Прокоба

2

Патрик не можеше да се съсредоточи върху нищо друго. Мисълта за катастрофата го преследваше непрекъснато. Да можеше само да се сети защо обстоятелствата по случая му се струваха толкова познати! Извади папката с всички материали от следствието и седна да ги прегледа още веднъж. Вече сам не знаеше за кой път ги чете. Докато разлистваше книжата, Патрик както обикновено си мърмореше под нос:

– Следи от натъртвания около устата… Необяснимо високо съдържание на алкохол в кръвта на жена, която близките описват като ревностна въздържателка…

Пръстът му зашари по протокола от аутопсията в търсене на нещо, което може да е пропуснал. Ала не откри нищо особено. Патрик вдигна слушалката и набра номер, който знаеше наизуст.

– Здравей, Педершен. Обажда се Патрик Хедстрьом от управлението в Танумсхеде. В момента преглеждам данните от аутопсията на Марит Каспершен. Ще ми отделиш ли пет минути, за да уточним някои неща?

Педершен се съгласи и Патрик продължи:

– Интересува ме кога е получила натъртванията около устата. Можеш ли да определиш приблизително? Добре…

В празното поле отстрани отбеляза предположението на патолога.

– А в какъв отрязък от време е погълнала алкохола? Не питам за час, макар че и тази информация би ми била от полза, а по-скоро дали е изпила такова голямо количество за няколко часа, или го е гаврътнала наведнъж. Сещаш се.

Той слушаше съсредоточено, а химикалката му подскачаше по листа.

– Интересно, интересно… А нещо друго да ти е направило впечатление по време на аутопсията?

Патрик остави за малко химикалката, докато изслушваше разясненията на Педершен. Ухото го заболя, защото притискаше силно слушалката до ухото си, и той леко отпусна ръка.

– Следи от тиксо около устата? Важно е, и още как. И не можеш да ми кажеш нищо повече?

Той въздъхна, защото отговорът на Педершен не съдържаше нищо информативно, и разтърка неудовлетворено веждите си с палеца и показалеца на свободната си ръка.

– Е, значи, ще трябва да работя с наличните сведения.

Патрик окачи слушалката на вилката. Остана малко разочарован от разговора. Очакваше много повече. Извади снимките на местопроизшествието и започна да ги оглежда. Надяваше се да забележи нещо, каквото и да е, което да отключи опърничавата му памет. Раздираше го колебание има ли изобщо какво да си спомни. Навярно се заблуждаваше. Вероятно кадър от филм или телевизионно предаване, или дочут откъслечен разговор бе събудил в паметта му усещането за дежавю и затова мозъкът му настойчиво изпращаше сигнали към него да рови из паметта си в търсене на нещо несъществуващо. Ала точно когато вече се канеше да захвърли папката, разгневен от безсилие, му просветна. Наведе се напред, за да огледа още по-обстойно снимката в ръката си, и усети прилив на тържество. А може би не се е заблудил. Може би през цялото време в глъбините на съзнанието му се бе спотайвал конкретен образ.

С един скок се озова до вратата. Време е да слезе в архива.

Стоките минаваха по лентата пред очите ѝ, а тя вяло проверяваше баркодовете. Под клепачите ѝ напираха сълзи, но Барби мигаше упорито, за да ги прогони. Не искаше да се излага.

Сутрешният разговор събуди силни чувства в нея. Дълго време Барби бе потискала емоциите си в дълбините на душата си, но всичко изведнъж изплува. Наблюдаваше Йона на съседната каса. Завиждаше ѝ. Не за депресивната ѝ натура и склонността да се самонаранява – Барби никога не би си причинила подобно нещо – а за непрестореното равнодушие, с което посрещаше мнението на околните за себе си. За Барби не съществуваше нищо по-важно от впечатлението, което ще остави у другите. Невинаги се бе вълнувала толкова много от хорското мнение. Доказваха го старите ѝ снимки, които онзи проклет клюкарски вестник изрови незнайно откъде. На тези снимки Барби беше мъничка и слабичка, с голяма шина на зъбите, малки, едва забележими гърди и тъмна коса. Когато снимките лъснаха на вестникарските будки, тя изпадна в шок, но не – както си мислеха всички – от страх, че истината за фалшивия ѝ бюст и изрусената ѝ грива ще излезе наяве. Не беше чак толкова повърхностна. Жегна я друго. Заболя я, като видя какво е изгубила: ведрата си усмивка, изпълнена със спокойствие и оптимизъм. На снимката изглеждаше щастлива, уверена и удовлетворена от живота си. Всичко приключи в онзи ден. В деня, когато баща ѝ почина.

С татко ѝ бяха толкова щастливи. Майка ѝ почина от рак, когато Барби беше още бебе, но баща ѝ съумяваше да компенсира липсата ѝ и Барби не страдаше, задето расте само с един родител. Знаеше, че баща ѝ е преживял доста, защото майка ѝ го оставила с пеленаче, а после го сполетели още нещастия. Беше ѝ разказал всичко. Но си бе платил за грешката, бе си взел поука, бе намерил сили да продължи напред и да осигури бъдеще на себе си и за дъщеря си. Всичко обаче приключи в онзи октомврийски ден.

Тогава случилото се ѝ се струваше нереално. Изведнъж целият ѝ живот се сгромоляса и тя се озова съвсем сама и ограбена. Нямаше други роднини, затова започнаха да я подхвърлят от едно приемно семейство в друго. Барби сменяше средата си бързо и се научи на неща, от които предпочиташе животът да я бе пощадил. По това време се сбогува завинаги с някогашното си усещане за сигурност. Приятелите ѝ не можеха да проумеят, че случилото се я промени из основи. Смъртта на баща ѝ я беляза завинаги и тя просто не беше в състояние да се върне към старото си „аз“. Известно време се опитваха да поддържат контакт с нея, но после я изоставиха на произвола на съдбата ѝ.

Тогава започна да изпитва силна нужда да се утвърди сред по-възрастни мъже и високомерни жени. Образът на обикновеното, хлапашки облечено момиче вече не ѝ вършеше работа. Името Лилемур – също. Затова започна да гради нов имидж с най-достъпното и лесното: изруси си косата в банята на едно от по-възрастните си гаджета. Изхвърли всичките си стари дрехи и ги замени с нови, по-къси и по-предизвикателни. Защото вече бе разбрала как да се измъкне от мизерията. Със секс. Сексът беше входният ѝ билет към свят, където ще ѝ обръщат внимание и ще си купува каквото поиска. Сексът ѝ даваше възможност да блесне сред тълпата. Едно от богатите ѝ гаджета пое разходите по операцията за уголемяването на бюста ѝ. Барби не искаше чак толкова големи гърди, колкото ѝ направиха, но който плаща, той поръчва музиката. Гаджето ѝ настоя за чашка „Е“. Така и стана. След като привърши с външната си метаморфоза, дойде време да опакова подходящо новия си външен вид. Наследникът на цицофинансиста в леглото ѝ я наричаше „малката ми кукла Барби“ и така въпросът за псевдонима ѝ се реши. Остана само да прецени пред каква публика да лансира новото си „аз“. Започна със снимки за списания: леко облечена или гола. Но осъществи истинския си пробив едва в „Биг Брадър“. Превърна се в звездата на сезона. Изобщо не ѝ пукаше, че огромната аудитория на предаването научи подробности за сексуалния ѝ живот, без да излиза от всекидневната си. И защо да ѝ пука? За разлика от другите участници, Барби нямаше майка и баща, които да злепостави. Беше сам-самичка на света.

През по-голямата част от времето успяваше да не мисли за живота си преди появата на Барби. Бе избутала Лилемур толкова надълбоко в подсъзнанието си, че почти забрави за съществуването ѝ. Така постъпи и със спомена за баща си. Не можеше да си позволи да си го спомня. Ако иска да оцелее, в настоящия ѝ живот нямаше място за смеха му, за допира на ръката му до бузата ѝ. Щеше да ѝ причини непоносима болка. Ала тазсутрешният разговор с психолога опъна струни в душата ѝ, които продължаваха да вибрират упорито. И явно не беше единствената. Докато се изредят един по един да разговарят с Лаш, в помещението цареше потискаща атмосфера. От време на време имаше чувството, че всички са насочили негативизма си към нея, и сякаш усещаше как злобните им погледи пронизват гърба ѝ. На няколко пъти се обърна, за да разбере откъде идва това чувство, но не забеляза нищо по лицата им.

И все пак у нея се надигна силно безпокойство. Лилемур се опитваше да насочи вниманието ѝ към нещо, но Барби се мъчеше да я игнорира. Просто не биваше да допуска миналото в съзнанието си.

Стоките продължаваха да се нижат по лентата пред очите ѝ. Сякаш нямаха край.

Ровенето из архива се оказа – както винаги – скучна и трудна работа. Нищо не беше където трябва. Патрик седеше на пода с кръстосани крака, обграден от купчини кутии. Знаеше какъв вид документи търси и в пристъп на наивност повярва, че ще ги намери в кутия с надпис „Учебни материали“. Напразно. Чу стъпки по стълбите и вдигна глава. Слизаше Мартин.

– Здрасти. Аника ми каза, че те видяла да идваш тук. Какво правиш?

Мартин огледа изненадано кутиите, струпани около Патрик.

– Търся записките ми от конференция в Халмстад, където ходих преди няколко години. Очаквах, че ще бъдат заведени по логичен принцип, но някой е разместил цялата документация и сега нищо не мога да открия.

Той хвърли пачка листове в кутия, която също не бе подредена според общоприетия принцип.

– Аника отдавна дудне, че не подреждаме документацията. Материалите, които тя завежда в архива, отначало винаги са където трябва, но после сякаш им поникват крака.

– И аз недоумявам защо хората, след като използват даден документ, не го връщат на мястото, откъдето са го взели. Спомням си, че прибрах записките си в папка и я сложих тук – той посочи кутията с надпис „Учебни материали“. – Но сега папката я няма. Въпросът е в коя проклета кутия са я преместили. В „Изчезнали лица“, „Разкрити престъпления“, „Неразкрити престъпления“ и така нататък и така нататък… В момента знам за местоположението на тази папка толкова, колкото и ти.

Той вдигна ръка към малкото подземие, където кутиите стигаха чак до тавана.

– Впечатлен съм, че завеждаш в архива дори записки от конференции. Моите например си стоят в кабинета ми в пълен безпорядък.

– Трябваше да направя като теб. Но какъвто съм наивен, казах си: ще потрябват на някого… – Патрик въздъхна, взе поредната купчина документи и започна да ги прехвърля.

Мартин седна до него на пода и се зае да прег-лежда съдържанието на една от кутиите.

– Двамата ще намерим папката по-бързо. Какво точно да търся? Каква беше тази конференция? И защо ти трябват записките?

– Нали ти казах: конференция в Халмстад. Проведе се през 2002 година, ако не се лъжа – отвърна Патрик, без да вдига очи от книжата. – Основно обсъждахме неразкрити престъпления, около които витаят безброй неясноти.

– Добре? – въпросително го изгледа Мартин в очакване на продължение. – И?

– Ще ти обясня по-подробно, когато намерим записките. Засега предположенията ми не са се избистрили и имам нужда да опресня паметта си.

– Добре. – Този път Мартин не вложи въпросителна нотка.

Все още изгаряше от любопитство, но с Патрик работеха заедно от доста време и Мартин знаеше, че е безполезно да го притиска.

Неочаквано Патрик вдигна глава и се усмихна лукаво.

– Ще ти кажа само ако и ти ми отговориш на един въпрос…

– Питай – подкани го малко озадачено Мартин, но красноречивата усмивка на Патрик му подсказа веднага. Мартин се засмя: – Дадено. Когато ти ми кажеш какво ти е хрумнало, и аз ще ти отговоря.

След едночасово безплодно ровене Патрик изведнъж извика:

– Ето ги!

И издърпа записките си от найлоновия джоб. Мартин разпозна почерка на Патрик и се опита да прочете отдалеч какво пише, но не му се удаде. Наложи се да изчака, докато Патрик прегледа набързо записките си. На третата страница пръстът му спря някъде по средата. Между веждите му се вряза дълбока бръчка. Мартин се помъчи със силата на мисълта си да го пришпори да чете по-бързо. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, Патрик вдигна победоносно глава:

– Добре. Първо да чуя твоята тайна.

– О, стига, де. Умирам от любопитство.

Мартин се засмя и посегна да изтръгне листовете от ръката на Патрик, но колегата му явно очакваше атаката, отдръпна се ловко и вдигна книжата високо във въздуха.

– Забрави! Първо ти, после аз.

– Голяма си драка! – въздъхна Мартин. – Правилно предполагаш: Пиа е бременна. Очакваме бебето в края на ноември. – Той вдигна предупредително показалец. – Но обещай да не казваш на никого! Още сме в осмата седмица и искаме да изчакаме до дванайсетата, преди да го разгласим.

Патрик вдигна ръце и документите изпукаха:

– И думичка няма да обеля. Честито!

Мартин се усмихна широко – от ухо до ухо. На няколко пъти едва се сдържа да не сподели с Патрик. Щеше да се пръсне от нетърпение да разпространи радостната новина. Но Пиа държеше да изчакат да мине критичният първи триместър и Мартин обеща да се съобрази с желанието ѝ. И все пак се почувства толкова щастлив, че най-сетне сподели вълнението си с някого.

– Е, вече знаеш. А сега ми кажи защо цял час седим тук и гълтаме прах.

Изведнъж лицето на Патрик стана сериозно. Той подаде записките си на Мартин и му посочи какво да прочете. След малко Мартин вдигна изненадан очи.

– Вече няма съмнение, че Марит е починала от насилствена смърт – обобщи Патрик.

– Да, няма.

Получиха отговор на питанията си. Отговор, който обаче предизвика цял порой от въпроси. Очакваше ги много, много работа.

Дрънченето на тавите отекваше из целия магазин. Мехмет подаде глава в задните помещения на пекарната:

– Какво, по дяволите, правиш, Уфе? Да не се опитваш да събориш сградата?

– Я си гледай работата! – сопна се Уфе и продължи демонстративно да удря тавите една в друга.

– Извинявай… – Мехмет вдигна отбранително длани. – Днес май си станал със задника нагоре…

Уфе не отговори. Подреди тавите една върху друга и тежко се отпусна върху стола. От всичко това започна сериозно да му писва. Досега „Покажи ми Танум“ не успя да оправдае очакванията му, пък и тези дни започна да му просветва, че действително трябва да се труди. А това никак не му се нравеше. През живота си не се беше хващал на постоянна работа. Издържаше се с кражби и взлом на жилища. Не живееше охолно. Осмеляваше да се върши само дребни престъпления, но „доходите“ му стигаха, за да не се налага да бачка. И ето че попадна тук. Понесе по-лесно дори живота на самотния остров. Там можеше по цял ден да се излежава, да се припича на слънце и да си чеше езика заедно с другите участници. Когато не се състезаваха за награди или за имунитет, спокойно си мързелуваше. При загуба храната не стигаше и го мъчеше ужасен глад, но това не го притесняваше чак толкова, колкото бе очаквал.

Участниците в „Покажи ми Танум“ също го разочароваха. До един му се струваха пълни идиоти. Мехмет работеше с дразнещо усърдие. Съвсем доброволно се претрепваше от работа в пекарната. Кале участваше само за да затвърди престижа си в снобските среди, които се подвизават на площад „Стюреплан“. Тина се държеше толкова надуто и високомерно, че на Уфе му идеше да ѝ забие един в самодоволната мутра. Йона пък беше пълна нещастница. Уфе не разбираше цялата тази история с рязането. Да не забравяме и Барби. Изражението му помръкна. Доста неща искаше да каже на тази кифла. Ако тя си въобразяваше, че ще ѝ се размине, много се лъжеше. След чутото сутринта Уфе реши непременно да си поговори с тази куха силиконка.

– Уфе, днес смяташ ли да работиш, или…? – подкани го Симон.

Уфе стана с въздишка от стола. Ухили се срещу камерата на тавана и влезе в магазина. Ще трябва да се прежали и да побачка малко. Но довечера… довечера с Барби ще проведат много сериозен разговор.

На тръгване от службата Мелберг спря пред кабинета на Хедстрьом. И Патрик, и Мартин бяха вътре. Изглеждаха много заети. Мартин преглеждаше разпръснатите по цялото бюро книжа и записваше нещо в бележника си, а Патрик говореше по телефона, стиснал слушалката между ухото и рамото си, за да останат ръцете му свободни и да може да рови из документацията. За миг Мелберг се поколеба дали да не влезе и да попита с какво се занимават толкова усилено. Но като се позамисли, се отказа. Чакаха го по-важни задължения. Например да се прибере и да се приготви за срещата с Росмари. Беше запазил маса за седем в „Странноприемницата“. С други думи, разполагаше с два часа да се приведе в що-годе представителен вид.

Макар да живееше наблизо, докато стигне до вкъщи, се запъхтя. Колкото и да не му се щеше да си признае, не се намираше в добра физическа форма. Влизайки в жилището си, огледа обстановката с очите на външен човек. Дори Мелберг осъзнаваше, че апартаментът му се намира в незадоволително състояние. Ако ще кани дамата на питие след вечерята, трябва незабавно да поразтреби. И тялото, и умът му се съпротивляваха срещу тази идея, но от друга страна, кога ще намери по-силен стимул да внесе малко ред в дома си? Удивително: в момента за него най-важно бе да направи добро впечатление на Росмари.

След като се труди в продължение на час, се отпусна запъхтян на дивана. Дори изтупа декоративните възглавници – за пръв път, откакто ги купи. Просветна му защо чистеше жилището си толкова рядко: костваше му огромни усилия. Ала оглеждайки резултата от свършената работа, не без задоволство забеляза, че апартаментът му изглежда преобразен. Мелберг си даде сметка колко хубави мебели е наследил от родителите си. След като избърса полепналия по тях прах, лъскавото им покритие светна. Проветри стаите и прогони натрапчивата миризма на чинии, престояли немити няколко дни, и на неизхвърлени отпадъци. Мивката, обикновено окупирана от мръсни съдове, също заблестя под лъчите на пролетното слънце. Е, вече може спокойно да покани жена в дома си.

Погледна часовника си и скочи от дивана. До срещата оставаше едва час, а той лепнеше от пот и прах. Налагаше се да действа бързо и ефективно. Извади дрехите, които възнамеряваше да облече тази вечер. За негово съжаление, гардеробът не му предлагаше голям избор. При по-внимателен оглед се оказа, че повечето му ризи и панталони са – кои повече, кои по-малко – покрити с петна и отдавна не са виждали ютия. Накрая по метода на изключването Мелберг се спря на риза с бели и сини райета, черен панталон и червена вратовръзка с щампа на патока Доналд. Вратовръзката му се стори много оригинална и стилна. Червеното отиваше на тена му, ако не звучеше твърде нескромно. Уви, панталонът беше измачкани и Мелберг се зачуди как да разреши проблема. Претърси целия апартамент, но на ютията сякаш ѝ бяха поникнали крака. Изведнъж погледът му се спря върху дивана и го осени гениална идея. Ловко извади възглавниците за сядане, разгъна панталона върху равната повърхност и го разглади с ръце, за да няма никакви гънки. Е, под възглавниците не беше съвсем чисто, но реши после да мисли какво ще прави. Все ще изтупа трохичките и прашинките, които евентуално ще полепнат по панталона. Отново подреди възглавниците отгоре и седна върху тях за пет минути. Отиде да си вземе душ и като излезе от банята, поседя върху панталона още пет минути. „Ще стане като току-що изгладен – обнадежди се той. – Добре, че не съм като онези ергени, дето са напълно нескопосни – установи със задоволство. – Умея да се справям с домашните затруднения.“

Хората започнаха да се стичат към читалището, където щеше да се проведе дискотеката. Преместиха леглата на участниците и им осигуриха шкафове, където да заключат личните си вещи. Все още не пускаха никого в помещението и опашката се виеше през целия паркинг. Момичетата мръзнеха и пристъпваха от крак на крак, за да се стоплят. Хладният пролетен вятър се постара да им покаже съвсем недвусмислено, че са сгрешили, като са се пременили с най-късите си поли и най-изрязаните си потници. Общото по лицата на всички чакащи беше нетърпеливото изражение. Отдавна в Танумсхеде не се бе случвало толкова грандиозно събитие. Бяха дошли младежи и от съседните градчета Стрьомщад и Удевала. Взираха се жадно във все още затворената врата. Зад нея ги очакваха техните герои и идоли: хората, успели да осъществят мечтата на всички свои връстници: да станат известни; да получават покани за партита, където присъстват други знаменитости, да ги дават по телевизията. Феновете се надяваха тази вечер да откраднат малко звезден блясък и за себе си. Ами ако успеят да привлекат вниманието на камерите към себе си като онова момиче по време на „Покажи ми Тьоребуда“? Тя завъртя главата на Андреас от „Бара“ и после няколко пъти я интервюираха в разни предавания. Ами ако тази вечер щастието се усмихне на някоя девойка от Танумсхеде? Фенките подръпваха нервно дрехите си, вадеха от чантичките си гланц и подсилваха слоя върху устните си. Разрошваха коси, за да бухнат, и ги пръскаха с лак, а после проверяваха резултата в огледалцата си. Във въздуха се усещаше напрежение.

Фредрик Рен погледна опашката през прозореца и се разсмя:

– Я вижте, момчета и момичета, колко статисти са дошли! Искам тази вечер да дадете всичко от себе си. Не се стеснявайте да пиете и да се забавлявате. Правете каквото искате. – Той присви очи. – Само гледайте да не се отдалечавате от камерите. Да не съм чул, че някой се е омел оттук и се е цепил от купона! Иначе ще разваляме договори.

– Звучиш точно като Дринкеншерна⁶ – отбеляза Кале.

⁶ Дринкеншерна – променено име на Михаел Бринкеншерна (р. 1966) – шведски мениджър на звезди от риалити предавания. – Б. а.

Неколцина от останалите се засмяха одобрително. Само Йона не бе участвала в скандалните турнета на риалити звезди из заведенията в цяла Швеция, организирани от известния мениджър. Фредрик се усмихна, но очите му останаха сериозни.

– Досега тактично премълчавах, но май е време да кажа каква е основната ни цел тази вечер – да забавляваме клиентелата. Избрахме ви именно защото знаете как да вдигнете градуса на купона. Точно затова сте тук. Не го забравяйте. Не мислете, че хвърляме купища пари, за да ви е забавно на вас шестимата, за да ви осигурим безплатен алкохол и да увеличим шансовете ви с противоположния пол. Тук сте, за да се потрудите здраво…

– В такъв случай какво търси сред нас Йона? – Уфе се разсмя и се огледа за одобрение. – Появата ѝ не може да разведри атмосферата дори в старчески дом…

Циничният му смях вече не бе новост за никого, а колкото до Йона, тя изобщо не си направи труда да го погледне. Взираше се в коленете си.

– Йона е страшно популярна сред тийнейджърките. Много момичета се припознават в нея. Затова я поканихме да участва – обясни Фредрик на цялата група, но наум призна, че въпросът на Уфе е съвсем основателен.

С депресията си това момиче изсмукваше цялата положителна енергия на околните, но екипът взе решението да я включат в предаването през главата на Фредрик и той се видя принуден да се съобрази с него.

– И така, надявам се, че всички разбраха под какъв надслов ще се проведе днешното събитие: парти, парти, парти! – Той посочи масата, отрупана с напитки. – А после всички ще подкрепим Тина, която ще ни представи новото си парче. Нали? – Той прикова поглед в Уфе, а онзи само изсумтя презрително:

– Добре, добре, все едно. Кога най-после ще можем да си налеем нещо?

– Още сега. Заповядайте – Фредрик се усмихна и оголи ослепително белите си зъби. – Да започваме! Тази вечер ще заснемем страхотно предаване! – И вдигна двата си палеца във въздуха.

Участниците сигнализираха, че са го чули, с откъслечни промърморвания. После се втурнаха към масата с напитките.

Охранителите пред вратата започнаха да пускат първите посетители.

Когато Патрик се прибра, Ана приготвяше вечеря в кухнята, а Ерика и хлапетата гледаха детско предаване в дневната. При всяка поява на Мечо на екрана Мая размахваше въодушевено ръчички, а Ема и Адриан се взираха в телевизора като изпаднали в транс. Коремът на Ерика къркореше зверски и тя често-често поглъщаше жадно уханието на тайландска храна, което се носеше от кухнята. Ана се зарече да приготви нещо вкусно и здравословно. Съдейки по аромата, Ерика не се съмняваше, че сестра ѝ е останала вярна на първото си обещание.

– Здравей, скъпи – усмихна се Ерика, когато Патрик влезе в стаята.

Видя ѝ се изморен и – при по-внимателно вглеждане – малко мръсен.

– Какво си правил днес? Къде си се подредил така? – тя посочи ризата му.

Патрик огледа петната и въздъхна. Започна да разкопчава ризата си:

– Рових из прашния архив в управлението. Ще се кача да си взема набързо душ и да се преоблека, а после ще ти разправя по-подробно.

Ерика го изпрати с поглед и отиде в кухнята при Ана.

– Патрик ли се прибра? Счу ми се, че вратата се хлопна – отбеляза Ана, без да вдига очи от тенджерите.

– Да. Качи се да си вземе душ и да се преоблече. Днес се е поизпотил на работа.

– Помогни ми да сложим масата, за да е готово, когато слезе – помоли Ана.

Прецениха времето идеално. Патрик слезе с влажна коса и по домашни дрехи, а Ана сервира яденето.

– Ммм, колко хубаво ухае! – похвали я той и ѝ се усмихна.

След като Ана дойде на себе си, атмосферата вкъщи се промени изцяло.

– Приготвила съм тайландска гозба с нискомаслено кокосово мляко, жасминов ориз и зеленчуци, задушени в уок.

– И откъде те прихвана тази мания за здравословно хранене? – попита Патрик. Вече не беше толкова сигурен, че вечерята ще му се услади.

– Бъдещата ти съпруга изрази желание да изглеждате неотразимо, докато вървите към олтара, и реших да направя първата крачка в тази посока.

– Права си – съгласи се Патрик и подръпна те-ниската си, за да прикрие оформилото се през последните години шкембе. – А децата? Няма ли да ядат с нас?

– Не, засега им е добре пред телевизора – успокои го Ана. – Тъкмо ще си поговорим на спокойствие.

– А Мая? Сама ли ще я оставим?

– Стига си се тревожил! – разсмя се Ерика. – Нищо ѝ няма. Бъди сигурен, че Ема веднага ще издаде, ако Мая направи някоя беля.

Сякаш за да потвърди казаното от леля си, от дневната се разнесе тънкият глас на Ема:

– Ерикаааа! Мая пипа видеото!

Патрик се засмя и стана:

– Аз ще отида. Вие започвайте да се храните.

