Провинциални убийства

Първа глава

— Тук стават нередни работи и очаквам от вас да направите нещо. Нали полицията е за това?

Сержант Трой контролираше дишането си. Беше научил този трик от свой колега в Полицейския колеж, който имаше доста опит с Тай Чи Чуан и други чудати източни занимания. Вършеше му чудесна работа, когато се налагаше да се разправя със злоупотребили мотористи, младежи с антиобществени прояви, и, както в този случай, със смахнали старици.

— Наистина, мис… ъ-ъ… — престори се сержантът, че е забравил името й. Нерядко тази проста хитрост караше хората да се чудят дали посещението си струва нервите, вследствие на което си тръгваха и така спестяваха на полицията излишна канцеларска работа.

— Белрингър.

„Добра реакция“, помисли си сержантът, доволен от скоростта на разговора и от способността си да запазва сериозното си изражение. После продължи:

— Сигурна ли сте, че наистина трябва да има разследване? Приятелката ви е била в напреднала възраст, паднала е и това й е било достатъчно. Често се случва.

— Глупости!

Тя притежаваше глас, който буквално го принуди да вдигне плава: отчетлив, властен — глас на дама от доброто общество.

„Обзалагам се, че на времето се е разпореждала поне с няколко слугини“, помисли си той. Съществителното изобщо не го затрудни — той и съпругата му с наслада следяха по телевизията пиесите от доброто старо време.

— Беше яка като вол — твърдо заяви мис Белрингър. — Като вол!

Когато повтори думата, гласът й затрепери.

„Господи! — помисли си сержант Трой. — Дано сега този стар прилеп не се разхленчи!“ Механично посегна към носните кърпички под гишето и отново се зае с контрола на дишането си.

Мис Белрингър дори не погледна кърпичките. Лявата й ръка внезапно изчезна в огромна бродирана чанта, порови малко из нея и пак се появи, стискаща обла кутия за бижута. Отвори я и изтърси малка купчинка червеникавокафяв прах върху вътрешната страна на китката си. Смръкна от нея във всяка ноздра, притваряйки първо едната, после другата, като току-що изплувал тюлен. Прибра кутията и кихна гръмотевично. Сержант Трой възмутено се зае да събира разхвърчалите се листове. Когато въздействието на енфието намаля, мис Белрингър заяви:

— Бих искала да се срещна с началника ви.

За сержант Трой би било истинско удоволствие, ако мажеше да отвърне, че никой от началниците му не е в сградата. За съжаление, това не отговаряше на истината. Главен инспектор Барнаби току-що се бе завърнал от отпуска и сега си беше в канцеларията и наваксваше пропуските по документацията.

— Само секунда — каза Трой и с ужас установи, че едва не завърши изречението с „мадам“.

Когато почука на вратата на Барнаби и влезе, Трой положи усилия да запази безизразната си физиономия, а идеите си относно степента на изкуфялост на мис Белрингър — да съхрани само за себе си.

Шефът на моменти доста се стягаше. Той беше едър, як мъж, с покровителствено отношение към околните, подвеждало далеч по-опитни хора от Гавин Трой да изказват мнения, които той впоследствие правеше на пух и прах.

— Сержант?!

— Има една възрастна дама в приемната, сър. Някоя си мис Белрингър от Баджърс Дрифт. Настоява да се срещне с високопоставен служител. Имам предвид, някой по-главен от мен.

Барнаби вдигна глава. „Не прилича на човек, току-що завърнал се от отпуска, помисли си сержант Трой. Изглежда изморен, даже малко болнав.“ Не може да се каже, че тази мисъл не му достави удоволствие. Шишенцето с таблетки, които Барнаби носеше навсякъде, пак се мъдреше на бюрото му до чашата с вода.

— За какво става въпрос?

— Приятелката й е починала и тя е нещо недоволна.

— Че кой би бил доволен?!

Сержантът перифразира обяснението си. Очевидно на шефа му беше ден за заяждане.

— Исках да кажа, сър, че тя е убедена, че нещо не е наред. Че има нещо неизяснено.

Главен инспектор Барнаби сведе поглед към най-горната папка в купа пред него — особено отвратителен случай на гавра с дете. С удоволствие би отложил за малко прочита му.

— Добре. Доведи я.

Мис Белрингър се настани на стола, към който я завлече сержант Трой, и пооправи диплите на дрехите си. Беше странна гледка — по-скоро накичена, отколкото облечена. Всичките й дрехи притежаваха избледнял, но все още натрапчив блясък, сякаш някога, много отдавна, са били богато избродирани. Носеше няколко много красиви пръстена, чиито камъни бяха потъмнели от мръсотия. Ноктите й също бяха мръсни. Очите й непрекъснато шареха и проблясваха на фона на тъмното й сбръчкано лице. Приличаше на проскубан орел.

— Аз съм главен инспектор Барнаби. С какво мога да ви помогна?

— Ами… — колебливо го изгледа тя. — Мога ли да ви попитам защо сте с цивилни дрехи?

— Какво? О! — проследи той строгия й, втренчен поглед. — Аз съм детектив. Ходя с цивилни дрехи.

— Тъй значи — доволно кимна тя и продължи: — Искам да разследвате обстоятелствата около една смърт. Моята приятелка Емили Симпсън беше осемдесетгодишна и тъй като беше на осемдесет, веднага й издадоха смъртен акт. Ако беше два пъти по-млада, щяха да се задават въпроси. Щеше да се направи аутопсия.

— Невинаги, мис Белрингър. Това зависи от много неща.

От години Барнаби не беше чувал подобен изговор — от времето, когато като по-млад ходеше на кино. Следвоенните филми бяха пълни с изискани, стегнати млади англичани, с идеално изгладени панталони, които говореха по този особено отчетлив начин.

— Е, обстоятелствата в случая са повече от странни.

„Изобщо не изглеждат странни“, помисли си Барнаби, като взе бележник и молив. Очевидно приятелката й е била открита от пощальона, паднала на килимчето пред камината. Трябвал му е нейният подпис, тъй като й е носел колет и когато не получил отговор на почукването си (освен бесния кучешки лай), надникнал през прозореца.

— Дойде направо при мен… От години ни носи пощата, нали разбирате… Познава ни и двете; телефонирах на доктор Леситър…

— Това ли е семейният лекар на приятелката ви?

— Той е семейният лекар на всички, инспекторе. Или поне на всички възрастни хора в селото и на онези, които нямат осигурен транспорт. Иначе до Костън има над шест километра. Аз… се втурнах, взех си ключа, но в случая той не ми трябваше, защото… мис Белрингър вдигна пръст, за да подчертае важността на онова, което следваше, — и това е първото странно нещо — задната врата беше отключена!

— Беше ли това необичайно?

— Направо нечувано! Не го е правила никога! Напоследък в селото имаше три обира. Емили беше особено педантична в навиците си.

— Всички забравяме понякога — измърмори Барнаби.

— Не и тя. Тя си имаше точно установен ред. В девет вечерта сверяваше часовника си с радиото, навиваше го за седем, слагаше Бенджи в коша и след това заключваше задната врата.

— А знаете ли дали си е била навила часовника?

— Не беше. Специално проверих.

— Тогава това със сигурност сочи, че е починала преди девет вечерта.

— Нищо подобно. Починала е през нощта. Така каза докторът.

— Може и да е починала през нощта — продължи инспекторът, — но да е загубила съзнание няколко часа по-рано.

— А ето и най-важният аргумент! — заяви мис Белрингър бодро, все едно не го беше чула. — Какво ще кажете за кораловата орхидея?

— Кораловата орхидея? — повтори Барнаби с равен, нетрепващ глас — тридесетте години в служба на обществото безспорно си казваха думата.

Мис Белрингър му обясни за приятелската им надпревара.

— Следобедът, след смъртта на приятелката ми, отидох да се поразходя из гората. Установих, че неволно търся орхидеята, след това си дадох сметка, че вече няма значение дали ще я открия или не. Това ме накара да осъзная смъртта на Емили по един различен начин… Виждах я… Тя лежеше там… — Възрастната жена погледна към инспектора, примигна няколко пъти и подсмръкна. — Това сигурно ви звучи малко необичайно… странно.

— В никакъв случай.

— И тогава я открих. Но разбирате ли… Емили вече я беше открила.

В отговор на повдигнатите вежди на Барнаби тя продължи:

— Имахме си по едно бастунче с панделка, с което да бележим мястото. Нейното беше с червена, а моето — с жълта. При това положение — добави мис Белрингър и се наведе напред, а Барнаби осъзна, че едва се удържа да не направи същото, — защо тогава не дойде да ми каже?!

— Може би го е крила. Като изненада.

— Как пък не! — възкликна тя, раздразнена от явната му неспособност да вникне в ситуацията. — Вие не разбирате. Познавам Емили вече близо осемдесет години. Тя трябва да е обезумяла от вълнение. Би дошла веднага при мен!

— Може още тогава да се е чувствала зле и да е искала да се прибере у дома си колкото се може по-бързо.

— Така или иначе минава покрай портата ми. Ако й е било зле, щеше да влезе. Щях да се погрижа за нея.

— Виждали ли сте се изобщо този ден?

— Видях я да прибира Бенджи от разходка, някъде към два часа. И преди да ме попитате — и двамата изглеждаха в добра форма.

Тя се огледа безпомощно и все пак с надежда, както понякога правят отскоро опечалените. Беше неспособна да приеме липсата, празното пространство до себе си и сякаш очакваше мъртвата всеки момент да се появи отнякъде.

— Не! — втренчи тя поглед в инспектора. — Нещо се е случило, след като е видяла орхидеята и преди да се върне в селото. Нещо, което я е накарало да забрави откритието си. И това нещо трябва да е било изключително важно. Можете да ми вярвате!

