Проста истина

58.

Харолд Рамзи се облегна в креслото. Лицето му беше сериозно.

— Не съм и сънувал, че тук може да се случи нещо подобно.

Маккена и Чандлър седяха в кабинета на Рамзи. Агентът гледаше втренчено председателя на Върховния съд. За миг двамата сякаш си казаха нещо с очи, сетне Маккена се извърна към Чандлър.

— Е, няма и помен от доказателство, че Майкъл Фиск е откраднал някаква молба — каза полицаят. — Не се знае дали изобщо е съществувала.

Рамзи поклати глава.

— Може ли да има съмнение след разговора със Сара Еванс?

Разговор ли? По-скоро инквизиция, помисли си Чандлър.

— И все пак това е само предположение. Не бих ви съветвал да разгласявате подобна информация.

— Правилно — съгласи се Маккена. — Това само ще усложни разследването.

— Мислех, че твърдо смятате Джон Фиск за виновен — каза Рамзи. — Ако сега се отметнете, значи се връщаме пак там, където бяхме преди два дни.

— Убийствата не се разкриват сами — възрази Маккена. — А това е малко по-заплетено от обикновено. И не съм казал, че се отмятам. Пистолетът на Фиск е изчезнал от кабинета му. Очаквах нещо подобно. Не бойте се, всичко ще си дойде на мястото.

Рамзи не изглеждаше убеден.

— Наистина не виждам защо да не поизчакаме — каза Чандлър. — Ако подозренията ни се окажат верни, всичко може да мине без широка разгласа.

— Не си го представям — гневно повиши глас Рамзи. — Но пък след тая катастрофа няма да стане по-лошо, ако приема съвета ви. Засега. Какво става с Фиск и Еванс? Къде са те?

— Държим ги под наблюдение — отговори Маккена.

— Значи ви е известно къде са в момента? — попита Рамзи.

Лицето на Маккена остана безизразно. Нямаше намерение да признае, че Сара и Фиск са успели да се измъкнат от двама агенти на ФБР. Беше узнал за това малко преди да дойде на този разговор.

— Да — отговори Маккена.

— Къде са?

— За съжаление не мога да ви дам тази информация, господин председател — каза Маккена и побърза да добави: — Въпреки цялото ми желание да ви помогна. Налага се да пазим пълна секретност.

Рамзи го изгледа сурово.

— Агент Маккена, вие обещахте да държите съда в течение на всички новости по разследването.

— Така е. И затова съм тук.

— Съдът разполага със собствени полицейски сили. В момента Деласандро и Рон Клаус правят всичко възможно да изяснят случая. Водим свое разследване и общите интереси налагат да споделяме всичко. А сега моля да отговорите на въпроса. Къде са?

— Говорите много разумно, но за съжаление нямам право да ви дам тази информация — отвърна Маккена. — Такава е практиката на ФБР, нали разбирате.

Рамзи вдигна вежди.

— В такъв случай изглежда, че ще трябва да поговоря с някого от Бюрото. Не обичам да нарушавам каналния ред, агент Маккена, но случаят е изключителен.

— С удоволствие ще ви насоча към необходимите хора, като започнем лично от директора — любезно предложи Маккена.

— Имате ли да съобщите нещо важно, или това е всичко? — сухо попита Рамзи.

Маккена се изправи.

— Полагаме всички усилия да изясним истината. И вярвам, че с малко късмет скоро ще успеем.

Рамзи също стана и се извиси с една глава над тях.

— Приемете един съвет, агент Маккена. Никога не разчитайте на късмета. Всеки, който си позволи такава грешка, рано или късно съжалява за нея.

