Произшествие в „Сан Суси“

I

Когато Тапънс влезе в салона на „Сан Суси“ малко преди вечерята, в помещението беше само монументалната мисис О’Рърк, която седеше до прозореца с вид на някакъв гигантски Буда.

Тя поздрави Тапънс много сърдечно и жизнерадостно.

— А, вие ли сте, мисис Бленкънсоп! И вие като мен обичате да слизате навреме, за да прекарате една-две спокойни минути тук, преди да преминете в трапезарията. А колко е приятно тук при хубаво време, но с отворени прозорци, за да не се усеща миризмата на ядене. А тя е ужасна във всички тия заведения, особено ако на печката има лук или зеле. Я поседнете тук, мисис Бленкънсоп, да ми разкажете какво правихте през този прекрасен ден и как намирате Лийхемптън.

У мисис О’Рърк имаше нещо, което въздействаше на Тапънс като дяволска магия. Тя приличаше по-скоро на великанка-човекоядка — смътен спомен от някогашните приказки, с мощното си туловище, с дебелия си глас, с мустаците и брадата си, от които ни най-малко не се смущаваше, с хлътналите си святкащи очи тя наистина създаваше впечатление за нещо свръхестествено, за някаква фантазия от детинството.

Тапънс отговори, че Лийхемптън много и харесва и ще й бъде приятно да ходи там.

— Тоест — додаде тя с печален глас — приятно както навсякъде, където мога да се избавя от тази ужасна тревога, която ми тегне непрекъснато.

— Хайде, хайде, не се безпокойте — посъветва я мисис О’Рърк утешително. — Прекрасните ви синове ще се върнат при вас живи и здрави. Ни най-малко не се съмнявам в това. Доколкото подразбрах от вас, единият от тях е във въздушните сили?

— Да, Реймънд.

— Във Франция ли е или в Англия?

— В момента е в Египет, но както пише в последното си писмо — не го прави открито, имаме си таен шифър, ако ме разбирате, — в някои изречения се крие определен смисъл. Мисля, че това е напълно оправдано, нали?

Мисис О’Рърк побърза да отговори:

— Разбира се. То е майчино право.

— Именно. Смятам, че имам право да зная точно къде е.

Мисис О’Рърк кимна със своята напомняща Буда глава.

— Подкрепям ви напълно. Ако имах син там и аз щях да мамя цензора по същия начин. А другият ви син, оня, дето е във флота?

Тапънс се впусна услужливо в подробно описание на подвизите на Дъглас.

— Както виждате — завърши тя, — чувствам се като загубена без тримата си синове. Те никога досега не са отсъствали едновременно. Винаги са били толкова внимателни. Струва ми се, че се отнасят към мен повече като към приятел, отколкото като към майка. — Тя се засмя неловко. — Понякога ги гълча, за да ги накарам да излязат без мен.

(„Каква досадна жена изглеждам!“ — помисли си Тапънс.)

И продължи гласно:

— Право да си кажа, не знаех какво да правя и къде да отида. Наемният договор на жилището ми в Лондон бе изтекъл и ми се струваше много глупаво да го подновявам, та реших да отида на някое спокойно местенце, с тия удобни влакове… — тя се спря.

Буда кимна пак:

— Много правилно сте постъпила. Днес Лондон не е място за живеене. Ах, каква печална гледка! Живяла съм там много години. Търгувах със старинни произведения на изкуството. Може би знаете магазина ми на Карнъби стрийт, в Челси? Над вратата е написано „Кейт Кели“. А пък какви прекрасни неща имаше там, о, какви прекрасни неща, предимно стъкло — уотърфърдско, коркско — красива работа! Свещници, полилеи, купи за пунш и какво ли не още. Също и чуждестранно стъкло. И малки мебели. Нищо обемисто, все малки стилни предмети главно от орех и дъб. О, прекрасни неща! Какви добри клиенти имах! Но когато избухне война, всичко отива по дяволите. Имах късмет, че се измъкнах с толкова малко загуби.

