Първата версия

1. Сънят на Турецки

25 юли 1994 година

Отново съм на двайсет и пет. Седя зад бюрото в стария ни кабинет с Меркулов в градската прокуратура на „Новокузнецка“. Парното бичи зверски. Навън на огромни парцали вали сняг, който прилича на парченцата памук, оставащи по детските елхи, когато им свалят и последните играчки. От тази жега мушкатото на перваза започва неестествено бързо да расте на височина, разпускайки необикновено широки листа като на палма.

Хвърлям поглед наляво, там, където обикновено се намира кафявият ожулен сейф на нашия отдел, но вместо него виждам огромна червена риба, която нагло ми намига и отваря уста. Ставам, от жегата по гладко избръснатите ми страни се лее пот, стените на стаята се разтварят — намирам се в тропическа гора. Наоколо летят изключително красиви седефени пеперуди и мънички птички, вероятно колибри, големи колкото майски бръмбар. Палмите размахват широките си листа, но не става по-прохладно.

Решавам от жегата да се гмурна в аквариума, който пред очите ми, но прекалено бавно се превръща в басейн. Откъм палмата, която в предишния си живот е била мушкато, се чува отвратителен скърцащ глас: „Здррравейте!“

„Добър ден“ — отвръщам машинално на огромен проскубан папагал. Папагалът се изтръсква и крясва още по-гадно: „Турррецки, Турррецки, дежурррната бррригада, повикване!“

„Какво!“ — стряскам се аз. И се събуждам. О, ужас, позор, Турецки е заспал на работното си място! Костя Меркулов… Не! Не Костя, а Константин Дмитриевич ме гледа с немигащ укорителен поглед в сиво-сините си очи:

„Как така, стажант Турецки, как така, Саша, си почиваш, докато престъпниците върлуват из Москва, върлуват из Москва!“ — Гласът на Меркулов се разпространява из кабинета, прониква във всички цепнатини. Скачам, усещайки с всички клетки на стажантското си същество невероятен, изгарящ срам, и тогава… Само това липсваше! Като от уморено есенно дърво от мен започват да капят дрехите ми — сакото, ризата, фланелката. Опитвам се да хвана поне панталоните, прекрасно разбирайки какво ще последва след тях, но безполезно…

И тогава се събуждам май окончателно.

Точно така — всички чаршафи са събрани в краката ми, като че ли половината нощ съм се борил с някого — вероятно с оня проскубан папагал. Навън е ясно юлско утро, виждат се сивите покриви на беляевските3 блокове. Зифтът по покривите, изглежда, започва да се топи още от сутринта или не е успял да изстине от вчера. Да, при тази жега вчера нямаше смисъл да вливам последната чашка. Ставам и пускам, щорите, може би поне това ще спаси скромната ми обител от окончателно превръщане в тропик.

Мама вчера нещо прекалено се суетеше, изглежда, ме обиква все повече и повече с възрастта. Напоследък мама силно сдаде багажа, въпреки че все така прилича на тийнейджър. Но вече, уви, на възрастен тийнейджър.

Отивам в кухнята, отварям хладилника. Той зее насреща пуст и тъмен както обикновено. Отдавна трябваше да отскоча до „Добринински“. Казват, че там още има лампички за съветски хладилници, щото наскоро си купих страшен разклонител, само дето нашите щепсели не щат да влизат вътре. Серьожа Ломанов ми обясни, че това е европейски стандарт.

Добре, че майка ми е оставила пакет кефир, ето го на перваза, седи си и се грее. Пийнах топъл кефир и се пооправих. Стана време да правя кафе. Ако не ме подгонят още от сутринта, аз не отстъпвам и на йота от любимия си ритуал. Все пак фамилията Турецки задължава до известна степен, въпреки че точно по турски няма как да си направиш кафе вкъщи. Добре, да кажем, пясък има на всяка детска площадка, а какво да правя с мангала и въглищата?

Като начало смилам кафето с ръчната мелница, която ми подари Абовян от Ереван, когато двамата разплитахме делото за откраднатите в Москва и прехвърлени в Армения западни коли. Интересно, как ли е той сега? Разправяха ми, че миналата зима в Ереван замръзващите жители изсекли всички дървета в града…

Въртя медната дръжка, из кухнята се носи разкошният аромат на току-що смляно кафе, който сам по себе си вече невероятно ме ободрява. Въртя и си мисля — що за идиотски сън ме навести тази нощ? Вече не си спомням кога бях сънувал за последен път. И изведнъж — на ти! И палми, и басейн, и жега, и папагали, само дето нямаше някое знойно гадже. По бикини. А най-добре без.

В малкото си джезве, също арменско, сипвам две лъжички и половина съвсем ситен ароматен прашец, заливам го със студена вода и го слагам на бавен-бавен огън. И ето че най-после сутрешното ми кафе е готово. Добър апетит, господин Турецки!

Връщам се в стаята и пускам стария си черно-бял телевизор. Сега сигурно вече никой няма такива телевизори. Останали са само у забравените от бога старици и у старшия следовател по особено важните случаи от Генералната прокуратура Александър Борисович Турецки. Между другото най-после свикнах да се обръщат към мен на име и бащино.

По телевизора пее някакъв модерен певец. Опитвам се да си спомня името му, но без всякакъв успех. Виж, ако беше минавал при нас по някое дело, щях да го запомня завинаги. Не е изключено да се срещнем някой път. Тези естрадни звезди понякога си изкарват кинтите не толкова от концерти, колкото от търговия с автомобили. Много от тях са свързани с фирми, занимаващи се с продажбата на коли. А те имат някакви митнически привилегии. Абе да си продават. Само да не стрелят един по друг и по околните мирни зрители.

Накрая дойдоха сутрешните новини. Да видим какво става по света.

Президентът си почива в Сочи. Там се срещнал с директора на Службата за външно разузнаване Евгений Маков и с вицепремиера Шохин, с които обсъдил текущи политически въпроси… Интересно какви политически въпроси може да обсъжда президентът с началника на външното разузнаване? Сигурно кои сега са добрите и кои лошите.

В Москва е пристигнал министър-председателят на Конго. В рамките на посещението му се предвижда среща с министър-председателя Виктор Черномирдин и руски бизнесмени… Значи пак ще паднат цените на бананите, а тези на бензина ще скочат.

На улица „Клемент Готвалд“ е взривено БМВ, на волана на което е бил господин Орзоев, по-известен в определени кръгове с прякора „Азол“. С него е било неидентифицирано момиче на шестнайсет-седемнайсет години. И двамата са загинали…

Съвсем изнагляха, скоро ще почнат да возят първокласнички. А колкото до Азол, хак му е — бричката му цялата се беше усмърдяла на ганджа. Момичето ще го идентифицираме. За ужас на майката и таткото…

Близо до Севастопол граничарите са открили дрейфащата океанска яхта „Глория“, принадлежаща, както стана ясно, на известния американски предприемач, вестникарско-издателския магнат Норман Кларк, поддържал в продължение на години най-тесни връзки с Русия и СССР. Именно той е издавал на Запад произведенията на Леонид Брежнев и другите генерални секретари на КПСС. През последните години Норман Кларк финансирал и издавал журнала на Руския културен фонд, учредил стипендии за студентите от Московския държавен университет, чийто почетен доктор е бил. Възглавявайки заедно с госпожа Спиър фонда „Семюъл Спиър“, Норман Кларк всячески съдействал за подкрепата за различни научни изследвания и за запазването на научните кадри в Русия, предоставяйки на учените годишни субсидии, оборудване и научна литература. Норман Кларк неведнъж е дарявал на Руския културен фонд купените от него на различни търгове по света предмети на руското изкуство…

И тогава ме осенява една мисъл. Щях дори да се задавя с възхитителното кафе, ако не си го бях допил още преди минута. Сънят се сбъдва — сигурно пак ще ми тръснат нещо неразкриваемо и много мокро. Защо ли ми дойде тази мисъл? Някакъв мъничък хитър Турецки някъде вътре в мен от време на време прозорливо предугажда сюжетните ходове на биографията ми. Всъщност точно този мъничък хитрец би трябвало да стане следовател, а не аз — човек мирен и добродушен. Е, тука вече се поизхвърлих, не съм чак толкова добродушен…

Телевизорът дудне за времето и природата, но вече не слушам хубавата строга говорителка. Време е за работа.

Сега живея в най-благословената част на Москва. Когато от много акъл започнах ремонт в собственото си жилище, извършвайки първото и непоправимо действие — тоест варварски съдирайки тапетите от стените с най-похвални намерения, — изобщо нямах представа, че ремонтът с това и ще приключи. Или поне ще се проточи за дълго. Тъй че когато моят приятел Саня Афанасиев, който заминаваше за половин година, ми предложи да използвам колибката му, тутакси се съгласих. И веднага се нанесох, като взех със себе си само родния телевизор и електрическата самобръсначка. Брадатият естет Афанасиев през живота си не беше притежавал нито едното, нито другото.

А на мен самия какво ми трябва? Необходимите дрехи, самобръсначка и телевизор, за да не се разкапя съвсем. Жената с дъщерята заминаха за цялото лято при едни познати на село, близо до Владимир. Преди да заминат, двамата с Ирина дълго си изяснявахме отношенията, но така и не успяхме да ги изясним докрай. И аз за пореден път се убедих, че за човек с моята професия да се жени, е загубена работа. Честна дума, така и не мога да кажа със сигурност дали се считам за женен човек или за ерген. С всички произтичащи от това последствия.

Сега моя родина е Беляево. Само преди някакви си двайсет години на мястото на блока ми е имало съвсем истинско село — с градините, лехите, кравите и славеите. Всъщност славеите и досега пеят през лятото. Красота! От прозореца ми зад покривите на блоковете се вижда гората, простираща се от Чертаново чак до Ясенево. Наоколо откриха и денонощни магазини, сега можеш винаги да си купиш поне хляб и сирене.

Намъквам се в костюма, с който за разлика от обръщението на име и бащино изобщо не мога да свикна. И особено с идиотската вратовръзка. Това нещо явно са го измислили жените, за да създават главоболия на мъжете. На кой би му хрумнало — примка на шията! Между другото, в случая Ферапонтов жената беше удушила уж горещо обичания си съпруг именно с вратовръзка. В жегата тези хамути са най-непоносими. Но положението задължава и аз се надувам от гордост.

На Костя Меркулов му е още по жега на новата му длъжност. Отнася си го от всички, даже и от президента. Прекалено бие на очи. Наскоро той ми разправяше за приема в английското посолство, където този страхотен следовател така и не бе успял да разбере кой е дипломат, а кой келнер.

Всичко си пасва едно към едно — асансьорът пак не работи. И за капак оня шантавият от втория вход пак си е залепил старото волво за моята броня. Добре де, ще излезем някак.

Излизам на „Профсъюзна“. Много обичам тази отсечка — наклона от Беляево до Нови Черьомушки. Имаш чувството, че не караш, а летиш. Особено когато колите са малко. А пък будките намаляха и изглеждат по-спретнато. Колко се руга по техен адрес. Сега на всяко кръстовище можеш да си купиш цигари. И да пийнеш нещо. Това второто не, когато си зад волана.

В последно време Москва, разбира се, силно се промени и не може да се каже, че се промени към по-лошо. Наистина, разкопаха всички улици, но все някога това ще свърши. Започнаха да строят много, лека-полека реставрират центъра. Може би някой ден Москва ще заприлича на нормален град.

Ако можеше да се оправим и с подшефния ни контингент. Събират се в Москва като мухи на мед. Казват, че мерцедесите в Москва вече са повече, отколкото в Берлин. Мерцедесът ни е нещо като значка. Можеш да спреш който и да е и с почти пълна сигурност да се натъкнеш на пакостник.

Минавам през Октомврийския площад, той сега май се нарича „Калужки“. Да се побъркаш с тези нови стари названия. Отляво е църквата на Йоан Воин, сигурно най-красивата в Москва. Отсреща е френското посолство, което прилича на палат. Спомням си, когато французите празнуваха Щурма на Бастилията, пред вратите на посолството се беше подредила дълга опашка от много добре облечени хора.

От Каменния мост се открива най-хубавият изглед към Кремъл. Едно време го имаше на банкнотата от три рубли, вече безвъзвратно изчезнала.

Изскачам на „Моховая“ — сега тук движението е еднопосочно. Натам е удобно, на връщане можеш да откачиш от заобиколки. На всичкото отгоре са изкопали и някаква чудовищна дупка. Лужков4 си строи подземен град. Ега ти благодетеля.

До метрото на Площада на революцията има будки, в които не продават цигари и дъвки. Една кожена чантичка струва петстотин хилядарки. А обувките — половината от тази сума едната. С мойта заплата мога да си купя точно три обувки.

На „Пушкинска“ по традиция има задръстване. Някакъв нетърпелив ненормален едва не ми цунка ладата отзад. За гробището ли си се разбързал бе. Да се присъединиш към прадедите си.

Заскърцаха железните врати. Дежурният лейтенант ми отдаде чест и аз му кимнах. С такива дреболии, когато ти отдават чест, а ти кимаш, свикваш толкова лесно и бързо, че просто преставаш да ги забелязваш. От друга страна, в това има и някои удобства. Започваш да разбираш защо хората така се вкопчват във властта. Всъщност властта е широк път нагоре, по който се търкалят удобства и привилегии, а ти просто си вървиш и ги събираш, или по-точно дори не ги събираш, ами направо ти ги натрапват. Но това е само едната страна на властта, нещата не са толкова прости. Ненапразно в историята са известни и вождове аскети. При това най-жестоките.

Качвам се на третия етаж в непропорционално големия според мен кабинет с антре и секретарката Верочка. Откакто при нас се появи стажантът Серьожа, забелязвам, че Верочка силно се заинтересува — не чак от стажанта, но от теорията и практиката на гримирането — със сигурност. Седеше си преди скромна синеока студентка-задочничка, а сега изведнъж очите й засвяткаха, устните й се зачервиха, гласът й зазвъня.

И съседите на етажа, уж солидни чичковци, следователи и прокурори, започнаха да се отбиват по-често — да поискат от Верочка я кламери, я лепило, като че ли си нямат собствени секретарки. Страхувам се да не ни я отмъкнат любителите на лепилото. Но засега двамата със Серьожа държим фронта. По-точно в това отношение главният е Серьожа — тук субординацията се нарушава. За Верочка вече като че ли съм малко стар.

— Здравейте, Александър Борисович! Серьожа вече е тук. — Верочка за момент се откъсна от телефонния си разговор. — Една минутка, Александър Борисович. Може ли днес да си тръгна в пет часа? Важно е. — Тя се усмихва смутено, въпреки че смущението не си пасва особено с пурпурния цвят на днешното й червило. Вчерашното, перлено и не така ярко, повече отиваше на характера и темперамента й.

— Разбира се, Вера Игоревна. Само че какви важни дела може да има едно толкова младо и прелестно създание?

Тя ме поглежда леко снизходително. Вероятно това е погледът, с който дарява търсачите на лепило и кламери. И отвръща:

— Родителите ми се готвят да заминават на юг за отпуската. Трябва да ги изпратя, а те трябва, както се полага, да ми дадат последни наставления. Как да се държа, докато ги няма.

— Да не сринете апартамента с приятелите?

— Какво говорите, Александър Борисович! — Тя се усмихва радостно и разбирам, че жилището го заплашва най-непосредствена опасност.

В кабинета ми до прозореца, както винаги пред компютъра, седи нашият стажант Серьожа Ломанов. Той силно би ми напомнил мен самия от времето на стажантството ми, ако животът ни, който не се беше променял с десетилетия, не бе направил изведнъж такъв внезапен и удивителен вираж. Ето например, и моето детство и юношество, и това на Костя Меркулов, който е по-възрастен от мен с някакви си десет години, си приличат, само дето при мен положението с плюскането беше по-добро. Но дворовете, игрите, момичетата и дори филмите бяха едни и същи, с малки вариации. Е, с момичетата малко преувеличих, но колкото до останалото — със сигурност. Както Костя бе получил бойното си кръщение със „Солнцедар“, така и аз с „Три седмици“. Все същата гадост, макар че „Трите седмици“, разбира се, са по-добри, но пак са си отрова.

А те са съвсем различни. Ето например компютрите. Аз още си спомням първия телевизор в кооперацията — съвсем приличен по тогавашните мерки „Рекорд“. Едни наши роднини години наред имаха лампов телевизор, от първите съветски, с екран колкото тефтерче. Компютрите, като си помисля сега, заемаха цели етажи на научните институти и изчислителни центрове. А сега какво — малка кутия и екран. Пред екрана седи Серьожка, който е на „ти“ с тази кутия. Аз естествено се понаучих да натискам клавишите, но нищо повече. Нещо не станахме големи приятели.

А Серьога направо се е залепил за него и изглежда, че и компютърът му отговаря с взаимност. Ако за момент си представим, че компютърът беше жена, то Ломанов със сигурност би започнал да я ухажва, а може би дори би се оженил. Колко тъжно би било това за Верочка!

— Добро утро, Александър Борисович!

— Здравей, Серьожа! Продължаваш ли да печелиш?

— Ами, това игра ли е! Виж, вчера победих моя три партии поред на четвърто ниво.

— И на какво играехте? На стражари и апаши?

— Обиждате ме, Александър Борисович! Играехме древния и благороден шах.

— Пробвай някой път с мен. Едно време не играех зле.

Ломанов се усмихва с едва забележима снизходителност и казва:

— Непременно. Когато кажете. Вижте, записаха ми нова игра. Тоест тя, разбира се, е стара като света, вие сигурно също сте я играли в часовете в училище. Но тук морският бой се води между Русия и Украйна.

Поглеждам цветния екран, където украински и руски кораби се гърмят с огнени снаряди, и тази игра не ми харесва.

— Да — казвам, — такава дивотия не можехме да си представим. Идеята за война между Русия и Украйна само допреди няколко години би изглеждала абсолютно смахната. Разбира се, правехме си майтап с украинците и маста в шоколада, но такова нещо… Добре, Серьожа, изключи игрите, време е да се заемем с работа. Какво става с колекцията на Булчински?

Сергей пощрака по копчетата на компютъра, размърда мишката, екранът стана черен и по него се появиха мъждукащи звездички с различна големина.

— Старицата твърди, че от дрънкулките прекалено детайлно се е интересувал племенникът на Булчински, някой си Воропаев — доста неприятна личност. Питах за него директора на антикварния магазин на Якиманка и той каза, че Воропаев на няколко пъти се е опитвал да му пробута някакви доста подозрителни предмети…

— Заеми се с този Воропаев, особено с възможните му връзки с хора, имащи отношение към митницата. Те явно имат гладко действащи канали, вещите след това се появяват в Европа и в Америка. Съвсем наскоро представители на Интерпол свалиха от търга на „Сотби“ осем руски картини от осемнайсети век и три икони от шестнайсети. Разбира се, този Воропаев най-вероятно е дребна риба, но току-виж на дребосъка клъвнала и щука.

— Александър Борисович! — надникна в кабинета Верочка, устремявайки погледа си не към мен, а към моя стажант. — Константин Дмитриевич ви моли да се отбиете.

— Да, благодаря, идвам. Значи, Серьожа, с две думи: Ако ме няма, свържи се направо с МУР5. Със Слава Грязнов, тоест… — Замислих се за секунда: — Със старшия инспектор майор Грязнов. Ако внезапно възникнат някакви усложнения, обръщай се от мое име непосредствено към началника на МУР, Александра Ивановна Романова. Но не злоупотребявай с това — с нея шега не бива. Въпреки че е добра. Към тези, които обича. Обади й се, ако този Воропаев започне да се прави на много умен.

Практически на вратата довърших началническите си наставления:

— В най-лошия случай по новото положение имаме право да го задържим за трийсет денонощия. Ще поседи на „Петровка“ в тази жега, а и момчетата на Александра Ивановна ще си поговорят с него. После ще стане приказлив като Дядо Мраз на новогодишна забава. Разбра ли всичко?

— Тъй вярно, господин специален следовател!

— Стига с тоя „господин“. Остави лигавщините на „Коммерсанть“6. Това е, тръгвай! Всъщност не, почакай ме тук. Може Меркулов да ни подхвърли нещо спешно. Това му е в стила. Нали сега е голям началник. Засега стой на телефона.

На излизане виждам с периферното си зрение скромната Верочка, която се плъзва в кабинета ми. Може би не само компютърът има шансове пред стажанта…

2. Убийство по Шерлок Холмс

Макар че Костя е заместник-прокурор на страната, отговарящ за следствието, все пак бихме могли да поседнем някоя вечер на бутилка „Смирновска“. Сигурно нямам право да се обиждам. След всички тези постановления на Думата, административните учреждения от нашия строг профил преминаха почти на казармено положение. Свободното време на Костя така се пресова, че в него май няма да има място за чашка, да не говорим за бутилка.

Качвам се и се сещам за онзи идиотски морски бой между Русия и Украйна. Шегата си е шега, но на мен нещо ми е чоглаво.

В приемната на Меркулов, както се полага, има секретарка — новата, солидна Вера Петровна, младееща дама на трийсет — петдесет години. Възрастта й по удивителен начин зависи от осветлението и времето. Преди да вляза при Костя, все едно че пускам монета в игрален автомат — намислям си едно число. И честна дума, ако съвпадне, съм истински щастлив. Ура! Този път съвпадна — трийсет и три, едно към едно. Браво бе, Турецки, какво око, какво чудо.

— Добро утро, Валерия Петровна!

— Добър ден, Александър Борисович. Очакват ви.

Костя седи на огромно бюро на фона на огромна карта на СССР. В кабинета му всичко е монументално, капитално и неуютно. Не може да се сравнява със стария му кабинет на Новокузнецка с ожуления сейф и мушкатото на перваза.

— Викал си ме, Константин Дмитрич?

— Викал съм те, викал съм те. Сядай. — Меркулов излиза иззад необятното си бюро и сяда в креслото срещу мен.

Валерия Петровна донася две чаши чай с тежки метални дръжки. Моят както винаги е с лимон и захар, този на Костя — без захар и много силен. И чайният ритуал, и картата на СССР на стената идеално хармонират с имперската обстановка на кабинета.

— Костя, кога ще смениш картата? Все пак сега…

— Няма да я сменям.

— Да не очакваш животът да се приспособи към картата ти? Може би мислиш, че всичките ни бивши републики ще допълзят на колене с протегнати ръце? Ето моят стажант току-що ми показа една игра на компютъра. Помниш ли морските сражения, които водехме в училище на последните чинове? Та сега тази игра се води между Русия и Украйна. Ако с Украйна и Белорусия имаме проблеми, то какво да кажем за другите?

— Е, до война с братята славяни има време, пък и не всичко е толкова ужасно. Недей толкова да четеш вестник „Утре“… — Меркулов замислено потърка с показалец носа си. — Слушай, Саша, двамата нещо отдавна не сме сядали като хората. Извинявай, но се скапвам от работа. Дай примерно тази събота и неделя да се измъкнем от града, а? Ще си направим шишчета, може и да наловим риба…

— Костя, като идвах към теб, си мислех точно това.

Меркулов най-после завърши масажа на носа си и мина на въпроса:

— Саша, обади ми се зам.-министърът на вътрешните работи и ме помоли да се заема с нещо. Между другото той те помни добре, имай предвид. Прати ти много поздрави.

— Благодаря, ще го имам предвид — отвърнах аз, прогонвайки усмивката от лицето си.

Зам.-министърът по принцип не се обажда за дреболии и за да праща много поздрави.

— Тази сутрин в жилището му в дипломатическото градче на Кутузовски проспект е бил открит трупът на икономическия съветник от посолството на САЩ Дейвид Ричмънд. Явно убийството е по поръчка. Със случая се занимават отделът на милицията, отговарящ за охраната на дипломатическия корпус, ФСК7 и местното отделение на милицията. Вече пратих там Мойсеев. Старецът все пак е гений на криминалистиката. Въпреки че на пръв поглед всичко е ясно, тоест ясно е как са го убили, не е ясно защо. И кой. Виж, моля те. Не се дърляй с колегите от ФСК, но ако трябва, ги постави на място. Мина им златното време.

На излизане от кабинета на Меркулов забелязах, че Валерия Петровна изглежда вече на трийсет и две. Добър признак. Дъжд явно не се очаква.

Двамата с Ломанов се качваме в служебното волво. На кормилото е милият чичо Стьопа.

— Къде отиваме, Сан Борисич?

— На „Кутузовски“.

Чичо Стьопа е забележителна и оригинална личност. Класическото милиционерско име, известно на всеки от детството му8, така му се е лепнало, че почти никой не си спомня бащиното му име, макар че чичо Стьопа вече наближава петдесетте. Впрочем той изобщо не прилича на чичо Стьопа от книжката. Нашият шофьор е среден на ръст, доста набит веселяк с умни кафяви очи и леко плешив.

Чичо Стьопа е забележителен и с това, че активно се снима в киното. Ролите му предимно съвпадат с професионалната принадлежност. Той е всепризнат шофьор на милиционерски и полицейски коли в отечественото кино. Кинаджиите го обожават за сговорчивия му по отношение на хонорарите характер. И естествено най-вече за това, че когато във филма е задействан чичо Стьопа, от каскадьори практически няма нужда.

Аз самият веднъж — не на кино — бях свидетел и един от участниците в невъзможно изпълнение. Когато прекалено настоятелно искахме да си побеседваме с господин Варсанидзе, по-известен като Гога, за предимствата на здравословния начин на живот, Гога не разбра благите ни намерения и започна рязко да се откъсва от нас с мерцедеса си. Тогава чичо Стьопа още караше волта, а действието се развиваше извън града, в района на Загорянка. Та чичо Стьопа изстиска от волгата скорост, на която тя принципно не е способна, и на всичкото отгоре сряза ъгъла, след което прелетяхме реката по полуразглобен мост.

Гога не рискува да стреля, когато весело и щастливо изскочихме пред него. Предпочете да изслуша всичко, което имахме да му кажем.

Освен гореизброените достойнства чичо Стьопа има още едно неоспоримо преимущество пред мрачните шофьори от нашето ведомство. Той е веселяк и майтапчия. Готов съм да се закълна, че навреме пуснатият лаф не само повишава настроението, но понякога помага да се измъкнеш от абсолютно идиотски ситуации или да разредиш взривоопасната обстановка.

Наистина напоследък чичо Стьопа прекомерно се увлича от взетия назаем хумор. Купува си всички сборници с вицове, като предпочита тези на Никулин. Веднъж ми показа книга с гола лелка на обложката и огромна встъпителна статия, в която авторът, доктор на някакви технически науки, напълно сериозно, с графики и таблици изследваше вица, историята му, месторождението и сферите на разпространение. Двамата с чичо Стьопа решихме, че точно това е най-големият виц в книгата.

— Сан Борисич! — обърна се на първото кръстовище чичо Стьопа. — Искате ли да чуете някой нов?

— Давай — съгласих се аз. И без това ще ми го разкаже рано или късно.

— Значи. Телефонът звъни. „Ало!“ — „Прощавайте, Рабинович?“ — „Кой, младият или старият?“ — „Старият“. — „И двамата умряха.“ — Чичо Стьопа цвили от смях, като че ли той го е измислил, и натиска газта.

Двамата с Ломанов се споглеждаме сериозно, но не издържаме и също започваме да се смеем. Даже и чичо Стьопа да разкаже пълна глупост, сам по себе си заразителният му смях е достатъчен да разсмее и мъртвец.

Така и пристигнахме, разправяйки си вицове. От лявата страна в началото на Кутузовски проспект е разположено цяло дипломатическо градче от осеметажни тухлени блокове с просторни паркинги на двора и будки на охраната. По-рано си имаха дори собствени магазини, нашите не смееха да си покажат носа там. Момчетата от целия квартал се събираха да гледат чудноватите коли през решетката на оградата.

Сега от такива коли се чудиш къде да се денеш. Чичо Стьопа е патриот, разбира се, но даже той е принуден да признае, че волвото е кола, как да го кажем… Абе не е лоша.

Нарушавайки дипломатическия покой и равномерността на живота, напряко на пътя пред третия вход е спрял жълт милиционерски ГАЗ. Някакъв солиден арабин не може да паркира заради него, но не излиза с арабските си псувни, а си седи кротко и чака кога колата без шофьор ще му освободи пътя.

… Вратата на апартамент 28–29 не беше заключена, пък и едва ли и най-хитрият крадец би се намъкнал в жилище, фрашкано със сътрудници на милицията и ФСК, а ако броим и нас — и с представители на прокуратурата.

Двойният номер на вратата показваше, че в типичния, макар и хубав съветски апартамент е направена реконструкция. Два двустайни апартамента бяха съединени в един, в резултат на което се бе получило жилище по западен образец, където не пет семейства ходят в една тоалетна, а едно-единствено се разполага в две такива.

Две стаи по двайсет метра бяха обединени в една огромна гостна. Само височината на тавана малко не пасваше и затова гостната, въпреки красивите бели мебели, изглеждаше малко странно, като че ли я бяха сплескали. Още по-странно изглеждаше, когато в нея се бяха наблъскали толкова хора, облечени явно неподходящо за вечерен коктейл. И на всичкото отгоре начело с трупа на домакина.

Дейвид Ричмънд седеше покрит с чаршаф пред телевизора, още работещ, когато чистачката отворила вратата със своя ключ и открила мъртвия собственик. Чак потръпнах, като си представих как двамата едновременно гледаме сутрешните новини. Аз с чашка кафе в ръка, той — с куршум в тила.

Сетих се за нещастния жив арабин.

— Слушай, капитане — докоснах по рамото възбудения следовател Степанцов от Второ управление, с когото някога се бяхме засичали по арбатските дела. Добре си спомнях името му заради идиотското съвпадение с името на тогавашния ни клиент. — Вашият ГАЗ ли е запречил пътя на дипломатите? Там един арабин не може да мине вече половин час, да не вземе да стане международен конфликт.