Сара отключи вратата на къщата си и бързо изтича вътре. От колата бе опитала да се свърже със служебния и домашния телефон на Фиск, после бе позвънила на Ед, но той не знаеше нищо за сина си. Тя хвърли чантичката върху кухненската маса, качи се горе, свали мокрите дрехи и се преоблече с джинси и тениска. Беше на път да изпадне в паника и не знаеше какво да прави. Ако Деласандро беше замесен в тази история, нещата тръгваха много зле. Той имаше достъп до цялата информация по следствието. Но фактът, че е замесен и агент Маккена, означаваше истинска катастрофа. Дявол да го вземе, та той на практика ръководеше изцяло разследването. Сега Сара виждаше колко тънко е манипулирал всеки ход по случая. Замесването на Фиск, изгонването й от съда; всичко това с една и съща цел — да се докаже, че Джон е убил брат си. Версията беше лъжа от начало до край, но за един страничен наблюдател голите факти я правеха съвсем логична.

Опита да се свърже с кабинета на Чандлър. Искаше да знае със сигурност дали агент Маккена е служил във Форт Плеси, или става дума за случайно съвпадение на имената. Не можеше да повярва, че в случая са замесени двама души с еднаква фамилия, но трябваше да провери. За нещастие Чандлър не бе в управлението. От кого още можеше да потърси сведения? Дженсън вероятно би могъл да изясни, но щеше да му трябва време. Все пак тя позвъни, но отсреща не отговаряха. Кой друг? И изведнъж се сети. Набра номера. След третия сигнал чу женски глас. Беше икономката.

— Там ли е той? Обажда се Сара Еванс.

След минута в слушалката прозвуча гласът на Джордан Найт.

— Сара?

— Знам, че моментът е ужасно неподходящ, сенаторе.

— Чух какво е станало днес — хладно изрече той.

— Знам какво си мислите и съм сигурна, че каквото и да кажа, няма да променя мнението ви.

— Вероятно си права. Но поне ще ти кажа, че Бет се чувства ужасно. От целия съд тя те подкрепяше най-силно.

— Много благодаря. — Сара отдръпна слушалката от ухото си и положи усилие да овладее нервното напрежение. Сега всяка секунда бе решаваща. — Искам да ви помоля за една услуга.

— Услуга ли? — изненада се Джордан.

— Информация за един човек.

— Сара, не смятам, че е твърде уместно.

— Сенаторе, вече никога, наистина никога няма да ви безпокоя, но непременно трябва да знам отговора на един въпрос, а с вашите възможности и лични познанства вие сте единственият, към когото мога да се обърна. Моля ви. Заради старото приятелство.

Джордан се замисли.

— Е, в момента не съм на служба. Между нас казано, тъкмо се готвя за късна вечеря с Бет.

— Но можете да позвъните в кабинета си или на ФБР.

— На ФБР ли? — високо повтори той.

— Едно телефонно обаждане ще свърши работа — продължи бързо Сара. — Аз съм си у дома. Можете дори да насочите отговора право към мен. Повече никога няма да ви потърся.

Най-сетне Джордан омекна.

— Добре, какъв е въпросът?

— Става дума за агент Маккена.

— Какво точно?

— Трябва да знам дали е служил в армията. По-точно във Форт Плеси през седемдесетте години.

— За какво ти е притрябвало да го знаеш?

— Сенаторе, много е сложно за обяснение.

Той въздъхна.

— Добре. Ще видя какво мога да направя. Ще заръчам на някой от кабинета да провери и да ти се обади. Значи си у дома?

— Да.

— Сара, дано да знаеш какво вършиш.

— Повярвайте ми, сенаторе, знам.

— Щом така казваш… — неуверено промърмори той.

Когато след около петнайсет минути Джордан се върна в столовата, Елизабет вдигна очи към него.

— За какво те търсеше Сара?

— Много странна история. Нали знаеш онзи агент от ФБР? Дето се оплакваше от него.

Тя настръхна.

— Уорън Маккена. Какво става с него?

— Сара иска да знае дали е служил в армията.

Елизабет Найт изтърва вилицата.

— Откъде-накъде се интересува?

— Не знам. Не пожела да ми каже. — Забелязвайки напрежението й, Джордан я огледа тревожно. — Добре ли си?

— Добре съм. Просто днешният ден беше истински ад.

— Знам, скъпа, знам — утешително каза той. После наведе поглед към изстиналото говеждо. — Май спокойната вечер се провали.

