Психология на тълпите

1

Нищо в този труд, чието първо издание се появи през 1895 г., не е променено. Изложените тук идеи, които тогава изглеждаха доста парадоксални, днес звучат класически. „Психология на тълпите“ беше преведена на много езици: английски, немски, испански, руски, шведски, чешки, полски, турски, арабски, японски и т.н.

2

Всъщност и най-изкусните му съветници не успели да я схванат. Талейран3 му писал, че „Испания посреща войниците му като освободители“. А тя ги е посрещнала като диви зверове. Един познавач и психолог на наследствените родови инстинкти би могъл лесно да го предвиди. — Б.а.

3

Талейран-Перигор, Шарл Морис (1754–1838) — именит френски дипломат.

4

Малцината автори, занимавали се с психологическо изучаване на тълпите, са го правели, както посочих по-горе, единствено от криминална гледна точка. Тъй като съм посветил само една кратка глава на тази тема, ще препратя читателя към студиите на г-н Тард и брошурата на г-н Зигел „Престъпните тълпи“. Този труд не съдържа и една само лична мисъл на автора, а е компилация от ценни за психолозите факти. Впрочем моите заключения за престъпността и за морала на тълпите изцяло противоречат на тези двама, посочени от мен писатели.

В различните мои трудове, включително в „Психология на социализма“, ще се открият някои последици от законите, направляващи психологията на тълпите. Те могат да бъдат използвани, между другото, по най-различни въпроси.

Г-н А. Жевер, директор на Кралската консерватория в Брюксел, установи неотдавна едно забележително приложение на законите, изложени от нас, в свое произведение за музиката и които закони той много точно определя като „изкуство на тълпите“. „Именно Вашите две книги, писа ми този прочут професор, изпращайки ми изследването си, ми дадоха решението на един проблем, който доскоро считах за неразрешим: странния усет на всяка тълпа за някое музикално произведение, независимо ново или старо, местно или чуждо, обикновено или сложно, стига да е изпълнено красиво и дирижирано от въодушевен диригент.“ Г-н Жевер показва по възхитителен начин защо „една творба, която именити музиканти, четящи партитурата в тишината на кабинетите си, не са разбрали, понякога ще бъде мигновено почувствана от аудитория, чужда на каквато и да е техническа култура.“ Той обяснява с голяма убедителност и защо тези естетически впечатления не оставят никаква следа. — Б.а.

5

Спенсър, Хърбърт (1820–1903) — английски философ и социолог, един от родоначалниците на позитивизма.

6

Тарпейската скала се e намирала в северната част на Капитолийския хълм. Носи името на весталката Тарпея, която предава Рим на сабините и е хвърлена от тази скала. По време на Римската република на това място се извършват екзекуции. — Б.р.

7

Хората, присъствали на обсадата на Париж, са станали свидетели на многобройни прояви на тази доверчивост на тълпите към най-невероятни неща. Запалена свещ на последния етаж на някаква къща тутакси била приета като сигнал, отправен към обсаждащите. А две секунди размисъл щяха да докажат, че им е било абсолютно невъзможно, отдалечени от много левги разстояние, да забележат светлината на тази свещ. — Б.а.

8

Вестник „Лъч“, 21 април 1895 г. — Б.а.

9

Знаем ли как точно е протекла една само битка? Силно се съмнявам. Ние знаем кои са били победителите и победените, но може би нищо повече. Разказът на г-н Д’Аркур, участник и свидетел, за битката при Солферино е приложим за всички битки: „Генералите (осведомени, разбира се, от стотици свидетелства) предават официалните си доклади; офицерите, натоварени да предадат заповедите, изменят тези документи и съставят окончателния проект; началникът на генералния щаб го оспорва и го преправя още веднъж. Занасят го на маршала, а той се провиква: «Вие сте в пълна заблуда!», и го замества с нова редакция. От първоначалния доклад не остава почти нищо.“ Г-н Д’Аркур излага този факт като доказателство за невъзможността да се установи истината за най-вълнуващото, най-добре наблюдаваното събитие. — Б.а.