Чуха как той се скара на Мая, но после я целуна. Целуна и двете по-големи деца и се върна на масата. Напрежението бе изчезнало от лицето му.

– Кажи сега какво прави днес, та се измори – подкани го Ерика.

Патрик обясни накратко ситуацията. Двете жени оставиха вилиците си и го изгледаха с възхищение. Ерика първа взе думата:

– И каква според теб е връзката? А какво смятате да предприемете?

Патрик сдъвка хапката си и отговори:

– С Мартин цял следобед събираме информация. В понеделник ще разнищим тази история.

– И през уикенда си свободен? – изненада се Ерика. Неведнъж се бе случвало натовареният график на Патрик да съсипва почивните им дни.

– Да – като никога – потвърди той. – И без това чак в понеделник ще мога да се свържа с хората, които трябва да разпитам. Цели два дни ще бъда на ваше разположение, момичета!

Той се усмихна широко, Ерика също. Всичко се случи толкова бързо. Сякаш вчера с Патрик се влюбиха, а същевременно имаше чувството, че са заедно, откакто се помнят. Само след няколко седмици предстоеше да се венчаят, а от дневната чуруликаше дъщеричката им. А сега, когато Ана започна да си стъпва на краката, Ерика можеше да се зарадва на всичко това.

Мелберг закъсня с десетина минути. Росмари вече го чакаше на масата. Надеждите му да почисти лесно панталона си от полепналите прашинки не се оправдаха. Оказа се, че отзад, на дупето, е залепнала и дъвка, и той успя да я изчегърта с много упоритост и с помощта на остър кухненски нож. След намесата на ножа платът придоби износен вид, но Мелберг придърпа сакото надолу, та пораженията да не личат. Огледа се в лъскавото стъкло пред рамкирана картина, за да се увери, че изглежда добре, и чак тогава излезе. Тази вечер посвети доста време на прическата си. Старателно преметна косата си над темето, за да прикрие изцяло плешивината си. Доволен от резултата, установи, че въпреки възрастта и окапалата си коса изглежда добре.

За пореден път се изненада от сърцебиенето, което предизвика тя у него. Отдавна сърцето му не бе туптяло така. С какво го пленяваше тази пълничка жена на средна възраст? Очите, хрумна му. По-сини очи не беше виждал, а в комбинация с червения нюанс на косите ѝ синьото изглеждаше ослепително. Омагьосан от красотата ѝ, Мелберг дори не забеляза протегнатата ѝ ръка. После се опомни и се видя отстрани как по старомоден маниер се навежда напред и целува ръката ѝ. За миг се почувства като идиот. Откъде му хрумна подобна глупост? После обаче установи, че дамата оцени жеста му, и усети как по тялото му плъзва топло и приятно чувство. Не е изгубил съвсем навици. Още помни как да се държи като истински кавалер.

– Какво приятно място! За пръв път идвам тук – нежно каза тя, докато разглеждаха менюто.

– Обещавам, че няма да останеш разочарована. Ресторантът е първокласен – увери я Мелберг и се изпъчи, все едно е собственик, а не клиент на „Странноприемницата“.

– И приготвят големи вкуснотии.

Очите ѝ засноваха между апетитните предложения в менюто. Мелберг погледна на свой ред какво предлагат и при вида на цените го връхлетя паника. Ала после погледът му срещна сините очи на Росмари над ръба на менюто и тревогата му отмина. В такава вечер парите са без значение.

Тя погледна през прозореца към читалището.

– Днес май има някакво тържество…

– Да, организират дискотека с участниците в онова риалити предаване. Иначе тук рядко се състоят подобни събития, пък и сме се разбрали с колегите от Стрьомщад да поемат отговорността за развлекателните мероприятия. Днес те ще се погрижат за пиянските изцепки, които се очакват.

– Очаквате ли неприятности? – притесни се Росмари. – Наистина ли не е проблем, че вечеряш с мен?

Мелберг изпухтя и още повече се изпъчи. Колко приятно е да се чувстваш важен в компанията на красива жена. Откакто го преместиха в Танумсхеде, без да се е провинил в каквото и да било, почти не му се бе случвало да се радва на женско внимание. По някаква незнайна причина тукашните представителки на нежния пол не оценяваха качествата му по достойнство.

– Наредил съм на двама души да наблюдават целия този цирк – обясни той. – За да можем ние двамата с теб да хапнем и да си поприказваме на спокойствие. Добрият началник знае как да разпредели отговорността, а аз смея да твърдя, че това е най-ценното ми качество.

Усмивката на Росмари потвърди, че тя ни най-малко не подлага на съмнение професионалните му умения. Очертаваше се много хубава вечер.

Мелберг вдигна поглед към читалището. После прогони от главата си всички опасения за предстоящото събитие. Нека Мартин и Хана се оправят, както могат. Мелберг си имаше много по-приятни занимания.

Тина изпълни малкото вокални упражнения, които знаеше, преди да излезе на сцената. Според уговорката щеше да пее на плейбек, тоест да си отваря устата пред микрофона, но всичко се случва. Веднъж, в Йоребру, записът изведнъж секна и се наложи да довърши парчето на живо. Понеже не се беше разпяла както трябва, гласът ѝ звучеше като грачене на гарга. Не искаше втори път да се излага така.

За Тина не беше тайна, че другите гледат на амбициите ѝ с насмешка. Отношението им определено я притесняваше, но от друга страна, единственият начин да ги опровергае беше да излезе на сцената и да покаже какво може. Защото сега ѝ се откриваше възможност да направи певческа кариера. От дете искаше да стане певица. Часове наред бе стояла пред огледалото, припявайки поппарчета с импровизиран микрофон – въже за скачане или каквото ѝ попадне под ръка. В „Бара“ Тина успя да разкрие амбициите си. Преди да се яви на кастинг за риалити предаването, тя участва в „Музикалния идол на Швеция“, но споменът за това преживяване още я хвърляше в ужас. Идиотите от журито я посякоха безмилостно, а после по телевизията повтаряха многократно жестоките им оценки за изпълнението ѝ. Един от съдиите – Клаес аф Йейерщам, известен още като Клабе – например каза, че Тина е бил толкова вярна към тоновете, колкото шведският треньор Свен-Йоран Ериксон – към клубните си пристрастия. Тя първо не го разбра и продължи да стои пред журито с глуповата усмивка. После дъртакът се разсмя и заяви, че Тина трябва да се срамува от себе си, да се прибере вкъщи и да се заключи, та никой повече да не я вижда. Изказването му не беше особено оригинално, но този път тя поне схвана смисъла. Унижението ѝ не приключи дотук, защото тя, почти задавена от сълзи, погледна съдиите дръзко и поиска да си вземат думите обратно. Опита се да обясни, че досега никой не я е обиждал така, а, напротив, всички са се възхищавали на гласа ѝ, а родителите ѝ са се просълзявали, докато я слушат, и са се гордели с нея. Животът ѝ до явяването на кастинга не я бе подготвил за такъв шамар. Докато чакаше на опашката, Тина се чувстваше толкова щастлива. Оглеждаше се, уверена в победата, без да се съмнява дори секунда, че ще бъде една от избраните, а нейното изпълнение ще накара вокалния педагог Кищи от журито да се просълзи. За тази цел Тина бе подбрала точното парче, с което да впечатли съдиите: „Без теб“ на Марая Кери, любимата ѝ певица. Ще го изпее така, че да им падне шапката, а после новият ѝ живот ще започне. Тина си го представяше толкова ясно: купони със знаменитости, истерични фенове, летни турнета, видеоклипове по Ем Ти Ви… Точно като Дарин⁷. Трябваше само да се яви на кастинга и да покаже превъзходството си. Но изведнъж всичко се обърка. Медиите продължиха да тиражират унижението и подигравките, с които я засипа журито. Предложението да участва в риалити предаването „Бара“ дойде като дар от Бога. Този път Тина нямаше намерение да пропилее шанса си. Времето ѝ помогна да разбере защо се провали в музикалното състезание. Заради малките си гърди, разбира се. Членовете на журито харесаха изпълнението ѝ, но не пожелаха да я пуснат в следващия кръг, защото видяха, че ѝ липсва задължителната предпоставка за успешен дебют на попсцената: големи цици. Още в началото на снимките за „Бара“ Тина започна да пести. Заделяше всяко йоре, което ѝ остане, за да събере пари за силиконов бюст. Сдобие ли се със заветната чашка „Д“, вече нищо няма да може да я спре. Но в никакъв случай няма да си изрусява косата. Би било прекалено. Все пак имаше претенции да е умно момиче.

⁷ Дарин Заняр (р. 1987) – известен шведски поппевец от кюрдски произход, подгласник на победителя в първото издание на „Музикалния идол на Швеция“. – Б. а.

Лейф слезе от сметосъбиращия камион. Обичайният му маршрут включваше само околностите на Фелбака, но стомашният грип, който се ширеше напоследък, повали негов колега и се наложи Лейф да поеме и неговия район. Това не го притесняваше. Лейф обичаше работата си, а и сметта си е смет – независимо къде я събираш. С годините привикна дори към миризмата и вече почти нямаше смрад, която да предизвика погнусата му. За жалост, обръгналото му обоняние му пречеше да усеща и уханието на прясно изпечени канелени кравайчета, и аромата на женски парфюм, но всяко нещо си има и предимства, и недостатъци. Лейф ходеше на работа с желание – нещо, с което малцина могат да се похвалят.

Сложи си големите работни ръкавици и натисна едно от копчетата на таблото. Зеленият камион изпухтя и издиша тежко, но започна да спуска „ръката“, която да вдигне кофата за смет във въздуха и да изпразни съдържанието ѝ в пресата. Обикновено Лейф извършваше тази операция, без да слиза от шофьорската кабина, но тази кофа стоеше някак накриво и се наложи да я изправи с ръце. После застана отстрани, докато камионът вдигаше кофата. Още не се бе разсънил и се прозина. Беше си създал навика вечер да си ляга рано, но снощи му оставиха внучетата да ги гледа. Двамата палавници лудуваха до късно. Лейф ни най-малко не съжаляваше, че прекара вечерта с любимите си внуци. Те му подслаждаха живота. Издуха въздуха от устата си. Тънка струя бял дим се вдигна към облаците. Април дойде, но още беше много студено. Очакваше се обаче времето изведнъж да се стопли. Лейф се огледа. Наоколо имаше предимно вили. Не след дълго тук щяха да заприиждат летовници и кофите за смет щяха да се препълнят с черупки от скариди и бутилки от бяло вино, които хората от ленивост не са изхвърлили на местата за рециклиране на отпадъци. Това се повтаряше всяка година. Лейф пак се прозина и погледна нагоре към вдигнатата във въздуха кофа. „Ръката“ тъкмо я обръщаше. Изведнъж Лейф изтръпна. Това да не е…?

Хукна към кабината да натисне копчето, за да спре пресата, и извади бързо мобилния си телефон.

От гърдите на Патрик се изтръгна дълбока въздишка. Съботният ден не мина според очакванията му. Отново въздъхна – още по-дълбоко – и се огледа отчаяно. Рокли, рокли и пак рокли. Тюл, панделки, пайети и всякакви финтифлюшки. Сгорещи се и подръпна яката на дрехата, която го стягаше безмилостно и го гъделичкаше. Сякаш се намираше в сауна.

– Е? – Ерика го огледа критично. – Удобен ли ти е костюмът? Как се чувстваш в него? – После се обърна към продавачката. Когато Ерика влезе в магазина, дърпайки Патрик за ръка, жената веднага я позна и ги посрещна с голямо въодушевление. – Май ще трябва да скъсим панталона.

– Това не е проблем. Веднага ще го оправим.

Жената се наведе, подгъна ръба и започна да забожда топлийки. Патрик направи малко недоволна физиономия.

– Трябва ли… да ме стяга толкова? – Той дръпна нервно яката. Не му достигаше въздух.

– Фракът ви стои идеално – изчурулика продавачката – завидно постижение, имайки предвид двете топлийки в устата ѝ.

– Просто ми се струва, че е прекалено плътно прилепнал към тялото ми – оправда се Патрик и погледна умолително Ерика.

Но тя не знаеше пощада. Усмихна се с – по негово мнение – коварна усмивчица и отвърна:

– Изглеждаш превъзходно! Нали искаш да си елегантен на сватбата ни?

Патрик гледаше замислено бъдещата си съпруга. От един час в поведението ѝ се забелязваха тревожни тенденции. Навярно сватбените магазини се отразяват така на всички жени. Колкото до Патрик, той искаше да се махне оттук, и то веднага. Осъзна, че има само един начин желанието му да се осъществи. Насили се да се усмихне.

– Като се замисля, и на мен този фрак ми харесва. Всъщност е доста удобен. Хайде да го купим!

Ерика плесна радостно с ръце. Патрик така и не разбираше защо очите на жените винаги започват да блестят, когато стане въпрос за сватба. Той също се вълнуваше от предстоящото събитие, но ако зависеше от него, би избрал по-скромна церемония. И все пак щастието в очите на Ерика стопляше сърцето му, защото най-важното за Патрик бе тя да е щастлива. За тази цел бе готов дори да навлече неудобен и сгорещяващ костюм и да изглежда като пингвин. Наведе се и я целуна по устните.

– Дали Мая се чувства добре без нас?

– Ана е отгледала две деца – напомни му през смях Ерика. – Ще се справи и с Мая.

– Но сега оставихме и трите хлапета при сестра ти. Ами ако Ана хукне да гони Ема и Адриан, а Мая тръгне нанякъде…

– Стига, де – прекъсна го с усмивка Ерика. – Цяла зима гледах децата сама и не съм имала никакви проблеми. Пък и Ана спомена, че Дан щял да се отбие да я види. Не се тревожи.

Патрик се поотпусна. Ерика беше права. Той обаче непрекъснато се боеше за дъщеричката им – вероятно защото се бе нагледал на ужасяващи истории с пострадали деца. Някъде прочете, че след като ти се роди дете, започваш да живееш с усещането за постоянно опрян зареден пистолет в слепоочието си. Много сполучливо сравнение. Страхът не го напускаше. Опасностите дебнеха отвсякъде. Реши все пак да не мисли за лоши неща. Оставиха Мая в добри ръце, а с Ерика най-после имаха възможност да прекарат малко време заедно.

– Искаш ли да обядваме някъде? – предложи Патрик, след като платиха фрака, сбогуваха се с продавачката и излязоха на улицата.

Пролетното слънце грееше и топлеше лицата им.

– Чудесна идея – съгласи се Ерика и го хвана подръка.

Бавно поеха по търговската улица в Удевала, оглеждайки заведенията. Накрая се спряха на тайландски ресторант в една от пресечките. Тъкмо преди да влязат в преддверието, откъдето ухаеше на къри, телефонът на Патрик звънна. Той погледна дисплея. Да му се не види! Обаждаха се от управлението.

– Само не казвай, че… – подхвана Ерика и поклати изморено глава. По изражението му веднага разбра кой му звъни.

– Трябва да вдигна. Ти влез, сигурно не е нищо спешно.

Ерика промърмори нещо под нос, но все пак го послуша.

– Да, моля – обади се Патрик и усети нежеланието в гласа си.

Раздразнението по лицето му обаче бързо премина в шок.

– Какви ги говориш, Аника? В кофа за смет? Някой тръгна ли натам? Мартин? Добре. Идвам веднага. В момента се намирам в Удевала и ще пристигна след четирийсет минути. Продиктувай ми адреса.

Намери химикалка в джоба си, но поради липса на лист записа адреса върху дланта си. После затвори и си пое дълбоко дъх. Искаше му се някой друг да съобщи на Ерика, че ще трябва да отменят обяда и веднага да се приберат във Фелбака.

Понякога му се струваше, че си спомня другата – онази, която не беше толкова мека и красива. Другата – с по-хладен, нетърпящ възражения глас, суров и режещ като стъкло. Странно, но понякога този глас му липсваше. Попита сестра си дали си я спомня, ала тя само поклати глава, взе си одеялото – мекото, с малките розови мечета – и го притисна към гърдите си. По изражението ѝ прочете, че и тя си я спомня. Образът на другата се бе загнездил завинаги в съзнанието ѝ.

Веднъж той я попита предпазливо за този глас: къде го е чувал, на кого е принадлежал. Но тя се ядоса. Няма друга освен мен – така му каза. Само аз съм. Жената със суровия остър глас никога не е съществувала. Само аз съм. Винаги съм била само аз. После прегърна двамата – него и сестра му. Той усети мекия допир на копринената ѝ блуза до бузата си и уханието на парфюма ѝ в ноздрите си. Кичур от дългата руса коса на сестра му погъделичка ухото му, но той не посмя да помръдне, за да не развали магията. Повече не се осмели да ѝ зададе този въпрос. Раздразнението, в което тя изпадна, го смути и обърка. Попиташе ли я същото отново, рискуваше пак да предизвика гнева ѝ.

Тя се ядосваше така само когато той искаше да види какво има навън. Знаеше, че няма смисъл да я моли за това, но понякога просто не се сдържаше. Докато изричаше въпроса си, запъвайки се, сестра му го гледаше с разширени от ужас очи. Страхът ѝ караше стомаха му да се свие, но той не можеше да потисне напиращия въпрос. Той се надигаше у него като природна стихия, която кипи и напира да избликне навън.

Винаги получаваше един и същ отговор. Първо огорчението в очите ѝ. Показваше му колко разочарована е, задето въпреки всеотдайността ѝ иска още от нея. Иска нещо друго. После идваше уклончивият отговор. Понякога в очите ѝ се появяваха сълзи. Тогава беше най-нетърпимо. Често тя коленичеше на пода и вземаше лицето му в дланите си. После повтаряше уверението, което се бе превърнало в нейна мантра: всичко това е за тяхно добро; неудачниците не бива да излизат навън сами; пусне ли ги навън, все нещо ще се обърка и ще пострада или той, или сестра му.

После тя си тръгваше и внимателно заключваше вратата. Сестра му се сгушваше в него, а той продължаваше да се измъчва от въпроси.

Мехмет се наведе над ръба на леглото и повърна със смътното съзнание, че всичко плисва върху пода, а не в леген например, но беше толкова замаян, че това никак не го притесни.

– Какво правиш, Мехмет? Пфу, че гадост! – възкликна Йона.

Той чу гласа ѝ сякаш от километри и през полуспуснатите си клепачи видя как тя изхвръкна от стаята. Реакцията ѝ също не го смути. Пулсиращото главоболие притъпяваше всичко. В пресъхналата си уста усещаше гадния вкус на повръщано и престоял алкохол. Имаше съвсем смътна представа за случилото се снощи. Спомняше си, че имаше музика, танци, момичета в оскъдни дрешки, които се притискаха о него с отблъскващо, отчаяно настървение. Стисна очи, за да прогони тези спомени, но те станаха още по-натрапчиви. Прилоша му и той пак се наведе над леглото. Този път повърна само стомашен сок. Наблизо се чуваше бръмчене на камера. В главата му се завихриха образите на близките му. Мисълта, че го виждат в това състояние, усили стократно главоболието му, но единственото, което можеше да направи, бе да се завие презглава.

В съзнанието му нахлуха откъслечни думи. Хвърчаха хаотично и се разпиляваха при всеки опит да ги свърже в смислена цялост. Инстинктивно Мехмет усещаше, че се е случило нещо важно, което трябва да си спомни; да го улови и отдели от мисловния безпорядък. Гневни, злобни думи полетяха към някого като стрели. Към кого? Към самия него? По дяволите, нищо не си спомняше. Сви се в ембрионална поза и притисна юмруци към устата си. Думите пак се появиха. Ругатни. Обвинения. Грозни думи, изречени, за да нараняват. Ако паметта не го лъжеше, думите постигнаха целта си. Някой плака. Протестира. Но не умилостиви душевадците си. Гласовете им се усилиха. Вдигна се голяма врява. После се чу удар – ясно различимият сблъсък на кожа с кожа, и то със сила, която да причини болка. Така и стана. В замъгленото му съзнание проникна спомен за жален, сърцераздирателен плач. Мехмет се сви още повече под завивката. Опита се да спре всичко онова, което – наглед несвързано – се блъскаше вътре в черепа му. Не успя. Откъслечните картини бяха прекалено страшни и ярки, за да ги спре. Те искаха да му припомнят нещо, което не искаше да си спомня или поне така предполагаше. Всичко му се струваше толкова неясно. Отново получи стомашен спазъм и се наведе над леглото.

От леглото си Мелберг се взираше в тавана. Изпитваше… Сам се затрудняваше да определи какво изпитва. Отдавна не се бе чувствал така. Най-подходящата дума, която описваше настроението му, вероятно бе „непридирчивост и доволство от живота“. Всъщност Мелберг нямаше основания да се чувства така, защото снощи се прибра и си легна сам, а този завършек никак не се вписваше в представите му за успешна любовна среща. Но откакто срещна Росмари, Мелберг не беше същият. Нещата се промениха. Промени се и той.

Снощи прекараха страхотно. Общуваха с лекота и съвсем непринудено. Говориха за какво ли не. Мелберг я слушаше с любопитство. Искаше да разбере всичко за нея: къде е израснала, в какво семейство, какво е правила, преди да се запознаят, за какво мечтае, каква храна обича, кои телевизионни предавания следи. Всичко, всичко, всичко! По едно време Мелберг погледна отражението им в прозореца. Видя двама влюбени, които се смеят, вдигат наздравици и разговарят. Едва успя да се познае. Никога не се бе виждал толкова широко усмихнат и трябваше да признае, че му отива. Колкото до нейната усмивка, отдавна се бе убедил колко е очарователна.

Сключи ръце под главата си и се протегна. През прозореца се процеждаха лъчите на пролетното слънце. „Отдавна трябваше да изпера пердетата“ – помисли си Мелберг.

Пред вратата на ресторанта се целунаха за сбогом – внимателно, предпазливо. Той докосна съвсем леко раменете ѝ. Съчетанието от допира на гладкия хладен плат до върха на пръстите му и уханието на парфюма ѝ, докато я целуваше, се превърна в най-еротичното преживяване в живота му. Как е възможно Росмари да му въздейства така силно, и то за толкова кратко познанство?

Росмари… Росмари… Повтаряше си името наум с наслаждение. Затвори очи и се опита да си представи лицето ѝ. Обещаха си да се видят съвсем скоро. Мелберг се запита кога е редно да ѝ се обади днес. Дали тя няма да възприеме поведението му като прекалено напористо? Все едно. Да става каквото ще. Мелберг не искаше да играе игрички. Погледна ръчния си часовник. Вече не беше толкова рано. Сигурно се бе събудила. Протегна ръка към телефона. Преди да вдигне слушалката, телефонът звънна. На дисплея се изписа „Патрик Хедстрьом“. Мелберг въздъхна. Предчувстваше лоши новини.

Патрик и екипът от криминалисти пристигнаха едновременно на мястото, където бе открит трупът. Явно и колегите на Хедстрьом бяха тръгнали от Удевала по същото време, когато той и Ерика потег-лиха от ресторанта. Пътуването до Фелбака премина в тягостна атмосфера. През цялото време Ерика гледа мълчаливо през прозореца. Не се сърдеше на Патрик, просто беше разочарована и тъжна. Той я разбираше, защото се чувстваше по същия начин. През последните месеци не им оставаше време един за друг. Патрик не си спомняше кога за последно седнаха да си поговорят насаме. Понякога ненавиждаше работата си и се случваше да се запита защо избра професия, която на практика поглъща цялото му свободно време. Викаха го по всяко време на денонощието. Работата го дебнеше на един телефонен разговор разстояние. Същевременно обаче му даваше много. На първо място удовлетворението, че служи на обществото и прави света по-добър, поне до известна степен. Патрик не би издържал по цял ден да сортира бумаги и да номерира папки. Работата в полицията му вдъхваше усещането, че е полезен и води смислено съществуване. Проблемът или по-скоро дилемата възникваше, защото семейството му също се нуждаеше от него.

„Дявол да го вземе! Защо е толкова трудно да съчетаеш работата със семейния живот?“ – питаше се Патрик, докато паркираше близо до зеления камион за смет. Наоколо се бяха събрали много хора. Полицаите предвидливо бяха отцепили площ с голям радиус около камиона, за да обезопасят евентуални следи. Началникът на експертния екип, Турбьорн Рюд, се приближи до Патрик и му протегна ръка:

– Здравей, Хедстрьом. Лоша работа.

– Доколкото разбрах, Лейф е открил необичаен отпадък.

Патрик кимна към събирача на смет, който стоеше малко по-нататък с угрижен вид.

– Да, човекът е шокиран. Гледката не е никак приятна. Не сме местили тялото. Ела да го погледнеш, но внимавай къде стъпваш. Сложи ги – той подаде на Патрик два ластика.

Патрик се наведе и ги усука така, че да минават под подметките на обувките му. Целта беше екипът по-лесно да изолира неговите стъпки от стъпките на извършителя или извършителите.

Двамата мъже прескочиха синьо-бялата полицейска лента. Докато се приближаваха към камиона, стомахът на Патрик се сви. Прииска му се незабавно да се махне оттук. Как мразеше тази част от задълженията си! Както обикновено, той се взе в ръце и си пое дълбоко въздух, преди да се надигне на пръсти и да надникне в задната част на камиона. Там, сред отвратителната воняща помия от хранителните остатъци, консерви, бананови обелки и какво ли още не, лежеше голо момиче, превито надве, с крака около главата като изпълнителка на сложен акробатичен номер. Патрик погледна въпросително криминалния експерт.

– Rigor mortis⁸ – обясни сухо Турбьорн Рюд. – Мускулната тъкан се е втвърдила и е фиксирала позата на трупа, след като извършителят я е прегънал надве, за да я натъпче в кофата.

⁸ Rigor mortis – трупно вкочаняване. – Б. а.

Лицето на Патрик се сгърчи болезнено. Значи, убиецът не просто бе отнел живота на това момиче, а и се бе отървал от тялото ѝ като от най-обикновен отпадък. Колко ли безчувствен и жесток трябва да е човек, за да напъха най-хладнокръвно труп в кофа за смет? Патрик потръпна от погнуса и отвърна лице.

– Колко ще отнеме огледът на местопрестъплението?

– Няколко часа – обясни Турбьорн. – През това време вие, предполагам, ще разпитвате за свидетели. Уви, едва ли ще откриете много. – Той посочи празните вили, които очакваха летните си посетители.

Все пак имаше и малко надежда: собствениците на няколко къщи живееха там целогодишно.

– Какво се е случило? – Гласът на Мелберг звучеше кисело, както обикновено.

Патрик и Турбьорн се обърнаха. Началникът се приближаваше с пълна пара.

– В тази кофа е бил изхвърлен труп на млада жена – обясни Патрик и посочи кофата. В този момент двама лаборанти с гумени ръкавици започваха огледа ѝ. – Лейф, който стои ето там, е забелязал тялото, докато камионът е изпразвал кофата. Затова тялото още е в камиона.

