Произшествие в „Сан Суси“

I

Следствието за смъртта на жената се състоя няколко дни по-късно. Забавиха го известно време, докато полицията установи самоличността й: Ванда Полонска, полска бежанка.

След драматичната сцена на скалите полуприпадналата мисис Спрот и Бети бяха откарани с колата обратно в „Сан Суси“, където на нощната героиня, предмет на живо любопитство, дадоха грейки, чаша хубав чай и накрая силна доза бренди.

Капитан Хейдок незабавно се бе свързал с полицията и лично бе завел полицаите на местопроизшествието на скалата.

Ако не бяха обезпокоителните новини за войната, вероятно вестниците щяха да отделят много по-голямо място на тази трагедия.

А в действителност тя се сведе до едно малко съобщение.

Тапънс и Томи трябваше да дават показания на следствието. В случай че репортьорите решеха да правят снимки на по-маловажните свидетели, в окото на мистър Медоуз за нещастие „попадна“ нещо, което го принуди да си сложи превръзка, която скриваше половината от лицето му. А мисис Бленкънсоп почти изчезна под шапката си.

Впрочем, доколкото съществуваше интерес, той беше насочен изключително към мисис Спрот и капитан Хейдок. Мистър Спрот, повикан с истерична телеграма, се завтече да види жена си, но се наложи още същия ден да се върне. Той изглеждаше симпатичен, но твърде невзрачен млад човек.

Следствието се откри с официалното установяване на самоличността на трупа от някоя си мисис Калфонт — жена с тънки устни, и проницателни очи, която по няколко месеца се занимаваше с подпомагане на бежанците.

Поланска, заяви тя, дошла в Англия с един свой братовчед и жена му, които, доколкото знаела, били единствените й близки. Според нея жената била малко неуравновесена. От нея подразбрала, че преживяла големи ужаси в Полша и цялото й семейство, включително няколко деца, било избито. Жената като че ли не била признателна за това, което правели за нея и станала подозрителна и мълчалива. Все си мърморела нещо и изглеждала ненормална. Намерили й работа като домашна прислужница, но преди няколко седмици напускала без предупреждение и без да съобщи в полицията.

Следователят запита защо не, са дошли близките на жената. Инспектор Браси обясни, че въпросната двойка била задържана по силата на Закона за защита на държавата за престъпление, свързано с една корабостроителница на бойни кораби. Той заяви, че въпросните двама чужденци се представяли за бежанци, за да влязат в страната, но веднага се опитали да получат работа близо до една военноморска база. Цялото семейство било под подозрение. Имали у себе си голяма парична сума със съмнителен произход. Що се отнася до покойната Полонска, всъщност нямало никакви улики против нея — само смятали, че е настроена против Англия. Но е възможно да е била вражеска агентка и да се е преструвала на невменяема. Когато повикаха мисис Спрот, тя веднага се обля в сълзи. Следователят беше много внимателен с нея, водейки я тактично по пътя на събитията.

— Беше толкова ужасно! — стенеше мисис Спрот. — Толкова е ужасно да убиеш човек! Аз не исках това, дори не ми идваше наум… ала заради Бети… помислих, че жената ще я хвърли от скалата, и трябваше да я спра… и, о, боже… не зная как го направих.

— Свикнали ли сте да си служите с огнестрелно оръжие?

— О, не! Само с пушки на панаирни стрелбища, но дори и тогава никога не съм улучвала. О, боже, чувствам се убийца!

Следователят я успокои и запита имала ли е връзки с покойната.

— О, не! Никога в живота си не съм я виждала. Сигурно беше луда, защото не познаваше нито мен, нито Бети.

В отговор на други въпроси мисис Спрот заяви, че шиела дрехи за полски бежанци, но нямала никакви други връзки с поляци в страната.

Хейдок, следващият свидетел, описа как е проследил похитителката и какво се е случило накрая.

