Провинциални убийства

Първа глава

Барбара Леситър се приближи до високото огледало с подвижна рамка в ъгъла на спалнята си. Беше загасила всички лампи, с изключение на абажура със статуетка от слонова кост до леглото. Светлината, която се процеждаше през бледооранжевата му коприна, хвърляше меки отблясъци върху лъскавата й нощните и потъмнялата й в солариума кожа. По върховете на пръстите й имаше крем с ягодов аромат. Започна ритмично да потупва гърлото си от основата на деколтето до брадичката, притворила очи. По устните й играеше усмивка. Протегна ръце, взе още крем и с потупване го размаза по цялото си лице. Накрая дойде ред на крема за бръчки около очите — френски, за цели четиридесет и пет лири бурканчето, а ефектът от него — почти никакъв.

Обожаваше този ритуал. Дори още като момиче, години преди това да се превърне в необходимост, тя се беше масажирала, потупвала, пощипвала и поглаждала с почти сладострастно задоволство. Не че сега бе особено необходимо, самовнушаваше си тя, закътана в убежището на приглушената светлина.

След като привърши с лицето, тя среса косите си: задължителните петдесет прокарвания на гребена от корените към върховете. Косата й блестеше в кафеникавочервен цвят, наситена и лъскава — доколкото това бе по силите на къната, жълтъците и обогатените балсами. Отметна назад глава и се усмихна.

От това движение една от презрамките се плъзна по рамото й. Тя се приближи да огледалото, докосна оголената си гърда, после малките лилаво-червени следи от ухапване и пак се усмихна на спомена, събудил жаждата й за страст. Внезапно застина неподвижно и се заслуша.

Някой приближаваше към нейната врата. Тя задържа дъха си. Почука се. Колебливо, почти извинително. Барбара зачака, като междувременно прикри голото си тяло, сякаш вратата бе прозрачна. След минута-две тътрузенето на чехли се отдалечи надолу по коридора. От устата й се изтръгна продължителна въздишка на облекчение. Следващият път трябва да го пусне — измина цяла вечност. А той беше много добър, отнасяше се с разбиране. Но, господи, каква само щеше да е разликата…

Беше родена в Ъксбридж с името Барбара Уийлър „в края на петдесетте“ — както мамеше хората с престорена свенливост. Баща й работеше като бригадир в железницата, а майка й се бъхтеше над тежката домакинска работа. Освен нея имаха още пет деца. Само Барбара беше красива. Живееха сбутани в къщичка, една от редица къщи-близнаци, от чиято врата се излизаше право на тротоара, а задният двор беше покрит с цимент. Споделяше стая с други две сестри, които понастоящем също се бяха превърнали в тъпи домакини като майка си. Налагаше се да брани своите вещи от тях като разярена тигрица. Ненавиждаше евтините им дрехи и козметика, и си запушваше носа, когато се пръскаха с „Калифорнийски мак“ — боклук, закупен от „Уулуърт“. Започна да краде на петнадесет години — кремове, парфюми и лосиони, на които отлепваше етикетите с цените. Беше спокойна, защото знаеше, че никой у дома дори не е чувал техните марки.

След като сестрите й се вляха на свой ред в редиците на работничките в местната захарна фабрика, тя получи работа като деловодителка в една адвокатска кантора, и, както й се струваше, възможност, макар и на този етап твърде несигурна, да се изкатери по хлъзгавия склон, който щеше да я изведе далече от грозната мизерия на родното блато към бляскавото съвършенство на живота на средната класа. Свят, в който, ако искаш да се наслаждаваш на зелената трева и дърветата, не е нужно да ходиш в парк, пълен с врякащи деца и лаещи кучета, тъй като просто си ги притежаваш в собствената си градина. Където хората перяха дрехите си, преди мръсотията да започне да им личи; където мъжете си стискаха ръце при среща, а жените докосваха непринудено напудрените си бузи с безчувствена показност.

Барбара не беше особено интелигентна, но беше проницателна, работеше упорито и си държеше устата затворена, а погледа — винаги нащрек. Започна да си купува дрехи от един от по-големите универсални магазини в Слау — доколкото й беше възможно, подбираше модели, носени от омъжената дъщеря на по-възрастния партньор в кантората. Това положение на нещата продължи почти до осемнадесетата й година. Все още бе девствена — отчасти, защото не беше срещнала никого по свой вкус, но най-вече защото робуваше на неясната и твърде чудата идея, че възможността да предложи девствеността си на някой сериозен ухажор би могла да покрие дебита на бедния й произход. Тя, естествено, никога не го споменаваше, но непрекъснато се изнервяше при мисълта, че нехайното покровителство на хората от висшето общество, с което бе удостоявана в офиса, би могло по някакъв начин да извади истината за миналото й наяве.

Алън Кейтър, новоназначен във фирмата, започна работа точно на осемнадесетия й рожден ден. Беше висок, русокос, с пронизващи сини очи и пушеше тънки кафяви пури. Имаше червена спортна кола „Кобра“ и фино позлатен часовник. Раздаваше усмивки наляво и надясно, особено на Барбара. Понякога я докосваше — небрежно, приятелски — просто човек не можеше да му се обиди. Един път ще постави ръка на рамото й, друг път ще я прегърне през кръста край шкафа с папките… Тя беше доста шокирана от усещането за надигаща се приятна възбуда, което предизвикваха у нея ръцете му, ала си мълчеше. Изобщо не си даваше сметка, че забързаното й дишане и поруменялото лице я издаваха.

Една лятна вечер той остана до късно в офиса. Трябваше да отиде на тенис веднага след работа и беше влязъл в тоалетната да се преоблече. Барбара никога не си тръгваше преди него. Вече бе повишена в машинописка — бе започнала да ходи на вечерни курсове — та тогава работеше, надвесена над пишещата машина, когато той излезе по къси панталонки и бяла памучна риза.

Всички си бяха тръгнали. Той се спря и дълго я съзерцава — първо лицето, после всичко останало. След това заключи вратата и й каза, че отдавна копнее за този миг. На Барбара й прилоша от вълнение. Той се приближи плътно до нея, запита я: „Да ти покажа ли какво трябва да направиш с мен?“ и насочи ръката й. Докато разкопчаваше блузата й, в миговете преди да бъде напълно повлечена от пороя на чувствата си, Барбара си представи как двамата стоят на прага на стара провинциална църква — тя, естествено, в бяло, а Алън — в официален костюм. После идваше ред на шампанското и на триетажната торта, от която ще заделят, както повелява традицията, и за кръщенето.

— Прекрасна си, скъпа. — Разкопча сутиена й — Хайде, какво има? Нали няма да се правиш на изненадана?

— Краката ми май не искат да ме слушат.

— Веднага ще решим този проблем. Има едно канапе в кабинета на стария Рупърт. И огледало.

Отидоха там, хванати за ръце, като оставиха блузата и сутиена върху пишещата машина. Легнаха на канапето срещу огледалото и прозореца с дантелени пердета, който гледаше към улицата. Когато съблече всичките си дрехи, Алън понечи да дръпне пердетата. Това, вместо да я притесни, я възбуди още повече. Той изглежда знаеше отлично какво прави. Почти не я заболя — нямаше нищо общо с онова, което говореха хората. Лошото беше, че свърши прекалено бързо. Тя искаше още. И той й го даде. След час някой потропа на външната врата и той се усмихна, като сложи пръст на устните й. Бяха седнали и тя го беше обкрачила — така успя да зърне едно момиче в бяла рокличка за тенис, с дълга коса, прибрана назад с шалче, да минава покрай прозореца. Беше почти девет часа, когато най-накрая напуснаха офиса.

След това се срещаха често, обикновено много късно вечер, а обяснението на Алън бе, че трябва първо да навакса с учението. Откарваше я в гората извън града, където си намираха някое усамотено местенце, а когато времето бе лошо, използваха колата. Тя никога не го заведе в тясната си стаичка и вече беше му казала (за да си спести неудобните въпроси, които биха възникнали от един евентуален намек за покана), че е сираче. Вечерите, които не се виждаха, тя прекарваше неспокойна, изпълнена с копнеж. В офиса Алън се държеше делово с нея — само от време на време й намигаше, когато теренът бе чист. Веднъж, когато бяха останали за малко насаме, той застана зад стола и пъхна ръка под блузата й.

В средата на зимата тя установи, че е бременна. Много се притесняваше, докато му съобщаваше тази вест, като че ли вината бе само нейна. Завърши изповедта си с въпроса какво ще кажат родителите му. Той я изгледа първоначално изненадано й скептично, а после се развесели, прегърна небрежно за миг и накрая каза:

— Не се тревожи. Все ще измислим нещо.

В края на седмицата Рупърт Уинстънли я извика в кабинета си и й даде адреса на една частна клиника в Сейнт Джон’с Ууд и чек за сто и петдесет лири. От този момент нататък тя не видя очите на никого от кантората.

Направи аборт — беше прекалено разстроена и самотна, за да измисли някакво друго решение. Сега, разбира се, не би постъпила точно по този начин. Би одрала кожата на негодниците. Щом не мажеше да спечели уважението, възхищението или любовта им, то тогава би направила всичко възможно да докопа поне паричките им.

Бе изминал близо месец след като се прибра в къщи от клиниката. Беше си намерила работа в магазин от веригата „Сейнсбъри’с“ — зареждаше рафтовете. Късно една вечер някой почука на вратата й. Тя я открехна леко. На прага стоеше мъж, ухаещ по-скоро на бира, отколкото на одеколон. Носеше сако с монограм, раирана вратовръзка и сиви фланелени панталони.

— Здрав… в… ейте — изхълца той и я огледа от глава до пети.

— Какво желаете?

— Ами… всъщност… приятел съм на Алън. Той смята, че ние бихме могли… нали се сещате… да се…

Тя затръшна вратата под носа му. Кипна от ярост, болка и отвращение. Замря неподвижно, сякаш се страхуваше, че и най-слабото движение би я наранило. Копелето му с копеле!

Постепенно болката отшумя; отвращението заля подстъпите на спомените и се пренасочи към Алън и себеподобните му. Остана само яростта. Тя се ослуша. Не се чуваха никакви стъпки. Сигурно още е там. Пак отвори вратата. Той й се усмихна колебливо.

— Ще трябва да си платите — заяви невъзмутимо тя.

Забеляза как пиянското му задоволство започна да се оттича от лицето му. „Като не ти отърва, окичи си го със старата колежанска вратовръзка и си го заври, където щеш!“, помисли си самодоволно тя.

— Ами… ъ-ъм… добре…

Пристъпи напред с намерение да влезе в стаята, ала тя препречи с крак вратата и отсече:

— Колко имаш?

Той започна да ровичка несигурно в портфейла си. Извади банкноти, шофьорска книжка, една детска снимка.

— Петдесет лири…

Почти колкото една месечна заплата. Тя отвори широко вратата.

— Хайде, няма ли да влезеш?

И така нещата потръгнаха. С препоръки. Приятел на някой приятел. Никога не оставаше без мъж. Ала и никога не почувства сигурност. Плащаше си редовно наема. Имаше и подаръци. Много хубави подаръци. Палто от вълча кожа, купено от „Хародс“; голям цветен телевизор; ваканция в Портофино, докато съпругата на въпросния господин лежеше оперирана от миома. Ала й липсваше сигурност. По-точно — финансова сигурност. Защото емоционалната беше в изобилие. Никой от мъжете не я вълнуваше. Гледаше ги надменно, сякаш издигнала се високо над мястото на акта, как ръмжат и пухтят подобно на огромни импотентни тюлени и ги ненавиждаше до един.

Защото никога повече нямаше да си позволи да изпита онзи помитащ, всепоглъщащ прилив на удоволствие, който я бе отвел опасно далече от бреговете на разума — някога, в кантората на Уинстънли, Денисън и Уинстънли. Преди повече от двадесет години. Вече не можеше да си спомни даже фамилията на Алън, да не говорим пък за физиономията му.

И после срещна Тревър Леситър. Буквално се блъсна в него в отдела за хранителни стоки в един магазин от веригата „Маркс енд Спенсър’с“. Беше взела завоя твърде рязко и количките им се сплетоха като еленови рога с метален трясък. Тя веднага го дари с професионалната си лъчезарна усмивка. Той бе завладян от излъчването и изобщо не забеляза професионализма.

Беше дребен, забавен човечец с кръгла глава, прошарена коса и вълнен шал въпреки топлото време. „Скъпи дрехи, помисли си тя и компетентно го огледа, но и крайно старомодни.“ От онзи тип мъже, които си носят рестото в портмоне. Забутаха един до друг количките си из магазина. Той вече беше напълнил своята повече от половината.

— Сигурно съпругата ви е дала доста дълъг списък.

— Не… всъщност… — заекна той, погледна я за миг и после се обърна пак към рафтовете. — Списъкът ми го даде дъщеря ми… Вдовец съм.

Успешно овладявайки равномерната си крачка, тя възкликна:

— Боже!… Колко нетактично от моя страна… Не бих могла да… — Внезапно се закова на място, погледна го право в очите и промълви: — Много съжалявам.

Отидоха да пият чай в едно кафене над „Одеон“. Веднага щом се настаниха, Барбара се извини и се оттегли в тоалетната, където свали единия от пластовете си изкуствени мигли и изтри половината си червило, но освежи парфюма си. След известно време се срещнаха отново на чаша чай, после на вечеря в хотел на брега на Темза, в Марлоу. Возеха се в красивия му стар „Ягуар“ — вратите му се затваряха с изщракване, а тапицерията на седалките беше от истинска кожа. В хотела имаше свещи в чаши и цветя, плаващи в стъклени купи. Досега тя бе свикнала да вечеря по разни затънтени места, и то с мъже, които непрестанно се оглеждат страхливо. Той й разказа за злополуката, в която бе починала жена му, и за дъщеря си. Накрая й каза:

— Ще ми бъде много приятно да те запозная с нея.

Но уреждането на въпросната среща отне известно време. Уикендите идваха и си отиваха, а Джуди винаги имаше нещо запланувано. Накрая обаче, по настояване на баща си, тя задели един неделен следобед. Барбара се облече много внимателно: рокля в индийски десен от мека материя и светло палто от туид. Почти никакъв грим — сложи си само руж, тъмна пудра, дискретно червило и светлокафяв молив за очи.

Селото беше на близо петдесет километра от Слау („Слава богу!“, помисли си тя) и докато пътуваха натам тя не спираше да въздъхва кокетно и със само съвсем мъничко фалш:

— Искрено се надявам да ме хареса.

А той, поддал се на собствената си заблуда, повтаряше като папагал:

— Разбира се, че ще те хареса. Че защо не?

Когато колата зави в алеята, водеща към къщата, Барбара първоначално си помисли, че е станала някаква грешка. Че се отбива при някой богат пациент или у приятели, преди да я закара у дома си. От двете страни на пътя се ширеха морави. Имаше дървета, храсти и цветни лехи. Къщата представляваше огромна викторианска вила с купичка, фронтони и (както тя по-късно откри) седем спални. Побиха я тръпки, докато слизаше от колата. Тръпки на копнеж, надежда и страх.

— Напомня ми за бащиния ми дом — каза тя.

— Така ли? Къде е той, скъпа?

Преди никога не беше споменавала семейството си.

— В Шотландия. Но и той замина по реда си като всичко останало. — Вдигна поглед към многобройните прозорци и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка на болка от спомена за загубата. — Татко беше ужасен комарджия.

— Надявам се, че ще… — започна той и спря.

Барбара знаеше какво му се иска да й каже и мислено прокле засега непознатото момиче в къщата. Никога не се бе разбирала добре с жените, никога не бе имала близка приятелка. Е, налагаше се да го изиграе според случая.

Случаят обаче се оказа абсолютна катастрофа. Дъщерята седеше, наблюдаваше я смръщено и неодобрително („това беше любимият стол на майка ми!“) и насила раздаваше чаши чай и огромни, овлажнели, груби парчета домашно приготвен кейк. Барбара се опита да завърже разговор, но дъщерята или не отговаряше или говореше само за миналото, когато майчето правела това или майчето правела онова или когато цялото семейство са ходели…

Междувременно Барбара обхвана с поглед тапицираните меки канапета (две) и кресла (пет). Не пропусна и вазите с цветя, китайските стенни килимчета, красивите огледала и украшенията. През френските прозорци се виждаше застлана с плочи тераса с огромни саксии прекрасни цветя, която водеше към окосената, яркозелена морава. И за първи път от години насам тя усети, че се моли: „О, Боже — моля те, умолявам те, накарай го да ми предложи да се оженим!“. Осъзна, че е сграбчила дръжката на изящната си чата прекалено силно и много внимателно я постави обратно.

— Тя ще те приеме — каза й той на връщане в колата.

„От ясно по-ясно е, че никога няма да ме приеме — помисли си Барбара. Този тип момичета никога не са доволни от нищо. Фригидна малка кучка. С нашарено от белези сивкаво лице и задник чак до земята. Родена стара мома. И на деветдесет ще продължава да се върти около скъпото татенце и да бди като орлица над него.“

— Наистина ли мислиш така, Тревър? Толкова желаех тази среща… — гласът й потрепери едва забележимо.

Когато той паркира пред апартамента й, тя каза:

— Защо не влезеш за малко? Чувствам се леко объркана.

За първи път му отправяше такава покана. Не му беше необходимо повторно подканяне — той изскочи нетърпеливо от колата и тръгна по стълбите.

Апартаментът беше на „Мансета Роуд“ над една информационна агенция в центъра на града. Барбара не му предложи питие — просто захвърли палтото си на един стол, отпусна се върху канапето, тапицирано с изкуствена кожа, имитация на оцелот и захлупи лице в дланите си. Той се изстреля веднага до нея.

— Не се разстройвай.

Положи тромавата си, облечена в туид ръка около раменете й. Тя вдигна глава и го погледна — в тъгата си приличаше на малко дете.

— Толкова исках да ме хареса. Представях си как разговаряме за дрехи… за гримове… за разни неща… Смятах, че ще мога да се грижа за нея… за вас двамата… Сигурно смяташ, че това е глупаво?

— Разбира се, че не, скъпа.

Изведнъж усети тежестта на гърдите й, докато я притискаше към себе си. И аромата на косите й. Повдигна брадичката й и остана затрогнат, когато видя сълзи в очите й. Целуна я. Устните й се разтвориха жадно под неговите, той дори усети връхчето на езика й, но неочаквано тя простена й го отблъсна. Скочи, прекоси стаята и се обърна към него. Едва си поемаше дъх.

— О, Тревър! Ти не знаеш! Нищо не знаеш… Как да ти го обясня?… Ти си постоянно в мислите ми… не трябваше да те каня изобщо тук.

После се озова отново в прегръдките му. За миг позволи на цялото си тяло да се отпусне и да се притисне в неговото. Не пропусна да забележи, че поне ще е способен да се представи, когато му дойде времето. Още една дълга целувка. Ръката му се раздвижи. Тя си позволи лек вик на възбуда, преди да се откъсне от него.

— Какво си мислиш, че…

— Барбара… извинявай…

— За каква ме мислиш?

— Прости ми, скъпа… моля те…

— Само защото те обичам — да, признавам си: обичам те. О, Тревър… — отново се разплака. — Трябва да си вървиш. Положението е напълно безнадеждно.

Той си замина, но още на другия ден пак се появи. На следващия също. Три седмици я посещаваше — агонизиращ, съсипан, оставен като мръсно куче пред вратата, примирен, молещ, умоляващ, изтормозен и сгърчен. В деня, в който най-накрая се пречупи, Барбара се чувстваше толкова нещастна, че дори не си бе направила труда да се облече и седеше до газовата печка, опакована до брадичката в стар пеньоар.

Ожениха се в утрото на 30 юни 1982 година. Нощта преди сватбата той прекара в нейния апартамент — преживя бленувани наслади, които щеше да помни с все по-нарастваща смесица от негодувание и копнеж до края на живота си. После двамата заминаха за Баджърс Дрифт, за да съобщят новината на Джуди.

А сега — Барбара остави презрамката да падне и огледа отново следата от ухапване — сега тя подлагаше всичко постигнато на огромен риск. Неудовлетвореността и отегчението я бяха принудили да си намери любовник. И то какъв! Бяха се разделили само преди няколко часа, а ето че тя отново го желаеше. За втори път през живота си се бе спуснала по течението на златния поток. Тялото отново усещаше неща, които не си бе позволявала да чувства с години. Досега винаги беше внимавала, но още колко време биха могли да крият връзката си? Ала въпреки рисковете тя не мажеше да се спре. Той й беше вече необходим като въздуха. Легна и за миг се върна отново към спомена за ритмичните движения на любовта, а после потъна в дълбок, непробуден сън.

Втора глава

Къщата на мис Симпсън бе обградена с жълта полицейска лента и това събитие предизвика неимоверно по-голям интерес сред тълпата, отколкото цял взвод колеги на сержант Трой. Половината село се изсипа да зяпа — търпеливите обяснения на дежурния полицай пред портата, че няма нищо интересно за гледане, очевидно не бяха възприети като достоверни.

Екипът по снемане на отпечатъци обработваше чевръсто и методично цялата къща. Барнаби се помота известно време в краката им, но накрая реши да се поразходи в градината. Опечалените пчели бръмчаха в кошерите си. Плевелите бяха започнали вече да превземат не засадените площи и това никак не го изненада. После се насочи обратно към задната врата и към благоуханието на покритата с рози арка.

— Открихме това под лавровите храсти, близо до прозореца на избата, сър — посрещнаха го колегите и му показаха едно градинско гребло, което вече бе поставено в полиетиленов калъф с етикет. — Вероятно е използвано за заличаване на следи. Някой със сигурност е бил тук.

До обяд привършиха. Една кола отпътува, за да откара събраните доказателства в криминологичната лаборатория, полицейските ленти бяха свалени, а екипът се отправи към „Блек Бой“, за да се подкрепи с бира и сандвичи. След половин час всички тръгнаха с колите си към буковата гора. Дотогава по-голямата част от тълпата вече се беше отказала да чака нови клюки, но Барнаби чу една жена пред кръчмата да казва:

— Тичай вкъщи, Роби, и кажи на майка си, че тръгват надолу по улицата.

Малкото момче се изстреля веднага и скоро, след като паркираха в една отбивка близо до гората, пристигна нова група зяпачи.

В гората полицаите обградиха с жълта лента много голям участък. Служителите, които оглеждаха местопрестъплението, напредваха бавно и разучаваха участъка сантиметър по сантиметър. Барнаби обясни къде са минали той и мис Белрингър. Зяпачите нетърпеливо се бутаха в лентата и протягаха вратове. Един мъж се провря отдолу с думите:

— Това е свободна страна, както знаете — все пак не сме в Русия!

Наредиха му да се върне. Една едра жена със златисто куче порода ритрийвър извика:

— Сигурна съм, че Хенри може да ви помогне с нещо.

Барнаби наблюдаваше, застанал настрана. Осъзна, че започва да губи търпение. Знаеше, че с тези неща не бива да се бърза, но пък се губеше толкова време! И щеше да мине още един ден, докато излязат докладите от лабораторията. Имаше усещането, че всичко му се изплъзва от ръцете, преди дори да е започнал. Той махна с ръка към сержант Трой и забърза обратно към колата.

Всъщност цялата процедура отне по-малко от двадесет и четири часа. Съдебната лаборатория работеше без почивка /с изключение на големите празници/ и Барнаби получи докладите от разследването на местопрестъплението още преди обяд на другия ден. Беше ги прочел внимателно и сега седеше срещу редицата от напрегнати лица на своите подчинени в една от стаите за разпити в полицейския участък.

