Психология на тълпите

Първа главаКласификация на тълпите

В тази книга посочихме главните общовалидни за тълпите признаци. Остава ни да разгледаме самостоятелните признаци, добавени към основните, в зависимост от различните категории общности.

Да започнем с кратка класификация на тълпите.

Ще вземем за отправна точка обикновеното множество. То се проявява в най-ниската си форма, когато е съставено от принадлежащи на различни народности индивиди. В този случай единствената обща черта се оказва зачитаната повече или по-малко воля на някой водач. Като типични такива множества могат да се посочат разнородните варвари, завладели в продължение на дълги векове Римската империя.

Над тези несвързани множества се появяват такива, които, под влияние на редица фактори, са придобили общи признаци и накрая са образували племе. Те ще представляват според случая специалните характеристики на тълпите, но винаги съдържащи се в тези на племето.

Различните категории тълпи, наблюдавани у всеки народ, могат да се разпределят по следния начин:

А) Хетерогенни тълпи

1. Анонимни (напр. уличните тълпи)

2. Неанонимни (съдебни заседатели, парламенти и т.н.)

Б) Хомогенни тълпи

1. Секти (политически секти, религиозни секти и т.н.)

2. Касти (военна каста, жреческа каста, работническа каста и т.н.)

3. Класи (буржоазна класа, селска класа и т.н.).

Да посочим с няколко думи отличителните признаци на различните категории тълпи36.

Това са общностите, чиито характерни признаци изследвахме в предишните глави. Те се състоят от някакви индивиди, независимо от професията или интелигентността им.

В тази книга доказахме, че психологията на събраните в тълпа хора се различава съществено от личната им психология и че интелигентността не освобождава от това различие. В такъв случай могат да действат само несъзнавани чувства.

Един основен фактор, народността, позволява различните хетерогенни групи да бъдат достатъчно отчетливо разграничени.

На няколко пъти вече подчертахме нейната роля, показвайки, че тя е най-мощният фактор, в състояние да определя човешките действия. Влиянието й се проявява и върху характерните черти на тълпите. Множество, съставено от някакви отделни хора, но всички англичани или китайци, подчертано ще се различава от друго, също включващо неизвестни индивиди, но от различни народности: руснаци, французи, испанци и т.н.

Дълбоките отлики, породени от наследствения душевен строй в начина хората да чувстват и мислят, се изявяват с пълна сила, щом редица обстоятелства, впрочем твърде рядко срещащи се, съберат в една и съща тълпа и в почти еднакво съотношение представители на различни нации, колкото и да са привидно сходни събиращите ги интереси. Стремежите на социалистите да сплотяват в големи конгреси трудови хора от всяка страна неизменно са водели до най-остри раздори. Една латинска тълпа, колкото и революционна или консервативна да се предполага, че е, задължително ще отправи призив, за да осъществи исканията си за намеса на държавата. Тя винаги е централистка и повече или по-малко диктаторска. И обратно, една английска или американска тълпа не знае що е държава и прибягва единствено до частната инициатива. Ако е френска, тълпата държи преди всичко на равенството, ако е английска — на свободата. От тези народностни разлики възникват почти толкова вида тълпи, колкото са нациите.

Така че душата на племето владее изцяло душата на тълпата. Тя с могъщият субстрат, ограничаващ колебанията. Характерните признаци на тълпите са толкова по-притъпени, колкото по-силна е душата на племето. Това с основен закон в случая. Наличието на тълпа и господството на тълпите са съставни части на варварството или връщане към него. Придобие ли устойчива душевност, народността убягва все повече и повече на несъзнаваната мощ на тълпите и излиза от варварството.

Извън народността единствената важна класификация, която трябва да се направи на хетерогенните тълпи, е те да бъдат разделени на анонимни тълпи, каквито са уличните, и неанонимни, каквито са например обсъждащите събрания и съдебните заседатели. Чувството за отговорност, никакво при първите и развито при вторите, придава на действията им често различни насоки.

Хомогенните тълпи включват: 1. секти; 2. касти; 3. класи.

Сектата бележи първата степен в организацията на хомогенните тълпи. Тук влизат личности, чието образование, професия, среда понякога сериозно се различават, а единствената им обща връзка са вярванията. Такива са например религиозните и политическите секти.

Кастата представлява най-високата степен на организация, на която е способна тълпата. Докато сектата се състои от хора често с разнородни професии, образование, среда и свързани само от общи вярвания, то кастата обхваща лица само от една професия и съответно с почти еднакво образование и обкръжение. Такива са военната и свещеническата каста.

Класата се състои от личности с различен произход, обединени не от общността на вярванията, както е при членовете на сектата, нито от общи професионални занимания, както е при членовете на кастата, а благодарение на някои сходни интереси, житейски навици и образование. Такива са буржоазната класа, земеделската класа и други.

Тъй като цел на този труд са единствено хетерогенните тълпи, ще се спра само на няколко категории от тази разновидност на тълпите, избрани като типични.

Втора главаТака наречените криминални тълпи

Поради това, че след известен период на възбуда тълпите изпадат в положение на обикновени несъзнаващи автомати, водени от внушения, изглежда трудно да ги определим в какъвто и да било случай като криминални. Аз обаче запазвам това погрешно определение, защото е утвърдено от психологически изследвания. Взети сами за себе си, някои действия на тълпите със сигурност са криминални, но точно толкова, колкото и действието на някой тигър, разкъсващ индус, след като отначало е дал на малките си да го разкъсат за разнообразие.

Престъпленията на тълпите са като цяло резултат от мощно внушение и участниците в тях впоследствие са убедени, че са изпълнили някакъв дълг. Нещата са съвсем различни в случая с обикновения престъпник.

Това твърдение се подкрепя от историята на извършените от тълпите престъпления.

Като типичен пример може да се посочи убийството на г-н Дьолоне, управител на Бастилията. След превземането на крепостта той бил обграден от крайно възбудена тълпа, а ударите върху него се сипели от всички страни. Предлагали да го обесят, да го обезглавят или да го завържат за опашката на някой кон. Докато се дърпал, той ритнал по невнимание един от зяпачите. Тогава някой предложил, и предложението веднага било приветствано, ритнатият да отреже главата на управителя.

„Този човек, безработен готвач, полускитник, озовал се край Бастилията от любопитство, решава, че щом такова е общото мнение, то действието е патриотично и даже смята, че заслужава медал за унищожаването на едно чудовище. Той удря по голия врат с подадената му сабя; зле наточеното оръжие не реже и той изважда от джоба си малък нож с черна дръжка и (нали е готвач, знае да обработва месо) довежда операцията до успешен край.“

Тук ясно се вижда посоченият по-горе механизъм. Покорство пред внушение, което се подсилва, защото е колективно, убеденост у убиеца, че е извършил дело с висока стойност, а тази убеденост е и естествена, след като е получил единодушното одобрение на съгражданите си. Такова действие може от законова, но не и от психологическа гледна точка да бъде определено като престъпно.

Общите черти на т.нар. криминални тълпи повтарят изцяло чертите, които установихме при всички тълпи: податливост на внушения, доверчивост, подвижност, преувеличаване на добрите или лошите чувства, проява на някои форми на морал и т.н.

Ще открием тези характерни черти събрани заедно в примера на една от тълпите, оставили един от най-злокобните спомени в историята ни: убийците на политически затворници между 2 и 6 септември 1792 г., или септемврийските убийци. Всъщност тази тълпа е твърде сходна с много от тълпите, „сътворили“ Вартоломеевата нощ. Привеждам подробностите от разказ на Тен, който пък ги е извадил от мемоарите от онова време.

Не знаем с точност кой е дал заповед или предложение за опразване на затворите чрез избиване на затворниците. Дали е бил Дантон, което изглежда вероятно, или който и да е друг. Все едно: единственият интересуващ ни факт е фактът на могъщото внушение, предало се на тълпата, натоварена с клането.

