Психология на тълпите

Първа главаДалечни фактори за вярванията и схващанията на тълпите

Преди малко разгледахме душевното устройство на тълпите. Знаем как чувстват, мислят, разсъждават. Да разгледаме сега зараждането и установяването на техните схващания и вярвания.

Определящите ги фактори са от два вида: далечни и непосредствени.

Далечните фактори придават на тълпите свойството да възприемат някои убеждения и същевременно да са напълно невъзприемчиви към други. Те подготвят почвата, върху която виждаме да покълват внезапно нови идеи, учудващи със силата и резултатите си, но в които непосредствена е само привидността. Избухването и осъществяването на някои идеи у тълпите понякога става поразяващо рядко. Това е само повърхностен ефект, отвъд който най-често трябва да се търси продължителна предходна дейност.

Преките фактори са тези, които, добавени към споменатата продължителна дейност, без която собственото им действие е немислимо, предизвикват у тълпите активното убеждение, тоест придават форма на идеята и я отприщват с всичките й последици. Под натиска на тези непосредствени фактори се появяват решенията, които отведнъж вдигат общностите на крак; благодарение на тях избухва вълнение или се решава стачка; чрез тях огромни множества издигат един човек на власт или свалят правителство.

Последователното действие на тези два вида фактори се открива във всички исторически събития, Френската революция, за да си послужа само с един от най-ярките примери, е повлияна от далечни фактори, като писателските критики и безчинствата на Стария режим. Така подготвена, душата на тълпите по-късно лесно е била предизвикана към бунт от непосредствени фактори, каквито са ораторските речи и съпротивата на Двора срещу незначителни реформи.

Сред далечните фактори някои са общовалидни и стоят в основата на всички вярвания и схващания на тълпите; това са: народността, традициите, институциите, образованието. Ще се спрем на ролята на всеки от тези фактори.

Този фактор трябва да се постави на първо място, защото сам той е много по-важен от всички останали. Достатъчно сме го изучавали в един предишен труд, за да се връщаме отново надълго и нашироко на въпроса. Там разкриваме що е историческа народност и как, веднага след образуването на главните им признаци, нейните вярвания, учреждения, изкуства, с една дума — всички елементи на нейната цивилизация, се превръщат във външен израз на душата й. Силата на народността е такава, че никой елемент не би могъл да премине от един народ в друг, без да претърпи по-дълбоки промени14.

Средствата, обстоятелствата, събитията представляват социалните внушения на момента. Действието им може да бъде от значение, но винаги временно, ако противоречи на внушенията на племето, тоест на всички предци.

В няколко глави на тази книга пак ще имаме случай да се върнем на влиянието на народността и да покажем, че то е толкова силно, че владее специфичните за душата на тълпите черти. Ето защо множествата в различните страни разкриват силно подчертани разлики в своите вярвания и поведение и не могат да бъдат еднакво повлияни.

Традициите представляват идеите, нуждите, чувствата на миналото. Те са родовото обобщение и ние усещаме цялата им тежест върху нас.

Биологическите науки се промениха, откакто ембриологията показа огромното влияние на миналото за развитието на съществата; така ще стане и с историческите науки, когато това понятие получи по-голямо разпространение. То все още не е достатъчно наложено и доста държавници не са мръднали от представите на теоретиците от миналото столетие, въобразявайки си, че едно общество може да скъса с миналото си и да бъде преправено, водено от светлините на разума.

Народът е организъм, създаден от миналото. Както всеки организъм, той може да се промени само чрез продължителни наследствени натрупвания.

Истинските водачи на народите са традициите; и както съм повтарял многократно, те променят лесно само външните си страни. Без традиции, което ще рече без национална душа, никоя цивилизация не е възможна.

Така и двете основни занимания на човека, откакто съществува, са били да си създава мрежа от традиции, а после, когато благотворното им действие отмине, да ги разрушава. Няма ли здрави традиции, няма цивилизация; без постепенното отстраняване на тези традиции пък няма напредък. Трудността е в намирането на точно равновесие между здравината и многообразието. Това е огромна трудност. Ако един народ остави традициите му да закостенеят в продължение на много поколения, той е неспособен на по-нататъшно развитие и — какъвто е случаят с Китай — не се поддава на усъвършенстване. Самите бурни революции с нищо не помагат, защото в такива моменти или счупените брънки на веригата се съединяват отново и миналото възстановява без промени господството си, или разпръснатите брънки пораждат анархия и скоро след това — упадък.

Следователно най-главната цел на един народ трябва да бъде запазването на институциите от миналото и постепенното им обновяване. Трудна цел. Римляните в древността, англичаните в ново време са почти единствените, успели да я постигнат.

Най-върлите поддръжници на традиционните възгледи и които най-упорито се противопоставят на промяната им, са именно тълпите и по-точно онези категории от тях, съставляващи кастите. Вече наблегнах на този консервативен дух и показах, че много революции довеждат само до промени на думи. В края на миналия век15 пред картината на разрушените църкви, прогонените или гилотинирани свещеници, повсеместното преследване на католическия култ човек можеше да помисли, че старите религиозни идеи са загубили всякаква възраст; въпреки това няколко години на всеобщи възражения доведоха до възстановяване на премахнатия култ. Докладът на бившия член на Конвента Фуркроа, преразказан от Тен, е съвсем красноречив в това отношение:

„Наблюденията във връзка с неделната литургия и посещаването на църквите доказват, че огромната част от французите желае да се завърне към старите обичаи и сега изобщо не е време да се противостои на тази национална наклонност…“

„Голямото мнозинство от хората имат нужда от религия, култ и свещеници. Грешка на няколко модерни философи, на която самият аз се поддадох, е да се вярва, че едно широко разпространено образование може да разруши религиозните предразсъдъци; за голямата част от нещастниците те са извор на утеха…“

„И така, трябва да се оставят на народната маса нейните свещеници и олтари, нейният култ.“

Никой пример не разкрива по-добре силата на традициите над душата на тълпите. Нито храмовете приютяват най-почитаните идоли, нито дворците — най-деспотичните тирани. Те лесно се рушат. Незримите господари, властващи в душите ни, убягват на всяко усилие и отстъпват единствено на бавното изтощително действие на вековете.

При обществените проблеми, както и при биологичните един от най-трайните фактори е времето. То е единственият създател и великият разрушител. То е издигнало, песъчинка по песъчинка, планините и е възвисило до човешко достойнство неясната клетка от геологическите времена. За преобразуването на което и да е явление е достатъчно да предизвикаме намесата на вековете. С право са казали, че ако имаше време пред себе си, една мравка би могла да изравни Монблан. Същество, притежаващо магическото умение да изменя времето по свое желание, би било надарено с могъществото, приписвано от вярващите на техните богове.

Но нашата задача сега е да се занимаем само с влиянието, което времето оказва върху зараждането на схващанията на тълпите. В този смисъл то все още играе огромна роля. В неговата зависимост са главните сили, например народността, които не могат да възникнат без него. На него дължат развитието и отмирането си и всички вярвания. То им дава сила и пак то им я отнема.

Времето подготвя схващанията и вярванията на тълпите, тоест почвата за тяхното покълване. В резултат някои идеи, осъществени в дадена епоха, са неосъществими в друга.

Времето наслагва огромния остатък от вярвания и мисли, върху които се раждат идеите на епохата. Те не покълват случайно и напосоки. Корените им се губят далече в миналото. Поникнат ли, времето вече е подготвило разцъфтяването им; и все назад трябва да се връщаме, за да схванем зараждането им. Те са дъщери на миналото и майки на бъдещето, вечни роби на времето.

И така, то е истинският ни господар и дадем ли му свобода, виждаме как всичко се променя. Днес сме твърде обезпокоени от заплашителните стремежи на тълпите, от разрушенията и сътресенията, които вещаят. Времето ще се постарае само да възстанови равновесието. „Никой режим — пише съвсем правилно г-н Лавис — не се е създал за един ден. Политическите и обществените организации са творения, изискващи векове; безформен и хаотичен, феодализмът е съществувал в продължение на столетия, докато намери правилата си; абсолютната монархия също преживяла няколко века, преди да открие верните начини за управление, и тези периоди на очакване са били белязани от големи сътресения.“

Според една представа учрежденията могат да излекуват недостатъците на обществата, напредъкът на народите се дължи на усъвършенстването на конституциите и правителствата, а обществените промени стават с декрети; и тази представа е все още широко разпространена. Тя бе отправна точка на Френската революция, на нея се опират и съвременните социални теории.

И най-продължителните експерименти не успяха да разклатят тази съмнителна химера. Напразно философи и историци се опитаха да докажат абсурдността й. Не им беше трудно да покажат, че институциите са дъщери на идеите, на чувствата и на нравите; и че идеите, чувствата и нравите не се преправят с преправяне на кодексите. Един народ има толкова право да избира по желание институциите, колкото да избира цвета на очите или на косите си. Институциите и правителствата са продукт на народността. Далеч от възможността да творят епоха, те са нейни творения. Народите не биват управлявани според моментните им прищевки, а по изискванията на характера им. Понякога са нужни векове за създаването на един политически режим и векове за промяната му. Учрежденията не притежават никаква същностна добродетел; те не са нито добри, нито лоши сами за себе си. Добри в даден момент и за даден народ, те могат да бъдат ненавистни за друг народ.

Изводът е, че народът няма никаква власт да променя реално институциите си. Безспорно той може с цената на вихрени революции да промени името им, но основата остава неизменна. Имената са ненужни етикети, с които историкът, зает с истинската стойност на нещата, не трябва да се съобразява. Така например най-демократичната страна на света е Англия16, подчинена обаче на монархически режим, докато испано-американските републики, управлявани от републикански конституции, са подложени на най-тежък деспотизъм.

Следователно да си губи човек времето за правене на конституции е детинщина, излишно упражнение по реторика. Необходимостта и времето се заемат с изработването им, когато тези два фактора действат свободно. В един откъс, който политиците от всички латински страни би трябвало да научат наизуст, големият историк Макоули17 показва, че англосаксонците са постъпили точно така. След като обяснява ползите от закони, изглеждащи от позицията на чистия разум като смес от абсурди и противоречия, той сравнява дузините конституции, изчезнали в конвулсиите на латинските народи от Европа и Америка, с тази на Англия и разкрива, че тя с била променяна лека-полека, на части, по силата на непосредствени нужди и никога по спекулативни съображения. „Никаква грижа за симетрията и сериозна загриженост за ползата; никога да не се премахва някое недоразумение само защото е недоразумение; никога да не се правят нововъведения, освен ако не се почувства затруднение и тогава да се правят нововъведения, колкото да се премахне затруднението; никога да не се приема предложение, надвишаващо частния случай за разрешаване; това са правилата, които от времето на крал Джон до времето на Виктория са давали общата насока на обсъжданията в нашите двеста и петдесет парламента.“

Би следвало законите и институциите на всеки народ да се разглеждат поотделно, за да се докаже до каква степен са израз на нуждите на съответната народност и поради това не биха могли да претърпяват резки промени. Можем да философстваме например за предимствата и недостатъците на централизацията; като видим обаче как един народ с пъстър национален състав влага хилядагодишни усилия, за да стигне постепенно до нея; като установим, че една велика революция, поставила си за цел да разруши всички институции от миналото, е била принудена не само да уважава тази централизация, но и да я засили допълнително, тогава можем да си направим извод, че тя е родена от неотложни нужди и че даже е условие за съществуване, и да съжалим за ограничения им ум политиците, говорещи за разрушаването й. Ако предположим, че тяхното мнение се наложеше, то подобен успех би дал началото на дълбока анархия18, способна впрочем да доведе до нова и по-тежка от предишната централизация.