В главата на Тапънс замъждука смътен спомен. Магазин, пълен със стъкло, през който човек трудно може да се движи, плътен убедителен глас, властна едра жена. Да, положително е била в тоя магазин.

Мисис О’Рърк продължи:

— Не съм от онези, дето обичат непрекъснато да се оплакват… като някои в това заведение. Например мистър Кейли с шалчетата си и с роптанията си, че работата му пропадала. Ще пропада я, нали се води война… И жена му, дето на мравката път прави. Или малката мисис Спрот, дето все се безпокои за мъжа си.

— Той на фронта ли е?

— Не. Някакъв дребен чиновник в застрахователно дружество и толкова го е страх от въздушни нападения, че още от началото на войната пратил жена си тук. Според мен за детето това е хубаво — какво мило дребосъче! Ала ми е омръзнало да слушам мисис Спрот да се вайка, макар че мъжът й идва, когато може. Все разправя, че много щяла да липсва на Артър. Между нас казано, Артър не е приритал за нея… Може да си, има други грижи.

Тапънс промърмори:

— Страшно ми е жал за всички тия майки. Ако пуснеш децата си да заминат някъде сами, никога няма да се отървеш от тревоги. Ако ли пък ги мъкнеш със себе си, трудно е да оставиш мъжа си сам.

— О, да, и ти излиза скъпо да водиш две домакинства.

— Този пансион ми се струва твърде сносен — рече Тапънс.

— Да, бих казала, че си заслужава парите. Мисис Переня си разбира от работата. Само че е чудачка.

— В какъв смисъл? — запита Тапънс. Мисис О’Рърк отвърна, като смигна:

— Ще ме помислите за ужасна клюкарка. И такава съм си. Интересувам се от всички, затова гледам да седя по-често на тоя стол. Така виждам кой влиза и кой излиза, кой е на верандата и какво става в градината. Та за какво ни беше думата? А, да, за мисис Переня и за нейната чудатост. Ако не се лъжа, в живота на тази жена е имало някаква голяма драма.

— Така ли мислите?

— Убедена съм. А пък се прави на много тайнствена! „От кой край на Ирландия сте?“ — питам я веднъж. И ще ми повярвате ли, скри от мен. Заяви, че съвсем не била от Ирландия.

— Мислите, че е ирландка?

— Разбира се. Аз познавам сънародничките си. Мога да ви посоча от кое графство е. Ама на! „Англичанка съм — вика. — А мъжът ми беше испанец.“

Мисис О’Рърк се спря внезапно, понеже влезе мисис Спрот, следвана по петите от Томи. Тапънс веднага се оживи.

— Добър вечер, мистър Медоуз. Изглеждате много бодър тази вечер.

— Повечко движение — отвърна Томи, — в това е тайната. Тази сутрин играх голф, а следобед се разходих по кея.

— Аз пък следобед заведох малката на брега — обяви Милисънт Спрот. — Искаше да поджапа, но водата ми се стори много студена. Помагах й да си направи пясъчна кула, но някакво куче побягна с плетивото ми и разплете сума прежда. Толкова досадно и толкова трудно е да улавяш наново всички бримки! Не ме бива за плетачка.

— Вие се справяте отлично с тая ушанка, мисис Бленкънсоп — забеляза мисис О’Рърк, насочвайки внезапно вниманието си към Тапънс. — Просто препускате. А мис Минтън, струва ми се, каза, че не сте опитна плетачка.

Тапънс се изчерви леко. Очите на мисис О’Рърк я пронизваха. Тапънс отвърна малко раздразнено:

— Вярно, че съм плела много навремето. И казах това на мис Минтън. Но мисля, че тя обича да учи хората.

Всички се разсмяха в знак на съгласие с тази оценка. След няколко минути влязоха и останалите. Гонгът удари.