Армията на убийците наброявала около триста души и представлявала съвършен пример за хетерогенна тълпа. С изключение на съвсем ограничен брой професионални негодяи, тя се състояла най-вече от дюкянджии и занаятчии от различни съсловия: обущари, ключари, перукери, зидари, чиновници, комисионери и т.н. Под влияние на полученото внушение, те, подобно на горепосочения готвач, са напълно убедени, че изпълняват патриотичен дълг. Функцията им е двойна — съдии и палачи, и по никакъв начин не смятат себе си за престъпници.

Проникнали се от важността на ролята си, те първо образуват нещо като трибунал и веднага се проявяват ограниченият дух и не по-малко ограниченото чувство за справедливост на тълпите. С оглед на доста големия брой обвинени първото им решение е благородниците, свещениците, офицерите, кралските служители, с една дума — всички, чието занимание вече е доказателство за обвинение в очите на добрия патриот, да бъдат избити накуп, без да е необходимо специално решение. Останалите ще бъдат съдени по външния вид и известността. След като по този начин първичното съзнание на тълпата е задоволено, тя ще може да премине легално към избиването и да освободи нагоните на жестокост, чието зараждане съм посочил на друго място и което общностите имат свойството да развиват до висока степен. Впрочем тези нагони няма да попречат, както е правилото при тълпите, на едновременната изява на други противоположни чувства, като например една толкова крайна, колкото и жестокостта, разнеженост.

„Те притежават буйната симпатия и непосредствената чувствителност на парижкия работник. В Абатството един от федералистите, като научил, че задържаните са оставени без вода в течение на двайсет и шест часа, искал на всяка цена да очисти немарливия пазач и щял да го направи, ако не били молбите на самите арестувани. При оправдаване на някой затворник (от импровизирания трибунал) пазачи и убийци, изобщо всички го прегръщат въодушевено и ръкопляскат оглушително.“ После се връщат да убият останалите. През цялото време на клането цари приятна веселост. Танцуват и пеят около труповете, поставят пейки „за дамите“, щастливи да видят как се убиват аристократи. Те продължават да показват особено чувство за справедливост. След като един убиец се оплаква в Абатството37, че седналите по-далече дами не виждат добре и че само няколко присъстващи имат удоволствието да удрят по аристократите, те откликват на справедливата забележка и решават да прекарват бавно жертвите между две редици убийци, длъжни да удрят само с опакото на сабята, за да се удължи мъчението. В затвора „Ла форс“ жертвите са съблечени чисто голи и разкъсвани в продължение на половин час; после, след като всички се нагледали, ги довършват, като ги изкормват.

Между другото убийците изпитват сериозни скрупули и изявяват морала, за чието съществуване сред тълпите вече споменахме. Те донасят на масата на комитетите парите и украшенията на убитите.

Във всичките им действия постоянно се откриват първичните форми на съждение, характерни за душата на тълпите. Така след изкормването на 12 или 15 хиляди врагове на нацията някой обръща внимание, и предложението му веднага се приема, че другите затвори, в които има стари просяци, скитници, млади арестанти, в действителност са пълни с ненужни гърла, от които би било добре да се отърват. Впрочем сред тях положително се намират врагове на народа, като например някаква си госпожа Дела Рю, вдовица на отровител: „Тя сигурно е бясна, че е в затвора; ако можеше, би подпалила Париж; сигурно го е казала, казала го е. Хайде пак метлата.“ Демонстрацията сякаш е очевидна и всички са избити наведнъж, включително петдесетина деца между 12 и 17 години, които всъщност сами биха могли да станат врагове на нацията и съответно трябва да бъдат премахнати.

След такава работна седмица всички тези акции били доведени докрай и убийците можели да помислят за почивка. Вътрешно убедени, че родината им е задължена, те отишли да изискват награда от властите; най-старателните дори поискали медал.

Историята на Парижката комуна от 1871 г. ни предлага многобройни аналогични примери. Нарастващото влияние на тълпите и последователните поражения на властта пред тях положително ще ни предложат и доста други.

Трета главаСъдебните заседатели в углавния съд

Поради невъзможност да разгледам тук всички категории съдебни заседатели, ще се спра само на най-важната, тази в углавния съд. Те представляват идеален пример за неанонимна хетерогенна тълпа. Тук преоткриваме поддаването на влияние, преобладаващите несъзнавани чувства, слабата склонност към съждение, влиянието на водачите и т.н. Разглеждането им ще ни позволи да наблюдаваме интересни примери за грешките, които могат да допуснат непосветените в психологията на общностите.

Преди всичко съдебните заседатели са доказателство за малкото значение, от гледна точка на решенията, на умственото равнище на различните елементи, съставящи тълпа. Разбрахме, че в едно обсъждащо събрание, призвано да изрази становище по не изцяло технически въпрос, интелигентността не играе никаква роля; и също, че събрание на учени или творци, занимаващо се с въпроси от общ интерес, не излиза със съществено различаващи се мнения от тези на едно зидарско събрание. В различните епохи управлението грижливо подбираше личностите, подходящи за съдебни заседатели, и ги намираше сред образованите класи: преподаватели, чиновници, литератори и т.н. Днес съставът им включва предимно дребни продавачи, дребни собственици и чиновници. И ето че — за голяма изненада на специализираните автори — статистиката показва, че каквито и да са били съдебните заседатели, решенията на съставите им са еднакви. Самите съдии, при това така враждебно настроени към институцията си, трябваше да признаят правилността на това твърдение. Ето едно изказване по този повод на г-н Бернар дьо Глажо, бивш председател на углавен съд, в неговите „Спомени“: „В наше време изборът на съдебни заседатели фактически е в ръцете на общинските съветници, които приемат или премахват по свое усмотрение, в зависимост от политическите и изборните цели, съответстващи на положението им… Мнозинството избрани са по-дребни търговци, отколкото посочваните някога, плюс чиновниците от някои администрации… Всички становища и всички професии се претопяват в ролята на съдия, мнозина действат с пламенността на новаци, а по-добронамерените хора се срещат в най-скромните обществени среди, затова и духът на съдебните заседатели остава непроменен: присъдите им също не са се променили.“

Да запомним от този откъс изводите, които са много правдиви, а не обясненията, които са много неубедителни. Не трябва да се учудваме на подобна неубедителност, тъй като психологията на тълпите, а това значи и на съдебните заседатели, изглежда, най-често е била еднакво непозната и за адвокатите, и за магистратите. Доказателство за това намирам в следния факт, предаден от същия автор, а именно, че един от най-известните адвокати в углавния съд, Лашо, системно се възползвал от правото си да прави отвод на всички интелигентни хора, избрани за съдебни заседатели. А опитът, и само той, в крайна сметка доказа пълната ненужност на отводите. Прокуратурата и адвокатите, поне в Париж, днес изцяло са се отказали от тях; и както отбелязва г-н Дьо Глажо, присъдите са същите, „нито по-добри, нито по-лоши“.

Както всички тълпи, така и съдебните заседатели са много силно впечатлени от чувства и много слабо от разсъждения. „Те не издържат, пише един адвокат, на вида на кърмеща жена или пред шествие от сираци.“ „Достатъчно е една жена да изглежда приятно, казва г-н Дьо Глажо, за да спечели благоразположението на заседателите.“

Безмилостни към престъпленията, които се предполага, че могат да засегнат и тях и които в действителност са точно най-общественоопасни, те, обратното, показват твърде голяма снизходителност към т.нар. престъпления от любов. По-рядко са строги спрямо детеубийството, извършено от самотните майки, и още по-рядко към изоставената майка, която изгаря с витриол прелъстителя си. Те достатъчно добре и инстинктивно усещат, че този вид престъпления са по-безопасни за обществото и че в страна, в която законът не закриля изоставените майки, отмъщението на някоя от тях е повече полезно, отколкото вредно, понеже предварително сплашва бъдещите прелъстители38.