Да обобщим от казаното дотук, че средството за дълбоко въздействие над душата на тълпите не трябва да се търси в институциите. Редица страни, като САЩ, процъфтяват чудесно с демократични институции, докато други, като испано-американските републики, живуркат в най-жалка анархия, макар и с подобни институции. Тези институции са еднакво чужди както на величието на едните, така и на упадъка на другите. Народите си остават подвластни на своя характер и всички институции, непреминали през точния калъп на този характер, са само дреха назаем, временна маскировка. Разбира се, били са и ще бъдат предизвикани кървави войни, бурни революции, за да бъдат налагани учреждения, на които се приписва свръхестественото свойство да създават щастие. Ето защо би могло да се каже в някакъв смисъл, че институциите въздействат върху душата на тълпите, щом пораждат такива бунтове. Но ние знаем, че в действителност, тържествуващи или победени, те не притежават никаква добродетел сами за себе си. Стремежът към завоюването им следователно не е нищо друго освен преследване на илюзии.

Сред основните господстващи представи в наше време е и тази, според която просветата има едно сигурно постижение — прави хората по-добри и дори равни. Поради самото му повтаряне това твърдение се превърна в една от най-непоклатимите догми на демокрацията. Да се посегне на тях днес, би било толкова трудно, колкото да се посегнело едно време на църковните догми. Но и в това отношение, както и в много други демократичните идеи се оказват в дълбок разрез с данните на психологията и на опита. Редица видни философи, включително Хърбърт Спенсър, са доказали без затруднение, че просветата не прави човека нито по-морален, нито по-щастлив, че не променя наследствените му нагони и увлечения и че може, ако е зле ръководена, да стане много по-опасна, отколкото полезна. Статистиците идват на помощ на тези разбирания, съобщавайки ни, че колкото повече образованието става всеобщо, или поне някакво образование, толкова повече нараства престъпността; че най-страшните врагове на обществото, анархистите, често излизат от редиците на отличните ученици. Един изтъкнат правист, г-н Адолф Гийо, отбелязваше, че понастоящем на 3000 образовани престъпници отговарят 1000 необразовани и че за петдесет години престъпността е нараснала от 227 на 100 хиляди жители на 552, или увеличение от 143 процента. Той и колегите му отбелязват също, че престъпността расте предимно при младежите, сменили патроната с държавно училище.

Естествено никой никога не е твърдял, че правилно ръководеното образование не може да даде твърде полезни практически резултати ако не за усъвършенстване на морала, то поне за развитие на професионалните качества. За съжаление латинските народи, най-вече през последните трийсетина години, изградиха просветната си система върху твърде погрешни принципи и независимо от забележките на изявени личности упорстват в жалките си опити. Лично аз показах в различни трудове19, че съвременното ни образование превръща във врагове на обществото мнозина от получилите го и ражда много последователи на най-лошите форми на социализма.

Първата опасност от това образование, съвсем справедливо определяно като латинско, е, че се основава на една фундаментална психологическа грешка, а именно — да си въобразяваш, че рецитирането на учебниците развива интелигентността. От този момент се мъчиш да научиш от тях възможно най-много; и ето че от първоначалното училище до преподавателската или докторската степен единственото занимание на младежа е да поглъща съдържанието на книгите, без никога да изпита мнението или инициативността си. За него просветата се състои в рецитиране и изпълнение. „Да учиш уроци, да знаеш наизуст някоя граматика или кратък граматически курс, да повтаряш и подражаваш точно — писа г-н Жюл Симон, бивш министър на просвещението, — ето ви забавно образование, в което всяко усилие е духовен устрем пред безпогрешността на учителя и не води до нищо друго, освен до това да ни ограничи и направи безпомощни.“

Ако това образование беше само безполезно, бихме се ограничили със съжаление към горките деца, на които, вместо толкова необходими неща, предпочитат да им преподават родословието на синовете на Клотер, битките за Ньострия и Остразия или зоологически класификации; но то съдържа много по-сериозната опасност да вдъхне на образования по този начин неудържимо отвращение от социалния му статус и силно желание да излезе от него. Работникът вече не иска да е работник, селянинът — да е селянин, а последният буржоа не вижда друга възможна кариера за синовете си, освен държавните служби. Вместо да подготвя хора за живота, училището ги подготвя единствено за обществени длъжности, където сполуката не изисква и отблясък от инициативност. На най-ниското стъпало на обществената стълбица то създава тези армии от недоволни от участта си пролетарии, вечно готови за бунт; на върха й — нашата лекомислена буржоазия, едновременно скептична и доверчива, просмукана от някакво суеверно доверие в държавата — провидение, която обаче тя непрекъснато порицава, обвинявайки винаги правителството за собствените си грешки и неспособна да предприеме каквото и да било без намесата на властта.

Държавата, фабрикуваща с помощта на учебници всички тези дипломанти, може да използва само малцина от тях, а другите оставя по правило без работа. И тя трябва да се примири да храни първите и да си спечели за врагове вторите. От върха до дъното на обществената пирамида величественото дипломирано множество обсажда днес примамливите постове. Много трудно един посредник ще намери агент да го представя в колониите, затова пък хиляди кандидати са се устремили към най-скромните държавни служби. Само департаментът Сена наброява 20 хиляди безработни учители и учителки, които, презиращи полето и цеха, се обръщат към държавата, за да оцелеят. При стеснения кръг избрани този на недоволните е по необходимост огромен. Те пък са узрели за всякакви революции, независимо под чие водачество и в името на каква цел. Придобиването на неизползваеми познания е сигурен начин за превръщане на човека в бунтар20.

Явно е твърде късно да се върви срещу такова течение. Едничък опитът, последен възпитател на народите, ще се нагърби да ни разкрие нашата грешка. Само той ще успее да докаже нуждата от заместване на нашите отблъскващи учебници, на жалките ни конкурси с професионално образование, способно да върне младежта към запуснатите днес ниви, цехове, колониални предприятия.

Това професионално образование, така желано сега от всички просветени умове, е образованието, което бащите ни са получили някога и което народите, владеещи днес света със своята воля, инициативност и предприемчив дух, съумяха да запазят. В няколко забележителни страници, чиито основни пасажи ще предам по-нататък, Тен ясно показва, че нашето някогашно образование е било, общо взето, равностойно на съвременното английско или американско образование и посредством едно впечатляващо сравнение между латинската и англосаксонската система точно разкрива последствията от двете методики.

Сигурно бихме приели всички неудобства на нашето класическо образование, дори да създаваше само лумпени и недоволници, при положение че повърхностното получаване на толкова познания, съвършеното рецитиране на толкова учебници повишаваха интелектуалното равнище. Постига ли то обаче този резултат? Уви, не! Преценката, опитът, инициативността, характерът са условията за успех в живота, а те не се научават от книгите. Книгите са полезни за проверка, речници, но чиито дълги цитати е напълно излишно да се трупат в главата.

По какъв начин професионалното образование може да развие интелигентността в напълно различна от класическото образование степен? Тен добре го е казал в следващите редове:

„Идеите се оформят единствено в естествената си и нормална среда; почвата, в която се развиват кълновете им, това са сетивните впечатления, които младежът всекидневно добива в цеха, в съда, в кантората, на строежа, в болницата, пред играта на уредите, материалите и действията, в присъствието на клиентите, работниците, на труда, на добре или зле свършената работа, разходна или печеливша; това са малките особени усещания на очите, на ухото, на ръцете и даже на обонянието, които, неволно възприети и беззвучно изградени, се обединяват у него, за да му подскажат, рано или късно, едно или друго ново съчетание, улеснение, икономия, усъвършенстване или изобретение. От всички тези ценни контакти, от всички тези научаеми и необходими елементи младият французин е лишен, и то в плодотворната си възраст: в течение на седем-осем години той стои затворен в някое училище, далече от непосредствения и личен опит, който би му дал точната и жива представа за нещата, за хората и за разнообразните подходи към тях.

… Най-малко девет от десет души са загубили време и усилия, дълги години от живота си, и то години дейни, важни, ако не и решителни: вземете първо половината или две трети от явяващите се на изпит, или иначе казано — неприетите; после сред приетите, титулуваните и дипломираните — другата половина или две трети, иначе казано — изтощените. От тях поискаха прекомерно, като ги накараха в определен ден, седнали на стол или изправени пред дъска, в продължение на два часа и за цяла група науки да бъдат жива енциклопедия на всеобщото човешко познание; и наистина те изиграха тази роля или почти, точно в този ден и за два часа; един месец по-късно обаче те вече не са същите; те не биха издържали още веднъж същия изпит; придобитите познания, прекалено много и прекалено тежки, непрекъснато изтичат покрай ума им и те не научават нищо ново. Духовната им устойчивост се е предала; плодоносните сокове са пресъхнали; появява се готовият човек и често той е свършеният човек. Прибран, задомен, примирен да се върти безспир в един и същ кръг, той се свива в тясната си служба; изпълнява чинно задълженията си и нищо повече. Такова е средното постижение; естествено постъплението не изравнява разхода. В Англия и Америка, където, както едно време у нас преди 1789 г., се постъпва по обратния начин: постиженията са или същите, или по-високи.“

Известният историк ни показва след това разликата между нашата система и англосаксонската. При тях образованието идва не от книгата, а от самия предмет. След като например инженерът се обучава в цех и никога в училище, всеки може да се издигне точно до степента, отговаряща на интелигентността му — работник или сменен майстор, ако не е в състояние да продължи по-нагоре, и инженер, ако способностите му позволяват. Това е един другояче демократичен и общественополезен начин, отколкото цялото бъдеще на даден човек да се поставя в зависимост от един няколкочасов конкурс, на който се явяваш на 18 или 20 години.

