Прокоба

4

Дан най-сетне се реши на отдавна отлаганата стъпка и се свърза с брокер на недвижими имоти. Агенцията, спечелила доверието му, се намираше на отсрещната страна на улицата. Той събра кураж и набра номера, който виждаше всеки ден от кухнята си. Веднъж завъртели се, колелата набраха бързо скорост. Младият брокер предложи веднага да се отбие и да огледа къщата. Дан се съгласи, защото не искаше повече да отлага неизбежната продажба.

Мисълта да се раздели с къщата вече не го потискаше толкова. След всички разговори с Ана той знаеше в подробности какъв кошмар е преживяла с Лукас и изведнъж отчаяните му опити да задържи някаква си къща му се сториха… направо смешни. Какво значение има къде живее? Важното е да вижда дъщерите си, да ги прегръща, да им се радва, да разговаря с тях. Другото няма никакво значение. А колкото до брака му с Пернила, всичко свърши. Дан отдавна го знаеше, но се оказа неподготвен да посрещне последствията от краха на връзката им. Назря моментът за сериозни промени. Пернила си имаше свой живот, Дан – също. Той все пак се надяваше един ден двамата да възобновят приятелството, върху което някога се крепеше бракът им.

Мислите му се върнаха към Ерика. До сватбата ѝ оставаха два дни. Струваше му се много хубаво, че точно когато той решава да промени живота си, в нейния живот също настъпва промяна. Дан се радваше искрено на семейното ѝ щастие. Двамата се бяха разделили отдавна. Имаха връзка, но тогава бяха съвсем млади и съвсем различни от днес. И въпреки това приятелството им издържа. Дан от все сърце ѝ желаеше именно това: деца, любим човек, църковна сватба. Знаеше, че Ерика винаги си е мечтала за това, макар да не би го признала. Патрик беше идеалният мъж за нея. Двамата приличаха на земя и въздух. Ето така си ги представяше. Патрик стъпваше здраво по земята, беше стабилен, разумен, спокоен, докато Ерика все мечтаеше и се рееше из облаците, но благодарение на интелекта си не си позволяваше да се отнася съвсем в света на нереалното. Двамата си пасваха идеално.

Ана… Напоследък Дан често мислеше за нея. Ерика цял живот бе закриляла сестра си, защото я смяташе за слаба. Ерика възприемаше себе си като по-прагматичната от двете, а Ана – като мечтателката. През последните седмици, след като опозна по-добре Ана, Дан разбра, че е точно обратното. Всъщност Ана гледаше по-прагматично и реално на живота. Годините с Лукас я бяха научили да мисли трезво. Дан обаче беше забелязал, че Ана умишлено не изтръгва Ерика от заблудата ѝ. По-малката сестра явно разбираше, че Ерика има нужда да се чувства отговорна за щастието ѝ. В известен смисъл Ерика действително помагаше на Ана, но често подценяваше малката си сестра и се отнасяше към нея като към дете.

Дан стана и взе телефонния указател. Време е да започне да си търси апартамент.

В управлението цареше тягостна атмосфера. Патрик свика оперативка в кабинета на началника. Всички се взираха мълчаливо в пода, неспособни да проумеят необяснимото. С дружни усилия Патрик и Мартин донесоха телевизора и видеокасетофона. Още щом научи последните новости, Мартин си даде сметка какво му бе направило впечатление, докато бе гледал записа на предаването от вечерта, когато Лилемур бе изчезнала.

– Преди да предприемем каквото и да било, ще обсъдим всичко стъпка по стъпка – подхвана Патрик. – Нямаме право на грешки – додаде той и всички кимнаха в знак на съгласие. – Досетихме се, че има нещо гнило, когато открихме, че едно име липсва в списъка със собственици на испански хрътки. Йоста е съставил списък със сто и шейсет души, а Аника ги е вписала в таблица със съответните адреси. При нея имената също са наброявали сто и шейсет, но аз получих с едно по-малко. Беше изчезнало името на Туре Шоквист, живеещ в Толарп.

Никой не реагира и Патрик продължи:

– После ще ви обясня подробностите. Важното е, че така най-сетне успяхме да подредим пъзела.

Всички се досещаха какво следа. Мартин зарови лице в шепите си и затвори очи.

– Градовете, където убиецът е вземал жертви, ми се струваха познати отнякъде. Когато най-после се досетих откъде, бързо сглобих цялата картинка. – Патрик направи пауза и се прокашля. – Местопрестъпленията съвпадат с градовете, където е работила Хана. Бях прегледал подробно автобиографията ѝ, преди да я назначим при нас, но… – той разпери ръце и отстъпи думата на Мартин.

– Докато гледах видеозаписа от вечерта, когато е била убита Лилемур, нещо ме смути. А след като Патрик ми разказа за Хана… Предлагам да изгледаме заедно записа, за да не бъда голословен.

Мартин кимна на Патрик, а той натисна „play“. Двамата бяха подготвили нужната част от записа и само след няколко секунди на екрана се разрази ужасният скандал от злополучната вечер. Видя се как Мартин и Хана пристигат и Мартин отива да разпита Мехмет и другите участници. Камерата проследи как Лилемур се изгубва в мрака, отчаяна и без да подозира, че тича право в лапите на смъртта. После камерата бе заснела с приближение как Хана говори по мобилния си телефон. Патрик стопира кадъра и погледна по-младия си колега.

– Ето това ме е смутило, но го осъзнах чак преди няколко часа – обясни Мартин. – На кого е звъняла Хана в три посред нощ? В управлението нямаше други дежурни.

– Поискахме справка от мобилния оператор, чиито услуги ползва. Оказа се, че се е обадила на съпруга си Лаш.

– Но защо? – попита Аника, а объркването по лицето ѝ зарази и останалите.

– Помолих Йоста да провери имената на Хана и Лаш Крюсе в базата данни. Двамата не са съпрузи, а брат и сестра. Близнаци.

Аника задиша учестено. След като Патрик пусна тази бомба, настъпи зловещо мълчание.