По време на яденето разговорът се насочи към увлекателната тема за шпионите. Припомниха се всеизвестни стари истории: за монахинята с мускулестата ръка, за свещеника, който си служел с твърде недостоен за сана му език, когато се спуснал с парашут на определеното място, за готвачката австрийка, която криела радиостанция в камината на спалнята си, и за всички ония неща, които са се случили или едва не са се случили с лели и втори братовчеди на присъствуващите. Така лека-полека стигнаха до дейността на „петата колона“. Порицаха английските фашисти, комунистите, пацифистите, отказващите военна служба поради своите верски убеждения. Това беше съвсем естествен разговор, какъвто може да се чуе почти всеки ден. При това Тапънс следеше внимателно лицата и държането на говорещите, мъчейки се да долови някакво издайническо изражение или дума. Но не забеляза нищо. Само Шийла Переня не участвуваше в разговора, но това можеше да се обясни с присъщата й мълчаливост. Тя седеше замислена, мургавото й упорито лице беше мрачно.

Тази вечер Карл фон Дайним отсъстваше, затова езиците можеха да се отпуснат без задръжки.

Шийла проговори само веднъж, към края на вечерята.

Мисис Спрот тъкмо бе казала с тънкия си като звук на флейта глас:

— Според мен през миналата война германците направиха голяма грешка, като застреляха медицинската сестра Кевъл. Това настрои всички против тях.

Тогава Шийла отметна глава назад и попита с пламенния си младежки глас:

— Че защо да не я застрелят? Нали е била шпионка?

— О, не, не е била шпионка.

— Помагала е на англичани да избягат в неприятелска страна. Това е все едно шпионаж. Защо да не я застрелят?

— Да, но да застреляш жена, и то медицинска сестра? Шийла се изправи.

— Аз смятам, че германците са постъпили съвсем правилно — заяви тя.

И излезе през френския прозорец в градината.

Десертът, състоящ се от недозрели банани и увехнали портокали, отдавна стоеше на масата. Всички наставаха и преминаха в салона за кафе.

Само Томи отиде незабелязано в градината. Там завари Шийла Переня облегната на стената на терасата и загледана в морето. Приближи се и застана до нея.

По задъханото й, ускорено дишане разбра, че нещо я е развълнувало силно. Предложи й цигара, която тя прие.

— Прекрасна нощ — каза той.

С тих, напрегнат глас момичето отговори:

— Би могла да бъде…

Томи я изгледа озадачено. Изведнъж почувства привлекателността и жизнеността на тази девойка. У нея кипеше буен живот, някаква непреодолима сила. „Тя е от ония момичета, по които мъж лесно може да се увлече“, помисли си Томи.

— Искате да кажете: щеше да бъде хубаво, ако не беше войната? — попита той.

— Съвсем не искам да кажа това. Аз мразя войната.

— Всички я мразим.

— Но не в смисъла, в който я мразя аз. Мразя лицемерието в нея, грандоманията, ужасното, отвратително патриотарство.

— Патриотарството ли? — учуди се Томи.

— Да, мразя патриотарството, разбирате ли? Все това „родината, родината, та родината“! Да предадеш родината си, да умреш за родината си, да служиш на родината си. Защо се придава такова значение на родината?

Томи отговори просто:

— Не знам. Но си е така.

— Не и за мен! Е, разбира се, за вас не може да няма значение — ходите в чужбина, търгувате из английската империя, връщате се загорял и пълен с шаблонни изрази, разправяте за туземците, искате уиски със сода и други подобни.

Томи отвърна кротко:

— Надявам се, че не съм чак толкова лош, мила моя.

— Аз малко преувеличавам, но нали разбирате какво искам да кажа. Вие вярвате в английската империя и глупавата смърт за родината.

— Моята родина — произнесе Томи студено — май не държи чак толкова да умра за нея.

— Да, но вие искате да умрете за нея. А това е толкова глупаво! За нищо не заслужава да умира човек. Всичко това е приумица, приказки, приказки, празнословие, високопарна идиотщина. Думата родина няма никакво значение за мен.

— Някой ден — рече Томи — ще се изненадате, като разберете, че все пак има.

— Не. Никога. Аз съм страдала, видяла съм.

Тя се спря, после внезапно се обърна поривисто към него:

— Знаете ли кой беше баща ми?

— Не. — Любопитството на Томи се засили.