„В болницата, в мината, в манифактурата, около архитекта, около законодателя възпитаникът, приет съвсем млад, се учи и стажува горе-долу както у нас писарят в своята кантора или младият художник в ателието. Предварително и преди да постъпи, той е успял да изкара даден общ и кратък курс с цел да подготви някаква рамка, в която да постави предстоящите му впечатления. Въпреки това той най-често има достъп до няколко технически курса, които ще може да следва в свободното си време, за да може във всички случаи да съгласува опитите, които прави всеки ден. При такъв режим практическото умение расте и се развива самостоятелно, точно до степента на способностите на ученика и в насоката, изисквана от бъдещата му работа, от специфичната дейност, към която той иска да се приспособи още отначало. Така в Англия и в Съединените щати младежът бързо успява да извлече всичко, с което е надарен. От двайсет и петата си година, стига да не е лишен от основа и възможности, той е не само полезен изпълнител, но и изобретателен предприемач, не само колело, а и мотор. Във Франция, където е преобладавал обратният метод, все по-неразбираем от поколение на поколение, общата загуба на силите е огромна.“

И големият философ прави следния извод за нарастващата несъвместимост между нашето латинско образование и живота:

„На трите степени на образованието — в детските, юношеските и младежките години, теоретичната и училищна подготовка на чинове, с учебници, се проточи и претовари в името на изпита, на титлата и дипломата, единствено заради тях и с най-лошите средства с прилагане на един неестествен и антиобществен режим, с прекомерното забавяне на практическото обучение, с наличието на интернат, с изкуствената подготовка и механичното изпълнение, с претоварването, без да се държи сметка за бъдещето, за зрялата възраст и мъжките дейности, които ще извършва подготвеният мъж, без мисъл за реалния свят, в който младежът ей сега ще попадне, за околната обществена среда, към която трябва да го приспособим или да го накараме отрано да се примири с нея, за човешкия сблъсък, в който, за да се отбранява и да остане прав, той трябва предварително вече да е брониран, въоръжен, подготвен, кален. Тази необходима броня, тази най-важна придобивка, по-важна от всички други, тази здравина на разумните воля и нерви, нашите училища не му я дават. Точно обратното — те съвсем не го квалифицират, а го дисквалифицират за бъдещото му и окончателно положение. Той тръгва и влизането му в живота и първите му стъпки в полето на практическото действие най-често са само поредица от болезнени падания; от тях му остават рани, а той е задълго огорчен, понякога — трайно осакатен. Това е сурово и опасно изпитание; в него моралното и душевното равновесие се нарушава и има опасност да не се възстанови; прекалено грубо и прекалено пълно, разочарованието е дошло; то е било твърде силно, а огорченията — твърде мъчителни.“21

Дали с предходните разсъждения не се отдалечихме от психологията на тълпите? Не, разбира се. За да проумеем представите, вярванията, които кълнат у тях днес и ще разцъфнат утре, нужно е да знаем как е била подготвена почвата. Образованието, което една страна дава на своята младеж, позволява да се предвидят донякъде съдбините на тази страна. Обучението на днешното поколение оправдава най-мрачните предвиждания. Душата на тълпите се облагородява или изкривява отчасти благодарение на или поради просветата и образованието. Така че беше необходимо да се покаже начинът, по който днешната система е обработила тази душа и как масата на безразличните и неутралните постепенно се превърна в огромна армия от недоволни, готова да тръгне след всички внушения на утопистите и риторите. Училището днес ражда недоволници и анархисти и подготвя часовете на упадък за латинските народи.

Втора главаНепосредствени фактори за схващанията на тълпите

Току-що потърсихме далечните и подготвителни фактори, придаващи особена възприемчивост на душата на народите и правещи възможно разцъфтяването на някои чувства и идеи при тълпите. Сега ни остава да разгледаме факторите, способни да упражняват непосредствено въздействие. В една следваща глава ще видим как трябва да се нагласят тези фактори, за да се усетят всичките им последствия.

Първата част от нашия труд бе посветена на чувствата, представите, съжденията на общностите; явно такова познание би могло да посочи, в най-общ вид, начините да бъде впечатлена душата. Знаем вече какво поразява въображението на тълпите, силата и заразителността на внушенията, представени предимно в образна форма. Поради твърде разнообразния произход на внушенията обаче, факторите, способни на въздействие върху душата на тълпите, могат значително да се различават. Откъдето е и необходимостта от отделното им изучаване. Тълпите приличат по нещо на сфинкса от древната легенда: човек трябва да може да отговаря на гатанките, зададени му от тяхната психология, или да се примири да бъде разкъсан от тях.

При изследването на въображението на тълпите видяхме, че те се впечатляват най-вече от образи. Ако не разполагаме винаги с тези образи, то възможно е да ги предизвикаме чрез умелото използване на думите и изразите. Майсторски овладени, те наистина притежават загадъчната мощ, приписана им от едновремешните последователи на магията. Те събуждат най-страховитите бури в душата на множествата и пак те знаят как да ги усмирят. Би могло да се издигне пирамида, по-висока от тази на стария Хеопс, само от костите на жертвите, които е взела мощта на думите и изразите.

Силата на думите е свързана с образите, които събуждат, и е напълно независима от реалното им съдържание. Думи с най-неясен смисъл понякога въздействат най-силно. Такива са например: демокрация, социализъм, равенство, свобода и други, чийто смисъл е толкова смътен, че дебели томове не стигат за уточняването му. И въпреки това някаква наистина вълшебна мощ се свързва с кратките им срички, сякаш в тези думи се крие решението на всички проблеми. Те обобщават най-различни несъзнавани стремежи и надеждата за осъществяването им.

Разумът и доводите не биха могли да излязат срещу някои думи и изрази. Те се произнасят благоговейно пред тълпите и лицата тутакси придобиват почтителен вид, а челата се скланят. Мнозина ги смятат за природни, за свръхестествени сили. Те събуждат в сърцата внушителни и неясни образи, но самата замъгляваща ги неяснота увеличава загадъчната им мощ. Можем да ги оприличим на онези внушаващи опасение божества, скрити зад дарохранителницата и до които поклонникът се приближава единствено треперещ.

Независещи от смисъла им, предизвиканите от думите образи се менят според епохите и народите, тласкани от самоличността на изразите. Някои образи се свързват временно с някои думи: думата е само копче, при чието натискане те се появяват.

Не всички думи и не всички изрази имат свойството да изграждат образи; а някои от тях след време се изхабяват и не означават нищо повече от съзнанието. Тогава те се превръщат в празни звукове, главната полза от които е да освободят употребяващия ги от задължението да мисли. С малък запас от изрази и общи понятия, научени в младостта, ние имаме всичко необходимо, за да преминем през живота ненатоварени от изморителната нужда да разсъждаваме.

Разгледаме ли определен език, разбираме, че съставящите го думи се променят доста бавно през различните периоди; за сметка на това предизвиканите от тях образи или значението, което им се придава, се променят непрестанно. Така и стигнах в един труд до извода, че точният превод от даден език, особено ако е на мъртви народи, с абсолютно невъзможен. Какво да правим ние в действителност, като заменяме една латинска, гръцка или санскритска дума с френска или дори когато искаме да разберем някоя книга отпреди няколко века, написана на собствения ни език? Ние просто заместваме с образи и мисли, подсказани на съзнанието ни от съвременния живот, коренно различните понятия и образи, породени от някогашния живот в душата на народности, подчиняващи се на условия за съществуване без аналогия с нашите. Хората от времето на Революцията си въобразявали, че пресъздават гърците и римляните, а те всъщност само придавали на стари думи смисъл, който те никога не са притежавали. Каква прилика можело да има между институциите на гърците и институциите, означени в наше време със съответните думи? Тези общински аристокрации, почиващи на робовладелството, не биха просъществували нито миг без него.

А думата „свобода“ — какво общо е можела да има със значението, което й придаваме днес, в епоха, когато свободата на мисълта не е била подозирана и когато не е имало по-голямо и впрочем, по-рядко провинение от това — да се обсъждат боговете, законите и обичаите на града? Думата „родина“ означавала в душата на един атинянин или спартанец култ към Атина или Спарта и съвсем не към Гърция, състояща се от съперничещи си и вечно воюващи градове. Какъв смисъл можела да има същата дума — „родина“, за древните гали, разделени на съперничещи си племена от различни народности, с различни езици и религии и които Цезар така лесно победил, защото винаги имал съюзници сред тях? Единствен Рим надарил Галия с родина, давайки й политическото и религиозното единство. Без дори да отидем толкова далече назад, а да се върнем само с два века, дали думата „родина“ е била схващана в днешния й смисъл от френските принцове, като великия Конде22, съюзяващи се с чужденци против своя владетел? А нима същата тази дума не е звучала доста различно от днешната за емигрантите, въобразяващи си, че изпълняват законите на честта, воювайки срещу Франция, и действително изпълняващи ги от своя гледна точка, щом феодалният закон привързвал васала към господаря, а не към земята и щом като там, където заповядвал владетелят, била истинската родина?

Много са думите, чието съдържание дълбоко се е променило по този начин от епоха на епоха. Трябва доста да се потрудим, за да ги разберем такива, каквито са били едно време. Правилно бе казано, че трябва много да се прочете само за да успеем да схванем какво са означавали в очите на нашите прапраотци думи като „крал“ и „кралско семейство“. Какво да кажем тогава за по-сложни думи?

Излиза, че думите имат само подвижни и преходни значения, променящи се според времената и народите. Искаме ли да въздействаме чрез тях на тълпата, трябва да познаваме смисъла им за нея в определен момент, а не някогашния им смисъл или този, който могат да имат за хора с различно душевно устройство. Думите живеят като идеите.

Ето защо, когато вследствие на политически сътресения, на променени вярвания тълпите стигат до дълбока антипатия към образите, събудени от някои думи, първото задължение на истинския държавник е да измени тези думи, без, разбира се, да посяга на самите неща. Последните са прекалено обвързани с наследственост, за да може да бъдат изменени.

Проницателният Токвил23 отбелязва, че работата на Консулството и на Империята се е състояла предимно в обличане с нови думи на повечето от институциите от миналото и съответно в заместването на думите, предизвикващи неприятни асоциации във въображението, с нови думи, които не допускали такива асоциации. Старият феодален данък, налаган на простолюдието, станал поземлен данък; традиционното название на данъка върху солта се превърнало просто в данък върху солта; налозите — в общи косвени данъци и налог; налогът на занаятчийниците и техните защитни сдружения бил наречен данък занятие и т.н.

