Провинциални убийства

Първа глава

Следобедът, когато трябваше да се проведе разпитът на свидетелите, съдебната зала бе претъпкана. Всяка сгъваема седалка с фурнир, имитиращ светъл дъб, бе заета. Очевидно целият Баджърс Дрифт се бе изсипал тук. Барнаби огледа редовете и забеляза липсата единствено на Дейвид Уайтли и Майкъл Лейси. Съдебните заседатели — които се опитваха да си придадат сериозно, непредубедено и отговарящо на оказаното им доверие изражение — бяха заели местата си.

Барбара Леситър бе нелепо облечена в рокля на черни и бели точки с волани, която би подхождала по-скоро за градинско парти, и малка черна шапка с финтифлюшки на воала, който закриваше лицето й. Джуди носеше пуловер и панталони от туид, Катрин Лейси — костюм с пола-панталон от бял лен. Косата й бе прибрана назад с две шалчета — блестящо тюркоазено и ярко жълто, увити едно в друго и образуващи стегната диадема. Мисис Рейнбърд бе стигнала наистина до крайност и се бе опаковала като огромен коледен подарък — в бляскав яркочервен сатен, гарниран със зелена шапка, покрита с дребни плодове. Съдебният следовател зае мястото си и откри заседанието.

Изчетоха показанията на доктор Тревър Леситър. В тях той ясно подчертаваше, че докато преглеждал покойната, със сигурност забелязал задръстване с кръв на белите дробове, но тъй като наскоро бил лекувал мис Симпсън от бронхит той сметнал, че няма нищо странно в този факт. Съвсем естествено не проверил за симптоми на конииново отравяне. Та кой лекар би се сетил да го направи при подобни обстоятелства? Следователят каза, че в случая той не може да бъде държан отговорен и докторът впи поглед в репортера от „Костън Ехо“, за да се увери, че е записал мнението на властите. После той подписа показанията си и важно се върна на своето място — облата му глава и безформени рамене изглеждаха надути дори и в гръб.

Прочетоха доклада на патолога. Думата „бучиниш“ предизвика шумен интерес в залата, а семейство Рейнбърд развълнувано се хвана за ръце. След това един учен от полицейската криминологична лаборатория представи доказателства, имащи отношение към анализа на нишките, открити на територията на буковата гора близо до селото Баджърс Дрифт и идентификацията на прахта и плесенясалите листа, залепнали по обувките на покойната, като принадлежащи към една и съща местност.

Двама полицаи, изследвали сцената на местопрестъплението, описаха обширното заравнено място, в близост, до което имало дълбок отпечатък от същите обувки, а това сочело, че Емили Симпсън се е застояла там известно време. В този момент Барнаби забеляза, че мис Белрингър се ядоса и впи гневен поглед в даващия показания. Той продължи с описание на друг отпечатък, направен вероятно от някой с нейната височина и тегло, който е паднал няколко метра по-нататък. Следователят помоли за почивка, за да провери отново показанията на доктор Леситър. После попита доктора дали синините по пищяла на мис Симпсън биха могли да са в резултат от гореспоменатото падане. Докторът въздъхна силно и с глас, подчертаващ, че вече са загубили достатъчно от ценното му време, отговори, че е напълно възможно.

Продължиха с показанията от сцената на местопрестъплението. Подробности за отпечатъците. Отбелязаният откъс в събраните съчинения на Шекспир, неоткритият молив „6В“. Следобедът се проточи. Бе призован за разпит пощальона, както и мис Луси Белрингър. Тя увери съда, че в утрото, когато приятелката й бе открита, нито прозорецът на избата е бил докоснат, нито пък бучинишът е бил в къщата. А що се отнася до молива „6В“, мис Симпсън никога не би осакатила така книгите на любимия си Шекспир.

— Тя никога нищо не си отбелязваше в книгите. За нея те бяха твърде ценни, за да драска по тях.

Главен инспектор Барнаби описа първото посещение на мис Белрингър в полицията и своята среща с Тери Бейзли, при което жуженето в залата се засили още повече. Огледа се, когато спомена името „Анабела“, но срещна само няколко озадачени погледа. Никакъв признак на разпознаване. Когато седна на мястото си, той погледна съдебните заседатели. Сериозните им изражения бяха вече напълно искрени, а не престорени. Бяха изцяло погълнати от хода на делото и впили настойчив поглед в следователя. Една жена сред тях бе доста пребледняла. Разпоредителят се приближи до нея и й прошепна нещо, ала тя поклати глава и се премести още по-напред на стола си.

Следователят произнесе заключителното си слово и завърши с недвусмислени напътствия към съдебните заседатели. След кратко съвещание те произнесоха решението си: Емили Симпсън е била убита от неизвестен извършител или извършители.

Незабавно репортерът от „Ехо“, вероятно повлиян от препалено многото прилики на делото с криминален филм, наметна новия си бял шлифер и се измъкна от съдебната зала със скоростта на състезателен автомобил. Всички останали напуснаха по-бавно — разговаряха, задаваха си въпроси, гледаха се едновременно развълнувано и ужасено — като критици след галавечерта на престижен филмов фестивал, чиито най-лоши опасения току-що са се потвърдили.

Барнаби наблюдаваше Барбара Леситър, която си тръгваше под ръка със съпруга си. Бе седяла спокойно по време на цялата съдебна процедура, но той бе забелязал колко нервно движеше ръцете си. Насочи се към края на реда, където бе седяла и огледа пода. Точно пред стола й имаше малка купчинка от накъсана тънка хартия. Спомни си писмото, което тя бързо скри някъде оная сутрин и съжали, че тя носи воал. Искаше му се да бе зърнал израза на лицето й, когато бе обявено решението на съдебните заседатели.

Вече почти всички бяха напуснали залата. Но на една пейка недалече от него седеше самотна, прегърбена фигура, с наведена глава. Той се приближи и седна.

— Мис Белрингър? — Тя вдигна поглед към него. Бе пребледняла, а хубавите й очи — загубили блясъка си. — Добре ли сте? — И понеже тя не отговори, той тихо каза: — Не може да не сте разбрала накъде води разследването ни, нали?

— Разбира се… тоест… предполагам, че ми стана ясно. — Ентусиазмът й бе напълно изчезнал. Изглеждаше внезапно състарена. — Но не бях го изричала дори пред себе си. Защо сега, когато всичко се изрече с думи, ми стана още по-тежко?

Тя го погледна въпросително, сякаш инспекторът би трябвало да знае отговора.

— Съжалявам — бе единственото, което успя да каже той.

— Толкова много злина! — Гневна светкавица премина през лицето й и остави искра в старите й очи. — След цял един живот, отдаден на другите. Знаете ли, тя бе прекрасен учител. Много по-добра от мен. И разбира се, тя ги е познала, които и да са били те. Това е ужасното. Сигурно сама ги е поканила в дома си. — Барнаби мълчаливо се съгласи. — Да, те трябва да бъдат заловени! — продължи тя и гласът й ставаше все по-уверен с всеки изминал миг. — Точно така. — А сега какви са указанията ви, инспекторе? Какво да направя?

— Боя се, че нищо. Ние…

— Но аз трябва да правя нещо! Мога да разговарям с хората, нали? Да открия дали някой не е забелязал нещо, каквото и да е, в деня, когато тя почина. Ами онази тайнствена Анабела? Може пък да открия коя е тя.

— Съжалявам, мис Белрингър…

— Но аз трябва да помогна, господин главен инспектор! Надявам се, разбирате защо.

— Естествено, че разбирам вашата…

— Поаро — прекъсна го тя замислено, — е имал своя Хейстингс, както знаете.

— А аз, мис Белрингър, имам на разположение всички средства на съвременната полиция. Това е един различен свят.

— Но колегите ви не могат да бъдат едновременно навсякъде. И във всеки случай уверена съм — положи тя облечената си в ръкавица ръка на рамото му, — че не всички са интелигентни като вас.

— Моля ви, бъдете разумна — каза Барнаби, който се опитваше с всички сили да устои на безочливото ласкателство. — Уверен съм, че приятелката ви не би искала да излага на риск живота ви.

Тя отдръпна ръката си и възкликна:

— Какво искате да кажете с това, за Бога?

— В малко селце като Баджърс Дрифт всички ще разберат какво правите. Някой, убил вече веднъж и който смята, че може да се защити като убие втори път, няма да се поколебае да го стори. И не забравяйте — допълни той, когато двамата се насочиха заедно към изхода, — че щом мис Симпсън е познавала много добре убиеца, то вие също го познавате добре.

Втора глава

Бе девет часа същата вечер. Филис Кадел стоеше пред ниското бюфетче в по-голямата от двете дневни в Тай Хаус. Стоеше като закована и се ослушваше. Бе погълнала пудинга си препалено бързо и се опасяваше, че другите двама са я забелязали и ще й се присмеят, ала както се случваше в последно време, те бяха посветили цялата си нежност и внимание само един на друг.

Тя се вгледа в полуотворената врата. Катрин, слава богу, си бе в кухнята и нареждаше чинии в съдомиялната машина. Хенри, без съмнение, също бе наблизо — вероятно наблюдава с глупашко възхищение тази трудна дейност. Филис бързо махна запушалката на тежката гарафа от шлифован кристал. Взе една обемиста чаша и я напълни до половината с бренди. Чу се ясен звук при сблъсъка на чашата и гарафата. Тя отново погледна към вратата, постави запушалката на място и започна да пие.

Беше чудесно. Огнено и силно. То приглуши мъката й и я затопли като дебело палто. На обяд сервираха вино, но какво бяха две бутилки за трима души? Пък и виното вече не й въздействаше. Тя пресуши чашата, махна запушалката и си наля още, но в бързината разля малко.

— Ще ми налееш ли и на мене едно малко, Филис?

— О! — Тя се завъртя. Хенри изтикваше количката си по килима. — Разбира се… прощавай… Не те чух.

Тя му обърна гръб, като прикриваше почти пълната чаша в ръката си. Сбута я зад едно цвете и занесе питието на зет си.

— Едно и за Катрин? — попита тя, горда от самообладанието си.

— Не мисля, че ще иска. Знаеш, че тя почти не пие.

„Няма нужда, нали? — помисли си вбесена Филис. — Смяташ ли, че аз щях да пия, ако имах нейния живот? Нейната външност? Нейното бъдеще?“ Прикривайки с ръка чашата си, тя тръгна към прозореца и се настани зад една висока жардиниера. Отпи още една голяма глътка.

Постепенно се почувства по-добре. Мъката й заглъхна, а усещането й за обстановката стана странно изопачено. Виолетовото кадифе на килима сякаш оживя и започна да се отърква като котка в краката й, ивиците на завесите се вдигнаха и бързо забръмчаха нагоре и надолу като железопътни линии. Стефанотисът в жардиниерата изпускаше силен, чувствен аромат, който грубо нахлуваше в ноздрите й. Това й напомни за предстоящата сватба. „Ако убодеш някого, нима смяташ, че няма да му потече кръв?“, долови тя из хаоса в главата си.

Може би пък да не е чак толкова лошо в къщичката. Най-малкото ще се махне от тях. Тя бе поне на десет минути път от Тай Хаус и те едва ли щяха да я посещават често. Отначало сигурно щяха да й ходят на гости по-редовно, защото ще се чувстват неудобно, че са я прогонили, но и това скоро ще премине.

От кухнята не се долавяше вече никакъв шум. Всеки момент Катрин щеше да се появи при тях. Филис пое дълбоко въздух и се опита да дойде на себе си. Примига няколко пъти, защото искаше да види стаята такава, каквато е, а не както нескопосно я бе украсила в съзнанието си с онези неестествено живи декори. После видя как бъдещата булка прекосява двора, понесла повехналите цветя от масата. Филис се вгледа в нея през стъклото на прозореца. „Все пак, помисли си тя, тази сватба може и да не се състои. Може би Катрин ще стане жертва на инцидент — ще падне в езерото, ще се блъсне с пежото, ще бъде премазана от комбайн…“. Картините в съзнанието й я изплашиха. Не. Катрин е млада и силна и ще живее много дълго време. Вероятно вечно.

Сигурно ще дойдат и деца. Някъде, дълбоко скрит под дебелото палто на алкохолното доволство, я прободе нож. Тогава тя отново ще стане полезна. Бедната стара леля Филис. Смешната леля Филис. Една сълза падна в празната й чаша. Още едно питие би й дошло добре. В този момент до помътеното й съзнание достигна гласът на Хенри:

— … и двамата се тревожим за теб.

— За какво, Хенри?

— Не ме ли слушаш? — Тя съсредоточи пиянски поглед в него. — За теб, разбира се.

— Много съм си добре.

Той остави чашата си и се придвижи към нея.

— Виж какво, ако не искаш, не е необходимо да се местиш в къщата, знаеш го, Филис. В края на краищата ти самата го предложи. Ние с Кейт ще се радваме да останеш. — Тя издаде странен звук, който трудно можеше да се определи дали е изхълцване или смях. — Във всеки случай двамата се надяваме, че ще прекарваш много време с нас. Знаеш, че Катрин не е свикнала да се грижи за голяма къща. Ще ти е благодарна, ако можеш да й помагаш. Както и аз винаги съм ти бил благодарен.

— В това ли се превърнах вече? Безплатна домашна прислужница?

— Разбира се, че не. Аз просто…

— Това ли е цената, която трябва да платя за получената къщурка? Да търкам пода?

— Говориш смешни неща.

Филис видя как лицето му се сбръчква от раздразнение. Хенри мразеше разправиите. Бела винаги бе успявала да ги потушава, преди да са се разгорели. Ако сега беше на нейно място, тя би спряла точно дотук.

— Не знаеш какво ми е. С какво трябва да се съобразявам, откакто тя дойде. С всичките й иронични забележки, с дребните унижения. В твое присъствие естествено никога не го прави.

— Само си въобразяваш…

— Така ли? Да, тя е умна. Ти беше заслепен, ала аз видях какво цели. Бела още не беше изстинала в гроба си, когато тя дойде тук… помагаше с това… помагаше с онова… хвърляше срамежливи, невинни погледи… буташе се там, където никой не я иска. — „Спри, Филис, спри! Ще го накараш да те намрази.“ — Няма да се учудя, ако това е ставало още докато Бела беше жива.

— Млъкни! Знаеш, че това не е вярно. Няма да ти позволя да говориш за Катрин по този начин.

— Омъжва се за теб само заради парите ти. Смяташ ли, че щеше да те погледне, ако беше парализиран и беден?

Тя продължи. Хенри Трейс я наблюдаваше — по-скоро потресен и разтревожен, отколкото ядосан. Толкова омраза! Вече очакваше да види жлъчка, черна и гъста като захарен сироп, да потича от устата й. Когато тя свърши, той тихо й каза:

— Нямах представа, че се чувстваш по този начин. Смятах, че се радваш на щастието ми. Мислех, че ме харесваш.

— Харесвам!…

Звукът, който излезе от устата й беше демоничен, страшен. Бузите й се зачервиха от гняв. Когато Катрин се появи на вратата, Филис Кадел изтича от стаята и избута нежната фигура на момичето, без да посмее да погледне лицето й, на което със сигурност щеше да е изписана лека подигравка — или още по-зле — съжаление.

— О, Пуки… — Барбара Леситър завъртя език като гъвкава малка змия в ухото на своя съпруг. — Съжалявам, че бях толкова…

Пое дълбоко въздух, излагайки на риск тънката нощница от дантела и крепдешин. Най-после главоболието й бе попреминало.

— Хайде, хайде. Не бива да се тревожиш — отвърна Пуки, който щастливо шаваше между сатенените чаршафи. Като много гладен човек след обилен банкет той смяташе, че това, което току-що бе погълнал (два пъти), щеше да му държи ситост за цял живот. Което беше добре, защото, както се обръщаха нещата, щеше да му се налага да го получава вече само от този източник. — С течение на годините човек неминуемо претърпява някаква промяна.

При този намек за възрастта й той усети, че Барбара леко се поотдръпна. Добре де, малко присмех от време на време не би бил излишен. Нека я държи в напрежение. Да й покаже, че вече си няма работа с влюбения до полуда глупак от преди пет години. Проклет да е, ако й демонстрира благодарност за нещо, което по право си е негово. Ако главоболието й бе продължило още малко, можеше да го впишат в „Книгата на Гинес“. Ръката му отново зашава.

— Скъпи… Пукс?

— Хм?

Нищо не можеше да се сравни с коприната и дантелата. Нищо, с изключение на топлата, гола плът.

— Недей, скъпи… Барби иска да ти каже нещо…

Последва ръмжене. И престорено, добре изиграно тежко дишане.

— Не че е нещо особено… просто съм ужасно притеснена… знам, че трябва да си призная… но не знам как да ти го кажа…

Тревожно предчувствие прогони страстта от слабините му и го остави леденостуден. Той сграбчи ръцете й и се втренчи в нея под светлината на абажура с фигура от слонова кост. Как е могъл да не се досети за причината за пренебрежението и безразличието й към него?!

— Била си с някой друг!

— О, Пуки! — извика тя и закри лицето си с ръце — Как изобщо можа да си помислиш подобно нещо за твоята нещастна Барби?!

Облекчението поправи част от сексуалните щети. Нейде в горските дълбини нещо отново се раздвижи.

— Ами… тогава какво има? Не може да е нещо чак толкова ужасяващо. Прошепни го в ушенцето на Пуки.

Дантелата отново се разстла, подготвяйки се за нещо прочувствено.

— Ами… извадих визоновото си палто от гардероба оня ден, за да го подготвя за сватбата на Трейс и го оставих на задната седалка на колата и… докато съм пазарувала и… Ох, миличък… някой го е откраднал!

Тя избухна в сълзи, ала тъй като той не проговори, свенливо надникна между пръстите си. Това действие, което някога бе смятал за очарователно, сега го шокира като подхождащо единствено на тригодишно хлапе. Зашеметяващо чаровно хлапе, да го вземат мътните.

— Защо, по дяволите, ти е притрябвало да носиш визоново палто през юли?

— Исках да се гордееш с мен.

— Ходи ли в полицията?

— Не… изпаднах в такова състояние, че… просто обикалях с колата като побъркана… и накрая се прибрах вкъщи.

— Утре трябва да го направиш. Разкажи им всичко с подробности. За щастие палтото е застраховано.

— Да, скъпи… Мога ли да се надявам? — Една увиваща се като змия ръка обгърна раменете и се сключи около врата му. — Пуки ще купи ли друго на своята непослушна Барби?

Погледът на Пуки не изразяваше нищо. Той се опитваше да си спомни думите на Кристъл — малката Кристъл, която винаги толкова се радваше да го види; която винаги го посрещаше топло и приятелски. Какво беше казала? „Трябва да го направя петстотин пъти, за да имам такова палто.“ Той се усмихна спокойно, почти всеопрощаващо на жена си и погали гладкото й златисто рамо.

— Е, ще почакаме и ще видим, нали?

Трета глава

В канцеларията си в управлението Барнаби стоеше пред един отворен прозорец, облечен в риза с къс ръкав. От близкия тенискорт се носеха лекото потупване на топката и от време навреме — някой укорителен вик. Главният инспектор прегледа за стотен път всички документи и се обади за кафе.

— И да не е в онази чаша с дебелата гадна жаба.

— Така ли? Смятах, че е сладка — каза полицайката Брайърли и недоволно изкриви устни.

— Е, аз не мисля така.

— Слушам, сър.