— Убеден ли сте, че жената непременно се е готвела да скочи от скалата?

— Или да се хвърли, или да хвърли детето. Струваше ми се обезумяла от ненавист. Невъзможно беше да я вразумим. Трябваше да действаме незабавно. Аз самият мислех да стрелям и да я осакатя, но тя държеше детето пред себе си като щит. Страхувах се да не убия детето, ако стрелям. Мисис Спрот пое риска и успя да спаси живота на дъщеричката си.

Мисис Спрот пак се разплака.

Показанията на мисис Бленкънсоп бяха кратки — просто потвърдиха показанията на капитана. Дойде редът на мистър Медоуз.

— Поддържате ли показанията на капитан Хейдок и на мисис Бленкънсоп за случилото се?

— Поддържам. Жената несъмнено беше толкова обезумяла, че никой не можеше да се приближи до нея. Готвеше се да се хвърли с детето от скалата.

Други показания почти нямаше. Следователят заключи, че Ванда Полонска е умряла от ръката на мисис Спрот, и официално освободи последната от отговорност. Нямаше никакви улики, които да показват какво е било душевното състояние на покойната. Възможно е тя да е действала от омраза към Англия. На някои от „подаръците“, раздавани на полски бежанци, са надписани имената на дамите, които ги пращат, тъй че не е изключено жената да е научила по този начин името и адреса на мисис Спрот, но трудно може да се определи причината за отвличането на детето — може да е било някаква налудничава подбуда, абсолютно непонятна за нормалния човешки ум. Полонска според собствените й думи претърпяла тежка загуба в родината си и по всяка вероятност това е разстроило разсъдъка й. А може да е била вражеска агентка.

Решението бе издадено в съответствие със заключението на следователя.

II

На другия ден след следствието мисис Бленкънсоп и мистър Медоуз се срещнаха да споделят впечатленията си.

— Ванда Полонска слиза от сцената и пак стигаме до задънена улица — каза Томи мрачно.

Тапънс кимна.

— Да, затворена и от двете страни. Никакви документи, никакви указания отде са дошли парите у нея и братовчед й, никакви сведения с кого са поддържали отношения.

— Много ловко изпипано — отсъди Томи и след малко добави: — Знаеш ли, Тапънс, положението не ми харесва.

Тапънс се съгласи. И наистина, новините не бяха никак успокоителни.

Френската армия отстъпваше и едва ли можеше да се очаква някакъв обрат. Дюнкерк вече се евакуираше. Очевидно падането на Париж беше въпрос само на няколко дни. Всички бяха потресени от разкритията, че липсват оръжие и други материали, за да се окаже съпротива на мощните германски моторизирани части.

— Дали причината е само в присъщата ни неразбория и мудност? — подхвана отново Томи. — Или е умишлено нагласено?

— Според мен по-скоро второто, но не може да се докаже.

— Така е. Нашите противници са изпечени в тая работа.

— Сега разчистваме предателите.

— Е, да, прибираме очебийните, а мисля, че трябва да ударим мозъците, скрити зад кулисите. Мозъци, организация, цял грижливо обмислен план — план, който използва нашата мудност и пипкавост, нашите дребнави дрязги.

— Нали затова именно сме тук — каза Тапънс, — ала още нямаме резултати.

— Все пак направихме нещичко — напомни й Томи.

— Да, с Карл фон Дайним и Ванда Полонска. Дребната риба.

— Смяташ ли, че те са работели заедно?

— Сигурно — отговори Тапънс замислено. — Не забравяй, че ги видях да разговарят.

— Тогава Карл фон Дайним трябва да е нагласил отвличането?

— Предполагам.

— Но защо?

— И аз се питам защо — каза Тапънс. — Тъкмо с това си блъскам главата непрекъснато. Но не мога да си го обясня.

— Защо ще отвличат именно това дете? Кои са семейство Спрот? Те нямат пари, значи не е за откуп. Нито той, нито тя са на държавна служба.

