Психология на тълпите

Първа главаОбщи характеристики на тълпитеПсихологически закон за тяхното душевно единство

В обикновен смисъл думата „тълпа“ означава сбор от някакви индивиди, независимо от националност, занимание или пол, както и от случайните обстоятелства, които ги събират.

От психологическа гледна точка изразът „тълпа“ придобива съвсем друго значение. При определени обстоятелства, и само тогава, един сбор от хора притежава нови и съвсем различни характерни черти от тези на всеки съставящ го индивид. Съзнателната индивидуалност изчезва, чувствата и мислите на всички единици се насочват в една и съща посока. Образува се една колективна душа, преходна, без съмнение, но разкриваща много ясни отличителни черти. Тогава колективът се превръща в това, което, по липса на по-точна дума, ще нарека „организирана тълпа“ или, ако ви харесва повече, „психологическа тълпа“. Тя формира едно общо създание и е подчинена на закона за душевното единство на тълпите.

Обстоятелството, че много отделни личности се оказват случайно рамо до рамо, не им придава характер на организирана тълпа. Хиляди индивиди, случайно събрани на площада без никаква ясна цел, съвсем не образуват психологическа тълпа. За да се придобият специфичните й черти, е необходимо влиянието на някои дразнители, чиято същност ни предстои да уточним.

Изчезването на съзнателната самоличност и насочването на чувствата и мислите в една и съща посока — първи черти на организиращата се тълпа, не включват винаги едновременното присъствие на множество отделни лица на едно и също място. В даден момент, подтикнати от някои силни емоции, например важно национално събитие, хиляди отделни личности могат да приемат характерните черти на една психологическа тълпа. Обикновена събираща ги случайност тогава ще е достатъчна и поведението им тутакси ще придобие специфичната за действията на тълпите форма. В някои моменти от историята половин дузина хора могат да образуват психологическа тълпа, нещо, което стотици случайно събрани индивиди могат и да не направят. От друга страна, цял един народ, без да има видимо събиране, става тълпа под въздействието на едно или друго влияние.

От момента на създаването си психологическата тълпа придобива общи и временни, но определими характерни черти. Към тях се добавят индивидуални характеристики, изменящи се според съставните елементи на тълпата — тези характеристики са в състояние да променят душевното й устройство.

Така че психологическите тълпи се поддават на класификация. Изследването й ще ни разкрие, че една разнородна тълпа от несходни елементи съдържа, заедно с хомогенните тълпи, състоящи се от повече или по-малко сходни елементи (секти, касти и класи), общи черти и същевременно особености, позволяващи разграничаването им.

Преди да се занимаем с различните категории тълпи, нека първо разгледаме общите за всички тях черти. Ще постъпим по примера на естествоизпитателя, като започнем с определяне на общите характерни черти на даден клас, след което ще се спрем на отделните черти, отличаващи родовете и видовете в него.

Не е лесно да се опише душата на тълпите, устроена многообразно не само по род и състав на общностите, но и в зависимост от естеството и степента на дразнителите, които им въздействат. Впрочем същата трудност възниква при психологическото изследване на всяко отделно същество. В романите индивидите се изявяват с постоянен характер, но не и в реалния живот. Единствено еднаквите обстановки създават привидната еднаквост на характерите. На друго място показах, че всички типове душевност носят различни характериални възможности, в състояние да се разкрият под влияние на рязка промяна в средата. По този начин сред най-яростните членове на Конвента се намирали безобидни буржоа, които при обикновени обстоятелства биха били кротки нотариуси или добродетелни съдии. Щом минала бурята, те отново придобили естествения си характер. В тяхно лице Наполеон срещнал най-послушните си служители.

Поради невъзможност да разгледаме тук всички етапи на създаване на тълпите ние ще ги разгледаме предимно във фазата на пълната им организираност. Така ще разберем в какво могат да се превърнат, но не и това, което са винаги. Само на този напреднал стадий на организация върху неизменната и властна родова основа се добавят някои нови и особени характерни черти, насочващи всички чувства и мисли на общността в една и съща посока. Едва тогава се проявява това, което нарекох по-горе психологически закон за душевното единство на тълпите.

Съществуват многобройни сходни психологически черти между тълпите и отделните личности; други пък, напротив, са типични само за общностите. В началото ще се спрем на тези особени черти, за да покажем ясно значението им.

Това, което поразява най-силно в една тълпа, е следното: каквито и да са съставящите я индивиди, колкото и да си приличат или да се различават по начин на живот, занимания, характер или интелигентност, само това, че се превръщат в тълпа, им придава нещо като колективна душа. Тази душа ги кара да чувстват, мислят и действат коренно различно, отколкото е чувствал, мислил и действал всеки от тях, взет поотделно. Някои идеи, някои чувства възникват или прерастват в действия само при индивидите, обединени в тълпа. Психологическата тълпа e временно създание, съставено от сплотени за миг елементи, точно както и клетките на едно живо тяло чрез съединяването си образуват ново създание, чиито характерни черти силно се различават от тези, които притежава всяка една от същите клетки.

Противно на едно мнение, което с почуда срещаме под перото на толкова задълбочен философ като Хърбърт Спенсър5, в съставящия агрегат на една тълпа изобщо няма сбор и средноаритметично от елементите, а съчетание и сътворяване на нови признаци. Както и в химията. Някои налични елементи, например основите и киселините, влизат в съчетание, преди да образуват ново тяло със свойства, различни от тези на телата, участвали в създаването му.

Лесно е да се установи колко е различен индивидът в обкръжението на тълпа от индивиди, взет сам за себе си; но причините за подобна разлика се откриват по-трудно.

За да успеем да ги съзрем, трябва първо да си припомним следното наблюдение от модерната психология, а именно, че несъзнаваните явления играят определяща роля не само в органичния живот, а и в умствената дейност. Съзнаваният живот на духа обхваща само една много слаба част в сравнение с несъзнавания му живот. Най-тънкият анализатор, най-дълбокият наблюдател не съумява да открие повече от минимален брой от водещите го несъзнавани подвижни сили. Нашите съзнавани действия произтичат от един несъзнаван субстрат, формиран най-вече от наследствени влияния. Той съдържа безбройните прародителски остатъци, съставляващи душата на рода. Отвъд признатите причини за постъпките ни се намират скритите причини, непознати за нас. Повечето от всекидневните ни действия се дължат на невидими причини, които ни убягват.

Това, по което най-много си приличат всички членове на даден род, са несъзнаваните елементи, съставящи родовата душа. Различията помежду им пък се състоят в съзнаваните елементи, плод на образованието, но най-вече на една изключителна наследственост. Най-неприличащите си по интелигентност хора понякога си приличат по инстинкти, страсти, чувства. Във всичко, поддаващо се на чувства: религия, политика, морал, привързаност, неприязън и т.н., най-прочутите личности надвишават съвсем рядко равнището на обикновените хора. В интелектуално отношение може пропаст да дели някой известен математик и обущаря му, но като характер и вярвания разлика често или няма, или е много слаба.

И по-точно тези общи свойства на характера, ръководени от несъзнаваното и притежавани в почти еднаква степен от повечето нормални членове на един род или племе, се оказват събрани на едно място в случая с тълпите. В колективната душа интелектуалните способности на хората, а оттук и тяхната индивидуалност, изчезват. Разнородното се размива в хомогенното, а несъзнателните свойства доминират.

Това обединяване на обикновени черти ни обяснява неспособността на тълпите за действия, изискващи висока интелигентност. Решенията от общ интерес, взети от събрание на изискани, но от различни области хора, не надвишават чувствително решенията, които би взело едно събрание на тъпаци. Всъщност последните могат само да прибавят общите за всички черти на посредственост. Тълпите натрупват не интелигентност, а посредственост. Не всички са по-духовити от Волтер, както често повтарят. Волтер положително е по-духовит от всички, ако под „всички“ се разбират тълпите.

Но ако събраните в тълпа отделни хора се ограничаваха със сливането на ежедневните си свойства, би имало средноаритметично и нищо друго, а не, както казахме, създаване на нови характери. По какъв начин се създават тези характери? Нека се опитаме сега да отговорим на този въпрос.