– Хана и Лаш са изчезналите деца на Хеда – уточни Йоста.

– Още не сме получили данните от Удевала, но съм готов да се обзаложа, че близнаците на Хеда са били осиновени от семейство с фамилно име Крюсе.

– Значи, Хана се е обадила на Лаш? – попита Мелберг, който явно се затрудняваше да следи мисълта на колегите си.

– Да. А той вероятно е пресрещнал Лилемур по пътя. Възможно е дори Хана да е предупредила Барби да очаква Лаш да я вземе. Като психолог на предаването той е познавал участниците и те не са го възприемали като заплаха.

– Лилемур обаче е написала в дневника си, че един от хората в предаването ѝ се струва познат и я навежда на неприятни спомени. Този човек най-вероятно е Лаш. Лилемур го е видяла преди десет години, когато е убил баща ѝ. – Мартин смръщи вежди.

– Да, но не забравяй, че всъщност тя не си е давала сметка кое я плаши в Лаш и изобщо не е била сигурна дали го познава. А след скандала в читалището се е намирала в уязвимо състояние и е била готова да приеме помощ от всекиго, само и само да я отведе далеч от телевизионния екип и свадливите участници. – Патрик се поколеба, но продължи: – Макар да не разполагам с доказателства, склонен съм да вярвам, че именно Лаш е предизвикал скандала между участниците и Лилемур.

– Как така? – удиви се Аника. – Та той дори не е присъствал, нали?

– Права си, но преди оперативката прегледах отново протоколите от разпитите на участниците, защото си спомням, че нещо в показанията им ми се стори странно. Някой им е разказал как „Барби разпространява злобни клевети по техен адрес“. Нямам доказателства, но интуицията ми подсказва, че Лаш се е възползвал от беседата с всеки поотделно, за да посее семената на раздора. Лаш е разполагал с информация за интимния живот на всеки от участниците и те са му доверили много лични неща. Според мен е злоупотребил със служебното си положение, за да насъска всички срещу Лилемур и да ѝ причини неприятности.

– Но защо? – попита Мартин. – Откъде е можел да предположи, че събитията ще се развият точно така през онази вечер, а Лилемур ще хукне сама в тъмното?

– Нещата случайно са се развили в негова полза – съгласи се Патрик. – Открила се е подходяща възможност и Хана веднага я е използвала. Според мен Лаш е натопил Лилемур с идеята да насочи вниманието ѝ в посока, различна от подозренията ѝ откъде го познава. Лаш веднага е разбрал коя е и се е изплашил да не би тя да открие в негово лице убиеца на баща си. Затова е решил да притъпи бдителността ѝ. А когато обстоятелствата са се стекли в негова полза… Лаш е разрешил проблема веднъж завинаги.

– Лаш и Хана заедно ли са убивали всички тези хора? И защо?

– Още не знаем подробности. Най-вероятно Хана е подбирала имената и адресите на жертвите, защото работата ѝ в системата на полицията ѝ е осигурявала достъп до нужната информация.

– Но Хана не беше започнала работа при нас, когато Марит изгуби живота си – чу се възражение.

– Може с Лаш да са черпили информация за потенциални мишени и от вестникарските архиви – отбеляза Патрик. – Най-вероятно именно така са набелязали Марит. А колкото до въпроса защо, още нямам категоричен отговор. Мотивите за убийствата вероятно се крият в инцидента, когато Елса Форшел е блъснала автомобила, управляван от Сигрид Янсон, и е причинила смъртта ѝ. Тогава Хана и Лаш са се возели в колата. Сигрид ги е отвлякла като малки и ги е държала затворени в дома си повече от две години. Кой знае какви травми е нанесъл затворническият живот на крехката детска психика.

– Защо липсващото име в списъка те подсети за Хана? – полюбопитства Аника.

– Първо, именно тя ми предаде дискетата. В документа на компютъра ти фигурират сто и шейсет имена, а във файла на дискетата едно се губеше. Хана го е изтрила, защото е знаела, че има голям риск да си спомня, че съм го чувал от нейните уста. През първия работен ден при нас тя ми сподели, че с Лаш наела къща от някой си Туре Шоквист, който се преместил в провинция Сконе за около година. Затова, когато прочетох същото име във файла, подготвен от теб, Аника, и видях адреса срещу него – Толарп, – бързо навързах нещата. – Патрик направи пауза. – Исках непременно да обсъдим цялата фактология, довела до подозренията ми. Как ви се струва? Открихте ли пропуски в разсъжденията ми? Според вас разполагаме ли с достатъчно улики, за да предприемем наказателно преследване?

Всички кимнаха. Колкото и невероятно да звучеше, в думите на Патрик имаше безспорна, макар и стряскаща логика.

– Добре. Сега е много важно да действаме, преди Хана и Лаш да се усетят, че сме ги разкрили. Не бива в никакъв случай да разбират как са попаднали в дома на Сигрид Янсон, защото иначе я грози…

Той млъкна, защото Аника си пое пресекливо дъх.

– Какво има? – попита Патрик и забеляза с нарастващо безпокойство как цветът се отдръпна от лицето ѝ.

– Казах ѝ – прошепна задавено тя. – Хана ми се обади веднага след като се върнахте от Калвьо. Поспала малко и се чувстваше по-добре. Съобщи ми, че ще отсъства не повече от ден-два, и аз… аз… – Аника се запъна, но после събра смелост и погледна Патрик: – Исках да я държа в течение и ѝ казах какво сте открили. За Хеда.

Патрик запази мълчание за секунда, после отсече:

– Нямало е откъде да знаеш. Веднага тръгваме към острова! Бързо!

В управлението мигом настъпи трескаво оживление.

