Произшествие в „Сан Суси“

Глава 16

— Мила — каза Дебъра, — знаеш ли какви страшни неща си мислех за теб?

— Така ла? — учуди се Тапънс. — Кога именно?

Тя гледаше с нежност тъмнокосата глава на дъщеря си.

— Когато ти духна към Шотландия, при татко, а аз смятах, че си при леля Грейси. Насмалко щях да повярвам, че въртиш любов с някого.

— Ох, Деб, как можеш да си помислиш такова нещо?

— Аз се шегувам, разбира се. Това не би подхождало на възрастта ви. И, разбира се, нали зная, че ти и татко сте много привързани един към друг. Всъщност този идиот Тони Марсдън ми втълпи тази мисъл в главата. Знаеш ли, мамо — смятам, че мога да ти го кажа, — впоследствие се установи, че той спада към „петата колона“. Говореше много особени неща: че положението нямало да се промени, дори напротив — щяло да се подобри, ако победял Хитлер.

— А ти… ъ-ъ… харесваше ли го?

— Тони ли? Ами, не. Винаги ме е отегчавал. Извинявай, трябва да изтанцувам това.

И се понесе в обятията на един русокос младеж, комуто се усмихваше мило. Няколко минути Тапънс следи с очи въртящата се двойка, а после погледът й се отмести към един висок младеж в авиаторска униформа, който танцуваше с някаква стройна русокоса девойка.

— Знаеш ли, Томи — каза Тапънс, — според мен децата ни са много симпатични.

— Ето я Шийла — рече Томи.

Той стана да посрещне Шийла Переня, която идеше към масата им.

Тя беше облечена в смарагдовозелена вечерна рокля, която подчертаваше мургавата й хубост. Но тази вечер Шийла беше мрачна красавица, която поздрави домакина и домакинята малко кисело.

— Ето, дойдох, както обещах — заговори тя. — Но не мога да разбера защо ме поканихте.

— Защото те обичаме — отговори Томи с усмивка.

— Така ли? — каза Шийла. — Чудно ми е все пак. Аз се държах ужасно невъзпитано с вас.

Тя помълча и промърмори:

— Но съм ви признателна.

— Трябва да ви намерим добър кавалер за танците — каза Тапънс.

— Не искам да танцувам. Аз мразя танците. Дойдох само да се видя с вас.

— Кавалерът, когото поканихме, ще ти се хареса — рече Тапънс с усмивка.

— Аз… — подхвана Шийла, но се спря, защото видя, че Карл фон Дайним прекосява дансинга.

Шийла го гледаше като зашеметена. Промълви:

— Вие ли сте?

— Да, аз самият — отговори Карл.

Тази вечер Карл фон Дайним изглеждаше малко променен. Шийла го гледаше смутена. Гъста руменина обля бузите й.

Тя произнесе малко задъхано:

— Знаех, че ще ви оправдаят, но мислех, че ще ви държат в лагер за интернирани.

Карл поклати глава.

— Няма никаква причина да ме интернират. И продължи:

— Трябва да ми простите, Шийла, че ви заблуждавах. Знаете ли, аз съвсем не съм Карл фон Дайним. Приех това име по лични причини.

Той погледна въпросително Тапънс.

— Продължавайте — подкани го тя. — Разкажете й.

— Карл фон Дайним беше мой приятел. Запознах се с него в Англия преди няколко години. Подновихме връзката си в Германия малко преди войната. Тогава изпълнявах там специална задача за нашата страна.

— В разузнаването ли служехте? — попита Шийла.

— Да. Когато бях в Германия, започнаха да се случват странни неща. Веднъж-дваж едва се спасих. Плановете ми бяха известни там, където не трябваше да ги знаят. Усетих, че има нещо нередно и че „гнилотата“, ще си послужа с техния израз, бе проникнала дори в службата, за която работех. Някои от колегите ми ме бяха предали. Между Карл и мен съществуваше известна външна прилика (баба ми беше немкиня), затова подхождах за работа в Германия. Карл не беше нацист. Интересуваше се само от работата си — работа, с която и самият аз се занимавах: химически изследвания. Малко преди да избухне войната той реши да избяга в Англия. Братята му бяха пратени в концентрационни лагери. Смяташе, че ще срещне големи трудности при бягството си, но като по чудо всички тези трудности бяха отстранени. Когато ми спомена за това, малко се усъмних. Защо властите улесняваха изселването на фон Дайним от Германия, когато братята му и други негови близки бяха в концентрационни лагери, а самият той се намираше под подозрение заради антинацистките си убеждения? Изглежда, искаха да бъде в Англия по някаква причина. А моето положение ставаше все по-опасно. С Карл живеехме в една и съща къща и един ден за голямо мое огорчение го намерих мъртъв в леглото му. Той бе изпаднал в депресия и сложил край на живота си, оставяйки писмо, което прочетох и прибрах.