— Казваше се Патрик Магайр. Той беше последовател на Кейсмънт6 през миналата война. Застреляха го като предател! И то за нищо! Загдето заедно с други ирландци се е борил за една идея. Защо не си е стоял мирно вкъщи и не си е гледал работата? За едните той е мъченик, за другите — предател. А според мен е бил просто… глупав!

Томи долови ясно нотката на скрит вътрешен бунт.

— И значи с тази сянка сте израсли? — каза той.

— Именно сянка. Мама промени името си. Живяхме в Испания няколко години. Тя винаги казва, че баща ми бил полуиспанец. Където и да отидем, все лъжем. Обиколихме целия континент. Накрая дойдохме тук и открихме това заведение. За мен тази е най-голямата ни грешка.

— Какво мисли майка ви за всички тия неща? — попита Томи.

— Имате предвид смъртта на баща ми? — Шийла помълча намръщена, объркана. После произнесе бавно: — Откровено казано, не зная. Тя никога не говори по тези въпроси. Не е лесно да се разбере какво чувства или мисли майка ми.

Томи кимна замислено.

— He зная защо ви разправям това — каза Шийла внезапно. — Нещо ме подтикна. Как стана така?

— Спорехме за Едит Кевъл.

— А, да, за патриотарството. Аз заявих, че го мразя.

— Нима забравяте думите на самата медицинска сестра Кевъл?

— Какви думи?

— Не знаете ли какво е казала, преди да умре? Той повтори думите:

„Не е достатъчно само родолюбив… В сърцето ми не бива да има омраза.“

— Аха. — Тя се вцепени за миг поразена.

После, като се обърна рязко, потъна в мрака на градината.

II

— Както виждаш, Тапънс, всичко съвпада.

Тапънс кимна замислено. Плажът около тях беше пуст.

Тя се бе облегнала на вълнолома, Томи седеше над нея, на самия вълнолом, откъдето можеше да забележи всеки, който се приближава. Не очакваше да види някой, тъй като се бе уверил горе-долу точно къде ще бъде всеки тази сутрин. Впрочем срещата му с Тапънс изглеждаше съвсем случайна, приятна за дамата и малко досадна за него.

— Мисис Переня ли? — запита Тапънс.

— Да. Тя е M, а не Н. Отговаря на всички условия.

Тапънс пак кимна замислено.

— Вярно. Ирландка е, както забеляза мисис О’Рърк, макар че не признава това. Обикаляла е много континента. Променила е името си на Переня, дошла тук и открила тоя пансион. Отличен камуфлаж, нашарен с безвредни дупки. Мъжът й бил застрелян като предател, така че тя има всички основания да ръководи „петата колона“ в нашата страна. Да, и това съвпада. Как мислиш, замесена ли е и дъщерята?

Томи заяви убедено:

— Положително не. Иначе нямаше да ми каже всичко това. Знаеш ли, аз се чувствам малко като подлец.

Тапънс кимна в знак, че разбира напълно.

— Да, случва се. В известен смисъл това е гадна работа.

— Но много необходима.

— О, не ще и дума.

— И аз като теб не обичам да лъжа… — призна Томи, като се изчерви леко.

Тапънс го прекъсна:

— Лъжата не ми тежи ни най-малко. Право да си кажа, изпитвам голямо, артистично удоволствие от лъжите си. Но има моменти, когато забравям да лъжа, когато съм просто самата себе си… и тогава постигам резултати, които не мога да постигна по друг начин. — Тя помълча и продължи: — Така е станало и с теб снощи при разговора ти с Шийла. Именно това те смущава. Ти си се показал такъв, какъвто си в действителност. Затова се чувстваш гузен.

— Струва ми се, че си права, Тапънс.

— Знам. Защото и аз се държах по същия начин е младия немец.

— Какво мислиш за него? — попита Томи. Тапънс отговори бързо:

— Според мен той няма нищо общо с тая работа.

— А Грант смята, че има.

— По дяволите твоят мистър Грант! — настроението на Тапънс се промени. Тя се подсмихна. — Как бих искала да видя физиономията му, когато си му казал за мен!

