. Поколения трекери се бяха трудили неуморно да помогнат то да се осъществи; с радост бяха посветили живота си за операции на повърхността. Техните усилия не бяха напразни. Мечтата, вдъхновявала онези, които си бяха отишли, вече бе достатъчно близко до осъществяване. Децата на децата, родени от майките настойнички на поколението на Андерсън, щяха да живеят под открито небе, да виждат изгрева на слънцето и луната; да чувстват дъжда по лицата си… нямаше само да гледат как плиска по забралата или да чуват как барабани по шлемовете; те щяха да очистят повърхността; да изтрият от лицето на земята всички мюти и да построят Нова Америка. Това щеше да се случи. Но не и докато трекерите, които живееха под земята, не преодолееха страха си от откритите пространства. Да нямат причина за безпокойствие. Първото семейство работеше върху това. Федерацията Амтрак беше изминала дълъг път, откакто нейният основател Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви беше събрал верните четиристотин души около себе си и се беше грижил за тях през Дългата нощ — травматизиращата последица от Холокоста.

В началото Федерацията се бе състояла само от няколко дупки, разпръснати по южния край на държавата, известна някога като Съединени американски щати. Тази страна беше изгорена, оплячкосана и опустошена от мютите — деформирани полуидиоти мутанти, които в една оргия на разрушение бяха изпуснали отровен радиационен облак, убил милиони мирни хора и принудил шепата оцелели да потърсят убежище под земята.

Възстановяването започнало дълбоко под разрушения град Хюстън в една подземна база, построена да помести мощния КЪЛЪМБЪС. Преименувана в Гранд Сентрал от Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви, Генерален президент, тя станала постоянен дом на Първото семейство. Макар че никой от щатите отпреди Холокоста сега не съществуваше като законна социална или икономическа единица, техните исторически граници и имена се бяха запазили. Тексас, фокалната точка на Федерацията, бе станал известен като вътрешен или централен щат. С времето подземната империя се бе разширила, бе изградила бази под Оклахома, Арканзас, Ню Мексико, Луизиана, Мисисипи и Аризона. Те бяха наречени външни щати. Канзас и Колорадо, последните придобивки, бяха означени като Нови територии през 2886 и 2954, годината, в която беше родена Андерсън. „Нова територия“ беше прикрит начин да се каже, че щатът още не е под контрол на Федерацията. Имаше една малка нарастваща трекереска база в земната кора под Уичита, Канзас, която накрая щеше да побере цяла дивизия; в Колорадо пък съществуваше само попътната станция в Пуебло, населявана от пионерния батальон на Андерсън. Федерацията би могла да предяви претенция за целия щат Колорадо, но поради практически съображения Пуебло, разположен в южната част на щата, маркираше границата — северната граница на надземното владение на Федерацията. Отвъд нея лежеше вражеска територия — страната на мютите, или както я наричаха самите — Земята на Плейнфолк, народа на равнинците.

Трудността идваше от това, че мютите не признаваха граници. За получовешка раса те бяха и хитри, и упорити. Бяха убедени, че земната повърхност им принадлежи. И затова продължаваха да се връщат и да бъдат убивани. Андерсън мислеше, че това се дължи на мозъчни увреждания, предадени им по наследство. Бяха твърде тъпи, за да се учат. Но не достатъчно тъпи. Тяхната неспособност да помнят й беше втълпявана още от училище, но тези уроди все още знаеха как са се случили нещата в света. Групи от хора с израстъци по главите проникваха в така наречените „омиротворени райони“ на външните щати и нападаха работните групи над земята, ешелоните и охранителните постове във фабрики и обработващи заводи. Задачата на мрежата от попътни станции, изградена на стратегически места, беше да спира тези набези.

В продължение на столетия след Холокоста мютите бяха доказали, че имат пълен имунитет срещу радиацията, която обгръщаше земята; всъщност те, изглежда, нарастваха въпреки все по-големия брой избивани от пионерните експедиции. Мютите живееха средно два пъти по-дълго от трекерите и се говореше, че по численост са петдесет пъти повече от тях. При последното преброяване през 2985 година трекерите бяха под 450 000, което означаваше, че ако разузнаването беше преценило правилно, на земята имаше над двадесет и два милиона мюти!

Лично на Андерсън й беше трудно да го повярва. Тя не беше безразлична към някои привлекателни страни на действителността на повърхността, но, общо взето, за нея това беше огромно неприветливо място. Беше излизала горе много пъти за по една година и никога не беше виждала петстотин или шестстотин мюти наведнъж. Някой от нейния екип беше измислил добро име за повърхността. Голямото празно място. Наистина беше празно! Това беше и все още продължаваше да е най-силното й впечатление. Тиха страна, където се криеше опасност, готова да се нахвърли върху непредпазливия; спяща страна, чакаща търпеливо столетия завръщането на законните си собственици. Ако там наистина имаше двадесет и два милиона мюти, човек не би могъл да мине дори двадесет метра, без да се спъне в някой от тях.