— Нали ти казах, Томи. И аз не мога да си го обясня.

— Дали мисис Спрот не се сеща нещо?

— Тази жена — произнесе Тапънс презрително — няма мозък дори колкото кокошка. Тя изобщо не мисли. Само повтаря, че точно това можело да се очаква от коварните германци.

— Глупачка! — отсече Томи. — Германците са умни хора. Трябва да има някаква причина, за да пратят някой от своите агенти да отвлече дете.

— Знаеш ли — каза Тапънс, — имам чувството, че мисис Спрот би могла да се сети за причината, ако помисли. Трябва да има нещо — някаква тайна, до която тя неволно се е добрала може би без да знае точно каква.

— Не казвайте нищо. Чакайте напътствия — цитира Томи бележката, намерена в спалнята на мисис Спрот. — Дявол да го вземе, тук има някакъв скрит смисъл.

— Сигурно има… непременно има. Според мен съществува само една възможност: някой е дал нещо на съхранение у мисис Спрот или у мъжа й — дал го е може би защото са толкова банални, невзрачни хора, че никой не би се усъмнил, че го държат у себе си каквото и да е то.

— Това е идея!

— Да, но прилича много на шпионски роман. Изглежда невероятно.

— Накара ли мисис Спрот да си поблъска главата?

— Да, но бедата е там, че всъщност това не я интересува. За нея важното е, че си е възвърнала Бети и изпада в истерия, че е застреляла човек.

— Странни създания са жените — замисли се Томи, — Първо се разбеснява като отмъстителна фурия така, че би изпозастреляла хладнокръвно цял полк, без да й мигне окото, само и само да възвърне детето си, а след като успява да убие похитителката по някаква невероятна случайност, разревава се и почва да я гризе съвестта.

— Но следователят я оправда напълно — вметна Тапънс.

— Естествено. Ей богу, на нейно място аз не бих се решил да стрелям.

— Вероятно и тя не би се решила, ако съзнаваше какво рискува. Стреля, понеже не знаеше колко трудно е да улучи.

Томи кимна в знак на съгласие.

— Съвсем като в библията — рече той. — Давид и Голиат.

— О! — възкликна Тапънс.

— Какво има, мила?

— И аз не знам. Когато каза това, нещо се мярна в главата ми, но пак изчезна!

— Голяма полза! — подметна Томи.

— Не иронизирай. Случват се понякога такива неща.

— Нещо за стрелба наслуки?

— Не, беше… почакай за минутка… мисля, че беше нещо, свързано със Соломон.

— Кедри, храмове, куп жени и държанки?

— Млъкни, де! — навика Тапънс, запушвайки ушите си. — Пречиш ми да мисля.

— Евреи? — мъчеше се да я подсети Томи. — Израилтянски племена?

Но Тапънс поклати глава. След минута-две каза:

— Искам да се сетя за коя ми напомняше тази жена.

— Покойната Ванда Полонска ли?

— Да. Още щом я, видях, лицето й ми се стори смътно познато.

— Мислиш ли, че си я срещала някъде другаде?

— Не, сигурна съм, че не съм я срещала.

— Мисис Переня и Шийла са съвсем друг тип.

— Е, да. Но не става дума за тях. Знаеш ли, Томи, тъкмо си мислех за тия двете.

— И има ли полза?

— Не съм сигурна. Става дума за оная бележка, намерена от мисис Спрот на пода в стаята й след отвличането на Бети.

— Е, и?

— Това, че била увита около камък и хвърлена през прозореца, са бабини деветини. Някой я е сложил там така, че мисис Спрот да я намери. И предполагам, че мисис Переня я е сложила.

— Смяташ, че мисис Переня, Карл и Ванда Полонска действат заедно?

— Да. Забеляза ли, че мисис Переня влезе точно в решителния момент и взе да го усуква — да не сме се обаждали на полицията? Тя взе цялото положение в ръцете си.