— Това, което трябва да се опитаме да установим — започна той и глътна първата таблетка за деня заедно с остатъка от кафето си, — е местонахождението на всички жители от селото, включително на децата, които не са били на училище, през следобеда на седемнадесети и вечерта на същия ден — ясно ли е? На масата има формуляри. Адресите са посочени на таблото отвън.

— До колко часа да считаме следобеда за приключил? — попита сержант Трой, който вече беше забравил неотдавнашните си резерви по случая и гореше от желание да се изяви. — Дали някой я е видял да се връща от гората например?

Барнаби изгледа сержанта. Доскорошният трудно стаен скептицизъм на подчинения му не му беше убягнал. Зачуди се на лекотата, с която някои хора смъкват съвсем естествено, като змийска кожа, мненията си, когато се окажат неудобни. Не знаеше нищо за личния живот на Трой, но подозираше, че и с познатите си се отнася със същата безотговорност и изменчивост.

— Е, би било много удобно да открием подобен свидетел, но животът рядко е толкова благосклонен. Смятам, че на този етап най-добре ще е да се съсредоточите само върху един интервал от време — от два следобед до полунощ. Знаем, че мис Симпсън все още е била жива в осем часа вечерта, защото тогава е телефонирала.

— Този човек или хора, които се предполага, че е видяла — запита един млад полицай, — откъде знаем, че изобщо е от селото?

— Не знаем със сигурност, но тя положително го е познавала; при това той не е паркирал кола в покрайнините на полето, което води към гората. Единственото друго място за паркиране е отбивната на „Чърч Лейн“ и се вижда ясно от последната къща. Собственикът й е бил в градината си почти през целия следобед и е напълно убеден, че не е видял кола. Това означава, че който и да е бил, е стигнал дотам пеша.

— Значи търсим някой, който няма алиби за част от следобеда и вечерта, така ли?

— Най-вероятно. Склонен съм да вярвам, че е замесена двойка. Според доклада земята е била застлана с карирано одеяло.

Инспекторът видя как Трой похотливо намигна на една полицайка и я сръга толкова силно, че тя изпусна молива, който държеше.

— Освен това — продължи той, — омачканата папрат и други леко скършени храсти извън въпросната площ, където е било застлано одеялото сочат, че това е най-вероятно предпочитано място, което двойката често е посещавала.

— Звучи малко невероятно, сър — обади се пак Трой. — Искам да кажа, да я убият за това, че е видяла някой да… Звучи малко старомодно. — Изкашля се. — Все пак сега е 1987 година. Кой държи на семейната вярност в наши дни?!

Барнаби, който никога не беше изневерявал на жена си, каза:

— Ще се изненадате колко хора все още се развеждат заради изневяра. Лишават ги от наследство. Прекъсват се връзки. Губи се доверие.

Тези думи бяха посрещнати от множество безизразни погледи и само едно-две кимания в знак на съгласие. Той стана и отсече:

— Хайде да се захващаме за работа!

— Имаме късмет, че са го правили следобеда, сър. По това време повечето хора обикновено са на работа — това ще улесни елиминирането на заподозрените.

— Не знаем кога са били видени от мис Симпсън. Може да е било и в седем вечерта. По това време е все още светло.

— Прав сте — кимна Трой, който днес караше внимателно и непрекъснато следеше скоростомера. — Може да са дошли и от Геслър Тай. Не е много далече оттук. За да се отдалечат от собствената си територия.

— Да. Може би трябва да поразширим обсега.

— Освен това, ако е била двойка, това не означава, че и двамата са забъркани.

Тази мисъл вече беше минала през ума на Барнаби. Беше повече от вероятно единият от любовниците да е свободен и да няма какво да губи от разкритието. Освен това бе възможно и двамата да са обвързани, но само единият да има толкова много да губи, че дори да е готов да убие, за да не излезе наяве любовната му връзка. При това не е задължително очакваната загуба да е финансова. Барнаби не отхвърляше вероятността мис Симпсън да е убита, за да не бъде огорчен нечий законен партньор. В края на краищата напълно възможно е да обичаш половинката си, но просто да не си в състояние да устоиш на една кратка авантюра. Те навлязоха в Баджърс Дрифт и подминаха две полицейски коли, паркирани пред „Блек Бой“. Разпитът на селяните очевидно бе започнал.

— Смятам да поговоря първо със семейство Леситър — каза Барнаби. — Онази, голямата къща с лъвовете.

Сержант Трой подсвирна завистливо, докато завиваше по скърцащата чакълена алея. Позволи си своеволието да спре колата чак пред парадния вход и да я паркира с показно завъртане, от което изпод гумите се разхвърчаха прах и чакъл. Барнаби въздъхна и слезе от нея. Той използва имитацията на старинно чукче и, докато чакаше, разгледа фенерите и една дъска пътепоказател, която сочеше встрани. На нея с готически шрифт, напомнящ филмите на ужасите, бяха изписани приемните часове на доктора.

Барнаби вече познаваше добре кабинета му. Предния ден отново го беше посетил, за да го уведоми за заключенията от аутопсията. Новините не бяха приети добре. Тревър Леситър го беше изгледал невярващо и бе възкликнал не по-различно от колегата си Джордж Булард:

— Бучиниш?!

След което се бе строполил като камък на стола си. После пък се самозабрави до такава степен, че си позволи да покани Барнаби да седне. Дори и пръстите му известно време останаха — от шока — в покой.

— И какво ви накара да се заемете с това, ако смея да попитам?

Вече беше минал в отбрана.

— Бяхме помолени да се разровим в случая.

— От кого? От онази смахната стара вещица, която живее надолу по пътя ли? Не се учудвам. — Забеляза леката промяна в изражението на Барнаби и направи видимо усилие да се успокои.

— Би било най-малкото учтиво от ваша страна да ме уведомите за аутопсията.

— Ето че ви уведомяваме, сър.

— Искам да кажа преди това и съм убеден, че много добре ме разбирате.

Шум от приближаващи стъпки върна Барнаби към настоящето. Някакво момиче отвори вратата. Спомняйки си думите на доктор Булард за една „не много привлекателна дъщеря“, Барнаби веднага съобрази, че това трябва да е тя: ниска, малко над метър и петдесет, пълничка. Кожата на лицето й бе груба и жълтеникава, горната й устна бе обрасла с мъх, косата й беше твърда, но жизнена и обграждаше като ореол главата й. Имаше големи, доста красиви очи с цвят на лешник, с които забързано примигваше от време на време. Този навик придаваше на поведението й боязлив, леко отбранителен характер — беше от типа момичета, които се уреждат в живота благодарение на собственото си чувство на несигурност.

Барнаби заяви целта на посещението си и беше приет: Последва Джуди Леситър през антрето. Краката й, подаващи се под безформения сукман, бяха наистина забележителни — страшно широки в коленете, а после се стесняваха в тънки като на лястовичка глезени, подобно на обърнати кегли. Тя бутна вратата на дневната и влезе. Барнаби не закъсня да я последва.

Доктор Леситър вдигна поглед и раздразнено захвърли вестника, който четеше — „Дейли Телеграф“.

— Мили боже! Кога най-после ще ме оставите на мира?!

— Съжалявам, но това е просто рутинна процедура при подобни случаи…

— Да преобръщате селото с краката нагоре.

— В случай на неочаквана смърт…

— Жената просто е сбъркала и си накъсала малко бучиниш. Има цяла ливада точно зад „Чърч Лейн“. Семената се разпръскват от вятъра навсякъде. Очевидно няколко са попаднали в градината й и са се захванали. Никога не съм чувал по-тъпа история.

— Разпитваме всички от селото относно местонахождението им във въпросния ден. Имам предвид петък, седемнадесети юли, следобеда и вечерта.

Докторът изръмжа раздразнено, стана и застана с гръб към тях, взрян в огнището на камината.

— Добре… щом трябва. Обичайните следобедни визити на пациенти… а вечер…

— Обиколките ти са във вторник и четвъртък, тате — прекъсна го Джуди със спокоен, уравновесен тон, но на Барнаби се стори, че забелязва доста неприятна усмивчица да се мярка в ъгълчетата на устните й.

— Какво? О, да… Извинете. — Той взе едно списание от кошницата пред камината и започна да го разлиства, като явно демонстрираше липсата си на интерес към разговора. — Бях тук, да. Позанимавах се малко в градината, но основно гледах телевизия — следя класацията за финала. Каква игра беше само… превъзходен мач!

— А вечерта?

— Пак у дома. Доста скучен ден беше като цяло.

— И в двата случая бяхте заедно със съпругата си?

— Част от вечерта. Следобедът тя беше на пазар.

— Благодаря ви. А вие, мис Леситър?

— През деня работя като библиотекарка в Пинър.

— А вечерта?

— Бях тук…

От погледа на двамата полицаи не убягна твърде театралната реакция на изненада от страна на доктора при този отговор — както, без съмнение, от тях се очакваше да забележат. „Каквото повикало, такова се обадило“, помисли си Барнаби.

— Ами… — впусна се тя в подробности, — всъщност излязох малко да се поразходя… Времето беше толкова хубаво.

— Помните ли по кое време беше това?

— Не, съжалявам. Излязох за малко.

— Къде ходихте?

— Само по „Чърч Лейн“ и покрай полето — повървях около осемстотин метра, после се върнах.

— Срещнахте ли някого?

— Не.

— Да сте чула или забелязала нещо необичайно, когато минавахте покрай Бийхайв Котидж?

— Не… Мисля, че пердетата бяха спуснати.

— И кога се върнахте?

Тя само вдигна нехайно рамене.

— Вие можете ли да помогнете, доктор Леситър? — запита Барнаби.

— Не.

Докторът се беше върнал на креслото си и вече бе погълнат от вестника. Барнаби тъкмо се канеше да попита дали би могъл да се види и с мисис Леситър, когато тя се появи на прага на вратата зад гърба му. Той я усети по внезапната промяна в атмосферата. Докторът, след като хвърли поглед през рамото на Барнаби, започна да си чете вестника със съсредоточеност, която не би могла да бъде нищо друго, освен престорена. Джуди започна да гледа зверски, но никого конкретно. Под полупрозрачната кожа на сержант Трой кръвта явно се сгорещи и я обагри в неестествен яркорозов цвят.

— Стори ми се, че чух гласове.

Тя се отпусна в едно канапе до прозореца, сложи краката си върху ниско столче и се усмихна на двамата полицаи.

„Изглежда като излязла направо от плакат в някое от моите мъжки списания“, помисли си Трой, докато съзерцаваше сочните извивки, които заплашваха да пръснат хавлиения гащеризон, небрежно-елегантната й прическа и лъскавите, сладникави устни. Стройните, загорели от слънцето крака бяха обути във високи златисти сандали. Преценката на Барнаби бе, че действителната й възраст не е онази, която се опитваше да внуши и с поведение, и с много пари за козметика. Не беше в началото на тридесетте, а по-скоро в средата, дори в края на четиридесетте.

В отговор на въпроса му тя каза, че на седемнадесети следобед е била в Костън на пазар, а вечерта си е била вкъщи, с изключение на кратък период от време, през който излязла, за да се поразходи с колата.

— Нещо конкретно ли трябваше да свършите?

— Не… ами… да си призная… малко се поскарахме. Нали, Пуки?

— Не смятам, че домашните ни разправии представляват интерес за полицията.

— Попревиших разходите си за дрехи и той се ядоса толкова много, че взех „Ягуара“ и пообиколих малко, докато се поуспокои. След това се прибрах.

— И това кога беше?

— Излязох май някъде към седем. Бях навън около час.

— Беше ли мис Леситър у дома, когато се върнахте?

— Джуди?!

Тя се извърна смръщено към момичето, сякаш се чудеше какво търси то изобщо тук.

— Нямам представа. Тя прекарва доста време в стаята си. В пубертета е така, нали знаете.

Колкото и да се опитваше, Барнаби не можеше да свърже пълната фигура, тежко разположена върху половината канапе, с понятието „пубертет“. Думата внушаваше не само липса на самоувереност, непохватност и постоянно променящ се характер, но и нежност и младост. Джуди Леситър определено изглеждаше така, сякаш бе родена на средна възраст.

— И не спряхте никъде, мисис Леситър? Може би да пийнете нещо?

— Не.

— Добре, благодаря ви.

Докато ставаше, Барнаби чу шум от пощенската кутия на парадния вход. Джуди се надигна от дивана и тромаво се изниза от стаята. Мащехата й впи поглед в Барнаби.

— Влюбена е. Всеки път, когато пристигне пощата или звънне телефона, се разиграва малка драма. — Искрящата й неискрена усмивка бе отправена към тримата мъже. Тя казваше: „Не е ли смешна? Като че ли някой би се влюбил в нея!“ — Обектът на любовта й е един ужасен мъж, ала унищожително привлекателен, което влошава нещата.

Кокалчетата на ръката на Тревър Леситър побледняха от стискане на вестника. Джуди се върна с цял куп писма. Хвърли едно в скута на Барбара и пусна останалите по улея, образуван от вестника, на баща си. Той изцъка с език от раздразнение.

Когато напуснаха къщата, Барнаби се спря, за да се полюбува на един грамаден клематис „Мадам льо Култр“, който се виеше над портата. Преди да продължи, погледна назад през прозореца на стаята, която току-що бяха напуснали. Барбара Леситър се беше изправила до него и се взираше невиждащо в градината. Лицето й бе застинало в изражение на тих ужас. Барнаби я видя как смачка полученото писмо на топка и го мушна в джоба на костюма си.

— Какво ти е? — попита Джуди.

— Нищо — отвърна Барбара и се върна на креслото си.

Копнееше за едно силно кафе без захар. Каната и всичко останало бе поставено на ниската масичка пред дивана, но тя нямаше доверие на треперещите си ръце.

— Бледа си като платно под всички тези пластове грим — втренчи поглед Джуди в по-възрастната жена. — Не си бременна, нали?

— Разбира се, че не съм.

— „Разбира се, че не съм“ — повтори Джуди. — Малко ти е минало времето, нали така?

— Имаш ли цигара, Тревър?

Съпругът й, без да вдигне поглед от вестника, отговори:

— Има в кутията на бюрото.

Барбара си взе една. Потупа я толкова яростно в капака, че тя почти се счупи. Запали я със сребърна запалка с формата на футболна топка и запуши до прозореца, с гръб към тях. Настъпи дълга тишина, заредена със стаена враждебност.

Джуди Леситър впи изгарящ поглед в хартиената преграда пред баща си. Щеше й се да прогори вестника като слънчев лъч, преминаващ през лупа. Да види как хартията покафенява, после почернява и накрая се превръща в прах, за да отвори дупка, през която да надникне глупавото му лице.

Вече пет години от онзи разтърсващ, убийствен ден, когато двамата се появиха на вратата с еднакви златни халки. Предишната вечер той не се прибра у дома си и й каза, че е край постелята на умиращ пациент. Тя не успя да му прости лъжата, която смяташе за жалка. Не беше сигурна дали все още го обича. Ала удоволствието, с което наблюдаваше ежедневните му разочарования, доказваше точно обратното.

Още от самото начало категорично се противопостави на половинчатата загриженост на Барбара относно нейните дрехи, грим и промени в стаята й. Тя си харесваше стаята такава, каквато беше — старите играчки, юргана на кръпки, учебниците и всичко останало и смяташе, че предложенията на Барбара да направи обстановката по-женствена (накъдрени завеси, сладникави тапети на клоунчета и мъхнат килим 9 цвят на стриди) са направо отвратителни. Казваше си също така, че е далеч по-интелигентна, за да се захласва по глупавите списания, по които Барбара бе пропиляла половината си живот. Като че ли човек може да открие новото си аз, като умори старото от глад, а после да го довърши, като му оскубе веждите. Но майчинските съвети не продължиха дълго и Барбара скоро се отдаде на обичайните си занимания, които продължаваха и до днес. Даваше нареждания на домашната прислужница, посещаваше фризьорката си, фитнес клуба и стотици магазини за дрехи или се излежаваше вкъщи и изучаваше онова, което Джуди наричаше „Трикове на харпии, вещици и други горгони“.

Джуди не беше щастлива. Щастието й отлетя в деня, когато майка й почина. Никога повече не изпита спокойната, щастлива увереност на единственото дете на двама любящи родители. Но нещастието на другите двама в къщата я даряваше с някакво особено успокоение. А после се появи Майкъл Лейси. Или по-точно — между тях нямаше нищо. И никога нямаше да има. Това тя трябваше да си повтаря непрекъснато, всеки път, когато допускаше в сърцето си и най-малката искрица надежда. Не само заради външността му (дори и след злополуката, той пак имаше най-прекрасното лице на света), а и заради работата му. Един художник трябва да е свободен. Едва миналата седмица й каза, че възнамерява да пътува и да види Венеция, Флоренция и Испания. Изпълнена с мъка, тя бе извикала: „Но кога? Кога точно?“ А той просто бе свил рамене й отвърнал: „Някой ден. Скоро.“ След като се сгоди, сестра му Катрин почти не се вясваше у дома и Джуди понякога ходеше в къщичката, чистеше по малко, правеше кафе. Не много често. Опита се да ходи по-рядко с тайната надежда да започне да му липсва.

Преди две седмици той я хвана за ръката и я отведе до прозореца. Повдигна брадичката и започна да изучава лицето й. Накрая каза:

— Бих искал да те нарисувам. Имаш забележителни очи.

Каза й го безпристрастно, сякаш беше скулптор, а тя — обещаващ каменен блок; ала сърцето на Джуди се разтопи (ето го новото аз!) и мечтите й отново набраха сили. Той не повтори предложението си. Беше наминала преди няколко вечери — видя го през прозореца, че работи и тъй като нямаше смелостта да го обезпокои, тихо се измъкна оттам. Не се върна при него, защото се опасяваше, че една нежелана поява би поставила на изпитание търпението му и довела до най-страшното за нея — категоричен край на посещенията й.

Докато прегъваше вестника, Тревър Леситър забеляза, че дъщеря му отново е потънала в мислите си — както обикновено. Чудеше се какво ли й минава през главата и как е възможно да ти липсва някой, когото виждаш всеки ден. Радваше се, че тя не реши, въпреки явните намеци на мащехата си, да си намери апартамент в Пинър, „за да е по-близо до работата си“. Сега Джуди не вършеше никаква домакинска работа — тя, която винаги се гордееше с излъсканите до блясък вещи на майка си и грижовно поддържаните цветя. Сега онова, за което мисис Холънд не можеше да се погрижи, така си и оставаше несвършено. А когато се караха с Барбара (напоследък, както изглежда, постоянно), той откриваше наслада и злорадство в погледа на Джуди и му ставаше много обидно. Знаеше, че тя си мисли: „Така му се пада!“ Погледна към съпругата си, към натежалите й гърди и тънка талия и почувства замайване от похот. Не от любов — от похот. Сега си даваше сметка, че вече не я обича — всъщност се чудеше дали някога я е обичал — но тя все още го владееше. И то как! Само ако можеше да поговори с Джуди… Да се опита да я накара да разбере как е бил принуден, по-скоро подмамен, да сключи този брак. Сега тя самата беше влюбена и вероятно щеше да го разбере. Но той дълбоко се опасяваше за резултата от този опит. Младите хора обикновено се притесняваха, дори и често се чувстваха обидени от сексуалните взаимоотношения на своите родители. А и нейното постоянно безразличие и нелюбезност вече предизвикваха подобна реакция и у него. Нещо, което не бе смятал за възможно само до преди няколко години.

Спомни си как, след смъртта на майка й, тя го чакаше до късно да се върне от някое спешно нощно повикване и му притопляше какаото, после оставаше с него, за да се увери, че ще го изпие. Записваше всички съобщения прилежно и точно и изслушваше несвързаните приказки на пациентите му с любезност и търпение, каквито бе проявявала и покойната му съпруга. Докато гледаше тъжното й, свъсено лице му се стори, че е захвърлил нещо с уникална стойност и го е заменил с боклук.

Барбара Леситър се раздвижи и усети натиска на твърдата хартиена топка върху бедрото си. За милионен път през последните пет минути тя си зададе въпроса откъде, по дяволите, да намери пет хиляди лири.

Трета глава

— Къде отиваме сега, сър?

— Ами, трябва да посетим мисис Куайн на Бърнам Кресънт…

— Мислех, че общинските сгради са оставени за колегите.

— За тази ще се погрижа аз — тя е чистела на мис Симпсън. После ще посетим онази смущаващо изискана къщица, следващите четири, а накрая — фермата на Трейс. Или, като й казват, Тай Хаус.

— Обитателите са високопоставени хора, нали? Хора с положение?

— Мога да мина и без социологическите ти коментари, Трой. Просто карай внимателно и си отваряй очите.

— Дадено, шефе.

— И си наостри молива. Ще започнем от фермата и ще караме надолу.

Над главния вход имаше изящен ветрилообразен прозорец с бели ребра, покрит с дантелени орнаменти. Магнолията беше в разгара на цъфтежа си — огромни бели восъчни чашки в тъмнозелени чинийки опираха в прозореца. Сержант Трой дръпна рязко месинговата верижка и някъде отдалече долетя звън. Барнаби се зачуди дали в кухнята няма махагонов шкаф с витрина и подредени в нея малки звънчета, които изпълнително се поклащат, раздвижени от верижката. Трапезария. Пералня. Килер. Детска стая.

Никой не излезе.

— Сигурно днес е почивният ден на прислужницата — не можа да се сдържи Трой. В репликата му имаше раздразнение и сарказъм. Последва Барнаби, който обиколи къщата, борейки се със спомени, които предизвикваха у него негодувание. Майка му си махаше престилката, преди да отвори вратата. И забрадката. Още я виждаше нервно да потупва коса пред огледалото в коридора и да приглажда якичката на униформата си. „Мисис Уилоус иска да ви види, милейди.“

Излязоха на павирания двор в задната част на къщата. Едно малко куче, много слабо, със сива муцуна и тяло на кафяви и сиви петна, се затича към тях. Беше стар, полусляп териер, порода „Джак Ръсел“. Наложи му се доста да се приближи до двамата мъже, преди да разбере грешката си. Трой се наведе, за да го погали, но кученцето се обърна и изчезна с безутешен поглед. Барнаби се приближи към задната врата.

— Може би тук ще имаме повече късмет.

Вратата беше широко отворена и разкриваше огромна кухня. Един мъж седеше отсреща на дълга маса, подпрял с ръка челото си, с отпуснати рамене — образ на отчаянието. До него, седнало върху масата с гръб към Барнаби, се виждаше момиче. Видяха я как се навежда и докосва рамото на мъжа. След това той изведнъж сграбчи ръката й, вдигна поглед, съзря двамата новодошли на вратата и скочи на крака. Момичето се обърна много бавно към тях.

Години след приключване на случая Барнаби щеше да си спомня момента, когато за първи път зърна Катрин Лейси. Беше в копринена рокля на райета в зелено и слонова кост и бе най-прекрасното същество, което някога бе виждал. Красотата й се дължеше на нещо много повече от обикновено съвършенство на лице и форми (а колко често му се случва на човек да попадне на подобен феномен?). Тя притежаваше непостижимото съвършенство на далечна звезда, което покоряваше сърцето. Когато тръгна към тях, изящните й устни се озариха от усмивка.

— Извинявайте… Отдавна ли звъните? В кухнята невинаги се чува.

