Проста истина

14.

Когато прекрачи прага на стаята за свиждане, Руфъс Хармс като че се обърка при вида на младежа. Той бавно затътри нозе напред. Майкъл стана да го посрещне, но пазачът зад Руфъс веднага излая:

— Седнете!

Майкъл побърза да се подчини.

Надзирателят проследи напрегнато как Руфъс сяда от другия край на масата, после се обърна към Майкъл.

— Вече са ви инструктирали за правилата на поведение при свиждане. Ако случайно не помните някое, ето ги тук черно на бяло. — Той посочи голямото табло на стената. — Забранява се какъвто и да било физически контакт. И през цялото време трябва да останете на стола. Разбрахте ли?

— Да. Задължително ли е да останете в стаята? Разговорите между адвокат и клиент са поверителни. Освен това трябва ли да е окован?

— Ако бяхте видели как е разкрасил сума ти хора, нямаше да ме питате. Дори и с вериги може за две секунди да ви строши мършавия врат. — Пазачът пристъпи по-близо до Майкъл. — Другаде сигурно разрешават разговор насаме, но този затвор не е като другите. Тук вкарват само най-закоравелите изроди, тъй че правилата са по-различни. Посещението ви е извън графика, затова разполагате с двайсет минути, после тоя приятел отива да чисти тоалетните. И без него днес ще си имаме работа с някои от най-гадните типове.

— В такъв случай бих бил благодарен, ако ни оставите да започнем — каза Майкъл.

Пазачът мълчаливо отстъпи назад и се изпъна край вратата.

Когато се завъртя към Руфъс, Майкъл откри, че едрият мъж го гледа втренчено.

— Добър ден, мистър Хармс. Името ми е Майкъл Фиск.

— За пръв път го чувам.

— Знам, но дойдох да ви задам няколко въпроса.

— Казаха, че си мой адвокат. Не е вярно.

— Не съм казвал подобно нещо. Вероятно са ме разбрали погрешно. Нямам нищо общо с мистър Райдър.

Руфъс присви очи.

— Откъде знаеш за Самюел?

— Няма значение. Дойдох да поговорим, защото получих вашата апелативна молба.

— Кое?

— Молбата за преразглеждане на присъдата. — Майкъл заговори по-тихо. — Работя във Върховния съд на Съединените щати.

Руфъс зяпна от изненада.

— Тогава за какъв дявол се влачиш тук?

Майкъл се изкашля нервно.

— Знам, че не е съвсем в реда на нещата. Но прочетох вашата молба и исках да ви задам няколко въпроса. Тя съдържа твърде сериозни обвинения срещу някои много известни личности. — Майкъл се вгледа в смаяните очи на Руфъс и изведнъж съжали, че е дошъл. — Проучих подробностите около делото ви и много от тях ме озадачиха. Затова искам първо да ги обсъдим, а ако всичко се окаже истина, ще придвижим молбата.

— Защо не си я придвижил досега? Нали е влязла в съда, дявол да го вземе?

— Да, но щеше да бъде отхвърлена заради някои нарушени формалности. Бих се опитал да ви помогна в това отношение. Но искам да избегнем скандала. Разберете ме, мистър Хармс, във Върховния съд всяка година пристигат цели чували с безпочвени молби.

Руфъс присви очи.

— Лъжец ли ме наричаш? Това ли намекваш, а? Що не вземеш да полежиш тук двайсет и пет години без вина, пък после ела да се разправяме.

— Не ви наричам лъжец. Дори определено смятам, че в цялата работа има нещо нередно, инак нямаше да съм тук, повярвайте. — Майкъл се озърна из мрачната стая. Никога не бе попадал на подобно място и срещу подобен човек. Изведнъж се почувства като първокурсник, който слиза от автобуса и внезапно осъзнава, че вече е студент. — Повярвайте ми — повтори той. — Просто трябва да поговорим.

— Имаш ли някакъв документ, за да докажеш кой си? През последните трийсет години поотвикнах да се доверявам на хората.

Сътрудниците на Върховния съд не носеха удостоверения. От охраната се изискваше да ги познава. Но точно за тази цел съдът всяка година издаваше официален справочник с имената и снимките на служителите. Майкъл извади брошурата от джоба си и я показа на Руфъс. Затворникът напрегнато проучи снимката, озърна се към пазача и отново погледна Майкъл.

— Имаш ли радио в куфарчето?