Докато спасителната лодка, собственост на бреговата спасителна служба, пореше вълните на път към остров Калвьо, Патрик усещаше как стомахът му се свива болезнено. Мъчеше се да ускори хода на плавателния съд със силата на мисълта си, но „Минлоис“ и без това се движеше с максимална скорост. Патрик се опасяваше, че ще закъснеят. Когато се метнаха в служебните коли и пуснаха сините буркани, за да стигнат безпрепятствено и бързо до Фелбака, получиха обаждане от собственик на лодка. Възмутен, човекът се оплака, че полицайка от участъка в Танумсхеде и непознат мъж конфискували неправомерно лодката му, и започна да нарежда колко недопустими са тези гангстерски привички на служители на реда. Зарече се да ги съди до дупка, ако забележи и най-малката драскотина по лодката си. Патрик затвори слушалката най-безцеремонно, без да го доизслуша. Нямаше време за губене: Лаш и Хана пътуваха към Калвьо, за да отмъстят на майка си.

Спасителната лодка попадна в яма между вълните и върху Патрик се изсипа порой от солени пръски. Изви се силен вятър. Повърхността на водата, сутринта гладка като езеро, се набразди и посивя. В главата на Патрик непрекъснато се разиграваха всевъзможни сценарии на случващото се на острова. Йоста и Мартин се бяха прибрали зад стъклените прегради, но Патрик имаше нужда да подиша свеж въздух, за да се съсредоточи върху онова, което предстоеше да заварят на Калвьо. А то със сигурност нямаше да е приятно.

След безкрайно пътуване, всъщност продължило едва пет минути, приближиха брега и забелязаха открадната лодка. Стоеше небрежно привързана за пристана. Кормчията Петер ловко и обиграно долепи лодката до брега, макар пристанът да беше съвсем малък. Без да се поколебае и за секунда, Патрик скочи на сушата, след него и Мартин. После двамата помогнаха на Йоста да слезе на пристана. Патрик се опита да убеди възрастния си колега да остане в управлението, но Йоста Флюгаре прояви изненадваща непреклонност и настоя да участва в акцията. Патрик отстъпи, но вече започваше да съжалява за направения компромис. Така или иначе, нямаше за кога да се разкайва.

Направи знак да се приближат към къщата. Тя изглеждаше измамно пуста и необитавана. Оттам не се чуваше дори звук. Освободиха предпазителите на пистолетите си и щракването отекна из целия остров. Промъкнаха се към къщата и се притаиха до стената. Отвътре Патрик чу гласове и предпазливо надникна през мръсните, опръскани със солена вода прозорци. Първо му се мярна само някаква сянка, но очите му постепенно привикнаха към тъмнината и той различи две фигури, които се движеха из кухнята. Гласовете им ту се усилваха, ту затихваха, но не се чуваше какво точно казват. Изведнъж Патрик се разколеба какво да предприемат. Все пак взе решение. Кимна красноречиво към вратата. Тримата предпазливо запристъпваха нататък. Мартин и Патрик застанаха от двете страни на вратата, а Йоста приклекна малко по-встрани.

– Хана? Аз съм, Патрик. Дойдох с няколко колеги. Всичко наред ли е?

Никакъв отговор.

– Лаш? Знаем, че си вътре със сестра си. Не правете глупости. Достатъчно хора пострадаха.

Тишина. Патрик започна да се изнервя, а ръката, с която стискаше пистолета, се изпоти.

– Хеда? Добре ли си? Дошли сме да ти помогнем! Лаш, Хана, не наранявайте Хеда! Постъпила е ужасно, но, повярвайте ми, вече е получила заслуженото наказание. Огледайте се в какви условия живее. Откакто ви е изгубила, не е видяла бял ден.

Отново не получи никакъв отговор и изруга наум. После неочаквано вратата се открехна. Патрик стисна по-здраво пистолета. Мартин и Йоста последваха примера му.

– Излизаме! – обяви Лаш. – Не стреляйте, иначе ще ѝ пръсна главата.

– Добре, добре – съгласи се Патрик, опитвайки се да звучи спокоен.

– Хвърлете оръжията така, че да ги виждам! – продължи Лаш.

Все още не се бе показал в зеещия процеп. Мартин погледна въпросително Патрик, той кимна и бавно пусна пистолета си на земята. Йоста и Мартин направиха същото.

– Ритнете ги настрани – глухо заповяда Лаш.

Патрик пристъпи напред и ритна трите пистолета. Те хвръкнаха над сипея.

– Сега се отдръпнете.

Отново се подчиниха и зачакаха напрегнато какво ще последва. Бавно, сантиметър по сантиметър, вратата се отвори широко и оттам се подаде не лицето на Хеда, както очакваше Патрик, а лицето на Хана. Тя все още изглеждаше отпаднала – по челото ѝ бяха избили капки пот, а очите ѝ блестяха трескаво. Погледът ѝ срещна погледа на Патрик. Той се чудеше как се остави да го заблуди така. Как бе успяла Хана да скрие гнилата си сърцевина зад фасадата на привидната нормалност? За секунда му се стори, че тя иска с поглед да му обясни причините за постъпката си, но после Лаш я бутна напред и Патрик видя пистолета, опрян в слепоочието ѝ: служебното ѝ оръжие.

– Отдалечете се! – просъска Лаш, а в очите му проблесна черна ненавист.

Погледът му сновеше неспокойно наляво-надясно. Лаш бе свалил маската си. Явно не издържаше повече да живее двойствен живот. Лудостта – или натрупаното озлобление, зависи какво име избере да му даде човек – в крайна сметка бе спечелила ожесточената битка с онази част от личността му, която копнееше за нормален живот с професия и семейство.

Полицаите отстъпиха още по-назад и Лаш мина покрай тях с Хана като щит. През процепа на вратата Патрик видя защо Лаш не бе извел Хеда. Тя седеше завързана за един стол. И нейната уста бе залепена с тиксо, оставило следи върху лицата на част от другите жертви. В средата на лентата зееше дупка, достатъчна да провреш гърло на бутилка. Хеда бе издъхнала, както бе живяла: с огромно количество алкохол в кръвта.

– Разбирам защо сте искали смъртта на Хеда, но защо погубихте толкова много други животи?

