Прокоба

1

Пролетното слънце огряваше полицейското управление в Танумсхеде и безмилостно изкарваше на показ мръсотията по прозорците. Пепелявият оттенък на зимата се бе наслоил като ципа върху стъклата и Патрик имаше чувството, че същата тази ципа е обвила и него. Тази зима се случи много сурова. Животът с дете се оказа много по-забавен, но и много по-изморителен, отколкото си го бе представял. И макар че нещата с Мая вървяха по-гладко, отколкото в началото, Ерика продължаваше да се чувства некомфортно в ролята си на неработеща мама. Тази мисъл измъчваше Патрик всяка секунда и минута, която прекарваше в управлението. А и случилото се с Ана утежняваше допълнително бремето върху плещите им.

Почукване на вратата прекъсна мрачните му размисли.

– Патрик, пристигна сигнал за автомобилна катастрофа. Единично пътнотранспортно произшествие на пътя за Санес.

– Добре – кимна Патрик и стана. – Я кажи, днес ли започва работа момичето на мястото на Ернст? Хана Крюсе, нали?

– Да, но още няма осем.

– Тогава ще взема Мартин. Иначе смятах да я поразведа насам-натам с колата, докато влезе в час.

– Съчувствам ѝ.

– Защото ще пътува с мен ли? – попита Патрик и я стрелна с престорено ядосан поглед.

– Естествено – отвърна Аника. – Нали те знам как шофираш… Ако обаче говорим сериозно, най-трудно ще ѝ бъде с Мелберг.

– След като прегледах автобиографията на Хана, смятам, че няма по-подходящ кандидат да се справи с него. Съдейки по професионалния ѝ опит и отзивите за постиженията ѝ, трябва да е мъжко момиче.

– Възниква единствено въпросът защо в такъв случай кандидатства за работа в Танумсхеде…

– Да, права си – съгласи се Патрик, докато си обличаше якето. – Направо я попитай защо се унижава дотам, да се забута в безперспективен участък като нашия, където ще работи с пълни аматьори…

Патрик смигна на Аника, а тя леко го тупна по рамото.

– Стига, де, знаеш, че не исках да кажа това.

– Знам, само те дразня… Впрочем имаш ли някаква информация какво да очакваме на местопроизшествието? Ранени? Загинали?

– Според очевидеца, подал сигнала, в колата имало само един човек. Мъртъв.

– Да му се не види! Ще взема Мартин и отиваме да проверим. Едва ли ще се бавим. Докато ни няма, разведи Хана из участъка.

В същия миг от рецепцията долетя женски глас:

– Ехо, има ли някой?

– Сигурно е тя – предположи Аника и тръгна към вратата.

Патрик, който изгаряше от любопитство да види новото женско попълнение в екипа, я последва.

Новата колежка го изненада. Сам не знаеше какво бе очаквал, но вероятно някоя… по-едра. И не толкова сладникава… и руса. Жената протегна ръка първо на Патрик, после на Аника и се представи:

– Казвам се Хана Крюсе и днес започвам работа тук.

Поне гласът оправда очакванията му в по-голяма степен: дълбок, категоричен. Ръкостискането показваше, че спортува усилено. Патрик се принуди да коригира първото си впечатление.

– Аз съм Патрик Хедстрьом, а това е Аника Янсон, гръбнакът на този участък.

Хана се усмихна.

– Самотен стожер на женското начало в работна среда, изцяло доминирана от мъже, доколкото разбрах. Поне досега.

– Да си призная, много се зарадвах, когато разбрах, че се задава подкрепление в борбата с тестостеронната хегемония в участъка.

– Момичета, по-късно ще имате възможност да се опознаете – прекъсна ги Патрик. – Хана, току-що получихме информация за пътнотранспортно произшествие с летален изход. Ако нямаш нищо против, възнамерявах да те взема със себе си. Ще започнеш първия си работен ден с подобаваща доза адреналин.

– Става – съгласи се Хана. – Може ли само да си оставя някъде пътната чанта?

– Ще я сложа в кабинета ти – отзова се Аника. – А после, като се върнете, ще те запозная с обстановката.

– Благодаря – кимна Хана и забърза след Патрик, който вече излизаше през вратата.

– Е, как се чувстваш? – попита той, след като се качиха в колата и поеха към Санес.

– Добре, благодаря, но първият ден на нова работа винаги е напрегнат.

– Ако се съди по сивито ти, не си се задържала дълго на едно място – отбеляза Патрик.

– Да, исках да натрупам колкото е възможно повече опит – отвърна Хана, докато гледаше любопитно през прозореца. – Да разбера как стоят нещата в различни шведски градове, в управления с различен капацитет и така нататък. Интересува ме всичко, което би разширило професионалните ми хоризонти.

– Но защо? Каква е крайната цел?

Хана се усмихна едновременно дружелюбно и ре-шително.

– Ръководен пост, разбира се. В някое от големите полицейски управления. Затова посещавам всевъзможни курсове, обогатявам познанията си и работя, без да се пестя.

– Звучи ми като рецепта за сигурен успех – усмихна се Патрик, но мощната вълна от амбиции, която го заля, предизвика известно неудоволствие у него. Не беше свикнал да общува с такива хора.

– Дано си прав – каза Хана, докато продължаваше да изучава околния пейзаж. – А ти? От колко време работиш в Танумсхеде?

Патрик установи не без яд, че произнесе отговора си малко сконфузено:

– Ами… всъщност откакто завърших Полицейската академия.

– Ау, никога не бих издържала. Явно атмосферата в участъка ти харесва. Настройвам се оптимистично…

Тя се засмя и го погледна.

– И така може да се разтълкува. Но за да се чувствам добре, роля играят и навикът, и удобството от познатото. Тук съм израснал и познавам мястото като петте си пръста… Макар че вече не живея в Танумсхеде, а във Фелбака.

– Вярно! Разбрах, че си женен за Ерика Фалк! Обожавам книгите ѝ! По-точно криминалните, защото ако трябва да съм честна, не съм чела биографиите…

– Това не е повод за притеснение. Съдейки по продажбите, половин Швеция явно е прочела последната ѝ кримка, но повечето дори не знаят, че Ерика е автор на пет биографии на изтъкнати шведски писателки. Най-добре се продаде книгата за живота на Карин Бойе¹. Доколкото си спомням, в цели две хиляди екземпляра… Между другото, още не сме женени. Но вдигаме сватба в навечерието на Петдесетница!

¹ Карин Бойе (1900–1941) – шведска поетеса и писателка. – Б. а.

– Честито! Сигурно ще стане страхотно – точно преди празника!

– Да се надяваме… Но правичката да си кажа, в момента ми иде да избягам в Лас Вегас и да се отърва от цялата какофония. Не съм и допускал, че организацията на една сватба включва толкова приготовления.

– Представям си… – засмя се Хана от сърце.

– В документите видях, че и ти си семейна. Вие правихте ли пищна църковна сватба?

Над лицето на Хана се спусна тъмна сянка. Тя бързо отвърна поглед и промърмори едва доловимо:

– Не сме се женили в църква, а в гражданското. Но друг път ще говорим на тази тема. Май пристигнахме.

В канавката видяха катастрофиралия автомобил. Двама пожарникари се опитваха да пробият покрива, но без да бързат. След като надникна в купето, Патрик разбра причината за спокойствието им.

Срещата неслучайно се провеждаше в дома му, а не в сградата на местната администрация. След интензивни ремонтни работи, продължили няколко месеца, в момента къщата – или „Перлата“, както той често я наричаше – бе готова да събира овации. Понеже беше една от най-старите и големи къщи в курортното градче Гребестад, бившите собственици склониха да я продадат едва след дълги увещания, но после продължиха да се жалват, че имотът е „семейна реликва, която се предава от поколение на поколение“. С покачване на предлаганата от него цена обаче жалването премина в тихо мънкане и накрая се преобрази в бодро ръмжене. Безнадеждните идиоти изобщо не разбраха, че той им предложи много по-малка сума, отколкото бе склонен да плати за къщата. Явно не се бяха занимавали с продажби и не можеха да оценят стойността на имуществото си като човек, поживял в Стокхолм и опознал законите на имотния пазар. След като изповядаха сделката, той, без да му мигне окото, вложи още два милиона в ремонтни дейности и в момента гордо показваше крайния резултат на другите общински служители.

– Това стълбище сме го поръчали от Англия. Вписва се идеално в духа, типичен за времето, когато е била строена къщата. Удоволствието ни излезе скъпо, но когато човек държи на качеството, трябва да бъде щедър. Непрекъснато се съветвахме с музея в Бухюслен, за да не накърним автентичния интериор на къщата. Двамата с Вивека винаги сме държали на традициите. Впрочем тук имаме няколко екземпляра от миналия брой на „Жилище“, където резултатът от усилията ни бе подробно документиран. Фотографът сподели, че за пръв път вижда толкова естетическа издържана реставрация. На тръгване си взе по един брой, за да ги разгледа на спокойствие. Май тук му е мястото да обясня, че „Жилище“ е издание, което публикува снимки само от специално подбрани къщи, за разлика от „Красиви домове“, на чиито страници лъсват жилищата на всякакво простолюдие.

Той се позасмя, за да покаже колко абсурдна намира мисълта домът му да се появи в подобно списание.

– Предлагам се поседнем и да се захващаме за работа!

Ерлинг В. Лашон посочи голямата маса, където вече бяха подредени чаши за кафе. Докато той развеждаше колегите си из къщата, съпругата му дискретно се бе погрижила за почерпката. В момента тя стоеше мълчалива до масата и чакаше всички да седнат. Ерлинг ѝ кимна признателно. Милата Вивека! Бе истинско съкровище. Знаеше си мястото и се държеше като безупречна домакиня. Наистина не владееше изкуството да поддържа разговор и през по-голямата част от времето само слушаше, ала Ерлинг предпочиташе жена, която умее да мълчи, отколкото такава, която плещи глупости за щяло и нещяло, както обичаше да се изразява.

– Е, какво мислите за крайъгълния камък, пред който сме изправени днес?

Всички се бяха настанили и Вивека започна да налива кафе в изящните бели чашки.

– Моето мнение го знаеш – отвърна Уно Бруршон и пусна четири бучки захар в кафето си.

Ерлинг го изгледа с отвращение. Не разбираше мъже, които се отнасят немарливо към тялото и здравето си. Самият той всяка сутрин пробягваше десет километра и преди няколко седмици дори започна да вдига тежести. Последното го бе споделил само с Вивека.

– По този въпрос няма съмнение – увери го Ерлинг малко по-остро, отколкото възнамеряваше. – Но ти вече получи възможност да изкажеш възраженията си и след като мнозинството взе решение, смятам, че е по-разумно да бъдем единни и да подпомогнем дружно успеха на инициативата. Безсмислено е да продължаваме да спорим. Телевизионният екип пристига днес и – както вече неведнъж съм казвал – лично аз мисля, че това е най-доброто, което може да се случи в града ни. Погледнете само колко напред дръпнаха градчетата, където се проведоха предишните сезони. Омол беше донякъде известен заради филма на Мудисон², но риалити предаването му спечели несравнимо по-голяма популярност. А преди да заснемат сезона в Тьоребуда, никой не знаеше, че такъв град съществува на картата. Сега зрителите ще гледат същото предаване от Танумсхеде! Каква уникална възможност да покажем нашето малко кътче от Швеция в най-добрата му светлина!

² Карл Фредрик Лукас Мудисон (р. 1969) – шведски режисьор, сценарист, поет и писател, дебютирал с филма „Покажи ми любовта“, в който действието се развива в малкото провинциално градче Омол. – Б. пр.

– В най-добрата му светлина – презрително изсумтя Уно. – Пиянски запои, секс и празноглави кифли – така ли искаш хората да запомнят града ни?

– Аз също смятам, че ще бъде адски забавно! – въодушевено отбеляза Гунила Шелин с пискливия си глас и запърха кокетно с мигли към Ерлинг.

Тя си падаше по него и дори може да се каже, че беше влюбена, макар никога да не би си признала. За Ерлинг въздействието му върху нея не беше тайна и той не се свенеше да използва чара си, за да спечели гласа ѝ при гласуването на проекти, които иска да прокара.

– Вслушайте се в мнението на Гунила! Ето така трябва да приветстваме предстоящото събитие! Очаква ни вълнуващо приключение – възможност, която следва да приемем с благодарност!

Ерлинг използваше онези честоти от гласа си, които събуждаха ентусиазъм в слушателите. Докато оглавяваше един от застрахователните гиганти в страната, тези честоти му носеха големи дивиденти. Умението му да владее до съвършенство гласа си приковаваше вниманието на персонал и началство върху думите му. Споменът за годините, когато работеше в силно динамична среда, винаги го натъжаваше малко. Но добре, че се оттегли навреме. Взе си полагаемото възнаграждение и се сбогува с компанията, преди журналистическата хайка да надуши кървавата следа и да подгони клетите му колеги като плячка, която трябва да бъде повалена и разкъсана на парчета. Ерлинг трудно се реши да се пенсионира преждевременно след инфаркта, ала това решение се оказа най-правилното в живота му.

– Заповядайте, вземете си – той посочи чинията, пълна с кифлички от многолистно тесто и канелени рулца. – Съвсем пресни са.

Всички послушно се пресегнаха да си вземат. Само той се въздържа. Фактът, че въпреки здравословния хранителен и двигателен режим, който спазваше от младини, получи инфаркт, само още повече засили мотивацията му да се сбогува с малкото си останали вредни навици.

– Телевизионната компания ще поеме ли разходите по обезщетенията за евентуални материални вреди? Чух, че по време на предаването в Тьоребуда са постъпили десетки жалби от възмутени граждани.

Ерлинг изсумтя изнервен към задалия въпроса. Младият главен счетоводител имаше навика да се занимава с дреболии, вместо да гледа по-мащабно или „the big picture“, както казваше Ерлинг. Впрочем какво ли разбираше този младок от финанси? Навярно едва трийсетинагодишен, той никога не бе работил със суми, каквито Ерлинг бе обработвал за ден през добрите години на застрахователната компания. Ерлинг определено нямаше търпението да се разправя с невръстни сметководителчета. Обърна се към младока на име Ерик Болин и като натъртваше всяка своя дума, обясни:

– В момента този въпрос не стои на дневен ред. На фона на увеличения приток на туристи, който се очаква, няколко счупени прозореца едва ли са причина за сериозно безпокойство. Освен това очаквам служителите на реда да оправдаят заплатите си и да държат положението под контрол.

Той спря погледа си за няколко секунди върху всеки от присъстващите – изпробвана техника, доказала неведнъж ефективността си. Действаше и сега. Административните служители сведоха глава и натикаха възраженията си дълбоко в себе си, където впрочем им беше мястото. Всеки от присъстващите бе получил възможност да изкаже мнението си, но вече бяха гласували решението и днес се очакваше телевизионните бусове с участниците да пристигнат в Танумсхеде.

– Всичко ще се нареди – отбеляза Йорн Шустер, заемал в продължение на петнайсет години ръководния пост в администрацията на Танумсхеде.

Още не се бе възстановил от поражението, което Ерлинг му нанесе на последните избори. От своя страна Ерлинг не разбираше защо Йорн избра да остане в администрацията. На негово място, ако бе претърпял позора мнозинството да гласува категорично против него, Ерлинг би се оттеглил с подвита опашка. Но щом Йорн бе готов да преглътне унижението само и само да остане в службата, негова си работа. Все пак присъствието на старото куче в състава на администрацията имаше своите добри страни, макар Шустер вече да бе изморен и – образно казано – беззъб. Той все пак разполагаше с твърд електорат от поддръжници, които щяха да мируват, докато Йорн участва в процеса по вземане на решения.

– Днес започваме да действаме с пълна пара. Аз ще посрещна екипа в един часа, а който от вас иска да дойде, е, разбира се, добре дошъл. Иначе ще се видим на редовното ни съвещание в четвъртък.

Той стана, за да покаже, че е време компанията да се разотива.

Уно промърмори нещо, докато излизаше, но като цяло Ерлинг смяташе, че е успял да мобилизира войската си. Предвкусваше успеха.

Доволен, излезе на верандата и запали пура да отпразнува триумфа си. В трапезарията Вивека разтребваше масата.

– Да, да, да, да – бъбреше Мая на детското си столче и с голямо майсторство избягваше лъжицата, която Ерика се мъчеше да навре в устата ѝ.

След дълго и безуспешно прицелване майката най-после съумя да ѝ даде малко каша, ала радостта ѝ не продължи дълго, защото точно тогава Мая съзря идеална възможност да демонстрира как бръмчат колите:

– Бррррр!

Малката така се вживя в ролята, че пръските от устата ѝ се полепиха върху лицето на Ерика и образуваха плътен равномерен слой.

– Отвратително дете! – изморено процеди майката, но веднага съжали за словесния си подбор.

– Брррр – продължи весело Мая и избълва последните останки от кашата върху масата.

– Тително дете! – отбеляза Адриан, но кака Ема веднага му направи забележка:

– Така не се говори, Адриан!

– Ика го каза.

– Да, но така не се говори, нали, лельо Ерика?

Ема сложи решително ръце на кръста си и погледна предизвикателно Ерика.

– Права си, разбира се. Изразих се лошо, Адриан.

Доволна от отговора, Ема продължи да яде киселото си мляко. Ерика я гледаше с любов, но и с тревога. Обстоятелствата принудиха невръстната ѝ племенница да порасне прекалено бързо. Понякога тя се държеше като майка на Адриан, а не като негова сестра. Макар Ана да не забелязваше промяната, на Ерика това не ѝ убягна. От собствен опит знаеше колко тежко е да се нагърбиш с такава отговорност от дете.

Ерика от своя страна отново се бе превърнала в майка на сестра си. Освен дето имаше свое дете, пое и част от грижите за племенниците си, надявайки се Ана скоро да се пробуди от унеса си. Докато разчистваше масата, Ерика погледна към горния етаж. Не се чуваше нищо. Ана рядко ставаше преди единайсет и Ерика я остави да поспи. Не ѝ хрумваше какво друго да стори.

– Днес не ми се ходи на детска градина! – обяви Адриан, а физиономията му недвусмислено допълваше: „Да те видя сега как ще ме накараш!“.

– Искаш или не, отиваш на детска градина, Адриан – сопна се Ема и пак сложи ръце на кръста си.

Ерика реши да прекрати разправията още в зародиш и опитвайки се да опази осеммесечната си дъщеря що-годе чиста, нареди:

– Ема, отивай да си облечеш якето. Адриан, днес няма да водим пак същия разговор. Заедно с Ема отивате на детска градина и точка по въпроса!

Момчето отвори уста, за да възроптае, но явно нещо в погледа на Ерика му подсказва, че е по-благоразумно точно тази сутрин да не ядосва леля си. С нетипично за него послушание Адриан се отправи към коридора.

– А сега се обуй.

Ерика постави пред момчето маратонки, но той поклати разпалено глава.

– Не мога, ще трябва да ми помогнеш.

– Можеш. Нали в детската градина ги обуваш сам?

– Не, не мога. Още съм малък – додаде той за повече убедителност.

Ерика въздъхна и остави Мая на пода. Малката започна да пълзи веднага, щом ръцете и коленете ѝ докоснаха плочите. Бе започнала да пълзи съвсем отрано и вече минаваше за шампионка в тази дисциплина.

– Стой тук, Мая – предупреди я Ерика, докато се опитваше да върже обувките на Адриан.

Но малката предпочете да пренебрегне настойчивата молба и се отправи на откривателска експедиция. Ерика усети как потта рукна по гърба и под мишниците ѝ.

– Ще взема Мая – услужливо предложи Ема и разтълкува мълчанието на леля си като съгласие.

После тръгна, олюлявайки се, с Мая на ръце. Малката се гърчеше като разгневено коте. По пламналото лице на дъщеря си Ерика забеляза признаците на задаващ се бурен рев и затова побърза да я вземе от Ема и да я отнесе в колата. Проклятие, как ненавиждаше тези сутрини!

– Бързо, качвайте се, нямаме време! Знаете какво мисли госпожа Ева за закъсненията.

– Не ги харесва – отвърна Ема и поклати угрижено глава.

– И то никак – потвърди Ерика, сложи Мая в детската ѝ седалка и ѝ закопча колана.

– Искам да се возя отпред – обяви Адриан и скръсти заядливо ръце пред гърдите си, готов за борба.

Ала търпението на леля му се изчерпи.

– Сядай веднага отзад! – изрева тя и изпита известно удовлетворение, когато момчето буквално залепна за посоченото място.

Ема седна между брат си и братовчедка си – понеже беше по-голяма, използваше не столче, а детска седалка за автомобил – и сама си сложи колана. С доста резки движения Ерика закопча колана на Адриан, но се опомни, когато детската ръчичка я докосна по бузата.

– Обииичкам те, Ика – каза малкият и се усмихна сладко-сладко, както само той можеше.

Безспорно се опитваше да ѝ се подмаже и – както винаги – успя. Ерика изпадна в умиление, наведе се и го целуна.

Преди да излезе от гаражната площадка, тя хвърли тревожен поглед към прозореца на Анината спалня. Щорите още бяха спуснати.

Йона долепи чело до хладния прозорец в автобуса и се загледа в пейзажа, изнизващ се пред очите ѝ. Отново я изпълни неизменната безпределна апатия. Придърпа ръкавите си до средата на пръстите. С годините това се превърна в натрапчив навик. Чудеше се какво прави изобщо тук. Как се набърка в цялата тази история? Защо всички изглеждаха обсебени от идеята да следят живота и ежедневието ѝ? Йона не разбираше какво толкова интересно намират в една изтерзана, ексцентрична самотница, склонна към самонараняване. Ала вероятно точно заради тези нейни качества зрителите продължаваха да я спасяват и да я оставят в Къщата седмица след седмица. Защото из страната имаше безброй момичета като нея, които се припознаваха в нейния образ, когато тя влизаше в конфликт с другите участници; когато плачеше в банята и драскаше ръцете си с бръснарско ножче; когато излъчваше такова безсилие и отчаяние, че другите обитатели на Къщата се отдръпваха от нея като от бясно куче. Вероятно именно с това Йона бе спечелила симпатията на аудиторията.

– Боооже, колко яко! Дадоха ни още един шанс!

Йона усети задъханото вълнение в гласа на Барби, но не си направи труда да ѝ отговаря. Повдигаше ѝ се дори от кукленското ѝ име. Ала вестниците го обожаваха. Би Би-Барби, по лична карта Лилемур Першон, стана едно от най-нашумелите лица в пресата. Един от вечерните вестници се докопа до истинското ѝ име. Журналистите изровиха и стари нейни снимки от времето, когато е била хилаво дребно момиченце с кестенява коса и зубърски очила. Това момиченце нямаше нищо общо с днешната руса силиконова сексбомба. Йона се смя много, когато видя снимките. Занесоха им екземпляр от вестника в Къщата. А Барби избухна в сълзи и изгори вестника.

– Виж колко народ се е събрал!

Барби посочи възбудено към множеството до мястото, накъдето се бе отправил автобусът.

– Само си представи, Йона! Всички тези хора са дошли заради нас! Само си го представи!

Барби не можеше да си намери място от въодушевление и Йона я стрелна с презрителен поглед. После си сложи слушалките на MP3 плейъра и затвори очи.

Патрик бавно заобиколи колата. Тя се бе спуснала по стръмния наклон и се бе забила в дървото. Макар със смачкана предна част, колата бе запазила целостта си. Следователно не бе възможно да се е движила с твърде висока скорост.

– Водачът явно e починал вследствие от удара във волана – отбеляза Хана, приклекнала до мястото на шофьора.

– Този въпрос ще го оставим на съдебния лекар – отвърна Патрик малко по-остро, отколкото искаше. – Тоест…

– Не се притеснявай – махна с ръка тя. – Не обмислих добре коментара си. Занапред ще гледам да се ограничавам с наблюдения и да се въздържам от прибързани заключения – додаде тя.

Патрик коленичи до Хана. През отворената врата до шофьорското място можеха да огледат тялото на водача, закопчано с предпазен колан и с глава, опряна на волана. Кръвта, стичаща се по лицето, бе покапала и по пода.

Неочаквано чуха зад гърба си щракване на фотоапарат: един от експертите се бе приближил и правеше снимки на местопроизшествието.

– Пречим ли? – попита Патрик.

– Не, вече запечатахме необходимото. Сега искам да заснема и лицето на жертвата. Може ли да я облегнем, или още не сте приключили с огледа?

– Май приключихме, нали, Хана? – попита Патрик, стараейки се да приобщи новата си колежка към работния процес.

Той знаеше колко трудно е да започнеш в нова служба и искаше да облекчи адаптацията ѝ.

– Да – потвърди тя.