Барнаби обясни причината за посещението си.

— Да, разбира се. Моля, заповядайте. Бяхме шокирани, когато чухме, че полицията се е намесила. Нали, Дейвид?

Мъжът, който отново се настани в един от люлеещите се столове, не отговори.

— Някога е учила баща ми, както сигурно се досещате. Имам предвид мис Симпсън. И двамата ми родители много са я обичали. Между другото, аз съм Катрин Лейси. А това е Дейвид Уайтли, управителят на фермата ни.

Барнаби кимна й зададе обичайния въпрос какво е правила във въпросния ден, но с поглед, отправен към мъжа на масата. Беше висок повече от метър и осемдесет, с бронзовия тен на човек, който постоянно работи на открито. Имаше изразителни, кобалтовосини очи и коса с цвят на лен, която беше по-дълга от обичайното. Беше някъде към края на тридесетте и в този момент изглеждаше повече ядосан, отколкото отчаян. Барнаби се запита какво ли щеше да се случи, ако двамата с Трой не се бяха появили на вратата точно в този момент. Беше ли докосването по рамото успокояващ жест? Или милувка? Щеше ли трескавото сграбчване на ръката й да доведе до отблъскване? Или до целувка?

— Следобедът беше приятен. По-голямата му част прекарах в Голямата зала на кметството в селото, където подготвяме празненството със спортни състезания в събота. Поставих подпорите… сортирах нещата… Помагах на щанда на женското дружество.

— Ясно — кимна Барнаби, напразно опитвайки се да си представи мис Лейси в женското дружество. — По кое време си тръгнахте?

— Мисля, че беше някъде към четири часа. Но може да е било и по-рано. Не ме бива да помня часове, както ще потвърди и Хенри.

— И направо вкъщи ли се върнахте?

— Да. За да взема пежото. След това отидох с него до „Хайтънс Енд“ да прибера Хенри. Той има офис там… — Внезапно спря, а после каза: — Вижте, няма ли да е по-разумно да разговаряте и с двама ни едновременно? По това време винаги пием кафе в дневната. Чувствайте се поканени.

Барнаби отказа кафето, но се съгласи, че предложението е разумно.

— Ела и ти, Дейвид.

Тя отново се усмихна, този път на мъжа на стола, и тримата проследиха с поглед гърба й — гледката беше не по-малко божествена — докато тя пресичаше антрето и се насочваше по дългия, застлан с килим коридор.

Едната стена беше украсена с поредица от маслени платна в изящни рамки, датиращи от миналото на фамилията Трейс, а другата — с нежни акварели, които Барнаби завистливо погледна с око на експерт. В края на коридора, зад двойните стъклени врати, орнаментирани със заслепяваща плетеница от бели метални осморки и спирали, имаше оранжерия. През стъклото Барнаби зърна добре подстригана морава, изкусно подрязани храсти и хвърлящ отблясъци фонтан. Зачуди се дали има и пауни.

— Единственият човек — каза през рамо Катрин, — който, освен Хенри, в момента живее тук, е сестрата на покойната му жена, Филис Кадел. Стаята й е на горния етаж.

После се обърна рязко и отвори първата врата вдясно.

Озоваха се в много дълга всекидневна. Стените бяха на кайсиеви и кремави ивици, имаше и пищни персийски пътеки, разпръснати върху излъскания до блясък паркет с цвят на мед. Орнаменти в стил рококо със златисти листа украсяваха тавана. В другия край на стаята седеше един мъж в инвалидна количка до прекрасна камина, изработена в стила на Адам11. В камината нямаше огън. На негово място бе поставен букет от бели и сребристи цветя и листа. Коленете на мъжа бяха покрити с одеяло. Лицето му беше сериозно — почти строго — с две дълбоки бръчки от носа до ъгълчетата на устата. Тъмната му коса беше прошарена със сиви кичури и раменете му бяха леко прегърбени; Барнаби се изненада, когато по-късно узна, че Хенри Трейс бе едва на четиридесет и две години. Той се зачуди дали Дейвид Уайтли седна на най-близкия до работодателя си стол само по чиста случайност. Едва ли би могъл да съществува по-рязък контраст. Дори седнал, Дейвид изглеждаше агресивно жизнен. Крайниците му, добре сложени и силни, сякаш всеки момент щяха да пръснат шевовете на панталоните и кадифената му карирана риза. „Мъжът от рекламата на Марлборо“, усмихна се вътрешно Трой. Катрин обясни защо са дошли полицаите, седна на една ниска табуретка близо до инвалидната количка и взе ръката на Трейс.

— Ужасна работа — каза той. — Не може да бъде вярно, че е имало престъпление и убийство, нали?

— На този етап все още проучваме, сър.

— Просто не мога да повярвам, че някой би искал да й причини зло — продължи Трейс. — Тя беше толкова мила.

„Той не добави — забеляза Трой, докато отваряше тефтера си, — че е била учителка на майка му. Сигурно са били в частно училище. Добре са си някои хора.“

— Всъщност аз я видях в деня, когато почина — каза Катрин. Гласът й не бе засегнат от нездравото вълнение, често съпровождащо подобен вид забележки.

— По кое време? — попита Барнаби и погледна към Трой, който описваше дъга с молива си, за да му покаже, че е нащрек.

— Сутринта. Не си спомням кога точно се отбих в къщата й. Беше ми обещала мед за щанда на празненството. Даде ми и вино с отвара от магданоз. Винаги е била много щедра.

— И тогава я видяхте за последен път, така ли?

Катрин кимна.

— Да се върнем към следобеда… Напуснала сте залата в селото около четири часа… взела сте пежото?…

— Отидох с него до офиса на Хенри. Взех го, върнахме се тук, вечеряхме и прекарахме вечерта в шумни…

— Спорове.

— Спорове — повтори тя, завъртя леко глава и го погледна закачливо, — по повод една нова розова градина. Тръгнах си в около десет и половина.

— Значи не живеете тук, мис Лейси?

— Само до другата събота. Тогава ще се венчаем.

Тя и мъжа в количката размениха погледи. Нейният беше нежен, ала неговият — пълен не само с обожание, но и с триумф. Триумфът на колекционер, който е забелязал рядък и красив екземпляр и, противно на всички очаквания, се е сдобил с него.

„Ано имаш достатъчно пари, помисли си сержант Трой, можеш да си купиш всичко.“

— Живея в една къща накрая на буковата гора, казва се „Холи Котидж“12. Всъщност се намира извън селото.

Очите й помръкнаха. После добави толкова тихо, че Барнаби едва успя да я чуе:

— С брат ми Майкъл.

Той попита за точното местонахождение на къщата, тя го описа и допълни:

— Но сега няма да го намерите там. Отиде в Костън, за да си купи четки.

Макар че сама даде това съвсем обичайно сведение, тя видимо се разстрои, стисна силно устни и се намръщи. Трейс я погали нежно по главата, като че успокояваше нервно животно.

— Минахте ли покрай къщата на мис Симпсън на връщане?

— Да.

— Видяхте ли някого? Да сте чула или забелязала нещо?

— Боя се, че не.

— Лампата светеше ли? Завесите бяха ли спуснати?

— Съжалявам, не помня.

— Благодаря ви.

Барнаби насочи вниманието си към Хенри Трейс. Знаеше, че в неговото положение въпросите са чиста формалност, но да не ги зададе беше най-малкото грубо. Макар да бе възможно Трейс да се е придвижил с количката до къщата на мис Симпсън и да я е отровил (като в такъв случай годеницата му лъжеше за прекараната заедно вечер), той едва ли би могъл да бъде с жена в гората през онзи следобед, дори и само затова че мъж, който ще се жени за Катрин Лейси, трябва да е напълно луд, за да го направи. Никъде около мястото нямаше следи от количка или гуми. Барнаби прие парализата му за действителна. Само по филмите силните и здрави хора прекарват години наред в инвалидна количка, завити с одеяло, просто за да могат да скочат в кулминационния момент и да извършат перфектното престъпление.

— Потвърждавате ли разказа на мис Лейси за времето, когато сте били заедно, мистър Трейс?

Чу как Трой шумно обърна страницата.

— Да.

— Докато бяхте в офиса, имаше ли хора наоколо?

— О, да. Там се съхраняват тракторите. Всички торове. Има и външни сгради… за камиони. Доста оживена част от стопанството е.

— А колко е голямо то?

— Пет хиляди акра.

Моливът на сержант Трой свирепо се заби в листа.

— Бихте ли ми дали името на лекаря си?

— Моят лекар?

Хенри Трейс слисано втренчи поглед в Барнаби. После се отпусна и кимна.

— Разбирам.

Бръчките на лицето му сякаш станаха по-дълбоки. Усмихна се — усмивка, напълно лишена от радост.

— Семейният ми лекар е Тревър Леситър. Но най-добре е да разговаряте с господин Холингсуърт, „Юнивърсити Колидж“, Лондон — отвърна той и добави огорчено: — Той ще потвърди, че парализата ми е истинска.

Момичето, седнало в краката му, възкликна негодуващо и ядосано впи поглед в Барнаби. Трейс каза:

— Няма нищо, скъпа. Те са длъжни да проверят тези неща.

Но това не я успокои и тя продължи да гледа свирепо двамата полицаи, докато разпитваха Дейвид Уайтли. Трой си помисли, че гневът я прави да изглежда още по-красива. Управителят на фермата отговаряше кратко. Каза, че през въпросния следобед е работил.

— Къде точно се намирахте?

— На пет километра по пътя към Геслър Тай. Поправях една ограда. Преди два-три дни там стана катастрофа и част от оградата се смачка.

Барнаби кимна.

— Къде отидохте, след като свършихте?

— Тръгнах с колата към Костън, за да купя още мрежа. И след това се прибрах вкъщи.

— Ясно. Значи не се върнахте в офиса на стопанството?

— Не. Беше станало вече към шест часа. Аз нямам точно определено работно време. Не съм наемен работник.

Опита се да звучи весело, но в тона му се прокрадна леко раздразнение.

— А вие живеете в?…

— Уичетс. Къщата със зелените капаци срещу кръчмата. Върви заедно с назначението.

— А вечерта?

— Взех душ. Пийнах. Гледах малко телевизия. После отидох в „Мечката“ в Геслър, за да хапна нещо и да се видя с приятели.

— Кога стана това?

— Струва ми се, към осем и половина.

— Не сте женен, нали, господин Уайтли?

— Я си гледайте работата!

— Дейвид! — извика Хенри Трейс. — Няма нужда…

— Извинете, ама изобщо не разбирам какво общо може да има, по дяволите, факта дали съм женен или не с разследването смъртта на една старица, която, първо на първо, почти не познавах!

Стисна неотстъпчиво устни и скръсти първо ръце, после крака. След секунда отпусна крака, но пак ги кръстоса, като този път ги размени.

Барнаби си седеше спокойно и невъзмутимо на стола. Хенри и Катрин изглеждаха доста смутени. Трой не сваляше поглед от прасците и бицепсите на Уайтли. Познаваше този тип мъже. Въобразяват си, че са жребци, а половината от тях не могат да го вдигнат без пет-шест бири и лек порнофилм. Тишината се проточи болезнено. Накрая Дейвид Уайтли изпусна една малко преиграна въздишка и каза:

— Е, добре, щом толкова искате да знаете, женен съм. Но живеем разделени от три години. Всъщност, разделихме се малко преди да дойда на работа тук. Тя преподава трудово обучение и живее в Слау. И за да ви спестя опитите да измъкнете от мен всяка родословна подробност, имаме деветгодишен син. Казва се Джеймс Лорънс Уайтли и последния път, когато го видях, беше висок малко над метър и двадесет и тежеше близо тридесет и два килограма. Беше запален по „Депеш мод“, колелата BMX и компютърните игри и играеше отлично баскетбол. Разбира се, това беше преди доста време. Сега сигурно е съвсем различен.

В последната забележка липсваха сарказъм и яд. Гласът му, изпълнен с вълнение, изведнъж секна.

— Благодаря ви, мистър Уайтли. — Барнаби изчака няколко секунди и продължи: — Да се върнем към вечерта на седемнадесети. Можете ли да ми кажете кога си тръгнахте от „Мечката“?

Уайтли пое дълбоко дъх и накрая отговори:

— Грубо казано, половин час преди да затворят. Те може да си спомнят. Често ходя там.

— И се прибрахте с колата направо у дома си?

— Да.

— Ще ми кажете ли марката и регистрационния номер на колата си?

— „Ситроен“ комби, ЕТХ 373V.

— Добре. — Барнаби стана. — Благодаря ви за съдействието. Мис Лейси, мисля, че споменахте, че още някой живее тук?

— Да, наистина — каза Хенри Трейс, — Филис. Но тя не е ли долу в новата си къща?

— Не — отвърна Катрин и се изправи. — Чух я да си идва преди половин час. Ще ви заведа.

Думите й бяха отправени към Барнаби, но тя не го погледна. Когато направи крачка напред, Хенри й сграбчи ръката.

— Връщай се бързо!

— Да, разбира се.

Тя сведе глава и целуна ъгълчето на устата му. Целувката беше целомъдрена, но погледа, който получи в замяна, нямаше нищо общо с целомъдрието.

„Очарователна сцена!“, помисли си Барнаби. Трейс — с ясно очертания си суров профил, момичето — младо и жизнено, наведено над него — на фона на спуснатите сиви завеси от копринено моаре. Ала нещо в този финален щрих на прелестната сцена подразни Барнаби като неестествено. Всичко изглеждаше като театрално, измислено; преливащо от фалшив патос като сантиментална викторианска честитка или илюстрация от роман на Дикенс. Не можеше да даде точно обяснение на това си усещане. Не би и си помислил, че двамата играят някаква роля. Премести поглед, за да включи Дейвид Уайтли в картината. Може би именно неговото присъствие предизвикваше подобни мисли. Може би просто момичето беше с неподходящия мъж. Младите трябва да се събират с млади. Барнаби забеляза как Уайтли гледа Катрин Лейси. Неговият втренчен поглед също нямаше нищо общо с целомъдрието.

Хенри Трейс трябва да е много необикновен човек, за да не се запита поне веднъж какво ли правят годеницата му и управителят на фермата, когато му се губят от погледа. Напълно естествено е един колекционер да се сблъсква със завистта на своите събратя-колекционери. Особено, когато се отнася за най-добрия екземпляр в колекцията му.

Катрин ги поведе нагоре по една дълга, виеща се стълба, водеща към поредния коридор, който пък бе изпъстрен с малки, полирани до блясък масички с формата на полумесец, върху които имаше вази с цветя, кутийки с емфие и миниатюри.

— Как е цялото име на дамата?

— Филис Кадел.

— Госпожица?

— И още как!

Язвителният й тон заинтригува Барнаби и му достави удоволствие. Според него прекалено много сладост и ведрина в един момент неминуемо втръсват. При това доста скоро. Харесваше му това, което наричаше „малко пипер“. Чудеше се какво точно място заема Филис в домакинството и дали то ще се промени след сватбата. Без съмнение, всяка млада съпруга иска да поеме юздите в свои ръце. А със съпруг-инвалид тя би трябвало да е изключително способна. Той погледна леко загорилата от слънцето ръка на мис Лейси, докато тя чукаше на вратата. Изглеждаше по-силна, отколкото мажеше да се предположи от крехката й външност.

— Филис… извини ме за безпокойството, но…

Барнаби я последва в стаята. Видя доста пълничка жена на средна възраст с плоско лице, очи с цвят на зелено грозде, кестенява коса, лишена от блясък, оформена в младежка прическа с бретон и твърди, стегнати, дребни къдрици. На дългото й бледо лице тя изглеждаше глуповато — като перука на кон. Жената седеше пред проблясващия екран на голям телевизор, с кутия карамелчета на коленете.

— … полицията е тук.

Жената скочи. Кубчетата карамел паднаха на пода и се разпръснаха. Тя се наведе и скри лицето си, ала искрите на страх и ужас, проблеснали в очите й, не останаха незабелязани за зоркия поглед на Барнаби.

Катрин се наведе да й помогне. Бонбоните бяха няколко вида: ванилия, мока, шоколад, а останалите — с пълнеж от ядки и череши.

— Сега няма да можеш да ги ядеш, Филис…

— Благодаря за съвета, но нищо няма да ми стане, ако се наведа за няколко бонбончета. Остави ме на мира — сряза я тя и започна непохватно да тъпче обратно в кутията бонбоните с полепналия по тях прах от пода. Все още не смееше да вдигне поглед към двамата мъже.

— Нали после ще изпратиш главен инспектор Барнаби? — помоли я Катрин и, макар че не получи отговор, се насочи към вратата. Точно преди да излезе, подхвърли: — Става въпрос за мис Симпсън.

Барнаби забеляза, че при тези думи жената започна да възвръща цвета на лицето си, но неравномерно — кожата й стана на червени петна, сякаш бе седяла продължително време пред камината. В следващия миг тя ги затрупа с неудържим порой от думи:

— Да, горката Емили!… Как не се сетих… Заповядайте, седнете… И вие също, сержант!

Барнаби си избра един светлобежов стол до огнището и се огледа. Атмосферата беше много по-различна от тази в дневната на долния етаж. Стаята беше обзаведена удобно, но й липсваше индивидуалност. Нямаше украшения, липсваха снимки. Само два-три скучни вестника и едно умиращо растение на перваза на прозореца. Като изключим телевизора, много приличаше на чакалня на зъболекар.

Филис Кадел изключи телевизора и седна срещу тях. Ако при пристигането им бе проявила някаква тревога, то сега всичко бе под строг контрол. Обърна се към тях със загрижена физиономия. Ако коленете й не бяха толкова силно стиснати, а вените — изпъкнали под отпуснатата кожа на врата й, Барнаби би си помислил, че се е успокоила напълно. Тя вежливо и внимателно отговаряше на въпросите, засягащи онова, което е правила на седемнадесети. Следобедът била в залата на кметството и се занимавала с томболата. А вечерта прекарала „съвсем невинно, уверявам ви, господин главен инспектор“, като гледала телевизия.

Това ни най-малко не изненада Барнаби. Човек трудно можеше да си представи пищната й фигура, с плът, освободена от силно стегнатия корсет, да се търкаля и палува из гората. Той, разбира се, не отхвърли и тази възможност. Нерядко най-невероятни хора събуждат романтични трепети у другите. Често беше чувал жена си да казва: „Не знам какво вижда той в нея?“ Или по-рядко обратното. Не; причината да се изключи вероятността Филис Кадел да е жената от гората не бе в невзрачната й външност, а фактът, че тя нямаше какво да губи от разкритието. Дори, като се вземе предвид общественото отношение към самотните жени на средна възраст, би могла доста да спечели. В такъв случай защо толкова се изплати в първия момент, когато влязоха?

— И кога напуснахте залата, мис Кадел?

— Да видим… — потупа тя горната си устна с пръст с цвят на лой, — тръгнах си почти последна… Сигурно е било четири и половина, пет без петнадесет.

— С мис Лейси ли си тръгнахте?

— С Катрин ли? Боже мой, не! Тя си тръгна много по-рано. Намина съвсем за малко. — Улови погледа на сержант Трой, обърнат към каменния профил на Барнаби и повдигна вежди с престорено съжаление. — О, Боже! Надявам се, не казах нещо, което не биваше?

— Излизахте ли изобщо след прибирането си вкъщи?

— Не. Написах няколко писма и после, както вече заявих, погледах малко телевизия.

„Както вече заявих“, повтори си Трой, докато записваше старателно. Хората често употребяват подобни изрази, когато говорят с полицията. Официални фрази, за които в друг случай не биха се сетили. Заслуша се по-внимателно в мис Кадел, която продължи с подробно описание на всички програми, които бе гледала, а после, сякаш това само по себе си би могло да прозвучи подозрително, добави:

— Спомням си, само защото беше петък. Програмите за градинарство, нали разбирате?

Барнаби разбираше. Самият той винаги ги гледаше в случаите, когато се случваше да е вкъщи по това време.

— Тук живее ли прислуга? — запита той.

— Не. Имаме градинар и едно момче. Редуват се да се грижат за градината, чистят колите и извършват всякакъв вид поддръжка. А също и мисис Куайн. Идва към десет часа. Почиства къщата, подготвя зеленчуците за вечеря, готви лек обяд и после си тръгва към три. Аз готвя вечер, а тя чисти и мие съдовете, когато дойде на другия ден. Надявам се Катрин да я остави. Тя води със себе си и своето малко момиченце, а не всеки би приел деца около себе си. Работеше и за горката мис Симпсън — колко е странно, като се сетя за това сега. Отиваше там за един час всяка сутрин, преди да дойде тук.

— Ще останете ли да живеете тук след сватбата, мис Кадел?

— Как можа да ви хрумне, за Бога?! — Сподавеното възклицание можеше да бъде и смях. — В една къща няма място за две господарки. Не, отпращат ме. Хенри има няколко къщички в имението. Две от тях са… как го казват… да, обединени. Има и малка градина. Много е… хубава.

„Надали е по-хубава от това да си господарка на Тай Хаус — помисли си Барнаби и отново си представи приказния изглед, който видя през оранжерията. — Далеч не толкова хубаво, всъщност.“

— Мистър Трейс отдавна ли е вдовец?

Ето я пак. Проблеснала ярко като клечка кибрит, запалена в тъмна стая. Искрата на страха. Филис Кадел извърна поглед и започна да изучава по-размазания от двата пейзажа, окачени на стената.

— Не разбирам какво общо има това със смъртта на мис Симпсън.

— Няма. Извинете ме.

Главен инспектор Барнаби зачака. От опит знаеше, че хората (с изключение на закоравелите престъпници), които крият нещо, и хората, които нищо не крият, притежават една обща черта. Ако пред тях се изправи полицай и задава въпроси, те не успяват да си сдържат дълго езиците. И ето че след няколко секунди Филис Кадел проговори. Думите й заваляха една след друга, като че ли не можеше повече да търпи — сякаш искаше да се отърве възможно по-бързо от тях и да приключи с въпроса.

— Бела почина преди около година. През септември. Застреляха я. Ужасна трагедия. Беше само на тридесет и две. Навремето писаха за всичко с подробности в местния вестник.

„Всичко на един дъх, помисли си Барнаби. През устни, бели като вар.“

— Тогава ли дойдохте да се грижите за къщата? — запита той.

— О, не. Преместих се тук веднага след сватбата. Бела изобщо не се интересуваше от домакинство. Обичаше да е на открито: езда, риболов… И, разбира се, грижеше се за Хенри. Бяха женени от пет години, когато тя умря.

— Мис Лейси изглежда твърде млада, за да поема такава отговорност — намекна Барнаби, но напразно. Чувствата й в този момент бяха здраво овладени — също като изобилната й гръд в корсета.

— О, не знам. Смятам, че от нея ще излезе прекрасна господарка на имението. А сега… — изправи се Филис Кадел, — ако това е всичко…

Поведе ги забързано надолу по стълбите към антрето на парадния вход, после изведнъж се закова на място между две стари дървени фигури с изтрита позлата. За момент всички стояха на пода от черни и бели квадрати като шахматни фигури — полезни, но безсилни, преди да влязат в игра. Филис запристъпва от крак на крак и накрая проговори:

— Ъ-ъм… Сигурно сте си помислили, че съм се стреснала… уплашила… когато влязохте?

Барнаби й отправи спокоен и учтив поглед. Трой установи зрителен контакт с по-високата от двете фигури — крал с висока корона и следи от лазурносиня боя в зениците му.