Мелберг разтълкува обяснението като подкана да прескочи полицейската лента и да погледне в камиона. Турбьорн дори не се опита да му даде ластици за обувките, защото стотици пъти се бе налагало да изолират отпечатъците на Мелберг от местопроизшествия и ги бяха запаметили в базата данни.

– По дяволите! – изруга Мелберг и си запуши носа. – Ама че смрад!

Отдалечи се. Явно миризмата от отпадъците го ужаси повече от трупа на момичето. Патрик едва сподави въздишката си. Нищо ново под слънцето. И този път Мелберг не изневери на типичния си стил да посреща потресаващи престъпления с неуместни реплики и напълно равнодушен вид.

– Установихте ли самоличността ѝ? – Мелберг ги изгледа с очакване.

Патрик поклати глава.

– Още не. Мисля да се обадя на Хана и да я помоля да провери дали не са постъпили сигнали за момичета, които снощи не са се прибрали в домовете си. Мартин пътува насам. Ще разпитаме собствениците на къщите в района.

– Добра идея – кимна намръщено Мелберг. – Точно това щях да предложа и аз.

Патрик и Турбьорн се спогледаха скришом. Както обикновено, Мелберг си присвояваше чуждите хрумвания, без да споделя собствени.

– Къде се бави Мулин? – попита началникът и се огледа недоволно.

– Ще дойде всеки момент – увери го Патрик.

Сякаш се бяха наговорили, защото колата на Мартин мигом се появи пред тях. По тесния неасфалтиран път бяха спрели много автомобили и му отне известно време, докато открие свободно място да паркира. Слезе от колата и тръгна към Патрик и Мелберг. Рижата му коса стърчеше, а възглавницата се бе отпечатала на измореното му лице.

– В тази кофа е имало тяло на мъртво момиче. Сега трупът е в камиона – обобщи Патрик.

Мартин само кимна. Изобщо не отиде да погледне. Стомахът му се обръщаше при вида на трупове.

– Тази вечер двамата с Хана ли бяхте дежурни? – попита Патрик.

– Да. Възложиха ни да наглеждаме купона в читалището. И съвсем основателно, защото стана голяма разправия и се прибрах чак в четири сутринта.

– Какво се случи? – смръщи вежди Патрик.

– Обичайното, общо взето. Няколко души се напиха, едно момиче се счепка с ревниво гадже, двама пияни се сбиха. Но това не е нищо, сравнено със скандала, който пламна между участниците. На няколко пъти се наложи двамата с Хана да се намесваме.

– Виж ти – Патрик беше целият слух. – И защо? За какво се скараха?

– Всички се ядосаха на едно момиче от участниците. Онази със силиконовите цици. Докато ги разтървем, силиконката отнесе няколко шамара. – Мартин разтърка сънливо очи.

В съзнанието на Патрик се загнезди смътно подозрение.

– Мартин, моля те, отиди да видиш момичето в камиона.

– Необходимо ли е? – сгърчи лице Мартин. – Знаеш колко… – той не довърши изречението си и кимна примирено: – Ще отида, разбира се. Но ще ми кажеш ли защо?

– Просто го направи – помоли Патрик. Още не искаше да разкрива замисъла си. – После ще ти обясня.

– Добре – кимна унило Мартин.

Взе ластици от Патрик и ги усука около обувките си. После прескочи полицейската лента с увиснали рамене и колебливо се приближи до задната част на камиона. Пое си дълбоко въздух и надникна. Изумен, бързо се обърна към Патрик:

– Ама това е…

– Момичето от „Покажи ми Танум“ – кимна Патрик. – Още щом ми я описа, се досетих, че е тя. По тялото има явни следи от удари.

Блед като тебешир, Мартин заотстъпва внимателно назад. Патрик виждаше, че колегата му се бори да не повърне закуската си. След няколко минути Мартин се предаде и хукна към близкия храст.

Патрик се приближи до Мелберг, който ръкомахаше бурно, докато разговаряше с Турбьорн Рюд.

– Успяхме да идентифицираме жертвата – прекъсна ги Патрик. – Една от участничките в риалити предаването. Снощи в читалището са организирали дискотека и по думите на Мартин жертвата се е оказала в епицентъра на сериозен конфликт.

– Конфликт? – повтори Мелберг и смръщи вежди. – Искаш да кажеш, че някой я е пребил?

– Нищо не искам да кажа – отвърна Патрик с леко раздразнение. Понякога му беше трудно да посреща спокойно идиотските въпроси на Мелберг. – Само съдебният лекар може да се произнесе от какво е била причинена смъртта, и то след като извърши аутопсия. – „Това изобщо не съм длъжен да ти го обяснявам“, допълни наум Патрик, но си прехапа езика. – Но категорично трябва да поговорим с другите участници и да изземем всички записи на предаването от снощи. Като никога разполагаме с благонадежден свидетел.

– Точно това щях да кажа и аз. – Мелберг се наду и за пореден път осъзна, че идеята на Хедстрьом всъщност е била негова.

Патрик преброи наум до десет. Започваше сериозно да му писва. Вече няколко години играеше тази игра и търпението му се изчерпваше.

– Добре – кимна той, след като едва се овладя. – Ще се обадя и на Хана, за да чуем и нейните впечатления от снощи. Трябва да поговорим и с продуцентския екип на предаването, а после е редно да информираме и местната администрация. Очаквам снимките веднага да се преустановят.

– Защо? – изненада се Мелберг.

– Как така защо?! – изуми се от въпроса Патрик. – Един от участниците стана жертва на убийство! Каква по-основателна причина да спрат предаването!

– Не съм толкова сигурен – възрази Мелберг. – Доколкото познавам Ерлинг, ще направи всичко по силите си, за да не спрем предаването. За него успехът на шоуто е въпрос на личен престиж.

За миг Патрик усети как го полазиха тръпки: ами ако Мелберг наистина се окаже прав? И все пак не му се вярваше продуцентите и Ерлинг да настояват на своето, без да се съобразят с обстоятелствата. Не, не може да са чак толкова цинични…

Хана и Лаш закусваха мълчаливо. Изглеждаха апатични и изморени – точно както се чувстваха. Напрежението във въздуха помежду им ги потискаше още повече. Имаха да си казват толкова много неща, но – както обикновено – мълчаха. Хана усещаше познатото безпокойство в стомаха си и яйцето, което ядеше, се превърна в парче картон в устата ѝ. Едва се насилваше да дъвче и да преглъща.

– Лаш – подхвана тя, но веднага съжали. Името му прозвуча далечно и чуждо в тишината. Хана преглътна и опита пак: – Лаш, трябва да поговорим. Не можем да продължаваме така.

Той не я погледна. Беше се съсредоточил върху филията, която мажеше. Хана следеше като омагьосана как ръката му плъзгаше ножа напред-назад върху хляба, докато не разпредели маслото в напълно равномерен слой. В движенията му имаше нещо хипнотично и Хана се сепна, когато той заби ножа в купичката.

– Скъпи, говори с мен. Кажи ми нещо. Трябва да сложим край на всичко това.

Хана и сама чуваше колко отчаяно-умолително звучи гласът ѝ. Но имаше чувството, че се вози във влак, който лети с двеста километра в час към пропаст, и не може да слезе. Искаше да се наведе напред, да хване раменете му, да го разтърси, да го принуди да говори с нея. Същевременно си даваше сметка, че е безсмислено да опитва. Лаш се бе отнесъл на място, до което тя нямаше достъп, а нямаше и да получи.

Хана гледаше мъжа си със свито, натежало сърце. За пореден път се предаде. А го обичаше толкова много. Обичаше всичко в него: кестенявата му коса, разрошена след съня; бръчките по челото му, които се появиха преждевременно, но придадоха характер на лицето му; наболата брада, която стържеше леко по кожата ѝ като фина шкурка.

Трябва да има начин. Беше сигурна. Хана не можеше да допусне двамата с Лаш да рухнат в тъмната бездна – заедно, но всеки поотделно. Под въздействието на внезапен импулс тя се наведе и хвана китката му. Усети как той потреперва като лист. Хана притисна дланта му към масата, за да уталожи безпокойството му, и настойчиво прикова поглед в него. Такива моменти се случват само няколко пъти в живота. В миг като този се казват само истини. Истини за брака им, за живота им, за миналото. Хана отвори уста, но телефонът звънна. Лаш се сепна, издърпа ръката си и посегна пак да вземе ножа. Мигът си отиде безвъзвратно.

– Сега какво ще стане според теб? – прошепна Тина на Уфе.

Двамата пушеха жадно пред читалището.

– Откъде да знам? – засмя се той. – Нищо няма да стане.

– Но след вчера… – Тя се поколеба и заби поглед във върховете на обувките си.

– Случилото се вчера няма никакво значение – увери я Уфе и издуха бяло клъбце дим в нетрепващия пролетен въздух. – Никой няма да обърне внимание на такова нещо, вярвай ми. Такива продукции струват милиони. Да прекратят снимките и да изгубят всичките си инвестиции? Да, бе! Да не са луди!

– Не бъди толкова сигурен – мрачно възрази Тина и продължи да гледа надолу.

Пепелта от цигарата ѝ се посипа върху велурените ѝ ботуши.

– Мамка му! – извика тя и се наведе да ги изтупа. – Съсипах ги! Бяха ужасно скъпи! Да му се не види!

– Така ти се пада – ухили се злобно Уфе. – Като са те разглезили.

– Защо да са ме разглезили? – просъска Тина и го прониза с поглед. – Само защото моите родителите не са живели от социални помощи, а са печелели пари с честен труд, не означава, че съм глезла!

– Не говори за моите родители, защото не знаеш нищо за тях! – Уфе размаха заплашително цигарата под носа ѝ, но Тина не се стресна, а пристъпи крачка към него:

– Като те гледам какъв си, не е трудно да се досетя какви хора са те създали!

Уфе сви юмруци, а на челото му изпъкна вена. Тина осъзна, че е допуснала грешка. Споменът от снощи още беше пресен и тя отстъпи назад. Не биваше да казва такива неща на Уфе. Тъкмо когато се канеше да заглади впечатлението от нападателната си реплика, Кале излезе от читалището и ги изгледа въпросително.

– Какво правите? Ще се биете ли? – засмя се той. – Уфе, ти вече доказа какъв шампион си по бой на жени. Нека видим повторение!

Уфе само изсумтя презрително и отпусна юмруци, но продължаваше да гледа Тина с потъмнели от гняв очи. Тя отстъпи още крачка назад. От Уфе можеше да се очаква всичко. В съзнанието ѝ отново изплуваха откъслечни зрителни и слухови спомени за случилото се снощи и тя побърза да влезе в читалището. Преди вратата да се хлопне зад нея, Тина чу как Уфе прошепна на Кале:

– И теб си те бива в тази дисциплина, а?

Отговорът на Кале обаче не стигна до нея.

Един поглед в огледалото в коридора показа недвусмислено на Ерика, че разочарованието от днешния ден се е изписало неумолимо върху лицето ѝ. Тя бавно съблече якето си, свали шала и се ослуша любопитно. От дневната се чуваха оглушителни детски писъци – весели, слава богу. Ерика влезе в стаята. Скупчени на пода, три деца, една жена и един мъж се боричкаха, крещяха и размахваха ръце и крака. Приличаха на огромно уродливо чудовище.

– Какво става тук? – попита Ерика с най-строгия глас, на който бе способна.

Ана вдигна изненадано глава. Косата ѝ, обикновено грижливо сресана и подредена, стърчеше в различни посоки.

– Здрасти! – весело подвикна Дан и също се надигна, но Ема и Адриан веднага го събориха.

Мая пищеше от задоволство и се мъчеше да помогне на братовчедите си, като дърпаше краката на Дан с всичка сила.

Ана се изправи и си изтупа коленете. Лъчите на крехкото пролетното слънце, които се процеждаха през прозореца, образуваха ореол около русата ѝ глава. Ерика остана омаяна от красотата на по-малката си сестра. За пръв път си даде сметка колко много Ана прилича на майка им. Това прозрение пробуди стара, дълбоко стаена в сърцето ѝ болка. Отново се появи въпросът „Защо?“. Защо майка им не ги бе обичала? Защо никога не ги бе дарила с блага дума, с ласка? Защо нито веднъж не ги бе потупала окуражително по рамото? От Елзи получаваха само равнодушие и студенина. Баща им беше пълната противоположност на майка им. Нейната суровост той компенсираше с нежност. Хладината ѝ – с обич. Непрекъснато се опитваше да обясни поведението ѝ, да го извини, да изкупи грешките ѝ. И до някаква степен успяваше, но нямаше как да замести изцяло майката в живота им. И макар че Туре и Елзи загинаха преди четири години в пътна злополука, Ерика още таеше силно огорчение.

Ана я изгледа учудено и Ерика осъзна, че се взира в сестра си. Опита се да си придаде невъзмутим вид и се усмихна.

– Къде е Патрик? – попита Ана, погледна весело децата на пода и тръгна към кухнята.

Ерика я последва, без да отговори.

– Направила съм кафе. – Ана започна да налива ободряващата течност в три чаши. – С децата изпекохме кифлички.

Чак сега Ерика усети изкусителния аромат на канела във въздуха.

– Но ти ще трябва да се задоволиш с тези – заяви Ана и сложи пред сестра си чиния с нещо като сухари.

– Какво е това? – нацупи се Ерика и предпазливо взе едно парче.

– Пълнозърнести бисквити – обясни Ана и ѝ обърна гръб, докато слагаше в панер част от пресните кифлички, оставени да изстиват върху решетка на кухненския плот.

– Ама… – понечи вяло да протестира Ерика и усети как устата ѝ се налива със слюнка при вида на бухналите апетитни изкушения, поръсени с перлена захар.

– Очаквах да се позабавите повече и мислех да те пощадя, като замразя част от кифличките. Сърди се на себе си. Ако ти липсва мотивация, мисли за роклята.

Ерика си взе една бисквита и отхапа скептично. Е, опасенията ѝ се потвърдиха: все едно дъвчеше талашит.

– Къде е Патрик? И защо се прибираш толкова рано? Очаквах да се поразходите повече, да седнете някъде да обядвате…

Ана седна до кухненската маса и извика:

– Следобедната закуска е сервирана!

– Извикаха го на работа – обясни Ерика и остави бисквитата в чинията. Още не можеше да погълне първата хапка.

– На работа ли? – изненада се Ана. – Нали щеше да е свободен през уикенда?

– Така беше – потвърди Ерика и долови как в гласа ѝ се промъкна нотка на огорчение. – Но го повикаха по спешност и нямаше как да откаже. – Тя се замисли как точно да формулира продължението и в крайна сметка се отказа да бъде деликатна: – Преди обяд боклукчията Лейф намерил труп в камиона си.

– В камиона? – слиса се Ана. – И как се е озовал там?

– Явно някой го е изхвърлил в кофа и когато Лейф я е изпразвал…

– Божичко, какъв ужас! – възкликна Ана, а очите ѝ се разшириха. – Кой би направил подобно нещо? Значи, извършено е убийство? Ама и аз какви въпроси задавам! Защо иначе някой ще хвърля труп в кофа за смет?! Какъв ужас! – повтори тя.

– Какво се е случило? – попита Дан, който тъкмо влизаше в кухнята. Седна до Ерика.

– Извикали Патрик по спешност на работа, защото боклукчията Лейф намерил труп в камиона си. – Ана изпревари сестра си.

– Шегуваш ли се? – шокира се Дан.

– Уви, не – отвърна мрачно Ерика. – Ще ви помоля да не разпространявате новината. Рано или късно хората ще научат, но няма смисъл да осигуряваме занимание на клюкарките.

– Не се притеснявай. Ще си мълчим – увери я Ана.

– Непрекъснато се чудя как Патрик издържа на такава работа – отбеляза Дан и си взе кифличка. – На негово място сигурно щях да полудея. В моите очи да преподаваш граматика на четиринайсетгодишни е повече от стресираща работа.

– И аз не бих издържала – съгласи се Ана и впери празен поглед пред себе си.

И Дан, и Ерика се ядосаха, че отвориха темата. Да се говори за трупове и убийства пред Ана, не беше никак уместно.

– Не се тревожете за мен – успокои ги тя, все едно прочете мислите им. – Такива неща се случват и е нормално да ги обсъждаме. – Тя се усмихна бледо.

Ерика си представи какви картини се менят пред очите на сестра ѝ.

– Деца, има кифлички! – извика още веднъж Ана, за да сложи край на тягостната атмосфера.

Разнесе се трополене на крака, колене и ръце (Мая още пълзеше) и само след няколко секунди Адриан влетя в кухнята.

– Дай ми кифличка! – развика се той и ловко се покатери на стола си.

Ема се появи веднага след него, а последна допълзя Мая. Бързо научи какво означава думата „кифличка“. Ерика се надигна, но Дан я изпревари, вдигна Мая, не се сдържа и я целуна по бузката. После внимателно я сложи на детското ѝ столче, натроши една кифличка и започна да ѝ дава по мъничко. Наличието на толкова много захар пред нея предизвика на лицето ѝ широка усмивка, която оголи две зъбчета на долната ѝ челюст. Ерика, Ана и Дан се разсмяха. Малката беше просто очарователна.

Прекратиха разговора за убийства и трупове, но продължаваха да мислят пред какво ли е изправен този път Патрик.

Екипът се събра в стаята за кафе в управлението. Всички излъчваха апатия. Мартин беше необичайно блед и изглеждаше изморен като Хана. Облегнат на барплота със скръстени ръце, Патрик изчака всички да си налеят кафе. После взе думата, след като получи одобрително кимване от Мелберг:

– Днес преди обяд Лейф Кристенсон, собственик на фирма за почистване, открил труп в камиона, с който извозва смет. Всъщност тялото е било натъпкано в кофа и се е озовало в камиона впоследствие, докато Лейф е изпразвал кофата. Мъжът се намира в силен шок. – Патрик направи пауза и отпи от кафето си. – Веднага пристигнахме на мястото и установихме, че тялото е на млада жена. С оглед на обстоятелствата направихме предварителното заключение, че се касае за убийство. В потвърждение на теорията ни по тялото на жената открихме наранявания. След като получим резултата от назначената аутопсия, ще разберем със сигурност дали жената е починала от насилствена смърт. Но дотогава ще работим по версията, че е била убита.

– Знаем ли…? – подхвана Йоста, а Патрик го прекъсна:

– Да, успяхме да идентифицираме жертвата.

Патрик погледна Мартин, но той пребледня още повече. Явно спомените за грозната гледка отново нахлуха в съзнанието му. Затова Патрик продължи сам:

– Мъртвата е една от участничките в „Покажи ми Танумсхеде“. Известна е под псевдонима Барби. Съвсем скоро ще разполагаме с истинското ѝ име. След случилото се ми се струва неуместно да я наричаме Барби.

– Вчера… я видяхме. Ние двамата с Мартин… – обади се Хана. Напрегнатият ѝ поглед сновеше от Патрик към Мартин и обратно.

– Да, разбрах – потвърди Хедстрьом. – Именно Мартин я идентифицира. Значи, избухнала е някаква разправия? – Той повдигна въпросително вежди, за да подкани Хана да продължи.

– Даа… – колебливо отвърна тя, все едно внимателно подбираше думите си. – Вдигнаха голяма дандания. Всички участници се нахвърлиха върху нея – предимно с вербални нападки. По едно време започнаха да я бутат и ние – тя посочи Мартин – влязохме да ги разтървем. После Барби хукна навън със сълзи на очи. Последно я видяхме как тича към центъра.

– Хана е абсолютно права – потвърди Мартин. – Стана голяма олелия, но не сме станали свидетели на побой, какъвто предполагат натъртванията по тялото ѝ.

– Ще трябва да си поговорим с цялата компания – заключи Патрик. – Да ги разпитаме защо са се скарали с нея и дали някой е видял накъде… – той се подвоуми, но не разполагаха с другото ѝ име – …е тръгнала Барби. Ще се свържем и с телевизионния екип, ще изискаме записите от снощи и ще ги прег-ледаме.

Аника записваше задачите, набелязани от Патрик. Той се замисли за няколко секунди, после кимна на Аника и добави:

– Трябва да съобщим вестта на семейството ѝ и да проучим дали някой външен не е видял нещо подозрително. – Патрик помълча и добави сериозно: – Когато информацията се разчуе, тоест максимум след няколко часа, ще настане истински хаос. Става въпрос за много тежко престъпление и трябва да се настроим, че по време на разследването журналистите няма да ни оставят на мира. Затова внимавайте с кого разговаряте и какво казвате. Не искам в медиите да изтича информация, която аз… – той се поколеба и продължи – …и Мелберг не сме одобрили за оповестяване.

Ако трябваше да е честен, Патрик най-много се боеше от голямата уста на Мелберг. Началникът на управлението обожаваше да стои в светлината на прожекторите и всеки по-словоохотлив журналист би могъл да изкопчи от него цялата информация по случая. Ала Патрик беше безсилен да го спре. На хартия Мелберг се водеше началник на управлението в Танумсхеде и Патрик не разполагаше с правомощия да му запуши устата. Оставаше му единствено да стиска палци и да се надява, че в главата на Мелберг е останала капчица здрав разум. В последното Патрик никак, ама никак не беше сигурен.

– Ето какво ще направим. Ще поискам да се срещна с мъжа, който оглавява продукцията… – Той щракна с пръсти, опитвайки се да си спомни името му.

– Рен. Фредрик Рен – напомни Мелберг и Патрик му кимна признателно. Изненада се, защото началникът много рядко помнеше важна за разследването информация.

– Точно така. Фредрик Рен. Мартин и Хана, вие двамата ще съставите рапорт за видяното и чутото от снощи. А Йоста… – той трескаво мислеше каква задача да възложи на Йоста. В крайна сметка му хрумна нещо подходящо: – Йоста, ти ще се поразровиш за информация какви са собствениците на къщата, пред която се е намирала кофата с трупа. Съмнявам се да са замесени в престъплението, но човек никога не знае.

Йоста кимна изморено. Конкретна задача. Сякаш върху шията му увисна камък.

– Е – Патрик плесна с ръце, за да сигнализира, че оперативката е приключила. – На работа!

Полицаите промърмориха нещо в отговор и станаха от местата си. Докато излизаха, Патрик ги наблюдаваше. Питаше се дали осъзнават какво природно бедствие ще ги връхлети, когато новината се разпространи. Цяла Швеция ще насочи вниманието си към Танумсхеде. Едно беше сигурно: ще свикнат да виждат името на селцето си върху рекламните афиши на ежедневниците.

– Ще стане страхотно! Надушвам голям успех! – Фредрик Рен тупна монтажиста по гърба.

Седнали в тесния бус, където се помещаваше подвижното студио, двамата прегледаха видеоматериала от вчера и започнаха монтажа. Фредрик беше много доволен, но изповядваше кредото, че всяко добро нещо може да се усъвършенства.

– Можеш ли да увеличиш дюдюканията, докато Тина пее? На записа ми се струват доста слаби, а изпълнението ѝ беше толкова трагично, че заслужава по-мощно освиркване.

Той се засмя, а монтажистът кимна ентусиазирано. По-силни дюдюкания? Лесна работа! Просто ще наложи звука на няколко канала и ще създаде впечатлението, че цялата публика крещи от възмущение.

– Този път подбрахме уникален колектив! – доволно отбеляза Фредрик, облегна се на стола и кръстоса крака. – Не осъзнават какви идиоти са! Тина например вярва, че ще стане новата Карола⁹, а не улучва нито един верен тон! Говорих с продуцента на първия ѝ сингъл. Записите минали кошмарно. Едва успял да замаже най-фрапантните места. Пеела толкова фалшиво, че едва не сцепила тонколоните!

⁹ Карола Мария Хегквист (р. 1966) – известна шведска певица. – Б. пр.

Фредрик се засмя, наведе се напред към апаратурата и усили звука.

– Слушай! Пълен майтап!

Той се превиваше от смях и от очите му потекоха сълзи. Монтажистът също се развесели, докато слушаше парчето „I want to be your little bunny“¹⁰ в изпълнение на Тина. Ако имаше дружество на музикалните инвалиди, тя би била най-достойният кандидат за негов председател. Нищо чудно, че журито на „Музикалния идол“ буквално я закла.

¹⁰ I want to be your little bunny (англ.) – Искам да съм твоето малко зайче. – Б. пр

.

Настойчиво почукване по вратата на буса прекъсна смеха им.

– Влез! – извика Фредрик и се обърна, за да види кой е.

Вратата отвори непознат мъж.

– С какво мога да ви помогна?

При вида на полицейската значка го обзе лошо предчувствие. Посещението не предвещаваше нищо добро. А кой знае, може пък в идването на полицая да има нещо положително – зависи дали новините, които носи, ще вдигнат рейтинга на текущото риалити предаване.

– Е, какво са натворили пак моите хора? – засмя се непринудено Фредрик и стана, за да поздрави госта.

Полицаят влезе и едва си намери място сред мрежата от преплетени кабели. Огледа се любопитно.

– Да, тук се случва всичко – обясни гордо Фредрик. – Малко трудно е човек да повярва, че в този бус монтираме предаване, което оглавява всички класации за зрителски интерес. Е, част от обработката на записите се извършва в централното ни студио – призна малко неохотно той, – но основната работа вършим оттук.

Полицаят, представил се като Патрик Хедстрьом, кимна учтиво. После се прокашля:

– За жалост, нося лоши новини. Става въпрос за един от участниците във вашето предаване.

– За кого? – Фредрик завъртя очи с досада и въздъхна. – Нека позная… Уфе пак е надробил някоя каша. – Той се обърна към монтажиста: – Какво ти казах? Уфе пръв ще ни създаде неприятности! – Фредрик погледна въпросително полицая. Изгаряше от любопитство. Започна да обмисля как да включат инцидента – какъвто и да е – в предаването.

Патрик пак се прокашля и продължи:

– Един от участниците беше открит мъртъв.

В тясното помещение настъпи гробовно мълчание. Чуваше се само бръмченето на апаратурата.

– Какво казахте? – попита Фредрик, след като се поокопити. – Мъртъв? Кой? Къде? Как?

В главата му нахлуха хиляди предположения. Какво се е случило? Наред с въпросите умът му започна да съставя медийна стратегия. Това е прецедент в историята на риалити предаванията. Сексът между участници вече отдавна не се смяташе за събитие; норвежкият „Биг Брадър“ за пръв път показа как участничка разбира, че е бременна, а шведският му еквивалент удари в десетката, излъчвайки предложението за брак, което Оливие направи на Каролина. Нападението с желязна тръба в „Бара“ пък предизвика огромна сензация в медиите. Но смъртен случай! Такова нещо още не се беше случвало. Уникално събитие! Фредрик чакаше с нетърпение отговора на въпросите си. И той не закъсня:

– Убитата е известна като Барби. Сутринта са я открили в… – Патрик се поколеба, но продължи – …в кофа за смет. По всичко личи, че е починала от насилствена смърт.