— Радио ли? — Майкъл поклати глава. — Не.

Руфъс заговори още по-тихо.

— Тогава почвай да тананикаш.

— Какво? — обърка се Майкъл. — Аз всъщност… нали разбирате, не си падам много по музиката.

Руфъс нетърпеливо тръсна глава.

— Имаш ли химикалка?

Майкъл кимна замаяно.

— Извади я и почвай да чукаш по масата. Те сигурно вече са чули каквото им трябва, но поне ще ги изненадаме.

Майкъл понечи да каже нещо, но Руфъс го прекъсна.

— Без приказки, само тропай. И слушай.

Майкъл почука с химикалката по масата. Надзирателят се озърна, но не каза нищо.

Руфъс заговори толкова тихо, че Майкъл трябваше да напрегне слух.

— Изобщо не биваше да идваш. Нямаш представа какъв риск поех, за да измъкна оттук онова парче хартия. Ако си го прочел, знаеш защо. Никой няма да се трогне от убийството на един дърт черен затворник, дето е удушил бяло момиченце. Поне тъй мисля.

Майкъл престана да тропа.

— Било е отдавна. Времената се променят.

Руфъс изръмжа.

— Тъй ли? Що не почукаш на ковчега на Медгар Евърс или Мартин Лутър Кинг, та да им го кажеш. Времената се промениха, да, сър, вече всичко ще е наред. Слава на Всевишния.

— Не това исках да кажа.

— Ако ония, дето ги споменавам в писмото, бяха черни, а аз бял и ако не се свирах от двайсет и пет години в тая дупка, щеше ли сега да разпитваш кое е вярно?

Майкъл наведе глава. Когато отново погледна напред, лицето му беше тъжно.

— Може би не.

— Адски си прав! Не спирай да тропаш.

Майкъл отново зачука по масата.

— Независимо дали ми вярвате, аз действително искам да ви помогна. Ако описаното от вас е истина, ще се боря правдата да възтържествува.

— И за какъв дявол ще си губиш времето с човек като мен?

— Защото държа на истината — отвърна простичко Майкъл. — Ако казвате истината, ще направя всичко възможно, за да ви измъкна оттук.

— Лесно ти е да говориш, нали?

— Мистър Хармс, обичам да използвам ума и способностите си, за да помагам на хора, изпаднали в беда. Смятам го за свой дълг.

— Е, много мило от твоя страна, синко, само не посягай да ме погалиш. Може да ти отхапя ръката.

Майкъл примига объркано, после схвана.

— Извинявайте, не исках да бъда високомерен. Вижте, ако сте осъден несправедливо, ще ви помогна да излезете на свобода. Това е.

Руфъс мълча почти цяла минута, сякаш се мъчеше да прецени дали младежът отсреща говори искрено. Когато пак се приведе напред, изглеждаше поомекнал, но все още сдържан.

— Не е безопасно да разговаряме тук за тия неща.

— Къде другаде можем да поговорим?

— Нямам представа. Такива като мен не ги пускат навън. Но всичко е вярно, до последната дума.

— Споменавате за някакво пис…

— Млък! — изръмжа Руфъс. Той се озърна отново и за момент спря поглед върху голямото огледало. — Нямаше ли го при другите документи?

— Не.

— Добре, нали каза, че познаваш адвоката ми?

Майкъл кимна.

— Самюел Райдър. Търсих го по телефона, но не можах да се свържа.

— Чукай по-силно. — Майкъл ускори ритъма. Руфъс се озърна и продължи: — Ще му кажа да поговори с теб. Каквото ти трябва, ще го узнаеш от него.

— Мистър Хармс, защо подадохте молба до Върховния съд?

— По-нагоре от него няма, нали?

— Така е.

— И аз тъй мислех. Тук получаваме вестници. Има и радио, телевизия от време на време. Година подир година гледам ония хора. Тук човек често си мисли за правосъдието и тъй нататък. Лицата се сменят, но ония съдии могат да сторят всичко. Каквото си искат. Виждал съм как го правят. Цялата страна ги е виждала.

— Но от чисто формална гледна точка има и други пътища. Трябвало е да се обърнете към по-долни инстанции, преди да занимавате Върховния съд. Например нямате нито едно обжалване, на което да се позовете. Откъдето и да я погледнем, молбата ви има куп недостатъци.

Руфъс уморено поклати глава.

