Прокоба

3

Копнежът по света навън се засилваше неимоверно. Понякога тя ги пускаше да поиграят на тревата, но само за малко. И винаги с изплашен израз в очите, който го караше непрекъснато да се озърта от страх. Беше ги предупредила, че навън дебнат чудовища и единствена тя може да ги предпази от тях.

Ала въпреки страха си той се чувстваше прек-расно навън. Усещаше как слънцето нагрява кожата му, а тревата гъделичка петите му. Със сестра му полудяваха от въодушевление и понякога дори тя не успяваше да сдържи смеха си, докато ги гледаше как подскачат наоколо. Веднъж тя дори игра на гоненица с тях и заедно се търкаляха по ливадата. В този миг той изпита истинско, неподправено щастие. Ала шумът на приближаващ се автомобил я стресна, тя скочи и с ужасèн поглед им кресна да се прибират. Бързо, бързо, тичайте вкъщи! Подгонени от безимената паника, двамата със сестра му хукнаха в къщата и се скриха в стаята си. Тя влетя след тях и заключи всички врати. После тримата дълго трепериха скупчени върху пода, плътно един до друг. Тя непрекъснато ги уверяваше, че няма да позволи на никого да ги отвлече или нарани.

Той ѝ вярваше. Беше ѝ благодарен, задето ги закриля и бди зорко над безопасността им, ала мислите му бягаха навън, към слънцето, към тревата под нозете му. Към свободата.

Докато вървяха към жилището на Шещин, Йоста наблюдаваше скришом Хана. Даваше си сметка, че за краткото им познанство тя успя да го очарова. Йоста не гледаше на младата си колежка с перверзните помисли на застаряващ мъж, а с бащинска нежност. Същевременно Хана много му напомняше на покойната му съпруга – синеока, руса, дребна, но силна. За Йоста беше очевидно, че разговорите с близки не са сред любимите служебни задължения на Хана. С крайчеца на окото си гледаше как челюстите ѝ периодично се стягат. Идеше му да сложи утешително ръка върху рамото ѝ, но нещо му подсказа, че Хана ще се подразни от жеста му. Йоста не искаше да я ядосва.

Погрижиха се да предупредят Шещин за посещението си и когато им отвори, тя бе успяла да си вземе душ. По лицето ѝ без следа от грим бе изписано примирение, което се появява у опечалените след преминаването на първоначалния шок от смъртта на техния близък. Тогава вече нищо не притъпява болката и скръбта им, защото започват да осъзнават непоп-равимостта на случилото се в цялата му жестокост.

– Влезте – покани ги тя.

По зеленикавия оттенък на кожата ѝ Йоста прецени, че през последните седмици Шещин изобщо не е излизала навън.

Седнаха до кухненската маса. Хана продължаваше да излъчва напрежение. Въпреки изрядната чистота въздухът в апартамента се усещаше застоял и това потвърди предположението на Йоста. Той се питаше дали някой близък носи храна на Шещин, щом тя не излиза. Сякаш в отговор на негласно зададения му въпрос Марит отвори хладилника да извади мляко за кафето и той успя да хвърли бегъл поглед към рафтовете – оказаха се препълнени. Шещин сервира на посетителите си и пресни кифлички. Очевидно някой ѝ помагаше с покупките.

– Нещо ново? – попита вяло тя.

Личеше си, че задава въпроса по задължение. Липсата на интерес към разследването също се дължеше на внезапното осъзнаване колко жестока е действителността. Марит си бе отишла завинаги и в момента тази мисъл надделяваше над потребността да получи обяснение за кончината ѝ. Ала четирийсетте години служба зад гърба му бяха убедили Йоста колко различно реагират хората в такива тежки житейски ситуации. За някои добиването на яснота как и защо е починал близкият им човек ставаше по-важно от всичко, но в повечето случаи това се оказваше просто механизъм, чрез който да отложат необходимостта от осъзнаване и приемане на фактите. Случваше се близките на покойника години наред да отказват да приемат случилото се – чак до собствената им смърт. Шещин не беше от този тип хора. Тя се сблъска очи в очи с кончината на Марит и този сблъсък изсмука цялата ѝ сила и енергия. С бавни движения тя наля кафе от каната.

– Извинете ме. Не съобразих, че може да искате чай – смути се тя.

Йоста и Хана поклатиха отрицателно глава.

– Появиха се нови обстоятелства около разследването – отговори Йоста след няколко минути и пак млъкна, защото се колебаеше каква част от информацията да сподели с нея.

– Открихме връзка с друго убийство в Бурос – обясни Хана.

– В Бурос ли? – повтори Шещин и за пръв път, откакто влязоха, в очите ѝ се появи интерес. – Не… не разбирам. Как така в Бурос?

– И ние все още сме скептично настроени към тази версия – призна Йоста и си взе кифличка. – Точно затова сме тук: да ви питаме дали вие се сещате за нещо, което би могло да осветли връзката между Марит и жертвата в Бурос.

– Какво… кой… – Шещин местеше трескаво пог-лед и нервно приглади косата зад дясното си ухо.

– Жертвата е трийсет и една годишен мъж на име Расмус Улсон. Починал е преди три години и половина.

– Открили ли са убиеца?

Йоста и Хана се спогледаха.

– Не. Местната полиция е работила само по версия за самоубийство. Не са открили данни за насилствена смърт, пък и мъжът е имал немалко причини за подобно фатално решение… – той разпери красноречиво ръце.

– Марит никога не е живяла в Бурос – или поне доколкото ми е известно. Ще трябва да попитате и Ула.

– Разбира се – увери я Хана. – Но не ви ли хрумва откъде може двамата да са се познавали? Непосредствено… – тя се подвоуми, – …непосредствено преди смъртта си и Расмус, и Марит са погълнали огромно количество алкохол, въпреки че в ежедневието си не са консумирали спиртни напитки. Знаете ли дали Марит е членувала в сдружение на въздържателите или в някаква религиозна общност например?

Шещин се засмя и лицето ѝ възвърна нормалния си цвят.

– Марит? В религиозна общност? В никакъв случай. Щеше да ми каже. На Коледа имаме традиция да ходим на празничната литургия, но иначе Марит не стъпва в църква. С нея споделяхме еднакви възгледи за религията: не спазваме съвестно ритуали, но все пак сме запазили по детски наивната си вяра, че има нещо отвъд този свят. В момента повече от всякога се надявам това да е истина – добави тихо тя.

Хана и Йоста мълчаха. Хана гледаше надолу и на Йоста му се стори, че в очите ѝ проблесна сълза. Разбираше как се чувства младата му колежка, макар от години да не бе плакал в присъствието на опечалени. Но двамата бяха дошли тук по работа и той деликатно се върна към темата:

– И името Расмус Улсон не ви говори нищо, така ли?

– Не, нито познавам, нито съм чувала за такъв човек – поклати глава Шещин и обгърна с длани чашата си.

– В такъв случай днес няма да стигнем далеч. Ще се срещнем и с Ула, разбира се. Ако ви хрумне нещо, свържете се с нас.

Йоста стана. Хана последва примера му с видимо облекчение.

– Добре – кимна Шещин. – Ще ви звънна.

Не стана да ги изпрати.

На вратата Йоста не се стърпя, обърна се и я по-съветва:

– Поразходете се, Шещин. Навън времето е чудесно. Излезте да подишате чист въздух.

– Звучите точно като Софи – поусмихна се тя. – Прав сте. Ще гледам следобед да се поразходя.

– Радвам се – отвърна Йоста и затвори вратата.

Без да го поглежда, Хана избърза няколко крачки напред.

Патрик внимателно сложи плика с раницата на бюрото си. За всеки случай си сложи ръкавици. Колегите му от Бурос положително бяха прегледали старателно съдържанието ѝ, преди да я върнат на госпожа Улсон, и Патрик спокойно можеше да пропусне мерките за обезопасяване на доказателствен материал, но го отвращаваше мисълта да пипа засъхналата по плата кръв с голи ръце.

– Бедната женица! – отбеляза Мартин, докато наблюдаваше действията на колегата си. – Явно е ужасно самотна.

– Да, навярно освен сина си няма други близки – въздъхна Патрик и внимателно отвори ципа.

– Не ѝ е било никак лесно да роди и отгледа дете съвсем сама. Тъкмо го е отгледала, и синът ѝ претърпял злополука, а после… – Мартин се поколеба – ...станал жертва на убийство.

– Освен това никой не ѝ е повярвал, че Расмус не е посегнал на живота си – допълни Патрик, докато ровеше в раницата.

Извади устройство, което в неговия речник фигурираше като „уокмен“. Предполагаше, че това название говори доста красноречиво за възрастта му и за слабия му интерес към развитието на съвременната електроника. Отдавна тези устройства имаха ново име, но Патрик не се сещаше как да нарече малкото музикално апаратче със слушалки. Съмняваше се, че е изправно. След падането от моста явно бе претърпяло сериозно сътресение, защото, когато Патрик го вдигна, отвътре се чу дрънчене, което не предвещаваше нищо добро.

– От колко метра е паднал? – поинтересува се Мартин, издърпа стол и седна до бюрото.

– От десет – отвърна Патрик и продължи да вади предмети от раницата със съсредоточено изражение.

– Ужас! – Лицето на Мартин се сгърчи болезнено. – Гледката едва ли е била приятна.

– Едва ли – потвърди лаконично Патрик.

Пред очите му пробяга окървавеното тяло от снимките, които бе разгледал, и той побърза да смени темата.

– Малко се притеснявам дали ще смогнем да водим паралелно две следствия.

– Разбирам. Знам какво си мислиш: допуснахме грешка, като под натиска на медиите занемарихме разследването на смъртта на Марит. Донякъде си прав, но станалото – станало. Вече нищо не можем да нап-равим, освен да разпределим по-разумно силите си.

– Така е – съгласи се Патрик, извади портфейла на Расмус и го сложи на бюрото си. – И все пак ми е трудно да се освободя от мисълта, че трябваше да постъпим другояче. Освен това нямам представа каква да е следващата ни стъпка по случая „Лилемур Першон“.

– Поправи ме, ако греша, но доколкото знам, разполагаме само с две важни следи: кучешката козина и видеозаписите от предаването.

Патрик разтвори портфейла и започна да преглежда съдържанието му.

– Не грешиш. Кучешките косми са много интересна следа и трябва непременно да проверим къде ще ни отведе. Според Педершен става дума за много рядко срещана порода. Сигурно собствениците на такива кучета се обединяват в клуб или в киноложко дружество и ако потърсим съдействие, вероятно ще открием стопанина на въпросното куче. Все пак в цяла Швеция живеят само двеста екземпляра.

– Звучи логично. Искаш ли да се заема?

– Не, мислех да възложа тази задача на Мелберг, за да съм сигурен, че ще бъде свършена качествено.

Мартин го изгледа сърдито и Патрик избухна в смях.

– Ти ще се заемеш, разбира се!

– Ха-ха, много смешно – кисело отвърна Мартин, а после се надвеси над бюрото: – Какво откри в портфейла?

– Нищо особено. Две банкноти от двайсет крони и една от десет, документ за самоличност и листче с домашния му адрес и телефонния номер на майка му.

– Друго?

– Нищо… А, чакай малко… – Патрик се усмихна. – Носел е и снимка, на която е с майка си.

Той я показа на Мартин: младият Расмус и Ева се усмихваха широко към обектива. Младежът се извисяваше с две глави над майка си и в начина, по който бе обгърнал раменете ѝ с ръка, личеше желание да я защити. Явно снимката бе правена преди катастрофата. После майка и син бяха разменили ролите си. Ева бе станала негова закрилница. Патрик внимателно прибра снимката в портфейла.

– Като се замисля колко самотни хора има по света… – Мартин се загледа някъде в далечината.

– Така е. Кого имаш предвид?

– Ами… Ева Улсон например. И Лилемур Першон. Само си представи какво е да нямаш нито един близък, който да скърби след смъртта ти. И двамата ѝ родители са мъртви. Няма други роднини, на които да съобщим за кончината ѝ. След себе си ще остави единствено няколко стотин телевизионни часа, които ще събират прах в някой архив.

– Ако живееше по-наблизо, щях да отида на опелото – прошепна Патрик. – Нито един човек не заслужава да го погребат без опечалени. Но доколкото разбрах, траурната церемония ще се състои в Ескилстуна, а нямам възможност да пътувам дотам.

Помълчаха известно време. Пред очите им се заизнизваха картини: гробищните служители спускат ковчега в земята; никой не е дошъл да се сбогува с Лилемур. Неописуемо тежка гледка.

– Намерих бележник! – извика неочаквано Патрик.

Показа на Мартин дебела черна тетрадка с позлатени ръбове. Изглеждаше много добре запазена, с чисти и гладки корици.

– Какво пише вътре? – полюбопитства Мартин.

Патрик разлисти гъсто изписаните страници.

– Записвал си е от какво се нуждаят животните в магазина… „Херкулес – пелети три пъти дневно, да се осигурява непрекъснато наличието на прясна вода, клетката да се почиства всеки ден. Гюдрюн – по една мишка седмично, терариумът да се почиства веднъж седмично.“

– Херкулес явно е зайче или морско свинче, а Гюдрюн – змия – усмихна се Мартин.

– Расмус явно е изпълнявал много съвестно задълженията си – както каза и майка му.

Патрик продължи да разгръща бележника. Освен записки за животните нямаше нищо друго.

– Това е всичко – обобщи той.

– Не съм и очаквал да направим грандиозно откритие, което да даде тласък на разследването – въздъхна Мартин. – Нали колегите от Бурос вече са прегледали съдържанието на раницата. Но, честно казано, се надявах да са пропуснали нещо.

Патрик внимателно прибра бележника в раницата и някакъв звук го сепна.

– Чакай малко! Има още нещо.

Той извади бележника, остави го на бюрото и бръкна в раницата. Когато ръката му се показа навън, двамата с Мартин се спогледаха смаяни. Изобщо не бяха очаквали сред вещите на Расмус да се натъкнат на подобна находка. Тя обаче доказваше безспорната връзка между неговата смърт и смъртта на Марит.

Когато Йоста се свърза с Ула по мобилния му телефон, бившият съпруг на Марит не скри недоволството си от обаждането. Сварвали го на работа и предпочитал да отложат разговора. Йоста, който определено не беше в най-великодушното си настроение, се ядоса на високомерния тон на Ула и му нареди строго да ги изчака в офиса си, защото до половин час ще бъдат при него. Ула промърмори нещо за „държавната власт“ на напевния си шведски с норвежки акцент, но, за щастие, прояви благоразумието да не възразява повече.

Настроението на Хана не се беше подобрило и Йоста се питаше какво става с нея, докато пътуваха към Фелбака. Предполагаше, че се е сдърпала с мъжа си, но не бяха достатъчно близки да я попита. Надяваше се да не е нещо сериозно. Пък и на нея явно не ѝ се говореше. Затова Йоста предпочете да не я притеснява с въпросите си. Когато подминаха голф игрището до Анрос, тя надзърна през прозореца и попита:

– Това игрище добро ли е?

За Йоста тази своеобразна лула на мира беше повече от добре дошла.

– И още как! Седмата дупка е особено предизвикателство. Веднъж тук дори успях да запиша hole-in-one¹⁴, но не на седмата дупка.

¹⁴ При hole-in-one играчът печели, като вкарва топката в дупката с един-единствен удар. – Б. пр.

– Колкото и да не разбирам от голф, знам, че hole-in-one е нещо хубаво – усмихна се Хана за пръв път през днешния ден. – Не отпразнувахте ли победата с чаша шампанско в клуба? Нали така се полага?

– Да, разбира се – увери я Йоста и лицето му засия при спомена за победата. – Получи се страхотно празненство. Не съм присъствал на по-хубаво.

– Значи, едва ли ще преувелича, ако кажа, че си пипнал вируса, наречен „голф“ – засмя се Хана.

Йоста я погледна и се усмихна, но бързо отмести поглед, защото се налагаше да шофира внимателно по стесняващото се платно покрай Мьорхулт.

– Всъщност това е единствената радост в живота ми – призна той и усмивката му угасна.

– Разбрах, че си вдовец. Нямате ли деца?

– Нямаме – лаконично отвърна той.

Не му се говореше на тази тема. Не искаше за пореден път да си спомня за момченцето, което сега щеше да е голям мъж, ако беше оцеляло след раждането. Хана не го попита нищо друго и двамата продължиха да пътуват мълчаливо. Пред офиса на „Инвентинг“ слязоха от колата, сподиряни от любопитни погледи. На вратата ги посрещна Ула, силно изнервен.

– Дано да идвате по неотложен въпрос, защото си позволявате да смущавате работния ми процес и да ме дискредитирате пред колегите ми. За посещението ви ще се говори седмици наред.

Йоста разбра намека му отлично. С Хана спокойно можеха да изчакат няколко часа и да посетят Ула в дома му, но поведението на Ула провокираше Йоста да му прави напук. Полицаят осъзнаваше колко дребнаво и непрофесионално се държи, ала се чувстваше безсилен да прояви толерантност към такъв човек.

– Ще говорим в кабинета ми – процеди през зъби Ула.

Йоста не се изненада от обстановката вътре, защото Патрик и Мартин му разказаха за маниакалната педантичност на Ула. Хана обаче беше пропуснала тази информация и повдигна удивено вежди. Бюрото беше лъснато до стерилност. Върху блестящата му повърхност не се виждаше нито химикалка, нито дори кламер. Точно в средата му стоеше зелена подложка за писане. Нищо повече. До едната стена в кабинета стоеше библиотечен шкаф. Върху рафтовете му плътно една до друга бяха наредени папки с грижливо надписани етикети. Нито една не се подаваше по-напред от останалите. Бяха подравнени по конец.

– Заповядайте – покани ги Ула и посочи столовете за посетители, а той седна зад бюрото и подпря лакти върху него.

Йоста се запита дали по сакото на Ула няма да останат лъскави петна от огромното количество вакса, нанесено върху бюрото. Човек можеше да се огледа в ослепително блестящата му повърхност.

– За какво става дума?

– Проверяваме евентуална връзка между смъртта на бившата ви съпруга и друго убийство.

– Друго убийство ли? – За миг маската на спокойствие върху лицето на Ула се пропука, но след секунда той отново си възвърна самообладанието. – За кой случай говорите? За смъртта на онази силиконка?

– Имате предвид Лилемур Першон, нали? – поправи го Хана, а изражението ѝ недвусмислено показваше какво мисли за пренебрежителния епитет, който използва Ула за починалото момиче.

– Да, да – махна с ръка той, за да покаже, че му е безразлично какво мисли Хана за словесния му подбор.

На Йоста му се прииска най-после да постави този тип на мястото му или просто да извади ключовете си и да надраска с огромно удоволствие лъскавото му бюро. Беше готов на всичко – само и само да разклати основите на задушаващо подредения му свят.

– Не говорим за убийството на Лилемур – поясни той с вледеняващ той. – Става дума за случай в Бурос. Убитият се казва Расмус Улсон. Името звучи ли ви познато?

По лицето на Ула се изписа неподправено удивление. Но Йоста се беше научил да не съди по изражението на разпитвания. Неведнъж по време на дългата си кариера се бе сблъсквал с актьорски дарования, достойни за роля в Кралския драматичен театър.

– В Бурос? Расмус Улсон? – Думите му долетяха като ехо от разговора, който проведоха само преди час с Шещин. – Марит никога не е живяла в Бурос и доколкото знам, не познава човек с такова име – поне докато бяхме заедно. След развода не знам какви ги е вършила. Всичко е възможно, като се има предвид как смъкна нивото – процеди той с глас, преливащ от погнуса.

Йоста напипа ключовете в джоба си. Пръстите го засърбяха.

– Значи, не се сещате каква връзка би могло да има между Марит и Бурос или споменатото име? – поиска да разбере Хана.

– Неясно ли се изразих? – сопна се Ула. – Вече ви отговорих. Съветвам ви да си водите записки, за да не се налага да повтарям.

Пръстите на Йоста стиснаха конвулсивно ключовете, но Хана никак не се впечатли от язвителната забележка и продължи спокойно:

– Расмус също не е пиел алкохол. Възможно ли е това да ги е свързвало по някакъв начин? Например да са членували в едно и също сдружение на въздържателите или нещо подобно?

– Не – отсече Ула. – Не е възможно. Не разбирам защо правите толкова голям въпрос от факта, че Марит не пиеше алкохол. Просто не харесваше вкуса му. – Той стана. – Ако не разполагате с други, по-сериозни следи, предлагам да дойдете, когато нап-реднете с разследването. Предпочитам следващата ни среща да се състои в дома ми.

Понеже нямаха повече въпроси, а и изпитваха неистово желание да се махнат оттам, Йоста и Хана също станаха. Дори не му подадоха ръка – в случая само щяха да си изгубят времето с подобни любезности.

Срещата с Ула не се оказа особено плодоносна. Докато се връщаха към Танумсхеде, една смътна мисъл отказваше да даде покой на Йоста. Реакциите на Ула, нещо в казаното и в премълчаното от него глождеха съзнанието му и го призоваваха да им обърне внимание. Но Йоста се затрудняваше да конкретизира подозренията си.

Хана мълчеше. Гледаше през прозореца, потънала във вътрешния си свят. Йоста се колебаеше дали да не протегна ръка, да я потупа бащински по рамото и да ѝ каже няколко утешителни думи. Отказа се. Положението не даваше никакви основания за оптимизъм.

Докато баща ѝ беше на работа, в апартамента цареше спокойствие. Софи предпочиташе да стои сама вкъщи. Татко ѝ непрекъснато ѝ пилеше на главата, дуднеше за домашни, разпитваше къде е била и къде ще ходи, с кого е говорила по телефона и на каква тарифа. Мрън, мрън, мрън. Освен това постоянно ѝ правеше забележка, ако прояви и най-дребна небрежност. Кръгове от чаши върху масата, мръсни чинии в мивката, разхвърляни обувки, косми във ваната – всичко това подлежеше на най-строга санкция. Списъкът можеше да продължи до безкрай. Софи знаеше, че това е една от причините майка ѝ да го изостави. Беше присъствала на скандалите им и още на десет години умееше да разпознава първите признаци на предстояща разпра. Майка ѝ избра да го напусне и докато беше жива, Софи всяка седмица имаше възможност да си отдъхва от задушаващия ред. В дома на Шещин и Марит тя можеше преспокойно да опъне крака върху масичката пред дивана, да остави горчицата на рафтовете в хладилника, вместо в специалното отделение на вратата, да остави ресните на килима разрошени, вместо да ги подреди. Чувстваше се превъзходно и едноседмичният престой на свобода я зареждаше с необходимите сили да издържи строгата дисциплина в дома на баща си. Но вече нямаше къде да избяга от тираничните му изисквания. Чувстваше се като в затвор на чистотата и блясъка, където непрекъснато я разпитват ли, разпитват. Отдъхваше си само когато се случваше да се прибере по-рано от училище. Тогава се отдаваше на бунтарски прояви. Например сядаше върху белия диван с чаша какао, пускаше си музика на сиди плейъра на Ула и разместваше декоративни възглавници. После обаче винаги подреждаше, преди баща ѝ да се прибере, и той не разбираше нищо. Софи се ужасяваше при мисълта как ще реагира той, ако си дойде по-рано и завари бъркотия в стерилната си черупка. Но това ѝ се струваше малко вероятно. Дори да е смъртно болен, Ула пак ще спази стриктно работното си време. Понеже беше мениджър в голяма фирма, смяташе, че трябва да служи за пример, и не си позволяваше да закъснява, да излиза в болничен и да си тръгва по-рано. Държеше и подчинените му да спазват същите изисквания.

Марит беше по-топлият родител. Софи го осъзнаваше още по-ясно след смъртта ѝ. Ула олицетворяваше педантичността, чистотата, хладината, докато Марит съчетаваше в себе си спокойствие, нежност, малко хаос и радост. Софи често се питаше какво ли ги е накарало да се съберат; как двама души, толкова различни един от друг, са се влюбили, оженили са се и са създали дете. За Софи този въпрос представ-ляваше загадка, откакто се помнеше.

Хрумна ѝ нещо. Докато дойде време баща ѝ да се прибере от работа, оставаше около час. Софи влезе в спалнята му, където преди бе спала и майка ѝ. Знаеше къде да намери каквото ѝ трябва: в единия ъгъл на гардероба. Там стоеше голяма кутия със „сантименталните боклуци на Марит“, както се изразяваше Ула. И все пак баща ѝ още не ги бе изхвърлил. Софи се чудеше защо майка ѝ не е отнесла кутията със себе си, когато е напуснала жилището. Вероятно е искала да остави всичко минало зад гърба си и да започне наново. Поискала е да вземе единствено Софи. Било ѝ е достатъчно.

Момичето седна върху пода и отвори кутията, пълна със снимки, изрезки, кичури от косата ѝ, когато е била бебе, пластмасовата гривна от родилното, която показваше, че двете – майка и дъщеря – са една кръв. Софи забеляза и малко бурканче. Нещо вътре издрънча. Оказаха се няколко зъбчета – сигурно нейните. Софи сбърчи нос от погнуса. Макар че зъбчетата не бяха чужди, изпита отвращение.

В течение на половин час разглежда съдържанието на кутията. После старателно подреди предметите в спретнати купчинки на пода. Откри няколко снимки на Марит като тийнейджърка и установи колко поразително прилича на майка си. Софи никога не бе предполагала, че с Марит са толкова еднакви. Откритието я зарадва. Подържа една от сватбените снимки на родителите, опитвайки се да съзре симптомите на бъдещите им разногласия. Дали още тогава са се досещали, че нещата помежду им няма да потръгнат? Софи долавяше известно напрежение в строгия поглед на младия си тогава баща, а майка ѝ изглеждаше равнодушна, сякаш бе приспала всичките си чувства. Определено не приличаше на сияеща от щастие булка. После Софи насочи вниманието си към вестникарските изрезки с пожълтели краища. Хартията изпращя, когато Софи започна да ги разглежда: обявление за предстоящата им венчавка, за раждането на Софи, указания как се плетат детски чорапки, рецепти за празнични вечери, статии за детски болести. Софи сякаш държеше в ръцете си не вестници, а майка си. Представи си колко би се смяла Марит, ако види статиите за успешно почистване на фурна или за приготвяне на идеалния коледен джолан, които някога бе запазила. Когато извади от купчината снимка на майка си в родилното, Софи почувства как Марит слага ръка на рамото ѝ с усмивка. С червеното сбръчкано бебе в скута Марит изглеждаше на седмото небе от щастие. Софи докосна рамото си, представяйки си, че слага длан върху ръката на майка си и усеща как по кожата ѝ плъзва топлина. Ала действителността бързо я приземи. Усети как пипа пуловера си, а ръката ѝ е ледена. Ула не ѝ позволяваше да усилва радиатора, за да не плаща големи сметки за ток.

На дъното на кутията откри статия, чието заглавие никак не се вписваше в досегашните теми. Отначало Софи си помисли, че изрезката е попаднала там случайно. Обърна листчето, за да провери дали отзад няма нещо, което да ѝ подскаже защо майка ѝ е запазила статията. Там откри реклама на сапун. Софи започна да чете разсеяно подзаглавието и изведнъж се вцепени. С разширени от удивление очи изчете целия материал. Поглъщаше жадно всяко изречение, всяка буква. Не може да е истина. Пълен абсурд!

Софи внимателно прибра всички снимки и изрезки в кутията и я остави на мястото ѝ в гардероба. Мислите се щураха като бесни из главата ѝ.

– Аника, може ли да те помоля за услуга? – Патрик се отпусна тежко на стола.

– Разбира се – увери го тя и го изгледа угрижено. – Приличаш на развалина – установи тя.

– Благодаря ти за комплимента – разсмя се Патрик. – Вече съм много по-добре…

Аника изобщо не обърна внимание на саркастичния му тон, а продължи да го поучава:

– Прибери се и си почини. През последните няколко дни работиш с нечовешки темп.

– Знам, знам – въздъхна той. – Но какво да нап-равя? Водим две разследвания, като се стараем да не изостава нито едното, медиите ни са озверели като вълци, а получените данни недвусмислено показват, че единият ни случай надхвърля границите на Танум. Всъщност исках да те помоля за съдействие точно по този случай. Ако обичаш, свържи се с полицейските управления в цялата страна и разпитай дали са се натъквали на неразгадаеми убийства, смъртни случаи след злополука или самоубийства, които да отговарят на следните характеристики.

Подаде ѝ списък с няколко опорни точки. Аника ги прочете внимателно, а последният пункт я сепна.

– Значи, според теб има и други такива случаи? – попита тя.

– Не знам – отвърна Патрик, докато масажираше междувеждието си. – Но засега не откриваме никаква връзка между Марит Каспершен и мъжа от Бурос, затова искам да разбера дали в страната няма и други подобни смъртни случаи.