Патрик не се стърпя да зададе въпроса, измъчвал го в продължение на седмици.

– Тя ни отне всичко. Всичко, което имахме. Хана я видя случайно и веднага решихме какво ще направим. Онова, което опропасти живота ни, стана причина за кончината ѝ: алкохолът.

– За Елса Форшел ли говориш? Знаем, че двамата с Хана сте се возили в колата, когато Елса е предизвикала злополуката, довела до смъртта на Сигрид.

– Живеехме си добре – каза Лаш със слаб глас, докато отстъпваше заднишком към пристана. – Тя се грижеше за нас. Закле ни се да ни защитава.

– Сигрид ли? – попита Патрик и бавно запристъпва след Лаш и Хана.

– Не знаехме името ѝ. Наричахме я „мамо“. Тя така ни се представи: аз съм новата ви мама, каза. Живеехме си чудесно. Тя си играеше с нас, прегръщаше ни, четеше ни на глас.

– Приказката за Хензел и Гретел, нали? – Патрик видя с крайчеца на окото си, че Мартин и Йоста го следват крадешком.

– Да – потвърди Лаш и долепи устни до ухото на Хана: – Четеше ни на глас. Хана, спомняш ли си колко беше хубаво? Колко красива беше мама и колко прекрасно ухаеше? Спомняш ли си?

– Да – отвърна Хана и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Само това успяхме да запазим от нея: книгата. Искахме да покажем на тези негодници колко малко остава, след като съсипеш нечий живот.

– Но не сте се задоволили с отмъщението над Елса – отбеляза Патрик, без да изпуска Лаш от поглед.

– Толкова много хора допускат нейната грешка. Безброй… – гласът на Лаш заглъхна. – Във всеки град, където се установявахме, гъмжеше от виновници. Искахме да… прочистим света от тях.

– Като ликвидирате хора, които са причинили смърт, сядайки пияни зад волана?

– Да – усмихна се Лаш. – Само това ни даваше покой. Държахме да покажем, че няма да се примирим, няма да забравим. Не може да опропастиш нечие бъдеще и после просто… да загърбиш миналото.

– Както е направила Елса, след като е причинила кончината на Сигрид ли?

– Да – потвърди Лаш и очите му потъмняха от омраза. – Както направи Елса.

– А Лилемур?

Лаш и Хана почти стигнаха пристана и Патрик се чудеше какво ще правят, ако двамата престъпници откраднат спасителната лодка, която е много по-бърза. Стане ли така, полицаите никога няма да ги настигнат. Ала кормчията явно се бе сетил за тази вероятност и в момента се оттласкваше от пристана навътре в морето.

– Лилемур! – изсумтя презрително Лаш. – Безполезна глупачка! Точно като другите отрепки, с които трябваше да работя. Сетих се коя е по името и родния ѝ град. После бяхме длъжни да предприемем нещо.

– И затова си излъгал другите участници, че Лилемур е злословила по техен адрес, нали? За да всееш хаос и да отвлечеш вниманието ѝ от себе си.

– И теб си те бива – усмихна се Лаш и стъпи на пристана.

За секунда Патрик се поколеба дали да не се опита да го спре. Подозираше, че Лаш блъфира, вземайки Хана за заложница. Все пак двамата бяха действали заедно. Въпреки това обаче не посмя да се намеси. Нямаше оръжие. Лаш и Хана диктуваха положението.

– Аз се обадих на Лаш да го предупредя за Лилемур – обади се дрезгаво Хана.

– Знаем – увери я Патрик. – На видеозаписа се вижда, че говориш по телефона, но не разбрахме…

– Нямало е как да разберете – кимна тя с печална усмивка.

– Значи, след твоя сигнал Лаш е пресрещнал Лилемур по пътя.

– Да – потвърди тя и внимателно се качи на борда на лодката.

Хана седна на пейката, а Лаш отиде до извънбордовия двигател и завъртя ключа в стартера. Двигателят не реагира. Между веждите на Лаш се образува бръчка. Той опита отново. Чу се стържещ звук, но само толкова. Удивен, Патрик наблюдаваше безплодните опити на Лаш да потегли. Бегъл поглед към спасителната лодка, полюшваща се на разстояние от острова, му донесе нужното обяснение. Кормчията вдигна красноречиво резервоар в ръка и го размаха. Беше го откачил. Предвидливо момче излезе този Петер!

– Нямате бензин – установи Патрик със спокоен тон, макар вътрешно да се чувстваше напрегнат. – Не можете да избягате. Най-добре се откажете и гледайте никой да не пострада.

Патрик си даваше сметка колко банално звучи съветът му, но не му хрумваше нищо по-подходящо за случая.

Без да отговаря, Лаш отвърза лодката и я оттласна от мостика. Течението веднага я понесе.

– Никъде няма да стигнете – предупреди ги Патрик, докато обмисляше вариантите.

Не бяха много. При всички случаи трябваше да заловят Лаш и Хана. Без двигател двамата щяха да стигнат най-много до близките острови. Патрик реши да направи последен опит:

– Хана, по всичко личи, че ролята ти в убийствата е била второстепенна. Все още имаш възможност да се спасиш.

Тя мълчеше. Спокойно срещна погледа на Патрик и бавно хвана ръката на Лаш. Той още стискаше пистолета, но дулото вече не сочеше към слепоочието на сестра му, а към дъното на лодката. С все същото зловещо спокойствие Хана вдигна ръката му и насочи пистолета към главата си. Патрик видя как по лицето на Лаш първо се изписа изненада, а после – за секунда – ужас. Но нейното нечовешко спокойствие зарази и него. Хана му каза нещо. Той ѝ отговори, притегли я към себе си и тя отпусна глава върху гърдите му. После сложи показалец върху пръста му на спусъка и го дръпна. Патрик подскочи и чу учестеното дишане на двамата си колеги зад гърба си. Вцепенени, онемели от ужас, полицаите проследиха как Лаш внимателно седна на ръба на лодката, притиснал нежно в обятията си окървавеното бездиханно тяло на Хана. Лицето му бе опръскано с кръв, напомняща маскировъчна боя. Той ги погледна с все същото спокойствие – за последен път. После доближи дулото до слепоочието си и дръпна спусъка.