— Значи, продължаваш да мислиш, че тя е М?

— Да, а ти не мислиш ли?

— Допускам — отвърна Томи бавно.

— Слушай, Томи, да не би да имаш друга идея?

— Струва ми се страшно глупава.

— Кажи я все пак.

— Не, предпочитам да я премълча. Нямам на какво да се опра. Абсолютно нищо. Но ако съм прав, ние имаме работа не е M, а с Н.

Той си мислеше за Блечли. „Ала в какво мога да го обвиня? Изглежда много непосредствен, почти прекалено непосредствен, пък и нали той именно искаше да се обади на полицията. Но знаеше, че майката на детето няма да се съгласи. Това се подразбираше от заплашителното писмо. Но би могъл и да се преструва…“

Така се върна отново на озадачаващия, мъчителен въпрос, на който още не можеше да намери отговор.

Защо изобщо ще отвличат Бети Спрот?

III

Пред „Сан Суси“ стоеше кола с надпис „Полиция“.

Погълната в собствените си мисли, Тапънс почти не обърна внимание на това. Тя свърна по автомобилната алея, влезе през парадния вход и се качи направо в стаята си.

На прага се спря изненадана. От прозореца към нея се обърна някаква висока фигура.

— Боже мой — възкликна Тапънс, — ти ли си, Шийла? Момичето тръгна право към нея. Чак сега Тапънс я видя по-ясно, забеляза святкащите хлътнали очи на бледото, трагично лице.

— Радвам се, че дойдохте — каза Шийла. — Чаках ви. — Какво има?

Гласът на момичето беше спокоен, лишен от вълнение.

— Карл е арестуван! — каза тя.

— От полицията ли?

— Да.

— О, боже! — възкликна Тапънс. Не знаеше как да постъпи. Колкото и спокоен да беше гласът на Шийла, Тапънс схващаше какво се криеше зад това спокойствие.

Независимо дали беше негова съучастничка или не, тази девойка обичаше Карл фон Дайним и с болка на сърцето Тапънс почувства симпатии към това нещастно младо същество.

— Какво да правя? — попита Шийла.

Тапънс трепна от този прост, отчаян въпрос. Тя произнесе безпомощно:

— О, боже мой!

Шийла каза с глас, който звучеше като печална арфа:

— Отвели са го. И никога вече няма да го видя. Какво да правя? Какво да правя? — извика тя и като падна на колене до леглото, заплака сърцераздирателно.

Тапънс замилва тъмната й коса. След малко проговори с отпаднал глас:

— Може… може да не е вярно. Възможно е само да го интернират. Все пак, нали знаете, той е чужденец от неприятелска страна.

— Не казаха такова нещо. В момента обискират стаята му.

Тапънс произнесе бавно:

— Ами ако не намерят нищо?

— Разбира се, че няма да намерят нищо! Какво биха могли да намерят?

— Не знам. Може би вие знаете?

— Аз ли?

Насмешката, учудването й бяха толкова искрени, че не можеше да има съмнение. Всички подозрения на Тапънс, че Шийла Переня е замесена, изчезнаха за миг. Момичето не знаеше нищо, никога нищо не е знаело.

— Ако е невинен… — подхвана Тапънс.

— Какво значение има това? — прекъсна я Шийла. — Полицията ще измисли нещо.

— Не говорете глупости, мило дете! — сгълча я Тапънс. — Такова нещо не е възможно.

— Английската полиция е способна на всичко. Така казва майка ми.

— Майка ви може да казва, но греши. Уверявам ви, че не е истина.

Една-две минути Шийла я гледа недоверчиво. После рече:

— Е, добре, щом вие го казвате, вярвам ви.

Тапънс се чувстваше неловко.

— Прекалено доверчива сте, Шийла — каза тя рязко. — И може би сте постъпили неблагоразумно, като сте се доверили на Карл.