— Истината е, че… аз… всъщност… не съм си платила данъка на колата. Знаете как е… — Устните й трепнаха в нервна усмивка и разкриха силно пожълтели зъби. — Човек винаги си казва, че трябва да си записва такива неща, но…

— Да — съгласи се главният инспектор, — идеята е разумна.

Когато вратата се затвори зад гърба им, Трой каза:

— Трогателно.

Можеше да се отнася до външността й, мястото й в домакинството или тромавата й, зле съшита лъжа за неплатения данък. Барнаби бе напълно съгласен с него и за трите.

Катрин Лейси вървеше бавно през павирания двор и гледаше как двамата полицаи си отиват. Въпреки горещия ден й беше студено. Бенджи виеше жално под навеса на първия силоз. Тя отиде дотам и го взе. Той се размърда и се опита да скочи от ръцете й. Ребрата му стърчаха под кожата, като че ли изобщо нямаше плът между тях.

— Скъпа…

Чу леко тупване, докато Хенри се справяше със стъпалото на кухнята, после насочи количката си към нея. Тя остави кучето на земята.

— Добре ли си?

Помъчи се да се успокои, преди да се обърне към него. Не отговори — просто поклати глава и завесата от блестяща тъмна коса се разлюля около лицето й.

— Заради Бенджи ли? Просто трябва да се примириш с това, Кейт, знаеш го. И двамата опитахме всичко, което е по силите ни. Той просто не желае да яде. Моля те… Нека извикаме ветеринар…

— Моля те… само още един ден.

— Кучето е старо. Тя му липсва прекалено много. Не можем да седим и да го гледаме как умира от глад.

— Не е само това. — Обърна се и приклекна сковано до количката. — Това… не мога да го обясня… О, Хенри… — Сграбчи ръцете му. — Просто имам ужасно предчувствие…

— За какво? — Наведе глава и й се усмихна бащински. — Какво предчувствие?

— Не мога точно да го изразя — просто, че нещата с нас ужасно ще се объркат… че няма да има сватба…

— Говориш пълни глупости.

— Знаех си, че ще реагираш така. Но ти не разбираш…

Тя млъкна и го загледа. Мил, хубав, може би малко самодоволен. И защо да не е? Родът Трейс бе стар нормански род. Имаше гравюри на сър Робърт Трейс, съпругата му Исмелда и нейната котка, застинали във вечността в хладината на църквата от тринадесети век. Тази фамилия бе проляла скромно количество от благородната си кръв и в двете световни войни и се бе завърнала към властта си, окичена със слава. Думите „сигурност на собствеността“ за тях бяха безсмислени. Защото никога не са познавали нищо друго, освен живота на богати земевладелци.

— Не разбираш… — повтори Катрин. — Тъй като никога не ти се е налагало да искаш нещо, което не можеш да получиш, ти не можеш да разбереш, че животът невинаги е такъв, какъвто искаш. Мисля, че това, което става… смъртта на мис Симпсън, а сега и Бенджи… и Майкъл отказва да дойде в събота… Мисля, че са поличби.

Хенри Трейс се засмя и извика с престорен ужас:

— Пазете се, хора! Наближават мартенските иди!13

— Няма нищо смешно.

— Извинявай, мила, но не виждам никой наоколо да крещи и да сипе проклятия.

— Какво?… — неразбиращо го погледна тя.

— Няма значение. А що се отнася до Майкъл… ами… Той едва ли е поличба. Сигурно от няколко седмици насам ти е станало ясно, че ще откаже да те отведе до олтара. Знаеш го какъв е.

— Но аз мислех… Поне на сватбата…

— Искаш ли да поговоря с него?

— Това нищо няма да промени. Човек би си казал, че след всичко, което ти направи за нас, ще…

— Хайде, стига. Не трябва да говориш така. Нищо не съм направил.

Когато тя се изправи, подпирайки се с ръце на количката, той проговори нежно:

— Горките малки коленца, наранени са от плочите… — Повдигна крайчеца на роклята й и нежно докосна трапчинките. — Милите малки коленца… Хенри ще ги излекува.

От един прозорец над тях Филис Кадел рязко се извърна. Включи телевизора и се отпусна в най-близкото кресло. Гласове изпълниха стаята. На екрана една двойка, изпаднала в алчен екстаз, се бореше да обгърне цял куп потребителски стоки, а през това време публиката — изпаднала в не по-малък екстаз — крещеше обидни или пък насърчителни думи. Жената, със застинал поглед на умопобъркана, се подхлъзна, издърпа една консервна кутия и цялата пирамида се строполи на земята. Филис натисна едно копче на дистанционното и на екрана се появиха двама влюбени, които редяха хвалебствия за овесената каша на партньора си. Третото копче задейства една пасторална сцена, която показваше как възрастна двойка тъне в задоволство, докато чете на глас телеграмите по случай златната си сватба. Четвъртото копче докара някакъв черно-бял филм. Двама мъже държаха трети за ръце, докато четвърти го правеше на пух и прах. Ляво кроше в мутрата, после дясно. Плесница. Нещо изхрущя. После две в корема. Спиране на дъха, агонизиращ хрип. Накрая едно коляно в слабините и юмрук в бъбреците.

Филис се настани по-удобно. Сграбчи кутията с карамела и започна да тъпче кубчетата в устата си. Тъпчеше ги яростно, без да спира, сякаш се опитваше да превземе крепостта на челюстите си.

По бузите й закапаха сълзи.

Четвърта глава

— Предполагам, че сватбата ще е доста шикозна. С големи палатки на моравата и други такива — отбеляза Трой, отправил ревнив поглед към имота на Хенри Трейс — стотици и стотици акри полюшващи се банкноти.

— Не се и съмнявам.

Барнаби зави наляво от Тай Хаус и двамата се отправиха към къщичките с градинки отпред. Трой, който нямаше никакво желание пак да бъде скастрен, не попита защо шефът му е решил да се заеме с рутинните проверки от врата на врата. Но в този случай Барнаби сам благоволи да го уведоми.

— Онази изискана къща — кимна той към края на уличката — ме интересува. Там има някой, който наблюдава неотлъчно събитията. Интересно ми е да чуя, освен това какво имат да кажат и съседите.

— Ясно, сър — беше единственото, което успя да отвърне Трой, преизпълнен със задоволство, че бе удостоен с тази малка тайна.

Първата къща беше празна — стопаните й, както ги информира една старица от съседната къща, били пришълци от Лондон, които вече месец не са се вясвали насам. А мъжът от последната къща не се прибирал до шест часа всеки работен ден, тъй като преподавал в Амършам. Трой записа името му, за да го даде на вечерната смяна. Старицата беше сдържана относно собствените си дела — просто им каза, че не е излизала през въпросния ден. След това извърна рязко глава по посока на добре оформената чимширова ограда на къщата с номер три.

— Що не питате нея къде е била в петък? Би отровила и баба си за половин пени!

Прозорецът на съседите се затвори с трясък.

— А онази къща там?

— Нищо не знам за тях.

С тези думи тя решително затвори вратата.

— Малко е странно, нали? — отбеляза Трой, докато вървяха по пътечката. — Такова малко село, а тя да не знае нищо за хората две врати по-надолу.

— Прав си — отвърна Барнаби.

Стигнаха до следващата къща. Той вдигна грозно чукче с изобразена на него гримасничеща физиономия и бързо го пусна.

Появи се една още по-възрастна старица и им разказа горе-долу същата история, като единствената разлика беше, че съседката й би убила за две пенита. После постави кокалестите си ръце върху ръкава на главния инспектор.

— Слушай, млади човече — каза тя, а на него му се стори, че е по-приятната от двете старици, — ако искаш да разбереш какво става — или пък какво ще става — сухо се изсмя тя с повехналите си устни, — поговори с мисис Рейнбърд от съседната къща надолу по улицата. Тя може да ти каже какво имаш в кърпичката, след като си си издухал носа в стая, тъмна като рог, зад заключени врати. Прекарва цялото си време на тавана с бинокъл. Твърди, че наблюдава птиците. Чисто прикритие. — Тя повтори думата, като го потупа по ревера. — Когато бях млада, хората висяха край портите и клюкарстваха на воля. Не зная накъде върви този свят, така си е.

После тя довери, че синът на мисис Рейнбърд върти бизнес с ковчези.

— Гаден малък плужек, такъв е той. Говори се, че си държи гащите в хладилника.

Сержант Трой едва не се изхили, но благоразумно го превърна в покашляне. Барнаби, вече срещал мистър Рейнбърд, можеше само да предполага, че хората са прави. Той благодари на старицата и двамата със сержанта се оттеглиха.

Въпросната къщичка носеше името „Транкилада“14. Табелата висеше на клюна на голям керамичен щъркел, който си убиваше времето на един крак край предната врата. Градината беше голяма, поддържана и пълна с декоративни храсти и чудесни рози. Сребристото „Порше“ беше паркирано на алеята пред къщата. Сержант Трой предпочете звънеца пред чукчето и той издаде кратки, пронизителни звуци — утринно птиче чуруликане. Появи се Денис Рейнбърд.

— О, здравейте отново! — Изглеждаше развълнуван от новата среща с Барнаби. — Довел сте и приятел?

Усмихна се лъчезарно на Трой. Усмивката му отскочи от каменната физиономия на сержанта подобно на топче за пинг-понг от бетонна плоча.

— Влезте, влезте. Мамо — извика през рамо той, — дошли са полицаите!

— Да, очаквах ги. — Далечен, нежен гласец.

Къщата изглеждаше много по-просторна, отколкото можеше да се предположи отвън. Денис ги преведе през няколко отворени врати, преди да стигнат до всекидневната. Кухня, която блестеше; спалня в бяло и златно, хвърляща отблясъци; втора спалня, декорирана в червено кадифе и блестящ месинг.

— В дневната съм, Денис — изчурулика гласът.

Думите бяха произнесени бавно, невероятно отчетливо и леко провлачено накрая — за ефект. Когато влязоха, мисис Рейнбърд стана от пухкавите си възглавнички, в които се бе разположила като в гнездо.

Тя беше много, много дебела. Разливаше се напред и се издигаше нагоре като кула. Почти четвърт от височината й се заемаше от нейната прическа, подобна на пагода: от склонове, вълни, спирали и къдрици, които водеха до остър връх, приличащ на обърната фунийка за сладолед. Беше с цвета на бит белтък. На лицето си имаше тежък грим в ярки цветове. Беше облечена в доста къса туника, която разкриваше пухкави крака и миниатюрни стъпала. Главният инспектор отвърна на приветствения й поглед, пронизващ като скалпел, и се представи.

— Знаех, че ще дойдете. Видях колата ви наблизо, докато разглеждах няколко лястовички, накацали по телефонните жици. Толкова прекрасно бяха подредени. Като ноти.

— О… Може би вас зърнах онази сутрин, докато бях на „Чърч Лейн“? Мисля, че бяхте на тавана. Отлично стратегическо място.

— „Скривалище“ е терминът, който ние, орнитолозите, предпочитаме, господин Барнаби.

В тона й се долавяше сарказъм. Барнаби се извини. Тя махна с ръка.

— Няма ли да седнете?

Барнаби потъна в едно кресло, покрито с плетиво на една кука.

— А вие, драги? — подрипваше Денис около сержант Трой. — Не искате ли да смъкнете тежестта от тези прекрасни крака?

Настръхнал от бясно мъжкарство, Трой избра най-твърдия стол, седна изпънат като струна и си извади тефтерчето. Писък на свирка прониза въздуха.

— Дени, чайника!

Дени изчезна на минутата.

Домакинята се обърна към Барнаби:

— Трябва да бъдете нахранени и напоени.

Той запротестира, но тя властно го прекъсна:

— Хайде, хайде. Не ми казвайте, че не се съсипвате от умора, като задавате на хората всичките тези въпроси. Всичко за чая е почти готово.

Така си и беше. Само след няколко минути, предшестван от леко потракване, влезе Денис. Буташе претрупана количка, изработена в стил, напомнящ олтарни резби. Тя беше заредена с малки сандвичи във формата на символи от карти и кейкчета, отрупани със сметана. Мисис Рейнбърд напълни една чиния за инспектор Барнаби и му я подаде.

— Не бива да отказвате, господин Барнаби. — Тя се обръщаше към него с „господин Барнаби“ по време на разговора им, като може би вярваше, че полицаите от по-висшите ешелони, подобно на лекарите, смятат, че учтивостта изисква да им бъдат спестявани титлите. — Душата не може да стои гладна.

Докато синът и наливаше чая, безкръвните му бели пръсти потрепваха над изящния порцелан. Постави в една чинийка лъжичка с голям, пурпурночервен камък, вграден в дръжката, и я подаде заедно с чашката на Барнаби. Водният инспектор я пое не без чувство на отвращение и се опита да се облегне на неудобната, скърцаща облегалка.

Денис се зае да пълни следващата чиния: спатия с аншоа, пика с пастет от сьомга, каро с консервирано месо и желирана купа; прибави една целувка, от която бликаше червено-кафяв шприцован огън и се понесе с всичко това към сержант Трой. Постави го на лека масичка, донесе чая и се понесе обратно към майка си. Двамата си размениха широки усмивки, после той оправи възглавничките й и накрая се отпусна на най-подходящото място за себе си — върху една мека табуретка, като вярно кученце в краката й.

Накрая Барнаби се реши да проговори:

— Разследваме една смърт…

— Бедната мис Симпсън, нали? — прекъсна го мисис Рейнбърд. — Виновни са родителите.

— … и ще се радвам, ако вие и сина ви можете да ми дадете някаква информация за местонахождението ви следобеда и вечерта на миналия петък.

— Аз се занимавах с подреждането на цветята и растенията в залата на кметството. Без съмнение сте чули вече за атлетическите състезания? — Барнаби кимна и тя продължи: — Тръгнах си около четири и тридесет с мис Кадел от Тай Хаус. Една от последните, както обикновено. Боя се, че съм от онези ужасни хора, които винаги се стремят да изпилват нещата докрай и обикновено закъсняват. — Понаперчване. Самодоволна усмивка. Устата й беше като на златна рибка и дори и затворена, имаше постоянно нацупен вид. — „Възложете всичко на Айрис, моля ви!“, е постоянният ми апел, но докога ли ще ми стигнат силите?!… Докъде бях?

— „Тръгнах си една от последните“ — цитира Барнаби.

— А, да. Мисля, че остана само скъпата мис Торнбърд.

— Случайно да си спомняте кога си тръгна мис Лейси?

— Няколко минути преди четири.

— Сигурна ли сте?

Глупав въпрос. Вече имаше чувството, че се намира в присъствието на оракул, а не на обикновен наблюдател. Очевидно мисис Рейнбърд притежаваше поглед на орел и, което бе не по-малко важно, неговата божествена липса на интерес към живота и добруването на плячката му.

— Напълно съм сигурна — продължи мисис Рейнбърд. — Според мен тя се измъкна по твърде потаен начин. — Докато изричаше последните думи, тя благоволи да погледне към сержант Трой, за да се увери, че ги записва. — Но съм любопитна да знам защо ни разпитвате за следобеда. Разбрах, че мис Симпсън е починала доста по-късно.

— Не знаем точно кога е починала.

— Е, в пет часа следобед определено беше жива, защото я видях.

— Видяла сте я?!

— Естествено. — Позволи си за малко да се наслади на реакцията му. Денис изви глава и я дари с одобрителна, мазна усмивка. — Точно тогава бях в скривалището и чертаех маршрута на един гълъб. Емили се появи забързано откъм гората и пое по „Чърч Лейн“. Спря се веднъж и се хвана за кръста. Почудих се, да не би да е болна и тъкмо реших да притичам, когато Денис пристигна за чая си. Нали, миличкият ми?

Дали не стисна с ръка рамото му? Все едно му натисна копчето и го събуди за живот. Той положи за миг буза на коленете й, измърка доволно и добави:

— Обикновено се прибирам в пет и тридесет, но онази вечер…

— Ако не възразявате, мистър Рейнбърд, ще ни разкажете тези подробности по-късно.

— Вече едва се сдържам.

Денис прехапа долната си устна, порозовял от удоволствие, че е обект на подобни височайши нареждания. Усмихна се на сержант Трой — усмивката му беше сладникава и противна като парчето ванилов сладкиш, което ядеше.

— Не мисля, че сержантът харесва „Кафяв Лионез“, мамо.

— Тогава му предложи от бадемовия сладкиш. Да — насочи тя вниманието си отново към Барнаби, — наистина бях разтревожена. Всъщност, почти бях решила да я навестя след вечеря, но започнахме да играем „Монополи“ и реших, че мога да изчакам до сутринта. Все пак тя си има телефон, а и мис Белрингър е наблизо. Така че изобщо не излязохме, нали, миличък?

— Така си беше. Ние сме си домошари.

— И кой спечели цялата „Парк Лейн“?

— Аз, аз! И доста голям участък от Пикадили.

— Между другото, по-късно отново зърнах Катрин Лейси. Някъде около осем вечерта.

— Наистина ли? Не беше ли малко късно за хобито ви, мисис Рейнбърд? Има ли изобщо някакви птици по това време?

— Има, разбира се — кукумявки! — изгледа го остро тя.

— О!

— Владетелите на нощта.

— Правилно.

— Почивахме си малко от играта. Денис правеше кафе, а аз случайно погледнах през прозореца.

— Ясно. Забелязахте ли къде отива мис Лейси?

Тя се наведе драматично напред и, тъй като ръката й все още бе поставена на рамото на сина й, го принуди и той да се наведе. „Каква зловеща двойка са!“, помисли си Барнаби. Неизвестно защо това му напомни пиесата на Джо Ортън15, в която съпругата му беше играла миналия месец. Тези двамата биха се вписали великолепно в сценария.

— Тя зави по „Чърч Лейн“! — тържествуващо обяви мисис Рейнбърд.

— Мислите ли, че е отивала на гости на някого?

— Не можах да видя. Пътят почти веднага завива рязко надясно. Водеше едно от онези дребни ловджийски кучета-зайчари. В ръката си държеше писмо.

— Може би просто е отивала към пощата.

Мисис Рейнбърд повдигна вежди и ги изви подобно на изрисуван лунен сърп. С това искаше да каже, че инспекторът би бил луд да повярва на подобна хипотеза.

— А видяхте ли я да се връща? — запита той.

— Боя се, че не. — Гласът й се изпълни с огорчение. — Обади се мисис Понсфут. Искаше още кралски лилиум за съдийската трибуна. Само ако знаех!… — удари тя дланта си с юмрук. — Нямаше да напусна нито за миг наблюдателния си пост!

Изразът на лицето й изразяваше нещо много повече от раздразнение. Очевидно кипеше вътрешно от разочарование при спомена за пропуснатата възможност. Явно не можеше да понася да бъде в неведение относно всичко, което става между всички, навсякъде и по всяко време. „Описвала маршрута на полета на гълъб, как пък не!“, помисли си Барнаби и се обърна, за да разпита сина й.

— Целия следобед бях на работа, което ще потвърди партньорът ми. Тръгнах си някъде към пет без петнадесет. Дойдох си направо у дома и не съм излизал повече никъде.

— Не знаех, че сте партньор в бизнеса, мистър Рейнбърд.

— Майка ми ми откупи партньорството по случай двадесет и първия ми рожден ден. До този момент вече бях работил три години там и бях напълно уверен, че именно това е моето призвание. — Сви колене по момчешки и допълни: — Направо обожавам работата си! Разбирате ли ме какво имам предвид?

Барнаби се опита да си придаде напълно разбиращ вид. Всъщност не се тревожеше особено много за алибитата на семейство Рейнбърд. Знаеше, че в Транкилада има нещо далеч по-полезно — и именно то бе обект на неговия интерес. Искаше да добие представа за населението на селото. И за клюките. Ако беше преценил правилно Айрис Рейнбърд, и двамата щяха да станат още по-словоохотливи веднага, щом се разиграят правилните начални ходове.

Той каза:

— Мисис Рейнбърд, уверен съм, разбирате, че в случаи като този ние се чувстваме поласкани да можем да разчитаме на един толкова бдителен и… наблюдателен човек като вас. Човек, който да може да запълни неяснотите, така да се каже.

Пагодата се приведе царствено напред.

— Кажете ми… мис Лейси и брат й отдавна ли живеят в селото?

— Откакто са се родили. Макар че невинаги са живели в Ходи Котидж. Родителите им имаха голяма къща малко по-надолу по пътя „Геслър Тай“. Нямаха много земи, само една големичка градина. Живееха като благородници — стара семейна бавачка, децата ходеха в частно училище, понита и коли, и през ден прескачаха до Франция. През празниците пък ходеха на лов. Смятаха се за истински аристократи. Не бяха, разбира се. Нямаха никакво потекло.

Сержант Трой, който не пишеше, веднага долови стаеното презрение в тази забележка, без дори сам да разбира защо.

— Хората харесваха Мадлен — продължи мисис Рейнбърд, — но пък съпругът й беше ужасен човек. Много пиеше и караше като луд. Беше и избухлив. Казват, че доста зле се отнасял с нея. Твърде безсърдечно…

— Точно като сина си — намеси се импулсивно Денис и бледите му бузи порозовяха. — Предупредителното стискане по рамото този път беше повече от явно. Той добави със заекване: — Ами… така съм чувал.

— По-късно, когато децата бяха някъде на тринадесет години, останаха без никакви пари. Той обичал да залага — направи втора ипотека, после още една върху нея и накрая изгубил всичко. Това уби Мадлен.

— Буквално ли да го разбирам?

— Съвсем буквално. Хвърли се с колата си в Темза при Флекуел Хийт. Минаха едва два-три месеца и той се ожени за някакво си сукалче, което срещнал в Лондон и двамата заминаха за Канада.

— И децата с тях?

— Нищо подобно. Това, естествено, сложи край на частните училища. Те трябваше да ходят на училище в Гъслър Тай, заедно с простолюдието.

В гласа й прозвуча задоволство. Трой несъзнателно кимна в знак на съгласие.

— И къде живееха те?

— Именно в този момент на сцената се появиха и семейство Трейс. Хенри беше от първите, към които Джерълд Лейси се бе обърнал за пари и той му бе заел значителна сума. Подозирам, че впоследствие е съжалявал за това и си е мислел, че е щяло да бъде по-добре, ако вместо с пари, бе помогнал на Джерълд да си сложи в ред нещата. Поне с такова впечатление останах от мисис Трейс — искам да кажа Бела.

Главен инспектор Барнаби се опита да си представи как покойната мисис Трейс е обсъждала финансовите дела на съпруга си с мисис Рейнбърд, но не успя. Зачуди се откъде ли се е сдобила с тази информация.

— Оттук и Холи Котидж.

— Моля?

— Първоначално там живееше пазачът на дивеча. Хенри предложи къщата на децата, а бавачката остана да се грижи за тях. Големи проблеми създаваха на бедната старица. Като малки бяха неразделни и постоянно я разиграваха. После, когато пораснаха, се заредиха безкрайни кавги. Нали знаете какви са децата в пубертета? Не че моят Денис ми е създавал неприятности.

Денис реагира с изскимтяване, захапал парчето ванилов кейк. Следа от сметана с цвят, трудно различим от кожата му, украсяваше горната му устна.

— Бавачката им мисис Шарп обичаше често да идва у нас на чашка чай и малко мир и спокойствие. Защото децата непрекъснато се държаха като котка и куче. Виждали ли сте онзи белег на лицето на Майк?