Едно от най-важните задължения на държавниците следователно е да кръщават с популярни или поне неутрални думи нещата, които тълпите мразят под старите им наименования. Думите са толкова мощни, че добре подбрани думи са достатъчни, за да направят приемливи и най-отблъскващите неща. Тен с основание пише, че благодарение на призивите за свобода и братство, много разпространени по онова време думи, якобинците съумели да установят достоен за Дахомей деспотизъм, трибунал, подобен на този на Инквизицията, човешки жертвоприношения като тези в Мексико на ацтеките. Изкуството на управниците, както и на адвокатите се състои главно в използването на думите. Изкуство сложно, тъй като в едно и също общество едни и същи думи най-често звучат различно за различните социални слоеве. На пръв поглед те си служат с еднакви думи; само че не говорят същия език. В горните примери се позовахме на времето като основен фактор за промяната в смисъла на думите. Ако се обърнехме и към рода, щяхме да разберем, че в една и съща епоха, у еднакво цивилизовани, но разноплеменни народи сходните думи доста често съответстват на крайно различаващи се представи. Схващането на тези разлики е невъзможно без многобройни пътешествия, така че не бих могъл да наблягам на тях, а ще се огранича със забележката, че точно най-употребяваните думи добиват най-различен смисъл при движението си от един народ към друг. Такива са например думите „демокрация“ и „социализъм“, толкова често споменавани днес.

Те отговарят всъщност на напълно противоположени представи и образи в латинските и в англосаксонските души. У латинците думата „демокрация“ означава предимно заличаване на волята и на инициативността на личността пред тези на държавата.

Тя съответно все повече се нагърбва със задачата да ръководи, да централизира, монополизира и произвежда. Партиите, без изключение — радикали, социалисти или монархисти — се обръщат все към нея. У англосаксонеца, включително този в Америка, същата дума — „демокрация“, означава, напротив, бързо развитие на волята и на индивида, отдръпване на държавата, на която, с изключение на полицията, армията и дипломатическите отношения, не се оставят никакви ръководни функции, дори в областа на просветата. Следователно една и съща дума у тези два народа притежава коренно противоположни значения24.

От зората на цивилизациите народите непрекъснато са изпадали под влиянието на заблудите. Точно на създателите на заблудите цивилизациите са издигнали най-много храмове, статуи и олтари. Някога религиозни, днес философски и социални, тези величествени господарки ръководят всички цивилизации, съществували една след друга на нашата планета. В тяхно име бяха издигнати халдейските и египетските храмове, религиозните средновековни паметници и пак затова цяла Европа бе разтърсена преди век. Няма едно наше творческо, политическо или социално схващане, което да не носи могъщия им отпечатък. Понякога, с цената на ужасяващи конвулсии, човекът ги събаря, ала, изглежда, е обречен да ги издига отново. Без тях той не би могъл да излезе от първобитното варварство и пак без тях би се върнал отново към него. Без съмнение това са празни сенки; но тези дъщери на мечтите ни са подтикнали народите да сътворят всичко онова, което придава блясък на изкуствата и величие на цивилизациите.

„Ако се изпочупеха в музеите и библиотеките и се разрушаха върху плочите на църковните преддверия всички творби и паметници на изкуството, вдъхновени от религиите, какво би останало от великите човешки мечти? — пише един автор, обобщавайки нашите учения. — Да се даде на хората онази надежда, онези заблуди, без които те не могат да съществуват — затова са боговете, героите и поетите. За известно време сякаш науката изпълняваше тази задача. Това обаче, което я компрометира пред зажаднелите за идеал сърца, е, че не дръзва вече да обещава достатъчно и че не умее да лъже достатъчно.“

Философите от миналия век се посветиха с жар на разрушаването на религиозните, политическите и обществените заблуди, с които бащите ни са живели дълги столетия. С разрушаването им те пресушиха изворите на надеждата и примирението. Зад пожертваните химери откриха слепите природни сили, неумолими за слабостта и непознаващи милост.

При целия си напредък философията все така не е успяла да предложи на народите идеал, способен да ги заплени. Нуждаещи се от заблуди, те инстинктивно се насочват към предлагащите им ги оратори, както насекомото се насочва към светлината. Главният фактор за развитието на народите никога не е била истината, а лъжата. И ако днес силата на социализма расте, то е защото представлява единствената още жива заблуда. Научните опити ни най-малко не нарушават бързия му напредък. Основното му оръжие е, че го защитават умове, достатъчно незапознати с истинското състояние на нещата, за да се осмеляват дръзко да обещават щастие на човека. Социалната заблуда цари понастоящем над всички натрупани от миналото останки и бъдещето й принадлежи. Тълпите никога не са били жадни за истини. Те се отвръщат от неизгодната им очевидност и предпочитат да обожествяват грешката, ако грешката ги привлича. Който умее да ги заблуждава, лесно ги завладява; който се опита да ги извади от заблуда, винаги им става жертва.

Опитът е почти единственият резултатен начин за трайно установяване на дадена истина в душата на тълпите и за разрушаване на станали твърде опасни заблуди. Той трябва също така да се осъществи в много широк мащаб и да се повтаря многократно. Опитите, направени от едно поколение, като цяло са ненужни за следващото: оттук и непотребността от позоваване на историческите събития като демонстрационни елементи. Те служат само да доказват до каква степен опитите трябва да се повтарят с епохите, за да упражнят някакво влияние и да успеят да разклатят някоя здраво вкоренена грешка.

Нашият век, както и предишният, без съмнение ще бъдат сочени от историците на бъдещето като ера на любопитни опити. Те никога не са били така многобройни, както в споменатата епоха.

Най-внушителният от тях бе Френската революция. За да се разбере в крайна сметка, че едно общество не се преправя по предписанията на чистия разум, се наложи да бъдат избити няколко милиона души и да се разтърси цяла Европа в продължение на двайсет години. За да се докаже експериментално, че цезарите струват скъпо на приветстващите ги народи, бяха необходими два разоряващи опита за петдесет години и които, въпреки ясното им послание, изглежда, не са били достатъчно убедителни. Въпреки това първият се изчислява с три милиона жертви и едно нашествие, вторият — с едно разпокъсване и нуждата от редовни армии. Преди няколко години замалко се разминахме с трети опит, чийто ред положително ще дойде скоро. За да се приеме мнението, че огромната немска армия не е, както ни учеха преди 1870 г., нещо като безобидна национална гвардия25, трябваше да избухне ужасяващата война, която ни коства толкова скъпо. За да се стигне до признанието, че в края на краищата протекционизмът разорява приемащите го народи, пак ще са нужни катастрофални опити. Тези примери могат да се изброяват до безкрай.

При изброяването на факторите, способни да впечатлят душата на тълпите, спокойно бихме могли да пропуснем разсъдъка, ако не се налагаше да посочим отрицателната стойност на влиянието му.

Показахме вече, че тълпите не се влияят от разсъждения и до тях достигат само грубо смесени представи. Освен това ораторите, владеещи умението да им въздействат, се обръщат към чувствата и никога към разума им. Законите на рационалната логика нямат никакво въздействие над тях26.

Искаш ли да завладееш тълпите, трябва първо добре да си прозрял вълнуващите ги чувства, да се преструваш, че ги споделяш, след това да се опиташ да ги измениш, като с помощта на най-елементарни асоциации предизвикаш някои сугестивии образи; да можеш да се върнеш назад, ако се налага, и най-вече да отгатваш във всеки момент какви чувства си породил. Тази нужда от промяна на езика според произведения ефект в хода на речта предварително обезсилва всяко научено или подготвено слово. Само това стига, за да изгуби всякакво влияние ораторът, следващ своята мисъл, а не тази на слушателите си.

Логичните умове, приучени на малко стегнатите разсъдъчни вериги, не могат да се въздържат да не прибегнат към тази форма на убеждение, обръщайки се към тълпите, и винаги се изненадват от това, че доводите им остават без въздействие. „Обичайните математически последствия, основани на силогизъм, тоест на асоциации между тъждества, пише един логик, са необходими… Необходимостта би ускорила съгласието даже на неорганична маса, ако последната можеше да проследява подобни асоциации.“ Несъмнено обаче тълпата нито ще ги следва, нито дори ги проумява по-добре от неорганичната маса. Опитайте се да убедите чрез разсъждение първични създания, да кажем диваци или деца, и ще си дадете сметка за слабостта на такъв вид аргументация.

Дори не е необходимо да се слиза до първичните създания, за да се разбие пълната безпомощност на разсъжденията, щом трябва да се борят с чувства. Нека просто си спомним многовековната устойчивост на религиозни суеверия, противни на най-обикновената логика. В продължение на близо две хилядолетия най-светлите гении са се огъвали под техните закони и е трябвало да се стигне до новите времена, за да може достоверността им само да се оспори. Много просветени хора имало през Средновековието и през Ренесанса; на нито един от тях разсъдъкът не показал детинските страни на тези суеверия и у никого не породил слабо съмнение в злодеянията на дявола или в нуждата да се горят предсказатели.

Трябва ли да се съжалява, че не разумът води тълпите? Не бихме посмели да го кажем. Без съмнение, човешкият разум не би успял да увлече човечеството по пътищата на цивилизацията с пламенността и дързостта, с които химерите му го вдигат на крак. Дъщери на водещото ни несъзнавано, тези химери вероятно са били необходими. Всяка народност носи заложени в душевния й строй законите на своите съдбини и може би им се подчинява по някакъв неизбежен инстинкт, дори в привидно най-необоснованите си подтици. Понякога сякаш народите са под властта на невидими сили, подобни на тези, които задължават жълъда да се превърне в дъб или кометата да следва орбитата си.

Малкото, което можем да предусетим в тези сили, трябва да се търси в общия ход на развитие на даден народ, а не в отделните факти, източник, както изглежда понякога, на това развитие. Ако се обръщаше внимание само на тези факти, историята би ни се струвала направлявана от абсурдни случайности. Неправдоподобно било един неграмотен дърводелец от Галилея да е в състояние да бъде в продължение на две хиляди години всемогъщ бог, в чието име били създадени най-големите цивилизации; няколко тълпи араби, излезли от своите пустини, да могат да завоюват по-голямата част от стария гръко-римски свят и да изградят империя, по-обширна от тази на Александър; неправдоподобно е и че в една много стара и много йерархизирана Европа един обикновен лейтенант от артилерията е съумял да царува над толкова народи и крале.

Ето защо нека оставим разума на философите, без да настояваме прекалено за намесата му във владеенето на хората. Не посредством разума, а често въпреки разума са възниквали чувства, като чест, себеотрицание, религиозна вяра, любов към славата и родината, които бяха досега главните движещи сили на всички цивилизации.

Трета главаВодачи на тълпите и използвани от тях средства за убеждение

Познаваме вече душевността на тълпите, знаем и какви движещи сили й въздействат. Остава да разберем как да се прилагат тези движещи сили и кой може да ги пусне целесъобразно в действие.

Щом определен брой живи същества се съберат на едно място — независимо дали става дума за стадо животни или за човешка тълпа, те инстинктивно се поставят под властта на някакъв ръководител, тоест водач.

Водачът на човешки тълпи играе значителна роля. Неговата воля е ядрото, около което възгледите се оформят и уеднаквяват. Тълпата е стадо, което не би могло да мине без господар.