Тогава реших да направя смяна. Исках да се измъкна от Германия и да разбера защо са насърчавали Карл да стори същото. Облякох трупа му в моите дрехи и го сложих на леглото си. Лицето му беше обезобразено от изстрела в главата. Знаех, че хазяйката ми е полусляпа.

С документите на Карл фон Дайним се прехвърлих в Англия и отидох на препоръчания, му адрес. Адресът беше „Сан Суси“.

Докато бях там, играех ролята на Карл фон Дайним, без нито за минута да отслабя вниманието си. Установих, че е уредено настаняването ми на работа в тамошните химически заводи. Отначало помислих, че така нацистите искат да ме принудят да работя за тях. По-късно разбрах, че ролята, отреждана на клетия ми приятел, е била съвсем друга: да бъде изкупителна жертва.

Когато ме арестуваха по фалшиви улики, не казах нищо. Исках да забавя колкото може повече разкриването на истинската ми самоличност. Исках да видя какво ще стане.

Едва преди няколко дни един от нашите хора ме разпозна и истината излезе наяве. Шийла рече укорително:

— Трябваше да ми кажете.

— Ако така съм ви огорчил, извинявам се — отвърна той кротко.

Очите му бяха впити в нейните. Тя го гледаше гневно и надменно, но изведнъж гневът й се стопи.

— Сигурно не сте могли да постъпите другояче — каза тя.

— Мила…

Изведнъж той се овладя.

— Елате да танцуваме.

Двамата се отдалечиха заедно. Тапънс въздъхна.

— Какво има? — попита Томи.

— Дано Шийла да продължава да го обича сега, когато не е вече германски изгнаник, срещу когото са настървени всички.

— Изглежда, че наистина го обича.

— Да, но ирландците са страшно опаки хора. А Шийла е бунтарка по рождение.

— А защо Карл претърси стаята ти? Това ужасно ни подведе.

Томи се засмя.

— Вероятно, защото е мислел, че у мисис Бленкънсоп има нещо фалшиво. Всъщност, докато ние сме подозирали него, той е подозирал нас.

— Хей, вие двамата — подвикна Дерик Бирсфърд, когато минаваше с дамата си край масата на своите родители, — защо не дойдете да танцувате?

Той им се усмихна насърчително.

— Бог да ги благослови, толкова са внимателни към нас — каза Тапънс.

След малко близнаците Дерик и Дебъра — той с дамата си, тя с кавалера си — се върнаха и седнаха при старите.

Дерик се обърна към баща си:

— Радвам се, че успя да получиш работа. Но май не е твърде интересна, а?

— Нищо особено — отговори Томи.

— Няма значение, нали все пак вършим нещо. А това е важното.

— И аз се радвам, че разрешиха на мама да отиде да работи с него — обади се Дебъра. — Тя изглеждаше толкова щастлива. Нали работата не беше много скучна, мамо?

— Никак не ми се видя скучна — отговори Тапънс.

— Чудесно! — каза Дебъра и добави: — Когато свърши войната, ще мога да ви разкажа нещичко и за моята работа. Страшно интересна е, но много поверителна.

— Колко е забавно! — възкликна Тапънс.

— Така е! Разбира се, не е така забавно, както да летиш…

Тя погледна със завист Дерик и добави:

— Той е препоръчан за…

— Млъкни, Деб! — прекъсна я Дерик бързо.

— Хей, Дерик — обади се Томи, — какво става с теб?

— Ами нищо особено, правим някакви опити. Не знам защо избраха именно мен — измънка младият летец зачервен. Изглеждаше така смутен, като че са го обвинили в най-смъртен грях.

Той стана, русото момиче също стана.

— Не бива да пропускаме нито един танц. Това е последната вечер от отпуската ми.

— Хайде, Чарлз — подкани Дебъра.

Двете двойки се понесоха отново по дансинга. Тапънс се молеше мислено:

„О, пази ги, боже! Дано нищо да не им се случи.“ Тя вдигна глава и срещна погледа на Томи.

— Какво ще правим с онова дете? — проговори той.

— Бети ли? О, Томи, радвам се, че и ти си мислил по този въпрос! Струваше ми се, че само аз като майка… Но сериозно ли говориш?

— Дали да я осиновим? Че защо не? Тя толкова е изстрадала, пък и ще ни бъде забавно да отгледаме още едно дете.

— О, Томи!

Тя протегна ръка и стисна неговата. Двамата се спогледаха.

— Винаги имаме едни и същи желания — каза Тапънс щастлива.

Минавайки край Дерик на дансинга, Дебъра му прошепна:

— Я ги виж ония двамата как се държат за ръцете! Много са мили, нали? Трябва да правим всичко възможно, за да не им е толкова скучно в тази война…