Тялото му падна зад борда заедно с Хана. Близнаците на Хеда потънаха в бездната, на която някога майка им ги бе обрекла.

Няколко секунди по-късно кръговете по повърхността на водата изчезнаха. Окървавената лодка се полюшваше над вълните. В далечината като насън Патрик видя лодки. Подкреплението пристигаше.

Още щом чу трясъка и всичко се превърна в ад, той знаеше, че е по негова вина. Тя се оказа права: той беше пълен неудачник. Не се вслуша в предупрежденията ѝ; не спря да пита, да се моли и да настоява, докато тя не се предаде. Звукът от сблъскващи се автомобили отстъпи пред отекваща гръмко тишина, а гърдите го боляха заради предпазния колан. С крайчеца на окото си видя, че сестра му се размърда. Не смееше да я погледне. Все пак събра смелост. Тя не беше пострадала. Той се бореше със сълзите, докато я слушаше как подсмърча. После тя избухна в пронизителен, истеричен плач. Чак тогава той се осмели да погледне към предната седалка. Тишината му подсказваше какво да очаква. Изведнъж вината го стисна здраво за гърлото. Той внимателно откопча колана и се наведе напред, изпълнен с ужасно предчувствие. Отдръпна се рязко и болката в гърдите му го прободе с двойно по-голяма сила. Очите ѝ го гледаха втренчено – мъртви и невиждащи. От устата ѝ течеше кръв. Беше попила в дрехите ѝ и ги бе обагрила в червено. Стори му се, че вижда упрек в угасналия ѝ поглед. Защо не ме послуша? Защо просто не ми позволихте да се грижа за вас? Защо? Защо? Видя ли сега какъв неудачник си?

Той изхлипа и отчаяно се опита да си поеме въздух, та в свитото му гърло да навлезе малко кислород. Някой дръпна дръжката на вратата отвън. Женско лице се вторачи ужасено в тях. Движенията на жената бяха някак странни, несигурни. Изведнъж го лъхна миризмата на другата, онази, която съществуваше само в спомените му. След като престана да се държи нежно, от нейната уста, кожа, от дрехите ѝ се носеше същият остър мирис. Непознатата – явно от другата кола – го издърпа от колата и заобиколи да извади и сестра му. Той я огледа и се постара да запомни лицето ѝ.

После ги засипаха с купчина странни въпроси.

„Откъде идвате?“ – питаха ги. „От гората“ – отговаряха те и се чудеха защо хората ги гледаха с разочарование и объркване. „Добре, но къде сте живели, преди да ви отведат в гората?“ Двамата със сестра му се взираха в питащия с недоумение. „От гората“ – повтаряха. Не знаеха какво друго да обяснят. Той действително си спомняше смътно за мириса на солена вода и за крясъците на птиците. Но не го каза. Защото единственото, което познаваше добре, беше гората.

Стараеше се и да не мисли за годините, изпълнени с въпроси. Ако тогава беше знаел колко студен и зъл е светът навън, никога нямаше да я моли да ги изведе отвъд гората. На драго сърце би останал в малката къща, с нея, със сестра си, в техния свят, който впоследствие му се стори толкова прекрасен в сравнение с другия. Ала съдбата му отреди да носи тежка вина. Сам предизвика нещастието. Преди не ѝ вярваше, че е неудачник, че несъзнателно привлича беди върху себе си и близките си. Той беше виновен, че животът в очите ѝ си отиде.

През следващите години сестра му се превърна в единствената му опора. Заедно, двамата се защитаваха от онези, които се опитваха да ги съборят и да ги направят грозни като околния свят. Но двамата бяха различни. През нощта, в мрака, те намираха утеха и успяваха да избягат от ужасите на деня. Кожата му се докосваше до нейната, докато дъхът им се смесваше.

Накрая намери начин да облекчи бремето на вината, тегнеща върху плещите му. А сестра му неизменно му помагаше. Винаги заедно. Винаги. Заедно.

Първите тактове от сватбения марш на Менделсон отекнаха в църквата. Патрик усети как устата му пресъхна. Погледна Ерика и едва преглътна напиращите в очите си сълзи. Колкото и да се вълнува, не бива да извърви разплакан пътя до олтара. Патрик се чувстваше невероятно щастлив. Стисна ръката на Ерика, а в отговор тя му се усмихна широко.

Онемя от красотата ѝ. Тази прекрасна жена е неговата бъдеща съпруга! За секунда си спомни първата си сватба – с Карин. Ала се чувстваше, все едно се жени за пръв път. Предишният му брак му се струваше като генерална репетиция, упражнение, подготовка преди тържествения момент, когато ще извърви пътя до олтара с Ерика и ще ѝ се врече да я обича в добро и лошо, докато смъртта ги раздели. Вратите към църквата се отвориха и двамата бавно тръгнаха, докато органистът свиреше, а гостите обръщаха усмихнати лица към тях. Патрик отново погледна Ерика и се усмихна още по-широко. Семплата ѝ рокля с дискретна бродерия върху белия плат ѝ стоеше безупречно. Косата ѝ, украсена с бели цветчета, беше събрана на кок, а от двете страни на лицето ѝ се спускаха кичури. На ушите ѝ блестяха перлени обици. Ерика изглеждаше ослепително. Сълзите напираха в очите му, но той пак ги преглътна. Няма да се разреве пред всички, я!