— Ясно, Саша. Сега ще се оправим. — Ето, оказва се, че и той не ме е забравил съвсем.

Чух Степанцов да псува в коридора любопитния шофьор, чието място изобщо не беше в жилището.

— Семьон Семьонович — обърнах се към прокурор-криминалиста Мойсеев, който теоретически отдавна трябваше да се е пенсионирал, но не бързаше, а пък и началството не искаше да се лиши от такъв виртуоз. Той беше специалист особено по отношение на балистиката. — Какво имаш да кажеш?

— Някои неща се проясняват, Саша. Убили са го — Семьон Семьонович ми подаде целофаново пликче със сплескан куршум, — изглежда, с белгийска пушка „Мазер“, ако не бъркам, разбира се. Скъпа вещ, ще ти кажа. В колекцията ни има една такава. По пазарните цени е към десет милиона. Ще ти кажа със сигурност след експертизата.

— Капитане, а къде са колегите от контраразузнаването?

— Пука им на тях! Тяхната работа е чистичка. Помотаха се, поогледаха, понагрубиха ни малко и си заминаха. Да ловят шпиони сигурно. Къде ще седнат да се занимават с убийци? Моите момчета бяха тези, които преровиха околните тавани. Домъкнаха оттам тухли и всякакви боклуци. Тоя тип е стрелял е-ей от онази сграда насреща, от капандурата. Явно дълго е лежал и е чакал. Приспособил си две тухлички за опора, пушил — намериха три фаса. Май е бая смел. Не е хвърлил пушката, както правят обикновено. Разглобил я и си я прибрал в спретнатата чантичка. И слязъл по стълбата като бизнесмен, мамка му. Откриха единствено гилзата. Професионалист е гадината — с неочаквано за самия себе си възхищение в гласа каза Степанцов.

— Холмс — побутна ме по рамото Ломанов, за чието присъствие почти бях забравил.

— Какво, Уотсън? — откликнах автоматично. Брей каква младеж се е извъдила, вече Холмс ме наричат.

— Говоря сериозно, Александър Борисович, не се шегувам. Можете да го сметнете за глупост или празни фантазии, но имам чувството, че убиецът явно е чел Конан Дойл — развълнувано произнесе стажантът.

— Какво имаш предвид? — попитах излишно раздразнено. — Какво общо има Конан Дойл?

— Може би си спомняте, Александър Борисович, има един разказ от Конан Дойл, в който хитрият Холмс, когото искаха да застрелят, накара да направят восъчна кукла и я сложи на бюрото си пред прозореца, като от време на време сменяше положението на креслото, за да си помисли този, който го наблюдава отвън, че пред бюрото седи истинският жив Холмс. В края на краищата восъчният манекен получи куршум в челото.

— Нещо са ти много странни литературните асоциации, Серьожа. Няма нищо лошо в това да си падаш по Конан Дойл, но за съжаление в наше време той не ни е от помощ. Освен това не става дума за восъчен манекен. Пък и откакто перестройката се превърна в перестрелка, от прозорец в прозорец и през улицата стрелят едва ли не всеки ден. Дай да се заемем с работата.

В ъгъла на гостната, до белите рафтове с книги, стоеше висок господин с тънки очила. Думата „господин“ напълно съответстваше на този човек. Капитан Степанцов ми прошепна на ухото, че той е представител на американското посолство.

Познанията по английски на моя стажант бяха достатъчни, за да го използвам като преводач. Но рискувах лично да се обърна към американеца.

— Извинете, говорите ли руски?

— Да, говоря. — Американецът инстинктивно се усмихна.

— Специален следовател от Прокуратурата на Руската федерация Александър Борисович Турецки.

— Стивън Броуди, сътрудник на посолството на САЩ — представи се американецът и ми подаде гланцова визитна картичка, която автоматично сложих в джоба на сакото си и си помислих: много е възможно да е сътрудник не само на посолството. От друга страна, ясно, че в такива случаи с руската страна няма да контактува аташето по селското стопанство. — Готов съм да отговоря на всички ваши въпроси, господин Турецки.

— Въпросите ще задам по-късно, ако позволите.

Американецът радушно разпери ръце, като че ли цял живот си беше мечтал да отговаря на въпросите на руски следовател.

— Засега имам една молба към вас. Бих искал да прегледам книжата на… покойника.

— Действайте, както намерите за необходимо, господин Турецки. Вашите колеги от контраразузнаването не бяха така деликатни. Ние сме крайно заинтересовани от незабавното разследване на този инцидент.

— Благодаря — казах. Къде ли се е научил да праска така руския?

— Учех руски език в Московския университет, ако това ви интересува. — Броуди като че ли беше отгатнал простата ми мисъл.

— Това, разбира се, е интересно, но не влиза в кръга на въпросите, които съм длъжен да ви задам.

— Просто сметнах, че щом колегите ви контраразузнавачи така детайлно се заинтересуваха от този въпрос, той ще има значение и за вас.

— Може и да има — успях да докарам усмивка.

Прекалено е приказлив този американец.

Огромният и непривично устроен апартамент все пак представляваше ергенско жилище, наистина обаче много подредено. Но това беше само първото впечатление. След огледа на спалнята стана ясно, че жените, или по-точно явно една и съща жена, са присъствали тук ако не постоянно, то достатъчно редовно.

Съвсем не мъжки гребен с останали по него дълги руси косми, козметика и парфюми, изящни кутийки с кремове и всякакви женски мазила. В едната баня висяха две хавлии — мъжка раирана и пухкава розова женска. Нямаше нужда да си Шерлок Холмс, за да разбереш, че загиналият американец е имал постоянна приятелка.

В кабинета на бюрото имаше малък компютър, който приличаше на плоска пластмасова кутия. Като го видя, моят стажант чак направи стойка като ловджийско куче.

— Тази кутийка между другото струва пет хиляди долара. Така, свързана е с модем. Може би си струва да прегледаме списъка на постоянните абонати?

— Действай, действай. — Оставих Ломанов да се оправя с компютъра и започнах да преглеждам малкото книжа на бюрото.

Повечето от тях бяха просто чисти фирмени бланки на фонда „Семюъл Спиър“. Точно днес нещо ставаше дума за него по телевизията…

О! А кои са тези двамата на снимката? Усмихват се като щастливи младоженци. Отдясно е американският президент, него поне всички го познаваме по физиономия, нищо че не е нашият. А отляво е някакъв жизнерадостен тип, с половин глава по-висок от Клинтън, не е първа младост, но е много бодър. И лицето като че ли ми е познато.

— Серьожа! Виж, моля те, какво пише на снимката, че не мога да разчета почерка. — Подадох на Ломанов снимката, грижливо сложена в дъбова рамка; покойникът явно я е ценял.

— „На Дейвид Ричмънд от Норман Кларк с най-добри пожелания. Юни 1994 година.“ Солидна личност е бил този Кларк. Интересно, какво ли се е случило с него все пак?

— А какво трябва да се е случило?

— Александър Борисович, още ли не сте чели днешните вестници? Във всички вестници пише.

— Слушай, слушай, сетих се — даваха го по сутрешните новини. Току-виж едното се свърже с другото. Ако вече не се е свързало. Както и да е, за това ще говорим в свободното време. Няма ли някакви бележници?

— Че за какво бележници? — каза Серьожа кой знае защо с идиотски грузински акцент. — Ето я машината, всичко е в нея. Сега ще сваля цялата информация.

Серьожа измъкна от джоба си дискета, пъхна я в процепа на компютъра, натисна няколко копчета:

— Готово.

По обратния път чичо Стьопа, виждайки вкиснатите ни физиономии, се опита да ни ободри с нова порция от неизтощимия си хумор:

— Седят две стари моми на пейката и гледат една кокошка. А кокошката се спасява от петела. Кокошката прави три кръга и я сгазва кола. Едната стара мома произнася с патос: тя предпочете смъртта.

Този път само се усмихнахме, и то повече от учтивост.

— Серьожа, ти се заеми с телефоните на този американец, разучи кой кой е. Свържи се с Романова и Грязнов, нека се заемат със свидетелите. Капитан Степанцов е свестен човек, разбира се, но може да изплаши хората преждевременно. Да, и ми събери каквото можеш за Кларк. За всеки случай…

Хитрият мъничък Турецки вътре в мен ликуваше, предчувствайки морски бани.

3. Норман Кларк

Каноничната биография на Норман Кларк е написана от известния журналист Роалд Линч — главен редактор на ежедневника „Дейли Ривю“, принадлежащ на Кларк. Книгата е озаглавена непретенциозно — „Парадоксите на Кларк“.

Купих си същата тази книга с гланцова корица и снимка на засмения Кларк от книжарницата на „Профсъюзна“. Най-интересното е, че е била преведена и издадена още преди две години. Но тогава, естествено, дори не съм й обърнал внимание. Като че ли специално ме е чакала тези две години в малката книжарничка.

Любознателният читател би могъл да предположи, че острият и на пръв поглед съвсем не панегиричен стил на книгата далеч не е свидетелство за независимостта на автора. Той по-скоро говори за опит за тънка игра на независимост и обективност. Дори най-непривлекателните страни от характера на Кларк и събитията от живота му са представени в крайна сметка така, че да предизвикат симпатия към героя. Между другото, историята за бълхите, публикувана в „Московски комсомолец“, е взета именно от творбата на Роалд Линч.

Линч видимо симпатизира на героя си и най-вероятно причината не е само че за това му се плаща. Тонът не може да се подправи. Изглежда, че контрастният и непредсказуем характер и поведение на Норман Кларк сами по себе си са благодатна почва за всеки пишещ.

В книгата са цитирани огромно количество свидетелства на хора, по различно време работили с Кларк — в дните на най-големи издигания и на невероятни падения.

Почти всички разказвачи са единодушни, че първото впечатление при среща с Кларк е грандиозно и едва ли не плашещо. Нищо чудно — ръстът му е около сто и деветдесет сантиметра, а теглото му е достигало на моменти сто и петнайсет — сто и двайсет килограма. Въпреки това телосложение обаче той се е движел достатъчно изящно и леко. Това всъщност обяснява успехите му в тениса — мощността и лекотата.

При първата среща на човека насреща му се струва, че Кларк заема цялото околно пространство, колкото и да е голямо помещението. Гласът му е бил силен, макар и не рязък, като при нужда е могъл да бъде мек и ласкаещ.

Той винаги постигал целта, която си е поставил, колкото и абсурдно да е изглеждала тя на околните и даже на самия него.

Ето какво разказва например Франк Лист, който е работил с Кларк след войната, а сега е мениджър в конкурентната корпорация на Мърдок:

Непредсказуемостта на Кларк може би се е проявявала най-ярко в начина му да води делови преговори. Когато двете страни ги завършат и си стиснат ръцете, тези, с които Кларк е водил преговорите, внезапно осъзнават, че не знаят какво точно са се споразумели. Често и сътрудниците на Кларк, присъстващи на преговорите, също не разбирали нищо. Но в крайна сметка кой знае защо се оказвало, че подписаните в хода на преговорите контракти са изключително изгодни за Кларк. Най-удивителното е, че те съвсем не ощетявали и отсрещната страна. Единственото, което Кларк винаги изисквал, било безпрекословното изпълнение на „препоръките“ му.

Веднъж Кларк водел преговори с Боб Форман, собственик на две програми на кабелната телевизия в Мелбърн, намиращи се в този момент на границата на банкрута. В два часа на обяд Кларк заявил на Боб, че в шест трябва да знае окончателния му отговор. От продажбата на тези програми на Кларк Форман би спечелил чисти пет милиона долара.

Но виждайки, че Кларк отива на тенис корта, той така и не се уговорил с управителите си за условията на „прехвърлянето“. На пристигналия в шест часа Кларк Форман предложил да обсъдят още някои подробности. Без да каже дума, Кларк си тръгнал от офиса му.

По време на войната Кларк се скарал с командира на ротата си заради отношението му към жените. Капитанът си позволявал прекадени волности в общуването с наплашените немкини. Кларк със сигурност е щял да бъде даден под съд, ако не се наложило веднага да встъпи в бой, след който капитанът бил принуден да подготви документите на Кларк не за даване под съд, а за представяне за награда.

Когато малко по-късно Кларк бил ранен и лежал в болницата във Фонтенбло близо до Париж, за него се грижела млада санитарка на име Силвия Лоурънс. Впоследствие тя получила образование на разноски на Кларк и оглавила психиатрична клиника в Ню Джърси, построена и оборудвана пак с негови средства.

Създал световна комуникационна империя, включваща вестници, списания, книгоиздателства, печатници, радио и телевизионни канали, компютърни мрежи, самият Кларк имал ужасен почерк, който понякога самият той не разбирал. Наистина, с този отвратителен почерк той можел да пише удивително бързо както с дясната, така и с лявата ръка. Това се обяснява с факта, че Кларк бил левак по рождение.

В детството му в Америка вече не отучвали децата от тази вродена особеност, но баща му се придържал към собственото си мнение по въпроса, Кларк твърдял, че старомодният му баща смятал желанието му да пише с лявата ръка за чиста глезотия.

Авторът на „Парадоксите на Кларк“ с упоение разказваше за пътешествията си заедно с Кларк из комунистическия свят. Особено носталгични бяха спомените му от бившия СССР, където Кларк е бил посрещан направо царски. Той и свитата му са били настанявани във вили на Ленинските хълмове9, в старинни подмосковски къщи, за тях са били организирани лов и други развлечения.

Особено обичал да ходи на лов заедно с Кларк Леонид Брежнев. За такъв лов в Завидово се събирало цялото Политбюро на ЦК на КПСС. Кларк и Брежнев се състезавали в точна стрелба по глигани. Междувременно в ловджийската хижа се подписвали изключително изгодни за Кларк договори. Веднъж даже станало дума за издаването на вестник „Правда“ в Америка. Но този контракт бил един от малкото, така и останали неподписани. Брежнев искал непременно „Правда“ да излиза в цветен вариант. Тъй като не желаел да става за смях, Кларк доста рязко отказал участието си в това начинание.

В самото начало на „перестройката“ отношенията на Кларк с болшевиките си оставали топли и делови. Но колкото по-бързо се освобождава Русия от комунистическите илюзии, толкова по-сложни стават взаимоотношенията на Кларк с лидерите й. Макар че през 1987 година все пак е избран за почетен доктор на Московския университет.

В онези времена той редовно се е срещал с Горбачов. След август 1991 година е започнало ново затопляне, сменящо се на моменти с охлаждане. Именно тогава, в края на деветдесет и първа, Норман Кларк, заедно с вдовицата на бившия американски посланик в СССР милиардера Семюъл Спиър, оглавил фонда „Спиър“.

Тежко изпитание за Кларк е била загубата на контрол върху основната му рожба — „Кларк Къмпани“. Всеки друг би бил съсипан от такава катастрофа и принуден завинаги да се откаже не само от грандиозните проекти, но и може би от бизнеса въобще. Хората, преживели такова нещо, обикновено завършват живота си в най-добрия случай като чиновници или пенсионери. В най-лошия — бързат да се простят с живота си.

Кларк обаче нито за минута не се съмнявал, че случилото се е просто незначителен епизод. Като че ли за подобна увереност не е имало никакви основания. „Планината не може да рухне от случайна атака на зайци, дори ако зайците имат стоманени зъби“ — заявил Норман Кларк в отговор на въпроса на язвителния кореспондент от „Дейли Мирър“, дали не смята да се заеме с полезен физически труд.

Жената на Кларк, очарователна англичанка, подарила му четирима синове и две дъщери, винаги е била главната му опора. Двамата се оженили веднага след войната, когато Дороти дошла в Америка, търсейки материали за дисертацията си на тема Едгар По. А намерила Кларк.

Запознали се у Ърл Фишър, чиито криминални романи тогава четяла цяла Америка. Самият Фишер, красавец естет на преклонна възраст и тънък познавач на френските вина се отнасял към криминалните си шедьоври с голяма ирония и постоянно иронизирал Кларк, който ги издавал. Въпреки това Кларк печелел доста добре от тях.

С доходите от издаването на Фишър Кларк основал две научни списания — по проблемите на програмирането, от което тогава малцина имали представа, и специализирано списание по медиавистика.

Дороти признавала впоследствие, че се е влюбила в него от пръв поглед, а когато чула с каква лекота борави с такива сложни думи като „медиавистика“ и „програмиране“, вече съвсем си загубила ума.

За разлика от загубата на компанията, загубата на Дороти през деветдесета година била непоправима. Тогава Кларк напълно потънал в работата си. Годината на смъртта на жена му станала година на раждане за няколко нови компании в най-различни краища на света. „За мен работата е и наркотик, и единственото спасение“ — казва Кларк.

Той прекарал цялата година извън Америка. По платените сметки е лесно да се пресметне, че в течение на една година той е живял в повече от шестдесет хотела от Лондон до Тайван.

И шестте деца на Кларк са завършили Харвард. И шестимата по различно време са работили за по няколко години в различни негови компании. Нито един от тях не само че не е достигнал високо административно положение в компаниите на баща си, но и не е успял да се задържи повече от пет години.

Обяснението е просто. Ако изискванията на Кларк към сътрудниците му са били много високи, то към собствените му деца са били прекомерни. Това, че са били прекалено завишени, доказва самостоятелната дейност на всяко от децата му. Техните търговски и обществени успехи в собствените им поприща напълно доказват способностите им. Които впрочем Кларк е поддържал всячески. На първо място вероятно с това, че съвсем рано заявил на децата си, че не могат да разчитат на някакво сериозно наследство.

При целия суперпрофесионализъм на придворния биограф Роалд Линч в „Парадоксите на Кларк“ има внушителни празноти, запълнени само с общи приказки и анекдоти. Когато на Линч му става трудно да хронометрира един или друг период от живота на Кларк, той поднася на читателя истории като тази за пуснатите в шахтата бълхи или задълбочено започва да пресмята броя на произведенията на изкуството, купени от Кларк. Или пък описва благотворителните му акции.

4. Втората приятелка на Жизел

26 юли 1994 година

Шофьорът на таксито, симпатичен младеж, не само че поиска учудващо малко, но и й помогна да донесе багажа до самия апартамент. И естествено се опита да си уговори среща. Олга благодари, но меко отказа. Умееше да го прави така, че този, на когото са отказали, въпреки това се чувстваше почти облагодетелстван.

Уф, най-после си е вкъщи. Все пак турнетата, дори и най-престижните, са извънредно изтощителни. Наистина, напоследък започнаха да ги настаняват в прилични хотели, с хубав изглед от прозореца. Всъщност беше видяла само това. Въпреки че й беше третото ходене в Амстердам, не би казала, че знае повече за града, отколкото в детството си, когато за пръв път чу за Амстердам като град на лалетата и каналите.

След сутрешния спектакъл трябваше да си почива, за да бъде във форма за вечерния, след вечерния й оставаха сили само колкото да може да се освести за сутрешния.

На двайсет и пет години Олга Лебедева бе успяла да посети много страни благодарение на това, че след като завърши Московското училище по хореография, попадна направо в Болшой театър. За няколко години извървя пътя от глухия кордебалет, където изпълняваше трийсет и втория лебед до самото езеро, до корифейски партии — в тройки, двойки и дори в някои вариации.

Още не я беше напуснала надеждата да пробие като солистка, но с всяка изминала година тази надежда ставаше все по-призрачна. За да се превърне от приятелка на Жизел в самата Жизел бе нужно малко чудо — или удачна роля в телевизионен балет, или прекалено близки отношения с главния. Роля не й беше попаднала, вторият път не я удовлетворяваше.

Никога не се заемаше с каквото и да е, преди да разопакова куфарите. Тя отвори огромния, снабден с колелца куфар на сини и червени квадрати, и започна да подрежда нещата на дивана. Образуваха се три неравни купчинки — чиста купчинка, мръсна купчинка и купчинка с подаръци. Тя целуна по носа смешния плюшен енот, който страшно приличаше на Дейвид. Точно за него го носеше.

Мръсната купчинка беше изпратена в банята, чистата купчинка си намери място в гардероба, а подаръците останаха на дивана.

Олга включи телефонния секретар, за да прослуша последните съобщения. Така, спешно трябва да доплати за квартирата, квадратните метри и топлите литри пак са поскъпнали, мама моли да я навести при първа възможност. Вместо очаквания поздрав от Дейвид (нали знае деня, в който се връща), тя чу студения глас с остър акцент на Рути Спиър, която настойчиво я молеше веднага да й се обади.

Олга не обичаше Рути, смяташе я за високомерна и, общо взето, глупава, но не можеше да не й бъде благодарна ако не за друго, то поне за това, че именно Рути я запозна с Дейвид.

Рути, вдовицата на бившия посланик на САЩ в СССР Семюъл Спиър, предпоследните няколко години живееше предимно в Москва, занимавайки се с фонда на покойния си съпруг. На приема в американското посолство в чест на балетната трупа на Болшой театър двете се сприятелиха, ако това може да се нарече приятелство.

На моменти Олга подозираше, че Рути е просто прикрита лесбийка. Прекалено настойчиво я канеше на гости в апартамента си във високия блок на „Котелниковска“. На Олга дори й беше интересно от чисто спортно любопитство кога и как Рути ще започне да й досажда. Затова силно се учуди, срещайки веднъж у Рути красив белозъб американец, новият икономически съветник на посолството на САЩ. Може би близкият интерес към нея от страна на госпожа Спиър се дължеше просто на самотата на Рути.

Дейвид се оказа неочаквано старомоден. Това бе просто невероятно и толкова необичайно! Още повече че Олга го хареса от пръв поглед. Мъжете трябва да го чувстват. Дори след като я изпращаше след спектаклите и се отбиваше у тях на чашка вечерен чай с ликьор, той се държеше почти като неопитен юноша. Хвърляше й влюбени погледи, говореше й нежни думи. Нещата не стигаха по-далеч.

Но Олга не насилваше събитията, от една страна, наслаждавайки се на атмосферата на влюбеност, а от друга, усещайки, че май самата тя се е влюбила. Много се страхуваше, че повечето чужденци имат доста превратна представа за руските жени, които като че ли си мечтаят да се омъжат ако ще и за дърт етиопец, само и само да се махнат от тази откачена страна. Смущаваха я и понякога я дразнеха немислимите според руските представи разходи на Дейвид за развлечения и подаръци.

Когато Дейвид ни в клин, ни в ръкав й домъкна телефонен секретар, тя дълго отказваше, дори едва не се скараха. Дейвид доказваше с вид на обидено момченце, че й прави този подарък по-скоро заради себе си, защото мрази дългите сигнали на телефона й. Даже обикновено лекият му акцент в този момент стана по-явен.

Сега Олга обикна телефонния секретар. Именно денят, в който Дейвид й го подари и за малко не се скараха, стана първият ден от тяхната истинска любов, запълваща цялото й съществуване. Тогава, преди два месеца, подадоха заявление в бюрото на „Грибоедов“. Олга настоя да изберат най-дългия възможен срок преди регистрацията — три месеца, за да има Дейвид време, както му заяви тя, още веднъж да си помисли както трябва.

Не пожела да се премести при него преди официалната сватба. Първо, за да се предпази от уроки и, второ, за да чувства по-рядко двусмисления поглед на портиерката във входа на Дейвид. Затова се срещаха предимно в нейното едностайно жилище, а Дейвид използваше апартамента си само за офис. Въпреки че там в банята висеше подарената й от Дейвид пухкава розова хавлия, а в спалнята до огледалото имаше най-необходимата козметика. Дейвид понякога успяваше да я убеди да остане на „Кутузовски“. Тогава сутрин я закарваше на репетиция с червения си форд.

Преди да изпълни настойчивата молба на Рути, Олга набра номера на Дейвид. Телефонът бе превключен на факс и противно, направо гадно свиреше.

Рути вдигна веднага, като че ли специално беше седяла до телефона.

— Добър ден, Рути! Току-що се върнах. Представяте ли си, в една амстердамска лавка на Ватерлоплейн открих такова чудно животно! Копие на Дейвид — радостно забърбори Олга. — … Какво?… Какво?!

Тя изпусна слушалката. От дивана с мъртви стъклени очи я гледаше плюшеният енот.

В бирарията на Якиманка на една маса в ъгъла до прозореца седяха двама.

Единият беше едър, с кръгло простодушно лице, почетно място върху което заемаше сплесканият нос, издаващ бившия боксьор. На китката на лявата му ръка, малко под златната верижка на часовника, бе татуирано с разкривени букви „Льоха“. С удоволствието на истински любител на бирата той ежеминутно отпиваше от половинлитровия кристален бокал.

Другарят му, който седеше срещу него, пиеше оранжев портокалов сок във висока тясна чаша. Той бе пълна противоположност на Льоха. Неестественият блясък на светлокафявите му очи и постоянното движение на показалеца по носа му издаваха човек, сменил наскоро очилата си с контактни лещи. Някаква растителност, която трудно можеше да се нарече брада, вяло обкръжаваше долната част на тясното му лице. Тесните устни, които като че ли никога не се усмихваха, едва се разтваряха при разговор, което придаваше на речта му особен сарказъм.

— Слушайте, сър Петухов, да не се бяхте наливали с бира, а?

— Разкарай се, Доля. Писна ми от тебе, ега ти. Ако ти вкарам една, ще ти изпадат лещите през ушите.

Обстановката на ресторантчето рязко контрастираше с високоинтелектуалната беседа на младите хора. Това беше една от тези немски бирарии, които напоследък наизникнаха като гъби в Москва. Но не приличаха на отечествените мухоморки, а по-скоро на изкуствени и неестествено чистички печурки. Високите цени не позволяваха на обикновените безделници да идват тук, а „новите руснаци“ с натъпкани портфейли и бандитски физиономии в подобни заведения се опитваха да се държат съобразно обстановката, доколкото им беше възможно.

Естествено, случваше се и да се стреля, но не много често. Още повече, че по-голямата част от московските ресторанти отдавна бяха поделени между различните мафиотски групировки. Собствениците им, които се возеха на мерцедеси и кадилаци, най-много от всички бяха заинтересовани от външното благоприличие.

— Все пак, Льоша, ти си много груб човек — каза Доля, поправяйки несъществуващите си очила. — Ненапразно все те тегли към мокрото…

— Че как — разтопи се в усмивка Льоха и отпи от бирата.

— Кажи ми честно, Льоша, за какво са ти пари? За бира и мадами? Пошло е. Още повече че мадамите и така те обичат.

— Е, ти пък, Игорьок! На кой не му трябват кинти? Особено пък зелени. Обичам да си живея нашироко, да поя гаджетата с шампанско. Те след него стават едни такива добрички…

— Да бе, ти не различаваш френското от нижнегородско…

— Ами за какво са етикетите бе?! — Льоха за малко не се просълзи от удачната си шега.

Даже Доля докара подобие на усмивка на тънките устни.

— Ти по-добре ми кажи на тебе за какво са ти пари? Да пиеш — не пиеш, колкото за сок можеш да изкараш и като инженер. Мадамите рядко те интересуват…

— Няма да разбереш, Льоха. Ето, наскоро си купих „Британика“.

— Каква е тая британия? Нова пушка ли, кво?

— Не е пушка, Льоша. Енциклопедия. Най-добрата в света. Английска.

— И така си четеш направо не на руски?

— Да, чаткам малко погански, както е казвал поетът Клюев, приятел на твоя любим Есенин между другото.

Доля извика келнера и поиска жива роза във висока чаша.

Обученият келнер само кимна.

— Брей, Игорьок, страшен си — с искрено възхищение каза Льоша и подаде на събеседника си огромната си лапа за приятелско ръкостискане. — Слушай, що не снесеш нещо подобно на Бук? Той си пада по такива работи.

— Бук ти мой опадал, бук заледенял11 — с нарочно скърцащ глас пропя Доля по мелодията на известната Есенинова песен.

— На Бук, драги, двамата с теб, взети заедно, барабар с всичките ни таланти, сме му интересни само до една определена степен. Изобщо бих те посъветвал да не се шегуваш с него и да не приказваш повече, отколкото трябва. Прекалено добре го помня от Афганистан.

— Добре бе, майната му на Бук. Ти по-добре ми кажи друго. Виждаш ли там кранчето на буренцето с бира? От тук ще го уцелиш ли с „Макаров“?

— Като нищо — отвърна Доля и „си оправи очилата“.

— Ами я пробвай, че глей ква е скука. — Льоха тръгна да бърка с дясната си ръка в задния джоб на дънките си.

— Вземи се в ръце, Льоша. Нещо пикнята от бирата те е ударила в главата. Иди да източиш и да си ходим.

— Ти ходи да източиш, ега ти — нацупи се обидено Льоша, напъха фирмената картонена подставка от бирата в джоба на малиновото си сако и стана.

— Пфу, Льоша, ама че плебейщина! Остави го на място — изкриви лице Доля.

— Колекционирам ги бе. От Германия си донесох цяла купчина.

— Добре, да тръгваме, че Бук не обича да чака. Днес аз плащам. — Доля извади спретнат кожен портфейл и остави на масата няколко едри банкноти.

Келнерът, който влизаше в залата с абсолютно неуместната роза в чаша, видя само гърбовете им.

… Седя си в кабинета, прелиствам книгата на Роалд Линч „Парадоксите на Кларк“. Все повече ми се струва, че хитрият мъничък Турецки не се е лъгал относно морските бани. А за такива бани човек трябва да се готви. Прекрасно виждам всички хитрини и шикалкавения на ловкия биограф, но засега не мога да разбера на какво се дължат. Или просто при тях, в Америка, жанрът е такъв…

Днес Верочка вече е с оранжево червило, но надниквайки в кабинета ми, тя казва същото, както и вчера — вика ме Меркулов. Днес май се досещам защо. И за всеки случай взимам със себе си същата тази биография с портрета на жизнерадостно усмихнатия Кларк на гланцовата корица.