– От насилствена смърт ли? – повтори Фредрик и понеже искаше да се подсигури, че е разбрал правилно, попита: – Тоест била е убита, така ли? Това ли искате да кажете? От кого?

По лицето му се изписа неподправено объркване. Този сценарий не фигурираше в списъка с предположения, които се появиха в главата му.

– Засега нямаме заподозрян, но съвсем скоро ще започнем да разпитваме участниците в предаването. Полицаите, които охраняваха празненството снощи, докладваха за скандал между убитата и другите участници.

– Да, посчепкаха се и си размениха обиди – пот-върди Фредрик. С монтажиста току-що бяха изгледали кадрите от снощното парти. – Но не се случи нищо сериозно, което да… – той не довърши изречението. Всъщност не беше и нужно.

– Ще ни трябват и записите от вчера – заяви Патрик и погледна Фредрик право в очите. Продуцентът не се смути ни най-малко:

– Нямам право да разпространявам записи от предаването – спокойно отвърна той. – Ще ви дам видеоматериалите само ако ми представите съдебна заповед. Иначе искането ви е неприемливо.

– Не разбирате ли, че разследваме убийство? – раздразнено попита Патрик, но не се изненада от отговора. Не бе възлагал големи надежди.

– Разбирам, обаче не можем да ви предоставим материала просто така поради редица морални съображения – Фредрик се усмихна меко, но укоризнено.

Патрик само изсумтя презрително: и двамата знаеха, че причината за отказа му няма нищо общо с морала.

– Предполагам, след случилото се веднага ще прекратите излъчването на предаването… – Изречението прозвуча по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

– Изключено – поклати глава Фредрик. – Предварително сме резервирали ефирно време през следващите четири седмици и не можем току-така да спрем предаването… Няма как да стане. Според мен Барби също не би искала шоуто да приключи.

Погледът, с който го стрелна полицаят, му подсказа недвусмислено, че е попрекалил. Патрик почервеня от възмущение и с усилие на волята преглътна няколко цветисти реплики.

– Значи, твърдите, че ще продължавате да снимате въпреки… – той млъкна и продължи с раздразнение: – Как се казва всъщност убитото момиче? Не мога да я наричам Барби, защото ми се струва обидно! Ще ми трябват личните ѝ данни и информация за близките ѝ. Имате ли право да ми предоставите тези данни, или и това би нарушило моралните ви принципи? – саркастично попита Патрик, но язвителният му тон изобщо не засегна продуцента.

Фредрик беше свикнал да неутрализира нападателните реакции, които риалити форматите по някаква причина отключват.

– Казва се Лилемур Першон – спокойно отвърна той. – Израснала е в приемно семейство и в договора си с нас не е посочила имена на свои близки. Не се притеснявайте – ще ви предоставим цялата информация, с която разполагаме за нея – увери той с любезна усмивка. – Кога ще започнете с разпитите? Има ли възможност да снимаме?

Беше длъжен да опита, но убийственият поглед на Патрик бе по-красноречив от всеки друг отказ.

– Ще започнем разпитите веднага – отговори Патрик, стана и слезе от буса, без да се сбогува. Само тресна вратата зад гърба си.

– Ти да видиш! – възкликна задъхан Фредрик, а монтажистът само кимна.

Продуцентът не можеше да се нарадва на невероятното попадение. Отсега предвкусваше драматичния обрат, който ще внесат в домовете на шведските зрители. За секунда се сети за Барби. После вдигна слушалката. Шефовете трябва да разберат веднага! „Покажи ми Танум“ ще се превърне в криминален сериал и ще пожъне огромен успех!

– Как да постъпим? – попита Мартин.

С Хана решиха да работят в стаята за кафе и той наля още ободряваща течност в чашите. Хана добави малко мляко и го разбърка.

– Всеки да напише отделен доклад или да го съставим заедно?

Хана се позамисли.

– Предлагам да го напишем заедно. Така ще се допълваме и ще сравним спомените си.

– Права си – съгласи се Мартин, вдигна капака на лаптопа и го включи. – Аз ли да пиша, или ти?

– По-добре ти. Още не съм се научила да използвам всички пръсти върху клавиатурата и ще се бавя.

– Става – засмя се Мартин и въведе паролата. Отвори документ в Word и се приготви да пише. – Снощи първото смущаващо нещо, което чух, бяха силните гласове зад къщата. А ти?

– И аз – кимна Хана. – Преди това всичко беше сравнително спокойно. Наложи се единствено да откараме едно мъртвопияно момиче. Колко беше часът тогава? Дванайсет? – Мартин записваше спомените ѝ. – После някъде към един чух как двама си крещят. Извиках те и зад къщата се натъкнахме на Барби и Уфе.

– Ммм – потвърди Мартин. – Погледнах си часовника. Показваше един без десет. Първо видях как Уфе е сграбчил Барби за раменете и я разтърсва. Двамата с теб се втурнахме към тях, дръпнахме Уфе настрана и освободихме Барби.

– Точно така – Хана отпи от кафето. – Добави непременно колко агресивно се държа Уфе: дори след като ти го хвана, той се опита да ритне Барби.

– Добре. – Написаният текст растеше. – „С колегата Крюсе овладяхме положението – прочете на глас Мартин. – Разтървахме двамата участници. Аз поговорих с Уфе и го предупредих, че ако не поуспокои топката, ще трябва да се поразходи с нас до управлението.“

– Нали няма да напишеш „поуспокои топката“? – засмя се Хана.

– Не, после ще редактирам текста, за да стане приемлив. Но сега искам да запиша всичко, което ни дойде наум, за да не пропуснем нищо.

– Добре – съгласи се с усмивка Хана. После пак стана сериозна. – Аз говорих с Барби и се опитах да разбера кое е предизвикало скандала. Тя беше много стресирана и повтаряше, че Уфе побеснял, защото – според него – Барби наговорила някакви глупости зад гърба му. Тя обаче нямаше представа в какво я обвинява. След известно време се успокои.

– А после ги пуснахме – добави Мартин и погледна към екрана. Натисна два пъти клавиша Enter, за да започне нов абзац, отпи от кафето и продължи: – Следващият инцидент стана в… около два и половина.

– Да – кимна Хана. – Между два и половина и три без петнайсет.

– Тогава един от гостите на купона съобщи за скандал на ливадата до училището. Отидохме и заварихме няколко души да крещят, да блъскат и да удрят Барби. Нападателите бяха участниците Мехмет, Тина и Уфе. Намесихме се и прекратихме сблъсъка. Страстите бяха нажежени до бяло, а побойниците сипеха ругатни. Барби плачеше с разрошена коса, разтекъл се грим и раздърпани дрехи. Разговарях с другите участници в опит да си изясня случилото се. Отговориха ми, както Уфе бе отговорил преди това на Барби: „Тя е наговорила пълни глупости за нас“. Но не казаха нищо конкретно.

– Аз се отдалечих малко, за да поговоря на спокойствие с Барби – продължи Хана с неочаквано вълнение. – Беше огорчена и изплашена. Попитах я дали иска да подаде оплакване срещу нападателите си, но тя категорично отказа. Опитах се да я успокоя и да разбера с какво точно ги е предизвикала, но тя твърдеше, че няма представа. След малко се обърнах да проверя как си и докато се усетя, тя вече се отдалечаваше тичешком. Вместо обаче да тръгне по главната улица, заяви надясно. Поколебах се дали да я настигна, но после реших, че вероятно иска да остане сама, и не я последвах. – Гласът на Хана леко потрепери. – Повече не я видях.

Мартин вдигна очи от лаптопа с утешителна усмивка:

– Нямаше какво друго да направим. Установихме, че сред участниците са избухнали остри пререкания, но нищо не подсказваше, че… – той се поколеба – ...ще се стигне до фатален край.

– Според теб някой от участниците ли е убил Барби? – Гласът ѝ продължаваше да трепери.

– Нямам представа – призна Мартин, докато прег-леждаше написаното дотук. – Предвид случилото се има голяма вероятност да е бил някой от тях. Да изчакаме какво ще покажат разпитите.

Той запази документа, затвори капака на лаптопа, взе го и стана.

– Отивам в кабинета си да преработя доклада. Ако се сетиш нещо, просто почукай.

Хана кимна, без да мръдне от мястото си. Стискаше чашата в треперещите си ръце.

Кале реши да се поразходи из селцето. У дома, в Стокхолм, тренираше поне пет пъти седмично, но тук, в Танумсхеде, се принуди да се задоволява с разходки – колкото да не натрупа тлъстини. Увеличи темпа, за да изгори по-бързо мазнините. Атрактивният външен вид е предимство, което не бива да подценяваш. Кале презираше хората със занемарен външен вид. Изпитваше неизразимо удоволствие да гледа в огледалото съвършените си коремни мускули, издутите си бицепси, когато стегне ръце, широкия си гръден кош. Когато в малките часове на нощта обикаляше заведенията на площад „Стюреплан“, винаги разкопчаваше небрежно ризата си. Гаджетата адски си падаха по тялото му. Изкушаваха се да опипат гърдите му, да одраскат плочките на корема му с нокти… Всички му бяха навити.

Понякога Кале се чудеше как живеят хората, които не разполагат с толкова кинти. Как издържат Уфе и Мехмет например в мизерните си тесни апартаменти в предградията? Сигурно едва свързват двата края. Уфе му се похвали с кражбите, които извършва в чужди домове, но Кале едва не прихна, когато разбра за какви приходи става дума. Неговият баща му даваше повече джобни за седмицата, отколкото Уфе „изкарваше“ за месец!

Ала въпреки разкоша и лукса Кале продължаваше да усеща празнотата в душата си. През последните години непрекъснато търсеше с какво да я запълни: с повече шампанско, с повече купони, с повече мацки, с повече „бяло“. Непрестанно увеличаваше количеството и парите, които е способен да похарчи за определено време. Не ги печелеше с труд. Издържаше го баща му. Кале очакваше кранчето най-после да пресъхне, но оттам продължаваха да текат кинти. Баща му плащаше сметка след сметка, купи му жилище в квартал „Йостермалм“, без да му натяква помощта си, купи мълчанието на момичето, което го обвини в изнасилване… Гадината с гадина! Изсмука си цялата история от пръстите. Сама пожела да си тръгне от бара с него и с Луде. Как да разтълкуваш такова поведение?

Парите в портфейла на Кале никога не свършваха – като вълшебната кесия от приказката. Колкото и да харчеше, баща му веднага възстановяваше сумата. Кале знаеше каква е причината за щедростта му. Гузната му съвест го задължаваше да плаща. Дъртият непрекъснато наливаше пари в дупката, зееща в гърдите на сина му, но не смогваше да я запълни.

И двамата се опитваха да заместят изгубеното с пари: бащата – като дава, синът – като приема.

С прииждането на спомените болката в гърдите се усили. Кале увеличи темпа, за да се задъха и да забрави за всичко това. Но от спомените не можеш да избягаш. Притъпяваше ги единствено коктейлът от шампанско и кокаин. Понеже в момента не разполагаше нито с едното, нито с другото, трябваше да понесе демоните на миналото си. Кале хукна с всички сили.

Йоста въздъхна. С всяка следваща година ставаше все по-трудно и по-трудно да се мотивира. Дори ставането рано сутрин за работа изискваше повече енергия, отколкото той имаше, и за задачите в службата не му оставаха сили. Опиташе ли се да свърши нещо, невидими тежести увисваха на краката и ръцете му и изцеждаха всичката му жизнеспособност. Йоста не можеше да подхване нищо и дни наред отлагаше да свърши и най-лесната работа. Сам не разбираше как се стигна дотук. Положението се влоши с годините. След смъртта на Майбрит самотата започна да го разяжда отвътре и да изсмуква и малкото желание за работа, което му бе останало. Йоста никога не бе блестял като особено деен в професията си и не го криеше, но преди поне си вършеше задълженията и изпитваше известно удовлетворение. Нямаше деца, на които да завещае житейските си принципи, защото единственото им дете, момченце, почина само броени дни след раждането. Йоста изгуби мотивация да се прибира вечер в пустото си жилище, а през уикендите самотата го гнетеше непоносимо. Затова се бе посветил на голфа. Достатъчно ясно осъзнаваше, че голфът се е превърнал в мания за него. Ако можеше, би играл по двайсет и четири часа в денонощието. Но голфът не плащаше наема му и Йоста трябваше да работи до пенсионирането си. Очакваше този миг като избавление. Броеше дните.

Седна и се вторачи в компютърния екран. От съображения за сигурност не ползваха интернет и той се обади в бюро „Справки“, за да поиска имената на собствениците на къщата, пред която се намираше злополучната кофа. Йоста въздъхна. От самото начало не възлагаше почти никакви надежди на тази нишка, а сега го осведомиха, че собствениците на къщата всъщност живеят в Гьотеборг. Тези хора почти сигурно нямаха нищо общо с убийството. Убиецът просто бе избрал кофата пред тяхната вила за последен дом на жертвата си.

Мислите на Йоста отлетяха при момичето. Той работеше с нежелание, ала това не му пречеше да изпитва дълбока съпричастност към жертвите на престъпления. Съчувстваше и на тях, и на близките им и беше благодарен, задето не се наложи да вижда трупа. Когато след огледа срещна Мартин в коридора, младият колега още изглеждаше пребледнял.

Йоста чувстваше, че за четирийсет години професионален стаж е видял достатъчно мъртъвци и помнеше всеки от тях. Повечето бяха загинали при злополуки или се бяха самоубили. Убийствата бяха изключение, но всички смъртни случаи оставиха незаличима следа в паметта му и образите на покойниците се запечатаха в съзнанието му като върху филмова лента. Неведнъж именно на Йоста се падаше тежката задача да съобщи на близките трагичната вест. Сълзи, отчаяние, шок, ужас. Навярно пасивността му се дължеше на факта, че всеки смъртен случай, всяка човешка болка и несрета, с които се бе сблъскал за толкова години, бяха напълнили с горчилка чашата на живота му до ръба и вече нямаше място дори за капка. Това не извиняваше нежеланието му да работи, но поне го обясняваше донякъде.

С въздишка Йоста вдигна слушалката, за да се обади на собствениците на вилата и да ги осведоми, че в кофата им за смет е открит труп. Набра номера. Най-добре да приключи възможно по-скоро с неприятното задължение.

– Защо ме повикахте? – попита изморено и раздразнено Уфе.

Патрик не бързаше да отговаря. Двамата с Мартин започнаха методично да подреждат книжата си. Седяха срещу Уфе до разклатената маса с четири стола – единствените мебели в стаята за разпит. Патрик забеляза, че Уфе не изглежда особено разтревожен, но опитът го бе научил да не съди за душевното състояние на хората по външния им вид. Прокашля се, преплете пръсти над книжата и се наведе напред.

– Чухме, че снощи е имало разправия.

Внимателно наблюдаваше Уфе. В отговор онзи само се усмихна пренебрежително, облегна се небрежно назад и се изсмя.

– Е, чак разправия! Но като се замисля, колегата ви се намеси доста грубо. – Той посочи Мартин. – Дали не е редно да подадем оплакване заради полицейско насилие?

Той пак се изсмя и Патрик усети как Уфе започва да му лази по нервите.

– Полицай Мулин и другата колежка, които са били на местопроизшествието, вече докладваха за случая. Сега искам да чуя вашата версия.

– Моята версия… – Уфе опъна краката си и почти се излегна на стола. Позата му не изглеждаше особено удобна. – От моя гледна точка снощи се посчепкахме, защото попрекалихме с алкохола. Нищо повече. Защо питате? – Той присви очи и Патрик видя как опияненият му мозък трескаво се мъчи да разбере причината да го повикат в полицията.

– Само да ви обърна внимание, че тук ние задаваме въпросите, а не обратното – отбеляза остро Патрик. – В един без десет снощи двамата наши колеги са видели как нападате една от участничките в предаването: Лилемур Першон.

– Барби, искате да кажете – разсмя се Уфе. – Лилемур… Хаха, ама че име!

Патрик едва се овладя да не му зашлеви шамар. Мартин усети напрежението и пое разпита в свои ръце, докато колегата му се успокои.

– Станахме свидетели как блъскате и удряте Лилемур. Как започна спорът?

– Не разбирам защо продължавате да дъвчете тази история! Беше съвсем дребна работа! Поскарахме се… нищо повече. Изобщо не съм я докосвал!

Зад привидното нехайство на Уфе започна да се прокрадва известно безпокойство.

– За какво се скарахте? – не се отказа Мартин.

– За нищо! Тя беше надрънкала на другите някакви небивалици за мен и аз разбрах. Настоях да си признае и да си вземе думите обратно. Недопустимо е да разпространява такива лъжи. Исках да я накарам да осъзнае грешката си!

– Тази ли беше причината по-късно през нощта заедно с другите участници да се нахвърлите дружно върху Лилемур? – попита Патрик, докато преглеждаше доклада.

– Даа – уклончиво потвърди Уфе и се поизправи на стола. Дежурната нагла усмивка изчезна от лицето му. – Защо не попитате и Барби? Ще потвърди каквото ви казах. Посдърпахме се. Не е станало нищо сериозно, че да се намесва полицията.

Патрик погледна Мартин, после прикова очи в Уфе и каза спокойно:

– Лилемур няма да може да отговори на въпросите ни, защото сутринта беше открита мъртва.

В стаята настъпи гробно мълчание. Уфе пребледня като платно. Мартин и Патрик го чакаха да се окопити.

– Ама… вие… шегувате ли се? – отрони най-сетне той.

Полицаите не реагираха. Думите на Патрик бавно попиха в съзнанието на Уфе. По шокираното му лице не остана и следа от самоуверената му усмивка.

– Що за…? Да не мислите, че съм…? Но… Само се счепкахме малко! Изобщо не съм… Нямам... – запъваше се той и гледаше объркано ту единия, ту другия полицай.

– Ще ни е нужна ДНК проба от вас – обясни Патрик и извади необходимото. – Нали нямате нищо против?

– Нямам, разбира се – отвърна Уфе след известно колебание. – Вземайте каквото ви трябва. Нищо лошо не съм направил.

Патрик се наведе напред и с помощта на тампон върху клечка взе биологичен материал от вътрешната страна на бузата на Уфе. За миг Уфе сякаш съжали, задето се съгласи на процедурата, но след като памучето се озова в плик и го запечатиха, беше прекалено късно. Взирайки се в плика, Уфе преглътна с мъка и погледна Патрик с разширени от ужас очи:

– Нали няма да спрете предаването? Не можете да го направите! Не, просто не можете да го направите!

Гласът му преливаше от отчаяние и Патрик изпита силно презрение към целия този цирк. Как е възможно да мислиш за телевизионно предаване, след като са убили човек?!

– Това не зависи от нас – сухо отвърна той. – Решението взема продуцентската компания. Ако решавах аз, щях веднага да прекратя снимките, но…

Той разпери безпомощно ръце. По лицето на Уфе се разля облекчение.

– Свободен сте – каза Патрик.

Още не можеше да се отърси от фигурата на голата мъртва Барби и усещаше горчив вкус в устата си при мисълта, че ще използват смъртта ѝ за целите на развлекателна програма. Какво им става на хората?

Денят започна толкова добре. Би се осмелил да го определи дори като великолепен. Първо направи дълга обиколка в хладното утро. Не смяташе себе си за особен любител на природата, но докато тичаше, с изненада забеляза как се радва на слънчевите лъчи, процеждащи се през короните на дърветата. Приятното усещане в гърдите се задържа чак до вкъщи и двамата с Вивека се любиха. Днес тя се показа удивително благосклонна към желанията му. Ниското ѝ либидо често помрачаваше живота на Ерлинг. След като се ожениха, тя малко или много изгуби интерес към плътската страна от брачните отношения, но за какво му е на човек млада и хубава жена, ако тя не му пуска? Не, не можеше да продължават така. Сутрешната тренировка го убеди в необходимостта да си поговори с Вивека по този въпрос и да ѝ обясни, че в брака, освен да вземаш, трябва и да даваш. И ако тя иска и за в бъдеще да получава дрехи, бижута, развлечения и красиви предмети за дома, ще се наложи да покаже повечко ентусиазъм и щедрост към неговите мъжки потребности. Преди да се оженят, сексът вървеше прекрасно. Докато Вивека живееше в приятен апартамент, чийто наем плащаше той, и се конкурираше за вниманието му със съпругата му, с която имаха трийсетгодишен брак зад гърба си, двамата се любеха по всяко време и на най-различни места. При спомена за бурния им сексуален живот жизнените му сили се пробудиха. Трябва да се върнат към палавите си креватни истории. Имат доста да наваксват.

Ерлинг тъкмо пое по стълбите към горния етаж, когато телефонът му зазвъня. За миг се поколеба дали да не игнорира обаждането, но после все пак тръгна към преносимия телефон в дневната. Може пък да се окаже нещо важно.

Пет минути по-късно стоеше онемял със слушалката в ръка. Вече се досещаше какви последствия го очакват и умът му започна да прехвърля възможни решения. Стана и извика към горния етаж:

– Вивека! Отивам в офиса! Изникна нещо.

Отгоре се долови промърморване – явно тя го чу. Ерлинг бързо си облече връхната дреха и грабна ключа за колата от куката до външната врата. Това изобщо не го бе очаквал. Ами сега?

В такива дни Мелберг се чувстваше отлично в кожата си. Все пак си даваше сметка каква сериозност изисква настоящото положение и с известно усилие успя да прикрие задоволството, което изпитваше, и да си придаде съчувствен и решителен вид. Светлината на прожекторите му се отразяваше благотворно и му отиваше. Опиваше се от мисълта как ли ще реагира Росмари, когато види снимката му във всички вестници, а под нея – интервю с началника на полицейското управление в Танумсхеде. Изду гръдния си кош и изпъна назад рамене, за да изглежда внушително. Светкавиците на фотоапаратите почти го заслепиха, но той не промени позата си. За нищо на света не би пропуснал такава възможност.

– Давам ви още минута за снимки и после ще ви помоля да запазите тишина.

Сам чу колко респектиращо прозвуча гласът му и едва се стърпя да не потръпне от удоволствие. Беше роден да стои пред камера. Фотографите пощракаха още малко. После Мелберг вдигна властно ръка и те спряха. Плъзна поглед над събралите се репортери.

– Както вече знаете, тази сутрин открихме трупа на Лилемур Першон.

Вдигна се море от ръце. Мелберг даде думата на пратеника на вестник „Експресен“.

– Установихте ли със сигурност, че е станала жертва на убийство?

Всички журналисти очакваха отговора му с нетърпение и държаха химикалките си на милиметри от листовете. Мелберг се прокашля:

– Не можем да твърдим нищо, преди да получим заключението от съдебномедицинската експертиза. Но по всичко личи, че Лилемур е била убита.

Разнесоха се глух шепот и шум от трескаво дращене на химикалки. Операторите включиха камерите си, снабдени със стикери на съответната новинарска редакция или канал, разнесе се бръмчене и към началника на управлението се насочиха ярки светлини. Мелберг се чудеше към коя камера да обърне по-хубавия си профил и накрая избра ТВ4. Журналистите го засипаха с въпроси и той посочи следващия репортер – пак от вечерен вестник.

– Имате ли заподозрян?

В очакване на отговора всички млъкнаха. Мелберг леко присви очи срещу светлината от прожекторите.

– Призовахме няколко души на разпит, но към настоящия момент нямаме конкретен заподозрян.

– Ще спрете ли риалити предаването? – попита репортер от „Актуално“, който най-после се добра до микрофона.

Всички млъкнаха.

– Нямаме нито право, нито основания да се намесваме в сферата на телевизионната индустрия. Този въпрос зависи от продуцентите на предаването и от ръководството на телевизионния канал, по който се излъчва.

– Но възможно ли е наистина развлекателна прог-рама да продължава да се излъчва след убийството на един от участниците? – настоя същият репортер.

– Както вече казах, не можем да вземем отношение по този въпрос – отвърна Мелберг с явно раздразнение. – Попитайте продуцентите.

– Жертвата била ли е изнасилена?

Вече никой не чакаше Мелберг да посочи следващия журналист. Въпросите полетяха срещу него като снаряди.

– Аутопсията ще покаже.

– Имаше ли видими белези, които да предполагат сексуално престъпление?

– Открихме я гола. Оттук нататък си правете изводите сами.

Мелберг веднага осъзна, че май не биваше да оповестява тази подробност. Осъзна, че журналистите успяха здраво да го притиснат, и радостното вълнение от пресконференцията започна да се изпарява. Досега бе разговарял само с представители на местната преса и не бе свикнал с толкова ожесточен словесен обстрел.

– Мястото, където е открито тялото, свързано ли е по някакъв начин с престъплението? – Един от местните репортери успя да вмъкне въпроса си, преодолявайки конкуренцията на журналистите от големите печатни медии и телевизии, които очевидно притежаваха по-остри лакти.

Мелберг внимателно обмисли отговори си, за да не се оплете отново в обяснения.

– Засега не сме открили такива индикации – заяви накрая той.

– Къде е открито тялото? – включи се веднага вечерната преса. – Според слуховете – в камион за смет. Вярно ли е?

За пореден път всички репортери приковаха поглед в устните на Мелберг. Той нервно ги навлажни.

– Без коментар.

По дяволите! Журналистите да не са вчерашни! Веднага ще разтълкуват отказа му да отговори като косвено потвърждение на ширещите се слухове. Трябваше да послуша Хедстрьом и да го остави той да ръководи пресконференцията. Но как да отстъпи на друг звездния си миг под прожекторите? Споменът за раздразнението, което изпита, когато Патрик му предложи да го отмени, вдъхна на Мелберг кураж и самоувереност.

– Да? – Той посочи журналистка, която от известно време размахваше безрезултатно ръка.

– Разпитахте ли някого от участниците в „Покажи ми Танум“?

Мелберг кимна. Участниците в риалити предаването обожаваха да стават обект на медийно внимание – дори когато това внимание ги злепоставя. Затова Мелберг изобщо не се притесняваше каква информация ще разпространи за тях.

– Да, разпитахме ги.

– Някой от тях заподозрян ли е в убийството?

Камерата на телевизионния екип от информационното предаване „Рапорт“ снимаше Мелберг, а репортерът протегна към него големия си микрофон, за да се чуе по-добре отговорът.

– Първо, подлежи на доуточняване дали смъртта е настъпила вследствие от убийство. А по втория ви въпрос – не, към настоящия момент не разполагаме с улики срещу някой от участниците.

Пълна лъжа. Мелберг вече се запозна с доклада на Мулин и Крюсе и си изгради хипотеза кой е убиецът, но беше достатъчно съобразителен да не оповестява ценната информация, преди експертизите да потвърдят вината на заподозрения.