Барнаби прегледа всичко още веднъж. Даваше си сметка, че знае наизуст цялата информация, но се надяваше, че едно ново препрочитане би могло да покаже някое парче от пъзела в различна светлина, да противопостави на пръв поглед несъпоставими факти, да разкрие като че с факирски фокус нещо, което досега е било дълбоко покрито. Поне със стария Лъвлес /Лъвджой/ Леситър, който си имаше алиби за целия следобед, заподозрените ставаха с един по-малко.

Барнаби не пропусна да разгледа и хипотезата, че убиецът маже да не е лично заинтересован, а да убива, просто за да предпази репутацията на партньора или партньорката си. Звучеше малко пресилено, но в случай че законната половинка на партньора държеше финансовите юзди, това би могло да е вероятност. Парите са стояли зад много убийства. Парите и сексът. Неразривно преплетени. Във вечна връзка. И мотив за убийство от първото извършено убийство в историята на човечеството насам.

Бяха изминали два дни от погребението и Барнаби бе прекарал единия от тях в обсъждане смъртта на мисис Трейс с всички членове на ловната група с изключение на момчето от фермата и съседите-земевладелци, които бе оставил на Трой. Единствената нова информация бе, че по време на стрелбата Филис Кадел се е връщала към Тай Хаус, понеже била отегчена от всичките им ловджийски номера. Хенри изрази изненадата си, че тя изобщо е решила да ги придружи. Филис на свой ред увери Барнаби, че преди това Бела доста я увещавала да излезе с тях. Като по-млада Филис е можела горе-долу да стреля и знаела как се държи пушка, но просто вече била изгубила интерес.

— Още в самото начало съжалих, че съм тръгнала с тях. Останах малко, но после реших да се откажа. Не исках да привличам внимание върху себе си и затова просто се измъкнах и тръгнах към къщи.

Още един пример за необичайно поведение. Вниманието на Барнаби се насочи към събраните документи и мис Симпсън. В деня на смъртта си тя също се е държала „нетипично“. Имаше ли връзка между тези два смъртни случая? Нямаше никаква логическа причина за подобна версия. Все пак обаче той не мажеше да я отхвърли напълно. Барнаби препрочете отново доклада от разследването, макар че вече го знаеше и отзад напред. Спомни си първоначалното си усещане, че има нещо странно, нещо недогледано, нещо, което нарушава целия пъзел; но до този момент всичко бе в такъв застой, че той се зачуди откъде ли се е зародил този първоначален импулс. Засега поне препрочитанията с нищо не бяха допринесли за подкрепяне или отхвърляне на това инстинктивно усещане.

Сутринта на втория ден той бе разговарял с Нора Уайтли в тактично освободения кабинет на директора на училището, където тя работеше. Бе слабовата жена с горчиво стиснати устни, която се бе облякла в неподходящи за нея младежки дрехи. Това, което имаше да му казва, бе тревожно.

— Напуснах Дейвид, защото се страхувах. Едва търпях женските му истории. Но поне така ме оставяше на мира. Но той беше абсолютен грубиян. Човек никога не знаеше кога ще го прихване нещо. Ту вечерята не била добра, ту колата не палела… Ако беше само за мен, щях да се примиря, но когато започна да тормози Джейми… Аз му казах да си върви и тъй като не искаше, му опаковах целия багаж, изнесох го отвън и смених ключалките. Но даже и тогава трябваше да извадя съдебно решение, за да спре да ни тормози.

— Той има ли достъп до момчето?

— Не. — На устните й се появи суров, тъжен и все пак доволен израз. — Той пусна молба, но аз я блокирах. Борех се. Не бих му се доверила, защото не умее да владее юмруците си.

— А знаете ли дали в момента има… връзка с някого?

— Би трябвало. Дейвид не изкарва много без жена. Същински сексуален маниак е.

Когато тя изрече това, Барнаби си спомни първия път, когато го видя — той седеше близо до Катрин Лейси в кухнята на Тай Хаус. Тогава не се бе доверил на първото си впечатление. Прекалено много напомняше романите на Д. X. Лорънс19. И от онези прекрасни, макар и не особено ясни черно-бели филми от детството му: „Двойна компенсация“, „Пощальонът винаги звъни два пъти“. Имаше си всичко: красивата булка, неподходящият съпруг, сластолюбивият жребец. Толкова очевидно, такова клише. И все пак, все пак… Колко често очевидното се оказва истина?

Барнаби не виждаше смисъл да се преструва, че е разпознал признаци на вина, когато двойката усети присъствието му и се раздели. Уайтли изглеждаше потиснат и раздразнителен, Катрин — просто заинтригувана и загрижена. Момичето излъчваше студенина — в красотата й имаше някаква чистота, граничеща с липса на сексуалност. Не му беше трудно да си представи как тя предлага тялото си на неговия законен собственик, след като връзката е официално скрепена — не задължително от любов, а по-скоро от някаква умерено силна любяща привързаност. Още по-трудно бе да си я представи човек отнесена от страст — и то от страст толкова силна, че да си струва рискуването на едно златно бъдеще.

Дейвид Уайтли бе нещо друго — аморален, егоистичен, а както се разбра, и жесток. На Барнаби не му беше много трудно да си го представи в ролята на убиец. Но интересното в смъртта на мис Симпсън бе, че не бе използвана сила, а лукавство. Освен това образът на управителя на фермата не се връзваше с характера на човек, на когото би му хрумнало да подчертава нещо в „Юлий Цезар“, а и той никога не би могъл с тези мускулести ръце и крака да се промъкне през прозорчето на избата. И най-главното — той не би извършил убийство, за да спаси нечия друга глава, освен своята.

Барнаби механично завъртя колелото на въртящия се бележник в друга посока. Не можеше да избегне сравнението с руска рулетка. Пет завъртания не водеха доникъде. Шестото би могло да ти пръсне мозъка. Той изпи до дъно кафето си, доволен, че не е видял нищо, наподобяващо живо същество в дъното на чашата, а само нормалната тъмна утайка. И тогава телефонът иззвъня.

Полицайката Брайърли каза:

— На телефона е някоя си мисис Суини, сър. Желае да разговаря с някой, отговарящ за разследването на случая с мис Симпсън.

— Свържи ме с нея.

— Обажда се мисис Суини от „Блек Бой“. С кого говоря?

— Главен инспектор Барнаби.

— Да не би да сте онзи господин, който си поръча половин халба бира и сандвич със сирене?

— Точно така.

— Ами струва ми се, че трябва да наминете насам. Нещо много любопитно става у семейство Рейнбърд.

— Какво?

Гласът, който обикновено звучеше безизразно и мрачно, сега с положителност трептеше от вълнение.

— Не знам точно… Сякаш някой пее, само че не съм чувала такова пеене… а по-скоро виене, наистина. И това продължава от доста време.

По-късно Барнаби си спомняше много отчетливо този момент. Когато затвори телефона, го изпълни категоричното усещане, че машината на случая, която почти бе спряла, задръстена от алибита, недоказани и недоказуеми показания, а от страна на най-малко двама души и очевидно желание за измама, сега отново се задвижи. Макар че все още не мажеше да знае с каква скорост ще набере сила тази машина или дали нечия ръка, засега неизвестна, няма да се опита да вкара клин в колелата с най-ужасяващи последици.

Сигурно поне петдесет човека стояха пред входната врата на „Транкилада“. Щом Трой спря двигателя, двамата с Барнаби чуха звуците. Ужасно, пронизително опяване. Мисис Суини излезе от тълпата и се затича да ги посрещне.

— Откакто разговарях с вас, натисках звънеца няколко пъти, но никой не излиза. Чувствах, че трябва да направя нещо.

Двамата мъже тръгнаха по пътеката. Никой не се опита да ги последва. Това само по себе си подчертаваше усещането за ужас, което се просмукваше в неподвижния горещ въздух. „Обикновено — разсъждаваше Барнаби — човек едва успява да ги удържи“. Той и Трой застанаха точно пред вратата. Погребалният вой продължи. Барнаби се учуди как нещо привидно толкова неемоционално би могло да има такъв ефект върху душата на слушателя. Пеенето спря и пак започна с нечовешка отмереност, все едно че иглата беше поставена отново върху грамофонната плоча. След като тропанията му с чукчето отново се оказаха безрезултатни, Барнаби се наведе и извика през отвора на пощенската кутия:

— Мистър Рейнбърд… отворете тази врата!

Воплите се повишиха с един-два тона и почти заприличаха на писък, после внезапно спряха. Изведнъж тълпата замря. Барнаби отново потропа. Ударите отекнаха като изстрели из тихата улица.

— Да пробвам ли да отворя вратата, сър? — Трой бе превъзбуден. Погледът му шареше неотлъчно от хората, застинали край портата към Барнаби и къщата, а после обратно, като по този начин подчертаваше важността на своята позиция.

— По-бързо ще е през прозореца. Първо опитай да намериш някой отворен.

Когато Трой се затича към страничната част на къщата, Барнаби пак погледна тълпата. Те инстинктивно се бяха скупчили близо един до друг. Късите им и тумбести сенки падаха върху топлия паваж. Една жена беше с малко дете на ръце. Докато Барнаби ги гледаше, тя обърна детето към гърдите си, с гръб към бунгалото. Керамичният щъркел се бе втренчил безразлично в тях.

Барнаби се обърна отново към вратата и за първи път забеляза малка купчина гъби на стъпалото. Какво ли толкова задържаше Трой? Забави се достатъчно, за да се изкачи и слезе от половин дузина прозорци. Главният инспектор тъкмо щеше пак да вдигне юмрука си, когато чу изщракване на резето и вратата се отвори. На прага застана Трой с поглед на сомнамбул. Нищо не каза — просто се дръпна встрани, за да влезе шефът му. Когато влезе вътре, Барнаби усети как кожата му настръхва, сякаш някой бе му хвърлил върху лицето ледена мрежа.

Прекоси антрето, мина покрай един червен телефон, провесен на шнура, покрай стени и врати, нашарени с алени ивици, като оглеждаше всяка от стаите по пътя си и откриваше, че са празни. Търсеше източника на една тишина, по-ужасяваща от всички звуци. Откри го в дневната.

За миг се закова на прага и усети, че му се повдига от ужас. Навсякъде имаше кръв. На пода, по стените, по мебелите и завесите. Но най-много по Денис Рейнбърд. Сякаш се бе къпал в кръв. Лицето му блещукаше с червени следи от пръсти като индиански воин. Червенина бе сплъстила косата му и бе обвила като ръкавици ръцете му. Носеше червена прогизнала вратовръзка и риза с червени цветя. Коленете и обувките му бяха червени. Червени сълзи се стичаха по бузите му.

Барнаби се върна в антрето.

— Я не подпирай стените! Хващай телефона и задействай нещата.

Когато Дюй се насочи със сомнамбулна походка през коридора, Барнаби извика:

— Не този телефон, глупак такъв! Използвай нашия в колата. И не отваряй пак тази врата с голи ръце. Човек ще си помисли, че си в полицията от пет минути, а не от пет години.

— Извинявайте… — Трой извади носна кърпичка.

Барнаби се върна в дневната. Проправи си път към двете фигури в средата на стаята, като внимателно пристъпваше по онези неизцапани части от килима, които успяваше да открие. Как маже от един човек да изтече толкова много кръв? Нямаше ли нещо театрално в тази сцена? Приличаше на работа на някой твърде ентусиазиран млад сценичен мениджър, хвърлял цели кофи червена боя, за да подготви обстановката за най-мрачната пиеса на ужаса. Най-странното бе, че въпреки стоварилата се върху него абсолютна неспособност на сетивата да възприемат този кошмар, Барнаби усети завръщането на някакъв спомен. Déjŕ vu20. Но как бе възможно? Ако бе преживял в миналото си нещо, дери и бледо наподобяващо тази страховита сцена, излязла сякаш от дълбините на ада, разбира се, че не би го забравил, нали?

— Мистър Рейнбърд?…

Той се наведе и видя, с нов прилив на гадене, че само прегънатата ръка на Денис Рейнбърд придържа главата на майка му към раменете й. Гърлото й беше толкова дълбоко прерязано, че се виждаше синкавобялата жила на разсечената й трахея. Дълбоки разрези браздяха лицето, врата и ръцете й, а роклята й бе дивашки разцепена.

Стаята бе в адски безпорядък: разхвърляни снимки и картини, възглавнички и украшения по пода, две преобърнати маси, телевизорът бе счупен. Сиви парчета стъкло бяха разтрошени по килима.

Барнаби отново каза:

— Мистър Рейнбърд.

Докосна го леко. Това движение изглежда задейства някакъв скрит механизъм и той започна тихичко да си тананика. Усмихваше се с лъчезарната широка усмивка на луд. Със суровото подобие на блаженство, което се ражда по лицата на оцелелите от земетресение или на родители, застанали пред горящата си къща. Денис Рейнбърд беше олицетворение на смазваща мъка и отчаяние.

Изминаха почти двадесет минути, след това се чу:

— Мили Боже…

Барнаби се изправи. На прага стоеше Джордж Булард. Държеше малко черно куфарче и се оглеждаше втрещен.

— Какво става, по дяволите?

— Внимавай къде стъпваш.

Погледът на доктора се спря за момент върху двете фигури — лицето му изразяваше смесица от съжаление и отвращение. После много предпазливо тръгна към средата на стаята. Приклекна и отвори чантата си. Барнаби го гледаше как срязва коравия яркочервен маншет на ризата на Денис Рейнбърд и хваща крехката му китка.

— От колко време е така?

— Тук сме от кажи-речи половин час. Към това трябва да добавим поне още половин час. Обади ли се за линейка, преди да дойдеш?

— Ъхъ. — Докторът светна в зениците на Денис. Те не реагираха дори и с примигване. — Трябва да е тук всеки момент.

— Жизненоважно е да говоря с него…

— За бога, Том, бъди разумен! Човекът е в шок.

— И сам го виждам. Не може ли да му дадеш нещо?

— Не. — Джордж Булард се изправи — Добре се е подредил, няма що.

— Каква е продължителността на такива състояния?

— Ден. Месец. Шест месеца. Няма начин да се разбере.

— Само това ми липсва.

— Съжалявам.

През дантелените пердета Барнаби видя, че линейката пристига, следвана от три полицейски коли. От тълпата се разнесе развълнуван шепот. Санитарите от линейката, може би привикнали към подобни касапници и с многогодишен стаж в изстъргването на хора от автомагистрали, изглеждаха по-малко шокирани от случилото се в „Транкилада“ както от Барнаби, така и от доктор Булард. Докато единият разговаряше с доктора, другият се опитваше да отдели Денис от майка му. Той подръпна лекичко китката на младия мъж, ала пръстите му се бяха впили в дясното рамо и лявата й ръка толкова силно, сякаш се бореше за живота си, провиснал над някоя урва. Мъжът търпеливо разтвори пръстите му един по един и откачи палеца. Главата на мисис Рейнбърд се търкулна назад, закрепена за врата само с помощта на тънка кожичка. Торсът се прекатури и се плъзна по килима. Напевът на Денис внезапно затихна, после спря.

— Мислите ли, че може да ходи?

— Нека да опитаме. Хайде, изправи се, миличък.

Денис стана бавно. Едва се държеше на краката си, но продължаваше да се усмихва. Лицето му, което и без това си беше бледо, сега бе като на албинос поради пълната липса на цвят.

— Да го поизчистим ли малко?

— Съжалявам — намеси се Барнаби, — нищо не бива да се пипа.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Тримата излязоха от стаята. Денис се бе отпуснал доверчиво между двамата санитари като малко дете. Барнаби ги последва навън. Тълпата, чиито дори най-буйни очаквания бяха повече от оправдани, изигра перфектно ролята си — разнесоха се шумни ахкания и викове. Една жена възкликна:

— И като си помисля, че без малко да седна да гледам новините в шест!

— Можете ли да опаковате всички му дрехи? — обърна се Барнаби към санитарите. — Ще изпратя някой да ги вземе.

— Няма проблеми.

Главният инспектор се върна в дневната на Транкилада и завари доктора да се опитва да смъкне роклята на трупа, докато тръскаше един термометър.

— Какво мислиш?

— Ами… според мен е минал час… най-много час и половина. — Събра разрязаните половини на роклята й и добави: — Той сигурно е получил внезапен пристъп на пълно умопомрачение.

— Трябва да изпратя някого в болницата. Не искам Денис Рейнбърд да остава сам.

— Добре, Том, ти най-добре си знаеш. Но мога да те уверя, че това момче дълго няма да е в състояние нито да избяга, нито да си причини само нещо.

— Не се притеснявам, че може да си навреди. — Чу как екипът по разследване на местопрестъплението влезе в антрето на къщата. — Но може да се изпусне да каже нещо, което да ни помогне. Може дори да е видял нещо. Очевидно се е прибрал доста скоро след случилото се.

— Искаш да кажеш?… А-а, ясно. Изглежда си правя погрешни заключения. Както и да е — Денис или не — който го е направил, сто на сто е бил направо превъртял.

— Той ли?

— Ами — смръщи се докторът, — винаги е така, нали? Само мъж би могъл да извърши нещо от този род.

— Не смяташ ли, че една жена ще има физическата възможност?

— Физическа, да… предполагам… ако е разярена. Психически и емоционално… това е нещо друго. Жената, която може да го направи, трябва да е много особен тип.

Барнаби се ухили.

— Ах ти, Джордж, стар шовинист такъв!

— И дъщеря ми постоянно ми го повтаря. Както и да е. — Той се изправи, за да направи място на фотографа. — Предполагам, че убийците по принцип са особени хора.

— Невинаги. Де да беше така! Залавянето им щеше да е къде-къде по-лесно.

— Там ли е било открито тялото, сър? — попита фотографът.

— Мисля, че да — каза Булард.

Барнаби се съгласи с него и допълни:

— Мисля, че само я е повдигнал и я е хванал. Изобщо не смятам, че я е влачил. Тук има най-много кръв.

Доктор Булард пак огледа стаята и поклати глава.

— Кой би повярвал, че човек има четири литра и половина кръв?! При това в тялото й е останала още.

Барнаби погледна яките крака на мисис Рейнбърд, които изглеждаха така подпухнали и жизнени, както преди два-три дни, когато бе разговарял с нея. Бяха боси. Единият позлатен пантоф, украсен с бели щраусови пера, лежеше, като по чудо неизцапан, в огнището. Другият не се виждаше.

Стаята започна да се пълни. Барнаби излезе в антрето, радостен да избяга от наситената остра миризма и се обърна към старшия полицай на екипа по разследване на местопрестъпленията:

— Тук ще се прави ли разпределение на площта?

— За всичко е помислено. Хората ще дойдат след час. Отбих се и в техническата служба… за да ви заснемат всичко на видео.

Барнаби кимна и се озърна за Трой. На тротоара двама полицаи слагаха жълтата лента и тълпата, достигнала вече чудовищни размери, бе изтиквана на известно разстояние от входа. Въпреки появяването на Денис Рейнбърд, гледка достатъчно страховита, за да задоволи и най-вампирските очаквания, на места се чуваха недоволни мърморения при това пренареждане на силите. Трой, чийто нормален цвят на лицето се бе възвърнал, идваше откъм пътечката, обикаляща къщата.

— Къде, по дяволите, беше?

— Просто проверявах отзад, сър. Открих нещо малко необичайно.

— Много добре знаеш, че не трябва да тъпчеш с крака из местопрестъплението, сержант.

— Не съм тъпкал… вървях по циментовата пътека. Елате да погледнете.

Той поведе Барнаби към един малък кедров навес на няколко крачки от белведера. В този район пътечката и близкото до нея стъпало бяха мокри. Барнаби затърси капещ кран или повреден маркуч, но не откри такива.

