Проста истина

41.

Джош Хармс предполагаше, че сега полицията държи под око черните пътища, затова прибягна към необичайната тактика да излезе на магистралата. Свечеряваше се и прозорците бяха затворени, тъй че нямаше страшно; от полицейска кола трудно биха различили кой седи вътре. Но въпреки всичко знаеше, че отиват към катастрофа.

Помисли си колко е странно, че след целия ад, през който е минал, брат му все още иска да постъпи правилно, дори и с риск да умре или да загуби свободата, която изобщо не е трябвало да му бъде отнемана. Искаше му се едновременно да ругае и да благославя Руфъс. Джош имаше простичък мироглед: от едната страна той, от другата — всички останали. Не си търсеше белята, но и не си поплюваше, ако някой се опиташе да го прецака. Знаеше, че още е жив само по чудо.

И все пак нямаше как да не се възхищава на човек като Руфъс, готов да застане срещу хора, които не желаят светът да се измени и на йота, защото са стигнали до върха. Може пък истината да те освободи, Руфъс, помисли си той. Изведнъж с крайчеца на окото си зърна в огледалото нещо, което го накара да плъзне ръка към пистолета.

— Руфъс — подвикна той през прозореца към караваната, — имаме проблем.

Руфъс подаде глава.

— Какво става?

— Прикрий се! Долу! — предупреди го Джош и отново хвърли поглед към полицейската кола в огледалото. — Вече на два пъти ни задминава и пак изчаква.

— Да не си превишил скоростта?

— Карам с пет километра по-бавно.

— Може би стоповете или нещо такова?

— Не съм чак толкова тъп. Колата е в пълна изправност.

— Тогава какво?

— Слушай, Руфъс, светът не се е променил кой знае колко, докато беше в затвора. Негър кара хубава кола по магистралата посред нощ. Ченгетата веднага решават, че или съм я откраднал, или превозвам наркотици. Мама му стара, понякога дори да отскочиш до магазина е цяло приключение. — Той пак се озърна към огледалото. — Май се кани да пусне сирената.

— Какво ще правим? Няма къде да се скрия.

Без да откъсва очи от огледалото, Джош пъхна пистолета под седалката.

— Да, всеки момент ще надуе сирената и с нас е свършено. Лягай на пода и се завий с брезента, Руфъс. Веднага.

Джош нахлупи бейзболното каскетче до ушите си, тъй че се виждаше само побелялата коса по слепоочията. Изпъна брадичка и подви долната си устна като беззъб старец. Пресегна се, извади от жабката кутия тютюн за дъвчене и отхапа солидно парче. Отпусна всички мускули на здравото си тяло, после отвори страничния прозорец и като размаха бавно ръка, даде знак на преследвачите. Отби камионетката настрани и спря. След миг полицейската кола закова зад него, хвърляйки зловещи синкави отблясъци в околния мрак.

Джош изчака в кабината. Знаеше, че така трябва — не бързаш, оставяш униформените сами да дойдат при теб. Присви очи, когато в огледалото блесна лъчът на полицейски прожектор. И това знаеше — тактика на ченгетата, за да те объркат. Чу хрущенето на чакъл под тежките им обувки. Представи си ги как приближават с ръце върху пистолетите, приковали очи във вратата.

Три пъти му се бе случвало полицаите да го спрат и да чуе как дрънчи стопът под удара на палка. След това му съставяха акт за шофиране с неизправен автомобил. Вършеха го просто така, от злоба. Да видят дали няма да стори нещо, та да го вкарат зад решетките. Но нито веднъж не успяха.

Да, сър, не, сър, точно така, сър, само това повтаряше, а му се искаше да ги пребие до смърт.

Какво пък, поне не бяха опитвали да му подхвърлят в колата наркотици. Познаваше няколко души, прибрани в затвора точно по тоя начин.

— Трябва да се бориш — вечно повтаряше бившата му съпруга Луиз.

— Срещу какво да се боря? — неизменно отвръщаше той. — Все едно да се боря с Господ.

Когато стъпките спряха, Джош надникна през прозореца. Полицаят го гледаше напрегнато. Джош забеляза, че е латиноамериканец.