Появата на специфичните за тълпите признаци се обуславя от многообразни причини. Първата е, че индивидът, като част от тълпата и само защото е заобиколен от много хора, добива усещане за непобедима мощ, позволяващо му да се поддаде на инстинкти, които задължително ще обуздае, ако е сам.

Това усещане ще го обхваща още по-лесно, след като в безименната и съответно безотговорна тълпа чувството за отговорност, тази постоянна задръжка пред отделния човек, изчезва напълно.

Друга една причина — душевната зараза, също е от значение при определяне изявата на специфичните признаци на тълпите и заедно с това — на тяхната насоченост. Заразата е леснооткриваемо явление, но все още необяснено; тя трябва да се постави при хипнотичните явления, които ще разгледаме след малко. При тълпата всяко чувство и действие са заразителни, и то до степен отделният човек да жертва с голяма лекота личния си интерес в името на общия. Това свойство противоречи на природата му и човек е в състояние да го възприеме единствено и само когато е част от тълпата.

Трета причина, и без съмнение най-важна, обуславя у индивидите като част от тълпа особени признаци, понякога доста противоположни на признаците на отделната личност. Искам да се спра на внушаемостта, от която горепосочената заразителност е всъщност само следствие.

За да разберем това явление, е необходимо да държим сметка за някои неотдавнашни открития на физиологията. Днес ние знаем, че човек може да бъде доведен до състояние, в което, веднъж загубил съзнаваната си самоличност, се подчинява на всички внушения, отправени от причинителя на тази загуба, и допуска напълно несъвместими със собствената му природа и навици действия. И така, в резултат на подобни изследвания сякаш се доказва, че отделният човек, прекарал известно време в обкръжението на изявяваща се тълпа, бързо изпада — било поради отделящите се от нея излъчвания, било поради друга и все още неясна причина — в особено състояние, което много се доближава до състоянието на омагьосаност на хипнотизирания в ръцете на хипнотизатора. У хипнотизирания субект животът на мозъка е парализиран и той се превръща в роб на всички свои несъзнавани действия, направлявани по волята на хипнотизатора. Съзнаваната самоличност е приспана. Волята и разграничителните способности — разрушени. В такъв момент чувства и мисли следват определената от хипнотизатора посока.

Такова приблизително е състоянието на индивида като част от тълпата. Той вече няма съзнание за действията. Подобно на хипнотизирания, при него някои свойства са унищожени, а други могат да бъдат доведени до степен на крайна възбуда. Силата на дадено внушение ще го тласне с неудържима буйност към извършване на някои действия. Буйност, по-невъздържана при тълпите, отколкото у хипнотизирания субект, защото внушението, завладяло всички отделни личности, се преувеличава, щом стане взаимно. Единиците в тълпата, надарени евентуално с достатъчно силна индивидуалност, са съвсем малобройни и течението ги отнася. Най-много да се опитат да отклонят общия ход с някое различно внушение. Една сполучлива дума, един припомнен на място образ понякога са възпирали тълпите от най-кървави деяния.

И така, заличаване на съзнаваната индивидуалност, превъзходство на несъзнаваната самоличност, насочване в една посока на чувствата и представите чрез внушение и увличане, склонност към незабавно превръщане в действие на внушените идеи — такива са основните признаци на индивида като част от тълпата. Той вече не е самият той, а автомат, чиято воля вече не е в състояние да го ръководи.

Само защото принадлежи на тълпата, човекът слиза с няколко стъпала по стълбата на цивилизацията. Взет сам за себе си, той вероятно е бил културен човек; в обкръжението на тълпата се превръща в инстинктивно създание, тоест във варварин. Неговите черти са стихийността, невъздържаността, жестокостта и възторзите и подвизите на примитивните създания. До тях той се доближава и с лесната впечатлителност пред думи и образи, както и със склонността да бъде докаран до деяния, накърняващи най-явните му интереси. Човекът в тълпата е песъчинка сред много други, които вятърът издухва на воля.

Затова виждаме съдебни заседатели да издават присъди, които всеки отделен заседател не би одобрил, парламенти да приемат закони и мерки, които всеки от съставящите ги членове не би одобрил сам за себе си. Взети поотделно, хората от Конвента са били буржоа с кротък нрав. Събрани в тълпа и поддали се на влиянието на няколко водачи, те не се поколебали да изпратят на гилотината най-явно невинни хора; и противно на всички интереси се отказали от имунитета си и сами се обезглавили.

Човекът в тълпата се различава от естественото си „аз“ не само по действията. Още преди да е загубил всякаква независимост, идеите и чувствата му вече дотолкова са се променили, че превръщат скъперника в прахосник, неверника във вярващ, почтения човек в престъпник, страхливеца в герой. Отказът от всички собствени привилегии, гласуван от дворянството в момент на въодушевление през прочутата нощ на 4 август 1789 г., безспорно никога не би бил приет от нито един дворянин, взет сам за себе си.

Можем да обобщим въз основа на изредените наблюдения, че тълпата винаги стои интелектуално по-ниско от отделния човек. От гледна точка обаче на чувствата и на действията, породени от тях, тя може да бъде според обстоятелствата по-добра или по-лоша. Всичко зависи от начина, по който й се отправят внушения. Тук пропускат нещо писателите, занимавали се с тълпите единствено от криминалната им страна. Разбира се, тълпите често са престъпни, но често са и героични. Лесно е да ги накараш да гинат за тържеството на една вяра или на една идея, да ги ентусиазираш за славата и за честта, да ги поведеш почти без хляб и без оръжие, както по време на Кръстоносните походи, да освобождават гроба на един бог от неверниците или пък, както през 1793 година, да защитават родната земя. Това очевидно е донякъде несъзнаван героизъм, но с него се прави историята. Ако в актива на народите трябваше да се вписват само хладно обмислените велики дела, то в световните летописи биха останали твърде малко от тях.

Втора главаЧувства и морал на тълпите

След като посочихме съвсем накратко главните признаци на тълпите, сега ще ги разгледаме в подробности.

Много специфични за тълпите черти — импулсивност, възбудимост, неспособност за разсъждение, липса на мнение и на критичен дух, преувеличаване на чувствата и други, се наблюдават и при съществата, принадлежащи на по-низши форми на развитие, като например дивака и детето. Тази аналогия отбелязвам само между другото. Разкриването й би излязло от рамките на настоящия труд. Впрочем то би било ненужно за запознатите с психологията на първобитните хора и би било не особено убедително за незапознатите.

Сега се заемам с последователното разглеждане на различните и леснооткриваеми в повечето тълпи признаци.

Както посочихме при анализа на главните й белези, тълпата се води изключително от несъзнаваното. Действията й търпят много повече влиянието на гръбначния, отколкото на главния мозък. Действията може да са изрядни като изпълнение, но тъй като не са направени от мозъка, индивидът постъпва според прищевките на възбудата. Играчка на всички външни източници на възбуда, тълпата е отражение на безкрайните им разновидности. Така че тя е роб на получените импулси. Отделният човек може да бъде подложен на действието на същите дразнители, както човекът от тълпата; но след като разумът му подсказва лошите последствия от отстъпването пред тях, той не се поддава, физиологически погледнато, това явление може да се определи с извода, че отделната личност притежава умението да контролира рефлексите си, докато тълпата е лишена от него.

Разнообразните импулси, на които тълпите се подчиняват, ще бъдат, в зависимост от дразнителите, великодушни или жестоки, героични или малодушни, но във всички случаи ще са толкова властни, че самият интерес от съхранение ще отстъпва пред тях.

Поради многообразието на дразнителите, способни да насаждат внушения на тълпите, и след като те винаги им се подчиняват, тълпите са крайно подвижни. Виждаме ги да минават за миг от най-кръвожадна жестокост до съвършено великодушие или героизъм. Тълпата лесно става палач, но не по-малко лесно — мъченик. От нейната гръд са изтекли потоците кръв, нужни за тържеството на която и да е вяра. Не е необходимо да се връщаме към героичните времена, за да разберем на какво са способни тълпите. По време на вълнения те никога не се пазарят за живота си и не беше толкова отдавна, когато един генерал, добил внезапно популярност, можеше лесно да намери сто хиляди души, готови да загинат за неговата кауза.