— Ако това, което казвате е истина, да не би да намеквате, че шокът я е довършил?

— Засега не съм мислила по този въпрос — смръщи се мис Белрингър. — Но има и още нещо.

Тя яростно прерови чантата си и извика:

— А това как го разбирате?

Подаде му късче хартия, на което пишеше: „Костън 1234, Тери“.

— Телефонът на самарянската организация.

— Нима? Може и да подават приятелска ръка, но със сигурност не дават информация. От тях нищо не може да се измъкне. Казват, че всичко е поверително.

— Къде намерихте това листче?

— На малката й масичка, мушнато под телефона. Не мога дори да си представя защо им е звъняла.

— Вероятно защото е била разтревожена или потисната, или просто е имала нужда да поговори с някого.

— С напълно непознати? Глупости! — В това шумно възклицание се таеше много болка. — Във всеки случай, депресията е нещо, напълно непознато за нашето поколение. Винаги сме вървели напред с гордо вдигнати глави, въпреки трудностите. Днес е различно. Хората пият успокоителни за едно изкипяло мляко.

Барнаби почувства, че нервите му рязко се изопват и се размърда на стола си. Краткият миг на заинтересованост към разказа й отлетя. Раздразни се и изгуби търпение.

— Кога всъщност е починала приятелката ви?

— В петък, на седемнадесети. Преди два дни. Оттогава все ме гризе отвътре. Знаех, че няма кой знае какви доказателства. Мислех, че сигурно ще ми кажат, че говоря врели-некипели. Така и стана.

— Моля?

— Младият господин, който ме прие каза, че на нейната възраст това се очаквало и намекна, че само му губят ценното време. Не че изглеждаше кой знае колко зает — добави тя саркастично.

— Ясно. Не; всички оплаквания и молби се разследват. Мнението ни относно тяхната истинност не е от значение. Кой е най-близкият човек на покойната?

— Ами… може би аз. И двете нямаме близки роднини. Разните братовчеди и лели отдавна са починали. Тя имаше племенник някъде в Австралия. Сега аз съм изпълнител на завещанието й. Завещахме си всичко една на друга.

Барнаби записа името и адреса на мис Белрингър и попита:

— Вие ли отговаряте за подробностите около погребението?

— Да. Ще бъде погребана в сряда. Остава ни малко време.

Внезапно тонът й стана мелодраматичен.

— Знаете ли, това непрекъснато ми напомня „Случая с изчезналия оркестър“. Обстоятелствата са наистина съвсем…

— Нима четете криминалета, мис Белрингър?

— С най-голяма охота. Разбира се, има ги най-различни. Любимото ми е…

Изведнъж спря и го изгледа язвително.

— Да, знам какво си мислите. Но грешите. Това не са фантазии.

Главен инспектор Барнаби стана и поотупа дрехите си, събеседничката му също се изправи.

— Аз не бих се тревожил за погребението, мис Белрингър. Тези неща винаги могат да се отложат, ако е наистина необходимо.

Точно на вратата тя се обърна.

— Разбирате ли, аз познавах отлично Емили. — Пръстите и стиснаха кокалените дръжки на чантата. — Всичко това е толкова нетипично. Повярвайте ми, господин главен инспектор, тук има нещо гнило!

След като тя си тръгна, Барнаби взе две таблетки и ги запрати към стомаха си с малко вода. После се облегна на стола и зачака да започне действието им. Явно им трябваше доста време. Разхлаби колана си и се завърна към случая с изнасиленото дете. От една снимка му се хилеше лъчезарен дребен човечец с три предишни присъди, който бе получил работа като пазач в начално училище. Въздъхна, сложи настрана папката и се замисли за Емили Симпсън.

Тридесетте години, прекарани в наблюдение на човешките характери, го бяха довели до убеждението, че никой никога не действа противно на природата си. Това, което повечето хора наричаха характер (натрупване или липса на определени социални, образователни или материални активи), бе, според него, изключително повърхностно обяснение на феномена. Защото истинският характер се разкрива, когато се отнемат тези натрупвания. Веруюто на главния инспектор беше, че човекът е способен на всичко. И колкото и странно да звучи, това не го потискаше. Дори не гледаше на него като на песимистична постановка, а по-скоро — като на единствената разумна за един полицай.

Мис Симпсън обаче бе извършила няколко неща през този последен ден от живота си, които човек, познаващ я от детството, намираше за крайно нетипични. А това беше достатъчно странно. Странно и интересно. Главен инспектор Барнаби бе записал номера на „Самаряните“ и сега посегна към телефона. Но първо трябваше да изясни подробностите около приема на мис Белрингър от неговите подчинени. Натисна звънеца и нареди:

— Сержант Трой да се яви веднага при мен!

Втора глава

„Самаряните“ не приеха запитването му особено възторжено. Не че Барнаби очакваше нещо по-различно. Както обикновено, не можеше да се изкопчи и дума от тях. Ето защо, след повторното си обаждане, в седем часа вечерта той се вдигна и лично отиде в миниатюрното им убежище — къщичката се намираше в малка улица зад магазин „Уулуърт“. За целта си беше лепнал подходящо разтревожено изражение на лицето.

Зад бюрото в приемната седеше възрастен мъж с два телефона пред себе си. Слушалката на единия беше прилепнала към ухото му. Покри я с ръка и прошепна на Барнаби:

— Моля, седнете.

Продължи да слуша, като от време на време кимаше тъжно. Накрая затвори телефона и запита:

— Вие ли сте човекът, който искаше да се види с Тери?

Барнаби, който смяташе, че възрастният мъж е Тери, кимна.

— Точно така. Разговаряхме в петък.

— А вие сте?… — не довърши „самарянинът“, докато разлистваше страниците на един дневник.

— Бих предпочел да не казвам името си — отвърна съвсем искрено Барнаби.

Телефонът отново иззвъня и почти едновременно жена на средна възраст и момиче излязоха от една съседна стая. Двойката си стисна ръце. Барнаби се обърна към жената, която измърмори:

— Добър вечер.

После излезе. Момичето стоеше в очакване. Мъжът на бюрото се усмихна и с жест ги насочи един към друг.

Момичето беше красиво и грациозно, а по раменете му се спускаше водопад от блестяща руса коса. Беше облечено в елегантна карирана рокля, а около врата й се открояваше огърлица от сребърни топчета, подобни на мъниста. Барнаби не можеше да не я сравни със собствената си дъщеря, която при последното си гостуване у тях носеше нарязани джинси, старо кожено бюстие, а косата й приличаше на грива, окичена с пайети.

— Заповядайте вътре, за да поговорим — предложи момичето и го въведе в стаята.

Там имаше удобно кресло, пейка до стената и чамова маса, в средата на която се открояваше бурканче с маргаритки. Барнаби седна на пейката.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

Беше дошъл тук без план, осланяйки се на способността си да импровизира. Не можеше да пренебрегне възможността Тери да е обигран професионалист като него. Благославайки добрия си късмет, той меланхолично й се усмихна и показа полицейската си карта.

— О! Но ние сме… не мога… Какво желаете?

— Разбрах, че вие сте разговаряла с Емили Симпсън миналия петък вечерта.

— Съжалявам, но ние не обсъждаме с никого клиентите си — заяви тя вече с по-твърд тон. — Дружеството ни държи на дискретността.

— Аз, разбира се, оценявам това — отвърна Барнаби, — но в случай на смърт…

— Смърт ли? Ужасно! Нямах ни най-малка представа, че ще се самоубива. Работя като доброволка тук само от няколко седмици… Все още се обучавам, нали разбирате… — Думите й се гонеха и застъпваха притеснено. — Само ако знаех… Но другите двама колеги водеха разговори и бяха на другата линия и аз си помислих, че ще се справя… Имам предвид с мис Симпсън…

— Чакайте малко!

Сега девойката бе заприличала на малко момиченце, което едва сдържаше сълзите си.

— Доколкото знаем — продължи Барнаби, — не става въпрос за самоубийство. Единственото известно на този етап е, че обстоятелствата са подозрителни.

— Така ли? С какво по-точно?

— Просто бих искал да ми кажете, ако желаете, какво си спомняте от това обаждане.

— Съжалявам, не мога да го направя. Трябва да проверя…

— Разговарях вече с началника ви — господин Уейнрайт — и ви уверявам, че в този случай правилата могат да се пренебрегнат — успокои я инспекторът с бащинска усмивка.

— Ами… Не знам…

— Не бихте желала да възпрепятствате полицейско разследване, нали? — спокойно заяви Барнаби със сериозно изражение.

— Разбира се, че не.

Погледна към отворената врата. Барнаби седеше търпеливо и се надяваше тя да си спомни любезния жест, с който „самарянинът“ зад бюрото ги беше запознал. Накрая лицето й се разведри и тя каза:

— Спомням си обаждането на мис Симпсън. През онази вечер имахме само около три… Да, долу-горе толкова бяха.

— Добре. Каквото си спомняте. Не бързайте.

— Да, тя каза нещо като: „Трябва да поговоря с някого. Не знам какво да правя.“ Разбира се, страшно много хора започват по този начин… След това я попитах дали иска да каже името си, защото това не е задължително и някои клиенти не искат, но тя си го каза. И аз й вдъхнах кураж, знаете… и зачаках. — Направи пауза и после добави със затрогващо чувство за собствената си значимост: — По-голямата част от работата ни е просто да седим и да чакаме.

— Разбирам.

— След това каза: „Видях нещо. Знам, че трябва да го разкажа на някого.“

Барнаби автоматично застана нащрек.

— И каза ли какво е то?