Двамата с Патрик се изправиха и се отдръпнаха да направят място на криминалните експерти. Патрик внимателно хвана раменете на жертвата и облегна тялото на седалката. Чак сега разбраха, че е жена. Първоначално, съдейки по късата коса и дрехите, които не издаваха нищо за пола на жертвата, полицаите я взеха за мъж. Ала сега лицето ясно показваше, че при злополуката е загинала около четирийсетгодишна жена.

– Това е Марит – позна я Патрик.

– Марит ли? – изуми се Хана.

– Държи магазинче на търговската улица. Продава чай, кафе, шоколадови изделия.

– Има ли семейство? – попита Хана с някаква особена нотка в гласа и Патрик я стрелна с изпитателен поглед, ала нищо във физиономията ѝ не издаваше вълнение и той реши, че се е заблудил.

– Нямам представа. Съвсем скоро ще разберем.

Експертът приключи със снимките и се оттегли. Патрик направи голяма крачка напред. Хана го последва.

– Стъпвай внимателно и не пипай нищо – предупреди я той по навик. Преди тя да реагира, той продължи: – Прощавай. Непрекъснато забравям, че си нова само в участъка, а не в професията. Не ми придиряй.

– Не се притеснявай – засмя се тя. – Не съм чааак толкова чувствителна.

Патрик също се засмя с облекчение. Досега не си бе давал сметка колко е свикнал да работи единствено с хора, чиито характери и особености познава добре. Малко свежа кръв в участъка щеше да го научи на повече кооперативност. А и Хана му се струваше къде-къде по-добър вариант от Ернст. Беше си чисто чудо, че го уволниха след, меко казано, своеволните му действия през есента!

– Е, какво виждаш? – попита Патрик и се наведе по-близо към лицето на Марит.

– По-скоро надушвам нещо, отколкото да виждам. – Хана си пое въздух през носа. – Остра миризма на алкохол. Трябва да е била мъртвопияна, когато е изхвърчала от пътното платно.

– Така изглежда – съгласи се Патрик.

Звучеше малко замислен. В челото му се вряза бръчка и с угрижен вид той надникна в купето. Вътре не се виждаше нищо особено: опаковка от десерт, празна пластмасова бутилка от кока-кола, лист хартия, явно откъснат от книга, а върху пода до незаетата предна седалка – празна бутилка от водка.

– Типичен случай на единично пътнотранспортно произшествие, предизвикано от злоупотреба с алкохол.

Хана отстъпи крачка назад в знак, че според нея огледът е приключил. Линейката бе пристигнала и санитарите се приближиха да отнесат трупа. Нямаше какво повече да се направи.

Патрик огледа отблизо лицето на жертвата, за да разучи травмите. Струваше му се, че забелязва нещо съмнително.

– Може ли да избърша кръвта? – попита той един от експертите, който си събираше инструментите.

– Да, няма проблем. Вече събрахме доста снимков материал. Ето, използвай тази кърпа.

И той подаде на Патрик парче бял плат. Патрик му кимна в знак на благодарност. Внимателно, почти нежно избърса кръвта, потекла от раната на челото ѝ. С показалци затвори очите ѝ. Под кървавия слой се откриха охлузвания и кръвонасядания, достойни за учебник по съдебна медицина. Навярно бяха причинени от удара във волана. Колата беше по-стар модел и нямаше въздушна възглавница.

– Може ли да направиш още няколко снимки? – попита той мъжа, който му услужи с кърпата.

Експертът кимна и вдигна фотоапарата си. Щракна последователно няколко пъти и погледна въпросително към Патрик.

– Достатъчно – кимна той и се приближи към Хана.

– Какво ти направи впечатление? – попита го леко объркана тя.

– Не съм сигурен – призна Патрик. – Нещо ме… не знам… – той махна с ръка. – Навярно не е нищо съществено. Ние с теб ще се върнем в участъка, а колегите ще продължат.

Качиха се в колата и поеха към Танумсхеде. През целия път в купето цареше мълчание. Някакво смътно подозрение глождеше ума на Патрик. Просто се затрудняваше да му даде име.

Бертил Мелберг изпитваше необичайно безгрижие. Обикновено се чувстваше така само след среща със Симон, сина, за чието съществуване не бе знаел в продължение на петнайсет години. За жалост, Симон не го посещаваше често. Все пак го навестяваше от време на време и двамата съумяха да създадат връзка помежду си: връзка, която далеч не се крепеше върху бурни бащини или синовни чувства, а водеше по-скоро изгнаническо съществуване, но се спотайваше някъде там.

Трудно обяснимото усещане се дължеше на странната случка в събота. След като близо месец Стен – добър или по-скоро единствен негов приятел, а защо не и просто познат – го увещава най-настойчиво заедно с отидат на народни танци в Мункедал, Бертил най-сетне склони. Макар да се смяташе за добър танцьор, Мелберг не бе стъпвал от години в дискотека, а народните шведски танци… водеха до неизбежни асоциации с характерните нелепи носии. Но Стен, който редовно посещаваше такива заведения, накрая успя да го убеди, че народните танци не само са подходящи за хора на тяхната възраст, ами предлагат и идеална възможност да се уредиш с мацка.

– Пълно е с жени. Само чакат да си избереш – така се изрази Стен.

Мелберг не можеше да отрече, че това звучи добре. През последните години контактите му с противоположния пол оредяха и отдавна му се щеше да проветри малкия си приятел. Но си остана скептично настроен, защото се досещаше какви жени ходят в подобни заведения: отчаяни дърти брантии, които нямат търпение да се вкопчат в дебелия портфейл на богат пенсионер, вместо да врътнат едно кръгче между чаршафите. Ала ако имаше нещо, което Мелберг умееше добре, то това беше да се брани от напористи кандидат-младоженки. Затова в крайна сметка реши да приеме предложението на Стен и да си опита късмета. За всеки случай си облече хубавия костюм и се напръска с парфюм. Стен дойде в дома му и двамата пийнаха малко за загрявка, преди да тръгнат. Стен бе уредил да ги закарат и вземат от заведението, та не се налагаше да се въздържат от консумация на алкохол. Не че Мелберг се притесняваше да пие, когато му предстои да шофира, но точно сега, след инцидента с Ернст, началството го взе на мушка и щеше здраво да загази, ако го пипнат да шофира в нетрезво състояние. Налагаше се да спазва приличие или поне да се преструва на примерен. Защото, докато никой не е разбрал за провинението ти, значи, не се е случвало…

Въпреки старателните приготовления Мелберг влезе доста скептично настроен в залата, където веселбата беше в разгара си. Предразсъдъците му намериха своето потвърждение: накъдето и да погледнеше, все жени на неговата възраст. По един въпрос с Уфе Лундел³ бяха на едно мнение: защо ти е сбръчкано и отпуснато тяло на средна възраст, щом има толкова много стегнати, красиви и млади? Мелберг обаче се чувстваше принуден да признае, че Уфе се радва на малко повече късмет на любовния фронт, вероятно заради имиджа си на рокзвезда. Каква чудовищна несправедливост!

³ Улф Лундел (р. 1949) – шведски музикант и текстописец. – Б. пр.

Тъкмо се канеше да си поръча още едно питие, когато някой го заговори:

– Тук няма как да не се почувстваш стар!

– Дойдох против волята си – отвърна Мелберг и погледна жената до себе си.

– Аз също. Будил ме домъкна – уточни тя и посочи една от най-активните дами на дансинга.

– При мен ролята на Будил изигра Стен – Мелберг на свой ред посочи приятеля си сред танцуващите.

– Казвам се Росмари – представи се тя и му протегна ръка.

– Аз съм Бертил.

В секундата, когато дланта му докосна нейната, животът му се преобърна. За шейсет и три годишния си живот Мелберг бе разбрал какво е да изпитваш желание, възбуда и страст към жена, но никога не се бе влюбвал. Затова пък сега любовта го връхлетя със страшна сила. Гледаше Росмари удивен. Обективното му „аз“ регистрираше около шейсетгодишна жена, висока към 1,60, леко закръглена, с къса коса, боядисана в жизнен червен цвят, и весела усмивка. Ала субективното му „аз“ виждаше само сините ѝ очи, които го наблюдаваха с любопитство и проникновение. Усети как потъва в тях, както се изразяват авторите на блудкави булевардни романи.

Вечерта изтече прекалено бързо. Танцуваха, разговаряха, той ѝ донесе питие, галантно ѝ дръпна стола да седне: все неща, които не влизаха в обичайния му репертоар, но нищо от случилото се през тази вечер не се вписваше в представите на Мелберг за обичайно.

След като се разделиха, изведнъж го налегнаха празнота и безсилие. Трябваше да я види пак. И сега, седейки в кабинета си в понеделник сутрин, Мелберг се почувства като ученик. Пред него върху бюрото стоеше бележка с името и телефонния ѝ номер. Той погледна бележката, пое си дълбоко въздух и набра номера.

Пак се скараха. Тя вече изгуби представа за кой път подред. Прекалено често разправиите им прерастваха във вербални мелета. Както обикновено, всяка държеше на своето. Шещин настояваше да говорят, а Марит – да продължават да мълчат.

– Срамуваш ли се от мен? От нас? – изкрещя Шещин.

Марит отвърна поглед – както толкова много пъти досега, – за да не я гледа в очите. Защото проблемът се криеше именно там: обичаха се, но Марит се срамуваше от любовта им.

В началото Шещин се опита да си внуши, че е все едно дали ще оповестят публично връзката си. Важното е, че са се намерили; че след като животът почти ги е сломил, а околните са им нанесли жестоки душевни рани, двете все пак са намери сродната си душа. Какво значение има от какъв пол е любимият ти човек? Какво значение има какво мислят другите? Ала Марит не смяташе така. Не се чувстваше готова да се опълчи срещу предразсъдъците и мнението на околните и предпочиташе да продължават в същия дух да живеят като любовници, а пред хората да се преструват на приятелки, които делят едно жилище от финансови съображения.

– Как е възможно чак толкова да ти пука за хорското мнение? – попита Шещин по време на вчерашния скандал.

Марит плака: така правеше винаги когато се караха. Това – както обикновено – накара Шещин да кипне. Сълзите на Марит сякаш само наливаха още масло в огъня на Шещиния гняв, натрупал се зад стената от тайни, с която се бяха обградили. Шещин не понасяше да вижда сълзи в очите на Марит. Ненавиждаше факта, че заобикалящият ги свят и обстоятелствата я принуждават да наранява човека, когото обича повече от всичко.

– Помисли как ще се почувства Софи, когато научи!

– Софи е много по-силна, отколкото си мислиш! Не я използвай като извинение за малодушието си!

– И колко силно може да бъде петнайсетгодишно момиче, когато съучениците му започнат да го подиграват, задето майка му е лесбийка! Осъзнаваш ли какъв ад ще бъде за нея да ходи на училище? Не мога да ѝ го причиня!

Лицето на Марит се сгърчи в спазми и заприлича на противна маска.

– Ти наистина ли си мислиш, че Софи още не се е досетила какво става между нас? Че сме успели да я излъжем само защото през седмиците, когато е при нас, ти се местиш в гостната и разиграваме жалък маскарад. Софи отдавна се е усетила! На нейно място бих се срамувала от майка си, задето живее в лъжа, само и само да не влиза в хорските уста! Ето от това бих се срамувала!

Шещин крещеше в изстъпление и гласът ѝ прегракна. Марит я погледна с онова обидено изражение, което с годините Шещин бе намразила, защото знаеше от опит какво следва. И наистина Марит скочи отривисто от мястото си и подсмърчайки, си облече якето.

– Точно така: бягай! Винаги така правиш! Бягай! Само че този път изобщо не се връщай!

След като вратата зад Марит хлопна, Шещин седна до кухненската маса. Дишаше дълбоко и забързано, все едно е тичала. Впрочем тя действително бе тичала: след живота, за който с Марит си мечтаеха. Само страхът на Марит им пречеше да осъществят мечтата си. За пръв път Шещин говореше съвсем сериозно. Нещо ѝ подсказваше, че няма да издържи още дълго.

Ала на следващата сутрин това усещане отстъпи пред дълбоко, разкъсващо безпокойство. Цяла нощ не мигна. Чакаше вратата най-после да се отвори, да чуе добре познатите ѝ стъпки по паркета, да прегърне и утеши любимата си и да я помоли за прошка. Но Марит не се прибра. И ключовете за колата ги нямаше: Шещин провери. Къде, за бога, е отишла Марит? Ами ако ѝ се е случило нещо? Дали е нощувала при бившия си съпруг и баща на Софи? Или е заминала при майка си в Осло?

С треперещи пръсти Шещин вдигна слушалката и започна да звъни на всичките им близки и познати.

– Според вас какво значение ще има това предаване за развитието на туризма в района на Танумсхеде?

Репортерът от бухюсленския местен вестник чакаше в готовност, въоръжен с бележник и химикалка.

– Огромно. Неизмеримо. В продължение на пет седмици всеки ден от Танумсхеде ще се излъчва половинчасово телевизионно предаване. Тукашният регион досега не се сдобивал с подобна възможност за реклама!

Ерлинг присви очи. Пред старото селско имение се бе събрала многобройна публика в очакване на автобуса с участниците. Повечето зрители бяха тийнейджъри, които не можеха да си намерят място от въодушевление, задето най-после ще зърнат идолите си на живо.

– А възможно ли е да се получи обратният ефект? Миналите сезони на същата продукция бяха белязани главно от скандали, секс и пиянски изцепки. Това едва ли е най-положителното послание към туристите…

Ерлинг изгледа репортера с раздразнение. Защо хората са толкова негативни? Не стига, че колегите му от общинската администрация го заляха със скептицизъм, а сега и местната преса започна да дудне!

– Нали сте чували израза „всяка публичност е добра“? Ако трябва да сме честни, Танумсхеде води доста маргинално съществуване в национален мащаб. Сега всичко това ще се промени благодарение на риалити предаването.

– И все пак… – подхвана репортерът, но Ерлинг, изгубил търпение, го прекъсна:

– За съжаление, не разполагам с време за повече коментари, защото трябва да се заема със задълженията си в комитета по посрещането на участниците.

Той обърна гръб на журналистите и се насочи към току-що спрелия автобус. Младежите се скупчиха нетърпеливо пред вратата на возилото и впериха възбудено погледи в нея, очаквайки всеки миг да се отвори. Еуфорията на тълпата достатъчно ясно показа на Ерлинг колко прав е бил да смята, че риалити предаване е точно онова, от което се нуждае градчето. Танумсхеде най-после ще заеме своето място на картата.

След като вратата се отвори със свистене, от автобуса слезе първо четирийсетинагодишен мъж. Разочарованието в очите на младежите сигнализира, че той не е от участниците. Ерлинг не бе гледал нито едно от актуалните риалити предавания и нямаше представа кого или какво да очаква.

– Ерлинг В. Лашон – представи се той и протегна ръка, лепвайки на устните си най-подкупващата си усмивка. Фотоапаратите защракаха.

– Фредрик Рен – мъжът стисна ръката му. – С вас говорихме по телефона. Аз съм продуцентът на предстоящото шоу.

– Добре дошли в Танумсхеде. От името на всички мои съграждани искам да ви уверя колко се радваме и колко се гордеем, задето вашето предаване ни гостува. Тръпнем в очакване на вълнуващ сезон.

– Много ви благодаря. И ние възлагаме големи надежди на предаването. След два успешни сезона се чувстваме много спокойни, защото знаем, че форматът ще пожъне огромен зрителски интерес, и се надяваме на ползотворно сътрудничество. Но стига сме измъчвали младежите.

Фредрик се усмихна широко към наелектризираната публика.

– Ето ги и нашите звезди – участниците в риалити предаването „Покажи ми Танумсхеде“: Барби и Йона от „Големия брат“, Кале и Уфе от „Сървайвър“, Тина от „Бара“ и накрая, но не на последно място: Мехмет от „Фермата“.

Един по един участниците слязоха от автобуса и хората наоколо изпаднаха в пълна истерия. Започнаха да крещят като обезумели, да сочат с пръст, да се блъскат в опит да си проправят път към знаменитостите, за да ги докоснат или да им поискат автограф. Операторите веднага включиха камерите. Ерлинг наблюдаваше със задоволство, но и с известно смайване екзалтацията, която предизвика пристигането на участниците. Питаше се какво ѝ става на днешната младеж. Как е възможно тази сбирщина от сополанковци и дрипльовци да събуди такова въодушевление? Всъщност не беше и нужно да разбира ставащото пред очите си, а по-скоро да извлече възможно повече дивиденти от популярността, която Танумсхеде ще си спечели с предаването. А ако пък впоследствие го обявят за благодетел на района, би било, разбира се, много приятен бонус.

– Предлагам да приключваме. Ще имате достатъчно възможности да се срещнете с участниците. Все пак ще живеят тук в продължение на пет седмици. – Фредрик изпъди феновете, които все още се тълпяха около автобуса. – Сега участниците ще се настанят и ще си отдъхнат. Следващата седмица ще ги гледате по телевизията, нали? Шоуто започва в понеделник от 19,00!

Той вдигна двата си палеца и изстреля поредната си изкуствена усмивка.

Младежите неохотно се оттеглиха: повечето – към гимназията, а една част явно бяха решили, че им се е представила идеална възможност да пропуснат учебните занятия, и се замъкнаха към местния супермаркет.

– Май ни очаква суперуспешен сезон. – Фредрик прегърна Барби и Йона. – Какво ще кажете, момичета? Готови ли сте за нови подвизи?

– Абсолютно – потвърди Барби с блеснали очи.

Олелията наоколо наля във вените ѝ допълнително адреналин и тя току подскачаше от въодушевление.

– А ти, Йона, как се чувстваш?

– Добре – промърмори тя. – Но ми се ще да си разопаковам багажа…

– Всичко ще се нареди, момиче – увери я Фредрик и я тупна окуражително по рамото. – Най-важното е да сте добре.

Той се обърна към Ерлинг:

– Къщата готова ли е?

– Ама, разбира се. – Ерлинг посочи червено читалище, построено в стар стил, на петдесетина метра от мястото, където бяха застанали. – Занесохме легла и други мебели, така че според мен ще им е много удобно.

– За мен важното е само да има алкохол. Иначе ми е все едно къде ще спя – изказа се Мехмет.

Коментарът му предизвика сподавен кикот и одобрителни кимвания сред останалите. Безплатният алкохол – наред с многото възможности за секс, произтичащи от популярността им – представляваше едно от условията да се съгласят да участват в предаването.

– Успокой се, Мехмет – усмихна се Фредрик. – Вътре има истински бар с всичко, каквото ви душа иска. Очакват ви два кега с бира, а когато свършат, пак ще заредим. Добре ще се грижим за вас, бъди сигурен.

Фредрик понечи да прегърне Мехмет и Уфе, ала и двамата му се изплъзнаха. Отдавна му бяха лепнали етикета „отявлен гей“ и нямаха никакво желание да си гукат с педал. Не биха се поколебали да му го покажат. Въпреки това се налагаше да бъдат деликатни, защото участниците от миналите сезони ги бяха предупредили колко важно е да се разбираш с продуцента. От него зависи на кои участници ще отделят най-много ефирно време и на кои – най-малко. А излъчените кадри са единственото, което има значение. Както и да се излагаш, ако ще да повръщаш и да пикаеш върху пода, не го ли излъчат, усилията ти ще бъдат напразни.

Ерлинг изобщо не подозираше какъв къртовски труд е принудена да полага една звезда в риалити предаване, за да се задържи под светлината на прожекторите. Не знаеше, че много от бившите участници в такива формати тръгват на турнета из баровете в цяла Швеция, само и само да не ги забравят хората. Ерлинг се интересуваше единствено от бъдещия подем в Танумсхеде и вероятността да се прослави като човека, осъществил този подем.

Когато Ана слезе от спалнята, Ерика вече бе обядвала. Ала въпреки че минаваше един, Ана изглеждаше, все едно изобщо не е мигнала. Тя открай време си беше слаба, но напоследък заприлича на скелет и Ерика едва прикриваше ужаса си при тази гледка.

– Колко е часът? – попита Ана с леко потреперващ глас.

Седна до масата и пое чашата с кафе, която ѝ подаде Ерика.

– Един и петнайсет.

– Да, да – обади се Мая и размаха въодушевено ръчички към леля си в опит да привлече вниманието ѝ. Ана дори не я забеляза.

– По дяволите! Успах се. Защо не ме събуди? – попита Ана и отпи от горещото кафе.

– Не бях сигурна как да постъпя. Явно се нуждаеш от повече сън – предпазливо обясни Ерика и седна до кухненската маса.

От доста време Ерика непрекъснато внимаваше как се изразява, докато общуваше със сестра си, а след случилото се с Лукас нещата се влошиха. Дори само фактът, че двете сестри отново заживяха под един покрив, ги върна обратно в познатото русло, от което и двете се бяха измъкнали с цената на много усилия. Ерика автоматично влезе в отколешната си роля на Анина майка, а Ана видимо се разкъсваше между желанието да се остави на грижите ѝ и порива да ѝ се опълчи. През последните месеци в къщата се възцари тягостна атмосфера. Във въздуха се усещаше напрежение заради неизказани неща, които само чакаха подходящ момент да се отприщят. Ала понеже Ана все още се намираше под влияние на преживения шок, от който явно не можеше да се съвземе, Ерика ходеше из къщата на пръсти и се боеше до смърт да не каже или направи нещо грешно.

– А децата? Заведе ли ги на градина?

– Да, всичко мина нормално – увери я Ерика, умишлено пропускайки епизода с Адриан.

Напоследък Ана бързо губеше търпение с децата. Повечето ежедневни грижи се стовариха върху плещите на Ерика и дори при най-дребната проява на каприз от страна на хлапетата Ана се оттегляше и оставяше Ерика да се оправя. Ана се чувстваше като изцеден лимон и ходеше из къщи ни жива, ни умряла, опитвайки се да си припомни какво някога ѝ е вдъхвало желание да се бори. Ерика изпитваше силно безпокойство.

– Ана, не се ядосвай, но няма ли да поговориш с някого? Препоръчаха ми отличен психолог. Защо не…

– Казах: не – прекъсна я грубо сестра ѝ. – Трябва да го преодолея сама. Вината е моя. Аз убих човек. Не мога да търся съчувствие от непознати. Нужно е да се справя със собствени усилия.

Пръстите ѝ стиснаха конвулсивно чашата и кокалчетата побеляха.

– Ана, знам, че сме го обсъждали хиляди пъти, но пак ще го повторя: ти уби Лукас при самоотбрана. Направи го, за да защитиш не само себе си, но и децата. Никой не се усъмни в мотивите ти и неслучайно съдът те оправда по всички обвинения. Ако не беше действала, той щеше да те убие, Ана. Въпросът беше на живот и смърт.

Мускулчетата по лицето на Ана леко потръпнаха, докато слушаше Ерика, и Мая, явно усетила напрежението, витаещо във въздуха, започна да хленчи на детското си столче.

– Не ми се говори за това – процеди Ана през стиснати зъби. – Отивам да си легна. Ще вземеш ли децата от градината?

Тя стана и остави Ерика сама в кухнята.

– Да, ще ги взема – въздъхна Ерика и усети как сълзите напират под клепачите ѝ. Беше на ръба на силите си. Нуждаеше се от отмяна.

Хрумна ѝ идея. Вдигна слушалката и набра номер по памет. Струваше си да опита.

Хана влезе направо в новия си кабинет и започна да подрежда вещите си. Патрик продължи към хралупата на Мартин Мулин и почука внимателно на вратата.

– Влез.

Патрик влезе и се настани на стола пред бюрото на Мартин. Понеже работеха често заедно, всеки от тях бе свикнал да прекарва доста време в кабинета на другия.

– Чух, че сте правили оглед на пътнотранспортно произшествие. Има ли жертви?

– Да, водачът. В колата не е имало други пътници и злополуката е по вина на шофьора. Казва се Марит, държи магазин на търговската улица.

– По дяволите! – въздъхна Мартин. – Колко нелепа смърт! Да не би да е свила встрани заради преминаваща сърна?

Патрик се подвоуми.

– Криминалистите присъстваха на огледа. От техния доклад и от заключенията на съдебния лекар ще разберем какво точно се е случило. В купето вонеше на алкохол.

– По дяволите! – възкликна за втори път Мартин. – С други думи, шофирала е в нетрезво състояние. Не си спомням да сме я хващали с алкохол. Възможно е за пръв път да е седнала зад волана пияна или просто досега ѝ се е разминавало.

– Мдааа – колебливо кимна Патрик. – Възможно е.

– Но? – подкани го Мартин и преплете пръсти на тила си. Червената му коса блестеше върху бялата кожа на дланите му. – По гласа ти усещам, че нещо те притеснява. Познавам те достатъчно добре: надушил си нещо гнило.