— Половината ми живот мина зад решетките. Нямам кой знае колко време. Така и не се ожених, за деца ми е късно. Никак не ми се ще да прахосвам още години в разправии с адвокати, съдилища и прочие. Искам час по-скоро да изляза навън. Искам да бъда свободен. Ония големи съдии могат да ме измъкнат, ако повярват, че тъй е правилно. Правилно е, върви да им кажеш. Нали все за правосъдие дрънкат? Е, тогава нека се поразмърдат.

Майкъл го изгледа с любопитство.

— Сигурен ли сте, че няма друга причина да подадете молбата до Върховния съд?

Руфъс сви рамене.

— Каква например?

Майкъл неволно въздъхна. Беше напълно възможно Руфъс да не подозира какви постове заемат сега някои от хората, споменати в писмото му.

— Няма значение.

Руфъс се облегна назад и го погледна в очите.

— И какво мислят ония съдии за цялата работа? От тяхно име идваш, нали?

Майкъл престана да тропа и нервно отговори:

— Всъщност те не знаят, че съм тук.

— Какво?

— Всъщност не съм показвал молбата ви на никого, мистър Хармс. Аз… исках да проверя, нали разбирате, да съм сигурен, че всичко е достоверно.

— И никой друг не я е виждал?

— Засега, но както казах…

Руфъс стрелна очи към куфарчето.

— Да не би да си донесъл писмото?

Майкъл проследи погледа му.

— Ами… исках да ви задам някои въпроси по него. Разбирате ли…

— Господ да ни е на помощ! — изрече Руфъс тъй яростно, че надзирателят се напрегна за скок. — Провериха ли ти багажа на влизане? Защото двама от хората, за които пиша, са в този затвор. И единият скапаняк командва парада.

— Тук ли?

Майкъл пребледня. Вече бе проверил, че през седемдесетте години споменатите хора наистина са служили в армията. Знаеше къде се намират в момента двама от тях, а за останалите просто не си направи труда да рови. Сега застина, осъзнавайки изведнъж, че може би е допуснал пагубна грешка.

— Провериха ли ти проклетото куфарче?

— Само… само за една-две минути — измънка Майкъл. — Но аз бях прибрал документите в отделен плик и видях, че още е запечатан.

— Погубил си и двама ни — изкрещя Руфъс.

Тялото му изригна нагоре като кипящ гейзер, отхвърляйки тежката маса, сякаш бе направена от шперплат. Майкъл отскочи настрани и се просна на пода. Пазачът наду свирката и с всичка сила преметна изотзад лакът през гърлото на Руфъс. Майкъл видя как грамадният затворник въпреки оковите отхвърли стокилограмовия противник като досадна буболечка. Сетне в стаята нахълтаха още шестима надзиратели и се нахвърлиха с палки върху гиганта. Цели пет минути Руфъс продължаваше да ги разблъсква като лос сред глутница вълци, докато най-сетне рухна. Извлякоха го навън и дивите крясъци на затворника изведнъж се превърнаха в задавено хъркане — бяха притиснали гърлото му с палка. Миг преди да изчезне, Руфъс отправи към Майкъл поглед, изпълнен с ужас и безнадежден упрек.

След изтощителна борба по целия коридор пазачите най-сетне успяха да вържат Руфъс на носилка.

— Карайте го в лазарета — извика някой. — Мисля, че има гърчове.

Въпреки веригите и дебелите кожени ремъци Руфъс се мяташе диво и количката подскачаше насам-натам. Продължи да крещи, докато запушиха устата му с парцал.

— По-бързо, дявол да ви вземе — обади се същият човек.

Групата прекоси тичешком двойната врата и нахълта в лазарета.

— Мили боже! — Дежурният лекар посочи свободно място. — Ето там, момчета.

Завъртяха количката и я избутаха настрани. Когато докторът се приближи, бясно размаханите крака на Руфъс едва не го улучиха в корема.

— Извадете това от устата му — каза лекарят, сочейки смачкания парцал. Лицето на затворника вече бе станало тъмнолилаво.

Един от надзирателите се озърна боязливо към Руфъс.

— Много внимавай, докторе, побъркал се е. Докопа ли те, гушваш китката. Вече подреди трима от моите. Смахнато копеле.

И пазачът свирепо се втренчи в Руфъс. Щом измъкнаха парцала, крясъците огласиха целия лазарет.