— Все още не сме разговаряли с мистър Лейси.

— Направи го сестра му. Цапардосала го с ютия. — Забеляза промяната в израза на лицето на инспектора и изсумтя презрително. — Не се заблуждавайте, господин Барнаби. Момичетата с мили личица могат да излъжат всекиго, но се съмнявам, че това се отнася и до вас.

Безпристрастието на мисис Рейнбърд, на което той толкова се възхищаваше в началото на разговора, изглежда временно я беше напуснало. Все още я глождеше това, че синът, когото тя очевидно и някак нездраво обожаваше, бе пренебрегнат по един или друг начин.

— Мистър Трейс подкрепяше ли финансово семейство Лейси?

— О, да. Баща им не остави дори и пукнато пени. И, доколкото зная, Хенри все още издържа Майкъл. Не че ще получи даже и едно „благодаря“.

— Мистър Лейси не работа, така ли?

— Ако рисуването може да се нарече работа.

— Постигнал ли е успех? Продава ли много картини?

— Нищо подобно. Не че това ме изненадва. Рисува някакви си грозни, ярки неща. Хвърля боята по платното с лопата. При това не страда от недостиг на модели.

— Изобщо — намеси се Денис. — Онова момиче на Леситър постоянно се върти там. Не че ще постигне нещо — прекалено старомодна е и невзрачна. Веднъж Майкъл нарисува и мен.

Последните думи бяха отправени с трудно потиснато раздразнение към сержант Трой.

— Беше направо отблъскващо — вметна майка му.

— Бях негов любимец, докато рисуваше портрета ми — продължи Денис. — По-скоро — играчка. После, когато получи каквото иска, ми каза да се разкарам.

— Дени! Още от леденото сомбреро, господин Барнаби?

— Не, благодаря. А бавачката мис Шарп още ли живее тук?

— Мисис Шарп. Не. Премести се в Сейнт Ленърдс веднага щом пораснаха достатъчно, за да се гледат сами. За нея бе огромно облекчение да се измъкне оттам. Мисля, че тогава бяха някъде на седемнадесет. Дори не се отби да се сбогуваме. Да ви кажа, бях малко обидена. Научих адреса й от семейство Трейс и й писах два-три пъти, но тя не отговори. Пратих коледна картичка и накрая се отказах.

Огромното й разочарование отново изплува на повърхността. Ясно бе, че би предпочела дълго, драматично сбогуване, изпълнено с ужасяващи разкрития. Когато тя се впусна в ярко описание на едно от най-зрелищните домашни стълкновения в Хали Котидж Барнаби, който кимаше вежливо от време на време, реши да пораздвижи краката си — разходи се до вратите, към вътрешния двор в другия край на стаята.

Навън моравата изглеждаше безупречно поддържана. В отсрещния край се виждаха разцъфтели дървета и храсти и красива беседка. Запита се как ли мистър Рейнбърд е натрупал състоянието си. Сигурно е значително, като се има предвид къщата, партньорството на Дени в бизнеса и онази сребриста играчка, паркирана на алеята. Да не говорим за претрупаната с храна количка за чай.

Отново насочи вниманието си към разговора. Започваше да се чувства доста неудобно. Въпреки топлото време навън, радиаторите им бяха надути до дупка. Погледна към Денис, който пърхаше с почти безцветните си мигли по посока на сержант Трой и се зачуди дали изобщо чувства някакъв студ. Едва ли имаше какво да чувства с наличната си постна плът.

Стаята наистина беше непоносимо потискаща. Беше претъпкана с пищни, крещящи мебели. Имаше шкафове с порцеланови съдове и рафтове с кукли, облечени в различни национални носии, плюс няколко оригинални, ужасяващо безвкусни картини. На тази точно до Барнаби беше изобразен един кокер шпаньол, който — той първоначално не повярва на очите си и се взря по-внимателно — лееше неутешимо сълзи. Дъщеря му би нарекла това жилище „гротеска от двадесети век“.

— Много ви благодаря, мисис Рейнбърд — обузда той пороя от думи учтиво, но категорично.

— За нищо, господин Барнаби — усмихна му се ослепително тя. Той не мажа да избегне ръкуването — а то беше като да пипнеш тестена топка. — Нали за това сме хора — да си помагаме при нужда.

Когато двамата полицаи тръгнаха надолу по алеята, сержант Трой каза:

— Мъже като този трябва да бъдат кастрирани! — И тъй като Барнаби не му отвърна нищо, той реши да смекчи изказването си, като добави едно „сър“ накрая, и продължи: — А що се отнася до майка му… обикновена злобарка и въздух под налягане.

— Мисис Рейнбърд и такива като нея са направо божи дар при едно разследване, Трой. Просто не бъркай клюката с факта. И каквото ти представят за факт, трябва винаги да бъде добре проверено. И да не се правят прибързани заключения. Не бива да си предубеден, сержант, не бива.

— Да, сър.

Отправиха се към Бърнам Кресънт и общинска къща номер седем — домът на мисис Куайн.

Докато Барнаби и Трой минаваха през пространството между грубия, прашен жив плет, очертано от прогнили стълбове, мисис Рейнбърд и синът й затвориха вратата на Транкиладаи се обърнаха един към друг, изгарящи от вълнение.

— Откри ли го?

— Да, мамо.

— О!… Къде е? Къде?

— Чакай малко. Ти не каза…

— Добро момче си ти. Хайде, покажи ми!

— Не. — Лицето му, с неприятен оранжев тен под светлината на фенера в антрето, доби затворено, непреклонно изражение. — Не така. Трябва да го направиш както трябва.

— Добро момче си ти — загука тя и го целуна право в устата. Дъхът й бе много сладък — като галеща експлозия от бонбони-виолетки, сметана и наситен вкус на ванилия. — На мама хубавото момче. — Пръстите й се плъзнаха под ризата му и залазиха по изпъкналите кокали на лопатките му. — Миличкото ми момченце.

Той близна ухото й, заедно с висящия грозд фалшиви диаманти.

— Ммм. — Дъхът му се учести. — Дени ти е умничък.

— А сега — сграбчи тя ръката му и го поведе по коридора към френските прозорци и градината, — покажи ми…

— Искам да си поиграя още малко.

— По-късно ще играем.

— Ще изиграем ли всичко?

— Всичко. Хайде… къде е?

Излязоха на поляната. Зад беседката имаше голяма тъмна купчина от нещо прогизнало — водата се стичаше надолу и се оцеждаше върху бляскавата зелена трева във все по-разширяващи се концентрични кръгове. Денис гордо поведе майка си натам. Хванати ръка за ръка, те се втренчиха в находката. Очите на мисис Рейнбърд светнаха.

— Къде го намери?

— В езерото зад буковата гора. Видях, че го хвърлят, увито около няколко камъка.

Тя не отговори — просто въздъхна: дълго, бавно, самодоволно.

— Играчката ми е цялата мокра. Трябваше да го сложа в багажника, както се досещаш.

— Ще ти купя друга играчка.

— О, мамо! — Възторжено превъзбуден, той стисна силно ръката й. — Значи мислиш, че находката ми струва много?

— О, да, скъпи!

Тя направи крачка напред и разрови прогизналата материя с върха на обувката си.

— Струва страшно много. Наистина страшно много!

Пета глава

Градинката пред номер седем беше истинска боклукчийница. В най-буквалния смисъл на думата. До стената на къщата беше струпана пирамида от отпадъци: рамки на легла, счупени бебешки колички, стари кутии, ръждиви железни вериги и огромен, разцепен кафез за зайци. Пердетата на първия етаж бяха плътно спуснати.

Барнаби потропа по пощенската кутия. Някъде из къщата се разнасяше плач на дете. Женски глас изкрещя:

— Млъквай, Лиза Доун!

И след малко:

— Не можеш ли малко да изчакаш?!

Барнаби реши, че последната реплика се отнася до него и зачака.

Най-накрая се появи мисис Куайн. Беше слаба, с хлътнал гръден кош и с червени петна около устата. Пушеше и създаваше впечатление на постоянна подвижност, дори когато не мърдаше, като че ли току-що я бяха навили и умираше от желание да тръгне.

— Влезте. — Тя отстъпи назад, докато влизаха. — Съседите ми казаха, че обикаляте всички.

Стаята, в която се озоваха, бе доста задимена, а светлината, падаща от центъра на тавана от един дървен полилей с пергаментов абажур — доста мъждива. Телевизорът гърмеше. Мисис Куайн не си направи труда да го намали. Беше разхвърляно и не особено чисто. Малко момиченце седеше на една пластмасова маса и подсмърчаше.

— Виж кой е дошъл, Лиза Доун.

Детето погледна към Барнаби.

— Нали ти казах, че ще извикам полиция, ако не слушаш?!

Сълзите рукнаха наново.

— Вижте какво е направила, господин полицай!

Мисис Куайн грабна един тъмен, влажен предмет от масата.

— Ето й книжката с релефни картинки за детето Исус — имаме я едва от Коледа. Цялата е в боровинки! — Тя отвори книжката. От страницата се надигнаха Исус, Мария, Йосиф и група животни, оцветени богато и красиво. — В тази къща само след пет минути не остава нищо ново!

— Сигурен съм, че не е станало нарочно — усмихна се Барнаби на Лиза Доун, която тъжно изтри с юмручета очи и отново подсмръкна.

Той се обърна към мисис Куайн, която крачеше нервно из стаята, всмукваше яростно от цигарата и тръскаше пепелта, където завари около себе си.

— Не обичам да стоя на едно място — обясни тя.

— Разбирам, че сте работила за мис Симпсън.

— Точно така. Там и в Тай Хаус. Работех и за стария Кленгър и за други. Макар и само за по седмица. Тя ми каза, че мога да правя каквото си поискам, само да не й размествам нещата. Да, ама как да чистя прозорци, без да местя нищо? Кажете де?!

— Мис Белрингър ли ви го каза?

— Да.

— Когато мис Симпсън почина, на сутринта отидохте ли на работа, както обикновено?

— Разбира се. Нямах причина да не ходя, нали? Мис Белрингър гледаше през прозореца. Излезе и ми каза. Можете да седнете, ако искате.

— Моля? А, да, благодаря ви.

Барнаби седна на ръба на черно канапе, тапицирано с изкуствена кожа. Една от възглавничките му изригваше многоцветен стиропор през разрязан процеп.

— За да не ми прилошее от новината, тя ми даде чаша чай. После отидох в Тай Хаус.

— Сигурно това за вас е бил истински шок.

— Така си беше. Само няколко дни преди това докторът беше при нея. Беше изкарала лек бронхит, но той каза, че ако се грижи добре за себе си, ще живее още поне десет години. — Мисис Куайн запали нова цигара от угарката на старата. — Е, вече знаем от какво си отиде всъщност, нали?! Гадни изнасилвачи! Даваха оная вечер един по телевизията. Ако беше ми паднал, щях да го науча аз. — Поседна за малко на предпазната решетка на камината и хвърли фаса си в празното огнище. Кракът й яростно забарабани по килима. Вдиша поредната доза цигарен дим с такава сила, че плътта под скулите й хлътна и образува вдлъбнатина. — Бедната старица! На тази възраст да й се случи такова нещо!

Барнаби се въздържа от коментар относно тази фантастична версия и попита дали е било трудно да се работи за мис Симпсън.

— В никакъв случай! Точно обратното — тя харесваше всичко, което правех, но и аз знаех какво иска. Много добре се разбирахме.

— А в Тай Хаус?

Тя му отправи самодоволна усмивка, която разкри изкуствени зъби с перфектна белота.

— А, значи сте били вече там?

Когато Барнаби кимна, тя продължи:

— Посмяхте се, нали? Старата Филис Кадел, вярна до последно. Много добре се виждаше накъде духа вятърът там. Кипреше се да заеме освободеното от сестра й място, така си беше. Натягаше се, още докато мисис Трейс беше жива. Правеше се на незаменима — или поне така си въобразяваше. Трябваше да я видите след злополуката. Когато имаше хора наоколо, се опитваше да си придаде съкрушен вид. Съкрушена, глупости! Беше на седмото небе от радост. Не е трудно да се разбере какво си е мислела, че ще стане. После мис Великобритания от Холи Котидж се появява на хоризонта и удря джакпота. Сутринта, когато обявиха годежа, си помислих, че мис Кадел ще се хвърли под първия автобус. Гледката изобщо не беше за изпускане, казвам ви!

— Да се върнем към миналия петък, мисис Куайн. Следобеда в залата на селото ли бяхте?

— Аз ли? Да се занимавам с тази томбола? Сигурно се шегувате. Женският институт? Сбирщина от мучащи сноби. Могат и сами да си оправят цветята. И проклетата си туршия с орехи.

— Значи сте била у дома си?

— Да. Гледахме телевизия. Нали, Лиза Доун? Целия следобед. Тя само прескочи до магазина за чиле.

Барнаби погледна Лиза Доун, чиито тънки крачета висяха поне на четиридесет и пет сантиметра от пода. Мисис Куайн проследи погледа му, досети се какво мисли и заобяснява:

— Толкова добре пресича пътя. И винаги се връща направо тук. Голямо момиче е. Нали така, Лиза Доун? Кажи на добрия полицай на колко си години!

— Почти на четири — прошепна момиченцето.

— Ти си на четири. Пълни четири — настоя мисис Куайн, сякаш не говореше за детето, а за номера на чифт обувки. — И кой ти купи бонбони от магазина?

— Джуди.

— Леля Джуди. Това е дъщерята на доктор Леситър. Често й носи разни работи. За Великден й донесе яйце, пълно със зайчета.

Лиза Доун се разплака.

— О, боже! Не можеш ли да млъкнеш?! Какво ще си помислят чичковците? Не трябваше да го казвам… за яйцето. Кучето на съседите си скъса веригата и изяде зайчето.

— Горкият Смоуки…

— Добре де, добре. Ще ти купим друго.

— По кое време отиде дъщеря ви в магазина?

— Не зная точно. Гледахме „Синове и дъщери“, та трябва да е било след три часа.

— И това е бил точно следобедът на седемнадесети?

— Нали ви казах. — Тя запали трета цигара.

— И цялата вечер също сте била тук?

— Никъде не мога да мръдна с нея.

— Благодаря ви.

Докато Трой препрочиташе записаното и мисис Куайн си дърпаше от цигарата, тупаше с крак и въздишаше, Барнаби се опита да говори с Лиза Доун, ала тя се сви на стола си и не пожела да го погледне. Синкаво-черни белези, досущ като теменужки, набраздяваха вътрешността на ръцете й.

Още не бяха преминали между изгнилите колони на портата, когато до ушите на Барнаби отново достигна нейният плач.

Барнаби пусна вентилатора в канцеларията си и помоли да му донесат кафе и сандвич от столовата. Преди да тръгне за поръчката, полицайката Брайърли каза:

— Оставих едно съобщение под кутийката ви с кламери, сър. От някоя си мис Бейзли. Остави номера в офиса си и помоли, ако е възможно, да се обадите.

Барнаби вдигна слушалката и набра номера.

Сините перки на вентилатора се въртяха и бръмчаха, но единствената полза от тях бе да разместват въздуха в ленива струя покрай запотеното му лице.

— Мис Бейзли? Обажда се главен инспектор Барнаби.

— О, да, здравейте. Когато говорихме онзи ден си помислих, че съм забравила да ви кажа нещо, помните ли?

— Да.

— Ами, спомних си какво беше. Ще ви го кажа сега, може ли?

— Да, ако обичате.

— Вчера ходих в Хай Уикъм със сестра ми. Ще съм й шаферка другия месец и затова отидохме да пробвам една рокля. Магазинът е съвсем близо до гарата — което означава, че понякога можеш да мушнеш колата си там, не за дълго, разбира се — и се казва „Ана Белинда“. Е, именно това каза и мис Симпсън. Или поне много си приличаше.

— Спомняте ли си точно какво беше?

— Да. Тя каза: „Точно като бедната Анабела“.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— Не просто „Бела“?

— Не. Със сигурност беше „Анабела“.

Барнаби затвори телефона и остана втренчен замислено в него. Сандвичът му с пиле и кресон пристигна, заедно с ароматно кафе от кафеварката на отдела. Барнаби го пое и каза:

— Обади се, моля те, на социалните служби. Мисля, че някой трябва да се отбие на Бърнам Кресънт номер седем, в Баджърс Дрифт.

— Какво да кажа, сър? — запита полицайката Брайърли.

— Ами… вероятен тормоз на дете. Името на жената е Куайн. Тя също се нуждае от помощ. Бих казал, че е на ръба на нервен срив. А после, ако можеш, се свържи с колегите в Слау. Нужен ми е адреса и телефона на мисис Нора Уайтли. Тя преподава трудово обучение. Има син на девет години.

После лакомо захапа сандвича до средата, след което вдигна слушалката и пак набра един номер.

— Мис Белрингър? Случайно да знаете дали приятелката ви е познавала някого с името Анабела?

Последва дългичка пауза, а накрая отрицателен отговор.

— Да не би случайно да е мисис Трейс?

— О, не, името й беше Беатрис. Тя се наричаше Бела, тъй като го смяташе за по-ефектно.

— Но мис Симпсън знаеше ли го?

— Разбира се. Спомням си, че веднъж ми каза каква грешка е това. Смяташе, че Беатрис е хубаво име, а Бела — доста простовато. — Спря, за да си поеме дъх. — Преди години в часовете ми по музика идваше една Изабела. Непорочно дете. Май сега е монахиня… Успях ли да ви помогна с нещо?

Барнаби й поблагодари и затвори телефона. За момент бе забравил, че мис Симпсън е била учителка повече от четиридесет години. Макар и това име да се среща сравнително рядко, имаше вероятност поне една-две Анабели да са минали през ръцете й, ярко изпъкващи сред незабележимите Джийн, Джейн, Джоан и Джун. Но пък споменът за това име е бил активиран от една блудстваща двойка. На каква ли възраст са започвали да го правят хората преди двадесет, тридесет, четиридесет години? Може би на възрастта, на която започват и сега. Някои неща никога не се променят.

Но защо „бедната Анабела“? Той отпи още една голяма глътка от кафето, докато наблюдаваше с периферното си зрение един плъзгащ се надолу паяк, който се люшкаше напред-назад на паяжината си. Изоставена ли е била? Покварена? Мъртва? Барнаби се замисли за всички типове хора, които една осемдесетгодишна жена маже да е срещала в дългия си, достойно изживян живот. И другите, за които е чувала. И още — за които е чела. Инспекторът въздъхна. Отхапа пак от сандвича си и погледна истината в очите — на практика „Анабела“ би могло да означава всичко.

— Да помогна с нещо, сър? — обади се Трой.

— Да. — Барнаби изпразни съдържанието на голямата си чаша. — Можеш да ме откараш до редакцията на вестник „Ехо“. Искам да прочета онова, което се знае за смъртта на Бела Трейс.

— Нали не смятате, че има някаква връзка?

— На този етап нищо не смятам. Но смъртта й е необичайна. В същия малък регион е и са замесени същият кръг от хора, на които сега трябва да гледаме като на заподозрени. Това не може да се пренебрегне. Така че допий си чая и да се заемаме сериозно със задачата.

В сутерена под канцелариите на „Костън Уийкли Ехо“ Барнаби бе посрещнат от възрастен мъж, който изглеждаше не по-малко неразривна част от обстановката, отколкото и древните зелени архивни шкафове и ръждивите водопроводни тръби, виещи се покрай стената. Имаше и огромен бойлер, вече бездействащ и тих.

Инспекторът помоли за изданията от септември и октомври миналата година. Старецът се затътри към картотеката и после пак обратно. Не проговори, нито пък помести от устата си зле свитата, незапалена цигара. Няколко късчета червено-кафяв тютюн паднаха върху вестниците, докато му ги подаваше. Барнаби ги отнесе на една маса за четене до прозореца. Светлината бе слаба, тъй като стъклата бяха дебели, почти непрозрачни. Под акомпанимента на шума от стъпки на горния етаж, той бързо прегледа първите два броя. За разследването на смъртта на мисис Бела Трейс пишеше в третия. Статията беше обширна и заемаше повече от половин страница.

Ловната група била малка, както става обикновено: Хенри Трейс; Дейвид Уайтли (който беше описан с деликатни, макар и напълно излишни думи, като помощник на мистър Трейс), доктор Тревър Леситър, приятел на мистър Трейс, а също така и негов личен лекар; мисис Трейс; мис Филис Кадел и двама съседи-земевладелци — Джордж Смолет и Фредерик Лоули; плюс двама викачи: Джим Бърнет, момче от фермата и Майкъл Лейси — младеж, приятел на семейството.

Ясно е, че мисис Трейс е била на няколко метра от ядрото на групата, когато станала злополуката. Както винаги в подобни случаи, сведенията на присъстващите бяха объркани и понякога противоречиви. Доктор Леситър смятал, че се е спънала и вече е падала към земята, когато се чул изстрела, с което е имал предвид, че тя се е препънала и паднала върху пушката си. Преди това вече веднъж се била спънала в корен на дърво. Докторът признава, че този по-ранен инцидент е допринесъл силно за мнението му относно смъртта на мисис Трейс. Майкъл Лейси казал, че първо се чул изстрелът, но след като е бил разпитан по-подробно от следователя, вече не бил толкова уверен. Другите от групата нищо не забелязали до момента, в който видели мисис Трейс да лежи просната на земята.

Мистър Трейс, в отчаяния си опит да стигне до жена си, извил инвалидната си количка прекалено бързо и се преобърнал. Отвсякъде тичали кучета, суматохата била голяма. Майкъл Лейси, който в онзи момент бил най-близо до мисис Трейс, притичал до нея, но докторът му наредил да не докосва ранената жена, а да изтича и се обади за линейка.

В показанията си доктор Леситър казал, че мисис Трейс вече умирала, когато отишъл при нея. Никой нищо не можел да направи. Тя не проговорила, изгубила съзнание почти веднага и малко след това починала. Имаше и подробности около аутопсията, описващи ъгъла, под който куршумът е навлязъл в сърцето и е напуснал тялото, като е разцепил гръбначния стълб. Друго твърдение на доктор Леситър и мистър Трейс е, че по време на злополуката всички останали членове на компанията, с изключение на Джим Бърнет, са били или зад, или вляво на мисис Трейс и затова не било възможно те да са изстреляли фаталния куршум. Джим, макар и пред тях, е стоял на близо тридесет метра от дясната й страна.

Въпреки че, според инструкцията на мистър Трейс, двамата викачи по-късно се върнали на мястото, за да издирят гилзите, поради гъстата растителност не успели да открият нищо. Следователят изказал съболезнованията си на опечаления съпруг и класифицирал смъртта като „нещастен случай“.

Барнаби прочете повторно статията. Тя бе написана много ясно, всичко изглеждаше изказано точно и недвусмислено — и все пак нещо го тревожеше. Тук се таеше нещо, което не беше съвсем наред.

Той върна три от вестниците на съсухрения старец — който прояви още по-малко желание да ги прибере, отколкото бе имал да се раздели с тях в началото — и си показа полицейската карта.

— Бих искал фотокопие на тази статия — каза той, описвайки кръг около мястото с подробностите от разследването.

— Ха! — Древните кокали на стареца се събудиха за живот. — Не може! Това е от картотеката!

— Така ли? — Барнаби погледна свирепо към описания кръг и поклати глава. — Не знам какво става с този свят — всичко върви с краката нагоре!… Надявам се да е готово до четири часа, ако ви е удобно.