– Ох, и аз не знам. Не е нищо конкретно. Просто долавям нещо… гнило, но не мога да посоча какво.

– Интуицията ти рядко те е подвеждала – отбеляза разтревожен Мартин и се залюля на стола. – Но в актуалния случай е най-добре да изчакаме заключенията на експертите. Щом криминалистите и съдебните лекари огледат трупа, ще узнаем повече. Навярно ще открият обяснение за мистериозното ти усещане.

– Да, прав си – съгласи се Патрик и се почеса замислено по главата. – Но… не, прав си, няма смисъл да размишляваме, преди да знаем подробности. Сега ще се съсредоточим върху онова, което можем да направим, а именно: да уведомим близките на Марит за кончината ѝ. Тя има ли семейство?

– Дъщеря в тийнейджърска възраст, доколкото знам – смръщи чело Мартин. – Самата Марит живее със своя приятелка. Доста се шушукаше около това съжителство…

– Ще трябва да отидем при приятелката ѝ и да проверим.

Няколко минути по-късно почукаха на вратата на апартамента, където бе живяла Марит. Проверка в телефонния указател показа, че жилището ѝ се намира на няколко стотин метра от полицейското управление. И Патрик, и Мартин едва си поемаха въздух. В полицейската работа това задължение се смяташе за най-омразно сред служителите. Едва когато чуха стъпки зад вратата, си дадоха сметка, че е съществувала голяма вероятност в този следобеден час да не заварят никого вкъщи.

Жената, която отвори, веднага разбра за какво са дошли. Пролича по бледия цвят, който плъзна по лицето ѝ, и по отчаяно отпуснатите ѝ рамене.

– Става въпрос за Марит, нали? Какво се е случило?

Гласът ѝ трепереше, ала тя се отдръпна, та Патрик и Мартин да влязат в антрето.

– За жалост, носим лоши новини. Марит Каспершен е претърпяла пътна злополука без участие на други водачи и е… починала – съобщи с нисък глас Патрик.

Жената пред тях стоеше напълно неподвижно, все едно е замръзнала в тази поза и мозъкът ѝ е престанал да изпраща сигнали до мускулите, защото е зает с обработването на току-що получената информация.

– Ще пийнете ли по чаша кафе? – попита накрая тя и тръгна към кухнята с насечените движения на робот, без да дочака отговора им.

– На кого да се обадим? – предложи услугите си Мартин, защото видя, че жената изпадна в шок.

С нервни движения прибираше зад ухото кестенявата си коса, подстригана на къса черта. Беше много слаба, облечена в дънки и плетен пуловер с типична усукана норвежка шарка и сребърни катарами.

Шещин поклати глава:

– Нямам други близки освен… освен Марит. И Софи, разбира се. Но тя е при баща си.

– Софи дъщерята на Марит ли е? – попита Патрик и поклати глава, когато Шещин въпросително вдигна картонена кутия с мляко, след като наля кафе в три чаши.

– Да. На петнайсет е. Тази седмица е при Ула. С Марит се редуват кой да се грижи за детето. Една седмица Софи е при нас, следващата – при баща си във Фелбака.

– С Марит сте били близки приятелки, нали?

Патрик нямаше никакво желание да задава този въпрос, но не се сещаше за друг начин да подхване интересуващата го тема. В очакване на отговор отпи от кафето. Беше вкусно и силно – точно както го обичаше.

Леко ехидната усмивка на Шещин показа, че тя отлично се досеща какво е искал да я попита. Очите ѝ се напълниха със сълзи:

– В присъствието на Софи бяхме приятелки, а през останалото време – любовници. Ето това…

Сълзите я задавиха и рукнаха по бузите ѝ. Тя си поплака, после – с много усилия на волята – овладя гласа си и продължи:

– Снощи се скарахме именно по тази причина, вероятно за стотен път. Марит искаше да продължаваме да крием връзката си, а аз имах чувството, че непрекъснатото потулване ме задушава, и настоявах да престанем с лъжите. Тя се оправдаваше със Софи, но това беше само претекст. Всъщност не дъщеря ѝ, а тя не се чувстваше готова да понесе хорските сплетни и погледи. Опитах се да ѝ обясня, че така или иначе не може да ги избегне. Дори сега злите езици обсъждат връзката ни. И макар действително да очаквам клюки по наш адрес, след като обявим публично връзката си, съм уверена, че бързо ще стихнат. Ала Марит изобщо не се вслушваше в аргументите ми. Години наред е живяла като средностатистическа шведска жена, с мъж, дете, вила. Ходела е на почивка с каравана и така нататък. През цялото това време се е мъчила да изтласка влечението си към собствения пол в най-дълбоките дебри на съзнанието си. Когато се запознахме обаче, всички парчета си дойдоха на мястото – поне тя така ми описа преживяването си. Тя пое последствията от избора си, раздели се с Ула и се пренесе да живее при мен. Ала не събра смелост да отстоява решението си пред околните. Точно за това се скарахме вчера.

Шещин се протегна да вземе салфетка и се изсекна шумно.

– По кое време излезе? – попита Патрик.

– Към осем. Май беше към осем и четвърт. Разбрах, че се е случило нещо. Никога не би изчезнала за цяла нощ. Но нали знаете, човек все се двоуми, преди да се обади в полицията. Сигурно е отишла при някой познат, помислих си, или се е поразходила из града… Опитвах се да намеря разни обяснения. Когато позвънихте, тъкмо се канех да звъня по болниците и ако не я намеря там, да се свържа с вас.

Носът ѝ отново потече и тя пак се изсекна. Патрик видя в очите ѝ смесица от мъка, болка и чувство за вина. Прииска му се да можеше поне да облекчи упреците, които Шещин насочваше срещу себе си. Ала вместо да ѝ помогне, бе принуден да утежни положението ѝ:

– Подозираме… – подхвана колебливо той, прокашля се и все пак продължи: – Подозираме, че по време на злополуката Марит се е намирала под въздействието на алкохол. Знаете ли дали е имала… проблеми със спиртните напитки?

Той отпи от кафето и за секунда му се прииска да избяга другаде – където и да е, но далеч от тук. Само да не е в тази кухня, с тези въпроси, пред това страдание. Шещин го изгледа учудено.

– Познавам Марит от четири години. По никакъв повод не близва алкохол. Не пие дори сайдер.

Патрик погледна красноречиво Мартин. Поредната нелогична подробност в подкрепа на онова неуловимо усещане, което не даваше мира на Патрик, откакто го споходи на мястото на катастрофата преди няколко часа.

– Напълно ли сте сигурна? – Въпросът звучеше глупаво, защото Шещин вече отговори, но Патрик държеше да отстрани всякакви неясноти.

– Абсолютно! Никога не съм я виждала да консумира какъвто и да е алкохол: вино, бира... Не мога да си представя, че ще седне пияна зад волана… Не, пълен абсурд. Не разбирам…

Шещин гледаше ту Патрик, ту Мартин. В казаното от тях тя не намираха никаква логика и здрав разум. Марит не близваше спиртни напитки и нямаше какво повече да обсъждат.

– Как да се свържем с дъщеря ѝ? Къде живее бившият съпруг на Марит? – попита Мартин и извади бележник и химикалка.

– В района на възвишението във Фелбака. Ето точния адрес. – Шещин свали листче от таблото и го подаде на Мартин.

Тя още изглеждаше объркана, но появилите се разминавания в сведенията поне секнаха за малко потока от сълзи.

– И не желаете да се обадим на никого? – попита отново Патрик и стана от мястото си.

– Не. За момента… предпочитам да остана сама.

– Добре. Но ако възникне проблем, обадете се веднага.

Патрик ѝ остави визитката си. Обърна се точно преди външната врата да се хлопне зад него и Мартин. Шещин продължаваше да седи до масата напълно неподвижна.

– Аника! Новото момиче дойде ли? – извика Мелберг през коридора.

– Да! – извика на свой ред тя, без да мърда от мястото си зад рецепцията.

– А къде е, щом е пристигнала? – Мелберг продължи високодецибелния разговор.

– Тук – обади се женски глас и след секунда Хана се появи в коридора.

– Аха, ето те и теб. Ако не си прекалено заета, заповядай в кабинета ми – малко заядливо каза началникът. – Обичайната практика, когато започваш на ново място, е да се представиш на новия си шеф.

– Моля за извинение – сериозно отвърна Хана и тръгна към него с протегната ръка. – Непосредствено след пристигането ми Патрик Хедстрьом ме взе със себе си да проверим сигнал за местопроизшествие. Току-що се връщам и, разбира се, се канех да се отбия в кабинета ви. Първо искам да ви кажа, че съм слушала великолепни отзиви за работата във вашето управление. През последните години сте разкривали убийствата, извършени в района, със стопроцентова успеваемост. В полицейските структури постоянно се обсъжда колко прекрасно си върши работата ръководството, защото е удивително как участък с толкова скромен състав се справя блестящо с толкова тежки случаи.

Тя стисна здраво ръката му и Мелберг я изгледа изпитателно, за да прецени дали в думите ѝ не се крие ирония. Ала не забеляза нищо подигравателно в погледа ѝ и бързо реши да приеме похвалата без резерви. Не е толкова лошо към състава на управлението да се присъедини жена. Пък и новата не изглеждаше никак зле. Е, малко слабичка за неговия вкус, но си я биваше. Ала след разговора преди обяд Мелберг не усещаше предишния гъдел в стомаха при вида на привлекателна жена. Силно изненадан, установи, че мислите му отново отлетяха към топлия глас на Росмари и към радостта, с която тя прие поканата му за вечеря.

– Е, стига сме стърчали в коридора – заключи той, след като неохотно изхвърли от съзнанието си спомена за приятния телефонен разговор. – Да влезем в кабинета и да поговорим.

Хана го последва и седна на стола срещу него.

– Значи, вече си успяла да се включиш в работния процес?

– Да, комисар Хедстрьом ме взе със себе си на оглед на пътна злополука. Освен жената зад волана няма други пострадали. За жалост, тя почина.

– И такива неща се случват.

– По време на огледа сметнахме, че е изпила голямо количество алкохол, защото купето вонеше на спирт.

– По дяволите! Патрик спомена ли дали сме хващали въпросната жена да шофира пияна?

– Не. Той я познава лично. Държала магазин на търговската улица. Май се казваше Марит или нещо подобно…

– Какво, по… – Мелберг се почеса внимателно по темето, където косата бе грижливо преметната, за да скрие плешивината. – Марит? Ама че работа. – Той се прокашля. – Надявам се, не се наложи още през първия си работен ден да съобщаваш на роднините трагичната вест?

– Патрик и малко по-млад колега с рижа коса тръгнаха към домовете на близките – обясни Хана и заби поглед в обувките си.

– Казва се Мартин Мулин – обясни Мелберг. – Патрик не ви ли запозна?

– Не, вероятно е забравил. Сигурно мислите му са били заети с предстоящата среща.

– Хмм…

Настъпи продължително мълчание. Най-после началникът се изкашля:

– Е, това е. Добре дошла в полицейското управление в Танумсхеде. Надявам се, че ще се чувстваш добре. Впрочем уреди ли въпроса с жилището?

– Заедно със съпруга ми Лаш наехме къща в района срещу църквата. Нанесохме се преди седмица и имаме още работа по подредбата. Къщата е обзаведена, но ще се постараем да си създадем уют по наш вкус.

– А съпругът ти? С какво се занимава? Намери ли си работа тук?

– Още не – отвърна Хана и сведе поглед, а ръцете ѝ неспокойно се раздвижиха върху коленете.

Мелберг изсумтя под нос. Ясно на какъв тип е попаднала: безработен мухльо, който чака благоверната му да го издържа. Е, някои мъже добре се уреждат.

– Лаш е психолог – обясни Хана, все едно чу мислите на Мелберг. – Преглежда обяви, но тук няма голямо търсене на такива специалисти. Докато се отвори място, ще работи върху книгата си – на специализирана тематика. Няколко часа седмично е ангажиран като психолог на участниците в риалити предаването.

– Аха – отвърна Мелберг с интонация, която ясно издаде, че вече е изгубил интерес към професията на съпруга ѝ. – Е, още веднъж добре дошла.

Той се изправи, за да ѝ покаже, че е свободна да се оттегли, след като са си разменили дежурните любезности.

– Благодаря – кимна Хана.

– Затвори вратата след себе си – поръча Мелберг.

За секунда му се стори, че върху устните ѝ заигра усмивка, ала реши, че се е заблудил. Новата полицайка показа голямо уважение към него и работата му. Дори му изказа възхищението си. Мелберг умееше да разпознава кога хората са искрени и кога – не. А Хана определено не се преструваше.

– Как мина? – попита тихо Аника, когато няколко секунди по-късно влезе в кабинета на Хана.

– Ами добре – отвърна Хана със същата игрива усмивка, която Мелберг сметна за плод на въображението си. – Голям… чешит – отбеляза тя и поклати глава.

– Чешит, казваш… Май му подхожда – засмя се Аника. – Като гледам, успяла си да го неутрализираш. Съветвам те да не му се връзваш много-много. Реши ли, че може да те мачка, горко ти.

– И преди съм си имала работа с такива като Мелберг. Знам как да процедирам с тях – увери я Хана и разсея притесненията на Аника. – Четкаш го за успехите му, преструваш се, че правиш точно каквото ти нареди, а после си действаш по свое усмотрение. Стига всичко да приключи благополучно, той после ще твърди, че това е било негова идея от самото начало. Права ли съм?

– Явно си разбрала как точно трябва да се работи под ръководството на Бертил Мелберг – похвали я Аника и се оттегли през смях зад бюрото си на рецепцията.

Това момиче изглеждаше самоуверено, умно и смело. Щеше да бъде забавно да се наблюдава как ще се справи с чепатия характер на началника.

Тъжен, Дан подреждаше вещите на момичетата. Както обикновено, те оставиха стаите си в пълен безпорядък. Бащата знаеше, че трябва да бъде по-настоятелен, когато ги моли да разтребват, но времето с тях му беше по-ценно от всичко друго и не му се искаше да го пропилява в натяквания и караници. Осъзнаваше колко погрешен е подходът му и колко крайно необходимо е да поеме своя дял от отговорността за възпитанието им, вместо да стоварва всичко върху плещите на Пернила, но почивните дни минаваха толкова бързо, а годините летяха с главоломна скорост. Белинда вече навърши шестнайсет и можеше да я смята за голям човек, Малин стана на десет, а като гледаше колко бързо расте седемгодишната Лисен, бащата се плашеше, че ще пропусне най-важните години на децата си. Три години след развода вината притискаше гърдите му като тежък каменен къс. Ако не беше допуснал онази съдбовна грешка, сега нямаше да събира дрехите и играчките на момичетата в празна, глухо отекваща къща. А навярно допусна грешка, като реши да остане в дома им във Фалкелиден. Пернила се премести в Мункедал, за да е по-близо до роднините си. Но Дан държеше момичетата да не се разделят с тази къща. Затова работеше като вол, пестеше и се бореше ежедневно, та дъщерите му да се чувстват у дома си всеки втори уикенд, когато му идваха на гости. Ала разходите по къщата ставаха все по-непосилни и заплашваха да го разорят. До половин година трябваше да вземе решение. Отпусна се върху леглото на Малин и опря глава на дланите си.

Звъненето на телефона го изтръгна от мрачните му размисли. Пресегна се да го вземе.

– Да, моля. О, ти ли си, Ерика? Да, малко съм потиснат. Тази вечер изпратих момичетата. Да, да, знам, след седмица ще ги видя пак. Просто ми се струва цяла вечност. Е, на теб какво ти тежи?

Изслуша я много внимателно. Бръчката, която се бе врязала в челото му още преди да вдигне телефона, стана още по-дълбока.

– Толкова ли е зле? Ако мога да помогна с нещо, само кажи.

Ерика му обясни.

– Мда, защо не? – колебливо отвърна той. – Разбира се. Дали ще даде резултат? Добре, идвам веднага.

Дан затвори и поседя малко с дълбоко замислен вид. Съмняваше се в успеха на начинанието, но когато Ерика се обръщаше към него с молба за помощ, и през ум не му минаваше да откаже. Някога, преди години, двамата имаха връзка, но след раздялата си останаха добри приятели. Ерика му даваше кураж по време на развода с Пернила и Дан беше готов да направи за нея всичко, което тя поиска. Дори с Патрик се сближиха. Дан често им гостуваше.

Облече си връхната дреха и изкара колата от гаража. За няколко минути стигна в дома на Ерика.

Тя отвори още след първото почукване по вратата.

– Здрасти. Влизай – покани го и го прегърна.

– Здравей. Къде е Мая?

Той се огледа нетърпеливо за любимката си сред бебетата. Харесваше му да си мисли, че и той е много специален в очите на Мая.

– В момента спи. Съжалявам – засмя се Ерика. Знаеше, че малката чаровница отдавна си е извоювала по-голямо място от нея в сърцето на Дан.

– Е, ще трябва някак да приема, че този път няма да ѝ подуша вратлето.

– Спокойно, очаквам скоро да се събуди. Влизай, влизай. Ана е горе в спалнята.

Ерика посочи горния етаж.

– Смяташ ли, че това действително е добра идея? – разтревожи се Дан. – Може да няма желание да ме вижда или дори да се ядоса.

– Само не ми казвай, че на голям мъжага като теб му се разтреперват мартинките пред гнева на дребна женица – пошегува се Ерика и вдигна очи към него. Той действително представляваше внушителна гледка. – Но не ми припомняй за пореден път как Мария ти казала, че с Долф Лундгрен си приличате като две капки вода. Все пак тя доскоро си мислеше, че И-Тайп е истинското име на Бу Мартин Ерик Ериксон, а не псевдоним, и на твое място не бих я цитирала, когато искам да звуча достоверно.

– Но много приличам на Долф, нали? – Дан зае превзета поза и се изсмя. – Май си права. Интересът ми към „кифлите“ май е на изживяване. Явно е трябвало време, за да ми омръзнат…

– Двамата с Патрик отдавна чакаме да си намериш приятелка, с която може да се води нормален разговор.

– Понеже хората във вашия дом са само и изключително на високо интелектуално ниво, така ли? В този ред на мисли – какво става с риалити предаването „Хотел „Рай“? Твоите фаворити още ли са вътре? Кой ще стигне до финала? Като предан зрител разкажи ми какво се случва в тази висококултурна програма, която представлява сериозно предизвикателство за ученолюбивия ти ум. А Патрик ще ме осведоми как върви шведското футболно първенство. За да ги разбираш тези мачове, е нужно да владееш висша математика.

– Ха-ха-ха… Разбрах намека ти. – Ерика го тупна по ръката. – Хайде, качвай се горе да помагаш. Пък знае ли човек? Може и ти да свършиш нещо полезно.

– Патрик сигурен ли е в какво се забърква? Май ще трябва да го предупредя колко опасности крие намерението му да извърви с теб пътя до олтара.

Изкачил половината стълби, Дан говореше през рамо.

– Колко забавно! – изсумтя презрително Ерика. – По-живо!

Смехът заседна в гърлото му, когато изкачи и последните стъпала. Откакто Ана се пренесе с децата в къщата при Ерика и Патрик, Дан не я беше виждал. Като всички останали шведи и Дан проследи написаното във вестниците за станалата трагедия, но всеки път, когато ходеше на гости у Ерика, Ана се криеше. Ерика му довери, че сестра ѝ почти не излиза от спалнята.

Дан почука внимателно на вратата. Никакъв отговор. Почука пак.

– Ана? Ехо? Дан съм. Може ли да вляза?

Мълчание. Дан постоя нерешително пред вратата. Ситуацията не беше никак по вкуса му, но обеща на Ерика да помогне и се чувстваше длъжен да вложи най-доброто от себе си. Пое си дълбоко въздух и отвори вратата. Ана лежеше на леглото. Беше будна. Взираше се в тавана с невиждащи очи и ръце, сключени върху корема. Дори не погледна Дан, когато той прекрачи прага. Дан седна на ръба на леглото. Ана не реагира.

– Как е положението? Как се чувстваш?

– Като ме гледаш, как се чувствам според теб? – отвърна Ана, без да отмества поглед от тавана.

– Не много добре. Ерика се тревожи за теб.

– Ерика винаги се тревожи за мен.

– Несъмнено си права – усмихна се Дан. – Ерика е истинска майка орлица, нали?

– Точно така – потвърди Ана и най-сетне погледна Дан.

– Но ти мисли доброто. Сега обаче е малко по-разтревожена от обикновено.

– Виждам – увери го Ана и от гърдите ѝ се изтръгна мъчителна въздишка. – Но не знам как да се отърся от преживяното. Сякаш някой е изпил цялата ми енергия. Не усещам нищо. Абсолютно нищо. Не съм нито тъжна, нито весела. Изпаднала съм в пълна апатия.

– Говорила ли си с някого?

– За психолог ли питаш? Ерика непрекъснато ми дудне да потърся професионална помощ. Но не мога да обсъждам с напълно непознат човек проблемите си и случилото се с Лукас. Няма да го понеса.

– А как ти се струва… – Дан се поколеба и се размърда нервно на леглото, – …как ти се струва идеята да поговориш с мен? С теб не се познаваме толкова добре, но все пак не съм чужд човек.

Млъкна напрегнато в очакване на нейния отговор. Надяваше се Ана да приема предложението му. Слабичкото ѝ телце и трескавият израз в очите ѝ пробудиха у него инстинкта на защитник. Толкова приличаше на Ерика и въпреки това беше много различна. По-боязлива и ранима версия на Ерика.

– Ами… не знам – поколеба се Ана. – Не знам какво да кажа… откъде да започна…

– Като за начало може да се поразходим. Ако ти се говори, ще говорим. Ако не, просто ще повървим. Как ти се струва?

Дан усети колко загрижено и настойчиво прозвуча въпросът му.

Ана се надигна и седна в леглото. Поседя така – с гръб към Дан – и се изправи.

– Добре, да се поразходим. Но само толкова.

– Става – кимна Дан.

Тръгна пред нея по стълбата и хвърли поглед към кухнята, където Ерика тракаше с чинии и тенджери.

– Ще пообиколим квартала – извика Дан и с крайчеца на окото си видя как Ерика се постара да си придаде равнодушен вид, все едно ставащото е просто дреболия.

– Навън е хладничко. Най-добре се наметни с нещо топло – посъветва той Ана.

Тя го послуша, облече си сиво палто и уви голям бежов шал около врата си.

– Готова ли си? – попита той и осъзна, че се получи въпрос с подтекст.

– Мисля, че да – потвърди тихо Ана и го последва навън в слънчевия пролетен ден.

– Според теб с това свиква ли се? – попита Мартин в колата на път за Фелбака.

– Не – лаконично отвърна Патрик. – Или поне се надявам да не се свиква. Настъпи ли такъв момент, значи е време да си смениш професията.

Той взе завоя към езерото Лонгшо с прекалено висока скорост и Мартин – както обикновено – стисна конвулсивно дръжката, висяща от тавана на купето. Наум си отбеляза непременно да предупреди новата колежка какво я очаква, докато пътува в автомобил, шофиран от Патрик. Но навярно бе закъснял с предупрежденията, защото момичето преди обяд вече бе придружило Патрик до мястото на инцидента и вероятно вече знаеше какво е да си на косъм от смъртта.

– Как ти се стори? – поинтересува се Мартин.

– Кой? – Патрик изглеждаше малко по-отвеян от обикновено.

– Новата колежка, Хана Крюсе.

– Ами как. Съвсем нормална…

– Но?

– Какво „но“? – Патрик се обърна и изгледа Мартин, а онзи стисна още по-здраво дръжката:

– Гледай си пътя бе, човек! Сякаш искаше да добавиш нещо.

– И аз не знам – бавно произнесе Патрик. За успокоение на Мартин колегата му този път не отмести поглед от платното. – Просто не съм свикнал да работя с толкова… амбициозни хора.

– Какво, по дяволите, намекваш? – разсмя се Мартин, но не успя да прикрие, че малко се засегна от забележката.

– Не се обиждай. Не казвам, че нямаш амбиции. Просто Хана е… как да се изразя… свръхамбициозна.

– Свръхамбициозна – повтори скептично Мартин. – Не ти вдъхва доверие само защото се цели нависоко. И какво по-конкретно те притеснява у нея? Впрочем защо се дразниш от амбициозни колежки? Нали не си от онези, дето смятат, че жените нямат място в полицията?

Патрик отново отмести поглед от пътя и изгледа изумен колегата си.

– Абе, ти за какъв ме мислиш? За сексист ли? Сексист, чиято съпруга печели двойно повече от него… Да знаеш, че… Все едно, досега трябва да си разбрал що за човек съм.

Мартин помълча, помълча и попита:

– Ама Ерика наистина ли печели двойно повече от теб?