Следователно нищо при тълпите не би могло да бъде предварително обмислено. Под влияние на моментни възбуди те могат да преминат цялата гама от най-противоречиви чувства. Те са като листата, които ураганът вдига, разпилява на всички посоки, после ги оставя да паднат. Анализът на някои типове революционни тълпи ще ни даде редица примери за изменчивостта на чувствата им.

Тази подвижност на тълпите ги прави много трудно управляеми, особено когато част от официалната власт се е оказала в ръцете им. Ако изискванията на ежедневния живот не създаваха нещо като невидим регулатор, демокрациите нямаше изобщо да просъществуват. Само че тълпите, които френетично искат нещата, не ги искат прекалено дълго. Те са неспособни както на трайно желание, така и на размисъл.

Тълпата е не само импулсивна и подвижна. Подобно на дивака, за нея няма преграда между желанието й и осъществяването му и тази увереност се подсилва от числото хора, придаващо й усещане за неудържима мощ. За индивида в тълпата понятието „невъзможност“ изчезва. Отделният човек добре схваща, че не би могъл сам да опожари дворец, да разграби магазин; следователно такова желание въобще няма да му дойде наум. Влезе ли в тълпата, той осъзнава силата, дължаща се на множеството, и веднага ще отстъпи на първия подтик към убийство или грабеж. Неочакваната преграда ще бъде френетично сломена. Ако човешкият организъм позволяваше яростта да е постоянна, би могло да се каже, че нормалното състояние на разсърдената тълпа е яростта.

Във възбудимостта на тълпите, в тяхната импулсивност и подвижност, както и във всички народни чувства, които ни предстои да изследваме, неизменно участват главните белези на племето. Те образуват постоянната почва, върху която покълват нашите чувства. Безспорно тълпите са възбудими и импулсивни, но в много различаващи се помежду си степени. Изумителна е например разликата между една латинска и една англосаксонска тълпа. Събитията от близката ни история хвърлят обилна светлина по въпроса. През 1870 г. публикуването на една обикновена телеграма, отразяваща предполагаема обида, бе достатъчно, за да предизвика взрив от ярост, чийто незабавен резултат бе една ужасна война. Няколко години по-късно телеграфическото съобщение за един незначителен неуспех при Лангсон провокира нов взрив, довел до моментното падане на правителството. В същото време много по-страшното поражение на един английски поход пред Хартум произведе съвсем слабо вълнение в Англия и никой министър не беше сменен. Навсякъде тълпите са женски, но най-женски от всички са латинските тълпи. Който разчита на тях, може да се изкачи твърде високо, и то много бързо, само че в постоянно съседство с Тарпейската скала6 и без да се съмнява, че един ден ще бъде бутнат от нея.

Казахме, че една от основните характерни черти на тълпите е крайната податливост на внушения, и показахме доколко едно внушение е заразително за цялата човешка общност; оттук и обяснението за бързо ориентиране на чувствата към една определена посока.

Колкото и да я смятаме за неутрална, тълпата се намира най-често в очаквателно положение, удобно за внушението. Още първото оформено внушение се предава моментално върху всички мозъци и не след дълго посоката е установена. При поддаващите се на внушение същества фикс-идеята се стреми да се превърне в действие. Дали ще се опожарява дворец, или трябва да се покаже себеотрицание, тълпата се поддава еднакво лесно. Всичко ще зависи от природата на възбудителя, а не вече, както е при отделния човек, от връзките между внушеното действие и количеството разум, способно да се противопостави на извършването му.

Заедно с това, блуждаеща безспир по ръба на несъзнаваното, изтърпяваща всички внушения, задвижена от силата на чувствата, която характеризира съществата, неподдаващи се на разумни влияния, лишена от критичен дух, тълпата не може да се изяви другояче, освен като крайно доверчива. Невероятното не съществува за нея и точно това трябва да си припомним, за да разберем лекотата, с която се създават и разпространяват най-големите небивалици7.

Създаването на така свободно разпространяващите се сред тълпите легенди е резултат не само на пълна доверчивост, но и на страхотните изопачавания на събитията във въображението на събрани на едно място индивиди. Най-обикновеното събитие веднага се изкривява, щом се пречупи през погледа на тълпата. Тя мисли образно, а всеки възникнал образ води цяла редица от други образи след себе си, без никаква логична връзка с първоначалния. Ние лесно възприемаме такова състояние, като се сещаме за чудноватите върволици от идеи, до които понякога ни довежда споменаването на нещо.

Разумът посочва колко разпокъсани са тези образи, но тълпата не го вижда; и онова, което изопачаващото й въображение прибавя към събитието, тя ще го обърка със самото събитие. Неспособна да различи субективното от обективното, тя приема за реални събудените в ума й образи, намиращи се в далечна връзка с наблюдавания обект.

Деформациите, на които тълпата подлага някакво събитие, на което е свидетел, на пръв поглед би следвало да са безбройни и многозначни поради твърде различния темперамент на съставящите я хора. Нищо подобно. Като следствие от увеличаването деформациите са еднотипни и еднозначни за всички отделни личности от общността. Първото изкривяване, възприето от един от тях, вече образува сърцевината на заразителното внушение. Преди да се появи на ерусалимските стени пред всички кръстоносци, свети Георги, естествено, е бил видян само от един от присъстващите. Чрез внушение и разпространяване от човек на човек съобщеното чудо било незабавно прието от всички.

Такъв с механизмът на тези колективни халюцинации, така често срещащи се в историята и които сякаш носят всички класически белези на достоверността, щом става дума за явления, установени от хиляди хора.

Умственото равнище на единиците, съставляващи тълпата, не противоречи на този принцип. Това равнище е без значение. Влязат ли в тълпата, и невежата, и ученият човек стават еднакво неспособни за наблюдение.

Тезата може да се стори парадоксална. За доказването й трябва да се приведат многобройни исторически факти, а за това не биха стигнали няколко тома.

Но понеже не искам да оставя читателя с впечатление за твърдения без доказателства, ще му посоча само няколко случайно избрани примера от всички възможни за цитиране.

Следващият случай е един от типичните, защото е изваден от колективни халюцинации, развихрили се сред тълпа от най-различни категории хора, както невежи, така и образовани. Той е преразказан случайно от лоцман Жюлиен Феликс в книгата му за морските течения.

Фрегатата „Красавицата“ кръстосвала морето, за да открие корветата „Люлката“, от която я откъснала силна буря. Било посред бял ден и слънцето осветявало навсякъде. Изведнъж морякът от наблюдателницата съобщава за изгубил се кораб. Екипажът насочва поглед към указаното място и всички, офицери и моряци, виждат ясно един сал, натоварен с хора и влачен от плавателни съдове, над които се носели сигнали за бедствие. Адмирал Дефосе заповядал да оборудват един кораб, който да се притече на помощ на корабокрушенците. Докато се приближавали, моряците и офицерите от спасителния съд виждали „тълпи от хора, които се вълнували и протягали ръце, а до ушите им достигал глухият и неясен шум от много гласове“. Щом стигнали до мнимия сал, те се озовали чисто и просто пред няколко клона от дървета, покрити с листа и изтръгнати от близкия бряг. Халюцинацията се изпарява пред толкова осезаема очевидност.

Този пример разкрива доста ясно механизма на колективната халюцинация, така както го обяснихме. От една страна, внимателно изчакваща тълпа; от друга — внушение, отправено от патрула, който съобщава за изгубил се в морето кораб, внушение, предало се от човек на човек и прието от всички присъстващи, офицери и моряци.