Кимам на Валерия Петровна и влизам в кабинета. Меркулов става от бюрото, а аз като играч на покер слагам на масата „Парадоксите на Кларк“.

— Досетлив си — искрено се възхищава Меркулов.

— Това ни крепи — отвръщам скромно.

Нищо не краси така специалния следовател, както скромността.

— Интересно, каква е първата ти версия относно господин Кларк? Само че — пу, — без да мислиш!

Меркулов явно се е сетил за собствените си разсъждения за така наречената „първа версия“, за това, че изтърсеното напосоки най-невероятно предположение понякога внезапно се оказва попадение в единствено вярната точка. Главното е да говориш, без да мислиш. Аз и не мислих:

— Кларк… Кларк е съветски шпионин!

Честна дума, ако стъклата не изхвръкнаха от рамките от смеха ни, това се дължи само на щастливата случайност. От нелепостта на моята „първа версия“ Меркулов се просълзи.

— Добре, посмяхме се, стига толкова. — Той избърса очите си с опакото на дланта. — Слушай, Саша. Акциите ти се покачват просто пред очите ми. Този път за теб се е сетил вече не заместник-министърът, а самият президент. Наистина, не ти е пращал много поздрави. Освен нашия и.д.12 да си го е запазил за себе си.

— Целият съм в слух, Константин Дмитриевич.

Меркулов сложи пред себе си тънка гланцова папчица с гриф „Президент на Руската федерация“. Забелязах, че Костя съвсем е посивял и изглежда уморен. Като че ли пикникът ни отново се отлага за неопределено време.

— Общо взето, нещата стоят така. Президентът чрез нашия и.д. генерален прокурор възлага именно на теб делото на Кларк. То е доста тъмно, трябва да ти кажа. Даже ми се струва, че щяха да го прекратят, но се намесиха някои допълнителни обстоятелства.

В кабинета влезе Валерия Петровна с традиционния чай и топли кифлички в чинийка.

— От новата сладкарница на „Петровка“, по австралийска рецепта — гордо каза Валерия Петрова, като че ли се радваше за Австралия.

Днес тя изглеждаше малко над четиридесетте. Значи времето се променя.

Меркулов отпи от чая и продължи:

— Работата е там, че в момента в Москва в Института по руски език на стаж е някоя си Баби Спиър, внучка на бившия американски посланик, умрял наскоро в САЩ. Чрез сегашния посланик тя се е обърнала непосредствено към президента на Русия с личната молба за разследване на обстоятелствата около смъртта на Норман Кларк, личен приятел на дядо й и един от попечителите на фонда „Семюъл Спиър“. Тя смята, че смъртта на Кларк и смъртта на Семюъл Спиър в резултат на автомобилна катастрофа са свързани помежду си. — Меркулов си допи чая, без да се докосне до кифличките. — Нещо повече, тя твърди, че с работите на фонда, с които в последно време са се разпореждали Кларк и втората жена, по-точно вдовицата на Спиър, Рути Спиър, нещо явно не е чисто. — Костя се поусмихна, демек — досега, Турецки, се занимавахме само със стерилни дела, а сега — гледай ти! Не е чисто!

— Освен всичко друго изчезнала е принадлежащата на Кларк колекция картини на руски художници авангардисти, която смятал да дари на открития неотдавна музей на частните колекции. Колекцията се е намирала в московския апартамент на Кларк на „Плотников“. Такива ми ти работи — философски завърши Меркулов.

Взех папката и биографията на Кларк и се оттеглих. Грязнов и Ломанов сигурно вече са се появили.

По сиянието на очите на Верочка човек и без да е детектив, би се сетил, че Ломанов си е на мястото.

Така си и знаех! Седи си и играе шах с компютъра, а рошавият риж Грязнов е здраво за компютъра. Побеждава дружбата — при появата на страховития началник стажантът прекъсва партията.

— Докладвайте поред, момчета — казвам аз, сядайки на бюрото си. — Давай първо ти, Слава.

Грязнов се опитва с разперена длан да приведе в ред буйната си коса, но без особен успех.

— Загубих си гребена — недоволно казва той и преминава на въпроса.

Грязнов успял да огледа не само блок 7-а, от тавана на който е бил произведен изстрелът, но и като че ли е обходил цялата околност. Резултатът за съжаление не е кой знае какъв. Все пак кофти е да си имаш работа с дипломатическите блокове, където липсват вездесъщите любопитни бабички пред входа. Работата е там, че входовете на обикновения блок 7-а са от обратната страна на дипломатическия двор. Никой не е видял между 22 и 24 часа непознат човек с чанта или куфарче.

Може би все пак имаше нещо. Живущият в трети вход — входът, от който може да се излезе на тавана — Евгений Гералдович Поливанов по това време се занимавал с двигателя на колата си. Ладата му била паркирана точно срещу входа. Било вече тъмно, но над входа светела ярка лампа. Поливанов забелязал среден на ръст слаб човек на около 25–30 години, който излязъл от входа с голям пълен полиетиленов плик в ръце, жълт на цвят.

Поливанов му обърнал внимание, откъсвайки се от любимата си кола за миг, защото „установил самоличността“ на плика с надпис „SEE. BUY. FLY.“. Такива пликове получават всички, които пазаруват във фришопа на амстердамското летище „Шифол“, а Евгений Гералдович често го посещава по служебна линия.

— Той в момента е при Толик, правят фоторобот. — Грязнов отново се опита да се вчеше, но май отдавна му беше време не да се сресва, а да се подстриже.

Аз обаче не му го казах. Не е малък, ще се сети. Веднъж Слава Грязнов извърши необмислена постъпка — пусна си брада. Какво ли не би направил човек, за да завоюва капризното женско сърце! Добре, че брадата на Грязнов просъществува кратко върху лицето му — гледката не беше за хора със слаби нерви. Камилите в зоопарка — и те се обръщаха след Грязнов. Явно смятаха рижите бодливи храсталаци на лицето му за родната пустинна растителност…

— А ти, Серьожа?

— Проверих всички телефони с автоматично набиране. Десет са. Шест от тях са официалните телефони на посолството, МВнР, администрацията на президента. — Ломанов подрежда листчетата като пасианс на бюрото. — Но другите четири са по-интересни. Номер едно — вдовицата на бившия американски посланик Рути Спиър, попечителка на фонда „Спиър“.Номер две — телефонът в московския апартамент на Норман Кларк. — Ломанов ме поглежда многозначително и аз кимам съгласно, за да покажа, че съм разбрал. Той продължава. — Вторият попечител на упоменатия фонд. Номер три — телефонът в Андрей Леонидович Буцков, председател на Фонда на воините интернационалисти. Според различните документи, които измъкнах от компютъра на Ричмънд, фондът „Спиър“ е правел мощни инжекции във фонда на афганците. Самият Буцков, доколкото разбрах, е бивш майор, воювал е в Афганистан, но сега той и организацията му явно се занимават не само с благотворителност.

— Да, спомням си, Буцков се водеше при нас по едно дело за търговия с наркотици. Или него го използваха за прикритие, или той прикриваше някого. Хитра лисица. Измъкна се сух от водата. Ама хубави връзки има американският икономически съветник. А четвъртият?

— Четвъртият явно принадлежи на същата тази тайнствена непозната, следите от присъствието на която открихме в дома на Ричмънд. Олга Афанасиевна Лебедева, двайсет и пет годишна, неомъжена, артистка в балетната трупа на Болшой театър. — Пасиансът като че ли излезе. Ломанов го гледа с горделивия израз на опитна гледачка. Ще имате значи и жена, и дълъг път ви чака.

— Добре, ще почнем от балерината. Аз ще се срещна с нея. Какво дават днеска в Болшой?

— „Жизел“ — отвърна Ломанов с тон на вещ познавач на балетното изкуство. — Лебедева танцува.

Театърът бе пълен, ложите блестяха. Двамата с Ломанов малко закъсняхме, директорът ни настани в министерската ложа, откъдето сцената се виждаше като на длан. Чувствах се най-малкото като министър на културата в обкръжението на чуждоземни дами във вечерни тоалети с истински диаманти по шиите пушите. Лично аз такива камъчета бих предпочел да си ги съхранявам в служебния сейф.

Ломанов ми обясняваше шепнешком съдържанието на балета. Към нас започнаха да се обръщат, очевидно с надеждата да научат съдбата на героите. За всеки случай допрях пръст до устните си, за да попреча на Ломанов да разкрие всички тайни преждевременно.

Сред изпълнителите фигурираше О. Лебедева в ролята на втората приятелка на Жизел. На сцената преоблеченият като човек от простолюдието Алберт се докарваше пред нищо неподозиращата доверчива селска девойка. Те изящно подсказаха, въртяха се, Жизел късаше листенцата на маргаритка: „обича ме — не ме обича“, укорително клатеше глава към съблазнителя.

Тъкмо се бях увлякъл от простичката история, но — проклета служба! — Ломанов болезнено ме сръга с лакът в ребрата.

Партията на втората приятелка на Жизел не продължаваше във второ действие, така че не успях да догледам спектакъла от разкошната си ложа. Вместо танца на момичето, умряло преди сватбата си от нещастна любов, трябваше да видя момичето, чийто любим бе загинал съвсем наскоро. Реших да оставя Ломанов да догледа танците на коварните самодиви.

Не очаквах особено любезен прием, имайки предвид състоянието на Олга, но когато видя удостоверението ми и ме погледна внимателно в очите, тя направо се зарадва. Помоли ме единствено да не й задавам въпросите в театъра, а да я поизпратя.

Излязохме през служебния вход. Докато сме били в театъра, беше преваляло. Дишаше се по-лесно.

Вървяхме нагоре към „Детски свят“ и Олга ми разказваше за Дейвид, за това какъв чудесен човек е бил. Как не е приличал на практичните американци, с които й се е случвало да общува преди. Но не е приличал и на нашите, които не умеят да подадат палтото на дамата или забравят да подаряват цветя.

Помислих си, че вероятно и аз съм един от „нашите“.

След един месец трябвало да се оженят и да заминат на сватбено пътешествие в Египет. Египет, пирамидите, Кайро, Александрия били детската й мечта. След една травма, получена по време на занятията в училището, дори искала да стане историк. Но травмата се оказала недотам опасна и все пак станала балерина.

Слушах, без да я прекъсвам. Разбирах, че има нужда да говори, а аз се бях оказал наблизо и явно й бях симпатичен с нещо.

Родителите й успели да се прехвърлят в Подмосковието едва преди няколко години. Всичките училищни години прекарала в интерната, а после в общежитието на Болшой театър. Най-тежкото в интернатския живот било постоянното усещане на глад. Тоест хранели ги нормално, разбира се, но все пак, когато с приятелките й имали някоя рубла в повече, хуквали към най-близкия гастроном, купували си малко салам и го изяждали още пред тезгяха. Успявали да се нахранят както трябва само през ваканциите.

След всяко лято преподавателите ги гонели до изнемогване, карали ги да свалят килограми, заплашвайки ги с всякакви наказания до изключване от училището. Страшно било да си го помислят, защото всички били побъркани по голямото изкуство, а освен това Олга си давала сметка, че с полученото в училището общо образование не биха я взели дори в приличен техникум, да не говорим за институт.

Жилището си „изтанцувала“ с изтощителни гастроли на черно през отпуските. Разбира се, родителите също й помогнали с първата вноска. Успяла да си получи апартамента малко преди цените да скочат до невъзможност.

Минахме покрай огромното здание на бившето КГБ, на площада пред който стърчеше празен постамент. Олга ме хвана под ръка и ускори крачка.

— Хайде да отидем до паметника на героите от Плевен, там има градинка, където можем да поседнем. Само нека да си купим отнякъде по кутия бира, много ми се пие.

Купих бира и намерихме свободна пейка. Седяхме точно с лице към бившия ЦК на КПСС.

— Извинете ме, че ви отнемам от времето…

Свих рамене, давайки да се разбере, че и това е част от работата ми.

— Не исках да говоря нито в театъра, нито близо до онези ужасни сгради на „Лубянка“. Много ме е страх. След като… загина Дейвид, мислех, че вече от нищо не ме е страх. Когато Рути ми каза… Мислех си, че също ще умра. Въпреки че дори не плаках. Седях и тъпо гледах бюрото. После някак автоматично издърпах чекмеджето и видях, че са изчезнали писмата на Дейвид и пакета с негови документи.

— А знаете ли какви бяха тези документи?

— Веднъж остави пакета при мен и се пошегува, че в него има важни документи и ужасно секретни дискети. „Нали знаеш, всички американци са агенти на ЦРУ. Сега съм в ръцете ти.“ След това прегледах останалите чекмеджета. — Олга отвори консервата, която засъска недоволно и се изплю.

— Топла е — казах аз.

Олга кимна.

— От другите чекмеджета като че ли не бяха взели нищо, а там имаше някои скъпоценности. Но явно се бяха ровили. При което изглежда, че отначало са ровили акуратно, а след като са взели документите на Дейвид, са разбрали, че ще бъде трудно да прикрият обиска, и са продължили вече безцеремонно. Като че ли усещах отпечатъците от тези мазни противни пръсти и върху снимките си от интерната, и върху рецензиите във вестниците, и върху роклите ми в гардероба…

— У вас имаше ли други вещи на Дейвид?

— Дребни работи. Костюм, още някакви дрехи. Като че ли нищо не е изчезнало… Но… — Олга замълча. След кратко колебание тя внезапно попита: — Да ви се намира цигара?

Подадох й кутията и й поднесох огънче. Олга пушеше неумело. Най-вероятно ме бе помолила да запали просто за да се поуспокои. Тя изхвърли цигарата в кошчето, без да я допуши.

— Вероятно нямам право да ви разказвам това, което ще ви кажа сега. Не съм наясно с взаимоотношенията между всички ваши органи, но нямам с кой друг да го споделя. Посещението на този човек ме изплаши много повече от обиска вкъщи. — Олга видимо беше нервна. Забелязах, че пръстите й треперят… — Обади ми се сутринта, представи се като полковник Фотиев от Службата за разузнаване и каза, че трябва да проведе с мен важен разговор. Появи се буквално няколко минути след това. Надали се беше обадил от уличен телефон — по-скоро от колата си.

— Защо смятате така? — попитах аз.

— Знаете ли, жените са наблюдателни същества. Той не приличаше на човек, който се обажда от уличен телефон. Такъв един внушителен господин, излязъл от холивудски филм. — Олга направи презрителна гримаса. — Скъп костюм, златна карфица на вратовръзката. И миризмата, която излъчваше, беше богата. Не знам как да ви го обясня… Ами, с две думи, такива хора живеят по принцип в четиризвездни хотели, не по-малко. Ако между западняците ги има много, то всички наши подобни типове като че ли носят върху себе си специфичен отпечатък. Пък и тези вълчи уши…

— Вълчи уши ли? — попитах аз.

— Ами да, такива едни заострени отгоре. Ако ги видиш веднъж, ги запомняш завинаги. Особено в съчетание с важност и надутост.

— И какво искаше да научи? Или да ви каже?

— Държеше се много учтиво, дори някак прекалено учтиво. Но в очите му виждах презрение. Той явно ме смяташе за курва. Американец, балерина… Не, не е казвал, че Дейвид е американски шпионин. Напротив, всячески хвалеше Дейвид, с когото уж добре се познавал, хвалеше деловите му качества. Доброто му отношение към нашата страна — общо взето, банални неща… — Олга се намръщи леко. — Изобщо не можех да разбера какво иска от мен. Той не беше от хората, с които бих си позволила да откровенича. В крайна сметка всичко започна лека-полека да се изяснява, когато спомена Рути. Интересуваше се от фонда „Спиър“. Опитваше се да разбере от мен, дали Дейвид се е срещал с Норман Кларк при последното му идване в Москва. Казах му, че се е срещал, и после съжалих. Но вече беше късно и се наложи да му разкажа истината. — Олга въздъхна, помълча и продължи малко по-бавно, като че ли си спомняше: — Работата е там, че онази среща действително беше много странна. С Кларк, който идваше често в Москва, Дейвид се срещаше обикновено у дома си. При едно такова идване Дейвид ме запозна с него. Кларк ме наричаше „миличко“ и усилено ме тъпчеше с пасти. Образът му някак изобщо не се връзваше с образа на милионер. Според мен саката на Дейвид бяха много по-скъпи от неговите. Но Дейвид казваше, че Кларк е многолик и много опасен човек. Но това не го разказах на полковника. Затова пък от уплаха му разказах за последната им среща. Сигурно напразно.

20 юни 1994

Вместо да се обади както обикновено, този път Кларк прати при Дейвид шофьора си предния ден с бележка, в която му определяше среща на двайсети вечерта в ресторанта „Самовар“ на Киевско шосе извън града. Странно защо трябваше да ходят толкова далече, след като в Москва и без това е пълно с прилични ресторанти.

Дейвид помоли Олга да дойде с него, защото след няколко дни тя заминаваше на турне.

— Искам през цялото време да си с мен — каза той.

Ресторантът се оказа много симпатичен, оформен като руска селска къща. Кларк ги чакаше на сервираната маса на откритата веранда. Беше както винаги любезен и усмихнат. По време на ордьовъра се водеше общ учтив разговор. Кларк говореше добре руски, но със забележим акцент, по-силен от този на Дейвид. После Кларк каза на Дейвид нещо на английски и Дейвид помоли Олга за разрешение да поговори с Кларк на родния им език.

— Разговорът ни е чисто делови, ще ти бъде скучно — каза той.

Олга изобщо не разбра за какво ставаше дума. В училище беше учила френски. Дейвид опитваше да се занимават по малко с английски, но явно дарбата й за езици не беше кой знае колко голяма.

Говориха доста дълго, на моменти повишавайки тон. Тогава Дейвид поглеждаше Олга, като че ли се извиняваше, и се опитваше да й се усмихне. На Олга й се струваше, първо, че Кларк се опитва да убеди Дейвид за нещо, а той не се съгласява с него и, второ, че Кларк, изглежда, чакаше още някого. Във всеки случай монументалният Кларк от време на време се оглеждаше наоколо.

Поднесоха им основното ястие, нещо димящо в шарени гърненца. Неочаквано до Олга се приближи оберкелнерът и след като подчертано вежливо се извини, каза, че я търсят по телефона. Олга не се учуди особено — понякога викат балетистите направо на спектакъл, ако спешно се налага да заместят някого.

Чак по-късно съобрази, че днес в Болшой има опера. Освен това не беше предупреждавала администрацията къде отива.

До телефона се наложи да върви по някакви дълги коридори, после и да чака. „Сега трябва да се обадят отново“ — каза оберкелнерът. Но никой не се обади.

Известно време оберкелнерът, къдрав дебел човек на около четиридесет години с маниерите на изпечен женкар, се опитваше да я занимае с разговор, разпитвайки я за театралните клюки и излизайки със собствени версии, доста неприятни, макар и точни на моменти. В края на краищата на Олга й омръзна и тя настоя да я изпратят обратно. Когато се доближиха до верандата, оберкелнерът направи още един опит да я задържи. Той обърна „благосклонното“ й внимание върху огромния аквариум, в който плуваха разноцветни риби и бели жаби, което нещо не се връзваше с руската обстановка на ресторанта. „Остава да си завъдят и крокодил“, помисли си Олга.

На прага на верандата тя се спря сама. До масата, на която седяха Кларк и Дейвид, стоеше и говореше нещо едър, висок почти колкото Кларк здрав човек със синя риза с къси ръкави.

Той изглеждаше като излязъл от гангстерски филм. Широко загоряло лице, едва забележим от разстояние розов белег над лявата вежда. Просто излъчваше опасност, както и двамата младежи от двете му страни, облечени въпреки жегата в тъмни сака, които не успяваха да скрият напомпаните им фигури и широките рамене, над които се извисяваха обръснатите им почти до голо глави.

Единият видя Олга и веднага прошепна нещо на ухото на шефа си. Той й хвърли мигновен пронизващ поглед. Очите им се срещнаха. Човекът се усмихна криво и тримата си тръгнаха.

Олга силно се изплаши от тази сцена. Чувстваше, че случилото се е неприятно и за Дейвид. Вече, без да искат разрешение, двамата с Кларк говореха на английски. По-точно не говореха, а се караха, почти без да се притесняват от присъствието й.

— Така и не опитахме яденето — каза Олга и сама се прекъсна: — Александър Борисович! Мога ли да ви се доверя?

Кимнах.

— Наистина много ме е страх. Струва се, че точно тогава стана нещо, което може да има отношение към смъртта на Дейвид. Тогава, след като каза нещо остро на Кларк, от което той направо се изчерви, Дейвид ме хвана за ръката и буквално ме измъкна от масата. И си излязохме от ресторанта. На паркинга до червения форд на Дейвид стояха онези двамата с тъмните сака. Не правеха нищо, просто си стояха и нагло ни гледаха. Особено мен. Бях с къса пола и погледите им като че ли лепнеха по краката ми. — Олга машинално дръпна полата си. — Сигурно така зяпат курвите. Дейвид понечи да се спусне към тях, но го удържах, буквално увисвайки на ръката му. Двамата се дръпнаха и ние си тръгнахме. Дейвид ме помоли да не го питам нищо. Само по едно време повтори няколко пъти: „Какъв подлец! Какъв подлец!“

— Ясно — казах аз, въпреки че всъщност не разбирах особено какво значи това.

Но трябваше да изглеждам уверено, защото Олга ме гледаше с надежда.

В градинката, където седяхме, вече почти не бяха останали деца. В детския кът се бе разположила компания тийнейджъри с китара. Те тихо си пееха нещо. Да бяха пробвали да пеят на това място преди няколко години, срещу най-могъщото ведомство в страната, когато в тази градинка на всяка пейка седяха агенти.

Времето бе чудесно за разлика от настроението. Олга някак се беше смалила и остаряла пред очите ми. Сигурно си мислеше за Дейвид. Все пак работата ни е скапана. Вместо да разсеем човек от мрачните му мисли, ние го връщаме и го подтикваме към тях. Разравяме всяка раничка поотделно. Но какво да се прави!

— Олга, а какво можете да ми кажете за Рути?

Олга се замисли, като че ли премисляше с какво да почне.

— Рути… Тя е толкова различна… Понякога страшно ме дразни с надменността си. А понякога ми става жал за нея. Разказвала ми е, че след смъртта на мъжа й Кларк много й е помогнал. И по отношение на фонда, и морално. Струва ми се, че ги свързваха не само приятелски отношения…

— Струва ви се или сте сигурна?

— Само така предполагам — съдя по някой погледи, жестове. Само това. Но съм ги виждала заедно само два пъти, и двата в апартамента на Рути. Тя живее в един висок блок на „Котелники“, там, където живеят Уланова, Зикина, изобщо елитът. По-рано живееше там под наем, а сега като че ли го е купила. На няколко пъти ми е казвала, че Москва толкова й харесва, че не би заминала никъде. Тук е нужна на всички, тук е знатна чужденка. А коя е тя в Америка? Просто една богата застаряваща вдовица. Да, ето че се сетих още нещо, може да ви е от полза. Сега в Москва учи руски някакво момиче, нейна роднина по линия на мъжа й. Негова внучка или племенница, нещо такова.

Кимнах отново. Това си е цяла наука — да кимаш навреме, подкрепяйки разказвача. Наука, необходима в следователската професия. Втората след умението да задаваш точните въпроси. Е, кимането, може да се каже, го владея до съвършенство. Ако се наложи, мога да кимам две денонощия без прекъсване. А що се отнася до въпросите — тук има много да тренирам.

— Двамата с Кларк наистина направиха много с този фонд. Наистина стипендиите разпределят не те, а специален съвет. Но доколкото разбирам, това са подробности. С основните неща те, изглежда, се занимават сами.

— А какво отношение имаше Дейвид към фонда?

— Дейвид беше нещо като независим куратор. Може би посредник, така и не разбрах точно. Във всеки случай беше много порядъчен човек. Мисля, че онзи конфликт между него и Кларк възникна именно заради пари на фонда. А Рути… Тя се опитва да създава впечатление, че не разбира много от тези неща. Но ми се струва много практична и умна жена. Между другото тя прилича на Мая…

— На коя Мая? — не разбрах аз.

— Как така на коя? — изуми се Олга. — На Плисецкая, естествено. Дори си приличат и по характер.

— Олга, имам една молба към вас. Как да ви кажа… Бих искал да ме запознаете с Рути Спиър. Но не официално, а като свой… роднина ли, що ли. Или по-добре така: като частен детектив, към когото сте се обърнали конфиденциално, защото не вярвате в способността на руската милиция да разнищи делото по смъртта на Дейвид.

— Добре, Александър Борисович, тъкмо смятах утре вечер да отида при Рути. Обикновено не съм длъжна да я предупреждавам, ако водя някого със себе си. Веднъж отидох с моята приятелка Люба. Люба искаше да пробва английския си върху истински американци. Изобщо Рути държи нещо като литературно-музикален салон. У тях ходят известни писатели, журналисти, художници, политици, актьори…

Написах й телефона си на едно листче и й го подадох.

— Можете да ми се обадите по всяко време на този телефон. Ако ме няма, със сигурност ще ми предадат. Но струва ми се, че съвсем забравихме полковник… Фотиев, ако не греша?

— Да, точно така, полковник Фотиев. Скоро няма да го забравя. Общо взето, не каза нищо особено. След като му разказах за срещата в „Самовара“, между другото далеч не толкова подробно, колкото на вас, той си тръгна почти веднага. Също ми остави телефон. — Олга се усмихна тъжно. — И вие ли ще ми кажете, че ще ме постигне страшна участ, ако кажа на някого за срещата ни?

— Защо, полковник Фотиев това ли каза?

— Мога да гарантирам за смисъла и сериозността на думите му. Явно не беше в настроение за шеги. Като се сетя за него, и ми става тежко на душата… Може ли да ви помоля за нещо? Хванете ми такси, моля ви.

В този момент съжалявах най-много за това, че ладата ми беше повредена. Сутринта я поверих на Василий Петрович от сервиза на „Миклухо-Маклай“. Обеща да я приведе в подобаващ вид за следващия ден.

Хванах такси, качих Олга в него и също седнах до нея. Тя явно ми бе благодарна за това.

Уговорихме се да се видим на следващия ден на същата пейка и се разделихме пред вратата. Тя ме покани на кафе, но явно от учтивост. Отказах, защото разбирах, че сега най-много й се иска да остане сама.

Вървях, към станцията на метрото „Чертановска“ по вечерния Балаклавски проспект с новите блокове, построени от двете страни. Хванах се, че се заглеждам във всяко мъжко лице, с което се разминавам. По-точно дори не в лицата, а в ушите. Струваше ми се, че ушите на всички минувачи са вълчи, тесни и заострени.

5. Ставам Дон Жуан

27 юли 1994 година

Андрей Леонидович Буцков, председателят на Фонда на воините интернационалисти, седеше в своя доста скромен кабинет. Офисът, на който нямаше никаква табелка, се намираше в едно не особено представително здание на улица „Селиверстова“ на две крачки от редакцията на „Литературная газета“. Всички улички наоколо лека-полека се превръщаха в делови център на съвременния бизнес.

„Новите руснаци“, както сполучливо бе наречена нароилата се класа бизнесмени, по правило не се задоволяваха с външната реставрация на старинните здания, от тях на практика оставаха само стените. Вътре се правеха съвсем нови подпори, в отворите за прозорците се слагаха нови вносни рамки, надстрояваха се мансарди. Интериорът се оформяше по последната дума на западния дизайн. По повечето сгради засега имаше скелета, но строителите работеха бързо, доказвайки, че когато плащат добре, и нашите могат това-онова.

Офисът на фонда изглеждаше по-обикновено и не бе подлаган на преустройство. От това нямаше нужда. Още повече, че главният, парадният офис на оглавявания от Андрей Леонидович фонд не отстъпваше по помпозност даже на солидните банкови кантори и скъпите клубове.

Той се намираше недалеч от Патриаршите езера, на улица „Жолтовски“. Там се устройваха презентациите, тържествените връчвания на парични помощи на семействата на загиналите в Афганистан и нуждаещите се бивши воини интернационалисти. Там преминаваха и срещите с различни официални лица, вечерите, спектаклите, благотворителните концерти. Тоест всичко това, с което така се славеше фондът и за което голяма заслуга имаше лично Буцков според средствата за масова информация, или поне тези от тях, в които той поместваше търговските реклами на фирмите си, създадени към фонда и успешно функциониращи благодарение на данъчните облекчения.

Андрей Леонидович обаче предпочиташе да работи на улица „Селиверстова“, в малкия си кабинет на втория етаж. Освен това тук беше по-спокойно. Добре премислена и рафинирана система за охрана предпазваше Буцков от явни и скрити недоброжелатели. На входа бяха монтирани видеокамери, а всеки който влизаше, биваше внимателно проверен от дресираните момчета на Буцков и от специални металотърсачи. Понякога изобщо не се церемоняха и просто обискираха най-подозрителните според тях посетители.

Истинските господари, по-точно господарки на кабинета бяха две загладени котки, които Буцков просто обожаваше. Рижата коварна Клеопатра и черната аристократична Луиза.

Железобетонният, непробиваем суров Буцков направо се разтапяше, когато Клеопатра скочеше на рамото му и започнеше да трие хитрата си муцунка в бузата му. Луиза пък обичаше да спи върху деловите книжа, избирайки с безпогрешния си животински нюх най-важните. Когато бизнес партньорите му получаваха своя екземпляр от договора, силно се учудваха, защото трябваше да издухват от хартията рижи и черни косми. Цялото Буцково войнство усилено и демонстративно изобразяваше гореща любов към животните. Но тайно, когато Буцков го нямаше наоколо, котките си отнасяха по нещо.

Андрей Леонидович псуваше наум в очакване на важно телефонно обаждане. Ако Мурмедов не се обади след половин час, тлъстият нефтен договор ще пропадне.