Въпросите се поизчерпиха и Мелберг започна да се повтаря. Омръзна му и обяви край на пресконференцията. После, съпроводен от светкавиците на фотоапаратите, се запъти към изхода, като си придаваше максимално важен вид. Нека Росмари се възхити на осанката му, когато довечера си пусне телевизора.

Откакто Барби си отиде, Йона често забелязваше как клиентите в супера я сочат с пръст и си шушукат. След участието си в „Биг Брадър“ бе свикнала да бъде обект на внимание, но този път в очите на хората виждаше не обичайното любопитство и възхищение, задето са я давали по телевизията, а хищна жажда за кръв и зрелища, от която я полазваха тръпки.

Щом им съобщиха за кончината на Барби, Йона реши веднага да се прибере у дома. Инстинктът ѝ подсказа да избяга, да се усамоти на единственото място, където може. Но после осъзна колко безсмислено е да го прави. Вкъщи ще я посрещне същата празнота, същата самота. И там няма кой да я прегърне и да я погали по косата. И там няма да намери дребните утешителни жестове, за които отчаяно копнееше. Няма кой да я приласкае, няма кой да удовлетвори потребността ѝ от близост. Нито вкъщи, нито тук. Затова Йона предпочете да остане.

Касата зад гърба ѝ сякаш беше празна. Всъщност мястото на Барби зае друго момиче – от постоянния персонал на магазина. Но въпреки това Йона имаше чувството, че зад нея няма никого. Не бе очаквала Барби да остави такава празнина след себе си. По време на предаването Йона непрекъснато демонстрираше пренебрежението си към Барби и се стараеше да я избягва. Не гледаше на нея като на човешко същество. Ала сега, когато Барби си отиде, Йона си даде сметка каква жизнерадост бе излъчвала Барби въпреки несигурността, русите си коси и постоянната жажда за внимание. Барби създаваше добро настроение в групата. Смееше се, радваше се на предизвикателствата в предаването, опитваше се да ободрява и другите. В знак на благодарност те я засипваха с подигравки и я заклеймиха като тъпа кифла, незаслужаваща уважение. Едва сега светият лъч, който Барби внасяше в ежедневието им, блесна с пълна сила.

Йона придърпа ръкавите си по-надолу. Днес нямаше никакво желание да я зяпат със съчувствие и гнусно удивление. Раните ѝ станаха по-дълбоки. Откакто Барби почина, Йона започна да се реже всеки ден – по-жестоко и по-брутално отпреди. Забиваше ножчето по-дълбоко в плътта си, докато види как кожата се разтваря и започва да бълва кръв. Ала гледката на червената пулсираща рана вече не бе в състояние да притъпи безпокойството ѝ. Тревогата се загнезди толкова дълбоко, че нищо не можеше да я потуши.

Понякога чуваше гласове в главата си. Като на магнетофонна лента. Беше ужасно. Всичко се обърка и се превърна в кошмар. Сенките в нея набъбваха неудържимо. Цялата тъмнина, която тя напразно се мъчеше да източи с кръвта от раните си, се превърна в стихия от неудържима ярост.

Празнотата зад нея се смеси със срама и страха. Йона усети как кръвта в раните ѝ пулсира и напира да рукне.

– Крайно време е да сложим край на целия този цирк! – Уно Бруршон удари с юмрук върху голямата конферентна маса в общината и изгледа изкосо Ерлинг, но не обърна никакво внимание на Фредрик Рен, когото поканиха да коментира случилото се и да представи гледната точка на продуцентската компания.

– Предлагам малко да се поуспокоиш – настоя Ерлинг.

Идеше му да хване Уно за ухото и да го изведе от стаята като непослушно дете, но демокрацията си е демокрация и се наложи да овладее емоциите си.

– Сполетя ни ужасна трагедия, но това не означава, че трябва да вземем прибързани решения под властта на емоциите – предупреди Ерлинг. – Днес сме се събрали да обсъдим проекта без излишни изблици. Поканих Фредрик, за да сподели с нас как гледат продуцентите на бъдещето на проекта, и ви предлагам да го изслушаме. Все пак Фредрик е единственият сред нас с опит в тази област и макар случилото се да е трагичен прецедент в историята на риалити предаванията, вярвам, че той ще ни посъветва как да постъпим.

– Проклет столичен педал! – промърмори Уно достатъчно силно, за да стигне обидата до ушите на Фредрик, но продуцентът се престори, че не го е чул, застана прав зад стола си и сложи ръце върху облегалката.

– Разбирам, че случилото се сериозно нажежи страстите. Всички ние сме дълбоко опечалени от кончината на Барби, или Лилемур. Позволете ми да изкажа съболезнования от името на целия ни екип и на ръководството в Стокхолм. – Той се прокашля и сведе скръбно поглед. След няколкоминутно неловко мълчание Фредрик вдигна очи. – Но – ако цитираме американците – the show must go on¹¹. Както вие не можете да прекратите административната си работа, ако – не дай боже – някой от вас го сполети нещастие, така и ние не можем да го направим. Сигурен съм, че Барби – Лилемур – би искала шоуто да продължи.

¹¹ The show must go on (англ.) – Шоуто трябва да продължи. – Б. пр.

Фредрик отново млъкна и сведе поглед.

От далечния край на голямата широка маса се разнесе хлипане.

– Бедничката! – подсмръкна Гунила Шелин и внимателно избърса сълзите си със салфетка.

Фредрик се смути за миг, после обаче продължи:

– Не можем да пренебрегнем фактите. А факт е, че вложихме огромна сума в това предаване и се надяваме тази инвестиция да донесе дивиденти и за двете страни: за нас – висок телевизионен рейтинг и приходи от реклами, за вас – растеж на туризма. Сметката е повече от проста.

Главният счетоводител на общината Ерик Болин вдигна ръка, за да поиска думата за въпрос, но Ерлинг се опасяваше, че намесата на икономиста ще отведе разговора в нежелана посока, и го стрелна с предупредителен поглед. Болин свали ръката си.

– И как случилото се ще увеличи притока на туристи към Танумсхеде? Убийствата обикновено предизвикват… спад в туризма…

Предшественикът на Ерлинг, Йорн Шустер, изгледа Фредрик Рен със смръщени вежди. Явно очакваше конкретен отговор на въпроса си. Ерлинг усети как кръвното му започна да се покачва и преброи наум до десет. Защо хората винаги подхождат толкова негативно към всичко? За Ерлинг бе истински бич да седи тук и да изслушва тези… хора, които не биха издържали и ден между шамарите, където Ерлинг бе свикнал да се намира в качеството си на общински ръководител. С ледено спокойствие той се обърна към Йорн:

– Трябва да призная, че съм ужасно разочарован от позицията ти. От теб очаквах веднага да прозреш положението в цялата му мащабност. Мъж с твоя опит не бива да се занимава с дреболии. Целта ни е да мислим за доброто на града ни, а не да блокираме напредъка като отчайващо закостенели бюрократи.

Ерлинг забеляза, че упрекът му, омекотен от ласкателства, предизвика колебливо пламъче в очите на Йорн Шустер. Йорн искаше повече от всичко да запази образа си на силния мъж, доброволно оттеглил се от поста си и нагърбил се с нелеката задача да покровителства неопитния си наследник. И Йорн, и Ерлинг знаеха, че това изобщо не отговаря на истината. Но Ерлинг беше готов да играе тази игра, само и само да прокара решенията си. Оставаше въпросът дали и Йорн приема правилата. Ерлинг чакаше търпеливо. В стаята цареше напрегната тишина. Всички очакваха реакцията на Йорн. Гъстата му бяла брада подскочи, когато след дълъг размисъл той се обърна към Ерлинг с бащинска усмивка:

– Прав си, разбира се. Самият аз по време на управлението си винаги съм се старал да налагам прогресивните си идеи, без да се съобразявам с консервативни противници и други подробности.

Той кимна доволно и огледа присъстващите. Те останаха смаяни. Напразно се мъчеха да си спомнят за кои прогресивни идеи говори Шустер.

Ерлинг му кимна одобрително. Старата лисица взе правилното решение. Знаеше на кой кон да заложи в това дълго, дълго състезание. Окуражен от позицията на предшественика си, Ерлинг най-после отговори на въпроса:

– Колкото до туризма, за пръв път името на селцето ни стои с големи букви върху всички рекламни афиши на вестници в страната. Макар да се споменава в контекста на трагедия, Танумсхеде се запечатва в съзнанието на всеки швед. Трябва непременно да се възползваме от открилата се възможност. Обмислях да ви предложа да се свържем със специалисти по връзки с обществеността, които да ни консултират как най-умело да обърнем медийното внимание в наш плюс.

Ерик Болин промърмори нещо за бюджета, но Ерлинг махна с ръка, все едно отпраща досадна муха:

– В момента говорим за друго, Ерик. Както казах преди малко, не бива да се вторачваме в подробности, а да разсъждаваме мащабно. Другото ще се уреди някак.

Той се обърна към Фредрик Рен, който следеше със задоволство дискусията:

– А „Покажи ми Танум“ ще продължи да се излъчва с пълната ни подкрепа. Нали? – Ерлинг настойчиво спря поглед върху всеки от присъстващите.

– Разбира се – изчурулика Гунила Шелин с нескрито възхищение в очите.

– Е, какво толкова… Нека тази гадост продължи – кисело се съгласи Уно. – Едва ли може да стане по-лошо.

– Да – кимна и Ерик Болин, но с милион въпроси в главата.

– Чудесно – Йорн Шустер подръпна брадата си. – Радвам се да чуя, че всички умеят да виждат нещата в перспектива като мен и Ерлинг.

Той се усмихна широко на наследника си, а Ерлинг на свой ред също разтегли устните си в престорена усмивка. „Дъртакът не знае какви ги дрънка“ – помисли си и се усмихна още по-широко. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Умееше ги той тези работи!

– Риба или пиле?

– Нещо средно – отвърна през смях Ана.

– О, я престани! – отвърна Ерика и се изплези на сестра си.

Седяха на верандата, загърнати в одеяла, и пиеха кафе. Върху коляното си Ерика държеше предложенията за сватбено меню от Големия хотел и усещаше как устата ѝ се налива със слюнка. През последните седмици пазеше строга диета и лишенията от храна засилиха неимоверно апетита ѝ. Имаше чувството, че всеки момент буквално ще започне да точи лиги.

– Как ти се струва това например: рачешки опашки върху канапе от салата с дресинг от лайм за предястие, палвус с босилеково ризото и запечени в мед моркови – за основно блюдо, и чийзкейк с малинов сос за десерт?

– Божичко, колко вкусно звучи! – възкликна Ана и преглътна слюнката, напълнила устата ѝ. – Особено рибата сигурно ще е страхотна!

Тя отпи от кафето, загърна се по-плътно в одеялото и се загледа в морето пред тях. Ерика не спираше да се удивява колко се промени сестра ѝ през последните седмици. Гледаше профила на Ана. Над лицето ѝ се спускаше спокойствие, каквото Ерика отдавна не бе виждала у нея. Тя цял живот се бе тревожила за Ана и се радваше, че най-после може да се отпусне.

– Колко ли щеше да се радва татко, ако можеше да ни види сега как си бъбрим! Все се опитваше да ни убеди колко важно е да се сближим, но по сестрински. Съветваше ме да не се държа с теб като майка.

– Знам – усмихна се Ана и обърна лице към Ерика. – А мен се опитваше да убеди да поемам повече отговорност, да се държа като възрастна, да не прехвърлям всички задължения на теб. Защото аз точно това правех. Макар непрекъснато да роптаех срещу покровителственото ти поведение, все пак ми харесваше. Очаквах винаги ти да си по-грижовната и зрялата от двете ни.

– Питам се какво ли би станало, ако Елзи бе изпълнявала майчинските си задължения.

Ерика усети как нещо в гърдите ѝ се сви при спомена за майката, която през детството им присъстваше телом, но не и духом.

– Безсмислено е да разсъждаваме върху такива въпроси – отбеляза Ана и придърпа одеялото до брадичката си. Грееше слънце, но студеният вятър се завираше във всички пролуки. – Кой знае какво е преживяла. Като се замисля, не си спомням да ни е разказвала за детството си, за живота си, преди да срещне татко. Това не ти ли се вижда странно?

Ана действително за пръв път се замисляше за това. Преди го бе приемала като нормално.

– Всичко в Елзи ми се виждаше странно – засмя се Ерика с горчива нотка в гласа.

– Сериозно – ти сещаш ли се някога да е говорила за детството си, за родителите си, как се е запознала с татко? Не си спомням за такъв случай. Не ни е показвала никакви снимки. Питала съм я за нейните родители, а тя се вбесяваше и казваше, че отдавна да починали и няма представа къде са снимките. Това не е ли странно? Кой няма поне две-три снимки на родителите си?

Ерика си даде сметка колко права е Ана. Тя също не знаеше нищо за миналото на Елзи. Сякаш майка им бе започнала живота си в мига, когато се бе венчала за Туре, баща им. А преди това не е имало… абсолютно нищо.

– Защо не проучиш каква е била Елзи преди сватбата? – предложи Ана, но по гласа ѝ личеше, че няма желание повече да обсъждат тази тема. – Много те бива в проучванията. Хайде да се върнем към менюто. На последния вариант ли се спря? На мен ми прозвуча страхотно!

– Първо ще попитам и Патрик какво мисли. Честно да ти призная, в момента, докато водят следствие, никак не ми се иска да го занимавам с подобни банални неща. Би било някак… повърхностно от моя страна.

Тя остави менюто върху коленете си и се вторачи мрачно в хоризонта. През последните дни с Патрик почти не се виждаха и той ѝ липсваше, но тя осъзнаваше необходимостта съпругът ѝ да се посвети изцяло на работата си. Младо момиче изгуби живота си и Ерика знаеше, че Патрик повече от всичко друго иска да залови убиеца. Същевременно мисълта за натовареното ежедневие на Патрик и значението на делата му още повече разпалваше желанието ѝ да се занимава с нещо сериозно. Ерика, разбира се, осъзнаваше и на рационално, и на емоционално равнище колко важна е настоящата ѝ роля на майка, но въпреки това я теглеше към нещо… по-сериозно. Нещо, което би я накарало да се почувства отново Ерика, а не просто майката на Мая. След като Ана започна да се завръща от страната на сенките, у Ерика отново се пробуди надеждата да поднови творческите си занимания – поне за няколко часа на ден. Тя подхвърли идеята на сестра си и Ана веднага се съгласи на драго сърце да гледа Мая, докато Ерика пише.

Затова Ерика започна да черпи идеи от Мрежата. Търсеше информация за убийства с подчертано общочовешка тематика, които биха послужили за скелет на добър криминален роман. Медиите разкритикуваха последните ѝ две книги. Приписваха ѝ манталитет на хиена, която хищно се възползва от хорското нещастие и използва действителни случаи, за да изгради сюжетите си. Но Ерика не беше съгласна с критиките. Винаги се стремеше да показва гледната точка на всички участници в събитието и да опише историята достоверно и в цялата ѝ разноликост. Освен това – разсъждаваше Ерика – романите ѝ нямаше да се продават толкова добре, ако като писател не бе вложила в тях съчувствие и усет за душевността на другия. Но ако трябваше да е откровена, по-лесно написа втората книга, защото не беше свързана лично с историята – за разлика от романа за убийството на Алекс Вийкнер. Несравнимо по-трудно описваше събития, оцветени от собствените ѝ преживявания.

Мислите за книгите събудиха желанието ѝ за работа.

– Ще седна пред компютъра да посърфирам – каза тя и стана. – Може да намеря някой интересен случай. Ще поиграеш ли с Мая, когато се събуди?

– Разбира се – усмихна се Ана. – Отивай да работиш и наслука!

Ерика се засмя и тръгна към кабинета. Напоследък животът в къщата се разведри. Искаше ѝ се и облаците, надвиснали над Патрик, най-после да се разсеят.

Аромат на сол. И вода. Крясъци на птици в небето и синева, докъдето погледът му стига. Усещането за лодка, която се люлее под краката ти. Усещането за промяна, за някой, който изчезва. Суровост и острота заменят топлината и мекотата. Спомен за ръце, които го прегръщат, а от тях се носи остра, неприятна миризма, пропила се в дрехите и в кожата на жената. Най-силно обаче миришеше от устата ѝ. Но той не си спомняше коя е тя. И не знаеше защо се опитва да си спомни. През нощта сякаш бе сънувал нещо. Нещо неприятно, но познато. Искаше да узнае повече за съня си.

И беше безсилен да спре напиращите въпроси. Не знаеше защо е такъв. Защо просто не приеме всичко като сестра си? По лицето ѝ се изписваше силен страх, когато той задаваше въпроси. Искаше му се да може да ги преглътне. Но не можеше. Не и когато усещаше миризмата на солена вода и си спомняше за вятъра в косите. И за мъжа, който вдигаше него и сестра му високо във въздуха, докато жената – онази с нежния глас, който после стана суров – стои до тях и ги гледа. Понякога, в спомените си, той я виждаше да се усмихва.

Но навярно тя му казваше истината. Тя – истинската, красивата, която ги обичаше. Навярно всичко е сън – кошмар, който тя ще замени с красиви, прек-расни сънища. Той не ѝ противоречеше, но понякога усещаше как копнее за соленото. И за крясъците на птиците. Дори за суровия глас. Но това не смееше да го каже…

– Мартин, какво всъщност правим?! – Патрик захвърли химикалката върху бюрото, тя отскочи и падна върху пода.

Мартин спокойно я вдигна и я сложи в поставката върху бюрото на Патрик.

– Измина едва седмица. Знаеш, че тези неща не стават бързо.

– Знам и друго: колкото повече време минава, толкова повече намалява вероятността да разрешим случая.

– Но ние правим всичко по силите си. В денонощието има само двайсет и четири часа. – Мартин изгледа колегата си изпитателно. – В този ред на мисли май трябва да се прибереш за малко вкъщи, да си вземеш душ, да се поотпуснеш. Виждаш ми се скапан.

– Да си почивам в тази лудница? Как ли пък не!

Патрик прокара пръсти през разрошената си коса и тя щръкна нагоре. Изведнъж телефонът зазвъня пронизително и ги стресна. Ядосан, Патрик вдигна слушалката и я тресна върху вилката. След две-три минути телефонът пак се раззвъня. Патрик изскочи в коридора и кресна:

– За бога, Аника, колко пъти да ти казвам да изключиш телефона в кабинета ми!

Върна се в стаята и затръшна вратата зад гърба си. По целия коридор се водеха телефони разговори, но затворената врата донякъде приглушаваше разсейващите фактори.

– Патрик, не може да продължаваш така. Ще се сринеш. Трябва да си починеш, да хапнеш нещо… Най-добре още сега помоли Аника за извинение. Иначе ще те хванат уроки или ще те сполетят седем години нещастие. Или пък повече няма да вкусиш от домашните мъфини на Аника.

Патрик се отпусна тежко на стола, но го досмеша.

– Мъфините, казваш… Значи, според теб Аника е толкова отмъстителна, че повече няма да ме почерпи с мъфини…

– Нито с мъфини, нито с домашни карамелени бонбони за Коледа… – кимна Мартин с театрална сериозност.

Патрик му влезе в тона и опули очи, престорено шокиран:

– Не, само това не! Да ме лиши от карамелените бонбони – не може да е толкова зла!

– Напротив, напротив. Затова най-добре веднага ѝ се извини.

– Отивам, отивам – засмя се Патрик и пак разроши кестенявата си коса. – Изобщо не очаквах подобна медийна обсада. Вестниците и телевизиите са полудели. Нямат никакви задръжки! Нима не разбират, че като не ни дават миг спокойствие, затрудняват разследването? Не можем да свършим нищо!

– За една седмица свършихме доста работа – спокойно възрази Мартин. – Успяхме да разпитаме всички участници в предаването, прегледахме записите от вечерта, когато жертвата е изчезнала, проверяваме всички сигнали, постъпили от очевидци. Според мен се справяме отлично. Прав си: наистина разследването се превърна в лудница заради риалити предаването, но нищо не можем да направим.

– Защо продължават да излъчват тази гадост? – възмутено размаха ръце Патрик. – Убито е момиче, а те използват смъртта ѝ, за да трупат рейтинг! Освен това излъчват предаването в най-гледаното ефирно време, за да го зяпат всички шведи! Това е адски… – той търсеше точната дума – … безскрупулно!

– И за това си прав – съгласи се Мартин, а гласът му стана по-сериозен. – Но какво да направим? Звездоманията на Мелберг и амбицията на проклетия Ерлинг Лашон не им позволяват дори да помислят за спирането на продукцията. Ще трябва да работим при тези условия. Нещата са такива, каквито са. Но аз продължавам да настоявам да си вземеш малко почивка. Хем ще се почувстваш по-добре, хем ще ти хрумнат свежи идеи за разследването.

– Ако си мислиш, че ще се прибера вкъщи, няма да стане. Нямам толкова време. Но може да обядваме в „Странноприемницата“. Това брои ли се за почивка?

Той изгледа Мартин изпод вежди, но осъзна, че колегата му има основания за исканията си.

– Става – съгласи се Мартин и се надигна от стола. – На излизане поискай извинение от Аника.

– Добре, мамо.

Патрик взе якето си и излезе след Мартин в коридора. Чак сега усети колко е гладен.

Отвсякъде се разнасяше звънене на телефони.

Нямаше сили да ходи на работа. Всъщност не се и налагаше – лекарят ѝ изписа дълго домашно лечение и я посъветва да бърза бавно. Но тя бе израснала с нагласата, че човек трябва да работи независимо от обстоятелствата. Според баща ѝ единствената уважителна причина да отсъстваш от работа е да лежиш на смъртен одър. Уви, в момента тя се чувстваше точно така. Организмът ѝ функционираше, тялото ѝ се движеше, поемаше храна, миеше се и правеше каквото се очаква, но съвсем механично. Вътрешно тя беше мъртва. Всичко изгуби значение. Нищо не я радваше, нищо не предизвикваше интереса ѝ. Душата ѝ изстина и издъхна. Остана само болка – понякога толкова силна, че тя ходеше приведена надве под бремето ѝ.

Изминаха две седмици, откакто полицаите ѝ съобщиха трагичната вест. Още когато чу почукването на вратата, смътно предчувствие ѝ подсказа, че това ще промени живота ѝ. Всяка вечер, преди да заспи, кавгата ѝ с Марит отново се разиграваше в съзнанието ѝ. Шещин никога нямаше да избяга от мисълта, че последният им разговор премина в размяна на гневни реплики. Ех, да можеше да си вземе обратно поне част от тежките думи, които запрати в лицето на Марит! Какво значение имаха сега глупавите им разправии? Защо Шещин просто не се примири с исканията на любимата си? Защо толкова непреклонно настояваше Марит да признае пред околните, че двете имат интимна връзка? Нима бе толкова важно? Нали най-важното беше, че са заедно? Какво знаят, мислят или говорят другите изведнъж изгуби всякакво значение и Шещин не можеше да проумее защо преди две седмици, които ѝ се струваха далече в миналото, толкова държеше да оповестят връзката си.

Не ѝ се занимаваше с нищо, затова просто седна на дивана и включи телевизора. Зави се с одеяло – Марит го беше купила от родната си Норвегия. Одеялото миришеше на вълна и на парфюма на Марит – причудлива комбинация. Шещин зарови лице в плата и вдиша жадно аромата с надеждата той да изпълни пустата ѝ душа. Няколко власинки попаднаха в носа ѝ и тя се разкиха.

Изведнъж ѝ домъчня за Софи. Момичето бе наследило много от чертите на Марит и почти нищо от баща си. След смъртта на майка си Софи дойде два пъти да види Шещин и все се мъчеше да я утеши, макар самата тя да изглеждаше съсипана от мъка. Шещин забеляза, че момичето вече изглежда и разсъждава като възрастна – страданието я бе направило по-зряла. На Шещин ѝ се искаше да премахне тази зрялост, да я изличи, да превърти назад стрелките на часовника и да върне на Софи хлапашкото безгрижие, което подхождаше на възрастта ѝ. Ала то си бе отишло безвъзвратно. Шещин осъзнаваше, че ще изгуби Софи. Момичето искаше да поддържа контакт с партньорката на майка си, но животът нямаше да го позволи. Очакваха я толкова много други занимания, щом скръбта се поуталожи: приятели, гаджета, купони, уроци. Все неща, нормални за един тийнейджър. Ула също ще се опита да попречи на дъщеря си да се вижда с Шещин. Постепенно Софи ще се умори да му се противопоставя и ще се съобрази с претенциите му. Посещенията у Шещин ще се разредят и накрая Софи ще престане да ѝ гостува. След година-година и половина двете ще се поздравяват като добри познати на улицата, ще разменят по няколко думи, а после ще погледнат встрани и всяка ще поеме по своя път. Ще останат единствено спомените за съвместния им живот – спомени, които ще се разпръснат като лека мъгла, опитат ли се да ги уловят. И Шещин ще изгуби Софи.

Шещин щракаше апатично копчето на дистанционното. Сменяше каналите. Ефирът се бе наводнил с викторини: обаждаш се на импулсен телефон, за да отговориш коя е търсената дума. Убийствена скука. Мислите ѝ се пренесоха към въпросите, които от две седмици не ѝ даваха покой. Кой е искал Марит да умре? Кой я е нападнал, докато тя е била отчаяна и ядосана заради скандала с Шещин? Дали се е изплашила? Бързо ли я е убил, или бавно и мъчително? Изпитвала ли е силна болка? Досещала ли се е какво я очаква? Всички тези въпроси се въртяха в главата ѝ, без да намира отговор. От телевизията и вестниците научи за убитата участничка в „Покажи ми Танум“, но собственото ѝ нещастие я преизпълваше и не оставяше място за съчувствие към чуждото. Шещин по-скоро се разтревожи да не би новият случай да забави разследването на смъртта на Марит. Медиите ще се разшумят, полицията ще вложи всичките си сили, за да изясни кой е убил момичето, и никой няма да се занимава повече с Марит.

Шещин се надигна и протегна ръка към телефона върху ниската масичка. Ако ще да е единствена, ще настоява до последно да намерят убиеца на Марит. Дължи ѝ го.

След смъртта на Барби веднъж дневно участниците се събираха в кръг. В началото повечето посрещнаха идеята с негодувание. Заваляха язвителни коментари. Ала Фредрик обясни, че това е цената, която трябва да платят, ако искат предаването да продължи, и участниците – макар и малко неохотно – склониха да се съобразят с искането. Само седмица по-късно се стигна до парадокса те да очакват срещите с Лаш с нетърпение. Той не се опитваше да ги покровителства, изслушваше ги, коментираше изказванията им адекватно и коректно и говореше на техния език. Дори Уфе започна да го харесва, макар да предпочиташе да умре, вместо да си го признае. Груповите сесии се редуваха с индивидуални беседи и никой вече не протестираше. Участниците продължаваха да се отнасят скептично към психотерапията, но все пак показваха търпимост.