— Във всеки случай той поиска ameide honorable.7 Ти си включена официално в работата.

Тапънс кимна, но изглеждаше малко разсеяна.

— Спомняш ли си след миналата война, когато вървяхме по дирите на мистър Браун? — запита тя. — Помниш ли колко забавно беше? Как се вълнувахме?

Томи се съгласи със светнало лице.

— Разбира се!

— Томи, защо и сега не е същото?

Томи се замисли върху въпроса, спокойното му некрасиво лице беше сериозно. После отвърна:

— Предполагам, че е въпрос на възраст.

— Нима смяташ, че сме толкова стари? — ядоса се Тапънс.

— Не, не сме. Само че този път няма да бъде забавно. В други отношения е същото. Това е втората война, в която участваме, а я гледаме с други очи.

— Знам… виждаме страданията, разорението… и ужаса. По-рано, на млади години, не мислехме за тези неща.

— Така е. През миналата война сегиз-тогиз преживявах някакъв страх. На няколко пъти бях на косъм от смъртта и един-два пъти изтърпях адски мъчения, ала имаше и приятни моменти.

— Дали и Дерик не преживява същото? — подхвърли Тапънс.

— По-добре да не мислиш за него, драга — посъветва я Томи.

— Прав си. — Тапънс стисна зъби. — Имаме да вършим работа. Трябва да я свършим. Да почваме! Наистина ли мисис Переня е такава, за каквато я смятаме?

— Поне можем да кажем, че има такава вероятност. А ти виждаш ли други подозрителни, Тапънс?

Тапънс помисли.

— Не, не виждам. Разбира се, първата ми работа, когато пристигнах, беше да си съставя мнение за всички и да преценя, както се казва, възможностите. Според мен някои трябва да отпаднат напълно.

— Например?

— Е, например мис Минтън, „образцовата“ английска мома, а също мисис Спрот с нейната Бети и празноглавата мисис Кейли.

— Да, но слабоумието може да е престорено.

— Е, вярно, само че предвзетата мома и всеотдайната млада майка са роли, в които лесно може да се преиграе и това да ги провали — а тези хора се държат напълно естествено. Пък и, що се отнася до мисис Спрот, тя има дете.

— Мисля — каза Томи, — че дори и тайна агентка може да има дете.

— Но не и да го мъкне със себе си, когато върши работа — възрази Тапънс. — Дете не се въвлича в такова нещо. Напълно уверена съм в това, Томи, защото знам. Детето трябва да се държи настрана от такава работа.

— Оттеглям думите си — заяви Томи. — Що се отнася до мисис Спрот и мис Минтън, признавам, че си права, ала не съм толкова сигурен в мисис Кейли.

— Вярно, може дори да се окаже именно тя. Защото наистина преиграва. Искам да кажа: малко жени могат да изглеждат идиотки като нея.

— Често съм забелязвал, че преданата съпруга се видиотява — промърмори Томи.

— А къде си забелязал това? — запита Тапънс.

— Не у теб, Тапънс. Твоята преданост никога не е стигала до такива крайности.

— Като мъж например — каза Тапънс кротко — ти не вдигаш толкова излишен шум, когато си болен, както много други мъже.

Томи се залови пак с разбор на възможностите.

— Кейли — произнесе той замислено. — Може би има нещо съмнително у Кейли.

— Да, може. Ами мисис О’Рърк?

— Какво ти е мнението за нея?

— И аз не зная. Тя ме тревожи. Същинска вещица, ако ме разбираш.

— Да, мисля, че те разбирам. Но предполагам, че това се дължи просто на хищния й вид. Е, такава си е жената.

— Тя забелязва всичко — изрече Тапънс бавно. Бе си спомнила забележката й за плетивото.

— Имаме и Блечли — каза Томи.

— Аз почти не съм обелвала дума с него. Той е в твоя район на действие.

— Мисля, че е просто обикновен стар военен в оставка. Поне така мисля.