10

Това е, което позволява да се разбере невероятният успех на някои отхвърлени от всички театрални директори пиеси, ако случайно бъдат поставени. Знае се какъв успех постигна пиесата на г-н Копе „За короната“ (или „За венеца“ — Б.пр.), отхвърляна в продължение на десет години от директорите на първите театри въпреки името на автора, а „Лелята на Чарли“ (или „Кръстницата…“ — Б.пр.), поставена със средства на един сараф, след многократни откази претърпя двеста представления във Франция и над хиляда в Англия. Без помощта на изложеното по-горе разсъждение за невъзможността театралните директори вътрешно да се отъждествят с тълпата подобни неправилни преценки от страна на компетентни и силно заинтересовани от недопускането на толкова груби грешки хора биха останали неразбираеми. Ако можехме да погледнем на нещата в развитие, не би било трудно да изтъкнем и определящото влияние на рода, на племето. Театралната пиеса, въодушевяваща тълпата в дадена страна, понякога претърпява пълен неуспех в друга или я зачитат заради приличието и условностите, защото не задвижва пружини, способни да развълнуват новата й публика.

11

Тен, Иполит (1828–1893) — френски философ, историк и критик.

12

Чингис хан (1155–1227) — знаменит татарски завоевател и основател на Първата монголска империя.

13

Тамерлан (1336–1405) — татарски завоевател, основател на Втората монголска империя.

14

Поради необичайността на такава теза и след като историята остава напълно неразбираема без нея аз посветих няколко глави от моята книга („Психологически закони на развитието на народите“) на доказването й. Читателят ще разбере от нея, въпреки подвеждащата привидност, че нито езикът, нито религията, нито изкуствата, с една дума — нито един компонент на цивилизацията не може да премине непокътнат от един народ в друг.

15

Авторът има предвид деветнайсетото столетие. — Б.р.

16

Това признават даже най-напредничавите републиканци в САЩ. Американският вестник „Форум“ даде гласност на това категорично мнение с думи, които предавам тук според „Списание на списанията“ от декември 1894 г.: „Никога не бива да се забравя, дори от най-яростните врагове на аристокрацията, че днес Англия е най-демократичната страна във вселената, страната, в която най-много се зачитат правата на личността и в която отделните хора притежават най-голяма свобода.“ Съдбините на народите се определят от характера им, а не от правителствата. Постарах се да установя тази истина в един по-раншен труд, като се основавах на необорими примери.

17

Макоули, Томас Бабингтън (1800–1859) — виден английски историк и политик.

18

Ако се сравнят дълбоките религиозни и политически несъгласия, разделящи различните части на Франция и които се дължат предимно на народността, на сепаратистките тенденции, проявили се в революционната епоха и очертали се наново към края на Френско-пруската война, ще се види, че различните народности, населяващи страната ни, все още далеч не са се слели. Енергичната централизация от времето на Революцията и създаването на изкуствени департаменти с цел събирането на бившите провинции безспорно са били най-полезното й дело. Ако децентрализацията, толкова на мода сред днешните непредвидливи умове, можеше да се наложи, тя бързо би довела до най-кървави вражди. Да се подцени това обстоятелство, означава да се забрави изцяло историята ни.

19

Вж. „Психология на социализма“, 7. изд., и „Психология на образованието“, 14. изд.

20

Всъщност това явление е присъщо не само на латинските народи; то се наблюдава и в Китай, страна също така ръководена от строга йерархия от мандарини, в която мандаринството се получава и чрез конкурси, чието единствено препятствие е безупречното рецитиране на дебели учебници. Армията от просветени безработни днес се смята за истинско национално бедствие в Китай. По същия начин в Индия, където англичаните откриха училища не за да образоват, както в Англия, а просто да обучават местното население, от този момент се създаде специална образована класа — бабусите, които, ако не успеят да добият положение, стават непримирими врагове на английското могъщество. При всички бабуси, без значение дали работят или не, първата последица от просвещаването им бе техният рязък морален упадък. Аз отделих широко място на този момент в книгата си „Индийските цивилизации“. Всички автори, посетили големия полуостров, стигнаха до същия извод.