Както всички тълпи, и съдебните заседатели са силно заслепени от известността и съвсем правилно лят Дьо Глажо отбелязва, че колкото са демократични по състав, толкова се показват аристократични в чувствата си: „Името, родословието, голямото богатство, реномето, съдействието на някой прочут адвокат, отличаващите и бляскавите неща изграждат много важна опора в ръцете на обвиняемите.“

Грижа на добрия адвокат е да въздейства върху чувствата на съдебните заседатели и както е при всички тълпи, почти да не разсъждава или да използва само първични форми на разсъждение. Един знаменит английски адвокат с големи успехи в углавния съд е направил точен анализ на този метод.

„Едновременно с пледоарията той наблюдаваше внимателно съдебните заседатели. С нюх и навик адвокатът чете по лицата какво е въздействието на всяка фраза и дума и от това прави заключенията си. Първо, трябва да се познаят членовете, спечелени предварително за каузата. Защитникът успява да си ги осигури отведнъж, а после минава на членовете, които, напротив, изглеждат зле настроени, и се стреми да отгатне защо са против обвиняемия. Това е тънката част от работата, тъй като може да има безброй причини за желанието да бъде осъден един човек, извън чувството за справедливост.“

Тези няколко изречения обобщават много точно целта на ораторското изкуство, както и ни показват безсмислието на предварително подготвените слова, защото във всеки момент се налага използването на нови изрази в зависимост от произведеното впечатление.

Не е необходимо ораторът да привлече всички заседатели, а само водачите, които ще определят общото становище. Както става винаги с тълпите, малко на брой индивиди ръководят останалите. „Опитът, който направих, казва горепосоченият адвокат, сочи, че при определяне на присъдата стигат един-двама енергични хора, за да увлекат и другите заседатели.“ Именно тези двама или трима трябва да бъдат убедени с ловки внушения. Първо и преди всичко трябва да им се харесаш. Човекът от тълпата, на когото си се харесал, е вече наполовина убеден и напълно готов да приема за превъзходни каквито и да било представени му съображения. В един интересен труд, посветен на Метр Лашо, откривам следния случай:

„Известно е, че през цялото времетраене на пледоариите, които произнасял в углавния съд, Лашо не изпускал от поглед двама-трима съдебни заседатели, за които знаел или усещал, че са влиятелни, но трудно се поддават. По принцип той съумявал да покори тези неподатливи хора. Въпреки това веднъж в провинцията той открил един от тях, когото от 45 минути напразно жилел с най-упоритите си доводи: седмия заседател, пръв на втория ред. Безнадеждна работа! Изведнъж, посред едно завладяващо изпълнение, Лашо спира и се обръща към председателя на углавния съд: «Г-н Председател, казва той, бихте ли накарали да дръпнат пердето, там отсреща? Слънцето заслепява господин седмия заседател.» Седмият заседател се изчервил, усмихнал се, благодарил. Бил спечелен за защитата.“

Мнозина писатели, и то от най-изявените, в последно време подлагат на остра критика институцията на съдебните заседатели, така или иначе, единствена защита срещу действително твърде честите грешки на една неконтролирана каста39.

Едни биха искали състав от заседатели, подбрани само от начетените слоеве; но вече доказахме, че и в този случай решенията биха били еднакви с издаваните понастоящем. Други, основаващи се на грешките, допуснати от съдебните заседатели, биха желали премахването им и замяната им със съдии. Ала как могат те да забравят, че грешките, за които се обвиняват заседателите, са винаги първоначални съдийски грешки, щом като предаденият на заседателите обвиняем е бил сметнат за виновен от няколко магистрати: следователя, прокурора на републиката и обвинителното отделение. И не виждат ли тогава, че ако той е бил окончателно осъден от съдии вместо от съдебни заседатели, обвиняемият би загубил единствения си шанс да бъде признат за невинен? Грешките на заседателите в началото винаги са съдийски грешки. Така че само на магистратите трябва да се сърдим в случай на нечувани чудовищни съдийски грешки, като осъждането на онзи доктор „Х…“, преследван от един наистина доста ограничен следовател по обвинение на някакво полунормално момиче, набедило лекаря, че го е накарал да абортира за 30 франка, за което той щеше да бъде изпратен на заточение, ако не беше взривът от обществено недоволство, предизвикал незабавното му помилване от държавния глава. Почтителността на осъдения, обявена от всичките му съграждани, правеше видима грубата грешка и самите магистрати я признаваха; и все пак, подчинявайки се на кастовото чувство, положиха усилия да предотвратят помилването. При всички аналогични дела, обкръжени от технически подробности, от които нищо не могат да разберат, съдебните заседатели естествено слушат прокуратурата, водени от разсъждението, че в края на краищата делото е било разследвано от свикнали на всички тънкости магистрати. В такъв случай кои са истинските автори на грешката: заседателите или магистратите? Да пазим ревниво съдебните заседатели. Те вероятно съставляват единствения вид тълпа, незаменим от никаква индивидуалност. Само те могат да омекотят безмилостните изисквания на закона, който, принципно еднакъв за всички, трябва да е сляп и да не познава частните случаи. Непристъпен за състраданието и осланящ се единствено на текстовете, с професионалната си твърдост съдията би наказал с една и съща присъда и крадеца убиец, и бедното момиче, подтикнато към детеубийство от бягството на прелъстителя й и нищетата; в същото време заседателите инстинктивно усещат, че прелъстеното момиче е много по-малко виновно от прелъстителя, който обаче убягва от закона, и че тя заслужава снизходителност.

След като познавам психологията на кастите и психологията на останалите категории тълпи, не виждам положение, при което, ако съм несправедливо обвинен в престъплете, бих предпочел да си имам работа със съдии, отколкото със съдебни заседатели. С вторите бих имал много повече шансове да бъда оневинен, отколкото с първите. Да бъдем бдителни пред мощта на тълпите, но още повече пред тази на някои касти. Едните могат да се оставят да бъдат убедени, другите не отстъпват никога.

Четвърта главаИзборните тълпи

Изборните тълпи, т.е. общностите, призвани да изберат изпълняващите редица длъжности, образуват хетерогенни групи; но тъй като изявата им е само в една определена насока — избор между различни кандидати, при тях се наблюдават само някои от досега описаните признаци. Най-характерните за тях са слабата склонност към съждение, отсъствието на критичен дух, раздразнимостта, лековерието и простотата. В решенията им откриваме също влиянието на вождовете и ролята на досега изброените фактори: твърдение, повторение, обаяние и заразителност.

Нека разгледаме начините те да бъдат съблазнени. Психологията им ясно ще се очертае от най-сполучливите средства за целта.

Първото качество, което кандидатът трябва да притежава, е обаянието. Личното обаяние може да бъде заместено единствено от авторитета на богатството. Талантът, дори геният, не са елементи на успеха.

Тази необходимост кандидатът да бъде обаятелен, да съумее впоследствие да се наложи безусловно, е от решаващо значение. Ако избирателите, предимно работници и селяни, посочват така рядко някого от своите за представител, то е, защото произлезлите от редиците им личности за тях са напълно лишени от обаяние. Посочат ли равен на тях човек, то е само по странични причини, например да се излезе срещу някоя знаменитост, срещу могъщ работодател, в чиято всекидневна зависимост се намира избирателят и така си създава илюзията, че се превръща, макар и за миг, в негов господар.