– Знаех си, че това ще ти затвори устата! – разсмя се Патрик. – Но ако трябва да съм честен, това важи, преди да обложат доходите ѝ с данъци. После по-голямата част отива за държавата. Какъв късмет! Би било ужасно да забогатеем.

Мартин също избухна в смях:

– Истинска трагедия! Не го пожелавам и на най-големия си враг.

– Нали и аз това казвам.

Патрик изведнъж пак стана сериозен. Завиха към района на Кулен, където многофамилните къщи стояха близо една до друга, и оставиха колата на паркинга. После постояха малко в купето.

– Е, време е. За пореден път.

– Да – кимна Мартин и се умълча. Възелът в стомаха му се стягаше с всяка минута. Ала нямаше връщане назад. Най-добре да приключват възможно по-бързо.

– Лаш?

Хана остави чантата си пред вратата, окачи якето си на закачалката и сложи обувките на рафта. Тишина.

– Ехо? Лаш? Вкъщи ли си?

Тя усети как в гласа ѝ пропълзя безпокойство.

– Лаш?

Обиколи къщата. Цареше тишина. Докато се движеше, из въздуха се разлетяха дребни прашинки. Виждаше ги ясно на пролетната светлина, която се процеждаше през прозорците. Собственикът на къщата не се бе постарал да почисти, преди Хана и Лаш да се нанесат. Ала в момента Хана изобщо не можеше да мисли за това. Тревогата изместваше всичко останало.

– ЛАШ? – извика силно тя, но чу единствено ехото от собствения си глас.

Продължи да обхожда къщата. На долния етаж нямаше никого и тя заподскача по стълбите към горния. Вратата към спалнята беше затворена и тя внимателно я открехна.

– Лаш? – нежно прошепна тя.

Облечен, той лежеше върху леглото на хълбок, с гръб към нея. По плавното издуване на гръдния му кош тя разбра, че спи. Хана предпазливо се сгуши до него. Телата им прилепнаха като две лъжици. Тя се заслуша в дишането му и усети как равномерният ритъм ѝ действа приспивно. Сънят отнесе безпокойството ѝ.

– Каква шибана дупка! – Уфе се отпусна върху едно от застланите легла в голямото помещение.

– Според мен ще бъде много забавно – заяви Барби и започна да подскача, седнала върху леглото.

– Да съм казал, че няма да е забавно? – разсмя се Уфе. – Казах само, че са ни настанили в шибана дупка. Но ние ще поразведрим обстановката, нали? Скивайте само склада! – Той се надигна и посочи пълния бар. – Е? Ще почваме ли купона?

– Даа!

Всички освен Юла нададоха весели възгласи. Никой не поглеждаше в камерите, монтирани из цялото помещение. Бяха прекалено опитни, за да допускат подобни дилетантски грешки.

– Ами наздраве тогава, мамка му! – провикна се Уфе и надигна първата бутилка бира.

– Наздраве! – отвърнаха другите и вдигнаха бутилките си.

Само Йона не реагира. Седеше напълно неподвижна на леглото и се взираше в петимата си съквартиранти.

– Какво ти става? – попита ядосано Уфе. – Няма ли да изпиеш една бира с нас? Да не би да не сме достойни за твоята компания?

Всички погледи се насочиха към Йона в очакване на нейния отговор. Участниците отлично осъзнаваха, че конфликтните ситуации вдигат рейтинга на предаването, а основната им цел беше именно „Покажи ми Танумсхеде“ да спечели голяма зрителска аудитория.

– В момента просто не съм в настроение за бира – отвърна Йона, като избягваше да гледа Уфе в очите.

– Не била в настроение… – изимитира я Уфе с фалцет.

Огледа се, за да се увери, че има подкрепата на останалите, и когато видя очакването в погледите им, продължи:

– Ти да не го раздаваш въздържателка, а? Мислех си, че сме тук, за да КУПОНЯСВАМЕ!

Той вдигна бутилката и отпи още няколко глътки.

– Не е въздържателка – обади се Барби, но Уфе я стрелна с поглед и тя не посмя да продължи.

– Я ме оставете на мира! – настоя Йона и спусна раздразнено крака на пода. – Ще се поразходя.

Тя си облече широко торбесто военно яке, което стоеше проснато върху близкия стол.

– Чупката! – изкрещя Уфе след нея. – Нещастница тъпа!

Той се разсмя гръмко и си отвори още една бира. Огледа се.

– Какво сте се стегнали? Нали ще КУПОНЯСВАМЕ! Наздраве!

След няколко секунди напрегнато мълчание из помещението се разнесе нервен смях. Другите вдигнаха бутилки и започнаха да се наливат. Неуморното жужене на камерите усилваше опиянението им. Харесваше им усещането, че ги гледат.

– Татко, на вратата се звъни! – кресна Софи в коридора и се върна към телефонния си разговор. Въздъхна. – Баща ми е страшно муден. Повече не издържам да стоя тук. Броя дните и нямам търпение да се върна вкъщи при мама и Шещин. Днес започва „Покажи ми Танумсхеде“, а аз кисна тук! Както винаги, пропускам най-интересното. Другите ще отидат да гледат, само аз – не. Писна ми все аз да излизам прецакана! – жалваше се тя. – Таткоооо, ОТВОРИ вратата! – кресна пак тя. – Не искам да продължават да ме подхвърлят един на друг, защото съм дете на разведени родители. Но понеже не се понасят, отказват да ме изслушат. Като деца са!

Звънецът отекна из жилището и Софи скочи рязко на крака:

– Тогава ще отворя АЗ! – извика тя и прибави тихо в слушалката: – Ще ти звънна по-късно, че дъртият сигурно пак си е пуснал естрадна музика на слушалки. Цунки-гунки, мацко!

Софи въздъхна и тръгна към входната врата.

– ИДВАМ!

Отвори ядосано, но се сепна малко, когато видя двама непознати мъже в полицейски униформи пред прага.

– Добър ден. Какво има?

– Ти ли си Софи?

– Да? – Тя ровеше трескаво из паметта си в опит да си припомни коя нейна лудория е довела полицията в дома на баща ѝ.

Не се сещаше да е направила нещо подсъдимо. Наистина последния път в дискотеката обърна няколко бири и се повози на ремонтирания мотопед на Уле, но никак не ѝ се вярваше полицаите да си губят времето с подобни дреболии.

– Баща ти вкъщи ли е? – попита по-възрастният полицай.

– Даа – бавно изрече Софи и предположенията ѝ поеха в друга посока: дали баща ѝ не е сгафил някъде?

– Искаме да поговорим с двама ви – додаде по-младичкият риж полицай.

Софи веднага забеляза колко е симпатичен. Впрочем и колегата му си го биваше, но ѝ се виждаше прекалено стар, навярно към трийсет и пет.

– Заповядайте, влезте – покани ги тя и се отмести.

Докато те се събуваха в коридора, тя отиде в дневната. Завари баща си с огромни слушалки на ушите – както и очакваше. Навярно си бе пуснал някаква гадост от рода на „Висекс“, „Викингарна“, „Турлейфс“ или нещо подобно. Софи му показа с жест да си свали слушалките. Той само ги повдигна и я изгледа въпросително.

– Татко, едни ченгета искат да говорят с нас.

– Какви ченгета? За какво?

Софи видя, че и баща ѝ започна усилено да гадае какво ли е натворила дъщеря му, та идва полиция. Затова го изпревари:

– Нищо не съм направила. Честно. Кълна се.

Баща ѝ я изгледа мнително, но все пак остави слушалките, стана и излезе в коридора. Софи го последва.

– За какво става дума? – попита Ула Каспершен.

По вида му личеше какъв ужас изпитва пред вероятността да получи нежелан отговор. Мелодиката на речта му издаваше норвежки произход, ала остатъците от акцент бяха толкова пренебрежими, че явно бе напуснал родината си преди доста години.

– Може ли да седнем някъде? Казвам се Патрик Хедстрьом, а това е колегата ми Мартин Мулин.

– Да, да, разбира се.

Ула се ръкува с двамата полицаи. В гласа му продължаваше да звучи въпросителна нотка.

– Заповядайте в кухнята – посочи той.

При неочаквано посещение на служител на реда сигурно девет от десет домакини канят полицаите в кухнята. По някаква причина тази стая се възприема като най-безопасна.

– С какво можем да ви бъдем полезни? – попита Ула.

Той седна до Софи, а полицаите – срещу тях. Ула веднага започна да разресва ресните на покривката с пръсти. Софи го стрелна с гневен поглед. Не може ли поне в присъствието на чужди хора да овладее навика си да подръпва и оправя каквото му попадне?

– Ние… – подхвана с малко колеблив глас мъжът, представил се като Патрик Хедстрьом.

Софи изпитваше лошо предчувствие. Прииска ѝ се да си запуши ушите и да започне да припява, както правеше като малка, за да не чува как се карат мама и татко. Но сега не можеше да го направи. Не беше дете.

– За жалост, носим лоши новини. Снощи Марит Каспершен е загинала при автомобилна катастрофа. Приемете съболезнованията ни.

Патрик Хедстрьом се прокашля, но не отмести поглед от бащата и дъщерята. Лошото предчувствие, което преди малко сви стомаха на Софи, отново стегна хватката си, докато тя се мъчеше да асимилира току-що чутото. Не може да е истина! Трябва да има някаква грешка. Майка ѝ – мъртва?! Абсурд. Та нали се разбраха следващия уикенд да отскочат до Удевала на пазар. Само двете – майка и дъщеря. Марит отдавна все ѝ пилеше на главата колко ѝ се иска най-после да осъществят това пътуване, а Софи се преструваше, че ще ѝ бъде досадно, докато всъщност очакваше екскурзията с нетърпение. А майка ѝ изобщо не подозираше за нагласата ѝ! В главата ѝ зашумя. Чу как баща ѝ панически си пое въздух.

– Трябва да има грешка.

Думите на Ула дойдоха като ехо от мислите на Софи.

– Станала е грешка! Невъзможно е Марит да е мъртва!

Той се задъхваше, все едно е тичал.

– За съжаление, няма съмнение. – Патрик помълча малко и продължи: – Лично я идентифицирах. Познавам я от магазина.

– Ама… ама…

Ула търсеше подходящите думи, но те му се изплъзваха. Софи го наблюдаваше удивена. Откак се помнеше, родителите ѝ винаги бяха на нож. А че баща ѝ не бе напълно безразличен към съдбата на майка ѝ, изобщо не ѝ бе хрумвало.

– Какво… какво се е случило? – заекна Ула.

– Блъснала се е в дърво на север от Санес.

– Защо? – попита Софи. Ръцете ѝ стискаха конвулсивно ръба на масата, сякаш за да не изгуби усещането за реалност. – Да не би на пътя да е изскочила сърна? Мама се качваше в колата не повече от два пъти годишно. Къде е отивала снощи?

Тя гледаше полицаите и усещаше как сърцето ѝ бясно блъска в гърдите. Двамата мъже сведоха пог-лед – явен знак, че крият нещо. Какво? Софи очакваше мълчаливо отговора им.

– По всяка вероятност е шофирала в нетрезво състояние. Не сме напълно сигурни. Взетата проба ще покаже.

Патрик Хедстрьом я гледаше право в очите. Софи не вярваше на ушите си. Обърна се към баща си и пак се вторачи в Патрик.

– Вие шегувате ли се? Трябва да е станала някаква грешка. Мама не близва алкохол. Не съм я виждала да пие дори чаша вино. Тя не одобрява спиртните напитки. Кажи им!

В Софи се пробуди силна надежда. Не може да е майка ѝ! Погледна баща си, осланяйки се на подкрепата му. Той се прокашля.

– Така е. Марит не пиеше. Докато бяхме женени, не близваше алкохол, а доколкото знам, и после не промени навиците си.

Дъщеря му търсеше да улови погледа му, за да се увери, че и той е окрилен от надежда, ала Ула избягваше да я гледа. Баща ѝ действително каза, каквото тя очакваше от него, и в нейните очи потвърди, че всичко това е плод на ужасно недоразумение, ала въпреки това Софи усещаше, че нещо… нещо не е наред… Опита се да се отърси от това подозрение и се обърна към Патрик и Мартин:

– Нали чухте: грешите. Няма начин да е била мама! Говорихте ли с Шещин?

Двамата полицаи се спогледаха. Рижият взе думата:

– Отбихме се в дома им. Снощи Шещин и Марит са се сдърпали за нещо и майка ти е излетяла от къщи с ключовете за колата. После не се прибрала. Освен това… – Мартин потърси помощ от колегата си.

– Сигурен съм, че е Марит – довърши Патрик. – Виждал съм я много пъти в магазина и я разпознах веднага. Държа да уточня, че още не знаем дали наистина е пила алкохол. Подозренията ни събуди острата миризма на спирт в купето. Причината ще се уточнява тепърва. Възможно е да има друго обяснение и да сте прави. Но колкото до самоличността на жертвата в катастрофата, тя без съмнение е Марит. Съжалявам.

Стомахът на Софи отново се сви. Болезненото усещане набъбна и в гърлото ѝ се надигна кисела течност. В очите ѝ напираха сълзи. Баща ѝ сложи ръка върху рамото ѝ, ала тя рязко я отблъсна. Всички тези дългогодишни скандали, които останаха зад гърба им; караниците преди и след развода; безконечните хули, клеветенето зад гърба на другия, омразата. Всички тези мъчителни спомени достигнаха връхната си точка и стегнаха стомаха ѝ на топка. Софи нямаше сили да слуша повече. Под поглед на три чифта очи, вперени в нея, тя избяга навън.

Под кухненския прозорец се чуха радостни гласове. Външната врата приглушаваше откъслечния смях, но когато двамата я отвориха, веселата глъчка отекна в цялата къща. Ерика не вярваше на очите си. Ана се усмихваше, но не насила и по задължение, както правеше, за да успокои децата, а неподправено, от ухо до ухо. Двамата с Дан разговаряха съвсем непринудено, а бързата разходка в хубавото пролетно време бе обагрила бузите им в розово.

– Добре ли си прекарахте? – попита предпазливо Ерика и пусна кафе машината.

– Чудесно – отвърна Ана и се усмихна на Дан. – Много е приятно да се поразтъпчеш. Качихме се чак до Бреке. Времето е превъзходно, дърветата са напъпили… – тя се принуди да спре, защото още се задъхваше от ускореното ходене.

– С две думи, освежихме се – довърши Дан и си съблече якето. – Ще пием ли кафе, или го пазиш за други гости?

– Я не ми се прави на идиот. И на теб ли да налея, или си уморена? – попита Ерика сестра си.

Чувстваше, че още стъпва по много тънък лед, когато се обръща към нея, и се боеше да не пукне балона от щастие, в който Ана плуваше в момента.

– Не помня откога не съм се чувствала толкова енергична – увери я Ана и седна до кухненската маса. Пое кафето от ръцете на Ерика, наля си малко мляко и обгърна чашата с длани. – Точно това ми предписа лекарят – доволно отбеляза тя и розовите ѝ страни придадоха сияещ вид на лицето ѝ.

Докато гледаше как сестра ѝ се усмихва, Ерика усети как сърцето ѝ заподскача радостно. Не я бе виждала такава от цяла вечност. Месеци наред в очите на Ана се четяха единствено тъга и покруса. Ерика погледна Дан с признателност. Когато му се обади да го помоли за помощ, се съмняваше дали постъпва правилно, но едно смътно предчувствие ѝ диктуваше, че ако някой изобщо може да намери път към Ана, то това е Дан. След няколкомесечни опити Ерика осъзна, че е безсилна да пробие черупката от мълчание, в която се бе свряла сестра ѝ.

– Дан ме попита как върви подготовката на сватбата и трябваше да призная, че нямам представа. Сигурно си ми казвала, но аз не съм била в състояние да възприема думите ти. Е, докъде сте стигнали? Направихте ли всички необходими резервации и покупки? – Ана отпи от кафето си и погледна сестра си с любопитство.

Изведнъж Ана се превърна в младата и спокойна жена, каквато беше, преди да се запознае с Лукас. Ерика побърза да отклони вниманието си от спомена за бившия си зет. Нямаше никакво желание да разваля мига с мисли за онзи проклетник.

– С резервациите сме почти готови. Запазихме час в църквата, оставихме капаро в Големия хотел и… В общи линии май само толкова.

– Но, Ерика, до сватбата остават едва шест седмици! – възкликна Ана. – Каква рокля ще носиш? Помисли ли с какво да облечеш децата? А булчински букет? Запазихте ли стаи за гостите? Обмислихте ли как ще подредите масите?

Ерика вдигна ръка през смях. Мая наблюдаваше разговора от детското си столче и явно се чудеше откъде се взе цялото това радостно оживление.

– Чакай малко… Ако продължаваш в същия дух, ще съжаля, че Дан успя да те измъкне от леглото.

Ерика се усмихна и намигна шеговито.

– Добре, де, добре. Повече нито дума! – обеща Ана. – Само последно да те питам: наехте ли диджей?

– Не, не и пак не е отговорът на всичките ти въпроси – въздъхна Ерика. – Уви. Още не съм… намерила време да се занимая с тях.

Лицето на Ана стана сериозно.

– Не си намерила време, защото от месеци се грижиш сама за три деца. Прощавай, Ерика. И на теб не ти е било леко. Иска ми се да можех… – тя млъкна и Ерика видя как очите на Ана се напълниха със сълзи.

– Шшшт, спокойно. Адриан и Ема не ми създават никакви проблеми, а и през деня ходят на детска градина. Не съм се чувствала претоварена от задължения, но децата се нуждаят от майка си.

Ана се усмихна тъжно. Докато двете сестри разговаряха, Дан се отдалечи и започна да закача Мая, за да не ги смущава.

– Съвсем забравих! – Ерика скочи от стола и погледна големия кухненски часовник. – Закъснявам! Трябваше отдавна да съм тръгнала към градината. Ако не побързам, Ева ще побеснее!

– Днес аз ще ги взема – спря я Ана и също стана от мястото си. – Дай ми ключовете за колата.

– Сигурна ли си?

– Абсолютно. Ти ги посрещаш всеки ден. Днес ще се заема аз.

– Децата ще полудеят от радост – увери я Ерика и седна.

– Да – усмихна се Ана и взе ключовете от кухненския плот. В антрето се обърна:

– Дан… благодаря ти. Имах нужда точно от такъв задушевен разговор.

– Прекарахме си страхотно – увери я той. – Може и утре да се поразходим, ако времето позволява. До три без петнайсет съм на работа. Какво ще кажеш да повървим около час, преди да стане време да вземеш децата от градина?

– Звучи чудесно! Но сега трябва да тръгвам. Иначе Ева ще побеснее или как точно го каза Ерика…

Ана се усмихна и изчезна.

Ерика се обърна към Дан:

– Какво правихте по време на разходката? Да не пушихте хашиш?

– Нищо подобно – засмя се той. – Ана имаше нужда да сподели с някого как се чувства и изведнъж се отпуши. Щом започна да говори, не можех да я спра.

– От няколко месеца се опитвах да я приканя към разговор – отбеляза Ерика. Не успя да прикрие, че се чувства малко засегната.

– Знаеш как стоят нещата между вас двете, Ерика – спокойно напомни Дан. – С Ана имате много недоизказани неща и за нея не е лесно да говори с теб. Прекалено сте близки – за добро или лошо. Но докато се разхождахме, тя ми сподели колко ви е благодарна – на теб и на Патрик, – задето се грижите за нея и най-вече задето се държите прекрасно с децата.

– Наистина ли ти го каза? – попита Ерика и долови силната си жажда да чуе още веднъж същото.

Тя бе свикнала да се грижи за Ана и го правеше с удоволствие, но колкото и егоистично да звучи, искаше Ана да оцени подобаващо помощта ѝ.

– Да – потвърди Дан и сложи ръка върху нейната. Усещането беше приятно и познато. – Но това със сватбата ми прозвуча доста тревожно. Ще успеете ли да организирате всичко за оставащите шест седмици? Кажи с какво мога да помогна.

Докато говореше, той правеше физиономии на Мая и малката се заливаше от смях.

– И как точно ще ми помогнеш? – изсумтя Ерика и наля още кафе в чашите им. – Ще ми избереш булчинска рокля?

– Ако ми позволиш, ще подбера най-красивата – засмя се Дан. – Например ще подслоня част от гостите ви вкъщи, ако се налага. У дома има много място.

Изведнъж стана сериозен и Ерика веднага разбра какво го натъжи.

– Всичко ще се оправи – утеши го тя. – Ще видиш.

– Дали? – мрачно се усъмни той и отпи от кафето. – Един господ знае. Толкова ми липсват, че сърцето ми ще се пръсне.

– Само децата ли, или и Пернила?

– Не знам. И децата, и тя. Все пак приех, че Пернила продължи напред. Но вътрешно умирам при мисълта, че не виждам момичетата всеки ден, не ги събуждам сутрин, не ги водя на училище, не вечерям заедно с тях, не обсъждаме как е минал денят им. Всичко това ме съсипва. Защото как минава животът ми? Кукувам си сам в празна къща. Исках да я задържа, за да не се разделят децата с дома, където са израснали, но няма да се справя финансово. Навярно до половин година ще се наложи да я продам.

– Знам отлично за какво говориш, защото и аз съм го преживяла – увери го Ерика, намеквайки как Лукас за малко да продаде къщата, където живееха в момента и където с Ана бяха израснали.

– Просто не знам какво да правя с живота си – призна Дан и прокара пръсти през късата си руса коса.

– Чии радостни гласове чувам да чуруликат? – Гласът на Патрик от вратата ги прекъсна.

– С Дан си говорим какво ще прави къщата – обясни Ерика и стана, за да целуне бъдещия си съпруг.

Мая веднага забеляза, че мъжът в живота ѝ се прибра, и размаха бурно ръчички, за да я вземе в обятията си.

Дан разпери ръце с престорено разочарование:

– И какво стана сега? Мислех, че между нас има нещо специално, а ти се усмихваш на първия, който се появи на вратата! Такава е днешната младеж: не умее да разпознава качествените хора.

– Здрасти, Дан – Патрик го потупа по рамото с усмивка и взе Мая на ръце. – Да, тате оглавява класацията на това момиче.

Той я целуна и потърка наболата си брада о мекото ѝ вратле, а тя потръпна и се разпищя от въодушевление.

– Днес няма ли да вземаш децата от градината? – обърна се той към Ерика.

Тя изчака малко, за да подсили ефекта от думите си, и съобщи с широка усмивка:

– Днес Ана отиде да ги вземе.

– Сериозно? Ана? – Патрик се изненада и се оживи.

– Да, този герой я изведе на разходка, а после двамата са се напушили и…

– Нищо подобно! – разсмя се Дан и се обърна към Патрик: – Ето какво стана. Ерика ми се обади и ме помоли да изведа Ана малко на въздух, за да се поосвежи. Ана се съгласи, разхождахме се доста време и си прекарахме страхотно. Излизането ѝ се отрази благотворно.

– Наистина – потвърди Ерика и разроши косата на Дан. – Какво ще кажеш още малко да се порадваш на геройския си имидж и да останеш за вечеря?

– Зависи. Какво е менюто?

– Ужасно си разглезен! – разсмя се Ерика. – Е, от мен да мине. Ще ти кажа. Пилешка каша с авокадо и жасминов ориз.

– Одобрявам.

– Радвам се, че успяваме да отговорим на високите ви кулинарни изисквания, господин Гурме.

– Почакай първо да опитам ястията, пък тогава ще ти кажа мнението си.

– О, я стига – махна с ръка Ерика и се отправи към кухненския плот.

Чувстваше се щастлива. Днешният ден мина чудесно. Обърна се да попита Патрик как е минал неговият.

Доброто засенчи лошото. Или не? Понякога, когато се мяташе в леглото нощем, измъчван от кошмари, той се чувстваше разколебан. Ала после, на дневната светлина, изведнъж добиваше увереността, че доброто е надделяло. Лошото остана като сенки, които дебнат в ъглите, но не смеят да покажат противните си лица. Ето това го устройваше.

И двамата я обичаха. Безкрайно. Ала вероятно той я бе обичал повече. Или тя – него. Помежду им имаше нещо специално. Никой не можеше да ги раздели. Грозното и мръсното се стичаха от тях, неспособни да намерят къде да се закачат.

Сестра му наблюдаваше любовта им без завист. Знаеше, че е свидетел на нещо неповторимо, с което дори няма смисъл да се състезава. И те я приобщиха. Обгърнаха я с любовта си, позволиха ѝ и тя да стане част от обичта им. Нямаше основания да завижда. На малцина бе дадено да се доближат до такава любов.