Буцков започна да се занимава с нефт наскоро, след като онези американци го изпързаляха така долно. Както и да е, справедливостта винаги тържествува. Единия, най-важния, някой го очисти много умело. С другия се оправиха сами. Въпреки че сега Буцков съжаляваше за това, съжаляваше, че се подаде на минутния си порив и не премисли нещата добре.

Първо, този съветник май не беше виновен за нищо конкретно. Второ, да не вземат ченгетата пак да го засекат.

Телефонът най-после се заля в гръмки трели.

… Слава богу, жегата най-после понамаля. Щото иначе направо ми се разтапяше мозъкът. Какви ти мисли. Всеки момент трябваше да се появи Грязнов, който беше тръгнал по многобройните московски стрелбища с фоторобота в ръце. Предполагаемият ни снайперист излезе страхотен — слаб, с рехава брадичка, остри скули и леко подпухнали клепачи — същински аспирант от хуманитарен факултет.

Разбира се, няма кой знае какъв смисъл да проверяваш стрелбищата.

Първо, поръчковите убийства се осъществяват най-вече от хора от други градове. Бум-бум — и на бързия влак, към затънтените краища.

Второ, ако убиецът принадлежи към някоя мощна групировка, те си имат собствени нелегални стрелбища — в мазето на някоя разкошна вила.

Трето, не е изключено нашият симпатичен аспирант отдавна да е опакован в бетон — домораслите мафиоти напоследък много заобичаха този елегантен начин за погребение, заимстван от американските филми за трийсетте години.

Но професионалисти от такъв ранг като нашия „подопечен“ може би не се отстраняват след всяка успешно проведена операция, а се използват многократно. Като космическата совалка „Буран“. В свободното си време тези типове понякога обичат да се изфукат, да блеснат в стрелбището с умението си да стрелят с двете ръце.

Поръчах на Ломанов в качеството му на най-умен и най-начетен, особено що се отнася до задграничната преса, да се заеме с биографиите на Кларк, Спиър и Рути Спиър, също така с връзките им, а заедно с това и с онзи афганистански благодетел Буцков.

Ах, как не ми харесва този Буцков! Умее гадината друг да му върши работата. Струва ми се, че онзи опасен тип в „Самовара“, за който ми разказваше Олга, е самият господин Буцков.

По наши оперативни данни той напоследък се е ориентирал към нефтения бизнес. Те затова нефтените началници почнаха да ги застрелват. Но това, братле, засега са си само твои предположения и догадки — трезво охлаждам разигралото се въображение.

Не, ти си прав, прав си — чак подскача хитрият мъничък Турецки, който се е настанил много удобно вътре в мен. Скоро сигурно ще вземе да си купи диван с лампион, да му е пълен кефът. Разположил се човекът…

Слава Грязнов ме завари насред препирните с мъничкия Турецки и още от вратата започна да споделя впечатленията си:

— Да знаеш, Саша, какви мутри има по тези стрелбища. Направо ти иде да ги прибереш всичките.

— У нас, драги Слава, засега не арестуват заради мутрата ти. И слава богу. Ведомството ми, както знаеш, се занимава между другото и с това. Каква ли не мутра може да има човек. — Всъщност, естествено, бях съгласен с Грязнов. Има лица, по които ти се иска да стреляш без предупреждение. Но все пак… — Ти по-добре вземи го хвани за ръката. И най-добре, преди тази ръка да натисне с кривия си пръст спусъка в някоя тъмна уличка. Или в някоя светла. Сега вече стрелят денонощно. Според последната сводка само тази седмица в Москва са стреляли шейсет и пет пъти. За щастие не всеки път са улучвали. Та какво става по стрелбищата? Някой да е клъвнал на портретчето?

— Това, разбира се, е невероятно, но май ни провървя. Видели са го в спортното стрелбище на „Динамо“, да, Саша, не ме гледай така, именно в нашето, ведомственото, което сега също се дава под наем. Ходи много рядко, не общува почти с никого, но е виртуоз. Точно по това са го запомнили. И освен това по брадичката и очилата. При нас се води без очила, но това не е важно. Може би си ги слага само в определени случаи. Когато стреля по американски съветници например. Както и да е, разбрахме се, че веднага ще ни звъннат, ако има нещо.

— Браво, моите поздравления — казах. — Я сега ми кажи, какво прави твоята началничка?

— Александра Ивановна? Добре е, псува все по-изящно. Пациентите пропяват като славейчета. Сега се занимава с обира на банката „Факел“, но помоли да ти предам, че ще ти помогне както винаги. Точно така каза. Ако пропусна украшенията.

— Слушай, Слава, а Александра Ивановна, като представителка на прекрасната половина от човечеството — многозначително повдигнах пръст, — никога ли не ти е намеквала, че дори и рижите майори от милицията понякога трябва да си подстригват рошавите коси?

Уф, най-после се осмелих да повдигна отдавна наболелия въпрос.

— Защо, вече съвсем ли не става? — разстроено каза Грязнов и направи безполезен опит да се среше с длан.

— Чуй ме внимателно, бягай в бръснарницата. Смятай го за пряка заповед на началника на следствената бригада… Че вече и Верочка се плаши от тебе. — Точно в този момент в кабинета надникна Верочка.

— Аз ли? Аз не се плаша от никого, Александър Борисович, още повече от другаря майор. Той между другото ме черпи със сладолед. В най-голямата жега.

Грязнов смешно се изчерви и побърза да изчезне.

— Току-що се обади Серьожа. В библиотеката е. Ще дойде след двайсет минути.

— Добре. Моля те, поискай от картотеката всички материали за Буцков.

— Но Серьожа вече май проучи всичко за Буцков — съобщи ми със скрита обида в гласа вярната Верочка.

— Нищо, нищо. Две глави мислят по-добре от една — казах примирително. — Какво става, още ли не сте срутили апартамента с приятелите?

— Вие пък, Александър Борисович, аз по принцип съм много прибрана. Между другото правя хубави баници. Искам да ви поканя със Серьожа на баница тези дни. Ще дойдете ли?

— Непременно ще дойда, Вера Игоревна. Благодаря за поканата.

— Но аз съвсем сериозно, Александър Борисович.

— И аз не се шегувам.

Рути Бродщайн се омъжи за Семюъл Спиър преди пет години. Тя беше на трийсет и осем, той — на шейсет и девет.

Тогава той току-що се беше разделил с първата си жена. Тя не много отдавна се беше развела с мъжа си, актьор без късмет, който се подвизаваше в третостепенни роли, но затова пък в престижни холивудски филми. Въпреки че Рути се беше разделила с мъжа си, по светските мероприятия се появяваха заедно.

Спиър рядко се задържаше в Америка. Цялото му време бе погълнато от тази загадъчна Русия, в която ставаха удивителни промени. Пристигайки за кратко в Щатите, Спиър, който имаше много приятели и познати сред холивудските знаменитости, не можеше да не присъства на връчването на „Оскар“ на филма на Бари Левинсън „Рейнман“.

Именно в този филм се беше снимал бившият мъж на Рути. Той дори таеше надежди, че ще получи „Оскар“ за второстепенна роля. Но не получи. Явно ролята му беше третостепенна, ако не и четвъртостепенна.

Бари Левинсън запозна Рути, която му беше симпатична, със Семюъл. Тогава Рути много се беше запалила по Русия и дори бе започнала да учи руски. С което направо срази изпечения дипломат. Самият той така и не можа да усвои този чудовищно труден език, пълен с шептящи съгласни.

Двамата се влюбиха един в друг толкова стремително, колкото беше възможно на тяхната възраст. Всъщност по-точно Спиър се влюби, а Рути му партнираше успешно. Впрочем Семюъл наистина й беше симпатичен. Освен това беше богат, което премахваше минимум двайсет години от възрастта му в очите на всяка жена.

Веднага след скромната сватба заминаха за Русия. За да не й е скучно, той назначи Рути за съпопечител на фонда, носещ неговото име, който бе създаден специално за да подпомага науката и културата на освободилите се страни от Източна Европа, на първо място Русия.

Благодарение на колосалните си връзки с представителите на едрия бизнес от Америка и Европа той успя да привлече доста значителни средства във фонда. Но мотивите за това не бяха само благотворителни. Тъй като се ползваше с влияние в правителствените кръгове на Русия, Спиър можеше да се окаже полезен при сключването на важни договори, на първо място в областта на суровинните ресурси, с които Русия, тогава още СССР, търгуваше наляво и надясно. Комунистите натрупваха основите на бъдещите си състояния. Постоянен дарител на фонда бе Норман Кларк, с когото Рути скоро се запозна и силно се сприятели.

През деветдесет и трета, една година след като се върнаха от Русия в Америка (с работите на фонда по това време се занимаваше предимно Кларк) и се заселиха в Маями, Спиър загина в автомобилна катастрофа при странни обстоятелства.

Трябваше да се срещне с някакъв човек от Русия, но мерцедесът му катастрофира на почти прав и спокоен път, врязвайки се в тежък камион, който се скри от местопроизшествието. Захвърленият камион — виновникът за трагедията — бе открит впоследствие в покрайнините на градчето Уест Палм Бийч. Той беше в списъка на откраднатите.

Рути тъгуваше искрено. Но тя се огорчи още по-силно, когато научи, че според завещанието почти всички средства на Спиър трябва да отидат във фонда. Според същото завещание за директори попечители на фонда пожизнено се назначаваха Рути Спиър и Норман Кларк.

Тя се върна в Москва с желание — в Русия й харесваше.

Вестник „Днес“, рубриката „Произшествия“:

Срещнах се с Олга, както се бяхме разбрали, в градинката срещу бившия ЦК, на „нашата“ пейка. Дойдох навреме, но тя вече ме чакаше. Опитвах се да не гледам към тъмните кръгове под очите й, май не беше спала цяла нощ.

— Не изглеждам много добре, нали?

Честно свих рамене.

— Хайде да отидем пеша до Рути.

— Добре, само че първо трябва да оставя колата някъде, иначе ще я вдигнат.

— Нима могат да вдигнат вашата кола?

— На нея все пак не пише, че собственикът й е специален следовател, обременен с висши държавни пълномощия. Още повече че сега, както би трябвало да си спомняте, аз съм само частен детектив от агенция „Аякс“.

— Да, спомням си.

Завихме по „Старосадска“, където паркирах срещу Ивановския манастир. После слязохме към Солянка, аз купих две апетитни вафлени фунийки с шоколадов сладолед. Олга като че ли се поотпусна и лицето й се освежи.

Най-яркото ми впечатление от вечеринката у Рути бе присъствието на класически шут в лицето на известния поет Александър Кочнев. Искреният му интерес към професията на частния детектив и функционирането на детективските бюра ми отрови цялата вечер, която и без това не беше много весела. Сянката на смъртта на Дейвид и Кларк като че ли витаеше из просторните стаи с белосани стени и скъпа стилна мебел.

Рути излъчваше радушие. Когато Олга ме представи, в погледа й проблесна мигновена подозрителност, но тя веднага бе заличена от традиционната американска усмивка.

Понякога ми се струва, че това е някакво национално заболяване на американците — да се усмихват при всякакви обстоятелства, показвайки прекрасните си, най-често изкуствени зъби. Те обичат да пишат за нас, за впечатленията си от Москва и Русия, че у нас, виждате ли, хората малко се усмихвали в метрото и по улиците. Може и да е така. Но тази изкуствена усмивка на моменти дразни повече от намръщените лица на съотечествениците ми. Тъй като тя не е предназначена за конкретния събеседник, а е просто привично упражнение за мускулите на лицето.

Сега разбрах, че Олга беше права — Рути наистина приличаше на Мая Плисецкая. Същата разкошна коса с риж оттенък, същата горда осанка, от която човек можеше да разбере, че тя не само се грижи за здравето си, но се занимава сериозно с него, посещавайки сауните и залите за фитнес. А може би и тича сутрин като американския президент.

Така тича цялата им страна, с усмивка напред.

Рути явно бе една от тези жени, които биха ме харесали. Това винаги се усеща. Въпросът не е в моята самовлюбеност, а в това, че с този тип жени понякога просто не знам как да се държа. Макар че разбирам тези, които се влюбват безумно в тях. Известната истеричност в характера им, която лично мен ме плаши, на мнозина се струва привлекателна и пикантна. Особено за тези, които си падат по страстите в разкъсани дрехи.

Лично аз предпочитам спокойствието и умереността, разкъсаните дрехи в работата са ми предостатъчни. Наивитет, интимност и уют — това е моят идеал, за съжаление не достижим благодарение на обичната ми работа.

Към любимия ми тип жени принадлежеше Люба Спирина, същата онази приятелка на Олга, която беше поискала да си усъвършенства английския. Тя, изглежда, бе свикнала с този американски дом. Едва ли я привличаше само английският, още повече че тук се говореше предимно на руски.

Аз дори забравих за малко целта на посещението си, когато Рути ме запозна с Люба, а Олга отведе да си шепнат в другата стая. Още не бяха дошли нито поетът, нито другите гости и, волю-неволю, ни се наложи да общуваме насаме.

Какво бих могъл да попитам една балерина в светски разговор? Разбира се, нещо свързано с балета. За кой балет можех да заговоря, без да се изложа? Естествено за „Жизел“, сюжета на който поне малко си спомнях!

— И вие ли танцувате в „Жизел“? Бях на последния спектакъл.

— Олга ли ви покани? — усмихна се Люба.

— Не, дойдох сам — отвърнах гордо и честно.

— И често ли идвате при нас в Болшой? — попита тя без всякаква задна мисъл.

Разбрах, че не мога да излъжа.

— Ако трябва да бъда честен, за трети път през живота си.

Не споменах, че първите два бяха тържествени съветски годишнини, на които отначало се държат дълги речи, а след това излизат артистите. По правило в този момент половината зрители вече са в бюфета. В Болшой винаги е имало хубава бира, а за хората с особено естетична нагласа — шампанско.

— А пък аз всеки ден — непринудено призна Люба — и много го обичам. Когато след училище ме взеха в театъра, бях на седмото небе. Представяте ли си, да танцувам на същата сцена, на която са танцували Уланова, Плисецкая, Максимова… Отначало бях „до езерото“…

— До езерото ли? — попитах.

— Да, така наричат тези, които танцуват в кордебалета, при това в самия край на сцената. Обикновено там, в края, момичетата успяват и да поклюкарстват, и да се посмеят. Затова не ми харесваше в кордебалета. Но сега вече съм корифейка, също като Олга… — Възвишеният й тон изобщо не ме дразнеше.

— А какво означава „корифейка“?

— Това е вече почти солистка, но не съвсем. — Тя отново се усмихна.

Не, честна дума, истинската усмивка доста се различава от задължително-заучената! „Кротко, Турецки — казах си аз. — Прекалено е млада за теб. Спомни си за работата.“ Въздъхнах и си спомних.

— Люба, познавахте ли Дейвид?

Усмивката като че ли се разтвори в трогателното й триъгълно личице.

— Пак ли се превърнахте в детектив?

— Колкото и да е прискърбно, именно с това си изкарвам прехраната. Какво да се прави. Ще трябва да ми простите.

— Да, естествено, разбирам. Предполагам, че ви интересуват хората, с които е контактувал Дейвид. Но не познавам никого. Ако се виждахме някъде не у Рути, бяхме само тримата. Според мен Дейвид беше чудесен човек. И много добър. Личеше си по отношенията им с Олга…

В този момент в стаята се върнаха Рути и Олга с подноси със соленки, бира и вино в ръце. Взех си бира. Все пак трябва да карам колата.

Едва успях да отпия от вкусната немска бира и да посегна към соленките, когато на вратата се позвъни. Това ознаменува появата на поета. С намачкана риза, но затова пък с кърпа на врата и сако на едри карета, той изглеждаше почти пародийно. За капак бе обут в огромни, действително огромни бели кецове с развързани връзки. Той наистина беше знаменит, щом дори и аз го знаех. Но май вече бе преминал пика на шумната си слава, когато цялата страна се вслушваше в гласа му, крещящ за бедите ни, макар и в строго разрешените рамки.

— Приятно е да се запознаеш със съвременния Шерлок Холмс — произнесе той с такъв вид, като че ли казваше нещо изключително остроумно.

Само ако знаеше колко пъти при най-различни обстоятелства съм чувал тази фраза!

Като начало Кочнев ме натика в ъгъла и започна подробно да ме разпитва. Интересуваше го всичко. Къде е кантората ми, колко ми плащат клиентите, пречи ли ни милицията, имаме ли проблеми с данъчната инспекция и даже кой знае защо, откъде успявам да си набавя прах за снемане на отпечатъци. Хващаше ме за ревера на сакото, пречеше ми да си пия бирата и изобщо да живея. Не знаех къде да се дяна от него. Но в един момент той прекъсна разговора, по-точно монолога си, на средата и се хвърли към Люба.

Странно защо това ми беше още по-неприятно от досадното му присламчване към мен. Кочнев сипеше пошли комплименти, оживено жестикулираше, дори има наглостта да заговори за групов секс. Забелязах, че тук Люба го изгледа преценяващо и избухна в смях, прикривайки устата си с ръка. Колкото до Кочнев, той продължаваше да дрънка някакви глупости за приятелите си от Болшой, като ги наричаше фамилиарно Володки и Катки.

Неволно си спомних един виц от съкровищницата на чичо Стьопа: „Вече чели ли сте на някого стиховете си?“ — „Не!“ — „А защо тогава ви е насинено окото?“ Навремето вицът не ми хареса особено, но сега ми се струваше връх на човешкото и нечовешко остроумие.

Гостите пристигаха малко по малко и скоро холът на Рути заприлича на голям, добре организиран мравуняк. Мравката Турецки хич не се чувстваше на място.

Вечерта се разгаряше като огън, в който се подхвърлят нови и нови цепеници, в случая под формата на знаменитости. Едва сколасвах да позная всички лица, които бях виждал преди по телевизията и по киноекраните, на заседанията на Думата и на предизборните плакати.

Тук се отнасяха спокойно към знаменитостите. Никой не търчеше към тях с парченца хартия за автограф, нещо повече — дали хората се правеха, или наистина толкова държаха на себе си, но се запознаваха с известните личности не само без възторг, но и направо хладно. На мен пък наистина ми беше интересно.

Например един известен естраден актьор, който усърдно се правеше на идиот по телевизията, се оказа мил, интелигентен и остроумен човек. Макар че кой знае защо носеше червени панталони.

Двама симпатични актьори от Младежкия театър постоянно си правеха майтап един с друг, забавно имитирайки еврейския и арменския акцент.

Само поетът Кочнев силно ме дразнеше, а струва ми се — и останалите. Той изискваше изключително внимание към себе си, буташе се да чете новите си стихове и вече не ме наричаше Холмс, а Поаро. Така и не разбрах дали това е повишение или понижение.

По едно време Рути ми предложи да се уединим в съседната стая. Тя представляваше нещо като малък хол с електрическа камина, която обаче много приличаше на истинска, и меки кресла.

На мекото осветление Рути изглеждаше необикновено добре — гордият начин, по който държеше главата си, огромните тъмни очи, лебедовата шия, дълбоко изрязаната черна вечерна рокля, подчертаваща запазената й фигура. Тя запали дълга кафява цигара и с характерен американски акцент, но доста правилно съставяйки фразите, започна да ми разказва за Дейвид и Кларк.

— Това, разбира се, е чудовищно съвпадение — каза тя, — едва ли тези два смъртни случая са свързани помежду си. Ако се беше случило преди няколко години, щях да съм сигурна, че и двамата са убити от КГБ. Но сега познавам много хора от КГБ. Те са не по-страшни от сивия вълк от руските детски приказки. — Тя сухо се разсмя. — Може би са сбъркали Дейвид с някого? Норман имаше много врагове. Беше застанал на пътя на прекалено много хора. Освен това притежаваше поразителната способност да превръща бившите си приятели в недоброжелатели. Ясно ли се изразявам?

Кимнах. Какво неясно имаше? И двамата умряха, като във вица на чичо Стьопа.

Рути говори още дълго, обгръщайки ме с ароматичен дим, за Олга и Дейвид, за Дейвид и Кларк, за Семюъл и неговия фонд, за попечители и пак за Кларк… Не ми каза нищо съществено, което би могло да има значение за разкриването на убийството, ловко измъквайки се от моите преки и косвени въпроси. Но поне от гледна точка на количеството наприказва толкова, че в случай на нужда можех да съпоставя това-онова.

Основната мисъл, която успях да отделя от цялата словесна обвивка, се свеждаше до това, че Рути не е особено опечалена от това, че е станала единствен попечител на фонда „Спиър“. Прекалено упорито се опитваше да ме убеди в противното.

Когато започнах да задавам конкретни въпроси за Кларк, тя изведнъж се разбърза да се върне при гостите, като че ли едва сега си спомни задълженията си на домакиня. Но ме обнадежди, усмихвайки се ласкаво, като ми каза, че скоро трябва да дойде един човек, руснак, подчерта тя, който познавал Кларк много години и дори работил с него.

— Но вие сигурно го познавате, тук в Русия и кучетата го знаят, мисля, че така казват у вас? Това е известният политически коментатор Филин. Веднага щом се появи, ще ви запозная с него. Можете да поговорите тук, в тази стая. Ще го предупредя за какво става дума.

Разбира се, че познавах Филин! Кой не помни неговите многосерийни филми репортажи за зловещата Америка, които цялата страна следеше не заради политизираните коментари на Филин, а просто за да погледа чуждия живот, толкова различен от нашия. А и Филин като че ли обичаше тази загадъчна Америка. Докато описваше всички ужаси на капитализма, той показваше удивителните американски градове, магистрали, паркове, каньони, къщите, в които живеят обикновените хора.

Неговият доверителен баритон, господарските маниери, внушителността му, очилата му с отвъдморски дизайн на рамките, колкото и да е странно, предизвикваха у зрителите уважение и известна почтителност. Но малко по-интелигентната публика, особено в столиците, го смяташе поне за полковник от добре познатото ведомство. Много е възможно да беше дори и генерал, но е възможно и да се водеше по някаква друга линия.

През последните няколко години той не се появяваше по телевизията, явно за разлика от доста колеги не бе успял да се „преустрои“ навреме. А и най-вероятно просто беше остарял. Бяха дошли млади напористи хора. Но бях чувал, че Филин се подвизава в ролята на високоплатен консултант в най-различни финансови организации и дори като че ли влиза в управителния съвет на някаква голяма банка.

Точно така, сетих се, бях чел интервю с него в „Коммерсанть“. Явно хубави познанства е завързал другарят Филин при отговорната си работа зад граница.

В това време в гостната народът се бе разбил на групи по интереси. Така в детската градина едни малчугани играят на криеница, други с кукли, а трети ровят в пясъка. Рути като идеална възпитателка успяваше да бъде навсякъде. Тя ненатрапчиво кокетничеше с мъжете, възхищаваше се от тоалетите и външността на жените. Пред актьорите благоговееше картинно и усмивката й витаеше навсякъде, също като знаменитата усмивка на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“. Рути можеше вече да не е наблизо, но усмивката й още дълго и тайнствено се задържаше във въздуха.

„Очарователна жена“ — помислих си. Но все пак малко прекалено. Тръгнах към Люба, която стоеше до прозореца заедно с клюмналата Олга. Нашият неуморим поет явно за пореден път се опитваше да ги забавлява.

За малко да спася момичетата от стихотворния потоп, когато нечия вежлива и мека ръка ме докосна по рамото.

— Здравейте, господин Турецки — чух смътно познат глас с акцент. — Виждам, че сега работите в частна фирма?

— Ами да, работя допълнително. — Изтърсих първото, което ми дойде наум, практически без да мисля.

Пред мен стоеше и, разбира се, се усмихваше Стивън Броуди, същият този представител на посолството, който присъстваше при огледа на жилището на Дейвид Ричмънд. Автоматично посегнах към сърцето си, но не бе внезапен сърдечен пристъп. Просто в джоба на сакото ми очакваше своя час визитната картичка на моя събеседник.

— Да, зная, на много руснаци им се налага да работят едновременно на няколко места. Но не предполагах, че това важи и за специалните следователи — изрече той, навеждайки се доверително към ухото ми.

Оцених неговата галантност в тази така деликатна ситуация. Представям си какъв простор на неизтощимото остроумие на поета Кочнев щеше да даде разобличението ми. Страхувам се, че от Поаро можеха като нищо да ме дисквалифицират до нивото на майор Пронин.

— Защо не ми позвъните, уважаеми Александър Борисович? С нетърпение очаквам обаждането ви. — Мед капеше от устата и ушите му, стичаше се по дългите пръсти, но се усещаше и капка сярна киселина.

Постарах се да се отърва от него учтиво, но бързо. Засега. Може да ми потрябва, така че засега да не си разваляме отношенията.

Хванах се, че поставям личните си интереси над работата, заради която всъщност бях дошъл. От желание да пообщувам с Люба рискувах да изгубя доброволен, макар и подозрително-доброжелателен източник на информация. Спрях се на половината път към Люба и Олга и се обърнах към американеца, но той вече бе погълнат от разговора с естрадния актьор. Реших, че няма смисъл да им преча, и побързах към първоначалната си цел.

Внимателно, но уверено изтиках поета настрани и прегърнах момичетата през раменете — толкова близки ми се сториха изведнъж в това студено и, честно казано, скучно общество. Те не се дръпнаха, възприеха жеста ми като нещо нормално, като че ли се познавахме от сто години.

— Скучно ли ви е? — поинтересувах се ехидно.

Даже Олга се усмихна, като погледна лепналия се за някой друг Кочнев.

— Как да не ти стане скучно — каза Люба. — Познайте какво ни предлагаше?

— Групов секс на открито?

— Не познахте.

— Ресторант с цигани? — Да, фантазията ми нещо е бедна.

— Пак не познахте. Дава ви се право на трети и последен опит, господин детектив.

— Предавам се — вдигнах ръце.

— Канеше ни на вилата си — тържествено каза Люба, — да ни запознае с Чингиз Айтматов.

Чингиз Айтматов в качеството на примамка за балерини — това предложение ни се стори толкова комично, че двамата с Люба направо зацвилихме, а Олга за момент забрави мъката си. В този момент ме повика Рути.

Отивам да се запознавам с Филин, край на обедната почивка, време е за работа.

— Момичета, не си тръгвайте без мен. Ще ви закарам по домовете.

— Отиваме у Оля, Александър Борисович, в Чертаново.

— Викайте ми просто Саша. Чертаново ми е почти на път.

Люба ми хвърли такъв благодарен поглед, че се подмладих с десет години наведнъж. „Внимавай — завряска вътрешният Турецки, — още няколко такива погледа, и момичетата ще трябва да чакат, докато се появиш на бял свят.“ Наложи се да му шътна.

Когато Рути ни представи един на друг с Филин и ни изпрати към стаята с камината, от там насреща ни излезе един известен парламентарист почти под ръка с моя стар познат Стивън Броуди. Вероятно това място в апартамента й бе предназначено за различни конфиденциални срещи.

Семьон Владиславович Филин видимо бе остарял и вече не приличаше на онзи солиден бодър чичко от някогашните репортажи. За достигането на поне някаква бодрост му трябваше глътка силно питие. Той собственически отвори огледалния бар вляво от камината и извади бутилка „Абсолют“ и две малки чашки.

— Млади човече, какво предпочитате? Отечествена водка, вносна, коняк или може би грапа?

— Напълно се осланям на избора ви.

— Тогава ще се осмеля да ви предложа „Абсолют“ на пиперена основа. Тази водка е предпочитал великият Уинстън Леонард Спенсър Чърчил и подражавайки му — американският президент Джон Кенеди, който е боготворил Чърчил.

Филин одобрително поклати глава, одобрението му се отнасяше или към двамата президенти, или към мен и водката.

— Не само това, Кенеди даже придобил навика да спи през деня, за да прилича поне по това на своя кумир. Нали знаете знаменитите думи на Чърчил: „Цялата история на света се концентрира като във фокус в следния извод: когато нациите са силни, те невинаги са справедливи, а когато искат да бъдат справедливи, често вече не са силни“? За какво ще пием? За силна или справедлива нация?

— Нека да пием за силната нация, която успява да стане справедлива.

— Какво пък, хубав отговор. С удоволствие се присъединявам.

Пийнахме по съвсем малко. Водката наистина се оказа много добра.

— Съобщиха ми, млади човече, че частните агенции у нас вече се интересуват от въпроси от глобален мащаб, а не от изчезналото бельо от прозореца.

— Да, всичко се променя, уважаеми Семьон Владиславович.

— И тъй, вие се интересувате от Кларк. Норман Кларк. Ще ви разкажа това–онова за него. Но преди това бих желал да се поинтересувам, знаете ли какво е геополитика? Иначе е трудно да говорим за личност като Кларк.

— Само в най-общи линии. Сега много се говори за нея, но никога не съм се занимавал специално с този въпрос.

— В такъв случай ще си позволя да изложа накратко основите на този предмет. — Той приглади с ръка оредяващите си, но непобелели коси, като че ли се готвеше за публична лекция пред многочислена аудитория. Гласът му набираше сила: — През миналия век тази наука се е наричала политическа география. Основните й постулати са разработени от английския учен Хелфорд Макиндър. Думата „геополитика“ е внедрена в науката от шведа Рудолф Челен. Но широко разпространение тази наука получава благодарение на немеца Карл Хаусхофер. Понастоящем именно той се сочи за баща на геополитиката, въпреки че Хелфорд Макиндър повече заслужава това име. Но за нас този въпрос не е от съществено значение. Именно Макиндър успява да създаде фундаментален модел, основаващ се на обективните закони на развитие на политическата, географската и икономическата история на човечеството. Въпреки че самият термин „геополитика“ се е появил сравнително неотдавна, моделът е съществувал винаги. Трябвало е само да се намери думата, за да получи проблемът по-ясни очертания и да завладее съзнанието на широките маси, а не само на кабинетните учени.