Тери Бейзли поклати отрицателно глава и допълни:

— Каза само, че е нещо невероятно.

Барнаби сметна, че това нищо не значи. Старите моми и ергени имаха склонността да гледат дори и на най-дребния инцидент като на нещо невероятно — ако можеше да се вярва на писмата, публикувани в местната преса. Те започваха винаги с: „Бях абсолютно слисан, когато видях /чух/забелязах/ изпитах…“

— А след това някой дойде при нея.

— Какво?! — възкликна инспекторът и се приведе напред.

— Тя каза, че трябва да прекъснем, защото някой потропал на вратата и аз отвърнах, че ще сме на разположение цялата нощ, ако иска пак да позвъни. Но не е звъняла.

— Откъде знаете?

— Проверих в книгата, когато пристигнах на другия ден.

— И тя затвори телефона, преди да отиде да отвори вратата?

— Да.

— Не каза ли коя врата?

— Не.

— Чухте ли кучешки лай?

— Не.

— И това е всичко, което си спомняте?

— Боя се, че това е всичко… Поне… — отговори натъжено момичето и повдигна вежди — очевидно се опасяваше, че го е разочаровала. Последва дълга пауза. Накрая допълни: — Съжалявам.

Барнаби стана.

— Ами, благодаря ви, мис…

— Бейзли. Винаги ме наричат Тери. Тук си говорим на малки имена.

— Благодаря ви. Оказахте ми неоценима помощ.

Докато му отваряше врата, тя каза:

— Имаше и още нещо… Знам, че имаше.

Той не се и съмняваше, че е така. Тери не приличаше на човек, който ще съчини нещо, само за да ти угоди.

— Вероятно ще се сетите в най-неочаквания момент — докато работите или миете чинии. Звъннете ми, ако си спомните нещо. През централата в Костън.

— Дори и ако не изглежда важно?

— Особено ако не изглежда важно — натърти той, затвори отново вратата и добави: — Разбирате, че всичко това е напълно поверително. И не бива да се обсъжда дори и с колегите ви, нали?

— О! — Отново я заглождиха съмнения. Изглеждаше по-притеснена от всякога. — Но аз трябва да запиша посещението ви в книгата!

— Просто ме впишете — усмихна се Барнаби и отвори вратата — като анонимен посетител, разстроен заради смъртен случай в семейството.

Беше почти девет часа. Главен инспектор Барнаби седеше на кухненската маса, срещу пълна чиния с жилави лентички, черни и блестящи като катран, заобиколени от спирали жълтеникавозелена каша.

— Дробът и зеленчуците май вече не стават за ядене, мили — каза мисис Барнаби, намеквайки, че някога може и да са ставали.

Том Барнаби обичаше жена си. Джойс беше мила и търпелива. Беше добър слушател. След работа той винаги разговаряше с нея, обикновено по случаите си, защото знаеше, че тя е изключително дискретна. И дори и след час и половина разговор изглеждаше толкова заинтригувана и загрижена, както и в самото начало. Беше на четиридесет и шест години, зряла и красива и все още харесваше онова, което сама шеговито наричаше „малко гушкане“. Беше отгледала дъщеря си с обич и строгост и заради работата му сама беше вършила повечето от нещата, които родителите би трябвало да вършат заедно — без изобщо да се оплаче някога. Поддържаше къщата чиста и уютна, вършеше по-голямата част от отегчителната работа в градината, а на него оставяше творческите и интересни задачи. Беше добра актриса и пееше като чучулига — и двата си таланта реализираше с много страст в местното аматьорско оперно и драматично дружество.

Единственият й недостатък бе, че не можеше да готви.

„Не — помисли си Барнаби, когато едно особено жилаво парче дроб лепна на небцето му. — Не може да се каже просто, че тя не умее да готви — проблемът е много по-сложен. Между нея и всеки пресен, замразен или консервиран продукт се получават някакви отрицателни химически реакции. Истината е, че храната и тя са във вечен антагонизъм.“

Веднъж я гледаше как прави плодов пай. Тя не просто премерваше и добавяше продуктите, а определено се бореше с тях, водена, както изглеждаше, от някакво ужасяващо предчувствие, че само готовността за незабавни военни действия би ги подчинила на желанието й. Ръката й се стягаше около податливата тестена топка в железен захват.

Когато Къли, дъщеря им, беше на около тринадесет години, успя да убеди майка си да посети готварски курс и вечерта след първия урок тя и баща й стояха до портата, стиснали палци, без да могат да повярват на късмета си. Мисис Барнаби тръгваше винаги с кошничка хубави неща, покрити със снежнобяла покривка, като момиченцета от приказките. Връщаше се три часа по-късно с малка жилава топка, гъсто набодена със стафиди, скърцаща като парче кюмюр.

Беше отишла няколко пъти, а след това се отказа — от любезност към учителката, както обясни тя. Горката жена — никога досега не беше преживявала такъв огромен провал! Съвсем логично бе да последват и няколко пристъпа на дълбока депресия.

Главен инспектор Барнаби поразрови кашата и лентичките и доразказа на жена си за мис Белрингър и мис Симпсън.

— Историята е доста заинтригуваща, скъпи — поотпусна плетивото си мисис Барнаби — прелестно пухкаво кълбо от копринено бежова вълна, — и добави: — Чудя се какво ли е видяла?

Съпругът й повдигна рамене. Небрежният жест не бе в състояние да я заблуди.

— Предполагам, че следващата ти стъпка ще бъде разговор с доктора.

— Точно така.

Барнаби остави ножа и вилицата си. Не можеше да се очаква повече от обикновени кухненски прибори за хранене.

— Сигурно ще говоря с него след вечерния му прием, така че може да закъснея. Няма нужда да се притесняваш и да поддържаш топла храната. Ще хапна навън.

— Можете да влезете.

Доктор Леситър бе определил среща на Барнаби в единадесет на следващата сутрин. Инспекторът влезе в кабинета за консултации и завари доктора седнал зад бюрото си, потънал до гуша в работа. По време на целия разговор пръстите му не спряха нито за миг: въртеше моливи, подреждаше и преподреждаше фармацевтични листовки, развиваше и навиваше ръкавелите си или просто барабанеше по бележника. Бързо погледна полицейската карта на главния инспектор.

— Да… Барнаби. — Подаде му я обратно. — Не мога да ви отделя много време.

Не го покани да седне. Главният инспектор обясни причината за посещението си.

— Не разбирам какъв е проблемът. Възрастна дама, лошо падане, сърцето не е издържало. Нещо съвсем обичайно.

— Предполагам, че сте посетили поне веднъж мис Симпсън през последните две седмици от живота й?

— Да, естествено. Не можете да ме хванете в нарушение, инспекторе. Ако имаше нещо, смъртта щеше да се докладва. Знам закона не по-зле от вас.

Без да коментира тази малко вероятна възможност, Барнаби го попита:

— Каква беше причината за посещението ви?

— През последните седмици жената страдаше от лек бронхит. Нищо сериозно.

— Но не е починала от бронхит, нали?

— Какво намеквате?

— Нищо не намеквам, доктор Леситър. Просто задавам въпрос.

— Причината за смъртта, настъпила няколко часа преди да я открият, е била сърдечна недостатъчност. Вече го заявих в смъртния акт. Синината беше голяма. Трябва да е паднала лошо. Подобен шок маже да се окаже фатален.

— Разбирам, че това е логично заключение…

— Диагноза!

— … и вие не бихте търсили нищо, което би го оспорило. Съвършено нормално при тези обстоятелства. Но ако се върнете мислено отново към оня момент, сещате ли се за нещо, което, може би… — затърси инспекторът най-тактичната фраза, — не пасва?

— Не!

Ала с непогрешимия си усет инспекторът веднага долови краткото колебание в гласа му. А също и нещо, което противоречеше на категоричното отрицание. Барнаби зачака. Доктор Леситър изду бузи. Главата му беше кръгла като ряпа, а бузите — червени като зимни ябълки. Носът му също беше червеникав; мрежа от фини пурпурни жилки се разстилаше по очните му ябълки. Под натрапчивия мирис на сапун, антисептици и мента главният инспектор долови лек дъх на уиски. Ръцете на доктор Леситър спряха и се отпуснаха върху шкембето.

Когато проговори, тонът му звучеше по-уравновесено — намекваше, че най-накрая е решил да се довери на Барнаби.

— Ами… имаше нещо… но едва ли си струва да се спомене… Усетих доста особена миризма.

— Каква по-точно?

— На мишки.

— Нищо чудно за стара къщурка като нейната. Особено ако не е имало котка.

— Не казах, че е имало мишки. Казах, че беше като от мишки. Това е най-близкото сравнение, за което мога да се сетя. — Доктор Леситър се изправи, макар и малко несигурно, на крака. — А сега ще трябва да ме извините. Предстои ми доста тежък ден.

Той натисна звънеца и секунди по-късно Барнаби се намери отвън. Приемната му беше зад къщата — прекрасна викторианска вила. Главният инспектор тръгна по дългата чакълена пътека и навлезе в тясна алея, обградена от глог и девесил. Денят беше хубав и слънчев. Той отчупи клонче глог и го задъвка, докато вървеше. В младостта му наричаха глога „хляб и сирене“. Спомни си как някога дъвчеше сладките зелени пъпки. Сега вкусът беше различен. Може би все още не му е дошъл сезонът.

Баджърс Дрифт беше разположен под формата на буквата „Т“. Надлъжната черта, наречена просто „жицата“, се състоеше от построени в полукръг общински сгради, няколко частни домове, кръчмата „Блек Бой“, телефонна кабина и просторна, красива къща в джорджиански2 стил. Последната беше боядисана в бледооранжев цвят, а едната й стена беше почти изцяло обгърната от огромна магнолия. Зад къщата имаше няколко стопански постройки и две доста големи силажни ями. Пощенската станция беше стабилна двуетажна сграда, която изпълняваше същевременно ролята и на селски магазин.