Тя започна да стеснява света им именно защото ги обичаше повече от всичко. И те ѝ позволиха, дори ѝ бяха признателни. Защо са им други хора? Защо да се сблъскват със заплахите, които дебнат навън? Поне тя така твърдеше. Пък и той няма да оцелее – така казваше тя. Нали е безнадеждно непохватен. Непрекъснато изпуска предмети, събаря ги или ги чупи. Ако ги пусне да излязат навън, ще ги сполетят ужасни неща. Неудачниците не се справят. Но го казваше с такава любов. „Моят неудачник. Миличкото то!“

Любовта ѝ му стигаше. Достатъчна бе и за сестра му. Поне в повечето случаи.

Целият този сценарий беше пълна помия. Йона вдигаше неохотно продуктите от лентата, за да прочете баркода. В сравнение с настоящото предаване „Биг Брадър“ приличаше на музикален фестивал. Този път се бе забъркала в ужасна гадост! Но нямаше право да се оплаква. Все пак бе гледала предишните сезони – заснети в Омол и Тьоребуда – и знаеше, че ще ги пратят в дълбоката провинция, както и стана. Но че ще я накарат да работи като касиерка в магазин за хранителни стоки, това определено не го бе очаквала. Утешаваше се единствено с мисълта, че същата участ сполетя и Барби. Тя стоеше на касата зад Йона, а силиконовите ѝ гърди заплашваха да изскочат под червената престилка. Цял следобед Барби не спря да ѝ надува главата с глупавото си бръщолевене. Йона трябваше да слуша и опитите на мъже от всякакви възрасти – от пискливи тийнейджъри до гнусни похотливи старци – да заговорят Барби. Не схващаха ли тези мъже, че с жени като Барби няма смисъл да подхващаш разговор?! Достатъчно е да ги почерпиш с питие и пътят ти е отворен. Идиоти!

– Колко хубаво ще бъде да ви гледаме по телевизията! Вас и малкото ни градче, разбира се. Никога не съм си представяла, че ние тук, в Танумсхеде, ще се прочуем в цялата страна! – бъбреше дребна лелка с нелеп вид и току поглеждаше кокетно към камерата на тавана.

Бедната глупачка! Изобщо не ѝ хрумваше, че това е най-сигурният начин да я изрежат от предаването. Погледи право в камерата са абсолютното табу.

– Сметката ви е триста и петдесет крони и петдесет йоре – изморено съобщи Йона и погледна лелката.

– Аха, да, да, ето картата ми – отзова се жадната за телевизионна слава женица и прокара картата си през четеца. – Оле-мале, а сега трябва да закрия пин-кода – изчурулика тя.

Йона въздъхна. Идеше ѝ да зареже касата и да излезе в нерегламентирана почивка. Продуцентите обожават разправии с шефовете и подобни скандали, но ѝ се струваше прекалено рано да проявява неподчинение. Ще потърпи още седмица, а после ще започне да се бунтува.

Питаше се дали родителите ѝ ще я гледат по телевизията в понеделник. Най-вероятно не. Рядко им оставаше време за толкова тривиални занимания като гледане на телевизия. И двамата бяха лекари и времето им беше малко по-ценно, отколкото на всички останали. Вместо да изгубят един час за риалити предаване или за разговор с дъщеря си, можеха да го посветят на операция за поставяне на байпас или на бъбречна трансплантация. Себичността на Йона ѝ пречела да го осъзнае, казваха ѝ те. Веднъж татко ѝ дори я заведе в болницата и я накара да гледа, докато оперират сърцето на десетгодишно дете, за да разбере защо професията на родителите ѝ е толкова важна и защо не могат да прекарват толкова време с нея, колкото им се иска. Мама и татко притежават рядката дарба да помагат на другите хора, обясни ѝ баща ѝ, и се чувстват морално задължени да използват този дар.

Що за глупости! Какъв смисъл има да създаваш деца, ако не ти остава време за тях? Защо тогава хората не се отказват от поколение, та да могат двайсет и четири часа в денонощието да бъркат в нечий чужд гръден кош?

На следващия ден след посещението в болницата Йона започна да се самонаранява. Усещането я изпълни със спокойствие. Още след първата следа, която ножът остави по ръката ѝ, безпокойството ѝ стихна. Сякаш изтече през раната и изчезна с кръвта, която бавно бликаше, червена и топла. Йона обожаваше да гледа кръв. Обожаваше усещането, докато ножът, бръснарското ножче, кламерът или каквото ѝ попадне под ръка изтръгва тревогата, здраво вкопчила се в гърдите ѝ.

Откри, че това е единственият начин да ѝ обърнат внимание. Кръвта привличаше погледите им и само тогава те я виждаха. Ала притокът на адреналин отслабваше след всяко порязване. С всяка рана, с всеки белег успокоителният ефект, който самобичуването упражняваше върху душевното ѝ страдание, ставаше все по-нищожен. В началото родителите ѝ се безпокояха, ала впоследствие започнаха да посрещат раните ѝ с равнодушие. Отказаха се да ѝ помагат. Решиха да посветят усилията си на онези, които могат да бъдат спасени: хора с болни сърца, с тумори в червата, с нефункциониращи органи, подлежащи на подмяна. А Йона не страдаше от такова заболяване, с което да предизвика желанието им да ѝ помогнат. Понеже боледуваха не органите, а душата ѝ, скалпелът нямаше как да я спаси. Затова двамата хирурзи просто се отказаха да опитват.

Любов Йона можеше да получи единствено от камерите и от хората, които всяка вечер сядат пред телевизорите да я гледат. Нея.

Зад гърба ѝ някакво момче попита Барби може ли да пипне циците ѝ. Такива кадри побъркват зрителите. Йона старателно повдигна ръкавите си, за да се виждат белезите – единственото, с което можеше да привлече вниманието.

– Мартин, може ли да вляза за малко? Трябва да обсъдим един въпрос.

– Разбира се, влизай – подкани го с ръка Мартин. – Тъкмо привършвам едни доклади. – Какво има? Виждаш ми се угрижен.

– Вече и аз не знам какво да си мисля. Преди обяд получихме доклада на патолозите за аутопсията на Марит Каспершен и той съдържа няколко необясними заключения.

– Какви? – Мартин се наведе напред със заинтересован вид.

Спомняше си, че Патрик бе подхвърлил нещо в този дух в деня на злополуката, но после коментарът излезе от ума му, а и Патрик не бе подхващал темата.

– Педершен е описал подробно всички наранявания по тялото. Чухме се и по телефона, но не успяхме да изясним възникналите въпроси.

– Слушам те. – Любопитството на Мартин растеше с всяка изминала секунда.

– Първо, Марит не е починала вследствие от катастрофата. Била е мъртва, когато колата се е блъснала.

– Какви ги говориш? Как така мъртва? Инфаркт ли е получила?

– Не. – Патрик се почеса по главата, докато прег-леждаше доклада. – Като причина за смъртта Педершен е посочил алкохолно отравяне. В кръвта ѝ са открили 6,1 промила.

– Шегуваш се! Такова количество алкохол ще убие и кон!

– Именно. Според Педершен се равнява приблизително на една бутилка водка, изпита за съвсем кратко време.

– А близките ѝ настояват, че е била въздържателка.

– Да. При аутопсията не са открити поражения на вътрешните ѝ органи вследствие от злоупотреба с алкохол, а това ще рече, че организмът ѝ не е имал изградена търпимост към алкохола. Затова според Педершен смъртта е настъпила почти мигновено.

– По някаква причина Марит Каспершен се е натряскала до припадък. Неприятно наистина, но такива неща се случват – отбеляза Мартин, който не разбираше съвсем причината за видимото безпокойство на Патрик.

– Така е само на пръв поглед, но Педершен откри подробност, която усложнява допълнително целия случай. – Патрик кръстоса крака и започна да търси изречението в доклада. – Ето го. Ще се опитам да ти го преведа на разбираем език. Педершен винаги се изразява шифровано. При огледа на трупа е забелязал странна синина около устните и травми на устата и гърлото.

– А това ще рече…?

– Не знам – въздъхна Патрик. – Находките от аутопсията не дават достатъчно основание на Педершен да се произнесе категорично по въпроса. Той не се наема да твърди със стопроцентова сигурност, че Марит е изпила цяла бутилка твърд алкохол в колата, издъхнала е от интоксикация, а после автомобилът е аварирал.

– Ако наистина е шофирала пияна, следва преди смъртта си да е била сериозно опиянена. В неделя постъпвали ли са сигнали за автомобили със съмнително поведение на пътя?

– Не мога да открия нищо подобно. Това е поредният факт, който буди съмнение. От друга страна, по това време движението по пътищата е много слабо и шофьорите са извадили късмет да не срещнат колата на Марит – замислено предположи Патрик. – Но Педершен не намира обяснения за раните във и около устата. Затова ми се струва наложително да проверим щателно случая. Може да е обичайна злополука след шофиране в нетрезво състояние, а може и да не е. Ти как смяташ?

Мартин се замисли.

– Ти от самото начало се съмняваше, че става дума за обикновено произшествие. Ще успееш ли да издействаш разрешение от Мелберг да проверим по-обстойно какво точно се е случило?

Патрик го погледна мълчаливо, а Мартин се разсмя:

– Успехът на начинанието ти зависи от начина, по който представиш нещата, нали?

– Съвсем точно. Всичко зависи от подхода.

Патрик също се разсмя, но после пак стана сериозен.

– Според теб прекалявам ли с подозренията? Дали не правя от мухата слон? Педершен не е открил никакви конкретни факти, които да доказват инцидент, различен от пътна злополука. Но същевременно… – той размаха доклада от аутопсията – описаните данни задействаха някаква аларма в ума ми, само дето, колкото и да се опитвам, не мога да…

Той прокара пръсти през косата си и я разроши.

– Ето как ще постъпим – предложи Мартин. – Ще поразпитаме насам-натам и ще съберем информация, пък да видим къде ще ни отведе. В хода на работата ще се сетиш какво точно те смущава в целия този случай.

– Прав си. Отивам да поговоря с Мелберг. Съгласен ли си после да посетим приятелката на Марит?

– Да – кимна Мартин и се върна към докладите, които подготвяше. – Като приключиш с шефа, ела да ме вземеш.

– Добре.

Патрик тръгна да излиза, но в последния момент Мартин го спря:

– Чакай малко… – колебливо подхвана той. – От известно време все се каня да те питам… Как е положението вкъщи? Със сестрата на Ерика имам предвид?

Патрик се усмихна от прага:

– Всъщност си възвърнахме надеждата, че нещата ще се оправят. Ана започна да излиза от дупката. Благодарение на Дан.

– На Дан ли? – изненада се Мартин. – Дан на Ерика?

– Защо да е на Ерика? Много те моля. Вече е нашият Дан.

– Да, да – засмя се Мартин. – Вашият Дан тогава. Но какво общо има той със случая?

– В понеделник на Ерика ѝ хрумнала гениална идея: да го помоли да се отбие и да поговори с Ана. И наистина се получило. Двамата се поразходили, разговаряли. Явно Ана се е нуждаела точно от това. За няколко дни стана друг човек. А децата ще полудеят от щастие.

– Колко хубаво – усмихна се Мартин.

– Направо невероятно! – Патрик удари с длан по рамката на вратата. – Сега ще отида при Мелберг, за да се свърши по-бързо. После ще поговорим по-подробно.

– Добре.

Мартин се върна към докладите: друга част от професията, която би предпочел да си спести.

Дните се нижеха изключително мудно. Петъкът – и любовната среща за вечеря – сякаш никога нямаше да дойде. Любовна среща ли? На неговата възраст бе странно да мисли в такива категории. Но вечеря със сигурност щеше да има. Когато се обади на Росмари, не бе измислил конкретен план и затова остана безкрайно изненадан, когато се чу как я кани на вечеря в „Странноприемницата“. А сега портфейла му го чакаше още по-голяма изненада. Мелберг недоумяваше какво му става. Досега дори не му бе хрумвало да посети толкова скъп ресторант, още по-малко – да плати вечеря за двама. Никак не се вписваше в нагласите му. Ако трябваше да е честен, очакваше с огромно нетърпение двамата с Росмари да седнат в ресторанта, да гледа лицето ѝ на стеаринови свещи, докато сервитьорите им поднасят вкусни ястия. Мелберг тръсна объркано глава, а гнездото от коси, заметнато върху темето му, се свлече над едното му ухо. Собствените му постъпки му се струваха неразбираеми. Дали не е болен? Пак преметна косата си над темето, за да скрие плешивината, и попипа челото си. Не усети никакви признаци на повишена температура. И все пак имаше нещо тревожно в поведението му, чувстваше се странно. Може би ако хапне нещо сладко, ще дойде на себе си.

Вече посягаше към кокосовите топчета в най-долното чекмедже, когато някой почука на вратата.

– Да? – извика той с раздразнение.

– Извинявай, прекъснах ли те? – Патрик подаде глава в кабинета му.

– Не, не – отвърна Мелберг и едва потисна напиращата в гърдите му въздишка, като хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед към чекмеджето с лакомствата. – Влизай, влизай.

Изчака Патрик да седне. Мелберг питаеше смесени чувства към прекалено младия комисар. Всъщност Патрик наближаваше четирийсетте, ала началникът отказваше да го вземе предвид. Мелберг признаваше отличния му детективски нюх при разследването на убийства през последните години. Великолепната му работа гарантира на Мелберг място във вестникарските колонки. От друга страна обаче, везните често натежаваха в обратната посока, защото Мелберг забелязваше у Патрик явно чувство за превъзходство над началника. Патрик, разбира се, не го демонстрираше явно и се отнасяше с необходимото уважение, каквото се изисква от подчинен, но Мелберг усещаше отношението му по-скоро интуитивно. Ала докато Хедстрьом си вършеше съвестно задълженията, а Мелберг затвърждаваше в медиите имиджа си на компетентен ръководен кадър, началникът бе решил да подминава поведението му, като, разбира се, не го изпуска от очи.

– Получихме доклада за злополуката от понеделник.

– И? – отегчено попита Мелберг. Пътните произшествия са почти ежедневие за служителите на реда.

– Ами… възникнаха някои неясноти.

– Неясноти ли? – Хедстрьом успя да събуди интереса на началника си.

– Да – потвърди Патрик и се зачете в книжата, за да открие нужната информация. – По тялото на жертвата са открити наранявания, които не са причинени от катастрофата. Освен това Марит е починала преди колата да аварира. От алкохолно отравяне. Алкохолът в кръвта ѝ възлиза на 6,1 промила.

– Шегуваш ли се?

– За жалост, не.

– А какви са точно нараняванията? – Мелберг се наведе напред.

– Във и около устата – отвърна Патрик след кратко колебание.

– Около устата, значи – скептично повтори началникът.

– Да. – Патрик зае малко отбранителна позиция. – Знам, че не е много, но като се има предвид, че близките ѝ отричат някога да е употребявала алкохол, такова голямо количество в организма ѝ изглежда подозрително.

– Подозрително ли? Да не искаш да започнем следствие само защото случилото се ти изглежда „подозрително“?

Мелберг вдигна вежда и изгледа Патрик. Претенциите на комисаря никак не му се нравеха, защото не виждаше достатъчно основания да даде ход на разследване. От друга страна, интуицията на Патрик досега не ги бе подвеждала и Мелберг се чудеше дали и този път да не му даде карт бланш. Той поразмисли няколко минути, докато Хедстрьом го наблюдаваше в напрегнато очакване.

– Добре – заключи Мелберг. – Имате няколко часа. Ако откриете – защото предполагам, че ще вземеш и Мулин – нещо съмнително, продължете. Но ако подозренията ви не се потвърдят, забранявам ви да пилеете повече време по този случай. Ясно?

– Ясно – отвърна Патрик с видимо облекчение.

– Тогава отивай да работиш – подкани го Мелберг и махна с дясната си ръка. Лявата вече се плъзгаше в чекмеджето.

Софи влезе на пръсти в жилището.

– Ехо! Шещин? Вкъщи ли си?

В апартамента цареше пълна тишина. Софи първо се отби на работното ѝ място. Там ѝ казаха, че Шещин си е взела болничен. Съвсем обяснимо. Самата Софи също я освободиха за няколко дни от училище, докато се съвземе от шока. Но къде е Шещин? Софи обиколи апартамента. Сълзите я задавиха като мощна вълна, тя пусна раницата си на пода и се свлече на колене насред дневната. Затвори очи, за да блокира всички зрителни впечатления, които я връхлитаха. Всичко наоколо ѝ напомняше за майка ѝ: пердетата, които сама бе ушила, картината, която купиха, когато Марит се пренесе тук, възглавниците, които Софи никога не подреждаше, след като е лежала на дивана, а Марит винаги ѝ правеше забележка. Всички тези банални, всекидневни и скучни предмети сега мълчаливо напомняха за липсата на майка ѝ. Колко ѝ се дразнеше Софи! Крещеше ѝ, бясна, задето майка ѝ непрекъснато само ѝ поставя условия и забрани. Ала същевременно това ѝ създаваше усещане за спокойствие. Скандалите и караниците бяха изострили потребността ѝ от стабилност и ясно установени правила. Въпреки непокорството, предизвикано от бушуващите в тялото ѝ хормони, Софи изпитваше и своеобразно спокойствие, задето майка ѝ е до нея. А сега остана само с баща.

Софи усети ръка върху рамото си и се сепна. Погледна нагоре:

– Шещин! Тук ли беше досега?

– Да, бях си легнала да поспя. – Шещин приклекна до нея. – Как се чувстваш?

– О, Шещин… – простена Софи и зарови лице в рамото ѝ.

Шещин я прегърна непохватно. Двете не бяха свикнали с толкова близък физически контакт. Когато Марит се пренесе у Шещин, Софи вече бе загърбила възрастта, когато децата обичат да се гушкат.

Неловкото усещане обаче бързо отмина. Софи жадно вдиша уханието от пуловера, който бе облякла Шещин: един от любимите на Марит. Миризмата на парфюма ѝ бе останала в дрехата и Софи се разрида още по-бурно. Носът ѝ потече и тя се отдръпна.

– Извинявай… За малко да те изцапам.

– Няма нищо – успокои я жената и избърса сълзите ѝ с пръсти. – Цапай ме, колкото искаш. Този пуловер… е на майка ти.

– Знам – засмя се Софи. – Ако го видеше с петна от спирала за мигли, щеше да ме убие.

– Овчата вълна се пере на трийсет градуса – цитираха те в един глас и избухнаха в смях.

– Ела да седнем в кухнята – предложи Шещин и помогна на Софи да се изправи.

Чак сега момичето забеляза, че бузите на Шещин са хлътнали, а лицето ѝ е силно пребледняло.

– А ти как си? – попита разтревожено Софи, защото видя как треперят ръцете на обикновено спокойната Шещин, докато пълни термоканата с вода.

– Ами как… Горе-долу – отвърна Шещин, но сълзите я издадоха.

През последните дни си изплака очите и се учуди, че в тях все още е останала влага. Преглътна риданията и подхвана решително:

– Софи, с майка ти… Има нещо, което…

Тя млъкна. Колебаеше се как да продължи и дали изобщо да продължава. За нейна изненада Софи се разсмя.

– Мила Шещин, надявам се, че няма да ми разказваш за теб и мама, все едно не знам.

– Какво за мен и майка ти? – предпазливо попита Шещин.

– Двете имахте връзка. Нали не мислиш, че сте успели да я скриете от мен? – засмя се Софи. – Непрекъснато разигравахте театър. Мама ту се пренасяше в стаята ти, ту спеше в отделна стая: зависи дали съм у вас, или при татко. Хващахте се тайно за ръце, когато си мислехте, че не гледам. Боже, колко смешно! Какво толкова: днес всички са или хомо-, или би-, за да са в крак с модата.

Шещин я изгледа смаяна.

– Защо тогава не каза нищо? Ако наистина си знаела?

– Адски се забавлявах да ви гледам как разигравате цял спектакъл.

– Какво ужасно дете! – разсмя се от сърце Шещин. След последните дни, удавени в сълзи и скръб, смехът отекна в кухнята и сякаш сне от плещите ѝ част от бремето на тъгата. – Марит щеше да ти извие врата, ако знаеше, че през цялото време си се преструвала на ни лук яла, ни лук мирисала.

– И аз така мисля – съгласи се Софи и също избухна в смях. – Трябваше да се видите отстрани! Как се промъквахте в кухнята да се целувате, как местехте вещите си от стая в стая, щом отида при татко. Осъзнаваш ли какъв фарс сте разигравали?

– Да. Правех го по настояване на Марит.

Лицето на Шещин изведнъж се изопна. Термоканата щракна – водата беше завряла – и тя използва повода като извинение да стане и да застане с гръб към Софи. Извади две чаши, отсипа чай в две цедки, пусна ги в чашите и наля гореща вода.

– Чаят не се пие врял – напомни Софи и Шещин не успя да сдържи смеха си:

– И аз се сетих за същото. Майка ти непрекъснато ни дресираше като зверчета, нали?

Софи се усмихна.

– Определено. Но май ѝ се искаше да ме беше дресирала по-добре.

Усмивката на момичето стана тъжна. Софи осъзна колко обещания към майка си нямаше да може да удържи, колко нейни очаквания нямаше да може да оправдае.

– Марит се гордееше много с теб! – Шещин седна на мястото си и сложи едната чаша пред Софи. – Да беше чула само как се хвалеше с дъщеря си! Дори когато се карахте, Марит казваше с възхищение: „Какъв хъс има обаче в това дете!“.

– Наистина ли? Честно? И се гордееше с мен, при все че непрекъснато ѝ създавах главоболия?

– Марит разбираше, че се намираш в трудна възраст и се опитваш да се откъснеш от опеката ѝ. Тя… – Шещин се поколеба, но продължи: – След разрива между нея и Ула тя осъзнаваше колко важно е да станеш самостоятелна. – Шещин отпи от чая, но си опари езика и реши да го остави да се охлади. – Майка ти непрекъснато се тревожеше за теб. Опасяваше се, че разводът и всички последвали разправии са… те травмирали по някакъв начин. Но най-много се боеше, че няма да разбереш защо се е видяла принудена да напусне баща ти. Взела е това решение не само за свое, а и за твое добро.

– Преди не съм го осъзнавала, но сега, с възрастта, започвам да я разбирам.

– Тоест откакто навърши цели петнайсет години – иронично подхвърли Шещин. – Явно на петнайсет тийнейджърите получават наръчник с всички отговори за живота, безкрайността и вечността. Дали ще се съгласиш да ми услужиш с него?

– Стига, де – разсмя се Софи. – Нямах това предвид. Исках да кажа, че започнах да възприемам мама и татко повече като хора, отколкото само като мои родители. Вече не съм момичето на татко – додаде тъжно тя.

За миг Шещин се поколеба дали да не ѝ разкаже и останалото, което се бяха опитали да ѝ спестят. Но мигът отмина и тя не осъществи намерението си.

Пиха чай и говориха за Марит. Смяха се и плакаха. Ала преди всичко си спомниха за жената, която и двете обичаха. Всяка по свой начин.

– Здравейте, момичета! Какво ще желаете днес? Франзелата на Уфе?

Групата момичета, скупчили се в хлебарницата, се разкикотиха въодушевено. Уфе се увери, че коментарът му е постигнал желания ефект, и се одързости да стане още по-циничен. Взе една франзела и я сложи пред слабините си, за да покаже с какви физически данни разполага. Кикотът прерасна във възгласи, едновременно ужасени и радостни, а тази реакция окуражи Уфе и той започна да клати таза си напред-назад.

Мехмет въздъхна. Уфе ставаше ужасно досаден. На Мехмет никак не му провървя, защото жребият отреди да работят заедно. Към условията в пекарната Мехмет нямаше никакви забележки. Обожаваше кулинарията и с нетърпение очакваше да усвои още тънкости в приготвянето на тестени изделия, но въпросът как ще издържи пет седмици близо до този идиот Уфе надминаваше размаха на въображението му.

– А ти, Мехмет? Няма ли да покажеш франзелата? На мацките сигурно ще им бъде интересно да видят натурална арабска франзела.

– О, я стига – отклони предложението Мехмет, докато подреждаше цилиндрични сладки, обвити с марципан, до купчина бисквити с маслен пълнеж и шоколадова глазура.

– Какво толкова? Мацките си падат по теб. А тези тук вероятно никога не са виждали арабин. А, момичета? Виждали ли сте истински арабин?

Уфе протегна театрално ръце към Мехмет, все едно го представяше на сцена.