— И вие ли сте против него? Аз пък мислех, че той ви се харесваше. Той също мислеше така.

Трогателни млади хора. С тяхната убеденост, че всички ги харесват. Но, вярно, Карл й беше симпатичен. Наистина й беше симпатичен.

— Слушайте, Шийла — заговори тя малко уморено, — симпатиите и антипатиите нямат нищо общо с фактите. Нашата страна и Германия са в положение на война. Има много начини да служиш на родината си. Единият от тях е да събираш сведения и да действаш зад фронтовата линия. Това изисква смелост, защото ако те уловят, значи… — гласът й трепна за малко — край.

— Мислите ли, че Карл… — подзе Шийла.

— Че може да работи за родината си по този начин? Възможно е. Не вярвате ли?

— Не — отговори Шийла.

— Може да му е наредено да дойде тук като бежанец, разбирате ли, да се преструва на отявлен противник на нацистите, а същевременно да събира сведения.

Шийла каза тихо:

— Не може да бъде! Аз познавам Карл. Познавам сърцето и мислите му. Неговото главно влечение е науката, работата му, истината и знанията, криещи се в нея. Той е признателен на Англия, че му даде възможност да работи тук. Понякога, когато чува да се говорят несправедливи неща, се чувства германец и му става мъчно. Но винаги е мразил нацистите и режима им, погазването на свободата.

— Естествено е да говори така — подхвърли Тапънс. Шийла я изгледа укорително.

— Значи мислите, че е шпионин?

— Мисля, че… — Тапънс се поколеба — това е възможно.

Шийла тръгна към вратата.

— Разбирам. Съжалявам, че дойдох да ви моля да ни помогнете.

— Но какво според вас бих могла да направя аз, мило дете?

— Вие познавате много хора. Синовете ви са в армията и флотата и неведнъж съм ви чувала да казвате, че имате връзки с влиятелни личности. Смятах, че можете да ги накарате да направят нещо.

Тапънс си мислеше за тия въображаеми същества — Дъглас, Реймънд и Сирил.

— Боя се — каза тя, — че те не могат да направят нищо.

Шийла вдигна рязко глава и заговори разпалено:

— Значи да не се надяваме на нищо. Ще го откарат, ще го затворят и някой ден, рано сутрин, ще го изправят до стената и ще го разстрелят. И това ще бъде краят.

Тя излезе, като затвори вратата подире си.

„Ох, пусти да опустеят тия ирландци! — мислеше си Тапънс сред вихър от противоречиви чувства. — Защо имат такъв ужасен навик да изопачават нещата, докато те объркат? Ако Карл фон Дайним е шпионин, той заслужава разстрел. Аз трябва да държа на това, да не позволявам на това момиче с ирландския си глас да ме обайва така, че да смятам Карл за трагичен герой и мъченик!“

Спомни си гласа на една известна артистка, която декламираше стих от „Морски скитници“13:

„Дано да не е вярно — мислеше си Тапънс. — Ох, дано да не е вярно.“

И все пак как можеше да се съмнява, като имаше предвид това, което знаеше?

IV

Рибарят в края на Стария кей хвърли въдицата си и после започна внимателно да навива макарата й.

— Изглежда, няма вече никакво съмнение — рече той.

— Знаете ли — каза Томи, — просто съжалявам. Той е толкова симпатичен момък!

— Обикновено всички са такива, драги приятелю. Подлеците и мерзавците никога не пожелават да отидат да работят в неприятелска страна. Отиват храбреците. Това ни е много добре известно. Но фактът си е факт, случаят е доказан.

— Значи няма никакво съмнение, казвате?

— Абсолютно никакво съмнение. Между химическите му формули е намерен списък на хора във фабриката, които трябва да сондира като евентуални съмишленици на фашистите. Има също много хитър план за саботажи и химически процес, който, приложен с торове, ще унищожава огромни площи хранителни култури. И всичко това води към мистър Карл.