Да има обаяние обаче не е достатъчно, за да е сигурен успехът на кандидата. Избирателят държи да види как ласкаят ламтежите и суетата му; кандидатът трябва да го засипе с екстравагантни ласкателства, да не се колебае да му обещава най-невероятни неща. Говори ли пред работници — да използа всички възможни клетви за заклеймяване на работодателите им. Що се отнася до противниковия кандидат, ще се помъчим да го смачкаме, като с помощта на твърдението, повторението и заразителността го изкарваме последен негодяй и че за никого не са тайна многото му престъпления. От само себе си се разбира, че е безсмислено да се търси и сянка от доказателство. Ако противникът не познава добре психологията на тълпата, той ще потърси аргументи за оправдание, вместо просто да отговори на клеветническите твърдения с други, също клеветнически твърдения; от този момент нататък шансовете му за победа са нулеви.

Писмената програма на кандидата не бива да е много твърда, защото противниците му биха могли да му я противопоставят по-късно; затова пък устната му програма не трябва да се бои от крайности. Могат без страх да се обещават най-значими реформи. Тези преувеличения произвеждат голям ефект за момента, а в бъдеще не задължават с нищо. Всъщност избирателят ни най-малко не иска да знае впоследствие дали избраникът е спазил направената и харесала се декларация, която се предполага, че е основа на избора.

Тук разпознаваме всички фактори за убеждаване, описани по-горе. Ще ги преоткрием и във въздействието на думите и формулите, чието могъщо господство вече показахме. Ораторът, умеещ да ги използва, направлява по своя воля тълпите. Изрази като „подлият капитал“, „мръсните експлоататори“, „прекрасният работник“, „обобществяването на богатствата“ произвеждат винаги един и същ ефект, макар и вече да са се поизтъркали. Този кандидат обаче, който е в състояние да открие нова формула, добре изчистена от точен смисъл и съответно приспособима към най-разнообразни стремежи, постига неизбежен успех. Кървавата Испанска революция от 1873 г. се осъществи благодарение на една от онези вълшебни думи със сложен смисъл, които всеки може да тълкува според собствената си надежда. Един съвременен писател разказа как се е зародила тя и разказът му заслужава да бъде предаден.

„Радикалите се бяха досетили, че една унитарна република означава монархия с друго лице и за да им угодят, Кортесите бяха гласували единодушно федералната република, без нито един от гласувалите да може да каже за какво става дума. Ала всички бяха очаровани от формулировката и тя ги довеждаше до полуда, до опиянение. Току-що на Земята се бе установило царството на добродетелта и щастието. Републиканец, чийто противник не му признаваше званието «федералист», се засягаше като от смъртна обида. Хората по улиците се поздравяваха с думите: «Здравей и да живее Федералната република!» След което се запяваха химни за светата недисциплинираност и самостоятелността на войника. Какво толкова беше «Федералната република»? За едни тя означаваше равноправие за провинциите, учреждения, подобни на американските, или административна децентрализация; други се стремяха към унищожаването на всякаква власт, към скорошното начало на великата социална ликвидация. Социалистите от Барселона и Андалусия изповядваха пълния суверенитет на общините, възнамеряваха да дадат на Испания десет самоуправляващи се града по римски образец, които да са си единствени законодатели, премахвайки същевременно и армията, и жандармерията. Не след дълго видяхме как бунтът в южните провинции обхваща град след град, село след село. Направеше ли някоя провинция своето пронунсиаменто, първата му грижа беше да разруши телеграфа и жп линиите, за да прекъсне всичките си връзки със съседите и с Мадрид. Нямаше забутано градче, което да не смята да кара посвоему. Федерализмът бе отстъпил на груб, подпалвачески и убийствен кантонализъм и навсякъде се празнуваха кървави сатурналии.

Колкото до възможостта съжденията да влияят на съзнанието на тълпите, трябва човек никога да не е чел отчета на някое изборно събрание, за да не е наясно по въпроса. Разменят се твърдения, обиди, от време на време яки удари, никога доводи. Ако за миг настъпи тишина, причината е някой присъстващ с мъчен характер, който съобщава, че ще зададе на кандидата един от онези затруднителни въпроси, винаги забавляващи слушателите. Но задоволството на опонентите е краткотрайно, тъй като гласът на преждеговорившия бързо е заглушен от ревовете на противниците. Можем да приемем като типични за обществените събрания следните отчети, цитирани сред стотици други като тях и които взимам от ежедневници:

«След като някакъв организатор помолил присъстващите да изберат председател, бурята се развихря. Анархистите скачат на сцената, за да махнат масата. Социалистите я защитават енергично; удари, взаимни обвинения в доносничество, в продажност и т.н., а един гражданин се измъква с насинено око.

Най-после масата е поставена криво-ляво насред шумотевицата и трибуната е на разположение на съратника Х…

Ораторът изстрелва мигновен откос срещу социалистите, които го прекъсват, крещейки: „Кретен! Бандит! Разбойник!“, и други епитети, на които съратникът Х отговаря с краткото изложение на една теория, доказваща, че социалистите са „идиоти“ или „лъжци“.»

«… Снощи алеманистката партия организира в Търговската зала на ул. „Фобур дю Тампл“ голямо подготвително събрание за празника на трудещите се Първи май. Мотото беше: „Тишина и спокойствие“.

Съратникът Х… се отнася към социалистите като към „кретени“ и „търчи-лъжи“.

При тези думи оратори и слушатели се обиждат помежду си и стигат до бой; в действие влизат столовете, пейките, масите и т.н.»

Не трябва да смятаме, че подобен род дискусии са типични само за определена класа избиратели и се дължат на общественото им положение. Във всяко анонимно събрание, дори да е съставено изключително от начетени хора, спорът лесно придобива същите форми. Показах, че обединените в тълпа индивиди се стремят към умствено приравняване, и всеки момент откриваме доказателство за това. Като пример може да послужи един откъс от отчета на събрание с участието само на студенти:

«С падането на вечерта суматохата само се увеличаваше; не вярвам дори един оратор да е успял да каже две изречения, без да са го прекъснали. Във всеки момент виковете се разнасяха от една или друга страна или едновременно от всички; ръкопляскаха, свиреха; отприщваха се бурни спорове между различни слушатели; бастуни се размахваха заплашително; чуваха се ритмични удари по пода; прекъсващите биваха последвани от викове: „Вън! На трибуната!“

М. Ж. залива дружеството с епитетите „гнусно“ и „подло“, „чудовищно“, „гадно“, „продажно“ и „отмъстително“ и заявява, че иска да го разруши и т.н.»

Да се питаш как в подобни условия може да се изгради мнението на един избирател? Само че да се задава такъв въпрос, би било равносилно на странна заблуда по отношение на степента на свобода, с която се ползва една общност. Мненията на тълпите са наложени, никога осмислени. Тези мнения и гласуванията на избирателите са в ръцете на изборни комитети, ръководени най-често от разни винопродавци със силно влияние над работниците и вдъхващи им доверие. «Знаете ли какво е изборен комитет — пише един от най-ревностните защитници на демокрацията, г-н Шерер. Чисто и просто, това е ключът на нашите учреждения, главният механизъм на политическата машина. Днес Франция се управлява от комитетите.»40

Освен това да им се въздейства, стига кандидатът да е приемлив и да притежава необходимите средства, не е много трудна работа. По признания на дарителите три милиона били достатъчни, за да се стигне до многократните избирания на генерал Буланже.

Такава е психологията на изборните тълпи. Тя е точно като психологията на останалите тълпи. Нито по-добра, нито по-лоша.

И така, аз няма да извлека от гореказаното никакво заключение, насочено срещу всеобщото гласуване. Ако съдбата му зависеше от мен, бих го съхранил такова, каквото е, по практически причини, дължащи се именно на нашата студия върху психологията на тълпите, които причини ще представя, след като преди това припомня неговите неудобства.

Неудобствата на всеобщото гласуване естествено са твърде видими, за да останат незабелязани. Не би могло да се оспори, че цивилизациите са били творение на ограничено малцинство от превъзхождащи умове, образуващи върха на една пирамида, чиито степени, разширяващи се успоредно с намаляването на умствената величина, представляват дълбоките слоеве на една нация. Величието на каквато и да е цивилизация положително не може да зависи от гласуването на нископоставени елементи, олицетворяващи единствено числото. Освен това няма съмнение, че гласуванията на тълпите често са твърде опасни. Те вече ни докараха не едно нещастия; а с триумфа на социализма фантазиите за народния суверенитет със сигурност ще ни струват още по-скъпо.