Мехмет започна да се изнервя. Интуитивно усещаше, че камерите на тавана снимат лицето му с оптично приближение. Дебнеха реакцията му, копнееха за нея, желаеха я страстно. Дори най-дребният признак на емоция по лицето му щеше да стигне до домовете на хората и щеше да предизвиква толкова различни реакции и чувства, колкото зрители го гледат. Мехмет знаеше това. След като стигна чак до финала на „Фермата“, се бе научил как да владее играта. Ала въпреки това явно бе забравил подробностите, бе ги изтласкал. Иначе защо се съгласи да участва в ново риалити предаване? Същевременно си даваше сметка, че това е вид бягство. През предстоящите пет седмици щеше да има възможност да живее в нещо като защитена работилница. Балон във времето. Никаква отговорност, никакви изисквания, освен да съществува и да реагира. Няма да се трепе на някоя отвратителна работа, колкото да има пари да плати наема на мизерния си апартамент. Предаването му даваше шанс да се откъсне от ежедневието, което ограбваше живота му ден след ден, без да му предлага никакви събития; да си спести разочарованието, задето не е способен да оправдае хорските очаквания. Мехмет бягаше най-вече от последното. От постоянното разочарование в очите на родителите му. Двамата възлагаха големи надежди на сина си. Образование, образование, образование, повтаряха те като мантра.

– Мехмет, трябва да си осигуриш добро образование и да се възползваш от шанса, който ти предоставя тази прекрасна страна. В Швеция всички могат да следват. Непременно трябва да завършиш университет.

Още откак се помнеше, баща му непрекъснато опяваше все същото. Мехмет наистина се опита, но не му се удаваше да помни. Буквите и цифрите просто отказваха да се задържат в паметта му. Родителите му обаче предварително бяха решили, че той ще стане лекар, инженер или – в най-лошия случай – икономист. Не искаха и да чуят за друга професия, защото в Швеция младите имат възможности. В известен смисъл мечтите им се осъществиха. Четирите му по-големи сестри наистина успяха. Две получиха медицинско образование, една стана инженер, а четвъртата – икономист. А Мехмет, изтърсакът, се превърна в черната овца на семейството. Нито „Фермата“, нито предстоящото участие в „Покажи ми Танумсхеде“ покачиха акциите му пред родителите му. Мехмет не се самозалъгваше. Все пак нито баща му, нито майка му някога бяха споменавали, че ако не стане лекар, може поне да се налива с алкохол по телевизията.

– Покажи си арабската франзела! Покажи я! – продължи Уфе и се опита да накара кикотещата се тийнейджърска аудитория да скандира заедно с него.

Гневът на Мехмет бе на път да достигне точката на кипене. Той изостави заниманието си и тръгна към Уфе.

– Казах ти да престанеш.

От работните помещения на пекарната се появи Симон. Носеше голяма тава с топли кифлички. Подаде я на Уфе.

– Ето. Вместо да се лигавиш, почерпи момичетата с пресни кифлички.

Уфе го изгледа предизвикателно. Поколеба се, но все пак пое кифличките. Леко потрепване на мускулите около устата му показа, че тавата, която Симон държеше съвсем спокойно, опари несвикналите на горещо ръце на Уфе, ала не му остана друг избор, освен да стисне зъби и да протегне тавата към момичетата.

– Чухте добре. Черпя ви с кифлички. Няма ли да има поне целувка за благодарност?

Симон завъртя очи с досада към Мехмет, а той се усмихна признателно. Мехмет харесваше Симон, собственика на пекарната. Двамата веднага си паснаха – още първия работен ден. У Симон имаше нещо специално. Двамата се разбираха само с поглед. Усещането бе страхотно.

Мехмет изпрати с поглед Симон, който се върна към тестото и печивата си.

Раззеленяващият се клон пред прозореца събуди болезнен копнеж у Йоста. Всяка пъпка носеше обещание за осемнайсет дупки на голф игрището и за клуб „Биг Бърта“. Съвсем скоро вече нищо нямаше да стои между Йотса и стиковете.

– Мина ли петата дупка? – попита женски глас от вратата.

Йоста бързо затвори играта с гузен вид. По дяволите! Нали уж винаги чуваше кога някой се приближава. Неслучайно стоеше непрекъснато с наострени уши, а това, уви, се отразяваше пагубно върху концентрацията му.

– Аз… ъъъ… реших малко да си почина – заоправдава се смутен той.

Знаеше, че не може да заблуди другите си колеги, които добре познаваха навиците му, но харесваше Хана и се надяваше да спечели доверието ѝ поне за кратко.

– Не се притеснявай – засмя се тя и седна до него. – Обожавам голфа. С мъжа ми непрекъснато се караме кой да седне пред компютъра. Но петата дупка е много трудна. Успя ли да я минеш? Ако не, ще ти покажа как става. Отне ми няколко часа, докато се сетя.

Без да дочака отговор, тя премести стола си по-близо до неговия. Йоста направо не смееше да повярва на ушите си, но отново отвори играта и каза с благоговение:

– От миналата седмица се мъча с тази дупка, но каквото и да правя, топката или се търкулва прекалено надясно, или прекалено наляво. Не разбирам къде бъркам!

– Ей сега ще ти покажа – обеща Хана и придърпа мишката към себе си.

Обиграно стигна до правилното място, направи няколко маневри на компютъра и… топката се приземи върху зеленото поле в идеална позиция. Със следващия удар Йоста щеше да я вкара в дупката.

– Такава ли била работата? Много ти благодаря!

Йоста се впечатли силно от уменията ѝ. В очите му се появи блясък. Така не бяха сияли от години.

– Голфът не е детска игра – засмя се Хана и премести стола си малко по-назад. Озова се съвсем близо до Йоста.

– С мъжа ти играете ли голф? – поинтересува се ентусиазирано Йоста. – Да направим една игра!

– За жалост, не – отвърна Хана, а по лицето ѝ се изписа съжаление, което я направи още по-симпатична в очите на Йоста.

Той така и не бе могъл да разбули „мистерията“ защо не всички хора споделят неговата страст към аристократичния спорт.

– Отдавна се каним да започнем, но все не намираме време – сви рамене Хана.

С всяка изминала секунда симпатията му към нея растеше. Пред себе си призна, че – също като Мелберг – подходи много скептично към вестта, че новото попълнение в службата е от нежния пол. Комбинацията между женски гърди и полицейска униформа му се струваше… малко странна, меко казано. Но Хана Крюсе успя да опровергае всичките му предразсъдъци. Изглеждаше много разумно момиче и Йоста се надяваше, че Мелберг също ще оцени по достойнство качествата ѝ и няма да ѝ вгорчава живота.

– С какво се занимава съпругът ти? – полюбопитства Йоста. – Вече намери ли си работа тук?

– И да, и не – отвърна Хана и махна невидима прашинка от униформената си риза. – Започна временна работа, а после ще видим.

Йоста вдигна въпросително вежди. Хана се засмя.

– Може би трябваше да уточня, че Лаш е психолог. Ще работи с участниците в риалити предаването „Покажи ми Танумсхеде“.

– Е, май съм твърде стар да оценя „достойнствата“ на подобен цирк. Чукат се под завивките, напиват се като свине и се излагат пред целокупния шведски народ. И то напълно доброволно. Не, това изобщо не го разбирам. По мое време имаше съвсем различни развлекателни програми: „Ъгълът на Хюланд“, театралните постановки на Нилс Попе… Всичко беше малко по-обрано, така да се каже.

– Нилс кой? – попита Хана и с въпроса си предизвика мрачното изражение на Йоста.

Той въздъхна.

– Нилс Попе – повтори той. – Поставяше пиеси в летни театри и…

Той млъкна, защото Хана се разсмя.

– Йоста, знам кой е Нилс Попе. И Ленарт Хюланд. Не се потискай толкова.

– Благодаря ти. Изведнъж се почувствах като столетник. Като истинска антика.

– Йоста, определението „антика“ изобщо не ти пасва – засмя се Хана и стана. – Продължавай играта. Отдъхни си малко.

Той ѝ се усмихна с благодарност. Каква жена!

Време беше да премине следващата дупка. Оставаха някакви си шест. Нищо работа.

– Ерика, уточнихте ли менюто в ресторанта? За кога насрочихте дегустацията?

Ана люлееше Мая на коленете си и гледаше сестра си с очакване.

– По дяволите! Съвсем забравих – плесна се по челото Ерика.

– А рокля? Или мислиш да се омъжиш по анцуг? А Патрик с какво ще се облече? С костюма от абитуриентския си бал? В такъв случай ще трябва да поотпуснем доста панталона, а между копчетата на сакото да пришием ластици.

Ана се разсмя от сърце.

– Ха-ха, много забавно, няма що!

Ерика не можеше да сдържи усмивката си, докато гледаше сестра си. Ана се преобрази. Започна да говори, да се смее, да се храни с добър апетит и да се заяжда с кака си.

– Знам колко много работа ни предстои, но кога да я свърша?

– Току-що попадна на най-добрата бавачка във Фелбака! През деня Ема и Адриан са на градина и спокойно мога да гледам тази малка госпожица. Възползвай се от предложението ми.

– Хмм… права си – съгласи се Ерика и изведнъж се почувства ужасно неловко. – Не ми беше хрумвало…

– Не се притеснявай. Разбирам. Досега не можеше да разчиташ на мен, но вече съм в играта. Шайбата е пусната върху леда. Повече не ми се седи на резервната скамейка.

– Доколкото чувам какви метафори използваш, май си прекарала прекалено много време с Дан.

Ерика се разсмя и осъзна, че Ана целеше именно да я развесели. През последните месеци Ерика също изживя тежък период. Намираше се в непрекъснато напрежение и стрес и чак сега се поотпусна. Сковаваше се единствено при мисълта, че до сватбата остават едва шест седмици. Двамата с Патрик сериозно изоставаха с графика.

– Ето какво предлагам да направим – подхвана категорично Ана и сложи Мая на пода. – Ще съставим списък на задачите, които трябва да се свършат. После ще ги разпределим между нас тримата. Дали да не включим и Кристина в подготовката?

Ана изгледа въпросително сестра си, но когато забеляза ужаса по лицето ѝ, побърза да добави:

– Или идеята не ти се струва добра?

– За нищо на света! Бъдещата ми свекърва не бива да се меси. Ако ѝ позволим да се включи в подготовката, ще превърне сватбата ни в свое частно парти. Да знаеш само какви идеи ни подхвърли, и то „с най-безкористни чувства“, както не пропуска да подчертае. Казвала ли съм ти как реагира, когато ѝ съобщихме, че ще се женим?

– Как? – Любопитството на Ана се събуди.

– Вместо да ни поздрави, изброи пет сериозни недостатъка на предстоящата ни сватба.

– Великолепно! – разсмя се Ана. – Звучи напълно в стила на Кристина. Кое не ѝ хареса?

Ерика притича да вземе Мая, която упорито пълзеше нагоре по стълбите. От грижи не им бе останало време да сложат парапет.

– Първо, според Кристина било абсурдно да насрочваме сватбата за след няколко месеца. За подготовката била нужна поне година. После не ѝ хареса, че искаме да направим съвсем скромно тържество, на което да присъстват максимум шейсет души, защото в такъв случай леля Агда, леля Берта, леля Рут и цялата плеяда от роднини няма да могат да присъстват. И, забележи, тези жени не са лели на Патрик, а лели на Кристина. Патрик ги е виждал веднъж в живота си, когато е бил, на речем, на пет години.

Ана се превиваше от смях, та чак я заболя коремът. Мая гледаше ту майка си, ту леля си и изглеждаше учудена кое е толкова забавно. В крайна сметка реши, че причината не е толкова важна, и се включи във веселбата със силен радостен смях.

– Дотук изброи две от оплакванията на Кристина. Какви са другите? – едва попита Ана, докато си поемаше дъх между два пристъпа на смях.

– После започна да се разпорежда как трябва да подредим гостите на празничната трапеза. Притесни се колко близо до нас ще седи Битан. Било напълно изключено да я сложим на булчинската маса, защото и бездруго ще я поканим по задължение. Все пак Кристина и Лаш били родителите на Патрик и случайни познати нямали място сред най-важните гости в крайно орязания ни списък.

Ана се търколи на пода от смях.

– А тази случайна позната всъщност е жената, която живее заедно с Лаш повече от двайсет години – едва промълви задъхана тя.

– Точно така – кимна Ерика и избърса сълза от окото си. – Четвъртият източник на недоволство е отказът ми да облека нейната сватбена рокля.

– Че вие изобщо обсъждали ли сте този вариант? – попита удивена Ана.

– Дори не сме засягали темата. Виждала съм я на стари фотографии от сватбата им. Като се има предвид, че става дума за рокля в стил шейсетте, ушита от прозрачен дантелен плат и едва покриваща дупето, всеки нормален човек би се досетил колко абсурдно е да се появя с нея на сватбения ми ден. Все едно Патрик да си пусне бакенбарди и брада като баща си навремето.

– Кристина съвсем е мръднала! – възкликна Ана. След неудържимия смях настъпи етапът на пълното смайване.

– Дойде ред и на петото оплакване на Кристина! Та-та-та-тааа! – Ерика изимитира тържествения сигнал на фанфара. – Кристина държи за музикалното оформление на сватбата да отговаря племенникът ѝ, тоест братовчедът на Патрик.

– И? Кое му е лошото на това предложение?

Ерика направи пауза, за да подсили ефекта от отговора си:

– Той свири на нюкелхарпа⁴.

⁴ Нюкелхарпа – традиционен шведски струнен музикален инструмент, подобен на цигулка, но с клавиши. – Б. пр.

– Неее, ти се шегуваш! – ужаси се Ана. – Сериозно ли говориш? – Тя отново избухна в смях. – Вече си го представям! Грандиозна сватба с всички Кристинини лели, дошли с ролатори, ти – в дантелен минижуп, Патрик – в костюма от абитуриентския си бал и с бакенбарди, а гостите се забавляват под звуците на най-купонджийския инструмент – нюкелхарпа! Божичко, какъв смях ще падне! Бих дала всичко да можех да го видя!

– Смешно ти е на теб – усмихна се Ерика. – Но като гледам колко сме изостанали с подготовката, сватба май изобщо няма да има.

– Ами да се хващаме на работа тогава – подкани я Ана и готова да записва, седна до кухненската маса с химикалка и лист хартия. – Ще съставим списък и няма да се мотаем повече. Патрик не бива да си мисли, че ще му се размине. Сама ли се жениш, или се жениш за него?

– Май второто – отвърна Ерика.

Тя се съмняваше, че ще успее да изтръгне бъдещия си съпруг от заблуждението, че в планирането и провеждането на сватбеното им тържество тя е едновременно и ръководител, и изпълнител. Патрик сякаш живееше с убеждението, че с предложението за брак е изчерпил задълженията си по организацията на тържеството и от сега нататък от него се иска единствено да се яви навреме в църквата.

– Ангажиране на оркестър за купона – подхвана Ана. – Да видим… пиша го в графата на Патрик – доволно съобщи тя.

Ерика повдигна скептично вежди, но Ана изобщо не позволи на сестра си да я отклони от заниманието ѝ.

– Покупка на костюм за младоженеца – продължи невъзмутимо тя. – Патрик.

По лицето на Ана бе изписана решителна съсредоточеност и както никога Ерика се почувства освободена от бремето на отговорността. Затова с удоволствие предостави на сестра си ръководната роля.

– Да запази час за дегустация на сватбеното меню… Патрик.

– Той едва ли ще… – понечи да възрази Ерика, но Ана се престори, че не я е чула. – Булчинска рокля… Ето тук вече трябва и ти да се включиш, Ерика. Какво ще кажеш още утре трите с Мая да отидем в Удевала и да разгледаме какво се предлага?

– Ами… – колебливо смънка Ерика.

В момента най-малко от всичко искаше да пробва дрехи. Не бе свалила нито грам от тлъстините, натрупани по време на бременността, а поради стреса през последните месеци изобщо не обръщаше внимание с какво се тъпче и напълня още. Мисълта за сватбена рокля накара ръката ѝ да замръзне точно преди да напъха кифличката в устата ѝ. Ерика послушно върна калоричната бомба в чинията. Ана вдигна очи от списъка.

– Ако до сватбата се въздържаш от консумация на въглехидрати, ще отслабнеш за нула време – увери тя сестра си.

– Никога не съм отслабвала за нула време – обърна ѝ кисело внимание Ерика.

Едно е сам да си даваш сметка как изглеждаш, съвсем друго – някой друг да ти каже, че се нуждаеш от диета. Но същевременно Ерика осъзнаваше, че Ана действително е права: трябва да вземе мерки, ако иска да се чувства привлекателна на сватбения си ден.

– Добре, ще се опитам да се придържам към някакъв режим – неохотно склони тя. – Без тестени изделия, без сладкиши, без хляб, без макарони от бяло брашно и така нататък.

– Въпреки това трябва да ти намерим рокля, пък ако се наложи, ще я стесним непосредствено преди сватбата.

– Чакай да отслабна, пък тогава ще му мислим – глухо отвърна Ерика. – Но за едно си права: утре ще е добре да отскочим до Удевала, щом оставим Ема и Адриан в детската градина. Дано намерим подходяща рокля. Иначе ще трябва да се оженя по анцуг – отбеляза тя и огледа неодобрително фигурата си. – Какво следва? – попита с въздишка тя и посочи списъка на Ана.

Сестра ѝ продължи със същата енергия да записва и разпределя задачи по организацията. Изведнъж Ерика се почувства ужасно изморена. Никога няма да сколасат.

Пресякоха улицата, без да бързат. Само преди четири дни Патрик и Мартин минаха по същия път. Сега се питаха какво ли ще заварят. През тези четири дни – вероятно ѝ се бяха сторили безконечни – Шещин бе живяла с мисълта, че любимата ѝ вече я няма. Патрик стрелна Мартин с въпросителен поглед и натисна звънеца. Все едно се бяха наговорили, двамата едновременно си поеха дълбоко въздух и го издишаха, изпускайки част от натрупалото се напрежение. Да се ужасяваш от предстояща среща с човек в траур, е в известен смисъл егоистично. Проява на егоизъм в такива случаи би било дори да изпитват дискомфорт, защото задачата на Патрик и Мартин бе лесна в сравнение с положението, в което се намираше Шещин, потопена в скръб за приятелката си. Но всъщност двамата полицаи очакваха срещата със страх, защото се бояха да не кажат или направят нещо, което да утежни болката ѝ, болка неизбежна и непобедима.

Отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори. Отвътре се показа обаче не Шещин, както очакваха, а Софи.

– Здравейте – промълви тя тихо.

По лицето ѝ личаха следи от няколкодневен плач. Момичето стоеше неподвижно.

– Здравей, Софи – поздрави Патрик и след малко продължи: – Вероятно си спомняш кои сме: Патрик Хедстрьом и Мартин Мулин. – Той кимна към колегата си и пак погледа Софи. – Шещин… вкъщи ли е? Искаме да поговорим с нея.

Софи се отдръпна. Патрик и Мартин пристъпиха в антрето.

– Шещин! – извика момичето към вътрешността на апартамента. – Полицаите са тук! Искат да говорят с теб.

Шещин излезе от едната стая със зачервено от плач лице. Спря на няколко метра от полицаите. Мълчеше. Нито Патрик, нито Мартин знаеха как да подхванат въпроса, по който бяха дошли.

– Ще влезете ли? – попита накрая Шещин.

Те кимнаха, събуха се и я последваха в кухнята. Софи също понечи да влезе, но Шещин явно се досети, че онова, което предстои да чуе, не е подходящо за детски слух, и поклати едва забележимо глава. За секунда Софи сякаш реши да игнорира красноречивия жест, с който Шещин ѝ отказа достъп до кухнята, но после сви рамене, влезе в стаята си и затвори вратата. Когато му дойдеше времето, момичето щеше да разбере какво бяха обсъждали, ала сега Патрик и Мартин държаха да разговарят необезкопоявани с Шещин.

След като седнаха, Патрик премина направо към въпроса:

– Натъкнахме се на някои… неясноти около катастрофата, в която Марит загина.

– Неясноти ли? – Погледът на Шещин заснова между двамата.

– Да – потвърди Мартин. – При огледа на тялото забелязахме… контузии, които навярно не са получени вследствие от злополуката.

– Навярно? Не сте ли сигурни?

– До момента не можем да бъдем категорични – призна Патрик. – След като получим окончателното заключение на съдебния лекар, ще разполагаме с повече информация. Но и известното досега ни дава достатъчно основания за съмнения. Затова искаме да поговорим по-подробно с вас. Интересува ни дали Марит е имала врагове.

Патрик забеляза как Шещин потръпна. Той по-скоро интуитивно усети, отколкото видя, че през ума ѝ мина мисъл, но тя побърза да я отхвърли. Патрик обаче се чувстваше длъжен да върне тази мисъл, да я изрови.

– Ако знаете за някой, който иска да нарани Марит, трябва веднага да ни съобщите. Дори той да не е убиецът, поне ще го изключим от кръга на заподозрените.

Патрик и Мартин я гледаха напрегнато. Шещин явно водеше вътрешна борба. Двамата полицаи избраха да не я пришпорват и да ѝ дадат време да формулира съмненията си.

– Получавахме разни писма – бавно и неохотно призна тя.

– Писма? – попита Мартин.

– Даа… – Шещин въртеше нервно златния пръстен на лявата си ръка. – От четири години получаваме такива послания.

– И какво съдържаха?

– Заплахи, цинизми, коментари на връзката ми с Марит…

– Значи, авторът на тези писма се е чувствал провокиран от… – Патрик се колебаеше как точно да се изрази – …естеството на вашата връзка?

– Да – неохотно потвърди Шещин. – Този човек е знаел или е подозирал, че не сме просто приятелки, и това обстоятелство… – дойде нейният ред да търси точната дума – …е събудило неодобрението му.

– Тежки заплахи ли съдържаха писмата?

Мартин записваше всичко казано, а то, общо взето, само потвърждаваше фактите, които сочеха, че смъртта на Марит не е настъпила в резултат от злополука.

– И то много тежки. Такива като нас били гнусни, вършели противоестествени неща. Трябвало да умрат.

– Колко често получавахте такива писма?

Докато напрягаше паметта си, Шещин въртеше пръстена си още по-ожесточено.

– Три-четири на година, като броят им варираше. Подателят не спазваше закономерност, а по-скоро изпращаше писма, когато го хване музата. Нали разбирате?

– Защо не съобщихте в полицията?

Мартин вдигна глава от записките си. Шещин се усмихна горчиво.

– Марит не ми позволи да подам сигнал. Боеше се нещата да не излязат извън контрол. Опасяваше се, че около случая ще се разшуми и… връзката ни ще стане всеобщо достояние.

– Значи, Марит не е искала връзката ви да се огласява? – попита Патрик, но изведнъж си спомни, че Шещин и Марит се бяха сдърпали именно по тази причина, преди Марит да излезе и повече да не се върне.

– Да, не искаше – потвърди беззвучно Шещин. – За всеки случай не изхвърлихме писмата.

Тя стана.

Патрик и Мартин се спогледаха удивени. Дори не им бе хрумнало да попита дали Шещин е запазила зловещата кореспонденция. Това надхвърляше и най-смелите им очаквания. У тях отново пламна надеждата да открият доказателство, което да ги отведе до автора на писмата.

Шещин се върна с дебела пачка писма в найлонов джоб. Изсипа ги върху масата пред Патрик и Мартин. Понеже искаше да обезопаси следите, останали, след като пощенските служители, Шещин и Марит бяха пипали писмата, Патрик ги разпръсна внимателно с химикалка. Сърцето му заби по-силно, защото освен писмата бяха запазени и пликовете. Дали няма да открият следи от ДНК под марките, залепени със слюнка?

– Ще позволите ли да ги вземем? – попита Мартин, докато гледаше с нетърпение купчината писма.

– Разбира се – изморено кимна Шещин. – Вземете ги и след като ги прегледате, ги изгорете.

– Освен писмата получавали ли сте други заплахи?

Шещин отново седна и започна усилено да мисли.

– Не съм сигурна – подвоуми се. – Случваше се телефонът да звънне, а щом вдигнем слушалката, човекът отсреща да мълчи. Веднъж дори се опитахме да проследим номера, но се оказа, че е на абонат с анонимна предплатена симкарта.

– Кога за последно получихте такова обаждане?

Мартин се намираше в готовност да записва.

– Преди около… две седмици – отвърна Шещин след кратък размисъл, като продължаваше да върти пръстена си.

– А ако оставим писмата настрана, кой друг би искал да нарани Марит? В какви отношения беше тя с бившия си съпруг?

Шещин не бързаше да отговаря. Първо погледна към коридора, за да се увери, че вратата на Софи е затворена.

– В началото се намираха в доста обтегнати отношения. Това впрочем продължи доста време, но напоследък напрежението се разреди.

– Защо се караха? – попита Патрик, докато Мартин записваше показанията на Шещин.

– Той отказваше да приеме, че Марит не иска повече да живее с него. Станали гаджета още съвсем млади. Според Марит връзката им от години била изчерпана, пък и помежду им никога не е пламтяла силна любов. Тя много се изненада от бурната реакция на Ула, когато му съобщи, че го напуска. Но той… – Шещин се поколеба. – Ула има засилена потребност да контролира нещата около себе си. Всичко трябва да е старателно организирано и разчертано. Искайки развод, Марит наруши идеалната му подредба. Това го ядоса повече от раздялата помежду им.