— Направете му кардиограма — нареди лекарят на една от сестрите. Секунди след като успяха да прикрепят датчиците, той приведе лице към екрана, върху който беснееха хаотично графиките на пулса и кръвното налягане. Озърна се към друга сестра. — Докарайте венозна система. Банка лидокаин, преди да се е гътнал от инфаркт или инсулт.

Тълпа от сестри и пазачи бе обкръжила носилката.

— Ей, хора, няма ли да се махнете? — изръмжа лекарят на един надзирател.

Онзи поклати глава.

— Як е като бик. Току-виж, скъсал каишите, а пък успее ли, за минута ще изпотрепе всичко живо. Повярвай ми, може да го направи.

Една от сестрите сложи до количката стойка за венозни системи. Друга дотича с банка лидокаин. Лекарят кимна на пазачите.

— Хванете го яко. Трябва ни здрава вена, за да му сложим системата, а както гледам, май ще имаме само един опит.

Всички се струпаха около Руфъс и го притиснаха. Дори и така едва успяха да го удържат на място.

Руфъс ги гледаше диво. Имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание от ярост и ужас. Също като онази нощ, когато загина Рут Ан Мозли. Навиха ръкава му, разкривайки мускулеста ръка с мощни, изпъкнали вени. Той затвори очи, после пак ги отвори и видя лъскавата игла. Отново замижа. Когато погледна, вече не беше в лазарета, а в карцера. В Южна Каролина, преди четвърт век. Вратата се отвори с трясък и неколцина мъже влязоха с бавна крачка, сякаш бяха господари на цялата база. Сякаш бяха негови господари. Не познаваше само един от тях. Очакваше сега да заиграят палките, да усети парещите им удари по ребрата, ръцете и кръста си. Това отдавна се бе превърнало във вечерен и утринен ритуал. Докато понасяше мълчаливо побоя, щеше да си повтаря наум молитви, да превъзмогва физическото страдание със силата на духа.

Но вместо това притиснаха към главата му дулото на пистолет. Заповядаха да коленичи и да затвори очи. Сетне се случи онова. Той си спомняше с какво потресение и изненада вдигна очи към ухилената, тържествуваща група. Но усмивките им изчезнаха, когато след няколко минути Хармс се надигна, отметна хората като перушинки, блъсна вратата на килията, прегази часовия и бясно се втурна навън.

Руфъс примига и отново се озова в лазарета. Виждаше лицата над себе си, усещаше натиска на скупчените тела. Видя иглата да се спуска над вената му. От всички в стаята той единствен гледаше нагоре. Затова зърна как една друга игла пронизва пластмасовата банка и течността от спринцовката бавно се влива в лидокаиновия разтвор.

Вик Тремейн изпълняваше задачата си уверено и спокойно, сякаш не вършеше убийство, а бе излязъл на двора да полее цветята. Дори не погледна жертвата. Руфъс отметна глава и прикова очи към иглата в ръцете на доктора. След миг тя щеше да прониже кожата, да влее в тялото му незнайната отрова, с която искаше да го убие Тремейн. Вече му бяха отнели половин живот. Нямаше да им даде и останалото. Все още не.

Руфъс отмери времето до част от секундата.

— Мамка му! — изкрещя лекарят, когато Руфъс се изтръгна от ремъците, сграбчи ръката му и я отметна назад.

Стойката отхвръкна; банката се спука на пода и съдържанието й плисна на всички страни. Вбесеният Тремейн използва суматохата, за да се измъкне незабелязано от лазарета. Изведнъж нещо стегна гърдите на Руфъс и дъхът му спря. Когато успя да се изправи, лекарят огледа проснатия гигант. Руфъс лежеше като вцепенен и само мониторът издаваше, че още е жив. Гледайки застрашително спадащите жизнени показатели, лекарят каза:

— Никой не може да издържи подобни крайности. Трябва да е изпаднал в шок. — Той се завъртя към сестрата. — Повикайте санитарен хеликоптер. — После се обърна към старшия надзирател. — Тук не разполагаме с необходимото за подобен случай. Ще го крепим някак, докато стигне до болницата в Роаноук. Няма време за губене. Предполагам, че ще пратиш и някой от твоите да го пази.

Надзирателят опипа подутата си челюст, после сведе очи към неподвижния Руфъс.

— Цял взвод бих пратил, ако имаше място в проклетия хеликоптер.