Съмненията на Андерсън не се споделяха от Гранд Сентрал. При такива тревожни оценки за числеността на врага не беше изненадващо, че главната задача на силите на Федерацията на повърхността беше да контролират общия брой на мютското население чрез продължаване на програмата за омиротворяване, започната през 2465 година. Пионерите от попътни станции като Пуебло и тези от пътуващите ешелони — като този, на който беше служил Брикман — изпълняваха своята част чрез провеждане на наричаното от Гранд Сентрал огнено прочистване — операции по опожаряване, при които всеки възможен източник, който можеше да осигури на мютите храна и подслон, беше методически разрушаван, а всяко животно в обхвата на оръжията на патрулите — убивано. Самите мюти бяха на върха в списъка с цели. Навсякъде, където тактическите условия позволяваха, младите мъже и жени мюти бяха отвеждани да попълват живата сила в работните лагери; старите и прекалено младите биваха ликвидирани.

Това беше ужасна, мръсна работа, в която Андерсън беше участвала, докато се придвижваше нагоре в йерархията. Но тя трябваше да бъде свършена. Всички го знаеха. Бяха отгледани, за да я вършат. Във Федерацията човек се подчиняваше на заповеди. Без да пита защо. Андерсън беше типичен продукт на Федерацията. Тя беше добър войник, строг командир. Но понякога си задаваше въпроси, на които нямаше лесни отговори. Въпроси, за които многократно се беше опитвала да престане да мисли, но които продължаваха да се въртят в ума й и да подкопават желязната й решителност.

От време на време напрежението ставаше непоносимо. За тези особено трудни моменти, когато дори меденият глас на Генералния президент, напяващ „Четвъртото вдъхновение“, не беше достатъчен да намали напрежението, Андерсън имаше свое лично спасение. Зад големия портрет на Джордж Рузвелт Джеферсън 31-ви тя имаше ценен запас от трева рейнбоу, взета от един на-ко, който беше изправен до стената заради глупостта си да я пренесе тайно на попътната станция с ешелон, извършващ обичайния си тримесечен курс. Официално доказателството трябваше да бъде изгорено след съд по бързата процедура, но командирите на попътните станции, ако бяха умни, можеха понякога да приберат такива неща. Андерсън спадаше към тази категория. Въпреки външно твърдото й конформистко, малко тежко държане, тя не пропускаше този номер. В подземните бази на Федерацията дори строевите полковници трябваше да се пазят. Всеки трябваше да се пази. Но на фронтовата линия — въпреки онова, което тя беше казала пред Брикман — човек можеше да наруши малко правилата. Е… някои правила. Защо иначе бе положила толкова труд да стане полковник?

Само майор Джери Хилър, най-близката другарка на Андерсън и единствената друга жена в Пуебло с ранг над лейтенант, знаеше тайната й. Това беше нарушение на Първи кодекс, но тя имаше достатъчно доверие в синеоката си приятелка и знаеше, че Хилър няма да стане доносница и да съобщи на началниците на военната полиция.

Мютите пушеха тревата с лули. Андерсън нямаше лула.

Повечето трекери, които пушеха трева, я завиваха в сухи листа. Андерсън също имаше листа. Разстоянието от около два пръста зад рамката беше идеално скривалище. Холографският портрет бе неизменна украса във всяко жилищно и работно помещение във Федерацията. И макар трекерите да се молеха по три пъти на ден пред тези портрети на Първото семейство, всъщност никой не ги гледаше. И беше напълно изключено някой да помисли да премести някой портрет.

Освен ако не си полковник и не искаш да вземеш нещо, скрито зад него.

Андерсън свали портрета от стената, взе залепената на гърба торбичка, после отново го закачи. Под благия поглед на белокосия Генерален президент грижливо сви така наричаната „рийф“, взе един щепсел и прикачена открита жица от същата торбичка, пъхна го в електрическия контакт и когато жичката се зачерви, я запали, смукна една голяма успокоителна доза пушек, вдигна рийфа към Джеферсън 31-ви в ироничен поздрав, след това спокойно отиде в спалнята си. Намали осветлението, изтегна се на леглото в полумрака и дръпна пак. Почувства се много по-щастлива. Разочарованието, което се беше събрало в нея, след като беше получила заповедта да „предаде“ Брикман, започна да се разсейва. Какво я интересуваше! Нека онези златотъкани торби с лайна в Гранд Сентрал научеха лошите новини. Може би това щеше да им налее малко ум в главите.

Стената на спалнята започна да променя цвета си и да се изкривява навън. Обзе я приятна вцепененост. Напрежението от полковнишкото клаустрофобно съществуване се разсея; проблемите за поддържане на високо ниво на мотивация и дисциплина, изисквани от Гранд Сентрал, престанаха да съществуват; кървавите образи на мъртви получовешки същества и осакатени трекери престанаха да минават пред очите й. Осмоъгълните осветителни панели на ниския таван заискриха, полетяха надалеч, все едно тя беше в разширяващ се балон, после балонът тихо се спука и се пръсна на хиляди парчета. Парчетата примигнаха и се превърнаха в звезден килим.