В началото водачът най-чссто сам е бил заслепен, воден от идеята, чийто апостол е станал впоследствие. Тя дотолкова го е завладяла, че всичко извън нея се губи и всяко противно становище за него е грешка и суеверие. Такъв е Робеспиер, хипнотизиран от химеричните си идеи и прибягващ до средствата на Инквизицията в името на разпространяването им.

В мнозинството си водачите са хора на действието, а не на мисълта. Проницателността не им е присъща и не би могла да бъде, тъй като по правило тя води до съмнение и до бездействие. Водачите излизат от редиците на онези невротици, възбудени и полупобъркани хора, стигащи почти до лудост. Колкото и абсурдна да е защитаваната от тях идея или целта, която преследват, всякакво разсъждение се притъпява пред убедеността им. Ненавистта и преследванията само увеличават възбудата им. Личен интерес, семейство, всичко се жертва. При тях самият инстинкт за самосъхранение изчезва до степен, че единствената награда, която желаят, често пъти е мъченичеството. Силната вяра придава на думите им голяма мощ на внушението. Множеството винаги слуша надарения със силна воля. Загубили всякаква воля, събраните в тълпа индивиди инстинктивно се насочват към този, който я притежава.

На тълпите никога не са липсвали водачи: само че не всички са надарени, липсват им силните убеждения, които правят апостолите. Много пъти това са изкусни ритори, преследващи само личните си интереси и стремящи се да убеждават чрез ласкаене на низки инстинкти. Така упражненото влияние е винаги краткотрайно. Великите убедени, възбуждащи душата на тълпите, отшелниците като Петър Амиенски, Лутеровците, Савонароловците, героите от Революцията, са омагьосвали другите едва след като сами са били завладени от някаква вяра. Тогава са успели да посадят в душите онази чудна сила, наречена вяра, превръщаща човека в пълен роб на мечтата му.

Да създават вяра, без значение религиозна, политическа или обществена, в дело, в личност, в идея — в това най-вече се състои ролята на големите водачи. От всички сили, с които човечеството разполага, вярата винаги е била от най-значимите и с право Евангелието й приписва свойството да повдига планини. Да се сдобие човек с вяра, значи да стане десет пъти по-силен. Великите събития в историята често са били дело на невежи вярващи, въоръжени единствено със собствената си вяра. Не с начетени хора и философи и най-вече не със скептици са били основани религиите, управлявали света, както и обширните империи, простиращи се от едното до другото полукълбо.

Такива примери обаче важат за великите водачи, а те се срещат твърде рядко, за да може историята лесно да посочи колко са. Те са върхът на дълга поредица, от могъщия манипулатор на хора до работника в някоя опушена кръчма, който омайва лека-полека другарите си, предъвквайки безспир няколко напълно непонятни за него думи, но чието приложение трябва, по негово мнение, да доведе до сигурно осъществяване на всички мечти и надежди.

Във всяка социална сфера — от най-високата до най-ниската, човекът, щом излезе от уединението си, попада тутакси във властта на някой водач. Повечето хора, особено от народните маси, са неспособни на поведение, защото не притежават никаква ясна и осмислена идея извън собствената си професия. Водачът им служи за пътеводител. В краен случай той може да бъде заместен, но съвсем недостатъчно, от онези периодични публикации, фабрикуващи схващания за своите читатели и поднасящи им заучени фрази, които ги освобождават от необходимостта да разсъждават.

Властта на водачите е толкова деспотична, че ако се налага, то е само благодарение на този деспотизъм. Забелязахме колко лесно те постигат подчинение, без обаче да притежават и най-малкото средство за подкрепа на властта си, в най-размирните работнически кръгове. Те определят работното време, ръста на надниците, те решават въпроса за стачките, които по тяхна заповед започват и свършват в точен час.

Днес водачите се стремят да заместят постепенно обществените власти, колкото повече последните позволяват да бъдат оспорвани и отслабвани. Благодарение на тираничността си тези нови господари постигат много по-пълно подчинение, отколкото е постигнало което и да е правителство. Ако вследствие на някакво произшествие водачът изчезне и не бъде незабавно заместен, тълпата отново се превръща в разединена и несъпротивляваща се общност.

При една стачка на персонала на омнибусите в Париж трябваше само да бъдат задържани двамата й водачи и стачката бързо свърши. Душата на тълпите е вечно обладана не от нужда за свобода, а от необходимост да се подчинява. Жаждата им за изпълнителност ги кара да се покоряват инстинктивно на всеки самообявил се за техен господар.

Класата на водачите може да се раздели по ярко очертани признаци. Едните са енергични хора, със силна, но краткотрайна воля; другите, много по-малобройни, притежават едновременно силна и трайна воля. Първите се изявяват като буйни, храбри, дръзки. Те са полезни предимно за провеждане на някое нападение, за увличане на масите въпреки опасността и за превръщане на млади войничета в герои. Такива са например Ней и Мюра през Първата империя. Такъв е в наши дни и Гарибалди, авантюрист без талант, но енергичен, успял с шепа хора да превземе старото Неаполитанско кралство, защитавано все пак от дисциплинирана армия.

Колкото и мощна енергия да носят обаче подобни вождове, тя е краткотрайна и с нищо не надживява породилия я възбудител. Завърнали се в течение на всекидневието, движените от възбуда герои често доказват, както цитираните от мен по-горе, учудваща слабост. Те сякаш не са в състояние да разсъждават и да се държат в най-обикновени условия, след като са съумели така добре да ръководят другите. Такива водачи не могат да се изявят, ако самите те не са водени и възбуждани безкрай, ако не усещат неизменно над себе си някой човек или някаква идея, ако не следват точно очертана линия на поведение.

Втората категория водачи — хората с постоянна воля, упражнява, макар и без такъв външен блясък, много по-осезаемо влияние. Тук откриваме истинските основатели на религии или създатели на големи дела: св. Павел, Мохамед, Христофор Колумб. Интелигентни или ограничени, все едно, светът винаги ще е техен. Притежаваната от тях упорита воля е изключително рядко качество, пред което всичко се огъва. Не винаги отчитаме в достатъчна степен какво може една силна и последователна воля. Нищо не устоява пред нея, нито природата, нито боговете и хората.

Най-пресния пример за това ни дава прочутият инженер, разделил два свята и осъществил трихилядолетната напразно преследвана цел на толкова много велики владетели. По-късно той се провали в подобно начинание: защото старостта бе дошла, а пред нея всичко угасва, дори волята.

За да докажем силата на волята, би било достатъчно да предадем подробно разказа за преодолените трудности при строежа на Суецкия канал. Очевидецът д-р Казалис е събрал в няколко вълнуващи реда това голямо дело, разказано от безсмъртния му автор. „И той разказваше, ден по ден, част по част, епопеята на канала. Разказваше за всичко, което е трябвало да надмогне, за всичко невъзможно, което е превърнал във възможно, за всички пречки, за заговорите срещу него, а също и за разочарованията, неприятностите, пораженията, неуспели обаче нито за миг да го обезсърчат, нито да го сломят; той припомняше Англия, бореща се срещу него с безспирни нападки, и още Египет и колебаещата се Франция, и френския консул, противник повече от всекиго на първите строителни работи, и как са му пречели, шантажирайки работниците с жажда, като ги лишавали от речна вода; и за министъра на флота, и за инженерите, за всички сериозни, опитни и учени хора, всички естествено враждебни и всички научно убедени в провала, като го изчислявали и предвиждали за ден и час, както се предвижда затъмнение.“

Малко имена биха влезли в книгата, предполагаемо житие на всички тези велики водачи. Тези имена обаче са стояли начело на най-важните събития в цивилизацията и в историята.

Ако трябва тълпа да бъде увлечена за миг и да бъде убедена да извърши някакво действие: да ограби замък, да загине в защита на барикада, на нея трябва да й се въздейства с бързи внушения. Най-здравото внушение си остава примерът. В такъв случай е необходимо тълпата вече да е подготвена от някои обстоятелства, а този, който иска да я поведе — да има качеството, което ще анализирам по-нататък под названието „обаяние“.

Ако ли пък става дума за бавно прокарване на представи и вярвания в съзнанието на тълпите, например съвременните социални теории, средствата, използвани от водачите, са различни. По принцип те прибягват до следните три начина: твърдение, повторение, заразителност. Действието им е твърде бавно, но дава трайни резултати.

Твърдението само за себе си, откъснато от всякакво съждение и доказателство, представлява сигурен начин за прокарване на дадена идея в съзнанието на тълпите. Колкото твърдението с по-стегнато, недоказано и неизявено, толкова е по-авторитетно. Държавниците, призовани да защитават някаква политическа кауза, индустриалците, рекламиращи продуктите си чрез обявления, познават цената на твърдението.

То обаче добива реално влияние само ако се повтаря непрекъснато и до втръсване, и то с едни и същи думи. Наполеон е казвал, че има само една сериозна реторична фигура — повторението. Благодарение на него обектът на твърдението успява да се всели в умовете до степен да се приема като доказана истина.

Лесно се схваща влиянието на повторението върху тълпите, като се види каква власт упражнява върху най-просветените съзнания. Наистина обектът на повторението в крайна сметка се запечатва в онези дълбоки пластове на несъзнаваното, в които се изковават причините за нашите действия. След време, забравили от кого е тръгнало повтаряното твърдение, накрая започваме да му вярваме. Така се обяснява изненадващата сила на обявата. Когато сме прочели сто пъти, че най-хубавият шоколад е шоколадът „Хикс“, ние си въобразяваме, че неведнъж сме чували да се говори за това и в края на краищата се убеждаваме, че е точно така. Убедени от хиляди твърдения, че брашното „Игрек“ е излекувало най-великите личности от най-упоритите болести, най-после се изкушаваме да го опитаме в деня, в който ни хване подобна болест. От повторенията, които ни набива в съзнанието един и същ вестник, че А. е пълен негодяй, а Б. — много почтен човек, стигаме до убеждението, че е така, при условие, разбира се, че не четем често друг вестник, споделящ противоположно мнение и където определенията са разменени. Единствени твърдението и повторението са достатъчно мощни, за да могат да се изобличат.

Когато едно твърдение е било достатъчно и единодушно повтаряно, както става с някои финансови предприятия, купуващи всички конкурси, тогава се създава т.нар. всеобщо мнение и се задейства мощният механизъм на заразителността. В случая с тълпите идеите, чувствата, вълненията, вярванията притежават толкова силно заразително свойство, колкото и микробите. Това явление се наблюдава още при животните, щом се съберат в тълпа. Потрепването на един кон в конюшнята не след дълго става присъщо и на останалите коне от същата конюшня. Един страх, едно разбъркано движение на няколко овци бързо се предава на цялото стадо. Заразителността на вълненията обяснява резкостта на паниката. Пак чрез заразителност се разпространяват и мозъчните смущения като лудостта. Известно е колко често психиатрите стават жертва на умствено смущение. Дори се споменават форми на лудост, например агорафобията, предаващи се от човека на животните.