На пейките седяха приятели и роднини. Всички от управлението присъстваха. Дори Мелберг се бе изтупал в костюм и си бе направил специална прическа. С Йоста бяха дошли сами, а Мартин, който кумуваше на Патрик, доведе Пиа. Аника също дойде със съпруга си. Патрик се радваше, че всички се събраха. Онзи ден му се струваше невъзможно да се наслади на празника си. След като видя как Хана и Лаш потъват в бездната, го налегнаха непреодолима мъка и умора. Мисълта за сватба му се стори безкрайно далечна. Ала после се прибра, Ерика го зави грижливо и той спа цяло денонощие. А когато тя предпазливо му съобщи, че са им подарили нощувка с вечеря в Големия хотел и го попита дали има желание да се възползват от подаръка, той усети, че се нуждае точно от това: да остане сам с Ерика, да вечеря с нея, да заспи в обятията ѝ, да говори, говори, говори…

И днес Патрик се чувстваше напълно готов за големия ден. Всичко мрачно и лошо остана далеч в миналото. Днешният празник прогони болезнените преживявания.

Застанаха пред олтара и церемонията започна. Отец Харалд говори за любовта като търпение и нежност, за Мая, за обичта между Патрик и Ерика. Намираше точните думи, с които да опише самите тях и плановете им за бъдещия им съвместен живот.

Когато чу името си, Мая реши, че вече не ѝ се стои в скута на баба ѝ, и поиска да отиде при мама и тате, които – по необяснима причина – стояха най-отпред в тази странна къща, облечени в особени дрехи. Кристина се опита да попречи на малката да се отскубне, но Патрик ѝ кимна и тя пусна внучката си да допълзи до родителите си. Патрик вдигна Мая на ръце и сложи халката на пръста на Ерика. После двамата младоженци се целунаха, а Мая зарови лице в техните, въодушевена от забавната игра. В този миг Патрик се почувства като най-богатия мъж на света. Сълзите рукнаха от очите му и този път той не се опита да ги спре. Опита се дискретно да ги избърше в роклята на Мая, но осъзна, че така няма да заблуди гостите. Какво пък! Когато Мая се роди, той плака като дете. Защо да не си го позволи и на сватбения си ден?

Докато младоженците излизаха от църквата, Мартин взе Мая. Патрик и Ерика изчакаха всички да минат през вратата и после се появиха на стълбите. Над главите им полетя дъжд от оризови зърна, а фотоапаратите щракаха ли, щракаха. В очите му отново избиха сълзи. Той ги остави да текат свободно по бузите му.

Изтощена до краен предел, Ерика отпусна крака и размърда пръсти, най-после освободени от хватката на официалните обувки с висок ток. Как само я боляха краката! Но остана много доволна от сватбения ден. Венчавката мина прекрасно, в хотела им поднесоха превъзходна вечеря, а неколцина гости станаха и с чаша в ръка поздравиха тържествено младото семейство. Ерика се трогна най-силно от речта на Ана. По-малката сестра на няколко пъти млъкна, за да овладее гласа и сълзите си, докато с вълнение разказваше колко обича Ерика. Наред със сериозните признания Ана сподели и няколко весели истории от детството им. После накратко спомена за трудния епизод в живота си и благодари на Ерика, задето е била не само нейна сестра и майка, а и най-добра приятелка. Прочувственото слово на Ана трогна Ерика до сълзи и тя дискретно избърса очи с края на салфетката си.

След като приключиха с вечерята, започнаха танците. Ерика малко се притесняваше как ще приеме Кристина сватбената организация, но за нейна изненада свекървата беше сред най-активните на дансинга. Кристина си партнираше особено добре с бившия си съпруг Лаш, бащата на Патрик. След като се поумори, седна да пийне ликьор и да си побъбри с Битан, настоящата приятелка на Лаш. Ерика се чудеше да вярва ли на очите си.

Булката изчака краката ѝ да поотпочинат и реши да излезе на чист въздух. В помещението стана горещо и влажно и ѝ се прииска да се поразхлади. С кисела гримаса отново пъхна крака в обувките си, но точно преди да се изправи, усети топлата ръка на Патрик върху рамото си.

– Как се чувства скъпата ми съпруга?

Ерика вдигна очи към любимия си и хвана ръката му. Той изглеждаше щастлив, но фракът му се бе поизмачкал след няколко кръгчета с Битан на дансинга. Ерика установи с усмивка, че желанието му да танцува далеч надминава уменията му, но Патрик определено заслужаваше адмирации заради ентусиазма си.

– Ще изляза на въздух. Ще дойдеш ли? – попита Ерика и се опря на него, защото болката отново прониза краката ѝ.

– Ще те последвам и накрай света – произнесе тържествено Патрик.

Ерика забеляза, че си е пийнал повечко. Добре поне, че после ще спят в хотела.

Излязоха на двора, застлан с каменни плочи. Патрик отвори уста, но Ерика сложи показалец пред устните си, защото нещо привлече вниманието ѝ. Направи знак на Патрик да я последва и двамата внимателно запристъпваха нататък. Определено не се движеха безшумно: Патрик се кискаше в шепи и едва не събори една саксия, но мъжът и жената, които седяха прегърнати в тъмния ъгъл на двора, изглеждаха напълно обсебени един от друг.

– Кои са тези, дето се натискат? – прошепна театрално Патрик.

– Шшшт! – Ерика също едва сдържаше смеха си.

Шампанското и хубавото вино я замаяха бързо. Тя направи още крачка напред, спря и се обърна към Патрик. Той обаче изобщо не очакваше подобна маневра и се блъсна в нея. И двамата избухнаха в задавен смях.

– Хайде да се връщаме! – прошепна тя.

– Не и преди да разберем кои са – възрази Патрик и проточи врат, но не успя да види лицата на двамата влюбени.

– Идиот! Това са Дан и Ана.

– Дан и Ана ли? – смая се Патрик. – Не знаех, че се интересуват един от друг.

– Мъже – изсумтя презрително Ерика. – Вие никога нищо не забелязвате! Наистина ли не ти е направило впечатление колко си паснаха? Аз знаех накъде вървят нещата, преди самите те да се усетят!

– И ти нямаш нищо против? – притеснено попита Патрик и се олюля, докато се връщаха в хотела. – Все пак той е бившето ти гадже, а тя ти е сестра…

Ерика погледна през рамо двамата влюбени, забравили за целия свят.