– Сериен убиец? – Аника явно не вярваше много-много на подобен сценарий.

– Не, не. Още не. Възможно е просто да пропускаме нещо съвсем очевидно. Но от друга страна, сериен убиец означава човек, който убива последователно двама или повече души, следователно, ако се придържаме към буквалното значение на словосъчетанието, наистина търсим именно сериен престъпник. – Той се усмихна накриво. – Това не го споделяй с журналистите, иначе ще настъпи пълна истерия. Представи си какви заглавия ще изтипосат: „Из Танумсхеде върлува маниак“.

Патрик се засмя, но Аника не виждаше нищо забавно.

– Ще изпратя запитване до колегите из страната – обеща тя. – А ти се прибирай веднага!

– Още е четири часът – възпротиви се Патрик, колкото и да му се искаше да послуша Аника.

Тя излъчваше майчинска нежност и предразполагаше не само децата, а и възрастните да се свият в скута ѝ в очакване на майчина милувка. Патрик често си мислеше колко жалко е, задето с мъжа ѝ нямат деца. Опитваха от години, но, уви, без резултат.

– В момента си скапан и не можеш да бъдеш полезен. Прибери се и си почини, а утре ще работиш с подновени сили. Ще изпълня молбата ти. Можеш да бъдеш сигурен.

След кратка борба със себе си и с ценностите на лутеранството, с които бе закърмен, Патрик реши да я послуша. Действително се чувстваше изцеден и не вършеше ефективно работата си.

Ерика хвана Патрик за ръка. После погледна към водата, докато минаваха по моста „Ингрид Бергман“, и вдиша дълбоко студения пролетен въздух. Падащият здрач обагряше хоризонта в червено.

– Много се радвам, че днес се прибра по-рано. Напоследък се преуморяваш – каза тя и облегна глава на рамото му. Патрик я погали по бузата и я притегли към себе си.

– И на мен ми е хубаво, че си дойдох по-рано. Впрочем нямах избор. Аника почти ме изгони от управлението.

– Напомни ми да ѝ благодаря, когато я видя.

Днес Ерика приемаше всичко с лекота, с изключение на физическото натоварване. Едва преполовиха баира, а двамата с Патрик се бяха задъхали.

– В момента не сме в най-добрата си форма – отбеляза тя и изплези език, за да покаже колко тежко диша.

– Права си – изпухтя Патрик. – За теб не е проблем, защото работата ти позволява по цял ден да седиш на едно място, но аз съм позор за системата.

– Нищо подобно – възрази Ерика и го ощипа по бузата. – С теб полицията е ударила десетката…

– Ако аз съм десетката, Бог да пази жителите на Танумсхеде – пошегува се Патрик. – Трябва да призная, че диетата на сестра ти дава резултати. Сутринта ми се стори, че панталонът не ти стои впит както досега.

– Така е. До сватбата остават само няколко седмици. Нужно е да устискаме дотогава.

– А после ще се тъпчем като прасета и ще дебелеем заедно.

Патрик зави наляво.

– И ще стареем. Заедно.

Той я притисна в обятията си и каза сериозно:

– Ще остареем заедно. Аз и ти. В старчески дом. А Мая ще идва два-три пъти годишно да ни вижда, защото ще я заплашим, че ако не ни посещава, ще я лишим от наследство.

– Уф, колко си гаден! – Ерика го тупна по рамото през смях. – Като остареем, ще живеем при Мая. Предлагам отсега да гоним всички потенциални кандидати за ръката ѝ.

– Няма проблем: имам разрешително за оръжие.

Стигнаха до църквата и спряха за малко. Вдигнаха очи към камбанарията, извисяваща се величествено над главите им. Храмът представляваше солидна гранитна постройка, разположена върху хълм над Фелбака, откъдето се откриваше безбрежна гледка към водата.

– Като малка все си представях как ще се венчая тук. Струваше ми се, че ще се случи след цяла вечност. А ето ме сега: жена с дете и годеник. Понякога не ти ли се струва странно?

– И още как – съгласи се Патрик. – Не забравяй, че аз съм и разведен. Това добавя още точки към актива ми на голям човек.

– Как можах да забравя за Карин и Лефе? – засмя се Ерика.

В гласа ѝ обаче се прокрадна редовната кисела нотка, когато говореше за бившата съпруга на Патрик. Ерика не беше болезнено ревнива, нито искаше Патрик да е бил трийсет и пет годишен девственик, когато се запознаха, но не ѝ беше приятно да си го представя с друга жена.

– Да проверим ли дали е отворено? – попита той и тръгна към вратата.

Влязоха на пръсти, опасявайки се да не нарушат някое неписано правило. Фигурата, застанала до олтара, се обърна към тях.

– Здравейте! – поздрави ги свещеникът във Фелбака – Харалд Спют.

Изглеждаше ведър както винаги. Патрик и Ерика бяха слушали само хубави неща за него и очакваха с нетърпение да ги венчае.

– Дойдохте да посвикнете с обстановката, нали? – попита дружелюбно той и се приближи.

– Не, просто се разхождахме наблизо и решихме да се отбием – обясни Патрик и му протегна ръка.

– Няма да ви смущавам. Влязох да поразтребя из църквата. Чувствайте се като у дома си. Ако имате въпроси за сватбата, не се колебайте да ме питате. Всъщност исках да ви предложа да обсъдим церемонията една-две седмици преди щастливото събитие.

– Разбира се – усмихна се Ерика.

Симпатията ѝ към свещеника се засилваше с всяка минута. Из градчето се говореше, че той открил любовта на достолепна възраст и в момента живеел заедно с приятелката си в свещеническия дом. Според клюките двамата се запознали чрез обява. Ерика се радваше за тях. Дори най-възрастните и най-ревностните мирянки избягваха да порицават Харалд, задето живее с Маргарета „в грях“. А това показваше колко обичан е от духовните си чеда.

– Мисля да украсим църквата с червени и розови рози – предложи Ерика. – Как ти се струва?

– Чудесно – разсеяно отвърна Патрик, но като видя изражението ѝ, съвестта го загложди. – Скъпа, извинявай, задето цялата подготовка се стовари върху теб. Ще ми се да можех да се включа по-активно, но… – той разпери безпомощно ръце.

– Знам, Патрик. Няма нужда да ме молиш за извинение. Ана ми помага. Ще се справим. Пък и не сме поканили много гости. Не може да е чак толкова трудно.

Патрик повдигна едната си вежда и тя се разсмя.

– Е, добре, де, не е особено лесно. Понякога се отчайвам. Най-трудно ми е да държа майка ти настрана. Но същевременно е и забавно. Кълна се.

– Добре тогава – кимна поуспокоен Патрик.

Когато излязоха от църквата, вече се спускаше гъст вечерен мрак. Тръгнаха бавно към Фелбака. Спуснаха се по баира и поеха към Селвик. Чувстваха се отлично заедно и се наслаждаваха на разходката и на възможността да си поговорят, но искаха да се приберат, преди Мая да заспи.

За пръв път от дълго време Патрик усети, че животът е хубав. Преживявания като тазвечершната разходка надделяваха над лошите моменти и го зареждаха със светлина и енергия, за да може да продължи напред.

Зад тях вечерният мрак обгръщаше Фелбака с все по-дебела пелена. Църквата се извисяваше величествено над градчето като зорко бдящ страж.

Мелберг хвърчеше из апартамента си като полудял. Сега му се струваше пълна идиотщина, че покани Росмари на вечеря, без да предвиди достатъчно време за подготовка. Но желанието му да я види надделя. Копнееше да чуе гласа ѝ, да поговори с нея, да разбере как е минал денят ѝ, за какво си е мислила. Затова ѝ се обади и с изненада се чу как я попита иска ли да вечеря в дома му.

После изпадна в ужасна паника. В пет изхвърча от участъка и влезе право в супермаркета. Умът му съвсем блокира. Гледаше ли, гледаше рафтовете, но не му хрумваше нито една идея за вечеря. Предвид доста оскъдните му познания по готварско изкуство, това не беше особено учудващо. Инстинктът му за самосъхранение все пак му подсказваше да не рискува с рецепта – висш пилотаж в кулинарията, а да заложи на полуфабрикат. Той безпомощно сновеше между рафтовете с продукти и накрая любезната Мона, която работеше там, го попита какво търси. Мелберг веднага ѝ призна пред каква дилема е изправен и тя спокойно го заведе до витрината с прясно месо. Посъветва го да приготви печено пиле, после му показа къде са картофената салата, зеленчуците и хлябът. За десерт му препоръча сладолед. Определено нямаше да предложи на Росмари гастрономичен шедьовър, но поне беше сигурен, че няма да се изложи с приготовлението на ястията. След като се прибра, в продължение на около час се опитва да възстанови подредбата в дома си, а после се зае да подрежда масата. Това се оказа по-сериозно предизвикателство, отколкото бе очаквал. С лепнещи ръце Мелберг гледаше гневно печеното пиле, което на свой ред се взираше ехидно в него – истински подвиг, като се има предвид, че отдавна се бе сбогувало с главата си.

– Как, по… – изруга той и дръпна едно крило.

Как да подреди храната така, че да изглежда апетитно? Това пиле се хлъзгаше като змиорка. Накрая му омръзна да се мъчи и откъсна по едно бутче и парче от гърдите за всеки от тях и ги подреди в две чинии. Стори му се достатъчно количество месо. Добави солидна порция картофена салата и се зае да реже домати и краставици. Това поне го умееше. Изсипа зеленчуците в поолющена пластмасова купа. Нямаше в какво друго да я сервира. А и възнамеряваше акцентът на вечерта да бъде виното. Отвори бутилка червено и я сложи на масата. За всеки случай държеше още две в хладилника. Нямаше никакво намерение да оставя нещата на случайността. „Tonight’s the night“¹⁵, помисли си Мелберг и си подсвирна със задоволство. Росмари със сигурност щеше да се впечатли от усилията му. Мелберг за пръв път през целия си живот полагаше толкова старание за жена.

¹⁵ Tonight’s the night (англ.) – Днес е голямата вечер. – Б. пр.

Оставаше да се погрижи и за последния детайл: музиката. Колекцията му от аудиодискове беше повече от скромна, но избра албум на Синатра. Купил го бе от бензиностанция на добра цена. Сети се да запали и свещи, после отстъпи крачка назад да огледа творението си. Остана много, много доволен. Сега никой не можеше да го обвини, че не е романтичен.

Успя да си облече чиста риза и на вратата се позвъни. Мелберг си погледна часовника: Росмари подрани с десетина минути. Той трескаво започна да затъква ризата в панталона си.

– По дяволите! – изруга той, защото заметнатата на темето му коса падна на една страна, а Росмари отново натисна звънеца.

Мелберг хукна към банята и се опита набързо да оправи прическата си. С обиграни движения успя за нула време да закрие плешивината си. Погледна се в огледалото и установи, че изглежда много елегантен. Потвърди го възхищението в очите на Росмари, когато ѝ отвори вратата. А колкото до Мелберг, дъхът му спря. Росмари беше облечена в яркочервен костюм, а на шията ѝ блестеше дебела златна огърлица. Той пое палтото ѝ и усети уханието на парфюм. Затвори сладостно очи. Как само го омайваше тази жена! Закачи палтото ѝ с треперещи ръце и се принуди да вдиша дълбоко няколко пъти, за да не се държи като влюбен тийнейджър.

Докато вечеряха, разговорът течеше плавно. Пламъците на свещите играеха в очите ѝ, докато Мелберг ѝ разказваше истории от полицейската си практика, окуражен от възхищението в погледа ѝ. След като изпиха две бутилки вино и приключиха с десерта, двамата се преместиха на дивана, за да пият кафе и коняк. Мелберг усещаше напрежението във въздуха и с всяка изминала секунда увереността му, че тази вечер нещата ще се случат, нарастваше. Погледът на Росмари означаваше само едно, но той не искаше да рискува и да избърза. Знаеше колко чувствителни са жените на тема точния момент. Но накрая не се стърпя, прикова поглед в проблясващите очи на Росмари, отпи голяма глътка от коняка и се хвърли с главата напред.

И наистина се случи… Струваше му се, че е умрял и е отишъл на небето. През нощта заспа с усмивка на уста и веднага се пренесе в красив сън с Росмари. За пръв път през живота си Мелберг се чувстваше щастлив в обятията на жена. Обърна се по гръб и започна да хърка. В тъмното до него Росмари се взираше в тавана. С щастлива усмивка на устните.

– Какво е това, дявол да го вземе?! – В десет Мелберг влетя в управлението като хала. Всички знаеха, че началникът е много кисел сутрин, но днес изгледаше по-уморен от обикновено. – Прочетохте ли материала? – Той размаха вестник, профуча покрай Аника и блъсна вратата на Патрик, без да почука.

Аника протегна любопитно шия, но чу само откъслечни ругатни от кабинета на Патрик.

– За какво става дума? – спокойно попита Патрик, когато Мелберг най-после престана да сипе „благословии“.

Началникът изглеждаше в прединфарктно състояние. Патрик направи знак на шефа си да седне. В моменти на раздразнение наистина му идеше да го убие, но представата как Мелберг се строполява мъртъв в кабинета все пак му се струваше ужасна.

– Видя ли вестника? Проклети… – от гняв речта на Мелберг секна и той шляпна вестника върху бюрото на Патрик.

Макар да не беше осведомен за какво става дума, Патрик усети как го завладява лошо предчувствие. Обърна вестника, за да види какво има на първата страница. Прочете заглавието, напечатано с големи черни букви, и кръвта му кипна.

– Какво е това, по дяволите?! – възкликна той, а Мелберг само кимна и се отпусна тежко на стол срещу бюрото на Патрик. – Откъде, за бога, са се сдобили с тази информация? – Патрик размаха красноречиво вестника.

– Нямам представа. Но когато открия кой идиот го е направил…

– Какво друго пише? Я да видим… На петнайсета страница… – Патрик разлистваше с треперещи пръсти. Докато четеше, физиономията му ставаше все по-гневна. – Тези… проклети…

– Бива си я четвъртата власт – отбеляза Мелберг и поклати глава.

– Трябва да покажем материала на Мартин – Патрик стана, отиде до вратата, извика колегата си и се върна на мястото си.

Мартин се появи след няколко секунди.

– Какво има? – попита той.

Патрик мълчаливо вдигна вестника със статията към него.

– „Днес: ексклузивен откъс от дневника на убитата. Дали е познавала убиеца си?“ – прочете на глас Мартин и онемя от почуда. Изгледа слисан Патрик и Мелберг.

– В средата на вестника са публикували споменатия откъс – мрачно потвърди Патрик. – Ето, чети.

Подаде му вестника. С Мелберг изчакаха мълчаливо Мартин да прочете целия материал.

– Това възможно ли е? Дали наистина Лилемур си е водила дневник? Или вестникът е изфабрикувал цялата тази история? – попита Мартин.

– Смятам веднага да разберем – Патрик стана. – Ще дойдеш ли с нас, Бертил? – попита по задължение той.

Мелберг се замисли за секунда, но после поклати глава:

– Не, имам още работа в кабинета. Вървете без мен.

Мелберг действително изглеждаше изморен, но под важни служебни задачи вероятно разбираше следобедна дрямка или поне така предполагаше Патрик, който впрочем посрещна отказа на началника с облекчение.

– Тръгваме – каза Патрик и кимна на Мартин.

Полицейското управление се намираше в единия край на късата търговска улица в Танумсхеде, а читалището – в другия, и двамата предпочетоха да се поразходят дотам. Почукаха на вратата на буса, който стоеше непрекъснато там. При благоприятно стечение на обстоятелствата щяха да заварят продуцента вътре, иначе щеше да се наложи да го чакат.

Късметът беше на тяхна страна, защото гласът, който ги подкани да влязат, без съмнение принадлежеше на Фредрик Рен. Продуцентът тъкмо преглеждаше следващия епизод заедно с монтажиста и се обърна ядосано, когато двамата полицаи се качиха в буса.

– Сега пък какво има? – попита той, без да крие, че възприема следствените действия единствено като пречка да си върши работата. Или по-скоро медийното внимание, което му осигуряваше текущото разследване, му харесваше, но изпадаше в озлобление, когато полицаите ангажираха него или участниците в предаването.

– Искаме да поговорим. Повикайте цялата група в читалището. Веднага. – Търпението на Патрик беше на път да се изчерпи и той нямаше намерение да си губи времето в любезности.

Фредрик Рен, който не усети колко напечено е положението, се възпротиви:

– В момента всички са на работа и текат записи. Не можете просто…

– ВЕДНАГА! – изрева Патрик.

Рен и монтажистът подскочиха. Мърморейки под нос, продуцентът извади мобилния си телефон и започна да звъни на служебните телефони на участниците. След като проведе пет разговора, се обърна към Патрик и Мартин и кисело заяви:

– Готово. Ще дойдат след няколко минути. Може ли да ви попитам кое е толкова спешно, че ви дава правото да нахълтвате тук и да прекъсвате работата по скъпоструващ проект, който се осъществява с подкрепата на общината и ѝ носи сериозни постъпления?

– Ще ви обясня след малко – Патрик и Мартин слязоха от буса.

Фредрик Рен отново грабна телефона.

Един по един участниците влязоха в читалището. Някои от тях изглеждаха недоволни, задето са ги принудили толкова неочаквано да напуснат работните си места, а други – като Уфе и Кале – приветстваха възможността да си починат.

– За какво става въпрос? – попита Уфе и седна на ръба на голямата сцена.

Извади кутия цигари и запалка. Патрик дръпна цигарата от устата му и я хвърли в кошчето за смет:

– Тук е забранено да се пуши.

– Ама какво правите! – извика ядосано Уфе, но не посмя да роптае по-сериозно.

Изражението на Патрик и Мартин недвусмислено показваше, че двамата не са дошли да обясняват правилата за пожарна безопасност. Точно осем минути, откакто Патрик почука на вратата на буса, и последният участник в риалити предаването влезе в читалището.

– Какво сте се умълчали като на погребение! – възкликна Тина и през смях седна на едно легло.

– Затваряй си устата, Тина! – сопна се Фредрик Рен.

Облегна се на стената и скръсти ръце. Обади се тук-там на свои доверени лица, за да съкрати посещението на полицията. Нямаше никакво намерение да търпи произвола им – прекалено добре печелеше, за да си го позволи.

– Интересува ни един-единствен факт – Патрик огледа присъстващите с пронизващ поглед. – Искам да разбера кой от вас е открил дневника на Лилемур и го е продал на жълтата преса!

– Дневник ли? – намръщи се Фредрик Рен. – Какъв дневник?

– Днес един от вечерните вестници публикува откъс от него – уточни Патрик, без да го поглежда. – Анонсът стои на рекламните афиши.

– Наистина? – Лицето на Рен грейна от щастие. – Значи, днес предаването е влязло в афишите? Ама това е чудесно, трябва непременно да го видя…

Мартин го накара да замълчи с поглед, но продуцентът не успя да скрие усмивката си. В неговия бранш нямаше по-добра реклама от афиш на вестник. Нищо друго не можеше да изстреля така успешно нагоре рейтинга на телевизионно предаване.

Всички участници мълчаха. Само Уфе и Тина гледаха полицаите. Йона, Кале и Мехмет се взираха унило в пода.

– Ако до няколко минути не ми кажете къде е този дневник в момента и кой го е намерил, ще направя всичко по силите си да спра този цирк. Проявихме снизхождение и ви позволихме да продължите да снимате, но ако не признаете веднага… – думите му увиснаха заплашително във въздуха.

– Дявол да го вземе! Какво се чудите?! – изплаши се не на шега Фредрик Рен. – Ако знаете нещо, говорете! Разбера ли, че някой от вас нарочно си трае, така ще му скроя шапката, че той или тя повече няма да припари до телевизионна камера! – Той понижи глас и просъска: – Който знае нещо, но си мълчи, ще изхвърчи веднага от предаването, схващате ли?

Всички се размърдаха неспокойно. Тишината в голямото помещение отекваше между стените. Накрая Мехмет се прокашля:

– Тина взе дневника. Видях я. Барби го криеше под матрака.

– Трай си бе, идиот такъв! Проклет гурбетчия! – процеди Тина и изпепели Мехмет със злобен поглед. – Не се ли сещаш, че не могат да спрат предаването?! Защо просто не си мълчиш? Толкова ли си тъп?

– Предлагам ти да млъкнеш! – извика Патрик и тръгна към Тина.

Тя веднага се подчини и като никога се стресна.

– На кого даде дневника?

– В Швеция не можете да задължите никого да издава източниците си на информация – смотолеви Тина в последен опит да запази самоувереността си.

– В този случай ти си източникът – обясни с въздишка Йона и изобщо не обърна внимание на злобния поглед, който ѝ хвърли Тина.

Патрик повтори въпроса, натъртвайки върху всяка сричка, сякаш говореше на дете:

– На кого остави дневника?

Тина неохотно издаде името на журналиста. Без да я удостои дори с дума, Патрик се обърна и тръгна към вратата. Боеше се, че започне ли да говори, няма да може да спре.

– А сега… какво… ще стане? Нали не възнамерявате сериозно да… Ще… можем да продължим, нали? Шефовете ми… те… – промърмори жално Фредрик Рен, докато двамата полицаи профучаваха покрай него.

На вратата Патрик се обърна:

– Свободни сте да се излагате по телевизията, колкото желаете. Но ако по някакъв начин се опитате да компрометирате нашето разследване... – той остави на въображението им да разтълкува недовършената заплаха.

С тези думи той остави участниците. Те мълчаха и се чувстваха потиснати. Тина изглеждаше като попарена от случилото се, но прониза Мехмет с предупредителен поглед, за да му покаже, че още не е приключила с него.

– Връщайте се на работа. Трябва да наваксваме със записите – размаха бурно ръце Фредрик Рен.

Участниците неохотно се затътриха към търговската улица. Шоуто трябва да продължи.

– Случило ли се е нещо? – попита Симон и погледна угрижено Мехмет, който си слагаше работната престилка.

– Не, не. Малко неприятности.

– Наистина ли смятате, че е редно да продължавате да снимате предаването след смъртта на онова момиче? На мен ми се струва малко…

– Малко какво? Безчувствено? Неморално? – Мехмет изведнъж повиши глас. – Защото ние сме безмозъчни идиоти, които само се наливат с алкохол, чукат се пред камерите и доброволно стават за смях. Така мислиш, нали? А случайно да ти е хрумвало, че за някои от нас животът в предаването е много по-приемлив вариант от обичайното ни ежедневие? Предаването ни дава възможност да избягаме от нещо, което рано или късно ще ни застигне!

Гласът му се изгуби и Симон внимателно го настани на един стол.

– Какво ти дава това предаване лично на теб? – попита той и седна срещу Мехмет.

– На мен ли? – Гласът на Мехмет преливаше от горчивина. – Дава ми възможност да се разбунтувам; да прегазя всичко, което има някаква стойност; да го раздробя на толкова малки парченца, че повече да не ме карат да ги залепвам в едно цяло.

Той зарови лице в шепите си и се разрида. Симон го погали по гърба с внимателни ритмични движения.

– Не искаш да живееш, както ти диктуват другите, така ли?

– И да, и не. – Мехмет вдигна глава и погледна Симон. – Не мисли, че роднините ми ме заплашват, че ще ме изпратят в роднината ми или нещо подобно. Вие, шведите, все си въобразявате всякакви глупости за чужденците. По-скоро става дума за очаквания и жертви. Майка ми и баща ми са пожертвали много за нас, за мен, за да можем ние, техните деца, да живеем по-добре от тях. Зарязали са всичко: дома си, роднините си, уважението, с което се ползвали сред сънародниците си, работата си, всичко. Само и само да ни осигурят по-добър живот. Самите те са нещастни тук. В очите им виждам как копнеят за Турция. Понеже съм роден тук, за мен Турция е място, където почиваме през лятото, но не и част от сърцето ми. Ала и тук, в Швеция, не се чувствам у дома си, защото съм длъжен да оправдая надеждите им и да сбъдна мечтите им. Уви, ученето не ми се удава. Сестрите ми са много паметливи, но не и аз – синът, който ще продължи рода и името на баща си. Аз искам да науча занаят. Нямам големи амбиции. Доволен съм, когато през деня съм създал нещо с ръцете си. Не съм ученолюбив. Но родителите ми не искат да го разберат. Затова трябва веднъж завинаги да разбия мечтата им. Да я строша на малки-малки парченца, докато стане неузнаваема.

Сълзите рукнаха по бузите му. Ръката на Симон само усили болката. Мехмет не издържаше повече да разочарова хората. Омръзна му да крие истинската си същност.

Бавно вдигна глава. Лицето на Симон се намираше на сантиметри от неговото. С ръце, топли и ухаещи на пресни кифлички, Симон избърса сълзите му с въпросителен поглед. После предпазливо го целуна. Мехмет се удиви колко точно прилепнаха устните им. После потъна в действителност, чието съществуване бе подозирал, но не се бе осмелявал да погледне в очите.

– Идвам да поговоря с Бертил. Тук ли е? – попита Ерлинг и намигна на Аника.

– Влизайте – късо отвърна тя. – Знаете къде е кабинетът му.

– Благодаря ти – Ерлинг отново ѝ намигна.

Не разбираше защо прословутият му чар не въздейства на Аника, но се утешаваше с мисълта, че е въпрос на време.

Тръгна с бързи крачки по коридора и почука на вратата на Мелберг. Не получи отговор и почука пак. Отвътре се чу глухо сумтене и странни звуци. Ерлинг се озадачи: какво, за бога, прави Бертил? Отговорът не закъсня. Мелберг отвори с подпухнали очи и пресен отпечатък от възглавница върху бузата. На дивана в кабинета се мъдреше одеяло.

– Защо спиш по никое време? Още няма обяд!

Ерлинг предварително бе обмислил стратегията си за разговор с Мелберг и беше решил да започне с шеговита забележка и после да премине на сериозните въпроси. По принцип началникът на полицейското управление не му създаваше проблеми. Когато се нуждаеше от съдействието на полицията, Ерлинг си го осигуряваше с ласкателства и подкупи – например някоя и друга бутилка скъпо уиски – и работата вървеше безпрепятствено и гладко. Не виждаше причина този път да е различно.

– Не питай – отвърна малко смутен Мелберг. – Напоследък ми се струпа много работа и съм скапан.

– И аз разбрах, че положението при теб е доста напечено – кимна Ерлинг и забеляза с изненада, че по лицето на комисаря плъзна гъста руменина.

– С какво мога да ти бъда полезен? – попита Мелберг и му посочи стол.

Ерлинг седна и подхвана с дълбоко угрижен вид:

– Преди малко Фредрик Рен, продуцентът на „Покажи ми Танум“, ми съобщи по телефона, че двама от твоите хора са ходили в читалището да се правят на разбойници. Отправили са недвусмислени заплахи за прекратяване на продукцията. Честно казано, останах силно изненадан и малко разочарован, когато научих. Нали с теб се бяхме разбрали по този въпрос и си обещахме да си сътрудничим. Наистина, Бертил, почувствах се разочарован. Имаш ли обяснение за случилото се?

Той погледна Мелберг със смръщено чело. Неведнъж Ерлинг бе сплашвал противниците си със строгата си физиономия. Но като никога комисарят изобщо не се впечатли от нея. Гледаше Ерлинг мълчаливо, без да се оправдава, и Ерлинг се притесни. Май трябваше за всеки случай да донесе бутилка уиски.

– Ерлинг… – подхвана Мелберг и по тона му ръководителят на общината се досети, че този път е попрекалил с властния си маниер. – Ерлинг… – повтори началникът на управлението.

Притесненията на Ерлинг се засилиха и той започна нервно да потропва с крак. Кога най-после Мелберг ще каже каквото иска? Ерлинг му зададе съвсем елементарен въпрос, за да защити благото на общината. Това едва ли може да се сметне за сериозно провинение.

– Разследваме убийство – напомни Бертил Мелберг и прикова гневен поглед в събеседника си. – А участник в предаването умишлено е скрил от нас важен доказателствен материал и го е продал на жълтата преса. Затова в момента съм склонен да се съглася с колегите ми: наистина е най-добре да прекратим снимките за продукцията.

Ерлинг започна да се поти обилно. Фредрик Рен му беше спестил последната подробност. Чак сега Ерлинг разбираше колко тежко е положението.

– Д… днес ли е излязъл този материал в пресата? – заекна той.

– Да. Във вестника има обширна статия по темата, а заглавието стои на рекламния афиш. Публикуван е откъс от дневника на убитата жена. Някой от участниците го е взел тайно и е предпочел да го продаде на жълтата преса. В момента хората ми се опитват да го намерят, за да разберат дали информацията в него може да подпомогне разследването ни.