– Как се чувствате след последните събития? – Лаш ги изгледа един по един в очакване някой да поиска думата. Погледът му се спря върху Мехмет.

– Горе-долу – отвърна участникът. – Настана голям хаос и не сме имали време да мислим.

– За какво? – попита Лаш, за да го предразположи към малко по-подробно обяснение.

– За случилото се. За Барби.

Мехмет млъкна и заби поглед в ръцете си.

– А другите как смятат? Добре ли е, че не сте имали време да мислите? Съгласни ли се с Мехмет? Хаосът помогна ли ви?

– На мен – не – обади се Йона. – Преживях случилото се тежко. Адски тежко.

– И кое точно ти се стори толкова тежко? – попита Лаш и наклони глава.

– Да си представям какво се е случило с нея. Непрекъснато се питам как е умряла и въображението ми започна да рисува ужасяващи картини. А като си помисля, че убиецът я е натъпкаа в… боклукчийска кофа… Отвратително!

– А другите? Преследват ли ви картини от смъртта на Барби? – Погледът на Лаш спря върху Кале.

– И още как! Но по-добре да не мислим за това. Какъв смисъл има? Така или иначе Барби е мъртва.

– Не смяташ ли обаче, че за теб ще бъде полезно да се изправиш срещу тези картини? Да се пребориш с тях?

– Да, бе – ще се мъчи да ги преборва! По-добре да гаврътне още една бира, нали, приятел? – Уфе срита Кале по крака и се изсмя, но като видя, че никой не посрещна шегата му със смях, пак се нацупи.

Лаш насочи вниманието си към него. Уфе се смути и започна нервно да се мести на стола. Единствен той от цялата група отказваше да се включи в процеса, както Лаш наричаше терапевтичните им беседи.

– Уфе, ти непрекъснато ни демонстрираш колко си корав. Сподели какво си спомняш от контактите си с Барби.

Уфе се огледа, все едно не вярваше на ушите си. Какво си спомня от Барби ли? Изхили се и погледна Лаш:

– Който твърди, че в ума му първо не изникват циците ѝ, според мен е долен лъжец! Все пак говорим за силиконови бомби!

Той изпъна напред ръце, за да покаже нагледно големината на гръдната ѝ обиколка, и потърси подкрепа сред другите участници, но никой не изглеждаше развеселен от шегите му.

– Я се стегни, Уфе! – ядоса се Мехмет. – Наистина ли си толкова глупав, или се преструваш?

– Гледай си работата!

Уфе се наведе застрашително към Мехмет, но някъде в недрата на ограничения му мозък му просветна, че коментарите му вероятно не са никак уместни, и той неохотно се върна в киселата си черупка. Не разбираше защо са всичките тези приказки. Никой не харесваше Барби преди смъртта ѝ, а сега изведнъж всички се разцивриха като баби, все едно е умряла най-добрата им приятелка!

– Тина, днес не си вземала думата. Как ти се отрази смъртта на Лилемур?

– Ужасна трагедия – поклати глава Тина с насълзени очи. – Беше съвсем млада. Можеше да стане световноизвестна. След края на предаването щеше да позира за „Слиц“¹². Вече беше подписала договор. Някакво момче ѝ обещало да ѝ уреди фотосесия за „Плейбой“ в Щатите. Барби можеше да стане следващата Виктория Силвстет¹³. Виктория вече остаря и Барби щеше да я наследи. Говорихме си много на тази тема и Барби много се беше надъхала да направи кариера на модел. Суперяко. По дяволите, защо се случи това нещастие?!

¹² „Слиц“ – шведско списание за музика и развлечения, за чиято корица често са позирали красиви жени. – Б. пр.

¹³ Виктория Силвстет (р. 1974) – шведски фотомодел, актриса и певица. – Б. пр.

От очите ѝ рукнаха сълзи и тя внимателно ги избърса с ръка, за да не размаже туша по миглите си.

– Каква трагедия наистина! – иронично отбеляза Уфе. – Светът изгуби следващата Виктория Силвстет! Ами сега? – Той се изсмя, но веднага вдигна отбранително длани, защото всички го пронизаха с гневни погледи. – Добре, де, добре. Няма да се обаждам повече. Ревете си, колкото искате, лицемери с лицемери!

– Събрал си много негативна енергия след смъртта на Барби, Улф – меко отбеляза Лаш.

– Негативна енергия… – скептично повтори Уфе. – Просто страданието им ми се струва адски фалшиво. Подсмърчат за Барби, но докато беше жива, пет пари не даваха за нея. Аз поне съм откровен – разпери той ръце.

– Ти не си откровен: ти си пълен идиот – промърмори Йона.

– Я виж ти! Психарката проговори! Вдигни си ръкавите да видя последното ти произведение. Каква откачалка!

Уфе се изсмя. Лаш стана.

– Ако продължаваме в съшия дух, днес няма да постигнем никакъв напредък. Улф, ще те помоля да си поговорим насаме.

– Добре, добре. Само не си мисли, че и аз ще се разцивря. Тези лигльовци тук се справят отлично и без моя помощ!

Той стана и тупна Тина по тила, а тя се извърна гневно и посегна да го удари. Уфе се засмя и се завлачи след Лаш. Другите участниците го изпратиха с поглед.

Разбраха се тя да дойде в Танумсхеде за обяд. Не се бяха виждали, откакто вечеряха в „Странноприемницата“, и Мелберг чакаше с трескаво нетърпение да стане дванайсет. Погледна си часовника, който неумолимо показваше, че остават още цели десет минути, и продължи нервно да пристъпва от крак на крак. Стрелките бавно се помръднаха напред и той гледаше ту часовника, ту автомобилите, които пристигаха на паркинга. И този път покани Росмари в същия ресторант. Искаше да обядва с любимата си в романтична атмосфера, а какво по-подходящо заведение от „Странноприемницата“?

Пет минути по-късно видя как малкият ѝ червен фиат сви към паркинга. Сърцето му се разтупка. Устата му пресъхна. Инстинктивно посегна да провери дали косата му е добре пригладена. Избърса потните си ръце в панталона и тръгна да я посрещне. Когато го видя, тя грейна. Мелберг едва се сдържа да не я задуши с целувки тук, насред паркинга. Силните чувства, които Росмари събуждаше у него, непрекъснато го изненадваха. Пак се почувства като тийнейджър. Прегърнаха се и той ѝ направи път да влезе преди него в ресторанта. За секунда докосна гърба ѝ с трепереща ръка.

Вътре Мелберг се сепна: до прозореца седяха Хедстрьом и Мулин и го гледаха удивени. Росмари, явно схванала, че се познават, местеше любопитно поглед от Мелберг към двамата мъже и той се видя принуден да я представи. Мартин и Патрик се ръкуваха с нея с широка усмивка. Мелберг сподави въздишката си. Слухът ще плъзне за нула време в участъка. От друга страна обаче… Той изпъчи гърди. Да те видят в компанията на жена като Росмари е комплимент за всеки мъж.

– Ще седнете ли при нас? – Патрик посочи двата свободни стола до масата.

Мелберг тъкмо се канеше да откаже, но Росмари го изпревари и прие предложението. Той изруга наум. Толкова му се искаше да се усамоти с нея в някое сепаре! Обяд с Хедстрьом и Мулин определено не се вписваше в представата му за интимна атмосфера. Но се наложи да преглътне горчивия хап. Стрелна Патрик с ядосан поглед зад гърба на Росмари, а после примирено дръпна стола ѝ. По лицата на Хедстрьом и Мулин се изписа изумление. Нищо чудно. Сополанковци като тях дори не са чували думата „джентълмен“.

– Изключително ми е приятно да се запознаем… Росмари – Патрик я гледаше любопитно над масата.

Тя се усмихна и бръчиците около очите ѝ се вкопаха още по-дълбоко в кожата. Мелберг не можеше да откъсне поглед от нея. Очите ѝ блестяха, а ъгълчетата на устните ѝ се извиваха нагоре, когато се усмихваше. Не, тази жена притежаваше неописуем чар.

– Къде се запознахте? – В гласа на Мулин имаше закачлива нотка и Мелберг го изгледа със смръщени вежди. Надяваше се двамата му подчинени да не си въобразяват, че могат да се забавляват за негова сметка. Или за сметка на Росмари.

– В танцов локал в Мункедал. – Очите ѝ засияха. – И двамата ни бяха довлекли приятели и бяхме отишли почти по принуда, но понякога съдбата съвсем умишлено ни отвежда на неочаквани места.

Тя погледна усмихнато Мелберг, който се изчерви от щастие. Значи, не само той е сантиментален глупак. Росмари също още първата вечер е усетила колко специално е запознанството им.

Сервитьорката се приближи до масата.

– Днес аз черпя. Поръчайте си каквото ви душа иска! – заяви Мелберг, без да се замисли. Сам остана изненадан от предложението си.

За миг съжали, ала възхитеният поглед на Росмари го окуражи, че постъпва правилно, и вероятно за пръв път през живота си Мелберг осъзна истинската стойност на парите. Какво са няколко стотачки пред одобрението в очите на красива жена? Хедстрьом и Мулин го изгледаха удивени.

– Поръчвайте, докато не съм размислил! – сопна им се той. – Иначе ще удържа сметката от заплатите ви!

– Червена писия – отрони Патрик, който още не бе успял да се отърси от шока, а Мулин, смаян донемай-къде, само успя да кимне на сервитьорката – знак, че иска същото като колегата си.

– За мен миш-маш на тиган – поръча Мелберг и се обърна към Росмари: – А ти, красавице моя, какво искаш да хапнеш?

Мелберг чу как Хедстрьом се задави с глътката вода, която бе отпил от чашата си. Началникът го изгледа укоризнено. „Срамота е големи мъже да не знаят как да се държат в присъствието на дама – ядоса се Мелберг. – Във възпитанието на днешната младеж зеят огромни пропуски.“

– За мен порция свинско филе – поръча Росмари, разгъна салфетката и я сложи върху коленете си.

– В Мункедал ли живееш? – попита учтиво Мартин и доля вода в чашата ѝ.

– Не, в момента съм в Дингле – отвърна тя и отпи от водата. – Имах възможност да се пенсионирам по-рано и реших да се преместя по-близо до роднините ми. Сега временно живея у сестра ми, докато си намеря нещо свое. Дълго време съм живяла на източното крайбрежие и искам добре да си помисля, преди да реша къде да се установя. Защото пусна ли някъде корени, ще ме изкарат оттам с краката напред.

Тя се засмя звънливо и сърцето на Мелберг пак се разтупа. Тя сякаш го чу и продължи със свенливо сведен поглед:

– Ще видим какво ще стане. Човек избира къде да живее и според хората, които среща.

Тя вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Припламнаха любовни искри. Мелберг не си спомняше да се е чувствал толкова щастлив. Отвори уста, за да каже нещо, но сервитьорката се появи с поръчките.

– Как се справяте с разследването на онова ужасно убийство? – попита Росмари. – Бертил ми сподели, че става дума за чудовищно престъпление.

Патрик натрупа доста храна върху вилицата си и се наложи да се съсредоточи, за да я отведе благополучно до устата си.

– „Чудовищно“ действително е най-точната дума – потвърди той, след като сдъвка храната. – А истерията, която създадоха медиите, определено не улеснява работата ни.

Той хвърли поглед през прозореца към читалището.

– Не разбирам какво забавно намират зрителите в подобни блудкави предавания – поклати глава Росмари. – Особено след такава трагедия. Хората са същински лешояди!

– Така е, така е – потвърди мрачно Мартин. – Според мен проблемът е там, че хората не възприемат участниците в риалити предавания като човешки същества. Това е единственото обяснение. Иначе няма логика да се забавляват, докато гледат такива формати!

– Подозирате ли някой от участниците в убийството на младата жена? – Росмари понижи съзаклятнически глас.

Патрик хвърли поглед към началника си. Не смяташе за редно да обсъжда служебни въпроси с цивилни. Мелберг обаче мълчеше.

– В момента не изключваме нито една възможност – предпазливо отвърна Патрик. – Още нямаме конкретни подозрения.

Реши да не издава повече. Известно време се храниха мълчаливо. Храната беше вкусна, а и странният квартет, който сформираха, трудно намираше обща тема за разговор. Пронизителен звън на телефон прекъсна тишината. Патрик бръкна в джоба си и бързо тръгна към преддверието, за да не смущава другите гости на ресторанта. След няколко минути се върна и се обърна към Мелберг:

– Обади се Педершен. Приключил е с аутопсията на Лилемур Першон. Ще ни даде малко храна за размисъл.

Очите му бяха сериозни.

Хана се наслаждаваше на тишината. Прибра се да обядва вкъщи, защото живееше само на броени минути с кола от управлението. Последните няколко дни преминаха в напрегната атмосфера и имаше нужда да си отдъхне от непрекъснатото звънене на телефони. В къщата долиташе само далечното бучене на автомобилите от улицата.

Хана седна до кухненската маса и започна да духа над чинията си, та да изстине обядът ѝ, затоплен за няколко минути в микровълновата: „Бьоф Строганов“, останал от снощната вечеря. Впрочем Хана обичаше това ястие, когато е престояло един ден.

Харесваше ѝ да остава сама вкъщи. Обичаше Лаш повече от всичко, но с негово присъствие във въздуха неизменно се усещаше напрежение заради многото недоизказани неща помежду им. Натегнатата атмосфера я изморяваше все повече и повече.

За нещастие, тя осъзнаваше, че в обозримо бъдеще няма да могат да преодолеят онова, което подкопава устоите на връзката им. Миналото погребваше целия им живот под тежко мокро покривало. Понякога Хана се опитваше да убеди Лаш колко важно е заедно да повдигнат това покривало, да пуснат в затворения си свят малко въздух и светлина. Ала Лаш не можеше да живее другояче, освен в тъмнина и влага. Явно въпреки бремето си този саван му се струваше за предпочитане вместо нещо непознато.

Понякога Хана копнееше за друг живот, различен от този порочен, омагьосан кръг, в който се въртяха. През последните години у нея се засили усещането, че едно дете би заличило дълбоките белези от миналото. Едно дете би разпръснало мрака, би смъкнало товара от плещите им, та да могат отново да дишат. Но Лаш се противеше. Дори не желаеше да го обсъждат. „Аз си имам работа, ти – също – казваше. – Това ни стига.“ Уви, Хана си даваше сметка колко недостатъчно е. Изпитваше потребност да осмисли по друг начин живота си и не можеше да я пренебрегне. Едно дете би сложило край на нещастието им.

Тя унило остави вилицата в чинията. Вече не ѝ се ядеше.

– Как си? – Симон гледаше угрижено Мехмет.

Двамата си отдъхваха след дълга и усилена работа. Разположиха се в малкия кът за клиенти на заведението, които искат да поседнат. Оставиха Уфе да отговаря за магазина и Симон непрекъснато хвърляше тревожен поглед нататък.

– Едва ли ще направи гаф за десетина минути. Или поне така си мисля… – засмя се Мехмет.

Симон се поотпусна и също се разсмя.

– За жалост, вече се разделих с илюзиите за качествата на новите попълнения в персонала ми – призна той. – Явно съм издърпал късата клечка при разпределението на участниците.

Той отново отпи от кафето.

– И е така, и не е – отвърна Мехмет и също от-пи. – Извадил си и късмет, щом имаш мен! – усмихна се широко той. – Ако събереш мен и Уфе, получаваш един средно работлив хлебар.

– Прав си, прав си – засмя се Симон. – Наистина оценявам, че ми се падна да работиш за мен!

После на лицето му отново се изписа сериозност и той изгледа продължително съвестния си сътрудник. Мехмет обаче сведе глава. В погледа на Симон имаше толкова много въпроси и неизречени думи, че Мехмет в момента не намираше сили да ги посрещне. Съмняваше се дали някога ще намери.

– Така и не ми отговори – настоя Симон. – Как се чувстваш?

Ръцете на Мехмет потреперваха нервно.

– Всичко е наред – опита се да отклони въпроса той. – Не я познавах отблизо. Лошото е, че се отприщи ужасна истерия, но от телевизионния канал са доволни, защото зрителският рейтинг бие всички рекорди.

– Толкова ми е писнало да ви виждам физиономиите всеки ден, че още не съм гледал нито една серия от предаването – призна Симон. Вече не гледаше толкова проницателно.

Мехмет също се отпусна. Отхапа от топлата кифличка, ухаеща на канела.

– Как мина разпитът в полицията?

Симон се протегна да си вземе кифличка и отхапа една третина от нея.

– Не беше чак толкова страшно.

Мехмет нямаше никакво желание да обсъжда разпита със Симон. Затова си позволи да не бъде откровен. Не му призна колко унизително се бе чувствал, докато седеше в стаичката за разпити, а полицаите го засипваха с всевъзможни въпроси и сякаш нито един от отговорите му не им се струваше достатъчно убедителен.

– Държаха се нормално. Не вярвам да подозират някого от нас.

Мехмет обърна глава встрани, за да избегне изпитателния поглед на Симон. В съзнанието на Мехмет проблеснаха откъслечни спомени, ала той ги прогони, отказвайки да се задълбочава в смътното им послание.

– А как ти се струва психологът, с когото разговаряте? Върши ли си работата? – Симон се наведе напред и отхапа голям залък от кифличката, докато чакаше отговора на Мехмет.

– Лаш с много свестен. С него се разговаря наистина приятно.

– А Уфе как приема цялата ситуация?

В този миг Уфе профуча покрай тях с франзела в ръка, която му служеше за китара. Мехмет не успя да сдържи смеха си.

– Ти как мислиш? Уфе си е Уфе. Прави се на мъж. Но можеше и да е по-зле. Дори той не смее да пробутва редовните си номера на Лаш.

В магазина влезе възрастна дама и Мехмет видя как тя се отдръпна стреснато назад заради Уфе, понесъл се в необуздан танц.

– Май е време да се притечем на помощ на клиентите.

– Иначе госпожа Йертен може да получи инфаркт – кимна Симон и веднага стана.

На вратата Симон докосна леко ръката на Мехмет. Мехмет побърза да се дръпне като опарен.

– Ерика, следобед трябва да отскоча до Гьотеборг и довечера ще закъснея малко. Ще си дойда към осем.

Докато говореше със съпругата си, Патрик чуваше как дъщеричката им бърбори нещо. Изведнъж усети неистово желание да се прибере вкъщи. Би дал всичко, ако можеше просто да зареже работните си задължения и да поиграе с Мая. През последните месеци той се привърза силно и към племенниците си Ема и Адриан и му се искаше да прекарва повече време и с тях. Освен това се чувстваше виновен, задето остави Ерика сама да организира сватбата им, но Патрик нямаше друг избор. Разследването се намираше в много интензивен етап и изискваше цялата му енергия.

Изпълнен с гореща благодарност към Ерика за разбирането, с което посрещаше ангажиментите му, Патрик се качи в колата. Преди да тръгне от управлението, се поколеба дали да не вземе Мартин, но му се стори излишно двама души да ходят при Педершен, а и след усилената работа през последните дни Мартин заслужаваше да се прибере по-рано при Пиа. Патрик включи колата на скорост и тъкмо да потегли, телефонът му звънна.

– Ало? – каза той с леко раздразнение, защото очакваше поредния напорист журналист, но след като жената му се представи, съжали за заядливия си тон: – Здравейте, Шещин.

Патрик изгаси двигателя. Угризенията, които го мъчеха от седмица, го връхлетяха с пълна сила. През последните дни пренебрегваше разследването по случая „Марит“, за да му остава повече време за убийството на Лилемур. Не го правеше нарочно, просто така се получи заради силния медиен натиск. С гузна гримаса Патрик изслуша Шещин.

– Все още… не сме стигнали дотам.

– Напоследък ви се събра и друга работа.

– Не мислете, че сме занемарили случая на Марит.

Лицето му отново се сгърчи. Отвращаваше се от лъжите си. Ала можеше единствено да се опита да навакса изгубеното време. Затвори и остана замислен. После набра номер, свързаха го и в продължение на пет минути разговаря с човек, който звучеше силно объркан от съобщението на Патрик. След разговора Патрик потегли за Гьотеборг в по-ведро настроение.

Два часа по-късно спря пред съдебномедицинския институт в града. Бързо откри кабинета на Педершен и внимателно почука. Обикновено комуникираха по факс или телефон, но този път Педершен настоя някой от управлението в Танумсхеде да вземе резултатите лично. Патрик подозираше, че поради засиления медиен интерес шефовете са решили да не оставят нищо на случайността.

– Здравей! Отдавна не сме се виждали – поздрави Педершен, стана и му подаде ръка.

– Да, от последната ни среща мина доста време. Иначе се чуваме доста често – за съжаление, ако ми позволиш да добавя…

Патрик седна в стола за посетители срещу внушителното бюро на съдебния лекар.

– Прав си. Рядко нося добри новини – съгласи се Педершен.

– Добри – не, но затова пък важни.

Педершен му се усмихна. Беше висок, едър мъж с благ характер – в контраст с жестокостта, с която го сблъскваше професията му. Очилата му бяха неизменно смъкнати върху носа, а прошарената му коса стърчеше на всички страни и който не го познаваше, лесно би го помисли за разсеян и небрежен, докато всъщност едва ли съществуваше по-подреден човек от Педершен. Книжата върху бюрото му стояха разпределени в спретнати купчини, а папките върху рафтовете бяха старателно надписани. Педершен изпипваше всичко до последната подробност.

Извади купчина листове и ги прехвърли. После вдигна глава:

– Момичето без съмнение е починало вследствие от удушаване. Виждат се ясни фрактури на подезичната кост и на горния рог на щитовидния хрущял. Не личат странгулационни бразди. Забелязват се само кръвонасядания от двете страни на шията, които ясно свидетелстват за механична асфиксия.

Той показа на Патрик снимка и му посочи за кои наранявания говори.

– Тоест казваш ми, че убиецът е удушил Лилемур не с примка, а с голи ръце, така ли?

– Точно така – потвърди сухо Педершен.

Патологът винаги изпитваше силно съчувствие към жертвите, които се озоваваха върху масата му, но се стараеше да не го показва.

– Заключението ми, че е починала от удушаване, се потвърждава и от наличието на петехии – точковидни кръвоизливи – в конюнктивата и по кожата около очите.

– Изисква ли се голяма физическа сила, за да удушиш някого по този начин? – Патрик напразно се мъчеше да не поглежда към синкавобледото лице на Лилемур.

– Повече, отколкото предполагаш. За да удушиш човек, е нужно продължително и силно притискане на шията му. Ала в този случай… – Педершен се задави и се обърна настрана за секунда, – …в този случай работата на извършителя е била далеч по-лесна.

– Защо? – Патрик се наведе напред.

Педершен разлисти книжата пред себе си, за да намери каквото му трябва.

– Ето… В организма ѝ открихме следи от приспивателно. Най-вероятно първо е била упоена, а после – удушена.

– По дяволите! – изруга Патрик и пак погледна снимката на Лилемур. – Можеш ли да разбереш под каква форма е погълнала приспивателното? Имам предвид: било ли е смесено с течност?

– Съдържанието на стомаха ѝ прилича на дяволски коктейл – поклати глава Педершен. – Нямам представа какво точно е пила, но със сигурност е употребила голямо количество алкохол. Непосредствено преди смъртта си тази млада жена се е намирала в тежка степен на алкохолно опиянение.

– И ние така разбрахме от разказите на очевидци. Според теб възможно ли е някой да е сипал приспивателното в питието ѝ?

– Не мога да кажа със сигурност – разпери ръце патологът. – Напълно възможно е.

– Значи, първо е била упоена, а после – удушена. Откри ли нещо друго?

Педершен отново прегледа записките си.

– Да, има и следи от удари по тялото, а на едната ѝ буза открих подкожен кръвоизлив и охлузване като от силен шамар.

– Заключението ти отговаря на случилото се през онази вечер – потвърди мрачно Патрик.

– По китките ѝ имаше следи от порезни рани. По всички личи, че са предизвикали обилно кървене.

– Порезни рани ли?

Не ги забеляза в камиона за смет, но всъщност тогава той така и не се осмели да огледа щателно трупа. Инстинктивно отново отвърна очи. Ето че сега получаваше интересна информация.

– Какво ще ми кажеш за тези рани?

– Малко. – Педершен разроши още косата си с ръка и на Патрик му се стори, че вижда самия себе си. – По разположението им съдя, че си ги е причинила сама. Сред младите момичета самонараняването е доста популярно.

Изведнъж Патрик си спомни за раните по ръцете на Йона. Забеляза ги, докато я разпитваха. Разрезите стигаха чак до лактите. В ума му се зароди предположение, но щеше да се заеме с него по-късно.

– Можеш ли да определиш в колко часа е настъпила смъртта? – попита Патрик.

– Както знаеш, не се занимавам с точна наука, но температурата на тялото ѝ, когато сте я открили, показва, че е починала през нощта. По моя преценка между три и четири часà.

– Ясно – кимна замислено Патрик.

По време на разговора с Педершен не си направи труда да си води бележки, защото знаеше, че ще получи копие от доклада му.

– Нещо друго? – попита той със зле прикрита надежда.

През последната седмица действаха на сляпо и разследването не бе помръднало и на йота, затова Патрик бе готов да се хване за всяка дреболия като удавник за сламка.

– Открихме косми в ръката ѝ. Предполагам, че извършителят я е съблякъл, за да заличи евентуални следи, но не е забелязал, че тя е сграбчила нещо.

– И откъде знаеш, че космите не са се полепили по ръката ѝ, докато е лежала в кофата за смет?

– От начина, по който ги стискаше в ръката си.

– Така ли? – Нетърпението обля Патрик като гореща вълна. По интонацията на Педершен личеше, че тази следа вероятно най-после ще ги отведе малко по-близо до убиеца. – И какви са тези косми?

– От кучешка козина. По-точно от испанска острокосместа хрътка – според експертизата на държавната криминално-техническа лаборатория.

Той постави пред Патрик документа от Линшопинг и листът милостиво закри снимката на Лилемур.

– Може ли да се разбере точно от кое куче са космите?

– И да, и не – отвърна Педершен и поклати глава със съжаление. – Кучешката ДНК е специфична и разпознаваема като човешката. Но точно като при човека, за да се извлече ДНК профил от наличен биологичен материал, е необходимо да бъде запазен косменият фоликул, а в космите, падащи от козината на кучето, обикновено няма фоликули. От друга страна обаче, трябва да изтъкна и един сериозен факт в наша полза: испанската острокосместа хрътка е рядко срещана порода. В цяла Швеция има само около двеста екземпляра.