— Какво й каза?

— Какво ли? Казах, че ще проверя. И че някой от моите хора ще й се обади. Точно това направих, свързах се с кабинета. В момента сигурно проверяват с компютъра или нещо подобно.

— Къде е Сара?

— У дома, чака да получи отговор.

Елизабет пребледня и се изправи.

— Бет, добре ли си?

— Заболя ме глава. Трябва да взема аспирин.

— Да ти донеса ли?

— Не, недей. Довърши си вечерята. После може би най-сетне ще успеем да си отпочинем.

Джордан Найт проследи съпругата си с тревожен поглед. Елизабет Найт наистина се нуждаеше от аспирин, защото я мъчеше ужасно главоболие. Но след това тя тихо отскочи до стаята си, взе телефона и набра номер.

— Ало — изрече гласът отсреща.

— Току-що се обади Сара Еванс. Зададе на Джордан един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Иска да знае дали някога сте служили в армията.

Уорън Маккена разхлаби вратовръзката си и отпи глътка вода от чашата върху бюрото. Току-що се бе върнал от срещата във Върховния съд.

— Какво й каза той?

Елизабет се мъчеше да удържи сълзите.

— Че ще провери и ще й се обади.

Маккена замислено кимна.

— Къде е тя?

— Каза на Джордан, че си е у дома.

— А Джон Фиск?

— Не знам. Изглежда, че не е казала.

Маккена грабна шлифера си.

— Благодаря за информацията, съдия Найт. Може да се окаже по-ценна, отколкото предполагате.

Елизабет Найт бавно остави слушалката, после отново я вдигна. Не можеше да остави нещата така. Набра справочната служба и попита за номера. След това позвъни.

— Детектив Чандлър, моля. Предайте му, че се обажда Елизабет Найт и въпросът е спешен.

След миг се обади Чандлър.

— С какво мога да ви помогна, съдия Найт?

— Детектив Чандлър, не питайте откъде знам, но трябва веднага да тръгнете към къщата на Сара Еванс. Мисля, че я заплашва сериозна опасност. Побързайте, моля ви.

Чандлър не загуби време в излишни въпроси. Изхвръкна от кабинета си, без дори да затвори телефона.

Елизабет Найт бавно отпусна слушалката. Беше си мислила, че работата във Върховния съд е напрегната, но това… Знаеше, че както и да се развият събитията, животът й ще бъде съсипан. За нея нямаше изход. Колко нелепо, помисли си тя. В крайна сметка правосъдието щеше да я унищожи.

Човекът беше облечен в тъмни дрехи и криеше лицето си зад скиорска маска. Бе следвал Сара до Ричмънд, после проследи до Вашингтон нея, Фиск и двамата агенти от ФБР. Много се радваше, че е успяла да се измъкне от агентите; така задачата му ставаше доста по-лека. Ниско приведен, той се промъкна до колата и отвори лявата предна врата. Лампичката в купето светна и той бързо посегна да я изгаси. Озърна се към къщата. Сара мина покрай прозореца, но не погледна навън. Човекът измъкна фенерче от джоба си и плъзна лъча из колата. Видя документите на пода, вгледа се и забеляза ограденото име. После събра папките в раницата, която носеше. Извади пистолет и завинти на дулото заглушител. Пак се озърна към къщата, но този път не видя Сара. Все едно, тя беше вътре. Сама. Той изгаси фенерчето и се отправи към къщата.

Сара нервно крачеше из кухнята, гледаше непрестанно часовника си и чакаше да позвънят от кабинета на Джордан Найт. Излезе на задната веранда и се загледа в един самолет, пълзящ под надвисналите мрачни облаци. После отправи поглед към платноходката, която леко се блъскаше в старите гуми, закачени по кея, за да предпазят гладкия корпус от фибростъкло. Неволно се усмихна на спомена за предишната вечер. После усмивката й изчезна, когато си спомни за разговора с Фиск след посещението в болницата. Тя притисна босите си нозе върху влажното дърво и вдъхна дълбоко успокояващия мирис на пръст и мокра зеленина.