Това беше моментът, известен на трекерите като „тунелиране“ — щастливото време…

Два дни по-късно, след друга видеограма от Гранд Сентрал, от североизток в Пуебло долетяха три сребърни скайхока с червени краища на крилата и един самолет със защитна окраска в червено, черно и кафяво, като ешелоните, и поискаха разрешение да кацнат. От мястото си пред главния пулт Дийк Хейуд ги проследи с широкообхватната телевизионна камера; видя ги ясно над наблюдателната кула в триъгълна формация, после един подир друг те кацнаха на южната страна на бункера.

Дийк ги гледаше с интерес. В станцията беше пристигнало описание на новия скайхок „Марк Ту“, с който се извършваха изпитания, но сега той го виждаше с очите си. Вместо изтеглено назад напълнено с газ крило този нов самолет имаше твърди крила с прав водещ край, кръстовидна опашка, монтирана над тласкащия мотор, и аеродинамичен прозрачен капак над откритата преди кабина. Целият му вид беше по-лъскав, по-внушителен, по-страшен. Когато дойде по-близко, Дийк видя, че е двуместен, с разположени една до друга седалки.

Самолетът беше излетял от прославения ешелон „Ред Ривър“, известен повече като „Биг Ред Уан“, чийто боен рекорд не беше надминат през последните осемдесет години. „Биг Ред Уан“ беше убиец номер едно на Федерацията и всеки пионер с амбиция повече от един грам се стремеше да служи на него.

Уиман, русокосият, ниско подстриган планерист, командир на въздушната команда, отдаде чест на Андерсън с безупречна точност и й подаде малка дискета с копие от заповеди за прехвърляне на Брикман. Андерсън предаде дискетата на Джери Хилър, която я постави в драйвърния слот на електронния модул зад видеомонитора, направи проверка за валидност и после показа съдържанието й.

Андерсън бързо го прегледа. Четиримата планеристи от „Биг Ред Уан“ щяха да ескортират Брикман до Рузвелт/Санта Фе. Заровен дълбоко под пустинята на Ню Мексико, той беше най-близката база, свързана със совалка с Гранд Сентрал. Брикман трябваше да пътува закачулен и окован в двуместния самолет. В Санта Фе трябваше да бъде предаден в офиса на началника на военната полиция, откъдето щеше да продължи до Хюстън/Гранд Сентрал. Планерът, който той беше направил в плен при мютите, трябваше да бъде изпратен със следващия ешелон, който щеше да пристигне в Пуебло.

Вратата на килията се отвори, Стив Брикман скочи и застана мирно. Влязоха трима военни полицаи; четвъртият остана в готовност в коридора навън. Двамата извършиха рутинна проверка на белезниците на ръцете и краката му; третият, с гумена палка с олово в ръце, стоеше на две крачки зад тях, готов да се справи с всеки проблем.

След началния разпит го откараха в болницата на попътната станция, където му наредиха да се съблече. После беше основно изтрит от главата до краката от двама лекари с маски и с гумени ръкавици. Те му наредиха да разплете плитките със сините панделки и да си измие косата, след което беше прегледан в почти пълна тишина от хирурга — капитан. После с почти същото пълно мълчание му дадоха чисто памучно бельо, нови бойни обувки и черна униформа — отличителни дрехи на нарушител. На гърдите и на гърба имаше диагонален жълт кръст, който се виждаше от цяла миля — и беше и добра точка за прицелване. Щом се облече, го оковаха във вериги и го затвориха в килия.

Стив не беше създавал никакви трудности и не смяташе да създава, но много бързо всичко му писна. Беше очаквал предпазлив прием в Пуебло, но след като беше кацнал и се беше идентифицирал, защо го третираха като ренегат? Кристофър Кълъмбъс… не се ли беше върнал по собствена воля?!

Един от военните полицаи извади качулка и я надяна върху главата на Стив. После го хванаха за ръцете и някой каза:

— Хайде мърдай.

Стив разбра, че върви по същия път, по който беше прекаран преди. Той водеше до кабинета на Андерсън. Завой надясно от килията, сто крачки, двадесет стъпала, завой наляво, тридесет крачки, асансьор и изкачване. Може би три етажа… беше трудно да се каже. След това наляво, други тридесет крачки право напред, завой надясно в някакъв външен кабинет. Стоп. Гласове — мърморещи, приглушени, измъчващо неясни. Отваряне на втора врата. Във въздуха под качулката проникна слаб аромат. Рязка команда, издадена от някой наблизо.

— Мирно!

Същият глас официално докладва за присъствието си на Андерсън и му заповяда да застане свободно. Стив направи всичко, което можеше; веригата между китките не беше достатъчно дълга, за да може да постави ръцете си в правилно положение. Чу ескортът му да излиза. Когато вратата се затвори, майор Роскоу с едно бързо движение отвърза и свали качулката. Стив замига на ярката светлина.