Не е нужно една тълпа да е многолюдна, за да изчезне свойството й да вижда правилно, а истинските неща да замества с халюцинации без връзка с тях. Няколко души, събрани заедно, образуват тълпа и дори да са известни учени, всички те приемат белезите на тълпите по повод на теми извън специалността им. Наблюдателността и критичният дух, които всеки един от тях притежава, изчезват. Един остроумен психолог — г-н Давей, ни дава доста любопитен пример в тази връзка, разказан в „Годишници на психологическите науки“ и заслужаващ да бъде представен тук. Г-н Давей, след като събрал изявени наблюдатели, сред които и един от първите учени на Англия — г-н Уолъс, и след като оставил гостите си да проверят предметите и да поставят знаци където искат, изпълнил пред тях всички класически сеанси на спиритистите: извикване на духове, писане на плочи и т.н. След това, като получил от прочутите си зрители потвърждения, че наблюдаваните явления не е можело да бъдат постигнати по друг начин, освен със свръхестествени средства, той им открил, че те са резултат от съвсем прости хитрости. „Най-учудващото във фокусничеството на г-н Давей — пише разказвачът — не е магията на самите фокуси, а крайно слабите отговори, които непосветените свидетели открили между тях. Така че, казва той, свидетелите могат да кажат много и положителни неща, които са съвършено грешни, но резултатът от които е, че ако описанията им се приемат като верни, описаните от тях явления са необясними с хитрости. Откритите от г-н Давей методи били толкова прости, че се изненадваме от дързостта му да ги прилага; той обаче е притежавал такава власт над тълпата, че е успявал да я убеди, че вижда това, което не вижда.“ И тук се проявява властта на хипнотизатора над хипнотизирания. Но когато виждаме проявите й над издигнати умове с предварителна недоверчива нагласа, тогава разбираме колко лесно се оставят на илюзии обикновените тълпи.

Има много аналогични примери. Преди няколко години вестниците разказаха за две малки удавнички, извадени от Сена. Първоначално децата били разпознати по най-категоричен начин от дузина свидетели. Пред толкова съвпадащи твърдения у следователя не останало никакво съмнение и той разрешил да се състави смъртният акт. Но точно когато щяло да почне заравянето на труповете, случайността помогнала да се разкрие, че предполагаемите жертви са живи и здрави и че всъщност приличали съвсем слабо на малките удавнички. Както в повечето от горепосочените примери, и тук твърдението на първия свидетел, жертва на илюзия, е било достатъчно да насади внушението у всички останали.

В подобни случаи отправната точка на внушението е винаги илюзията, възникваща у даден човек посредством повече или по-малко смътни реминисценции, следвани от разпространяването на тази първична илюзия по пътя на твърдението. Ако първият наблюдател е със силна впечатлителност, то ще е достатъчно трупът, който той мисли, че разпознава, да предоставя, извън всяка реална прилика, някаква особеност, белег или подробност от тоалета, която е в състояние да предизвика у него представата за друг човек. Тази предизвикана представа се превръща тогава в сърцевина на един вид кристализация, завладяваща сетивното поле и сковаваща всякаква критична способност. Това, което наблюдателят вижда в този миг, вече не е самият обект, а предизвиканият в съзнанието му образ. Така се обясняват погрешните разпознавания на детските трупове от родните им майки, потвърждение за което е следният, вече остарял случай, където се проявяват двата реда внушения, чийто механизъм току-що посочих.

Детето било разпознато от друго дете, което обаче се заблуждавало. С това започнала поредица от грешни разпознавания.

И хората присъствали на нещо изключително необичайно. На другия ден, след като някакъв ученик разпознал трупа, една жена се провикнала: „О, господи, детето ми!“

Довеждат я при трупа; тя разглежда белезите и открива един на челото. „Това е нещастният ми син, казва тя, изчезнал от юли м.г., той е. Откраднали са ми го и са ми го убили!“

Жената била слугиня на ул. „Дю Фур“ и се наричала Шавандре. Повикали девера й, който казал, без да се колебае: „Ето го малкия Филибер.“ Много обитатели от улицата разпознали Филибер Шабандре в детето, без да се брои собственият му учител, за когото медалът бил показател.

Е, добре! Съседите, деверът, учителят и майката се заблуждавали. След месец и половина самоличността на детето била установена. Оказало се от Бордо, убито в Бордо и докарано в Париж с бързата поща8.

Нека отбележим, че тези разпознавания се дължат най-вече на жена и деца, тоест най-впечатлителните създания. Те показват каква стойност могат да имат такива свидетелства пред съда. Също така и детските твърдения не би трябвало никога да се взимат под внимание. Магистратите повтарят като всеизвестна истина, че на тази възраст не се лъже. Ако имаха малко по-малко повърхностна психологическа култура, биха научили, че на тази възраст почти винаги се лъже. Лъжата, безспорно, е невинна, но все пак си остава лъжа. По-добре би било присъдата на някой обвиняем да бъде решена с теглене на жребий, както многократно е правено, отколкото по свидетелство на дете.

За да се върнем на наблюденията, направени от тълпите, ще заключим, че колективните наблюдения са най-грешни от всички и в повечето случаи представляват обикновена илюзия на отделен човек, предал по заразителен път някакво внушение на останалите.

Много факти потвърждават пълното недоверие, с което трябва да се посреща свидетелството на тълпите. Хиляди хора присъствали на прочутата кавалерийска атака в битката при Седан и все пак е невъзможно, при най-противоречащи си очевидци, да се научи от кого е била водена. В една излязла наскоро книга английският генерал Уолзли доказа, че най-грубите грешки досега са били свързани с най-важните обстоятелства от битката при Ватерлоо, обстоятелства, така или иначе, доказани от стотици свидетели9.

Всички тези примери, повтарям, показват колко струва свидетелството на тълпите. Трактатите по логика вкарват единодушието на многобройни свидетели в категорията на най-убедителните доказателства за точността на даден акт. Но това, което знаем за психологията на тълпите, показва илюзорността на такъв подход. Най-съмнителните събития са положително тези, които са били наблюдавани от най-голям брой хора. Каже ли се, че даден факт е установен от хиляди свидетели едновременно, това означава, че реалният факт като цяло доста се различава от приетата версия.

Казаното по-горе ясно ни насочва към извора, че на историческите книги трябва да се гледа като на творби, родени изцяло от въображението. Това са въображаеми разкази за недобре наблюдавани неща, придружени с новоизмислени обяснения. Ако миналото не ни бе завещало своите литературни, артистични и монументални творения, ние нямаше да знаем нищо истинско за него. Известна ли ни е една само истинска дума за живота на големите хора, изиграли главните роли за човечеството, като Херкулес, Буда, Иисус или Мохамед? Не, по всяка вероятност. Впрочем, ако се замислим, животът им, такъв, какъвто е бил, малко ни интересува. Съществата, направили впечатление на тълпите, са били легендарни, а не истински герои.

За съжаление самите легенди са напълно безсъдържателни. Въображението на тълпите ги преобразува безкрайно според времената и най-вече според племената. Голяма е разликата между кръвожадния Йехова от Библията и любвеобилния бог на света Тереза, а почитаният в Китай Буда вече няма нищо общо със съименника си в Индия.

Дори не е необходимо вековете да са минали над героите, за да може легендата за тях да бъде преобразена от тълпата. Случва се преобразяването да продължи няколко години. В наши дни видяхме как легендата на един от най-големите исторически герои се променя няколко пъти за по-малко от петдесет години. При Бурбоните Наполеон се превърнал в някакъв идиличен образ, филантроп и либерал, приятел на смирените, които, по думите на поетите, трябвало трайно да запазят в колибите си спомена за него. Трийсет години по-късно добродушният герой бе станал кръвожаден деспот, узурпатор на властта и на свободата, пожертвал три милиона души единствено за собствената си амбиция. В наше време легендата не е престанала да се променя. Щом я покрият десетина столетия, бъдещите учени, четейки тези противоречиви разкази, сигурно ще се усъмнят в съществуването на героя така, както ние се съмняваме понякога в съществуването на Буда, и ще виждат в него само някакъв слънчев мит или развитие на легендата за Херкулес. Няма съмнение, че те лесно ще преживеят тази неустановеност, защото, по-добре запознати от днес с психологията на тълпите, знаят, че историята може да увековечава само митове и нищо друго.

Чувствата, които проявява една тълпа, добри или лоши, притежават двойното свойство на крайна простота и крайна преувеличеност. По този показател, както и по много други индивидът сред тълпата се приближава до първобитните същества. Тънкостите са недостижими за него и затова той вижда нещата в тяхната съвкупност и не познава преходите. В тълпата преувеличеното чувство се подсилва още повече от обстоятелството, че разпространявайки се много бързо чрез внушение и предаване от човек на човек, одобрението, което го обгръща, значително увеличава силата му.

Простотата и преувеличението на чувствата на тълпите ги предпазват от съмнение и несигурност. Подобно на жените, те веднага отиват до крайности. Изразеното подозрение тутакси се превръща в безспорна очевидност. Зараждащи се антипатия или неодобрение, които не биха се изострили у отделния човек, бързо прерастват в дива омраза у човека в тълпата.