Вратата скръцна и някой надникна в стаята, но веднага изчезна, стопи се като ароматния дим на дълга кафява цигара… Филин, изглежда, не забеляза опита за нахлуване.

— За пръв път в световен мащаб това се случва в Германия по времето на Хитлер, който въвежда в политиката идеите на Хаусхофер. Въпросът, касаещ геополитиката, е много сложен, но ако бъде сведен до някои основи, то същността на геополитическата доктрина се свежда до следното. В историята на нашата планета съществуват два напълно различни и конкуриращи се помежду си принципа на овладяване на земното пространство. Всичко зависи от това, към каква ориентация се придържат народите, държавите, нациите в своята външна и вътрешна политика, историческо съзнание, психология, национален манталитет — тези качества в зависимост от ориентацията се формират по съвсем специфични правила. — Филин сухо се изкашля.

Пихме отново. И въпреки че дозите бяха безкрайно малки, усещах, че в главата ми шуми. Или това беше действието на геополитиката в съчетание с алкохола? Филин междувременно продължаваше:

— Ориентациите са две — сухопътна и морска. Сухопътната се нарича още континентална, а морската — островна, океанска или водна. В зависимост от тази ориентация се формира мирогледът на масите. Ще си послужа с един класически пример от човешката история. Към типа морска цивилизация на първо място се отнасят Финикия и Картаген. Сухопътна империя е…

— Рим — казах почти автоматично.

— Да. Отбелязвате видими успехи, млади човече. Знаменитите пунически войни между Рим и Картаген са пример за глобалното противопоставяне между морска и сухопътна цивилизация. В по-близко до нас време главна „островна“ държава става „владетелката на океаните“ — Англия. По-късно — Америка, която представлява един гигантски остров. Принципите си остават същите — морска търговия и колонизация на крайбрежните райони. Този геополитически тип представлява „търговско — капиталистически — пазарен“ моделна цивилизация. Независимо от политическата структура морският тип винаги се основава на превъзходството на икономиката пред политиката.

Неочаквано се чу звън, по-точно звук на зумер. Огледах се, търсейки телефон, но видях, че Филин натиска копчето на разкошния си часовник. Значи той бръмчеше така протяжно и тревожно… Но звънецът не означаваше край на лекцията. Вероятно Филин си бе набелязал нещо за този час, но го беше отложил заради важната личност, частния детектив Турецки.

— Рим със своята войнствено-авторитарна структура, базираща се на административния контрол и обществената религиозност, винаги е поставял политиката над икономиката. Рим е пример за колонизация от сухопътен тип, когато развитието на държавата се осъществява в дълбочината на териториите, включвайки в себе си и асимилирайки народите, попадащи в сферите на интереси на държавата, които с течение на времето влизат в състава на Римската империя и стават римляни. Ако мястото на Картаген заема Англия, а след това Америка, то приемник на Рим става на първо място Русия като класически тип континентална държава. Наред с нея следва да се споменат централноевропейската имперска Австро-Унгария и Германия. Още по едно, Александър Борисович?

— Ами няма да ви откажа.

Пихме. Филин издаде звук на задоволство и се потупа по гърдите, като че ли за да помогне на водката да проникне по-дълбоко в организма.

— Ех, добре влиза! И тъй, да продължим. Обстоятелствата са се стекли така, че в новата история морската ориентация е прерогатив на първо място на Англия и Америка, тоест на англосаксонските страни. Атлантизмът е въплъщение на индивидуализма, „икономическия либерализъм“ и демокрацията от протестантски тип. На атлантизма противостои евразийството, основа на което е авторитаризмът и строгата йерархичност. „Общностните“, национално-държавническите принципи се поставят над чисто човешките, индивидуалистичните и икономическите. Най-ясно изразена евразийска ориентация имат Русия и Германия. Техните геополитически, икономически и което е по-важно, свързаните с мирогледа им интереси не само са отдалечени, но и са диаметрално противоположни на интересите на Англия и САЩ, тоест класическите атлантисти.

Филин отново се поизкашля, извади от барчето бутилка минерална вода, сипа си в една висока чаша и отпи с удоволствие.

— Така че ако разглеждаме човешката история в светлината на геополитическата доктрина, тя изглежда не като следствие от борбата за власт на едни или други политически режими, а като грандиозно противопоставяне на две „идеологии“ от значително по-висок ранг. Влиянието на атлантизма през двадесети век беше много силно. На практика и двете световни войни, в които противници бяха основно Русия и Германия, бяха резултат от изключително мощната работа на „агентите за влияние“ на атлантистите. Ако се абстрахираме от политиката и разглеждаме тези войни в светлината на нашата позиция, то Първата световна война е провокирана от невероятните успехи на Русия в началото на двадесети век. Атлантистите направиха всичко възможно, за да въвлекат Русия във войната, а след това и в революцията. Но времето на Втората световна война, както и да се отнасяме сега към Сталин, руската империя бе възстановена и играеше едва ли не главна роля в света.

— За сметка на милионите трупове на наши съграждани? — Никога не са ми допадали людоедските маниери, дори и в името на възвисяването на Русия.

— Вие, разбира се, сте прав, но сега става дума за друго. Всичко, което стана в Русия през последните години, отново до голяма степен бе резултат от грандиозния замисъл на атлантистите. Дори на външно ниво. Под формата на помощ за зараждащата се „демокрация“, с обещанията за големи парични инжекции за икономиката те провокираха разпадането на СССР, който беше опасен за тях. В еуфорията от свободата, която получиха нашите граждани под формата на свободно пътуване и бъбриви вестници, забравихме, че Русия е велика държава, която носи отговорност не само за своите граждани, но и за страните, включени по естествен път в състава й по различно време. Виждате до какво доведе това. До безкрайни войни по покрайнините на бившата империя. Съществуват няколко варианта за възстановяване на нарушеното статукво в света.

Филин погледна часовника си и явно това, което видя, напълно го задоволи, защото лекцията, продължи:

— Основен наш съюзник е Германия, а далеч не Америка, както дълго се струваше на повечето хора. Сега вече най-после можем да се върнем към Кларк. Норман Кларк беше изключително влиятелен човек, макар че почти никога не е заемал високи постове в американската администрация. Въпреки това той беше съветник на всички американски президенти още от Рузвелт насам. Но което е далеч по-важно за нас, в продължение на целия си дълъг живот Норман Кларк бе убеден евразиец. Тези свои убеждения той поставяше над политическите си пристрастия. Именно затова можеше да сътрудничи с комунистическия режим, който съществуваше в нашата страна. Сега представят този режим в черни краски, отъждествявайки го с личностите на Хрушчов, Брежнев, Андропов, Горбачов. Но това е само върхът на айсберга.

Вратата отново се открехна за секунда, пропускайки струйка ароматен цигарен дим, и отново Филин не обърна внимание на възможното предупреждение.

— Не забравяйте за Главното разузнавателно управление, за Комитета за държавна сигурност, в който не беше само Пето управление, занимаващо се с дисидентските дреболии. Тяхната обширна и важна дейност в сферата на укрепването на евразийските позиции не е оценена истински и досега. В последно време, ако сте забелязали от вестниците, външната политика на Русия диаметрално се промени. Ако само допреди няколко години внимателно чакахме какво ще каже задокеанският „брат“, то сега Русия започва да провежда собствена политика. Подобриха се отношенията ни с Германия. Вероятно точно това е изплашило Кларк или той просто е остарял. Той не разбра новата реалност. Може да се каже, че той измени на нашето евразийско дело. Историята не прощава такива измени.

— И кой изпълни ролята на тази „непрощаваща история“?

— Интересувате се от дреболии, млади човече. Какво значение има кой, какво и как? Важното е защо. Това, струва ми се, вече ви обясних. Ще ви обясня и още нещо.

Интонацията на Филин се промени, а гласът му придоби металически нотки, характерни за човек, свикнал да заповядва:

— Много сериозни хора ме помолиха да ви предам да не се увличате прекалено от делото на Кларк. Занимавайте се с Ричмънд, но и там не прекалявайте. Навлизате в прекалено опасна сфера.

— Тези, които са ви помолили да ми предадете това, знаеха ли, че ще се срещнем тук днес?

— Млади човече, не бъдете толкова наивен. Ние сме длъжни да знаем всичко.

Внезапно Филин заприлича на името си13. Кръглият му нос като че ли се заостри и се изви, затъмнените стъкла на очилата заблестяха като птичи очи в американски филм на ужасите, той като че ли всеки момент щеше да размаха криле, да извади ноктите си и…

Лампата светна. Седях сам в стаята и тъпо гледах бутилката „Абсолют“.

— Саша, време е да тръгваме! — Оказа се, че Люба е надникнала в стаята.

Колко ли време бях седял, след като Филин „отлетя“? Той напълно ме изкара от релси, дори не успях веднага да отвърна на Люба:

— Тръгваме, Люба. А къде е Олга?

Закарах момичетата на Балаклавски проспект и на сбогуване Люба отново ме дари с поглед, унищожаващ минимум десет години.

Е, отново съм на осемнайсет! Щях да си се чувствам на осемнайсет, ако не беше разговорът ми с Филин, който не ми даваше покой, докато се носех из нощната лятна Москва.

Общо взето, Филин говореше много убедителни неща. Това беше от този тип разговори, когато, слушайки събеседника, волю-неволю, си принуден да се съгласяваш с него. Едва впоследствие като че ли се освобождаваш от магията и започваш да осъзнаваш, че нещата всъщност са доста по-сложни, отколкото току-що убедително са ти били изложени. Изглежда, че наистина е сериозен човек.

А ти, скъпи мой смели Турецки, сега вероятно си наблюдаван от доста високо. Само че от кого ли? От контраразузнаването, от разузнаването или от военните? За какви сериозни хора говореше Филин? От ФСК, СВР или ГРУ?

— Ега ти! Тая пък какво прави! — Рязко натиснах спирачката, която изквича като заклано прасе. Почти изпод колелата изскочи слабичко момиче с пухкава коса, с тъмни панталони и тъмна тениска. Кой се облича така през нощта, а и пресича на непозволено място? Не приличаше на самоубиец.

Изскочих от колата и дотичах до момичето. То се усмихваше. Мислех си, че е изплашена до смърт, а то какво — засмяна до уши.

Тя веднага премина в настъпление.

— За малко да ме сгазите, сега ме закарайте до вкъщи.

Искаше ми се да се разпсувам, при това грубо, знам няколко думи, много подходящи за такива ситуации. Но… определено днес просто ми върви с момичетата. Когато я погледнах по-спокойно, тя се оказа поразително красива. Невинна усмивка… Изразителни кафяви очи, капризни пълни устни, равна редичка зъби, леко вирнат нос — направо фотомодел!

— Къде живеете, прелестно създание, хвърлящо се нощем под колите?

Тя ми каза адреса. Фантастично! Това беше моят блок! Което, неочаквано развеселен, й съобщих веднага.

— Живея там от вчера. Наех си квартира. Родителите ми заминаха в чужбина.

Вече седейки до мен, тя ми разказваше някак припряно:

— Дадох нашия тристаен на „Садовое Кольцо“ на едни познати фирмаджии за голяма-голяма купчина пари, а тази си я наех за съвсем малка купчинка. Аритметиката е в моя полза. — Тя явно се радваше, пресмятайки печалбите.

— Не се ли страхувате да разказвате на първия срещнат за големите си доходи? — усмихнах се аз.

Момичето определено ми харесваше.

— Всъщност аз съм Марина.

— Саша — казах аз.

— Щом не ме сгазихте, когато имахте възможност, значи сега мога да не се страхувам от вас — отвърна ми тя доста нелогично и се засмя. Чак тогава най-после разбрах, че спътницата ми вече доста си е пийнала.

Пристигнахме удивително благополучно. Под колелата на ладата ми повече не се хвърляха красавици. Затова пък една от тях седеше до мен.

Апартаментът й се оказа в съседния вход.

— Искам да ви поканя, Саша, да пийнем за чудотворното ми спасение, което дължа изцяло на вас.

Опитайте да откажете, когато толкова искрено ви кани младо и красиво момиче!

В апартамента на Марина цареше хаос. Но тя не се извиняваше, както обикновено правят жените дори в по-малко нужни случаи, издухвайки несъществуващи прашинки в идеално разтребеното жилище. Навсякъде имаше неразопаковани кашони, флакони и кутийки с козметика се намираха по най-невероятни места — на пода в антрето, върху телевизора и даже върху огромния гардероб. Също толкова огромният неоправен диван бе прикрит с пухкаво карирано халище.

— Седнете, Саша, бега ще донеса нещо за хапване.

След като се подвоумих между един кашон и дивана, все пак седнах на дивана.

Върху една червена пластмасова масичка с колелца Марина докара някакъв натюрморт от асортимента на близкия супермаркет, намиращ се на бившия пазар. Бях се отбивал там веднъж от чист интерес и дори купих кутия френско сирене. Но цените в долари на опаковките изглеждат прекалено големи, като ги обърнеш в рубли, въпреки че не се отличават много от цените в обикновените магазини.

На масичката имаше ядки асорти, прозрачно нарязани шунка и салам, микроскопично бурканче с още по-микроскопични краставички, соленки с кимион и с още нещо. Хлябът обаче си беше съвсем отечествен — черен и малко сух. Картината се завършваше от едва започната бутилка лимонен „Абсолют“ и две красиви ръбести чаши, съвсем различни от тези в младостта ми.

— За неочакваното запознанство — вдигна чаша Марина и направи физиономия.

После пусна огромния двукасетъчен касетофон на перваза.

— Това е любимият ми Елтън Джон.

Аз също си спомнях тази музика, когато беше записана на големите ролки на първия ми магнетофон.

Лека-полека се натаралянквахме. Оказа се, че Марина също няма нищо против да пийне, още повече такава божествена напитка. Водката вървеше толкова леко и така топло се разливаше по жилите, че вече след третия тост двамата с Марина имахме чувството, че се познаваме поне от сто години.

Научих, че е студентка по филология четвърти курс, от романо-германската катедра. Че е страшно влюбчива натура и че й се струва, че вече се е влюбила в мен. Мен също ме изби на откровеност. Наистина, това, че съм специален следовател не влиза в категорията на държавните тайни, но ако не бях толкова уморен и ако бях пил малко по-малко, най-вероятно нямаше веднага да се разприказвам по този въпрос.

Марина обаче не прояви никаква свръхзаинтересованост към нетривиалната ми професия и не се опитваше да изкопчи от мен никакви тайни.

Според мен тя просто искаше да я целуна. Всичко вече беше ясно. Изпълних неизказаното й желание, но не насилвахме събитията, пийнахме още, после още и даже потанцувахме малко.

Когато се върнахме на карирания диван, усетихме, че вече малко ни е хванало, че дрехите ни пречат и че изобщо е време да полегнем, за да не паднем на пода.

Марина се дръпна, отиде до огромния гардероб, извади оттам една кърпа и ме натири в банята, където цареше същият безпорядък. Само че за разлика от стаите тук нямаше толкова предмети, но и наличните бяха на също толкова неподходящи места. В ъгъла имаше комплект за подправки, а до него — сак с някакви кутии за обувки. На табуретката, навити като кълбо отровни змии, се бяха спотаили раирани кухненски кърпи… Влизайки в стаята, намерих леглото вече оправено. Марина бе по раирана хавлия, явно облечена на голо. Тя ме покани да се разполагам и отлетя към банята.

Когато докоснах с глава възглавницата, за малко не заспах, но Марина се върна достатъчно бързо и не успях да се опозоря така…

Събудих се посред нощ. Марина сладко спеше като измамно невинно дете, подложила двете си длани под бузата. Главата не само че не ме болеше от изпитата водка, но и беше удивително чиста и способна за размисли. От което и се възползвах, защото не ми се спеше повече — навън бе съвсем светло, но крясъците на враните, които се разнасяха наблизо, показваха, че още е много рано.

Първото, за което се сетих, беше Люба, и се почувствах в известен смисъл изменник, въпреки че освен погледите тя не ми беше давала никакъв друг повод за това. После се сетих за разказа на Ломанов за търсенията му в библиотеката. Оказа се, че има доста материали. Ломанов ми подготвяше резюме на различните източници. Вече не съществуваха нито Люба, нито дори Марина — мислех за Кларк.

6. Норман Кларк

Благодарение на изровените от Ломанов материали започна да се очертава картината на живота и съдбата на тайнствено загиналия американски милионер. Норман Кларк се е родил в градчето Блу Бей, близо до Чикаго, на брега на езерото Мичиган. Това е станало през същата година, когато в далечната Русия се извършва Октомврийската революция, наричана в продължение на десетилетия от руснаците „Велика“.

Сведенията за детството му, съдържащи се в „Парадоксите на Кларк“ от Роалд Линч и разпръснати из множество други издания, идеално съответстват на класическите американски легенди за младежа от обикновено семейство с ограничени доходи, който забогатява и става адски важна птица благодарение единствено на необикновените си дарби. Всъщност дарбите му били най-обикновени — пробивност, трудолюбие, стремеж към победа, изострено честолюбие. Плюс малко късмет. Наистина, биографът постоянно подчертава, че на фона на детството на „обикновените“ милионери, детството на Кларк се отличава с това, че още тогава са се проявили нестандартните и контрастни черти на характера му.

Между другото, когато Роалд Линч описва по-късни периоди от живота на Кларк, той постоянно, като страстен колекционер цитира свидетелствата на множество хора, чиито пътища при едни или други обстоятелства са се пресичали с този на Кларк, както хора, познавали го дълги години и в различни периоди, така и хора, за които срещата с Кларк е била просто епизод.

Пишейки за детството, ако не най-достоверни, то поне най-интересни би трябвало да се окажат спомените на съучениците, учителите, другарите в игрите, първите момичета в края на краищата. Създава се обаче впечатлението, че тези хора са съществували в живота на Кларк, но или са умрели много отдавна накуп, или Кларк настойчиво е предложил на биографа си собствената си версия за детството и юношеството си.

Бащата на Кларк е бил скромен търговски пътник по продажбите на шевни машини „Зингер“, майка му — домакиня. Семейството живеело в малка къща под наем. Бащата бил строг и начетен, затова и Норман от малък се пристрастил към четенето.

Любимият му писател бил Марк Твен, а любимият герой, естествено — неуморимият Том. Малкият Норман най-много от всичко на света искал да прилича на Том Сойер и очевидно е това се обясняват умишлените му пакости в детските години.

Веднъж петгодишният Норман видял големите момчета да скачат ловко във водата от самоделния трамплин. За да не остане по-назад, той храбро се покатерил чак на върха и скочил, без да се замисли, че не може да плува. Едва го спасили. Когато майка му го попитала защо го е направил, Норман отвърнал: „Трябваше да им докажа, че не ме е страх.“

На дванайсет години Норман, както си му е редът, се влюбил до полуда в сестрата на свой съученик. Тя била по-голяма с две години и го смятала за съвсем малки. Вдъхновен от любовните успехи на Том Сойер, Норман поднесъл на любимата си подарък в изумително красива розова кутийка със златна обемна роза на капака. Кутийката отмъкнал от майка си, а подаръкът представлявал изключително умело изсушена жаба. Но избраницата на сърцето му кой знае защо не оценила сърдечния подарък и запищяла като луда: „Махни тази мърша!“

Е, първата любов винаги е сложна и не носи скорошно щастие.

Като всеки бъдещ милионер и Норман проявил доста рано способностите си в областта на бизнеса. Нещо повече, те били свързани именно с пресата. Заедно с други момчета Норман продавал вестници.

Особено добри били отношенията му с вестника „Блу Бей Сити“. Той започнал с това, че практически никога не връщал в редакцията взетите за разпространение вестници, както правели другите. Предпочитал да плати от собствените си пари за непродадените екземпляри. Още на десет години Кларк разбирал, че отначало парите трябва да бъдат вложени в някакво начинание, за да започне то да носи сериозни плодове. След време собственикът на вестника предпочел да си има работа изцяло с него.

Тогава Норман, превръщайки се в монополист, създал първата си фирма сред местните дечурлига. Самият той се занимавал само с организацията, сметките и разплащането със собственика на вестника. С момчетата, които го били подвели един-единствен път, се разделял безжалостно — нали плащал за грешките им от собствения си джоб.

В биографията на Кларк, излязла изпод перото на Роалд Линч, могат да се открият немалко подобни епизоди, които в еднаква степен могат да бъдат чиста истина или чиста измислица на Кларк или на самия биограф. Те не са потвърдени от живи свидетели.

Някъде около двайсет и седма, двайсет и осма година баща му Робърт Кларк неочаквано забогатял, натрупвайки стабилно състояние от нефтения бум във Венецуела. След бързото си забогатяване той напълно се изпарява от биографията на Кларк. Като че ли е присъствал в нея само за да обясни откъде се е взело първоначалното състояние на Норман Кларк, позволило му да основе през трийсет и седма първия си вестник. Това е изисквало и тогава немалко средства.

Впрочем периодът между неочакваното замогване на бащата и основаването на собствен вестник е най-тъмният в биографията на милионера. Въпреки че за всеки биограф именно годините на оформяне на личността обикновено са най-примамливи.

Нека обаче се върнем към детството. Биографът отделя голямо внимание на спортните занимания и успехи на Кларк. Освен със скоковете във вода Норман се занимавал и с футбол, ако това може да се нарече футбол. На брега на Мичиган младият Кларк и другите момчета гонели парцалена топка насам-натам. Също като децата в Лондон и Москва на няколко хиляди мили от тях.

Още от детството си той се отличавал със здраво телосложение. Но ако в зрелите си години е бил едър, солиден мъж, то в детството си, според собственото му признание, изглеждал просто охранен, даже леко пълен, което не му пречело да бъде пръв в игрите и забавленията.

Като че ли между другото Кларк обичал да си припомня бедността в детството си, затова пък почти липсват свидетелства за това какъв е станал животът му, след като баща му забогатял.

Ако е получил от баща си наследство, благодарение на което е могъл да започне собствен бизнес, упоритото нежелание на Кларк да остави някакво сериозно наследство на децата си е напълно непонятно. Ако парите на собствения му баща не са му попречили, а са му помогнали, защо тогава неговите пари биха попречили на децата му? Очевидно това е била обикновена проява на непредсказуемия характер на Норман Кларк. Именно тази непредсказуемост често и по всякакъв начин подчертават всички, които са писали за него, и само с нея могат да бъдат обяснени многото „парадокси“, откриващи се пред читателя на биографията му (особено в първата й част).

В детството си той дори нямал собствена стая. Спял зад хартиен параван в малкия хол. Затова пък в зряла възраст резервирал стаи с няколко легла, за да има възможност през нощта да се премести в хладни чаршафи.

Някога във „фирмата“ му са работели само десет момчета, в империята на Кларк са заети десетки хиляди души.

В родния му град не е имало дори малка картинна галерия. А и сега няма, което е най-малкото странно. Все пак Кларк е създал няколко музея в различни страни по света и е притежавал значителна колекция, по-голямата част от която през последните години се е намирала в Москва. Смятал е да я завещае далеч не на града, в който е прекарал детството си, а на московския Музей на частните колекции.

Отнасяйки се доста спокойно към външните признаци на богатство, Кларк въпреки това е притежавал собствен самолет, два ролс-ройса и още половин дузина автомобили от други марки.

В знаменитата колекция от автомобили на Леонид Брежнев е имало едно разкошно червено порше, действащ експонат, подарък от Норман Кларк. Собствените си автомобили той не смятал за колекция. Ролсовете му трябвали изцяло за представителни цели, другите просто му харесвали. Кларк никога не преставал да се възхищава от това творение на човешкия разум.

Той всячески поддържал новите търсения в автомобилостроенето, финансирайки състезанията „Формула-1“, на които както е известно, се изпробва всичко най-ново и прогресивно. На самите състезания не присъствал никога, смятайки това за професионална работа, а не забавление за зяпачите.

Може би собственият му живот прекалено е приличал на същата тази „Формула-1“.

7. Под контрол

28 юли 1994 година

Теймур Мурмедов много се гордееше с това, че родният му чичо бе сменил навремето Гайдар Алиев на поста председател на азербайджанския КГБ. Никакви перестройки не бяха променили таблицата на чиновете. Знаменитата фраза „последните ще станат първи“ е казана просто така. Първите ще си останат първи. Никакви смени в парадния списък на ръководството не са попречили на сериозните хора да се занимават със собствените си работи.

През съветските времена намазваха всякакви официални благини, печелеха и от нефта.

През постсъветските в нефтения бизнес настъпи пълна слободия до такава степен, че се наложи да се въвежда ред. Случваше се една и съща партида нефт да бъде продадена няколко пъти, като и продавачите, и купувачите всеки път бяха различни. Ничие — значи общо. Но парите не могат да бъдат общи.

Кланът, към който принадлежеше Теймур, се опита да вземе нещата в свои ръце и това почти му се удаде. Той се състоеше предимно от бивши сътрудници на комитета, родом от южната част на републиката, които имаха отдавнашни стабилни връзки с Турция. Противостоеше им друг бакински клан, в който влизаха главно бивши партийни дейци и хора от МВР.

Клановете се опитваха да се споразумеят, за да разграничат сферите си на влияние. Силен коз за бившите кагебисти бяха московските им връзки. По поръчение на колегите си с тях се занимаваше Теймур, чиито лични връзки в Москва също не бяха лоши. Бившите му състуденти от Института по международни отношения заемаха различни стъпала на обществената стълбица. Някои ръководеха собствени едри фирми, други — скромни подразделения в Министерството на външноикономическите връзки.

Разбира се, нефтът можеше да се изнася направо от Азербайджан за Турция или Иран, но много по-изгодно беше това да става през Москва. Още повече че в Москва се доставяха само книжа, а не многотонни цистерни.

Напоследък Теймур постоянно усещаше нечий чужд поглед — явно го следяха, при това доста професионално. Тъй като освен този поглед нямаше други признаци, той подозираше конкуренцията и за всеки случай нареди да се засили охраната.

Белият линкълн на Теймур меко се доближи до офиса на фирмата „Лонг“ на улица „Бутлеров“. Вчерашният телефонен разговор с шефа на фирмата господин Левашов, братовчед на негов състудент, окончателно реши въпроса за подписването на сериозен и дългосрочен договор, много по-изгоден от този, който предлагаше Буцков на вчерашната среща. За всеки случай той не отказа на Буцков, но си помисли, че е по-добре човек да си няма работа с него. Буцков бе по-опасен и от „родните“ кагебисти.

Телохранителят Мамед излезе пръв и огледа улицата. Беше тихо и спокойно, ако не се смятат стариците, тълпящи се до магазина за хранителни стоки, в който по стар навик още подхранваха пенсионерите, ветераните и инвалидите. След него се измъкна, придържайки полите на сакото си, вторият бодигард, подобният на гардероб Саша, когото всички наричаха Алекс. Той кимна на Теймур — всичко е наред, излизай. Челюстите му непрекъснато се движеха — Алекс постоянно дъвчеше дъвка. Теймур излезе от разкошната си кола.

До вратата на офиса имаше не повече от петнайсет крачки, но Теймур успя да измине само осем — професионалният снайперист вече гледаше хладно и безпощадно през окуляра на оптическия мерник.

Теймур падна с лице напред, Мамед успя да подхване шефа, макар че това вече не беше шефът, а неговият труп. Челюстите на Алекс замръзнаха. Той извади пистолета си и се заоглежда. От офиса се изсипа местната охрана.

Никой не можеше да разбере откъде е стреляно — отсреща, от другата страна на улицата имаше голям брой сгради — някакъв институт, складове. Различните по цвят и брой на етажите здания стояха в плътна редица и понякога само по цвета на фасадите можеше да се определи къде свършва едното и къде започва другото. Явно изстрелът бе дошъл от тази страна. Нямаше смисъл да търсят стрелеца, въпреки че няколко души от местната охрана хукнаха към складовете.

Естествено, не откриха никого.

Теймур умря в ръцете на Мамед, без да дойде в съзнание — куршумът бе попаднал точно в тила.

Срещу смъртта всички московски връзки са безсилни, понякога те дори я ускоряват.

Бръснех се, внимателно разглеждайки лицето си в огледалото. Не бих казал, че предметът на бръснене ми харесваше кой знае колко. Кръгове под очите…

Колко пъти съм си казвал — „Турецки, откажи се от последната чашка!“ Интересно колко души по всички кътчета на земното кълбо си повтарят всяка сутрин тези укоризнени слова? Всеки би се отказал, ама ето къде е проблемът — най-трудното, практически невъзможното е определянето на предпоследната чашка. Няма да е зле да се учреди награда за този гений, който измисли „определител на предпоследната чашка“. Би звучало добре — наградата „Турецки“!

Странно, нали през нощта се събудих с абсолютно бистра глава, бях способен да мисля и да разсъждавам. После съм се унесъл за няколко часа и гледай какво стана. Това е ефектът на последната чашка.

„И тъй, какво имам за днес?“ — мислех си аз, докато се движех из сутрешна Москва.

Жегата бе поспаднала и хората по тротоарите веднага започнаха да се движат по-бързо. Ветрецът в отворения прозорец приятно разхлаждаше слепоочието ми. Навън беше толкова хубаво, че усетих как кръговете под очите ми изчезват от само себе си.

Та какво все пак имаме за днес? Ломанов не само изкопа някакви материали за Буцков, който фигурираше в телефоните на Ричмънд, но и се свърза с журналиста от „Днес“, който беше ходил в Севастопол и бе написал статията за смъртта на Кларк. Оказа се, че Пьотър Зотов е служил в Афганистан в ротата на самия Буцков. Хубав възел се връзва. Тези бивши „афганци“ се държат здраво един за друг. Още вчера наредих да изготвят пропуск и мисля, че не закъснявам.

Не, все пак закъснях.