Тези възражения обаче, макар и теоретично издържани, губят практически цялата си сила, решим ли да си спомним за непобедимото могъщество на идеите, превърнати в догми. От философска гледна точка догмата за върховенството на тълпите е толкова незащитима, колкото и религиозните догми на Средновековието, но днес притежава присъщата за тях абсолютна мощ. Следователно тя е и толкова неатакуема, колкото са били едновремешните ни религиозни представи. Представете си един съвременен свободно мислещ човек, пренесен от вълшебна сила в разцвета на Средновековието. Мислите ли, че изправен пред властната мощ на господстващите тогава религиозни идеи, той би се опитал да ги обори? Озовал се в ръцете на съдия, желаещ да го изгори по обвинение, че е сключил договор с дявола или че е посещавал сборище на вещици, щеше ли да помисли да оспорва съществуването и на дявола, и на сборището? С вярванията на тълпите се спори толкова, колкото се спори с циклоните, не повече. Днес догмата на всеобщото гласуване е облечена в някогашната власт на християнските догми. Оратори и писатели говорят за него с почит и ласкателства, на каквито не се е радвал дори Людовик XIV. Така че отношението към него трябва да е същото като към всички религиозни догми, върху които въздейства единствено времето.

Опитът да се разклати тази догма би бил още по-безсмислен, след като причините са очевидни за самата нея:

«Във време на равенство — посочва правилно Токвил — хората, поради приликата помежду им, изобщо не си вярват едни на други; но същата тази прилика им дава почти неограничена вяра в общественото мнение; струва им се неправдоподобно, щом всички са еднакво просветени, истината да не принадлежи на мнозинството.»

Трябва ли при това положение да се предполага, че едно ограничено гласуване — ограничено до възможностите, ако щете — би довело до по-качествен вот на тълпите? И за миг не мога да го допусна, и то поради отбелязаните по-горе мотиви за по-ниското душевно равнище на всички общности, каквито и да са по състав. Попаднат ли в тълпа, повтарям, хората винаги се приравняват и по общи въпроси гласуването на 40 академици не стои по-високо от това на 40 водоносци. Не вярвам, че и един от толкова критикуваните вотове с всеобщо гласуване, например възстановяването на Империята, щеше да се различава, ако гласуващите бяха подбрани изключително сред учени и образовани хора. Това, че някой знае гръцки или разбира от математика, че е архитект, ветеринар, лекар или адвокат, не го надарява, що се отнася до чувствата, с особени познания. Всичките ни икономисти са начетени хора, професори и академици в по-голямата си част. Има ли един само общ въпрос, например протекционизмът, по който да са били съгласни? Изправени пред социални проблеми с хиляди неизвестни и под властта на мистичната или на афективната логика, всички форми на невежество се изравняват.

И така, ако претъпканите със знания хора образуваха самостоятелно изборното тяло, гласуването им нямаше да е по-качествено от днешното. Те биха се водили предимно от чувствата си и от духа на своята партия.

Ограничено или всеобщо, господстващо в република или в монархия, приложено във Франция, Белгия, Гърция, Португалия или Испания, гласуването на тълпите е едно и също и често разкрива несъзнаваните стремежи и нужди на племето. Средноаритметичното на избирателите е равно за всяка нация на средноаритметичната й родова душа. То почти не се променя с поколенията.

И ето че пак попадаме на това определящо и толкова пъти вече срещано понятие — народността, и върху другото понятие, производно нему — незначителната роля, която институции и правителства играят в живота на народите. Последните се ръководят най-вече от родовата си душа или по-точно — от съставляващите я родови остатъци. Народността и кръгът от всекидневни нужди, ето това са мистериозните господари, направляващи съдбините ни.

Пета главаПарламентарните събрания

Парламентарните събрания представляват хетерогенни неанонимни тълпи. Въпреки зависимостта на състава им от епохите и народите те много си приличат по характерните си признаци. Тук се чувства влиянието на народността — смекчаващо или преувеличаващо, но не и в състояние да попречи на тези признаци да се изявят. Парламентите на най-различните географски точки — на Гърция, Италия, Португалия, Испания, Франция и Америка, предлагат близки аналогии в обсъжданията и гласуванията си и оставят правителствата да се сблъскат със сходни трудности.

Впрочем парламентарният режим обобщава идеала на всички съвременни цивилизовани народи. Той олицетворява психологически погрешната, но общоприета представа, че много хора, събрани на едно място, са много по-способни на мъдро и независимо решение по даден въпрос, отколкото някой тесен кръг.

В парламентарните събрания отново откриваме общите признаци на тълпите: простота на идеите, раздразнимост, поддаване на внушения, преувеличени чувства, определящо влияние на водачите. Поради специалния си състав обаче парламентарните тълпи съдържат и някои разлики, които ще посочим не след дълго.

Простотата на становищата е една от най-забележимите им характерни черти. Във всички партии, представени в парламента, основно у латинските народи, се наблюдава постоянна тенденция най-сложните социални проблеми да се решават по силата на най-лесните абстрактни принципи и чрез общи и приложими за всички случаи закони. Разбира се, принципите се менят според партиите, но само защото индивидите са обединени в тълпа, те винаги се стремят да надценят стойността на тези принципи и да ги доведат до трайните им последствия. А освен всичко парламентите разкриват предимно противоположни мнения.

Най-яркият вид ограниченост на националните събрания е бил постигнат от якобинците от нашата Велика революция. Без изключение догматици и логици, с мозъци, претоварени от смътни общи понятия, тяхна грижа били строгите принципи, без мисъл за събитията; и съвсем справедливо отбелязахме, че те минали през Революцията, без да я забележат. Въобразявали си с помощта на няколко догми да преправят едно общество и да сведат една изтънчена цивилизация до прекалено ранен стадий на социалното развитие. Средствата им за постигане на тази мечта също носели отпечатъка на някаква абсолютна простота. Всъщност те се ограничавали с грубо разрушаване на изпречващите им се препятствия. Между другото всички — жирондисти, монтаняри, термидорианци и т.н., били обладани от същия дух.

Парламентарните тълпи са много податливи на внушения. И както винаги, внушението идва от водачи, обградени с ореол на обаяние; само че в парламентарните събрания склонността към внушения е в силно очертани граници, които е важно да отбележим.

По всички въпроси от местен интерес всеки народен представител има определени, непоклатими виждания, които никаква обосновка не би могла да разколебае. Талантът на един Демостен41 не би стигнал да промени вота на един депутат по въпроси като протекционизма или привилегиите на ракиджиите. Все изисквания на влиятелни избиратели. Предходното внушение на тези избиратели е прекалено властно, за да премахне всички други и да поддържа пълна ???42

При обсъждане на въпроси от всеобщо значение, като сваляне на правителство, приемане на данък, непоклатимостта на мненията изчезва и водаческите внушения могат да въздействат, но не точно като при обикновена тълпа. Всяка партия си има своите водачи, чието влияние понякога е равно. Така депутатът се озовава между противни мнения и неизбежно изпада в силно колебание. А и често го виждат да гласува различно в разстояние на четвърт час, да добавя към някой закон член, който го разрушава: например да се отнеме правото на индустриалците да подбират и да уволняват своите работници, а след това същата мярка почти се отменя чрез някаква поправка.

По тази причина във всяко законодателно събрание една камара защитава строго определени становища, от една страна, и доста нерешителни, от друга. Всъщност поради преобладаващия брой въпроси от всеобщо значение се налага нерешителността, нерешителност, поддържана от постоянния страх от избирателя, чието скрито внушение съумява да е в равновесие спрямо влиянието на водачите.