Шеста глава

Докато Трой караше по „Чърч Лейн“ главният инспектор забеляза, че Бийхайв Котидж вече изглежда занемарена, като наскоро изоставена мидена черупка. Растенията от двете страни на пътеката бяха започнали да я превземат, завесите висяха неподвижно. До стената на къщата на мис Белрингър се бе излегнал Уелингтън, който от време на време замахваше към прелитащите пеперуди, а понякога си лапваше по една.

След отбивката, където свършваха къщите, на една дървена табелка пишеше: „Геслър Тай — 1 миля“. Черният път бе доста широк и по него ясно личаха отпечатъци от гуми. Барнаби предложи да тръгнат в коловозите и Трой вкара внимателно колата в тях, като намали скоростта.

— Добре, че не сме с роувъра, сър.

— Ако бяхме с роувъра — сопна му се Барнаби, — едва ли щях да те карам да пробваш този път, нали?

В стомаха му сандвичът с пиле и кресон се бе срещнал и надвит в неравна борба от чудовищно калоричния крем на мисис Рейнбърд. И на всичко отгоре си бе забравил таблетките на бюрото в управлението.

— Предполагам, че нямаше, сър.

Сержант Трой си помисли, че Барнаби винаги се държи като раздразнена мечка с главоболие и си представи как след години и той ще натрива носа на сержантите си.

Прекара колата през един отвор в живия плет, който водеше към огромна, грубо заравнена площ и паркира. И двамата излязоха.

„Зловещо“, помисли си Трой, когато зърна за първи път Холи Котидж. Тя бе сива и неприветлива, свила се до самия край на гората като прегърбена крастава жаба. Побиха го студени тръпки, въпреки топлия ден. Лесно можеш да си представиш как оттам се появява вещицата, която се готви да излапа Хензел и Гретел. Напълно в стил „Братя Грим“. Подсвирна лекичко и самодоволно при тази своя проява на интелигентност и се зачуди дали да не сподели остроумието си с Барнаби. Реши да не го прави. Днес нещата и без това не вървяха добре.

Докато приближаваха малката веранда, слънцето блесна и лъчите му окъпаха южната стена. Камъните пламнаха и заблестяха в най-изящни цветове. Барнаби докосна един. Приличаше на огромен сладкиш, целият карамелено кафяв, с ивици от сметана. Той почука на вратата. Никой не отвори.

Тогава забеляза в краката си стрък орлов нокът, дребен и водещ битка с избуялата около него коприва. Може би момичето го е засадило, почиствало е плевелите, поливало е, като несъмнено се е надявало, че накрая ще пропълзи по верандата. И ето че напук на всичко две цветя бяха разцъфнали — приличаха на „Серотина“.

— Да пробваме отзад.

Зад къщата имаше малък циментиран двор, още коприва, бъчва вода с дебел зеленясал пласт тиня на повърхността и три черни найлонови торби, вонящи на мухлясал боклук. Виждаха се и две малки прозорчета с прашасали стъкла. Барнаби потърка едното и погледна вътре.

Мъж, облечен в синя риза и изцапани с боя панталони от рипсено кадифе, стоеше пред един статив. Беше с гръб към прозореца. Изглеждаше погълнат от работата си — четката му се движеше от палитрата към платното и обратно с резки, почти пробождащи движения.

— Трябва да ни е чул, сър.

— Не съм сигурен. Когато човек е потопен в сладката агония на творческия процес… той вероятно е на мили оттук.

Сержант Трой изсумтя. Не бе подготвен да приеме схващането, че рисуването прави човека глух. Нямаше време за, както ги наричаше, „творчески глупости“ — с тях се занимаваха хора, които не допринасяха с нищо за благото на обществото, а после очакваха добро финансово възнаграждение. Барнаби потропа по прозореца.

Мъжът се извъртя рязко. Последва неясно движение, бялото му лице бързо се скри и той почти изхвърча от стаята и тресна вратата зад себе си. Барнаби чу завъртането на ключ и светкавично се насочи към предната част на къщата. Двамата с Трой пристигнаха пред врата точно в момента, когато Майкъл Лейси отвори.

Той бе съвсем малко по-висок от сестра си и приликата им бе толкова голяма, че не оставяше никакво съмнение, че са брат и сестра. Същите изразителни виолетови очи, същата тъмна коса, подстригана много късо, извиваща се на ситни къдрици по добре оформената му глава. Имаше изящни малки уши, разположени доста назад, които, заедно с раздалечените очи, му придаваха леко опасен вид — като на зъл кон.

Спомняйки си казаното от мисис Рейнбърд за ютията, Барнаби очакваше да види следи от някакво драматично осакатяване, но на пръв поглед лицето на Майкъл Лейси изглеждаше съвсем гладко. След това Барнаби забеляза, че от горната част на лявата му скула до ъгъла на устата кожата бе неестествено стегната и стъклена като кожата на розово захарно прасенце. Сигурно изгореното място е било значително, за да наложи присаждане с подобни размери. Наред с привлекателната си външност (която, колкото и странно да бе, не се загрозяваше от неестествено бляскавата ивица кожа), той излъчваше обезоръжаваща, почти демонична мъжественост. И въпреки това, у него нямаше топлина. Ако можеше, Майкъл Лейси би организирал света и неговите обитатели така, че да обслужват само и единствено него.

Барнаби изпита съжаление към Джуди Леситър. И дори, ако трябваше да бъде честен, към противния мистър Рейнбърд.

— Може ли да влезем за момент? — попита той.

— Какво искате?

— Ние сме служители на полицията…

— Служители на полицията, значи. И какво трябва да направя? Да развея бяло знаме?

— Обикаляме всички от селото…

— Аз не живея в селото. Изумен съм, че дедуктивните ви способности не са ви го подсказали по-рано.

— … и от околността. Това е нещо съвсем обичайно, мистър Лейси, по време на полицейско…

— Вижте какво. Много съжалявам за мис Симпсън. Харесвах я, но аз изобщо не участвам в живота на селото, както ще потвърди всяка местна клюкарка. А сега ще трябва да ме извините…

— Няма да ви изгубим много време, сър.

Барнаби пристъпи много леко напред, а Майкъл Лейси отстъпи много леко назад — ала достатъчно, за да могат полицаите да се озоват вътре в къщичката. Точно от лявата му страна имаше голи стълби и той седна на тях, като остави другите двама прави.

— Добре ли познавахте мис Симпсън?

— Никого не познавам добре. Тя ми позволи да направя серия от картини в градината й… в различно време на годината… но това беше преди цяла вечност. Не бях я виждал… ами… поне от два-три месеца.

Втренчи се в главния инспектор — напрегнат, надменен, леко развеселен, очевидно решен да се отнесе към това наложено му прекъсване като към забавление.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте миналият петък следобед и вечерта?

— Тук.

— Това е доста прибързан отговор, мистър Лейси. Не ви ли трябва време да си помислите?

— Не. Аз винаги съм тук. Работя. Понякога си почивам и тогава се разхождам из гората.

— А през този ден разходихте ли се из гората? — запита Барнаби.

— Може и да съм. Наистина не помня. Всичките ми дни си приличат и затова не си водя дневник.

— Изглежда доста скучен живот за един млад човек.

Майкъл Лейси сведе поглед към босите си крака, красиви крака — дълги, тесни, елегантни, с фина кожа и изящни кости. Крака на византиец. После погледна Барнаби право в очите и каза:

— Работата е моят живот.

Каза го тихо, но с такова пламенно убеждение, че Барнаби, любител на акварела, нередовен член на изкуствоведския кръжок в Костън, почувства пристъп на завист. После си каза, че убеждението не означава непременно талант, което вече бе потвърдено от многобройните изяви на драматичната трупа на Джойс. Въоръжен с това успокояващо умозаключение, той продължи:

— Имаме още един-два въпроса, мистър Лейси, ако не възразявате…

— Да, ама възразявам. Мразя да ме прекъсват.

— Разбирам — спокойно продължи Барнаби, — че сте присъствал на лова, когато покойната мисис Трейс е била убита.

— Бела? — озадачено възкликна той. — Да, бях там, но не разбирам… — Пауза. — Нали не смятате, че има някаква връзка? — Предишната му враждебност бе забравена. Изглеждаше истински заинтригуван. — Не… от къде на къде?

— От статията във вестника разбрах, че вие пръв сте стигнал до мисис Трейс.

— Точно така. Леситър каза да не я докосвам, а да изтичам и да повикам линейка, което и сторих.

— По това време имаше ли някой в Тай Хаус?

— Само Катрин. Подмазваше се като ненормална.

— Моля?

— Правеше сандвичи в кухнята, пълнеше воловани, режеше ловджийския пай.

— Докато вие помагахте с подгонването на дивеча към ловците.

— Това е различно. На мен ми плащаха!

Намека, с който го жегна Барнаби, върна яда в гласа му. Той потвърди, че никой от групата не е имал възможност да застреля мисис Трейс, после добави:

— Не знам защо ме питате. Аз не разполагах дори с пистолет.

— Разбрах, че вие и другият викач след това сте търсили гилзата от патрона.

— Не бих се изразил толкова силно. Поогледахме се и поразровихме наоколо, но всичко изглеждаше толкова безсмислено, че скоро се отказахме.

— Благодаря ви, мистър Лейси.

Докато двамата полицаи се качваха в колата Трой, припомняйки си гафа с роувъра, се опита да каже нещо по-проницателно и интелигентно:

— Забелязахте ли, че заключи вратата на стаята, в която рисуваше? Стори ми се малко странно.

— Не знам. Хората на изкуството често са болезнено чувствителни към незавършената си работа и се стремят да я закрилят от нежелани външни погледи. Вземи например скрибуцащата врата на Джейн Остин16.

Сержант Трой даде на заден и маневрира с помощта на голямо огледало с две лица, закрепено в плета, в което се виждаше и пътеката нагоре, и предната част на къщата.

— Разумен довод, сър — отвърна той.

За нищо на света не възнамеряваше да се издаде, че няма никаква представа каква е тази история със скрибуцащата врата на Джейн Остин. А що се отнася до това, че Майкъл Лейси е мечта за момичетата, то… Хвърли поглед в огледалото и бързо приглади морковеночервената си коса. Естествено, че само в романите жените предпочитат тъмнокосите мъже.

Майкъл Лейси изгледа отдалечаващата се кола и едва тогава се върна в ателието си. Взе палитрата и четката, вгледа се за момент в статива и наново ги остави. Светлината вече не беше подходяща. Въпреки скорошното прекъсване, денят му като цяло беше добър. Понякога работеше, раздиран от ярост: късаше скици, рисуваше върху сцени, които в истеричното му състояние не се получаваха, а понякога плачеше от гняв. Но подобни дни се уравновесяваха с дни като днешния. Търсенето и стремежът понякога водеха до изумителна и блажена лекота. Той огледа фигурата на картината. По нея имаше още доста работа. Беше сложил само студения цвят и това бе всичко. Но той бе превъзбуден от нея. Беше абсолютно убеден, че с тази картина ще постигне успех. Щеше да бъде страхотно, когато това стане. Вярваше, че каквото и да прави, както и да подходи, каквато и техника да избере, ще се получи. Убеждението му бе толкова силно, че вярваше, че даже и да иска, не би могъл да я развали.

Отиде в кухнята и отвори консерва с печен боб и колбас. Започна да се тъпче с храната още на път към работната си стая. Избледняващата светлина сякаш променяше формата на това място, правеше стените променливи и аморфни. Четири обширни абстрактни платна, покрити с дебел пласт бяла боя, се издигаха срещу него само на няколко крачки. В ъгъла на всяко от тях имаше по една огромна, самопоглъщаща се звезда, която в сгъстяващия се здрач постепенно се превръщаше в петно.

Върху ъгловия шкаф стоеше старомодна оловна ученическа лампа. Той запали свещта и обходи с нея стаята, като оглеждаше многобройните платна, струпани край стените. Макар че на тавана имаше силна флуоресцентна лампа, Майкъл Лейси обичаше ефекта от свещите. Цветовете на картините ставаха по-богати, многопластови; под илюзията на светлината очите и устните сякаш потрепваха. Грубата плът се превръщаше в нещо неуловимо и деликатно. Ефектът стимулираше и сякаш изпълваше съзнанието му с прекрасни и изтънчени идеи.

В ъгловия шкаф имаше купчина евтини романи и художествени каталози — доста измачкани от прелистване, с прегънати корици, а някои и без корици.

Извади напосоки един каталог и седна да съзерцава една репродукция на Ботичели. „Колко изкусително — помисли си той. — Нежните жизнени лица, украсени със свежи пролетни цветя.“ Изяде последната лъжица боб, седна и застина неподвижно, изпълнен с доволство, докато си представяше как се разхожда из галерия „Уфици“ и отдава почит на оригинала. След това отвори прозореца, подхвърли нагоре консервната кутия и я ритна. Тя излетя навън, описвайки бляскава дъга, и потъна в нощната тъмнина.

Седма глава

Късно същата вечер Барнаби ровеше с нещастен вид салатата в чинията си. Нарочно бе останал до късно в управлението да преглежда непрекъснато пристигащите формуляри от разследването, докато накрая реши, че е закъснял достатъчно, за да му се размине вечерята и, без да засегне жена си, да си отвори консерва. Бе забравил, че съществуват такива неща като домати, краставици и червено цвекло…

Човек би си помислил, че дори и Джойс не би могла да малтретира една салата до такова състояние, че да стане напълно негодна за ядене. Голяма грешка! Освен че в зеленината кипеше бурен живот, тя бе и прогизнала от оцет. Барнаби повдигна едно нещастно листо от маруля. От него изскочи дребно насекомо и храбро заплува срещу прилива.

— Следва Бейкуелският сюрприз! — извика възторжено Джойс от кухнята, където се трудеше пъргаво.

На всичко отгоре той бе гладен. Това природно явление в стомаха му винаги го изненадваше. Даже бе доста трогателно — без значение с какви изпитания наказваше вътрешностите си, само няколко часа по-късно, въпреки опасенията, се зараждаше надеждата, че този път може би късметът ще споходи и него.

— А Къли ще дойде другия уикенд. — Тя му поднесе плодовия пай, чаша чай и любяща целувка. — Какво ще кажеш?

— Чудесно. За колко време?

— Само до неделя следобед.

Барнаби и Джойс се спогледаха. И двамата обичаха единственото си дете и безкрайно се гордееха с него. Но и двамата смятаха, че е по-добре, когато тя не си е вкъщи. Никой от тях не би го изрекъл на глас. Още от съвсем малка Къли имаше пронизващ поглед и остър език. С течение на времето те все повече се изостряха. Постиженията й в училище бяха забележителни, а сега вече следваше английски език в Ню Хол и самоуверено очакваше да завърши най-малко втора по успех, въпреки че на Барнаби му се струваше, че прекарва цялото си време в репетиции на разни пиеси.

— Ще можеш ли да я вземеш в събота?

— Не съм сигурен.

Барнаби влезе в решителна битка с Бейкуелския сюрприз, макар че последният надали заслужаваше подобно внимание, и се зачуди как ли ще е облечена дъщеря му този път. Винаги се обличаше много предизвикателно. Всеки път, когато двамата с Джойс я изпращаха на влака за Кеймбридж, се надяваха, че времето на полите с безопасни игли и направо смъртоносния грим е изтекло (всъщност те дори си позволяваха да се надяват, че някакво чудо ще им я изпрати отново елегантна обратно вкъщи); ала всяко поредно краткотрайно посещение им представяше все по-екзотични и тревожни трансформации. Хубавото на тези случаи бе, че, тъй като напуснала дома си, както тя се изразяваше, „докато все още е здрава и силна“, Къли бранеше тези си две природни придобивки като винаги пристигаше с голямо количество разкошна храна от „Маркс и Спенсър’с“ и деликатесния магазин на Джошуа Тейлър.

— Нали няма да забравиш да се обадиш на баща си?

Барнаби взе чая си и седна край камината. Тъй като звънеше на родителите си веднъж седмично вече от половин век насам, той едва ли би забравил. И двамата бяха към осемдесетте и се бяха оттеглили преди двадесет години в предградията на Ийстбърн. Там дишаха чист въздух, играеха кегли и се занимаваха с градината, чевръсти като младежи.

— Не, няма.

— Направи го още сега, преди да си се отпуснал.

— Вече се отпуснах.

— После можеш да се насладиш на чая си.

Барнаби покорно се надигна от стола. Телефонът вдигна майка му, която, след обичайните въпроси за неговото здраве и това на семейството му, се впусна в описание на седмичните си дейности, които включваха невероятен скандал в изкуствоведския кръжок, когато един деветдесетгодишен член предложил рисуване на голо тяло. Завърши както обикновено с: „Ей сега ще повикам татко ти“.

След нея дойде ред на Барнаби старши да опише седмицата си, която щяла да се запомни с невероятен скандал в Дружеството за опазване на историческото наследство по повод една викторианска естрада за оркестър. „Страшно войнствени старчета са се събрали там“, помисли си Барнаби, който, когато родителите му се преместиха, си въобразяваше, че ще прекарват времето си мирно и тихо в оранжерията. Трябваше да си признае, че е сбъркал. Те никога не са били особено кротки. Баща му завърши с това как накрая надвил един безскрупулен противник на игрището за боулинг.

Барнаби го изслуша търпеливо, после каза уж между другото:

— Не се ядосвай. Сега сме в разгара на сезона на крикета. Сигурно повечето време си залепен пред телевизора.

— Много ясно. Наех една от онези видео машинарийки. Записвам си и гледам повторно най-добрите изпълнения. Ужасно беше в петък, нали?

Барнаби снизходително се усмихна. Баща му много добре знаеше, че той никога не си е вкъщи през деня, за да гледа крикет, и въпреки това си мислеше, че той знае точно за какво става въпрос.

— Какво стана?

— Ами никакъв мач не стана, момчето ми. Нямаше достатъчно светлина. Съдията предложи на Алънби да избира и той реши да прекрати играта. В единадесет сутринта. Този път всичко беше готово. Сандвичи с краставици, каничка чай от джоджен. Бяхме се приготвили за по-дълга игра. Направо полудяхме. Честно да ти кажа, майка ти не бе толкова разтревожена, но това на мен направо ми съсипа деня, казвам ти.

След като изказа съжаленията си, както му е редът, Барнаби се върна в креслото при ароматния си чай.

— Хората започнаха да ме лъжат, Джойс.

— О да, скъпи… — Бледото копринено плетиво растеше. — Имаш предвид оная работа в Баджърс Дрифт ли?

— Аха. Катрин Лейси е била видяна в селото вечерта, а тя каза, че никъде не е излизала. Джуди Леситър каза, че целия следобед е била на работа, а са я видели в магазина в три и половина. Тревър Леситър каза, че си е бил вкъщи и е гледал крикет по телевизията — „превъзходна игра“ — а мачът е бил отложен. Филис Кадел се скова от страх, като ни видя, а после се опита да го прикрие с някаква смешна историйка за данъка на колата си.

— Мили Боже! Доста народ си е пофантазирал.

Имената не говореха нищо на Джойс Барнаби и тя знаеше, че Том просто разсъждава на глас, като по този начин подрежда мислите си. Въпреки това го слушаше внимателно.

— А Барбара Леситър, уважаваната съпруга на доктора, получи нещо със сутрешната поща, от което пребледня като платно.

— Откъде знаеш?

Барнаби й каза.

— Е, сигурно е някакво последно предупреждение. Предполагам, че си е купила дрехи и е направила ужасна сметка в някой магазин.

— Не — поклати глава Барнаби. — Беше нещо повече от това. А къде е била тя в нощта, когато Емили Симпсън е починала? Обикаляла с колата. Прекалено мъгляво.

— Но невинните хора обикновено говорят мъгляво. Те невинаги имат алибита. Нито пък знаят какво са правили и кога. Винаги си твърдял това. Какво е правила следобеда?

— Пазарувала в Костън.

— Значи ето ти и отговора — каза Джойс. — Изхарчила е прекалено много пари. Толкова е просто.

Барнаби й се усмихна, пресуши чашата и я остави в чинийката. Нещо му подсказваше, че не е толкова просто. Че нищо няма да е толкова просто.

Осма глава

На другата сутрин — денят преди делото за разпита на свидетелите по случая — Барнаби пристигна рано в канцеларията си и се зае с преглеждане на всички показания, изявления и доклади. Същинската част от тях по-късно щеше да се вкара в ротационна картова система (още чакаха компютъра). Обади се да му донесат кафе и започна.

Четеше бързо и умело, улавяше и най-малките подробности, отминаваше рутинното и това, което просто се повтаряше. Резултатът беше много по-добър, отколкото очакваше. Единствените мъже, които не са били на работа следобеда на седемнадесети или пък вкъщи при съпругите си, били двама безработни, които прекарват времето си в работа из своите градини, които се намират една до друга и те по цял ден се гледат. Пасторът бил в кабинета си и работел върху проповедта за идната седмица — факт, потвърден от икономката му, която правела конфитюр в кухнята и страшно се ядосала на това, че пасторът, болнав, немощен седемдесет и три годишен старец, трябва изобщо да бъде разпитван. Вечерта всички мъже са си били или вкъщи при семействата си, или в „Блек Бой“. Полицайката Брайърли донесе кафето и Барнаби го пое с благодарност.

Поведението на жените от Баджърс Дрифт също било предсказуемо и ясно. Някои били на работа. Възрастните — у дома си. Останалите (с изключение на мисис Куайн) се подготвяли в Голямата зала на селото за тържеството на следващия ден. Младите жени, които напуснали залата достатъчно рано, за да са имали време за една бърза авантюра в гъсталака, посрещнали децата си от училище и се прибрали невинно да пият чай у дома си.

Вечерта три пълни коли заминали за Костън, за да поотморят от работната седмица, а останалите си останали вкъщи.

Ако приемеше, че двойката в гората е била от жителите на селото, а Барнаби бе склонен да го направи, кръгът на заподозрените наистина се стесняваше значително.

Той привърши с кафето и докато течността се изливаше от чашата в стомаха му, с изненада забеляза, че постепенно на дъното й се появи нарисувана зелена жаба с приятелска усмивка и сламена шапка, която свиреше на банджо. Зае се с догадките от местопрестъплението.

Нямаше много изненади. Прозорецът на избата бил отворен със сила и по вътрешния ръб имало следи от бяла боя. За съжаление, поради сухото време в пръстта нямало ясен отпечатък от подметка. Имало няколко пръстови отпечатъци на масичката с телефона, буркана с бучиниш, градинската лопатка за разсаждане, дръжките на вратите и на всички останали места, където човек би очаквал да открие такива. И нито един отпечатък на телефонната слушалка, което е странно, тъй като последният човек, който би трябвало да го е пипал, е бил доктор Леситър. А каква причина би имал той да ги изтрие? Бележката в полето на пиесата „Юлий Цезар“ е писана с молив номер „6В“. Не толкова често срещащ се като някои други номера, но пък и едва ли би могъл да се нарече изчезващ вид. Самият молив не бил открит. Елиминационните тестове показали, че всички останали отпечатъци принадлежат или на покойната, или на мис Луси Белрингър.

Реши повторно да прегледа набързо втория доклад, но от първото четене бе изпуснал съвсем малко. В момента течеше претърсването за одеялото, ала Барнаби не бе настроен оптимистично по въпроса. Човек, който е толкова прецизен относно отпечатъците от пръсти, едва ли би го оставил в багажника на колата или метнато на дивана си. Разбира се, на хората едва ли им бе известен факта, че са намерени влакна от одеялото, пък и не всички знаеха, че петната от сперма говорят също толкова красноречиво, колкото и отпечатъците от пръсти. Може би полицията просто щеше да извади късмет.