Явно не скучаеха. Ломанов очевидно не бе посмял да приеме Зотов в кабинета ми, докато ме няма. А може би им беше по-приятно да общуват с Верочка? Тя просто цъфтеше днес. Вместо един, двама поклонници, един от друг по-хубави. Тримата пиеха чай, безмилостно разкарвайки пакетчетата с алуминиеви лъжици из огромните чаши.

Аз се извиних, разбира се, но си придадох максимално строг вид, като че ли бяха закъснели те, а не аз. Но те не обърнаха никакво внимание на строгостта ми. У днешната младеж няма никакво страхопочитание към по-възрастните. Е, като няма — няма, голяма работа.

Поканих Зотов в кабинета, настаних го в креслото и му разреших да пуши.

Пьотър Зотов се оказа приказлив млад човек, който леко се запъваше на съгласните. Доста висок, слаб, но жилав, с жизнерадостна усмивка и вероятно със същия характер. Кръгли кафяви очи, усмивка до ушите — той по нещо приличаше на поотраснало, вече приличащо на възрастно куче, но все пак още кутре от породата на ерделтериерите. Във всеки случай най-малко приличаше на криминален репортер. Впрочем казват, че ерделите имат идеално обоняние.

— Александър Борисович Турецки.

— Пьотър Сергеевич Зотов, може п-просто Петя. — Той се усмихна широко и двамата си стиснахме ръцете.

Ръката му се оказа суха и твърда.

— С какъв вид спорт се занимавате? — Най-трудното е да започнеш разговора, а нищо неозначаващите въпроси като този са създадени точно за това.

— Едно време се занимавах малко с бокс, сега с у-шу, всяка сутрин тичам, но мисля че в днешно време е най-добре да се ходи в стрелбищата. Или да си държиш трофеен шмайзер под възглавницата, само дето любилите органи няма да разрешат. Обяснете ми, Александър Б-борисович, защо т-тези любими органи са толкова сурови към нашего брата журналистите?

— Но и вие не ги щадите.

— Но в-все пак понякога се създава впечатление, че не престъпниците, а журналистите са г-главните врагове на народа. Но т-това между другото. Разбрах, ч-че с-се интерес-сувате от Б-буцков? — Зотов се развълнува, заговаряйки за Буцков, защото запъването на съгласните рязко се усили.

— Разбира се, знаем някои неща за него — казах, като се стараех да не покажа, че знаем малко. — Но вие го познавате отдавна, като при това сте имали възможността да го наблюдавате в екстремни ситуации.

— Д-да го н-наб-блюдавам… Д-добре г-го к-к-каз-захте — с горчивина отбеляза Петя.

Изглежда, че Петя сериозно се интересуваше от Буцков, защото познаваше достатъчно подробно армейската част от биографията му. Той започна разказа си отдалеч.

Старши лейтенант Андрей Буцков попаднал в Афганистан, може да се каже, по собствено желание. Преди заемал безсмислената, но спокойна длъжност на помощник по комсомолската работа на началника на политотдела на пехотния полк, дислоциран в околностите на тихия Талин. Тогава Талин още беше съветски и не бе успял да добави второто „н“ към окончанието си.

Очаквала го обикновена и спокойна кариера в политотдела — ЗКПЧ на батальона (ротата вече я бил прескочил благополучно, седейки в щаба), заместник-началник на политотдела на полка, Военнополитическата академия „В. И. Ленин“, която е в Москва до театъра на Моссовет и концертната зала „Чайковски“, пък току-виж успял да се уреди и в самата Москва. Да останеш в Москва в генералния щаб, в Главното политическо управление или Министерството на отбраната се смяташе едва ли не за предела на мечтите.

Но с човешкия живот, още повече с живота на един военен често се разпореждат независещи от него обстоятелства. Колкото и да мразел да застъпва наряд като дежурен офицер, все пак веднъж на два месеца не му се удавало да се изплъзне от противното задължение. Войниците били тъпанари, особено тези от Средна Азия, така че се налагало да дежури сериозно — по няколко пъти на нощ да обхожда постовете, да измъква заспалите войници от кабините на автомобилите в автопарка, да спи, ако това може да се нарече спане, в малкото тясно караулно върху твърдия нар, без да си сваля ботушите. И всякакви други прелести.

Онзи последен път той застъпил дежурен вместо запилия се Карасев. Пил Карасев, а лаврите обрал Буцков.

Младото войниче на име Нурмухамедов не му харесало още отначало: наплашен, мръсен, с измъчен поглед — един от тези, които в армията наричат боклуци. Другите войници от караула, а още повече началникът на караула сержант Буздаков, го тормозели, без да се притесняват особено от присъствието на Буцков. Всичко се случило през онази нощ.

Както разказвали после войниците, след като боклукът бил накаран да изчисти снега пред караулното по време на полагащата му се почивка, отчаян и напълно откачил, той изстрелял половин пълнител по другарите си. Крещял високо нещо на неразбираемия си език и сълзи обливали лицето му. Убил двама редници и ранил един ефрейтор. След това избягал с автомата от частта.

Полкът бил вдигнат по тревога.

Но не се наложили никакви особени мерки. Нурмухамедов не смятал да ходи никъде, просто седял сред голите студени храсти срещу частта и виел, стиснал автомата между коленете си. Без да се прикрива, държейки само дясната си ръка над отворения кобур, Буцков се приближил до него и му взел автомата.

После, както винаги, имало показателен съд. Нурмухамедов получил няколко години наказателен батальон, тъй като се взело под внимание, че е бил в състояние на афект. Също в наказателен батальон изгърмял и сержант Буздаков за „неуставни отношения“.

Най-много от всички, ако не се смятат убитите, пострадал самият Буцков. Оставал му само един избор — или да изгние жив в някоя островна рота, или да пише рапорт за Афганистан. Тогава Афганистан опрощаваше всичко.

— А ти как попадна в Афганистан? — попитах Петя, който пушеше нервно.

Чувствах, че му е необходима малка почивка. В представите ми образът му на весело кутре въобще не се връзваше със страшната война, още повече че момчето беше явно от прилично семейство. Впрочем той не е и чак такова момче.

— К-как? К-като всички. Остригаха ме и ми тикнаха оръжието в ръцете. Тогава следвах журналистика, втори курс. Една гадина ме п-прецака с „Архипелага“. Тогава вече не пращаха в Сибир заради ч-четивото, н-но от университета си м-ме изхвърлиха к-като нищо. „Милите хора“ от П-пето уп-правление предложиха да ми п-помогнат. Но нещо хич н-не ми се искаше. Тогава ми обещаха д-да ме уред-дят в Афганистан. И ме уред-диха…

И Петя продължи разказа си.

Зотов бил вече трети месец в Афганистан, когато ротата им била поета от старши лейтенант Буцков на мястото на убития по време на патрулиране на пътя за Кабул капитан Елисеев. Историята на Буцков, преквалифицирал се от помощник по комсомола в командир на бойна рота, била разказана на Зотов от закапечето капитан Егоров, свързан със Зотов с приятелски отношения. Първо, когато лежите един до друг под огъня, приятелските отношения се завързват от само себе си. Второ, даже в Афганистан никой не е отменял задължителните комсомолски събрания, и по-точно протоколите им. Събранията като такива практически не съществували, а протоколите били съчинявани от Зотов с изобретателност, която направо потресла Егоров. Зотов оформял и армейския стенвестник и пишел кратки статии за него.

Отначало Буцков се опитвал да въведе ред, под което разбирал на първо място забрана на тревата. Но това негово желание срещнало такова невиждано упорство у подчинените му, че скоро разбрал — ако настоява прекалено много, може в някоя престрелка с духовете да получи целенасочен „случаен“ куршум в тила. С течение на времето и той се пристрастил към тревата, но винаги имал мярка.

Тогава по онези места царяло относително затишие. Основните бойни действия били изместени на юг. Задачата на ротата на Буцков се състояла в постоянно патрулиране на пътя и понякога конвоиране на товари за Кабул. Както и при всяко затишие по време на война, последствията били най-неочаквани.

Ротата била дислоцирана в чисто място — големи армейски палатки, автопарк, складове за ГСМ14, рехава бодлива тел наоколо, пет караулни поста. Най-близкото селище, в което според слуховете редовно се отбивали духовете, се намирало на шест километра на изток от разположението на ротата.

Черният ден или по-точно черната нощ била нощта на събота срещу неделя. Така се получило, че в събота докарали цистерна вода за банята, а от познати шофьори от големия керван войниците си купили спирт. До вечерта се отцепили здраво.

Буцков вкарвал войниците в палатките под дулото на пистолета си. Предишната вечер замполитът заминал за Кабул, а Буцков трябвало непременно да отиде до щаба на полка. Телефонистките му били обещали почти стопроцентов разговор с Иваново, където живеели възрастните му родители, тъй като баща му бил тежко болен. За свой заместник той оставил лейтенант Доля.

Доля бил забележителна личност. Завършил Московския институт по съобщенията с отличие, а в армията влязъл като обикновен наборник. За голямо учудване на началниците на свързочния възел на Генералния щаб, където в качеството си на първокласен специалист по радиооборудване бил взет Игор Доля, лейтенантът написал рапорт с молба да бъде изпратен в Афганистан. Там станал командир на свързочен взвод — цялата свръзка се състояла от една и половина радиостанции.

Другите офицери мъкнели от пазарите на Кабул каквото им попадне и го изпращали в Съюза (без да се гнусят и от „трофеи“). Доля носел от Кабул книги, купени от магазините за военнослужещи, и хубав одеколон.

Но основната страст на Доля било оръжието.

Той разбирал от всички модели и модификации. Знаел наизуст дори това, което никога не било попадало в ръцете му. Освен това Доля бил великолепен стрелец и ако не бил наряд, се упражнявал по два часа на ден в стрелба по учебни мишени.

Буцков можел да разчита на Доля. Първо, лейтенантът не пиел, второ, макар и да не го уважавали, от него се бояли.

Веднъж се опитвал да вкара в палатката напушилия се бикоподобен украинец Лебядко. Лебядко се дървел, крещял гадости по адрес на московците (не съвсем на място, тъй като Доля бил украинец по произход), не спял и пречел на другите. Веселял се, с две думи. Слабичкият Доля измъкнал пистолета си и стрелял три пъти в земята.

Единият куршум се забил точно между подметките на огромните ботуши на Лебядко, вторият отдясно, третия отляво — на сантиметър от крака му. Всички глупости моментално се изпарили от главата на Лебядко. На следващия ден идвал да се извинява, явно бая се е бил стреснал.

Когато Буцков заминал, а цялата рота, чиста и блага, се разсредоточила по палатките и по-скришните места, с удоволствие пийвайки водка, Доля седял в командирската палатка с два пистолета на масата пред себе си и четял „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Точно на сцената на първия разговор на Расколников със следователя Порфирий Петрович дотичал началникът на караула сержант Ерменин:

— Другарю лейтенант, там дойдоха двама аборигени. Искат лекарства. Или да плюскат. Не разбрахме.

Оказало се, че изнемощелият сивобрад старец и дванайсетгодишното момче молели за бинтове. Майката на момчето, дъщерята на стареца, си била порязала ръката.

— Можеха да я превържат и с парцал — промърморил Доля и наредил да им дадат два пакета.

Очите на неканените гости се стрелкали по цялата територия на лагера, но за това се сетили чак впоследствие.

През нощта Доля се събудил от автоматен откос. Изскочил от палатката — слънцето вече изгрявало — и видял точно пред себе си бялото лице на Ерменин. Сержантът бил изстрелял във въздуха вече сигурно половин пълнител. От всички палатки изскачали полуоблечени войници с калашници в ръце. Но нямало по кого да стрелят.

Духовете били дошли рано сутринта. Били са най-вероятно трима-четирима. След като безшумно удушили часовия, те се промъкнали в най-близката до рехавата тел палатка и прерязали гърлата на десетима сладко спящи бойци. Тогава се сетили за момчето и стареца.

Войниците горели от желание да нападнат селището. Всеки си представял себе си на мястото на закланите. Тази смърт изисквала незабавно отмъщение, тъй като била прекалено унизителна. Съветските войници били изклани като овце. Доля едва успял да сдържи порива им. Трябвало да реши Буцков.

Пристигайки в лагера, Буцков не забелязал веднага нездравата суета в поверената му част — ридаейки, неговата майка му съобщила по телефона, че преди два дни са погребали баща му.

Зилът на командира влязъл в разтворените врати. Буцков изслушал краткия рапорт на Доля от стъпенката. Той пребледнял и стиснал челюсти. Изскърцал със зъби и отривисто наредил:

— Автомат. Лейтенант Доля и дванайсет души с мен!

Посочил с пръст поред като че ли съвсем случайни войници, но още след няколко секунди станало ясно, че изборът му не е бил случаен. С него тръгнали само стари пушки, нееднократно участвали в бой.

Зотов, по когото, се плъзнал погледът на командира, все пак не бил избран — той бил от младите.

Никой не разказвал подробности за станалото в селото. Създавало се впечатлението, че участниците са дали обет за мълчание. Само украинецът Лебядко веднъж се изтървал на пияна глава, че са разстреляли едва ли не всички — и старците, и децата, и жените.

След седмица голям отряд душмани извършил нападение над частта. Първо обстреляли ротата с гранатомети, после преминали в атака. Такова нещо никога не се било случвало — обикновено действали през нощта, на тъмно. Доля, стреляйки с единични изстрели, свалил петима и се смеел, непрекъснато се смеел. Това правело зловещо впечатление.

Когато от север пристигнал хеликоптер за огнева поддръжка, духовете вече безпорядъчно отстъпвали. Трасиращите куршуми от хеликоптера доизбили почти всички.

— С-след това не съм с-срещал Б-буцков, преместиха го в Кабул, а след него и Доля. И д-досега не з-знам какво всъщност е с-станало т-там… Но предполагам, ч-че са избили всички. С-само ако н-някой се е скрил, е оцелял. Имаше много такива с-случаи. В-всичко така беше съвпаднало — духовете, с-смъртта на баща му, п-пък и въобще за т-такава с-самодейност не разстрелваха. Голяма работа.

— А след Афганистан не си ли го срещал? — попитах Петя.

Той запали цигара и се замисли, като че ли си спомняше.

— Срещал съм го. Нещо повече, предлагаше ми да стана прессекретар на Фонда на воините интернационалисти. Т-това беше преди т-три години. Фондът в-вече процъфтяваше. През него п-преминаваха колосални суми. Всички, които работеха за Буцков, получаваха з-заплатата си в з-зелени. Впрочем той самият ме беше намерил, тогава се подвизавах в „Московски комсомолец“, така че не е било трудно. П-повъртях се във фонда, но б-бързо разбрах, че всъщност фондът не че е прикритие за д-друга дейност, но е с-само върхът на айсберга. Т-трябва да се отдаде дължимото на Андрей Леонидович, той е изключителен организатор, но не б-бързаше да ме посвещава в тайните неща. Мисля, че това беше така не защото ми нямаше д-доверие, въпреки че сигурно и това е повлияло, н-но по-скоро защото за д-длъжността на официален прессекретар му т-трябваше човек с добра репутация, който н-няма никакви проблеми с органите.

— Отказа ли? — Вече знаех отговора.

— Това беше най-т-трудното. Да откажеш така, че да останеш жив. Н-неговите хора п-пипат здраво. В определени кръгове се с-слави като много опасен ч-човек. Аз специално се с-стараех да не си пъхам носа в неговите работи. Нали разбирате, все пак кожата ми е с-скъпа. Но човек н-не може да избегне съдбата си. Изглежда, тя отново ни с-среща. Според мен Буцков се е заел напоследък с нефт, много глави хвръкнаха. Н-но това е само между н-нас. В моя вестник се преориентирах към мошениците и брачните аферисти — те поне са безопасни. — Зотов се усмихна криво и продължи много сериозно: — С Буцков човек може да се пошегува само веднъж. Наскоро ми се обадиха от негово име и много спокойно ми обясниха, че имам много симпатично синче. Н-не можех да не се съглася, особено след като ми предадоха лични поздрави от Андрей Леонидович. И добавиха, че длъжността във фонда ме чака…

— Е, и какво реши?

— Реших да се спотая.

Какво пък, разбираемо решение. Замислено гледах тъжното лице на Зотов и не смеех да го осъждам. Още повече че Буцков работи така чисто, че не можеш да го засечеш.

Повече ме интересуваше Кларк — бил ли е действително свързан с Буцков. Ако е така, то степента на сериозност на Буцков нараства невероятно. Такива връзки не могат да бъдат случайни. Ще се наложи да повикаме Олга Лебедева, за да погледне снимките на Буцков. Имам силното подозрение, че именно той е говорил в „Самовара“ с Кларк и Ричмънд.

— Дай сега да поговорим за нещо друго — реших аз да придам нова насока на разговора. — Помниш ли статията си по повод смъртта на Норман Кларк?

Петя се развесели.

— Помня всичките си статии. Вас какво, и приятелят на с-съветския народ ли ви интересува?

— Интересува ме, всичко ме интересува. Такава ми е работата. Защо си писал там за търговия с оръжие? Това журналистически фантазии заради сензацията ли са, или си имал сериозни източници?

— Ако полковник Улянов от специалния отдел на щаба на Черноморския флот може да бъде наречен сериозен човек, значи съм имал точно такава информация. Той м-май играеше някаква собствена игра и може би после съжали за това, което ми беше казал. Но е възможно това да е било и организирано изтичане на информация. Нещо прекалено добре и любезно ме приеха. Много се п-постараха да ме убедят, че този с-случай е обикновено престъпление, макар и тежко. В армейските кръгове, доколкото з-знам, сега има няколко едри групировки, които се опитват да монополизират търговията с оръжие. Това са ц-цели кланове, които се състоят от високопоставени военни, директори на военнопромишления комплекс, банкери и големи чиновници. С това са с-свързани много и м-много милиони долари. В ход е голямо преразпределяне на сферите на влияние. Между другото Б-буцков се е опитал да се намъкне там, но май бързо са го разкарали. Все пак т-той е само майор. З-запасен при това — засмя се Зотов.

— А успя ли да изясниш нещо конкретно за смъртта на Кларк?

— Ами на практика нищо освен това, което написах. Само дето журналистическият ми нос надушва, че нещата там никак, ама никак не са чисти. Ако наистина ви интересува Кларк, трябва да разпитате най-близкия му приятел, бившия политически наблюдател Филин. Помните ли го? Все ни говореше за Америка по телевизията.

Ха! Филин! Помнех ли Филин? Прекалено добре помнех Филин.

— Всъщност що за птица е този наблюдател Филин? Какво и за кого наблюдава сега?

— Ако Филин ви интересува с-сериозно, добре е да поговорите с баща ми — едно време са започвали да работят заедно, а и по-късно пътищата им са се пресичали неведнъж. Когато Филин е бил кореспондент на „Правда“ в Ню Йорк, баща ми също е бил там като пратеник на „Литературная газета“. Само че после к-кариерата на Филин вървяла неотклонно нагоре, а тази на баща ми — само надолу.

Дали Филин ме интересуваше сериозно? Ама че въпрос! Интересуваше ме едва ли не повече от смъртта на Дейвид Ричмънд, от която на пръв поглед се отдалечавах все повече и повече.

— Как бих могъл да се видя с баща ви?

— Смятам да ходя вечерта при него на вилата. Тя е от другата страна на Ярославка, в Челюскинска.

В този момент иззвъня телефонът. Обаждаха се по пряката линия. Вдигнах слушалката. Беше Люба Спирина. Брей! Какъв потресаващ успех. Младите жени направо ме разкъсват на части.

Люба каза, че трябва да говори с мен, че днес няма спектакъл и вечерта е напълно свободна.

— Почакай една секунда. — Прикрих слушалката с ръка и попитах Петя дали ще има нещо против, ако с мен дойде едно симпатично момиче.

Естествено, той нямаше нищо против.

Разбрахме се, че Люба ще ни чака в шест часа на станцията на метрото ВДНХ. Май постъпих необмислено, все пак отивахме да вършим работа, а не на пикник. Но искахме само да научим това-онова за известния политически наблюдател. Съвсем простимо любопитство. Още повече че с нас ще има двама младежи, на които за известно време спокойно може да бъде поверена грижата за Люба.

Разбира се, сетих се и за Марина, но… Да откажа на Люба бе непосилна задача.

На улица „Жолтовски“, близо до Патриаршите езера; в прекрасно ремонтираната розова къща, където се намираше Фондът на воините интернационалисти, в този ден беше многолюдно. Цветя, телевизия, кореспонденти на много издания. Фондът организираше поредната благотворителна акция.

За разлика от много други организации, играещи си на благотворителност, фондът оказваше реална помощ на семействата на загиналите в Афганистан, а в последно време и на семействата на тези, които бяха загинали в горещите точки на бившия СССР. Често, но далеч невинаги последните бяха бивши афганци. Фондът не правеше разлика между тях.

Благотворителността не се свеждаше до еднократни акции, макар че именно те предизвикваха интереса на средствата за масова информация. Майките и съпругите на загиналите получаваха постоянни пенсии освен държавните, помагаха им е покупката на жилище, с построяването на домовете, със строителни материали. Но може би на първо място с това, че не ги забравяха. Във фонда имаше специална служба за работа с писмата и постоянно попълващата се картотека. Не бяха забравени и оцелелите. Предоставяше им се различен вид работа във филиалите и фирмите, принадлежащи на фонда. Това бяха ни повече, ни по-малко ЖСК, тухлен завод и други организации, на първо място със строителен профил.

В просторния хол имаше безплатен бюфет. При това не с купони, а просто така. Всички можеха да се възползват от услугите му. По масите седяха основно жени и деца. Стегнат младеж в тъмен костюм и папийонка учтиво помоли присъстващите да се качат на втория етаж, където щеше да започне тържествената част.

Не много голямата, но великолепно оформена зала събра всички поканени. Тържествена и проникновена реч произнесе председателят на фонда Андрей Леонидович Буцков. Речта му, издържана в спокоен стил, притежаваше едно главно достойнство — бе кратка и делова, въпреки че зад тази краткост се чувстваше искрен интерес към проблемите на присъстващите в залата.

Буцков каза, че е лесно да се ругае правителството, което се грижи зле за малоимотните, затова неговият фонд предпочита да се занимава с конкретни дела, вместо да досажда с молби на притежаващите власт чиновници.

Той приведе няколко конкретни цифри — колко блокове са построени, колко деца са почивали в детски лагери, колко души са получили работа, колко семейства получават пенсии. Всичко това за сметка на фонда.

Буцков каза и че фондът фактически не се стреми към свръхшироко огласяване на благотворителната си дейност. Самият фонд няма нужда от това. В дадения случай се преследват две цели. Първата е да се даде пример на другите. Втората — по-важната — е да се обединят хората, свързани от общото нещастие, да се запознаят помежду си, за да не се чувства никой самотен.

— Този дом е ваш — каза той на присъстващите, подчертавайки думата „ваш“. Направи многозначителна пауза и добави: — На всеки от вас ще бъде издадено удостоверение на участник във фонда. С това удостоверение винаги ще ви пуснат в нашата сграда и внимателно ще ви изслушат. В случай на някакъв проблем можете да се обръщате непосредствено към мен. Фондът е вашата защита.

Очите на женската половина от присъстващите отдавна бяха пълни със сълзи. При последните думи на Буцков сълзите рукнаха като реки, но това бяха сълзи на радост и признателност. Фотокореспондентите усилено снимаха ридаещите жени, които не се стесняваха от сълзите си.

Само един от тях, риж, наскоро подстриган, но въпреки това рошав, снимаше най-вече президиума, където седяха Буцков и сподвижниците му.

В залата се създаде трогателна атмосфера на всеобща любов и безгранично доверие един към друг. Кулминация на срещата бе молебенът в памет на загиналите. След молебена на всички бяха връчени обещаните удостоверения и пликове със значителна еднократна помощ. За тези роднини на загиналите, които не бяха успели да дойдат на тържеството, парите се разпращаха с куриери и по пощата. Никой не трябва да бъде забравен — такова бе кредото на Буцков.

В ресторанта на фонда масите вече бяха сервирани. Започна неформалната част. Буцков остана с гостите по време на целия обяд. Още след първите наздравици, към него се проточи върволица жени с техните жалби, болки, молби. Стоящият зад Буцков младеж внимателно записваше всичко в бележника си.

За този бележник сред облагодетелстваните от фонда се носеха легенди — молбите и проблемите, записани в него, се разрешавали като по вълшебство.

Срещи от този род се провеждаха редовно във фонда.

… И Люба, и Петя, които не се познаваха помежду си, стояха на изхода на спирка ВДНХ буквално на два метра един от друг. По правия гръб и походката веднага личеше, че Люба е балерина. Само те ходят така изящно на високи токове.

Представих на Люба Сергей и Петя. Въпреки че май й казах по телефона, че няма да съм сам, присъствието на двамата млади хора като че ли я разочарова. Но не за дълго. Скоро вече се смееше на вицовете на чичо Стьопа, които в отсъствието на първоизточника й преразказваше Ломанов:

— „Съдът ви осъжда на десет години затвор“, казва съдията на обвиняемия. „Много ви благодаря за доверието, гражданино съдия! Не се надявах да живея толкова дълго.“

Все пак чичо Стьопа подбира странни вицове за работниците от прокуратурата, тематични, тъй да се каже: тя предпочете смъртта, и двамата умряха, ето сега и този — не се надявах да живея толкова дълго…

Москва остана зад нас. Люба като че ли между другото съобщи, че в Челюскинска живее шефът им. Петя не остана по-назад и каза, че тяхната вила се намира през три къщи, от мястото, принадлежало на легендарния разузнавач Абел, а една част от селото от другата страна на тяхната улица се обитава от потомците на легендарните латвийски стрелци, охранявали Ленин.

— Да го бяха охранявали по-зле — захили се Ломанов и протегна ръка по ленински.

Да, за днешната младеж няма нищо свято. Съвсем като старец си спомних как изпаднах в ужас, когато чух първия в живота ми виц за Ленин. Тогава бях четвърти клас и ми се струваше кощунство не само да разказваш вицове за великия Ленин, но дори и да ги слушаш. Та нали Ленин толкова е обичал децата — уверяваха ни едва ли не от тригодишна възраст.

Собственикът на вилата, Алексей Сергеевич Зотов, ни посрещна на портата. Висок, леко прегърбен, той бе облечен с вилна елегантност. Светлосиня изтъркана дънкова риза, още по-протрити, направо излинели до бяло дънки и карирано сако, явно купено в много хубав магазин някъде навън, но много отдавна. Той повдигна сламената си шапка за поздрав. Кокетното зелено перце на шапката издаваше алпийския й произход.

— Щастлив съм да ви приветствам в подмосковския ни дом. — В гласа му се чувстваше скрит хумор, издаващ леко недоумение.

Явно по телефона Петя отчасти бе разкрил картите ни, тоест предмета на интересите ни.

— Заповядайте направо на масата. Да пийнем чай за добре дошли. Самоварът всеки момент ще кипне.

Разположихме се на голямата дървена маса под старата ябълка. Клоните й, натежали от доста едри зелени плодове, заплашително висяха над главите ни. Имахме нелош шанс да се почувстваме Нютоновци. Но домакинът ни разочарова:

— Това е антоновка, ще узрее чак наесен, така че няма да ви падне на главите и да ви направи цицини.

Ментовият чай бе удивително вкусен, както и прясното ягодово сладко от собствената реколта. След чая май разочаровах Люба за втори път, като помолих домакина да ми покаже местността. Люба оставях на грижите на младежта.

Преди двамата със Зотов-старши да напуснем компанията на младите, той донесе на Люба маратонки от къщата, за да се преобуе. Люба отказа мъничко по-рязко, отколкото би трябвало.

Алексей Сергеевич предложи да се разходим в посока към Тарасовка. Въздухът бе свеж и невероятно чист. Чувствах как отровените ми московски бели дробове се пълнят с кислород. Все пак трябва да измъкна Костя Меркулов на пикник. Естествено, на него му е по-леко, на вилата в Уделное получава поне някаква порция въздух. Но дивите шишчета на брега на реката не могат да се сравнят с нищо.

— Вече две години живея почти изцяло на вилата. Откакто умря майката на Петя. — Алексей Сергеевич се прокашля леко и продължи: — През зимата тук е необикновено тихо и хубаво. Представяте ли си — всичко това в сняг…

Той махна с ръка, като че ли показваше собствените си владения. Лесно можех да си представя зимното утро, студеното ярко слънце, пълната тишина и самотния човек, разхождащ се между пустите вили.

— Разкажете ми за Филин. Що за птица е той?

Усетих, че на Алексей Сергеевич може да се има доверие. Имаше нещо в него, което предразполагаше. Някакво съчетание на външна сантименталност и добродушие с твърда воля й ясен ум.

— Филин… Навремето го познавах много добре. Бяхме състуденти в журналистическия, дори малко си съперничехме. И двамата ни чакаше бляскаво бъдеще. Остро перо, знание на езици, безупречна биография до седмо коляно. Беше времето на Хрушчовото затопляне, из въздуха се носеха най-радостни надежди. По стадионите четяха стихове, а в кухнята се обсъждаше политиката на партията. Старите кадри се сменяха. Почнаха да пускат зад граница много млади дейци на културата. Ние със Семьон се оказахме тогава най-младите журналисти международници. Пък и самото наименование се появи именно тогава. Може да се каже, че бяхме родоначалници на жанра и имахме право да пишем не само гадости.