Заразителността не изисква едновременно присъствие на хора на едно-единствено място; тя може да действа на разстояние, повлияна от някои събития, насочващи умовете в една и съща посока и придаваща им специфичните характерни черти на тълпите, особено когато тези събития са подготвени от разгледаните от мен по-горе далечни фактори. Така например революционният взрив през 1848 г., тръгнал от Париж, изведнъж обхвана голяма част от Европа и разтърси немалко монархии27.

Подражанието, на което приписват такова силно влияние в обществените явления, всъщност е само обикновено следствие на заразителността. След като разкрих на друго място ролята му, ще се огранича да възпроизведа отдавна казаното от мен по въпроса и което оттогава други писатели развиха: „Приличащ си с животните, човекът е по естествен начин подражател. Подражанието е необходимост за него, при условие, разбира се, да е лесно, и от тази необходимост се ражда влиянието на модата. Дали става дума за схващания, за идеи, за литературни изяви или просто за дрехи. Колцина смеят да се измъкнат от властта й? Тълпите се водят с модели, не с аргументи. Във всяка епоха малобройни индивидуалности поставят отпечатъка на своята дейност, на която несъзнаващата маса подражава. Все пак тези индивидуалности не трябва да се отдалечават много от получените идеи. Подражанието им тогава би било прекалено трудно, а влиянието им — сведено до нула. Точно затова хората, далеч надвишаващи своето време, не упражняват, общо взето, никакво влияние върху него. Разминаването е значително. По същата причина европейците, с всичките предимства на създадената от тях цивилизация, оказват незабележимо влияние върху народите на Изтока.“

„Двойното действие на миналото и на взаимното подражание постига превръщането на всички хора от една и съща страна и от едно и също време в дотолкова себеподобни, че даже у онези, призвани на пръв поглед да са най-самостоятелни — философи, учени и литератори, родовите мисъл и стил веднага подсказват времето, на което принадлежат.

Един миг разговор с какъвто и да е човек е достатъчен, за да се разбере в подробности какво чете, какви са обичайните му занимания и в каква среда живее.“28

Заразителността с достатъчно силна, за да налага на хората не само някои становища, но и някои възприятия. Тя е, която прави да бъде мразено едно или друго произведение в едно или друго време, например „Танхойзер“29, и пак тя, след няколко години, кара да му се възхищават точно най-големите му довчерашни отрицатели.

Схващанията и вярванията се разпространяват чрез механизма на заразата и съвсем слабо чрез този на съждението. С твърдение, повторение и заразителност съвременните възгледи на работниците се оформят в кръчмата. Вярванията на тълпите от всички времена съвсем не са се създавали по друг начин. С право Ренан30 сравнява първооснователите на християнството „с работниците социалисти, разнасящи идеите си от кръчма на кръчма“; Волтер пък вече бе обърнал внимание по повод на християнската религия, че „само най-долното простолюдие я следвало в продължение на над сто години“.

В аналогичните с приведените от мен примери заразителността, след като е поразила народните слоеве, се прехвърля към висшите кръгове на обществото. Така в наши дни социалистическите учения започват да привличат онези, които въпреки това биха станали първите им жертви. Самият личен интерес изчезва пред механизма на заразата.

Ето защо всяко схващане, добило популярност, в крайна сметка се налага на издигнатите обществени среди въпреки възможността властващото мнение да е очевидно абсурдно. Такова въздействие на низшите социални слоеве върху висшите е още по-странно, като се има предвид, че вярванията на тълпата винаги са повече или по-малко следствие от някоя висша идея, често оставаща без влияние в породилата я среда. Завладените от тази висша идея водачи я присвояват, изопачават я и създават секта, която повтаря действието им, а после разпространява все по-изопачената идея сред тълпите. Превърнала се в народна идея, тя в някаква степен се връща към извора си и започва да въздейства върху високите обществени кръгове на една нация. В последна сметка интелигентността води света, само че го води от твърде голямо разстояние, философите — творци на идеи, отдавна са се превърнали в прах, когато, благодарение на току-що описания от мен механизъм, мисълта им възтържествува.

Ако разпространените чрез твърдение, повторение и заразителност схващания са надарени с голяма сила, то е защото най-после придобиват загадъчното свойство, наречено обаяние.

Всичко на света, което е властвало — идеите или хората, се е наложило основно чрез неудържимата сила, излъчваща се от думата „обаяние“. Всички знаем смисъла й, но той се прилага по доста различни начини, за да може лесно да се определи.

Обаянието може да носи в себе си чувства като възхищение и страх, на които понякога даже се основава, но същевременно спокойно може да съществува без тях. Мъртъвци, от които, следователно, няма защо да се страхуваме, Александър, Цезар, Мохамед, Буда, имат значително обаяние. От друга страна, някои фикции, на които не се възхищаваме, например чудовищните божества от подземните храмове в Индия, ни изглеждат все пак обгърнати от голямо обаяние.

Обаянието всъщност е вид омагьосване на духа ни от личност, произведение или учение. То сковава всичките ни критически способности и изпълва душата ни с удивление и почитание. Предизвиканите тогава чувства са необясними, както всички чувства, но вероятно са сходни с внушението, което хипнотизираният изпитва върху себе си. Обаянието е най-мощният двигател на всяко господство. Без него боговете, кралете и жените никога не биха имали такава власт.

Обаянието в своите разновидности може да се сведе до две основни форми: придобито и лично. Първото се дължи на името, богатството, известността. То може да не зависи от личното обаяние. То пък, от своя страна, съставлява, напротив, нещо индивидуално, съжителстващо от време на време с известността, славата, богатството или засилено от тях, но напълно в състояние да съществува независимо. Придобитото, или изкуствено, обаяние е далеч по-разпространеното. Само защото някой има известно положение и е горе-долу богат и накичен с някоя и друга титла, той бива увенчан с ореола на обаянието, колкото и потенциално нищожна да е личната му стойност. Един военен в униформа, един магистрат в червена тога винаги са престижни. Паскал много точно е забелязал колко необходими са тогите и перуките за съдиите. Без тях те губят значителна част от авторитета си. Най-заклетият социалист се вълнува при вида на някой княз или маркиз; и такива звания са достатъчни, за да измамиш и измъкнеш каквото си искаш от някои търговец31.

Обаянието, за което говорих преди малко, е типично за личностите; можем да оставим настрана обаянието, излъчващо се от възгледите, литературните или художествените творби и т.н. Често пъти това са само многократни повторения. След като историята, литературата и най-вече художествената история не са друго, освен повторение на едни и същи съждения, то всеки стига до повтарянето на наученото от него в училище. Има имена и неща, които никой не би се осмелил да докосне. За един съвременен читател от творчеството на Омир се излъчва безспорна и безкрайна скука; кой обаче би дръзнал да го каже? В днешното си състояние Партенонът е твърде безинтересна останка, ала обаянието му е толкова силно, че човек не може да си го представи без цялата му поредица от исторически спомени. Характерното за обаянието е, че пречи нещата да се виждат такива, каквито са, и сковава оценъчните ни способности. Тълпите винаги, а отделните хора — в голяма част от случаите, искат готови мнения. Успехът на тези мнения не зависи от процента истина или грешки, съдържащи се в тях. Той се дължи единствено на тяхната известност.

Сега стигам до личното обаяние. Подчертано различно по природа от изкуственото, или придобитото обаяние, то е свободно от всякаква титла и всякакъв авторитет свойство. Малцината надарени с това свойство упражняват истински магнетично очарование върху заобикалящите ги, включително върху равните им, и подчинението пред тях е като подчинението на дивия звяр пред укротителя, когото би могъл да разкъса толкова лесно.

Великите водачи на хора Буда, Иисус, Мохамед, Жана д’Арк, Наполеон са притежавали в много висока степен тази форма на обаяние. Ако са се наложили, то е било предимно благодарение на нея. Боговете, героите и догмите се налагат и не се обсъждат: достатъчно е човек само да почне да ги обсъжда и те изчезват.

Изброените по-горе личности са притежавали омагьосващата си сила доста преди да се прочуят и това не би станало без нея. В апогея на славата си, и то само поради присъщата му мощ, Наполеон внушавал огромно обаяние; но той вече го е притежавал отчасти в началото на кариерата си. Неизвестен генерал, назначен с покровителство да командва армията в Италия, той попада сред сурови генерали, настроени за хладен прием на младия натрапник, изпратен им от Директорията. От първия миг, от първата среща, без думи, без ръкомахания и заплахи, още при първия поглед на бъдещия велик човек те били покорени. Тен предава един любопитен разказ за тази среща по спомени на съвременниците. „Дивизионните генерали, между тях и Ожеро, храбрец грубиянин, горд с високия си ръст и смелостта си, пристигат в главния щаб разположени много зле към малкия парвеню, изпратен им от Париж. Според описанието Ожеро се държи оскърбително, отрано готов за неподчинение: той е любимец на Бара, генерал от времето на Вандемиер и уличен генерал, когото гледат, сякаш е мечка, понеже с никого не споделя мислите си, с малко личице и слава на разсеян математик. Въвеждат ги, а Бонапарт ги кара да чакат. Най-после се появява със сабя на кръста, намята се, излага вижданията си, дава им заповеди и ги освобождава. Ожеро е занемял; едва навън той се съвзема и подхваща обичайните си ругатни; признава на Масена, че това генералче го е уплашило; той не е в състояние да проумее въздействието, от което още при първия поглед се е почувствал смазан.“

Станал велик, цялата му слава се прибавила към обаянието, което вече било равно на божественото обаяние за поклонниците. Генерал Вандам, революционен грубиян, по-рязък и по-енергичен и от Ожеро, казвал за него на маршал Д’Орнано, когато веднъж през 1815 г. изкачвали заедно стълбището на „Тюйлери“: „Драги мой, този дяволски човек така ме омагьосва, че не мога да разбера как става това. Той стига дотам, че аз, който не вярвам ни в бог, ни в дявол, доближа ли го, готов съм да се разтреперя като дете и той би ме накарал да мина през иглени уши, за да се хвърля в огъня.“

По същия начин Наполеон омагьосвал всички, които се доближавали до него.32

Според Даву, който говори за предаността на Маре и за своята собствена: "Ако Императорът кажеше на двама ни: „Интересите на политиката ми изискват Париж да бъде разрушен, без никой да напусне града и да се спаси“, сигурен съм, че Маре щеше да запази тайната, но нямаше да може да се сдържи да не я издаде, като изведе семейството си извън града. Хубаво! А аз, от страх да не разкрия тайната, бих оставил жена си и децата си в града. Тази удивителна заслепяваща мощ обяснява чудодейното завръщане от о-в Елба; моменталното завладяване на страната от един отдалечен човек, борещ се срещу всички организирани сили на една голяма държава, която би трябвало да се смята уморена от тиранията му. Трябвало му само да погледне изпратените генерали, заклели се преди това да го заловят. Всички се подчинили безусловно.