И все пак последните са в крайна сметка истинските господари в дискусиите, по време на които членовете на дадено събрание нямат достатъчно добре изработени предварителни мнения.

Необходимостта от водачи е очевидна, след като под наименованието «ръководители на групировки» ги откриваме във всички страни. Те са истинските господари на събранията. Хората, събрани в тълпа, не биха могли да минат без вожд, затова и гласуванията на събранието като цяло не изразяват нещо повече от мненията на ограничено малцинство.

Водачите, повтаряме, действат много малко с разсъждения и подчертано с обаяние. Лишат ли се по някакъв начин от него, те губят влияние.

Този водачески престиж е индивидуален и не е свързан нито с името, нито с известността. Г-н Жул Симон, говорейки за великите мъже от Националното събрание през 1848 г., в което и той е заседавал, предлага твърде любопитни примери в това отношение.

«Два месеца преди да стане всемогъщ, Луи-Наполеон не беше нищо.

Виктор Юго се качи на трибуната. Без успех. Изслушаха го, както слушаха Феликс Пиа; ръкоплясканията бяха по-слаби. „Не харесвам възгледите му — каза ми Волабел по адрес на Феликс Пиа, — но той е един от най-големите писатели и най-големият оратор на Франция.“

Едгар Кине, такъв рядко срещащ се и мощен дух, не го смятаха за нищо. Изживя популярността си преди откриването на Националното събрание; в самото събрание беше напълно неизвестен.

Политическите събрания са онова място на Земята, където блясъкът на гения се усеща най-малко. Тук важи само някакво съответно на времето и мястото красноречие, както и заслугите не към родината, а към партиите. Отдаденото почитание на Ламартин43 през 1848 г. и на Тиер през 1871 г. бе подтикнато от непосредствения, неумолим интерес. Щом мина опасността, ние се излекувахме и от признателността, и от страха.»

Възпроизведох този пасаж заради фактите, които съдържа, а не заради предложените обяснения, чийто психологизъм е посредствен. Една тълпа бързо би загубила същността си, ако държеше сметка на водачите за направените услуги било на родината, било на партиите. Тълпата изживява обаянието на водача и не вмъква в поведението си никакво чувство за интерес или за признателност.

Надареният с достатъчно обаяние вожд притежава почти неограничена власт. Знаем за огромното влияние, което един прочут депутат упражняваше дълги години благодарение на престижа си и по-късно моментално изгубен вследствие на някои финансови истории. Стига той само да дадеше знак, и министрите биваха сваляни. В следващите редове един писател ясно е отбелязал обхвата на действията му.

«Основно на М. С. дължим, че закупихме Тонкин три пъти по-скъпо, отколкото би трябвало да ни струва, че установяването ни в Мадагаскар е несигурно, че се оставихме да бъдем лишени от цяла една империя по долното течение на Нигер, че изгубихме преобладаващото си положение в Египет. Теориите на М. С. ни струваха повече територии, отколкото пораженията на Наполеон Първи».

Не трябва да се сърдим чак толкова на въпросния водител. Ясно е, че ни е струвал твърде скъпо; ала голяма част от влиянието му се дължеше на обстоятелството, че следваше общественото мнение, което, в областта на колониалната политика, тогава съвсем не беше това, в което се е превърнало днес. Един водач рядко изпреварва мнението и най-често се задоволява с възприемане на грешките му.

След обаянието средствата за убеждение, използвани от водачите, са факторите, които вече многократно изброихме. За да ги направлява умело, водачът трябва да е проникнал, поне несъзнателно, в психологията на тълпите и да знае как да говори с тях, най-вече да е запознат с омагьосващото въздействие на думите, формулите и образите. Необходимо му е специално красноречие, съставено от енергични твърдения и впечатляващи образи, заобиколени от доста общи разсъждения. Този вид красноречие се среща във всички събрания, включително в английския парламент, все пак най-уравновесен от всички. Можем безкрай да четем, казва английският философ Мен, дебати в Камарата на общините, където цялата дискусия се състои в размяна на доста неубедителни общи понятия и на груби лични нападки. Този вид общи формулировки упражнява чудодеен ефект върху въображението на една чиста демокрация. Винаги ще е изгодно да се налагат на една тълпа неопределени твърдения, поднесени със завладяващи думи, макар тези твърдения никога да не са били проверявани и може би да не подлежат на никаква проверка“.

Значението на „завладяващите думи“ в горния цитат не може да е преувеличено. На няколко пъти вече наблегнахме на особената мощ на думите и формулите, подбрани така, че да предизвикват много живи образи. Следващото изречение, взето от словото на парламентарен вожд, служи като чудесен пример за казаното:

„В деня, в който един и същ кораб отнесе към мъчителните предели на обществената забрава и продажния политик, и анархиста убиец, те ще могат да се разговорят и ще видят един в друг двете допълващи се страни на един и същ обществен строй.“

Така обрисуваната картина е ясна, стряскаща и всички противници на оратора се чувстват застрашени от нея. Пред тях се разкриват едновременно и мъчителните пространства, и корабът, който ще може да ги отнесе, защото вероятно и те са част от твърде зле очертания кръг на заплашените политици. Тогава те изпитват глухата боязън, която сигурно са усещали членовете на Конвента, повече или по-малко в сянката на гилотината, благодарение на неопределените слова на Робеспиер и които тази боязън с карала винаги да отстъпват пред него.

Водачите имат интерес да се впускат в най-неправдоподобните преувеличения. Ораторът, от когото цитирах една фраза, можа да наложи твърдението, и то без да предизвиква бурни протести, че банкерите и свещениците са подкупвали бомбаджиите и че управителите на големите финансови компании заслужават същите наказания като анархистите. Подобни средства неизменно въздействат на тълпите. Твърдението никога не е прекалено гневно, нито пък използваните изрази — прекалено заплашителни. Нищо не смущава повече слушателите. Те се страхуват, че ако недоволстват, ще минат за предатели или съучастници.

Както казах преди малко, това особено красноречие е властвало над всички събрания, а в критични периоди само се изостря. Прочитът на речите на великите оратори от времето на Революцията е твърде интересен от тази гледна точка. Те смятали за свое задължение да се прекъсват всеки миг с цел да заклеймят престъплението и да възхвалят добродетелта; после избухвали в клетви срещу тираните и се кълнели да живеят свободни или да умрат. Присъстващите ставали, ръкопляскали в изстъпление, а след това, успокоени, отново сядали.

Понякога се случва водачът да е интелигентен и образован; в повечето случаи обаче това по-скоро му вреди, отколкото му помага. Като разкрива сложността на нещата и дава възможност за обяснение и разбиране, интелигентността събужда снизходителност и сериозно притъпява напрегнатата сила на убежденията, нужни на апостолите. Великите водачи от всички времена, и най-вече от Революцията, са били подчертано ограничени, но въпреки това — много дейни.

Словата на най-известния от тях, Робеспиер, често изненадват с несвързаността си. Прочитът им не дава никакво правдоподобно обяснение за огромната роля на могъщия диктатор: „Всеизвестни неща и изобилие от педагогическо красноречие и латинска култура в услуга на една по-скоро безразсъдна, отколкото безизразна душа и която и в нападение, и в отбрана сякаш се ограничава до ученическото: «Хайде, ела де!» Излезеш ли от това сиво четиво, иска ти се да кажеш «Уф» като приятния Камий Демулен.“

Ужасно е да се помисли за силата, която едно трайно убеждение, съчетано с изключително тесногръдие, придава на човек с ореола на обаянието. Но тези условия са необходими за преодоляване на препятствията и за налагане на изисквания. В тези енергични убедени хора тълпите разпознават по инстинкт водача, който им трябва.

В едно парламентарно събрание успехът на дадена реч зависи кажи-речи единствено от престижа на оратора и няма нищо общо с изложените от него съображения.