— Какво има, сър? — попита полицаят.

Издувайки буза с тютюна на всяка сричка, Джош изрече:

— Накъм Лузана съм тръгнал. — Той посочи напред. — Там е, нали тъй?

Озадаченият полицай скръсти ръце.

— Я повторете, накъде отивате?

— В Лузана. Бат Руж.

— Батън Руж, Луизиана? — Полицаят се разсмя. — Няма скоро да стигнете там.

Джош се почеса по врата и хвърли поглед наоколо.

— Имам там дечурлига, отдавна не са виждали татко си.

Лицето на полицая стана сериозно.

— Ясно.

— Един човек рече, че по тоз път съм право там.

— Е, човекът малко е сбъркал.

— А вий знаете ли как да стигна?

— Да, може да карате след мен, но няма да е чак до Батън Руж.

Джош продължи да гледа тъпо.

— Добри са си ми дечурлигата. Искат да видят татко. Помогнете ми, а?

— Добре, чуйте какво ще направим. Наблизо има едно отклонение, по което трябва да завиете. Следвайте ме дотам, а по-нататък ще трябва сам да се справите. Спрете и питайте някого. Какво ще речете?

Джош вдигна ръка към козирката на каскетчето.

— Бива.

Полицаят се канеше да тръгне обратно, когато хвърли поглед към караваната. Светна с фенерчето през страничния прозорец и видя натрупаните кашони.

— Сър, може ли да надникна в ремаркето?

Джош дори и не трепна, макар че ръката му плъзна към ръба на седалката, където бе скрил пистолета.

— Може, как да не може.

Полицаят мина отзад и отвори вратата. Посрещна го стена от кашони. Зад тях Руфъс се свиваше в тъмното под брезента.

— Какво има тук, сър? — подвикна полицаят.

— Храна — отвърна Джош, като се подаде през прозореца.

Полицаят отвори един кашон и извади кутия консервирана супа, измъкна от друг пакет бисквити, прибра го на място и затвори вратата. Върна се към кабината.

— Много храна. Пътуването не е чак толкова дълго.

— Ами то… питам аз дечурлигата какво искат. Те викат: храна.

Полицаят примига.

— А… Добър човек сте вие. Много добър.

— Вий деца имате ли си?

— Две.

— Хубаво.

— Приятно пътуване — каза полицаят.

Върна се към колата и потегли. Джош поизчака и подкара след него. Руфъс подаде глава от караваната.

— Здравата се изпотих под тоя брезент.

Джош се усмихна.

— Хладнокръвие, това е най-важното. Вземеш ли да се правиш на тарикат, теглят ти един бой. Станеш ли много любезен, решават, че ги будалкаш и те прибират. Но ако си стар и глупав, пет пари не дават за теб.

— Разминахме се на косъм, Джош.

— Късмет извадихме с тоя мексиканец. Страшно си падат по семейството и децата. Раздрънкаш ли се на тая тема и с пръст няма да те пипнат. Ако беше бял, можеше да загазим и с двата крака. С някой от нашите сигурно щеше да е по-лесно, ама и там не се знае. Като навлекат униформата, понякога стават по-лоши и от белите.

Руфъс недоволно се вгледа в брат си.

— А пък най-калпав народ са азиатците — продължаваше Джош. — И да мълчиш, и да приказваш — все тая. Гледат те, слушат и после правят каквото са си наумили. Тях е най-добре да ги гръмнеш, преди да ти съдерат задника. Да, страхотен късмет извадихме с тоя полицай Педро.

Той изплю сдъвкания тютюн през прозореца.

— Значи всички си оценил и претеглил? — гневно подхвърли Руфъс.

Джош го изгледа предизвикателно.

— Да имаш нещо против?

— Може би.

— Е, ти си живей живота както щеш, а моя остави на мен. Да видим кой ще стигне по-надалеч. Знам, че много си патил вътре, но и навън не беше градинско увеселение. Ако знаеш колко съм изтърпял, хем без присъда, по дяволите.

— Господ е създал всички ни, Джош. Всички сме негови чеда. Никой не бива да ни дели. В затвора съм виждал да пребиват и бели, и черни. Злото идва под всякакъв облик и цвят. Тъй пише в Библията. Съдя за хората само по делата им. Няма друг начин.