21

Тен. „Новият режим“, т. 2., 1894 г. Това са почти последните страници, написани от Тен. Те са превъзходно обобщение на резултатите от дългогодишния му опит. Образованието е единственото ни средство за някакво въздействие върху душата на един народ. За дълбоко съжаление е, че почти никой във Франция не успява да разбере какъв опасен елемент на упадък се крие в съвременната ни образователна система. Вместо да възвисява младежта, тя я снизява и развращава.

22

Конде — по-младият клон от семейството на Бурбоните. Най-видният е Людовик II княз Конде (1621–1686)

23

Токвил, Алексис (1805–1859) — френски социолог, историк и политик.

24

В „Психологически закони на развитието на народите“ съм направил дълъг анализ на разликата, деляща латинския демократичен идеал от англосаксонския. — Б.а.

25

Въпросното мнение се оформи благодарение на необмисленото смесване на неща без връзка помежду им, чийто механизъм вече обясних. Поради това, че тогавашната ни национална гвардия се състоеше от кротки дюкянджии без капка дисциплина и че на нея не може да се гледа сериозно, всичко, носещо подобно име, предизвикваше същите образи и се смяташе съответно за също толкова безобидно. Грешката на тълпите от онова време бе споделена, както толкова често се случва, с общите мнения, и от водачите им. В реч пред Камарата на депутатите, произнесена на 31.XII.1867 г., един държавник, вслушващ се доста често в мнението на тълпите — г-н Тиер, повтаряше, че извън една действаща армия, приблизително равна по численост на нашата, Прусия има само национална гвардия, подобна на тази, която ние притежаваме, тоест незначителна. Твърдения толкова верни, колкото и прочутите предвиждания на същия държавник за железниците.

26

Първите ми наблюдения върху изкуството да се впечатляват тълпите и върху слабото съдействие в това отношение на правилата на логиката са от обсадата на Париж, от деня, когато видях да водят в Лувър, седалище на правителството в онзи момент, маршал В., за когото една побесняла тълпа твърдеше, че го е изненадала да измъква картата на укрепленията с цел да я продаде на прусаците. Ж. П., член па правителството и известен оратор, излезе да говори пред тълпата, изискваща незабавната екзекуция на задържания. Очаквах ораторът да докаже абсурдността на обвинението, като заяви, че обвиненият маршал е точно един от строителите на тези укрепления, чиято скица впрочем се продаваше във всички книжарници. За моя голяма изненада — бях много млад по онова време — той държа съвсем друга реч. „Възмездие ще има — провикна се ораторът, приближавайки се до арестувания, — и то безмилостно възмездие. Оставете на правителството на Националната защита да довърши вашето следствие. Докато чакаме, ще затворим обвиняемия.“ Тутакси успокоена, тълпата се изниза и четвърт час след това маршалът успя да се прибере у дома си. Той непременно щеше да бъде нарязан на парчета, ако защитникът му бе изтъкнал пред бясната тълпа логичните разсъждения, които ранната ми младост ме караше да приемам за убедителни.

27

Вж. последните ми трудове: „Политическа психология“, „Схващания и вярвания“, „Френска революция“. — Б.а.

28

Гюстав льо Бон. „Човекът и обществата“, т. 2, с. 116, 1881 г.

29

„Танхойзер“ — опера в три действия и 4 картини, текст и музика — Рихард Вагнер.

30

Ренан, Ернест (1823–1892) — френски езиковед, критик, историк и писател.

31

Това влияние на титлите, лентите, униформите върху тълпите се среща във всички страни, дори когато чувството за лична независимост там е силно развито. По този повод предавам един любопитен пасаж от книгата на един пътешественик, разкриващ обаянието на редица личности в Англия.

„При различни срещи установих особеното опиянение, което предизвиква у най-благоразумните англичани общуването или видът на някой техен пер.