— Исках да кажа… не е валяло от няколко дни, нали, сър?

— Така е.

Главният инспектор се вгледа през прозореца. На пода до косачката имаше огромна локва вода. Не се виждаха никакви съдове, от които би могло да има теч. Добре тогава, всички постройки извън къщата ще бъдат проверени. На този етап е безсмислено да се губи време в безполезни догадки. Трой изглеждаше самодоволен и се надяваше да го похвалят — като кученце, което успешно е върнало пръчката. Беше много изнервящо.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита нелюбезно Барнаби.

— Аз ли? — Сержантът го погледна първо с празен поглед, а след това отвърна притеснено: — Добре съм.

Задната градина завършваше с двоен плет от глог със зелена портичка в средата. Зад плета имаше тясна пътечка, заградена от плътна плетеница от диви шипки, лешници и девесил. Пътеката и последните няколко метра от градината можеха да се видят и от прозорците на горния етаж на номер седем, „Бърнам Кресънт“ — стъклени очи с пердета от мръсна дантела. Мисис Рейнбърд едва ли е била доволна от този факт. Барнаби чу шум от приближаващи се стъпки и мина през вратичката.

— Добър ден, мистър Лейси.

— Опа! — Майкъл Лейси се закова на място и ги изгледа. — Ето ги и копоите на дружелюбното ни селце! Изскачаме иззад оградата, за да стряскаме невинните минувачи, а?

— Бихте ли ми казал къде отивате?

— Оттук е по-пряко за „Блек Бой“. Това, доколкото ми е известно, все още не се заклеймява като престъпление.

— Не е ли малко рано?

— Ако тропнеш по кепенците, веднага ще ти изкара бутилка или кана.

И преди Барнаби да може да му отвърне, той набързо се измъкна.

— Не му вярвам — измърмори Трой. — Даже не ни попита защо сме тук. Може ли така, след като половината село се е събрало пред къщата. Как е възможна подобна беззаинтересованосг?

— Незаинтересованост. Няма откъде да знае за тълпата, ако идва право от Холи Котидж през гората и по „Чърч Лейн“.

— И все пак защо се измъкна така? — Трой стисна устни, преди да добави: — Обикновено убиецът се връща на местопрестъплението.

— Невинаги, сержант — отвърна главният инспектор. — Най-малкото при престъпления, незасягащи дома на убиеца. Опитът ти бе трябвало вече да те е научил.

— Но те са свързани, нали, сър? — продължи Трой. — Двата смъртни случая?

— О, да.

Двамата мъже се върнаха на циментовата пътека. През френските прозорци дневната се виждаше отлично. Тя изглеждаше претъпкана с хора, които на пръв поглед се въртяха безцелно. Ала Барнаби знаеше, че всъщност в момента правят описа и анализите. Днес дирите бяха пресни. Щяха да доведат до разкрития. Никой не убива, без да вземе нещо (обикновено неволно) от сцената на местопрестъплението. Или без да остави нещо.

Той се отправи към кухненската врата, спря пред нея, обърна се и огледа пътеката, по която бе дошъл. Няма нищо по-показателно за разкриване личността на един човек от неговата градина. Дори и сънищата не носят такова откровение. Класическата, проста хармония на мис Симпсън; хаотичното изобилие на мис Белрингър; докато тук… Той погледна показната оформеност на храстите, полянката, зелена като сукно на билярдна маса, езерцето с циментово ангелче, което пишкаше върху една пластмасова лилия. Тук цареше показна вулгарност в най-буквалния смисъл на думата.

Влезе в антрето. Чифт черни половинки се появиха точно над главата му и заслизаха по чамовите стълби откъм тавана, следвани от панталони от туид, риза с къс ръкав и брадясало, разгорещено лице.

— Свършихте ли горе? — попита Барнаби.

— Да. Има много отпечатъци. Макар че очевидно са от един и същи човек. Скоро ще разберем.

Барнаби се изкачи по стълбите. Стъпалата бяха около десет-дванадесет, широки и със солидна основа, съвсем различни от капризните алуминиеви фантазии, от които се пада толкова лесно. Входът бе разширен, без съмнение за удобство на мисис Рейнбърд, а от двете му страни имаше перила, вдигнати на около метър от пода Барнаби се качи нагоре и Трой го последва.

Таванското помещение беше много голямо. Гредите не бяха боядисани, стените — бели; подът бе покрит с вълнен килим с цвят на овесена каша. От двете страни имаше по един кръгъл прозорец. Точно под всеки от тях стоеше обикновен дървен стол с подложка, на която имаше тетрадка и химикалка. На седалката на единия лежеше превъзходен бинокъл „Цайс“. Имаше два големи сиви шкафа за книги и това бе всичко. Барнаби, който очакваше или обичайния куп вехтории, или просташки претъпкана барокова стая за почивка, се огледа леко изненадан. Взе бинокъла и погледна към улицата.

Пред него изскочи лице от тълпата, което се виждаше с поразително малки подробности. Широки пори, косми по носа, розови пластмасови ролки, венчелистчетата на цветята по един шал. Той фокусира обектива и пред него се разкри по-обширна гледка. Дворчето пред „Блек Бой“ сега бе претъпкано. С всяка измината минута спираха все повече коли. Сякаш всичко живо се бе събрало там. Гледката не беше от приятните.

— Изпразни тези шкафове, сержант. Започвай да сваляш долу вещите.

Той остави бинокъла и прелисти една от тетрадките, като произволно избра една дата. Прочете следното:

Барнаби затвори тетрадката. Всекидневното занимание на мисис Рейнбърд не го изненада. Той никога не подценяваше онова, неизмеримо задоволство, което изпитват някои хора, когато знаят за всички дела на съседите си. Пламенният интерес към чуждите работи му се струваше чисто човешка характеристика — не чак дотолкова укорителна, за да се нарече недостатък, още по-малко пък грях. Ако той самият не се занимаваше постоянно с поведението на другите хора, не би вършил добре работата си. Видя как Трой се смъква през отвора на тавана, издърпвайки куп папки с писма след себе си.

Не. Онова, от което се интересуваше Барнаби, не бе разкритието, че мисис Рейнбърд е наблюдавала човешки създания вместо птици; по-важното бе какво е правела тя с така получените знания. „Стаята изглежда доста пуста, почти безкомпромисно функционална“, помисли си той, докато събираше останалите папки, тетрадките и се приготви да последва Трой. На долния етаж цареше атмосфера на пищна разточителност, но това място бе нещо друго. Барнаби се огледа за последен път и разбра — това място приличаше ни повече, ни по-малко на работна канцелария.

Четвърта глава

Подвижната станция тъкмо беше пристигнала и предизвика доста вълнение. Товарният камион се оттегли. Хидравличната машинария забръмча, към земята се спуснаха четири крака, бронята бе поставена на място. Един мъж от тълпата извика:

— Супер… и библиотеката дойде. Донесохте ли си книгите?

Последва силен смях. Една жена каза:

— Роби — бягай вкъщи и кажи на майка си, че кацнаха марсианци.

Инсталираха генератор и кабели, свързаха линия с пощата.

Щом Барнаби се приближи до тротоара, бе сгащен от белия тренчкот, този път завършващ с мека шапка, от „Костън Ехо“.

— Господин главен инспектор, ще направите ли изявление за пресата?

— Засега — не.

— Обществеността има право да знае. — Мили Боже! Диалог от американски филм! — Вярно ли е, че е било извършено изключително ужасяващо убийство?

— Докладвано е за съмнителна смърт, да.

— Хайде де, зарежете това, инспекторе. Какво записахте в докладите?

— Моля… О, моля ви!… — Едно момиче с касетофон застана точно пред него. — Вие ли отговаряте за случая? — Едва дишаше и бе толкова въодушевена, сякаш отиваше на купон. — Местното радио — добави тя, набутвайки безжичен микрофон под носа му. — Ако сега ми кажете нещо, то ще е главното събитие на новините в седем.

— Голяма работа — измънка Трой.

— Вече определен ли е служител за връзки с обществеността по делото? — изкрещя един репортер, който се набута пред момичето.

— Не. Оставете ни на мира — каза Барнаби, разбута ги и отмина.

— Но, инспекторе…

Докато Барнаби се отдалечаваше, чу как един човек от селото (онзи, който се бе пошегувал за библиотеката) се възползва от редкия шанс да се прочуе.

— Ох, беше ужасно! Ужасно! — изкрещя той към микрофона. — Синът го е направил… излезе целият в кръв. Отведоха го в една линейка. Смятат, че има мозъчно разстройство. Той е обратен, нали разбирате… на такива като него се случва…

— Но кой е бил убит? — попита момичето.

— Ами… очевидно майка му, нали така? — Той се огледа сияещо. — Снимат ли ме с камера?

Барнаби подреди внимателно папките в багажника и го заключи.

— Бързо надушват работите — отбеляза Трой.

— Да, винаги има по някой кореспондент от селото за местната жълта преса. Пишат за Женския институт и изложенията на цветя. Не съм изненадан, че са се свързали с медиите.

Тръгна забързано надолу по „Чърч Лейн“. Трой едва успяваше да го стигне.

Когато стигнаха дървения пътепоказател на пътя към Геслър Тай, Трой попита:

— Веднага ли смятате да сгащите заподозрените, сър?

Барнаби не отговори. Дишаше бързо, лицето му бе зачервено, устните — стиснати. Вчерашният ден бе толкова безинтересен и скучен, а ето че сега, с убийството на мисис Рейнбърд, случаят придобиваше нов живот, богат на свежи прозрения и възможности. И въпреки че все още не можеше да види лицето на убиеца, дирите му ставаха все по-отчетливи и подсказваха, че не е много далеч. Барнаби усещаше, че плячката му вече не подтичва радостно, присмивайки му се през рамо, а пълзи по собствените си стъпки, мята се безпомощно и чувства как разстоянието помежду им намалява безмилостно.

Преди години, когато приятното въодушевление на този отключващ момент по всеки случай го заливаше постепенно или пък го връхлиташе внезапно, Барнаби ставаше изключително потиснат и нещастен. Бе чувствал тази своя роля — ловец на хора — като основна. Известно време се опитваше да работи по-хладнокръвно. Преструваше се, че този прилив на вълнение, когато примката се затяга, всъщност не съществува. Или ако го има, то това не е нищо срамно. Когато този му начин на работа се провали, той премина през период от няколко години, в който игра ролята на безразличен, като пренебрегваше или разярено отричаше предишната си интуитивност. Плячката е измет. Престъпниците разбират само от едно. Отпуснеш ли им и сантиметър, ще ти прережат гърлото. Затова трябва да си наясно с тях.

Постепенно го повишаваха. Вършеше добра работа. Трима от заловените през този период отидоха на бесилото. Оказваше му се много уважение, най-често от хора, които ненавиждаше. Но както тази черупка от презрение и омраза към престъпника се втвърдяваше около него, така и необяснимо растеше самоненавистта му, докато накрая дойде денят, когато почувства, че е по-добре да умре, отколкото да бъде човека, в който бавно се превръщаше.

Беше отишъл при Джордж Булард с неясни оплаквания като стрес и главоболие и тогава, без да задават много въпроси, му дадоха един месец отпуск. Прекара времето си в градинарство, рисуване с акварели, разговори с Джойс. В края на месеца бе наясно, че не съществува друга работа, която иска да върши и че черупката е непоправимо счупена.

И така, върна се и продължи: отначало неуверено (макар и никога некомпетентно) и осъзна, че липсата на бързи и крайни мнения по злободневни въпроси го прави скучен в очите на някои негови бивши колеги, които обикновено имаха излишък и от двете. По това време прекалено силно реагираше срещу предишната си суровост, ненавиждаше необходимостта от порицание и дисциплина. Сбъркаха това със слабост. Той постепенно поправи това погрешно схващане. И сега вървеше по прашна пътечка в провинцията, като правеше, в известен смисъл, пълен кръг. Полицай, който нито се гордееше, нито се срамуваше от работата си, навлязъл в последната фаза на своята кариера и на едно преследване на убийци, който се чувства развълнуван от това и приема вълнението като обикновен житейски факт. Като част от съдбата си. Трой докосна ръката му.

Бяха на половината път по прашната пътечка, водеща към Холи Котидж. Барнаби спря и се ослуша. Някой крещеше. Думите бяха пропити с гняв и не се чуваха ясно. Двамата се придвижиха тихо напред и се скриха зад високата ограда, откъдето продължиха до отвора за преминаване на коли. Приближиха къщата под сенките на дърветата. Един прозоречна приземния етаж беше широко отворен. И думите вече се чуваха ясно:

— Но ти трябва да дойдеш, Майкъл… Трябва!…

— Не ми казвай, че трябва. Не бива да искаш от мен да присъствам с карамфил под носа и двойка проклети сватбени свещи, да те гледам как се продаваш на човека, предложил най-високата цена.

— Не е така. Не е честно да мислиш така. Аз наистина го харесвам. И защо не? Та той се грижи за нас вече толкова години.

— Никога не бях чувал толкова сантиментални глупости, събрани на куп. Иде ми да повърна. Сигурно си хвърлила доста прах в очите на бедното копеле.

— Това е лъжа! Той е наясно с всичко… не съм се преструвала за нещо, което не чувствам. Ще бъда добра съпруга.

— Господи! На твоята възраст — и обвързана с някакъв си нещастен инвалид!

— Ти просто не можеш да разбереш! За тебе е различно. Теб те интересува само работата. Винаги само това те е интересувало. Щом си в състояние да рисуваш — останалият свят спира да съществува. Но аз не съм такава. Не ме бива много в нищо конкретно. Не съм обучена за нищо. Нямам пари — дори нямаше да имам и дом, ако не беше Хенри. За Бога, Майкъл, какво толкова лошо има човек да иска сигурност…

— Ние си имаме сигурност. Той никога не би ни изпъдил. Толкова е влюбен в теб, че можеш с години да го въртиш на пръста си.

— Но аз не искам да живея в това влажно, мрачно място. Мразя го.

— Е, поне не се продаваш евтино. Тай Хаус и пет хиляди акра. Чудя се защо не тръгнеш по улиците и не заработиш нещо?

Чу се шум като от схватка. Майкъл Лейси извика:

— Проклета кучка!

Катрин изпищя. Барнаби придърпа сержанта зад китка лиственици. След секунди Катрин Лейси излетя покрай тях с разкривено лице; издаваше приглушени, задавени звуци и изчезна по пътечката към „Чърч Лейн“. Вратата на къщата се тресна и за момент Майкъл остана на входа, като се оглеждаше нерешително. После се обърна и закрачи към гората зад къщата, като яростно срита един паднал клон от пътя си.

Когато той изчезна от погледа им, Барнаби се приближи до къщата, отвори предната врата и се промъкна вътре. Трой, който едва скри изненадата си, го последва. „Ако аз бях предложил подобно нещо“, помисли си той, „щях да бъда порядъчно смъмрен.“

Стояха в преддверието; влагата и хладът се просмукваха в костите им. Напълно естествено изглеждаше тези стени да са били свидетели на горчиви думи, сълзи и мъка. Барнаби чувстваше, че всяко щастие, случайно затворено в подобна обстановка, не би имало шанса да се развие и процъфти, а като орловите нокти до входа би се задавило и задушило от силата на отчаянието. Той се запъти към кухнята. Не бе особено привлекателно помещение. Уредите бяха евтини и изглеждаха износени. Няколко черги бяха застлани направо върху студения и неравен тухлен под. Половин консерва спагети и нескопосано отрязана дебела филия хляб лежаха на дървената маса, заедно с висока чаша, канче за чай и половин бутилка мляко, вече пресечено. Навсякъде имаше мухи.

Стаята до кухнята срещу предния вход на къщата имаше тръстикова рогозка, маса, четири стола, лавица с книги, канапе за двама и телефон. Втората стая на приземния етаж беше заключена.

— Там рисуваше, когато дойдохме, нали?

— Да.

Барнаби се опита да я отвори, после се отказа.

— Нищо не можем да направим без заповед. Вече достатъчно нарушихме правилата.

„Напълно е прав“, помисли си Трой и последва шефа си по незастланите стълби. Не можеше да разбере защо изобщо обикалят из къщата. Та нали целта на идването беше да се провери алибито на Лейси за този следобед?

— Колкото повече знаеш за един заподозрян, сержант, толкова повече козове държиш. А това включва и опознаване на жилището му.

Трой примига притеснено, стреснат от телепатичната връзка. Нещата се развиваха доста тревожно. Ако човек не може да нарече своите си мисли свои, има опасност да си остане сержант цял живот.

Имаше три спални. В най-малката се виждаше единично легло, гардероб и шкаф с чекмеджета. Леглото беше оправено и изпънато перфектно, като болнично легло. На възглавницата имаше една прилежно сгъната нощница. Гардеробът бе почти празен и по шкафа имаше тънък слой прах. Китка диви цветя в буркан излъчваха лек аромат. Барнаби отново си спомни стръкчетата орлови нокти, които се бореха за живот в копривата.

Съседната стая бе доста по-голяма, празна, само с едно малко старомодно легло, два плетени стола и градинска маса.

— Сигурно тук е спяла бавачката — предположи Трой.

Третата стая, най-голямата от трите, явно принадлежеше на Майкъл Лейси. Леглото не бе оправено, чаршафите бяха омотани, една от възглавниците — на пода. На една мръсна маса до леглото имаше сиво, вкиснало кафе, до него екземпляр от „Животът на художниците“ на Базари и пакет „Житан“. Усещаше се остра миризма на цигари, примесена с мирис на застояла пот. Единственият стол бе украсен с една риза и чифт мръсни боксерки. Сержант Трой, „изрядно чист всеки ден“, както го хвалеше съпругата му в местната пералня, вирна нос и подсмръкна.

— Малко е немарлив — каза той, когато пак слязоха в антрето. — Оставя вратата отключена.

— Не съм сигурен — отвърна Барнаби, леко открехна външната врата и се огледа внимателно, преди да излезе. — Единствената стая, в която може би има нещо за крадене, е здраво залостена.

— Великите произведения на изкуството ли? — изхили се подигравателно Трой, докато вървяха към живия плет.

— Мислех си за самите платна — те са страшно скъпи. Боите също. Но, разбира се, може да прави и като Кийтинг.

— Като кого, сър?

— Том Кийтинг. Много добър фалшификатор.

— Е, каквото и да прави, явно няма голям успех. Виждал съм семейства на социални помощи, които живеят по-добре. Даже няма телевизор.

— А от това по-ниско човек не може да падне.

Трой погледна подозрително главния инспектор, ала изражението на Барнаби си остана невъзмутимо. Когато стигнаха кръстопътя на „Чърч Лейн“ и „Улицата“ видяха, че пристигат още полицейски коли. Тълпата, сега значително набъбнала поради завръщането на местната работна сила, бе настойчиво умолявана да се отдръпне или да се прибере у дома си. Барнаби се зачуди колко ли време ще бъде необходимо за столичните вестници да научат историята. Появата на двамата мъже предизвика шепот от догадки — шепот, който се превърна във високо жужене, когато Барнаби и Трой завиха към къщата на Леситър. Фактът, че всеки от селото скоро ще бъде разпитан — нещо, което селяните добре осъзнаваха — в случая като че ли нямаше никакво значение. Полицията отиваше точно при семейство Леситър. Леситър, които по някакъв начин, макар и засега неизвестен, бяха очевидно свързани с престъплението.