– Извършвал ли е физическо насилие над нея?

– Не – колебливо отвърна Шещин и пак хвърли поглед към вратата на Софи. – И все пак зависи какво влага човек в понятието „физическо насилие“. Не ѝ е посягал, но се е случвало да я дръпне за ръката или да я блъсне.

– Как успяха да стигнат до споразумение за родителските права над Софи?

– В началото много се караха. След раздялата им Марит веднага се пренесе при мен и макар да криехме характера на връзката ни, Ула трябва да е имал своите подозрения. Не искаше да пуска Софи при нас. Дори се опитваше с хитрост да скъси престоя ѝ, като идваше да я взема по-рано от уговорения час.

– Но после нещата са се уталожили, така ли? – попита Мартин.

– Да. За щастие, Марит прояви твърдост по въпроса за родителските права и накрая Ула осъзна колко безсмислено е да ни саботира. Марит дори го заплаши, че ще потърси помощ от властите, и той отстъпи. Но никога не е приемал с въодушевление, че Софи прекарва половината от времето си с нас.

– Марит призна ли му в какви отношения сте?

– Не – поклати отривисто глава Шещин. – Тя категорично отказваше да огласяваме връзката ни пред когото и да било. Държеше да си остане в тайна. Не каза дори на Софи. – Шещин се усмихна и пак поклати глава, но по-бавно. – Марит много е подценявала дъщеря си. Днес Софи сподели с мен, че изобщо не сме успели да я заблудим. Само като си помисля как непрекъснато местехме вещите си от стая в стая, как се криехме да се целуваме в кухнята като тийнейджъри!

Тя се засмя и Патрик забеляза как строгото ѝ лице се разнежи за миг. После Шещин отново помръкна.

– Трудно ми е да си представя, че Ула е замесен в смъртта на Марит. От известно време заровиха томахавката и… не знам, просто никак не ми се вярва да е бил той.

– А хрумва ли ви кой би могъл да се обажда и да ви изпраща заплашителни писма? Марит споменавала ли е за клиенти в магазина, които са се държали необичайно или подозрително?

Шещин мисли продължително и напрегнато, но накрая поклати отрицателно глава.

– Не, не се сещам за нищо подобно. Може вие да извадите повече късмет.

И посочи купчината с писма.

– Дано – кимна Патрик и внимателно изсипа писмата обратно в найлоновия джоб.

Двамата с Мартин станаха.

– Не възразявате да вземем писмата, нали?

– Ни най-малко! Не искам да ги виждам повече.

Шещин ги изпрати до вратата и им протегна ръка за сбогом.

– Ще ми се обадите ли, когато получите…

Тя не довърши.

– Разбира се – увери я Патрик. – Обещавам ви, че щом разберем нещо повече, лично ще се свържа с вас. Благодаря ви, задето ни отделихте време в този… тежък за вас момент.

Тя само кимна и затвори вратата след тях. Патрик погледна найлоновия джоб с писмата.

– Какво ще кажеш да изпратим малко материал на криминално-техническата лаборатория в Линшопинг?

– Великолепна идея – отвърна Мартин и двамата тръгнаха към гарата.

Поне се сдобиха с отправна точка.

– Възлагаме големи очаквания на този проект – отбеляза Ерлинг. – В понеделник ли започвате да излъчвате предаването?

– Да. В понеделник стартира истинският екшън – увери го Фредрик с широка усмивка.

Намираха се в големия кабинет в административната служба. Бяха се настанили в малко сепаре, състоящо се от фотьойли и ниска масичка. Едно от първите неща, които Ерлинг предприе, когато встъпи в длъжност, беше да подмени потискащото обзавеждане с изискани, качествени мебели. Осребряването на фактурата се оказа сравнително лесна работа. Все пак покупката на офис обзавеждане е част от неизбежните ведомствени разходи.

Кожата изскърца, когато Фредрик се размърда във фотьойла.

– Много сме доволни от записите, направени до момента. Няма скандални прояви, но събрахме достатъчно добър материал, за да представим участниците и да зададем линията на предаването, така да се каже. А после от нас зависи да провокираме интриги, та вестниците да гръмнат с жълти заглавия. Утре вечер ще организираме купон – идеален повод за конфликти. Сигурен съм, че участниците ще разчупят атмосферата.

– Искаме около Танумсхеде да се вдигне медиен шум, както стана с Омол и Тьоребуда. – Ерлинг дръпна от пурата си и изгледа продуцента през димната завеса. – Наистина ли няма да опитате от моите пури?

Той кимна към кутията върху масата или по-точно към хумидора. Ерлинг много държеше на този аксесоар. Само аматьори държат пурите си в обикновена кутия. Истинските ценители имат хумидори.

Фредрик Рен поклати глава.

– Не, благодаря, предпочитам обикновените пирони за ковчега.

Извади пакет „Марлборо“ от джоба си и си запали цигара. Димът над масата се сгъсти.

– Не мога да ви опиша колко важно е за нас да натрупаме достатъчно популярност през следващите няколко седмици. – Ерлинг дръпна от пурата. – Докато течаха снимките за предаването, Омол се появяваше във водещите заглавия поне веднъж седмично, а Тьоребуда не остана по-назад. Очаквам Танумсхеде най-малко да повтори техния успех.

Той използваше пурата като показалка.

Продуцентът не се стресна от заявените очаквания. Беше свикнал да се справя със самоуверени телевизионни шефове и някакъв си бивш началник с попреминала слава, който изглежда великан само защото се намира в страната на лилипутите, изобщо не беше в състояние да го изплаши.

– Вестниците ще започнат да пишат за Танумсхеде, не се безпокойте. Ако пък се позабавят, ще нажежим страстите. Вярвайте ми, знаем точно как да провокираме участниците. Те не са особено сложно устроени. – Той се засмя, Ерлинг също. Фредрик продължи: – Рецептата е съвсем проста. Събираш известен брой превъртели млади хора, жадни за слава, прибавяш неограничено количество алкохол и камери, които непрекъснато да ги следят. Стараеш се тези млади хора да са поставени в условия на недоспиване, лоша храна и непрекъснат натиск от страна на организатори и зрители да блеснат по някакъв начин. Не успеят ли, ще трябва да се сбогуват с надеждите да ги канят да наливат коктейли в престижни барове, да се пререждат на опашки за нощни клубове, да излизат с най-яките мацки и да им предлагат кинти, за да позират в списания. Повярвайте ми, участниците са силно мотивирани да произвеждат сензации и да увеличат рейтинга на предаването, а ние знаем как да насочим енергията им в правилната посока.

– Явно си разбирате от работата. – Ерлинг се наведе над масата и изтръска дългото стълбче пепел от цигарата си в пепелника. – Да си призная, лично аз не мога да проумея защо хората така се прехласват по такива предавания. Ако нямахме интерес, изобщо не би ми хрумнало да гледам „Покажи ми Танумсхеде“. Предпочитам едновремешните програми. На това му казвам аз качествена телевизия. „Тук е животът ти“, „Гости с жестове“, „На гости при Хаге“… Вече няма водещи като Ласе Холмквист и Хаге Гейгерт.

Фредрик Рен едва се сдържа да не покаже досадата си. Дотегнало му бе от дъртаци, които се прехласват по старомодни телевизионни програми. Но ако сега им пуснеш Хаге или както там му беше името, от скука ще захъркат на десетата секунда. Фредрик само се усмихна на Ерлинг, все едно е напълно съгласен с изказаното от него мнение. Продуцентът не виждаше смисъл да се конфронтира с човек, от когото зависят толкова много неща.

– Ние, разбира се, не искаме никой да пострада – продължи загрижено Ерлинг, а в челото му се вряза бръчка.

Когато беше на гребена на вълната, тази бръчка му носеше само ползи. След дълги тренировки се научи да я извиква върху лицето си, без да изглежда изкуствено.

– Съгласен съм – отвърна продуцентът, като на свой ред си придаде загрижен и отговорен вид. – Неп-рекъснато следим най-внимателно общото състояние на участниците и сме им осигурили терапевтична подкрепа по време на целия им престой в Танумсхеде.

– На кого поверихте грижите за психическото им здраве? – попита Ерлинг и остави пурата, от която впрочем бе останало съвсем малко парченце.

– Извадихме голям късмет да се свържем с психолог, който отскоро живее в Танумсхеде. Съпругата му е постъпила в тукашното полицейско управление. Разполага с богат професионален опит и се радваме много, че попаднахме на такъв специалист. Няколко пъти седмично психологът ще разговаря с участниците и поотделно, и в група.

– Чудесно, чудесно – кимна Ерлинг. – Много държим всички да се чувстват добре.

Той се усмихна бащински на Фредрик.

– По този въпрос сме напълно единодушни – увери го продуцентът с доста по-суха усмивка.

Кале Шернфелт огледа с отвращение остатъците от храна по чиниите. Стоеше нерешително с накрайник на душова батерия в едната ръка и мръсна чиния в другата.

– Пфу, че гнусно! – изсумтя той, без да откъсва поглед от парченцата картофи, месо и капки сос, смесени в неразчленима маса. – Тина, кога ще се разменим? – попита той отчаян.

Тя профуча покрай него с две красиво аранжирани чинии.

– Никога, ако зависи от мен! – просъска и бутна летящата врата с хълбок.

– Мамка му, как мразя да се занимавам с гнусотии! – изрева Кале и хвърли чинията в мивката.

Гласът зад него го сепна:

– Счупиш ли нещо, ще го плащаш от заплатата си! – предупреди го Гюнтер, главен готвач в ресторант „Странноприемницата“, и го изгледа строго.

– Ако си мислиш, че съм тук заради заплатата, жестоко се лъжеш – сопна се Кале. – Само за твое сведение: в Стокхолм за една вечер изхарчвам толкова пари, колкото ти не изкарваш за цял месец!

Кале демонстративно взе следващата чиния и я запрати в мивката. Тя се строши. Погледна предизвикателно Гюнтер. Главният готвач отвори уста, за да го постави на място, но после се сети, че камерите ги снимат, влезе в кухнята, мърморейки си под нос, и се зае да разбърква ястията, които къкреха върху котлоните.

Кале се усмихна. Където и да отидеш, нещата се повтарят. Независимо дали си в провинциалното селце Танумсхеде, или в заведение на стокхолмския площад „Стюреплан“, където се събира столичният хайлайф. Все тая. Money talks. Навсякъде хората гледат колко кинти имаш. Кале бе израснал с този световен принцип и се бе научил да го цени. И защо не? Той работеше в негова полза. Пък и какво е виновен, че се е родил в общество, където парите определят всичко. През целия си живот Кале само веднъж се озова в среда, където дебелината на портфейла няма значение: на острова в „Сървайвър“. Помръкна само при спомена за това преживяване. Тогава Кале се включи в предаването с прекалено големи очаквания. Бе свикнал да побеждава. С лекота ще се наложи над група прости селяни. Кале знаеше какви хора участват в подобни формати: безработни, склададжии, фризьорки. Победата ще му се види като детска игра. Но реалността го връхлетя като шок. На острова Кале не можеше да извади портфейла си, да се перчи с финансовото си благополучие. Други неща се оказаха по-важни. Когато свършиха храната и бълхите ги нападнаха, Кале се смали до кръгла нула. Преживя го тежко. Стана петият поред участник, когото съплеменниците изгонват. Не успя да остане дори до обединяването на двете племена. Под принудата на обстоятелствата осъзна, че хората не го харесват. На практика и в Стокхолм не беше всеобщ любимец, но там поне му показваха уважение и възхищение. Не пестяха ласкателства по негов адрес, за да си осигурят присъствие, когато шампанското се лее в изобилие, а наоколо гъмжи от мацки. На острова този свят изглеждаше много далечен. Състезанието спечели един пълен нещастник от провинция Смоланд. Празноглав дърводелец, когото всички възхваляваха, задето бил толкова неподправен, искрен и земен. Проклети идиоти. Кале искаше завинаги да забрави за острова.

Този път щеше да се представи много по-добре. Тук, в Танумсхеде, се намираше в стихията си. Е, засега не можеше да разгърне потенциала си пред мивката, но усещаше, че рано или късно ще му се открие възможност да покаже колко е специален. Тук баровският му диалект, зализаната му назад коса и скъпите му маркови дрехи щяха да си кажат думата. Тук никой няма да го принуждава да тича полугол като някой дивак и да разчита само на някаква си проклета индивидуалност. В Танумсхеде Кале най-сетне можеше да демонстрира надмощието си. Неохотно взе следващата мръсна чиния от съда и започна да я плакне. Ще поговори с шефовете на продукцията и ще поиска да се смени с Тина. Това занимание накърняваше сериозно имиджа му.

Сякаш в отговор на плановете, които кроеше, Тина влезе през летящата врата. Подпря се на стената, събу си обувките и запали цигара.

– Искаш ли? – Тя му поднесе пакета.

– И още как – отвърна той и също се облегна на стената.

– Тук е забранено да се пуши, нали? – Тина издуха клъбце дим.

– Да – клъбцето на Кале подгони нейното.

– Как ти се струва предстоящото мероприятие?

– За дискотеката ли питаш?

– Да – засмя се тя. – От гимназията не съм стъпвала на такова място.

Тя размърда пръстите на краката си. Боляха я, защото от няколко часа беше обута в тесни обувки на висок ток.

– Без съмнение ще стане голям купон. Ще бъдем звездите на партито. Хората ще дойдат заради нас. Няма начин да не се получи.

– Мислех да помоля Фредрик да изпея две-три парчета.

– Ама ти сериозно ли говориш? – разсмя се Кале.

Тина го изгледа обидено.

– А ти защо мислиш, че се навих да участвам? Защото ми е забавно ли? Трябва да мисля за кариерата си. От няколко месеца ходя на вокален педагог, а след предишното ми участие звукозаписните компании ме засипаха с оферти.

– Значи, вече си подписала договор за албум? – попита уж невинно Кале и дръпна от цигарата.

– Не… Работата нещо се разсъхна. Според мениджъра ми моментът не е подходящ. Освен това трябва да подберем хитово парче, което да подхожда на имиджа ми. Обеща ми да ми уреди фотосесия при Бинго Ример⁵.

⁵ Бинго Ример (р. 1975) – известен шведски фотограф. – Б. а.

– Фотосесия? – Кале се изсмя цинично. – Барби има по-големи шансове от теб… Нямаш нужните… – той обходи тялото ѝ с поглед – …физически данни.

– По нищо не отстъпвам на онази смотана кифла! Само дето циците ми са по-малки. – Тина хвърли фаса на пода и го стъпка с ток. – В момента събирам пари за пластична операция – додаде тя и изгледа предизвикателно Кале. – Трябват ми още десет хиляди и ще се сдобия с чашка „Д“.

– Успех тогава.

Кале също изгаси фаса си с подметка. В този миг Гюнтер влезе при тях. Лицето му, и бездруго зачервено от изпаренията над тенджерите, пламна с още по-огнен цвят.

– Какви са тези цигари? Тук е забранено да се пуши! Най-строго забранено!

Той размаха гневно ръце, а Тина и Кале се спогледаха и избухнаха в смях. Този Гюнтер беше голяма скица. Двамата се върнаха неохотно към задълженията си. Камерите бяха записали всичко.

Най-хубави бяха миговете, когато седяха съвсем близо един до друг; когато тя вадеше книгата. Шумоленето на хартията, докато тя внимателно разлистваше, уханието на парфюма ѝ, допирът на мекия плат до бузата. В тези мигове сенките не смееха да припарят. Всичко, което едновременно плашеше и примамваше, изгубваше значение пред меките извивки на гласа ѝ. Понякога, ако се чувстваха изморени, се случваше единият или дори двамата да заспят с глава върху коленете ѝ. Последното, което си спомняха, преди сънят да ги обори, бе приказката, гласът, шумоленето на хартията и допирът на пръстите ѝ, докато ги милва по косата.

Историята я бяха чували безчет пъти. Знаеха я наизуст. И въпреки това всеки път им се струваше като нова. Понякога той наблюдаваше сестра си. Тя слушаше с леко разтворена уста и втренчени в книгата очи. Косата ѝ се диплеше на вълни върху нощницата. Всяка вечер той ѝ разресваше косата. Това бе негово задължение.

Докато я слушаха да им чете, желанието да видят какво има зад затворената врата изчезваше. Пъстрият приказен свят, наситен с приключения, дракони, принцове и принцеси, ги завладяваше и те забравяха за затворената врата.

Спомняше си, че в началото се страхуваше. Но вече не. Защото тя ухаеше толкова приятно, кожата ѝ бе толкова нежна, а гласът ѝ се издигаше и снижаваше ритмично. Не се страхуваше, откакто разбра, че тя го закриля. Откакто осъзна какъв неудачник е.

Докато дойде време Ула да се прибере вкъщи, Патрик и Мартин се заеха да свършат някои задачи в управлението. Отначало обмисляха дали да не го посетят за разпит в офиса му, но все пак предпочетоха да изчакат до пет часа, когато приключваше работното му време в „Инвентинг“. Поне засега не виждаха основания да го дискредитират пред колегите му. Шещин изказа съмнение Ула да е замесен в изпращането на анонимните писма и в обажданията. Патрик обаче далеч не беше толкова сигурен в невинността му. Нуждаеше се от ясни доказателства, които да оборят подозренията към Ула. Следобед изпратиха заплашителните писма до лабораторията в Линшопинг, а Патрик приложи и искане за достъп до регистъра на абонатите, от които Шещин и Марит са получавали повиквания непосредствено преди и след постъпването на анонимните телефонни обаждания.

Когато отвори вратата на жилището си, Ула изглеждаше като току-що излязъл от банята. Беше се облякъл, но не бе успял да си изсуши косата.

– Да? – нетърпеливо каза той.

За разлика от дълбоко покрусеното лице на Шещин, тук ги посрещна мъж, по чиято физиономия не личеше нито следа от скръбта, която той демонстрира след вестта за кончината на бившата си съпруга.

– Бихме искали да поговорим с вас.

– Слушам ви? – въпросително отвърна той с все същото нетърпение.

– Става дума за смъртта на Марит – подхвана Патрик и с поглед го прикани да реагира.

Ула явно схвана накъде отива разговорът, защото се отмести и даде знак на полицаите да влязат.

– Дори да не бяхте дошли у дома, щях да ви се обадя – заяви той.

– Нима?

Патрик се настани на дивана. Този път Ула ги покани не в кухнята, а в дневната.

– Интересува ме как мога да поискам съдебна забрана за домашни посещения.

Ула седна в голям кожен фотьойл и кръстоса крак връз крак.

– И на кого искате да бъде наложена тази мярка? – попита Мартин и хвърли въпросителен поглед към Патрик.

– На Софи. Не желая да посещава повече Шещин.

В очите на Ула припламна искра.

Нито Патрик, нито Мартин показаха признаци на изненада.

– И на какво основание, ако смея да попитам? – каза Патрик с измамно спокоен тон.

– Не виждам причина Софи да продължава да ходи при тази… жена! – процеди Ула с такава ненавист, че от устата му се разхвърчаха пръски слюнка. Той се наведе напред, подпря лакти на коленете си и продължи: – Днес пак е била при нея. Когато се прибрах от работа на обяд, раницата ѝ я нямаше. Обадих се на всичките ѝ приятели да проверя дали не е у тях. Явно пак е отишла при онази… лесбийка. Не може ли да ѝ забраним да ходи там по някакъв начин? Аз, разбира се, ще поговоря сериозно със Софи, като се прибере, но ме интересува дали законът предвижда някаква принудителна мярка в такива случаи.

Ула погледна двамата полицаи в очакване на отговор.

– Такава забрана не може да се издейства лесно – обясни Патрик, чиито предчувствия се оправдаваха с всяка изминала минута. Предвид посоката, която взе разговорът, вината на Ула му изглеждаше не просто вероятна, а почти сигурна. – Ограничителната заповед е много строга административна мярка и не смятам, че е приемлива във вашия случай.

По лицето на Ула се изписа отчетливо раздразнение.

– Ама как… – смотолеви той. – И какво да правя сега? Софи е на петнайсет и не мога да я заключа, ако откаже да ме послуша, а онази проклета… – той едва преглътна думата – …едва ли ще ми съдейства. Докато Марит беше жива, нямах друг избор, освен да се примиря с цялата… история, но ако някой си мисли, че ще продължавам да търпя тези безобразия, няма да стане!

Той удари с юмрук по стъкления плот на масата. Патрик и Мартин подскочиха.

– С други думи, вие не приемате житейския избор на бившата си жена, така ли?

– Житейски избор? – презрително изсумтя Ула. – Ако тази шибана мърла не се беше появила в живота ни и не беше напълнила главата на Марит с глупости, сега всичко щеше да си бъде постарому. Тримата със Софи щяхме още да сме семейство. А какво стана? Марит не само разби семейството ни и предаде моето доверие и доверието на дъщеря ни, а ни направи и за посмешище!

Той поклати глава, все едно още не можеше да повярва.

– Вие изразихте ли по някакъв начин недоволството си от избора ѝ? – провокативно попита Патрик.

– Какво имате предвид? – Ула го изгледа недоверчиво. – Никога не съм крил какво мисля за постъпката на Марит, но съм се въздържал да коментирам причината за решението ѝ. Кой мъж би разгласил, че жена му е преминала на другия бряг и го е зарязала заради друга жена? Не е нещо, с което да се хвалиш.

Той се опита да се засмее, но в смеха му се прок-раднаха нотки на озлобление, трупано с години.

– Притеснявали ли сте бившата си съпруга и приятелката ѝ?

– Не разбирам какво намеквате – отвърна Ула и присви очи.

– Питаме дали сте им отправяли заплахи по пощата и по телефона – уточни Мартин.

– Трябваше ли? – Ула облещи очи.

Не можеше да се прецени дали зададе въпроса сериозно, или просто се правеше на интересен.

– И какво значение има? Марит загина при нещастен случай.

Патрик се престори, че не е чул забележката. Беше решил да не разкрива новите обстоятелства в разследването наведнъж, а постепенно.

– Някой е изпращал анонимни заплахи и се е обаждал в дома на Шещин и Марит – настоя комисар Хедстрьом.

– Че какво чудно има? – усмихна се Ула. – Такива като тях не остават незабелязани. Може хората в големите градове да са толерантни към гейовете и лесбийките, но в малки населени места като нашето нещата стоят по-другояче.

Патрик почти започна да се задушава от предразсъдъците, които мъжът във фотьойла избълва срещу него. Едва се сдържа да не го сграбчи за яката и да му каже две-три думи. Утеши се с мисълта, че с всяко свое изказване Ула затъва все по-дълбоко в мръсотията.

– Значи, отричате да сте изпращали писма и да сте звънили в дома на двете жени? – попита Мартин с неприкрита погнуса.

– Никога не бих паднал толкова ниско.

По лицето на Ула се изписа високомерна усмивка. Чувстваше се толкова уверен в себе си, а домът му светеше от чистота. Всичко лъщеше до блясък. На Патрик му се прииска да внесе малко хаос в маниакално подредения му свят.

– В такъв случай, предполагам, няма да възразите да вземем пръстовите ви отпечатъци и да ги сравним с отпечатъците, които нашите експерти да открили върху пликовете от писмата?

– Отпечатъци? – Усмивката мигом изчезна. – Защо са ви отпечатъци? Защо продължавате да дълбаете в този случай?

По лицето му се изписа безпокойство. Патрик ликуваше вътрешно. Един поглед към Мартин му показа достатъчно ясно, че и колегата му се чувства по същия начин.

– Първо отговорете на въпроса, който ви зададох. Иначе ще сметнем, че веднага можем да вземем отпечатъците ви, за да ви изключим от подозрение.

Ула се размърда нервно във фотьойла. Погледът му започна да блуждае из стаята, а пръстите му – да разместват предметите върху стъклената маса. Ула не се успокои, докато не ги подравни по права линия.

– Амиии – проточено подхвана той, – май ще трябва да си призная.

На лицето му отново се появи усмивка. Той се облегна на фотьойла. Видимо бе успял да си възвърне самообладанието.

– Най-добре да кажа истината. Изпратих няколко писма и се обадих няколко пъти на Шещин и Марит. Постъпих глупаво, разбира се, но се надявах Марит да осъзнае, че връзката им няма да просъществува, и да дойде на себе си. С нея си живеехме толкова добре. Нищо не пречеше пак да се съберем. Нужно бе само Марит да зареже тези глупости и да престане да излага и нас, и себе си. Тревожех се най-вече за Софи. Представете си как се чувства дете с такава майка, когато отиде на училище! Сигурно съучениците ѝ са я съсипали от подигравки. Трябваше да накарам Марит да разбере, че с Шещин нямат никакво бъдеще.