Барнаби зави по късата отсечка на Т-образната улица. „Чърч Лейн“ не беше дълга колкото „Улицата“ и по нея бързо се стигаше до полето — безкрайни акри пшеница и ечемик, разделени от разположени в триъгълник лозя. Сградата на църквата, строена от камък и кремък, датираше от тринадесети век, а залата към нея — от тухли и вече ръждясала ламарина — определено от двадесети.

Докато вървеше бавно, Барнаби все по-ясно усещаше, че някой го наблюдава. Непознат, попаднал в малко населено място, неминуемо става обект на голям интерес — забеляза не едно перде да трепва, докато минаваше покрай къщите. И макар че уличката зад него изглеждаше безлюдна, той усещаше някакво нарастващо напрежение в гърлото. Обърна се. Нямаше никой. Внезапно в краката му заиграха слънчеви зайчета. Вдигна поглед нагоре. От таванския прозорец на изискана къщичка, разположена близо до кръчмата, проблесна пречупена светлина и едно лице побърза да се скрие зад пердетата.

Мис Белрингър живееше в малка модерна къща в края на уличката. Барнаби пое по тясната пътечка, покрита с дебел пласт чакъл и на места — с гъста и буйна растителност. Рододендрони, лаврови храсти, хиперии, рози растяха на воля, без всякакъв ред и порядък. На предната врата имаше метално чукче с формата на метална биволска глава и бележка в прозрачно фолио, на която пишеше: „Чукайте силно“. Той почука силно.

Веднага след това един глас изпищя:

— Не така!

Последва силен трясък, сякаш нещо вътре се сгромоляса, чу се шум от тътрене на крака и мис Белрингър отвори вратата.

— Извинявайте, беше Уелингтън — каза тя. — Заповядайте, влезте.

Въведе го в претрупаната всекидневна и започна да събира купчина книги от пода. Главният инспектор се наведе, за да й помогне. Книгите бяха до една доста тежки.

— Вечно се катерят, нали разбирате. Не знам на кого му е хрумнало, че котките са много ловки. Сигурно въпросният човек никога не е имал котка. Моята постоянно бута и събаря какво ли не.

Барнаби забеляза Уелингтън — едър сивкаво-кафяв котарак, с четири бели лапи като ботушки — върху едно пиано. Името изглеждаше подходящо3, а и в лицето приличаше на стар ботуш — износен и сбръчкан. Следеше ги с очи как пренареждат книгите. Изражението му беше тайнствено и иронично. Котарак, който изчаква да удари неговият час.

— Моля — замахна с ръка мис Белрингър, като за малко не събори няколко, снимки. — Седнете.

Барнаби премести няколко нотни партитури, изрисувана керамична патица и панерче с карамелени бонбони от едно кресло и седна.

— Господин главен инспектор — започна домакинята, като седна срещу него на едно викторианско канапенце за двама и сви плътно колене (беше с медно кафяви три четвърти панталони за голф), — кажете ми какво открихте.

— Първото нещо, което вече знам със сигурност е, че вие бяхте права — наистина нещо е тревожело приятелката ви.

— Знаех си аз! — плесна се тя с ръце по бедрата и от брокатените й панталони се вдигна лек прах. — Какво ви казах!

— За съжаление като че ли няма начин да се установи какво точно е било.

— Кажете ми какво се е случило.

Докато Барнаби разказваше за срещата си с Тери Бейзли, очите му обхождаха стаята. Тя беше голяма и претъпкана от пода до тавана с книги, украшения, сухи цветя и растения в саксии. Три от рафтовете бяха заети от криминални издания на „Пенгуин’с“ с характерните бели и зелени обложки. Огромна примитивна каменна глава стоеше над камината, в единия край гордо се открояваше превъзходна стереоуредба „Куод енд Лин“, а до френските прозорци, наред със старинните предмети, висеше картина на Бен Никълсън4.

— И сега какво ще правим? — втренчи се в него тя с широко отворени очи и настойчив поглед. Седеше на самия ръб на канапето, готова на всичко.

Барнаби си даде сметка, че безрезервната й вяра в него започва да му лази по нервите. Тя очевидно го смяташе за фокусник. А неговото отношение към случая (ако изобщо имаше случай) беше все още неясно и недооформено. Не мажеше да й измъкне зайче. Дори не беше сигурен, че разполага с подходящата шапка.

— Нищо не можете да направите, мис Белрингър. Ще помоля полицейския лекар да огледа тялото. Но ще ми трябва вашето разрешение…

— Да, разбира се.

— Ако той не сметне за необходимо да се продължи разследването, това вероятно би означавало приключване на случая.

Беше очаквал тази новина да я съкруши; напротив — тя енергично закима с глава в знак на съгласие.

— Отлично. Собственикът на погребалното бюро се казва Браун. На „Керидж Стрийт“. Ще ви напиша бележка.

Направи го бързо, с помощта на автоматична писалка с широк писец, напълнена с туш, върху плътна, гладка, кремава хартия. После му подаде плика с думите:

— Няма да ви задържам. Нали ще ме уведомите за резултата? Добра работа свършихте, плавен инспектор Барнаби.

Барнаби сложи ръка на устата си и се изкашля, за да прикрие усмивката си.

Докато го изпращаше към вратата, мис Белрингър взе една от снимките в старомодни рамки и отбеляза:

— Това е Емили. Тук е на осемнадесет години. Тъкмо бяхме започнали да учителстваме.

Барнаби погледна избелялата кафеникава снимка. Беше правена в студио. Луси стоеше до една жардиниера, в която беше засадена палма. Емили седеше на стол. Гледаше право в камерата. Права светла коса, завита на кок, раздалечени очи, решително стиснати устни. Дългата до прасеца пола и бяла блузка бяха безупречни. Луси се беше усмихнала широко. Кокът й беше малко изкривен, а единият ръб на полата й леко висеше. Бе отпуснала покровителствено ръка върху рамото на приятелката си.

— Какво преподавахте? — запита Барнаби, като й връщаше снимката.

— Моята специалност е музика, а на Емили — английски език. Но, разбира се, преподавахме и почти всички други предмети. Така беше някога.

Когато приближиха входната врата, тя допълни:

— Няма го вече училището. Разделиха го на апартаменти и започнаха да го дават под наем. Напълниха го с ужасни лондончани.

— Между другото — обърна се към нея небрежно Барнаби точно преди да потегли, — приятелката ви имала ли си е проблеми с мишки в къщата?

— Мили Боже! Не! Домът й винаги светеше от чистота. Емили мразеше мишките. Навсякъде имаше капани. Желая ви приятен ден, господин главен инспектор.

Трета глава

— Възможно ли е доктор Булард да е някъде из сградата?

— Не само е възможно, но наистина е тук, сър — отвърна дежурният сержант. — Тази сутрин трябваше да дава показания във връзка с едно следствие, а след това отиде до отдел „Съдебна медицина“.

Иззад един прозорец полицайката Брайърли извика:

— Видях го да минава през двора. Отиваше на обяд.

Столът беше в края на големия четириъгълен двор. Незнайно защо всички в полицейското управление непрекъснато се оплакваха от храната — за изтормозеното небце на инспектора тя се равняваше едва ли не на пир при Лукул5. „Няма да им се отрази зле да опитат някой ден кухнята на мисис Барнаби — помисли си той, докато си взимаше мусака с картофено пюре, овлажнели пържени картофи и сивосинкав разкашкан грах. — Това би им затворило устата“. Към избраните вече блюда прибави и едно кюфте и се огледа. Забеляза доктора сам на една маса до прозореца.

— Здравей, Том! — поздрави го доктор Булард. — Какво те е принудило да прибегнеш към услугите на това отчайващо място?

— А теб? — запита в отговор Барнаби, седна и започна да се тъпче.

— Жена ми ходи на курс по икебана.

— Аха. Всъщност исках да обсъдим нещо.

— Казвай — отвърна докторът, като отмести настрани остатъците от една обилно подправена треска, вече втренчил поглед в огромно парче пудинг.

— Една старица паднала и пощальонът я открил на другата сутрин мъртва. Това, за съжаление, не е толкова необичайно. Но същия следобед тя е видяла нещо, вероятно в гората до къщата си, което дълбоко я е разстроило. Толкова дълбоко, че се обадила на „Самаряните“, за да сподели с тях, ала преди да успее да им каже нещо съществено, някой почукал на вратата. И това е всичко, което знаем.

— Е, и?… — вдигна рамене доктор Булард.

— Необичайно е все пак. Искам да я погледнеш.

— Кой е подписал смъртния акт?

— Леситър. От Баджърс Дрифт.

— О-о! — изду бузи Джордж Булард и сключи върховете на пръстите си. — Какво да ти кажа… Това няма да е първият случай, в който го настъпвам по мазола.

— Какво ти е мнението за него?

— Хайде, Том — много добре знаеш…

— Извинявай.

— Боже, неслучайно наричат този пудинг „Крепост“ — напълно непревземаем е. — Той набоде едно парче на вилицата си и добави: — Мога да ти кажа това, което е всеизвестно. Домашен лекар с много пациенти и доста висок стандарт на живот. Има изключително привлекателна втора съпруга и не толкова привлекателна дъщеря, която е на възрастта на моята — на около деветнадесет.

— Можеш ли да погледнеш тялото днес следобед?

— Ами… В три часа имам визитация в болницата, така че най-добре е да тръгваме веднага.