– Нямах ни най-малка представа… – смотолеви Ерлинг и веднага си представи разговора си с Фредрик Рен, след като излезе оттук.

Да отидеш на бизнес среща, без да разполагаш с цялата информация по случая, е все едно да тръгнеш на война без оръжие. Това, смяташе Ерлинг, го знае и най-големият новобранец. Ерлинг се зарече да покаже ясно на Рен – проклетия кретен с кретен! – че с ръководителя на общината шега не бива.

– Назови ми една причина да не дръпна шалтера на това предаване.

Ерлинг мълчеше. Умът му блокира. Всички аргументи се изпариха. Мелберг се засмя.

– Най-после да те видя обезоръжен. Не мислех, че ще го доживея! Но няма да се правя на гадняр. Знам колко хора гледат тази боза с огромен интерес. Затова ще ви позволя да продължите. Ала появи ли се дори дребен проблем… – той размаха предупредително показалец.

Ерлинг кимна признателно. Извади късмет. Изтръпваше при мисълта какъв срам би било да се изправи пред общинските съветници и да им съобщи за краха на телевизионния проект, за който толкова упорито бе лобирал. Такова публично унижение би нанесло незаличимо петно върху репутацията му.

На прага чу гласа на Мелберг:

– Запасите ми от уиски намаляха. Случайно да ти се намира някоя бутилка в излишък?

Мелберг му смигна и Ерлинг се усмихна насила. Идеше му да завре въпросната бутилка в гърлото на полицейския началник. Вместо това обаче каза:

– Разбира се, Бертил. Лесно ще оправим нещата.

Преди вратата да се затвори зад гърба му, хвърли последен поглед в кабинета и видя доволната усмивка на Мелберг.

– Колко подло от твоя страна! – упрекна я Кале, докато Тина нареждаше чаши върху сервитьорската табла.

– Ти пък си станал голям моралист! Лесно ти е да осъждаш другите, докато се къпеш в кинтите на баща си! – просъска тя и едва не събори една халба с бира.

– Някои неща човек не бива да прави дори за пари.

– „Някои неща човек не бива да прави дори за пари“ – повтори тя с фалцет и пренебрежителна гримаса. – Пфу, как ме е гнус от самовлюбени типове! И този гадняр Мехмет! Иде ми да го пречукам!

– О, я успокой топката – посъветва я Кале и се наведе към барплота. – Полицаите заплашиха да прек-ратят снимките, ако никой не проговори. На теб ти пука само за собствената ти кожа, но нямаш право да повлечеш всички ни в помията.

– Полицаите само блъфираха, не го ли разбра! Да не са луди да спират предаване, което им носи такава популярност! Тези хора живеят за малко медийно внимание.

– Не смятам, че Мехмет е виновен. Ако те бях видял да отмъкваш дневника на Барби, и аз щях да те издам.

– Не се и съмнявам, пъзльо такъв! – От ярост ръцете на Тина се разтрепериха. – Проблемът ти е, че прекарваш цялото си време около „Стюреплан“. Затова си въобразяваш, че е нормално да размахваш кредитната карта на тате, да не мислиш за нищо, да лентяйстваш и да живееш на чужд гръб. Толкова си жалък! И имаш наглостта да ми обясняваш кое е правилно и кое – грешно! Аз поне правя нещо с живота си, имаш цели, амбиции! И талант – каквото и да казва онази нещастница Барби!

– Ето къде те стягала обувката – ехидно отвърна Кале. – Барби е написала нещо за така наречената ти кариера, ти си побесняла и понеже си ужасно дребнава, си решила за отмъщение да разголиш личния ѝ живот в пресата. Добре чух за какво кудкудякахте вечерта, когато Барби умря. Ядоса ѝ се, защото тя каза онова, което си мислим всички.

– Проклетницата ме излъга. Кълнеше се, че не ме е наричала бездарна зад гърба ми. Не съм злословила, повтаряше тя, някой нарочно ме е натопил, за да ни скара. Но после прочетох какво е написала в дневника си и разбрах истината. Разправяла е разни глупости за мен на всички.

Тина бутна една чаша, тя падна на пода и се строши. Парчетата стъкло се разлетяха в радиус от няколко метра.

– МАМКА МУ! – изкрещя Тина, остави таблата на барплота, взе метлата и започна да събира парчетата. – Да му се не види!

– Я не преувеличавай – спокойно каза Кале. – От Барби не съм чул нито една лоша дума по твой адрес. Тя все те окуражаваше. Самата ти го призна по време на последната ни среща с Лаш. А доколкото си спомням, докато говореше за нея, проля доста фалшиви сълзи.

– Нали не мислиш, че съм толкова тъпа да одумвам жена, която вече не е сред живите?

Тина събра и последните парченца от счупената чаша.

– Каквото и да е написала в дневника, не можеш да я упрекнеш, защото това е самата истина: грачиш като гарга и на твое място бих започнал да си подготвям документите за работа в „Макдоналдс“.

Кале се разсмя и погледна в камерата. Тина пусна метлата на пода и се озова до него с един скок.

– Внимавай какви ги говориш, Кале – процеди тя с лице, почти долепено до неговото. – Не забравяй, че и аз бях там онази вечер и видях как ѝ се нахвърли с тежки упреци. Ядоса се, защото Барби разправяла, че майка ти се самоубила заради баща ти или нещо подобно. Барби отричаше да е разпространявала подобни клюки. На твое място бих си мълчала…

Тина взе таблата и влезе в ресторанта. Кръвта се отдръпна от лицето на Кале. Той си спомни обвиненията, тежките упреци, които хвърли в лицето на Барби. Тя остана изумена и започна през сълзи да го уверява в невинността си. Кале така и не успя да се отърси от усещането, че клетвите на Барби са съвсем искрени.

– Патрик, имаш ли минутка? – Аника млъкна, защото видя, че той говори по телефона.

Патрик вдигна предупредително показалец – знак да изчака. Явно разговорът отиваше към своя край.

– Добре – с раздразнение каза Патрик на събеседника си по телефона. – Вие ще ни дадете дневника, а когато и ако заловим извършителя, ще съобщим първо на вашата медия.

Той затръшна слушалката и се обърна към Аника с измъчен вид.

– Ама че идиоти! – отчетливо отсече той и въздъхна.

– С репортера от вестника ли говори? – попита Аника и седна.

– Да. Официално сключих сделка с дявола. Без уговорката да им дадем информация пак щяхме да изкопчим дневника от тях, но щяха да протакат. От три дни се пазарим. Затова в крайна сметка реших да им подхвърля кокал.

– Разбирам.

Чак сега Патрик забеляза, че Аника чака с нетърпение да вземе думата.

– А теб какво те вълнува? – попита той.

– Запитването, което изпратих до колегите в страната, даде резултат – съобщи тя с нескрито задоволство.

– Толкова бързо? – изненада се Патрик.

– Да. Явно вниманието, което медиите отделят на града ни, си казва думата и в случая работи в наша полза – установи Аника.

– Каква информация ти изпратиха? – попита Патрик. В гласа му се прокрадна трескаво нетърпение.

– Натъкнах се на още два подобни случая – Аника погледна в книжата пред себе си. – Поне причината за смъртта съвпада стопроцентово. Освен това… – тя се подвоуми – …близо до телата е открит същият предмет, който сте забелязали до Марит и Расмус.

– Ти да видиш! – Патрик се наведе напред. – Друго? Искам да знам всичко!

– Първият случай е от Лунд. Петдесетинагодишен мъж, починал преди шест години, силно алкохолизиран. Травмите по трупа събудили известни подозрения, но в крайна сметка заключението гласи, че е починал от алкохолна интоксикация.

Тя погледна Патрик, а той ѝ даде знак да продължи.

– Вторият случай датира отпреди десет години: седемдесетгодишна жена от Нюшопинг. В архивите фигурира като убийство, но извършителят не е заловен.

– Значи, още две убийства – Патрик започваше да осъзнава мащабите на случая, с който се сблъскваха. – Открихме общо четири убийства, които са свързани.

– Така изглежда – потвърди Аника, свали си очилата и ги повъртя из ръцете си.

– Четири убийства – повтори обезверено Патрик. Умората се спускаше като сива пелена над лицето му.

– Четири убийства плюс убийството на Лилемур Першон. Според мен работното ни натоварване надхвърля възможностите ни.

– Какво намекваш? Че няма да се справим с разследването и трябва да поискаме подкрепление ли?

Патрик изгледа замислено Аника. Донякъде тя имаше право. От друга страна обаче, работещите в управлението в Танумсхеде познаваха отлично обстоятелствата по трите случая и според Патрик имаха най-големи шансове да подредят парчетата от пъзела. Осъзнаваше необходимостта от сътрудничество с други управления в страната, но това ни най-малко не разколебаваше увереността му, че са достатъчно компетентни да се справят със ситуацията.

– Ще започнем сами, а ако се наложи, ще поискаме помощ – каза той и Аника кимна, – щом Патрик смята така, значи, това е най-правилно.

– Кога смяташ да докладваш на Мелберг? – Тя размаха записките си.

– Веднага, щом поговоря с колегите, ръководили разследването в Лунд и в Нюшопинг. Трябва ми телефон за връзка.

– Ще ти оставя записките си. Там ще намериш всичко необходимо.

Той я погледна с благодарност. До вратата Аника спря.

– Значи, имаме си работа със сериен убиец? – колебливо попита тя. Сама не можеше да повярва, че го е изрекла.

– Така изглежда – потвърди Патрик и вдигна слушалката.

– Колко уютен дом имаш! – Ана огледа долния етаж.

– Според мен изглежда оголяло. Пернила отнесе половината покъщнина, а аз… така и не намерих време да попълня липсата. В момента не виждам смисъл да го правя. Налага се да се разделя с тази къща, а в апартамент няма как да събера толкова много мебели и вещи.

Ана го погледна съчувствено.

– Не ти е лесно – отбеляза тя.

– Така е – кимна Дан. – Но в сравнение с твоите перипетии моите несполуки изглеждат…

– Не се чувствай длъжен да сравняваш живота си с моя – усмихна се Ана. – Всеки човек има свой поглед върху нещата и не очаквам аз да съм мерилото за хорското нещастие.

– Благодаря – усмихна се широко Дан. – Значи, даваш ми пълен картбланш да мрънкам, колко си искам.

– Е, не чак толкова – засмя се Ана.

Тръгна по стълбите към горния етаж и го погледна въпросително.

– Качи се да разгледаш. Днес дори си оправих леглото и събрах дрехите за пране от пода. Няма опасност да се спънеш в мръсни боксерки.

Ана направи погнусена физиономия и избухна в смях. Напоследък лесно и често се разсмиваше. Имаше да наваксва месеци, през които дори не се бе усмихвала. В известен смисъл успяваше да се справи с тази амбициозна задача. Докато разгледа горния етаж и слезе, Дан беше приготвил сандвичи.

– Ммм, колко апетитно изглеждат! – доволно каза тя и седна.

– Досетих се, че ще е хубаво да се почерпим с нещо, но момичетата ометоха всичко от хладилника, а аз не успях да напазарувам.

– Много обичам сандвичи.

Ана отхапа голям залък от хлебчето със сирене.

– Как върви подготовката на сватбата? – попита загрижено Дан. – Доколкото разбрах, Патрик работи непрестанно, а до големия ден остават едва четири седмици!

– Да, положението е напрегнато, но съм обещала на Ерика да ѝ помагам. Ще се справим, стига майката на Патрик да не се намесва.

– Защо? – попита любопитно Дан. Ана му предаде доста живописно подробностите около последното посещение на Кристина. – Шегуваш се! – възкликна той, като едва си поемаше въздух от смях.

– Не, кълна се – точно това каза! Изобщо не преувеличавам.

– Горкичката Ерика! А аз си мислех, че майката на Пернила е властна – поклати глава той.

– Липсва ли ти? – попита Ана.

– Тъщата ли? – Дан се престори, че не я е разбрал. – Всъщност никак.

– О, я стига! Знаеш за кого питам. – Ана го изгледа изпитателно.

Дан се позамисли.

– В момента мога най-чистосърдечно да заявя, че не ми липсва. Преди тъгувах много, но не по Пернила, а по семейния уют. Сигурно разбираш какво имам предвид.

– И да, и не – Ана изведнъж се натъжи. – Ако те разбирам правилно, липсвали ти са ежедневието, спокойствието, предвидимостта. С Лукас никога не съм ги имала. Когато се чувствах най-изплашена и ужасена, мечтаех именно за това: за малко рутина и предсказуемост. За нормално ежедневие.

– Няма нужда да говорим за това – Дан сложи ръка върху нейната.

– Добре съм – увери го тя и премига, за да прогони сълзите. – През последните седмици толкова много говорих на тази тема, че започвам да изпитвам непоносимост към собствения си глас. А ти слушаш ли, слушаш, докато предъвквам преживяванията си. Навярно вече ти е омръзнало.

Тя се засмя и избърса носа си със салфетка. Дан не отдръпваше ръката си.

– Нищо подобно. Ако зависи от мен, бих слушал гласа си двайсет и четири часа в денонощието.

Замълчаха, загледани един в друг. Топлината от ръката на Дан плъзна по цялото тяло на Ана и разтопи дори онова, което не бе предполагала, че е замръзнало. Дан отвори уста да каже нещо, но телефонът на Ана зазвъня. Двамата се сепнаха, а тя бръкна в джоба си и го извади. Погледна екранчето.

– Ерика е – извини се и стана, за да се обади.

Този път Патрик реши да събере колегите в кухнята. Онова, което се канеше да им поднесе, се очертаваше трудно смилаемо. Затова чаша кафе с нещо сладко му се струваше най-добрият начин да подпомогне процеса. Всички седнаха, само той остана прав. Колегите го гледаха с напрегнато очакване. Досещаха се, че има някакво развитие по случая, но Аника не бе разпространила новината. Решителната физиономия на Патрик ги настройваше да се подготвят за голяма изненада. Покрай прозореца прелетя птица и всички погледи машинално се обърнаха натам, но после пак се насочиха към Патрик.

– Налейте си кафе и си вземете кифлички – подкани ги сериозно той.

Настъпи кратко суетене, докато каната и панерът вървяха от ръка на ръка. После всички се умълчаха.

– В понеделник по мое нареждане Аника изпрати запитване до колегите ни от страната за смъртни случаи, които показват сходства с убийствата на Расмус и Марит.

Хана вдигна ръка и Патрик кимна.

– Какво точно съдържаше запитването?

Патрик отново кимна – знак, че е разбрал въпроса.

– Списък с характеристики на убийствата. На практика описахме накратко как са починали и какви предмети са били открити близо до телата им.

Йоста и Хана не знаеха нищо по този въпрос и веднага се наведоха напред:

– Предмети?

Патрик погледна Мартин и обясни:

– Когато с Мартин преглеждахме какво има в раницата на Расмус, се натъкнахме на нещо, което видяхме и в колата на Марит. Намираше се на съседната седалка. При огледа на местопроизшествието го бяхме забелязали, разбира се, но не му обърнахме особено внимание, защото го сметнахме за една от многото джунджурии в колата. Но след като открихме същото в раницата на Расмус… – той разпери красноречиво ръце.

– За какъв точно предмет става дума? – Йоста се наведе още по-напред на стола.

– За откъсната страница от детска книга.

– От детска книга?! – скептично повтори Йоста.

Хана също изглеждаше объркана.

– Да – потвърди Патрик. – От приказката за Хензел и Гретел на братя Грим.

– Шегуваш ли се?

– Уви, не. И това не е всичко. Две от полицейските управления в страната отговориха положително на запитването ни за подобни случаи.

– Още две убийства? – Дойде ред на Мартин да прояви недоверие.

– Да, информацията постъпи тази сутрин. Още два случая – един в Лунд и един в Нюшопинг – се вписват в схемата, по която са убити Марит и Расмус.

– Значи, още две убийства? – повтори като ехо Мартин – явно умът му се затрудняваше да асимилира изложените от Патрик факти.

– Напълно ли е сигурно, че четирите случая са свързани? – попита Хана. – Струва ми се малко прекалено.

– И четирите жертви са починали по един и същи начин, а до телата им са открити страници от приказката на братя Грим. Имаме неопровержими доказателства за наличието на връзка помежду им – сухо обясни Патрик. Не очакваше някой да постави под съмнение изводите му. – Занапред ще разглеждаме случаите паралелно.

Мартин вдигна ръка.

– Другите две жертви били ли са въздържатели?

Патрик поклати бавно глава. Този въпрос го тревожеше най-много.

– Не. Мъжът от Лунд е бил алкохолик, а за жената от Нюшопинг нямаме никакви сведения по темата. Какво ще кажеш с теб да отидем да говорим на място с колегите от двата града, за да си изясним подробностите?

– Разбира се – кимна Мартин. – Кога тръгваме?

– Утре. Ако нямате други въпроси, предлагам да закрием оперативката и да се хващаме на работа. Аника извади копия от доклада ми за най-важното по случаите и на излизане можете да си вземете по един екземпляр.

Полицаите се умълчаха и изглеждаха замислени. Осъзнаваха пред какво мащабно разследване са изправени и се опитваха да приобщят понятието „сериен убиец“ към речника си. Досега в цялата история на управлението в Танумсхеде полицаите не го бяха употребявали и то бележеше крайъгълен камък, който обаче не вещаеше нищо добро.

Йоста чу, че някой застана на вратата, и се обърна.

– Утре аз и Мартин заминаваме. Ще отсъстваме два дни – съобщи Патрик.

– И?

– Докато ни няма, предлагам двамата с Хана да поработите върху наличните материали. Например да разгледате папката на Марит. Научих я наизуст и искам някой друг – с необременен ум – да я провери. Направете същото и с информацията за Расмус Улсон. Мартин започна да съставя списък на собствениците на испански хрътки в Швеция. Ще се радвам, ако го довършите. Следобед се виж с Мартин да разбереш докъде е стигнал. Какво друго… А, да. Журналистът от жълтия вестник им изпрати по факса ксерокопие от дневника на Лилемур. Ще получим и оригинала, но понеже ще пристигне по пощата, ще отнеме повече време. Ще взема един екземпляр от дневника с мен в колата и ще ви оставя по едно копие – за теб и за Хана, – за да го прочете и вие.

Йоста кимна изморено.

– Е, това е. Ще предадеш ли заръките ми на Хана?

Йоста кимна с още по-изтощен вид. Защо най-тежката работа все се пада на него? Силите му ще се изчерпят, преди голф сезонът да е започнал.

Нощем страхът от чудовищата го връхлиташе безпощадно. Ами ако се промъкнат, докато тя спи? Ами ако тя не успее да се събуди навреме? Двамата със сестра му си имаха отделни легла. Тя ги завиваше до брадичката, целуваше по челото първо него, после нея, пожелаваше им нежно „лека нощ“ и после изгасваше лампата. И заключваше вратата. В тъмното вече нищо не пречеше на злото да се развихри в съзнанието им. Но двамата измислиха как да намерят утеха. С предпазливи, крадливи стъпки той се промъкваше до леглото на сестра си и лягаше до нея под завивката. Не разговаряха. Просто лежаха един до друг и усещаха топлината от телата си. Дъхът им се смесваше: горещ издишан въздух, който изпълва дробовете им, прониква до сърцето и им вдъхва усещане за безопасност.

Понякога лежаха будни. Дълго. Съзираха страха в очите на другия, но не намираха сили да го назоват. В такива мигове той изпитваше към сестра си любов, която преизпълваше до пръсване всяка частица от тялото му. Искаше му се да погали всеки сантиметър от тялото ѝ. Виждаше му се безкрайно беззащитна, невинна, изплашена от света навън. По-изплашена и от него. В неговата душа обаче страхът се смесваше с копнежа да излезе навън. Ако не беше неудачник, застрашен от непознатото, което дебне там, щеше да може да се докосне до външния свят.

Понякога, докато лежеше и стискаше сестра си в прегръдките си, той се питаше дали ужасът има нещо общо с жената с гневния глас. После сънят го надвиваше, а с него го връхлитаха спомените.

Откакто се помнеше, на Мартин все му прилошаваше в кола. Този път обаче се опита да прочете част от дневника на Лилемур, докато пътуваха към Лунд.

– Кой е този човек, за когото пише, че ѝ се струва познат? – недоумяваше Мартин.

Продължи да чете, надявайки се нещо в текста да му подскаже отговора.

– Не става ясно – отвърна Патрик: беше прочел копието, преди да тръгнат. – Тя дори не е сигурна къде и дали изобщо го е виждала.

– Но го описва като зловещ тип – Мартин посочи пасаж от текста. – Явно смъртта ѝ не е никак случайна.

– Склонен съм да се съглася с теб – Патрик увеличи скоростта, за да изпревари камиона отпред. – Обаче в дневника не открих никаква конкретна информация за този човек. Може да е бил всеки: местен, участник в предаването, член на телевизионния екип… Знаем само, че е мъж. – Патрик забеляза как Мартин започна да диша дълбоко. – Как си? Да не ти прилоша?

Бърз поглед към колегата му беше достатъчен да потвърди предложението му. Червените лунички изпъкваха силно върху мъртвешки бледото лице на Мартин, а гръдният му кош се повдигаше бурно.

– Да отворя ли прозореца? – попита обезпокоен Патрик.

От една страна, съчувстваше на Мартин, но от друга, нямаше желание да пътува до Лунд в оповръщана кола. Мартин кимна и Патрик свали прозореца от неговата страна. Мартин се облегна на рамката и жадно вдиша. Уви, въздухът бе напоен с изгорели газове и не облекчи ефективно неразположението му.

Няколко часа по-късно пристигнаха пред управлението в Лунд. Краката им се бяха схванали, а гърбовете ги боляха. Спряха само веднъж, за да се поразтъпчат и да посетят тоалетната, защото нямаха търпение да се срещнат с комисар Шел Сандберг. Той слезе да ги посрещне. Според графика тази събота комисарят не беше дежурен, но след телефонния разговор с Патрик веднага се съгласи да се отбие в участъка.

– Добре ли пътувахте? – осведоми се Шел Сандберг и тръгна напред с пъргави стъпки.

Беше дребен – около метър и шейсет, предположи Патрик, – но компенсираше ръста си с удивителна енергичност. Докато говореше, цялото му тяло се движеше и той жестикулираше бурно. И Мартин, и Патрик се затрудняваха да смогнат на темпа му. Този своеобразен „бегом-марш“ ги отведе до стая за кафе. Шел позволи на Патрик и Мартин да влязат преди него.

– Предпочитам да поговорим тук, отколкото в кабинета ми – поясни той и посочи маса, отрупана с папки. Върху най-горната пишеше „Бьорие Кнюдсен“ – името на третата жертва или на втората – ако се следва хронологията на събитията.

Седнаха и Шел плъзна купчина папки към Патрик.

– Вчера прегледах всички материали. След като получихме запитването от Танумсхеде, погледнах на обстоятелствата по случая от съвсем различен ъгъл. – Той поклати глава със съжаление, сякаш за да се извини.

– Преди шест години не заподозряхте ли, че в случая има нещо съмнително? – попита Патрик съвсем деликатно, за да не прозвучи въпроса му обвинително.

Шел пак поклати глава. Мустаците му подскочиха комично.

– Не. Честно казано, не открихме нищо съмнително. Все пак смъртта на алкохолик като Бьорие не изненада никого. Няколко пъти той беше на крачка да умре от алкохолно отравяне и се спаси на косъм. Затова предположихме, че… Допуснахме грешка – призна той и разпери ръце с болезнена гримаса.

– Предвид обстоятелствата грешката ви е била съвсем обяснима – успокои го Патрик. – Ние също първоначално взехме убийството на Марит Каспершен за нещастен случай.

Шел видимо се почувства облекчен от това признание на колегата си.

– Коя част от запитването ни ви накара да се сетите точно за този случай? – попита Мартин, като се опитваше да не се взира в мустаците на комисаря.

Мартин още беше блед заради пътуването и лапна няколко бисквити, за да облекчи неразположението си. Обикновено му трябваха два-три часа, докато се съвземе.

Шел не отговори, а започна да прехвърля папките. Явно знаеше какво търси. Извади една папка, отвори я и я сложи пред Патрик и Мартин.

– Погледнете. Това са снимките от мястото, където открихме тялото на Бьорие. Трупът беше престоял повече от седмица в апартамента и гледката не е никак приятна – предупреди ги той. – Съседите са усетили, че нещо се е случило, чак когато започнало да мирише.

Мартин и Патрик се убедиха, че Шел изобщо не преувеличава: снимките наистина бяха потресаващи. Вниманието им обаче привлече нещо в ръката на Бьорие, което напомняше смачкан лист хартия. На една от снимките видяха листа, изгладен и в едър план. Оказа се страница от „Хензел и Гретел“. Мартин и Патрик се спогледаха, а Шел кимна:

– Стори ни се прекалено странно, за да го сметнем за случайно съвпадение. Сетих се, че и тогава ми направи впечатление, че в ръката си Бьорие държи страница от детска книжка, защото той няма деца.

– Запазихте ли листа? – Патрик притаи дъх и усети как цялото му тяло се напрегна в очакване на отговора.

С усмивка Шел посегна към найлонов джоб, който досега стоеше върху седалката на съседния стол.

– Да – благодарение на комбинация от късмет и професионализъм.

Патрик пое джоба като реликва и го огледа с благоговение. После го подаде на Мартин, който също гледаше листа с възторг.

– Как е починал Бьорие и какви наранявания са открити по тялото му? – попита Патрик, опитвайки се да разгледа по-отблизо снимките на трупа.

Около устните на мъртвеца се забелязваше леко посиняване, но понеже тялото вече бе започнало да се разлага, не можеше да се определи със сигурност на какво се дължат тъмните петна. Патрик усети как стомахът му се обърна.

– Уви, не сме описали подробно травмите. Както казах, открихме го прекалено късно, а освен това Бьорие винаги беше или насинен, или с нещо счупено, та се питам дали щяхме да започнем разследване, дори да… – гласът му притихна.

Патрик го разбра, макар комисарят да не довърши изречението си. Бьорие е бил пияница, който често попада в побоища, и никой не се е изненадал, че са го намерили мъртъв в жилището му. За разследване – да не говорим. От дистанцията на времето се виждаше, че са сбъркали, но винаги е лесно да размахваш поучително показалец след свършен факт.

– В организма му е открито голямо количество алкохол, нали?

Шел кимна и мустаците му пак подскочиха.

– Точно така. Но дори този факт… Наистина съдебно-химичната експертиза показа висока концентрация на етанол в кръвта на Бьорие. Патологът заключи, че леталният изход се дължи на интоксикация в резултат от рязко понижения толеранс на организма към алкохола вследствие от дългогодишна злоупотреба със спиртни напитки.

– Бьорие има ли роднини, с които бихме могли да поговорим?

– Не, няма никого. Ние, полицаите, и приятелите му по чашка бяхме единствените, които поддържахме контакти с него. Да не забравяме и побратимите му от дранголника.

– За какво е лежал?

– О, за каквото ви хрумне: побой, заплахи, шофиране в нетрезво състояние, причиняване на смърт по непредпазливост, влизане с взлом... В най-горната папка ще откриете списък с присъдите и годините, когато ги е излежавал.

– Може ли да взема папката? – попита Патрик и вдигна палци.

– Да, точно това беше и моята идея. Непременно се обадете, ако ви потрябва още информация. Ще се постарая да поразпитаме наоколо. Може да изскочи още нещо.

– Ще ви бъдем много признателни – Патрик стана, след него и Мартин.

На излизане от управлението отново им се наложи да подтичват след пъргавия комисар. Краката му се движеха със скоростта на барабанни палки.

– Днес ли си тръгвате от Лунд? – попита Шел на вратата.

– Не, отседнахме в хотел, за да прегледаме на спокойствие материалите по случая „Бьорие“. Утре поемаме към следващата дестинация.

– Нюшопинг, нали? – Изведнъж Шел стана много сериозен. – Убийците рядко действат в толкова широк периметър.

– Така е – потвърди Патрик. – Действително е така.

– Кое предпочиташ: кучетата или папката на Марит? – попита Йоста.

Не можеше да скрие с какво нежелание пристъпва към тежките задачи, с които ги натовари Патрик. Хана също не излъчваше бодрост. Навярно извънредният работен ден бе осуетил плановете ѝ за уютна съботна вечер със съпруга ѝ. Същевременно Йоста осъзнаваше, макар и неохотно, че ръководството има основателна причина да ги повика в почивния им ден. Не всеки ден се случва да разследват пет убийства.