Когато Барнаби отново застана под розата „Мадам льо Култр“ и погледна през прозореца, той пак видя Барбара Леситър. Този път тя обаче не изглеждаше изплашена и разбита, а бе заела бойна стойка. Лицето й не се виждаше — само силно изпънатите рамене и ръцете с яростно стиснати юмруци. Чу Леситър да вика:

— Снощи в леглото пя друга песен.

— Това беше снощи!

Тя тръсна глава, когато изкрещя отговора си. И Барнаби зърна напрегнатия й, ядосан профил.

Трой повдигна жълтеникавочервените си вежди и измърмори:

— Лошо, много лошо.

После натисна звънеца.

Влизането в дневната бе като навлизане в бойно поле. Мирисът на последните два залпа висеше неподвижен и трептящ в задушната атмосфера. Барнаби им даде секунда, за да се увери, че и двамата са чули за смъртта на мисис Рейнбърд.

— Ужасна работа, ужасна! — викна Леситър. — Разбрах, че главата е разсечена от брадва. Предполагам, че е получил някакъв пристъп… Денис имам предвид. Поне — добави той с презрително свиване на устните, — този път никой не може да ме обвини в погрешно издаден смъртен акт.

И двамата Леситър погледнаха с интерес полицаите, без съмнение радостни, че могат да си поемат дъх. Докторът обаче не успя да си почине дълго. Барнаби го попита къде е бил между три и пет следобеда.

— Кой, аз ли? — Той се опули насреща им, а руменият му тен се превърна в червено-кафяв. — Какво, за Бога, има общо с мен всичко това?

— Всички ги разпитват, когато има убийство, скъпи. — Барнаби се зарадва, че никой досега не го бе наричал „скъпи“ с такъв тон. — Какво ти става, за Бога?

— Нищо. — Той се премести към писалището си. — Много добре, инспекторе. Аз… бях на посещение при един частен пациент. С готовност ще ви запиша името и адреса му. — Надраска нещо, откъсна листчето и се насочи към Барнаби, за да му го подаде, ала съпругата му се втурна напред и го сграбчи от ръката му. — Барбара!

Тя прочете името и го подаде на Барнаби. Изглеждаше спокойна, но очите й заблестяха като натрошени диаманти.

— А вие, мисис Леситър?

— Аз бях в спортния ми клуб в Слау… „Абраксас“, ако искате да проверите. Там хапнах салата, после имах сауна и масаж. Бях там до около три и половина, после обиколих по магазините. Прибрах се в пет и половина.

— Благодаря ви. Мис Леситър у дома ли си е? Бих искал да говоря и с нея.

— Не. Разминахме се в антрето, когато пристигнах: Тъкмо излизаше и изглеждаше доста странно.

— В какъв смисъл?

— Ами, ако беше някоя друга, а не Джуди, тогава бих казала, че е била с любовник.

— Звучи страшно злобно дори и от твоята уста — изпусна се Леситър и веднага съжали, като улови блясъка на задоволство върху лицето на Трой.

— Тя ми отправи възторжена усмивка — между другото за първи път, откакто се нанесох тук — и каза, че отива с колата до Хай Уикъм, за да си купи нова рокля, преди да са затворили магазините. Което също беше странно. Никога не съм забелязвала да проявява и най-малък интерес към дрехи. Което си е съвсем обяснимо, като се има предвид тази нейна фигура — като двоен пудинг с лой.

„Каквото и да има на онова листче хартия, помисли си Трой, то я направи много нагла“. Днес тя не приличаше на мъжката мечта, излязла от страниците на някое списание. Линиите на лицето й под бронзовата пудра изглеждаха още по-дълбоки, очите й — сурови, а косата й толкова нееластична, че изглеждаше напълно изкуствена. Дори и заобленостите й изглеждаха неестествени и груби.

— Някой ще се отбие по-късно, за да разговаря с дъщеря ви, сър — измърмори Барнаби и им пожела приятна вечер.

Вратата зад тях едва се бе затворила, когато Тревър Леситър се обърна към жена си:

— Надявам се не очакваш…

— Ти, мръсна гад!

— Не смей да ми говориш така! Нямаше да съм принуден да ходя по места като „Каза Нова“, ако ми беше истинска жена.

— Можех и да съм ти повече от жена, ако имаше и най-малката представа как да подхождаш към мен. Направо си за окайване!

— Тях поне ги е грижа за мен. Кристъл винаги…

— Грижа ги е за теб ли? Сигурно ти се хилят до припадък зад гърба ти.

— Откъде, по дяволите, знаеш толкова за това място? Изненадан съм, че изобщо си чувала за него.

— Говорят за това в „Амбраксас“, ако толкова искаш да знаеш. Някои от поодъртелите чанти ходят там да се подмладяват.

— Ама не става, нали, Барбара?

— Какво?!

— Подмладяването. Искам да кажа, че точно сега наистина изглеждаш на твоята си възраст. Това беше една от първите лъжи, които ми наговори, нали така? За възрастта си. Господи — днес направо ми се отвориха очите! Имам чувството, че те виждам за първи път.

Барбара се насочи към прозореца, внимателно си избра цигара от сребърната кутия и я запали. После се обърна към него и издуха плътна струя дим.

— Е, това се отнася и до двама ни, съпруже мой — каза тя и разкри зъби в безмилостна усмивка. — Отнася се и до двама ни.

Пета глава

Дейвид Уайтли отвори вратата на къщата си — беше с работните си панталони, риза с петна от пот и държеше водна чаша пълна с уиски. Въведе ги в дневната и изключи гърмящата уредба („Мост над неспокойната вода“ на Саймън и Гарфънкъл). Покани ги да седнат и предложи на Барнаби „малко Джеймсън“. След като предложението му бе отхвърлено, той пресуши чашата и си сипа втора. Ръката му бе твърда като скала. Гласът му беше спокоен и ясен, и въпреки че докато бяха там, изпи и трета чаша, нито движенията на ръцете, нито гласът му се промениха.

— Знаете ли какво се е случило, господин Уайтли?

— Да, спрях с колата и питах един от насъбралите се пред „Блек Бой“. Сборище от вампири.

Барнаби го попита какво е правил следобеда. Уайтли седеше в един дървен люлеещ се стол и се поклащаше напред-назад, докато ги изучаваше. Фигурата му бе несъвместима с това традиционно убежище за старите и немощните. Имаше нещо изключително властно в неговата мъжественост, в светлата му красота и грубоватата сексуална привлекателност. За него най-подходящо би било сравнението с някой езически бог, който опложда и съживява земята.

— Наблюдавах самосвала до към три-три и половина… — каза той, — после закарах един комбайн до Геслър Тай. След два-три дни ще започнем жътвата. Вероятно няма да е в събота — нали ще има сватба. По-скоро в неделя.

— В неделя?

— О, да. Започне ли жътвата, край на почивните дни.

— Вие изобщо познавахте ли мисис Рейнбърд?

— Само съм я виждал. Не общувам много с хората от селото. Ако изобщо… се срещам с някого, то е в кръчмата „Бул“ край пътя към Геслър. Или в Костън.

— Но не по-близо до дома? — деликатно измърмори Барнаби.

— Не. Знам какво сте си помислил онзи ден, инспекторе. Кухнята на Тай Хаус. Но не е така, повярвайте ми. Поне за момента не. Да ви кажа, не мисля, че нашата Кейт е толкова студена, за каквато се представя. Пак ще опитам, когато вече е омъжена и спокойна.

„Този няма нужда да посещава «Каза Нова»“, помисли си Трой, като по изключение си призна, че може да съществува и друга мъжка персона, почти толкова привлекателна за жените, колкото неговата собствена.

Барнаби огледа стаята и забеляза на камината една детска снимка, чието стъкло представляваше мрежа от пукнатини.

— Когато се срещнахме в кухнята, останах с впечатлението, че нещо ви е потиснало — каза той.

— Мен ли? Сигурно се шегувате. Мен нищо не може да ме потисне. — Погледна предизвикателно Барнаби. — Доктор Джеймсън лекува всички болежки. — Вдигна чашата си, но размисли и поне засега се отказа.

„Уайтли е от типа мъже — помисли си главният инспектор, — които използват загубата на детето си, за да предизвикват състрадание в играта с женския пол, но които никога не биха признали бащинската си привързаност пред представител на собствения си пол.“

— А след като закарахте комбайна? — продължи разпита той.

— Отпътувах обратно към Тай Хаус с „Ленд-Роувъра“, взех горкото куче на мис Симпсън и го закарах при ветеринаря. Катрин не искаше той да идва в къщата. Според мен това отдавна трябваше да сме го направили, обаче тя продължаваше да се опитва да го храни. След това…

— Един момент, мистър Уайтли. Бяха ли си мис Лейси и мистър Трейс у дома, когато взехте кучето?

— Да.

— По кое време казахте, че е било това?

— Май някъде към четири и половина-пет. Само зърнах Катрин. Когато влязох, я видях да тича нагоре по стълбите — предполагам да не ме види как го отвеждам. След като оставих кучето, се прибрах тук, сипах си питие и вие се появихте.

— Той притежава и силата, и ръста за такова нещо — каза Трой секунди по-късно, докато пресичаха пътя и се отправяха към Тай Хаус. — А в такова голямо имение като на Трейс кой би могъл да знае къде е той през половината от времето? Всъщност помислих си го, сър… докато го разпитвахме за първото убийство… нали знаете, двойката в гората. — Окуражен от мълчанието на Барнаби, той продължи. — Искам да кажа, какво би го спряло да отдели половин час за едно бързо чукане, когато е на мили разстояние откъдето и да е? Вземете днешния ден… може да е оставил за малко самосвала или да е забутал комбайна в най-близкото поле, вместо да го закара в Геслър Тай, върнал се е в селото и е очистил мисис Рейнбърд. Жалко, че нямаме никаква представа за мотива.

Барнаби, който имаше даже доста добра представа за мотива на убиеца, пристигна за пореден път в оранжево-розовата къща на Трейс. Катрин Лейси отвори вратата. Изглеждаше много бледа и даже и да не бе станал свидетел, на неотдавнашната сцена в Холи Котидж, Барнаби пак щеше да се досети, че скоро е плакала. Ала тъгата не бе сложила отпечатък върху забележителната й красота. Виолетовите й очи изглеждаха много големи, пълни със сълзи. Носеше безупречно бяла ленена рокля и сандали без ток. Погледна ги тъжно и каза:

— Заповядайте, ние сме в кухнята.

Когато главният инспектор влезе, Хенри завъртя количката си и прекоси стаята.

— Какво всъщност се е случило, Барнаби? Не може да е истина, че момчето на Рейнбърд е нападнало майка си?

— Истината е, че мисис Рейнбърд е убита, сър. По особено жесток и отблъскващ начин.

Хенри се обърна слисано към годеницата си.

— Виж, скъпи — гласът й звучеше нежно, но решително, — сега… не можем… просто трябва да изчакаме.

— Катрин смята, че трябва да поотложим венчавката. Нелепо е. Поканили сме сто души. Доставките са уредени. Утре ще разпъваме голямата палатка. Къщата е пълна с подаръци…

— Имах предвид за седмица–две. Докато тази ужасна история се позабрави. А може би дотогава Майкъл ще промени решението си и ще дойде.

— Откога твоят брат… — избухна той. Барнаби си помисли, че за Хенри Трейс не е характерно да признава съществуването на семейни недоразумения, а още по-малко пък да го показва пред съвсем непознати хора. Днес той изглеждаше по-стар. Под очите му имаше кафеникави сенки, изглеждаше разсеян. — Не искам и да чувам за това, Катрин! Изключено! Все пак, това няма нищо общо с нас.

— Мога ли да попитам и двама ви какво правихте днес следобед, мистър Трейс?

— Ние ли? Ами организирахме нещата за събота — отговори Хенри. — Днес не ходих в офиса. Сутринта двамата с Катрин подреждахме сватбените подаръци в голямата трапезария, после обядвахме и накрая решихме къде ще сложим палатката, после Катрин отиде за гъби…

— За гъби ли? — Барнаби си спомни малката купчинка на входа на Транкилада.

— Да. Има някои от онези плоските недалеч от Холи Котидж — каза момичето, — а също и пачи крак. Имат превъзходен вкус. Не като ония ужасии, дето се продават из магазините. Исках да приготвя омлет за вечеря.

— Такива имаше и пред входа на мисис Рейнбърд.

— Да — тъкмо щях да стигна и до това. Последния път, когато я видях…

— Кога беше това?

— Вчера на събранието на Енорийския съвет. Даде ми рецепта за гъби с кетчуп и аншоа и аз й казах, че когато пак събера, ще й донеса няколко. И аз отидох там и почуках, но никой не отвори, и тогава ги оставих на стълбата и си тръгнах. Сега просто не мога да не мисля за това… Може би дори… Но беше толкова тихо… Помислих си, че е излязла, разбирате ли. — Тя повтори думите си, изведнъж гласът й изневери и тя изплака: — Помислих си, че е излязла!

— Кейт — подаде й ръка Хенри.

Тя я стисна и през плач занарежда:

— Всичко се обърква… Точно както ти казах оня ден… Всичко ни се изплъзва.

— Хайде, скъпа, трябва да престанеш. Моля те! Говориш глупости.

Барнаби отиде до масата с гъбите. Взе една и я помириса. Кошницата бе голяма и само наполовина пълна, но все пак в нея имаше доста гъби.

— Сигурно доста време ви е трябвало да съберете толкова много?

— Не чак толкова. Мисля, че някъде около половин час.

— А кога беше това?

— Тръгнах оттук… в колко часа беше, скъпи? Към три и петнадесет и се върнах четиридесет и пет минути по-късно…

— Казвате, че растат близо до Холи Котидж. А случайно да сте се отбивала там?

— Да, влязох в къщата. Мислех, че Майкъл може да… — Спря, улавяйки погледа на Хенри. — Както и да е, беше загуба на време, защото него го нямаше.

— Това преди или след като брахте гъбите ли беше?

— След това.

— С други думи между четири и четири и половина?

— Май да.

Тя не спомена по-късното си посещение и драматичната разправия и тъй като времето на отиването й там нямаше отношение към настоящия разпит, Барнаби също сметна за ненужно да я споменава. Нямаше никакво съмнение, че Хенри няма да го одобри.

— А вие бяхте ли тук, когато мис Лейси се върна?

— Да. Бях със Сам… момчето, което се грижи за поддръжката и помага в градината. Разопаковах розите на Катрин, а той смесваше торф и костно брашно, за да подготви почвата. Направихме си чай. Кейт позвъни в къщата на Филис да провери дали не иска да се присъедини към нас, но тя предпочете да продължи със закачането на пердетата и разопаковането на вещите си.

Барнаби попита:

— Мис Кадел окончателно ли се премести, сър?

— Не съвсем. Тази вечер ще спи тук. Мисля, че за последен път.

На Барнаби му беше трудно да разнищи смесицата от емоции в гласа на Трейс: облекчение, задоволство и нещо повече от обичайното безпокойство.

— Може би ще бъдете така любезен да ни посочете пътя към къщата? — попита главният инспектор.

— Малко трудно е за обяснение — каза Катрин. — Аз ще ви заведа дотам.

Когато тръгнаха, Барнаби каза:

— Мис Кадел ще оставя на вас, сержант. Вие знаете какво ме интересува. А после отново пробвайте в Холи Котидж. Ще бъда на местопрестъплението. Елате там, когато свършете.

Проследи ги с поглед как прекосяват ливадата към тополовата горичка; раменете на момичето бяха леко приведени, а вечерният бриз развяваше тъмните й коси. Трой вървеше до нея малко по-близо от необходимото, засипвайки я с поток от думи, ако се съдеше по светналия му от оживление профил. От време на време подръпваше черния си кожен блузон и приглаждаше косата си. Барнаби тръгна обратно към Транкилада.

Там кипеше работа. Вече бе приключило основното събиране на улики. Полицаят, отговарящ за резултатите, бе отбелязал доста подробности. Всичката кръв се оказала на мисис Рейнбърд. Под ноктите й имало влакна, което предполага, че убиецът е бил с някакъв чорап на главата. Сапунът в банята бил зацапан с кръв, следователно някой се е мил.

Барнаби влезе вътре и нареди на инспектор Мофат да се заеме с връзките с обществеността. Тъкмо свърши това, когато навън спря микробусът с видеотехниката и един униформен полицай се появи при тях с думите:

— А, вие сте се върнал, сър. Имате съобщение от някаква си мисис Куайн. Каза да ви предам, че видяла някой си Майкъл Лейси да приближава към къщата откъм горичката и да се държи много подозрително…

— Всъщност и ние видяхме мистър Лейси в горичката, но се държеше по напълно обичаен за него начин. Благодаря все пак. Отнесоха ли тялото?

— Тъкмо го изнасяме, сър — отвърна полицаят, но обясненията му бяха напълно излишни — ахканията и мърморенията се чуваха поне на километър.

— Вече във външните постройки ли сте?

— Все още не, сър. Току-що започнахме с кухнята.

— Добре.

Барнаби напусна къщата, насъска репортерските хрътки (двамата, които бяха там отпреди, плюс нови петима и един телевизионен екип) към инспектор Мофат и се върна при колата, за да изчака Трой. Грабна колкото можа от папките на мисис Рейнбърд, които бяха в сантиментално розово и синьо и една от тетрадките, заключи се на задната седалка и започна да чете.

Първо прегледа тетрадката. Всяка страница приличаше много на предишната. Хора, обозначени само с инициали, на места украсени с червена звездичка. Изглежда, никой не е правил нищо необичайно.

Разхождали се, разговаряли, ходили на гости, използвали телефонната кабина. Всеки от тях прихванат от вездесъщия поглед на силните лещи на мисис Рейнбърд.

Барнаби остави тетрадката до себе си и започна с папките. Веднага разбра, че първоначалното му предположение за тавана се оказва правилно. Очевидно мисис Рейнбърд е имала разумен подход към заниманието си. Барнаби се поколеба дали да не използва думата „марксистки“, за да опише такова индивидуалистично, антиобществено занимание като изнудването, но без съмнение исканията на жената са били повече от разумни. Хората са плащали колкото могат. От всекиго според възможностите.

Един човек доставял (Барнаби се върна назад и го провери) яйца и зеленчуци два пъти седмично през последните десет години. Друг пък дървен материал. Преди няколко месеца тези доставки секнали и мисис Рейнбърд бе теглила черта отдолу с дамите: „Починал“. „Бедният човечец“, помисли си главният инспектор, като се зачуди какво ли прегрешение е извършил старецът. Вероятно нищо твърде ужасяващо. Представите за добро и зло в едно малко селце, особено сред по-възрастните му жители, често изглеждат старомодни на по-младите хора. Той отвори друга папка. Две лири седмично в продължение на три години, после нищо. Сигурно жертвата си е плюла на петите. Принудила се е да напусне мястото като единствен начин да избегне плащанията. Продължи. Петдесет лири месечно. Една лира седмично. Редовна поддръжка на поршето на Денис. Гладене — изпълнено; храсти — доставени. Кой би си помислил, че в село от триста души ще има толкова грешници?

Но, разбира се, имаше го и погребалното бюро „Браунс“. И лигавият Денис, който обикаляше Костън и околностите му, ходеше при опечалените и им предлагаше мазнишката си утеха. Когато изпитват мъка, хората не си мерят приказките, а и разнасят клюки на погребенията. Добре се припечелва там. Двамата с майка му очевидно са покривали доста голям район.

Барнаби взе последната розова папка, ей така, без каквото и да е предчувствие. Нямаше представа, че с това ще уцели шестицата.