Андерсън седеше зад бюрото си, до нея стоеше руса жена — майор — с широки бедра; предния път Андерсън се беше обръщала към нея с „Джери“. Джери беше навряла задника си в панталони два размери по-малки. Резултатът беше опънати шевове и форми, които отвличаха вниманието. За поделение, за което се предполага, че се управлява по Книгата, това беше странно отклонение от правилата за облекло, предписващи стандартните гащеризони и работни облекла да са свободни.

— Добри новини, Брикман — каза Андерсън с нотка на презрение. — Твоят случай се поема от Гранд Сентрал. Днес заминаваш за Рузвелт/Санта Фе. Със самолет. — Тя видя изненадата му. — Не се вълнувай. Ще си пътник.

Пътник? Любопитството на Стив нарасна. Откога имаше двуместни „Скайхок“?

Андерсън стана.

— Желая ти късмет, Брикман. Не зная какво си направил, но се надявам да ти се размине.

— Благодаря.

Андерсън кимна на майор Роскоу.

— Сложи му качулката.

Роскоу нахлузи качулката на Стив и завърза връзката. Вратата се отвори, по пода затропаха ботуши, после го хванаха за ръцете и бързо го изведоха от кабинета.

Андерсън се обърна към любимия си майор.

— Джери, зная, че Брикман беше обеззаразен от медиците още при пристигането му тук, но не искам да поемам никакви рискове. Кристофър знае каква зараза може да е прихванал от мютите. Искам този кабинет и всички места, където е бил, да бъдат стерилизирани. Особено килията. Погрижи се подът, стените и таванът да бъдат почистени с пара и дезинфекцирани. Дюшекът, юрганът и всичко, което е използвал, да се изгори. — Тя погледна ръцете си и се намръщи. — Ако знаех къде е бил, никога не бих се докосвала до нещата му. През последните два дни взех поне шест душа. Изтрих си кожата почти до кръв. — Тя вдигна глава към Хилър. — Какви прибори използваше за хранене?

— Не се безпокойте. Всичко беше за еднократна употреба. И въздухът в блока с килиите се вентилира отделно от главния кондиционер.

— Добре. Заеми се с това… включително всичко, което може да съм забравила. — Андерсън млъкна и се замисли. — Всъщност след като си изми скапаните плитки, дългата му коса не изглежда толкова лошо.

— Да — съгласи се Хилър. — На мен доста ми хареса.

Андерсън се пресегна и прекара пръсти по косата над дясното ухо на Хилър.

— Може би трябва да я оставиш малко по-дълга.

— Да — каза Хилър и приглади косата си. — Ще помисля по това.

След като излезе от кабинета на Андерсън, Стив загуби ориентация, но когато почувства земя под краката си и миризмата на трева, разбра, че е извън бункера.

— Стой — каза един глас. — Прибери краката си един до друг и се наведи. Ще те качим на самолет. — Три чифта ръце го сграбчиха и го вдигнаха във въздуха. Други ръце насочиха краката му надолу под нещо, което приличаше на арматурно табло. — Седни.

Стив седна. Ръцете сложиха обезопасителни колани на раменете му, стегнаха ги и ги закопчаха с катарами за бързо освобождаване.

— Сега си дай ръцете — каза гласът.

Стив вдигна окованите си с белезници китки. Около китките прекараха друга верига и издърпаха ръцете му назад от дясната страна на кабината. Той чу щракане на заключващ се катинар. — Добре, Дон, наместен е добре и е заключен.

Дон?

— Какво ще стане, ако трябва бързо да излезем? — попита Стив.

Една ръка го потупа по главата и един нов глас каза:

— Е, ти няма да можеш, приятелче.

Страхотно…

— Да тръгваме — каза първият глас. — Знаеш курса. Ще летим в строй свободен ромб на три хиляди фута. Седемдесет процента мощност след изкачване. Ти водиш, Дон. Аз съм номер две от дясната страна, Джо — номер три от лявата, Тони, ти си на опашката.

Стив чу одобрително мърморене.

— Какъв е каналът на Санта Фе? — попита трети глас и дъхът на Стив секна, когато го позна. Не… не може да бъде…

— Кулата е на десети канал. Ще превключа, когато напуснем Пуебло.

Стив почувства как някой сяда на лявата седалка и попита в обгръщащата го тъмнина.

— Ти ли си, Дон? Дон Лундквист?

— Да, аз съм — отговори гласът изненадано. — Ти кой си?

Стив се засмя.

— Стив! Стив Брикман.

— Кристофър Кълъмбъс! — възкликна Лундквист. — Мислех, че си мъртъв! Слушай, задръж… ще говорим по-късно. — Тя натисна бутона на таблото и електрическият мотор забръмча. След няколко минути бяха във въздуха.