Силата на чувствата на тълпите — и това важи най-вече за разнородните тълпи — е преувеличена и от отсъствието на отговорност. Благодарение на сигурната ненаказуемост, усещането за която се подсилва, колкото по-многобройна е тълпата, и на представата за значителна моментна власт, дължаща се на числото хора, невъзможни за отделния човек чувства и действия стават възможни за общността. В обкръжението на тълпите тъпакът, невежата и завистникът са освободени от чувството за своето нищожество и безпомощност, заместено от представата за груба, временна, ала огромна сила.

За съжаление преувеличението при тълпите се проявява често при лошите чувства, атавистичен остатък от инстинктите на първобитния човек, който чувства страх от наказание, което кара отделния и вменяем човек да се възпира. Така се обяснява лекотата, с която тълпите се отдават на най-лошите крайности.

Умело обработени по пътя на внушението, тълпите придобиват способност за героизъм и себеотрицание. Те даже са много по-надарени за това от отделния човек. Скоро ще имаме възможност да се върнем на въпроса, когато разглеждаме морала на тълпите.

Понеже е податлива само на крайни чувства, ораторът, който иска да съблазни тълпата, трябва да злоупотребява със силните твърдения. Преувеличавай, твърди, повтаряй и никога не се опитвай да доказваш каквото и да било по разумен път — такива са любимите средства за обосноваване на ораторите от народните сборища.

Освен това тълпата иска същото преувеличение в чувствата на своите герои. Видимите им качества и добродетели трябва винаги да са раздути. В театъра тълпата изисква от героя на пиесата такива добродетели, такава храброст и морал, каквито в живота не се срещат никога.

С основание се говореше за специалното отношение на театъра. Съществува някакво отношение, без съмнение, но правилата му най-често нямат нищо общо със здравия разум и логиката. Изкуството да говориш на тълпите е от по-нисък разряд, но изисква особено умение. Понякога, четейки ги, трудно си обясняваме успеха на някои пиеси. При получаването им самите директори на театрите са като цяло доста несигурни в успеха, тъй като, за да могат да преценят, трябва да се превърнат в тълпа10.

Няма смисъл да добавяме, че при тълпите преувеличението се отразява само на чувствата и по никакъв начин на интелигентността. Показах вече, че само защото индивидът е част от тълпа, интелектуалното му равнище спада значително. И г-н Тард стигна до същия извод след проучванията си над престъпленията на тълпите. Така че единствено в областта на чувствата те са в състояние да стигнат много далече или, обратно, да слязат много ниско.

След като познават само простите и крайни чувства, тълпите приемат или отхвърлят всички мнения, идеи и вярвания, които им се внушават и които за тях са или абсолютни истини, или не по-малко абсолютни грешки. Така става винаги с вярванията, предопределени по пътя на внушението, вместо да са се зародили по разумен път. Всеки знае нетърпимостта на религиозните вярвания и каква деспотична власт упражняват над душите.

Без да изпитва никакво съмнение към това, което смята за истина или за грешка, и въоръжена, от друга страна, с ясното съзнание за силата си, тълпата е не само нетолерантна, но и властна. Отделният човек може да приеме противоречието и спора, тълпата не ги понася никога. При публичните събирания най-слабото противоречие от страна на някой оратор се посреща незабавно с ревове на ярост и жестоки обиди, след които скоро идват саморазправата и изгонването, стига само ораторът да прояви настойчивост. Ако не беше сплашващото присъствие на органите на реда, противоречащият често би бил дори линчуван.

Авторитаризмът и нетърпимостта са всеобщи за всички категории тълпи, но се проявяват в твърде различна степен; и тук отново се намесва главното понятие — народността, господарка на чувствата и мислите на хората. Авторитарността и нетърпимостта са развити предимно сред латинските тълпи, и то до такава степен, че са унищожили чувството за лична независимост, така присъщо на англосаксонеца. Латинските тълпи са чувствителни само към колективната независимост на своята секта и характерното за тази независимост е нуждата всички другомислещи да бъдат незабавно и грубо подчинени на техните вярвания. У латинските народи якобинците от всички възрасти, като се почне с тези от Инквизицията, никога не са успявали да се издигнат до друго разбиране за свобода.

За тълпите авторитарността и нетърпимостта съставляват съвсем ясни чувства, които те еднакво лесно понасят и прилагат. Те уважават силата, а добротата им прави незначително впечатление и бързо я възприемат като вид слабост. Симпатиите им никога не са били насочени към добродушните господари, а към тираните, които грубо са ги владели. Все на тях те издигат най-големите статуи. Решат ли доброволно да стъпчат сваления деспот, то е, защото, веднъж загубил силата си, той е причислен към категорията на слабите, които мразиш и от които не се страхуваш. Типът герой, скъп на тълпите, винаги ще е изграден по подобие на Цезар. Блясъкът му ги привлича, властността му им импонира, а мечът му ги плаши.

Вечно готова да въстане срещу слаба власт, тълпата угоднически се прегъва пред силна власт. Ако действието на властта е постоянно, тълпата, подчиняваща се винаги на крайните си чувства, минава последователно от анархия към подчинение и обратно.

Всъщност би било израз на отричане на психологията на тълпите, ако се вярва, че при тях преобладават революционни инстинкти. Само грубостите им стигат, за да ни заблудят по този въпрос. Въстаническите и разрушителните взривове са винаги мимолетни. Тълпите се ръководят твърде много от несъзнаваното и съответно са и силно повлияни от вековна наследственост, за да не се изявяват като крайно консервативни. Оставени сами на себе си, скоро ги виждаме как, уморени от собственото си безредие, инстинктивно се насочват към подчинението. Най-гордите и най-необщителните якобинци бурно акламирали Бонапарт, когато той премахнал всички свободи и с твърдост накарал да се почувства желязната му ръка.

Историята на народните революции е почти непонятна, не се ли вземат под внимание дълбоко консервативните инстинкти на тълпите. Те силно желаят да променят имената на своите институции и понякога даже осъществяват бурни революции в името на тези промени; в основата обаче на тези институции лежи твърде дълбокият отзвук на наследствените нужди на племето, за да не започват тълпите отново и отново. Неспирната им подвижност важи само за повърхностните неща. В действителност те притежават непреклонни охранителни инстинкти и като всички първобитни, изпитват фетишистка почит към традициите и несъзнавания ужас от новостите, способни да променят реалните условия за съществуването им. Ако днешната мощ на демокрациите съществуваше в епохата, когато бяха открити механичните станове, парната машина и железниците, тези открития биха били неосъществими или само с цената на последователни революции. За щастие на напредъка на цивилизацията върховенството на тълпите се зароди едва когато големите научни и технически открития вече бяха факт.

Ако на думата „морал“ придаваме смисъл на постоянно зачитане на някои обществени условности и също постоянно потискане на егоистичните импулси, то очевидно е, че тълпите са доста импулсивни и доста подвижни, за да са способни на морал. Решим ли обаче да включим в това понятие краткотрайната поява на редица качества като себеотрицание, преданост, безкористност, саможертва, нужда от справедливост, тогава можем да кажем, че, напротив, тълпите понякога са способни на много висока моралност.

Малцината психолози, които са ги изучавали, са го правели единствено от гледна точка на престъпните им деяния; честотата на тези деяния ги е накарала да поставят тълпите на много ниско морално равнище.

Няма съмнение, че самите те често го доказват. Но защо? Просто защото дивите разрушителни инстинкти са остатъци от първобитните времена, спящи дълбоко у всекиго от нас. За отделния човек би било опасно да ги удовлетворява, докато поглъщането му от една безотговорна тълпа, в която съответно ненаказуемостта е сигурна, му дава пълна свобода да ги следва. Поставени обикновено в невъзможност да изпробваме тези инстинкти на разрушението върху себеподобните ни, ние се ограничаваме да ги засищаме по отношение на животните. Страстта към лова и жестокостта на тълпите имат един и същ източник. Проява на долна жестокост е, когато тълпата бавно нарязва някоя беззащитна жертва. За философа обаче тази жестокост е твърде близка до жестокостта на ловците, трупащи се на дузини, за да изпитат удоволствието от мига, в който кучетата им изкормват някой нещастен елен.