„Сега вече няма нужда да се чудя — помисли си той, като проследи с поглед дългата колона от цифри — откъде се е взела сребристата кола или дяловото участие в погребалното бюро“. Номер 117С бе плащал с хиляди. Дори и преди да погледне датата на първото плащане, той знаеше какво е открил. Не са много престъпленията, които биха могли да изискат такива огромни парични обезщетения. Всъщност, май възможността е само една. Той усети прилив на емоции, прекалено силен, за да може да се нарече задоволство. Почувства се на върха. Ненапразно убийството на Бела Трейс не му бе давало мира. Вярно, че не разполагаше и с най-дребното доказателство при наличието на толкова много присъстващи, които до един настояваха, че е било просто злополука. В продължение на цяла седмица Барнаби бе премислял и прехвърлял в съзнанието си всички факти, докато накрая случаят започна да не му дава мира, като дете, което няма търпение да си разкаже историйката. И ето че правотата на предположенията му бе доказана. Леко потропване по прозореца на колата го извади от транса.

— О, Трой. — Той излезе и тресна вратата. — Видя ли се с мис Кадел?

— Да. Каза ми, че цял ден е била в новата си къща. После, както ми казахте, отидох в Холи Котидж, но там все още няма никой. — Той се забърза, за да влезе в крачка с Барнаби. — Изглежда, че мистър Трейс има безкрайно голям запас от къщи. На някои хора им трябва цял живот да си купят…

— Нали ще ми покажеш къщата на Филис Кадел?

— Ами тя сега не е там, шефе. Излезе заедно с мен. Отиде да вечеря със семейство Трейс.

— Добре. — Барнаби пресече пътя. — Как изглеждаше?

— Ами тя, естествено, не знаеше за убийството. Като й казах, като че ли се развесели. Много се смя, но смехът й беше… не знам как да го кажа… всъщност мисля, че беше пила.

Филис Кадел стоеше до прозореца в стаята, където я бяха видели за първи път. Когато те влязоха тя се обърна и веднага щом Барнаби зърна лицето й разбра, че подозренията му са правилни. Той пристъпи напред.

— Филис Кадел, арестувам ви като заподозряна в убийството на…

— О, не! — Тя се обърна и побягна към другия край на стаята. — Не сега… не сега!

После покри лицето си с ръце и започна да пищи.

Шеста глава

Барнаби прекоси стаята. Когато я приближи, Филис утихна и се взря в лицето му. Напрегнатият й поглед, неподправената мъка в очите й, за миг я превърнаха от жалка застаряваща жена в почти трагична фигура. Барнаби завърши задължителните предупреждения при арест. Трой, който се опитваше да се държи така, сякаш е очаквал точно това, си извади тефтера и седна до вратата.

Филис Кадел се втренчи в тях, примигна конвулсивно и накрая попита:

— Как разбрахте?

— Взехме няколко папки от къщата на мисис Рейнбърд. Вашата беше сред тях.

Тя никога нямаше да разбере, че там изобщо не са споменати подробности и че жертвата на изнудвана е разпозната само по три цифри и един инициал. Или че, тъй като не разполагаше с никакви доказателства, Барнаби се бе надявал да я сплаши и да я принуди да си признае вината. Тя започна:

— Знам, че няма да ми повярвате, но когато за първи път дойдох тук… разбира се, тогава бях много по-млада… — Погледът, забит — в пода, излъчваше отчаяние. Жената страдаше от възрастта и външността си, от цялостната си непривлекателност. — И Хенри беше… Аз вършех всичко в къщата, нали разбирате… и той винаги ми беше толкова благодарен. После… постепенно усетих как благодарността му се превърна в нещо повече. Бела винаги беше много заета, както вероятно се досещате. Положението й в селската общност означаваше, че тя трябва да участва в Енорийския съвет, да се занимава с благотворителност. Беше председателка на Женското дружество към местното сдружение на консерваторите. И, съвсем естествено, за Хенри се грижеше през пръсти, а и през по-голямата част от времето просто я нямаше. Понякога той изглеждаше толкова тъжен… Седеше до прозореца и чакаше да чуе шума от колата и. После една вечер… Никога няма да я забравя… — Пухкавото й лице се обля в сълзи и гласът й преля от емоции. — Приготвях сандвичи — сирене с хрян — и той взе ръката ми и каза: „О, Филис! Какво щях да правя без теб?“ Не „ние“ — впи тя дръзко поглед в Барнаби, — а „аз“. Какво щях аз да правя без теб? Нали виждате, той все повече се привързваше към мен с течение на времето. И аз го разбирах. Толкова го обичах, че изглеждаше напълно естествено и той да започне по малко да ме обича. И после си помислих — гласът й се снижи до шепот, — колко щастливи щяхме да бъдем, ако не беше Бела.

След това тя седна и толкова дълго мълча, че Барнаби се уплаши, че никога повече няма да проговори. Тъкмо се накани да каже нещо, когато тя отново започна:

— Между нас двете не съществуваше кой знае каква любов. Всички я хвалеха колко добре е постъпила, като ми е осигурила дом. Но тя никога нямаше да намери икономка, която да й върши всички онези неща, които правех аз. И обичаше да парадира с щастието си. Скоро забеляза, че чувствата ми към Хенри са повече от сестрински. Бела не беше вчерашна.

Барнаби направи крачка и седна на един стол, но без да откъсва поглед от лицето й.

— Научих се да боравя с пушка още много млада. Това е просто едно от нещата, които човек няма как да не знае, ако живее в провинцията. Но никога не ми е харесвало да убивам. — Устните й се присвиха при това парадоксално твърдение. — Казах на Бела, че ми се ще да се разнообразя малко от домакинстването и да отида с тях на лов. Хенри изглеждаше малко изненадан, но затова пък много доволен. Взех една манерка с водка. По онова време не ме биваше много в пиенето. Нямах точно определен план, но бях уверена, че ще ми се отвори възможност. Хората не стоят в редица или накуп, нали знаете, те се разпръскват — групата се разтваря като ветрило. Но с напредване на времето ставаше все по-невъзможно. Винаги имаше някой помежду ни или пък тя се оказваше прекалено близо или далече. Отчаях се. Не знаех какво да правя. Продължавах да пия от манерката. Знаех, че никога няма да събера смелост пак да изляза с тях… Всички онези мъртви птици, кръвта… Повдигаше ми се. После ми хрумна страхотна идея. Помислих си, че мога да мина отпред и да се скрия зад дърветата… И да го направя оттам — така никой нямаше да разбере. И така, казах, че не ми е добре, че ми е скучно или какво беше там вече не помня, и тръгнах… Заобиколих, докато се оказах с лице към тях. През цялото време се чуваха изстрели. Предполагам, че можеха лесно да улучат и мен. — Тя покри лицето си с ръце и добави дрезгаво: — По-добре да бе станало така!

— После… я застрелях. Беше кошмарно. Видях я да залита напред и да пада на земята. Паникьосах се. Просто станах и тичах ли, тичах. Хвърлих пушката в някакви храсти. След няколко минути спрях и изпих останалата част от водката и после, разбира се, осъзнах…

— Да?

Гласът на Барнаби бе толкова тих. Въздухът в стаята — така неподвижен. Трой, чийто молив летеше, усети, че са забравили присъствието му.

— … Ами че всички ще разберат, че не е станало случайно. Защото всички, освен момчето от фермата, бяха зад нея, нали разбирате. А и той беше прекалено далече. Чудех се какво да правя, какво да правя? И седях ли, седях там. Мислех да избягам, но тогава всички щяха да разберат, че съм била аз… И така, наложих си да се върна. През това време всичко беше свършило. Линейката дошла и си заминала и Тревър Леситър ми каза, че Бела е претърпяла злополука. Спънала се и паднала върху пушката си. Просто не можех да повярвам, че мога да имам такъв късмет. Плачех и плачех от облекчение. Не можех да спра. Всички бяха трогнати. Такава сестринска болка!

Когато всички си тръгнаха, приготвих вечеря за мен и Хенри. Не наредих масата. Седнахме край огъня. Трябваше да го увещавам да яде. Никога досега не се бях чувствала толкова щастлива. Сигурно смятате, че е било ужасно от моя страна, но това е истината. Мислех си само, че успя да ми се размине и че вече имам Хенри. След това към седем и половина телефонът иззвъня. — Гласът й стана дрезгав, сякаш грачеше. — Извинете ме… Трябва да пийна нещо.

— Сержант — направи знак Барнаби.

— Няма нужда — каза тя, наля си от една гарафа и бързо добави силна струя сода. После продължи: — Ами, обади се Айрис. Каза ми, че трябва да намина към нея. Казах й какво се е случило с Бела и че не мога да оставя Хенри. Но тя просто отсече: „Или ще дойдеш веднага у нас, или аз ще дойда при теб“. Звучеше много странно, но дори и тогава не усетих никакъв повод за тревога. Сервирах пудинга на Хенри и тръгнах към къщата й.

Предложи ми кафе, не приемала отказ, после Денис отиде в кухнята. Седяхме една срещу друга в отвратителната й дневна. Не ми казваше какво иска. Само ми намигаше непрекъснато и повтаряше как сега ще бъда повече от всякога необходима в Тай Хаус. „Ще бъдеш истинска стопанка на замъка, скъпа“. После Денис влезе, като буташе количката. На долния й етаж имаше кафе и бисквити, а на горния… пушката. Никой нищо не каза. Беше ужасно. Те не преставаха да се гледат, като от време на време поглеждаха и към мен, сияещи от радост. Като че ли бях извършила нещо изключително. Сигурно и така може да се нарече… После Денис каза, че ме е видял как застрелвам Бела и как се отървавам от пушката и побягвам, и добави колко много те двамата с майка му са загрижени за бъдещото ми щастие в Тай Хаус. Те бяха уверени, че ще разбера, че и бедните хора също трябва да се борят с живота и че те винаги са знаели, че съм човек щедър към своите приятели. Преди лова планът ми ме бе обсебил до такава степен, че не бях помислила за никого другиго, най-малкото пък за Денис Рейнбърд. Тогава той беше луд по Майкъл Лейси. Навсякъде го следеше. Трябваше да си спомня това. Както и да е — раменете й увиснаха, — май не остана кой знае какво още за разказване. Оттогава те започнаха да ми смучат парите. Хенри ми даде бижутата на Бела — всичките пари от продажбата им отидоха за семейство Рейнбърд. После последваха някои мои по-дребни неща и петдесетте хиляди, които майка ми ми остави… и защо? — тъга премина през лицето й. — Всичко е било напразно. Той изобщо не ме е обичал. Просто се е държал любезно. А после се появи и Катрин.

Този път мълчанието й се проточи значително и накрая Барнаби запита:

— Това ли е краят на показанията ви, мис Кадел?

— Да.

— А смъртта на мисис Рейнбърд?

Още докато го изричаше, главният инспектор вече знаеше какъв ще е отговорът. Представяше си я как, превъзбудена от илюзията, че Хенри я обича, изпива манерка водка, стреля по Бела, а после, внезапно завладяна шок и ужас, побягва и захвърля пушката. Ала изобщо не можеше да си представи как тази грубовата жена с глуповато изражение забива ножа отново и отново, опръскана с кръв, прогизнала от кръв. А после как се преоблича хладнокръвно и почиства следите от себе си. Така че ни най-малко не се учуди, когато чу отговора й:

— Нямам нищо общо с това.

И все пак чувстваше, че е редно да й зададе още въпроси. В края на краищата тя нямаше никакво алиби за този следобед, а имаше какво да спечели от смъртта на мисис Рейнбърд. Той й изтъкна и двата аргумента.

— Не виждам каква полза мога да имам от смъртта й. Можех да го направя преди осемнадесет месеца; но и на двамата вече от няколко седмици им беше известно, че парите ми окончателно са се стопили. Казах им, че ако пропадна, ще направя всичко възможно и те да пропаднат заедно с мен. Отлично знаеха, че говоря напълно сериозно.

След като тя изслуша прочитането на показанията си и ги подписа, Трой застана на вратата на спалнята й, докато жената си стягаше багажа. Излезе с малко куфарче и дамската си чанта, облечена в безформен шлифер. Изглеждаше много по-стара. Никога не е била привлекателна, но вътрешната й одухотвореност и известен чар бяха правили външността й по-жизнена. Сега изглеждаше изцедена; даже и косата й сякаш бе по-сива. Когато слязоха по стъпалата, една врата се отвори и Барнаби усети как арестуваната се притиска по-близо до него.

— Филис! — възкликна Хенри и се придвижи напред с количката, следван плътно от Катрин. — Какво, за Бога, се е случило? Какво става?

— Скоро ще разберете.

Тя не посмя да го погледне и побърза да излезе през предната врата. Трой веднага я последва. Барнаби затвори вратата и се обърна към двойката, която седеше в очакване.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мистър Трейси, но мис Кадел току-що се призна за виновна в убийството на съпругата ви.

— Това е невъзможно! — извика Катрин като попарена.

Хенри зяпна онемял. Накрая каза:

— Сигурен ли сте? Сигурно е станала някаква грешка. Не мога да повярвам.

— Боя се, че няма никаква грешка — отвърна Барнаби и пак отвори вратата. — Сега ще я закараме в ареста. Може би вие ще пожелаете да се свържете с адвоката й.

След тези думи той затвори вратата и последва другите, които го чакаха в колата.

Седма глава

Барнаби седеше зад бюрото си в управлението. Бутна настрана последната папка по делото „Транкилада“ и се съсредоточи върху кафето си. Преди няколко минути бе научил, че състоянието на мистър Рейнбърд е непроменено, но като цяло е спокоен. Барнаби се съмняваше в това. Съмняваше се много дълбоко. Възвърне ли се паметта на Денис Рейнбърд, спокойствието му ще го напусне напълно, докато не бъде разкрит убиецът на майка му. Защото главният инспектор бе убеден, че онова, което е знаела тя, го знае и той. Сега единствено лудостта, която му размътва мозъка, не му позволява да говори. Именно по тази причина той бе поставил пазач пред вратата на болничната му стая, а край леглото му непрекъснато бдеше някой.

Пред Барнаби лежеше фотокопието от статията по делото „Трейс“. Сега, когато знаеше истината, той отново го прочете. Спомни си първоначалното си впечатление, че в описанието нещо не е наред. Надяваше се, че каквото и да е то, сега неминуемо ще излезе на бял свят, но се оказа, че греши. Добре де… при този развой на събитията надали имаше вече някакво значение.

Навсякъде около него цареше движение. Безмълвно, дисциплинирано, но напрегнато. Телефонът постоянно звънеше на пожар. Вестниците и Би Би Си бяха надушили новината. Въпреки че все още не бе отправена молба за съдействие към обществеността, някои нейни членове, без съмнение нетърпеливи да изтъкнат важната си роля в такова драматично събитие, биха позвънили с предложение за информация и идеи.

Купът хартии растеше. Всеки дребен детайл бе вписван в съдебен формуляр, а онези, които все още не бяха прехвърлени към ротационната система, обикаляха като завръщащи се у дома гълъби. Всяка информация — криминологична и обща се записваше на подвижно табло. Карта на селото в увеличен мащаб висеше на стената зад Барнаби. Един от мониторите показваше как някакъв местен телевизионен репортер интервюира мисис Суини, а мистър Фентън, старшият партньор в погребалното бюро „Браунс“ („Ние предлагаме утеха в часа на вашата нужда“), сипеше хвалебствия по адрес на по-младия си колега. Полицията разпитваше жителите на селото за тяхното местопребиваване между три и пет часа следобед. Всички обичайни процедури бяха под пълна пара. Ала, макар да бе наясно, че всичко, което се прави, трябва да се направи, съзнанието на Барнаби отказваше да се отпусне дотолкова, че да възприеме всички дребни подробности на едно официално разследване.

В него имаше само петима заподозрени (бе решил да отхвърли Хенри Трейс като възможност, а Леситър имаше непоклатимо алиби) и тези петима се движеха в бавен, мъчителен танц пред вътрешния му взор. Където и с когото и да беше, каквото и да правеше, танцът си продължаваше. Пресуши си чашата с кафе. Старият зелен жабок отново му се ухили.

Вече наближаваше девет часа. Написа поръчка за доставка на китайска храна: супа от черен фасул и джоджен, сладко-кисели скариди, пролетни рулца с ориз, карамелизирани ябълки. Тъкмо я изпрати, когато телефонът иззвъня.

— Някаква мисис Куайн пита за вас, сър. В една телефонна кабина е. Записах номера й.

— Добре… мисис Куайн?

— Ало? Какво става?… Онзи приятел от фургона не ви ли предаде какво казах? За оня Лейси?

— Да. Съобщението беше предадено.

— Защо тогава обикаля още из селото? Всички ни ще изколи, преди да сте си размърдали задниците, за да направите нещо. Видях го как най-самоуверено се намъкна в оная къща.

— Ние също… — Барнаби спря. Навсякъде около него звъняха телефони, тракаха пишещи машини, навън изсвириха гумите на рязко спираща кола. Ала тези шумове минаваха сякаш встрани от него. Вниманието му бе насочено към едно-единствено нещо. Съществуваше само той, телефонът и мисис Куайн. С пресъхнало гърло той попита: — Да не би да твърдите, че е влязъл вътре в къщата?

— Нали точно това ви казах! В съобщението. Мина през плета и по градинската пътека се насочи към задната врата. Беше със старите си работни панталони и оная шапка. Бих го разпознала навсякъде с тях.

— По кое време стана това?

— Ами… тъкмо свърши „Младите лекари“, а „Бъркотия вкъщи“ още не бе започнал. Качих се горе, за да оправя леглата — и точно така го забелязах. През прозореца на спалнята. Лиза Доун тъкмо приготвяше чай.

— Ясно — каза Барнаби, учудвайки се на самоконтрола си. — И по кое време би могло да бъде това, според вас?

— Беше… ами… четири без пет.

Инспекторът седеше, стиснал здраво слушалката. Тя продължаваше да говори, но той не чуваше думите й — вълните на възбуда го заливаха и задушаваха. Имаше чувството, че мозъкът му е бил прегазен от цял табун диви коне. Четири без пет. Мили Боже. Четири без пет! Най-сетне съзнанието му долови нещо различно:

— Вие ли изпратихте оня нахалник от социални грижи? Да разстройва Лиза Доун.

Прекъсването на телефона го спаси от неминуемия отговор. Отиде да потърси инспектор Мофат, за да вземе заповед за обиск. После, докато минаваше през общата канцелария, извика:

— Трой!

Викът му сигурно се бе чул чак на пазара за добитък и в кафенето „Софт Шу“. Сержантът му скочи от мястото си, където въртеше горещ флирт с полицайката Брайърли и му отвърна с неотстъпващо по височина на гласа „Сър!“.

— Колата! Размърдай се!

След като разцепи въздуха с още едно „Сър!“, Трой излетя от канцеларията. „Това е то, размечта се той, да прекосиш с тичане паркинга и да скочиш във Фиестата“. Газ до дупка. Виеща сирена. Свеждане на секретна информация. Преследван престъпник. Трой и Барнаби стесняват кръга. Приготвят белезниците. Но главният е поостарял. Някога е бил по-бърз, но сега… Затова Трой ще извърши ареста. Той е твърдо копеле. Един от най-коравите мъжаги. И Барнаби си го признава впоследствие: „Без теб, сержант, не бих могъл…“

— За Бога, сержант, не стой така! Размърдай се!

— Да, сър.

— Карай пак към селото. Сирената можеш и да изключиш.