„Колко изумително!“ — помисли Стив. От всички хора негов ескорт през първата част на пътуването му да е Дон Монро Лундквист. За последен път се бяха видели в стаята му във Въздушната академия в деня на дипломирането. Лежаха голи един до друг. А настойникът му спеше до тях в инвалидната си количка.

След четвърт час стигнаха определената височина, Лундквист махна качулката от главата на Стив и той с изненада видя, че седят под лъскав плексигласов капак. Всички „Скайхок“, които беше виждал, бяха с открита кабина. Той се огледа. Времето беше хубаво, небето — синьо, с разпръснати виолетови кълбести облаци; човек можеше да го гледа вечно. В обикновен „Скайхок“ Стив може би щеше да се вкочани, но със затворен капак и с включен вентилатор бяха приятно изолирани от студения ноемврийски въздух.

— Как се нарича това нещо? — попита той.

— „Скайрайдър“1 — отговори Лундквист. Носеше бял шлем с релефни червени фигури от двете страни и тъмен визьор. Раменете й бяха по-широки, лицето по-слабо и по-сурово от последния път, когато я беше видял. Тя се усмихна. — Може и да не повярваш, но помислих, че под качулката има нещо познато. Бях сигурна, че познавам ръцете…

— Имаш добра памет.

— За някои неща, да… — Лундквист го погледна косо, после заразглежда небето напред.

Стив погледна значката със сребърни нишки — „Минитмен“, — пришита на куртката й — най-високото отличие, давано на най-изтъкнатите старши кадети. Това му напомни, че беше станал жертва на заговор. Стив Брикман си беше поставил за цел да е първенец в курса във Военната академия и цели три години с неуморна решителност се беше посветил изцяло на преследването на тази цел. Знаеше, че е най-добрият, но вместо да бъде награден, най-високата награда и най-високите оценки от последните изпити бяха присъдени на Лундквист. Нямаше значение. Вече беше преживял разочарованието. Но не беше забравил унижението. Сега имаше нова цел, която щеше да е също толкова ценна. Планираше да унищожи Лундквист — и всички други, които бяха заговорничили дай се даде наградата, която по право беше негова. Рано или късно, един по един, щяха да си го получат.

Но тя щеше да е първа.

Той й се усмихна.

— Радвам се да те видя.

— Аз също. Във форт Уърт съобщиха, че те свалили миналия юни.

— Това просто значи, че не трябва да вярваш на всичко, което чуеш. — Стив кимна към черната качулка, която лежеше в скута му. — Сигурна ли си, че имаш право да свалиш това нещо? Ако другите ме видят… няма ли да имаш неприятности?

Лундквист се усмихна.

— Не се тревожи. Уиман няма нищо против. Всъщност той го предложи. Всички сме от „Биг-Блу“, нали?

— Не бях мислил за това по този начин. Благодаря. — „Биг-Блу“ беше прякор за Въздушната академия в Линдберг, заровена под пясъците на Ню Мексико.

Лундквист го погледна.

— Невероятно. Знаехме, че ще вземем планерист, но нямах представа, че под тази качулка ще бъдеш ти. Кристофър… мисълта, че точно ти можеш да се окажеш на-ко, наистина не е за вярване. Просто… няма смисъл!

Стив вдигна рамене.

— Все някой трябва да е. — Погледна през плексигласовия похлупак и се зачуди дали присъствието на Лундквист е просто съвпадение, или — понеже се познаваха — я бяха изпратили да го разпита. Може би дори свалянето на качулката като жест на солидарност беше част от този замисъл. Какъвто и да беше отговорът, ако Лундквист се надяваше да го хване в някакво нарушение на кодекса, щеше да удари на камък. През петте месеца в плен при мютите нещо в него се беше променило. Предишните му автоматични, почти роботски реакции на военната дисциплина, която управляваше мислите и поведението на всички във Федерацията, бяха забравени. Беше го разбрал в момента, когато Хармър, лейтенантът с бебешкото лице, беше изскочил от станцията с тежковъоръжените си хора и го беше пребил.

От най-ранна възраст Стив беше свикнал да прикрива чувствата си. Беше усвоил това умение, за да използва системата за своя собствена изгода, но въпреки това напълно вярваше в нея. Тази сигурност сега се беше изпарила; времето, прекарано с мютите, беше разкрило слабостта на Федерацията; беше го накарало да иска нещо друго вместо онова, което тя можеше да му предложи. Още не беше съвсем сигурен какво е това „друго нещо“. Знаеше само, че иска нещата да стават по неговия начин. Сега, когато се беше върнал, той щеше да говори и да прави каквото трябва — и да играе една много по-сложна игра.

Въпреки това Стив нямаше никакви илюзии. Това не беше непоследователна битка на умове или абстрактен триумф на воля. Той щеше да се изправи срещу колективната сила на Федерацията и вездесъщата мощ на Първото семейство.

Тази игра беше смъртоносно състезание, в което и най-малката погрешна стъпка можеше да му струва живота.