„Наполеон, пише английският генерал Уолзли, дебаркирал почти сам във Франция и като беглец от малкия о-в Елба, който бил неговото царство, и успял за няколко седмици и без да пролива кръв, да разтърси цялото устройство на управлението във Франция, подчинена на законния си крал: случвало ли се е някога личното влияние на отделен човек да се утвърди по по-удивителен начин? И не само това — от началото до края на този последен негов поход какво забележително влияние упражнил той и над противостоящите му съюзници, принуждавайки ги да следят за действията му, и колко малко било нужно, за да ги разгроми?“

Обаянието му го надживяло и продължило да расте. То е, което накара да обявят за император един невзрачен племенник. Днес, изправени пред възраждащата се негова легенда, откриваме колко могъща е все още тази велика сянка. Тормози хората, избивай ги с милиони, предизвиквай вълна от нашествия — всичко ти е позволено, ако си достатъчно обаятелен и достатъчно кадърен да поддържаш това обаяние.

Тук припомних един съвсем необикновен пример за обаяние, разбира се, но той бе полезен, за да помогне при разбирането на генезиса на големите религии, големите учения и големите империи. Без мощта, упражнена от обаянието върху тълпата, този генезис би останал неразбираем.

Самото то обаче не се дължи единствено на личното влияние, военната слава и религиозния страх; то може да е от по-скромен източник и пак да е силно. Нашият век е богат на примери в това отношение. Един от тях, който поколенията ще припомнят от епоха на епоха, е примерът с историята на вече цитирания знаменит човек, променил лицето на света и търговските връзки между народите с разделянето на два континента. Успешното му начинание се дължи на безкрайната му воля, но и на умението му да омайва цялото си обкръжение. За да победи единодушното противопоставяне, му бе нужно само да се появи, да поговори малко и изпитали очарованието му, опонентите се превръщаха в приятели. С най-голямо ожесточение нападаха проекта му англичаните; присъствието му в Англия бе достатъчно, за да му спечели отново всеобщо одобрение. Когато минал по-късно през Саутхсмптън, камбаните биели по пътя му. Победил всичко, хора и неща, за него вече имаше препятствия и той пожела да повтори Суец в Панама със същите средства; само че вярата, която повдига планини, ги повдига само при условие че не са прекалено високи. Планините издържаха и последвалата катастрофа, разрушила бляскавия славен ореол, обгръщащ героя. Животът му е поука за това, как обаянието може да порасне и да изчезне. Изравнил се по величие с най-известните исторически личности, магистратите в родината му го принизили до равнището на най-долните престъпници. Ковчегът му премина самотен сред безразличните тълпи. Единствено чуждите владетели отдадоха почит към паметта му33.

Изброените различни примери представляват обаче крайните факти. Подробното разкриване на психологията на обаянието изисква последователното й разглеждане, като се почне със създателите на религии и империи и се свърши с обикновения човек, стремящ се да заслепи съседите си с някоя нова дреха или украшение.

Между началото и края на тази поредица биха се вместили всички форми на обаянието в различните елементи на една цивилизация: наука, изкуства, литература и т.н., и тогава би се изяснило, че то е основният елемент на убеждението. По заразителен път при съществото, идеята или нещото, надарени с обаяние, веднага се превръщат в модел за подражание и налагат на цяло поколение някакви щампи как да участват и как да предават мислите си. Впрочем подражанието най-често е несъзнавано и затова е пълно. Модерните художници, пресъздаващи бледите цветове и суровите маниери на някои примитивисти, така и не подозират откъде черпят вдъхновение. Те вярват в собствената си искреност, а всъщност, ако някой прочут майстор не бе съживил тази артистична форма, хората и занапред щяха да виждат само наивните и нискостепенните й страни. Онези, които по примера на някой известен новатор наводняват картините си с лилави сенки, не виждат повече лилаво в природата, отколкото половин век по-рано, но се поддават на внушението от личното и специално впечатление, създавано от някой придобил голяма известност художник. Такива примери могат лесно да бъдат приведени от всяка област на цивилизацията.

От казаното виждаме, че немалко фактори могат да допринесат за зараждането на обаянието: един от най-важните винаги е бил успехът. Човекът, който успява, идеята, която се налага, са неоспорими поради самото това обстоятелство.

Дойде ли неуспехът, обаянието задължително изчезва. Възхваляваният довчера от тълпата герой на другия ден е охулен от нея, щом съдбата го удари. Нещо повече — колкото по-силно е било обаянието, толкова по-ожесточена ще е реакцията. В такъв момент множеството приравнява до себе си падналия герой и си отмъщава за това, че се е прекланяла пред превъзходство, което вече не признава. Като заповядвал да режат главите на колегите му и на много негови съвременници, Робеспиер се ползвал с огромен престиж. Промяна с няколко гласа довела тутакси до изчезването на този престиж и тълпата го придружила до гилотината с толкова клетви, колкото изсипвала дотогава върху жертвите му. Вярващите винаги разбиват с ярост статуите на бившите си богове.

Обаянието, отнето поради неуспеха, се загубва внезапно. Спорът може да го подрони, но по-бавно. Все пак този начин дава много сигурен резултат. Оспореното обаяние вече не е обаяние. Запазилите задълго обаянието си богове и хора никога не са търпели дискусията. За да се спечели възторгът на тълпите, те трябва винаги да бъдат държани на разстояние.

Четвърта главаГраници на изменчивост на вярванията и схващанията на тълпите

Съществува тясна успоредност между анатомичните характеристики на съществата и психологическите им характеристики. Сред първите откриваме някои неизменни елементи или толкова слабо изменящи се, че за истинската им промяна е нужно време, равно на геологическите епохи. Покрай тези постоянни, неотменяеми характеристики се срещат други, много подвижни, които средата, майсторството на скотовъда и на градинаря понякога изменят до степен да скриват основните характеристики от погледа на невнимателния наблюдател.

Същото явление се наблюдава и при моралните характеристики. Неотменимите психологически елементи на дадена народност съжителстват с подвижни и изменчиви елементи. Поради тази причина при изучаване на вярванията и схващанията на един народ винаги попадаме на строго определена основа, върху която се присаждат схващанията, подвижни като пясъка, покриващ скалата.

По този начин вярванията и схващанията на тълпите образуват две ясно различими групи. От една страна, големите постоянни вярвания, простиращи се върху много столетия и върху които почива една цяла цивилизация. Това са например от миналото, феодалният възглед, идеите на християнството, реформационните идеи. В наше време това са принципът на националностите, демократичните и социалните идеи. От другата страна са моментните и променящите се схващания, най-често произтичащи от общите разбирания, възникващи и изчезващи във всяко време: теориите, насочващи в определени моменти изкуствата и литературата, или пък тези например, от които се пораждат романтизмът, натурализмът и т.н. Точно толкова повърхностни, колкото и модата, те се променят като вълничките, непрекъснато появяващи се и изчезващи над дълбокото езеро.

Големите всеобщи вярвания са твърде ограничени на брой. Създаването и угасването им са връхните точки в историята на всяка народност. Те са истинското скеле на цивилизациите.

Едно преходно схващане лесно намира място в душата на тълпите, но е много трудно да се вгради в нея трайно вярване, както и да се разруши то, след като е било изградено. Промяната му е възможна само с цената на шеметни революции и едва когато вярването е загубило почти изцяло властта си над душите. Ролята на революциите в случая е да отхвърлят напълно полуизоставени вече идеи, за окончателното скъсване с които е попречил заробващият навик. Започващите революции са всъщност свършващи вярвания.

Точният ден, в който едно голямо вярване е предназначено да умре, е денят, в който стойността му започне да се оспорва. Бидейки не повече от фикция, всяко всеобщо вярване би могло да просъществува само ако избегне изпитанието.

Но именно когато е силно разтърсено вярването, породените от него институции остават все така могъщи и затихването им едва се усеща. Щом накрая загуби изцяло силата си, всичко, поддържано от него, се сгромолясва. Все още няма народ, успял да промени вярванията си, без да е веднага обречен да преобразува елементите на своята цивилизация.

Той ги преобразува, докато не приеме някое друго всеобщо вярване; дотогава пък живее задължително в анархия. Всеобщите вярвания са необходимите опори на цивилизациите; те налагат насока на идеите и единствени могат да вдъхнат вяра и да създадат дълг.

Народите неизменно са чувствали ползата от придобиването на всеобщи вярвания и инстинктивно са разбрали, че изчезването им ще е равносилно на начало на упадъка. Фанатичният култ към Рим е бил вярването, превърнало римляните в господари на света. Умряло вярването и Рим бил обречен. Едва когато били обединени от някои общи вярвания, варварите, разрушители на римската цивилизация, постигнали относително единство и съумели да излязат от анархията.

Така че неслучайно народите винаги са защитавали с нетърпимост убежденията си. Търпяща сериозна критика от философска гледна точка, тя представлява добродетел в живота на нациите. В името на изграждането и поддържането на всеобщи вярвания Средновековието издигнало толкова клади и толкова откриватели и новатори умрели от отчаяние, ако успеели да избегнат мъченията. Все в тяхна защита светът е бил многократно разтърсван и милиони хора са падали и ще падат по бойните полета.

Казахме вече, че установяването на едно всеобщо вярване се сблъсква с големи трудности, но веднъж установило се окончателно, силата му е за дълго време непобедима; и колкото и да е философски погрешно, то се налага на най-светлите умове. Нима народите на Европа не смятаха, от петнайсет века насам, за безспорни истини религиозни легенди, точно толкова варварски34 при изучаване отблизо, колкото и тези на Молох?

Щом една нова догма се настани в душата на тълпите, тя става вдъхновител на своите институции, изкуства и поведение. Тогава властта й над душите е абсолютна. Деловите хора обмислят как да я осъществят, законодателите — как да я приложат, философите, художниците, литераторите се стремят да я предадат под различни форми.

Временни допълващи идеи могат да възникнат от основното вярване, но винаги белязани с отпечатъка на породилата ги вяра. Египетската цивилизация, средновековната цивилизация, мюсюлманската цивилизация на арабите произлизат от малобройни религиозни вярвания, поставили отпечатък и върху най-дребните елементи на тези цивилизации, благодарение на които веднага ги разпознаваме.

Посредством всеобщите вярвания хората от всяко време са обградени от мрежа от традиции, схващания и обичаи, от чието иго те не биха могли да избягат и които неизменно ги превръщат в приличащи си по нещо хора. И най-независимият дух не възнамерява да се освободи от това състояние. Истинска тирания е само тази, която господства несъзнателно над душите, защото е единствената, която не може да се победи. Тиберий35, Чингис хан, Наполеон без съмнение са били страховити тирани, но от гроба Мойсей, Буда, Иисус, Мохамед, Лутер са упражнили върху душите деспотизъм с доста по-различна дълбочина. Заговорът ще унищожи някои тиранин, но може ли да направи нещо срещу здраво вкоренено вярване? В непримиримата си борба с католицизма и въпреки привидното съгласие на множествата, въпреки използваните разрушителни средства, безмилостни като тези на Инквизицията, победената беше нашата велика Революция. Единствените истински тирани на човечеството винаги са били сенките на мъртвите или илюзиите, които то си е създало.