Стига положението му да оправдава сана му, те го заобичват предварително и срещнат ли го очи в очи, очаровани понасят всяко негово действие. Виждаш как се изчервяват от удоволствие, като го доближат, а ако им заговори, сдържаната радост подсилва червенината и придава на очите им необичаен блясък. Лордът е в кръвта им, ако може да се каже, както танцът е в кръвта на испанеца, музиката — в кръвта на немеца, и революцията — в кръвта на французина. Увлечението им по Шекспировите коне е по-малко буйно, удовлетворението и гордостта, които извличат от тях — по-несъществени. «Книгата на перовете» е широко разпространена и даже в най-отдалечеиите места човек може да я види у всекиго, редом с Библията.“

32

С пълно съзнание за престижа си императорът знаел как да го увеличи, отнасяйки се малко по-зле, отколкото с коняри, към заобикалящите го величия, сред които били мнозина от прочутите членове на Конвента, толкова изплашили Европа. Разказите от онова време са пълни с многозначителни факти но този повод. Един ден, посред заседание на Държавния съвет, Наполеон грубо се кара на Беньо и се държи с него като невъзпитан слуга. Постигнал целта, той отива към него и го пита: „Е, големи глупако, опомнихте ли се?“ При което Беньо, дълъг като главен барабанчик, се навежда много ниско, а дребният човек вдига ръка и хваща дългуна за ухото, „знак на замайващо благоразположение, пише Беньо, свойски жест на очовечаващия се господар“. Подобни примери ясно разкриват до каква пошлост може да доведе обаянието. Те ни позволяват да почувстваме огромното пренебрежение на големия деспот към хората от обкръжението му.

33

Един чуждестранен вестник, виенският „Нойе фрайе Пресе“, публикува много точно психологически разсъждения във връзка с участта на Лесепс, поради което ги препредавам тук: „След осъждането на Фердинанд дьо Лесепс вече нямаме право да се учудваме на тъжния край на Христофор Колумб. Ако Фердинанд дьо Лесепс е измамник, то всяка благородна илюзия е престъпление. Древността би увенчала паметта на Лесепс с ореол от слава и би му подала чашата с нектар насред Олимп, защото той промени лицето на Земята и изпълни дела, които усъвършенстват съзидание. Нека оттук нататък вече не ни говорят за непременно правосъдие там, където цари бюрократичната омраза към дръзновените велики дела. Нациите имат нужда от тези смели хора, които вярват в себе си и преодоляват всички прегради без мисъл за собствената си личност. Геният не може да бъде предпазлив; с предпазливост той никога не би могъл да разшири кръга на човешката изява.“

„… Фердинанд дьо Лесепс позна опиянението от триумфа и огорчението на разочарованията: Суец и Панама. Тук сърцето се бунтува срещу морала на успеха. Когато Дьо Лесепс съумя да свърже две морета, князе и нации му засвидетелстваха почитта си; днес при неуспешния му сблъсък със скалите на Кордилерите, той е само безочлив нахалник… Тук се води война на обществените класи, воюва недоволството на бюрократи и чиновници, които с помощта на Наказателния кодекс си отмъщават на пожелалите да се издигнат над останалите… Съвременните законодатели стоят объркани пред тези велики идеи на човешкия гений; публиката разбира още по-малко и не е трудно на един заместник-главен прокурор да докаже, че Стенли е убиец, а Лесепс — измамник.“

„Като осъди Фердинанд дьо Лесепс, председателят на Апелативния съд се обезсмърти, понеже народите винаги ще питат за името на човека, дръзнал да принизи века си, за да навлече каторжническа риза на един старец, чийто живот е бил славата на съвременниците му.“

34

Имам предвид философския смисъл на това понятие. На практика те създали една съвсем нова цивилизация и в продължение на дълги векове оставяли човека да надзърта в тези вълшебни райски селения на мечтата и надеждата, които той никога повече няма да срещне. Страхотната абсурдност на легендата за един бог, отмъщаващ с ужасни мъчения на сина си за неподчинението на едно от създанията си, не е била забелязана в течение на не едно столетие. Най-мощните гении, един Галилей, един Нютон, един Лайбниц, и за миг не са подозирали, че истинността на такива легенди може да се оспори. Нищо не доказва по-добре хипнотичното състояние, до което довеждат всеобщите вярвания, но и нищо не отбелязва по-ясно унизителните граници на нашия дух. — Б.а.

35

Тиберий, Клавдий Нерон (42 г. пр.н.е. — 37 сл.н.е.) — втори римски император.

36

Подробности по въпроса за различните категории тълпи могат да се намерят в последните ми трудове („Политическа психология“, „Схващания и вярвания“, „Психология на революциите“).

37

Затвор за задържане по политически причини — Б.пр.