– Но двете са живели заедно четири години. Кое ви караше да мислите, че бившата ви съпруга е възнамерявала да се върне при вас? – Под благия глас на Патрик прозираше нещо съвсем различно.

– Беше само въпрос на време, нищо повече.

Ула пак започна да подрежда предметите върху масата. Изведнъж се обърна рязко към полицаите на дивана:

– Не разбирам какво значение има това сега! Марит вече я няма и стига със Софи да се отървем от онази жена, ще продължим напред. Защо ви е още да нищите тази история?

– Защото някои обстоятелства показват, че смъртта на бившата ви съпруга не е била нещастен случай.

В малката дневна настъпи зловещо мълчание.

Ула прикова поглед в двамата полицаи.

– Как така… не е била нещастен случай? – Той гледаше ту Патрик, ту Мартин. – Какво искате да кажете? Да не би някой да…

Той не довърши изречението си. Ако изненадата му не беше истинска, значи, притежаваше актьорска дарба. Патрик би дал много, за да разбере какво точно става в главата на Ула в този миг.

– В смъртта на Марит подозираме намеса на човешка ръка. Предстои да получим повече сведения. Но засега вие сте… най-изявеният ни претендент за главен заподозрян.

– Аз? – изплаши се Ула. – Никога не бих наранил Марит! Та аз я обичах! Исках пак да се съберем!

– И силната ви любов към нея ви е подтикнала да заплашвате нея и интимната ѝ приятелка? – Гласът на Патрик преливаше от сарказъм.

При споменаването на думата „интимна приятелка“ по лицето на Ула премина спазъм.

– Не можех да я накарам да проумее какво е направила! Изпадна в криза на средната възраст, хормоните я побъркваха и тя престана да разсъждава трезво. Изведнъж захвърли всичко. Бяхме женени от двайсет години. Двайсет години! На шестнайсет се запознахме в Норвегия и мислех, че цял живот няма да се разделим. Преодоляхме толкова… – той се поколеба, но после продължи: – …толкова трудности, когато бяхме млади, и постигнахме всичко, за което бяхме мечтали. А после тя просто…

– Къде бяхте в събота вечерта? – Патрик прикова в него строг поглед в очакване на отговор.

По лицето на Ула се изписа уплаха.

– За алиби ли ме питате? Искате да докажа, че не съм убил Марит, така ли?

– Да, точно така – потвърди спокойно Патрик.

Ула почти изгуби присъствие на духа, но някак успя да се овладее.

– Цяла вечер си бях вкъщи. Сам. Софи отиде да спи у приятелка и няма кой да го потвърди. Но ви казвам истината – натърти той с непокорен поглед.

– Някой потърси ли ви по телефона през онази вечер? Да се е отбивал съсед? – попита Мартин.

– Не.

– Положението не изглежда никак добре – изкоментира лаконично Патрик. – Ако действително опасенията ни, че смъртта на Марит не е била нещастен случай, се потвърдят, вие оставате основен заподозрян.

– Значи, дори не сте сигурни как е починала – скептично се засмя Ула. – Но въпреки това идвате да ми искате алиби – поклати глава той. – Съвсем сте изперкали. – Той стана. – Ще ви помоля да напуснете дома ми.

– Всъщност нямаме повече работа тук. Но не е изключено скоро пак да ви посетим.

– Не се съмнявам – засмя се пак Ула, влезе в кухнята и изобщо не си направи труда дори да се сбогува с двамата полицаи.

Патрик и Мартин си тръгнаха. Пред входната врата се спряха.

– Е, как ти се струва? – попита Мартин и закопча якето си до брадичката: пролетта дойде, но времето още оставаше хладно и ветровито.

– Объркан съм – въздъхна Патрик. – Ако знаехме със сигурност, че разследваме убийство, щеше да ни бъде малко по-лесно, но сега… – Той пак въздъхна. – Да можех да се сетя защо този сценарий ми се струва толкова познат! Напомня ми… – Той млъкна и поклати глава с мрачно изражение. – Не, не мога да се сетя. Май ще трябва пак да обсъдя резултатите от аутопсията с Педершен и да го помоля за повече подробности. А може пък криминалните експерти да открият нещо по колата.

– Дано – кимна Мартин и тръгна към автомобила.

– Ще се прибера пеш.

– А утре как ще дойдеш на работа?

– Ще измисля нещо. Ерика ще ме закара с колата на Ана.

– Добре. И аз се прибирам. Пиа не е във форма и ще гледам тази вечер да ѝ обърна повече внимание.

– Нищо сериозно, надявам се.

– Просто напоследък е малко болнава и се оплаква от неразположение.

– Да не би… – подхвана Патрик, но Мартин го спря с предупредителен поглед.

Явно този въпрос не беше уместен. Патрик се позасмя и махна на колегата си. Колко хубаво е най-после да се прибереш вкъщи!

Лаш масажираше Хана, седнала до кухненската маса със затворени очи и отпуснати отстрани ръце. Раменете ѝ обаче бяха стегнати и Лаш се опитваше с пръсти да разхлаби напрежението, натрупано там.

– Трябва да отидеш при физиотерапевт! Цялата си в мускулни възли.

– Ммм, знам – отвърна тя и лицето ѝ леко се сгърчи, когато той улучи с пръсти един възел и започна да го разтрива. – Ау!

– Заболя ли те? – Лаш спря веднага.

– Продължавай – настоя тя въпреки болезнената гримаса на лицето си.

Тази болка ѝ доставяше и известно наслаждение, защото усещаше как мускулът се отпуска и се изглажда.

– Как е в управлението? – попита той, докато ръцете му стискаха ли, стискаха.

– Нормално. Но всички са доста заспали. Почти няма енергични колеги освен Патрик Хедстрьом. По-младият, Мартин, също има заложби да стане добър полицай. Но колкото до Йоста и Мелберг… – тя се засмя. – Йоста по цял ден играе на компютъра, а Мелберг непрекъснато кисне в кабинета си и си клати краката. Май няма да ми е лесно…

За малко настроението в стаята се разведри, но обичайните стари сенки бързо се завърнаха и сгъстиха напрежението. Имаха да си кажат и да направят толкова неща. Но продължаваха да бездействат. Миналото отново се изпречи пред тях като гигантска преграда, която никога няма да прехвърлят. Бяха се примирили. Дори не бяха сигурни дали все още искат да я преминат.

Пръстите на Лаш започнаха да масажират тила на Хана. Тя простена леко, без да отваря очи.

– Дали някога това ще свърши? – прошепна тя, докато ръцете му продължаваха да я милват – по раменете, около ключицата. После се плъзнаха под пуловера ѝ. Устните му се намираха до ухото ѝ и я лъхна горещият му дъх.

– Не знам. Не знам, Хана.

– Трябва да говорим за това. Все някога трябва да поговорим.

Както винаги, когато засягаха темата, в гласа ѝ се прокрадна умолителна и отчаяна нотка.

– Не, не трябва.

Езикът на Лаш се плъзна в ухото ѝ. Хана се опита да се съпротивлява, но – както обикновено – я заля вълна от страст.

– Тогава какво ще правим?

Отчаянието и желанието се смесиха и тя се обърна отривисто към него. Той доближи лице до нейното:

– Ще си живеем живота. Ден след ден, час по час. Ще ходим на работа, ще се усмихваме, ще правим, каквото се очаква от нас. Ще се обичаме.

– Но...

Устните му прекъснаха възраженията ѝ. Не за пръв път той сломяваше така съпротивата ѝ. Опитите ѝ да повдигне въпроса винаги приключваха по един и същи начин. Усети как ръцете му плъзнаха по цялото ѝ тяло, оставяйки парещи следи. В очите ѝ напираха сълзи. В тях се побираха всички тези години на безсилие, срам, страдание. Лаш жадно ги облиза и езикът му остави мокри дири по бузите ѝ. Тя се опита да го отблъсне, ала страстта му, желанието му я заляха и не ѝ позволиха да се отскубне. Накрая тя се предаде. Прогони от ума си всички мисли и благоразумни съображения. Започна да отвръща на целувките му и да го притиска към себе си. Разкъсаха дрехите си и се строполиха на пода. В далечината Хана чу как собственият ѝ глас крещи.

После се почувства пак толкова празна и изгубена.

– Снощи Патрик ми се стори доста мълчалив – отбеляза Ана и погледна изпитателно Ерика, която се опитваше да се съсредоточи върху шофирането.

– Да – въздъхна Ерика. – Напоследък не е във форма. Сутринта се опитах да го подпитам какво става, докато го карах до управлението, но не му се говореше много. И преди съм виждала това изражение. Нещо го мъчи. Нещо в работата, което не му дава мира. Засега можем единствено да го оставим на спокойствие. После той сам ще си каже.

– Мъже! – изсумтя Ана, а над лицето ѝ се спусна сянка.

Ерика забеляза промяната с крайчеца на окото си и усети как стомахът ѝ се сви. Живееше в постоянен страх, че Ана отново ще изпадне в предишната апатия и ще изгуби искрицата живот, която се пробуди у нея. Този път обаче Ана съумя да блокира спомена за преживения ад. Спомен, който често се натрапваше в съзнанието ѝ.

– Притесненията на Патрик да не са свързани с онази злополука?

– Май да – потвърди Ерика и се огледа внимателно, преди да се включи в кръговото кръстовище до Торп. – Спомена единствено, че се опитват да изчистят някои неясноти около катастрофата и че случаят му напомнял нещо познато.

– Какво? – попита с любопитство Ана. – За какво може да напомня пътна злополука?

– Нямам представа. Просто така ми каза. Днес ще продължат да ровят по случая, за да стигнат до дъното.

– Ти, предполагам, не успя да му представиш изготвения списък със задълженията му?

– Правилно предполагаш – засмя се Ерика. – Като го гледах колко е умърлушен, сърце не ми даде да го обременявам с нови задачи. Но през уикенда ще издебна удобен момент да поговорим.

– Чудесно – зарадва се Ана, която самозвано окупира ролята на главен проектант и организатор на сватбения проект. – Най-важното е да го накараш възможно по-скоро да си купи костюм. Днес и ние може да поразгледаме из града и ти да подбереш няколко костюма, но няма как да преценим дали ще му станат, без да ги пробва.

– Добре. Облеклото на Патрик все някак ще го измислим. Аз повече се тревожа за моето – призна мрачно Ерика. – Дали в магазина за булчински рокли ще имат макси размери?

Тя сви на паркинга до Кампенхоф и си откопча колана. Ана направи същото и се обърна към сестра си.

– Стига си се притеснявала. Ще бъдеш прекрасна булка. Ще се справим! За шест седмици ще се вталиш и ще стане великолепна сватба!

– Не съм убедена – промърмори Ерика. – Още отсега те предупреждавам, че търсенето на рокля няма да е никак забавно.

Тя заключи колата и тръгна към търговската улица, като буташе количката с Мая. Сватбеният магазин се намираше в една от малките пресечки. Ерика се обади предварително, за да се увери, че работят.

Докато вървяха към магазина, Ана мълчеше. Преди да влязат, само стисна ръката на Ерика, за да ѝ вдъхне малко ентусиазъм. Та нали все пак предстоеше да изберат булчинска рокля!

Затвориха вратата зад себе си. Ерика си пое дълбоко въздух. Навсякъде бяло, бяло, бяло. Тюл, дантели, перли, пайети… Към тях се приближи дребна, силно гримирана жена около шейсетте.

– Добре дошли, скъпи дами! – изчурулика тя и плесна въодушевено ръце.

Щом толкова ни се зарадва, явно тук не идват много клиенти, помисли си цинично Ерика.

Ана пристъпи напред и пое командването:

– Дошли сме, за да намерим булчинска рокля за сестра ми.

Тя посочи Ерика и продавачката отново плесна с ръце.

– Колко хубаво! Ще се омъжвате ли?

Не, решила съм просто така да си купя сватбена рокля, кисело си помисли Ерика, но реши да запази коментара за себе си. Ана сякаш чу какво става в главата ѝ, защото побърза да добави:

– Ще се венчаят в навечерието на Петдесетница.

– Толкова скоро? – ужаси се продавачката. – Нямате никакво време! Остава едва месец. Боже, боже! Трябва да изберете роклята възможно по-скоро.

Ерика отново реши да си спести хапливия коментар. Усети как Ана я докосна, за да я успокои. Продавачката им даде знак да я последват. Ерика се поколеба, но тръгна. Цялата тази ситуация ѝ се струваше… странна. Навярно усещането се дължеше на факта, че досега не бе стъпвала в сватбен магазин. Огледа се и ѝ се зави свят. Как, по дяволите, ще си намери рокля тук, сред това море от бухнали дантели?

Ана отново долови настроението ѝ и я подкани да седне в близкия фотьойл. Оставиха Мая да пълзи по пода.

– Ще ви помоля да предложите на сестра ми различни модели – поиска Ана с уверен глас. – Да не са претруфени. Търсим нещо семпло и изчистено, по възможност с аксесоар, който да изпъква. Нали? – обърна се тя въпросително към Ерика.

Сестра ѝ се засмя. Ана я познаваше по-добре от самата нея.

Продавачката започна да вади рокля след рокля. Ерика ту клатеше отрицателно глава, ту кимаше. Накрая подбраха пет рокля за проба. Със свито сърце бъдещата булка влезе в кабинката. Да разглежда тялото си от три ъгъла, докато безмилостните лампи осветяват всичко, което през зимата е било скрито под дебели дрехи, определено не можеше да се нарече любимото ѝ занимание. Косите ѝ се изправиха. Апропо коси, Ерика забеляза, че е забравила да мине някои части от тялото си с бръснача. Е, вече нищо не можеше да се направи. Внимателно облече първата рокля: права кройка без презрамки. Още преди да вдигне ципа на гърба, Ерика осъзна, че гледката няма да ѝ хареса.

– Как върви? – провикна се продавачката с въодушевен глас. – Да ви помогна ли с ципа?

– Да, ако обичате.

Ерика неохотно излезе от кабинката. Обърна се с гръб, та продавачката да закопчае ципа, пое си дълбоко дъх и се погледна в голямото огледало. Пълна катастрофа! Сълзите напираха в очите ѝ. Никога не си бе представяла, че ще изглежда толкова зле като булка. В мечтите си се виждаше елегантна, със стегнат бюст и ослепителна кожа. А отражението в огледалото приличаше на женски вариант на човечето от рекламите на „Мишлен“. Около кръста и ханша ѝ се образуваха паласки, кожата ѝ изглеждаше похабена от зимата и без никакъв блясък. Горната част на роклята стискаше здраво тялото ѝ и избутваше дебели мастни гънки към мишниците. Гледката беше кошмарна. Ерика преглътна сълзите си и се върна в пробната. Успя да свали ципа без чужда помощ и се измъкна някак от роклята. Облече следващата. Този път се справи съвсем сама и излезе да се покаже на Ана и на продавачката. Не ѝ се удаде да скрие разочарованието си. В огледалото видя как долната ѝ устна потрепери. В очите ѝ избиха сълзи и тя ядосано ги избърса с опакото на дланта си. Не искаше да се разцивря пред непозната жена, но не успя да овладее емоциите си. Тази рокля също не ѝ стоеше добре. Точно като предишната, и тази беше със семпла кройка, но презрамките, които се срещаха на гърба, поне прибираха сланините до мишниците. Всъщност най-много я тревожеше отпуснатият ѝ корем. И представа нямаше как ще влезе във форма, та да се чувства красива на сватбения си ден. Нали уж сватбата се прави, за да празнуваш. Цял живот бе чакала този паметен ден. Беше си представяла как ще оглежда, ще избира, ще изпробва рокля след рокля – една от друга по-прекрасни; как ще извърви пътя до олтара подръка с любимия си под възхитените погледи на гостите. В мечтите си Ерика винаги изглеждаше като принцеса на сватбата си. Сълзите рукнаха неудържимо по бузите ѝ. Ана се приближи и я хвана за ръка:

– Какво става, момиче?

– Ами… – подсмръкна Ерика – …страшно съм напълняла. Каквото и да облека, все ми стои ужасно.

– Нищо подобно! Не си дебела, просто си натрупала някое и друго килце по време на бременността. До сватбата ще ги свалиш. Пък и имаш страхотен бюст! Само погледни как ти стои това деколте! Като се омъжвах, бяха готова да убия човек за такива пищни форми!

Ана я накара да се погледне в огледалото и Ерика, макар и неохотно, я послуша. Първо видя само жалкото си лице, по което се стичаха сълзи, и зачервения си подут нос. Но после погледна малко по-надолу и осъзна, че Ана е права. Под белия плат се очертаваше съблазнителен бюст.

– Роклята ви стои чудесно – включи се и продавачката. – Просто в момента не носите подходящо бельо. Ако я облечете върху боди или корсет, коремчето ви ще се изпари като с магическа пръчка! Да знаете какви по-пълни булки от вас съм виждала! Вие си изглеждате много добре. Сестра ви е права: имате чудесни форми и трябва да откриете коя рокля ги подчертава. Ето облечете тази и ще погледнете малко по-ведро на нещата. Мисля, че този модел най-добре ще подчертае достойнствата на фигурата ви.

Продавачката откачи една от роклите в пробната и ѝ я подаде окуражително. Ерика неохотно влезе и със скептична физиономия облече роклята. Излезе да я видят. Пое си дълбоко въздух, издиша и застана пред огледалото със стоически вид на войник, който се хвърля в бой. По лицето ѝ се разля удивление. Това вече беше нещо съвсем различно. Тази рокля ѝ стоеше… безупречно! Недостатъците на фигурата ѝ, които другите рокли подчертаваха, сега изглеждаха предимства. Коремът ѝ пак стърчеше леко, но подходящ корсет лесно би го пристегнал и заличил. Приятно изненаданата Ерика погледна Ана и продавачката. Очарована от вида на сестра си, Ана само кимна, а продавачката плесна екзалтирано с ръце:

– Каква прелестна булка! Нали ви казах? Този модел подхожда идеално на ръста и пищните ви форми!

Ерика се погледна пак в огледалото. Все още таеше известни резерви. Но в крайна сметка се съгласи с двете жени. Чувстваше се красива. Като принцеса. А успее ли да свали част от тлъстинките, ще изглежда великолепно!

– Няма нужда да пробваме други рокля – обърна се тя към Ана. – Вземам тази!

– Чудесно! – засия продавачката. – Няма да съжалявате за избора си. Ако желаете, може да я оставите в магазина, а в седмицата преди сватбата да направим последва проба и при необходимост да я стесним.

– Благодаря, Ана – прошепна Ерика и хвана сестра си за ръка.

Ана стисна пръстите ѝ:

– Прекрасна си!

На Ерика ѝ се стори, че и очите на сестра ѝ се насълзиха. Заслужаваха да бъдат щастливи след всичко, което преживяха.

– Е, как се чувствате? – попита Лаш и огледа присъстващите, събрали се в кръг.

Всички мълчаха и се взираха в обувките си. Само Барби го фиксираше с поглед.

– Някой иска ли да започне? – подкани ги Лаш.

Неколцина откъснаха очи от обувките си. Накрая Мехмет се осмели да вземе думата:

– Добре сме, всичко е наред.

И толкова.

– Може ли да бъдеш малко по-конкретен? – помоли Лаш с мек и предразполагащ глас.

– Засега всичко е супер. Работата е добра и…

Мехмет отново млъкна.

– А другите? Как възприемате попрището, което ви отредиха?

– Поприще! – изсумтя презрително Кале. – По цял ден мия чинии! Още следобед ще говоря с Фредрик и ще се погрижа нещата да се променят. – Той се обърна красноречиво към Тина, а тя само го стрелна със злобен поглед.

– А ти, Йона? Как мина твоята седмица?

Тя единствена продължаваше да се взира в обувките си, все едно са най-интересното нещо на света. Промърмори нещо в отговор, но без да вдига очи. Всички в голямото помещение в читалището се наведоха напред, за да чуят какво е казала.

– Би ли повторила, Йона? Ще те помоля в знак на уважение и да ни гледаш в очите, докато говориш с нас. Иначе изглежда, все едно ни демонстрираш пренебрежението си. Така ли е?

– Отговори на човека! – намеси се Уфе и я ритна по крака. – За по-добра ли се мислиш от нас?

– Подходът ти не е особено конструктивен, Уфе – отбеляза Лаш. – Целта на срещите ни е да създадем уютна и спокойна среда, където всички вие се чувствате комфортно да споделяте чувствата и преживяванията си и получавате подкрепа.

– Уфе не е чувал толкова сложни думи – засмя се жлъчно Тина. – Лаш, говори малко по-просто, че и той да те разбира.

– Проклета п….! – гласеше красноречивият коментар. Уфе го придружи с гневен поглед.

– Ето за това говоря – в гласа на Лаш се появи рязка нотка. – Нищо няма да постигнете, ако продължавате да се заяждате по този начин. В момента се намирате в екстремна ситуация, която сериозно натоварва психиката, и сега ви се удава възможност да разредите напрежението по здравословен начин.

Той огледа сериозно всички от кръга, като се спря на всеки поотделно. Няколко души кимнаха. Барби вдигна ръка.

– Заповядай, Лилемур.

Тя отпусна ръката си.

– Първо, не се казвам Лилемур, а Барби – нацупи устни тя, но после се усмихна: – Исках само да кажа, че това е наистина страхотно! Дават ни шанс да си излеем душата. В „Биг Брадър“ нямаше нищо такова.

– О, я се успокой малко – скастри я Уфе, който седеше полуизлегнат на стола.

Усмивката ѝ се стопи и тя наведе глава.

– Казаното от Барби ми хареса много – окуражи я Лаш. – Освен груповата терапия ще имате възможност и да беседвате с мен на четири очи. Предлагам за днес да приключим общата дискусия и двамата с теб… Барби, да започнем индивидуалната.

– Супер! – въодушеви се тя. – Насъбрала съм толкова много впечатления и нямам търпение да ги разкажа!

– Чудесно – усмихна се на свой ред Лаш. – Тогава нека минем зад сцената. Там се намира моят кабинет, където ще можем да поговорим на спокойствие. След Барби ще приема и останалите – по реда, в който стоите в кръга. С други думи: Тина, Уфе и така нататък. Съгласни ли сте?

Понеже никой не отговори, Лаш прие мълчанието за положителен отговор.

Щом вратата се хлопна зад Барби и Лаш, езиците на всички изведнъж се развързаха. Само Йона както винаги предпочиташе да запази мълчание.

– Ама че простотия! – разхили се Уфе и се тупна по коленете.

– И защо да е простотия? – раздразнено попита Мехмет. – Според мен идеята си я бива. От опит знаеш как хората изперкват след няколко седмици в подобни предавания. Супер е, че като никога са помислили за здравето на участниците.

– За здравето на участниците! – изимитира го с писклив глас Уфе. – Ама и ти си един женчо, Мехмет! Защо не си направиш шоу по телевизията, където по впит анцуг да показваш упражнения, йога и тем подобни глупости.

– Не му обръщай внимание. Той просто е пълен кретен. – Тина изгледа Уфе с отвращение и така го предизвика да насочи вниманието си към нея.

– Ти да мълчиш, проклета краво! За много умна ли се мислиш? Само се фукаш какви оценки имаш и колко дълги думи знаеш! Смяташ се за по-изискана от нас. А сега ти е щукнало и да се правиш на поп-звезда! – Той се разсмя ехидно и огледа останалите за подкрепа. Никой не го окуражи, но и никой не му възрази. Затова Уфе продължи: – Наистина ли вярваш, че от теб ще излезе певица? Ще изложиш и себе си, и нас. Чух, че си изпросила разрешение от продуцентите довечера да изпееш отвратителното си парче. Нямам търпение хората да започнат да те замерят с домати. Самият аз ще съм най-отпред и ще хвърлям с всичка сила.

– Стига толкова, Уфе – Мехмет прикова в него настойчив поглед. – Освен че си глупав и злобен, завиждаш на Тина, задето има талант, докато ти можеш да се похвалиш единствено с мимолетна кариера като идиот в риалити предаване. След този сезон пак ще се завреш в склада и всеки ден ще си скъсваш задника от бачкане.

Уфе се засмя, но този път някак нервно и глухо. В думите на Мехмет отекна доза истина и тази истина внесе смут в душата на Уфе. Но той бързо прогони тревогата.

– Вярвайте, ако щете. Довечера ще видите как местните ще умрат от смях.

– Мразя те, Уфе. Само за твое сведение.

С насълзени очи Тина стана и излезе. Операторът я последва. Тя хукна, за да избяга, но форматът на предаването не позволяваше бягство от всевиждащото око на камерите. Те дебнеха отвсякъде, гладни за сензации.