Ако тълпата е способна на убийство, пожар и всякакви престъпления, тя е също толкова способна на саможертвени и безкористни постъпки, и то стоящи много по-високо от тези, на които е способен отделният човек. Чрез събудените чувства за слава, чест, религия и родина се въздейства преди всичко върху индивида в тълпа. Историята е пълна с примери, подобни на Кръстоносните походи и на доброволците от 1793 година. Само общностите са способни на голямо себеотрицание и безкористност. Колко тълпи героично са отишли на гибел в името на вери и идеи, които едва са схващали! Стачкуващите тълпи стачкуват много повече от подчинение на някаква парола, отколкото за да получат увеличение на надницата. Рядко личният интерес е силен двигател за тълпите, докато той е почти изключителният двигател за отделния човек. Очевидно не той е ръководил тълпите в толкова войни, най-често неразбираеми за техния ум и в които те се оставяли да гинат така лесно, както хипнотизираните от огледалото на ловеца чучулиги.

Дори съвършените негодяи само поради събирането им в тълпи понякога възприемат много строги принципи. Иполит Тен11 отбелязва, че септемврийските убийци оставяли на масата на комитетите портфейлите и накитите, намерени у жертвите им, които толкова лесно можели да откраднат. Ревящата, пъплеща и бедняшка тълпа, завладяла Тюйлери през революцията от 1848 г., не отмъкнала нито един от заслепилите я предмети, а само той би бил достатъчен да даде хляб за много дни.

Естествено това морализиране на индивида от тълпата не е постоянно правило, но се наблюдава често и дори в много по-малко сериозни обстоятелства от тези, които изброих. Посочих вече, че в театъра тълпата иска от героя на пиесата преувеличени добродетели, и една публика, макар и от низши елементи, понякога се изявява като доста лицемерно добродетелна. Истинският разсипник, сутеньорът, хулиганът подигравчия често мърморят по повод на някоя по-дръзка сцена или недомислена дума, които обаче бледнеят пред техните обичайни разговори.

И така, тълпите, често в плен на низки инстинкти, понякога дават и пример за високоморални постъпки. Ако безкористността, примирението, пълната преданост на един химеричен или реален идеал са морални добродетели, то можем да кажем, че в даден случай тълпите притежават тези добродетели до степен, рядко достигана и от най-мъдрите философи. Те, разбира се, ги прилагат несъзнавано, но какво от това? Ако тълпите разсъждаваха често и се допитваха до непосредствените си интереси, тогава сигурно никоя цивилизация нямаше да се развие на нашата планета, а човечеството би останало без история.

Трета главаИдеи, съждения и въображение на тълпите

При разглеждане в един предишен труд на ролята на идеите за еволюцията на народите доказахме, че всяка цивилизация е производна от малко на брой фундаментални идеи, които рядко търпят обновление. Показахме как тези идеи се настаняват в душата на тълпите; колко трудно проникват, но и каква мощ придобиват, щом проникнат там. Показахме освен това, че големите исторически сътресения са най-вече резултат от измененията в тези фундаментални идеи.

След като достатъчно се занимах с тази тема, няма да се връщам повече на нея и ще се огранича с няколко думи за достъпните за тълпите идеи и как те ги възприемат.

Можем да ги разделим на две групи. В едната ще сложим инцидентните и преходни идеи, възникнали под влияние на момента: например увлечението по дадена личност или доктрина. В другата — основополагащите идеи, на които средата, наследствеността, възгледът придават голяма стабилност: такива са някогашните религиозни идеи и днешните демократични и социални идеи.

Основополагащите идеи биха могли да се представят като водната маса на една река, бавно влачеща се по течението; преходните идеи — чрез малките, вечно изменчиви вълни, раздвижващи повърхността й, които, макар и без реално значение, са по-видими от движението на самата река.

В наше време големите основополагащи идеи, с които живяха бащите ни, изглеждат все по-неустойчиви и заедно с това институциите, изградени върху тях, се оказаха из основи разтърсени. Сега възникват много от онези дребни преходни идеи, които току-що споменах; малко от тях обаче изглеждат призвани за определящо влияние.

Каквито и да са идеите, внушени от тълпите, те могат да ги завладеят само ако придобият много проста форма и бъдат представени в съзнанието им във вид на образи. Несвързани с никаква логична връзка за сходство или последователност, тези идеи-образи могат да се взаимозаменят като стъклата на магическия фенер, които фокусникът изважда от кутията, в която са били едно върху друго. Така че при тълпите можем да наблюдаваме смяна на най-противоречиви идеи. В зависимост от моментната случайност тълпата ще изпита влиянието на една от различните, натрупани в сетивата й идеи и ще извърши, като последствие, най-различни постъпки. Пълното отсъствие при нея на критичен дух не й позволява да забележи противоречията в тях.

Всъщност това явление не е свързано само с тълпите. То се среща при много взети поотделно хора и не само сред примитивните, но и сред тези, които по някаква особеност на духа, например запалените религиозни сектанти, се приближават до тях. Аз съм го наблюдавал, от моя страна, при начетените и образовани в нашите европейски университети индуси, притежатели на всички дипломи. Върху тяхната неподвижна основа от наследствени религиозни и социални идеи се бе натрупал, без изобщо да ги помръдне, един слой от западни идеи без връзка с предишните. Според моментния случай едните или другите се изявяваха със съответното словесно обкръжение и по този начин един и същ човек разкриваше най-очевидните противоречия. Противоречия по-скоро привидни, отколкото истински, понеже само наследствени идеи са достатъчно могъщи у индивида, за да се превърнат в истински двигател на поведение. Само когато в резултат на преплитания човек се окаже между различни наследствени импулси, постъпките могат да бъдат в постоянно противоречие. Едва ли е необходимо да наблягаме на тези явления, въпреки огромното им психологическо значение. Според мен са нужни поне десет години пътешествия и наблюдения, за да бъдат те разбрани.

Поради това, че идеите могат да бъдат възприети от тълпите само ако са облечени в съвсем проста форма, те, за да добият популярност, често трябва да претърпяват цялостни промени. Говорим ли за малко по-възвишени философски или научни идеи, можем да установим колко дълбоки изменения са нужни в тях, за да достигнат, пласт по пласт, до равнището на тълпите. Такива изменения зависят основно от народността, на която принадлежат съответните тълпи; във всички случаи обаче те омаловажават и опростяват.

Освен това идеите в действителност не признават никаква йерархия от обществена гледна точка, тоест делене на по-възвишени и по-малко възвишени идеи. Достатъчно е, че една идея достига до тълпите и е в състояние да ги развълнува, за да бъде оголена от почти всичко, което й е придавало възвишеност и величие.

Между другото йерархическата стойност на една идея е без значение. Единствено важат резултатите от нея. Християнските идеи на Средновековието, демократичните идеи на миналия век, днешните социални идеи със сигурност не са много възвишени, философски те могат да бъдат сметнати за твърде жалки грешки. И въпреки това ролята им е била и ще бъде огромна, а те задълго ще останат сред най-важните фактори за поведението на държавите.

Дори когато идеята претърпи изменения, правещи я достъпна за тълпите, тя въздейства едва когато по различни начини, обект на по-нататъшното изследване, проникне в несъзнаваното и се превърне в чувство. По принцип тази промяна е доста продължителна.

Не бива заради това да се мисли, че след доказване правдивостта на дадена идея тя може да почне да се проявява, дори да става дума за образованите умове. Разбираме го, като видим колко слабо влияе на мнозинството от хората и най-ярката демонстрация. Крещящата очевидност може да бъде усетена от някой интелигентен слушател; несъзнаването у него обаче бързо ще го върне към първичните му разбирания. Потърсете го след няколко дни и той отново ще ви поднесе старите си доводи, точно със същите думи. Фактически той е завладян от предхождащи идеи, превърнали се в чувства, а както е известно, само те въздействат на невидимите двигатели на нашите постъпки и слова.