– Да имам нещо против ли? Ни най-малко! – усмихна се Ерика. – Радвам се, че се събраха!

После тя изведе съпруга си на дансинга, захвърли неудобните обувки и затанцува боса. След полунощ по традиция група „Гараж“ изпълниха парчето „Wonderful Tonight“ като специален поздрав за младоженците, след който да закрият вечерта. Ерика се сгуши в обятията на Патрик, отпусна блажено буза на рамото му и затвори очи.

Сватбата на Патрик мина много приятно. Хубава храна, безплатен алкохол… Освен това Мелберг успя да впечатли гостите с уменията си на дансинга. Показа на новобранците как се танцува. Нито една от жените обаче не можеше да се закачи и на малкия пръст на Росмари. Тя му липсваше през цялото време, но Мелберг не можеше да я вземе със себе си, без да е предупредил Патрик. Затова се утешаваше с мисълта, че тази вечер ще наваксат пропуснатото. Мелберг отново експериментира в кухнята и остана доволен от резултата. Отново извади финия порцеланов сервиз и запали свещи. Очакваше с нетърпение вечерта, а идеята, хрумнала му, докато превеждаше парите в банката, му се струваше повече от брилянтна. Вероятно малко избързваше, но двамата с Росмари не бяха в първа младост. На тези години намериш ли любовта, няма закога да се бавиш.

Мелберг внимателно обмисли как да ѝ обясни празничната подредба на масата и специалното меню. Ще ѝ каже, че иска да отбележат подобаващо покупката на общо жилище. Така ще приспи подозренията ѝ. Беше решил да използва десерта – шоколадов мус – като скривалище за голямата изненада, която ѝ бе подготвил: годежен пръстен. Купи го в петък и се канеше да ѝ го поднесе заедно с въпроса, който никога не бе задавал на жена. Мелберг изгаряше от нетърпение да види физиономията ѝ. Когато избираше пръстена, изобщо не гледаше цената: само най-доброто беше достойно за бъдещата му съпруга. Представяше си колко ще ѝ хареса пръстенът.

Погледна часовника. Седем без пет. До идването ѝ оставаха пет минути. Сети се, че трябва непременно да ѝ извади ключ за жилището си. Не е редно годеницата му да звъни на вратата като гостенка.

В седем и половина Мелберг беше почти сигурен, че Росмари лежи мъртва в някоя канавка. Представи си как малката ѝ червена кола се блъска право в камион или в един от онези чудовищни, но удивително популярни сред шофьорите джипове, които помитат всичко, изпречило се на пътя им. Дали да не се обади в болницата? Докато сновеше неспокойно от стая в стая, Мелберг изведнъж се сети да ѝ звънне по мобилния телефон. Шляпна се по челото: защо не му хрумна по-рано? Въведе номера по памет, но се намръщи, защото операторът отсече: „Набрали сте несъществуващ номер“. Той опита отново. Сигурно е пропуснал някоя цифра. Операторът повтори същото. Странно. Ще звънне на сестра ѝ да провери дали Росмари не се е забавила у тях. Неочаквано Мелберг се сети, че Росмари изобщо не му е казвала нито името, нито номера на сестра си, която по нейни думи живеела в Мункедал. Започна да го гложди съмнение. Той го прогони, отказа да го приеме, но изведнъж случилото се в банката тръгна на забавен каданс в ума му. Двеста хиляди. Преведе двеста хиляди на сметка в Испания, която Росмари му даде. Двеста хиляди. Пари, достатъчни за апартамент. Мелберг вече не смогваше да пъди надалеч подозренията си. Обади се на бюро „Справки“, продиктува името ѝ и попита разполагат ли с неин телефонен номер или актуален адрес. Служителката на линия не откри абонат с такова име. Мелберг отчаяно се опита да си спомни дали бе виждал някакво доказателство, че Росмари се казва именно както се представя. Лична карта например. Горчивата истина беше, че той не знаеше как се казва, къде живее и коя е, ала бе превел двеста хиляди крони на нейна сметка в Испания.

С походката на сомнамбул Мелберг отиде до хладилника, извади нейната порция шоколадов мус и седна до празнично подредената маса. Бавно бръкна в чашата и извади пръстена. Подържа го с два пръста. После бавно го остави на масата и подсмърчайки, започна да яде муса.

– Денят мина страхотно.

– Ммм – съгласи се Патрик и затвори очи.

Двамата решиха да поотложат сватбеното си пътешествие с още няколко месеца и после да заминат с Мая за Тайланд. И все пак не им се искаше веднага след сватбата да се върнат към ежедневието си. В неделя спаха до късно, пиха много вода и обсъждаха как мина съботата, а в понеделник Патрик си взе почивен ден, за да разпуснат и да се отдадат на впечатленията от сватбата, преди пак да хлътнат в спиралата на всекидневието. Никой в управлението не възрази Патрик да отсъства, защото през последните седмици той работи неуморно. И сега двамата с Ерика се гушкаха на дивана. Адриан и Ема бяха на детска градина, а Ана заведе Мая при Дан, за да осигури малко спокойствие на двамата младоженци. На Ана, разбира се, не ѝ беше нужно оправдание, за да посети новия си приятел, пък и с децата прекараха и неделята с него.

– Не забеляза ли никакви признаци? – попита предпазливо Ерика, когато забеляза, че Патрик се е отнесъл нанякъде.

Патрик веднага разбра за какво го пита.

– Всъщност не. Хана се държеше съвсем… нормално. Личеше си, че нещо ѝ тежи, но го отдавах на семейни проблеми. Бил съм на прав път, само дето не съм подозирал, че е толкова сериозно.

– Как така са живеели като съпрузи, а са били брат и сестра?

– Вероятно никога няма да получим отговор на всичките ни въпроси. Мартин се свърза със социалната служба и поиска документация. След катастрофата Лаш и Хана са преминали през истински ад, докато са ги подхвърляли от едно приемно семейство в друго. Представи си какво са преживели: първо, някаква жена ги отвлича от майка им и ги затваря в къща, далеч от света. А после остават съвсем сами. Помежду им трябва да се е създала неестествено емоционална връзка.