С Хана седяха до кухненската маса, за да се заемат с възложените им от Патрик задачи, но нито тя, нито Йоста изпитваха ентусиазъм. Той я гледаше, докато тя наливаше кафе до плота. Когато започна работа в управлението, Хана изглеждаше слаба, но сега можеше да се нарече направо кльощава. Йоста се чудеше как ли живее. През последните дни по лицето ѝ се появи напрегнато и почти страдалческо изражение. Йоста предполагаше, че с мъжа ѝ не могат да си родят дете. Все пак Хана беше четирийсетгодишна, а още не бе станала майка. С радост би я изслушал, ако тя поиска да си излее душата пред него, но нещо му подсказваше, че Хана няма желание да споделя лични проблеми. Тя отмахна кичур от лицето си и изведнъж пред Йоста сякаш лъсна цялата ѝ уязвимост и неувереност. Хана Крюсе определено съчетаваше в себе си много противоречия. Отвън изглеждаше силна, наперена и смела, но в някой случаен жест изведнъж прозираше колко е… съкрушена. По-точно определение не му хрумваше. Тя се обърна към него и той изведнъж се разколеба. Дали не прекалява с опитите да разгадае същността ѝ? Непроницаемото ѝ лице излъчваше сила и нито следа от слабост.

– Аз ще поема папката на Марит – каза тя. – За теб ще останат кучетата. Съгласен ли си? – Тя го погледна над ръба на чашата си.

– Разбира се. Нали ти казах ти да избереш – отвърна той малко по-сърдито, отколкото възнамеряваше.

Хана се усмихна и лицето ѝ омекна. Йоста изпитваше все по-силно съмнение във верността на предположенията си.

– Лоша работа, че се налага и да работим, нали, Йоста?

Тя му смигна закачливо и той не успя да сдържи усмивката си. Реши да не гадае какъв е личният ѝ живот, а да се радва на компанията ѝ. Хана му беше много симпатична.

– Заемам се с кучетата – обяви той и стана.

– Бау! – пошегува се тя и се засмя. После започна да прехвърля материалите в папката.

– Разбрах, че през последните дни сте преживели доста драматични събития – Лаш огледа строго участниците, насядали в кръг около него. Всички мълчаха. – Някой ще ми каже ли какво точно се е случило?

– Тина сгафи жестоко – промърмори Йона.

– Я не дрънкай глупости! – Тина я прониза със злобен поглед. – Завиждате ми, че аз намерих дневника. На мое място щяхте да направите същото!

– Аз лично никога не бих постъпил толкова долно – отбеляза Мехмет, забил поглед в обувките си.

През последните дни Мехмет се затвори в себе си. Лаш насочи вниманието си към него.

– Как се чувстваш, Мехмет? Напоследък ми се виждаш потиснат.

– Нищо ми няма – Мехмет продължаваше да се взира в обувките си.

Лаш го изгледа изпитателно, но прецени, че е по-добре да не го притиска. Мехмет явно нямаше желание да споделя. Надявайки се индивидуалната сесия с него да протече по-успешно, Лаш прехвърли вниманието си върху Тина. Тя тръсна опърничаво глава.

– Кое от написаното в този дневника те извади от равновесие? – попита меко той, а Тина стисна демонстративно устни. – Кое те засегна толкова, че си се почувствала в правото си да разголиш душата на Барби… на Лилемур?

– В дневника си Барби е написала, че Тина е бездарна – обясни услужливо Кале.

След последния му разговор с Тина отношенията им се обтегнаха сериозно и Кале веднага се възползва от възможността да я уязви. Коментарът, който Тина запрати в лицето му, го нарани и той още не можеше да се отърси от болезненото преживяване. Затова в гласа му се долавяше озлобление. В момента Кале бе готов на всичко, за да ѝ отмъсти.

– Лично аз не мога да упрекна Барби – заяви той с леден тон. – Тя просто е констатирала факт, известен на всички ни.

– Млъкни, млъкни, млъкни! – изкрещя Тина, а от устата ѝ се разхвърчаха пръски.

– Предлагам ви да се успокоим – намеси се авторитетно Лаш. – Значи, Лилемур е написала нещо пренебрежително за теб в дневника си и ти си се почувствала свободна да опетниш паметта ѝ – обобщи той и изгледа строго Тина.

Тя отмести очи. От неговите уста постъпката ѝ звучеше толкова… жестоко и отмъстително.

– Но тя беше написала гадости за всички ви – напомни Тина и се огледа, за да прехвърли част от недоволството на Лаш върху другите участници. – Теб, Кале, те беше описала като разглезено богаташко синче, а теб, Уфе – като един от най-големите идиоти, които познава. Упрекваше Мехмет заради колебливостта и нерешителността му. Непрекъснато се стремял да угоди на семейството си и било крайно време да разбере, че трябва да прояви малко мъжка твърдост! – Тя млъкна за малко и спря поглед върху Йона. – Барби пише колко се възмущава от способността ти да си измисляш, че имаш проблеми, и как презира навиците ти да се режеш. Барби не е спестила критики на нито един от нас! Много добре го знаете! Още ли има такива сред вас, които да смятат, че е редно „да почитаме паметта ѝ“ и куп подобни глупости? Съвестта не бива да ви гризе, задето я притиснахме да ни даде обяснение за безобразното си поведение. Барби просто си получи заслуженото!

Тина отметна назад косата си и погледна присъстващите предизвикателно – да видим кой ще ме обори!

– Нима Лилемур е заслужавала и да умре? – попита спокойно Лаш.

В стаята се възцари мълчание. Тина започна нервно да гризе нокътя си. После стана рязко и изхвърча навън. Всички я сподириха с поглед.

Пътят се разстилаше безбрежен пред очите им. Продължителното пътуване с кола започна да ги изморява. Патрик завъртя глава наляво-надясно, за да раздвижи врата си. Мартин настоя да шофира, надявайки се така да избегне прилошаването. Досега се справяше доста успешно. До Нюшопинг оставаха само двайсетина километра. Прозявката на Мартин подейства заразително на Патрик. Двамата се засмяха.

– Снощи постояхме доста до късно – отбеляза Патрик.

– Да. Но нали трябваше да прегледаме целия материал…

– Да – кимна Патрик и не коментира повече.

Снощи двамата обсъдиха надълго и нашироко всички обстоятелства по случая и будуваха до малките часове след полунощ, а когато най-после си легнаха, предположенията и неяснотите, които се въртяха в главите им, не ми дадоха да заспят още час.

– Как е Пиа? – попита Патрик, за да насочи разговора в по-положителна посока.

– Чудесно! – Лицето на Мартин грейна. – Вече не ѝ се гади. В момента се чувства отлично. Много сме развълнувани!

– Не се и съмнявам – усмихна се Патрик. Толкова му се искаше да се прибере у дома, при Мая и Ерика, че сърцето му се свиваше само като си помисли за тях. – Ще искате ли да знаете предварително пола на бебето? – попита любопитно той, когато завиха към Нюшопинг.

– Още не сме решили. Вероятно не. – Мартин следеше внимателно пътните табели. – Вие искахте ли?

– Не. По принцип не съм привърженик на практиката предварително да се знае дали ще е момиче, или момче. Пък и изобщо не ме вълнуваше какво ще е. Виж, за второто дете предпочитам да ми се роди син, за да си имаме и момченце.

– Да не…? – Мартин се обърна въпросително към Патрик.

– Не, не, не – поклати глава Патрик през смях. – Не, разбира се. Още не сме свикнали да се справяме с едно дете. Но след няколко години…

– Ерика какво казва? Напоследък не ѝ беше никак лесно… – Мартин млъкна, защото се колебаеше дали е редно да повдига този въпрос.

– Не сме говорили на тази тема. Просто предполагам, че и тя ще иска да имаме две деца – замислено призна Патрик. – Пристигнахме – каза той и така сложи край на разговора.

Слязоха от колата със схванати крайници и се попротегнаха. После се насочиха към управлението. Патрик започна да свиква с необходимостта да се среща със свои колеги от различни градове. Посрещна ги комисар Герда Свенсон. Патрик се убеди за пореден път колко разнороден е съставът на шведската полиция. Освен това за пръв път се сблъска с толкова голямо несъответствие между представата, която предварително си бе създал за човек само въз основа на името му, и действителността. Комисар Свенсон се оказа не само значително по-млада, отколкото си я бе представял – навярно около трийсет и пет годишна, – а и – въпреки традиционното си шведско име – имаше кожа с цвета и блясъка на тъмен махагон. С две думи: впечатляващо красива жена. Патрик се усети, че я е зяпнал. Мартин също не можеше да откъсне очи от Герда Свенсон. Патрик го смушка с лакът, протегна ръка на комисар Свенсон и се представи.

– Колегите ми ни очакват в конферентната зала – съобщи Герда Свенсон и посочи накъде да вървят.

Гласът ѝ беше едновременно плътен и нежен – много приятен за слушане. Патрик остана силно впечатлен от нея.

На път към конферентната зала не разговаряха. Чуваше се само тракането на обувките им по пода. В залата ги посрещнаха двама мъже. Станаха от местата си и им протегнаха ръка. Единият, около петдесетгодишен, дребен и набит, но с будни очи и дружелюбна усмивка, се представи като Конрад Мелцер. Когато стисна десницата на другия, на вид връстник на Герда, висок, едър и рус, Патрик си помисли каква хубава двойка биха били двамата с красивата комисарка. Изричайки името си – Рикард Свенсон, – мъжът потвърди, че двамата с Герда отдавна сами са стигнали до същия извод.

– Доколкото ми стана ясно, разполагате с важна информация за убийство, което не можем да разкрием от години.

Герда седна между Конрад и съпруга си и двамата изобщо не възразиха, че тя взе думата.

– Аз ръководих разследването на смъртта на Елса Форшел – призна тя, все едно чу неизречения въпрос в главата на Патрик. – Заедно с Конрад и Рикард работихме много и упорито по случая, но, уви, стигнахме до задънена улица. Постъпилото от вас запитване обаче ни върна надеждата, че ще открием извършителя.

– Още щом прочетохме за страницата от книга, веднага се сетихме за Елса Форшел – Рикард преплете пръсти над масата.

Патрик се замисли какво ли е усещането съпругата ти да е твой шеф. Патрик се смяташе за свободомислещ мъж с модерни възгледи за жените, но някак му беше трудно да си представи да работи под надзора на Ерика. От друга страна, съмняваше се тя с радост да приеме той да ѝ бъде началник, така че нежеланието партньорът ти да те командва на работното място вероятно беше взаимно.

– С Рикард се оженихме след края на разследването. Оттогава работим в различни отдели – поясни Герда и погледна Патрик.

Той се изчерви. За миг се запита дали наистина тя може да чете мисли, но после си даде сметка, че едва ли е толкова трудно да се досети човек какво му минава през главата. Пък и сигурно не беше първият, комуто хрумва подобен въпрос.

– Къде намерихте страницата? – попита той, за да смени темата.

По лицето на Герда се изписа лека усмивка на задоволство, задето е отгатнала мислите на Патрик.

– Страницата бе пъхната в Библия, оставена до тялото – отговори Конрад.

– Как намерихте тялото? – попита Мартин.

– Един от членовете на общността я открил в апартамента ѝ.

– Каква общност?

– „Кръстът на Дева Мария“ – поясни Герда. – Католическа енория.

– Католическа ли? – изненада се Мартин. – Тази жена да не е идвала от южна страна?

– Не само жителите на южните страни изповядват католицизма – обърна му внимание Патрик, леко смутен от оскъдните религиозни познания на колегата си. – Навсякъде по света има католици, а в Швеция наброяват няколко хиляди.

– Съвсем вярно – потвърди Рикард. – Сто и шейсет хиляди са. Елса членувала в епархията от години и я е възприемала като свой дом.

– Имала ли е други близки?

– Не открихме нейни роднини – поклати глава Герда. – Разпитахме подробно другите енориаши, за да разберем дали в общността няма схизма, която да е станала причина за кончината на Елса, но не открихме абсолютно нищо.

– Ако решим да разговаряме с някой от енорията, кого бихте ни препоръчали? – Мартин се приготви да записва.

– Определено енорийския свещеник: Силвио Манчини. Той е южноевропеец. – Герда смигна на Мартин и той се изчерви.

– Доколкото разбрах от запитването ви, жертвата в Танумсхеде също е била завързвана? – Рикард се обърна към Патрик.

– Да, така е. Патологът откри множество подкожни кръвоизливи по ръцете и китките ѝ. Всъщност охлузванията по крайниците ли ви наведоха на мисълта, че Елса е починала от насилствена смърт?

– Да – потвърди Герда, извади снимка и я плъзна към Патрик и Мартин.

По тялото се виждаха ясни следи от завързване. Патрик забеляза и натъртвания около устата, каквито имаха и другите две жертви.

– Открихте ли следи от тиксо? – попита той.

– Да. И по-точно: от съвсем обикновено тиксо. – Тя се прокашля. – Както се досещате и сами, данните, с които разполагате, са много важни за нас. В замяна ще ви предоставим целия си материал по случая. Наясно съм, че между полицейските управления в страната има известно съперничество, но ние искаме да си помагаме взаимно и да ускорим обмена на информация помежду ни. – Това прозвуча не като молба, а като хладна констатация. Патрик кимна, без да се колебае.

– Разбира се. За нас всяка помощ е добре дошла. За вас – също. Затова най-естествено е вие да ни изпратите копия от вашите сведения, а ние – копия от нашите, както и да поддържаме контакт по телефона.

– Точно така – потвърди Герда.

Патрик забеляза възхищение в погледа на съпруга ѝ и изпита още по-силно уважение към Рикард Свенсон. Само истински мъж би могъл да оцени жена, изкачила се по-високо в служебната йерархия.

– Знаете ли къде да намерим Силвио Манчини? – попита Мартин и се приготви да се сбогува с колегите си.

– Енорията държи помещение в центъра – Конрад записа адреса на листче и го подаде на Мартин. Обясни им как да стигнат дотам.

– След като поговорите със Силвио, върнете се да вземете материалите по случая. Ще ги оставя на рецепцията. – Герда стисна ръката на Патрик.

– Благодаря – искрено кимна Патрик.

Точно както Герда отбеляза, отделните полицейски управления в страната ревниво пазеха информацията, с която разполагат, и Патрик се радваше, задето бяха на път да преодолеят тази установена вече практика.

– Няма ли най-сетне да престанеш с тези глупости?

Йона затвори очи. Както винаги, гласът на майка ѝ звучеше сурово и обвинително.

– С баща ти обсъдихме положението и смятаме, че е ужасно безотговорно да пропиляваш така живота си. Освен това не излагаш само себе си, а и нас – лекари с репутация!

– Знаех си, че нещата пак ще опрат до работата ви – промърмори Йона.

– Какво каза? Моля те, говори по-ясно. Не те разбирам, Йона. Вече си на деветнайсет години, а още не си се научила да артикулираш звуците правилно. Честно казано, през последните дни с татко ти прочетохме доста обезпокоителни статии във вестниците. Хората ще започнат да се чудят какви родители сме. А ние дадохме всичко от себе си. Но двамата с баща ти имаме много важна мисия в живота. Ти си вече достатъчно голяма да го разбереш и да се научиш да уважаваш професията ни. Вчера оперирах малко русначе. Страдаше от вроден сърдечен порок. В родината му не можели да му помогнат, но аз го спасих! Върнах му живота! Редно е да уважаваш повече живота, Йона. Винаги си била щастлива. Да сме ти отказвали нещо? Имаш дрехи, покрив над главата си, храна. Помисли за всички деца, които не са имали дори половината… какво говоря?... една десета от онова, което имаше ти. Те биха били благодарни да бъдат на твое място. И определено нямаше да вършат подобни глупости и да се режат! Ти си ужасна егоистка, Йона. Време е да пораснеш! С баща ти смятаме…

Йона прекрати разговора с едно натискане на червената слушалка, опря се на стената и се свлече на пода. Безпокойството ѝ растеше главоломно и напираше да изригне през гърлото ѝ. Преизпълваше всяка фибра от тялото ѝ и я издуваше до пръсване. Не за пръв път я завладяваше паническото усещане, че няма къде да избяга. С треперещи ръце тя извади бръснарското ножче, което винаги държеше в портфейла си. Пръстите ѝ трепереха толкова неконтролируемо, че го изпусна. Изруга и се опита да го вземе от пода. Поряза се на няколко места, ала след няколко опита все пак успя. Силно съсредоточена, тя се взираше в ножчето, докато го доближаваше до кожата си: осеяна с белези от стари рани, ръката ѝ приличаше на лунен пейзаж с редуващи се бели и розови петна и отчетливи червени резки, подобни на малки реки. Когато кръвта бликна от раната, Йона изпита моментално облекчение. Вкара ножчето още по-надълбоко и струйката се превърна в река от пулсираща кръв. По лицето ѝ се изписа успокоение. Вдигна ножчето и начерта нова червена ивица сред множеството белези. После погледна усмихнато в камерата. Изглеждаше почти щастлива.

– Търсим Силвио Манчини – Патрик показа полицейската си карта на жената, която им отвори.

Тя отстъпи и се провикна назад:

– Силвио! Дойдоха от полицията.

Белокос мъж с джинси и пуловер се появи срещу тях. Подсъзнателно Патрик бе очаквал да види свещеника в богослужебни одежди, а не в ежедневно облекло. Като се позамисли обаче, установи, че свещеникът не може непрекъснато да носи одежди, ала все пак му трябваха няколко секунди да се пренастрои към изненадващата гледка.

– Казва се Патрик Хедстрьом, а това е колегата ми Мартин Мулин.

Свещеникът кимна и ги покани да седнат на меката мебел. Помещението не беше голямо, но изглеждаше добре поддържано. Патрик забеляза наличието на атрибути, които лаическите му познания свързваха с католицизъм: изображения на Дева Мария и голямо разпятие. Жената, която им отвори, сервира кафе и сладки. Силвио ѝ благодари, а тя само се усмихна и се оттегли. Свещеникът насочи вниманието си към посетителите и попита на безупречен шведски, но с отчетлив италиански акцент:

– С какво мога да ви бъда полезен?

– Бихме искали да ви зададем няколко въпроса за Елса Форшел.

– Надявах се рано или късно полицията да открие някакви улики – въздъхна свещеникът. – Вярвам в очистителния огън, но предпочитам убийците да получават наказанието си приживе.

Усмивката му изразяваше и опечаление от трагичната съдба на покойницата, и чувство за хумор. Патрик остана с впечатлението, че Силвио Манчини е бил близък с Елса, а следващият коментар на свещеника потвърди предположението му:

– С Елса бяхме добри приятели от дълги години. Тя участваше активно в дейността на нашата епархия, а аз бях неин изповедник.

– Елса по рождение ли беше католичка?

– Не – засмя се Силвио. – Повечето католици в Швеция са хора от имигрантски семейства. Елса дойде веднъж на литургия и според мен откри своя дом при нас. Тя беше... – той се поколеба – …изтерзана душа. Търсеше нещо, което откри при нас.

– Какво търсеше? – попита Патрик.

От осанката на симпатичния свещеник лъхаше спокойствие и кротост. Отец Силвио беше истински Божи човек.

Свещеникът дълго мълча. Очевидно обмисляше от-говора си.

– Опрощение – отвърна накрая той и погледна Патрик право в очите.

– Опрощение? – повтори въпросително Мартин.

– Да, опрощение – спокойно потвърди свещеникът. – Та нали всички търсим точно опрощение на греховете ни, на пропуските ни, на недостатъците и грешките ни. Опрощение за постъпките ни и за бездействието ни.

– И за какво търсеше опрощение Елса? – тихо попита Патрик и впери настойчиво поглед в свещеника.

За миг отец Силвио сякаш реши да сподели с полицаите цялата истина, но после сведе поглед и отвърна:

– Изповедта е свещено тайнство. А и какво значение има? Всички се нуждаем от прошка.

Патрик остана с впечатлението, че свещеникът скри нещо зад тези думи, но знаеше, че изповедникът е длъжен да запази в тайна всичко, което е чул, и затова не се опита да притиска отец Силвио.

– От колко време членуваше Елса във вашата енория?

– От осемнайсет години. Както казах, с нея станахме много близки.

– Да е имала врагове? Да ви е споделяла, че някой иска да я нарани?

По лицето на свещеника отново пролича известно двоумение, после той поклати глава.

– Не знам нищо такова. Освен мен и миряните в енорията Елса нямаше никого. Ние бяхме нейното семейство.

– Това обичайно ли е? – попита Мартин и в гласа му неволно се промъкна недоверчива нотка.

– Знам какво си мислите – кимна среброкосият отец. – В нашата енория няма правила или забрани, които да ограничават живота на енориашите. Повечето имат семейства и приятели извън енорията. Ние не сме по-различни от коя да е християнска общност. Но Елса имаше само нас.

– Починала е, след като някой насилствено е налял в гърлото ѝ голямо количество алкохол. Какво беше отношението ѝ към спиртните напитки?

Патрик отново долови някакво колебание у свещеника; потиснато желание да говори.

– Елса беше като всеки нормален човек – засмя се отец Силвио. – В събота вечер си пийваше по чашка-две вино. Но никога не е прекалявала. Консумираше съвсем разумно. Показах ѝ колко хубави са италианските вина. Тук от време на време организираме дегустация на вино. Много приятни събирания.

Патрик повдигна вежда: католическият свещеник определено го изненадваше.

След като размисли дали не пропуска нещо, Патрик остави визитката си на масичката помежду им:

– Ако се сетите нещо, не се колебайте да се свържете с нас.

– Танумсхеде – прочете на глас Силвио. – Къде се намира?

– На западното крайбрежие. Между Стрьомщад и Удевала.

Изведнъж кръвта се отдръпна от лицето на свещеника и за миг то придоби мъртвешка бледност – като лицето на Мартин след вчерашното пътуване. После отец Силвио се окопити и само кимна. Изненадани от реакцията му, Патрик и Мартин се сбогуваха с него. И двамата останаха с чувството, че свещеникът знае повече, отколкото им каза.

Във въздуха се усещаше напрежение. Всички очакваха с нетърпение Патрик и Мартин да им разкажат какво са открили по време на пътуването си до Лунд и Нюшопинг. Щом пристигнаха в Танумсхеде, Патрик веднага отиде в участъка и се зае с подготовката на оперативката. Стените в кабинета му бяха покрити със снимки и листчета, върху които той бе отбелязвал и начертал стрелки. Цялата схема изглеждаше доста объркано, но тепърва предстоеше той да внесе ред в хаоса.

В кабинета му разследващият екип едва щеше да се събере, но Патрик нямаше желание да мести всички материали другаде, затова реши, че някак ще се сместят. Пръв пристигна Мартин и седна в дъното на стаята. После дойдоха Аника, Йоста, Хана и Мелберг. Всички мълчаха и само оглеждаха налепените листчета и снимки, опитвайки се да открият червената нишка, която да ги отведе до убиеца.

– Както знаете, през уикенда двамата с Мартин посетихме полицейските управления в Лунд и Нюшопинг. Колегите от двата града се свързаха с нас, защото открили случаи, които отговарят на критериите, зададени от нас въз основа на убийствата на Марит Каспершен и Расмус Улсон. Жертвата в Лунд – Патрик се обърна и посочи снимка на стената – се казва Бьорие Кнюдсен – петдесет и две годишен, алкохолик, открит мъртъв в апартамента си. Тялото е престояло дълго време и, за жалост, не може да се установи дали следите от нараняванията му съвпадат с травмите на другите жертви. Затова пък – Патрик направи кратка пауза и отпи от чашата върху бюрото си, – затова пък ето какво са открили колегите в ръката му. – Той посочи найлонов джоб с откъсната страница от книга, закачен на стената до снимката на Бьорие.

Мелберг вдигна ръка:

– От лабораторията в Линшопинг отговориха ли дали върху страниците, намерени до Марит и Расмус, са открити отпечатъци?

Патрик се изненада от вниманието, с което началникът следеше разговора.

– Да, изпратиха заключението от експертизата и страниците. – Той ги посочи на стената. – Уви, няма отпечатъци. Страницата в ръката на Бьорие още не е проверена. Днес ще я изпратим в Линшопинг. А колегите от Нюшопинг вече са изследвали страницата, намерена до Елса Форшел. Резултатът е отрицателен.

Мелберг кимна – знак, че е доволен от отговора.

– Като причина за смъртта на Бьорие полицаите от Лунд са посочили алкохолно отравяне и понеже е бил алкохолик, не им е хрумнало, че е бил убит. Колкото до смъртта на Елса Форшел, разследващите единодушно са сметнали, че стана въпрос за убийство, но така и не са открили извършителя.

– А имало ли е заподозрени? – попита Хана.

Изглеждаше вглъбена, съсредоточена и леко бледа. Патрик се притесни да не е пред разболяване. В момента не можеше да си позволи да изгуби важен полицай от екипа си.

– Не, няма заподозрени. По думите на свещеника, който ръководи католическата енория, където Елса е членувала, тя общувала само с миряните от енорията и никой не таял озлобление към нея. Тя също е била убита в апартамента си – Патрик посочи снимка от местопрестъплението. – До нея, пъхната в страниците на Библия, са намерили това – пръстът му се плъзна към страница от „Хензел и Гретел“.

– Що за откачен би направил подобно нещо?! – възкликна Йоста. – Какво общо има приказката със случая?

– Нямам представа, но имам чувството, че приказката е ключът към цялото разследване.

– Да се надяваме, че журналистите няма да надушат тази подробност – промърмори Йоста. – Иначе вестниците ще гръмнат със заглавия от типа „Убиец разказвач на приказки“. Да не забравяме колко си падат по подобни прякори.

– Едва ли е необходимо да ви обръщам внимание колко важно е тази информация да не попада в пресата – Патрик не се сдържа и погледна Мелберг.

Макар и началник, той винаги будеше съмнение заради любовта си към славата. Но този път явно и той се бе преситил от медийното внимание, защото кимна в знак на безусловно съгласие.

– Успяхте ли да разберете какви са допирните точки между убийствата? – поинтересува се Хана.

– Уви, по този въпрос сме отново в нулева позиция. Бьорие определено не е бил въздържател, а Елса нито е била заклета трезвеница, нито е прекалявала с алкохола.

– С други думи, нямаме представа каква е връзката между четирите смъртни случая – обобщи притеснена Хана.

Патрик въздъхна, обърна се и обгърна с поглед материалите на стената.

– Така е – потвърди той. – Знаем само, че най-вероятно убиецът е един и същ, иначе не сме открили никакви допирни точки. Нищо не показва Елса и Бьорие да са свързани с Марит или Расмус или с местата, където са живеели. Ние, разбира се, ще разпитаме близките на Марит и Расмус дали името Бьорие или Елса им говори нещо и дали Марит и Расмус са живели някога в Лунд и Нюшопинг. В момента действаме на сляпо, но връзка определено има. Няма начин! – отсече Патрик.

– Защо не отбележиш местата върху картата? – предложи Йоста и посочи картата на Швеция върху по-късата стена.

– Добра идея – съгласи се Патрик и извади няколко топлийки с цветни главички от кутийка в чекмеджето.

После внимателно ги заби върху картата: една върху Танумсхеде, втора върху Бурос, трета върху Лунд и четвърта върху Нюшопинг.

– Явно убиецът действа на територията на Южна Швеция. Доста ще ограничим периметъра, няма що – иронично подхвърли Йоста.

– Да, трябва да сме благодарни и на малкото, с което разполагаме – засмя се Мелберг, но млъкна, защото другите не виждаха нищо забавно в ситуацията.

– Е, предстои ни сериозна работа – заключи Патрик. – Освен това не бива в никакъв случай разследването „Лилемур Першон“ да остава на заден план. Йоста, докъде стигна със списъка на собствениците на испански хрътки?

– Готов е. Съдържа сто и шейсет имена. Има и още хора с такива кучета, но не фигурират в никакви регистри. Ще трябва да се задоволим с наличния резултат.

– Пусни имената в адресния регистър, да видим дали ще изскочи някой от района.

– Разбира се.

– Искам да проверим дали няма да открием нещо за страниците от книгата. Мартин и Хана, вие ще поговорите с Ула и Шещин и ще питате дали имената Бьорие и Елса им говорят нещо. После ще разпитате и Ева, майката на Расмус Улсон. Понеже ми трябвате в управлението, ще проведете разговорите по телефона.

Йоста вдигна колебливо ръка:

– А може ли да посетя Ула Каспершен в дома му? В петък ми се стори, че крие нещо.

– Аз не останах с такова впечатление – възрази Хана. Явно смяташе, че Йоста говори пълни безсмислици.

– Но нали забеляза как… – подхвана той, но Патрик го прекъсна:

– Отидете да говорите с него във Фелбака. Аника, ти ще довършиш работата по списъка със стопаните на кучета и ще го оставиш на бюрото ми, за да го прегледам.

Аника кимна и си записа.