Непознатият оратор, който излиза със слово, изпълнено с достатъчни доводи и с нищо друго, не може да разчита дори само на изслушване.

Г-н Декюб, бивш депутат, е очертал образа на лишения от обаяние законодател в следните редове:

„Качил се на трибуната, той изважда една папка от чантата си, разгъва я старателно пред себе си и започва уверено. Той си въобразява, че прокарва в душата на слушателите си завладялото го убеждение. Мерил и премерил доводите си, претъпкан с цифри и доказателства, с една дума — сигурен в правотата си. Напразна ще е всяка съпротива срещу изложената от него очевидност. Започва, осланяйки се на пълното си право, както и на добронамереността на колегите си, чието единствено желание естествено е да се преклонят пред истината.

Той говори и тутакси е изненадан от раздвижилата се зала, а надигащата се врява някак си го притеснява.

Как така няма тишина? Защо е това общо невнимание? За какво ли мислят онези там, които си говорят? Какво толкова пък кара онзи да стане от мястото си?

По челото му преминава безпокойство. Сбърчва вежди, спира се. Насърчен от председателя, започва отново, по-високо. Резултатът е, че го слушат още по-малко. Повишава тон, размърдва се: шумът около него също се засилва. Той вече сам не се чува, пак се спира; после, уплашен да не би мълчанието му да предизвика неприятния възглас «Край на заседанието!», продължава с още по-висок глас. Врявата вече е непоносима.“

Парламентарните събрания, доведени до дадена степен на възбуда, се отъждествяват с обикновените хетерогенни тълпи и чувствата им съответно са белязани от особеността да са винаги крайни. Ще ги видим да се отдават на героични постъпки или на най-лошите ексцесии. Индивидът престава да е това, което е, и ще гласува за най-противоположните на личните му интереси мерки.

Историята на революцията показва до каква степен на несъзнаваното може да стигнат тълпите и да се поддадат на противните на интересите им внушения. За дворянството е било огромна саможертва да се откаже от привилегиите си и въпреки това, в една знаменита нощ на Учредителното събрание, то я извършило, без да се колебае. За членовете на Конвента е представлявало постоянна смъртна заплаха да се откажат от имунитета си и все пак те се отказали и не се опасявали от взаимното си обезглавяване, като същевременно добре знаели, че ешафодът, към който днес били отвеждани колеги, нямало да им се размине утре. Стигнали обаче до пълния автоматизъм, който описах, никакъв размисъл не могъл да ги възпре в подчинението им на хипнотизиращите ги внушения. Следващият отказ от мемоарите на един от тях, Бийо-Варен, е съвсем показателен в това отношение: „Решенията, за които толкова ни укоряват, казва той, бяха нежелани за нас най-често два дни, един ден по-рано: предизвикваше ги единствено кризата.“ Нищо не е по-вярно.

Същите явления на несъзнаваното се наблюдавали по време на всички буреносни заседания на Конвента.

„Те одобряват и постановяват — казва Тен — това, от което се ужасяват, не само глупостите и лудориите, а и престъпленията, убийството на невинните, убийството на техните приятели. Единодушно и с най-бурни аплодисменти левицата, в съюз с десницата, изпраща на ешафода Дантон, естествения си ръководител, великия инициатор и вожд на Революцията. Единодушно и с най-бурни аплодисменти, десницата, в съюз с левицата, гласува най-лошите декрети на революционното правителство. Единодушно и с викове на възторг и въодушевление, със свидетелства за страстна симпатия към Кол о д’Ербоа, Кутон и Робеспиер, Конвентът, чрез спонтанни и неколкократни преизбирания, спасява човекоубийственото правителство, което Долината ненавижда, защото е човекоубийствено, а Планината го ненавижда, защото то я обезглавява. Долината и Планината, мнозинство и малцинство, накрая се съгласяват да помагат за собственото си самоубийство. На 22 прериал целият Конвент протегнал шия; на 8 термидор, през първия четвърт час, след словото на Робеспиер, той я протегнал още по-напред.

Картината сигурно е мрачна. Но е точна. Достатъчно възбудените и хипнотизирани парламентарни събрания разкриват едни и същи черти. Те се превръщат в подвижно стадо, подчиняващо се на всякакви импулси. Следващото описание на Националното събрание от 1848 г., направено от един парламентарист, в чийто демократизъм няма да се усъмни г-н Спюлер, и което предавам според «Литературно списание», е твърде типично. В него срещаме отново всички пресилени чувства, които описах по повод на тълпите, и онази крайна подвижност, благодарение на която по всяко време може да се премине през палитрата на най-противоречащите чувства.

Деленията, ревността, подозренията и бързо сменящите се сляпо доверие и безгранични надежди доведоха Републиканската партия до гибел. Наивността и простодушието й се равняваха само на всеобхватната й доверчивост. Никакво чувство за законност, никакъв усет за дисциплина; безкрайни страхове и илюзии; в тази точка селянинът и детето се срещат. Спокойствието им съперничи на нетърпението им. Дивотата им прилича на кротостта им. Това е присъщо на съвсем неоформения нрав и на липсата на образованост. Нищо не ги учудва и всичко ги озадачава. Треперещи, страхливи, безстрашни, героични, те ще се хвърлят в пламъците и ще отстъпят пред сянка.

Проявите на нещата и връзките между тях са им напълно непознати. Еднакво бързо се обезсърчават и се палят, жертви на всички страхове, постоянно много високо или много ниско, никога на необходимото стъпало и с подходящата мярка. По-неуловими от водата, те са отражение на всички цветове и повторение на всички форми. Каква управленска основа можеше да се надява човек да им повери?“

За голямо щастие всички току-що описани от нас характери в парламентарните събрания не се проявяват постоянно. Те са тълпи само в определени моменти. Съставящите ги отделни личности съумяват в многобройни случаи да съхранят индивидуалността си и затова едно събрание може да изработи отлични временни закони. Вярно е, че тези закони са подготвени от специалист в тишината на кабинета; и гласуваният закон всъщност е дело на един човек, а вече не на едно събрание. Естествено те са най-добрите. Действието им става гибелно само когато няколко последователни злощастни поправки ги превърнат в колективно дело. Делото на тълпата е навсякъде и винаги по-некачествено от това на отделния човек. Единствени специалистите спасяват събранията от прекалено разбърканите и прекалено неизпробваните мерки. В този момент те се превръщат във временни водачи. Не събранието им въздейства, а те на него.

Въпреки всички трудности на функционирането им парламентите представляват най-доброто средство, което народите са открили досега, за да се управляват и предимно за да избегнат, колкото е възможно, личната тирания. Те положително са идеалът за управление, поне за философите, мислителите, писателите, творците и учените, с една дума, за всичко, съставляващо върха на една цивилизация.

Впрочем от тях могат да възникнат само две сериозни опасности — принудителното разпиляване на финансите и постепенното ограничаване на личните свободи.

Първата от тези опасности е неизбежно последствие от изискванията и непредвидливостта на изборните тълпи. Ако някой депутат предложи мярка, привидно удоволетворяваща демократични идеи, например да се осигуряват пенсии на всички работници, да се увеличи основната заплата на кантонерите, учителите и т.н., останалите депутати от внушението на страх от избирателите няма да смеят да дадат вид, че пренебрегват интересите им, като отхвърлят предлаганата мярка. И все пак те знаят, че тя ще натовари опасно бюджета и ще изиска въвеждането на нови данъци. Колебание при гласуването е невъзможно. Докато последствията от увеличаването на разходите са далечни и не им създават кой знае какви неприятности, то последствията от един отрицателен вот, напротив, биха се почувствали ясно още на следващия ден, когато ще трябва да излязат пред избирателя.