Проклинайки тайно Тапънс, която го бе накарала да обещае, че ще постави този въпрос, Томи запита твърде неохотно:

— Ами ако тези неща са му пробутани?

Мистър Грант се усмихна някак дяволито:

— Охо! — рече той. — Сигурно това е идея на жена ви.

— Хм, ъ-ъ… да, всъщност така е.

— Той е привлекателен младеж — подхвърли мистър Грант снизходително.

После продължи:

— Не, сериозно не мисля, че можем да приемем такава хипотеза. Знаете ли, че той разполага с цял запас от симпатично мастило? Това е неопровержимо доказателство. И мастилото не е на открито, както би било, ако някой друг го беше сложил там. Не е „лекарство, да се взема при нужда“, лежащо на поставката на мивката или нещо от тоя род. Откровено казано, много остроумно. Само веднъж досега съм срещал такъв похват, и то с копчета на жилетка. Когато човек иска да си направи симпатично мастило, накисва едно копче във вода. Копчето се стопява и ето ти мастило. Само че Карл фон Дайним не си служи с копчета, а с връзка за обувка. Много хитро.

— Аха! — Нещо се мярна в главата на Томи. Неясно, съвсем мъгляво.

Тапънс се оказа по-съобразителна. Веднага щом и доложи за разговора, тя се хвана за това важно обстоятелство.

— Връзки за обувки ли? Томи, това обяснява всичко!

— А именно?

— Колко си глупав! Не си ли спомняш как веднъж в стаята ми Бети развързваше връзките на обувките ми и ги топеше във вода? Навремето това ми се видя смешно. Сега обаче разбирам: тя е видяла Карл да прави същото и му е подражавала. И тъй като е имало опасност Бети да се разбъбри, уредил с оная жена отвличането й.

— Значи този въпрос се изяснява — рече Томи.

— Да. Хубаво е, когато всяко нещо започва да заема мястото си. Можеш да го оставиш и да продължиш нататък.

— А трябва да продължаваме нататък.

Тапънс кимна.

Времената бяха наистина тревожни. За всеобщо учудване Франция неочаквано капитулира. Самият й народ бе смутен и ужасен от това.

Съдбата на френския флот беше под съмнение.

Сега френското крайбрежие беше изцяло в ръцете на Германия и слуховете за нахлуване не представляваха вече далечна възможност.

— Карл фон Дайним е бил само брънка от веригата — каза Томи. — Първоизточникът е мисис Переня.

— Да, трябва да насочим вниманието си към нея. Но това няма да бъде лесно.

— Да, няма да бъде лесно, ако тя е мозъкът на цялата тая работа.

— Значи М е мисис Переня?

Томи се съгласи с това предположение.

— Наистина ли мислиш, че момичето не е замесено? — попита той колебливо.

— Напълно съм уверена. Томи въздъхна.

— Е, ти по-добре знаеш. Но в такъв случай лошо й се пише. Първо — мъжът, когото обича, и второ — майка й. Май не й остава много?

— Не може другояче.

— Да, но ако грешим? Ако М или Н са съвсем други? Тапънс отвърна хладно:

— Значи продължаваш да повтаряш все едно и също? Сигурен ли си, че не се заблуждаваш?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид Шийла Переня.

— Ти си луда, Тапънс!

— Не, не съм луда. Тя те е оплела, Томи, като всички други мъже…

Томи отвърна ядно:

— Ни най-малко! Просто си имам свои догадки.

— А какви са те?

— Смятам за известно време да ги запазя в тайна. Ще видим кой от нас е прав.

— Според мен трябва да насочим всичките си усилия към мисис Переня. Да разберем къде ходи, с кого се среща. Всичко! Трябва да има някъде някаква брънка. Не е зле днес следобед да пуснеш Албърт по петите й.

— Ти сама можеш да свършиш това. Аз съм зает.

— Защо, какво ще правиш?

— Ще играя голф — отговори Томи.