– Мартин, ти ще прегледаш записите от вечерта, когато Барби е починала. Може да сме пропуснали нещо. Пускай филма кадър по кадър.

– Непременно – кимна Мартин.

– Е, на работа! – подкани ги Патрик и сложи ръце на кръста си.

Всички станаха и излязоха един по един. Останал сам, Патрик огледа кабинета си. Разполагаха с най-разнопосочни сведения. Как ще открият свързващото звено помежду им?

Отлепи четирите страници от стената и усети как мозъкът му блокира. Как да извлече още информация от наличните данни?

В съзнанието му изникна идея. Патрик си облече якето, прибра листовете в папка и хукна по стълбите към изхода.

Мартин отпусна краката си върху масата и взе дистанционното. Цялата тази история започна да му омръзва. През последните седмици му се събраха прекалено много задачи, примесени със засилено внимание и непосилно работно натоварване. А най-сериозно го измъчваше, че не му оставаше достатъчно време за Пиа и „малката шишарка“, както за удобство започнаха да наричат бебчето в корема ѝ.

Мартин пусна записа на забавен каданс. Вече го бе изгледал веднъж и не смяташе, че има смисъл да го гледа пак. Съмняваше се във вероятността убиецът на Лилемур да е попаднал в кадър. По-скоро беше склонен да вярва, че я е нападнал чак след като е побягнала от читалището, но понеже не му се спореше с Патрик, реши просто да удовлетвори молбата му.

Докато гледаше екрана, удобно облегнат назад, очите му започнаха да се затварят. Бавната смяна на кадрите само засилваше умората му и той едва-едва държеше клепачите си вдигнати. На екрана не виждаше нищо ново. Първо се разигра познатата свада между Уфе и Лилемур. Мартин промени настройките, за да изгледа кадрите в нормален темп, и се увери, че помежду им наистина бе избухнал сериозен скандал. Уфе обвиняваше Лилемур, че е злословила зад гърба му и го е нарекла слабоумен идиот и неандерталец. Тя през сълзи се кълнеше в невинността си: всичко това било лъжа, от устата ѝ не били излизали такива клевети, някой нарочно разпространявал неверни клюки, за да я злепостави. Уфе изобщо не ѝ повярва и пристъпи към физическа разправа. После Мартин видя как той и Хана се намесиха, за да разтърват двамата участници в риалити предаването. Камерата беше заснела лицата им с приближение и Мартин се увери, че непоколебимата решителност и безкомпромисност, който той и Хана изпитваха в онзи момент, личаха ясно върху лицата им.

През следващите близо четирийсет и пет минути снимачно време не се случи нищо забележително. Мартин се опитваше да следи внимателно кадрите с надеждата да забележи нещо, което е пропуснал, защото е останало някак встрани от главното събитие. Но не видя нищо интересно или ново. През цялото време сънят тежеше неумолимо върху клепачите му. Мартин натисна „пауза“ и отиде да си вземе кафе. Готов бе да използва всички налични средства срещу съня и умората. Пак пусна записа, седна удобно и продължи да гледа. Между Тина, Кале, Йона, Мехмет и Лилемур се заформи скандал. Четиримата участници засипаха блондинката със същите обвинения като Уфе. Крещяха в лицето ѝ, блъскаха я и я питаха защо, дявол да го вземе, е надрънкала такива гадости по техен адрес. Йона посегна да я удари, а Лилемур вдигна отбранително ръце да се защити, докато тушът от миглите ѝ се стичаше на широки вади по бузите ѝ. Мартин се трогна от тази малка, безпомощна млада жена, прозираща под буйни коси, пластове грим и обилно количество силикон. Лилемур беше просто едно крехко момиче. Мартин отпи от кафето. На екрана видя как двамата с Хана се спуснаха да разтърват участниците. Камерата следеше ту Хана, която отвеждаше Лилемур настрани, ту него, докато ядосано вразумяваше побойниците. После камерата се обърна към паркинга. На екрана се появи гърбът на Лилемур, която тичаше към града, после се видя как Хана говори по мобилния си телефон и как Мартин, още силно афектиран от случилото се, проследява отдалечаващата се фигура на бегълката.

След още час Мартин установи, че след инцидента камерата е снимала само пияни младежи и участниците, които продължиха невъзмутимо да купонясват. В три след полунощ и последните будуващи си легнаха и видеото свърши. Мартин пусна записа да се превърти и остана загледан в тъмния екран. Не откри нови факти, които да тласнат разследването напред, ала нещо глождеше подсъзнанието му, както прашинка, попаднала в окото, не ти дава мира. Известно време се взира в угасналия екран. После пусна записа отначало.

– Разполагам само с едночасова обедна почивка – процеди Ула, след като отвори вратата. – Затова ще ви помоля да бъдете кратки.

Йоста и Хана влязоха и си събуха обувките. Не бяха виждали жилището на Ула, но изобщо не се изненадаха, защото обстановката в офиса му достатъчно красноречиво им бе показала що за педантичен човек е.

– Докато разговаряме, ще се храня – предупреди ги той и посочи чиния с ориз, пилешко филе и грах.

На Йоста му направи впечатление липсата на сос. Лично на него никога не би му хрумнало да се храни без сос, защото течната съставка му се струваше основното, което придава вкус на ястието. От друга страна обаче, Йоста беше благословен с отлична обмяна на веществата и независимо от не особено здравословните си хранителни навици не се бе сблъсквал с храносмилателни проблеми, характерни за хората на неговата възраст. Навярно Ула не можеше да се похвали с толкова здрав и безпроблемен стомах.

– И така: какво искате? – попита той и внимателно наниза няколко грахови зрънца на вилицата си.

Йоста наблюдаваше изумен как Ула се старае да не смесва храните. Всяка хапка се състоеше само от грах, само от ориз или само от месо.

– След последния ни разговор се сдобихме с нови сведения по случая – сухо съобщи Йоста. – Имената Бьорие Кнюдсен и Елса Форшел говорят ли ви нещо?

Ула смръщи чело и се обърна, защото вратата се отвори и Софи влезе при тях. Изгледа въпросително Йоста и Хана.

– Какво правиш тук? – попита ядосано бащата и прониза дъщеря си с недоволен поглед.

– Стана ми… лошо – отвърна тя. Видът ѝ доказваше недвусмислено правотата на думите ѝ.

– Какво ти е? – Ула не изглеждаше убеден.

– Гадеше ми се. Повърнах.

Ръцете ѝ трепереха, а по кожата ѝ се беше образувал фин слой пот.

– Легни си – посъветва я меко Ула, най-сетне повярвал на обяснението ѝ.

– Не искам – поклати глава Софи. – Ще остана тук.

– Казах ти да си легнеш – настоя баща ѝ, но пог-ледът на Софи издаваше непоколебима решителност.

Без да отговаря, тя седна на стол в ъгъла и макар видимо да се чувстваше неудобно от присъствието ѝ, Ула си замълча и лапна малко ориз.

– За какви имена питахте баща ми? – поиска да разбере Софи. Очите ѝ блестяха като от треска.

– Интересува ни дали ти или татко ти сте чували майка ти да споменава Бьорие Кнюдсен или Елса Форшел.

Софи помисли малко, после бавно поклати глава и погледна въпросително баща си.

– Татко, звучат ли ти познато?

– Не, за пръв път ги чувам. Какви са тези хора?

– Други две жертви – тихо поясни Хана.

Ула се сепна и ръката му, изминала наполовина пътя до устата, мигом замръзна.

– Какво?

– Убиецът на бившата ви съпруга и на твоята майка – додаде Хана, без да поглежда Софи – е отнел живота на още двама души.

– Какво става тук, за бога? Първо идвате да ме разпитвате за някой си Расмус, а сега се появиха още две жертви! Вие в полицията изобщо правите ли нещо, за да откриете убиеца?!

– Работим двайсет и четири часа в денонощието – кисело отвърна Йоста. Този човек сериозно му лазеше по нервите. Йоста си пое дълбоко въздух и продължи: – Жертвите са от Лунд и Нюшопинг. Знаете ли дали Марит е имала познати там?

– Колко пъти да ви повтарям! – процеди Ула. – С Марит се запознахме в Норвегия и на осемнайсет години си намерихме работа и жилище тук. Не сме живели никъде другаде! Вие малоумни ли сте?!

– Татко, успокой се – Софи сложи ръка върху неговата.

Жестът явно му подейства добре и той добави малко по-овладяно, но с леден тон:

– Съветвам ви да си вършите работата, вместо да ни разпитвате за щяло и нещяло. Не знаем нищо повече!

– Вероятно не си давате сметка колко много знаете – възрази Йоста. – Наше задължение е да ви покажем.

– Знаете ли защо са убили мама? – попита жално Софи.

С крайчеца на окото си Йоста забеляза как Хана извърна глава. Макар да създаваше впечатление на силна жена, новата му колежка се разстройваше от общуването с близки на загинали: качество, което възпрепятства, но и донякъде обогатява работата на полиция. Йоста например усещаше, че след толкова дълъг професионален стаж е обръгнал, и в миг на просветление осъзна, че вероятно точно това е причината за пасивността му през последните години. Лимитът му за съчувствие към човешкото нещастие се бе изчерпил и Йоста просто бе изключил емоционалната си свързаност с жертвите на престъпления.

– В момента не мога да ти кажа нищо конкретно – отвърна той на Софи, която изглеждаше много болнава.

Йоста се молеше да не ги зарази. Често се случваше след контакт с болен целият участък да пламне от грипна епидемия и всички да се натръшкат по леглата.

– Сещате ли се за нещо от живота на Марит, което досега не сте ни казвали? Сега имате възможност да го споделите. Всяка информация ще ни бъде от полза. Не се знае кое ще ни разкрие връзката между Марит и другите жертви.

Йоста прикова настойчив поглед в Ула. Полицаят продължаваше да усеща, че бившият съпруг на Марит премълчава нещо важно.

– Не… знаем… нищо… повече! – процеди през зъби Ула, без да поглежда встрани. – Отидете да разпитате онази лесбийка! Може тя да знае нещо!

– Аз… аз… – заекна Софи и погледна разколебано баща си. Очевидно се опитваше да намери точните думи. – Аз…

Баща ѝ я стрелна с предупредителен поглед и тя млъкна. После скочи и хукна към банята. Оттам чуха, че повръща.

– Дъщеря ми е болна. Ще ви помоля да си вървите – отсече Ула.

Йоста погледна въпросително Хана, а тя само сви рамене. Тръгнаха към вратата. Какво се опитваше да им каже Софи?

В читалнята Патрик завари традиционна предобедна тишина. Доскоро библиотеката се намираше на няколко минути пеша от участъка, но я преместиха в друга сграда и Патрик дойде с колата. Зад щанда нямаше никого. Той извика тихо и зад един от рафтовете се показа библиотекарката.

– Здрасти, какво правиш тук? – учуди се Йесика и повдигна вежда.

Патрик си даде сметка, че от доста време не е стъпвал в библиотека: кажи-речи от осми клас. Даже не му се пресмяташе колко години са минали от последното му посещение. Тогава Йесика определено не е работела тук, защото с Патрик бяха връстници.

– Здравей – поздрави той на свой ред. – Искам да те помоля за малко помощ.

Патрик сложи папката на щанда и внимателно извади листовете, поставени в найлонови джобове. Йесика любопитно се приближи да погледне какво е донесъл. Тя беше висока, слаба, с руса коса – нито прекалено тъмна, нито прекалено светла, събрана в практична конска опашка. Гледайки очилата на върха на носа ѝ, Патрик неволно се запита дали условията за прием в специалност „Библиотечно дело“ не включват и задължителен диоптър.

– Кажи с какво да ти помогна – подкани го тя.

– Нося няколко страници от детска книга – поясни Патрик и посочи найлоновите джобове. – Интересува ме дали е възможно да разбера откъде са откъснати.

Йесика нагласи очилата пред очите си и внимателно вдигна джобовете, за да ги огледа. Нареди ги един до друг, после ги поразмести.

– Сега вече са в правилната последователност – доволно обяви тя.

Патрик се наведе напред да ги огледа. Библиотекарката действително се оказа права. Приказката започваше със страницата, открита в Библията на Елса Форшел. Хрумна му нещо. Страниците, намерени в близост до жертвите, отразяваха последователността на убийствата. След страницата до Елса идваше страницата, открита до тялото на Бьорие Кнюдсен, после тази до Расмус Улсон и накрая – намерената в колата на Марит Каспершен. Патрик погледна Йесика с признателност:

– Ти вече успя да ми помогнеш много. Възможно ли е да се разбере нещо повече за книгата, от която са откъснати листовете?

Библиотекарката се позамисли, после заобиколи щанда и започна да пише по клавиатурата на компютъра.

– Книгата ми се вижда доста стара – отбеляза Йесика. – Ако се съди по илюстрациите и използваните думи, издадена е преди доста години.

– Кога приблизително? – Патрик не можеше да сдържи нетърпението си.

Йесика го погледна над ръба на очилата си. За миг тя му заприлича страшно много на Аника.

– Точно това се опитвам да разбера – натърти библиотекарката. – Но ми трябва малко спокойствие.

Патрик се почувства като ученик, смъмрен от учителката. Намръщен, замълча, но продължи с любопитство да следи пръстите на Йесика по клавиатурата.

След известно време – на Патрик му се стори цяла вечност – тя заяви:

– В Швеция приказката за Хензел и Гретел е издавана в огромни тиражи. Изключих всички издания след 1950 година и така значително ограничих възможностите. Преди въпросната година на книжния пазар са пуснати десетина издания. По мое предположение – тя наблегна върху „предположение“ – тези страници са от книга от двайсетте години. Ще се опитам да вляза в сайта на някой антикварен магазин и да ти покажа изображение на някои от тогавашните книги с тази приказка, за да добиеш по-ясна представа.

Тя продължи да въвежда разни кодове. Патрик едва се сдържаше да не започна да пристъпва нервно от крак на крак.

– Това изглежда ли ти познато? – попита накрая Йесика.

Той заобиколи щанда, за да разгледа внимателно изображението, и се усмихна доволно: корицата на книгата беше нарисувана в стила на илюстрациите върху страниците, открити до жертвите на загадъчния убиец.

– Това е добрата новина – сухо отбеляза Йесика. – А сега е ред на лошата: изданието не е нито библиографско, нито с ограничен тираж. Книгата е публикувана през 1924 година с тираж хиляда екземпляра. И няма как да знаем дали притежателят на книгата я е купил или получил като подарък в годината на издаване. Възможно е просто да е влязъл в антикварна книжарница години по-късно и да я е купил оттам. Въведох данните за тази книга и открих десет екземпляра в антикварните книжарници в момента.

Патрик усети как го обзема униние. Осъзнаваше колко незначителни са шансовете му да открие нещо съществено, но тайно се бе надявал да се натъкне на интересен факт. Заобиколи щанда и гневно прикова поглед в подредените страници. Идеше му да ги накъса на парченца, но се овладя.

– Забелязваш ли, че две страници липсват? – попита Йесика и застана до него.

– Не – изненада се Патрик.

– Погледни номерацията. Първо имаме пета и шеста страница, след тях – девета и десета, единайсета и дванайсета и накрая тринайсета и четиринайсета. Липсват седма и осма.

В главата на Патрик нахлу порой от мисли. Изведнъж той осъзна с кристална яснота какво означава откритието на Йесика: жертвите не са четири, а пет.

Знаеше, че не бива да го прави, но не можеше да се въздържа. Сестра му не одобряваше, че той проси позволение да се докосне до недостижимото. Ала нещо вътре в него не му даваше мира. Изпитваше неописуемо силна потребност да разбере какво има отвъд гората, отвъд полята; да узнае какво се крие там, където тя всеки ден отива, оставяйки ги сами в къщата. Чувстваше се длъжен да разбере как изглежда онова, за чието съществуване им напомняше самолет в небесата или ръмженето на автомобил някъде в далечината.

Тя първо отказа. И дума да не става – отсече. Единственото място, където се намират в безопасност, където той, малкият ѝ неудачник, се намира в безопасност, е в къщата, в тяхното убежище. Но той продължи да я моли. И с всяка следваща молба му се струваше, че съпротивата ѝ отслабва все повече и повече. Сам си даваше сметка колко настойчиво я убеждава в правотата си, как в гласа му се прокрадва умолителна нотка: позволи ми да видя непознатото, поне веднъж!

Сестра му винаги стоеше до него и мълчеше. Наблюдаваше ги, гушнала плюшена играчка и с палец в уста. Никога не изразяваше същото желание да опознае света навън и не би се осмелила да моли за разрешение, но той виждаше как в очите ѝ проблясва същото желание, докато седи на пейката до прозореца, вперила поглед в безбрежната гора, разстилаща се пред очите ѝ. В такива мигове той съзираше у нея същия онзи копнеж, който изпитваше и той.

Затова продължи да моли за разрешение. Умоляваше я, настояваше. Тя му напомняше за приказката, която често четяха заедно: за любопитните братче и сестриче, които се изгубили в гората. Изведнъж се озовали сам-самички, в плен на зла вещица. Ами ако и той и сестра му се изгубят по същия начин? Тя ги закриля – така ги убеждаваше. Дали няма да се изгубят? Нима искат да рискуват и никога повече да не намерят пътя към къщи? Та тя вече веднъж ги спаси от злата вещица… Гласът ѝ винаги звучеше слаб и скръбен, когато вместо отговор им задаваше въпрос. Ала нещо в него го подтикваше да продължава, макар тревогата да късаше сърцето му, докато слушаше треперещия ѝ глас и виждаше сълзите в очите ѝ.

Светът навън го теглеше неудържимо към себе си.

– Добре дошли, заповядайте! – Ерлинг размаха ръце, подканвайки ги да влязат. Когато операторът прекрачи прага, домакинът се изпъчи още повече. – За мен и за Вивека е изключително удоволствие да вечеряме заедно в скромната ни къщурка – додаде той към камерата с приглушен смях.

Зрителите безспорно ще оценят възможността да надникнат в дома на шведския хайлайф, подчерта Ерлинг, когато изложи идеята си пред Фредрик Рен. Продуцентът веднага се въодушеви от гениалното хрумване участниците в предаването да гостуват на прощална вечеря в къщата на най-голямата клечка в общинската администрация. По-добър завършек на шоуто не можеше да се измисли.

– Заповядайте, заповядайте – подканваше Ерлинг гостите си, въвеждайки ги в дневната. – След минутка Вивека ще ви поднесе питие за добре дошли. Или не консумирате алкохол? – попита той със закачливо намигване и се засмя на собствената си шега.

Зрителите ще се убедят, че не съм средностатистически скучен чиновник в стегнат костюм, доволно си помисли Ерлинг. Не, той определено знаеше как да разчупи атмосферата. На конференциите всички го знаеха като най-забавния разказвач на весели истории, докато с колегите му си почиваха в сауната. Мъж със сериозни позиции в политиката, при това и духовит.

– Ето я и моята Вивека с питиетата – Ерлинг посочи съпругата си, която още не бе обелила и дума.

Преди пристигането на телевизионния екип двамата се разбраха тя да стои на заден план, за да може той да изпъкне като звездата на вечерта. Все пак заслугата тази вечеря да се състои беше именно негова.

– Реших за разнообразие да ви предложа малко алкохол за възрастни – подсмихна се Ерлинг. – Това е сухо мартини.

Той пак се засмя, малко по-силно, за да е сигурен, че ще привлече вниманието на аудиторията. Младежите подушиха предпазливо питието. В чашите им плуваше маслинка, набучена върху клечка за зъби.

– Трябва ли да изядем маслината? – попита Уфе с отвращение.

– Не, не – усмихна се Ерлинг. – Оставете я, ако не обичате маслини. Сложена е за украса.

Уфе само кимна и гаврътна питието на един дъх, като внимаваше да не погълне маслинката.

Част от другите участници последваха примера му.

– Мислех да ви приветствам с тост за добре дошли, но явно повечето сте ожаднели доста – отбеляза Ерлинг и малко смутено вдигна чашата си. – Е, наздраве!

Вдигна чашата още по-високо, но в отговор получи само глухо мърморене, и отпи дискретно от мартинито си.

– Може ли да ми сипеш още едно? – попита Уфе с почти заповеден тон и подаде чашата си на домакинята.

Вивека погледна въпросително Ерлинг. Той ѝ кимна утвърдително: какво толкова, нали идеята е младежите да се забавляват?!

Когато поднесоха десерта, Ерлинг започна да съжалява за идеята си да покани участниците на вечеря. Смътно си спомняше, че Фредрик Рен го предупреди да не сервира много алкохол по време на вечерята, но Ерлинг лекомислено подмина съветите му. Какво толкова ще стане, рече си той наум. Не може да е по-лошо от командировката през 1998 в Москва. Ерлинг си спомняше съвсем бегло какво точно се бе случило, но все пак имаше някакви смътни спомени, включващи руски хайвер, внушително количество водка и публичен дом. Ерлинг изобщо обаче не съобрази, че да се наливаш с алкохол в чужбина е едно, а да се окажеш в собствения си дом с петима пияни младежи – съвсем друго. Изборът на меню също се оказа катастрофа. Гостите не докоснаха препечените филийки с хайвер от рипус, а след като опита ризотото с миди „Сен Жак“, онзи варварин Уфе започна да издава звуци, все едно ще повърне. Кулминацията дойде, когато Ерлинг чу автентичен звук от повръщане от тоалетната. Като си помисли, че гостите вече си бяха изяли десерта – шоколадов мус, – домакинът си представи с ужас как кафявата каша плисва върху новите изискани плочки.

– Ама ти си имал още вино, Ерла Перла – изломоти победоносно Уфе, който явно бе влязъл в кухнята и си бе взел бутилка вино.

Стомахът на Ерлинг се сви болезнено: Уфе бе отворил едно от най-дълго отлежалите му вина. Вътрешно домакинът закипя от гняв, но се овладя, защото камерата го снимаше с приближение, явно с надеждата да заснеме раздразнената му реакция.

– Какъв късмет! – процеди той през зъби и се усмихна престорено.

После погледна умолително Фредрик Рен. Продуцентът обаче явно смяташе, че вината за случващото се е изцяло на Ерлинг, и само протегна празната си чаша към Уфе:

– Налей и на мен – каза му той, без дори да пог-лежда домакина.

– И аз искам – обади се Вивека, която досега не бе обелила и дума, и стрелна мъжа си с предизвикателен поглед.

Ерлинг кипеше от гняв. Това си беше истински метеж! После се усмихна на камерата.

До сватбата оставаше по-малко от седмица. Ерика започна да се притеснява, но всъщност тържеството беше подготвено. Двете с Ана се погрижиха за всичко: цветя, картички с имената на гостите за масите, хотелски стаи, музикална програма. Ерика погледна угрижено Патрик. Седнал срещу нея до кухненската маса, той дъвчеше без грам апетит. Тя му поднесе горещ шоколад и сухар със сирене и хайвер – любимата му закуска, която Ерика дори не можеше да гледа, без да ѝ се догади. В момента обаче беше готова да направи всичко, само и само Патрик да хапне нещо. Поне костюмът за сватбата няма да му е тесен, утешаваше се тя наум.

През последните дни Патрик ходеше из къщи като дух. Прибираше се, хапваше малко, лягаше си и на следващата сутрин пак отиваше на работа. Изглеждаше пребледнял и изтормозен. Умората и безсилието бяха сложили ясния си отпечатък върху лицето му. Ерика долавяше и известно отчаяние в погледа му. Преди седмица ѝ сподели, че най-вероятно има още една жертва и участъкът в Танумсхеде е пуснал запитване до всички полицейски управления в страната дали не са се сблъсквали със загадъчни смъртни случаи, но без резултат. С обезверен глас Патрик разказа как са прегледали обстойно всички материали по случая, но така и не са открили нищо съществено, което да ускори хода на разследването. Йоста разговарял с майката на Расмус Улсон по телефона, но и тя не била чувала имената на Елса Форшел и Бьорие Кнюдсен. С други думи, разследването буксувало.

– Какво включва планът за днес? – поинтересува се Ерика, като се опитваше да говори с неутрален тон.

Патрик едва-едва отхапа от сухара. За петнайсет минути не бе изял и половината.

– Днес ще чакаме чудо – отвърна мрачно той.

– Не може ли да поискате подкрепление от други полицейски управления или от главната дирекция „Криминална полиция“?

– Непрекъснато държа връзка с колегите от Лунд, Нюшопинг и Бурос. Работят усилено. А колкото до главната дирекция… В началото се надявах, че ще се справим със собствени сили, но нещата отиват към викане на подкрепление.

Той отхапа съвсем мъничка хапка. Ерика се наведе и го погали по бузата.

– Още ли искаш да се оженим в събота?

Той я погледна изненадан, после чертите на лицето му омекнаха и той целуна дланта ѝ.

– Разбира се, че искам, миличка! В събота ни очаква чудесен ден – най-хубавият в живота ни след раждането на Мая! Ще се постарая да бъда весел, в добро настроение и ще се съсредоточа изцяло върху теб и сватбата ни. Не се тревожи. Нямам търпение да се оженим.

Ерика го изгледа изпитателно, но в очите му видя единствено откровеност.

– Сигурен ли си?

– Абсолютно – усмихна се Патрик. – И не мисли, че не оценявам колко работа свършихте двете с Ана.

– През това време ти също не си стоял със скръстени ръце. Освен това подготовката на сватбата се отрази добре на Ана.

Ерика хвърли поглед към дневната, където сестра ѝ се бе завила заедно с Ема и Адриан и тримата гледаха детско предаване по телевизията. Мая още спеше. Въпреки мрачното настроение на Патрик Ерика се чувстваше доволна, че най-после има възможност да прекара малко време с него насаме.

– Иска ми се… – подхвана Ерика, но не довърши изречението си.

Патрик я погледна и прочете мислите ѝ:

– …родителите ти да можеха да те видят булка.

– И да, и не… Честно казано, иска ми се татко да можеше да присъства. Дори да беше жива, майка ми изобщо не би се развълнувала от това събитие.

– С Ана говорили ли сте за Елзи и за необяснимото ѝ отношение към вас?

– Не – замислено отвърна Ерика. – Но аз неп-рекъснато размишлявам по въпроса защо не знаем почти нищо за живота на Елзи, преди да се запознае с татко. Казвала ни е само, че родителите ѝ са починали отдавна. Не сме ги виждали дори на снимка. Не е ли странно?

– Странно е – потвърди Патрик. – Защо не направиш малко генеалогично проучване? Ти умееш да се занимаваш с изследване на фактологията. Приключим ли със сватбата, можеш да започнеш.

– Да приключим със сватбата? – повтори Ерика, а тонът ѝ предвещаваше проблеми. – Така ли възприемаш сватбата ни? Като задължение, което трябва просто да се отметне?

– Не, не – поклати глава Патрик, но не му хрумна какво да ѝ обясни.

Затова просто натопи сухара в чашата с шоколад. Знаеше, че в такива случаи е най-добре да прояви кротост. И да се придържа към добрата стара пословица, че когато се храниш, е най-добре да мълчиш.

– Е, днес купонът приключва – отбеляза Лаш.

Покани участниците да се срещнат в малко по-неформална обстановка от обикновено: кафене на главната улица в Танумсхеде.

– Нямам търпение да се махна оттук – каза Уфе и лапна един бонбон.

Йона го изгледа с неприкрито отвращение и отхапа от ябълката в ръката си.

– Какви планове имате за бъдещето? – попита Лаш и сръбна от чая си.

Преди малко пусна вътре шест бучки захар и удиви всички участници.

– Обичайните – отвърна Кале. – Ще се видя с приятелите ми, ще излезем да пием. Мацките в столичния клуб „Карма“ са се затъжили за мен.

Той се ухили, ала в угасналия му поглед се четеше обезвереност.

– Принцеса Мадлен посещава този клуб, нали? – попита Тина с блеснали очи.

– Да, Маде се отбива много често – небрежно подхвърли Кале. – Преди време излизаше с един мой приятел.

– Наистина ли? – възхити се Тина и за пръв път от месеца насам погледна Кале с уважение.

– Да, но той я заряза. Мамчето и татенцето много се месели.

– Мамчето и… Оооо! – Очите на Тина се разшириха още повече. – Яко!

– А ти какво смяташ да правиш оттук нататък? – обърна се Лаш към Тина.

– Отивам на турне – вирна брадичка тя.

– На турне! – изсумтя презрително Уфе и се пресегна да вземе още един бонбон. – Дринкеншерна ще те води по баровете да пееш глупавото си парче и после цяла вечер да киснеш зад барплота. Ако на това му викаш турне…

– Нямаш представа колко клубове ме поканиха да изпея „I want to be your little bunny“. Дринкеншерна ми обеща да ме запознае и с агенти от звукозаписни компании.

– А думите на Дринкеншерна винаги са истина – иронично подхвърли Уфе и подбели красноречиво очи.