– Ти и от кинология ли разбираш? – изуми се Патрик. – И преди знаех, че патолозите притежават широки познания, но чак пък толкова…

– Да, след като започнаха да излъчват „От местопрестъплението“, ни се разнесе славата на компетентни във всички области. Но ще трябва да те разочаровам. Запознат съм с тази порода по простата причина, че моят тъст по една или друга случайност отглежда две такива хрътки. При всяка наша среща ми разказва надълго и нашироко за особеностите на питомците си.

– Звучи ми познато. Родителите на Ерика, за жалост, починаха при автомобилна катастрофа преди няколко години. Бащата на бившата ми съпруга обаче можеше да говори часове наред за автомобили.

– Да, роднините често имат разни странности, но сигурно и ние не сме стока – засмя се Педершен и после пак стана сериозен. – Ако имаш въпроси за кучешките косми, обърни се направо към държавната криминално-техническа лаборатория в Линшопинг. Казах ти всичко, което са ми изпратили. Ще ти дам копие от заключението им.

– Чудесно. Имам само един въпрос. Открил ли си следи от сексуално посегателство върху тялото на Лилемур?

– Не – поклати глава Педершен. – Това обаче не означава, че убийството ѝ няма сексуален характер. Просто не съществуват видими белези от сексуално насилие.

– Благодаря.

Патрик стана.

– Как върви разследването по другия случай? – попита неочаквано Педершен и Патрик се отпусна пак върху стола.

Гузната му съвест се изписа върху физиономията му.

– За жалост… остана малко на заден план – мрачно призна той. – Откакто открихме тялото на Лилемур, журналисти и началници не спират да ни звънят и да ни засипват с въпроси докъде сме стигнали с разследването и… За малко изоставихме случая „Марит Каспершен“. Но възнамерявам да се заема с разследването с нови сили.

– Трябва незабавно да заловите злосторника, който го е извършил. За пръв път виждам такова зверство. Само психопат е способен да убие някого по толкова жесток начин.

– Знам, знам – унило отвърна Патрик.

Сети се колко безнадеждно и отчаяно звучеше гласът на Шещин по телефона. Не можеше да си прости, задето изостави разследването.

– Смятам да пренаредя работните си приоритети. Още днес се надявам да получа някои отговори.

Той стана, пое книжата от Педершен и му стисна ръката. Излезе от сградата, качи се в колата и пое към мястото, където се надяваше да получи отговори. Или поне материал за нови въпроси.

– Научи ли нещо интересно от Педершен? – попита Мартин и се приготви да записва, докато Патрик накратко му предаде новата информация. – Това с кучешките косми е направо невероятно! Най-после конкретна следа! – Той продължи да слуша. – Порезни рани? Да, разбрах ти мисълта. Така един определен човек попадна сериозно в полезрението ни… Нов разпит? Абсолютно. Ще взема Хана и ще отидем да я доведем. Няма проблем. Добре, чао.

Мартин затвори и постоя мълчаливо. После стана и тръгна да търси Хана. За половин час двамата отидоха с колата до супермаркета, където работеше Йона, и я доведоха в управлението за разпит.

– И така, Йона. С теб вече разговаряхме за фаталната петъчна вечер. Искаш ли да добавиш нещо?

С крайчеца на окото си Мартин забеляза как Хана прикова настойчив поглед в свидетелката. Колежката му умееше да гледа смразяващо строго и дори на Мартин му идеше да си признае за всичките си прегрешения. Надяваше се Хана да въздейства така и на Йона. Участничката обаче заби очи в масата и промърмори нещо неразбираемо.

– Какво каза, Йона? Говори по-силно, ако обичаш. Не те чуваме! – подкани я Хана.

Повелителният тон накара Йона да вдигне очи. Гласът на Хана не търпеше възражения.

– Казах ви всичко, което знам – отвърна Йона тихо, но ясно.

– Съмнявам се. – Гласът на Хана разпори въздуха, както ножчетата на Йона – кожата ѝ. – Според мен премълчаваш най-важното!

– Не разбирам за какво говорите.

По навик Йона подръпна нервно ръкавите си. Мартин забеляза белезите под пуловера ѝ и потръпна. Не разбираше как е възможно човек сам да си причинява такава болка.

– Не ни лъжи! – Хана повиши глас и Мартин се сепна. Каква жена! – Знаем, че не ни казваш истината, Йона – продължи Хана с коварно снижен глас. – Разполагаме с доказателства. Не пропускай шанса си да ни разкажеш какво точно се случи.

По лицето на Йона премина сянка на колебание. Пръстите ѝ нервно усукваха широкия пуловер. След известно двоумение тя все пак заяви:

– Не разбирам за какво говорите.

– Стига глупости! – Ръката на Хана се стовари върху масата. – Знаем, че ти си я порязала.

Йона инстинктивно потърси с поглед Мартин, а той отбеляза със спокоен глас:

– Ако си скрила нещо, сега е моментът да го кажеш. Рано или късно истината излиза наяве, а в твоя полза е лично да ни обясниш какво се случи.

– Но аз… – Йона погледна боязливо Мартин и изведнъж съпротивата ѝ се сломи. – Порязах я с бръснарско ножче, преди да избяга – тихо призна тя.

– Защо го направи? – попита Мартин и с поглед я окуражи да обясни всичко.

– Ами… не знам. Падна ми пердето, защото беше наговорила пълни глупости за мен; че съм си режела ръцете и така нататък. Затова исках да я накарам да разбере какво е усещането.

Йона гледаше ту Мартин, ту Хана.

– Сама не разбирам защо… По принцип не изпадам в такива гневни пристъпи, но онази вечер пих доста и…

Тя млъкна и заби поглед в масата. От цялата ѝ свита фигура лъхаше тъга и Мартин едва устоя на порива да я прегърне и утеши. Все пак си даде сметка, че я разпитва по подозрение в убийство и ако изведнъж започне да я прегръща, ще изпрати, меко казано, погрешни послания. Мартин гледаше крадешком Хана. По изопнатото ѝ враждебно лице нямаше и следа от съчувствие към свидетелката.

– Какво стана после? – попита сурово тя.

– После дойдохте вие. Разговаряхте с другите участници, а вие – тя най-после погледна Хана – разпитахте Барби.

– Забеляза ли да ѝ тече кръв? – попита Мартин колежката си.

Хана се замисли, но бавно поклати глава.

– Честно да си призная, не. Беше тъмно, а и тя бе обгърнала тялото си с ръце, та не видях нищо. После избяга.

– Има ли друго, което досега си премълчавала? – меко попита Мартин и Йона му благодари с покорен поглед.

– Не. Кълна се – поклати категорично глава тя и дългата ѝ коса падна върху лицето ѝ.

Вдигна ръка, за да я отмахне, и оголи мрежа от порезни рани по кожата си. Мартин се стъписа. Колко ли болка си бе причинило това момиче! Мартин изтръпваше дори пред необходимостта да дръпне парче лейкопласт от ръката си, а мисълта да пореже собствената си плът го ужасяваше до мозъка на костите.

Той погледна въпросително Хана, тя кимна леко и Мартин събра книжата пред себе си.

– Вероятно ще се наложи пак да говорим с теб, Йона. Едва ли е нужно да ти казвам колко недопустимо е да укриваш важна информация от полицията, особено когато става въпрос за разследване на убийство. Разчитаме, че ако се сетиш за още нещо, веднага ще се свържеш с нас.

Йона кимна.

– Сега може ли да си тръгвам?

– Да. Ще те изпратя.

На излизане от стаята Мартин се обърна. Хана прибираше диктофона. Гневното изражение не бе слязло от лицето ѝ.

Патрик малко се засуети, докато се ориентира в Бурос. Бяха му обяснили как да стигне до полицейското управление, но като пристигна в града, указанията не му свършиха работа. Помоли двама местни жители да го упътят и накрая успя да стигне до участъка. Паркира и влезе в сградата, а комисар Ян Гардениус се появи на рецепцията само след няколко минути. Посрещна го и го заведе в кабинета си. Патрик прие с радост предложението за чаша кафе и се настани в един от столовете пред бюрото на комисаря. Гардениус седна срещу него и го погледна любопитно.

– С две думи – Патрик отпи от вкусното кафе, – в Танумсхеде работим по много особен случай.

– Различен от убийството на онази риалити звезда?

– Да – потвърди Патрик. – Около седмица преди убийството на Лилемур Першон получихме сигнал за автомобилна катастрофа. Лека кола се отклонила от пътното платно, спуснала се по стръмен наклон и се блъснала в дърво. Отначало инцидентът изглеждаше като единично ПТП с летален изход за жената зад волана. Освен това биохимичният анализ показа наличие на голямо количество алкохол в кръвта на жертвата.

– Но всъщност не става въпрос за единично ПТП, така ли?

Комисар Градениус се наведе напред. Любопитството му се усили. Изглеждаше около шейсетгодишен, висок и атлетичен, с гъста посребрена коса, която някога вероятно е била руса. Патрик завистливо огледа гривата на Градениус, сравнявайки я с начеващата плешивина върху темето си. Даде си сметка, че когато стигне неговата възраст, ще прилича повече на Мелберг. Сподави въздишката си, отпи отново от кафето и отговори:

– Точно така. Съмнения възникнаха, когато близките на жертвата единодушно заявиха, че тя дори не е близвала алкохол.

Патрик забеляза вдигнатите вежди на Градениус, но продължи разказа си. Нека комисарят чуе всичко, пък после сам ще се убеди в становището на Патрик.

– За нас показанията им, които влизаха в явно противоречие с резултатите от аутопсията, бяха достатъчен повод да проверим щателно случая. Патолозите откриха още несъответствия. Така стигнахме до заключението, че жената е починала от насилствена смърт.

Патрик си даваше сметка колко сухо и делово описа човешка трагедия, но двамата с комисаря боравеха идеално с професионалния език на полицията и умееха да долавят скритите нюанси.

– И какво показа аутопсията? – попита Ян Градениус и прикова поглед в Патрик, но явно вече се досещаше за отговора.

– Жертвата е имала 6,1 промила в кръвта си. Голяма част от алкохола се е намирала в белите дробове. Около устата и в гърлото на починалата са открити рани и натъртвания, а около устните – следи от тиксо. Охлузвания по глезените и китките свидетелстват, че жертвата е била завързана.

– Всичко това ми звучи познато – кимна Градениус и извади папка с книжа от чекмедже на бюрото си. – Но как стигнахте до мен?

– Ако използвам думите на мой колега – чрез свръхпедантизъм в съхранението на служебна документация. Преди няколко години двамата с вас бяхме на конференция в Халмстад. Работихме по групи и една от задачите гласеше участниците във всяка група да обсъдят неразрешени случаи от практиката си и да се обединят около представянето на най-загадъчното престъпление. Тогава вие разказахте за случай, който ми напомня много на сегашния. Бях си запазил записките от конференцията и преди да се свържа с вас, проверих дали не се лъжа.

– Явно имате много услужлива памет. Вие сте късметлия, задето сте се сетили за този случай, но появата ви е късмет и за нас. От години това престъпление не ми дава мира, но разследването стигна до задънена улица. Ще ви предоставим цялата налична информация, а, надявам се, и вие ще ни услужите с ценни сведения.

Патрик кимна и пое листовете.

– Мога ли да ги взема?

– Разбира се. Те са копия. Искате ли да ги прег-ледаме заедно?

– Първо предпочитам да ги прочета сам, а после ще ви се обадя да ми разясните някои неща. Щом се прибера, ще се погрижа в най-скоро време да ви изпратят копия от нашия следствен материал. Надявам се още утре.

– Чудесно – кимна Градениус и стана. – Иска ми се най-после да приключим случая. Майката на жертвата беше… съсипана, а, предполагам, още не е преодоляла смъртта на детето си. От време на време ми се обажда и ми се ще да можех да ѝ съобщя, че има напредък.

– Няма да пожалим усилия.

Патрик стисна ръката на колегата си и тръгна към изхода, притиснал папката към гърдите си. Изгаряше от нетърпение да се прибере и да прочете материалите. Усещаше, че в тази папка се крие ключът към развръзката. Не може да е другояче.

Лаш се отпусна на дивана и просна краката си върху холната масичка. Напоследък се чувстваше изморен до смърт. Парализиращото изтощение го стягаше и отказваше да отпусне примката си. Мигренозните пристъпи зачестиха. Сякаш умората и главоболието се подхранваха взаимно и го засмукваха в омагьосана спирала, която го дърпаше все по-надолу и по-надолу. Лаш разтри слепоочията си и обръчът, стегнал главата му, се поразхлаби. Усети пръстите на Хана до очите си, отпусна ръце в скута си, облегна глава на стола и примижа. Тя масажираше умело слепоочията му: през последните седмици бе имала не една възможност да се упражнява.

– Как си? – попита нежно тя, докато пръстите ѝ внимателно се плъзгаха напред-назад.

– Добре – отвърна Лаш и усети как безпокойството в гласа ѝ се промъкна в душата му и предизвика силно раздразнение. Лаш мразеше да вижда Хана разтревожена.

– Не ми изглеждаш добре – меко възрази тя и погали челото му.

Ласката му беше приятна, но той не можеше да се отпусне, защото чуваше неизречените ѝ въпроси. Ядосано отблъсна ръцете ѝ и стана.

– Нищо ми няма – нали ти казах. Просто съм малко изморен. Сигурно заради пролетта.

– Пролетта, значи… – засмя се Хана с горчивина и ирония. – Сега с пролетта ли ще се оправдаеш?

Тя продължаваше да стои зад дивана.

– А каква друга причина да ти изтъкна? Че напоследък бачкам като луд? Пиша книга и се опитвам да овладея онези идиоти от предаването.

– Да се възхити човек колко уважително се изказваш за пациентите си! Казваш ли им, че ги смяташ за идиоти? Може това да улесни терапията – отбеляза остро тя, за да го жегне.

Лаш не разбираше защо Хана просто не го остави на мира. Протегна се да вземе дистанционното и пак седна на дивана с гръб към нея. След като смени няколко канала, избра да гледа телевизионното състезание „Задай въпрос“. Обичаше да мери сили с кандидатите. Досега нито един въпрос не бе успял да го затрудни.

– Налага ли се да работиш толкова много? И точно това? – додаде Хана и премълчаното нажежи въздуха помежду им.

– Нищо не се налага – отвърна Лаш.

Искаше му се да я накара да замълчи. Понякога се питаше дали Хана изобщо разбира колко много жертва той за нея. Обърна се и я изгледа.

– Правя, каквото е редно, Хана. Винаги съм бил такъв. Много добре знаеш.

Погледите им се вкопчиха за миг един в друг, после Хана се обърна и излезе. Лаш я изпрати с очи. След малко чу как входната врата се хлопва.

Водещият на шоуто продължаваше да чете отговори, а тримата участници се надпреварваха кой ще се сети най-бързо за точния въпрос.

– Какво е „Старецът и морето“? – каза на глас Лаш.

Въпросите му се струваха много лесни за отгатване.

– Как ви се струва досега предаването? – Уфе отвори по бутилка бира на момичетата, а те ги поеха с кокетен смях.

– Супер! – отвърна блондинката.

– Мегаяко! – каза брюнетката.

Тази вечер Кале нямаше никакво настроение да търпи подобни лигавщини. Уфе домъкна две от фенките, окупирали читалището, и за пореден път се правеше на голям донжуан. Според способностите си, разбира се. Силните му страни определено не включваха умението да ухажва дами.

– Кой според вас е най-готин? – Уфе прегърна русокосата и се премести по-близо до нея. – Аз, нали? – Той я смушка с лакът и се засмя. Окуражен от кикота на момичетата, продължи: – Общо взето, нямам никаква конкуренция. Аз съм единственият истински мъж в тази сграда.

Той отпи направо от бутилката и посочи с нея Кале:

– Погледнете го например този. Типичният сноб от „Стюреплан“ със зализана назад коса и изобщо целия комплект от атрибути, задължителни за столично конте. Момичета от вашата класа никога не биха му обърнали внимание. Такива като него увяхват без кредитната карта на баща си. – Дамите отново се разсмяха и той продължи: – Да погледнем другия. – Уфе посочи Мехмет, който четеше книга на леглото си. – Пълната противоположност на столичното конте. Мехмет е типичният гурбетчия. Научил се е как да свързва двата края. Друго си е обаче шведската плът.

Той стегна бицепсите си и се опита да бръкне под пуловера на блондинката. Тя обаче отгатна навреме намеренията му и дискретно отстрани ръката му след боязлив поглед към камерата. За миг по лицето на Уфе се изписа разочарование, но той бързо се отърси от поражението. Момичетата явно се нуждаеха да посвикнат с камерите, за да забравят за тях. Още малко и парашутът му ще се отвори. Уфе беше решил непременно да полудува малко – или много – под завивките. Участници, които правят секс пред камерите, стават легенди. На острова почти успя да се уреди. Ако онази мадама от Йокмок си бе пийнала още малко, щеше със сигурност да му пусне. Още се ядосваше заради пропуснатата възможност и жадуваше за реванш.

– По дяволите, Уфе! Не може ли малко спокойствие? – попита Кале с нарастващо раздразнение.

– Спокойствие ли? – Уфе отново пъхна ръка под пуловера на блондинката и този път стигна по-далеч. – Не сме дошли тук, за да спим. А аз те мислех за душата на купона! Настроението ти ли падна, или смяташ, че извън „Стюреплан“ човек не може да се забавлява? – ехидно попита Уфе.

Кале погледна Мехмет за подкрепа, но той се бе вглъбил във фентъзито. На Кале започна сериозно да му писва от цялото предаване. Чудеше се защо изобщо се съгласи да участва. „Сървайвър“ е едно, това – съвсем друго. Тук само седи затворен сред пълни идиоти. Сложи си демонстративно слушалките на айпода и легна по гръб да слуша музика. Усили звука, за да не чува досадното бъбрене на Уфе, и даде свобода на мислите си. Те неумолимо го пренесоха в миналото. В съзнанието му изплуваха спомени от детството му: размити и накъсани, сякаш заснети с осеммилиметрова камера. Кале тича към майка си. Ароматът на косите ѝ се смесва с уханието на трева и лято. В прегръдката ѝ се чувства в пълна безопасност. Баща му се смее и ги гледа с любов в очите, но някак отстрани. Не му остава време да постои при тях, да ги прегърне, да вдиша аромата от косите на мама – аромат на летни треви, който Кале още усещаше ясно в ноздрите си.

После филмът прескочи известен период от живота му и изведнъж спря. Картината се избистри. Тринайсетгодишният Кале отваря вратата на спалнята и вижда краката ѝ. От години не е тичал към обятията ѝ. Случили са се толкова много неща. Животът им се е променил.

Кале си спомни как с раздразнение я попита защо не отговаря, като я вика. Отваря широко вратата и тишината го блъска с грохота си. Смразяващо усещане в стомаха му подсказва, че нещо не е наред. Кале бавно се приближава до нея. Прилича на заспала. Лежи по гръб, косата ѝ, някога дълга, е подстригана. Лицето ѝ носи отпечатъка на умора и огорчение. За секунда Кале си мисли, че тя наистина е заспала дълбоко и затова не го чува, но после вижда празното шишенце, което се търкаля по пода. Паднало е от ръката ѝ, когато хапчетата са започнали да действат, и тя е отлетяла далеч от действителността, с която вече не е смогвала да се справи.

От този ден нататък с баща му заживяха заедно, но в мълчалива вражда. Не говореха за разногласията помежду си. Нито веднъж не обсъдиха факта, че новата жена на баща му се нанесе вкъщи седмица след погребението на майка му. Не признаха гласно истината за суровите думи, довели до фаталния край. Не си казаха, че майка му изведнъж се оказа захвърлена, отблъсната с непресторена лекота – като овехтяло зимно палто, когато си купиш ново.

Вместо хората заговориха парите. През годините баща му натрупа огромен дълг към него – дълг на съвестта. Никога нямаше да го изплати. Кале приемаше парите му мълчаливо и дори сам искаше, но без да споменава онова, което отключи всичко: денят, когато тишината отекна в къщата; когато той викаше безответно.

Лентата се върна назад. Засмука го в миналото и размитите кадри отново изплуваха пред очите му. Кале отново се втурна към разтворените обятия на майка си.

– В девет искам да се съберем на съвещание в кабинета на Мелберг. Ще провериш ли дали всички ще могат да дойдат?

– Изглеждаш изморен. Снощи да не си купонясвал някъде? – Аника погледна Патрик над ръба на очилата си за компютър.

Патрик се усмихна, ала усмивката не стигна до подпухналите му очи.

– Де да беше така! Цяла нощ съм чел доклади и документи. Затова свиквам оперативка.

Тръгна към кабинета си и погледна часовника. Осем и десет. Чувстваше се пребит от умора, очите му бяха пресъхнали от продължително взиране и недоспиване. Но разполагаше с петдесетина минути да си събере мислите, преди да представи на колегите си новите обстоятелства по случая.

Времето летеше. Когато влезе в кабинета на началника, всички вече се бяха събрали. Патрик се погрижи още рано сутринта да информира Мелберг за новостите и шефът имаше най-обща представа за презентацията на Хедстрьом. Другите колеги изглеждаха изненадани и малко обнадеждени.

– През последните дни се съсредоточихме изцяло върху смъртта на Лилемур Першон за сметка на случая „Марит Каспершен“.

Патрик стоеше до флипчарта с гръб към бюрото на Мелберг и гледаше сериозно колегите си. Всички дойдоха. Аника държеше химикалка, готова да си води записки. До нея седеше Мартин. Рижата му коса беше сресана на път, а по бледата му кожа изпъкваха лунички. Той очакваше с нетърпение да изслуша съобщението на Патрик. До Мартин седеше Хана – спокойна, умерена и овладяна, каквато я познаваха за двете седмици, откакто започна работа в участъка. Патрик си даваше сметка колко бързо успя Хана да се приобщи към новата за нея среда. Все едно работеше с тях от години, а не от броени дни. Йоста както винаги седеше на стола с отпуснати рамене. В погледа му не се четеше интерес към предстоящото и очевидно предпочиташе да се намира на което и да е друго място, но не и тук. Патрик знаеше, че възрастният му колега се оживява само на голф игрището. Затова пък Мелберг бе навел напред внушителното си туловище в знак, че очаква съобщението на Патрик с огромен интерес. Началникът остана силно впечатлен от новата следа. Оставаше само Патрик да представи откритията си подробно и убедително, та екипът да продължи разследването.

– Както знаете, отначало сметнахме смъртта на Марит за нещастен случай. После обаче криминалните експертизи и аутопсията показаха друго. Марит е била завързана, някой е напъхал дълбоко предмет в устата ѝ и е налял насила голямо количество алкохол в гърлото ѝ. Това се явява непосредствената причина за смъртта ѝ. После извършителят – ако е един – я е пъхнал в колата и се е опитал да инсценира автомобилна катастрофа. С тази информация изчерпих всичко, което знаем до момента. Ние впрочем не си направихме труда да задълбаем в тази история, защото другият текущ случай привлече… – Патрик се замисли в търсене на точната дума – …повече медийно внимание и ни принуди да вложим всички сили в него и да допуснем неефективно разпределение на ресурсите. Но няма смисъл да съжаляваме за неща, които не можем да променим. Ще трябва да наваксаме пропуснатото.

– Нали се беше натъкнал на вероятна следа… – подхвана Мартин.

– Да, сетих се за нещо познато и вчера го проверих – нетърпеливо го прекъсна Патрик, обърна се и взе купчина листове от бюрото на Мелберг.

– Вчера ходих в Бурос и се срещнах с колега на име Ян Градениус. Преди две години с него се запознахме на конференция в Халмстад. Тогава той разказа за интересен случай от практиката си: макар да имал основания да подозира, че жертвата е убита, не намерил достатъчно доказателства в подкрепа на хипотезата си. Комисар Градениус ми предостави всички материали по случая и… – Патрик нарочно млъкна, за да подсили ефекта от думите си, и вдигна очи към събралите се колеги – ...установих, че обстоятелствата са плашещо сходни с обстоятелствата около смъртта на Марит Каспершен. Жертвата в Бурос също е имала голямо количество алкохол в кръвта и в дробовете си, въпреки че близките го описват като заклет въздържател.

– А огледът на трупа показал ли е същите травми като при Марит? – попита Хана със смръщено чело. – Синини около устата, следи от тиксо и така нататък?

Патрик се почеса смутено по главата.

– Уви, в доклада не открих такава информация. Жертвата е трийсет и една годишен мъж на име Расмус Улсон. Непосредствено след огледа на местопроизшествието вещите лица заключили, че мъжът се е самоубил, след като погълнал около литър алкохол и се хвърлил от близкия мост. Затова разследващите нито са изискали други експертизи, нито са се задълбочили в търсене на доказателства. В материалите по случая открих снимки от аутопсията. Не съм специалист, но около китките и устата се забелязват синини. Изпратих снимките на Педершен да ги разгледа и да каже какво мисли. Цяла нощ съм чел докладите по случая и за мен не съществува съмнение, че между смъртта на Расмус Улсон и Марит Каспершен има връзка.

– Значи, твърдиш, че преди няколко години някой първо е убил това момче в Бурос, а сега е посегнал на Марит Каспершен от Танумсхеде – скептично обобщи Йоста. – Теорията ти не ми се струва стабилно подплатена. Каква е връзката между двете жертви?

Патрик разбираше причините за съмненията на Йоста, но въпреки това се ядоса. Интуицията му подсказваше, че между случаите има връзка и непременно трябва да ги разследват паралелно.

– Точно това е въпросът – каза Патрик. – Мисля да се опитаме да запишем и малкото, което знаем. Дано заедно открием правилната посока.

Той свали капачката на маркера в ръката си и прокара вертикална линия точно през средата на листа. Над едната колона написа „Марит“, над другата – „Расмус“.

– И така: какво знаем за двете жертви? Или по-добре първо да обобщим наличната информация за Марит, защото всъщност единствен аз от тук присъстващите имах възможност да прегледам материалите по случая „Расмус Улсон“. По-късно ще раздам копия на всички – додаде той.

– Четирийсет и три годишна – започна Мартин. – Живеела е с партньорката си на семейни начала, има петнайсетгодишна дъщеря, работи като частен предприемач.

Патрик записа всичко казано от Мартин и се обърна в очакване на още предложения.

– Въздържателка – добави Йоста и за миг по лицето му се изписа интерес.

Патрик го посочи одобрително с маркера и написа „въздържателка“ с големи букви. После попълни съответната информация в графата „Расмус“: трийсет и една годишен, ерген, няма деца, работел е в зоомагазин, въздържател.

– Интересно – кимна Мелберг със скръстени ръце.

– Друго?

– Марит е родена в Норвегия, разведена е, имала е сериозни разногласия с бившия си съпруг. Познатите ѝ я описват като отговорна и съвестна… – Хана разпери ръце, защото не се сещаше за нищо повече.