По малко мостче пресякохме закрития канал, по който постъпва питейната вода в Москва. Алексей Сергеевич съобщи с усмивка, че по-рано каналът е бил охраняван по-добре. Сега при добро желание някой шпионин би могъл да отрови половин Москва и дълго биха го търсили…

— Да, бяха чудесни години. Със Семьон тогава работехме в Ню Йорк. Той беше пратеник на „Правда“, а аз на „Литературная газета“. Неговият статут, естествено, бе по-висок. Но пък и аз на свой ред имах немалки преимущества — пишех за най-либералния съветски вестник. Тъй че можех да си позволя това-онова… Журналистите международници, мисля, че знаете това, се делят на две основни категории. — Алексей Сергеевич вдигна ръка и започна да сгъва пръсти като дете в предучилищната, което се опитва да пресметне колко ще се получи, ако към едно се прибави едно. — Първата са просто журналисти, втората — разузнавачи, работещи под прикритие. Това, разбира се, не означава, че „просто журналистите“ не се отчитаха пред органите, но все пак… Както разбрах по-късно по много неща, Семьон беше свързан с органите, може би още отпреди да влезе в университета. Затова кариерата му вървеше като по мед и масло. Спомняте си, че по-късно той започна да работи в телевизията, където изпълняваше ролята на главен специалист по САЩ. У него странно съжителстваха искрената любов към Америка и постоянното желание да я залее с малко кал. Струва ми се, че не го правеше само по задължение. Доставяше му удоволствие. Знаете ли, това се усеща. Та така, с неговата кариера всичко беше чудесно, а с моята, нещата далеч не стояха така. Като че ли някой непрекъснато ми пъхаше пръти в колелата, ако мога така да се изразя. — Той се поусмихна и на лицето му, станало внезапно твърдо и напрегнато, се изписа горчивината от отминалите поражения. Помълча малко и продължи: — Втория път, когато бях в дълга командировка в Щатите, беше вече в началото на Брежневите времена като кореспондент на ТАСС. Но след като се върнах в Москва, най-голямата чужбина за мен стана Челюскинска. Нали знаете, тогава не обясняваха нищо — или някой ме беше натопил, или просто искаха да ме заменят със свой човек. Така и си изкарах до пенсия в информационния отдел на ТАСС.

— В днешно време не се ли опитахте да научите с какво е било свързано изпадането ви в немилост?

Алексей Сергеевич помълча замислено.

— Знаете ли, не. Не съм се опитвал. Всичко това е доста противно. Пък и влака отдавна го изтървах. Честно казано, не бих искал сега да науча имената на конкретните хора, заради чиито действия съм пострадал. Каквото и да става в този най-хубав от всички светове, е за добро. Всичко това ми даде възможност да живея спокойно на стари години. На една определена възраст започваш особено остро да осъзнаваш колко е важна чистата съвест. По-важна от всичко друго. От парите, от славата, от чужбина… Освен това все пак знам някои неща… Просто се промени политиката. В онези времена, доколкото знам, се водеше сериозна борба между чисто идеологическите ведомства и органите, по-точно разузнаването, тоест между Първо главно управление на комитета и идеологическия отдел на ЦК. Естествено, тези ведомства се стремяха да използват задграничните кореспонденти по различен начин. Наистина, аз не удовлетворявах нито едната, нито другата страна. Към края на шейсетте явно лобито на разузнаването спечели победа. Много скоро отвсякъде бяха отзовани „чистите“ журналисти. Местата им заеха кадрови разузнавачи. Е, и аз естествено бях засегнат от това съкращение. А Филин… Филин още отначало заемаше мястото си.

— Едно време из Москва се носеха слухове, че той е кадрови полковник от органите, вярно ли е това? — заинтересувах се аз.

Зотов се разсмя.

— Сега би трябвало да е поне генерал. Но тогава са били само слухове. Дори и да са му присвоявали звания за специални заслуги и прослужени години, то за това са знаели само председателят на КГБ, началникът на отдел „Кадри“ и няколко членове на Политбюро начело с генералния секретар. Виждате ли, Филин не играеше точно тази роля, която обикновено приписваме на разузнавачите. Никакви контейнери, шифровани поздравления за Седми ноември, безцветни мастила и капсули с цианкалий в мъдреца… Той работеше на по-високо равнище. Нещо повече, момчетата от ЦРУ чудесно знаеха кой е той. Както и нашите момчета в Москва познават американците — ху из ху наистина. — Той отново се усмихна. — Знаете, разбира се, какво е агент за влияние, нали? Напоследък много се писа за тях.

Знаех.

— Но те също се делят, грубо казано, на две категории. Скрити и явни. Скритите — ясно. Човек го подготвят дълго, после той се прави на невинна богата овчица, живее според хубавата легенда, прави добра кариера, с две думи, става по американец от Чичо Сам. Вторият тип — това е точно Филин. Нощна птица, така да се каже, но всички знаят за това. Тяхната роля далеч не е в това да крадат чертежи за подводници или тайните на новите технологии, задачата им е да осъществяват посредническа мисия между нашите и тамошните управляващи. Цялото това противопоставяне на идеологиите е само за населението. Всъщност силните на деня прекрасно се споразумяват винаги и за всичко. Именно такива деликатни мисии се поверяват на хора като Филин.

— Какъв род мисии според вас е трябвало да изпълнява Филин?

— Не знам много, но мога да предположа. През него минаваха практически всички неофициални контакти между Щатите, Фидел и нас. При това Филин бе едва ли не най-добрият приятел на самия Фидел и едновременно с това прекрасно се разбираше с лидерите на кубинската опозиция в Маями.

Приближихме се към църквата, до която имаше обрасло с трева, но все пак спретнато гробище. Алексей Сергеевич предложи да влезем в храма.

— Имаме хубав хор — каза той с тон на познавач и неловко се прекръсти пред входа. Добави: — Само че за да го чуете, елате някоя неделя или на някой църковен празник. Днес има проста вечерня, пеят три старици.

Влязохме. Наистина три древни старици с треперливи гласове пригласяха на мощния напев на отеца. Отеца си го биваше — млад, здрав, розовобузест, което не скриваше даже широката руса брада. Имаше хубав глас.

На излизане от църквата към нас се протегнаха сухите ръце на две чистички старици. Дадохме по петстотин рубли на всяка. Те ни благодариха толкова горещо, че ми стана неудобно. Не обичам да ми благодарят. Алексей Сергеевич каза, че в това гробище е погребан известният московски художник Виктор Попков, застрелян по глупост от инкасаторите.

— Казват, че оттогава — добави Зотов, когато вече се бяхме отдалечили от красивия издялан надгробен паметник — художниците люто ненавиждат инкасаторите, а инкасаторите съответно мразят художниците. Такива ми ти средновековни страсти. А вие ми говорите за Филин!

По пътя към вилата Алексей Сергеевич ми разказваше за книгата, която пишеше вече втора година:

— Познавах много интересни хора. Сред тях имаше и знаменити, и никому неизвестни до едно време. Познавах Корольов, академик Там, взимал съм интервю от Джон Кенеди и съм бил на приемите на жена му… Между другото познавах и всички американски посланици през последните двайсет години.

— Какво можете да кажете за Семюъл Спиър?

— Много мил човек. Загина при странни обстоятелства преди една година. Четох за това в „Ню Йорк Таймс“. Сега, слава богу, може да си го купиш спокойно и синът ми го носи от време на време. Разбира се, не бях близък със Спиър. По това време бях несериозна фигура. Пешка, на която не й е писано да се превърне в царица.

На две крачки от пътя в храстите се бе разположила уютна компания местни. Когато ни забелязаха, един от тях приветливо замаха с ръка, в която имаше празна чаша:

— Сергеич! Искаш ли да му удариш едно?

— Благодаря, Коля, вкъщи ни чакат гости.

Продължихме, а „Сергеич“ ми обясни, че Коля му помага да поддържа къщата срещу символична сума и че въобще е много свестен. Нямах основания да не му вярвам.

— Алексей Сергеевич — реших да опитам щастието си в тази насока, — а с Норман Кларк пътищата ви не са ли се пресичали?

— Значи ви интересува и Кларк? Какъв любознателен младеж! — усмихна се той и ме хвана за лакътя. Но веднага отново стана сериозен. — Извинете ме за неудачната шега. Разбирам, че интересът ви не е празно любопитство. Виждате ли, аз самият на практика, не ви казах нищо интересно, пък и не бих могъл. Това са малко по-различни сфери, до които нямах достъп. Но… Знаете ли, дойде ми една разумна мисъл. Имам един познат, може да се каже приятел, запасен полковник от ГРУ. Запознахме се в Щатите. Той работеше тогава в съветското посолство във Вашингтон. Виждаме се рядко, но изпитваме голяма симпатия един към друг. Неговата вила е също тук, в Челюскинска, на другия край на селото, но той сега е на юг, в Крим, заведе внуците да се лекуват. В Гурзуф, струва ми се. Когато се върне, ще говоря с него, може да ви бъде от полза. Не се безпокойте, да си държи езика зад зъбите е негово професионално задължение. Хайде да отидем при младежта, че иначе тези двамата гвардейци ще ви измъкнат момичето под носа.

Проницателен е старецът, помислих си. Беше ми приятно, че Алексей Сергеевич е разбрал с кого е дошла Люба и кой е главната й слабост. Чак разкърших рамене.

„Сигурно така се държи петелът в кокошарника“, ехидно изсъска моят вътрешен малък Турецки.

Люба все пак бе сменила гнева с милост и обувките с маратонки. Двамата с Ломанов играеха бадминтон на пътечката, водеща от оградата към къщата. От отворения прозорец на кухнята се носеше мирис на печено месо.

— Петя не ми се довери за приготвянето на вечерята, каза, че истинското месо трябва да го пекат истински мъже.

— Е, може би Петя не е справедлив към жените, но приготвя месото първокласно. Ще приемете ли свидетелското ми показание? — хитро примижа към мен Зотов старши.

Приех го веднага, както съветваше незабравимият Веничка Ерофеев. Още повече, че запотената водка от хладилника и редицата бутилки с ликьори домашно производство предразполагаха към подобни асоциации. Жалко, много жалко, че съм с кола. Ще се наложи да се огранича само с чашка ликьор. Главното е да избера какъв точно.

— Този е вишнев, този — от касис, — говореше гордият и развеселен Зотов старши, — а този е малинов, гордостта на фирмата. Силно ви го препоръчвам.

— Стабилна препоръка — казах аз, сядайки на масата.

Люба малко кокетничеше, начинът, по който бе сервирана масата, показваше, че не е играла само бадминтон, а и че е помогнала за организирането на вечерята на открито.

Тя бе изключително красива в този момент. Косата й, обикновено гладко прибрана, с малък кок, като че ли готова да бъде скрита под театралната перука, сега бе разпусната и стигаше до раменете й. В здрача изглеждаше черна, макар да знаех, че този цвят по-скоро може да се нарече тъмнорус. Очите й, светлосини на слънце, бяха дълбоки и тъмни, в тях блещукаше тайна, когато ме гледаше, в центъра на зениците й като че ли се разгаряха златни пламъчета. Какво става? Направо силфида. Само да не отлети в нощта като лека тропическа пеперуда.

Поглъщах я с поглед. Може би постъпих невъзпитано, като седнах пръв на масата, но тук явно ме смятаха за старши. Люба седна срещу мен, сигурно искаше да потъна, да се удавя в дълбините на прекрасните й очи.

Люба изведнъж се разсмя, като че ли без никаква причина. Нямаше сили да каже и дума, само сочеше с ръка някъде зад гърба ми. Аз естествено с известна доза самоувереност си помислих дали не са ми поникнали криле. Но ставаше дума просто за едно куче. Риж кокер шпаньол.

Когато го огледах по-добре, разбрах причината за смеха на Люба — на главата на кучето имаше парче от найлонов чорап.

— Направо е като някой терорист — казах аз.

— По-скоро стопаните му са терористи — откликна Алексей Сергеевич. — Това с чорапа го измислиха, за да не си цапа Теди дългите рижи уши. Обича да идва при нас, даваме му да яде по малко. Стопаните му откачиха на тема суровоядство и вегетарианство и смятат, че кучето трябва да откачи заедно с тях. Къде се е чуло и видяло ловджийско куче да се храни с моркови?

Той погали кучето зад ушите.

— С Теди се сприятелихме, когато позорно и неумело се опитваше да ми отмъкне парче месо. Разделихме си го поравно.

Беше прекрасна лятна вечер. Въздухът бе наситен с небивал покой и ми беше трудно да повярвам, че хората могат да се убиват един друг и изобщо да си желаят злото.

С голямо съжаление си тръгвахме от тази мила уютна вила. С домакина си разменихме телефоните, но след нашия разговор не вярвах да ми се обади. А дори и да се обади, надали ще излезе нещо. Разбира се, не съжалявах за пътуването. Емоционален заряд като този ще ми стигне за дълго. Освен това въздухът поне малко прочисти опушените ми дробове на жител на мегаполис. А усещането за покой! Чувствах, че то няма скоро да навести отново специалния следовател Александър Борисович Турецки.

Люба седеше до мен, отново бе събрала косата си в балеринска прическа, но въпреки това ми се струваше необикновено близка и трогателна.

Оставихме Ломанов на проспект „Мир“. Люба живееше на „Пятницка“.

— Слушай — попитах я с подчертано сериозен, следователски глас, — скъпа, за какво искаше да поговорим? Какво е толкова важно?

Тя виновно наведе глава и замълча. Изведнъж ми хвърли изпод вежди същия огнен поглед, изгарящ годините, и се усмихна ослепително. И тогава… отново (или най-после?) се сетих за Марина. По дяволите! Тя ме чака отдавна!

Пристигнахме пред огромния жълт блок, който се намираше почти точно срещу разкошния, осветен като през деня офис на „Столична банка“. Завихме в двора. Ето и входа на Люба. Третият. Седяхме срещу входа й в колата ми и се целувахме. Все пак не се сдържах, дърт женкар!

— Ще гледам да те взема утре след спектакъла — произнесох много бързо, откъсвайки се от устните й.

Люба се дръпна и ме погледна с недоумение. В очите й се появи същото мигновено изражение, както когато й предложиха да се преобуе. Явно бе готова да ме покани на кафе, но трябва да й се отдаде дължимото — бързо се взе в ръце. Целуна ме по слепоочието, изскочи от колата и ми подвикна:

— До утре! — Ръката й изящно се вдигна и тя изчезна във входа.

„Столична банка“ блестеше с всичките си светлини. Точно до нея открих работещ телефон и набрах номера:

— Ало! Марина? Аз съм. Идвам.

Тя не ме порица за късното обаждане — беше дванайсет без двайсет, — само ме помоли да купя отнякъде портокалов сок. Много й се пиело. На мен, разбира се, също.

Полковник Фотиев бе предупредил всички свои сътрудници, щатни и нещатни, че през тази седмица чака донесенията им на служебния си телефон до един през нощта. За най-спешните неща беше разрешено да му се обаждат дори вкъщи. Часовникът в кабинета му показваше дванайсет без петнайсет. Почти всички обаждания, които очакваше, вече бяха факт. Освен едно.

Хората, които звъняха на този телефон, никога не споменаваха истинските си имена, а Владимир Петрович Фотиев, началник на Втори специален отдел към СВР, наричаха Олег Вадимович. Този кабинет, по-точно разкошно мебелираната конспиративна квартира на „Южинска“, се използваше за срещи с многобройните агенти. Тук се стичаше всичката информация, която се фиксираше от момичетата, дежурещи денонощно в неугледната стаичка, служила някога за стая за прислугата.

С ценните си агенти Владимир Петрович предпочиташе да работи лично. Най-после се чу дългоочакваното позвъняване:

— Олег Вадимович! Добър вечер! Линда се обажда…

— Е, как вървят нещата при теб? — с бащински нотки в гласа се поинтересува Фотиев.

Харесваше агент Линда, и гласчето й е приятно.

— Той е под контрол, Олег Вадимович — каза Линда. Гласът й кой знае защо се стори тъжен на Фотиев.

8. Тайнственият двойник

29 юли 1994 година

Сърдитият лодкар се усмихна, дали заради щастливия им вид, дали заради едрата банкнота, която приличаше на петдесет хиляди, но кой знае защо беше с портрета на някакъв американски президент.

— Това са новите руско-американски пари — сериозно обясни Дейвид на лодкаря, той съгласно и радостно закима.

На Чертановското езеро нямаше никой, освен тях тримата. Всички лодки и водни колела се поклащаха до брега.

— Вземете което искате — широко махна с ръка лодкарят, — но аз бих ви посъветвал да вземете ето онова, зеленото. То е най-бързо.

Олга и Дейвид церемониално се поклониха на пазителя на лодките и последваха съвета му.

Завъртяха педалите на водното колело и мигновено се оказаха в центъра на езерото. Огромните блокове на Северно Чертаново заобикаляха езерото от всички страни. Те приличаха на манхатънските небостъргачи, както си ги представяше Олга.

— Олга, виж! Ето Чейз Манхатън Банк, а ето това е едно от най-високите здания — Емпайър Стейт Билдинг. От него се открива великолепна гледка към Ню Йорк.

Лицето на Дейвид светеше от радост, че най-после може да й покаже тези знаменити сгради, за които преди само й беше разказвал.

Дейвид се обърна с лице към Олга. Той се навеждаше все по-близо към устните й, тя усмихнато протегна устни насреща…

Така и се събуди — с нежна усмивка на устните си. И веднага безмилостната действителност се стовари върху нея, както всяка сутрин от смъртта на Дейвид насам. Всяка нощ го сънуваше толкова влюбен и толкова жив! Смъртта и Дейвид… Тя категорично не искаше да приеме зловещото съчетание, затова и сънуваше щастливи сънища. Когато се събудеше, започваше да ги мрази заради лъжата, но лягайки да спи, всеки път очакваше да се срещне с Дейвид.

Тя се изми набързо, като се стараеше да не се поглежда в огледалото. Застави се да разтреби жилището. В девет часа трябваше да дойде следователят Турецки. Когато вчера се върна от спектакъл, чу съобщението му, записано на телефонния секретар. Турецки се извини за прегракналия си глас, позовавайки се на неочаквана настинка. Каза, че има важно съобщение, отнасящо се за Дейвид.

Все пак е симпатичен този Турецки. Разбира се, по-добре е да си нямаш работа със следователи, но щом се налага, Турецки не е най-лошият вариант. От него извира такава вътрешна увереност… Искрено съчувствие… При това той се сблъсква с човешката мъка едва ли не всеки ден…

Добре, че му разказа за онзи полковник с вълчите уши. Прекалено й беше гадно след посещението му… За Олга беше много важно да се посъветва с Турецки. Разбира се, за това можеше да поговорят в прокуратурата, където я бе поканил да дойде в дванайсет часа, за да види някакви снимки. Но явно действително бе научил нещо спешно или нещо, за което е по-добре да се говори в неформална обстановка. Що се отнася до Олга, то неформалната обстановка напълно я устройваше за собствения й разговор с Турецки.

Олга най-много желаеше да замине някъде. Страхуваше се. Страхуваше се от спомените и от този ужасен полковник.

В края на краищата тя е само една слаба жена. Имаше възможност да замине. В чекмеджето на бюрото отдавна лежеше поканата от италианския град Бергамо, от ръководителя на местната балетна школа господин Каручи. Каручи й предлагаше да води клас. Наистина, това не беше кой знае какво ниво. При други обстоятелства би отказала, без да се замисля. Но за щастие не бе успяла да откаже. Чакаха я по всяко време.

Знаейки обстоятелствата, от театъра щяха да я пуснат и дори да й помогнат с визата. Това можеше да стане буквално за един ден. Но трябва да поговори с Турецки, за да разбере доколко присъствието й ще помогне на разследването на убийството на Дейвид.

Ако Турецки й каже, че може да замине, ще отлети още след ден — два. Адресът и телефонът би доверила само на Турецки. В крайна сметка не е толкова важна личност, че разни полковници от службите за сигурност да я търсят по цяла Италия.

На вратата се позвъни. Олга автоматично поправи един кичур пред огледалото в антрето и отвори вратата, без дори да погледне преди това в шпионката. Но и да беше погледнала, нямаше да види нищо. Върху шпионката предвидливо бе залепено парченце лейкопласт.

Тя не разбра веднага каква беше силата, която буквално я блъсна в противоположната стена на антрето. Вратата се затръшна. Пред нея стояха двама с черни чорапи на главите. Чорапът на единия имаше шев, който се виеше по лявата му буза. Олга се опита да извика, но веднага върху главата й се стовари тежък юмрук.

— Млъквай, кучко. Бързо в стаята.

Онзи с шева каза с глух глас:

— Покажи къде са книжата на американския ти приятел.

Олга отрицателно заклати глава, без да е в състояние да каже и дума. Беше в шок от изненадата и удара. Мина й през ума мигновената и спасителна мисъл, че сега ще дойде Турецки и ще я спаси. Но веднага разбра, че вчера изобщо не се е обаждал простуденият Турецки. Обхвана я отчаяние.

Хвърлиха Олга в креслото.

— Да не си гъкнала, тъпачко. Успокой се. От теб ни трябват само две неща. Книжата на твоя американец и къса памет — каза онзи с шева. Явно той беше главният.

— Вече взехте всички книжа — отвърна Олга с тънък глас, който самата тя не можа да познае.

— Кога?

— Когато се върнах от турнето, всички чекмеджета на бюрото бяха преровени. Документите и дискетите на Дейвид бяха изчезнали.

Двамата се спогледаха, въпреки че това нямаше смисъл, защото не можеха да видят лицата си.

— Да не лъжеш? Къде бяха?

Олга посочи с пръст бюрото.

— Погледни! — нареди човекът с шева на другия.

Той се приближи до бюрото, измъкна горното чекмедже и изсипа съдържанието му на бюрото. Не намери нищо и направи същото с второто и третото. На бюрото растеше безформена купчина снимки, писма, някакви квитанции, кутийки от козметика, обвивки, кламери, програми…

„Всъщност тук, на бюрото, е на практика целият ми живот — внезапно си помисли Олга, — а тази паплач се отнася по такъв начин с нея.“ Олга закри лицето си с ръце.

Човекът с шева се разхождаше от единия до другия край на стаята, без да изпуска Олга от очи.

— И тука няма нищо — каза този, който ровеше в бюрото, хвърляйки на пода планината хартия. — Та кой, казваш, е идвал при тебе?

— Не знам.

— Като почнеме да те печеме на части, ще знаеш — заръмжа главният.

Той старателно отлепваше надутия тапет в ъгъла на стаята, вероятно разчитайки да намери там изкусно скрито скривалище.

— Там минава парното… — опита се тя да обясни.

— Млъквай, кучко, сам ще се оправя.

Планът на Олга съзря мълниеносно. Единият стоеше с гръб към нея и разглеждаше книгите на рафта над бюрото, само дето не ги душеше. Вторият продължаваше да чопли тапета. От Олга го отделяше етажерка с човешки ръст, на която имаше цветя. Вратата към коридора беше буквално на две крачки от нея. Ако успее да фрасне с нещо по главата любителя на книгите, има шанс да стигне до външната врата, която беше затворена само с обикновената брава. Щеше да отнеме половин секунда да я отвори. А след това можеше да вика и да бяга.

Внимателно, уж между другото, хвърли поглед наоколо. Не намери нищо, с което да може да удари някого по главата. Но тогава я осени идея.

Сети се за един анекдотичен случай от балетната история. Великата балерина Фани Елслер, в чиято каюта се беше промъкнал грабител матрос, с такава сила го беше ритнала с тренирания си крак, че той беше паднал в безсъзнание. Олга нямаше желание да убива никого, дори и тази измет. Но този до бюрото стоеше страшно удобно — с гръб към нея, широко разкрачен. Главният тъкмо се беше обърнал към прозореца и гледаше нещо на улицата. Сега или никога!

Олга скочи от креслото и с десния си крак нанесе най-болезнения удар между краката на „библиофила“. Той падна със стон. Олга се хвърли към вратата, но успя само да докосне бравата и веднага бавно се смъкна надолу.

Приятелките на Жизел станаха с една по-малко — острият нож, хвърлен от сигурна ръка, я улучи точно в сърцето.

Човекът с шева замъкна нещастния библиофил на дивана, смъкна от лицето си чорапа и избърса изпотеното си чело. След това свали чорапа и на другия, за да може да диша по-лесно.

— Кучка шибана, сега шефът ще ни откъсне главите. Не ни беше казал да убиваме американската курветина.

Двамата гости си приличаха. Не толкова по чертите на лицето, колкото по общото изражение. И двамата имаха бръснати вратове, мрачен и нагъл поглед на господари на живота, широки скули и тежки брадички.

Убиецът на балерината свали едната си ръкавица и започна да набира някакъв номер. Набираше го отново и отново, но от другата страна не вдигаха слушалката. Веднага щом затвори обаче, телефонът неочаквано зазвъня. Убиецът глухо изпсува и вдигна другаря си, който се беше поосвестил.

— Вземи клекни няколко пъти, не знаеш ли начина…

Другият отначало с мъка, после по-лесно приклекна и се изправи няколко пъти. Болката го отпусна. Дори успя да проговори:

— Слушай, Гноме, изтрий си пръстите от телефона. Да не си мръднал? Куките ще те гепят още днес.

Този, когото нарекоха Гнома, изпсува тихо, сложи си ръкавицата и внимателно избърса телефона с чорапа. После отново почна да натиска копчетата, вече с ръкавицата.

… Кабинетът на Андрей Леонидовпч Буцков бе празен. На пръв поглед. Около непрекъснато звънящия телефон недоволно се разхождаха двете събудени котки.

Особено недоволна изглеждаше рижата Клеопатра. Току-що за малко да хване насън отвратителна дебела мишка с муцуна като на онова куче… Онова де, дето заради него се наложи да седи два часа на вишневото дърво… Черната Луиза докосна с лапа звънящото чудовище и седна да се мие. Чудовището млъкна, но след няколко минути пак започна да звъни. Котките вече не му обръщаха никакво внимание — бяха в онзи чудесен ъгъл, където в две панички ги чакаше ароматична и вкусна закуска.

Охраната, която седеше в съседната стая, никога не се доближаваше до този телефон. Това беше личният номер на Буцков. Използваше го само той и малцината, които имаха право да му звънят директно.

Исках за всеки случай да се обадя на Олга Лебедева сутринта, да й припомня уговорката ни за дванайсет часа. Реших, че преди девет не е удобно — спектаклите завършват късно и балерините сигурно обичат да поспят на сутринта. Звъннах чак в девет и петнайсет — никой не вдигна, дори и телефонният секретар не отговаряше. Едно от двете — или е отскочила до магазина, или е изключила телефона от вечерта.

Цялата сутрин отиде за полузанемареното от нас дело на колекционера Кулчински. За съжаление никой не ни беше освободил от него. Пък и изплуваха интересни подробности.

На митницата беше задържан господин Терхузен, германски гражданин, известен търговец на картини, който сред московските художници се ползваше с репутацията на мошеник. Никой от сериозните художници отдавна не се занимаваше с него. Може би точно затова бе решил да изкара нещо от антиквариат. Но този път прецаканият беше той — дали за щастие или за нещастие. Немецът се беше опитал сред платната второкачествено съветско изкуство от трийсетте години да изнесе и две картини на руски художници от осемнайсети век. Точно тези две картини, които бяха в списъка на изчезналите от колекцията на Кулчински. Терхузен се бе натъкнал на педантичен митничар, който бе видял сред едрогърдите румени колхозници, замислените Лениновци и искрените стоманолеяри два идилични пейзажа.

Когато картините попаднаха в ръцете на истински експерти, се изясни нещо много любопитно. И двете се оказаха съвременни копия, но с много високо качество. Експертите твърдяха, че са могли да бъдат направени само от оригиналите. Терхузен естествено твърдеше, че е купил двете платна на пазара в Измайлово именно като копия.

Племенникът на Кулчински се оказа съвсем симпатичен. Старицата Дудина, съжителката на покойния Кулчински, явно го клеветеше.

Директорът на антикварния на Якиманка най-вероятно също лъжеше. Създаваше се впечатлението, че дъртата вещица си приготвя зестрата. Днес именно тя, а не Воропаев, щеше да бъде разпитана лично от Романова. Мога да си представя как ще се шашне от лексиката на милата Александра Ивановна старицата, преструваща се на интелигентна овчица.

Племенникът бе най-малко заинтересован от изчезването на част от колекцията. Тъй като Кулчински нямаше преки роднини, само Воропаев можеше да претендира за наследство. Старицата официално не беше съпруга на Кулчински. Нещо повече, оказа се, че тя дори не е регистрирана в жилището на „Садовая“. Жилището принадлежеше на Кулчински, тъй че племенникът можеше да получи всичко наведнъж — и апартамента, и цялата колекция. Но все пак се налагаше да търсим картините. Поръчах на Слава Грязнов да се заеме много подробно с Дудина.

В дванайсет Олга не дойде. Нямаше я нито в кабинета ми, нито у тях. Телефонът й отговаряше с продължителни сигнали. Обхвана ме лошо предчувствие.

Обадих се в театъра. Администраторът пошумоля с някакви бумаги и безстрастно ми съобщи, че днес Лебедева има свободен ден. А и тя самата ми го беше казала, иначе за какво да се разбираме за дванайсет.

Двамата с Ломанов пиехме чай, но в един момент несъзнателна тревога направо ме накара да подскоча в креслото.

— Отиваме при Лебедева — казах на Сергей.

Чичо Стьопа както винаги беше в добро настроение. Носехме се към Балаклавски.

— Нов виц, Александър Борисович! — Малодушно си замълчах.

Чичо Стьопа усети моята слабост и спокойно заразказва:

— Съдията казва: свободен сте, съветвам ви в бъдеще да избягвате неподходящата компания. А подсъдимият отвръща: бъдете спокоен, вече няма да ме видите.

Чичо Стьопа се разсмя, Ломанов изсумтя. Аз пак си замълчах.

— А ето още един, също е нов…

Вече не издържах:

— Чичо Стьопа, недей…

В слепоочията ми пулсираше идиотската последна фраза от вица: вече няма да ме видите, вече няма да ме видите, вече няма да ме видите…

У Олга на практика влязохме с взлом заедно с кварталния и две свидетелки, възрастни чистачки от кооперацията. Докато безнадеждно дълго натисках звънеца, Ломанов ги доведе начело с млад отракан и леко подпийнал шлосер. Шлосерът дълго се мота с бравата — някаква последна операция все не му се удаваше. Тогава го отместих настрана и не много силно натиснах вратата с рамо.