– Радвам се, че най-после няма да се налага да те виждам! – просъска Тина. – Толкова си негативен!

Обърна му демонстративно гръб. Другите се забавляваха, докато гледаха поредната им свада.

– А ти, Мехмет?

Всички погледи се насочиха към Мехмет. Откакто влязоха в кафенето, той само мълчеше.

– Смятам да остана тук – отвърна той, готов да посрещне реакцията им. Тя не закъсня:

– Какво?! – Пет чифта разширени очи се вторачиха в него. – Ще останеш тук, в Танумсхеде?

Кале го гледаше, все едно Мехмет се бе превърнал в жаба пред очите му.

– Да, смятам да продължа да работя в пекарната. Ще дам апартамента си под наем.

– И къде ще живееш? У Симон ли? – Въпросът на Тина отекна в помещението, а мълчанието на Мехмет извика ужасена гримаса по лицата на присъстващите.

– Наистина ли ще го направиш? Да не сте станали гаджета?

– Не, не сме! – кресна Мехмет. – Но и да бяхме, това не ви засяга! Със Симон сме… просто приятели.

– Симон и Мехмет седят на дърво и се ЦЕЛУВАТ! – изпя Уфе и се разсмя толкова неудържимо, че за малко да падне от стола.

– Престани! Остави Мехмет на мира! – Изненадващо шепотът на Йона накара всички да млъкнат. – Според мен постъпката ти е достойна за възхищение, Мехмет, ти си най-достойният човек от всички ни!

– Какво имаш предвид, Йона? – попита меко Лаш и наклони глава. – Защо Мехмет да е най-достоен?

– Просто си е такъв – отвърна тя и подръпна ръкавите си надолу. – Той е свестен и много мил.

– А ти? Ти не си ли свястна? – Във въпроса на Лаш имаше скрит подтекст.

– Не съм – тихо призна Йона.

Отново си припомни сцената с Барби пред читалището; омразата, която изпита към нея. Тогава се чувстваше толкова обидена от клеветите, изречени от Барби, че ѝ идеше да ѝ причини болка. Когато одраска кожата ѝ с ножчето, изпита истинско удовлетворение. Достоен човек не би направил подобно нещо. Но Йона запази този спомен за себе си. Погледна през прозореца преминаващите автомобили. Операторът си бе тръгнал. Това искаше и тя: да се прибере вкъщи. В голямото жилище, където я очакваха бележки на кухненската маса да не чака родителите си, а да си ляга; рекламни брошури на различни университети, оставени демонстративно на масата в дневната. Очакваше я тишина.

– А ти? Ти какво ще правиш? – Уфе се обърна към Лаш с леко подигравателен тон. – След като вече няма да се мъкнеш след нас?

– Ще си намеря занимание – отвърна психологът и отпи от чая. – Ще започна да пиша книга, ще си отворя кабинет. А ти, Уфе? Още не си споделил с нас какво включват плановете ти за бъдещето.

– О, нищо особено – вдигна рамене Уфе, като се стараеше да си предаде небрежен вид. – Сигурно ще направя едно турне по баровете из страната. Ще слушам до втръсване „I want to be your little bunny“. – Той погледна изкосо Тина. – А после… О, и аз не знам. Всичко ще се нареди някак.

За миг несигурността проблесна под маската на безразличието. После Уфе си възвърна самоувереността и се ухили широко.

– Я вижте какво мога!

Сложи лъжичката за кафе върху носа си и я задържа. Нямаше никакво намерение да се тревожи за бъдещето. Момчета с жонгльорски умения като неговите винаги се оправят в живота.

На тръгване от кафенето Йона спря за миг, преди да се качи на автобуса. За секунда ѝ се стори, че Барби отново е сред тях с дългата си руса коса и дълги-дълги изкуствени нокти, които непрекъснато ѝ пречеха в ежедневието. Барби се смееше с онзи кротък израз в очите, който всички тълкуваха като безхарактерност. Йона осъзна колко са сгрешили. Не само Мехмет имаше добра душа, но и Барби. За пръв път Йона се замисли за онзи петък, когато всичко толкова се обърка. Замисли се кой какво всъщност е казал; кой е разпространил онези лъжи; кой дръпна конците и ги превърна в марионетки. В съзнанието ѝ изплува смъртно подозрение, ала преди то да се избистри, автобусът ги отведе от Танумсхеде. Йона се взираше през прозореца. Мястото до нея зееше празно.

В десет преди обяд Патрик започна да съжалява, задето не се насили да хапне малко повече за закуска. Коремът му започна да къркори и той отиде в кухнята с надеждата да намери нещо за ядене. Извади късмет: на масата стоеше пликче с канелена кифличка. Той тутакси ѝ се нахвърли с вълчи апетит. Не му стигна, но поне успя да залъже глада си. Връщайки се в кабинета си, още дъвчеше последната хапка. Телефонът зазвъня. Търсеше го Аника. Патрик се опита да преглътне бързо кашата в устата си, но се задави.

– Ало? – едва промълви той.

– Патрик?

Той преглътна няколко пъти и най-после си прочисти гърлото.

– Аз съм.

– Имаш посетителка. – По тона на Аника личеше, че е важно.

– Коя е?

– Софи Каспершен.

Любопитството му се събуди. Дъщерята на Марит? Какво ли ще иска от него?

– Изпрати я при мен – каза той и излезе в коридора да посрещне Софи.

Тя изглеждаше болнава и пребледняла, но той си спомни, че Йоста спомена нещо за стомашен вирус.

– Разбрах, че си била болна. По-добре ли си? – попита той, след като я покани в кабинета си.

– Да, сдруса ме грип. Но се оправям. Само дето свалих няколко килограма – отбеляза тя с крива усмивка.

– Май ще е добре и аз да пипна някой вирус, та да поотслабна – пошегува се през смях Патрик, за да разреди напрежението.

Момичето изглеждаше много изплашено. Помълчаха малко. Патрик търпеливо я чакаше тя да заговори първа.

– Разбрахте ли нещо повече… за мама? – попита накрая Софи.

– Не – призна Патрик. – Разследването се затлачи.

– И не знаете каква е връзката между нея и… другите?

– Не – повтори Патрик. Чудеше се защо малката му задава такива въпроси. – Според мен връзката се крие в нещо, което още не сме открили; нещо, което ни убягва, но е било част от живота на майка ти и на… другите жертви.

– Ммм – промърмори Софи и видимо се двоумеше дали да продължи.

– Важно е да разберем всичко. Иначе няма да открием виновника за смъртта на майка ти.

Гласът му звучеше умолително. Патрик виждаше, че момичето иска да му сподели нещо за майка си. След дълго мълчание ръката ѝ бавно се спусна към джоба на якето. Със сведени очи Софи извади лист хартия и го подаде на Патрик. Той започна да чете, а тя прикова в него настойчив поглед.

– Къде го намери? – попита Патрик, след като приключи.

Целият трепереше от нетърпение да узнае подробности.

– В едно чекмедже в дома на татко. Там мама държеше свои лични вещи. Имаше снимки и разни други спомени.

– Баща ти знае ли, че си го намерила?

Софи поклати категорично глава. Тъмната ѝ права коса се разклати.

– Не. Ако разбере, ще се ядоса. Но полицаите, които дойдоха вкъщи миналата седмица, ни казаха незабавно да се свържем с вас, ако се появи нещо. Чувствах се длъжна да ви го покажа. Заради мама – додаде тя и започна смутено да оглежда ноктите си.

– Постъпваш правилно – Патрик натърти втората дума. – Тази информация ни беше изключително необходима и според мен в нея се крие разковничето към целия случай.

Патрик не можеше да прикрие въодушевлението си. След като прочете написаното, всички парчета от пъзела си дойдоха на мястото: провиненията на Бьорие, нараняванията по тялото на Расмус, вината на Елса. За всичко си имаше обяснение.

– Може ли да го задържа? – Той размаха листа.

– Моля ви да си направите копие и да ми върнете оригинала.

– Разбира се – кимна Патрик. – А ако баща ти реши да ти се кара заради постъпката ти, накарай го да говори с мен. Постъпваш съвсем правилно.

Той пресне листа на копирната машина в коридора, върна оригинала на Софи и я изпрати. Дълго гледа как момичето вървеше едва-едва по улицата, с клюмнала глава и ръце, заровени дълбоко в джобовете. Най-вероятно отиваше към дома на Шещин. Патрик се надяваше да е така, защото в момента двете действително се нуждаеха една от друга – повече, отколкото предполагаха. С победоносно изражение Патрик влезе в управлението, за да съобщи на всички, че пробивът в разследването най-сетне е факт.

Изминалата седмица беше най-хубавата в живота на Бертил Мелберг. Направо не можеше да повярва. Росмари остана да спи в дома му още два пъти и макар среднощните им занимания да оставяха тъмни кръгове под очите му, Мелберг изобщо не съжаляваше. От време на време се усещаше, че си тананика или подскача от радост – но само когато никой не го гледа.

Умът му не го побираше как толкова прекрасна жена като Росмари е избрала тъкмо него. Не, Мелберг продължаваше да се чуди на късмета си. Вече бяха започнали да обсъждат бъдещето си, защото и двамата бяха категорични, че връзката им има бъдеще. Без съмнение. Мелберг, който открай време се пазеше от прекалено задълбочаване на случайните си авантюри, сега нямаше търпение с Росмари да заживеят заедно.

Двамата разговаряха много за миналото. Той ѝ разказа за сина си Симон, за чието съществуване бе разбрал доста късно, и гордо ѝ показа негова снимка, а Росмари остана очарована от елегантния вид на младия мъж, одрал кожата на баща си, и поиска да се запознае с него възможно по-скоро. Самата тя имала две дъщери. Едната живеела в Кируна, другата – в САЩ.

– Много далеч отлетяха – каза тъжно тя и му показа снимки на внучетата си в Америка.

Предложи двамата да посетят дъщеря ѝ през лятото и Мелберг кимна ентусиазирано. Америка – отдавна си бе мечтал да посети тази страна. Той на практика не бе напускал границите на Швеция. Кратко пътуване до другия край на моста над пролива Свинесунд, разделящ Швеция и Норвегия, едва ли може да се нарече екскурзия в чужбина. Но Росмари открехна вратите към нов свят. Една вечер, докато лежаха прегърнати, тя му призна, че възнамерява да си купи апартамент в Испания: в някоя белосана къща с балкон, изглед към морето, малък басейн и бугенвилия, която пълзи по стената и пръска божественото си ухание в горещия въздух. Мелберг си представи как двамата с любимата му седят прегърнати на балкона в топла лятна вечер и отпиват от студените си питиета. В съзнанието му се събуди упорита мисъл и не му даде мира, докато не я сподели с Росмари. В тъмната спалня той обърна лице към нейното и с трепет в гласа ѝ предложи да купят жилището заедно. Зачака напрегнато отговора ѝ. Първоначално тя не прояви ентусиазъм, а се разтревожи и поиска да уредят внимателно документите за обща собственост, та на по-късен етап да не възникнат разправии. Тя не искаше в никакъв случай двамата да се карат за пари. Мелберг се усмихна и я целуна по носа. Росмари изглеждаше толкова сладка, когато се тревожеше. Накрая се разбраха да уредят въпроса с бъдещия общ имот така, че рискът от възникване на конфликт да е минимален.

Седнал на стола в кабинета си, затворил очи, Мелберг вече усещаше топлия полъх на бриза по бузите си; уханието на плажно масло и на пресни праскови. Представяше си как вятърът повдига пердетата и донася мирис на море, как той се навежда към Росмари, повдига периферията на шапката ѝ и… Почукване по вратата го изтръгна от мечтите му.

– Влез! – сърдито процеди той, свали си краката от бюрото и се зае да подрежда пръснатите наоколо листове. – Дано да идваш по важен въпрос, защото съм много зает, Хедстрьом.

– Важно е – потвърди Патрик, седна и сложи пред началника копието от статията, която му донесе Софи.

Мелберг я прочете. И както никога се съгласи с Хедстрьом.

Пролетта я натъжаваше. Тя ходеше на работа, изпълняваше задълженията си, прибираше се у дома, разговаряше с Ленарт, играеше си с кучетата, после си лягаше. Всъщност това се повтаряше през всички сезони, но през пролетта я обземаше усещане за безсмислие.

Всъщност тя живееше добре. С Ленарт имаха много по-стабилен и успешен брак от повечето си познати, гледаха прекрасни кучета и имаха общо хоби – драг рейсинг, което ги отвеждаше на различни места из Швеция и им даваше възможност да се запознават с различни хора. През лятото, есента и зимата всичко това ѝ беше достатъчно, но през пролетта Аника изпитваше огромна празнота. Тогава копнежът ѝ за деца се засилваше неимоверно. И тя не знаеше защо. Вероятно защото първият ѝ аборт се случи през пролетта – на трети април. Тази дата остана завинаги запечатана в съзнанието ѝ, макар оттогава да бяха изминали петнайсет години и тя да преживя още осем аборта, безчет медицински прегледи, изследвания, терапии. Нищо не помогна. И накрая двамата с Ленарт се примириха и решиха да приемат фактите. Обсъдиха и възможността да си осиновят дете, но така и не се решиха. Петнайсетте години, изпълнени с провалени планове и разочарование, ги направиха болезнено чувствителни и нерешителни. Нямаха сили за пореден път да поставят съдбата си на кантар. И макар че през по-голямата част от времето Аника смяташе живота си за хубав, през пролетта копнежът по неродените ѝ деца се засилваше: малки момченца и момиченца, които по някаква причина не бяха готови да оцелеят в нейната утроба или в живота отвън. Понякога Аника си ги представяше като малки ангелчета, декоративни фигурки, които се носят във въздуха около нея като обещания. В такива дни ѝ беше най-тежко. В дни като днешния.

Тя бързо премига няколко пъти, за да прогони сълзите, и се опита да се съсредоточи върху таблицата, която правеше с помощта на програмата Excel. В управлението никой не знаеше колко трагично преживява тя липсата на деца. Аника за нищо на света не би плакала пред колегите си. Присви очи, докато се опитваше да подреди правилно данните в таблицата: срещу името на собственика на куче трябваше да стои адресът му. Отне ѝ повече време, отколкото бе очаквала, но най-после намери всички адреси. Запази документа на дискета и я извади от компютъра. Ангелчетата – неродените ѝ рожби – се носеха из въздуха около нея, питаха как щеше да ги нарече, на какво щеше да играе с тях, какво щяха да работят, ако се бяха родили и пораснали. Аника усети как сълзите напират в очите ѝ и си погледна часовника: единайсет и половина. Реши днес да се прибере и да обядва вкъщи. Нуждаеше се от малко спокойствие и домашен уют. Но първо трябваше да даде дискетата на Патрик. Той я беше предупредил колко спешно му е необходима.

В коридора срещна Хана: идеална възможност да избегне изпитателния поглед на Патрик.

– Здравей, Хана. Ще предадеш ли тази дискета на Патрик? Това е списъкът с адресите на собствениците на кучета от породата „Испанска хрътка“. Аз… ще се прибера да обядвам вкъщи.

– Какво ти е? Да не си болна? – разтревожено попита Хана и взе дискетата.

– Не, не – Аника се насили да се усмихне. – Просто днес ми се яде домашно приготвена храна.

– Добре – малко замислено кимна Хана. – Ще оставя дискетата на Патрик. Доскоро.

– Доскоро.

Аника побърза да излезе навън. Ангелчетата я следваха чак до дома ѝ.

Патрик вдигна очи.

– Аника ме помоли да ти предам тази дискета – Хана му я подаде. – С имената на собствениците на испански хрътки.

– Седни за малко – покани я той и посочи стола пред бюрото.

Хана се подчини. Патрик я изгледа изпитателно.

– Как се чувстваш през първия си месец на работа при нас? Като за начало имаше доста сътресения, нали? – Той се усмихна и получи вяла усмивка в отговор.

Патрик се притесняваше малко за новата си колежка. Изглеждаше изморена и изтощена. Е, навярно повечето в управлението се чувстваха по същия начин през последните седмици, но имаше и нещо друго. По лицето ѝ имаше следи от дълбоко страдание, а не от обикновено физическо изтощение. Русата ѝ коса, без никакъв блясък, както винаги беше събрана на конска опашка, а под очите ѝ се бяха вкопали тъмни полумесеци.

– Всичко е чудесно – увери го бодро тя, все едно не забелязваше с какво безпокойство я гледа. – Обстановката в управлението ми харесва и обичам да съм заета. – Тя огледа документите и снимките, залепени на стените, и млъкна. – Сигурно ти прозвуча някак клиширано, но сигурно разбираш какво имам предвид.

– Да – усмихна се Патрик. – А Мелберг… – той търсеше подходящата дума – прилично ли се държи с теб?

Хана се разсмя и за миг чертите на лицето ѝ омекнаха. Пред Патрик отново се появи жената, започнала работа при тях преди месец.

– Честно казано, почти не го виждам. Не ми е създавал никакви проблеми. Ако научих нещо през тези няколко седмици, то е, че на практика всички колеги смятат теб, а не Мелберг, за началник на управлението. И ти безспорно оправдаваш доверието, което ти гласуват.

Патрик усети как се изчервява. Рядко се случваше да го похвалят и не беше свикнал да приема комплименти.

– Благодаря ти – промърмори смутено той и побърза да смени темата на разговора. – След час ще свикам ново съвещание. Ще се съберем в кухнята. Тук, в кабинета, е прекалено тясно.

– Нещо ново ли се е появило? – Хана се поизправи на стола.

– Да… да, може да се каже – потвърди Патрик и не успя да сдържи усмивката си. – Май открихме свързващото звено между отделните случаи.

По лицето му се изписа още по-широка усмивка.

Хана се оживи:

– Свързващото звено ли? Нима си го открил?

– Не точно аз. Така да се каже, то само дойде при мен. Но трябва да проведа още два разговора по телефона, за да получа окончателно потвърждение. Не искам да издавам нищо преди оперативката. Подробностите знае единствено Мелберг.

– Добре, тогава ще се видим след час – Хана го погледна бегло, стана и излезе.

Патрик още не можеше да се отърси от усещането, че нещо не е наред. Но се надяваше рано или късно Хана сама да сподели тревогите си с него.

Вдигна слушалката и набра първия номер.

– Открихме връзката между отделните случаи – Патрик огледа присъстващите, наслаждавайки се на ефекта от думите си.

Погледът му се спря за миг върху Аника. Очите ѝ бяха зачервени като от плач. Обикновено Аника беше изключително весела и позитивна. Патрик реши непременно да поговори с нея след оперативката и да разбере какво ѝ тежи.

– Днес Софи Каспершен ми донесе липсващото парче от пъзела. Открила стара изрезка от вестник във вещите на майка си и решила да ни я донесе. Йоста и Хана, които посетиха нея и баща ѝ миналата седмица, явно са успели да убедят момичето колко важно е за нас нищо да не остава скрито. Чудесна работа, колеги! – Патрик кимна признателно към двамата полицаи. – Статията… – той усети напрежението в стаята и нарочно направи пауза, – ...статията разказва за автомобилна злополука с участието на Марит преди двайсет години. Вследствие от катастрофата е починала възрастна жена. След пристигането на полицията се установило, че Марит е шофирала в нетрезво състояние. Осъдили са я на единайсетмесечен затвор.

– Защо никога не сме чували за този инцидент? – учуди се Мартин. – Сигурно се е случил, преди Марит да дойде да живее тук.

– Не. Случило се е в Танумсхеде, но тогава с Ула са били съвсем млади. Минали са много години, а хората забравят. Освен това повечето жители са били склонни да оправдаят Марит: в кръвта ѝ е открито количество алкохол, малко над допустимото. Преди да се качи в колата, вечеряла с приятелка и изпила чаша вино. Знам подробностите по случая, защото открих документацията в архива.

– Значи, през цялото време в архива сме имали отговора на загадката? – изуми се Йоста и Патрик кимна.

– Разбирам недоумението ти, но всъщност има съвсем просто обяснение за факта, че досега не сме открили тази информация. Първо, докладът датира от много години и не е въведен във виртуалната база данни. Второ, не можем да ровим из архива, без да знаем какво търсим. Досега нищо не ни е подтиквало да проверяваме случаите на шофиране в нетрезво състояние.

– И все пак… – промърмори малко по-кротко Йоста.

– Свързах се с колегите от Лунд, Нюшопинг и Бурос. Расмус Улсон е получил травмите по тялото си вследствие от катастрофа. Блъснал се е в дърво. Спътникът му, негов връстник и приятел, е загинал на място. Расмус е шофирал пиян. Списъкът с провиненията на Бьорие Кнюдсен пък е дълъг като ръката ми. Преди петнайсет години Бьорие се блъснал в автомобил от насрещното платно и убил петгодишно момиче. Следователно три от четирите жертви са шофирали в нетрезво състояние и са отнели човешки живот.

– А Елса Форшел? – попита Хана и прикова пог-лед в Патрик.

– Само за нея не открих нищо – разпери ръце Патрик. – В Нюшопинг няма данни да е осъждана, но свещеникът от енорията, към която Елса е принадлежала, няколко пъти спомена думата „вина“, докато говорехме за Елса. Очаквам и тя да е имала провинения заради злоупотреба с алкохол. Просто още не сме ги открили. След края на оперативката ще се свържа със Силвио Манчини, нейния изповедник, и ще се опитам да изкопча от него повече подробности.

– Добра работа, Хедстрьом – обади се неочаквано Мелберг от кухненската маса.

Всички погледи се насочиха към началника.

– Благодаря – изненадано отвърна Патрик.

Да получиш похвала от Мелберг е като да… не, не му хрумваше никакво подходящо сравнение. Мелберг просто не хвали никого. И точка. Леко объркан от неочакваното признание, Патрик продължи:

– И така, започваме да работим с нова отправна точка. Трябва да проучим инцидентите из основи. Йоста, ти се залови с Марит. Мартин поема Бурос, а Хана – Лунд. Аз поемам евентуалните провинения на Елса Форшел. Въпроси?

Всички мълчаха. Патрик разпусна съвещанието и тръгна към кабинета си, за да разговаря с Нюшопинг. Във въздуха се усещаше силно въодушевление, акумулирана енергия. Патрик имаше чувството, че протегне ли ръка, ще я сграбчи. Спря се в коридора, пое си дълбоко въздух и влезе в кабинета си.

Всеки път, когато се прибираше в Италия, роднини и приятели му задаваха един и същ въпрос: как е възможно да се чувства добре в студения Скандинавски север? Не намира ли шведите прекалено особени? Италианците си ги представяха като самотни хора, които нямат с кого да разговарят, пият като смоци и после се търкалят под масата. Защо Силвио иска да живее в такава среда?

Свещеникът обикновено отпиваше червено вино от чашата си, плъзваше поглед над маслиновите горички на брат си и отговаряше:

– Шведите имат нужда от мен.

Всъщност точно така се чувстваше. Преди близо трийсет години замина за Швеция като на приключение. Предложиха му работа в католическа енория в Стокхолм. Удаде му се възможност най-после да посети страна, която винаги го бе привличала с мистичността и екзотичността си. В действителност Швеция не му се стори толкова странна, колкото бе очаквал. През първата си зима там непрекъснато трепереше от студ. После се научи, че през януари е задължително да се навлечеш с три ката дрехи. И все пак се влюби от пръв поглед в светлината, в храната, в хладната обвивка и силно емоционалната душевност на шведите. Силвио се научи да цени и разбира дребните жестове, оскъдните коментари, тихата дружелюбност на русите северняци. Последното всъщност не се оказа съвсем вярно: стъпвайки на шведска земя, свещеникът разбра, че далеч не всички скандинавци са руси и синеоки.

И така, той реши да остане там. След като десет години работи в стокхолмска енория, удаде му се възможност да ръководи собствена енория в Нюшопинг. С годините в говора му се прокрадна и сьормландски диалект и Силвио не пропускаше случай да иронизира забавния си акцент, защото шведите много рядко се смееха. Навярно повечето хора не свързваха католицизма с радост и веселие, но за свещеника религията представляваше именно това. Каква е любовта към Бог, ако не пропита от светлина и радост?

В началото Елса се изненада от реакцията му. Очакваше свещеникът да ѝ даде камшик и власеница, за да се покае, но я посрещна духовник с топла ръка и благ поглед. Говориха много за терзанията ѝ, за вината ѝ, за потребността ѝ от наказание. През годините отец Манчини я преведе през всички обяснения на понятието „вина“ и „покаяние“. За да получиш опрощение, трябва да се покаеш. Искрено. Елса се разкайваше горчиво за стореното: повече от трийсет и пет години не минаваше секунда, без да изпита разкаяние. Свещеникът ѝ каза, че прекалено дълго е носела непосилното си бреме, и успя да облекчи товара върху душата ѝ. най-после Елса можеше да диша спокойно няколко години. До смъртта си.

Отец Манчини смръщи вежди. Откакто полицаите дойдоха да разговарят с него, непрекъснато размишляваше върху живота на Елса. Преди идването им – също, но въпросите им събудиха грамада от забравени чувства и спомени. Ала Силвио Манчини за нищо на света не би нарушил тайнството на изповедта. Доверието между свещеника и неговите духовни чеда е свещено. И въпреки това мислите бушуваха в главата. Прииска му се да наруши обета, с който Господ го обвързваше, но осъзнаваше, че не може да го направи.

Телефонът върху писалището му иззвъня. Силвио Манчини интуитивно се досети кой го търси и за какво. Вдигна слушалката с нетърпение и страх:

– Да, моля.

По лицето му се изписа лека усмивка: наистина се обаждаше полицаят от Танумсхеде. Свещеникът изслуша Патрик Хедстрьом и поклати глава:

– За жалост, дългът не ми позволява да ви разкрия какво ми довери Елса.

– Знам.

Сърцето се разблъска лудешки в гърдите на отец Манчини. За миг му се стори, че вижда Елса в стола пред себе си: Елса с изправената стойка, с късата побеляла коса и със слабото си тяло. Свещеникът напразно се бе опитвал да я подсили с макарони и сладкиши, но нищо не ѝ се лепеше.

Сега Елса го гледаше с умиление.

– Ужасно съжалявам, господин Хедстрьом, но просто не мога да ви помогна. Ще трябва да откриете друг начин да…

Елса му кимна, сякаш го подканваше да говори. Нима искаше той да разкрие тайната ѝ на полицията? Дори да му даваше разрешението си, дългът не му го позволяваше. Елса продължаваше да го гледа. В съзнанието на Силвио Манчини се пробуди идея:

– Нямам право да ви разкривам какво е споделила с мен Елса, но мога да ви кажа нещо, което всички в енорията знаят: тя беше родом от вашия край. От Удевала.

Елса му се усмихна и изчезна. Отец Манчини знаеше, че образът ѝ беше продукт на въображението му, но въпреки това се почувства щастлив, че я е видял.

Остави слушалката. Изпита спокойствие. Не изневери на божественото си призвание и същевременно остана верен на Елса. Останалото зависеше от полицията.

Още щом Патрик влезе, Ерика разбра, че по случая има раздвижване. Той стъпваше някак леко. Напрежението в раменете му бе изчезнало.

– Добре ли мина денят ти днес? – попита предпазливо тя и се приближи до него с Мая на ръце.

Сияеща от щастие, малката протегна ръчички към баща си и той веднага я взе в обятията си.

– Мина чудесно! – отвърна Патрик и започна да танцува с дъщеря си.

Мая се заливаше от смях. От съвсем малка беше разбрала, че по-забавен мъж от татко няма.

– Разкажи ми – помоли Ерика и влезе в кухнята, за да нагледа тенджерата с вечерята.

Патрик и Мая я последваха. Ана, Ема и Адриан гледаха детско предаване и само махнаха разсеяно на Патрик. Мечето на екрана изискваше цялото им внимание.

– Открихме общото между жертвите – обяви Патрик и остави Мая на пода.

Малката се колеба известно време кое е по-интересно – татко или рошавото мече – и накрая заприпка към телевизора.

– Все аз съм пренебрегнатият! Защо винаги оставам на второ място?! – въздъхна театрално Патрик и погледна разочаровано след Мая.

– Ммм. За мен обаче винаги си номер едно – увери го Ерика и го прегърна.

Патрик седна до кухненската маса. Ерика се прокашля дискретно и погледна красноречиво зеленчуците върху кухненския плот. Патрик мигом стана от стола и се зае да приготви салатата.

– Само ми кажи „скачай!“ и ще попитам „колко високо?“ – пошегува се той и се дръпна встрани, за да избегне опита на Ерика да го срита по кокалчетата.

– След събота ще видиш ти! Камшикът ще заудря с подновена сила – Ерика напразно се помъчи да изглежда застрашително. Нямаше търпение да дойде сватбеният им ден.