Джош изсумтя презрително.

— Я се чуй само. След всичко, дето ти сториха Тремейн и останалите. Какво, не ги ли мразиш, не ти ли се ще да ги избиеш?

— Не. Ако го исках, то щеше да значи, че Вик е изтръгнал обичта от сърцето ми. Че ми е отнел Господа. Успее ли да го стори, вече съм в негова власт. Но на тоя свят няма сила, дето да ми отнеме Бога. Нито Вик, нито който и да било. Не съм глупак, Джош. Знам, че в живота няма почтеност. Знам, че черните вечно са най-отдолу. Но ако почна да мразя хората, само ще подкрепя злото.

— Мамка му. Та на теб сам Господ би ти подписал разрешително да мразиш всеки бял на света.

— Грешиш. Намразя ли ги, все едно мразя себе си. Когато влязох в затвора, най-напред тръгнах по тоя път. Мразех всички. Бях се отдал на дявола, но Господ ме върна към правия път. Повече няма да стъпя накриво.

— Е, това си е твой проблем. Колкото по-бързо се справиш, толкова по-добре.

— Голям пропуск от твоя страна, Франк. Значи очистихте Райдър и жена му, а не се сетихте да претърсите кантората?

Рейфийлд стисна здраво слушалката.

— А според теб кога точно трябваше да го извършим? Ако го бяхме направили предварително, той сигурно щеше да заподозре нещо и да избяга. А ако сега ни спипат в кантората, ще почнат да задават цял куп неприятни въпроси.

— Но нали току-що ми каза, че случаят е обявен за убийство и самоубийство. Ченгетата ще прекратят разследването.

— Вероятно да.

— Значи можеш да се вмъкнеш в кантората му. Тази вечер например.

— Ако всичко е чисто, ще го направим.

— Открихте ли писмото от армията до Хармс?

— Засега не… — Рейфийлд не довърши, защото Тремейн нахълта в кабинета му, размахвайки лист хартия. — Чакай малко.

Тремейн остави листа пред Рейфийлд, който зачете и пребледня. Вдигна очи към навъсения Тремейн.

— Къде го намери?

— Онзи мръсник беше издълбал единия крак на леглото. Много е хитър — неохотно призна Тремейн.

С кратки, отсечени изречения Рейфийлд изложи по телефона съдържанието на писмото.

— Това твоя работа ли е, Франк? — попита човекът отсреща.

— Виж какво, ако онзи беше умрял в карцера, както очаквахме, щеше да има аутопсия, нали така? Е, нямаше друг начин да замажем нещата. Всички бяхме съгласни.

— Но боже мой, Хармс не умря. Защо след това не изчисти следите?

— Изчистих ги! Иначе мислиш ли, че щях да изляза сух от водата? Райдър не е глупак, щеше да изкове желязна защита.

— Добре де, щом си го сторил още тогава, откъде-накъде армията ще праща това писмо след толкова много години.

— Знам ли? Някой тъп чиновник сигурно се е натъкнал на документ или пък чак сега са вкарали данните в компютъра. Влезе ли нещо в армейските архиви, не се знае дали някой ден няма пак да изплува, както и да го криеш. Няма по-гадна бюрокрация на тоя свят. Човек не може да гарантира всичко.

— Но ти трябваше да държиш всичко под око.

— Не ми казвай какво е трябвало да върша и какво не. Опитах, но не мога само с това да се занимавам всеки скапан ден от четвърт век насам.

Човекът отсреща въздъхна.

— Значи сега сме наясно какво е събудило спомените на Хармс.

— Всяка стратегия си има и рискове.

— Е, при Райдър може да има копие от писмото.

— Не виждам как Руфъс Хармс би се добрал до копирна машина, а и писмото не е било включено в молбата до Върховния съд, това поне знаем твърдо.

— Но не сме сто процента уверени. Затова довечера трябва на всяка цена да претърсите кантората на Райдър.

Рейфийлд вдигна очи към Тремейн и изрече в слушалката:

— Добре, ще го направим довечера. Бързо и ефикасно.