— Там е бедата — каза Тапънс по-скоро в отговор на някакво вътрешно хрумване, отколкото на действителен въпрос. — Най-лошото при такава преценка е, че гледаш най-обикновени, банални хора и ги изопачаваш така, че да пасват с болното ти въображение.

— Аз направих няколко опита с Блечли — заяви Томи.

— Какви именно? Аз също възнамерявам да приложа няколко.

— Ами… просто обикновени, невинни клопки за дати и места. Все неща от тоя род.

— Ще бъдеш ли така добър да преминеш от общото към частното?

— Е, да речем, че говорим за лов на патици. Той споменава за Фаюм8 — имало добър лов в тая и тая година, в тоя и тоя месец. Друг път, във връзка с нещо съвсем друго, заговарям за Египет. Мумии, Тутанкамон и тям подобни — виждал ли е тия неща? Кога е бил там? Проверявам правилни ли са отговорите. Или става дума за параходите на Пиренейско-източната компания — споменавам имената на един-два, казвам, че тоя и тоя са много комфортни. Той подхвърля за някое и друго пътуване, впоследствие съпоставям и това. Както виждаш, нищо особено, но внимавам да не се усети и проверявам точността на казаното.

— И никога ли досега не е попадал в клопка?

— Нито веднъж. И трябва да ти заявя, Тапънс, че това е сигурна проверка.

— Да, но мисля, че ако той е Н, предварително ще е подготвил отговорите си.

— Е, да… в общи линии. Но човек лесно може да се препъне в маловажни подробности. Пък и би направил впечатление, че помни прекалено много — Повече, отколкото един искрен човек. По правило обикновен човек не може да си спомни веднага кога е участвал в ловна експедиция — в 1926 или в 1927 година. Трябва да помисли и да порови в паметта си.

— Но досега не си улавял Блечли в лъжа?

— Досега е отговарял напълно нормално.

— Значи, резултат — отрицателен.

— Именно.

— Добре — рече Тапънс. — А сега чуй някои от моите идеи.

И тя заговори…

III

На връщане мисис Бленкънсоп се отби в пощенската станция. Купи си марки и преди да си тръгне, влезе в една от телефонните кабини. Набра някакъв номер и поиска „мистър Фарадей“. Така се бяха уговорили да се свързва с мистър Грант. Излезе усмихната и пое бавно към пансиона, като пътьом се спря да си купи вълнена прежда за плетене.

Беше приятен следобед с лек ветрец. Тапънс, която обикновено вървеше бързо, забави крачката си до онова спокойно темпо, което отговаряше на схващането й за ролята на мисис Бленкънсоп. Мисис Бленкънсоп нямаше какво друго да прави на тоя свят, освен да плете (не много добре) и да пише писма на синовете си. Тя непрекъснато пишеше писма на синовете си — понякога дори ги оставяше на масата недовършени.

Тапънс се изкачваше бавно по стръмнината към „Сан Суси“. Тъй като пътят не водеше до края (завършваше при „Контрабандистка почивка“, къщата на капитан Хейдок), по него нямаше оживено движение — само сутрин минаваха по няколко коли, които разкарваха стока. Тапънс отминаваше къща след къща и се забавляваше, като четеше названията им. „Бела Виста“9 (неправилно назована, защото морето едва се виждаше, а главната забележителност беше викторианската грамада на Ивънхолм от другата страна на пътя). Следващата къща се наричаше „Карачи“. След това идваше „Шърли Тауър“, После — „Морски изглед“ (този път правилно), замък „Клер“ (малко високопарно, понеже представляваше малка къщурка), „Трелони“, заведение, конкуриращо пансиона на мисис Переня, и накрая — огромният кестеняв корпус на „Сан Суси“.

Точно когато се приближи до него, Тапънс забеляза някаква жена, която стоеше до портала и надзърташе вътре. Във фигурата и имаше нещо напрегнато и бдително.

Почти несъзнателно Тапънс запристъпя по-тихо и предпазливо, на пръсти.

Едва когато се озова зад нея, жената я чу и се обърна. Обърна се и се сепна.