Към тази първа причина за раздуване на разходите се добавя и друга, не по-малко повелителна: задължението да се отпуснат всички средства от чисто местен интерес. Един депутат не би могъл да се противопостави, тъй като и тези средства се изискват от избирателите, а някой депутат не може да получи необходимото за района му, без да отстъпи пред подобни искания на колегите си44.

Втората от гореспоменатите опасности — принудителното ограничаване на свободите от парламентарните събрания, макар и външно по-неосезаема, всъщност е доста сериозна. Тя произтича от безбройните закони, все ограничителни, чиито последици парламентите не схващат с елементарното си съзнание и които се считат длъжни да гласуват.

Изглежда, тази опасност е подчертано неизбежна, след като и самата Англия, със своя сто на сто най-издържан тип парламентарен режим и където народният представител е най-независим от избирателя си, не съумя да я избегне. В едно вече многогодишно писание Хърбърт Спенсър бе разкрил, че увеличаването на формалната свобода трябва да бъде последвано от ограничаването на реалната свобода. Връщайки се на същото разбиране в книгата си „Индивидът срещу държавата“, той пише следното по повод на английския парламент: „От онова време насам законодателството пое по пътя, за който говорех. Бързо множащи се, диктаторските мерки имаха за трайна цел орязването на личните свободи, което ставаше по два начина: бяха установени разпоредби, увеличаващи се от година на година и налагащи принуда на гражданина там, където преди е действал напълно свободно, като го карат да извършва действия, които по-рано той можеше да реши по своя воля дали да извърши, или не. Заедно с това все по-тежки и предимно местни обществени данъци ограничаваха още повече свободата му, намалявайки частта от доходите му, която той може да харчи както пожелае; и с увеличаване на отнемаемата част, за да бъде тя разходвана според прищявката на държавните чиновници.“

Това постепенно ограничаване на свободите се проявява по специален за всяка степен начин, който Хьрбърт Спенсър не е посочил: изработването на безбройни законодателни мерки, всички поначало ограничителни, води неизбежно до увеличаване по брой, власт и влияние на чиновниците, натоварени с приложението им. По този начин те се стремят да станат истински владетели на цивилизованите страни. Мощта им нараства още повече от обстоятелството, че при безкрайните смени на правителствата, незасягащи чиновническата каста, последната единствена притежава безотговорност, безименност и постоянство. А известно е, че няма по-тежки форми на деспотизъм от изявяващите се под този троен образ.

Непрестанното изковаване на ограничителни закони и регламенти, ограждащи с най-византийските формалности и най-дребните житейски постъпки, неминуемо довежда до постепенно стесняване обсега на свободно движение на гражданите. Жертви на заблудата, че повече закони означават по-здраво осигурени равенство и свобода, народите с всеки изминал ден се съгласяват на все по-тежки препятствия.

Това съгласие не е безнаказано. Свикнали да понасят всякакви робства, те в крайна сметка бързо се връщат към тях, губейки каквато и да било спонтанност и енергия. От тях остават само празни сенки, пасивни автомати, безволеви, беззащитни, безсилни.

Но след като вече не намира в себе си нужните му подвижни сили, човекът изпитва силен подтик да ги потърси другаде. Колкото повече растат безразличието и безпомощността на гражданите, толкова по-належащо е да се увеличи допълнително ролята на правителствата. Те задължително трябва да носят духа на инициативност, предприемчивост и ръководство, който отделните хора са изгубили. На тях се възлага всичко да предприемат, всичко да ръководят, всичко да защитават. В такава обстановка държавата се превръща във всемогъщ бог. Само че опитът учи, че властта на такива божества никога не е била много трайна.

Постепенното ограничаване на всички свободи у някои народи — въпреки някакво право, създаващо им илюзия, че ги притежават — сякаш се дължи както на старостта им, така и на определен режим. То съставлява един от симптомите на онази степен на упадък, която никоя цивилизация досега не е успяла да избегне.

Ако се съди по поуките от миналото и повсеместните шумно проявяващи се признаци, повечето от нашите съвместни цивилизации са достигнали до периода на свръхзастаряване, предшестващ упадъка. Редица развития изглеждат неотменни за всички народи, след като виждаме историята толкова често да повтаря хода им.

Не е трудно да се набележат накратко фазите на тези развития. С обобщаването им ще завърши нашият труд.

Разгледаме ли в общия му вид зараждането на величието и на упадъка на цивилизациите преди нашата, какво виждаме?

В зората на тези цивилизации — разнороден човешки фон, събран от случайностите на миграциите, нашествията и завоеванията. С различна кръв, със също така различни езици и вярвания, тези хора ги свързва само едно — полупризнатата власт на един вожд. В техните неясни обединения присъстват, доведени до най-високата си степен, психологическите признаци на тълпите. Споменатите обединения притежават присъщите на тълпите момент на сплотеност, слабости, импулси и буйност. Нищо в тях не е устойчиво. Това са варвари.

После времето свършва своето. Лека-полека се осъществява действието на сходната среда, повтарящите се кръстосвания, необходимостта от съвместен живот. Сборът от различаващи се единици започва да се претапя и да образува племе, тоест някакъв агрегат, надарен с общи черти на характера и чувства, които наследствеността постепенно ще затвърди. Тълпата е станала народ и този народ ще може да излезе от варварството.

И все пак той ще излезе напълно от него едва когато, след дълги усилия, безкрайно подновяващи се борби и безбройни връщания към началото, ще е придобил някакъв идеал. Същността на идеала е без значение. Дали ще е култът към Рим, могъществото на Атина или триумфът на Аллах, той ще е достатъчен да придаде на всички членове на формиращото се племе съвършено единство от чувства и мисли.

В този момент може да се роди една нова цивилизация със свои институции, вярвания и изкуства. Увлечено от мечтата си, племето ще добие последователно всичко, което придава блясък, сила и величие. Безспорно то пак ще е тълпа в определени положения, но зад подвижните и изменчиви признаци на тълпите ще стои онзи здрав субстрат — душата на племето, който рязко ограничава клатушканията на един народ и слага ред в случайността.

Изиграло обаче градивната си роля, времето започва онова разрушително дело, на което са подвластни и боговете, и хората. Достигнала известна степен на мощ и сложност, цивилизацията спира растежа си, а щом не се развива, тя е осъдена на бърз залез. Часът на старостта скоро ще удари.

Този неизбежен час винаги е белязан от отслабването на идеала, поддържал дотогава народностната душа. Колкото повече избледнява той, толкова повече започват да се тресат всички религиозни, политически или обществени градежи, вдъхновени от него.

С постепенното изчезване на идеала й народността губи все повече и повече елементите на своята сплотеност, единство и сила. Може отделният индивид да израства като личност и ум, но заедно с това и колективният егоизъм на племето е заменен от достигналия прекомерни измерения личен егоизъм, придружен от излиняването на характера и намаляването на способностите за действие. Онова, от което е израснал един народ, една общност, един блок, се превръща в крайна сметка в сбор от разединени индивиди, все още временно и изкуствено поддържан от традициите и институциите. Точно тогава, разделени от интереси и стремежи, загубили вече способност да се управляват, хората искат да бъдат ръководени и в най-дребните си постъпки, а държавата упражнява поглъщащото си влияние.

С окончателната загуба на предишния идеал народността загубва накрая и душата си. Тя вече е само множество от отделни хора и се връща към началното си състояние: състоянието на тълпа. В нея са събрани всички преходни черти на тълпата, без състоятелност и без бъдеще. Цивилизацията вече не се крепи на нищо и попада в зависимост от всякакви случайности. Плебсът е цар и варварите настъпват. Цивилизацията все още може да създава впечатление за блясък, защото запазва външната фасада, сътворена от дълго минало, но в действителност това е една проядена и вече от нищо неподдържана сграда, която ще се сгромоляса при първата буря.

Преход от варварството към цивилизацията по следите на някоя мечта, последван от упадък и смърт, щом тази мечта загуби силата си — така протича жизненият кръговрат на един народ.