— Взех нещата ти отзад. Ножа на Нейлър и каската на Фазети. Лу?…

— Отиде в месарския бизнес. — „И не само метафорично“ — помисли си Стив. Всеки път, когато видеше този шлем, той го свързваше с набитата на кол глава на Фазети. През цялото време, докато беше пленник, така и не разбра какво бяха направили мютите с тялото. Беше се старал да не мисли за възможността части от Фазети да са били в някоя от гъстите горещи ароматни яхнии, с които го бяха хранили.

Погледна назад през рамо, огледа въздушната формация отдясно и забеляза промяната.

— На какво летят твоите приятели… на „Ред Ривър Спешъл“?

Лундквист се усмихна.

— „Скайхок Марк Ту“. Част от партида, докарана за полеви изпитания.

— Какво е станало с пушката, монтирана над кабината?

— Вместо нея имаме монтиран отпред неподвижен огневи комплект, наречен Тор2. Шест въртящи се цеви, задвижвани с мотор и захранвани от барабан, изстрелващи хиляда и двеста куршума в минута.

— И този ли е с такова въоръжение?

— Не, този е транспортен.

Стив кимна към капака на кабината.

— Това сигурно е чудесно срещу дъжд. Издържа ли обаче на мютските стрели?

— Зависи от разстоянието. Стрела, попаднала директно, примерно под осемдесет или деветдесет градуса, не може да спре, но под ъгъл седемдесет градуса или по-малък я отплесва. Но това не е всичко: под пода, около страните и под седалката са монтирани армирани панели от някакъв нов композитен материал.

Стив огледа кабината и поклати глава.

— Бронирана пилотска кабина, шестцевни пушки, защитен капак… — той погледна гофрираното дясно крило, — напълно нова конструкция. Твърде много за възприемане.

— Забравяш, че си отсъствал пет месеца.

— Е, и какво? Хайде, Дон, знаеш не по-зле от мен, че през последните години не са сменени дори размерите на болтовете в „Скайхок“. И сега изведнъж всичко това… — Стив огледа кабината. — Не ти ли се струва поразително?

— Направо фантастично — отговори Лундквист. — Но не разбирам какво искаш да кажеш. Знаеш, че политиката на Федерацията е: „Ако нещо върши работа, да не се променя“. Използването им срещу мютите от Плейнфолк показа, че старите „Скайхок“ са твърде уязвими. Вие от „Дамата“ го установихте от собствен опит.

— Да… — Стив си спомни кръвопролитната битка в пълното с вода речно корито.

— През лятото ние също изгубихме няколко момчета. Точно това е толкова чудесно в Първото семейство. Още от самото начало те винаги са ни осигурявали необходимите инструменти, необходимата апаратура и технология, за да ни помогнат да вършим успешно исканата от нас работа.

— Сигурно са били много заети — призна Стив. — Колко от ешелоните получиха новите модели, на които летят твоите приятели?

— Още никой, освен нас. Все още настройват новата производствена линия в Рийган/Лабок.

Стив я погледна с негодувание.

— Значи междувременно останалите летят с боклуци…

Лундквист се усмихна.

— Знаеш как е на „Биг Ред Уан“. Това е командата, която получава най-доброто от всичко.

— Не ми напомняй.

Лундквист огледа небето, след това погледна Стив.

— Как се забърка в тази каша?

— Добър въпрос. Мютите ме свалиха над Уайоминг и ме плениха. Дълга история. Но накрая, след пет месеца, успях да избягам.

Лундквист се намръщи.

— Но…

— Да, знам какво ще кажеш. „Мютите не вземат пленници.“ Всички ми казват това.

— И ти искаш да кажеш, че си бил там с тях цели пет месеца? Как така все още си цял?

— Това е друг въпрос. Ти ми кажи. Проблемът е, че ако ти кажа истината, можеш да се намериш начело в списъка на най-издирваните.

Лундквист го погледна.

— Не съм сигурна какво искаш да кажеш.

— Аз също.

— И все пак как се случи?

— С Гас Уайт хвърляхме запалителни бомби над някакви мютски ниви северно от Шайен. Удари ме стрела от арбалет, изгубих контрол… завъртях се и паднах от около триста фута.

— Как оцеля, след като те, хм… са те докосвали?

— Какво искаш да кажеш?

— Е, знаеш как е с тези полуидиоти. Те са със заразена кожа. Бил си ударен от стрела от арбалет и си паднал от небето. Тогава ли те хванаха?

— Да. Потроших си някои части и не можех да се движа. Неколцина от тях ме измъкнаха от отломките и ме заведоха при един старец, полуидиот, някакъв лечител. Той ме закърпи.

— Ужас… — Лундквист сбърчи лице от отвращение при тази мисъл. Трекерите бяха възпитавани още от люлката да вярват, че от допира с мютите плътта им ще загние. Отворени гангренни рани; подути прокажени крайници. На телевизионния канал за обществен достъп имаше видеокартини. Някои ренегати, болни от лъчева болест, чиито екзекуции беше гледала по телевизията, бяха заразени точно по този начин.