Вратата се отвори и Трой показа глава.

— Колата е готова и ви чака, шефе.

— Разбира се, сър — каза сержант Трой, докато вземаше завоя по пътя от Геслър Тай към Баджърс Дрифт, — ония в гората може да са били някакви шибани обратни. Нали знаете… гейове.

В последната дума едва ли щеше да личи толкова жлъч, даже ако двойката е била видяна да яде деца.

Това бе петото му предположение за последните десет минути, като всяко едно бе добросъвестно завършвано със „сър“. Трой свободно боравеше с това обръщение. С етикецията нямаше грешка. Нито с дисциплината. Сержант Трой действаше винаги по правилника. Взимал си е изпитите изключително добре, докладите му бяха образци за сбита, но все пак изчерпателна информация. Не бе завладян от глупавата романтика, която примамва толкова много мъже и жени в силите на реда; у него нямаше и онова сълзливо съчувствие, което обикновено се изпарява при сблъсъка с първия стопроцентово аморален, безскрупулно обигран, често въоръжен злодей. Всъщност от всички човешки качества най-много му липсваха състрадателността и съчувствието. Ето че пак се канеше да изчурулика нещо. Главният инспектор си помисли, че ако подчиненият му бе малко по-приятен човек, с радост би го нарекъл неукротим.

Преди Трой да успее да си отвори устата, Барнаби каза:

— Това ми хрумна и на мен, но доколкото знаем, само Денис Рейнбърд съвпада с това описание. Говорих с партньора му в бизнеса и той потвърди, че в петък не е напускал работа до пет без пет. Освен това няма особена причина, която да го накара да крие подобни взаимоотношения. Вече не е незаконно.

— Толкова по-зле — каза Трой и добави с обичайната си възприемчивост: — Въпреки това се обзалагам, че майка му ще ревнува. — Кратка пауза, след което последва: — Не сме ли малко подранили за момичето на Леситър?

— Днес е на половин работен ден.

— Мили Боже!

Сержант Трой скочи върху спирачките. Гумите изсвистяха и колата се закова на място. Барнаби изхвръкна напред, но коланът го спаси от сблъсък с предното стъкло. Една фигура бе изскочила иззад пощенската кутия на селото. Направо пред колата. Барнаби смъкна прозореца и каза с пребледнели устни:

— Идеята не бе много добра, мис Белрингър…

— Колко лекомислено от моя страна!

Тя се засмя насреща им. Лек аромат на карамфили и перуника изпълни вътрешността на колата. Преди Барнаби да успее да я спре, тя отвори вратата, вмъкна се вътре и се разположи на задната седалка.

— Сега — каза тя, — първо и преди да съм забравила — погребението е утре. В единадесет и тридесет. Вероятно бихте искали да дойдете?

Барнаби измърмори нещо уклончиво. Сержант Трой измъкна с треперещи пръсти кутия „Честърфийлд“.

— Не пушете на волана, млади човече. Излагате всички на риск.

Той пусна цигарите в скута си, облегна се назад и затвори очи.

— Е — усмихна се тя мило на Барнаби, — кажете ми какво става с разговорите. Напредвате ли?

— Продължаваме разследването.

— Няма нужда толкова да си вирите носа, господин главен инспектор. Все пак, ако не бях аз, сега изобщо нямаше да имате случай. При това ми казахте, че бих могла да помагам.

Тази възмутителна лъжа бе изречена със сияещ поглед, чист и искрен като на дете. Преди Барнаби да успее да си поеме дъх, тя добави:

— Разговаряхте ли с оная ужасна мисис Рейнбърд?

— Да.

— Какво каза? Видяла ли е нещо?

Главният инспектор сметна, че е излишно да прикрива откровенията на мисис Рейнбърд. Без съмнение всичко вече се е разпространило из селото.

— Онази вечер видяла мис Лейси. Отивала да пусне някакво писмо.

— Хм-м — изсумтя мис Белрингър. — Това момиче е прекалено хубаво, за да носи добро на хората. Вижте сега — няма смисъл да го увъртаме. Прекалено ясно е дори за старица като мен защо разпитвате всички не само за вечерта, а и за следобеда. Емили е видяла нещо в гората и аз съм уверена, че това, за което говорим се нарича незаконна, забранена страст. — В гласа й прозвучаха нотки, достойни по великолепието си за някоя от сестрите Броите. — Да засечеш Катрин Лейси и нейния любовник! Ясно като бял ден. Представете ли си какво би означавало да излезе истината наяве? Първо, няма да има сватба. Хенри може и да е влюбен до уши, но не е такъв глупак. После, сбогом на Тай Хаус и всичките пари и между другото на един съпруг, когото лесно можеш да мамиш да мамиш. Лудо влюбен и закован към инвалидна количка — комбинация, за по-добра, от която не може и да се мечтае. Тя ще може, малко или много, да прави каквото си поиска. А в това семейство има нещо гнило. Бащата не беше стока. Вкара горката си жена в гроба.

— И аз така разбрах.

— Старите грехове хвърлят дълги сенки — заключи тя, но тъй като Барнаби мълчеше, продължи: — Мисис Рейнбърд видяла ли е момичето да се връща?

— Очевидно не. Започнала да играе „Монополи“ със сина си.

— Онзи плужек?

Барнаби се усмихна с разбиране и допълни:

— Каза още, че мис Лейси е била с едно от ловджийските кучета.

— С едно от ловджийските кучета! — Мис Белрингър сграбчи ръката му. — Сигурен ли сте?

— Поне мисис Рейнбърд е сигурна.

Тя се сви на мястото си. Дори веселите й дрехи, днес украсени с нещо подобно на нарязано червено цвекло, сякаш клюмнаха унило.

— Тогава нашият случай се проваля.

— Защо? — попита главният инспектор, като засега реши да пропусне думата „нашият“ покрай ушите си.

— Бенджи изобщо не се обади. Беше много добър, ако на вратата се появеше познат човек… Добър като ангел… Но щом друго куче пристъпеше даже още в градината, той буквално откачаше и надаваше луд вой. Така че щях да го чуя. Живея достатъчно близо, за да го чуя.

— Може би мис Лейси го е вързала — предположи Трой, неволно заразен от ентусиазма на старицата. — Имам предвид ловджийското куче.

— У-у-у! — Звук, наподобяващ корабна сирена. — Не ги познавате тези кучета! Те не стоят да чакат смирено, докато стопанинът им си върши работата. Доста гласовита порода са. Ако го беше завързала, тогава цялото село щеше да разбере. Не, нито едно куче не е лаяло, сигурна съм. Ами добре. — Тя със замах отвори дясната врата. Жестът скъси поне с десет години живота на преминаващ покрай колата колоездач, след което пристъпи елегантно навън. — Трябва пак да помислим. Не ми се ще да се сбогуваме със семейство Лейси. А братът?

— Братът няма мотив, мис Белрингър. А сега, опасявам се, че ще трябва да ме извините.

— Ако някой й бе извил врата, щях да го разбера — каза Трой, пое дълбоко въздух от облекчение и подкара колата. — Просто не им пука, нали? На вашите ексцентрични гении? Не ги е грижа какво мислят хората.

— Един истински ексцентрик даже и не забелязва, че съществуваш — отвърна Барнаби и добави: — Внимавай с онова куче — докато Трой навлизаше в калдъръмения двор на Тай Хаус.

Той паркира почти целомъдрено и този път без обичайните си фукльовщини близо до кухненската врата. Но предупреждението не беше нужно. Бенджи не излезе да ги посрещне — беше легнал на стълбите, страшно отслабнал, положил сива муцунка върху прострените си напред лапи. Опашката му се вдигна от земята и се полюшна нагоре-надолу веднъж-два пъти, когато старите му очи се втренчиха с болка в тях. Като кучето на Одисей той чакаше, верен до последния си дъх.

— Горкото куче — каза сержантът. — Добро момче. Прииска му се да потупа кучето, но когато се наведе, Бенджи извърна глава и нещо в очите му възпря ръката на Трой. — Досега някой би трябвало да се е погрижил за него.

Барнаби посочи другия край на поляната.

— В градината са — каза той.

Докато двамата слизаха по стълбите между каменните урни, пълни догоре с цветя, той усети по слепоочията си така жадувания бриз. Ветрецът притискаше жълтия муселин о нежните форми на тялото на Катрин Лейси. Тя стоеше зад количката на Хенри, обгърнала с ръце гърдите му и положила глава до неговата. Докато Барнаби се приближаваше, я видя как сочи една близка тополова горичка. Хенри поклати глава и двамата се засмяха. След това тя започна да бута количката му в посока към Барнаби.

— В събота тук ще има сто човека, инспекторе — викна Трейс. — Къде според вас да сложим голямата палатка?

„Труден избор наистина — в градина с такива размери“, помисли си Трой. Ала и всичките пари на света не биха могли да му върнат краката. Представи си да вървиш към олтара до такава приказна красавица — в инвалидна количка!

Той самоуверено се засмя и каза:

— Добър ден, мис Лейси.

— Където и да я сложим — усмихна се тя на двамата полицаи, — бъркотията ще е ужасна.

— О, тревата се възстановява бързо — отвърна Хенри. — Занимавате ли се с градинарство, инспектор Барнаби?

Барнаби кимна утвърдително и попита дали са решили нещо за розариума. Това предизвика продължителен приятен обмен на идеи за градинарството, а в тази връзка Хенри описа своя сватбен подарък за Катрин, който бе деветнадесет класически мъхови пълзящи рози.

— По едно цвете за всяка година от живота й.

— После ще засаждаме по една на всяка годишнина от сватбата ни, та чак докато остареем и побелеем — каза Катрин. — И това ще е нашият розариум.

Барнаби остави този мил разговор да продължи още малко и накрая изплю камъчето:

— О, да… нещо съвсем дребно, мис Лейси. Доколкото си спомням от разговора ни преди няколко дена, вие казахте, че сте прекарала вечерта на седемнадесети тук, с мистър Трейс.

— Точно така.

— И изобщо не излизахте никъде, така ли?

— Не. Бяхме тук през цялото време.

— Видели са ви да се разхождате из селото.

— Кого, мен ли? — Тя изглеждаше истински озадачена. — Но не биха могли… O! Разбира се! Изтичах да пусна едно писмо. Спомняш ли си, скъпи? Решихме да поръчаме каталога на Ноткът и аз си помислих, че ще е най-добре веднага да го направя.

— Нямаше ли да стане по-бързо по телефона?

— Не са безплатни. Трябва да се изпрати чек.

— Сигурно в главния им офис в Удбридж?

Тя кимна.

— Спомняте ли си колко се забавихте?

— Не съвсем. Просто разходих Пийл до края на „Чърч Лейн“ и пак се прибрах. Несъмнено — добави сухо тя, — който ме е видял да отивам натам, ме е видял и да се прибирам?

— Очевидно не е.

— Мили Боже! Да спиш така, когато си на пост!

— Срещнахте ли някого?

— Абсолютно никого.

— Потвърждавате ли казаното от мис Лейси, сър?

— Ами… Не видях Катрин да излиза…

— Не, ти заспа след вечеря. Това е единствената причина да изляза точно тогава. Наистина.

— Да. Понякога се случва — усмихна се той на Барнаби. — Положително беше тук, когато се събудих.

Точно в този момент две камионетки в черно и златисто на фирмата „Лейзънби и Ко.“ затропаха по чакъла и минаха през главния вход.

— Ето ги и снабдителите! — възкликна Катрин. — Най-добре е да отида…

— Всъщност, мис Лейсли, исках да поговорим и за още нещо…

— Така ли? — Тя погледна несигурно към годеника си.

— Не се тревожи. Ще отида аз.

Хенри Трейс потегли напред към дървената рампа до стъпалата към терасата. Катрин тръгна бавно след него — до нея вървеше Барнаби, а Трой завършваше шествието, мислено облизващ се като похотлив котарак.

— Чудя се — каза Барнаби, — дали си спомняте деня, в който умря мисис Трейс.

— Бела? Разбира се, че си го спомням — отговори тя и го погледна с любопитство. — Това не е нещо, което се забравя лесно. Беше ужасно!

— Разбрах, че не сте присъствала, така ли е?

— Не. Бях тук и приготвях чая. Обикновено Филис ми помага с тези неща, но онзи ден тя отиде с ловджиите.

— И това беше нещо необичайно, така ли?

— Изключително необичайно.

— Значи сте разбрала за трагедията, едва когато…

— … Майкъл се втурна вътре, сграбчи телефона и се разкрещя веднага да пратят линейка.

— Ясно. Според вас… — подвоуми се той, като внимателно подбираше думите си, — мистър и мисис Тейс бяха ли щастливи?

— Ами, да… Или поне на мен ми изглеждаха такива — макар че външен човек никога не би могъл да знае подобни неща, нали? И двамата бяха много мили с мен и Майкъл. И Хенри бе направо обезумял, когато тя почина.

Барнаби се обърна назад и погледна към редицата тополи и горичката зад тях.

— Там ли стана злополуката?

Катрин проследи погледа му.

— О, не… В буковата гора, която е зад Холи Котидж.

— Разбирам. Добре, отново ви благодаря.

Вече бяха стигнали терасираните стъпала и заедно тръгнаха нагоре по тях. Докато пресичаха двора, Бенджи издаде някакъв звук и се опита да се изправи на крака. Катрин извърна поглед от него.

— Защо не иска да яде! — изплака измъчено тя. — Купих му всичко — хубаво месо, бисквити. Тук са неговият кош, одеяло, чинийка — всичко, което е имал и там…

— Опасявам се, че кучетата започват да се топят от скръб, когато загубят господаря си.

— Но човек би си помислил, че ще предпочетат да живеят, независимо колко са тъжни.

— Той е доста старо куче, мис — каза със съчувствие Трой. — Мисля, че просто е уморен. Достатъчно е преживял.

— Свършихте ли с Катрин, господин главен инспектор? Наистина ми трябва тук.

— Жалко — въздъхна Барнаби минута по-късно, когато потеглиха с колата. — Предполагам, че щеше да е прекалено да се надяваме, че Катрин Лейси и момичето на Леситър ще се мотаят по едно и също време по „Чърч Лейн“ в петък вечерта.

— Но… нали й вярвате, сър? — попита Трой, все още леко замаян от слънчевия блясък в усмивката на Катрин Лейси. — За писмото имам предвид?

— О, да. Аз, естествено, ще го проследя, но не се и съмнявам, че го е пуснала, където и когато казва. Ако е невинна, тогава няма защо да измисля такава история. Ако пък е виновна, тогава ще направи максималното, за да се подсигури за истинността на всичко, което мажем да проверим.

— Виновна! — възкликна Трой и неразумно вдигна очи от пътя, за да изгледа недоверчиво Барнаби, и изпусна отбивката за къщата на Леситър.

— Наистина ще трябва да се откажеш от тая физиономия, Трой. Може да попречи на кариерата ти. Тя най-много от всички тях има какво да губи.

— А кучето, сър? Кучето не е лаело.

— Да, кучето е проблем, признавам си.

„Или може би кучето не е проблем“, помисли си той, докато Трой даваше на заден, за да се насочи към предната врата на Леситър. Може би кучето означаваше, че би могъл да зачеркне Катрин Лейси веднъж завинаги. Един отпадаше, оставаха още шестима. Или седмина, ако наистина разсъждаваше без предубеждения и включеше невероятната възможност да е бил Хенри Трейс. Ами ако той безнадеждно се е влюбил в Катрин още докато жена му е била жива и е наел някой, който да се мушне в гъсталака и да гръмне Бела? Барнаби върна вниманието си към настоящето и си напомни, че няма основания да смята смъртта на мисис Трейс за нещо по-различно от злополука. И че в момента разследва един съвсем различен случай.

До края на приемното време на доктора имаше още петнадесет минути, което много добре устройваше главния инспектор. Джуди Леситър отвори вратата на парадния вход — изглеждаше даже още по-малко привлекателна, отколкото предния ден. Имаше заспал, мърляв вид, като някое животинче, което се появява след дълъг зимен сън.

— Какво обичате?

— Бихме искали да поговорим с баща ви…

— В кабинета си е, там, зад ъгъла.

Понечи да затвори вратата. Барнаби пристъпи напред и добави:

— … а също и с вас, ако обичате.

Тя го изгледа намусено за момент, после повдигна рамене и ги заведе в кухнята. Обърна се към него и се облегна на мивката.

— Мис Леситър, при предишния ни разговор ми казахте, че сте била в библиотеката следобеда на седемнадесети.

— Не, не съм.

— Извинявайте, но проверих показанията ви, преди да дойда тук.

— Казах, че съм била на работа. Не стоя зад гише и не подпечатвам бумаги. Част от работата ми е да посещавам училища, технически колежи… Да се свързвам с администратори, да проверявам дали има някакви проекти, които да изискват поръчката на специални книги. В петък следобед бях в началното училище в Геслър Тай.

— Длъжен съм да ви кажа, че съзнателно се опитахте да ни подведете по този въпрос.

— Проблемът си е ваш — каза грубо тя.

— Добре. Бихте ли ни казала какво сте правила тогава?

— Взех си сандвичи за обяд. Изядох ги, после…

— Това в библиотеката в Пинър ли е станало?

— Да. Направих си кафе. Отидох с кола до училището, пристигнах към два часа и останах докато свършат — тоест, до около три и четиридесет и пет.

— А след това в библиотеката ли се върнахте?

— Не. Не си струваше. Тръгнах направо насам… спрях в магазина, за да си взема цигари.

„Ама че каша“ — помисли си сержант Трой, дълбоко убеден, че всеки друг, освен него — винаги ангажиран с работа — има предостатъчно свободно време, за да се занимава дори с убийства.

— Баща ви дали ще потвърди времето ви на завръщане у дома?

— Баща ми ли? — Тя го изгледа озадачена, а после застана нащрек.

— Разбрах, че целия следобед е бил тук.

Последва пауза, в която тя погледна от Барнаби към Трой и после пак към първия.

— Това някакъв номер ли е?

— Какво?

— Искам да кажа… Да не се опитвате да ме разобличите?

— Не ви разбирам, мис Леситър. Баща ви беше заявил, че си е бил вкъщи целия следобед. Просто питам дали би могъл да ни съдейства относно времето на прибирането ви.

— Ами… аз направо се качих в стаята си… така че… Не съм го видяла.

— Ясно. А вечерта?

— Нямаше какво толкова да правя тук и излязох да се разходя, както вече ви казах.

— По улицата, покрай полето, около осемстотин метра надолу по пътя и после обратно.

— Точно така.

— И не спирахте никъде, нито се отбихте у някого? — И преди да успее да му отвърне, той добави: — Моля ви, много внимателно си помислете, преди да отговорите.

Джуди се втренчи в него. Изражението му беше сериозно, окуражително и някак си знаещо. Беше му ясно, че тя се чуди за причината за толкова скорошното повтаряне на разпита.

— Ами… не съм сигурна, че помня… точно…

Прехапа долната си устна и я загриза нервно.

— Знам, че е трудно човек да промени показанията си, но ако трябва да се направи, то точно сега е моментът. Трябва да ви напомня, че укриването на информация, която би могла да помогне при полицейското разследване е нещо много сериозно.

— Но аз нищо не крия! Нищо, което би могло да ви помогне, тоест…

— Смятам, че трябва да ми позволите аз да преценя това.

— Да.

Тя пое дълбоко дъх. Дръпна се от мивката и застана права — напрегната и изпълнена със страх, като някой, който се готви за опасно гмуркане.

— Имам… тоест в приятелски отношения съм с Майкъл Лейси. От Хали Котидж. Нямах никаква вест от него от няколко дни и… Ами, той каза, че иска да ме нарисува й аз си помислих, че бих мота да се отбия… Разбирате ли, за да видя кога иска да започнем.

Барнаби слушаше съчувствено. В опита си да звучи небрежно, тя просто подчертаваше отчаянието си.

— И така, аз се приближих до къщата, но когато стигнах там… видях през прозореца, че той работи…

— През кой прозорец?

— Предният до верандата.

— Обикновено не използува тази стая, нали?

— Понякога — вечер. За да улови и последния лъч светлина.

— Да, разбирам. Продължавайте.

— Много се ядосва, ако го обезпокоят, когато рисува. Казва, че е много трудно да възвърне предишното си усещане. Така че си помислих, че е по-добре да не… ами… аз просто се измъкнах оттам.

— Смятате, че той не е разбрал, че сте била там?

— Да, сигурна съм. Бях много тиха.

Тя спря за момент и после, като вдигна за първи път поглед към Барнаби, избухна.

— Не трябва да вярвате на хорските приказки за Майкъл! Тук го мразят, защото не го е грижа за неща, на които те придават значение… дребни отегчителни неща. Той е свободен дух! Стига му да може да рисува и да се разхожда из гората, и да гледа небето… И е бил толкова нещастен. Катрин е типична буржоазка — интересува се само от материалните неща — и сега, след като мине сватбата, той ще остане съвсем сам…

Последните няколко думи прозвучаха въодушевено и с надежда. За секунда очите й засияха толкова бляскаво, че дори нейното безизразно лице се промени. За първи път Барнаби разбра защо Майкъл Лейси я е помолил да му позира. Погледна часовника над кухненската врата. Джуди, която сякаш вече съжаляваше за пламенното си изявление, се обърна с гръб към тях и пусна и двете кранчета на чешмата. Остана така, загледана във водата, която отскачаше от лъскавия метал, заслушана в шума от отдалечаващите се стъпки на двата чифта крака, които се насочиха към вратата на кухнята и пресякоха антрето. Завъртя бавно кранчето, докато струята се смали до тънка безцветна нишка. Предната врата хлопна тихо. Тя затвори кранчетата.

Ръцете й трепереха и тя сграбчи ръба на мивката, за да се успокои. Винаги, когато говореше за Майкъл, резултатът беше такъв. Направо й се повдигаше от спомена за това напразно посещение, от липсата й на кураж и унизителното оттегляне на пръсти. Но с това признание оправи показанията си, а то беше най-главното. От това беше доволна. Особено след глупавия си опит да оригиналничи за действията си през онзи следобед. После осъзна, че признанието на истината беше от полза за още някой.

Ако смъртта на мис Симпсън бе резултат на престъпление (а защо иначе са тези разпити?), тя бе подсигурила алиби на Майкъл. Той надали изобщо се интересуваше от това, но фактът, че тя го защити, не мажеше да се отрече. Сърцето й заби по-силно, когато си даде сметка каква голяма услуга му е направила. Може би той никога нямаше да го разбере, но това не й пречеше да го съхрани в спомените си и да го изкара наяве в подходящия момент — ако някога настъпи такъв.

Чу как телефонът изщрака. Трябва да е Барбара. Джуди бе стояла толкова неподвижна и тиха през последните няколко минути, че сигурно мащехата й е предположила, че си е в стаята. Или в градината. Защото в това изщракване имаше нещо прекалено леко, прекалено потайно. Обутите й в чехли крака минаха по пластмасовите плочки много внимателно, стъпка по стъпка. Барнаби бе оставил вратата леко открехната и Джуди замря и се загледа през процепа.