Той обаче не каза да намали скоростта и щом излязоха от града, Трой вдигна сто и тридесет километра в час.

— Какво става, сър?

Барнаби му каза. Трой подсвирна и възкликна:

— А така! Пипнахме го значи!

— Гледай си пътя.

— С това случаят се решава, нали?

— Преди това той безспорно трябва да даде някои обяснения.

— Надявам се, че не е офейкал. Не си беше вкъщи, когато се върнах да проверя.

Когато влязоха в селото, в центъра му се мотаеха само няколко души. Колата от телевизията бе тръгнала да гони следващата драма. Здрачаваше се. Щом Трой намали и премина през отвора в живия плет, зърнаха светлина в къщата.

— Върнал се е.

— Няма нужда да шепнете, сержант — заяви Барнаби и слезе. — Мисля, че фаровете на колата ни вече са го предупредили за нашето пристигане.

Слънцето залязваше. Къщата се къпеше в меките му отблясъци. Около нея проблясват златистите корони на заобикалящите я дървета. Един прозорец от горния етаж отразяваше последните лъчи. Трой примигна, когато светлината попадна в очите му, тъй като идваше точно от средата на стъклото. Помисли си, че прилича на кървав съсирек. Барнаби почука.

— Господи, пак ли вие?! — посрещна ги неприветливо на прага Майкъл Лейси. Ръфаше голям комат хляб със сирене. — Никога не се отказвате, нали? Това ме кара с истинско удоволствие да си плащам данъците. Искам да кажа, ако успея да изкарам толкова, че да плащам данъци.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Той простена отегчено, но се усещаше, че преиграва. Все пак и това беше част от сценария. Накрая отвори вратата.

— Е, влизайте, щом се налага. Но вече ми бяха зададени няколко въпроса. От едно от вашите ченгета, преди няма и половин час.

— Тогава сигурно знаете, че мисис Рейнбърд е била накълцана до смърт…

— Накълцана до смърт? Колко архаично.

— По особено жесток начин.

— Надявам се не очаквате неискрени изрази на съжаление от моя страна. Тя беше много отвратителна жена. Почти толкова, колкото и златното й момченце.

— Нима? Не знаех, че толкова добре сте я познавал.

— Не е нужно човек да я е познавал добре.

„Надменен мръсник“, помисли си Трой, но с нищо не се издаде, че знае за разкритията на мисис Куайн. Барнаби попита Майкъл Лейси къде е бил между три и пет часа следобед.

— Работех.

— Не бихте ли желал да ми обясните с по-големи подробности естеството на работата си?

— Всъщност не, но все пак ви благодаря.

— И ако някой е заявил, че ви е видял да вървите по пътеката в задната градина на мисис Рейнбърд в четири следобед…?

— Ще кажа да ходи да си прегледа очите.

Барнаби извади една от двете си заповеди.

— Мистър Лейси, тук имам заповед за обиск на къщата ви.

При тези думи изражението на Майкъл Лейси се промени.

„Това май му изтри усмивчицата от лицето“, помисли си Трой, като си позволи лек намек за същата върху своето.

— Надявам се — продължи Барнаби, — на вашето пълно съдействие.

— Не можете да го направите!

— Боя се, че този лист хартия казва обратното. Сержант… — Барнаби кимна към стълбите и Трой изчезна. — Ще ме придружите ли в кухнята, мистър Лейси?

Главният инспектор претърси подробно кухнята, докато събеседникът му стоеше навъсено до мивката. После стаята с канапето и рафтовете с книги. Извади книгите с меки корици, вдигна рогозките. Лейси се бе настанил на облегалката на един от неудобните столове и го наблюдаваше оттам.

Трой се върна в стаята и незабележимо (поне така се надяваше) направи отрицателен знак с глава към Барнаби. Главният инспектор привърши със задачата си и се обърна към мъжа до масата, който каза:

— Ако отчайващото ви ровене е приключило вече, вашият тъп сержант тук се опитва да каже, че също нищо не е изкопал. Така че предлагам да си вървите по живо-поздраво и да ме оставите на мира.

— Съседната стая, Трой. — Сержантът кимна и излезе.

Лейси скочи.

— Това е ателието ми! Няма да ви позволя да се ровичкате в нещата ми! Там няма нищо друго, освен картини.

Трой извика:

— Заключена е, сър.

— Ами тогава разбий вратата.

Майкъл Лейси се втурна в коридора и увисна на ръката на Трой. Изпълнен със задоволство, сержантът веднага го сграбчи за китките и ги изви зад гърба му.

— Спокойно, сержант, спокойно. — Барнаби се приближи. — Той няма да бяга, нали, сър?

Трой пусна Лейси, който изгледа кръвнишки и двамата. Но в изражението му се четеше нещо повече от гняв. Имаше страх.

— Защо просто не отключите вратата и не ни спестите цялата тази олелия? — попита главният инспектор.

Лейси се направи, че не го чува. Трой подложи рамо на дървената врата. На четвъртия напън тя поддаде. Сержантът я вдигна от пантите, премести я в антрето и отстъпи назад, без да откъсва поглед от Лейси, който се бе облегнал на парапета на стълбите, напълно неподвижен, с безизразно лице.

Барнаби влезе в ателието, което изглеждаше доста прилично. И педантично подредено в сравнение в останалата част от къщата. Няколко навити платна бяха струпани до стената, едно-две от тях — завързани с въженце. Стативът бе покрит с парче плат, под което се различаваше квадрата на работното платно. Подът беше пометен и чист и във въздуха се носеше мирис на терпентин и смола. Върху една сгъваема масичка бяха подредени буркани и четки, а в единия ъгъл имаше незапалена газова отоплителна печка.

Трой остана в антрето, с разкрачени крака, готов на всичко. Над главата му електромерът бръмчеше като уловена в буркан пчела. Той вдигна поглед нагоре. Проклет дразнещ шум. Пак вдигна поглед. Не беше обаче от електромера. Бяха мухи, цели дузини — огромни гадни сини мухи с фосфоресциращи крила. Бяха се скупчили около нещо. Нещо, натъпкано зад електромера. Той се повдигна на пръсти и го огледа отблизо.

— Шефе! — извика Трой и Барнаби бързо излезе. — Вижте ей там!

— Вземи стол — и нещо, с което да го хванеш.

Трой се качи на един стол от дневната с мръсна кърпа за чинии в ръка и извади ножа. Той бе осеян с тъмни петна. Мухите лениво се отдръпнаха. Но не отлетяха надалече. Докато Трой го държеше, те продължаваха да кръжат над ръката му. Барнаби погледна към Майкъл Лейси, който се дръпна от перилата и се приближи към тях, взирайки се удивено в ножа.

— Можете ли да ни обясните какво прави това зад електромера ви, мистър Лейси?

— Разбира се, че не мога.

— Ваш ли е ножът?

Тъй като Лейси не отговори, Трой го побутна не особено деликатно.

— Главният инспектор ви попита нещо!

— Не знам… — Той го погледна отблизо и устата му се изкриви от погнуса. — Да… с тоя нож режем зеленчуци.

— А къде сте скрил дрехите, мистър Лейси?

— Какво?!

— Гащеризонът, шапката, ръкавиците. Тесният клин.

— Клин ли? За какъв ме имате? За травестит?

— Дрехите, с които бяхте — продължи неумолимо Барнаби, — когато убихте мисис Рейнбърд.

— Когато съм… — зяпна го Лейси. — Да не сте луд? Не можете да ми лепнете такова нещо. Чувал съм много за корупцията в полицията. Вероятно вие самият сте ми подхвърлил ножа. Дошъл сте тук по-рано, докато ме е нямало.

Барнаби се обръщаше, за да влезе отново в ателието, когато Лейси побягна. Изблъска грубо главния инспектор, удари Трой в гърдите, после изхвърча през вратата и се втурна към поляната пред къщата. Трой дойде бързо на себе си, затича се след него и го повали до колата. Когато Барнаби се приближи, ръцете на Лейси вече бяха в белезници, а Трой бе поруменял от физическото усилие и от гордост.

— Влизай в колата, Лейси!

Пленникът на Барнаби го зяпна. В погледа му имаше всичко, което инспекторът бе очаквал да види — страх и отчаяние, ала и още нещо. Някакво твърде обезпокоително изражение, чийто характер бе трудно определим. Трой блъсна мъжа на задната седалка. Барнаби сложи ножа в багажника и запита:

— Имате ли ключ да заключим къщата?

— Никога не я заключвам.

Потеглиха. Трой тъкмо намаляше преди кръстовището на „Чърч Лейн“ и „Улицата“, когато иззад ъгъла изскочи Катрин Лейси, заедно с две от кучетата. Светлината бе напълно достатъчна, за да разпознае Барнаби и да му се усмихне. Но после видя брат си и изражението й се промени.

— Майкъл?! — извика тя и тръгна да пресича улицата към тях.

Той повдигна стегнатите си в белезници китки, описа квадрат около лицето си и извика:

— Опандизиха ме!

След това колата набра скорост и изчезна.

Осма глава

Когато пристигнаха в управлението, вече беше тъмно. Майкъл Лейси получи стандартното предупреждение и го попитаха дали иска да телефонира на някого. Той отказа и започна да се оглежда с интерес. Изглежда доста бързо се възстановяваше. Когато Барнаби го предаде на дежурния в ареста, той вече бе започнал да си възвръща наглата самоувереност. Чуха го как шеговито си поръча препечени филийки, чай, мешана скара, ябълков пай и сладолед. Главният инспектор попита как се чувства другата затворничка.

— Спи като бебе, сър. И много хърка.

Барнаби се върна в канцеларията, където Трой попълваше формуляр за обиск. Беше много тъмно, за да търси дрехите на убиеца, но щом се съмне щяха да започнат. На бюрото му бяха пристигнали още формуляри с информация и лежаха до доставената, вече студена и лепкава, китайска храна. Сега нямаше никакъв смисъл да ги чете. Убиецът бе на долния етаж и под ключ. Застана до прозореца и погледна към индиговосиньото небе, гъсто осеяно с ярки звезди и се запита защо, въпреки всичко, изпитва странно безпокойство.

— Сър? — подаде му Трой телефонната слушалка. — Мис Лейси е.

Той взе слушалката.

— Главен инспектор Барнаби на телефона.

— Какво се е случило? Какво правехте с Майкъл?

Барнаби й каза. Последва напрегната пауза, след това Катрин започна да крещи. Барнаби успя да чуе само:

— Не… не!… Той не би могъл!… Не е вярно!…

И гласа на Хенри Трейс. После Трейс взе слушалката.

— Кажете ми какво точно става, Барнаби. Нищо не мога да разбера от Катрин. Скъпа… моля те… Всичко ще бъде наред. Опитай се да се успокоиш… Нищо не можем да направим, докато не разберем какво става.

Барнаби отново повтори всичко. Той чу вика на Катрин:

— Искам да го видя!… Хенри, трябва да го видя!

— Може ли да го видим, инспекторе?

— По-добре да позвъните сутринта, мистър Трейс. Вече го настанихме за през нощта.

Докато затваряше слушалката, чу истеричното хълцане на Катрин.

Барнаби се отпусна назад и притвори очи. Чувстваше се изтощен, но не приятно изтощен. Беше, както казваше майка му, „капнал от умора“. Превъзбуден, изморен и нищо, получено в замяна. Но какви са тези мисли? Разбира се, че имаше нещо в замяна. На долния етаж, заключен на сигурно място в килията, се намираше убиецът на Айрис Рейнбърд. И утре щяха да открият дрехите. Лейси не може да ги е отнесъл надалеч. Вероятно ги е хвърлил в езерото в гората. Той си спомни малката локва вода под навеса на Рейнбърд. Водата не му излизаше от съзнанието. А и неприятната тежест под колана. Стомахът му никога не беше доволен. Когато го хранеше, се оплакваше. Оплакваше се и когато беше гладен. Но иначе всичко бе наред. Изтъркани фрази, които той обикновено не би използвал, обременяваха съзнанието му. Светкавично разкритие. Престъпникът — заловен с окървавени ръце. Няма проблеми.

Той изхвърли доставената храна в сивата метална кофа за боклук и стана от мястото си.

— Стига ми за днес — заяви той, без да се обръща към никого конкретно. — До утре.

Трой, свеж въпреки дванадесетчасовата си смяна, скочи и придружи Барнаби до главния изход като му отвори вратата.

— Какъв случай само, нали, сър? — възкликна той с лице, светнало от задоволство.

— И така може да се каже.

— Имам предвид — продължи сержантът, докато пресичаше паркинга в крачка с Барнаби, — кога в кариерата си сте арестувал двама убийци в един ден? Това трябва да е голям удар, нали, шефе?

Барнаби отключи вратата на „Ориона“ си.

— Боже, все бях виждал лъжци, но като този Лейси…

— Лека нощ, сержант.

Трой изстреля един последен ведър поглед през прозореца.

— Светкавично разкритие, нали така, сър?

Синята кола потегли. Навъсено старче. Трой си помисли, че ако той бе направил такъв двоен удар, сега щеше да има пиене за всички момчета, а гащичките на полицайката Брайърли щяха да са в жабката на колата му още преди да настъпи утрото.

На Арбъри Кресънт бе тихо, когато Барнаби паркира в гаража си. Спокойно предградие. Няколко телевизора все още мъждукаха, но повечето невинни граждани бяха заспали и възстановяваха енергията си за ежедневното си пътуване до града.

— Ти ли си, Том? — извика Джойс както обикновено.

Поспря се във вътрешния двор и се загледа в градината и сведените като беседка тъмни корони на дърветата. Листата шумоляха в нощта, посребрени от лунната светлина. Радваше се, че не може да види цветните си лехи. От две седмици не ги беше пипал. Щеше да накара Джойс да ги поразчисти през уикенда. Тази злополучна фраза му напомни за работата и шепотът на дърветата престана да го дарява с успокоение. Влезе вкъщи.

— Притоплих ти малко супа. — Джойс бе в домашната си роба, по чехли, а лицето й — почистено от грима.

— О, скъпа… — плъзна той ръка около кръста й. — Не биваше да си правиш труда.

— Как мина денят ти?

— Горе-долу. — Барнаби пое голямата чаша за бульон.

— Боя се, че не е домашно приготвена.

Барнаби прие супата с благодарност и я изгълта. Беше чудесна. Натриев глутаминат. Разрешени стабилизатори. НС и FCF. Всички ужасяващи съкращения. Блаженство!

— Нали не си забравил, че Къли ще дойде за уикенда?

— Съвсем бях изключил — отговори Барнаби и погълна до дъно съдържанието на чашата.

— Искаш ли още?

— Не бих отказал.

Сипа му още с черпака, но преди да успее пак да надигне чашата, тя обви ръце около врата му.

— Том?

— М-м-м.

— Изглеждаш тъжен. — Тя положи прошарената му шава на сочните си гърди. — Искаш ли да се гушнем?

— Да, искам.

Целуна я. Миришеше сладко, на свежа паста за зъби и бебешкия лосион, който използваше за овлажнител. Внезапно го заля вълна на признателност. Днес, както и всеки ден, независимо колко неприятности имаше в работата, с падането на нощта той знаеше, че се завръща у дома, където го очакват с любов. Погали я по косата и добави:

— И не само защото съм тъжен.

Девета глава

Денят бе чудесен за сватба. Цветове от хмел, преплетени с летен жасмин, се увиваха около каменните арки, старомодни китки украсяваха края на всяка пейка. Парапетът на олтара бе покрит с туберози. Булката стоеше, несравнимо красива, подобна на сияйна статуя, цялата в снежнобял сатен и дантелени драперии. Младоженецът придвижваше количката си по пътеката. Когато спря при стъпалото пред олтара, булката се обърна, погледна го и лицето й постепенно се превърна в маска на ужас. Върху безупречно облечените му рамене се хилеше череп. Пасторът каза:

— Братя и сестри…

Хората се усмихваха. Изглежда никой не забелязваше нищо нередно. Камбаните забиха. И биеха ли, биеха…

Барнаби опипа нощното си шкафче. Обърна часовника. Пет и половина. Мили Боже! Сграбчи телефонната слушалка и едва успя да смотолеви:

— Банби — Но докато слушаше, очите му постепенно се ококориха. — Всемогъщи Боже!… Извикахте ли Булард?… Не… Веднага идвам…

Джойс се обърна.

— Скъпи… Какво се е случило?

Той бе станал и вече се обличаше.

— Трябва да вървя… не ставай.

Тя се опита да седне, като разбута възглавниците.

— Искаш ли да закусиш?

— Столовата отваря в шест. Ще хапна нещо там.

— Откога смяташ, че е мъртва?

Доктор Булард покри с одеяло мраморния профил на Филис Кадел.

— Ами… от два-три часа. Починала е някъде рано сутринта.

Барнаби седна тежко върху тоалетната чиния, единствената друга мебел в килията.

— Божичко, Джордж, само това ни липсваше. Смърт на арестуван.

— Съжалявам — усмихна се Булард, при това доста весело, като се има предвид ранния час. — Не мога да ти я съживя. Пък и от това, което чух, ще й е по-добре там, където е сега. Не смяташ ли?

— Не това е важното.

Барнаби погледна към сивата, застинала завинаги, маса на леглото. Разбираше отлично какво има предвид Булард. Защото какво можеше да очаква тази вече мъртва жена? Болката и унижението на публичния процес. Години наред в затвора. Самотна старост, отблъсната от всички. А междувременно да живее със съзнанието, че Хенри и Катрин са живи и щастливи заедно в Тай Хаус. И въпреки това…

Дежурният сержант влезе в кабинета на главния инспектор Барнаби и затвори внимателно вратата сякаш тя бе от стъкло. Погледна само веднъж към фигурата зад бюрото и това му бе достатъчно. По време на целия разговор очите му бяха забити в пода.

— Добре, Бейтман — да чуем.

— Да, сър. Не беше…

— И само ако кажеш, че не е станало по твоя вина, ще те фрасна с тая картотека по главата.

— Сър.

— Давай отначало.

— Ами, поех затворничката, но преди да попълня документацията по ареста, тя помоли да отиде до тоалетната.

— Да не би да си я пуснал да отиде сама?

Бейтман се изкашля.

— Истината е, сър, че полицайките Брайърли и Маккинли претърсваха едни проститутки, които бяхме забрали в нашия район. Изпратих човек да я придружи до вратата…

— Чудесно, сержант. Направо блестящо! И той я е наблюдавал през дупка във вратата, нали? Да види какво ще направи.

— Не, сър.

— Не, сър. Ясно. Тя взе ли нещо със себе си в тоалетната?

Бейтман преглътна, вдигна очи от пода и погледна през прозореца.

— Дамска чанта…

— По-високо! Явно съм оглушал.

— Една дамска чанта, сър.

— Не мога да повярвам. — Барнаби закри лицето си с ръце. — Продължавай.

— Ами… аз свърших с документацията… после я заведох обратно. Направихме опис на вещите и й дадох чаша чай. Когато за първи път отидох да я проверя, тя спеше дълбоко.

— Кога е взела таблетките?

— Предполагам, че с чая. Сигурно ги е извадила в тоалетната. Имаше жилетка с джоб и една носна кърпичка. Когато проверих съдържанието на чантата й — започна да се оправдава сержантът, — имаше шишенце със сънотворни — пет-шест таблетки. Всъщност тя ме попита дали може да изпие една. Хитра жена…

— Е, едно е сигурно — че е била много по-хитра от теб.