Стив се беше чувствал по същия начин, когато Мистър Сноу и Кадилак се бяха грижили за раните му. Сега обаче в ума му изплува образът на Клиъруотър на лунната светлина; нейното съвършено лице; нейното здраво безупречно тяло, притиснато до неговото върху животинските кожи.

— Знам как се чувстваш — каза той. — Старая се да не мисля много за това.

Лундквист поклати глава.

— Пет месеца на открито! Да дишаш мръсен въздух, да те докосват мютски ръце. Как си оцелял? Какво си ял?

Стив вдигна рамене.

— Ядох каквото ми даваха. Нямах избор.

Лундквист го погледна възмутено.

— Повдига ми се само като си помисля.

— На мен също. Първата седмица не можех да задържа нищо в стомаха си. Накрая трябваше да се насиля. Това беше единственият начин да остана жив.

— Но… всичко там… е отровно. Не само мръсният въздух може да те убие. Отровна е водата, тревата… всичко!

— Ти какво би направила?

Лундквист помисли.

— Не знам. Това, което си направил ти, предполагам. Но трябва да е ужасно да ядеш нещо, като знаеш, че всяка хапка те убива. Сигурен ли си, че се чувстваш добре?

Стив вдигна рамене.

— Както виждаш, сега съм тук и разговарям с теб. Чувствам мозъка си цял. Какво друго мога да ти кажа?

— Наистина не разбирам. Това просто… няма смисъл.

— Открих, че има много неща, които нямат смисъл — отвърна Стив. — Не позволявай това да те тревожи.

— Сигурно, но… — Лундквист изглеждаше загрижена. — Макар да виждам, че си все още същият упорит кучи син, ми се ще да се надявам, че ще се оправиш.

Стив отново вдигна рамене.

— Досега се оправих. Какво ще ми се случи отсега нататък зависи от това какво са намислили в Гранд Сентрал.

— Какво ти е толкова смешно?

— Просто си спомних, когато те видях последния път, колко разтревожена беше, че няма да доживееш до седемнадесетия си рожден ден.

— Да. — В усмивката на Лундквист се прокрадна тъга. — Искаш ли да ти кажа нещо? Започвам да мисля като теб. Не е добре да ставаш много близък с хората. Много наранява.

— Не само по-възрастна, но и по-умна — отбеляза Стив. — Честит рожден ден, когато и да е.

— Четвърти юли.

Стив кимна.

— Трябва да го запомня…

В кабинета на Андерсън Дийк пусна видеолентата, която беше направил при пристигането на Стив в Пуебло, плюс общ репортаж и картини в едър план от неговата летяща машина и стандартна снимка, направена малко след като беше вкаран вътре, но преди да си беше разплел украсените с панделки плитки; последната част показваше Брикман, сниман от скрита камера в килията.

Седнала зад бюрото си, Андерсън гледаше мълчаливо. Когато филмът свърши, погледна Дийк.

— Смяташ ли, че трябва да махнем онази част, в която Хармър го малтретира? — После отхвърли въпроса с махане на ръка. — О, по дяволите! Просто се погрижи до един час това да пристигне в Гранд Сентрал.

— Слушам, мадам. — Дийк извади касетата, отдаде небрежно чест — Андерсън позволяваше това, когато нямаше други хора — и тръгна към вратата.

— А, Дийк — каза Андерсън.

Дийк спря с ръка на дръжката на вратата.

— Да, мадам?

— Имам малък проблем. Няколко дни преди Брикман да пристигне помолих майор Хилър да направи инвентаризация на видеокасетите… включително онези, които са току-що в употреба на наблюдателната кула. Тя ги провери и изглежда, че една липсва. Знаеш ли нещо за това?

Дийк почувства как го полазват студени тръпки. Сви устни и обмисли внимателно отговора си.

— Не, мадам. Ние записваме движението на всички касети. Не мога да разбера как някоя може да бъде изнесена от наблюдателната кула, без…

Андерсън му махна да замълчи.

— Не съм казала, че е изнесена от кулата, Дийк. Казах, че не е на стелажите. — Тя се усмихна. — Ако ще правиш незаконни записи, наистина трябва да намериш по-добро място да ги криеш. — Андерсън спря и загледа мълчаливо Дийк, удължавайки мъчението. — Не че имам конкретно възражение срещу облаците. Такъв запис винаги може да се обясни като серия от изследвания на небето, която си забравил да изтриеш. Но пред началника на военната полиция може да имаш проблем с обяснението на звуковия съпровод.

— Да, мадам. Вие… докладвахте ли?

— Това е нещо, по което трябва да помисля, Дийк. Търгуването с блекджек е нарушение на Първи кодекс. Разбираш, че ако случаят отиде пред съда, няма да приемат молба за смекчаващи вината обстоятелства. Присъдите по Първи кодекс не могат да се променят или намаляват и обвинението не подлежи на обжалване.