– Ммм – съгласи се Ерика, но въпреки това не можеше да си го представи. Всичко това надхвърляше… границите на здравия разум. – Но как е възможно човек да съчетава толкова противоположни начала в живота си? – попита след малко тя.

– Какво имаш предвид? – Патрик я целуна по носа.

– Как е възможно да живееш като всички останали, да се образоваш, да станеш полицай и психолог и същевременно да… криеш тъмната си страна?

Патрик не бързаше да отговаря. Самият той също не разбираше докрай как разсъждават хора като Хана и Лаш, но след дълго премисляне все пак бе стигнал до някои изводи.

– Според мен е точно така, както казваш: в Хана и Лаш са дремели две противоположни начала. От една страна, двамата са искали да живеят нормално. Останах с впечатлението, че Хана обича професията си. Без съмнение би била чудесен полицай. А Лаш го видях за пръв път, когато… – Патрик млъкна за малко. – Почти не го познавам. Но явно е бил интелигентен и също се е стремял към нормален живот. Същевременно тъмното минало явно не е спирало да гложди съзнанието им и случайната им среща с Елса Форшел, докато Хана е работела в управлението в Нюшопинг, е отприщила озлобление, трупано години наред. Такава поне е моята теория. Никога няма да разберем истината.

– Ммм – кимна замислено Ерика. – Навремето имах чувството, че майка ми живее два отделни живота. Един с татко, Ана и мен и друг, който се разиграваше само в главата ѝ и до който тя не ни допускаше.

– Затова ли реши да проучиш произхода ѝ?

– Да – колебливо призна Ерика. – Интуитивно усещам, че се е опитвала да скрие нещо от нас.

– Какво например?

Патрик внимателно махна кичур от лицето ѝ.

– Нямам представа. Не знам откъде да започна. Майка ми не пазеше никакви вещи.

– Сигурна ли си? Провери ли на тавана? Последния път, когато се качих, открих доста стари неща.

– Вероятно са на татко. Но… не пречи да проверим. За всеки случай.

Тя се надигна. В гласа ѝ се появи нотка на ентусиазъм.

– Сега ли? – Патрик нямаше никакво желание да става от удобния диван и да се качва в студеното прашно таванско помещение, оплетено в паяжини. Патрик мразеше паяци.

– Да, сега. Защо не? – Ерика вече се насочваше към стълбите.

– Защо не? – въздъхна Патрик и стана неохотно.

Отдавна беше разбрал, че е безполезно да протестира, когато Ерика си науми нещо. Горе тя почти съжали за постъпката си. Виждаха се само непотребни вещи. Но вече се бяха качили. Ерика се наведе, за да не се удари в таванските греди, и започна да размества предмети и да повдига капаците на кашоните. От време на време избърсваше ръцете си в панталона с гримаса за отвращение. Ама че прахоляк! Патрик също се зае да оглежда. Започваше да се съмнява, че тук ще открият нещо интересно. Вероятно Ерика е права, защото познава майка си. Щом Ерика казва, че Елзи не е пазела никакви вещи, значи… Не щеш ли, стар сандък, набутан в ъгъла на помещението под косо спускащия се покрив, привлече вниманието му.

– Ерика, ела да видиш!

– Какво откри? – полюбопитства тя и се приближи с приведен гръб.

– Сандък. Изглежда доста обещаващо.

– Може да е на татко – замислено каза тя, но не ѝ се вярваше.

Сандъкът, изработен от дърво, с ръждясала ключалка, беше боядисан в зелено и украсен с изящни, но избелели плетеници от цветя. Ерика повдигна капака: оказа се отключен. Най-отгоре лежаха две детски рисунки. Тя ги взе. На долната страна пишеше „Ерика, 3 декември 1974“ и „Ана, 8 юни 1980“. Ерика позна почерка на майка си. По-надолу в сандъка откри и други рисунки, предмети, изработени от нея и сестра ѝ в часовете по ръчен труд, коледна украса и най-различни ръкоделия. Оказа се, че не е била права: майка ѝ беше запазила толкова много спомени от детството им.

– Погледни само! – отрони Ерика, която още не можеше да повярва на очите си. – Виж колко неща е запазила!

И започна внимателно да ги вади едно по едно. Все едно се връщаше в детските си години. Сълзите рукнаха от очите ѝ. Патрик я погали по гърба.

– Но защо? Нали си мислехме, че… Защо?

Ерика избърса очите си с ръкава на пуловера и продължи да рови из сандъка. Под детските вещи се появи сноп черно-бели снимки. Ерика ги извади и ги разгледа, останала без дъх.

– Познаваш ли тези хора? – попита Патрик.

– Не – поклати глава тя. – Но бъди сигурен, че ще разбера кои са!

Отново бръкна в сандъка и напипа нещо твърдо, увито в мек плат. Внимателно го извади. Оказа се мръсно парче плат. Някога бял, сега беше пожълтял и покрит с грозни кафяви петна от ръжда. Разви плата и дъхът ѝ секна. Вътре лежеше медал. Пречупеният кръст не оставяше съмнения около произхода му. Ерика безмълвно показа медала на Патрик. Очите му се разшириха от изненада.

– Ерика… – подхвана той и погледна плата върху коленете ѝ.

– Да? – Тя не можеше да откъсне очи от медала.

– Погледни внимателно плата.

– Това ли? – обърка се тя и го послуша.

Разгъна плата. Оказа се не просто парче, а детска дрешка. Кафявите петна не бяха от ръжда, а от засъхнала кръв. На кого е принадлежала тази дрешка? Защо е окървавена? И защо майка ѝ я бе запазила в сандък на тавана заедно с медал от Втората световна война? За миг Ерика се поколеба дали да не прибере всичко и да затвори завинаги капака. Но както в мита за Пандора, любопитството ѝ надделя. Чувстваше се длъжна да открие истината. Каквато и да е тя.