В Костън имаше само две погребални бюра. „Браунс“ беше само за отбрана клиентела. Другото беше за простолюдието. Предният прозорец беше подплатен с измачкан сатен, в чийто център стоеше урна с няколко лилии, издялана от блестящ черен базалт.

На урната бяха издълбани думите: „Докато настъпи зората и сенките се стопят“. Наблизо беше паркирано ново Порше 924, което проблясваше под слънчевите лъчи.

— Красиво е — потупа го одобрително доктор Булард. — За девет секунди вдига шейсет мили.

Барнаби се опита да си представи как би изглеждал, натъпкан в една от ниските седалки. Червено-черната карирана тапицерия му се стори отблъскваща. Осъзна, че винаги ще бъде, както философски, така и материално, привърженик на удобните коли за средната класа.

— Нямах ни най-малка, представа, че са толкова добре платени — каза той, докато отваряше остъклената врата.

— Защото никога не остават на сухо — развеселено отвърна докторът. — Единственото нещо, за което винаги можеш да разчиташ на хората е, че някой ден на всеки му идва краят.

Звънецът иззвъня с приглушена и подобаваща меланхоличност. Той обезпокои само един от намиращите се вътре — млад човек с бледо лице, който изплува иззад тъмните кадифени завеси от отсрещната страна на стаята. Беше с черен костюм, кожата му беше бледа, имаше светла, права коса, бледи ръце и бледи изцъклени жълтеникави очи, наподобяващи капки киселина. Изглеждаше тъй, сякаш се канеше да даде някому последно причастие, но щом ги видя отблизо, промени израза на лицето си:

— Доктор Булард, нали?

— Точно така. А вие сте… не ми казвайте… господин Рейнбърд?

— Познахте от първия път! — Лицето на младежа засия. Очите му обаче не се промениха — като че ли сиянието му се излъчваше от кожата. — Денис Белята — добави той, очевидно сериозно.

После се обърна с въпросително изражение към спътника на доктора.

— Това е главен инспектор Барнаби. От централния следствен отдел.

— Виж ти… — Денис Рейнбърд бързо погледна главния инспектор. — Мисля, че тук няма да откриете нищо нередно. Чисти сме като света вода ненапита.

Барнаби подаде бележката от мис Белрингър.

— Ще бъдете ли така любезен да ни покажете тялото на Емили Симпсън?

Докато говореше, Барнаби не сваляше поглед от лицето на бледия младеж. Появи се изражение на необикновено напрегнато любопитство, примесено с вълнение, което той успя да потисне веднага.

— Чудесно! — извика възторжено господин Рейнбърд, поглеждайки бележката, а след това набързо се мушна зад завесите. — Винаги сме готови да помогнем на властта.

Говореше така, сякаш това се случваше всеки ден.

Застанаха до ковчега. Барнаби се вгледа в мършавия, облечен в бяло труп. Тя изглеждаше много спретната и суха — като че ли всичките й жизнени сокове са били изсмукани още преди години. Изглеждаше невъзможно някога да е била ведра девойка с гладък кок.

— Пристигат десетки венци. Много хора я познаваха, — позволи си да се намеси господин Рейнбърд. — Знаете ли, че е преподавала на майка ми? И на всичките ми лели.

— Да. Добре, благодарим ви.

Барнаби получи един не особено дружелюбен поглед, на който той спокойно отвърна, а след това господин Рейнбърд повдигна рамене и се разтопи в неизвестна посока.

Доктор Булард се наведе над мисис Симпсън. Повдигна ръцете й, по които нямаше пръстени, опипа кожата на стъпалата, разтвори роклята и натисна с ръка гръдния й кош. Трупното вкочаняване отдавна бе отминало и слабият гръден кош поддаде под пръстите му. Той се намръщи и поопипа още малко.

— Нещо нередно ли има?

— Дробовете са направо задръстени.

— Той е лекувал бронхита й.

— Нима?!

С двата си палеца той издърпа назад клепачите.

— Кога е починала?

— Преди три дни.

— Имаш ли представа какви лекарства й е давал?

— Не. Защо?

— Погледни това.

Барнаби се вгледа в жълтеникавите очни ябълки. Зениците бяха не по-големи от главичка на топлийка.

— Виж ти! И какво мислиш?

— Мисля, че трябва да поговориш със следователя, отговарящ за смъртните случаи.

— И да поискам аутопсия?

— Да.

Спогледаха се.

— Това май не те изненадва?

Барнаби си даде сметка, че наистина не се е изненадал. Може би все пак увереността на мис Белрингър не е била неоснователна.

— Ще му разкажа всичко, случило се до този момент. Кой ще направи съдебната аутопсия, според теб?

— Сигурно Ейнтън. Нашият човек замина за Крит за един месец.

— Някои биха се зарадвали.

— Нали ще ми се обадиш, когато пристигне докладът? Ще ми е интересно да узная какво са открили.

Докладът бе готов в четвъртък сутринта. Барнаби позвъни на доктор Булард, който се появи малко преди обед. Прочете доклада. Барнаби се забавляваше, докато наблюдаваше лицето му. То, както казват, направо говореше. Булард остави листата върху бюрото и възкликна:

— Бучиниш?

— Бучиниш!

— Този случай си струва да влезе в аналите като уникален — поклати невярващо глава докторът.

— Нищо подобно, Джордж. Този метод е стар колкото света. Вземи за пример Медичите. Шекспир. Онзи грък…

— Сократ.

— Точно той. В днешно време, разбира се, обикновено предпочитат валиум, пуснат в сто грама водка.

— Или нещо, което се намира под ръка някъде из навеса в градината.

— Точно така. Ако възнамеряваш да използваш кониин6, трябва да съществуват много по-лесни начини за това, отколкото да си играеш да преваряваш и дестилираш бучиниша.

— Ами не знам — замисли се докторът. — Обикновено не го продават по магазините. Не можеш просто да се отбиеш в „Буутс“ и да си купиш една кутия.

— Как действа?

— Чрез постепенна парализа. Платон описва много затрогващо смъртта на Сократ. Стъпалата, краката — всичко изстива постепенно. Добре го е предал. Умрял е като истински стоик.

— Така че, който й е дал да го пие — ако съществува този някой — вероятно е стоял и я е гледал как умира.

— Вероятно си прав. Горката старица. Гледката определено не е била от приятните.

— Убийството никога не е приятна гледка.

Доктор Булард прегледа доклада още веднъж.

— Очевидно не е яла нищо скоро преди това. Това значително би ускорило процеса. В стомаха не са открити семена, което поставя въпроса как е станала дестилацията.

— Така е. Точно с този въпрос се обадих в патологията точно преди да дойдеш. Казаха, че се разтваря в алкохол, етер или хлороформ.

— Но не и във вода?

— Не.

— Това означава, че за да изглежда смъртта естествена, тя трябва да го е изпила, така ли?

— Много вероятно — съгласи се Барнаби. — Всичко друго би било много рисковано. Дори и една осемдесетгодишна старица може да окаже значителна съпротива, ако някой й пъхне в лицето парче плат, напоено с хлороформ. Щеше да има паднали предмети, счупени украшения. Кучето щеше да вдигне доста шум.

— Това обяснява кръвоизлива в белите дробове — отбеляза доктор Булард и потупа листата. — Прекалено напрегнати дори и за бронхит. Разбира се, не трябва да бъдем толкова сурови с доктор Леситър. Необичайно е лекарят да проверява за симптоми на кокаин в случай, който на пръв поглед изглежда като една естествена, макар и ненавременна смърт. И все пак — ухили се той, — какво ли не бих дал да съм муха на стената, когато му съобщиш резултатите от аутопсията!

Четвърта глава

— Няма нужда да карате, сякаш сте на автомобилно състезание, сержант.

— Извинете, сър.

Трой намусено намали скоростта. Какъв, по дяволите, беше смисълът да бъдеш в полицията и да се занимаваш с попълването на всички онези тъпи формуляри, печатането им, с глупави хора, които непрекъснато ти задават глупави въпроси, ако поне от време на време не можеш да натиснеш газта, да пуснеш сирената и да подкараш като вихър?! Все още бе огорчен от критиката (напълно неоснователна според него), на която бе подложен преди няколко дни. Знаеше правилата не по-зле от всеки друг, но колко полицаи проучваха и разследваха всяка дреболия, която им се изпречваше? Оная дъртофела го беше натопила. И сега колегите му го избягваха, само защото някаква си древна бабичка е смръкнала емфие. Единственото приятно в цялата работа беше, че главен инспектор смрадливият Барнаби щеше да излезе от този случай като още по-голям глупак, отколкото когато се захвана с него. Блажено незапознат със съдържанието на доклада от аутопсията, Трой зави по „Чърч Лейн“ и паркира пред номер тринадесет.

Барнаби завари мис Белрингър да реже риба в разхвърляната си кухня. Уелингтън седеше върху хладилника и следеше движенията на ножа, а топчестата му муцуна, наподобяваща боксьорска круша, цъфтеше от задоволство.

— Не яде консерви — се почувства длъжна да обясни мис Белрингър. След това добави: — Разбрах, че имало аутопсия.

Барнаби не успя да скрие изненадата си. Бе израснал в село, не по-голямо от Баджърс Дрифт, и бе наясно с непогрешимата ефективност на слуховете, ала в случая го учуди скоростта, с която се е разпространила новината. Несъмнено е тръгнала от погребалното бюро.

— Точно така. Утре ще има разследване. Готова ли сте да идентифицирате мис Симпсън?

— Но… — пребледня тя и остави ножа на дъската. — Защо?

— След аутопсия това е задължително.

— Но… не можете ли да го направите вие?