Влезе отново, качи се горе и надникна в спалнята. Леглото още беше разхвърляно. Тя седна върху матрака, подръпна единия край на завивката и си спомни любовната нощ. Помисли си за тениската на Фиск. Белег от пъпа до шията, бе казал Ед. Смешно — сякаш това изобщо можеше да промени нещо. Но очевидно Фиск смяташе, че е така.

Тя се вслуша в бученето на поредния самолет, после настана пълна тишина, всички звуци изчезнаха като във вакуум. Безмълвието бе тъй дълбоко, че тя ясно чу как долу се отваря врата. Изскочи от спалнята и изтича към стълбището.

— Джон!

Никой не отговори и когато лампата долу светна, по гърба й пробягаха студени тръпки. Тя изтича в спалнята и заключи вратата. Дишаше тежко, пулсът отекваше в ушите й. Отчаяно се огледа в търсене на оръжие, защото нямаше накъде да бяга. Прозорецът беше тесен, а дори и да се промъкнеше някак през него, къщата бе построена на склон, тъй че щеше да се озове два етажа над бетонната площадка долу. Едва ли имаше смисъл да си строши краката.

Когато чу стъпки, отчаянието й прерасна в паника. Проклинаше се, че не е инсталирала телефон в спалнята. Със затаен дъх видя как дръжката на вратата се завърта. Ключалката спря движението, но беше толкова стара… Нещо тежко се стовари върху вратата, Сара инстинктивно отскочи и от устните й излетя тих писък. Трескаво се озърна из стаята и спря поглед върху старинното легло. Втурна се натам и сграбчи топката върху една от дървените колони. Слава богу, че не бе намерила време да монтира балдахин. Топката беше от плътно дърво и тежеше поне половин килограм.

Вдигна оръжието си и бързо пристъпи напред. Нов удар разтърси вратата, ключалката почна да се огъва; рамката вече се цепеше. Сара посегна, тихичко отключи и се отдръпна. При следващия удар вратата отхвръкна навътре заедно с нападателя. Ръката на Сара полетя надолу и топката улучи човешка плът. Сара изхвръкна навън и побегна по коридора. Удареният човек лежеше на пода и със стонове опипваше рамото си.

Сара знаеше, че Тремейн и Рейфийлд са мъртви. Значи онзи човек беше Деласандро или — тя изтръпна при тази мисъл — Уорън Маккена. Преодоля стъпалата на два скока, грабна от масичката ключовете на колата, хукна към външната врата… и нададе писък на ужас.

Очите на втория мъж бяха спокойни и хладни. Пристъпвайки напред, Лио Деласандро насочи пистолета си право в гърдите й. Човекът в черно дотича по стъпалата. Още държеше рамото си, но също се целеше в нея. Деласандро затвори вратата. Сара се озърна към другия. Сигурно беше Маккена. Но изведнъж лицето й трепна. Този човек беше по-дребен от агента.

Ричард Пъркинс смъкна скиорската маска и я изгледа злобно. После се усмихна на смайването й, отвори раницата и измъкна отвътре папките.

— Много си небрежна, Сара. Не забеляза ли и моето име в списъка?

Сара го гледаше яростно.

— Значи в това гнусно престъпление са замесени разпоредителят на Върховния съд и шефът на охраната!

— Не аз убих онова дете — каза Деласандро. — Хармс го извърши.

— Нима си вярваш, Лио? Не Руфъс, а ти си убил детето. Все едно, че сам си го стиснал за гърлото.

Изведнъж лицето на Деласандро се изкриви от ненавист.

— Онова мръсно копеле. Ако зависеше от мен, щях да го натъпча с олово, а не с някакво си лекарство. Той беше позор за униформата.

— Страдал е от дислексия — изкрещя Сара. — Идиот такъв, човекът не е изпълнявал заповеди, защото не ги е разбирал. Напразно сте убили детето, напразно му съсипахте живота.

Деласандро се ухили зловещо.

