Проста истина

20.

Около три часа след като узна от Джон Хоукинс за смъртта на брат си, Джон Фиск крачеше след служител в бяла престилка по коридорите на вашингтонската морга. Наложи се да представи документи, за да докаже, че наистина е брат на Майкъл Фиск. Беше предвидил това и носеше няколко общи снимки.

Преди да потегли, бе опитал да се свърже с баща си, но телефонът не отговаряше. Мина с колата край къщата и я завари празна. Остави бележка без излишни подробности. Трябваше да се увери, че става дума за брат му, а единственият начин бе да отиде там, накъдето крачеше сега.

За негова изненада влязоха в някакъв кабинет. Фиск се озадачи още повече, когато човекът от моргата извади от една папка фотография и му я подаде.

— Не съм дошъл да разпознавам снимки. Искам да видя тялото.

— Такава е процедурата тук, сър. В момента инсталираме камери за разпознаване на телата от разстояние, но системата все още не е готова. Затова временно използваме фотографии.

— Не и този път.

Човекът потупа със снимката по дланта си, сякаш се мъчеше да привлече любопитството на Фиск.

— Много необичайно. Повечето хора биха предпочели да се задоволят със снимката.

— Аз не съм „повечето хора“, а да убият брат ти е винаги необичайно. Поне за мен.

Служителят вдигна телефона и нареди да подготвят тялото за оглед. После отвори вратата и кимна на Фиск да го последва. След десетина крачки влязоха в малка стая, където се носеше болничен мирис, само че многократно по-силен, отколкото в истинска болница. Насред помещението имаше носилка. Изпод белия чаршаф се надигаха възвишения, очертаващи главата, носа, раменете, коленете и ходилата. Докато пристъпваше към носилката, Фиск опитваше да се вкопчи в онази нелепа надежда, която таяха всички посетители тук: че човекът под чаршафа не е неговият брат, че семейството му все още е в пълен състав.

Когато служителят дръпна края на чаршафа, Фиск плъзна ръка по металния ръб и стисна с всичка сила. Бялото платно се надигна, за да разкрие главата и гърдите на покойника. Фиск затвори очи, извърна лице нагоре и раздвижи устни в безмълвна молитва. После затаи дъх, отвори очи и погледна надолу. Кимна още преди да е осъзнал видяното.

Опита се да погледне настрани, но не можеше. Дори съвсем непознат човек би забелязал веднага еднаквия наклон на челото, формата на очите и устните, изпъкналата брадичка — сигурно доказателство, че тия двама мъже са близки роднини.

— Това е брат ми.

Чаршафът се върна на място и служителят подаде на Фиск протокола за подпис.

— Ще ви предадем личните му вещи с изключение на онова, което задържа полицията. — Човекът се озърна към носилката. — Имахме тежка седмица и моргата е препълнена, но би трябвало скоро да получим резултатите от аутопсията. Впрочем случаят изглежда сравнително прост.

В очите на Фиск припламна гняв, но той побърза да се успокои. На човека не му плащаха, за да бъде тактичен.

— Откриха ли куршума, с който е убит?

— Само аутопсията може да установи причината за смъртта.

— Не ме баламосвайте. Видях изходната рана на лявото слепоочие. Откриха ли го?

— Не. Поне засега.

— Чух, че станало при грабеж — каза Фиск. Служителят кимна. — В колата ли са го намерили?

— Да, без портфейл. Наложи се да издирваме кой е по автомобилната регистрация.

— Ако е било грабеж, защо не са взели колата? Сега това е последният писък на модата. Пребиваш нещастника, докато си каже кода на банковата сметка, после му теглиш куршума, изтегляш парите, захвърляш колата някъде и готвиш следващия удар. Защо не са го направили?

— Не знам.

— Кой разследва случая?

— Станало е във Вашингтон. Значи е работа на отдел „Убийства“ към централното столично управление.

— Брат ми беше държавен служител. Работеше във Върховния съд. Дали няма да се намеси и ФБР?

— Повтарям ви, че не знам.

— Ще ви помоля да ми кажете името на полицая от отдел „Убийства“.

Вместо отговор служителят взе да записва нещо в папката. Може би се надяваше, че ако мълчи, Фиск ще го остави на мира.

— Много държа да науча името, моля — настоя Фиск и пристъпи напред.

Служителят въздъхна, извади от папката визитна картичка и му я подаде.

— Буфърд Чандлър. Той сигурно така и така ще ви потърси. Свястно момче. Надявам се да хване онзи, дето го е извършил.

Фиск хвърли бегъл поглед на картичката и я прибра в джоба си. После спокойно погледна служителя.

— О, ще го хванем. — Странните нотки в гласа му накараха човека да надигне глава. — А сега бих искал за малко да остана насаме с брат си.

Служителят се озърна към носилката.

— Да, разбира се, ще изляза. Само ми се обадете, когато свършите.

След като човекът излезе, Фиск придърпа стол до носилката и седна. Откакто узна за смъртта на брат си, не бе проронил нито сълза. Казваше си, че е, защото все още не се знае със сигурност, но сега вече знаеше, а сълзите не идваха. Пътувайки насам, бе открил, че неволно брои колите с номера от други щати — стара детска игра, която Майк Фиск неизменно печелеше.

Той повдигна чаршафа отстрани и хвана ръката на брат си. Макар и студени, пръстите бяха гъвкави. Той ги стисна лекичко. Наведе глава към бетонния под и затвори очи. Когато след няколко минути пак ги отвори, на бетона бяха капнали само две сълзи. Фиск бързо надигна глава и от гърдите му се отрони въздишка. Всичко изглеждаше някак театрално и изведнъж той се почувства недостоен да бъде тук.

Като ченге прекалено често му се бе случвало да седи с родителите на пияни хлапаци, размазани по дървета или телефонни стълбове. Утешаваше ги както може, съчувстваше им, дори ги прегръщаше. Тогава искрено вярваше, че е доближил, дори докоснал дълбините на тяхното отчаяние. Често се питаше как ли ще е, когато дойде и неговият ред. И сега разбираше, че не е така, както си го представяше.

Помъчи се да помисли за родителите си. С какви думи щеше да съобщи на баща си, че златното му момче е мъртво? А на майка си? Е, там поне отговорът беше напълно ясен: не биваше и нямаше да й каже.

Макар и възпитан в католически дух, Фиск не беше религиозен, затова предпочете да се обърне не към Бог, а към брат си. Стисна здраво изстиналата ръка и му разказа за колко много неща съжалява, колко го обича и как би искал да бъде жив. Говореше с неясната надежда, че може би духът на Майк все още не си е заминал и чака тази последна връзка с по-големия брат, тези тихи думи, изпълнени с вина и угризения. После Фиск замълча и отново затвори очи. Чуваше всеки тежък удар на сърцето си — звук, който някак губеше смисъл пред безмълвието на тялото върху носилката.

Служителят подаде глава през вратата.

— Мистър Фиск, трябва да откараме брат ви. Мина вече половин час.

Фиск стана и мина покрай него, без да каже нито дума. Трупът на брат му отиваше на едно страшно място, където непознати хора щяха да се ровят из него в търсене на следи от убиеца. Докато откарваха носилката по коридора, Фиск пое обратно към белия свят и завинаги се раздели с по-малкия си брат.