38

Да отбележим между другото, че това много точно и инстинктивно прокарано от съдебните заседатели разделение между общественоопасните и останалите престъпления съвсем не е лишено от основание. Целта на углавните закони очевидно е да защитават обществото от престъпниците, а не да отмъщават в негово име.

39

Наистина магистратурата представлява единствената администрация, чиито действия не се подчиняват на никакъв контрол. Изгонихме тираните; но във всяко населено място един магистрат разполага на воля с честта и свободата на гражданите. Някой дребен следовател, едва излязъл от Правния институт, разполага с възмутителна власт да изпрати в затвора най-уважаваните граждани по обикновено предположение за виновност, за което не дължи никому обяснение. Той може да ги задържи там в продължение на шест месеца или даже година под претекст за следствие и след това да ги пусне, без да им е задължен нито с обезщетение, нито с извинение. Заповедта за задържане е абсолютно повторение на кралското писмо за задържане, с тази разлика, че последното, за което съвсем справедливо укоряват бивша монахиня, е било право само на много високопоставени личности, докато с него днес разполага цяло гражданско съсловие, далеч неминаващо за най-начетено и най-независимо.

40

Както и да се наричат комитетите: клубове, синдикати и други, те съставляват една от сериозните опасности, произтичащи от мощта на тълпите. Наистина те са най-безличната, което ще рече и най-потискащата форма на тиранията. Понеже предназначението им е да говорят и да действат от името на общност, водачите начело на комитетите са освободени от всякаква отговорност и могат всичко да си позволят. И най-страшният тиранин никога не би се осмелил да мечтае за преследванията, заповядани от революционните комитети. Бара казва за тях, че са обезглавили и редовно мамели Конвента. Докато можел да говори от тяхно име, Робеспиер бил всевластен господар. Денят, в който страховитият диктатор се разделил с тях от честолюбие, белязал неговия крах. Господството на тълпите е господство на комитетите, значи и на вождовете. Трудно бихме си представили по-груб деспотизъм.

41

Демостен (384–322 г. пр.н.е.) — най-бележитият древногръцки оратор.

42

Безспорно за тези предопределени и непоклатими поради изборни интереси мнения се отнася следната мисъл на един стар английски парламентарист: «От петдесет години съм в Уестминстър и съм чул хиляди слова; много малко от тях са променяли мнението ми; но нито едно от тях не ме е накарало ца гласувам различно.»

43

Ламартин, Алфонс дьо Праде (1790–1869) — френски поет и политик.

44

В броя си от 6.IV.1895 г. „Икономист“ правеше любопитен преглед на едногодишната стойност на тези разходи от чисто изборен интерес, включително разходите по железопътните линии. За да се свърже Ланге (град с 3000 жители), кацнал на една планина в Пюи, се гласува жп линия на стойност 15 милиона. За да се свърже Бомон (3500 жители) с Кастел-Саразен — 7 милиона. За да се направи същото между селата Ус (523 жители) и Секс (1200 жители) — отново 7 милиона. Връзката между Прад и градчето Олет (747 жители) пък ще изисква гласуване на 6 милиона и т.н. Само за 1895 г. бяха гласувани 90 милиона за жп линии, неотговарящи на какъвто и да било общ интерес. Не по-малки са и други разходи, удовлетворяващи все изборни нужди. Законът за работническите пенсии ще се изчислява на поне 165 милиона годишно — според министъра на финансите, и на 800 милиона според академик Льороа-Белио. Последователният растеж на такива разходи стига до един неизбежен изход — фалита. Много европейски страни, като Португалия, Гърция, Испания, Турция, стигнаха дотам. Други не след дълго ще бъдат притиснати в същата посока. Трябва ли обаче да се безпокоим кой знае колко от това, след като обществеността прие едно след друго и без ярко изразено недоволство орязването на четирите пети в заплащането на купоните по страни? В такива случаи тези умело замислени фалити позволяват моменталното връщане в равновесие на ощетените бюджети. Всъщност войните, социализмът, икономическите борби ни подготвят доста различни от споменатите бедствия и в епохата на всеобщо разпадане, в която навлязохме, трябва да се примирим с живота от ден за ден, без много да се тревожим за едно неуловимо за нас бъдеще.