Тя беше висока, бедно, дори зле облечена, но лицето й изглеждаше необикновено. Не беше млада — вероятно малко под четиридесет, — но лицето контрастираше с облеклото й. Русокоса, с широки скули и някога — всъщност още — красива. На Тапънс й се стори, че жената й е някак позната по физиономия, но само след миг това впечатление изчезна. Впрочем, помисли си тя, такова лице не се забравя лесно.

Жената явно беше уплашена и Тапънс не пропусна да забележи тревожната сянка, която премина по лицето й. (Май и тук има нещо странно?)

— Извинете — попита Тапънс, — търсите ли някого?

Жената заговори бавно, с някакъв чужд акцент, произнасяйки думите внимателно, сякаш ги бе заучила наизуст.

— Тази къща е „Сан Суси“?

— Да. Аз живея тук. Трябва ли ви някой?

След малка пауза жената отвърна:

— Вие бихте могли да ми кажете, моля. Има ли тук някой си мистър Розенщайн?

— Мистър Розенщайн ли? — Тапънс поклати глава. — Не. Боя се, че няма. Може да е бил и да си е заминал. Искате ли да попитам?

Непознатата махна бързо с ръка в знак на отказ.

— Не… не — каза тя. — Сбъркала съм. Извинете, моля.

После се обърна рязко и забърза обратно.

Тапънс стоеше загледана подире и. По някакви причини подозренията й се събудиха. Имаше разлика между държането и думите на жената. Тапънс заключи, че „мистър Розенщайн“ е измислена личност, че жената се е уловила за първото име, което й е дошло наум.

Тапънс се поколеба за минута, после се заспуска по склона след непознатата. Нещо, което й се струваше, че е „интуиция“, я подтикваше да проследи жената.

След малко обаче се спря. Да я проследи, значеше да привлече вниманието към себе си по твърде очебиен начин. Тапънс явно се готвеше да влезе в „Сан Суси“, когато заговори на жената; ако се появеше отново по петите й, щеше да събуди подозрение, че мисис Бленкънсоп не е такава, каквато изглежда на пръв поглед… ако тази жена наистина участва в някакво чуждестранно съзаклятие.

Не, мисис Бленкънсоп трябваше на всяка цена да си остане такава, каквато изглеждаше.

Тапънс се обърна кръгом. Влезе в „Сан Суси“ и се спря във вестибюла. Къщата беше на вид пуста, каквато ставаше обикновено рано следобед. Бети спеше, по-възрастните пансионери или си почиваха, или бяха излезли.

Изведнъж, докато стоеше в полутъмния вестибюл и мислеше за неотдавнашната среща, до ушите на Тапънс стигна лек шум. Шум, който й беше добре познат — слабо ехо на звън.

Телефонът на „Сан Суси“ се намираше във вестибюла. Звукът, който Тапънс току-що бе чула, беше същият, който се чува, когато се вдигне или сложи слушалката на вътрешен телефон. В къщата имаше един-единствен вътрешен телефон — в спалнята на мисис Переня.

Томи на нейно място би се поколебал. Тапънс обаче не се поколеба нито за минутка. Много тихо и предпазливо тя вдигна слушалката и я допря до ухото си.

Някой говореше по вътрешния телефон. Беше мъжки глас. Тапънс чу:

— …всичко върви добре. Значи, на четвърти, както е уговорено.

Женски глас каза:

— Добре, действайте.

Чу се изщракване — слушалката бе сложена на мястото си.

Тапънс стоеше намръщена. Гласът на мисис Переня ли беше това? Трудно можеше да се познае само от тези две думички. Виж, ако разговорът бе продължил малко повече… Разбира се, би могло да бъде най-обикновен разговор — в дочутите думи безспорно нямаше нищо, което да показва обратното.

Някаква сянка от вратата затъмни светлината. Тапънс подскочи и постави слушалката на мястото й точно когато мисис Переня заговори.

— Такъв приятен следобед! Излизате ли, мисис Бленкънсоп или току-що влизате?

Значи тази, която бе говорила от стаята на мисис Переня, не беше мисис Переня. Тапънс промърмори нещо в смисъл, че си е направила приятна разходка и тръгна Към стълбата.