Когато по различни пътища една идея е успяла да се вгради в душата на тълпите, тя добива неудържима мощ и повлича многобройни последствия, философските идеи, увенчали се с Френската революция, се вселили доста по-късно в душата на народа. Знаем за непреодолимата им сила, която придобили, щом се настанили в нея. Поривът на цял един народ към завоюване на социалното равенство, към осъществяването на абстрактни права и идеални свободи разклатил всички тронове и дълбоко разтърсил западния свят. В продължение на двайсет години народите се нахвърляли един срещу друг и Европа познала кланета, сравними с тези на Чингис хан12 и Тамерлан13. Никога не е проличавало по-ясно до какво може да доведе развихрянето на идеи, способни да променят посоката на чувствата.

Ако е нужно дълго време, за да влязат идеите в душата на тълпите, не по-малко време трябва да мине и за да излязат от нея. Заедно с това тълпите, що се отнася до идеите, винаги изостават с няколко поколения от учените и философите. Днес всички държавници познават грешките на цитираните преди малко фундаментални идеи, но поради все още много силното им влияние те са принудени да управляват според принципи, в чиято истинност са престанали да вярват.

Не може твърдо да се обобщава, че тълпите не се поддават на съждения. Но доводите — и използваните от тях, и въздействащите им, изглеждат, от логична гледна точка, толкова нискоразредни, че само по пътя на аналогията можем да ги определим като съждения.

Както и възвишените съждения, нискостепенните съждения на тълпите почиват на асоциации; но асоциираните от тълпите идеи са свързани само привидно с връзки на прилика или на последователност. Те се навързват както у ескимоса, който, знаейки от опит, че ледът — прозрачно тяло, се топи в устата, заключава, че и стъклото — също прозрачно тяло, трябва да се стопи в устата; или според логиката на дивака, въобразил си, че щом изяде сърцето на някой храбър враг, се сдобива с храбростта му; или пък според тази на работника, който, експлоатиран от един господар, прави извод, че всички господари са експлоататори.

Свързване на несходни неща, чиито връзки са само привидни, и моментално обобщаване на частни случаи — такива са характеристиките на колективната логика. Точно такива асоциации излагат винаги пред тълпите ораторите, владеещи изкуството да ги обработват. Само тези асоциации са в състояние да им повлияят. Поредица от сурови съждения би била напълно непонятна за тълпите, ето защо имаме основание да казваме, че те не разсъждават или разсъждават погрешно и че не може да им се повлияе чрез съждение. Слабостта на някои слова, упражнили огромно влияние върху слушателите, понякога изненадва при прочитането им; да, но се забравя, че са били готвени, за да увличат общности, а не за да бъдат четени от философи. Ораторът, който влиза в лична връзка с тълпата, умее да предизвика привличащите я образи. Успее ли, постигнал е целта си; и цял том с речи не се равнява на няколкото изречения, успели да привлекат душите, които е трябвало да бъдат убедени.

Едва ли трябва да се добавя, че безпомощността на тълпите за правилно съждение ги лишава от всякакъв критичен дух, тоест от способността да различават истината от грешката, да съставят точно мнение. Те приемат само наложени и никога обсъдени мнения. В този смисъл много хора не надвишават нивото на тълпите. Лекотата, с която някои възгледи се налагат като всеобщи, се дължи предимно на невъзможността на повечето хора да си изградят собствено мнение, основано на собствени съждения.

Типичното за тълпите въображение, както при всички същества, лишени от участието на разсъдъка, е склонно към дълбока впечатлителност. Образите, предизвикани в съзнанието им от човек, събитие, случай, почти носят яркостта на реалните неща. Тълпите са донякъде в положението на спящия, чийто временно приспан разум пропуска в съзнанието крайно напрегнати картини, които бързо биха се разпръснали при контакт с разсъдъка. Неспособни на размисъл и на съждение, тълпите не познават правдоподобното; а известно е, че най-неправдоподобните неща смайват най-силно.

Затова и чудотворното и легендарното в събитията винаги поразяват най-силно тълпите. В действителност чудотворното и легендарното са истинските опори на една цивилизация. В историята привидността е играла много по-силна роля от реалността. Тук нереалното господства над реалното.

Познаващи само образното мислене, тълпите се оставят да бъдат впечатлени само от образи. Единствено те ги плашат или привличат и прерастват в подтик за действие.

Оттук и постоянното огромно влияние върху тълпите па театралните постановки, показващи образа (картината) в най-чистия му вид. Едно време хляб и зрелища олицетворявали идеала за щастие за римския плебс. С течение на вековете този идеал малко се е променил. Нищо не смайва по-силно народното въображение от една театрална пиеса. Цялата зала едновременно изпитва едни и същи емоции и ако те не се превръщат веднага в действия, то е, защото най-несъзнаващият зрител не може да не си даде сметка, че е жертва на илюзия и че се е смял или плакал на измислени преживявания. Понякога обаче внушените чрез образите чувства са прекалено силни, за да се удържи стремежът им, подобно на обикновените внушения, да се превърнат в действия. Широко известен е случаят с онзи народен драматичен театър, където се принудили да охраняват при излизането му артиста в ролята на предателя, за да го спасят от набезите на зрителите, възмутени от въображаемите му престъпления. Мисля, че това е един от най-показателните примери за умственото състояние на тълпите и преди всичко за лесната им податливост на внушения. За тях нереалното е почти толкова важно, колкото реалното.

На народното въображение се основават мощта на завоевателите и силата на държавите. На тълпите трябва да се въздейства, за да бъдат поведени. Всички велики исторически събития: раждането на будизма, на християнството, на исляма, Реформацията, революцията и в наше време — заплашителното нашествие на социализма, са преките или далечни последици от силни впечатления, произведени върху въображението на тълпите.

Нека добавим, че големите държавници от всички времена и във всички страни, включително абсолютните деспоти, са виждали в народното въображение опора на своето могъщество. Те никога не са се опитвали да управляват срещу него. „Приех католицизма — казваше Наполеон в Държавния съвет — и успях да завърша войната във Вандея; направих се на мюсюлманин и се установих в Египет; превръщайки се в ултрамонтанист, спечелих италианските свещеници. Ако управлявах еврейския народ, щях да възстановя Соломоновия храм.“ Никога, може би от времето на Александър и Цезар насам, никой велик човек не е разбрал по-добре как трябва да се въздейства на въображението на тълпите. Да го поразява, било негова постоянна грижа. Мислел за това, когато побеждавал. Когато държал речи и слова, при всяко свое начинание. Тази мисъл не го напускала и на смъртното му ложе.

Как да бъде впечатлено въображението на тълпите? Ще разберем не след дълго. Нека кажем още отсега, че целта е непостижима чрез нарочни демонстрации за величие върху съобразителността и разсъдъка. На Антоний не му била нужна учена реторика, за да възбуди народа срещу убийците на Цезар. Той прочел пред него завещанието му и му показал трупа му.

Всичко, което смайва въображението на тълпите, се явява като грабващ и чист образ, освободен от допълнително тълкувание или пък придружен единствено от няколко чудотворни деяния: голяма победа, голямо чудо, голямо престъпление, голяма надежда. Важното е нещата да се представят наведнъж и без никога да се посочва произходът им. Сто малки престъпления или сто малки произшествия изобщо не са в състояние да поразят въображението на тълпите; докато едно само сериозно престъпление, една-единствена катастрофа ще ги поразят дълбоко, дори резултатите от тях да са безкрайно по-малко смъртоносни от всичките сто малки произшествия. Голямата епидемия от инфлуенца в Париж, повалила пет хиляди души за няколко седмици, не засегна кой знае колко народното въображение. Действително тази истинска хекатомба не се изразяваше чрез някакъв видим образ, а само чрез всекидневните статистически данни. Някое произшествие, при което вместо тези пет хиляди биха загинали само петстотин — в същия ден, на някой площад, в резултат на ясно виждащо се събитие, например падането на Айфеловата кула, би произвело огромно впечатление върху въображението. Вероятната гибел на един презокеански кораб, смятан, поради липса на информация, за потънал в морето, се отрази дълбоко в продължение на осем дни на въображението на тълпите. Същевременно официалните статистики показват, че хиляда големи кораба са изчезнали през същата година. Тълпите не се развълнуваха нито за миг от тези последователни загуби, по друг начин различни като погубени живи хора и стоки.