Философската абсурдност на някои всеобщи вярвания никога не е била, повтарям, пречка за възтържествуването им. Тази победа сякаш даже е възможна само ако те съдържат някаква загадъчна абсурдност. Очевидната слабост на съвременните социалистически вярвания няма да ги възпре да се вкоренят в душата на тълпите. Истинската им малоценност в сравнение с всички религиозни вярвания се дължи единствено на следното: след като идеалът за човешко щастие, който тези вярвания обещават, е осъществим само в някакъв бъдещ живот, никой не е бил в състояние да подложи на съмнение постигането му. От своя страна идеалът за социалистическо щастие трябва да се осъществи на земята, затова още първите опити в тази насока ще разкрият безполезността на обещанията, а едновременно с това новото вярване ще изгуби всякакво обаяние. Следователно силата му ще расте само до деня на осъществяването. И ето защо, ако новата религия, подобно на всички предшестващи я, започва с разрушителни действия, по-късно тя няма да може да изиграе градивна роля.

Над строго определените вярвания, чиято сила току-що показахме, стои един пласт от непрекъснато раждащи се и умиращи схващания, идеи, мисли. Някои от тях са съвсем краткотрайни, а най-значимите не надвишават живота на едно поколение. Вече отбелязахме, че извършващите се в тези схващания промени понякога са много повече повърхностни, отколкото реални, и носят неизменния белег на народностните качества. При разглеждането например на политическите институции в нашата страна показахме, че привидно най-противопоожните партии: монархисти, радикали, проимперски, социалисти и т.н., споделят един абсолютно сходен идеал и че този идеал зависи единствено от душевния строй на нашето племе, след като под същите имена при други нации откриваме противоположен идеал. Името, което се дава на схващанията, измамните приспособявания не променят същността на нещата. Буржоата от революцията, изцяло просмукани от латинската литература и вперили поглед в Римската република, взели нейните закони и тоги, но не станали римляни, макар и обладани от едно могъщо историческо влияние.

Ролята на философа е да изследва отзвука от предишните вярвания зад видимите изменения и в подвижния поток на схващанията да различи движенията, предопределени от всеобщите вярвания и душата на народността.

Без този критерий би могло да се сметне, че тълпите променят често и по желание политическите и религиозните си вярвания. Като че ли цялата история — политическа, религиозна, артистична, литературна — наистина го потвърждава.

Да вземем за пример един кратък период, само от 1790 до 1820 г., трийсет години, тоест едно поколение. Тук виждаме как тълпите, в началото монархистки, стават революционни, после проимператорски, след това пак монархистки. По отношение на религията за същото време те изминават пътя от католицизма до атеизма, после до деизма, след което се връщат към най-крайните форми на католицизма. И такива прераждания претърпяват не само тълпите, но и водачите им. Виждаме онези велики членове на Конвента, заклети врагове на кралете и отхвърлящи богове и господари, да се превръщат в кротки слуги на Наполеон, а по-късно да носят благоговейно свещи в процесиите при Людовик XVII.

И какви още промени в схващанията на тълпите през последвалите седемдесет години. „Коварният Албион“ от началото на този век стана съюзник на Франция при наследника на Наполеон; Русия, воювала два пъти срещу нас и така зарадвана от последните ни неуспехи, внезапно да бъде смятана за приятелка.

В литературата, изкуството, философията смяната на мнения се проявява още по-бързо. Един след друг се раждат и умират романтизъм, натурализъм, мистицизъм и т.н. Възхваляваните довчера художник и писател са дълбоко презирани утре.

Какво виждаме обаче, ако решим да анализираме тези на пръв поглед толкова дълбоки изменения? Всички, които противоречат на всеобщите схващания и на племенните чувства, имат само мимолетна трайност и отклонената река скоро отново потича в течението си. Мненията, несвързани с никое всеобщо вярване, с никое племенно чувство и които съответно не би могло да са определени, зависят от всякакви случайности или, с други думи, от най-малките промени в средата. Изградени с помощта на внушението и заразителността, те винаги са мигновени и понякога се раждат и изчезват така бързо, както и пясъчните дюни, навети на морския бряг от вятъра.

Днес общият сбор от подвижните схващания на тълпите е по-голям отвсякога; това се дължи на три различни причини.

Първата е, че старите вярвания, загубващи постепенно влияние, вече нямат някогашното си въздействие над преходните мнения, за да им придадат някаква насока. Изличаването на всеобщите вярвания оставя място на безброй лични мнения без минало и бъдеще.

Втората причина е, че при все по-трудното намиране на противотежест на нарастващата мощ на тълпите тяхната крайна идейна подвижност може да се прояви свободно.

Накрая, третата причина се състои в отскорошното разпространение на пресата, непрестанно разкриваща пред погледа най-противоположни виждания. Породените от всяко от тях внушения скоро биват разрушени от противни внушения. И така никое отделно становище не успява да се разпростре и всички са обречени на мимолетно съществуване. Те умират, преди да са успели да се разпространят до степен да се превърнат във всеобщи.

От тези различни причини възниква едно твърде непознато досега в историята на света и твърде характерно за нашата епоха явление — искам да говоря за безпомощността на правителствата да направляват мнението.

Някога, и това някога не бе много отдавна, действието на правителствата, влиянието на няколко писатели и на малък брой вестници съставляваха истинските регулатори на мнението. Днес писателите са загубили всякакво влияние, а работата на вестниците е да са само отражение на мнението. Що се отнася до държавниците, те далеч не го направляват, а само се чудят как да са в крак с него. Страхът им от мнението стига понякога до ужас и отнема всякаква определеност на поведението им.

Следователно мнението на тълпите се стреми все повече към функцията на висш регулатор на политиката. Сега то е в състояние да налага съюзничества, както видяхме в случая със съюза с Русия, плод почти изключително на едно народно движение.

Особено любопитен симптом е да се види как в наши дни папи, крале и императори се подлагат на механизма на интервюто, за да изложат мисълта си по даден въпрос на оценката на тълпите. Едно време с основание са казали, че политиката не е сантиментална работа. Може ли това да се каже и днес, като я виждаме да се ръководи от импулсите на подвижни тълпи, незнаещи що е разум и насочвани единствено от чувството?

Колкото до печата, някогашен компас на мнението, и той, както и правителствата, трябваше да залинее пред властта на тълпите. Безспорно той притежава значителна мощ, но само защото представлява изключително отражение на народните схващания и безкрайните им разновидности. Превърнал се в обикновена информационна агенция, той отказва да наложи каквато и да е идея или доктрина. Той следи за всички промени на обществената мисъл и е принуден да го прави от нуждите на конкуренцията пред заплахата да изгуби читателите си. Някогашните тежки и влиятелни печатни органи, чиито оракули предишното поколение благоговейно слушаше, изчезнаха или станаха информационни листове, заградени от развлекателни хроники, светски клюки и финансови реклами. Кой би бил днес достатъчно богатият вестник, позволяващ мнения на редакторите си, и какъв авторитет биха имали тези мнения в очите на читатели, чието единствено желание е да бъдат осведомявани или развличани и които зад всеки съвет задължително съзират спекуланта? Критиката няма вече дори власт да предложи книга или театрална пиеса. Тя може да пречи, но не и да служи. Вестниците до такава степен са осъзнали безсмислието на всякакво лично мнение, че като цяло са премахнали литературните критики, ограничавайки се с посочване на заглавието на книгата и с две-три рекламни изречения, като същата участ вероятно ще застигне след двайсет години и театралната критика.

Да следят мнението, е станало днес основна грижа на печата и на правителствата. Какъв ефект ще произведе това или онова събитие, този или онзи законопроект, тази или онази реч, ето кое трябва да се знае; не е лесно, защото нищо не е по-подвижно и по-изменчиво от мисълта на тълпите. Виждаме ги да анатемосват това, което са възхвалявали довчера.

Такова пълно отсъствие на направляване на мнението и същевременно разпадането на всеобщите вярвания постигнаха в крайна сметка пълно разпокъсване на всички убеждения и нарастващо безразличие и на тълпите, и на отделните хора към всичко, което не засяга непосредствените им интереси. Въпросите, отнасящи се до учения, като социализма например, намират истински убедени защитници единствено в необразованите среди, например миньори и заводски работници. Дребният буржоа, съвсем слабо образованият работник станаха прекалени скептици.

Така извършилата се революция през последните трийсет години е смайваща. През отминалата епоха, не много далечна все пак, схващанията все още имаха някаква обща насока; техен източник бе приемането на някое основно вярване. Самото обстоятелство, че си монархист, неизбежно придаваше както в историята, така и в науките някои закостенели представи, а напълно противоположните представи пък бяха запазени за републиканеца. Един монархист твърдо знаеше, че човекът не произхожда от маймуната, а един републиканец твърдо знаеше, че произхожда. Монархистът беше длъжен да говори с ужас за Революцията, републиканецът — със страхопочитание. Някои имена — Робесписр, Марат, трябваше да се произнасят с набожен вид, докато други — Цезар, Август и Наполеон, не можеха да бъдат промълвели, без да бъдат охулени. Това наивно възприемане на историята преобладаваше чак до равнището на нашата „Сорбона“.

Изправено днес пред обсъждането и анализа, всяко схващане губи престиж; ъглите му бързо се изхабяват и доста малко идеи, способни да ни увлекат, са се съхранили. Съвременният човек все повече изпада в плен на безразличието.

Да не заклеймяваме прекалено това общо разпадане на хващанията. Никой не би оспорил, че това е симптом за упадък в живота на един народ. Прорицателите, апостолите, вождовете, с една дума — убедените, притежават, разбира се, доста различна сила от тази на отрицателите, критиците и безразличните; но нека не забравяме, че при сегашната мощ на тълпите, ако едно само схващане можеше да придобие нужната известност, за да се наложи, то веднага цеше да бъде облечено с толкова тиранична власт, че скоро всичко да трябва да отстъпва пред него. Тогава времето на свободния спор щеше задълго да приключи. В дадени случаи тълпите са мирни господари, както са били в своето време Хелиогабал и Тиберий; те обаче се поддават и на прищевки. Цивилизация, готова да падне в ръцете им, попада в зависимост от твърде много случайности, за да разчита на сериозна дълготрайност. Ако нещо можеше да забави малко часа на сгромолясването, то би било именно трайната подвижност на схващанията и нарастващото безразличие на тълпите към всички всеобщи вярвания.