— Аз не съм на същото мнение. Никак даже. Той получи каквото си беше заслужил.

— Как ти е лицето, Лио? Джон те е цапардосал здравата. Естествено, той знае всичко.

— Значи просто ще трябва да навестим и него.

— Ти, Вик Тремейн и Франк Рейфийлд, нали?

— Адски си права — пак се ухили Деласандро.

— Приятелчетата ти са мъртви. — Този път се ухили Сара, виждайки как усмивката му помръква. — Нападнали от засада Руфъс и брат му, но както и миналия път не успели да свършат работата.

— В такъв случай се надявам ние да я довършим.

Сара го огледа от глава до пети и накрая с отвращение поклати глава.

— Кажи ми нещо, Лио. Как се е намерило място в полицията за гадина като теб?

Деласандро я зашлеви през лицето и щеше да удари отново, ако Пъркинс не го бе спрял.

— Няма време за глупости, Лио. — Той сграбчи Сара за рамото. — Фиск е с Хармс, нали? Затова трябваше да отвлечеш вниманието, прав ли съм?

Сара извърна глава към звънящия телефон. С пръст върху спусъка Пъркинс пъхна пистолета под брадата й.

— Питам те за последен път. Заедно ли са Фиск и Руфъс Хармс? — Той притисна по-силно. — Бог ми е свидетел, след две секунди главата ти ще изчезне. Отговаряй!

— Да! — задавено изрече тя, усещайки натиска на метал върху гръкляна си. — Заедно са.

Пъркинс я блъсна към телефона.

— Вдигни слушалката. Ако е Фиск, определи му среща. Да е нейде наблизо, но на закътано място. Кажи му, че си открила нови сведения. Предупредиш ли го някак, мъртва си. — Той видя, че Сара се колебае и добави: — Направи го! Инак умираш!

Сега Сара разбираше, че кроткият Пъркинс е далеч по-опасен от Деласандро. Бавно вдигна слушалката. Пъркинс стоеше до нея, ослушваше се и притискаше пистолета към слепоочието й. Тя въздъхна дълбоко, опитвайки да се успокои.

— Ало.

— Сара? — прозвуча отсреща гласът на Фиск.

— Търсих те къде ли не.

— Аз съм с Руфъс.

Пъркинс наостри уши и притисна пистолета още по-силно.

— Къде сте? — попита Сара.

— На половината път за Вашингтон. Спрели сме на една отбивка.

— Какво смяташ да правиш?

— Мисля, че е време да идем при Чандлър. Вече разговарях с Руфъс.

Пъркинс поклати глава и посочи към телефона.

— Мисля, че не е добра идея, Джон.

— Защо?

— Аз… аз открих някои подробности, които трябва да знаеш. Преди да се срещнеш с Чандлър.

— Какви по-точно?

— Не е за разговор по телефона. Може да ни подслушват.

— Я стига. Не ми се вярва, Сара.

— Знаеш ли какво, кажи ми номера и аз ще ти позвъня от колата. — Тя се озърна към Пъркинс. — Можем да си уговорим среща някъде. След това ще отидем при Чандлър. Така или иначе, ФБР знае номера на колата ти. Трябва да се отървеш от нея.

Фиск продиктува номера, Сара го записа в бележника до телефона и откъсна листа.

— Сигурна ли си, че не можем да говорим в момента?

— Свързах се с твоя приятел от военната прокуратура — изрече Сара и мислено се помоли за онова, което щеше да каже. Ако Фиск реагираше не както трябва, с нея бе свършено. Можеше само да се надява. — Дарнъл Джаксън ми каза всичко за експериментите с ФЦП.

Фиск застина и се озърна към Руфъс, който седеше в колата насред мрачния паркинг. Дарнъл Джаксън.

— Дарнъл никога не ме е подвеждал — побърза да отговори той.

Сара тихо въздъхна от облекчение.

— Ще ти позвъня след пет минути.

Тя остави слушалката и се обърна към двамата. Пъркинс се усмихна злобно.

— Добра работа, Сара. А сега да вървим при приятелите ти.