Изводът — не фактите сами по себе си стряскат народното въображение, а именно начинът, по който се проявяват. Трябва тези факти чрез бих го нарекъл сгъстяване да предизвикат някой завладяващ образ, който изпълва и подчинява съзнанието. Да познаваш изкуството на въздействието върху въображението на тълпите, значи да познаваш изкуството да ги ръководиш.

Четвърта главаРелигиозни форми, които придобиват всички убеждения на тълпите

Видяхме, че тълпите не разсъждават, че приемат или отхвърлят идеите без разграничение, че не понасят нито спор, нито противоречие, че въздействащите им влияния са пълни господари на сетивното им поле със стремеж към бързо превръщане в действия. Показахме, че умело обработените тълпи са готови на саможертва в името на внушения им идеал. Видяхме, най-после, че познават само буйните и трайни чувства. Симпатията при тях бързо се превръща в обожаване, а едва породилата се неприязън — в омраза. Тези всеобщи показатели позволяват да се досетим за природата на техните убеждения.

При изучаване отблизо убежденията на тълпите както в епохи, белязани от вярата, така и при големите политически бунтове, например тези от миналия век, откриваме, че такива убеждения неизменно придобиват специална форма, която не мога да определя по-точно, ако не я нарека религиозно чувство.

Това чувство се характеризира по твърде прост начин: обожание към смятано за висше общество, боязън от приписваното му могъщество, сляпо подчинение на заповедите му, невъзможност да се обсъждат неговите догми. Желание за разпространението им, склонност да се смятат за врагове всички, които отказват да ги възприемат. Независимо дали е насочено към някой невидим бог, към някой каменен идол, към герой или политическа идея, подобно чувство си остава винаги религиозно като същност. Тук участват и свръхестественото и чудотворното. Тълпите обвиват с еднаква загадъчна сила както политическата формула, така и вожда победител, който мигновено ги фанатазира.

Човек не е религиозен само като почита някое божество, а и когато отдава всички сили на духа, цялата подчиненост на волята си, пламенния фанатизъм в служба на една кауза или на едно същество, превърнало се в цел и посока на чувствата и действията.

Нетърпимостта и фанатизмът обикновено вървят ръка за ръка с религиозното чувство. Те са неизбежни у тези, които вярват, че познават тайната на земното или човешкото щастие. Тези две черти се откриват у всички хора в колектив, щом някакво убеждение ги разбунтува. Якобинците от времето на терора били също толкова убедено религиозни, колкото католиците на Инквизицията, а жестокият им плам се пораждал от същия източник.

Убежденията на тълпите приемат присъщите на религиозното чувство черти, като: сляпо подчинение, бясна нетърпимост, нужда от бурна пропаганда; следователно можем да твърдим, че всичките им вярвания са религиозни по форма. Героят, когото тълпата приветства, е наистина бог за нея. Такъв е бил Наполеон в продължение на петнайсет години и никога божество не се е радвало на по-предани последователи, нито е изпращало с по-голяма лекота хора на смърт. Боговете на езичеството и на християнството никога не са упражнявали по-пълна власт над душите.

Теоретиците на религиозни и политически убеждения са постигнали целта си само защото са съумявали да налагат на тълпите тези чувства на религиозен фанатизъм, каращи човека да намира щастието си в обожанието и тласкащи го към саможертва в името на собствения идол. В хубавата си книга за римска Галия Фюстел дьо Куланж правилно отбелязва, че Римската империя е издържала съвсем не благодарение на силата, а на религиозното обожание, което е вдъхвала. „Сигурно е безпрецедентен случай в световната история — казва той с основание — един ненавиждан от народите режим да издържи в течение на пет века… Не бихме приели обяснението, че трийсет легиона на империята са накарали сто милиона души да се подчиняват.“ Ако са се подчинявали, то е било поради единодушното обожествяване на императора, олицетворение на римското величие. И в най-малката паланка на империята имало олтари в негова чест. По онова време от единия до другия край на империята в душите почнала да покълва една нова религия, чиито божества били самите императори. Няколко години преди християнската ера цяла Галия, в лицето на шейсет града, издигнала с общи сили в околностите на Лион храм на Август… Неговите жреци, избрани от събранието на галските градове, били най-важните личности на страната си… Не е възможно всичко това да се отдаде на страха и угодничеството. Не може цели народи да са угоднически, и то в продължение на три столетия. Не царедворците обожавали принца, а Рим. Това бил не само Рим, а и Галия, Испания, Гърция и Азия."

Днешните завоеватели на души вече нямат олтари, но имат статуи и образи и оказваният им култ не се различава съществено от някогашния. Бихме разбрали донякъде философията на историята само ако правилно сме прозрели този основен пункт на психологията на тълпите: за тях трябва или да си бог, или нищо.

Тук не става дума за суеверия от друго време, окончателно отхвърлени от разума. Във вечната си борба с разума чувството никога не е бивало победено. Тълпите вече не искат да чуят думите „божество“ и „религия“, чието господство са търпели така дълго; никоя епоха обаче не ги е виждала да издигат толкова статуи и олтари, както от един век насам. Народното движение, известно под името „буланжизъм“, показало колко малко е нужно за възраждането на религиозните инстинкти на тълпите. Няма селска странноприемница, която да не притежавала образа на героя. Приписвали му силата на изцелител на всички неправди, на всички злини и хиляди хора биха дали живота си за него. Какво ли място би заел той в историята, ако характерът му бе успял да подкрепи легендата!

Ненужна баналност е да се повтаря, че на тълпите им трябва религия. Политическите, божествените и обществените вярвания се настаняват сред тях едва когато приемат неизменната религиозна форма, предпазваща тълпите от спор. Ако можеше да се накарат тълпите да приемат атеизма, то той би притежавал цялата нетърпяща възражение пламенност на едно религиозно чувство, а във външните си изяви би се превърнал в култ. Еволюцията на малката позитивистка секта ни дава любопитно доказателство за това. Тя прилича на онзи нихилист, чиято история ни разказва дълбокият Достоевски. Един ден, осветен от проблясъка на разума, той счупил образите на божествата и светците, украсявали дотогава олтара на малкия му параклис, после ги заместил с трудовете на няколко философи атеисти, след което благоговейно запалил отново свещите. Предметът на религиозните му вярвания се бил променил, ала можем ли да твърдим, че религиозните му чувства наистина са се променили?

Отново повтарям, че някои исторически събития, а именно най-важните, могат добре да се разберат само след като се осъзнае религиозната форма, в която в крайна сметка винаги се обличат убежденията на тълпите. Редица обществени явления изискват много повече проучване от психолог, отколкото от естественик. Нашият голям историк Тен направи единственото натуралистично изследване на Революцията и много пъти не успяваше да схване истинския генезис на събитията. Отличен наблюдател на фактите, пропуснал обаче да прозре психологията на тълпите, знаменитият писател не винаги съумяваше да стигне до причините. Ужасен от кървавата, анархична и жестока страна на фактите, той изобщо не съзря у героите на великата епопея друго освен диви епилептици, отдаващи се без задръжки на инстинктите си. Насилията на Революцията, убийствата й, нуждата й от пропаганда, обявените от нея войни на всички крале намират обяснение единствено като се отчете, че тя е означавала установяване на нова религиозна вяра в душата на тълпите. Реформацията, Вартоломеевата нощ, Религиозните войни, Инквизицията, Терорът са сходни явления, осъществени под влиянието на онези религиозни чувства, неизменно водещи до заколение, с меч и огън, на всичко противостоящо на установяването на тази нова вяра. Средствата на Инквизицията и на Терора са средства на истински убедените. Прибегнеха ли до други средства, нямаше да са убедени.

Сътресения, подобни на тези, които посочих, се получават само когато душата на тълпите ги извади на показ. И съвършените деспоти биха били безпомощни да ги отприщят. Историците, представящи Вартоломеевата нощ като дело на един крал, пренебрегват психологията на тълпите точно толкова, колкото и тази на кралете. Такива прояви могат да излязат само от народната душа. Най-пълната власт на най-деспотичния монарх не е в състояние да направи нищо друго, освен да ускори или да забави малко осъществяването им. Не кралете са направили Вартоломеевата нощ, нито Религиозните войни, както и Терорът не е дело на Робеспиер, Дантон или Сен Жуст. Зад такива събития винаги се открива душата на тълпите.