– Че сега не удря ли достатъчно силно?

Патрик се наведе да я целуне.

– Я престанете! – извика през смях Ана от дневната. – Чувам как се мляскате. Тук има деца, съобразявайте се!

– Ммм. Ще го отложим за по-късно – каза Ерика и намигна на Патрик. – А сега ми разкажи какво стана с разследването.

Патрик скицира накратко основните моменти по случая и усмивката тутакси се изпари от лицето на Ерика. Макар разследването да бе отбелязвало сериозен напредък, жертвите ставаха все повече, а трагичните обстоятелства се натрупваха и Ерика си даваше сметка колко тежка работа предстои.

– Значи, жертвата от Нюшопинг също е предизвикала смъртта на участник в пътното движение след злоупотреба с алкохол?

– Да – Патрик започна да реже доматите. – Но не в Нюшопинг, а в Удевала.

– Как се казва загиналият? – попита Ерика и разбърка ястието със свинско филе.

– Още не знаем никакви подробности. Злополуката се е случила преди много години и ще ни отнеме доста време, докато проучим инцидента. Днес говорих с колегите от Удевала и те обещаха да ми изпратят всички налични материали по случая. Ще трябва да преровят прашасалите кутии в архива си, пък дано изникне нещо.

– С други думи, някой ликвидира шофьори в нетрезво състояние, които са предизвикали нечия смърт. Първата пътна злополука е била преди трийсет и пет години, а последната…

– Преди седемнайсет – уточни Патрик. – Тогава Расмус Улсон се е блъснал в автомобил.

– А градовете, където стават катастрофите, са пръснати из цяла Швеция: от Лунд до Танумсхеде. Кога е първото убийство на пиян шофьор?

– Преди десет години – услужливо отговори Патрик.

Бъдещата му съпруга умееше да анализира факти и той нямаше нищо против да се възползва от будния ѝ ум.

– Значи, убиецът действа върху голяма географска площ, между престъпленията има широк времеви интервал, а единственото общо между жертвите е, че поради шофиране в нетрезво състояние са предизвикали смъртта на участник в движението.

– Точно така – въздъхна Патрик.

От устата на Ерика обобщението на наличната фактология звучеше направо безнадеждно. Той изсипа зеленчуците в голяма купа, смеси ги добре и сложи салатата на кухненската маса.

– Не забравяй, че най-вероятно има още една жертва – напомни тихо той и седна. – Втора поред. Още не сме я открили.

– Не можете ли да извлечете още информация от страниците, намерени до жертвите? – попита Ерика и сложи димящата тенджера върху подложка на масата.

– Не можем. Затова в момента възлагам най-много надежди на злополуката с Елса Форшел. Тя е била първата жертва на убиеца и – нещо ми подсказва – ще се окаже ключовата фигура към разплитането на случая.

– Сигурно си прав – съгласи се Ерика и извика Ана и децата.

По-късно щяха да поговорят повече.

От два дни знаеха какво е общото между жертвите на загадъчния сериен убиец. Първоначалната еуфория се поуталожи и на нейно място се появи известно униние. Още не можеха да разберат защо убиецът действа върху толкова голяма територия. Дали обикаля страната в търсене на жертви, или е живял на тези места? Възникнаха твърде много въпросителни. Изчетоха внимателно целия наличен материал за автомобилните катастрофи, в които бяха замесени жертвите, но никъде не откриха какво ги обединява. Патрик все повече клонеше към предположението, че между жертвите няма връзка, а по-скоро убиецът, изпълнен с омраза, ги е избрал заради прегрешението им. Той сякаш не се трогваше от факта, че повечето от жертвите му показват искрено разкаяние за грешката си. Елса бе живяла с непосилно чувство за вина и бе потърсила опрощение за греховете си в религията, Марит бе отказала алкохола, Расмус – също. Но той всъщност не е можел да консумира спиртни напитки заради травмите от катастрофата. Единственото изключение беше Бьорие. Той бе продължил да пие, да шофира пиян и момичето, загинало по негова вина, сякаш изобщо не бе тежало на съвестта му.

Разследващите се затрудняваха с категоричните изводи, защото още не бяха открили втората жертва и нямаха цялостен поглед върху ситуацията.

В девет часа в сряда служебният телефон на Патрик звънна. Той още не подозираше, че му предстои да се сдобие с последното парче от пъзела.

– Да, моля – обади се той и закри слушалката с длан, за да не чуе събеседникът му, че се прозява. – Бихте ли повторили името си?

– Казвам се Вилгут Рюнберг – комисар в полицейското управление в Ортбуда.

– Ортбуда? – повтори въпросително Патрик, докато се напрягаше да се сети къде се намира това.

– Близо до Ескилстуна – уточни нетърпеливо комисар Рюнберг. – В участъка работим само трима души. – Той се изкашля встрани от слушалката и продължи: – Тъкмо се завърнах от двуседмична почивка в Тайланд.

– Така ли? – Патрик се чудеше накъде ли отива разговорът.

– Затова чак сега видях запитването от вашето управление.

– И? – Любопитството на Патрик се засилваше. Усети гъделичкане по върховете на пръстите си.

– Двамата ми колеги са още новобранци, но аз си спомням случая. Нали преди осем години лично поех разследването.

– Какъв случай? – попита Патрик. Дишаше учестено и повърхностно. Притисна телефонната слушалка плътно към ухото си, за да не пропусне нито дума.

– Преди осем години се случи нещо… Тогава ми се стори малко странно… Но човекът неведнъж бе залитал по алкохола и… – той се прокашля смутено: явно му костваше усилие да признае грешката си – …всички си помислихме, че пак се е върнал към чашката и е починал от алкохолно отравяне. Обаче в запитването си споменавате определени травми и… честно да си призная, малко се озадачих.

Комисар Рюнберг млъкна и Патрик си даде сметка колко трудно му е било да превъзмогне нежеланието си и да се обади в Танумсхеде.

– Как се казваше този мъж? – попита Патрик, за да сложи край на неловкото мълчание.

– Ян-Улув Першон. Почина на четирийсет и две години. Работеше като дърводелец. Вдовец.

– Често ли е злоупотребявал с алкохол?

– Да. След смъртта на съпругата си направо се срина и пак посегна към чашката. Ужасно тъжна история. Една вечер седнал пиян зад волана и блъснал млада двойка, докато пресичали улицата. Мъжът починал. Ян-Улув лежа в затвора. След като излезе, повече не близна алкохол. Взе се в ръце, работеше, грижеше се за дъщеря си.

– И после най-неочаквано сте го открили мъртъв, починал вследствие от алкохолна интоксикация?

– Да – въздъхна комисар Рюнберг. – Както ви казах, помислихме, че е получил рецидив и е изгубил контрол. Намерила го десетгодишната му дъщеря. Момичето твърдеше, че на вратата срещнало непознат мъж, но не му повярвахме. Отдадохме думите му на шока и на желанието да опази името на баща си… – гласът му заглъхна и той млъкна, угнетен от угризения заради допуснатата грешка.

– Открихте ли страница от детска книга до тялото?

– Опитах се да си спомня, след като прегледах точките в писмото ви. Не успях – призна Рюнберг. – Дори да е имало такава страница, навярно никой не би ѝ обърнал внимание, защото Ян-Улув имаше малко дете.

– И сред доказателствения материал, открит до трупа му, няма страница от книга? – Патрик усети колко разочарован звучи.

– Да. Впрочем не сме изземвали много доказателствен материал, защото сметнахме, че смъртта му е настъпила заради рецидив. Но ще ви изпратя предметите, с които все пак разполагаме.

– Ще можете ли да ми изпратите наличната информация по факса, защото ни е необходима веднага?

– Разбира се. Бедното дете! – додаде Рюнберг. – Какъв живот! Първо майка ѝ умира, после прибират баща ѝ в затвора. След това и той си отива. А сега прочетох във вестника, че и тя е била убита по време на престоя си в Танумсхеде. Доколкото разбрах, участвала в някакво риалити предаване. На снимката не успях да я позная. Лилемур е станала неузнаваема. На десет години беше дребничка, тъмна и слаба, а сега… Да, през последните осем години доста неща са се променили.

Патрик усети как стаята започва да се върти пред очите му. Първоначално мозъкът му отказваше да приеме информацията. После обаче осъзна какво му казва колегата от Ортбуда: Лилемур, или Барби, е дъщеря на втората жертва на убиеца. И осем години по-рано е видяла лицето му.

Влизайки в банката, Мелберг се почувства уверен и щастлив от решението си. По принцип мразеше да харчи пари, а сега се канеше да олекне с двеста хиляди, но не изпитваше нито капка колебание, защото това беше цената, която трябва да плати, за да си осигури бъдеще с Росмари. Всеки път, когато затвореше очи – а това се случваше често дори през работно време, – Мелберг усещаше аромата на хибискус, на слънце, на солена вода, на Росмари. Направо не можеше да повярва какъв късмет извади и колко много се промени животът му само за няколко седмици. През юни възнамеряваха да посетят новото си жилище за пръв път и да останат там четири седмици. Мелберг вече броеше оставащите дни.

– Искам да преведа двеста хиляди – той плъзна листче с номера на сметката към касиерката.

Гордееше се със спестяванията си. Заплатите на полицейските служители не бяха големи, но, както се казва, капка по капка вир става. Сега Мелберг разполагаше със солидна сума: по-точно, с малко повече от двеста хиляди. Росмари щеше да вложи същата сума, а остатъка щяха да изтеглят като заем. Вчера тя му се обади да го предупреди, че ако не капарират имота, друга двойка ще го купи. Мелберг си повтаряше наум думите ѝ с наслада: „друга двойка“. Макар и на стари години, той си намери спътница в живота. Едва се сдържа да не се засмее от задоволство. Да, двамата с Росмари по нищо не отстъпваха на младежите в леглото. Тя беше прек-расна във всяко отношение.

Преди да се отдалечи от гишето, му хрумна брилянтна идея.

– Колко е оставащата сума в сметката ми? – попита той.

– Шест хиляди и четиристотин – отвърна тя.

За частица от секундата Мелберг взе решение:

– Искам да изтегля цялата сума в брой.

– В брой? – попита касиерката и той кимна.

В главата му се оформи план. Колкото повече мислеше, толкова по-правилно му се струваше взетото решение. Мелберг прибра грижливо парите в портфейла си и се върна в управлението. Никога не би предположил, че ще се чувства толкова добре, след като е похарчил цяло състояние.

– Мартин! – Патрик влетя запъхтян в кабинета на колегата си. – Мартин! – повтори той и седна, за да си поеме дъх.

– Ти какво? Да не зацикли? – усмихна се Мартин. – Май въздухът не ти стига.

Патрик само махна пренебрежително с ръка и като никога не се възползва от възможността да се заяжда малко с колегата си.

– Свързани са – изтърси той и се облегна.

– Кои?

Мартин недоумяваше какво му става на Патрик. Звучеше съвсем неадекватно.

– Текущите случаи – победоносно заяви Хедстрьом.

– Даа… – Мартин не разбираше нищо. – Нали заедно установихме, че жертвите са шофирали в нетрезво състояние.

Той смръщи вежди, опитвайки се да проумее какви ги говори Патрик.

– Не само случаите с пияните шофьори. Убиецът на Елса, Расмус и Марит е убил и Лилемур Першон.

Мартин вече беше убеден, че Патрик е откачил. Питаше се дали стресът не му е дошъл в повече. Напоследък Патрик работеше като луд, а му предстоеше и да се жени. Дори най-издръжливите…

Патрик явно разбра какво минава през ума на колегата му и раздразнено повтори:

– Всички случаи са свързани. Чуй ме.

Той предаде накратко думите на Вилгут Рюнберг и с всяка изречена дума удивлението на Мартин растеше. Всичко това му се струваше невероятно. Той се взираше в Патрик, опитвайки се да осмисли всички факти.

– Значи, казваш ми, че втората жертва е мъж на име Ян-Улув Першон, който от своя страна е баща на Лилемур Першон, така ли? А Лилемур е видяла убиеца на десетгодишна възраст.

– Точно така – потвърди с облекчение Патрик, доволен, че Мартин най-сетне е схванал взаимовръзката. – Всичко си идва на мястото! Сети се какво беше написала Лилемур в дневника си: че едно лице ѝ се струва познато, но не си спомня къде го е виждала. Понеже е зърнала убиеца за секунда, и то преди цели осем години, съвсем нормално е чертите му да са се поизличили от съзнанието ѝ.

– А убиецът е разбрал коя е и се е изплашил да не го разпознае.

– Затова е побързал да я ликвидира, преди тя да го е идентифицирала и да го е свързала с убийството на Марит.

– А после – и с другите убийства – допълни Мартин, въодушевен от разкритията.

– Именно! – възкликна оживено Патрик.

– Значи, ако открием кой е убил Лилемур Першон, ще разберем и кой е убил другите четирима души.

– Да. Обратното също е валидно. Разплетем ли другите случаи, ще разберем кой е убил Лилемур.

– Да.

Двамата помълчаха. На Патрик му се прииска да извика „Еврика!“, но не му се струваше особено уместно.

– Какви са уликите, с които разполагаме срещу убиеца на Лилемур? Кучешки косми и видеозапис от вечерта на престъплението. Ти прегледа записа в понеделник, нали? Забеляза ли нещо интересно, което сме пропуснали при първото гледане?

В съзнанието на Мартин се загнезди смътно подозрение, ала той не му позволи да изплува. Поклати глава:

– Не. С Хана сме описали всичко в доклада.

– Тогава предлагам да се насочим към списъка със собствениците на кучета, порода „испанска хрътка“. Онзи ден Аника ми го даде. – Патрик стана. – Отивам да съобщя новините на другите колеги.

– Добре – кимна разсеяно Мартин.

Опитваше се да си спомни какво му убягваше. Забеляза ли нещо гнило, докато гледаше записа, или пък го тормозеше нещо, което не бе видял? Колкото повече се напрягаше да го извика в паметта си, толкова по-надалеч му се изплъзваше. Мартин въздъхна и реши за известно време да го изхвърли от главата си.

Новината връхлетя като бомба. Първоначално всички реагираха скептично като Мартин, ала след като Патрик ги запозна с подробностите по случая, те се убедиха в неоспоримостта на фактите, изложени от него. Патрик се върна в кабинета си, за да изгради стратегия за по-нататъшни следствени действия.

– Направо ни разби с тази новина! – отбеляза Йоста, застанал до вратата.

– Влизай и сядай – покани го той.

Йоста се подчини.

– Единственият проблем е, че не съм сигурен как да разнищя цялата тази история – призна Патрик. – Мислех да проверя списъка със собствениците на испански хрътки и документите от Ортбуда.

Той посочи факсовете върху бюрото си – пристигнаха десет минути по-рано.

– Прав си: разполагаме с доста оскъдна информация – въздъхна Йоста и огледа снимките и бележките, закачени на стените: – Все едно сме се оплели в гигантска паяжина, но не знаем накъде е поел паякът.

– Много точно сравнение! – засмя се Патрик. – Не съм предполагал, че притежаваш поетични заложби, Йоста.

Възрастният полицай само промърмори нещо в отговор. После стана и бавно обиколи стаята. Приближаваше лице до документите и снимките по стените.

– Трябва да има някаква, макар и съвсем дребна, подробност, която сме пропуснали…

– Ако откриеш нещо, ще ти бъда много благодарен. Колкото и да се взирам, вече нищо не виждам – призна Патрик и посочи красноречиво налепените бележки около себе си.

– Честно казано, не разбирам как изобщо работиш с такива страхотии зад гърба. – Йоста посочи снимките на мъртъвци, залепени в хронологичен ред: Елса – в единия край, Марит – в другия. – Още не си сложил Ян-Улув – установи сухо Йоста и посочи мястото вдясно от Елса Форшел.

– Нямах време за това.

Патрик се изненада приятно от съобразителността на колегата си. Понякога, макар и рядко, в Йоста все пак припламваше някакво желание за работа.

– Да се отместя ли? – попита Патрик, защото Йоста се опита да се провре зад стола му.

– Да, ще ме улесниш много – отвърна възрастният му колега.

Патрик стана и се подпря на срещуположната стена със скръстени ръце. Радваше се, че Йоста ще огледа събрания материал. Може пък да излезе нещо.

– Виждам, че от лабораторията в Линшопинг са ти върнали страниците.

– Пристигнаха вчера – кимна Патрик. – Липсва само листът на Ян-Улув, защото колегите от Ортбуда не са го запазили.

– Жалко – отбеляза Йоста и продължи да се движи назад във времето – към Елса Форшел. – Питам се защо убиецът е избрал приказката за Хензел и Гретел. Дали е случайно, или цели да изпрати определено послание?

– Иска ми се да можех да ти отговоря на този въпрос. И не само на него – въздъхна Патрик.

– Хммм… – Йоста застана пред материалите за Елса Форшел.

– Обадих се в Удевала. Още не са открили доклада за злополуката, в която е участвала Елса, но щом го намерят, веднага ще ми го изпратят – уточни Патрик, за да изпревари въпроса на Йоста.

Йоста разглеждаше мълчаливо документите. Лъчите на пролетното слънце се процеждаха през прозореца и се отразяваха в повърхността на листовете с гланцирана повърхност. Той леко смръщи вежди. Направи половин крачка назад. Наведе се напред и едното му ухо почти докосна стената. Патрик го наблюдаваше удивен. Какви ги върши този старец?!

Йоста оглеждаше откъснатата страница отстрани. С тази страница всъщност започваше приказката за Хензел и Гретел. Неочаквано Йоста се обърна към Патрик с победоносно изражение:

– Застани до мен.

Йоста отстъпи леко встрани. Патрик побърза да се подчини, наклони глава към стената и огледа страницата от мястото, където допреди малко стоеше Йоста. Застанал така, срещу светлината от прозореца, Патрик видя какво бе открил Йоста.

Софи имаше чувството, че вътрешността ѝ се е превърнала в лед. Гледаше как спускат ковчега в гроба, но не разбираше какво става. Не можеше да проумее, че в този ковчег лежи майка ѝ.

Свещеникът говореше или най-малкото устните му се мърдаха, ала бученето на кръвта в ушите на Софи заглушаваше всичко наоколо. Тя погледна крадешком баща си. С навъсено изопнато лице и леко наведена глава Ула бе прегърнал баба ѝ – майката на Марит. Вчера тя и дядо ѝ пристигнаха от Норвегия. Последно Софи ги видя на Коледа, но сега ѝ се сториха неузнаваеми: смалени, побелели, отслабнали. По лицето на баба ѝ се бяха вкопали нови бръчки и Софи се чудеше как да говори с нея. И дядо ѝ се беше променил. Мълчеше и присъствието му почти не се забелязваше. Той, който винаги се смееше гръмко и жизнерадостно, сега само сновеше напред-назад из апартамента на Ула и Софи и отговаряше само ако го попитат нещо.

С крайчеца на окото си Софи забеляза как нещо се раздвижи до портата на гробището. Обърна глава нататък и видя Шещин, облечена в червеното си палто и с ръце, конвулсивно вкопчени в решетката. Софи не смееше да я погледне. Срамуваше се, че баща ѝ присъства на погребението, но Шещин – не. Срамуваше се, задето се отказа да се бори за правото на Шещин да се сбогува с Марит. Ала Ула беше толкова категоричен и непреклонен. И Софи не намери сили. Щом разбра, че дъщеря му е предала статията за Марит на полицията, Ула побесня и обвини Софи, че е опозорила семейството си. Опозорила е баща си. Затова, когато той заговори за погребението и заяви, че ще присъстват само най-близките, без „онази жена“ – само да посмее да се появи! – Софи избра най-лесния път и си замълча. Осъзнаваше грешката си, но виждайки колко озлобен и разгневен е баща ѝ, се чувстваше безсилна да понесе още един скандал.

Докато гледаше отдалеч самотната фигура на Шещин до портата, Софи се разкая горчиво за малодушието си. Любимата на майка ѝ не можеше да се сбогува с нея. Софи се упрекваше, задето не прояви повече смелост и душевна сила. Ула дори не включи името на Шещин в некролога. Като опечалени се споменаваха само той, Софи и родителите на Марит. Всъщност Шещин пусна свой некролог във вестника ден преди да публикуват съставения от Ула, и той побесня. Но не можеше да направи нищо.

Софи се почувства безкрайно уморена от всичко: от лъжите, от лицемерието и несправедливостта. Стъпи на чакълестата пътека, поколеба се за секунда, но после тръгна бързо към Шещин. Почувства ръката на майка си върху рамото си и с усмивка се хвърли в обятията на Шещин.

– Сигрид Янсон – Патрик присви очи. – Нали това пише: Сигрид Янсон?

Той се отдръпна, та Йоста да може да разгледа по-добре името, отпечатало се върху страницата от детската книга.

– Да, това пише – доволно потвърди Йоста.

– Странно защо колегите от Линшопинг не са го забелязали – промърмори Патрик, но веднага си даде сметка, че изпрати страницата с молбата лаборантите да търсят не скрити надписи, а отпечатъци от пръсти.

Всъщност собственикът на книгата явно е написал името си на титулната страница и то се бе отбелязало върху долната страница – първата от приказката. Именно тази страница бе намерена до тялото на Елса Форшел.

– Какво ще предприемем оттук нататък? – попита Йоста. Лицето му продължаваше да излъчва задоволство.

– Името е доста често срещано, но ще изготвим списък с всички негови носители в Швеция.

– Книгата е стара. Собственичката може вече да не е сред живите.

– Даа… – замислено кимна Патрик. – Затова ще разширим търсенето. Интересуват ни всички жени на име Сигрид Янсон, родени след 1900 година, независимо дали са живи, или не.

– Звучи ми разумно. Според теб има ли някакво значение, че именно Елса е получила първата страница? Дали не е свързана по някакъв начин със Сигрид Янсон?

Патрик сви рамене. Вече нищо от обстоятелствата по този случай не беше в състояние да го учуди. Всичко му изглеждаше възможно.

– Ще трябва да разберем – лаконично отвърна той. – Надявам се колегите от Удевала да ни се обадят скоро с още сведения.

Точно в този момента телефонът на бюрото на Пат-рик звънна.

– Да, моля – вдигна той и направи знак на Йоста да остане.

– Злополука... През 1969, казвате? Да… Да… Не… Да…

Патрик продължи да отговаря едносрично, а Йоста подскачаше от нетърпение. От изражението на Патрик разбра, че става нещо важно.

– Бяха колегите от Удевала! – възкликна победоносно Патрик, след като затвори. – Открили са доклада за инцидента с Елса Форшел. През 1969 Елса се блъснала фронтално с друг автомобил. Познай как се казва жената, починала вследствие от катастрофата!

– Сигрид Янсон – прошепна благоговейно Йоста.

Патрик кимна.

– Ще дойдеш ли с мен в Удевала?

Йоста само изсумтя в отговор: ще дойде, разбира се. Иска ли питане?!

– Къде заминаха Патрик и Йоста? – попита Мартин, след като влезе и завари кабинета на Патрик празен.

– За Удевала – обясни Аника и погледна Мартин над ръба на очилата си.

Аника открай време изпитваше силна симпатия към младия колега. В него имаше нещо по детски чисто, което събуждаше майчинските ѝ инстинкти. Преди да се запознае с Пиа, Мартин прекарваше часове наред с Аника и ѝ се оплакваше от любовните си несполуки. Сега тя се радваше, задето младият мъж най-после има сериозна връзка, но понякога разговорите с него ѝ липсваха.

– Седни – подкани го тя и Мартин се подчини.

Всъщност всички в управлението слушаха Аника. Дори Мелберг не смееше да ѝ възразява.

– Как си? Всичко наред ли е? Чувствате ли се добре в новото жилище? Разкажи ми!

Тя го гледаше строго и загрижено. За нейна изненада по лицето на Мартин се разля широка усмивка. Не можеше да си намери място от въодушевление:

– Ще ставам баща – съобщи той.

Очите на Аника плувнаха в сълзи. Не от завист или скръб, задето остана бездетна, а от чиста и неподправена радост заради щастието на Мартин.

– Честито! – засмя се тя и избърса търколилата се по бузата ѝ сълза. – Божичко, разревах се като някоя глупачка! – смути се тя, но видя, че и Мартин е развълнуван. – Кога очаквате бебето?

– В края на ноември.

Мартин отново се усмихна широко. Изглеждаше толкова щастлив, че сърцето на Аника се стопли.

– Значи, в края на ноември – повтори тя. – Ела да те прегърна, де!

Разтвори ръце, а Мартин я притисна в обятията си малко непохватно. Поговориха още малко за бъдещото щастливо събитие, после Мартин стана сериозен и усмивката му изчезна.

– Дали някога ще разплетем цялата тази история?

– Убийствата ли имаш предвид? – попита Аника и поклати скептично глава. – Не знам. Опасявам се, че този път Патрик се нагърби с непосилно бреме. Разследването е прекалено… мащабно – додаде тя замислено.

– И аз точно това си мисля – съгласи се Мартин. – Впрочем казаха ли защо с Йоста заминават за Удевала?

– Колегите оттам се обадили с информация за Елса Форшел. Патрик каза, че по-късно ще ни осведомят за повече подробности. Едно е сигурно: и Патрик, и Йоста изглеждаха силно съсредоточени.

Любопитството на Мартин се пробуди.

– Сигурно са разбрали нещо важно за Елса. Питам се какво…

– Следобед предстои да разберем – отвърна Аника.

Тя също очакваше с огромно нетърпение да научи защо Патрик и Йоста изхвръкнаха така внезапно от управлението.

– Да – кимна Мартин и се запъти към кабинета си.

Изведнъж го обзе силен копнеж по ноември.

Йоста и Патрик се върнаха след четири часа. Още щом влязоха в управлението, Аника разбра, че носят много важни новини.

– Ще се съберем в кухнята – обяви Патрик и влезе да остави якето в кабинета си.

След пет минути всички се явиха.

– Днес се случиха две много важни събития – обяви Патрик и погледна Йоста. – Първо, Йоста откри името Сигрид Янсон върху страницата, намерена до тялото на Елса Форшел. После получихме обаждане от Удевала и тъкмо се прибираме оттам. Пъзелът се подреди.

Той направи пауза, пийна вода и се облегна на кухненския плот. Всички приковаха поглед в устните му, очаквайки следващите му думи.

– През 1969 година Елса Форшел е предизвикала автомобилна катастрофа. Точно като Ян-Улув Першон, Расмус Улсон и Марит Каспершен, тогава Елса се е намирала под въздействието на алкохол и са я осъдили на една година престой в затвора. Другата кола е била управлявана от трийсетинагодишна жена, която е починала на място. В колата са се возели и две деца, но те оцелели като по чудо дори без драскотина. – Той направи пауза, за да увеличи ефекта от думите си: – Името на тази жена е Сигрид Янсон.

Колегите му дишаха на пресекулки. Йоста кимна доволен. Отдавна не се бе чувствал толкова удовлетворен от приноса си на работното място.

Мартин вдигна ръка, за да попита нещо, но Патрик му даде знак да изчака.

– Има и още. Първоначално полицаите помислили, че децата в колата са на Сигрид. Но после се оказало, че тя живее сама в покрайнините на Удевала в къщата на починалите си родители. Работела като продавачка в скъп бутик в града, винаги се държала възпитано и любезно с клиентите, но по думите на колегите ѝ в магазина се държала дистанцирано, нямала роднини и близки приятели. И определено нямала деца.

– Но… в такъв случай чии са били тези деца? – попита Мелберг и се почеса удивен по челото.

– Никой не знае. В полицията не е постъпвал сигнал от родители за изчезнали деца на тази възраст. Никой не потърсил малчуганите. Сякаш се появили от нищото. След като огледали дома на Сигрид, полицаите установили, че децата са живели при нея. Разпитахме полицай, присъствал на огледа, и той ни обясни, че в къщата имало отделна детска стая с играчки. Резултатите от аутопсията показали, че Сигрид Янсон никога не е раждала деца, а взетите кръвни проби потвърждават, че тя и двете деца не са роднини.

– Значи, разковничето е Елса Форшел – промърмори Мартин.

– Така изглежда – потвърди Патрик. – Явно злополуката, предизвикана от Елса, е отприщила серия от убийства. Ето защо убиецът е ликвидирал първо нея.

– Къде са децата сега? – Хана зададе въпроса, който занимаваше всички.

– Това трябва да разберем. Колегите от Удевала се опитват да издействат документите от социалните служби, но ще отнеме известно време.

– Затова продължаваме да работим въз основа на наличните данни. Но ключът към разплитането на случая е Елса Форшел. Трябва да се съсредоточим върху нея.

Всички излязоха от кухнята. Патрик помоли Хана да остане.

– Има ли нещо? – попита тя и Патрик получи поредното потвърждение, че е редно да поговори с нея. Хана изглеждаше много бледа.