Мисис Переня закрачи подире й през вестибюла. Тя изглеждаше още по-едра от обикновено. Приличаше на мощна атлетка.

— Трябва да си взема нещата — каза Тапънс и забърза нагоре по стълбата. Когато завиваше край ъгъла на стълбищната площадка, се сблъска с мисис О’Рърк, чието огромно туловище препречваше стълбата.

— О, о, мисис Бленкънсоп, изглежда, много бързате!

Тя не се отдръпна, а стоеше на място и се усмихваше на Тапънс, която се намираше точно под нея. Както винаги в усмивката на мисис О’Рърк имаше нещо, от което побиваха тръпки.

И изведнъж, без никаква причина, Тапънс почувства страх.

Грамадната ухилена ирландка с дебелия глас препречваше пътя й, а долу мисис Переня преграждаше подножието на стълбата.

Тапънс хвърли поглед през рамо. Дали само си въобразяваше, че във вдигнатото нагоре лице на мисис Переня има някаква заплаха или беше наистина така?

Абсурдно, рече си тя, абсурдно. Посред бял ден — и то в обикновен крайморски пансион. Но в къщата беше толкова тихо, спокойно. А тя стоеше сама тук, на стълбата, между двете жени. Безспорно в усмивката на мисис О’Рърк имаше нещо особено — някаква вторачена свирепост, помисли си Тапънс панически, „като котка, която дебне мишка“.

И изведнъж напрежението се разпръсна. По горната стълбищна площадка тичаше малка фигурка, която надаваше весели писъци. Малката Бети Спрот по ризка и гащички. Тя се стрелна край мисис О’Рърк и с радостен вик: „Ку-ку“, се хвърли към Тапънс.

Атмосферата се промени. Мисис О’Рърк, едра и добродушна, викаше:

— Ах, миличкото! Скоро ще стане голямо момиче.

Долу мисис Переня бе свърнала към вратата, която водеше за кухнята. Тапънс, уловила Бети за ръчичката, заобиколи мисис О’Рърк и забърза по коридора към мястото, където мисис Спрот чакаше да се скара на малката палавница.

Тапънс влезе с детето.

Тя почувства странно облекчение в тази домашна обстановка — разхвърляните детски дрешки, плюшените играчки, боядисаното креватче, грозноватото овче лице на мистър Спрот в рамка на тоалетната масичка, мърморенето на мисис Спрот, която се оплакваше от таксите за пране и от несправедливостта на мисис Переня, която отказва да разреши на пансионерите да си служат със свои електрически ютии…

Всичко беше толкова нормално, толкова успокоително, толкова всекидневно.

И все пак… преди малко… на стълбата.

„Нерви — рече си Тапънс. — Просто нерви!“

Но дали бяха само нерви? Някой наистина бе говорил по телефона от стаята на мисис Переня. Дали не беше мисис О’Рърк. Наистина много странно. Във всеки случай оттам никой в къщата няма да те чуе.

Разговорът трябва да е бил много къс, помисли си Тапънс. Най-обикновена кратка размяна на думи.

„Всичко върви добре. На четвърти, както е уговорено.“

Това може да не значи нищо… или да значи много.

Четвърти. Дата ли е това? Например четвърти от някой месец?

Или пък може да значи четвъртото място, или четвъртия електрически стълб, или четвъртия вълнолом… Дявол го знае!

А може да значи и четвъртия мост. През миналата война бил направен опит да бъде взривен. А дали изобщо значи нещо?

Възможно е да представлява потвърждение за някаква най-обикновена среща. Мисис Переня сигурно е разрешила на мисис О’Рърк да използва телефона в спалнята й винаги, когато пожелае.

А атмосферата на стълбата и оня напрегнат миг, изглежда, се дължат чисто и просто на изопнатите й нерви?

Тихата къща… чувството, че има нещо злокобно… нещо лошо…

„Придържай се към фактите, мисис Бленкънсоп — каза си Тапънс строго. — И си гледай работата.“