— Зная, мадам. Постъпката ми е непростима. Надявам се само да не се отрази на вашия авторитет.

— Аз също — отвърна Андерсън, погледна Дийк и поклати глава. — Просто никога не съм те смятала за човек, който ще поеме риск. — Тя отвори едно чекмедже, извади касетата, която нарушаваше кодекса, и я постави на бюрото. — Добре… кой продава това нещо в Пуебло?

— Никой, мадам. Случайно намерих записа на чисто нова, неизползвана видеокасета. Преди да ги използваме в кулата винаги правим собствена проверка на качеството със сканиране касета по касета. Тази е част от пратката, която получихме от Гранд Сентрал миналия юли. Пристигат в запечатани пакети по десет, сто в кашон. От хранилището ми дадоха десет… аз лично свалих обвивката. Етикетът от проверката беше върху нея.

— Звучи правдоподобно. Миналата пролет командирът Хартман ми каза, че е получил заповед да върне една пратка видеокасети, които току-що бил доставил Амарило. По-късно чух, че няколко момчета от Гранд Сентрал били изправени до стената за продаване на отклонена лента. Може да има, а може и да няма връзка. Във всеки случай сигурно те не са единствените замесени в тази история. — Андерсън сложи ръка върху касетата. — Добре… сега честно. Тази с блекджек на нея ли дойде?

— Да, мадам.

— Някой друг слушал ли я е?

— Не, мадам.

— И ти определено не си продавал този боклук, нали? Не искам да ми разкажеш някаква история, а после да открия, че си замесен и във военната полиция са изтръгнали от теб друга, съвсем различна.

— И дума не може да става за такова нещо, мадам. Чух да се говори, че момчетата от някои поделения търгуват с такива неща срещу трева, но тук не е имало такова нещо. Няма мрежа.

— Дано да няма. Ако има, ще разплача фамилията на всички ви.

— Ако имаше такова нещо, щях да науча, мадам.

„Да. Както знаеш всичко за твоята смела Мери-Ан, която пуши трева. О, Дийк, задник такъв!“ — помисли си Андерсън без злоба.

— Ти разбираш, естествено, че това може да е нагласено, нали? Щом е дошло на празна лента, рано или късно някой щеше да го намери. Може би е дошло от някоя вътрешна ренегатска команда, но да предположим, че не е? Знаеш какви мръсници са във военната полиция. Пращат в Гранд Сентрал дори хора, които не са направили нищо, а само мечтаят за неща като това. Аз трябва да докладвам, Дийк, просто за да запазя собствения си задник.

Дийк се олюля на окуцелия си крак, после се изправи.

— Да, мадам.

Андерсън му направи знак да седне.

— Успокой се. Не говоря за лентата. Не искам да те изгубя. По дяволите… ти си единственият човек на сто мили оттук, който може да каже на онези тъпанари от електрониката как да оправят цялата тази глупост. — Тя подаде видеокасетата на Дийк. — Може да е маркирана по някакъв начин, затова тази трябва да се върне. Почисти всичко, освен звуковия запис. И избърши моите отпечатъци от кутията. Когато свършиш, докладвай на дежурния офицер какво си намерил. Е, направи се на ужасен, на възмутен, ти си знаеш.

— Да, мадам.

— А ако искаш да запазиш любимите си картини, презапиши ги на някоя друга лента… но намери начин да оправиш бройките. И, Дийк, моля те, не я крий под чекмеджето. Това място е толкова шибано очевидно! Прояви повече фантазия.

— Да, мадам. Благодаря, мадам.

— Добре. Не губи време да отдаваш чест, залавяй се за работа. — Андерсън му махна да върви.

Дийк се отправи към вратата.

— Почакай минутка…

Дийк замръзна и несръчно се обърна кръгом, пулсът му се учести.

— Мисля, че ще е добре, ако ми направиш едно копие на звуковия запис. Просто за файловете, нали разбираш.

— Разбира се, мадам…

Андерсън се усмихна.

— Мисля, че е важно да знам какво трябва да унищожаваме, нали? В края на краищата можем да получим друга такава пратка. Ако си лекар и се опитваш да спреш разпространението на едно заразно заболяване, трябва да можеш да разпознаеш симптомите… нали?

— Абсолютно…

— Знаеш ли откъде е тази музика, Дийк? От кого е?

Дийк се поколеба.

— Е, трудно е да се каже със сигурност. Фактите са много малко, но бих казал, че е от висока класа. Предполагам, че е отпреди Холокоста…

Дъхът на Андерсън секна.

— Толкова стара?!

— О, да, автентична. Може би е създадена от един мъж на име Вангелис.

Андерсън кимна.

— Този разговор не се е състоял, Дийк.

— Не съм чул или казал нито дума, мадам.

— Добре — каза Андерсън. — Едно последно нещо. Тук имаме две ленти. Една с Брикман и една с облаци. В името на Кристофър, внимавай коя ще изпратиш.