— Боя се, че не. Не съм я познавал, нали разбирате? — отговори Барнаби и след кратка пауза допълни: — Бих могъл да помоля господин Рейнбърд, ако желаете.

— Не, в никакъв случай. Ужасен малък червей! — Този път мълчанието й се проточи по-дълго. — Добре. Ако някой трябва да го направи, по-добре това да съм аз.

Уелингтън измърка възмутено и господарката му покорно продължи с рязането на рибата.

— След тази процедура следователят ще издаде смъртен акт и приятелката ви може да бъде погребана.

— Благодаря ти, боже! Бедната Емили.

Тя пусна чинията на пода и отвори една кутия със сметана. Сипа малко в керамична чиния и също я сложи долу.

— Сигурно артериите на тази котка вече са съвсем задръстени. — Домакинята любящо побутна Уелингтън с обувката си. — Но той толкова обича сметана.

— Споменахте, че имате ключ от къщата на мис Симпсън.

— Точно така. Искате да поогледате ли?

— Съвсем за малко. Утре ще има по-подробно разследване.

— О… това да не би да означава, че?…

— Съжалявам. В момента не мога да навлизам в подробности.

— Разбира се. Имате пълното право да ме смъмрите, господин главен инспектор. — Постави пръст на устните си и прошепна: — „Тихо беше ятото“. Обичате ли Кийтс7?

— Ако нямате нищо против, бих предпочел да тръгнем възможно най-скоро — заяви инспекторът.

Тя свали мушамената си пелерина от закачалката зад вратата и се загърна с нея. Докато вървяха към предната порта, мис Белрингър стъпка една богомолка.

— Някога връзката между тези растения и мен беше съвършена. После аз ги изоставих и те ме изоставиха. Сега всичко ми се изплъзва. Мислех си, че храстите са идеални за хора, които нямат желание да полагат много грижи за градината си.

— От време на време трябва да се подкастрят — посъветва я главният инспектор, на чиито цветни лехи завиждаше цял Арбъри Кресънт.

Сержант Трой ги наблюдаваше как пресичат пътя — високият мъж със светлосиво лятно сако и панталони и раздърпаната старица, която подтичваше до него като някое старо овчарско куче, наметнато с брезентов чувал. Не че дрехите имаха някакво значение. Спомняше си как майка му чистеше на старата лейди Предикот, която винаги изглеждаше така, сякаш е навлякла парцали от магазин за дрехи втора употреба. Спомни си, че самият той износваше дрехи на внука й: абсурдно скъпи дрехи от „Уайт Хаус“ и „Хародс“, когато всъщност единствената му мечта беше да има чифт хубави джинси и тениска с Батман.

Две деца и една жена с пазарска количка се заковаха срещу колата и се втренчиха в него. Той се облегна назад и се отпусна, поставил нехайно ръка на кормилото, макар че в действителност очите му неотклонно шареха зорко наоколо. Все едно държеше ловджийска пушка. След миг се появи Барнаби и му махна. Целият почервенял от раздразнение, Трой изскочи от роувъра, провери дали колата е заключена и забърза след другите.

Бийхайв Котидж8 беше само на няколко метра нагоре по пътечката от къщата на мис Белрингър. Цялото място представляваше образец на съвършенство. Къщата беше от най-характерния тип за Англия — от онези, които обичаха да показват по календарите и туристическите афиши. Представата на всеки изгнаник за истински дом.

Покривът беше прилежно и с много фантазия покрит със слама в стила на старите английски къщи, а над него имаше козирка, подобна на раковина. Прозорците бяха с малки стъкла в оловни рамки. Покрай пътечката, покрита със зигзагообразно подредени тухли, които с времето бяха започнали да се ронят, растеше лавандула и сантолина; по нея се стигаше до задния вход. Там пък растяха ружи и карамфили, делфиниум, мащерка и резеда. Встрани от покритата с тухли пътечка се простираше великолепно поддържана морава. В другия й край, почти скрити от огромна хортензия, се виждаха два пчелни кошера. След първоначалната изненада Барнаби застина мълчаливо, попивайки с поглед красотата около себе си. Градината беше подредена перфектно. Излъчваше студена изисканост и хармония; и красота, която действаше като утешителен балсам на човешката душа.

— Какъв прекрасен аромат! — възкликна той и приближи близкостоящия розов храст.

— Това й беше любимият. Не зная как се казва.

— „Папа Мейлънд“ — отвърна Барнаби, а после се наведе и вдъхна несравнимото благоухание на розите.

Сержант Трой се престори, че зяпа небето. Мис Белрингър извади един голям железен ключ и отвори вратата. Барнаби заповяда на Трой да не мърда от мястото си и я последва в къщата.

Първото нещо, което видяха, когато прекрачиха прага, бе дървена етажерка, на която имаше прилежно сгънати престилка, чиста хавлиена кърпа и малко килимче за коленичене. Мис Белрингър се извърна рязко и извика:

— У-у… каква отвратителна миризма!

После се насочи към мивката.

Барнаби извика:

— Моля ви, не пипайте нищо!

— Вярно! — възкликна тя и застина на място като дете, хванато в пакост. — Заради отпечатъците, нали?

Въздухът в стаята бе буквално просмукан от задушаваща миризма на мухъл. Главният инспектор се огледа. Всичко беше изключително чисто и подредено. Върху хладилника имаше буркан с магданоз. Забеляза рафт със сандъчета за зеленчуци, в които се мъдреха няколко картофа и две-три ябълки във фруктиера с прегради.

— Идвала ли сте тук след преместването на тялото?

Тя поклати глава.

— Нямам сили да го направя, когато нея вече я няма.

— Последния път, когато бяхте тук, усетихте ли тази миризма?

— Не. Но пък и обонянието ми вече не е много в ред. Емили непрекъснато ми мърмореше заради него. Караше ме да душа и мириша най-различни неща. Пълна загуба на време, разбира се.

— Но не е било възможно да не я усетите, ако е била толкова силна, нали?

— Вероятно. — Започна да обикаля объркано, с лице, сбърчено от страдание. — Мили Боже!

— Какво е това?

— Ето го и обяснението. Кой, по дяволите, е внесъл това вътре?

Тя посочи буркана на хладилника. Барнаби се приближи и го подуши. Едва се сдържа да не кихне от силната миризма на мишки, която се носеше оттам.

— Това не е ли магданоз?

— Не. Това е бучиниш, млади човече.

— Какво?!

— Долу до старата железопътна линия има цяла поляна с него.

— Прилича на магданоз. Мислите ли, че приятелката ви може да го е объркала…

— Невъзможно! Емили си имаше в градината прекрасна малка лехичка с магданоз — при това цели три сорта. Точно до ореха. Така че се простете с тази идея. И все пак — това бурканче не беше тук сутринта, когато тя почина.

— Сигурна ли сте?

— Да, напълно. Но все пак не съм обикаляла, за да правя опис, разбира се.

— И оттогава къщата е била заключена?

— Да. При това — допълни тя, предусетила следващия въпрос, — само аз имам ключ от тук. Предната врата беше залостена отвътре. Тя извежда директно към пътя. Емили никога не я използваше. Не разбирате ли какво означава това, господин главен инспектор? — стисна тя превъзбудено ръката му. — Открихме първата си улика!

— Това ли е дневната? — запита Барнаби и пристъпи напред, като приведе глава, за да мине през прага.

— Да — кимна тя и го последва. — На долния етаж са само тези две стаи.

— Тази врата беше ли отворена на сутринта, когато я откриха?

— Не. Затворена беше.

В ъгъла тиктакаше приспивно стар часовник. Камината се намираше в малка ниша, по гредите висяха месингови съдове, холната гарнитура се състоеше от три части, тапицирани с пъстър плат, виждаше се маса в стил „Кралица Ана“, както и два старинни бюфета с ромбовидни витрини, пълни с чинии и статуетки. Една от стените беше заета отгоре до долу с лавици, пълни с книги.

Вътрешното обзавеждане на къщата до такава степен отговаряше на онова, което страничният наблюдател би очаквал от външния й вид, че Барнаби бе обзет от неспокойното усещане, че се е озовал сред съвършено подбраните кулиси за сцена от историческа пиеса. Имаше чувството, че всеки момент ще влезе някоя прислужница, ще вдигне слушалката на тежкия черен бакелитен телефон и ще каже: „Опасявам се, че нейно благородие не е у дома си.“ Или младеж, облечен в бял памучен екип, ще запита дали на някой не му се играе тенис. В случая ролята на съсухрения стар полковник се играеше от неговата придружителка:

— Тялото лежеше точно тук.

— Моля? — стресна се от унеса си главният инспектор.

— Точно тук — повтори мис Белрингър, застанала пред огнището.

— Можете ли да ми покажете къде точно?

— Ще се опитам.

Тя се смръщи при вида на килимчето пред камината, после легна и ритна настрани мушаменото наметало. Под роклята й се мярнаха избелели копринени кюлоти и, в старанието си да бъде максимално достоверна, само след миг старицата се сви като запетайка.

— Главата й беше приблизително на това място — така добре ли е?

— Да. Благодаря.

Барнаби мислено се прокле заради късната поява на полицията. Сега не разполагаха с никакви снимки. Трупът беше вдигнат и изнесен. И всичко почистено. И характерните миризми — отдавна разтворени във въздуха.

— Разбира се — започна да се изправя мис Белрингър, — доктор Леситър сигурно — благодаря ви, инспекторе, — сигурно я е преместил по време на прегледа.

Проследи с поглед Барнаби, който се приближи до бюфетите и надникна вътре. Някои от чиниите бяха изключително красиви — позлатените им ръбове проблясваха под пречупващата се светлина.