Барбара бе с гръб към кухнята и закриваше слушалката с ръка. Въпреки това пресипналият й шепот правеше всяка дума ясно доловима:

— Скъпи, съжалявам, но трябваше да се обадя. Не получи ли бележката ми?… Какво искаш да кажеш с това, че нищо не можеш да направиш? Трябва да ми помогнеш… Трябва… Трябва да имаш някъде някакви пари… Продадох всичко, което сметнах, че той няма да забележи… дори палтото си… Не, беше прибрано за зимата… Откъде, по дяволите, да знам какво ще му кажа? Три хиляди, макар че на него му струваше десет, така че ми трябват още около хиляда. За Бога! Забърках се в тая каша само заради теб… Копеле такова, не аз казах, че отброявам часовете до… Съжалявам, не исках това да кажа. Скъпи? Съжалявам — не затваряй! Моля те, трябва да ми помогнеш! За мен ще бъде краят, ако той разбере. Не знаеш какъв бе животът ми преди. Никога няма да се върна пак там. Ще… ало, ало?…

Трескаво натисна вилката. За миг остана неподвижна, с отпуснати от отчаяние рамене, после тресна телефонната слушалка и изтича нагоре по стълбите.

Джуди отстъпи назад от тесния си, таен наблюдателен пост и се усмихна.

Приемната беше празна. Когато двамата полицаи влязоха една жена, чиято кожа бе с цвят на глина, излезе от кабинета и се огледа, зашеметена й невярваща. Секретарката изхвърча иззад бюрото си, но жената изблъска и нея, и двамата мъже и почти избяга навън. Звънецът на доктор Леситър иззвъня и след секунда те бяха поканени вътре. Той тъкмо връщаше папката на пациентката на място в големия дървен шкаф.

— Това е неприятната част от работата ни — каза той с делови и безизразен тон. — Но няма добър начин да се съобщават лоши новини, нали?

— Наистина няма, доктор Леситър. — Барнаби не би могъл и да мечтае за по-добро начало. — Аз лично подкрепям директния подход. Можете ли да ми кажете какво правихте в петък следобед, на седемнадесети този месец?

— Вече ви казах. — Той седна зад бюрото и започна да пука с кокалчетата на ръцете си. — Трябва да сте много неорганизирана пасмина, щом вече сте забравили.

— Заявихте, че сте гледал финалния мач по телевизията.

— Точно така.

— Целия следобед?

— Целия.

Той издърпа и последния си пръст. Изпукването прозвуча твърде силно на фона на тишината в стаята. И тази тишина постепенно се промени, зареди се с неочаквано напрежение. Докторът се взираше изненадано в пръстите си, сякаш никога преди това не ги беше виждал. После вдигна поглед към сериозното лице на Барнаби, обърна се към Трой и накрая пак към Барнаби.

— Да. През целия следобед… точно така.

Но увереността му се беше изпарила. Това вече не звучеше като обикновено потвърждаване на истината. В този момент докторът имаше вид на човек, който знае, че е разкрит, но все още няма понятие как.

— Лошата светлина спря играта в единадесет онази сутрин. Отложиха мача за другия ден.

— О… ами… може би е било четвъртък, когато съм го гледал. Да, наистина тогава беше. Сега си спомням…

— В четвъртък обикаляте пациентите си — или поне така сте заявил в предишните си показания.

— Да, разбира се. Колко съм глупав… — По челото му изби пот и се затъркаля по носа като прозрачни малки стъклени мъниста. Очите му шареха из стаята и търсеха вдъхновение от витрината с инструменти, кушетката за прегледи, големия дървен шкаф. — Не схващам смисъла на всичко това. Искам да кажа, че на всички ни е известно, че старицата е починала вечерта.

— Мога да ви уверя, че въпросите ни имат пряка връзка със случая. Нямаме практиката да губим нито нашето, нито времето на обществеността, без да е необходимо.

Тревър Леситър все още не беше дал отговор. Барнаби се стремеше да направи всичко възможно да не му дава и минута свободно време. Вече виждаше как докторът залита от удара на разбитото си алиби и се опитва да изсмуче от пръстите си подходяща алтернатива. Време за сплашване.

— Няма да отречете, че имате знанията и оборудването за приготвянето на извлек от бучиниш?

— Какво?! Но това е нелепо! За подобно нещо не е необходимо специално оборудване. Всеки би могъл…

— Ала не всеки би могъл да подпише смъртен акт.

— Никога не бях чувал толкова скандално… Бях тук цялата вечер.

— За това имаме само вашата честна дума, сър.

— Съпругата и дъщеря ми…

— Били са излезли, ако си спомняте.

— Кълна ви се…

— Вече ни се заклехте веднъж относно местонахождението си през онзи следобед, доктор Леситър. Тогава излъгахте. Защо да не лъжете и сега?

— Как смеете!

Той примигна и адамовата му ябълка яростно подскочи нагоре — надолу, като че ли търсеше начин за бягство от гърлото му.

— Никога не бях чувал подобни…

— Можете ли тогава да обясните защо, след като последен сте използвал телефона на мис Симпсън, не са били открити ваши отпечатъци по него?

— Разбира се, че не мога.

— Поради каква причина сте го избърсал?

— Аз ли?! Не съм го докосвал… Не съм! — Пак преглътна нервно още няколко пъти. — Вижте… добре… Не бях тук следобед. Сега, Барнаби… това, което ще ви кажа тук, поверително ли ще си остане?

— Боя се, че не мога да го гарантирам. Разбира се, ако няма връзка със случая, тогава няма причина да се разпространява.

— Но ще го запишете, нали?

— Разбира се, че ще ви документираме показанията.

Трой извади тефтера си като по заповед.

— Ако това се разчуе, ще трябва да прекратя практиката си. Да напусна не само селото, но и областта; — Тревър Леситър се отпусна в хубавия си кожен стол. Бузите му сега бяха съвсем отпуснати, също като на хамстер. Сивкавото му лице постепенно почервеня от паника. — Нали няма да кажете на жена ми?

— Няма да „кажем“ на никого нищо, сър. Не работим така. Алибитата се проверяват, както за да се елиминират невинните, така и да се открият, виновните.

— Боже мой! — извика той — Но аз не съм сторил нищо нередно!

„Изумително е как кръгът от хора, които си мислят, че като лъжат полицията, не вършат нищо нередно, нараства с всеки изминал ден!“, помисли си Барнаби. Зачака търпеливо.

— Вие… Ами… Видяхте жена ми, господин главен инспектор. Много хора ми завиждат, зная го… тоест мъжете… — Тук, въпреки дълбоката тревога, през лицето му премина следа от задоволство. Това накара Барнаби да си помисли за Хенри Трейс. — Но Барбара е… О, боже, не знам как да го кажа, без да прозвучи предателски. Тя е прекрасен другар… много е забавно, когато съм с нея, но е много… — Лицето му сякаш се смали и изчерви от неудобство. Насили се да се засмее. — Няма какво да го увъртам — най-добре е да ви го кажа направо. Тя не се интересува много от физическата страна на брака.

„Толкова струва значи красивата опаковка“, помисли си Барнаби, като си спомни гримираните очи, тежкия парфюм и двата планински върха, които биха впечатлили дори някой алпинист.

— И така — продължи докторът, — тъй като искам да я направя щастлива, аз се стремя да не й натрапвам своите желания. — Той сведе поглед, но не и преди Барнаби да бе зърнал проблясък от жлъч и горчиво негодувание в очите му. Това бе поглед на човек, който бе спазвал своите условия от сделката, но с течение на времето е бил горчиво измамен. — Обаче — безгрижно свиване на рамене, — и аз си имам своите нужди… — Тук левият му клепач неволно потрепна с намерение за намигване, — както всички ние… и аз… понякога… изключително рядко, посещавам едно заведение, в което… ами… се грижат за тези нужди.

— Имате предвид публичен дом?

— Господи! — Явно прямотата вече не му беше по вкуса — изглеждаше почти отвратен от липсата на финес у Барнаби. — Не бих го нарекъл така. Много е… изтънчен. Има малко магазинче, в което се продават разни неща за забавление. Представят и кратки скечове. И ако човек има желание, след представлението му се осигурява среща с някоя от младите дами. А човек обикновено има желание. Тези скечове действат доста стимулиращо. Да, доста стимулиращо. Направени са с вкус.

— И именно там сте бил следобеда на седемнадесети? — Докторът кимна. — Бихте ли ни дал името и адреса на това заведение?

Леситър се поразрови в портфейла си и извади една визитна картичка.

— Може би го знаете този… ъ-ъ… клуб?

Барнаби погледна към визитката.

— Мисля, че да.

После поиска снимка.

— Снимка?! — възкликна ужасено докторът.

— Просто за разпознаване. Ще ви я върнем, уверявам ви. Или вероятно ще искате да ни придружите?…

— Не, за Бога! — Замисли се за момент и каза: — Току-що си направих паспортни снимки. В кабинета са.

Той излезе от стаята и се върна след няколко минути с четири малки черно-бели квадратчета. Подаде му две от тях.

— Мисля, че тази… вижте… където съм се усмихнал, е най-добрата…

— Трябва ми само една, благодаря ви.

Когато Барнаби се насочи към вратата, докторът добави:

— Трябва да търсите Кристъл. Тя е моята най-добра приятелка там.

Девета глава

„Каза Нова“ не се забелязваше лесно от обикновения минувач. Спотайваше се в една мръсна, не особено романтична уличка — „Тенисън Мюз“ — между склад за канцеларски принадлежности и цех за чанти. Прозорците на последния бяха широко отворени и приканваха жежкото юлско слънце в и без това задушните работилници. От тях се носеше мирис на обработена кожа и хаотичен тропот на машини. Трой паркира близо до една тъмнопурпурна врата, от която боята вече бе започнала да се лющи, над която висяха гирлянди от мъждукащи електрически крушки, предлагащи „10 КРАСИВИ МОМИЧЕТА 10“. Очите му блеснаха нетърпеливо и той побърза да разкопчее колана си.

— Казанова, а? — изхили се той. — Палавичко.

— В превод от италиански означава „нова къща“ — отвърна Барнаби, — въпреки че не се и съмнявам; че номерата им ще са стари като света.

— И все пак звучи обещаващо. Десет красиви момичета.

— И яйцето на лешояда е обещаващо, синко — отговори Барнаби, докато излизаше от колата. — Мажеш да ме почакаш тук. — Докато натискаше звънеца, усети негодуващия поглед на Трой да се забива между плешките му и това го накара да се усмихне. Когато високоговорителят се включи, той каза: — Кристъл, ако обичате.

— Внимавай по стълбите, миличък.

Стълбището бе зле осветено. В началото му едно от десетте красиви момичета пристъпи напред. Беше на несигурно определима възраст между тридесет и шестдесет години. Единственото сигурно нещо бе, че тя е престанала да бъде момиче още по времето, когато Барнаби е бил бойскаут. Косата й бе с мътния цвят на черно грозде. Беше с яркочервено, мазно червило, а по възвишенията и кратерите на кожата й се стелеше дебел слой грим. „Човек би могъл да свързва всички тези точки до безкрайност — помисли си Барнаби — и пак да не стигне до скритото съкровище“. Тя бе облечена в къси панталонки с леопардови шарки, максимално отворен сутиен в същия десен и носеше обувки с толкова високи токчета, че сякаш балансираше върху лачени кокили. Тя се заклати напред, докосна професионално ръката му и усмивката й разкри зъби, прилични на перли, извадени от залята с нефт мида.

— Май искаш да си непослушен, нали, миличък?

— Не съвсем — каза Барнаби, освободи се от ръката й и показа полицейската си карта.

— Исусе Христе и всички апостоли! Какво, по дяволите, искаш? Ние сме законни, ако искаш да знаеш.

— Убеден съм в това. — Той извади паспортната снимка. — Познавате ли този човек?

Тя бързо хвърли поглед към нея и отвърна:

— Разбира се. Това е мистър Лъвджой.

— Беше ли той тук миналия петък следобед? На седемнадесети?

— Това тук му е като втори дом, човече.

— Искам да знам с абсолютна точност дали е бил тук на тази дата.

— Тогава най-добре поговори с Кристъл.

— Би ли я помолила да дойде тук?

— Тя ще отиде навсякъде, ако й платят — възкликна жената и лекичко го сръга. — Добре сложен пич си ти. Защо не наминеш пак, когато не си на служба? Да се поотпуснеш малко. Да си доставиш малко удоволствие. — Даде минута време на празния му поглед да промени решението си и после каза: — Добре де, стой си нещастен. В момента Кристъл е заета с художествената дейност. Има още около десет минути. Втората врата вдясно.

Барнаби повдигна една кадифена завеса и се озова в студен каменен коридор. От двете му страни имаше врати. Отвори втората отдясно и се озова срещу още една прашасала завеса. Дръпна я и премина край нея с повишено внимание, което се оказа излишно. Нито една глава не се обърна. Всички бяха вперили погледи в сцената.

На ярко осветен подиум стоеше едно пищно, надарено момиче, чието лице изразяваше тревога в стил commedia dell’arte17: широко отворени очи, вдигнати нагоре ръце, за да се предпази от опасност, полуобърната в поза за бягство. Бе облечена в плисирана ученическа пола, бяла блуза и сако, филцова шапка с раирана лентичка, неустойчиво закрепена на главата й. Русата й коса стигаше до кръста. Младеж в тесни панталони, кадифено сако и кадифена барета размахваше четка пред един статив. Нечий дрезгав глас, подсилван от изпълнение на военен ударно-струнен оркестър, ревеше от двата високоговорителя на стената:

— И така, прекрасната Бриджит, в отчаянието си да купи лекарства за умиращия си баща, е измамена от именития художник Фуке, който я накарал да напусне манастира, за да му позира в ателието. Въпреки пламенните си обещания за почтеност, веднага щом успява да я прикотка в леговището си, развратният Фуке разкрива, че ще й плати, само ако му позира гола!

Тук младежът изобрази с твърде недвусмислени пантомимични жестове какво иска от Бриджит. Тя заплака, застена и закърши ръце, а после със затрогващо треперещи пръсти започна да се съблича. Първо си свали сакото, след това тясната бяла ученическа блузка, която и без това изпълваше до пръсване, после късичката плисирана поличка. После твърде реалистично потръпна от свян и сключи нежните си ръце пред кощунствено напращелите си гърди. Гласът пак прогърмя:

— „Ако искаш да спасиш живота на любимия си баща, знаеш какво трябва да направиш!“ — извика злият Фуке.

Момичето с хлипане развърза връзките на обувките си и се събу, след тях свали три четвъртите си чорапи, а накрая сутиена. Злият Фуке, за да не остане по-назад, смъкна кадифеното си сако и разкри лишените си от косми свръхмургави гърди. Сега Бриджит бе поставена в положение, заради което всяка уважаваща себе си игуменка на манастир би я пратила направо в ада.

— Но докато похотливият художник се опитваше да нагласи в подходяща поза прекрасната девица, неочаквано бе залят от прилива на желанието.

„Изненадка!“, помисли си Барнаби и се прозя. После се измъкна навън и зачака в студения коридор. Отблъскващите сцени, на които току-що стана свидетел, го накараха да погледне в нова светлина собствения си семеен живот. Представи си чистите, искрени прегръдки, които споделяше с Джойс. Какво от това, че Бейкуелският й сюрприз би могъл да послужи по-скоро за тухла! Какво от това, че дъщеря му изглеждаше като корабокрушенка и можеше да бъде непоносимо саркастична, когато кастреше някого! Той я сравни с най-добрата приятелка на доктор Леситър и отправи горещи благодарности към Бога.

Краят бе най-после оповестен с престорен оргазмен вик и сеирджиите се измъкнаха навън. Млади мъже, хора на средна възраст и такива, попрехвърлили годинките за подобни силни преживявания. Изглежда никой не бе дошъл с партньор. Те се измъкваха самотни и примигваха на силната светлина като някакви меланхолични къртици. Барнаби изчака няколко секунди и влезе вътре. „Бриджит“ беше кацнала на стола на художника и пушеше, облечена в халат. Плътта й проблясваше през прозрачната материя. Перлената кожа, дългите сребристобели къдрици и маслено млечният тен й придаваха вид, съвсем различен от този на обстановката. Изглеждаше като момиче, чието място е по-скоро във фермата при кравите, отколкото тук.

— Остави ни да си поемем малко дъх, любовнико — каза тя. — Следващото представление е след половин час. Плаща се отвън. — Той й показа документите си. — Върви по дяволите! — Тя загаси фаса си, но инспекторът вече беше разпознал миризмата. — Не взимам от силните наркотици. Повярвай ми, и на теб ще ти трябва нещо от този род, ако имаш работа като моята.

— Искам да ви задам един-два въпроса.

— Няма да говоря с теб без свидетели — отсече момичето и изчезна през една врата зад сцената.

Тя водеше директно към малка съблекалня. Барнаби едва успя да се промъкне. Стаята вонеше на евтин парфюм, лак за коса, пот и цигарен дим. В нея имаше две момичета, които си обуваха обувките, положили задните си части на пластмасови столове. Бяха с ярки, одърпани пера и звезди на зърната. Те го изгледаха подозрително и се опитаха да го изпъдят навън.

— Какво си направила, Крис?

— Нищо. А той само да посмее да ме натопи за нещо!

Барнаби й показа снимката на Тревър Леситър.

— Познавате ли този човек?

— Да… това е бедният стар Лъвлес. Или Лъвджой18, както той сам се нарича. Не знам как му е истинското име.

— Беше ли той тук миналия петък следобед?

— Тук е всеки петък следобед. И всеки понеделник, и всяка сряда. Не създава проблеми. Обича да го връзвам от време на време. Харесва и играта на нарциса. Но като цяло предпочита класиката. Жена му изобщо не му бута, затова е тук.

— Да! — Това възклицание, идващо откъм червените пера, бе равностойно на юмручен удар. — А той за Коледа й подари палто от визон, а и други работи!

— Аз го изчислих — продължи Кристъл — и му го казах. Аз трябва да го направя петстотин пъти, за да си купя палто от визон. Прилично палто имам предвид — не такова, което да офейка обратно в зоопарка, когато чуе свирката.

— Ще си прекалено съсипана, за да го носиш, Крис.

— Намекваш ли нещо? — изсмя се безрадостно тя.

— Започват да вонят, ако дъждът го намокри — добави оная с червените звезди на зърната. — Искам да кажа фалшивите палта, дето ги продават навсякъде.

Последва още безрадостен смях. Барнаби решително се намеси:

— Можете ли да ми кажете по кое време мистър Лъвджой си тръгна оттук миналия петък?

— В пет и половина. Спомням си, защото по това време имам един час почивка. Той ме покани да излезем и да пием заедно чай. Постоянно ме кани да излизаме. Трябва да се преструваме… сещате се… че ги харесваме и после, някои от тях по-лековерните, наистина вземат, че повярват. Опитват се да се срещат с нас навън. Направо са за съжаление, горките.

Кристъл вдигна двете си ръце и свали от главата си тежката маса от сребристи къдрици. Отдолу се показа мръсна червена коса, подстригана много късо и нескопосано. Тя се ухили, забелязала неволния израз на изненада върху лицето на инспектора.

— Той си е помислил, че е истинска — нали така, слънчице?

— Обичам непорочните; а ти? — каза момичето с гръмовития глас. — Като ги гледаш, направо ти се приисква да ги гътнеш на леглото.

— И аз някога бях непорочна — каза Кристъл. — Преди да попадна тук, смятах, че вибраторът е някакъв вид домакински миксер.

Момичетата се заляха от смях и дрипавите им пера се залюляха. После го фиксираха със светлите си очи. И двете изглеждаха едновременно хищни, но и напълно безвредни — като грабливи птици, лишени от клюновете си. Той се извини и си тръгна.

Десета глава

Малката селска църква бе претъпкана. Барнаби се промъкна незабелязано и застана зад една колона в дъното. Денят бе превъзходен, слънцето струеше през прозорците в централната част. Зад парапета на олтара всичко бе в бяло: побелелият пастор в бели одежди; два прекрасно аранжирани букета от бели цветя, които стояха от двете страни на олтара; няколко лилии върху неголемия ковчег.

Повечето опечалени бяха в ежедневните си дрехи, ала някои пейки бяха потънали в мастиленочерно. Няколко мъже носеха лентички на ръцете си, а някои от жените — тъмни шалове. Барнаби се учуди като забеляза, че почти една четвърт от присъстващите тук бяха, по неговите представи, млади — тоест хора под тридесет години.

Мис Белрингър, облечена в траурен тоалет, обшит с черен кехлибар, седеше на първата пейка отдясно — орловият й профил бе безизразен под шапката с широка периферия, очите й сухи. На първата пейка отляво (пазена за земевладелеца и семейството му?) седеше Хенри Трейс, облечен в тъмен костюм, заедно с Катрин. Тя носеше кафеникава копринена рокля и черен прозрачен шал с дребни златисти пайети, пришити по краищата му. Семейство Леситър бяха седнали един до друг и гледаха право напред, но нямаха вид на хора, дошли заедно. Човек никога не би си помислил, че са едно семейство.

Денис, в ролята си на разпоредител, бе върхът на щастието си; на ръката си бе завързал широка черна панделка, чиито краища свенливо опираха в хълбока му. Майка му се бе отпуснала кротко на втория ред като планина от тафта с цвят на куршум и сив мрежест воал. Тук бе и мисис Куайн, която показно бършеше несъществуваща сълза, заедно с Лиза Доун, все още въздишаща и подсмърчаща. Филис Кадел бе в тъмносиньо; Дейвид Уайтли — в джинси и тъмна раирана блуза. На последния ред старецът Джейк не криеше сълзите си и ги бършеше с кърпичка на червени точки. После, когато всички коленичиха и Хенри Трейс сведе глава, Барнаби видя Майкъл Лейси, който остана седнал на мястото си, вирнал гордо глава и оглеждащ почтителното паство със смесица от нетърпение и презрение. Не бе проявил чувство на приличие дори в облеклото си — носеше работен комбинезон с петна от боя и дънкова фуражка.

— Защото кратък е пътят житейски на родения от жена…

Емили Сипсън бе изминала, в сравнение с голяма част от населението по света, доста дълъг житейски път, при все това отсъденото й време е било преждевременно съкратено. „Никой“, помисли си Барнаби, „не бива да бъде изпращан на това дълго пътуване нито ден, нито час, нито дори секунда преди отредения му миг“. Горещината го принуди да поотпусне яката си. Затвори очи и за момент положи чело на хладния камък.

Зад притворените му клепачи преминаваха фигури: семействата Лейси и Леситър, Филис Кадел, Дейвид Уайтли, семейство Рейнбърд, Хенри Трейс. Те се приближаваха, срещаха се, смесваха се, разделяха се в безстрастен танц. Кой с кого беше в действителност? Ако знаеше това, тогава щеше да знае всичко.

Барнаби бе започнал да сънува двойката в гората: две фигури, които се търкалят прегърнати; плетеница от бели крайници, ту застинали като скулптура, ту страстно разтапящи се един в друг. Снощи те се бяха завъртели много бавно, в сластна спирала по невидима нишка — и той бе чакал в съня си, с притаен дъх, най-сетне да зърне лицата им. Но когато двете фигури привършиха бавното си завъртане, той видя само два празни бели овала без коси.

Слънчев лъч, пробил покритите с прах матирани стъкла, оцвети с кехлибарен цвят букетчето лилии. Всички станаха на крака и запяха: „Денят, който бог ти даде, завърши“. Зад Барнаби тъмен тисов клон, раздвижен от внезапен порив на вятъра, потропа по прозореца.