— Ако шишенцето беше празно, несъмнено щях да се усъмня…

— Самият факт, че ги е носела в чантата си, е трябвало да те накара да се усъмниш, човече! Да не би да мислиш, че хората си разнасят сънотворните ей така, като носни кърпички, в чантите си?!

— Не, сър.

— Когато ходят в „Сейнсбъри“ или „Буутс“? Или пък в библиотеката? — Мълчание. — Кога установи, че е мъртва?

— При третата проверка, сър. Малко преди пет. Забелязах, че не диша. Повиках веднага лекаря, но бе твърде късно.

— Да, щом вече не е дишала, много ясно, че е било твърде късно.

С лице, сковано от мъка и унижение, сержантът промърмори:

— Да, сър.

— Ползата от теб в полицията, Бейтман, е толкова, колкото от бандаж в женски манастир… — Мълчание. — Ще те разжалвам за това. — Мълчание. — И това е само началото.

— Ако мога…

— Отстранен си от служба. Ще бъдеш уведомен кога ще се събере комисията по вътрешна етика. Дотогава не искам да ти виждам физиономията. Сега изчезвай.

Малко след като окаяният сержант затвори вратата, тя пак се отвори и пропусна един млад полицай.

— Сър, става въпрос за затворника в трета килия. Иска да даде показания за това какво е правил вчера следобед.

— Хубаво; но допускам, че си бил достатъчно дълго при нас, за да се справиш с тази задача без много нерви и напрежение.

— Съжалявам, но той иска да говори само с вас.

Затворникът в трета килия довършваше закуската си и обираше чинията с парче хляб.

— Давам ви една звезда за удобство, инспекторе, но за кухнята — определено две. Не си спомням откога не съм хапвал такова разкошно яйце на очи.

— Казвай каквото имаш да казваш и не ми губи времето.

— Сега бих искал да се върна у дома си.

— Не си играй с мен, Лейси! — Барнаби се приближи до мъжа на леглото и се приведе над него толкова, че лицата им се озоваха само на сантиметър едно от друго. — Досега те търпях — заговори той бавно и тихо, но гневът, който се надигаше у него, бе почти осезаем. Лейси се присви и пребледня. Присадената кожа, непроменена, изпъкваше като парче опъната розова коприна. — И да те предупредя — продължи Барнаби, — че ако си ме излъгал вчера, яко си загазил!

— Не, не съм… Поне в технически смисъл… — Речта му вече беше забързана, думите се гонеха накъсано и в тях се усещаше тревога. — Когато ви казах, че съм работил онзи следобед, това си беше самата истина. Подготвях някои предварителни скици за портрет с маслени бои, който ще направя на Джуди Леситър. От известно време го обмислям, а тя позвъни към дванадесет часа и ми напомни. Работихме в тяхната градина.

Барнаби си пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си.

— Обикновено не работите ли вкъщи?

— Скици могат да се правят навсякъде и освен това тя ме покани на обяд. Никога не отказвам хубава храна.

— И така, кога отидохте там?

— Към един и половина. Малко след два започнахме работа, работихме до към четири. Спряхме да пием чай с кейк и други работи. Продължихме до към пет и след това си тръгнах.

— А защо — каза Барнаби, опитвайки се да контролира гласа си, — не ми казахте това още вчера?

— Ами… Наистина не знам — преглътна нервно Майкъл Лейси. — Предполагам, че съм бил като разбит, когато открихте ножа… После се паникьосах и преди да разбера какво става, ме бутнахте в колата и ето ме тук… в една от малките ви сиви килийни. — Опита се да се ухили. Главният инспектор не му отговори. — И някак си колкото повече го отлагах, по-трудно беше да ви го кажа и затова си помислих, че по-добре ще е да се опитам да поспя и да го оставя за сутринта. — Последва дълго и тягостно мълчание. Накрая той стана и малко неуверено попита: — Сега кога ли да си вървя?

— Не, Лейси, не можеш да си „вървиш сега“ — Барнаби се отдръпна. — И нека ти кажа, че просто не знаеш какъв късметлия си. Познавам хора, които досега щяха половин дузина пъти да ти вадят и вкарват главата между тия решетки, ако беше ги разигравал така, както разиграваш мен.

Затръшна вратата, заключи я и метна ключа обратно на таблото.

Докато изкачваше стълбите към следователската стая той осъзна, че стиска и отпуска юмруци от ярост. Промени посоката, върна се в кабинета си, застана до прозореца и се помъчи да се успокои. Главата му сякаш бе стегната от стоманен обръч, а стомахът му препускаше като подивял прериен кон. Повдигаше му се от ярост и безсилие. Но не и от разочарование. Защото още в момента, в който видя как Лейси невярващо зяпна оплескания с кръв нож, дълбоко в себе си си бе дал сметка, че е прекалено лесно. Престъпникът — хванат с окървавени ръце. Няма проблеми. Светкавично разрешен случай.

Седна на стопа зад бюрото си и притвори очи. Постепенно пулсът и сърцето му се поуспокоиха. Дишаше бавно и умерено. Изминаха пет дълги минути и той си наложи да седи неподвижен още пет. Постепенно усети, че горе-долу се оправя, а с това, за негова изненада, се обади и гладът. Погледна часовника си. Ако действаше бързо, щеше да има време да изложи артериите си на опасността от нещо набързо изпържено в стола и пак да хване Джуди Леситър, преди да е тръгнала на работа.

Десета глава

Семейство Леситър закусваше. Тревър, който бе погълнал толкова много жлъч от съпругата си, че чак слабините го боляха, свирепо удари яйцето си, а то си отмъсти като изригна голям яркожълт гейзер върху вратовръзката му. Джуди се изсмя. Той затърка връзката си със салфетка и погледна към жена си, която разгръщаше страниците на „Дейли Телеграф“ по начин, умишлено целящ да го подразни — тоест с апатия и безразличие.

Пак започна с нейните номера. Снощи заключи вратата си и когато той почука съвсем лекичко, та да не чуе Джуди, Барбара изсъска през процепа на вратата: „Махай се, похотлив дребосък! Не можеш ли да мислиш за нещо друго?“ Бе кръстосвал стаята си цели два часа, разкъсван от желание и гняв, проклинайки присъствието на Джуди в къщата. В един момент даже си помисли да измъкне стълбата от гаража, да се изкачи до прозореца на жена си и да нахълта вътре. Щеше да види тя тогава. Очите му се навлажниха от самосъжаление. Спомни си времето, което бе прекарал в обятията й само преди четиридесет и осем часа. „Очаква те изненада“, му бе прошепнала тя. Беше страхотно, почти като в онази първа нощ преди сватбата им. Сега осъзна какъв глупак е. Тя използва секса, за да го върти на пръста си и да го води с брънка за носа като теле. Е, добре, за тази игра са необходими двама. Нека само да дойде времето за получаване на следващите й пари за лични нужди! Или за абонамента в оня обирджийски здравен клуб! Ще има да чака тя!

Джуди Леситър си разбърка кафето и замечтано се загледа през прозореца. Беше в роклята, която си купи от Хай Уикъм вчера вечерта. Платът бе каре в сиво и кремаво, а на самата рокля имаше бели воланчета на яката и маншетите. „Като Картинка си“, бе й казала продавачката. Абсурдните й крака сега бяха обути в нов, светлосив чорапогащник. Бе похарчила малко пари и за парфюм, както и за сенки за очи, които си бе сложила доста непохватно, преди да слезе за закуска. Цяла нощ, както и сега, прехвърляше в съзнанието си събитията от вчера следобед.

В един часа й се отвори свободно време до към пет. В един и пет, окуражена от едно малко шери, тя позвъни на Майкъл Лейси под предлога, че й бе предложил да я нарисува, а оттогава измина цяла седмица. Пък и какво можеше да загуби от това? За нейна изненада и радост, той веднага се съгласи да дойде при нея. Даже каза: „Тъкмо се канех да ти звънна“.

Бе извадила един солен пай от фризера, който пъхна в микровълновата печка, набързо взе душ и смени три рокли, докато реши коя да облече. Даже експериментира с грима на Барбара. Майкъл пристигна половин час по-късно със скицник и моливи и, без много да се церемони, я накара да си измие лицето.

Тя изнесе обяда в градината и той прекара следващите два часа, рисувайки бързо, но съсредоточено, докато тя се опитваше да не шава и да не го зяпа открито през цялото време. Доста от листовете той хвърли. Не го правеше с яд, не ги мачкаше и хвърляше настрани, а просто ги разпръскваше около себе си, без да влага никакво чувство, все едно бяха есенни листа. В четири часа в краката му се беше образувало малко море от хартия, дълбоко до глезен, а половин дузина скици бяха поставени в папка. После тя направи чай, изпиха го и ядоха кейк с джинджифил, седнали на дървената пейка, която обикаляше гигантския кедър.

— Мога ли да си запазя някоя? — бе запитала тя и вдигнала от земята една захвърлена скица.

— Не.

— Майкъл, прекрасна е!

— Ужасна е. Всичките са ужасни. Обещай ми, че ще ги изгориш. Или ще ги хвърлиш в боклука.

Тя тъжно поклати глава и наля още чай. Той взе скицника си и след няколко минути й подаде един лист.

— Този мажеш да го задържиш.

На скицата бе изцяло тя. Тъжната извивка на устните, красивите очи, непохватните й пръсти върху порцелановия чайник, решителната и едновременно покорна линия на врата й. Подписана с простото „М. Л.“ Толкова прецизно и толкова жестоко. Усети бучка в гърлото си и едва не се разплака, но знаеше, че нищо не би го разгневило повече от сълзите, затова ги прогони решително.

— „Хей, Джуд“… — нежно запя той, — „не се страхувай“… — Остави чашата си в тревата и докосна ръката й. — Трябва да се махнеш от това място. Далеч от тези двама нещастници.

Тя едва не се задави с чая си.

— Лесно е да се каже — успя да отвърне накрая.

— Не знам. Когато започна пътешествието си из Европа, ще ми трябва напълно предана помощница и модел. Мога да взема теб.

И после я целуна. По устните. Страстно.

Джуди притвори очи. Вдишваше мириса на кедрови иглички и сладостта на джинджифила, усещаше всяка отделна влажна троха от кейка по върховете на пръстите си, слушаше песента на коса. Целувката продължи една милионна от секундата. И същевременно цяла вечност. Свърши преди още да успее да си помисли, че ще помни цял живот този миг.

— Попитах те дали искаш още кафе.

Джуди погледна безизразно мащехата си.

— Не, благодаря.

— А ти, Тревър?

Не получи отговор. Барбара си наля още една чаша, разгърна последния брой на „Кънтри Лайф“, но после го хвърли настрани с отвращение. Ако продължи да чете този боклук, ще нахлузи груби чорапи и долни гащи с връзчици. Както и да е, и без това никой не го четеше. Щеше да го отнесе направо в чакалнята. Реши да откаже абонамента му и да поръча нещо по-пикантно. Нещо, от което старчетата да получат сърцебиене. Захапа едно парче сладкиш и крадешком погледна вратовръзката на съпруга си. Като добавим това към факта, че Джуди изглеждаше като излязла от реклама на Макдоналдс, денят започваше страхотно. А оставаха само (погледна към часовника, украсен с диаманти) шест часа до тайната среща. На вратата се позвъни.

— Кой, по дяволите, се е раззвънял толкова рано сутринта?

— Аз ще отворя. — Барбара тръгна бавно към външната врата и се върна с главен инспектор Барнаби.

— Кое време е, инспекторе? — попита ядосано докторът.

— Мис Леситър?

— Да? — Джуди скочи на крака като ученичка. — Какво има?

— Само един-два въпроса за вчера следобед, ако обичате. Къде бяхте…

— Снощи дойде човек да ни разпита — грубо се намеси Леситър.

— Няма нищо — каза Джуди. — Нямам нищо против пак да го повторя. Бях тук през цялото време, не бях на работа следобеда и приятелят ми Майкъл… Майкъл Лейси също беше тук. Правихме някои предварителни скици за картина, която се надява скоро да започне.

— Можете ли да ми кажете кога е било организирано това?

— Ами позвъних му… — Барбара Леситър прикри усмивката си с ръка, но с преднамерена небрежност. — Макар че всъщност първото нещо, което той каза бе: „О, тъкмо се канех да ти звънна“. — Тя се втренчи в двамата на масата. Изглеждаше едновременно и решителна, и уязвима. — Толкова ли е важно?

— Един човек ни каза, че видял мистър Лейси да влиза в къщата на мисис Рейнбърд към четири часа следобед.

— Не! — изкрещя ужасена Джуди. — Не е вярно. Не може да бъде. Той беше с мен. Защо всички се заяждат с него? И се опитват да го въвлекат с неприятности?

Този път Барбара дори не се и опита да прикрие усмивката си. Джуди се извърна и посочи мащехата си.

— С нея трябва да си поговорите! Защо не й зададете няколко въпроса?

— На мен ли? — развеселена и удивена възкликна мисис Леситър.

— Попитайте я къде й е коженото палто. И защо се опитва да намери пет хиляди лири. Питайте я защо я изнудват!

С яростен вик Барбара Леситър скочи и плисна кафето си в лицето на заварената си дъщеря. Джуди изпищя:

— Роклята ми… роклята ми!

Доктор Леситър сграбчи жена си и изви ръцете й. Джуди избяга от стаята. Баща й забързано излезе след нея. Барбара, внезапно освободена, се стовари в най-близкия стол. Последва тягостно мълчание.

— Добре, мисис Леситър — накрая изрече Барнаби, — кажете ми защо ви изнудват?

— Това са пълни глупости. Не знам откъде й е дошла подобна идея на оная глупава крава.

— Може би трябва да ви кажа, че иззехме доста папки, копия на писма и документи от къщата на убитата. — Този път тишината се проточи още по-дълго. — Ако предпочитате, бихте могла да ме последвате в управлението.

— За Бога, не! Почакайте… — Тя отиде до бюфета, извади си цигара с треперещи пръсти и я запали. — Преди около седмица получих писмо от нея.

— Подписано?

— Точно така. „Ваша приятелка Айрис Рейнбърд“. На отвратителната й светловиолетова хартия, която вони на изгнили цветя. В него просто се казваше, че те знаят какво става и че ако не искам съпругът ми да научи всички пикантни подробности, това ще ми струва пет хиляди лири. Даде ми една седмица да ги намеря и каза, че пак ще се свърже с мен.

— А какво става?

— Аз и Дейвид Уайтли.

— Ясно.

Барнаби се върна мислено назад. Тя можеше да е жената в гората (алибито й бе недоказуемо). А Дейвид Уайтли — мъжът (същото важи и за него). По времето, когато мис Симпсън е била убита, тя твърди, че е карала наоколо без определена посока. А и би могла да се промъкне през прозореца на килера. Той се поколеба и се зачуди как най-деликатно да зададе следващия си въпрос, когато тя му даде отговора:

— Обикновено използвахме неговата кола. Седалките се свалят. Казваше ми къде работи. Аз отивах дотам с колата. Оставях я зад някой плет или дървета и се скривахме за половин час в полето.

„Точка за сержант Трой“, помисли си Барнаби.

— И смятате, че един от двамата Рейнбърд ви е видял?

— О, не… — поклати тя глава. — Невъзможно е. Но един път… трябваше да се срещнем към три, а Хенри го задържа в офиса целия ден. И когато стана пет часа, аз знаех, че ще си е вкъщи и тръгнах натам.

Барнаби си спомни тетрадката: „Мисис Л. влезе с колата в гаража на У“. И червената звездичка.

— Това бе нещо, което двамата се бяхме разбрали да не правя заради риска, но разбирате ли, не мажех повече да чакам. Трябваше да го видя. — Тя погледна дръзко Барнаби. — Това сигурно ви шокира? — Барнаби успя да си придаде леко укорен вид. — А и той беше закъсал като мен. Дори не ми позволи да изляза от колата. После се качихме на горния етаж и започнахме отначало.

Това описание не включваше никакви чувства. Тя дори не употреби утешителния евфемизъм „любехме се“. Любовта, поне доколкото Барнаби разбираше тази дума, изобщо не бе включена в сделката. Попита я дали вчера следобед са били заедно.

— Да. Срещнахме се към три и половина. Той местеше комбайна, така че не беше със „Ситроена“. Успяхме да се справим някак си и на предната седалка на моята „Хонда“. Мисля, че бяхме заедно около час.

— Добре. Благодаря ви, че бяхте толкова отзивчива, мисис Леситър. — Барнаби се запъти към вратата. — Може да се наложи пак да си поговорим.

— Добре, знаете къде да ме намерите.

Тя също се обърна, но се спря и погледна през рамото му. На прага стоеше съпругът й. Барнаби го погледна докато минаваше покрай него. Ярост и триумф се бореха за надмощие в изражението на доктора.

Когато вратата се затвори зад главния инспектор, Тревър Леситър каза:

— На твое място не бих бил толкова самоуверен.

— Колко чу?

— Повече от достатъчно.

Яростта и триумфът му се стопиха до израз на дълбоко задоволство. Втренчи се изучаващо в нея и това, което видя, компенсира всичката му изстрадана болка. Бе започнала да слиза на закуска без това, което тя самата наричаше „цветовете на войната“. Нещо, което никога не би направила малко след сватбата им. И възрастта й си личеше. Никога повече няма да намери толкова бързо друг будала като него. Но може би нямаше да й се наложи. Ако си подвиеше опашката. Ако правеше каквото й се казва. Разполагаше с прекалено много свободно време и там бе бедата. Прекалено много време и прекалено много пари. Като начало ще й спре издръжката. И колата. И мисис Холанд. Поддръжката на такава къща, готвенето за трима, работата в градината, обичайните задължения на една лекарска съпруга ще създадат работа на Барбара. А през нощта ще има други задължения. Той щеше да направи всичко възможно, за да е сигурен, че номерата й повече няма да минават. Всяка нощ по веднъж, а може би и повече, ако той пожелае. Пък и имаше някои дребни вариацийки, които бе научил в „Каза Нова“. Тя можеше да ги научи и да започне да му ги предлага. Разбира се, той щеше пак да ходи в клуба (не можеше да разочарова малката Кристъл), но не толкова често. При мисълта колко пари е пръснал там през последните две-три години, докато жена му… Спомни си за кръвното и се опита да го приеме по-спокойно. Да, кучката имаше много да му връща (всяка заключена врата, всяко главоболие, всяко скастряне) и щеше или да си плати, или да изхвърчи от къщата. Спомни си безвкусната, жалка дупка, в която живееше, когато се срещнаха. Това трябваше да му подскаже нещо още в началото. Така че тя по-скоро ще се съгласи на всичките му условия, отколкото да се върне там. Ще му ходи по свирката и още как. Той си представи розовото бъдеще, пълно с чувствени наслади, и започна да разяснява положението на съпругата си.

Барбара слушаше монотонните му наставления. От време на време той се изправяше на пръсти и отпускаше разперените си длани върху шкембето си. Тя трябвало да прави това. Тя трябвало да прави онова. Трябвало да бъде любяща майка на оная дебела надменна саможивка Джуди. Да изслушва внимателно и да гледа доброжелателно бъкащите му от бацили пациенти, когато започваха да хленчат. Не пропусна да спомене разнообразни менюта от по четири ястия.

Тя си спомни за парите за мисис Рейнбърд — бяха в чантата й на горния етаж. Четири хиляди. А още не бе продала часовника си. Можеше да събере достатъчно за депозит на къща. Но каква щеше да е тая къща? Колиба, в каквато родителите й, ако са живи, сигурно още живеят. Значи да се върне пак оттам, откъдето бе започнала. А как щеше да изплаща ипотеката? Каква работа щеше да си намери на тази възраст? Разбира се, ако имаш къща, можеш да даваш стаи под наем. Ако трябва — и други екстри по избор. Но ако трябва да прекара остатъка от живота си въргаляйки се из чаршафите, то защо не го направи тук, сред истински комфорт? Винаги можеше да се отпусне и да си мечтае за Капри. Или Ибиса. Или Лазурния бряг.