– Седни за малко. Как се чувстваш? – попита той, докато я гледаше изпитателно.

– Горе-долу – тя сведе очи. – От няколко дни не ми е съвсем добре. Май имам температура.

– И на мен ми се струва, че не си здрава. Прибери се да си починеш. Няма смисъл да се правиш на силна, да стискаш зъби и да работиш болна. Отдъхни си малко, та после да се завърнеш с нови сили.

– Но разследването…

– Това е заповед – каза Патрик с престорено строг тон.

– Слушам, шефе – кимна Хана и с усмивка му отдаде чест. – Но преди това трябва да приключа нещо. Не се опитвай да ме спреш – додаде тя.

– Добре, ти решаваш. Довърши си работата и се прибирай, момиче!

Хана се усмихна вяло и излезе. Патрик я изпрати с угрижен поглед. Действително изглеждаше болна.

Той обърна лице към прозореца и постоя така няколко минути, без да мисли. През последните дни се случиха толкова много неща. Изясниха се толкова много въпроси, а най-голямото разкритие предстоеше тепърва. Патрик усещаше инстинктивно, че трябва възможно по-скоро да открият децата. Децата, появили се незнайно откъде и потънали вдън земя.

– Направо ти залепна! – Ана сияеше от радост.

Ерика и сама видя, че сестра ѝ е права. След няколко корекции щеше да изглежда великолепно. Натрупаните по време на бременността килца най-сетне се стопиха, а промяната на хранителния режим се отрази благотворно и на настроението, и на самочувствието ѝ.

– Ще бъдеш толкова красива! – възхити се Ана.

Ерика се засмя: сестра ѝ изглеждаше по-ентусиазирана и от самата нея. Докато двете обсъждаха роклята, Мая спеше в детското си столче на задната седалка.

– Притеснявам се за Патрик – призна Ерика и усмивката ѝ помръкна. – Напоследък дъх не може да си поеме от задачи. Дали ще успее да се наслади на сватбата?

Ана я погледна. Видимо премисляше нещо. Накрая реши:

– Уж трябваше да е изненада, но се разбрахме да не организираме ергенско и моминско парти. Моментът не е подходящ за подобни глупости. Вместо парти ви запазихме стая в Големия хотел за нощта преди сватбата. Тъкмо ще се настроите за голямото събитие. Надявам се, че този вариант ще ти допадне повече – колебливо отбеляза Ана.

– Божичко, вие сте истински съкровища! И толкова съобразителни! Наистина в момента на Патрик никак не му е до ергенски партита. Тъкмо ще се поотпуснем преди големия ден, че в събота сигурно няма да подвием крак.

– Права си – изсмя се Ана с облекчение, задето сестра ѝ прие идеята толкова ентусиазирано.

– Знаеш ли какво реших? Да се поразровя из миналото на майка ни – Ерика изведнъж смени темата.

– И по-конкретно?

– Ами… да проуча родословното ѝ дърво. Може някои неща най-после да ми се изяснят.

– Наистина ли смяташ, че има смисъл? – усъмни се Ана. – Прави каквото искаш, но майка ни никога не е проявявала сантименталност и според мен това е единствената причина да не е пазела нито снимки, нито други вещи за спомен от родителите си. Затова и никога не ни е разказвала за детството си. Вероятно си спомняш, че не проявяваше никакво желание да ни снима като деца.

Ана се засмя с горчивина. Ерика се учуди: сестра ѝ винаги даваше вид, че емоционалната студенина на майка им не я уязвява.

– Не си ли поне малко любопитна? – попита Ерика и изгледа крадешком Ана, която се взираше през страничния прозорец на колата.

– Не – лаконично отвърна Ана след кратко, но изобличаващо колебание.

– Не ти вярвам. Пък и твърдо съм решила да се поразровя. От теб зависи дали искаш да те държа в течение на откритията си, или не.

– Ами ако не откриеш нищо особено? – Ана се обърна към сестра си. – Ако се окаже, че майка ни е израснала в нормално семейство, с нормални родители, и няма друго обяснение за поведението ѝ към нас, освен липсата на интерес. Какво ще правиш тогава?

– Ще живея с тази мисъл – прошепна Ерика. – Както толкова много години.

Останалата част от пътуването прекараха в мълчание, всяка погълната от мислите си.

Патрик прегледа списъка за трети път, като се мъчеше да не поглежда непрекъснато към телефона. При всяко позвъняване се надяваше колегите от Удевала да са открили повече информация за децата. Ала напразно.

Остана разочарован и от огледа на списъка със собственици на испански хрътки в Швеция: бяха пръснати из цялата страна, но нито един не живееше близо до Танумсхеде. Патрик осъзнаваше, че е проява на прекален оптимизъм да очаква бързи резултати, но въпреки това таеше надежди. За всеки случай пак прочете имената за четвърти път – сто петдесет и девет души. Най-близко живеещият се намираше в околностите на Тролхетан. Патрик въздъхна. След откритията от последните няколко дни почти забрави, че голяма част от работата му се състои от отегчителни и отнемащи много време задачи. Взираше се в картата на Швеция, закачена на стената. Топлийките сякаш го гледаха втренчено и го предизвикваха да схване закономерността, модела, който чертаят.

Пет топлийки, пет места, пръснати в долната половина на дългата Швеция. Защо убиецът се мести от град на град? Заради работа? За удоволствие? Или го прави с цел да заблуди разследващите органи, да отвлече вниманието им, докато всъщност издайническото звено се крие другаде? На Патрик последната версия му се струваше малко вероятна. Нещо му подсказваше, че отговорът на загадката се крие в географската карта: убиецът следва модел, който се определя от местоположението на жертвите. Патрик подозираше, че убиецът в момента се намира в Танумсхеде или в района. Това предположение не се базираше на факти, а на интуиция, но той непрекъснато оглеждаше хората по улицата. Дали не е този? Или онзи? Дали зад анонимната маска на привидна дружелюбност не се крие психопат?

Патрик въздъхна. След като почука няколко пъти на вратата, без да получи отговор, Йоста влезе в кабинета му без покана.

– Аз… ъъъ… – подхвана възрастният полицай и седна. – Откакто вчера разбрах за децата, из главата започна да ми се върти една идея… – той се потупа с пръст по слепоочието. – Сигурно си въобразявам, защото звучи почти абсурдно, но…

Той мънкаше под нос и Патрик едва се овладя да не се пресегне над масата и да го разтърси, та да го накара най-сетне да изплюе камъчето.

– Сетих се за една случка от 1967… Тогава бях млад полицай във Фелбака и в началото на есента…

Раздразнението на Патрик растеше с всяка секунда. Как е възможно човек да е толкова обстоятелствен! Йоста все пак продължи:

– Нямах почти никакъв стаж. Не щеш ли, в управлението постъпи сигнал за две удавили се деца. Близнаци, на три години. Живеели с майка си на остров Калвьо. Бащата починал няколко месеца по-рано – и той от удавяне. Ледът се пропукал под краката му. Майката се пропила. През злополучния ден – през март, ако не ме лъже паметта – тя отишла с лодка до Фелбака и оттам тръгнала с кола за Удевала по работа. На връщане в морето се извила буря и според показанията на майката лодката се обърнала и децата потънали във водата. Тя преплувала до брега и извикала помощ по радиостанцията.

– Аха – кимна Патрик. – И защо се сети за този инцидент точно сега, докато търсим информация за децата в колата на Сигрид Янсон? Нали близнаците на тази жена са починали? Няма логика да са същите, защото Янсон е катастрофирала две години по-късно.

– Докато разследвахме как е станала злополуката, се появи свидетелка… – Йоста преглътна с мъка, но продължи: – Тя твърдеше, че майката на децата – Хеда Шеландер – се е качила в лодката сама.

Патрик помълча известно време.

– Защо никой не се поразрови и не стигна до дъното на тази история?

По лицето на Йоста се изписа разкаяние.

– Свидетелката беше възрастна жена – обясни накрая той. – Малко смахната. По цели дни висеше с бинокъл на прозореца и непрекъснато разправяше разни врели-некипели.

Патрик повдигна въпросително вежда.

– Виждала морски чудовища – поясни Йоста, а лицето му придоби още по-потиснат вид.

Честно казано, той често си спомняше за този случай. Мислеше за близнаците, чиито тела така и не изплуваха. Ала всеки път се стараеше да прогони тези мисли и да си внуши, че в трагичния инцидент няма нищо загадъчно.

– Срещнах се с майката на децата – Хеда. По всичко личеше колко е отчаяна и съкрушена от случилото се. Нямах причина да не ѝ повярвам.

Последните му думи заглъхнаха. Йоста не смееше да погледне Патрик.

– Какво стана с нея? С майката?

– Нищо. И до днес продължава да живее на острова. Почти не идва в града. Носят ѝ храна и алкохол. Блазни я най-вече второто.

Изведнъж на Патрик му просветна:

– Говориш за прословутата Хеда на Калвьо, нали?

Сам не разбираше как досега не включи. Не беше чувал за двете деца на Хеда. Знаеше само, че я сполетели две големи трагедии и оттогава започнала да пие на провала.

– И подозираш…

– И аз не съм сигурен какво точно подозирам – вдигна рамене Йоста. – Но ми се струва странно съвпадение. А и възрастта на децата в колата на Сигрид Янсон отговаря на възрастта на близнаците…

Той млъкна и остави Патрик сам да си направи изводите.

– Ще отидем да поговорим с Хеда – заключи Патрик.

Йоста кимна.

– Предлагам да вземем моята лодка – Патрик стана.

Йоста седеше с наведена глава.

– Минали са много години, Йоста – опита се да го окуражи Патрик. – На твое място вероятно и аз щях да постъпя по същия начин. А и решението дали да продължите да дълбаете по случая не е било твое.

Йоста се съмняваше, че Патрик би проявил същата пасивност. Обвиняваше се, задето не настоя пред тогавашния си началник да се поразровят още. Но стореното – сторено. Нямаше смисъл да го предъвква.

– Болна ли си? – Лаш седна на леглото с угрижено лице и попипа челото ѝ. – Ама ти гориш! – установи и придърпа одеялото до брадичката ѝ.

Хана усещаше как я побиват ледени тръпки, но същевременно се потеше от горещите вълни, които я обливаха.

– Остави ме на мира – промълви и с мъка се обърна на хълбок.

– Искам само да ти помогна – обидено се оправда той и отдръпна ръката си.

– Достатъчно ми помогна – горчиво процеди Хана, докато зъбите ѝ тракаха.

– Обади ли се в управлението, че си болна?

Лаш седна с гръб към нея и се загледа през балконската врата. помежду им бе настъпило отчуждение: все едно всеки се намираше на отделен континент. Нещо стискаше сърцето на Лаш. Страх? Страх, но толкова силен и всепроникващ, че не си спомняше кога за последно изпита подобно усещане. Пое си дълбоко въздух.

– Ако се съглася да имаме дете, това ще промени ли нещо?

Тракането спря за малко. Хана се надигна с мъка от възглавницата, но не отметна одеялото. Трепереше толкова силно, че Лаш усещаше как леглото вибрира. Връхлетя го неконтролируема тревога – толкова осезаема, че почти материална. Винаги когато Хана се чувстваше зле, той се сриваше. Несгодите, които сполетяваха него самия, изобщо не го безпокояха.

– Ще промени всичко – прошепна тя и го погледна с трескавите си очи. – Всичко – повтори, ала след малко добави: – Или не?

Той пак ѝ обърна гръб и плъзна поглед към пок-рива на съседната къща.

– Ще промени, разбира се – увери я той, макар сам да не си вярваше. – Ще промени.

Обърна се. Хана спеше. Дълго я гледа. После излезе на пръсти от спалнята.

– Ориентираш ли се? – Патрик се обърна към Йоста, който пое управлението на лодката.

– И със затворени очи ще намеря пътя – увери го колегата му.

Пътуваха мълчаливо. Когато завързаха лодката за стария напукан пристан до Калвьо, лицето на Йоста бе придобило пепелявосив оттенък. За трийсет и шестте години, изминали от посещението му в дома на Хеда, Йоста бе идвал на острова много пъти, ала винаги в ума му изплуваше разговорът с майката на изчезналите загадъчно деца.

Двамата мъже бавно тръгнаха към къщата, която се намираше във високата част на Калвьо. Очевидно отдавна никой не се бе грижил за имота. Около малката ливада растяха всякакви треви и бурени. Иначе докъдето им стигаше погледът, се виждаше само гранит, а при по-внимателно вглеждане в пукнатините се забелязваха остатъци от растения, които чакаха топлината да ги събуди. Къщата беше бяла и олющена. Под свляклата се мазилка личеше сиво, обрулено от ветровете дърво, а керемидите, налепени накриво, на места бяха изпадали като зъби от старческа уста.

Йоста събра кураж и почука на вратата. Никакъв отговор. Той почука отново – този път по-силно.

– Хеда?

Удари с юмрук по вратата, но след като и това не даде резултат, пробва дали не е отключена. Тя се отвори без съпротивление.

Щом прекрачиха прага, и двамата машинално закриха устата си с ръка, за да се предпазят от острата смрад. Вонеше като в свинска кочина. Върху пода се търкаляха всякакви отпадъци: остатъци от храна, стари вестници, но най-вече празни бутилки.

– Хеда? – извика Йоста и предпазливо тръгна по коридора. – Ще я потърся – обясни той, а Патрик само кимна.

Умът му не стигаше как е възможно човек да живее в такива условия. След няколко минути Йоста се върна и кимна на Патрик да го последва.

– В леглото е. Напълно е изтощена. Трябва да опитаме да я посъживим. Ще направиш ли кафе?

Патрик се огледа безпомощно в кухнята. Накрая все пак успя да намери буркан с нескафе и празна тенджера, малко по-чиста от останалите кухненски съдове.

– Ето, ето… Влез тук.

Йоста домъкна в кухнята същество, което смътно напомняше жена. От устата ѝ се чуваше неразбираемо ломотене. Хеда едва-едва влачеше краката си към стола, който Йоста бе предвидил за нея. Най-сетне се свлече на стола, опря глава на ръцете си и захърка.

– Хеда, стига ти толкова сън! Събуди се! – Йоста внимателно разтърси рамото ѝ, но тя не реагира. Той посочи тенджерата, където водата вече вреше: – Патрик, трябва ѝ кафе.

Патрик веднага се втурна да налее от тонизиращата напитка. Избра чашата с най-приличен вид. Нямаше никакво желание да налее и на себе си.

– Хеда, налага се да поговорим.

В отговор тя само промърмори нещо неразбираемо. После се надигна, олюля се на стола и се опита да съсредоточи погледа си върху двамата мъже.

– Ние сме от полицейското управление в Танумсхеде: Патрик Хедстрьом и Йоста Флюгаре. С теб се познаваме отпреди.

Йоста се стараеше да изговаря старателно всяка дума. Направи знак на Патрик и той да седне при тях. Шарката на мушамата, някога бяла с малки розички, почти не личеше заради наслоилите се остатъци от храна, трохи и мазни петна. Точно толкова трудно беше да си представи човек и как някога е изглеждала Хеда. Злоупотребата с алкохол беше съсипала кожата ѝ – грапава и сбръчкана, покрита с мазен слой. Косата ѝ – някога руса – сега беше сива и събрана на опашка. Явно отдавна не я беше мила. Изпокъсаната ѝ жилетка стоеше опъната по тялото ѝ: вероятно я бе купила преди много години, когато е била доста по-слаба.

– Какво, по… – по-нататък думите ѝ станаха неразбираеми.

Хеда непрекъснато се олюляваше на стола.

– Пийни си малко кафе – подкани я меко Йоста и избута чашата към нея, та Хеда да я види.

Жената се подчини и вдигна с треперещи ръце малката чаша. Изгълта течността на един дъх и блъсна чашата настрани. Патрик я улови точно преди да се плъзне по ръба на масата.

– Искам да поговорим за инцидента – подхвана Йоста.

Хеда повдигна глава с мъка и присви очи към него. Патрик реши да си мълчи и да остави Йоста да води разговора.

– За инцидента ли? – попита Хеда.

Тялото ѝ вече не се клатеше така заплашително на стола.

– За деня, когато близнаците се удавиха – Йоста прикова поглед в нея.

– Не ми се говори за това – изломоти тя и махна отбранително с ръка.

– Трябва – настоя Йоста, но със същия мек тон.

– Удавиха се. Всички се удавиха. Знаете ли… – Хеда вдигна показалец, – знаете ли, първо се удави Готфрид. Отиде да лови пъстърва и го намериха чак след седмица. Седем дни го чаках, но още на смрачаване същия ден знаех, че няма да се прибере при мен и децата.

Тя изхълца. Беше се върнала в нелекото си минало.

– На колко години бяха тогава децата? – попита Патрик.

За пръв път, откакто влязоха в дома ѝ, Хеда погледна Йоста.

– Кои деца? – попита объркано тя.

– Близнаците – отвърна Йоста. – На колко години бяха тогава близнаците?

– На две и половина. Истински разбойници… Справях се с тях само с помощта на Готфрид. А когато той… – гласът ѝ отново се изгуби. Хеда се огледа. Погледът ѝ спря върху един от кухненските шкафове, тя стана, довлече се дотам, отвори го и извади бутилка водка.

– Ще си сръбнете ли и вие? – Тя вдигна бутилката. Двамата мъже поклатиха глава, а тя се разсмя: – Добре, че не искате, защото не черпя никого с алкохол.

Смехът ѝ звучеше като кудкудякане. Тя занесе водката до масата и седна. Изобщо не потърси чаша, а направо надигна бутилката. Само гледката накара Патрик да усети парене в гърлото си.

– На колко години бяха близнаците, когато се удавиха? – попита пак Йоста, но Хеда изобщо не го чу.

Взираше се пред себе си с невиждащи очи.

– Изглеждаше толкова изискана – промърмори тя. – С перлена огърлица, палто и така нататък. Елегантна дама…

– Коя? – попита Патрик. Любопитството му се пробуди. – Коя е тази дама?

Хеда обаче вече беше забравила какво е казала.

– На колко години бяха близнаците, когато се удавиха? – повтори още по-отчетливо Йоста.

Хеда се обърна към него, докато пак се канеше да надигне бутилката.

– Близнаците са се удавили?

Тя отново започна да се налива с водка. Йоста погледна красноречиво Патрик, а той се наведе нетърпеливо напред.

– Близнаците не са се удавили, нали? Какво стана с тях?

– Как така не са се удавили? – В погледа ѝ се появи страх. – Удавиха се, разбира се, удавиха се…

Тя пак отпи и погледът ѝ съвсем се премрежи.

– Какво се случи всъщност, Хеда? Децата удавиха ли се, или не? – Йоста си даваше ясна сметка колко отчаяно звучи.

Хеда обаче потъна още по-дълбоко в умопомрачението си и само поклати глава.

– Едва ли ще изкопчим повече от нея – Йоста погледна Патрик със съжаление.

– Прав си. Какво ще кажеш да пробваме нещо друго? Например да огледаме къщата.

Йоста кимна и се обърна към Хеда, която отново бе отпуснала глава върху масата:

– Може ли да огледаме стаите, Хеда?

– Мммм – отвърна тя и заспа.

Йоста премести стола си до нея, за да е сигурен, че тя няма да се строполи на пода, и двамата с Патрик се заеха да оглеждат къщата.

Час по-късно не бяха открили нищо. Навсякъде се търкаляха само непотребни вещи и отпадъци. Патрик съжали, задето не си взе ръкавици. Имаше чувството, че цялото тяло го сърби от досега до толкова мръсотия. Ала никъде не откри детски играчки или дрехи. Хеда явно бе изхвърлила всичко. Думите ѝ за „елегантната дама“ не му даваха мира. Патрик седна до Хеда и внимателно я бутна, опитвайки се да я накара да се опомни. Главата ѝ се вдигна неохотно, отпусна се назад и чак след няколко минути успя да се задържи в изправено положение.

– Хеда, трябва ми отговориш. Елегантната дама ли взе децата ти?

– Бяха ужасно палави. А аз отидох до Удевала по работа. Исках да си купя пиячка, защото беше свършила – бръщолевеше тя и гледаше през прозореца как слънчевите лъчи блестят по водата. – Никак не ме слушаха. Едва издържах. А тя беше толкова изискана и мила. Мога да ги взема – така каза. И аз ѝ ги дадох.

Хеда погледна Патрик и за пръв път той различи в очите ѝ чувство: дълбоко стаена болка и непосилна вина, която единственото алкохолът може да удави.

– После се разкаях – продължи тя с насълзени очи. – Но не успях да ги намеря. Търсех ли, търсех. Но бяха изчезнали. Дамата също. Онази с перлената огърлица. – Хеда одраска шията си с пръсти, за да покаже къде се е намирала огърлицата. – И нея я нямаше.

– Защо си излъгала, че децата са се удавили? – Патрик видя с крайчеца на окото си, че Йоста слуша разговора им от вратата.

– Срамувах се… Сигурно при нея им е било по-добре, но се срамувах…

Тя пак се загледа над водата. Помълчаха известно време. Умът на Патрик трескаво подреждаше новите обстоятелства по случая. Бързо съобрази, че „елегантната дама“ е Сигрид Янсон. По някаква причина, която вероятно никога нямаше да разберат, бе взела децата на Хеда.

Патрик се изправи бавно. Краката му се разтрепериха от мъката, която бе принуден да понесе. Йоста държеше нещо в ръка.

– Открих тази снимка под матрака ѝ. Това са близнаците.

Патрик взе снимката и я огледа: две деца на около две години, седнали в скута на родителите си. Изглеждаха щастливи. Явно снимката бе направена преди кончината на Готфрид; преди целият им свят да се сгромоляса. Патрик огледа внимателно детските личица. Къде ли бяха те днес? И дали един от тях се е превърнал в убиец? Кръглите лица не издаваха нищо. Хеда пак заспа до кухненската маса, а Патрик и Йоста излязоха да подишат чист въздух. Патрик внимателно прибра омазаната снимка в портфейла си. След като разплете случая, непременно ще я върне на Хеда.

Докато се връщаха с лодката, двамата мъже мълчаха. Ала този път тишината беше изпълнена с усещане за ужас и тъга. Тъга от мисълта колко уязвим е човешкият живот. Ужас от фаталните последствия от грешките, които човек може да стори. Патрик си представяше как Хеда броди като луда из Удевала в търсене на децата, които в пристъп на отчаяние, изтощение и алкохолен глад е оставила в ръцете на напълно непозната жена. Патрик ясно усещаше каква паника е връхлетяла майката, след като е осъзнала какво е направила. После отчаянието я е тласнало към лъжата, че близнаците са се удавили. Не си е признала грозната истина.

Чак след като Патрик завърза старата лодка на пристана в Бадхолмен, Йоста наруши мълчанието:

– Е, сега поне знаем какво се е случило.

Лицето му издаваше колко виновен се чувства. Патрик го потупа по рамото, докато се приближаваха към колата.

– Нямало е откъде да знаеш, Йоста.

Възрастният му колега не отговори, пък и Патрик не се заблуждаваше, че думите му ще внесат успокоение в душата на Йоста. С такъв товар върху съвестта човек трябва да се справи сам.

– Необходимо е бързо да разберем къде са попаднали близнаците – отбеляза Патрик, докато шофираше към Танумсхеде.

– От социалната служба в Удевала не се ли обадиха с някаква информация?

– Още не. Не е толкова лесно да изровиш данни отпреди толкова много години. Но все някъде из архивите на службата трябва да има сведения за тези деца. Не може просто да са изчезнали.

– Какъв кошмарен живот е живяла…

– Кой? Хеда ли? – попита Патрик, макар да разбра отлично кого има предвид Йоста.

– Да. Представи си какво е носиш такава вина години наред.

– Не е никак чудно, че е пиела, за да притъпи болката.

Йоста мълчеше, загледан през прозореца.

– Какво ще правим? – попита най-сетне той.

– Докато разберем къде са попаднали децата, ще работим по другите следи, с които разполагаме: Сигрид Янсон, кучешките косми, открити по тялото на Лилемур… Ще се опитаме да открием каква е връзката между градовете, където е действал убиецът.

Спряха пред управлението и с мрачни физиономии влязоха вътре. Патрик спря за миг на рецепцията и съобщи на Аника развитието по случая. После се усамоти в кабинета си, докато събере сили да уведоми и другите колеги.

Внимателно извади снимката от портфейла си. От пожълтялата хартия близнаците го гледаха непроницаемо.

Накрая тя склони: съвсем кратка разходка. Ще ги изведе навън – из големия, непознат свят, но само толкова. После ще се приберат веднага. В замяна той ще престане да я разпитва.

Той започна да кима разпалено. Изгаряше от нетърпение. Погледна сестра си. Тя също изглеждаше силно въодушевена от предстоящото пътешествие.

Той се питаше какво ли се крие отвъд гората. Една мисъл не му даваше покой. Дали ще срещнат другата жена – онази със суровия глас? Ще усети ли той пак познатата миризма в ноздрите си – миризма на сол и свежест? Ще почувства ли как лодката се люлее, как слънцето нагрява кожата му, ще види ли птиците, които кръжат над морето? Затрудняваше се да пресява очакванията и впечатленията си. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: тя ще ги заведе да видят света. Той беше готов да обещае, че повече никога няма да я разпитва. Едно пътуване му стига, не се съмняваше той. Само веднъж да зърнат какво се крие отвъд, за да знаят. Не искаше нищо повече. Само веднъж.

Тя отвори вратата на колата с мрачно изражение и ги пусна да се качат на задната седалка. После ги закопча с единия предпазен колан, поклати глава и седна зад волана. Той си спомняше, че избухна в пронизителен, истеричен смях, когато натрупаното напрежение най-сетне се отприщи.

Потеглиха. За миг погледна към сестра си и хвана ръката ѝ. Най-сетне поеха към непознатото.

Седнал пред компютъра, Патрик се взираше в списъка със собственици на испански хрътки. Съобщи на Мартин и Мелберг какво откриха с Йоста на остров Калвьо и помоли Мартин да се обади в управлението в Удевала и да пришпори малко колегите, защото информацията за изчезналите близнаци им трябваше спешно. Без нея не можеха да напреднат с разследването. Патрик разполагаше с цялата документация за катастрофата, предизвикана от Елса Форшел, но там липсваха сведения за двете деца от колата на Сигрид Янсон.

– Как върви? – Йоста надникна в кабинета.

– Зле – отвърна Патрик и захвърли химикалката настрани. – Докато не разберем нещо повече за близнаците, ще тъпчем на едно място.

Той въздъхна, прокара пръсти през косата си и ги преплете на тила си.

– Какво мога да направя? – попита услужливо Йоста.

Патрик се изненада. Възрастният полицай никога не молеше за допълнителна работа.

– Имам чувството, че чета имената в този списък за стотен път – призна Патрик. – Но не мога да открия нищо. Ще го прегледаш ли?

Патрик хвърли дискетата и Йоста я улови.

– Разбира се.

След пет минути Йоста се върна.

– Възможно ли е погрешка да си изтрил един ред? – попита той и изгледа критично Патрик.

– Да изтрия ред ли? Не. Защо?

– Когато съставих списъка, той включваше сто и шейсет имена. Сега са сто петдесет и девет.

– Попитай Аника. Тя направи таблицата с имената и адресите.

– Хмм… – промърмори скептично Йоста и се отправи към рецепцията.

Патрик стана и го последва.

– Ей сега ще проверя – каза Аника, след като разбра за какво става дума, и отвори документа с таблицата на компютъра си. – И аз си спомням, че имената бяха сто и шейсет – число, лесно за запомняне… Точно така – потвърди тя. – Сто и шейсет са.

– Не разбирам… – Йоста погледна дискетата в ръката си.

Аника я взе, пъхна я в компютъра си и отвори файла, за да го сравни с другия, който вече беше отворен. Маркерът на мишката спря върху липсващото име и нещо мигом щракна в главата на Патрик. Той рязко се обърна и хукна по коридора към кабинета си. Застана пред картата на Швеция, където с разноцветни топлийки бе отбелязвал къде е вилнял убиецът. Онова, което досега му бе изглеждало като неясна схема, изведнъж се избистри. Йоста и Аника го последваха и влязоха в кабинета му. Под смаяните им погледи Патрик започна да вади книжа от бюрото си.

– Какво търсиш? – попита Йоста.

Патрик не отговори. Продължи да хвърля листове върху пода. Най-после откри каквото търсеше. Изправи се с напрегнато изражение и се зачете в документа. От време на време спираше и забиваше нова топлийка върху картата. Постепенно всички места, отбелязани с една топлийка, се сдобиха с втора. След като приключи, Патрик се обърна към двамата си колеги:

– Вече всичко е ясно.