— Този тук е майсенски — кимна към порцелана вляво мис Белрингър, — а другият е „Колпорт“. Макар че си донесе няколко оригинала от Франция. Преди години често ходехме с велосипедите си по разпродажби. Купувахме си какво ли не.

Между шкафовете имаше една малка масичка за точене, на която бе поставен телефон и купчина книги: „Златната съкровищница“ на Палгрейв, няколко пиеси от якобинския период9, „Предприемчивият градинар“ и „Юлий Цезар“, издание на „Мърмейд“.

— Най-много от всичко обичаше Шекспир. Шекспир и Библията. Храна за ума и утеха за душата.

Най-отгоре на купа лежеше отворена „Юлий Цезар“, а до нея — една лупа.

— Обожаваше и театъра — продължи мис Белрингър. — Ходехме доста често, докато все още можеше да кара кола. Страхотни времена бяха. Направо невероятни.

Извади голяма копринена кърпичка на зелени и червени точки и си издуха носа.

Качиха се на горния етаж. Там само една стая бе обзаведена — спалнята. Тясно моминско легло, тапети с мотиви на незабравки, избелели кадифени завеси. Цялата обстановка бе приятна и невинна като деликатен дамски корсаж. Празната стая очевидно е била използвана за склад. Виждаха се прахосмукачка, купчина кутии, както и няколко дамаджани домашно вино — в някои то се бе избистрило, в други не, а от една-две се долавяха тихите звуци на ферментацията.

— Беше планирала този уикенд да бутилира орловия нокът. Виното от това растение прилича малко на „Сансер“10.

Тясното стълбище ги отведе обратно в кухнята.

— Тук някъде трябва да има отворена бутилка — каза Барнаби. — Пила е някакъв алкохол, преди да почине.

— Вижте в килера — посочи мис Белрингър една синя врата в отсрещния край на кухнята и добави: — Внимавайте! Има стъпало!

Но предупреждението дойде късно. Главният инспектор политна напред в полумрака. Светлината, доколкото я имаше, беше зеленикава — процеждаше се през листата на един лавров храст, закрил изцяло големичкия прозорец. Самият прозорец бе покрит с телена мрежа от онези, които някога са използвали за помещенията за съхранение на месо. На нея имаше едно просто резе, което бе счупено. Барнаби извади носната си кърпичка, хвана резето, отвори прозореца, а после внимателно го затвори. Безспорно имаше предостатъчно място, за да успее през него да се провре не много едър човек.

В избата имаше ниски каменни рафтове, с много бутилки и буркани. Имаше туршия, сладко от кайсии във високи буркани и матови белезникави буркани с мед, на които бяха залепени етикети, украсени с цветя и сочещи миналогодишна дата. Огромна купа с диви сини сливи, с нежен мъх по тях. Конфитюри и желета — божествени букети от плодове, тъмни и бистри. Осолявала е градинския боб също като майка му. Близо до вратата стоеше полупразна бутилка вино с етикет: „Бъзов цвят — 1979“.

Барнаби отвори задната врата и направи знак на Трой, като допълни:

— Ела да запишеш показанията на дамата.

Влязоха в дневната и седнаха. Мис Белрингър изглеждаше угрижена и много сериозна.

— Сега — започна Барнаби, — бих искал да…

— Момент, господин главен инспектор. Не сте ми казали… знаете… че всичко казано от мен може да се използва като доказателство… и другите там думи…

— Това е просто свидетелско показание, мис Белрингър. В този случай не е необходимо, уверявам ви.

„Това е проблемът с гражданството — помисли си сержант Трой. — Гледат няколко така наречени полицейски драми по телевизията и си мислят, че знаят всичко.“ Тъй като седеше извън полезрението на началника си, той си позволи да свие презрително устни.

— Бихте ли ми разказала подред какво се случи от мига, в който прекрачихте прага на къщата въпросната сутрин?

— Влязох в кухнята…

— Пощальонът беше ли с вас?

— Не. След като ми се обади, продължи обиколката си. Отворих вратата и се втурнах вътре и я открих там, където ви казах.

— Докоснахте ли тялото?

— Да. Не съм я местила обаче, само… аз само подържах ръката й за миг.

— Друго нещо пипахте ли?

— Не точно тогава. Доктор Леситър пристигна и я прегледа… и, разбира се, я премести. След това позвъни на погребалното бюро за кола, за да я откарат. Обясни за смъртния акт и попита кой ще се заеме с уреждане на погребението. Казах, че аз и, докато чакахме колата, опасявам се, че — изчерви се разкаяно тя, — ами, опасявам се, че… малко поизчистих.

— Какво точно сте пипала?

— Имаше чаша с какао на масичката до телефона. И празна чаша от вино. Това ми се стори малко странно.

— Защо?

— Емили никога не пиеше сама — една от нейните приумици. Предполагам, че го смяташе за доста неприличен навик. Но нямаше нищо по-лесно от това да я накараш да изнесе нова бутилка. И най-незначителният намек би й бил достатъчен. Правеше чудесно вино. То беше единственото нещо, което събуждаше суетата й…

Възрастната жена закри лицето си с ръце и остана така доста дълго. Накрая промълви:

— Съжалявам…

— Не се притеснявайте. Просто продължете, когато сте готова.

Разбираемо бе, че ако това, за което говореха беше убийство, чашата трябва да е само една. Другата несъмнено е била внимателно измита и поставена на мястото й в шкафа.

— В кухнята имаше канче за мляко — продължи мис Белрингър. — Измих всичко и разтребих стаята. Знаех как би се чувствала, нали разбирате. Наоколо мръсни съдове, а в дневната се разхождат хора. Емили бе изключително прецизна по отношение подредбата на дома си, особено когато се очакваха гости. Но вероятно не е трябвало да почиствам. — Усещането за вина внасяше агресивност в гласа й. Но Барнаби не реагира по никакъв начин и тя продължи: — После изпразних хладилника. Имаше агнешко месо и мляко. Няколко дреболии. Половин консерва кучешка храна на Бенджи. Всъщност аз му я дадох. Нали не беше закусвал…

— Къде е кучето сега?

— Във фермата на Трейс. Сигурно сте я видели. На края на селото — бледооранжева постройка. Вече имат половин дузина, така че още едно нямаше да е от значение. Ходих няколко пъти да го видя, но повече няма да ида. Прекалено се разстройвам. Той хуква към мен, надявайки се да е Емили. Бяха заедно цели тринадесет години.

— Не го ли чухте да лае? Вечерта, когато тя е починала?

— Не; но той си е добро, незлобиво куче… за териер. При положение че познава хората, разбира се. С непознати се държеше по съвсем друг начин. — Усмихна се многозначително на Барнаби, но той като че ли не беше схванал засега смисъла на последните два факта. — И спеше в кухнята, така че щом вратата на дневната е била затворена, той просто е решил, че си е легнала.

— Да се върнем към петък сутринта.

— Прав сте. Та след като колата на погребалното бюро замина, аз изключих електричеството, откачих каишката на кучето от задната част на кухненската врата, заключих и двамата потеглихме.

— Ясно. Опасявам се, че засега ще трябва да задържим ключа. В най-скоро време ще ви дам разписка за него.

— Така ли? — В съзнанието й очевидно се надигнаха въпроси, които обаче останаха незададени. — Е, щом се налага.

— След това направо във фермата ли отидохте? — продължи Барнаби. — Не сте се отбивала в градината или под навеса?

— Ами… трябваше да съобщя на пчелите.

— Моля?

— Трябва да се съобщи на пчелите, когато някой умре. Особено ако е техният собственик. Иначе те просто изчезват, изпаряват се.

„Да бе! — отбеляза си Трой наум. — Мозъкът на тази кукундела се е изпарил.“ Сви пръсти, едва сдържащ гнева си и реши да спести на ръката си записването на това очевидно глупаво народно поверие.

— Виж ти, не знаех — отбеляза Барнаби.

— Така си е. Всеизвестен факт. Почуках по кошера три пъти с ключа и казах: „Вашата господарка умря“; след това си тръгнах. Хората от селото казват, че освен това трябва да се завърже и нещо черно около кошера, но аз не си направих труда. Съселяните ни са една твърде суеверна пасмина. А освен това се страхувах, че ако започна да се мотая около дома им, пчелите може да ме ужилят.

— Благодаря ви. Сега сержант Трой ще прочете показанията ви, след което ще ви помолим да ги подпишете.

Когато и това бе свършено, мис Белрингър се изправи и промълви с неприкрит копнеж:

— Това ли е всичко?

— След обяд бих искал да ми покажете къде сте открила орхидеята.

— Няма ли да хапнете с мен? — попита тя, очевидно ободрена.

— Не, благодаря ви. Ще хапна нещо в „Блек Бой“.

— О, на ваше място не бих го направила! Храната на мисис Суини е с пословично лоша слава.

Барнаби се усмихна и отвърна:

— Е, ще се постарая да оцелея някак си.

— Аха… разбирам. Опитвате се да уловите местния колорит. Опипвате почвата.

Хванал бравата с кърпичката си, Барнаби й отвори вратата. Тя направи крачка напред, ала внезапно нещо привлече погледа й.

— Много странно.

— Какво имате предвид?

— Няма го греблото на Емили. Тя винаги го държеше на този рафт заедно с градинската лопатка и престилката си.

— Сигурно е в градината.

— О, не. Тя никога не изневеряваше на навиците си. Винаги почистваше сечивата с вестник и ги поставяше на черджето, след като ги е използвала.

— Без съмнение ще изскочи отнякъде.

— Сега вече това няма голямо значение, нали? — Тя се обърна. — Ще ви чакам към два часа.