Патрик записа предложените от нея характеристики. Колонката под Марит се запълваше все повече и повече, докато под името на Расмус се мъдреше доста по-оскъдна информация. Патрик добави „съвестен“ и в неговата колонка, защото сметна, че показанията на близки и роднини, които прочете в докладите снощи, му дават пълно основание да го направи. След кратък размисъл написа „злополука?“ под името на Марит и „самоубийство?“ – под името на Расмус. Колегите му мълчаха – толкова успяха да изсмучат от пръстите си.

– И така, става дума за две жертви, убити по един и същ необичаен начин. Двамата са на различна възраст, от различен пол, с различни професии, различно семейно положение. На пръв поглед нямат нищо общо, освен непоносимостта си към алкохола.

– И двамата са въздържатели. За мен тази дума има донякъде религиозен подтекст – сподели Аника. – Доколкото разбирам обаче, Марит не е била вярваща.

– Трябва да разберем как Расмус е обяснявал въздържането си от спиртни напитки. Тъй като това е единственото общо нещо помежду им, нямаме друг избор, освен да започнем оттам. Мисля с Мартин да поговорим с майката на Расмус, а вие двамата, Йоста и Хана, да разпитате по-подробно партньорката на Марит и бившия ѝ съпруг. Нужно е да разберете колкото е възможно повече за отказа ѝ да консумира алкохол. Какви са причините; дали е членувала в някаква организация? Сещате се. Попитайте и дали случайно не е живяла в Бурос. Интересува ни каква може да е връзката между Марит и трийсет и една годишен необвързан млад мъж.

Йоста погледа изморено Хана:

– Съгласна ли си да отидем още днес следобед?

– Да, разбира се – отвърна тя. Не изглеждаше никак въодушевена от поставената задача.

– Кое не ви хареса в разпределението на работните задължения? – ядосано попита Патрик, но веднага съжали за хапливия си тон. Умората го правеше силно раздразнителен.

– Няма проблем – увери го нервно Хана, преди да е успял да заглади грешката си. – Просто ми се струва, че теорията ти малко издиша, и ми се иска да имаме повече основания да тръгнем по тази следа. Иначе рискуваме да се окаже погрешна. Разполагаме ли с достатъчно доказателства за безспорна връзка между двата случая? Да, Расмус и Марит са починали по сходен начин, но може да е съвсем случайно. Версията е неубедителна поради липса на факти, които да свържат двете жертви. Но това е само моето скромно мнение – разпери не съвсем скромно ръце тя.

– В такъв случай те съветвам да запазиш мнението си за себе си и да изпълняваш поставените ти задачи – отвърна Патрик със смразяващ глас, който изненада и самия него.

Докато излизаше от кабинета на Мелберг, усещаше изумени погледи в гърба си. Колегите му се изненадаха с право, защото той никога не си позволяваше да избухва така. Просто Хана улучи болното му място. Ами ако интуицията му наистина го заблуждава? И все пак дълбоко в себе си Патрик беше убеден, че двата случая са свързани. Трябваше само да открие по какъв начин.

– Така ли? – попита Кристина и отпи от чая си.

За учудване на снаха си тя обяви, че вече не пие кафе заради „стомахчето“, и придружи думите си с въздишка и леко потупване по диафрагмата. Откакто се познаваха, Ерика неведнъж бе виждала как свекърва ѝ поглъща огромни количества от ободряващата напитка и сега се питаше колко ли време ще издържи Кристина да спазва новия си режим. След като изслуша пространното ѝ обяснение колко чувствителен е стомахът ѝ, Ерика дискретно забели очи, за да покаже досадата си на Ана, докато Кристина отиде да си поиграе с внучката си. Досега Ерика и Патрик не знаеха Кристина да има проблеми със стомаха, но след като прочете статия по темата в едно списание, тя веднага си присвои описаните симптоми.

– Ти ли си съкровището на баба? Дааа, ти си съкровището на баба! Малкото ми мушмороченце! – бъбреше Кристина, а Мая я гледаше учудено.

Понякога на Ерика ѝ се струваше, че дъщеря ѝ е по-умна от баба си, но полагаше усилия да не се изпусне пред Патрик. Сякаш прочела мислите на снаха си, Кристина се обърна и я закова с поглед.

– А как върви… подготовката на сватбата? – попита тя с глас, съвсем различен от досегашното лигаво чуруликане пред детето.

Каза „сватбата“, но все едно питаше за кучешко изпражнение. След като ѝ стана ясно, че няма да ѝ поверят организацията, Кристина ставаше враждебна при всяко споменаване на предстоящото щастливо събитие.

– Благодаря, добре – отвърна Ерика и се усмихна с най-чаровната си усмивка, докато наум изреждаше най-грубите и цинични ругатни, които ѝ хрумваха. И моряк би завидял на богатия ѝ речник.

– Аха – недоволно промърмори Кристина.

Явно се бе надявала нещо да се е объркало.

Ана, която спокойно наблюдаваше отстрани разговора между сестра си и Кристина, реши да се притече на помощ:

– Всъщност се справяме отлично. Дори сме напред с графика, нали, Ерика?

Ерика кимна гордо, но вътрешно замени ругатните с голяма въпросителна. Напред с графика? Ана наистина прекали с измислиците. Но Ерика не издаде смущението си пред Кристина. Научила се бе да си представя свекърва си като акула: позволиш ли ѝ да надуши малко кръв, рано или късно ще си изгубиш ръката. Или крака.

– А музиката? – отчаяно попита Кристина и поднесе неохотно чая към устните си.

Ерика демонстративно отпи голяма глътка от силното кафе и разклати чашата, та ароматът да се разнесе из цялата стая.

– Ангажирахме група от Фелбака. Казват се „Гараж“ и са много добри музиканти.

– Аха – кисело кимна Кристина. – Значи, ще свирят само попмузика и ние, по-възрастните, ще трябва да си тръгнем по-рано.

Ана срита сестра си по кокалчетата и Ерика не посмя да я погледне, за да не прихне. Репликите на свекърва ѝ не бяха повод за веселие, но цялата ситуация изведнъж ѝ се стори ужасно комична.

– Надявам се, ще съставите внимателно списъка с гости. Няма да мога да се покажа сред хората, ако забравите леля Йоста и леля Рют.

– Така ли? – невинно отрони Ана. – Патрик сигурно много ги обича. Често ли им гостуваше като малък?

Кристина не очакваше толкова коварно нападение от тази посока и помълча няколко секунди, докато мобилизира войските си за контраатака.

– Ммм… не. Не може да се…

– Кога за последно ги е виждал? – прекъсна я Ана със същия невинен глас. – Не си спомням да ги е споменавал.

И погледна Кристина с любопитство в очакване на отговора ѝ. Кристина смръщи чело и се принуди да отстъпи:

– От последната им среща мина известно време. Тогава Патрик беше на… десет, мисля.

– В такъв случай предлагам вместо тях да поканим хора, с които Патрик е поддържал близки отношения през последните двайсет и седем години – отбеляза Ерика и едва се сдържа да не плесне ръката на сестра си – дай пет, Ана!

– Правете каквото искате – раздразнено отвърна Кристина, осъзнавайки, че тази точка от дневния ред вече е изгубена. Но срам за онзи, който се предава. След като отпи за пореден път от гадния чай, тя прикова поглед в Ерика и нанесе решаващия си удар:

– Надявам се поне, че Лота ще ти бъде шаферка!

Ерика отчаяно погледна Ана. Не очакваше такава атака срещу сватбените си планове. Дори не ѝ бе хрумвало да избере сестрата на Патрик за шаферка. Веднага бе отредила ролята на Ана. Помълча, докато обмисляше как да парира изненадващия ход на Кристина, но после реши да играе с открити карти:

– Ана ще ми бъде шаферка – спокойно заяви тя. – А другите подробности около церемонията смятам да запазя в тайна, за да бъдат изненада в сватбения ден.

С обидено изражение Кристина понечи да даде достоен отговор на снаха си, но забеляза металния проблясък в очите ѝ и се отказа.

– Е, исках само да помогна – промърмори тя. – Но щом не искате помощта ми…

Ерика не отговори. Усмихна се и отпи от кафето си.

Патрик спа по време на цялото пътуване до Бурос. След събитията през последните седмици се чувстваше изчерпан, а безсънната нощ над материалите по случая „Градениус“ го довърши. Когато се събуди, тъкмо влизаха в града. Тъй като спа с глава, опряна на прозореца, усети остра болка в тила. Разтри мястото със сгърчено лице, докато очите му се опитваха да свикнат със светлината.

– След пет минути пристигаме – обяви Мартин. – Преди малко говорих с Ева Улсон и тя ми обясни къде живее. Не е далеч.

– Добре – успя само да каже Патрик и се помъчи да си събере мислите.

Майката на Расмус Улсон посрещна с въодушевление молбата им да се отбият и да поговорят с нея.

– Най-после! – възкликна тя. – Най-после някой се вслуша в думите ми.

Патрик се надяваше да не я разочароват.

Указанията, който бе дала на Мартин по телефона, се оказаха много точни и двамата полицаи за броени минути стигнаха до жилищната сграда, където живееше госпожа Улсон. Звъннаха по домофонната уредба и тя веднага им отвори. Едва влезли в партера, чуха как на втория етаж се отваря врата. Качиха се. Посрещна ги дребна тъмнокоса жена. Представиха се и я последваха в дневната. Върху масата, постлана с плетена покривка, домакинята бе наредила малки изящни чашки за кафе, вероятно от най-хубавия ѝ сервиз, салфетки, десертни вилички, красива каничка с мляко и захарница със сребърна щипка. И приборите, и съдовете бяха извадени сякаш от кукленски сервиз – толкова крехки и мънички бяха. Госпожа Улсон бе сервирала и пет вида сладки върху порцеланов поднос със същия десен като чашките.

– Заповядайте, седнете – покани ги тя и посочи диван с калъф на дребни цветчета.

В апартамента цареше тишина. Тройните стъкла на прозорците успешно изолираха външния шум и в стаята се чуваше само тиктакането на стенния часовник – жълт и щедро орнаментиран. Патрик си спомни, че навремето баба му имаше същия.

– И двамата ли ще пиете кафе? Мога да сваря и чай.

Домакинята трескаво се мъчеше да им угоди. Патрик усети как сърцето му се сви. Навярно малцина прекрачваха прага на този дом…

– Ще пием кафе – усмихна се той.

Докато госпожа Улсон внимателно наливаше от тъмната течност в чашите им, на Патрик му мина през ума, че тя изглежда мъничка и крехка точно като сервиза. На ръст едва ли надвишаваше един и шейсет и изглеждаше да е между петдесет- и шейсетгодишна. Затрудняваше се да прецени точно възрастта ѝ, защото цялото ѝ същество носеше отпечатъка на застиналост и скръб. Сякаш времето за нея отдавна бе спряло.

– Скоро ще станат три години и половина от смъртта на Расмус – поясни тя, все едно прочела мислите му.

Погледът ѝ потърси снимките, наредени върху голям скрин до по-късата стена на дневната. Патрик позна мъжа от снимките в папката на Градениус. И все пак Расмус изглеждаше много различен на фотографиите в дома на майка си.

– Може ли да си взема сладка? – попита Мартин.

– Ама, разбира се, вземете си – кимна услужливо Ева и отмести очи от снимките.

Мартин протегна ръка към подноса, взе си няколко сладки и ги сложи върху чинията пред себе си. После погледна въпросително колегата си. Патрик си пое дълбоко въздух и се приготви за нелекия разговор.

– Както ви съобщих и по телефона, в момента проучваме внимателно причините за смъртта на Расмус.

– Разбирам – кимна Ева и в угасналите ѝ очи проблесна пламък. – Но друго не ми е ясно: защо полицията – от Танумсхеде, нали? – разглежда случая, а не управлението в Бурос?

– По принцип случаят е от компетентността на тукашната полиция, но разследването е прекратено. Ние обаче открихме връзка между смъртта на Расмус и случай от нашия район.

– Друг случай? – изненада се Ева и остави чашата с кафе, без да отпие.

– Нямам право да се впускам в подробности – обясни Патрик. – Но ще ни помогнете много, ако ни разкажете какво точно се случи с Расмус.

– Добре… – колебливо кимна тя.

Патрик усети, че макар да се радва, задето полицаите подновяват разследването, Ева Улсон изпитва ужас пред необходимостта да се върне към мъчителните си спомни. Затова реши да не я пришпорва, а да я остави сама да прецени кога да започне. След няколко минути жената подхвана с леко потреперващ глас:

– Случи се на втори октомври преди три години. Тогава Расмус… живееше при мен. Не можеше сам да се грижи за домакинството си. Всеки ден ходеше на работа. Излизаше от къщи в осем. На работното си място се чувстваше отлично. Беше там от осем години. Колегите му се държаха чудесно с него. – Спомените извикаха усмивка на лицето ѝ. – Прибираше се в три следобед. Не закъсняваше с повече от десет минути. Никога. Затова… – сълзите я задавиха, но тя се взе в ръце, – …затова, когато мина четири и още го нямаше, разбрах, че му се е случило нещо. Веднага се обадих в полицията, но те не ми обърнаха внимание. Казаха ми, че е голям човек и скоро ще се прибере. Нямали достатъчно основания да го обявят за изчезнал. Точно така се изразиха: нямаме достатъчно основания. Какво по-сериозно основание от майчината интуиция? – усмихна се горчиво тя.

– В каква… – Мартин се колебаеше как да се изрази, – …в каква степен Расмус можеше самостоятелно да контролира ежедневието си?

– Интересува ви колко изостанал беше в развитието си, нали? – попита директно Ева и Мартин кимна, макар и неохотно. – В началото си беше съвсем нормално момче. В училище получаваше отлични оценки по повечето предмети, помагаше ми много в домакинството. От самото му раждане сме само двамата – уточни тя и устните ѝ се разтеглиха в усмивка, която преливаше от любов и печал. Патрик не издържаше да гледа страданието на тази жена. – На осемнайсет години претърпя автомобилна катастрофа и оттогава… много се промени. Получи тежка мозъчна травма и така и не се възстанови напълно. Не можеше да се грижи за себе си, да загърби случилото се, да заживее самостоятелно като повечето си връстници. Остана да живее при мен и двамата си изградихме наша хармония. И аз, и Расмус се чувствахме сравнително добре в това съжителство. Синът ми имаше своите тежки моменти, но заедно успявахме да ги преодолеем.

– И тези кризи на Расмус са една от основните причини полицията да прекрати разследването и да обяви смъртта му за самоубийство, нали?

– Да. Две години след злополуката Расмус направи опит да посегне на живота си. Беше осъзнал, че се е променил безвъзвратно и никога няма да се възстанови напълно. Но, за щастие, го намерих навреме и той ми обеща това да не се повтори никога повече. Убедена съм, че синът ми спази дадената дума.

Тя погледна за няколко секунди първо Патрик, после Мартин.

– А какво стана после – в деня, когато са открили тялото му? – попита Патрик и се пресегна да си вземе фъстъчена бисквитка. Коремът му започна да къркори недоволно – с Мартин бяха пропуснали обяда, но Патрик реши да залъже глада си с нещо сладко.

– Позвъниха на вратата малко след осем. Още щом ги видях, разбрах за какво са дошли. – Ева избърса дискретно сълзата, потекла по бузата ѝ. – Съобщиха ми, че са намерили Расмус. Бил скочил от мост. Беше просто… абсурдно. Синът ми никога не би го направил. Полицаите ми казаха, че миришел силно на алкохол. Не може да е вярно, казах им. Расмус не близваше алкохол. След злополуката лекарите му забраниха. Опитах се да ги убедя, че грешат, но изобщо не ми обърнаха внимание. – Тя сведе глава и избърса още една сълза. – След известно време прекратиха разследването със заключението, се Расмус се е самоубил. От време на време се обаждам на инспектор Градениус, за да му напомням за случая. Имах чувството, че той донякъде ми вярва. А ето че сега се появихте и вие…

– Да – замислено кимна Патрик. – Ето че се появихме и ние…

Неведнъж се бе сблъсквал с отказа на хората да приемат, че техен близък е посегнал на живота си. Те често търсят друго обяснение за смъртта му. Струва им се невъзможно обичаният от тях човек доброволно да е избрал да ги изостави и да им причини такава мъка. И все пак вътрешно тези хора осъзнават реалността. В този случай обаче Патрик беше склонен да се довери на преценката на Ева. Разказът ѝ събуждаше същите въпроси като смъртта на Марит и убеждението на Патрик, че между двата случая има връзка, се затвърждаваше все повече.

– Запазили ли сте стаята му в същия вид? – попита импулсивно той.

– Разбира се – отвърна Ева и стана, признателна, задето прекъснаха тежкия разговор. – Вътре всичко е непокътнато. Може да ви се стори… сантиментално, но само това ми остана от Расмус. Често влизам в стаята му, присядам на леглото и му говоря. Разказвам му как е минал денят ми, какво е времето, какво се случва по света… Като някоя изкуфяла бабичка, нали? – засмя се тя и лицето ѝ се разведри за миг.

„Като млада трябва да е била много симпатична – помисли си Патрик. – Не красива, а по-скоро чаровна.“ Минавайки през коридора, видя снимка, която потвърди предположението му: младата Ева с бебе на ръце. Лицето ѝ сияеше от щастие, въпреки че навярно ѝ е било много трудно да гледа детето си сама. Особено през онези години.

– Заповядайте – Ева отвори вратата в дъното на коридора.

Стаята на Расмус изглеждаше чиста и подредена като целия апартамент, но се виждаше, че той е оставил отпечатъка си върху обзавеждането.

– Обичаше животни – обясни гордо Ева и седна на леглото.

– Личи си – засмя се Патрик.

Навсякъде по стените бяха залепени плакати на животни. Върху възглавниците и кувертюрата на леглото му се мъдреха щамповани животни, а големият килим на пода изобразяваше тигър.

– Расмус мечтаеше да работи в зоопарк. Всички деца на неговата възраст искаха да станат пожарникари или астронавти, а Расмус – да се грижи за животни. Мислех, че това желание ще отмине с възрастта, но той беше неотклонно решен да го осъществи. После… – гласът ѝ се изгуби, тя се прокашля и поглади кувертюрата с длан. – След злополуката Расмус продължи да проявява интерес към животните. Предложението да работи в зоомагазина дойде като… дар от Бога. Синът ми обожаваше работата си и беше много старателен. Хранеше животните и се грижеше клетките и аквариумите да са чисти. Справяше се безупречно.

– Може ли да поразгледаме стаята? – попита внимателно Патрик.

– Разбира се – Ева стана и се приготви да излезе. – Гледайте колкото искате, питайте ме каквото ви хрумне, стига да разберете истината, та двамата с Расмус да намерим покой.

Тя излезе. Патрик и Мартин се спогледаха мълчаливо. В случая думите бяха излишни. И двамата усещаха каква огромна отговорност лежи върху плещите им. Не искаха да разочароват Ева Улсон, но и не можеха да ѝ обещаят, че усилията им ще дадат резултат. При всички случаи нямаше да щадят сили.

– Аз ще прегледам бюрото, а ти поеми гардеробите – нареди Патрик и издърпа най-горното чекмедже.

– Започвам – кимна Мартин. – Нещо конкретно ли търсим?

– Често казано, нямам представа. Трябва ни не-що – все едно какво, – което да доказва евентуална връзка между Расмус и Марит.

– Добре – въздъхна Мартин.

От опит знаеше колко трудно е да откриеш определен предмет, а настоящата задача да търси, без да знае какво, граничеше с абсурда.

В продължение на час внимателно прегледаха всичко в стаята. Нищо не събуди интереса им. Абсолютно нищо. Унили, двамата застанаха на прага на кухнята, където Ева миеше съдове.

– Благодарим ви, задето ни позволихте да огледаме стаята на Расмус.

– За нищо – кимна тя и ги погледна с надежда. – Открихте ли нещо?

По красноречивото им мълчание веднага се досети за отговора и лицето ѝ помръкна.

– Целта ни е открием връзка между Расмус и жертвата в Танумсхеде: Марит Каспершен. Името говори ли ви нещо? Възможно ли е Расмус да се е познавал с нея?

Ева се замисли, но после бавно поклати глава.

– Не ми се вярва. Не съм чувала това име.

– Засега единственото общо нещо, което сме открили помежду им, е въздържането от спиртни напитки. Също като Расмус Марит не е близвала алкохол, но в кръвта ѝ е открито огромно количество. Синът ви членувал ли е в сдружение на въздържателите или нещо подобно? – попита Мартин.

– Не – поклати глава Ева и след известно колебание повтори: – не.

– Добре. Благодарим ви. Сигурно пак ще се свържем с вас, защото ще възникват нови въпроси.

– Обаждайте се, когато пожелаете – ако ще да е посред нощ. Веднага ще се отзова – увери ги тя.

На Патрик му се прииска да прегърне силно тази дребна женица със скръбни, топли кафяви очи. Неочаквано тя ги спря на прага:

– Почакайте. Има нещо, което може би ще ви свърши работа.

Обърна се и влезе в спалнята си. След миг се върна.

– Това е раницата на Расмус. Навън не я сваляше от гърба си. Носел я е и когато… – гласът ѝ изневери. – От полицията ми я върнаха опакована в найлонов плик. Още не съм събрала смелост да я отворя. – Ева подаде прозрачния плик на Патрик. – Вземете я и я отворете. Може да ви послужи.

Патрик изчака вратата да се затвори и огледа плика с раницата. Беше я видял на снимките от местопроизшествието. Ала на тях не се виждаха тъмните петна по плата. Петна от кръв, вероятно от кръвта на Расмус.

Докато разговаряше по телефона, Тина разлистваше нетърпеливо тетрадката.

– Тук е, да. Колко ще платите? Само толкова? – Тя смръщи разочаровано вежди. – Материалът е суперяк. Ще предизвикате голям фурор. Тогава ще го продам на друго издание. Добре, десет хиляди ме уреждат. Утре мога да ви го предоставя. Но дотогава искам да сте превели парите на сметката ми, иначе няма да стане.

Тина хлопна доволно капачето на мобилния си телефон. Отдалечи се от читалището, седна на един камък и се зачете. Така и не успя да опознае Барби. Всъщност не бе имала и желание. Тина потръпна леко при мисълта, че влиза в главата ѝ чак след смъртта ѝ. Отгърна следващата страница в дневника, жадно поглъщайки всяка дума. Вече си представяше как откъс от написаното се появява в жълтия вестник, с който се уговори, а най-важните изречения са подчертани. Докато четеше дневника, най-много я изуми, че Барби не е била толкова тъпа, за колкото я мислеше. Добре формулираните ѝ впечатления и мисли впрочем говореха за проницателен ум. Тина изведнъж се намръщи, защото стигна до частта, която я подтикна да продаде дневника на медиите – след като откъсне въпросната страница, разбира се:

Днес слушах Тина да репетира парчето си. Довечера ще го изпълни в читалището. Бедничката! Изобщо не си дава сметка колко ужасно звучи. Питам се как е възможно да пееш толкова фалшиво, но вътрешно да си убеден, че се справяш отлично. Но нали всъщност на това се основава цялата концепция на „Музикалния идол“. Тина едва ли е изключение. Доколкото разбирам, майка ѝ ѝ е втълпила, че може да стане певица. Тази жена явно е музикален инвалид. Не намирам друго обяснение. Ала сърце не ми дава да го кажа на Тина. Затова се преструвам, че очаквам изпълнението ѝ с нетърпение, макар да си давам сметка каква мечешка услуга ѝ правя. Говоря с нея за музикалната кариера, за бъдещите ѝ успехи, концерти, турнета. Но същевременно се чувствам ужасно, защото я лъжа право в очите. Колко ми е жал за нея!

Тина гневно отскубна листа и го накъса на малки парченца. Проклета глупачка! Изпари се и малкото тъга, която Тина бе изпитвала след смъртта на Барби. Тази патка си получи заслуженото! Сама не знае какви ги говори. Тина смачка хартиените късчета с тока на обувката си. После разтвори дневника на мястото, което я бе озадачило. В самото начало – няколко дни след пристигането им в Танум – Барби бе написала следното:

Струва ми се познат. Не знам откъде. Мозъкът ми завира от усилие да изровя някакъв спомен от паметта си. Сама не знам кое у него ми напомня за нещо познато: движенията му, дикцията му? Някъде съм срещала човек като него, но къде? Усещам как тревогата ми нараства. Сякаш нещо в стомаха ми се гърчи и не мога да го спра, преди да постигна яснота.

Напоследък много мисля за татко. Не знам защо. Мислех, че отдавна съм изтласкала тези спомени, защото ми причиняват болка. Страдам, когато си спомням усмивката му, когато чувам плътния му глас и усещам как пръстите му докосват челото ми и внимателно приглаждат назад косите ми, за да ме целуне за лека нощ. Всяка вечер. Целувка по челото и по върха на носа. Сега си спомням всичко това – за пръв път от толкова много години. Поглеждам се отстрани. Осъзнавам какво съм направила със себе си; в какво позволих да ме превърнат. Представям си как би ме погледнал татко днес. Виждам объркването и разочарованието в очите му. Неговата Лилемур е толкова далече, скрита дълбоко под тревога, перхидрол, страх и силикон. Облякох се в маскараден костюм, за да се скрия и татковите очи да не могат да ме намерят и видят. Не можех да понеса спомена как ме гледаше; как дълги години двамата живяхме щастливо и спокойно. Единственият начин да преодолея студа, който ме вцепени, беше да забравя топлината. Но сега пак я усещам. Спомням си и чувствителността ми се възвръща. Някой ме зове. Татко се опитва да ми каже нещо. Да можех да разбера какво! Свързано е с него. В това съм абсолютно сигурна.

Тина прочете откъса няколко пъти. Какви ги говореше Барби? Нима бе познала някого тук, в Танум? Дневникът успя да разпали любопитството ѝ. Тя преметна дългата си тъмна коса над едното си рамо, запали цигара и дръпна с наслада няколко пъти от нея, докато продължаваше да разлиства дневника. Останалата част не представляваше интерес: Барби описваше впечатлението си от участниците в предаването, споделяше мисли за бъдещето и признаваше, че обстановката в читалището започна да ѝ дотяга – както впрочем и на всички участници. За миг на Тина ѝ хрумна, че навярно информацията в дневника би била полезна за полицията, но после погледът ѝ падна върху късчетата хартия и тя отхвърли тази възможност. Ще си достави удоволствието да види как откровенията на Барби ще цъфнат върху страниците на вестника. Точно това заслужават фалшиви лицемерки като нея!

Тина забеляза, че към нея се приближава Уфе – сигурно да я муфти за цигари. Тя бързо прибра дневника под якето си и се престори, че скучае. Откритието си беше нейно и тя нямаше никакво намерение да го споделя с когото и да било.