Тя се загледа през прозореца. В яркозелената трева, проблясваща под хипнотизиращите струи на пръскачките. Към разцъфналите дървета и терасата с масите, чадърите и каменните саксии, пълни с цветя. После погледът й се плъзна из стаята. Дебели китайски килимчета и меки дивани, и маси от оникс с преплетени плочки в зелено и златисто. И от нея се искаше само да се преструва. Трябва да се справи. Все пак, цял живот все това е правила.

Тя го погледна. Наистина влизаше в ролята си. Изпъкналите му очни ябълки бяха зачервени, злобен тик подръпваше устните му, които още малко и щяха да се запенят. Трябвало да се оправя без кола. Три коли в едно домакинство било нелепа цифра. Мисис Холанд ще бъде предупредена да напусне. Часовете на градинаря щяха драстично да се намалят. На Барбара нямало да й навреди да разбере какво значи работен ден. А когато стане време — и работна нощ. Животът й на чужд гръб свърши. Да, ето че и тя си получи заслуженото. Защото най-после дойде време да разбере къде й е мястото.

Тя постепенно започна да се предава — или поне така си помисли той с трепет на задоволство. Върху лицето й се появи нежна усмивка. Протегна ръка, хрисимо я сложи върху неговата, и каза:

— Майната ти, Пуки!

Единадесета глава

Барнаби седеше в „Орион“ в края на „Чърч Лейн“. Прозорците бяха отворени и слънцето топлеше лицето му. Беше потънал в размисъл.

Както и очакваше, алибито на Лейси бе потвърдено. Човекът не е виновен за убийството на Айрис Рейнбърд. И все пак се опита да се измъкне. Защо? Наистина ли бе просто паника? Наистина ли е имал чувството, че е натопен нарочно? Първите дипли на мрежа, падаща върху му, хвърлена от непозната ръка? Много е вероятно, Барнаби го знаеше. Беше виждал много хора да духват при далеч по-леки провокации. Лейси бе хукнал да бяга и все пак Трой, който се съвзе бързо и стана от пода, го залови и го свали на земята още преди да измине и няколко метра.

Барнаби си припомни сцената, като съсредоточи вниманието си върху лицето на Лейси. Първо удивление. После паника. И още нещо. За момент те се бяха спогледали преди Лейси да бъде вкаран в колата и Барнаби почувства, че се изпотява докато се мъчеше точно да си спомни тези няколко секунди, толкова бързо отлитащи и толкова мъгляви.

И тогава го разбра. Третото усещане бе облекчение. Сега, хващайки се за тази нова идея, той си представи сцената още веднъж. Лейси тича; почти сигурно е, че Лейси ще бъде пипнат, преди да е успял да избяга; Лейси е облекчен. А кога бе хукнал Лейси? Не, както се очакваше, когото бе намерен ножа. А минути по-късно, когато Барнаби се канеше пак да влезе в ателието. Това трябва да е. Те бяха открили нещо в Холи Котидж. Но не бяха открили онова, което Лейси се опасяваше, че ще открият.

Барнаби излезе от колата и пресече пътя. Устата му бе суха, сърцето му туптеше бясно в гърдите. Докато вървеше, си спомни изрядно подреденото ателие. Професионално. Сгъваеми маси. Четки и бои. Нищо необичайно. Ала докато вървеше забързано по прашната пътека, той все повече се убеждаваше, че това последно, интуитивно усещане бе правилното.

Холи Котидж, вече неогрявана от слънцето, пак изглеждаше студена и сива. Барнаби отвори входната врата и извика „Мис Лейси!“ към стълбите. Той прецени, че няма вероятност тя да е спала там предишната нощ, но просто за всеки случай не искаше да я безпокои. Нямаше отговор. Той пристъпи през прага, където доскоро имаше врата, в ателието.

Всичко изглеждаше съвсем същото. Той вдигна всички буркани, тубички и кутийки, отвори и ги подуши. Изглежда не съдържаха нищо извън обичайното. Четките си бяха просто четки. В един шкаф в ъгъла имаше много книги с меки корици и каталози с картини. Той започна да ги отваря един по един и да ги тръска надолу. Никакво уличаващо писмо не падна на пода. Имаше буркан с чист спирт, друг, размътен от боя, няколко парцала, някои чисти и прилежно сгънати, а други — на петна и смачкани. Первазът на прозореца беше празен. Барнаби насочи вниманието си към картините.

Не бе сигурен какво да очаква. Айрис Рейнбърд ги бе нарекла грозни и жестоки. Барнаби усети, че тази забележка бе събудила едно предположение у него, след като срещна Лейси — че той няма талант. Това предположение сега беше грубо разбито.

Първото платно, което видя, бе портрет на Денис Рейнбърд — и то смайващ. Боята блестеше, сякаш бе съвсем прясна. Комбинацията от сиво и жълта охра напомни на Барнаби за току-що преобърната буца лепкава пръст. Отблизо картината изглеждаше незавършена, грубичка, но поставена на перваза и гледана от няколко стъпки, тя изненадващо оживяваше. Денис бе облечен в разгърдена риза, чиито очертания, както и ръцете му, не се виждаха ясно, а бяха замъглени и избледняваха в сенчестия фон. Костите в основата на шията му прозираха ясно под тънката кожа, като на малко пиле. Плоскостите по лицето му представляваха дебели пластове жълта боя, която като по чудо успяваше да внуши истинска жива тъкан с всичките й неравности и тайни. Устата бе силно стисната, а вглъбеният поглед отразяваше стаените мисли на седналия. Очите му издаваха самота и мъка. Художникът бе разбрал и извадил на показ на платното много повече от външността на Денис Рейнбърд. Бе разкрил сърдечните му тайни. Нищо чудно, че майка му бе намразила платното.

Още един портрет. Старица с букет теменужки. Очите й бяха хлътнали в повехналото кафеникаво лице. Изражението й бе събрало цялата меланхолия на старостта, но устните й се смееха с младежка лекота и грация. Теменужките бяха като покрити със сребрист скреж, там, където росата все още блестеше по тях. Имаше малко абстрактни картини и няколко пейзажа и Барнаби, съвсем против волята си, усети прилив на възхищение, когато ги обърна към себе си. Нищо чудно, че Лейси и пет пари не даваше за нещата около себе си, като се има предвид какво ставаше в главата му.

Ниви с макове, речен бряг, застлан с диви цветя, две очевидно рисувани в градината на мис Симпсън. Всичките те бяха на светлинни години разстояние от прецизния, сдържан натурализъм, към който се стремеше Клубът на изкуството на Барнаби. Пред него имаше бронзови небеса, надвиснали като дъга над безкрайни, почти безцветни брегове; сгради, трептящи в горещината; градини, преливащи от ослепителни растения и цветя, всички окъпани в златиста светлина. Той ги облегна на дървената ламперия — от платната сякаш се разля слънчева светлина и образува блестящи локвички върху дървения под.

Абстрактните платна бяха много големи и излъчваха простота. Дебел пласт бяла боя и, в единия ъгъл, самопоглъщаща се звезда. Галактически пръстени във все по-тъмни цветове се свиваха до ядро от катраненочерен блясък. До тях имаше папка. Барнаби я отвори и издърпа куп рисунки. Скици на Джуди Леситър, направени бързо, но пък пълни с живот. Като ги видя, Барнаби се сети защо е дошъл.

Отново прегледа внимателно платната. Очевидно в тях нямаше нищо тайнствено. Нищо, което да подсказва причината да бъдат поставяни под ключ. Докато отстъпваше назад, той се блъсна в един статив, който се наклони на една страна и старата риза, използвана да го покрива, падна. Барнаби оправи статива и сложи обратно ризата. Получи се квадратна форма, поддържана от две кръстосани летви. Но формата бе различна от вчерашната. По-малко солидна. Той бе напълно сигурен, че на този статив предния ден имаше по-голямо платно. Което означава, че за времето оттогава насам някой е влязъл и го е отнесъл.

— Доведи тук Лейси.

— Да, сър! — извика натъртено сержант Трой, напусна канцеларията в бърз тръс и шумно затрополи надолу към сутерена.

— Хей, ти, ставай! — Той отключи килията и раздруса пръст в посока на Лейси. — Размърдай си задника. Главният инспектор иска да говори с теб. — Видя, че затворникът си взема якето. — Не си прави труда — продължи Трой, — никъде няма да ходиш.

Майкъл Лейси не обърна внимание на сержанта, заобиколи го и забърза нагоре по каменните стъпала. Трой го настигна и възмутено се опита да си възвърне доминиращата позиция. Полицайката Брайърли го бе уведомила за драматичните събития през нощта, но тъй като все още нищо не знаеше за алибито на Лейси, той бе абсолютно убеден във вината му.

— Много добре внимавай какво правиш.

Затворникът се настани без покана на стола пред бюрото на Барнаби и с интерес заоглежда обстановката — множеството телефони, въртящите се картотеки, телевизионните екрани, трескавата дейност, кипяща в отдела.

— Значи ето къде става всичко. Много впечатляващо — констатира той и се ухили на Барнаби нахално и язвително. — Тази вечер ще спя по-спокойно в леглото си. Предполагам, че там ще спя, нали?

— Е, мистър Лейси, алибито ви наистина бе потвърдено.

Лейси стана.

— Значи мога да си вървя?

— Само един момент. — Лейси седна пак. — Тази сутрин се върнах в къщата, за да продължа разследването си. — Никаква реакция. Никакъв страх. Никаква тревога. Нито дори нервност. „Мътните да го отнесат“, помисли си Барнаби. — Смятам, че вчера, когато бяхте задържан, имаше едно доста голямо платно, покрито с парче плат, на статива в ателието ви.

— Съмнявам се. Тъкмо започвах портрет на Джуди Леситър, както знаете. Никога не работя две неща едновременно.

— И все пак останах с това впечатление.

— Тогава впечатлението ви е погрешно, господин главен инспектор. Хареса ли ви това, което видяхте? Какво мислите за нещата ми? — И преди Барнаби да успее да отговори, той продължи: — Да ви кажа, искате ли? Вие не разбирате от изкуство, но пък знаете какво харесвате.

Ужилен от снизходителното предположение, че не е нищо повече от дървеняк и невежа, Барнаби заяви:

— Напротив. Интересувам се от изкуство и смятам, че имате забележителен, дори изключителен талант.

Докато изричаше тези думи, нито за миг не свали поглед от Лейси. Видя как изражението му се променя. Цялата му войнственост и надменност постепенно изчезнаха. Израз на дълбоко задоволство се разстла по чертите му. Той каза:

— Да, имам, нали?

Но в гласа му нямаше високомерие. Просто радост, преплетена с лека неувереност.

— Техниката ви е много добра. Ходил ли сте в художествено училище или колеж?

— Какво?! — изсмя се високо той. — Един семестър ми беше достатъчен. Там е пълно с превзети идиоти. Човек може да се научи само по един начин — като коленичи пред майсторите. — Искреността в гласа му компенсира превзетостта на фразата. — Ще отида в Прадо, в Мадрид. В „Уфици“. Във Виена, Париж, Рим, Ню Йорк. И така ще изуча занаята. — Последва дълга пауза. Накрая Лейси попита: — Какво има, инспекторе? Изглеждате страшно… ами страшно… неспокоен. — И тъй като Барнаби не му отговори, той стана. — Е… сега мога ли да си вървя?

— Какво? О, да… — Барнаби стана. — Да… можете.

Майкъл Лейси се насочи спокойно към вратата, каза „Извинете“, докато минаваше покрай сержант Трой и на излизане добави:

— Не забравяйте да си затворите устата, сержант. Може да лапнете някоя муха.

Трой хлопна челюстите си така, че зъбите му изтракаха и впери поглед в затварящата се врата.

— Защо, по дяволите, го пуснахте, сър?

— Целия следобед е бил с момичето на Леситър.

— Но… мисис Куайн го е видяла!

— Наистина е видяла някого — няма две мнения по въпроса. Някого с дрехи и шапка, които много приличат на тези на Лейси. Сега проблемът е — измърмори Барнаби, — защо, щом убиецът толкова е искал да натопи Лейси, не си е свършил работата докрай и не е подхвърлил и дрехите в къщата? — Трой разбра, че инспекторът пита по-скоро самия себе си и си замълча. — Да, дрехите трябва да са наблизо. Който и да е бил, е бързал. С малко повече късмет и едно подробно претърсване още днес ще ги открием. Отивам до лабораторията да видя какво ново има. Ще се върна след десетина минути. Подготви кола. Вземи си, освен това кофичката и лопатката.

Челюстите на Трой отново се раздалечиха. Когато стигна вратата, Барнаби се обърна и мрачно му се усмихна.

— Отиваме на плажа.

Дванадесета глава

Трой пое по шосе А21 (за Хейстингс и Сейнт Ленардс) при Тънбридж Уелс и поднови разговора, временно прекъснат докато се справяше с непознати обиколни пътища и внимаваше за отбивки. Двамата с Барнаби обсъждаха последните доклади от анализите на съдебната лаборатория.

— Но ако тези… влакна… тези парченца найлон са били под ноктите й, това не значи ли, че е одрала лицето на убиеца?

— Невинаги. Ако човек си сложи чорап на главата, доста голяма част от чорапа остава неизползван. Може него да е хванала.

Той се облегна, затвори очи и си представи — не за първи път — ужасяващия миг, в който посетителят на мисис Рейнбърд изчезва от дневната, вероятно след като моли да ползва тоалетната, и се появява след няколко секунди, с черти сплеснати до неузнаваемост, и остър нож в ръка. Фактът, че вече знаеше кой бе този човек придаваше допълнителен нюанс на ужас към сцената. Трой заговори за доказателствата, открити под градинския навес.

— Трябва да са от одеялото, сър — имам предвид черните и зелени влакна, които откриха.

— Почти сигурно е.

— Предполагам, че който и да е бил, е сметнал, че по-сигурно е да се потопи във вода, отколкото да се изгори. Не бие толкова на очи.

— И аз така си мисля. Имам чувството, че е било в езерото в гората, близо до къщата. А може би и дрехите също са там.

— И един от семейство Рейнбърд се е досетил по някакъв начин и се е опитал да измъкне пари от някого.

— Да, и аз така мисля. Но в случая майката и синът са си намерили майстора. Бързото и ефективно ликвидиране на мис Симпсън би трябвало да им подскаже нещо. Нали знаеш какво се казва; Трой — „Щом веднъж извършиш убийство…“?

— Това пак ли е Джейн Остин, сър? — попита сержантът, докато профучаваше през Ламбърхърст. — Но вече сме на крачка от разкритието им. Пък и това одеяло сигурно е тежало — надали са го изхвърлили направо, без да го увият в нещо.

— Да. Предполагам, че са имали найлонова чанта, по-скоро найлонов чувал от онези, в които се изхвърля боклука. Дрехите също са сложени там.

— Поели са голям риск. Да го направят посред бял ден…

— Да, но вече са изпаднали в паника. Нещата започват да се развиват зле за тях, Трой. Времето им изтича… при това изтича много бързо.

С периферното си зрение инспекторът забеляза как сержантът извърта рязко глава от удивление.

— Какво?… Искате да кажете, че знаете кой е извършил убийствата?

— Да, естествено.

— И двете ли?

— И трите.

— Но… не разбирам…

— Гледай си в пътя, човече!

— Извинете, сър. — Трой внимателно се вгледа напред в пътя, но след малко продължи: — Поне е ясно, че Филис Кадел е убила мисис Трейс.

— Не мисля така.

— Но… тя си призна. Господи, та тя дори се самоуби!

Барнаби не му отговори. Тишината се наруши чак когато влязоха в Сейнт Ленардс. Когато наближиха морския бряг, той помоли сержанта да спре и попита един възрастен джентълмен с втвърдени от морския бриз бакенбарди за пътя към Дьо Монфор Клоуз. Трой изпълни указанията и стигна до „Морски бриз“ — бяла дървена къщичка с изрядно поддържана предна градина, не по-различна от хиляди други. Барнаби излезе, но възпря Трой, когато последният се опита да го последва.

— Не ви ли трябвам, сър? За показанията?

— Не мисля. Това е просто за обща информация. Ако има нещо, ще те повикам.

Изоставен, Трой започна да преобръща отново и отново в главата си загадъчните забележки на Барнаби. По негово мнение, те нямаха никакъв смисъл. Абсолютно никакъв. Трябва да е бил Лейси. Момичето на Леситър го прикрива. Повече от ясно е, че е луда по него. Вместо да пуска Лейси, Барнаби трябваше да арестува нея за съучастничество. Трой би направил точно това. Защото кой друг, по дяволите, маже да бъде? Денис е бил на работа; Леситър се е забавлявал в „Каза Нова“; мисис Л. и Дейвид Уайтли не са му отстъпвали в „Хондата“ й; Катрин е била с Хенри. И ако един и същи човек е извършил и двете убийства, това изключва Филис Кадел, която не маже да е жената от гората и следователно няма причина да очисти мис Сипсън. И във всеки случай (тук Трой бе склонен да се съгласи с Барнаби) отрицателният й отговор по последния случай звучи правдоподобно. Все пак, ако човек си признае едно убийство, няма много логика да не си признае и още едно.

А точно тя трябва да е убила Бела Трейс. Трой се опита да си спомни доклада от вестника. Никой от ловците не е могъл да изстреля куршума, поне това е доказано от разследването. Катрин е била в къщата и е правела сандвичи, така че Филис Кадел е била единствената… Момент! Мислите на Трой се пръснаха като подивели из всички посоки като обезпокоени мравки. За един от сегашните заподозрени не се знае нищо относно местонахождението му през онзи ден на лова. Къде е била Барбара Леситър? Не е била на лов (това би било чудна гледка), и все пак няма ясно алиби. Пък и именно тя може да е убила мис Симпсън. И мисис Рейнбърд. Тя изобщо не уточни продължителността на времето, през което е била в колата си с Уайтли. А запазването в тайна на връзката им и в двата случая би било достатъчно силен мотив. Но Бела Трейс, за Бога? Какъв е смисълът? От друга страна, защо Филис Кадел да признава нещо, което не е извършила? Нещо не се връзваше.

Трой седеше и скърцаше със зъби. Беше с Барнаби през цялото време по този случай. Чу всички разпити, имаше достъп до резултатите от лабораторията. Това, което Барнаби видя и научи, Трой също го видя и научи. И се вбеси, когато чу началника си да говори за заключения с такава лекота и увереност. Трой удари с юмрук таблото и изтръпна от болката. Къде се е заблудил? Да не би да гледаше на нещата от напълно погрешен ъгъл? Сигурно в това е разковничето. Върни се назад, опитай от друг ъгъл. Реши да поупражни малко китайско дишане, да се върне в самото начало и да започне отново.

Барнаби застана в центъра на яркочервеното, излъскано до блясък стъпало, повдигна опашката на чукчето във форма на сирена и я пусна. Една старица отвори вратата. Тя го погледна, надникна през рамото му и зърна колата, после пак вдигна поглед към него. Изглеждаше неимоверно тъжна и много, много изморена.

Барнаби каза:

— Мисис Шарп?

— Влезте — кимна тя и отмести поглед. — Очаквах ви.