След като тя си тръгна, Барнаби постави сержант Трой на пост пред вратата, а самият той потъна в тапицирания диван в спокойната, подредена стая и се заслуша в тиктакането на часовника. Срещу него имаше две кресла с идеално опънати и пригладени възглавнички. В едно от тях наскоро е седял някой с чаша вино в ръка, усмихвал се е, разговарял, убеждавал? А може би убивал?

Главният инспектор вече не хранеше почти никакви съмнения по въпроса. Почти сигурно беше, че бучинишът в кухнята представлява доста груб опит да се внуши, че късогледата мис Симпсън е откъснала по погрешка китка от него, обърквайки го с магданоз и така се е отровила. След новината за аутопсията, разпространила се светкавично из селото, някой е решил, че няма да е зле да се застрахова.

Той се приближи до масичката с телефона, по която вече се беше събрал тънък пласт прах и се загледа в книгите. Шекспир лежеше отворен най-отгоре на купа. Юлий Цезар — най-благородният от всички римляни. „И не на последно място — и най-отегчителният“, помисли си Барнаби, като си спомни как се бе борил с текста на пиесата преди повече от тридесет години. Оттогава не беше чел нищо от Шекспир, а едно задължително посещение на някаква новаторска адаптация на „Сън в лятна нощ“, в която Джойс играеше ролята на Титания като суфражетка от времето на крал Едуард, не допринесе с нищо, за да го накара да съжалява за решението си. Вгледа се в отворените страници и присви очи. Опипа джобовете си за очилата за четене, но си спомни, че са в другото му сако и хвана лупата с кърпичката си.

Мис Симпсън е била стигнала почти до края на пиесата. Пиндар беше донесъл лошите новини от бойното поле. Барнаби прочете няколко реда. Изобщо не му изглеждаха познати. Тогава забеляза нещо. Едва забележима сива линийка в полето. Отиде с книгата до прозореца и отново се втренчи. Някой беше отбелязал отстрани четири реда от репликата на Касий. Той ги прочете на глас:

Пета глава

Когато Барнаби влезе в „Блек Бой“, всички разговори сепнаха. Не че това значеше нещо. В ъгъла, сред гъсти кълба тютюнев дим, се мержелееше едно старче; двама младежи бяха вдигнали краката си на барплота; някакво момиче се бореше с автомата за плодове. Мисис Суини, жена с посивяла коса и нетипично плосък за кръчмарка гръден кош, никак не изглеждаше в свои води зад собствения си тезгях.

Главен инспектор Барнаби попита какво имат за ядене, отказа един от домашно приготвените пайове на мисис Суини и се спря на сандвич със сирене и лук и половинка светло пиво. Беше сигурен, че любопитството относно причината за присъствието му в селото скоро ще предизвика някакъв коментар. Оказа се обаче неподготвен за бързината, с която се стигна до същността на въпроса. Едва беше отпил глътка бира (въз топличка и пенеста), когато един от младежите се обади:

— Ти си онова ченге, нали?

Барнаби отряза парче сирене и раздвижи глава по начин, който би могъл да означава всичко.

— Предполагам, че сте тук заради бедната мис Симпсън — включи се и мисис Суини.

— Познавахте ли я? — попита Барнаби.

— Разбира се. Няма човек в селото, който да не познава мис Симпсън.

Облаците в ъгъла се поразсеяха и сред тях се разнесе тракане като от опашката на гърмяща змия. „Мили Боже, помисли си Барнаби, бедният старец сигурно вече едва се държи на краката си.“ Но не след дълго разбра, че шумът е бил предизвикан от рухваща редичка домино.

— Едно време тя ми преподаваше английски език — заяви старецът.

— Точно така, Джейк, правилно — съгласи се мисис Суини и добави шепнешком към Барнаби: — Но и до днес той не може нито да чете, нито да пише.

— Значи казвате, че хората от селото я харесваха, така ли?

— О, да. За разлика от някои други, за които никак не е трудно да се сети човек.

— Какво искате да знаете за нея? — запита един от младежите.

— Да — намеси се другият. — Да не би да се е забъркала в нещо?

— Просто провеждаме малко разследване.

— Знаете ли к’во мисля аз? — заяви пак първият. Носеше тениска с надпис: „Когато си пил, не карай, защото може да те хванат“. Под тлъстия му, болезнено бял и космат корем, висеше колан на десантник. — На бас, че е била кръстница на някоя мафиотска групичка. Покварата не я е отминала и нея. Бръкнала си е в меда.

Двамата се изкикотиха. Момичето се изхили.

— Не е смешно, Кейт — ядосано ги сряза мисис Суини. — Ако това е най-доброто, което можете да кажете за нея, вървете да пиете другаде.

Барнаби прекара в кръчмата още половин час. Разни хора влизаха и излизаха, но мненията за мис Симпсън, които ухото му регистрираше, не се различаваха много от първоначалното. Много любезна. Търпелива с децата. Винаги щедра с продуктите за селските тържества, организирани от женското дружество: сладка, мед, буркани с плодове. Правела чудесна цветна аранжировка на църквата. Горката мис Белрингър. Какво ще прави сега? Ами Бенджи? И двамата ще залинеят от мъка. А и кучето вече е старо. Мис Симпсън ще липсва на всички. Наистина на всички.

Дори и да сложеше настрана хвалебствените слова, които задължително се лееха за наскоро починалите, Барнаби все така си оставаше с впечатлението за едно изключително добро човешко същество. Последната реплика на мисис Суини като че ли обобщаваше най-добре образа на покойната възрастна дама:

— Нямаше нито един враг на този свят.

Когато навлязоха в гората, въздухът беше свеж и ухаеше на зеленина, но не след дълго Барнаби долови осезаема промяна. С всяка крачка навътре клоните на дърветата над главите им се преплитаха все по-гъсто, а от буйната растителност около тях и под краката им се разнасяше все по-натрапчив дъх на гнилост.

Мис Белрингър проправяше пътя. Носеше малко сгъваемо столче и, по изрично настояване на главния инспектор, внимаваше да не избързва много пред него.

— Мисля, че беше там, до онзи кукуряк. Да — ето я.

— Момент — хвана Барнаби ръката й. — Ще ви помоля да не се приближавате. Колкото по-малко се утъпква мястото, толкова по-добре.

— Ясно.

В гласа й се прокрадна разочарование, но тя остана послушно на мястото си. Разтвори столчето и седна на брезентовата седалка. Докато инспекторът обхождаше внимателно пространството около туфите кукуряк, тя му подвикваше от време на време: „По-наляво“ или „Топло“, или „Още по-топло“. А когато го видя да се навежда, извика:

— Съвършена е, нали?

Барнаби разгледа орхидеята и малкото бастунче с червена панделка. Макар и неодушевен предмет, то все пак изглеждаше много по-живо от пепелявото, бледо растение. Имаше нещо много трогателно в старателно завързаната панделка. Той се изправи и внимателно се огледа. Доколкото можеше да прецени, растителността наоколо не е била раздвижвана от нищо друго, освен от зайци и други малки горски животинки.

Вляво от него имаше преграда от плътно преплетени клони. Като стъпваше изключително внимателно, той разгледа земята пред тях. Имаше две дълбоки вдлъбнатини, които подсказваха, че някой е стоял там доста дълго време. Забеляза отпечатъците на широката част на обувките, застана успоредно на тях и надникна през клоните.

Пред него се откри закътано от всички страни местенце. По-голямата част от тревата беше смачкана, синчецът и орловата папрат — пречупени и смазани. Разходи се около преградата от клони и се приближи до долния край на естественото скривалище, където се наведе и разучи подробно почвата, като внимаваше да не стъпва върху смачканата площ, която беше доста обширна. Безсъмнено някой или нещо се е въргаляло тук известно време. На връщане към мис Белрингър забеляза на земята някаква следа, не достатъчно ясна, за да я нарече отпечатък — сякаш дънер или нещо тежко е лежало там за малко.

— Благодаря ви, че ми показахте мястото.

Усещането да се измъкнеш от потискащото обкръжение на скупчени нагъсто дървета и да се озовеш в ширналото се на воля поле беше неописуемо. Слънцето галеше с лъчите си, а в яркото небе над главите им прелитаха калугерици.

— Желаете ли да ви вземем с кола за следственото дело, мис Белрингър?

— Не, благодаря. Тук си имаме чудесно селско такси — ще се оправя.

Когато наближиха Бийхайв Котидж, видяха, че сержант Трой, който зорко бдеше на поста си, е заобиколен от малка, но изключително любопитна публика. Барнаби си взе довиждане с мис Белрингър и пресече улицата. Веднага бе засипан с въпроси от най-младия представител на групата:

— Тоз що седи тук като че е глътнал бастун?

— От полицията ли е?

— Вие сте от полицията, нали?

— Що тогава е без униформа?

— Виж какво, малкия — процеди ясно и отчетливо през стиснати зъби сержант Трой, — защо не си гледате работата? Тук няма нищо за гледане.

Предложението очевидно не се видя много убедително на тълпата — въпреки недвусмислената метална нотка. Никой не помръдна.

— Ще пратя някой да те смени, Трой.

— Дежурството ми свършва след половин час.

— Е, ще се наложи да поостанеш, сержант. Но най-късно до пет ще пристигне някой.

Тинейджърка с малко дете и бебе в количка се присъедини към групата.

Барнаби се ухили.

— Както виждам, дотогава няма да ти липсва компания.

На следващия ден се състоя следственото дело. Не се проточи дълго. Малко преди това тленните останки на Емили Симпсън бяха идентифицирани от приятелката й Луси Белрингър и бяха освободени, за да бъде погребана. Беше прочетен доклада на патолога, а делото по изслушване на свидетелските показания — отложено за по-късна дата. Предстоеше подробно полицейско разследване.