Олга лежеше в коридора, буквално на една крачка от вратата. Веднага се виждаше, че е мъртва. Чистачките занареждаха, шлосерът моментално изтрезня. Кварталният, капитан Сидоренко, изохка като жена. Пратих го да повика следствената бригада от „Чертановска“, от местното управление, а Ломанов — да се обади на прокурор-криминалиста Мойсеев. В този случай се нуждаехме от безпогрешните му действия.

Застанах на вратата, до мен стояха изплашените свидетелки, от всички апартаменти надничаха стреснати съседи. За да не губя време, веднага започнах да ги разпитвам.

— … Цяла сутрин си бях вкъщи. Отидох само да купя мляко. Млякото така поскъпна, а го няма навсякъде. Там, в млекарницата, имаше само сметана, отидох в супера. Празно. В смисъл, нямаше мляко. А тези говняни кутийки няма да ги взема и без пари да ми ги дават. Успях да купя чак от другата страна… Колите ли? Абе тука са толкова много, ходи разбери коя чия е… Иначе нищо не съм чула…

— … Обикновено с мъжа ми ставаме рано. Продаваме на Лужники. Но днес решихме да не ходим. Само да не си помислите нещо. Кой би си помислил, че може да стане такова нещо? Просто го хвана радикулитът. Налага му се да носи тежко, затова. Нали знаете какви са ни чантите? Слон можеш да побереш вътре. И ние сме в едностаен, точно под нейния. Тя беше такава една тиха. Само пускаше силно музиката, особено вечер. Късно вечер. Нали знаете, стените… Какво сме чули? Ами като че ли някой ходеше. Ходеше шумно, като че и от единия до другия край. Нещо падаше… Аз бях в кухнята, може би мъжът ми е чул по-добре…

Доста младият мъж по анцуг с увиснали колене и неестествено прав гръб беше по-точен:

— Някой идва при нея. Беше около девет, малко по-рано. Веднага след това бяха новините по радиото, затова си спомням. Не, нямаше викове. Шумоляха като мишки. Но се чуваха крачки. Нея самата почти не я чуваме. Сигурно пантофите й са меки. А сега явно ходеха с обувки — троп-троп, троп-троп. Човекът крачеше бързо. Насам-натам, насам-натам. После като че ли звъня телефонът. Сетне съм задрямал. Направо се скапваш на този пазар и хич не ти е до парите.

Пресметнах времето. Разбира се, преди съдебномедицинските експерти да огледат трупа, е рано да се говори за времето на престъплението, но всички детайли и опитът ми говореха за това, че убийството е било извършено само преди няколко часа. Останалите „свидетели“ не можаха да кажат нищо смислено, а най-близката съседка се оказа напълно глуха. Очевидно ще ми се наложи да отложа основния разпит за вечерта, когато живущите се върнат от работа. Изглежда, всичко е станало малко след девет, когато хората обикновено излизат от къщи. Сигурно някой е видял нещо.

Скоро апартаментът на Олга приличаше на тихо бръмчащ кошер.

Седях в креслото и тъпо гледах през прозореца навън, където кръжеше ято кресливи гарги. Съдебният експерт Клавдия Сергеевна Синицина с прозаичен глас потвърди подозренията ми — смъртта беше настъпила преди не повече от четири часа, между осем и трийсет и девет и трийсет, от прободна рана на гърба в областта на сърцето. Характерът на раната показва, че смъртоносното нараняване е било нанесено с прободно-режещо оръдие, хвърлено от голямо разстояние. По-точни сведения ще има едва след аутопсията.

Семьон Семьонович Мойсеев откри пресен отпечатък от пръст, непринадлежащ на убитата, върху едно от копчетата на телефона.

— Виждате ли, Александър Борисович, изглежда, че са били двама. Следите върху изсипаната пръст от саксията върху етажерката ни дават безкрайно призрачен материал, но все пак може да се стигне до извода, че тук са били двама души. Носели са почти еднакви вносни обувки с грайфери, но различен размер. Изглежда, са действали с ръкавици и са ги свалили само веднъж, докосвайки се до телефона. Защото е обработен само телефонът. Навсякъде има много отпечатъци както на убитата, така и други. Телефонът обаче е внимателно изчистен. Но едно пръстче все пак е останало. Мисля, че точно този отпечатък е това, което ни трябва. Във всеки случай той е единствената горе-долу сериозна находка.

Станах от креслото и заразглеждах телефонния апарат „Панасоник“, все едно че можех да видя с невъоръжено око нещо на сивата му повърхност. Внезапно като че ли нещо ме тласна отвътре и натиснах копчето на телефонния секретар.

Отначало чух нежния глас на Люба: „Оля, обади ми се, когато можем да си кажем по някоя клюка. Чао.“

Следващият запис се оказа повече от неочакван. Дрезгав нисък мъжки глас произнесе припряно: „Олга, добър вечер! Турецки се обажда. Извинете ме за прегракналия глас, нещо съм настинал. Утре ще мина към вас точно в девет. Имам някои важни неща за Дейвид. Лека нощ.“

Върнах лентата и го прослушах още веднъж. Почувствах зад гърба си нечие дишане. Обърнах се — беше Ломанов с оцъклени очи.

— Умело действат гадовете — с мъка произнесе той. — Трябва да предадем записа в акустичната лаборатория. Най-малкото имаме отпечатък и глас…

Той продължи да говори, но вече не го слушах. Пред мен изникна страшна картина — някой се възползва от името ми и убива малката нещастна беззащитна жена…

Но друго ме мъчеше още по-силно. Ако вместо да се правя на джентълмен, се бях обадил на Олга преди девет, тя щеше да остане жива…

Клиентът живееше в шестнайсететажна кула на булевард „Кавказки“, на осмия етаж, и се отличаваше с особена точност, което в случая бе от полза.

Според наблюденията от последните дни, Евгени Сошников, генерален директор на фирмата „Форум-инвест“, която се бе специализирала в транспорта на нефт и нефтопродукти, отиваше на работа всяка сутрин. В девет без петнайсет пред блока пристигаше синият форд на бизнесмена. Шофьорът, по съвместителство телохранител на Сошников, се качваше с асансьора и звънеше на вратата на апартамента. После вратата се отваряше и практически без никакво забавяне излизаше Сошников. Слизаха с асансьора.

На първия етаж от площадката пред асансьора можеше да се излезе към парадния или към задния вход. Фордът беше паркиран пред главния. Вратата между площадката на асансьора и малкото коридорче, водещо към задния вход, беше остъклена с матово стъкло. От незапомнени времена ъгълчето отдясно бе отчупено. Малко вляво от коридорчето имаше ниша в стената, част от която се заемаше от широката тръба на сметопровода.

Както в повечето случаи, за да се премине от задния вход към пожарната стълба, трябваше да се прекоси едно почти тъмно пространство. При цялото си желание човек, избрал този път, не би могъл да забележи притаилата се в тъмнината до сметопроводната тръба фигура.

Ето че и днес всичко вървеше по план. Фордът дойде и шофьорът вече се качи горе. През отчупеното стъкло не се виждаше цялата площадка, но пространството на нивото на главата на възрастен човек влизаше в полезрението.

Първо дойде големият асансьор. Ръката в пазвата стисна дръжката на магнума със заглушител. Но тревогата се оказа фалшива. Разговаряйки на висок глас, от асансьора излязоха момче и момиче. По-бързо, по-бързо — мислено ги подканяше човекът, когото не можеха да видят.

Още един асансьор слизаше. Пръв излезе шофьорът. Сошников остана вътре. Шофьорът направи няколко крачки и внимателно огледа пространството пред парадния вход, където дългите тенекиени редици от пощенски кутии заемаха всички стени. После погледна зад вратата със счупеното стъкло. Лъхна го миризма на помия, прах и тишина.

— Всичко е наред, Евгений Иванович! — викна той.

Най-после от асансьора излезе Сошников.

Първият куршум бе за телохранителя. Вторият бе изстрелян веднага след това. Два трупа преградиха площадката пред асансьора.

Този, който беше стрелял, спокойно излезе от укритието си и акуратно произведе два контролни изстрела в тила на всеки, въпреки че спокойно можеше да не го прави — той никога не пропускаше целта.

Само че професионалният дълг изискваше да довежда нещата докрай. Също както добрият художник нанася последната мазка върху вече готовата картина.

Навремето се предполагаше, че жилището на улица „Южинска“ в блока на артистите ще се използва не само като конспиративна квартира, но че и в нея ще бъде организиран своеобразен салон, в който да се събира каймакът на московското общество. А също така дипломати и други хора, представляващи интерес за разузнаването. Вече бе утвърдена кандидатурата на домакинята на салона, актриса от Театъра на Станиславски. Но след всички перестройки, раздели и преименувания на бившия КГБ на СССР тази идея изгуби своята актуалност. В Москва се появиха множество места, където интересните за разузнаването хора се събираха сами — достатъчно беше само да се установи чувствителна апаратура. Както е известно, от това по-просто няма.

Квартирата на „Южинска“ остана под ведомството на Службата за външно разузнаване. Отчасти за да оправдае съществуването й, отчасти за лично удобство полковник Владимир Петрович Фотиев, началникът на Втори отдел на СВР, практически пренесе В тази квартира работния си кабинет. Разбира се, той си имаше собствен кабинет и в четиринайсети блок в Кунцево, но тук работата му спореше повече. Освен това беше в центъра, а и мястото беше красиво.

В бившата стая за прислугата, дълга, но тясна като кутия за моливи, широка два метра, в която денонощно седяха дежурни, по продължение на стените имаше стелажи, затрупани с папки с различни досиета. Това беше личният архив на полковник Фотиев, който много държеше на него и където можеха да се намерят сведения за всеки повече или по-малко известен човек в Русия, бившия СССР й целия свят.

За особено важни документи в края на „кутията“ бе поставен солиден сейф холандска изработка. Шифърът на сейфа бе известен само на полковник Фотиев.

Една от трите стаи бе приспособена за почивка. В нея имаше широк троен креват, някога получил сред населението крамолното име „Ленин е с нас“. Полилеят с пет крушки напомняше за славните разпределителски времена. Цветята по широките первази, тежките кадифени завеси, цвят бордо, по прозорците, тюлените пердета под тях биха навели случайния посетител (макар че тук нямаше такива) на мисълта, че тази обстановка би съответствала повече на бордей от средна ръка, отколкото на конспиративна квартира на разузнавателните служби. „Разкошът“ бе останал от времената, когато се обсъждаше другото предназначение на апартамента. Просто полковник Фотиев реши да не променя нищо. Не обичаше да харчи напразно народните пари.

Единственото, което беше позволил да се придобие — и то ръководейки се само от държавните интереси, — бяха компютри, факсове, радиотелефони, необходими за работата. Също както и барът в хола, и меките кожени дивани в кабинета. Барът се използваше според прякото си предназначение — за създаването на непринудена обстановка, диваните — различно. Самият Фотиев обичаше да дремва там понякога. Преместваше се в спалнята само в случаите, когато се налагаше да остане цяла нощ.

Холът беше най-просторната стая в апартамента. И тук във всичко се усещаха следите от предишния разкош, макар и леко овехтял. По продължение на цялата лява стена от вратата до прозореца имаше стелаж с множество отделения, лакът му се беше поизтъркал, но все още запазваше следите на предишния блясък. Около овалната маса до прозореца бяха подредени три тежки и неудобни кресла. Най-приятното и комфортно място в хола беше диванът с висока облегалка вдясно от вратата. До него стоеше зелен лампион, а пред дивана — ниска масичка за списания. Веднага зад нея имаше телевизор с необятен екран, последен модел „Панасоник“ с видео. Огромно количество видеокасети заемаше почти всички рафтове на стелажа.

Днешния си гост Фотиев както винаги прие в кабинета си.

— Нещо си пребледнял, Сеня. Май си хабиш всичките сили по жени, а? Недей, нужен си на държавата.

— Какви ти жени бе, Володя. Въпросът е да си запазя паритетните отношения с мойта собствена. Да не почне да кръшка настрани. Прави са хората, не се жени за младичка. Повече проблеми, отколкото удоволствия. Скача насам-натам, в Париж, видите ли, й се наложило да отиде спешно. И какво — захвърляй всичко и тръгвай с нея като преводач. В дамските магазини!

— Сам си си го избрал, ние те предупреждавахме.

— Абе нали знаеш, докато сам не го закъсаш, чуждият акъл няма да ти помогне. Освен това си има положителните страни. Изключително естетически. Естетиката все пак е не на последно място в живота… — Филин се изтегна на мекия кожен диван, личеше си, че тук се чувства като у дома си.

Разбира се, той леко лицемерничеше, оплаквайки се от новата си жена. Просто използваха този леко подигравателен маниер на разговор едва ли не още от първото си запознанство, когато и двамата работеха в Щатите.

— Как е нашият скъп приятел Истанбулски? — осведоми се с интерес Фотиев. Вълчите му заострени уши се напрегнаха в очакване на сериозен отговор, въпреки че лицето му като че ли още участваше в предишния лекомислен разговор. За да внесе по-сериозен елемент, той добави: — Как реагира на предупреждението ни? На нашето толкова меко и ненатрапчиво предупреждение?

— Ами проведох с него политинформация на тема геополитика. Прави впечатление на интелигентен и разбран човек. Има умни очи. Според нашите данни е следовател с достатъчно висока квалификация. На сметката си има разкрити немалко сериозни случаи. По думите на наши колеги, които са си имали работа с него, лесно се поддава на контакт, но всеки път се отскубва от кукичката. В това отношение е упорит като муле. Използвали са каква ли не стръв… Виж, обича жените, пък и те не му отказват. Надявам се, че не сте пропуснали този вариант?

— Обиждаш ме, приятелю. Това на първо място. С него работи самата Линда. Пазим я специално за такива случаи. Да не си изгуби блясъка преждевременно. Нека съчетава полезното с приятното. — Фотиев се разсмя, собствената му шега му хареса.

— Слушай, Кардинале… — Филин нарече Фотиев с отдавнашното му прозвище, което отначало беше агентурно име, а с течение на времето се лепна здраво на хитрия и късметлия Владимир Петрович.

Дълбоко в себе си Фотиев много обичаше да го наричат така — това име съответстваше на самоусещането му, а отчасти и на положението му — не толкова служебното, колкото реалното — в Службата за външно разузнаване. Следователно и в йерархията на държавната власт.

— Слушай, Кардинале — повтори Филин, — какво се чува по върховете за нашия проект?

— Шефът е представил подготвения от нас доклад на президента. Изглежда, е бил приет съвсем адекватно. Напоследък президентът започна да ми харесва повече. Като че ли му минава демократичното опиянение, все по-малко влияние му оказват Шумейковци, Гайдаровци, Шахраевци. Във всеки случай, откакто премахнахме онаглелия Бурбулис, вече никой от новите хора не е бил толкова близък с президента. Промени се и отношението му към разузнаването. Той много внимателно оценява аналитичните данни, представяни от нас.

Фотиев се разхождаше из стаята, това беше обичайният му маниер на разговор.

— При такава приятна беседа не е зле и да се причестим, а, Кардинале? — Без да чака отговор, Филин наля в микроскопичните сребърни чашки фирмената напитка на Фотиев — калинова настойка на конячна основа. — Божествена напитка! — хвалеше я той, както винаги.

Фотиев пи и продължи да измерва с крачки стаята по диагонал:

— Докладът беше подготвен в драматичен стил. Първата му част е посветена на активизацията на действията на западните разузнавания, протичаща в момента на територията на СССР.

Фотиев се усмихна криво.

— Така и не се научих да произнасям думата „бивш“, а и не мисля, че ще се наложи. Разбира се, названието на новата държава, която ще създадем, ще бъде по-благозвучно, но на практика това ще е възраждане на великата ни страна. Още е рано да броим президента за поддръжник на този модел за развитие на Русия, но не е безнадеждно.

В стаята стана малко задушно. Фотиев дръпна пердето, отвори прозореца и отново пусна пердето.

— Втора година без отпуска — оплака се той на Филин. Но гласът му звучеше по-скоро гордо, отколкото уморено. Явно му харесваше да играе ролята на свръхугрижен от държавните работи човек. — И тъй, да продължим игрите — върна се той към основната тема на разговора. — Общественото мнение в републиките чрез контролираните от нашите хора средства за масова информация е напълно подготвено за обсъждането на темата за възстановяването на нашата държава. Ето, Украйна вече няма нужда нито от морета, нито от кораби. Има нужда от салам. Ще им дадем салам. Всъщност именно на „салама“ беше посветена основната част от доклада. Засега е рано да се ръкопляска и да се говори за реално възстановяване, но предлагаме в рамките на ОНД да бъдат създадени не оперетни, а напълно сериозни наддържавни структури. На външно равнище всички републики остават „суверенни“ — халал да им е суверенитетът. Но наддържавните структури, нещо като правителство на ОНД, през първия етап ще се заемат с координацията на функционирането на общото икономическо пространство. Печатането на пари ще се съсредоточи изключително в ръцете на Централната банка на Русия. Всичко това трябва да се прави поетапно, подготвяйки за всяка нова крачка общественото мнение, а на Запада трябва да се плюе. — Фотиев картинно се изплю през прозореца.

— Трябва да се плюе на Запада — повтори той с видимо удоволствие. — Въпреки че те, естествено, постоянно ще ни пречат. На кого му трябва силна Русия? Особено при втория етап, когато ще бъдат създадени, по-точно възстановени, единните въоръжени сили, предназначени за охрана на общите външни граници.

— Виж, виж — прекъсна го Филин, сочейки към прозореца, — гълъбите се целуват!

Наистина навън два проскубани гълъба нежно гукаха и докосваха клюновете си. Фотиев махна с ръка, за да ги изгони.

— Гадини такива! Осрали са целия прозорец!

Птиците се стрелнаха към небето, оставяйки на стъклото дълга бяла ивица…

— В бъдещето, в което вярвам — върна се Фотиев към по-важни неща от лова на птици, — ще бъде създаден мощен Евразийски съюз, в който главната роля естествено ще играе Русия. Но преди това е необходимо да се консолидираме в рамките на изконните ни територии. Имам предвид територията на Руската империя приблизително в границите преди седемнадесета година. При първия етап трябва да преминем от ефимерната ОНД към конфедерация.

— Не е ли по-добре да се говори за федеративно бъдеще за страната ни? — поинтересува се Филин.

— Не ме остави да довърша. Конфедерацията е, първо, един отчасти предварителен етап. Второ, изхождайки от днешната обстановка и прогнозата за близкото бъдеще, ако всичко се развие според нашия сценарий, спокойно може да се говори за федеративно устройство, разпространяващо се върху славянския масив на териториите ни. Главното е да не прибързваме, но и да не изпуснем момента. Бързината е необходима само при ловенето на бълхи, но заедно с това който превари, той ще натовари. — Фотиев се засмя отсечено на шегата си. — Именно за възможно закъснение ставаше дума в заключителната част на доклада до президента. Един вид поставяме аргументите на двете блюда на везната. Ако всичко се развива по нашия сценарий, конфронтацията със Запада е неизбежна. На по-дълбоко ниво това ще напомня студената война, но ние ще спечелим. Ако обаче събитията поемат друг ход, ще се превърнем в треторазредна колония, облечена и наконтена, но лишена от всякаква по-сериозна роля в световната политика. Според мен е по-добре както беше преди — с гол задник, но окичени с оръжие…

— Е, ние точно не сме ходили с гол задник… — весело, почти момчешки се разсмя Филин.

Фотиев се усмихна.

— Говоря фигуративно, много добре знаеш. Какво му трябва на нашия народ? Изглежда, че от живота му трябват само ядене, пиене, къща и жена. Но така изглежда само отначало. После ще се опомни, ще почне да вири нос, велика нация, демек, и ние трева не пасем, но ще бъде късно. Народът е глупак, само вторият акъл му е на място. Нашата роля се свежда именно до това, да бъдем този „втори акъл“. Само че навреме.

Звънна телефонът на широкото бюро. Фотиев вдигна слушалката. Той изслуша съобщението, сложи я обратно и мълчаливо закрачи от единия до другия край на стаята.

— Какво става, Кардинале, лоши новини ли? — внимателно попита Филин, отпивайки от чашката.

— Да, неприятност. Убита е балерината Лебедева. В апартамента си тази сутрин. Излиза, че ще се наложи да неутрализираме и още някой освен Турецки. Страхувам се, че това не е просто криминално престъпление. От апартамента не е откраднато нищо, но всичко е преровено. Струва ми се, че са търсили, точно това, което иззехме отдавна. Същите тези копия от договорите, по които под формата на стоки за масово потребление и медикаменти според нашите сведения са правени сделки с оръжие.

— Какво, да не би балерините в днешно време да търгуват с оръжие?

— Не бе, Лебедева в случая е деветата дупка на кавала, както впрочем и убитият Дейвид Ричмънд. Тук са замесени по-едри риби. Аз самият още не знам всичко. Хората ми сега се занимават много детайлно с този случай. И Турецки, скъпият наш Истанбулски, и той рови в тази посока. Нека си рови засега, само да не прекалява. Такива хора няма да ни попречат, макар че ако започнат да пречат… Мисля, че ще трябва да се срещна с него след известно време. Най-важното е да не успее да се доближи до историята с Норман Кларк. Не ни трябват излишни жертви. И от двете страни. Шефът е много загрижен от това, че продължават да се занимават с този случай. Вече се е свързал по своите канали с генералната прокуратура, но те се инатят. От една страна, са отвикнали от силната ни ръка, от друга, се позовават на лично разпореждане на президента. Президентът издава какви ли не разпореждания. И какво сега, всичките ли трябва да се изпълняват? — В гласа му се усещаше искрено недоволство. — Кофти стана с Кларк наистина — продължи той след минутен размисъл. — Издънихме се, така е. Онези от ЦРУ веднага надушиха нещо. Казват, че лично Джеймс Улси контролира случая. Усетиха американците, че не е на добре. Ако стане нещо, всичките ще си изхвърчат от постовете. В този парадоксален случай изведнъж се оказа, или така поне изглежда, че директорът на ЦРУ е наш сътрудник — волен или неволен.

— Абе няма да им е за пръв път да са ни съюзници. Помниш ли как беше по време на Карибската криза? И за тях добре, и за нас добре. — Филин беше много доволен от шегата си. Сега правеше впечатление на бодър господин, не много млад, но и още не съвсем остарял. Младата му жена можеше да бъде съвсем доволна от него в тази минута.

— Така, Семьон, ти ще се заемеш със светските дела, а Турецки го поемам аз.

Едва не закъснях за края на спектакъла. Добре, че беше Чайковски, спаси ме. Даваха „Спящата красавица“, а това е най-дългият балет в света, както разбрах.

Главата ми беше набъбнала до невероятни размери. Цял ден в кабинета четох изкопаните от Ломанов материали за Норман Кларк. Вечерта ми отиде да разпитвам свидетели. Вътре в мен с различни гласове още звучаха показанията им, прекъсваха се, фъфлеха, съобщаваха маса битови и ненужни подробности, но все пак проблеснаха няколко златни зрънца.

— В девет сутринта? Никого не съм виждала, измих си очите и напред! Родината ни зове, та се къса — майтапеше се отракана младееща лелка в жълти шорти.

— Не, не съм видял никого — обидено тътнеше мъж, хванал едър доберман. — Млъкни бе! Аз не на вас.

„Р-раф, р-раф, р-раф“ — заливаше се доберманът.

„Ех, миличък, ако можеше да говориш, по-добър свидетел от теб нямаше да има“, помислих си тогава.

— Да, около девет, малко преди това, тъкмо вадех пощата от кутията, минаха двама непознати. Не, не им видях лицата, там не е много светло. Какво бих могла да ви кажа? Единият беше по-висок, примерно метър и деветдесет, другият — по-нисък, но също много висок. Здрави такива, мисля, че и двамата бяха с дънки. Да, и освен това късо подстригани. Както сега се стриже младежта. Не, надали бих могла да ги опозная, практически не ги видях — съобщи млада интелигентна на вид жена с тъмни очила.

— Да, и аз ги видях — намеси се дванайсетгодишен хлапак, син на тази жена. — Мама остана да вземе пощата, това винаги е дълго, бравата ни заяжда, а те си оставиха колата пред трети вход, а влязоха в нашия, във втори. Колата ли? Светлосиня. Петица. Не много нова. Номерът? Сега ще се сетя, аз винаги гледам номерата дали са стари или нови. Техният беше стар. Два бала не му стигаха за късмет. Да се получи стотарка. Сега, сега… 82–16 или обратното. Буквите? Как да не ги помня, големите бяха „МК“, а малката — „а“. А ще ги намерите ли?

Бързо открихме колата. Намериха я захвърлена близо до спирка „Варшавска“. Изясни се, че рано тази сутрин е била открадната от мирно спящия собственик — пенсионерът и по една случайност запасен майор от МВР Д. Б. Сухоручко. Той и представа си нямаше за това и не успя нито да се разстрои, нито да се зарадва.

Люба вече знаеше за смъртта на Олга, но се държеше. Само ме накара да й разкажа всичко с подробности. Наложи ми се да го направя. След разказа ми, докато вървяхме пеша към тях (колата ми съвсем се скапа и се нуждаеше от грижите на Василий Петрович, моят добър вълшебник, или по-точно не мой, а автомобилен вълшебник), Люба каза:

— Слушай, дай да се напием, а? Имам една кокошка, ще я направя бързо, в микровълновата, но трябва да купим водка. И то повечко.

Чувствах, че и двамата имахме нужда точно от това. Близо до станцията „Новокузнецка“ купихме две бутилки „Столичная“. До блока на Люба оставаха петстотин метра, но не издържахме, влязохме в грил-бара срещу австралийската сладкарница и изпихме по сто грама в пластмасови чаши без мезе. Отбелязах си мислено как пие Люба, дори без да направи гримаса. Въпреки че от опит знам: точно така понякога пият абсолютните въздържатели.

Кокошката стана страхотна, само че дотогава вече бяхме съвсем пияни. Като в някаква мъгла виждах златистата кокоша кълка, която напомняше с плавните си и гъвкави очертания някакъв причудлив кораб. Накъде плавахме с този кораб?

Помня как ридаеше Люба, помня лудите й пияни очи с разширени зеници. И нежността, невероятната нежност. Люба като че ли ме обгръщаше, приспиваше ме. Мярна се сянката на Марина, но веднага изчезна. Люба, Люба, Люба, съществуваше само Люба. Обичаш ли ме? Обичаш ли ме? Обичаш ли ме? Обичам те. Обичам те. Обичам те. Какво говорех аз, а какво тя? Какво значение имаше? Говорехме НИЕ — единното същество. Добре, пияно същество, и какво от това?

За момент се съвзех посред нощ. Люба седеше в леглото с подгънати крака и втренчено гледаше лицето ми. Взех ръката й и я прокарах върху очите си. Люба шепнеше нещо, но вече не бях до нея. Спях дълбоко.

На сутринта ситуацията беше обратната. Сега спеше Люба. Седях до нея и разглеждах трогателното й триъгълно личице с размазан около очите грим, разпиляната по възглавницата дълга коса изглеждаше абсолютно черна на утринното осветление. „Русалка“, кой знае защо си помислих аз.

Огледах се. Напивайки се снощи, меко казано, като прасе, успях да огледам само домакинята. Сега тя спеше и не ми оставаше нищо друго, освен да действам самостоятелно. За начало отидох да се измия. В банята като артилерийска батарея се бяха строили по ръст флакони, тубички, шишенца с явно скъпа, предимно френска козметика. Помирисах един флакон напосоки. Миришеше си добре, във всеки случай доста по-добре от мен. След като за малко не си измих зъбите с някакъв крем за лице, накрая все пак открих пастата за зъби. Тъпо разгледах плочките, на които платноходи се редуваха с параходи и плаваха нанякъде, също както ние вчера с кокошката, и реших все пак да си взема един душ. Студената вода почти ме накара да дойда на себе си. „Турецки, отивай в кухнята да правиш кафе!“ — нареди седящият вътре в мен Турецки. Той обичаше да пие кафе сутрин. Явно обича и да пийне. Снощи нещо не чувах гръмките му протестиращи възгласи.

В кухнята на Люба на масата имаше някакъв странен снежнобял апарат — я кафеварка, я машина за рязане на моркови.

Можеше да се окаже и съвсем обикновен микроскоп (европейски стандарт! — казва в подобни случаи Ломанов). Реших да не си правя експерименти и издирих — ненапразно съм изслушал толкова лекции по криминалистика! — обикновено джезве нейде из дълбините на белия шкаф. Всичко в кухнята на Люба беше бяло и чисто като в операционна. Кога е успяла да разтреби вчера?

Сложих двете снежнобели чашки с кафето на подноса. По изключение подносът беше черен на едри червени цветя. Стараех се да вървя много внимателно, защото по неизвестни причини ми се струваше изключително важно чашките да не се плъзнат от цветята, върху които ги бях положил старателно.

Люба още спеше. Жал ми беше да я будя. Поставих подноса върху ниската масичка. Посръбвайки от кафето, гледах през прозореца. Мислите ми не искаха да се подредят в стройна редица. Едновременно мислех за Люба, за смъртта на Олга, за случая на Кулчински, за Марина, на която трябва поне да се обадя… Някъде в дебрите на съзнанието ми ме гледаше с изпъкналите си очи-очила Семьон Филин, геополитик-теоретик. Всичко това се плъзна през паметта ми като второстепенно. Норман Кларк, Норман Кларк, ето кой самоволно, без покана, бе заел мислите и чувствата на следователя Турецки.

Странно… Нима вече всеки път, когато се будя до жена, ще мисля за този митичен Норман Кларк?

9. Норман Кларк

Налагаше се да се занимавам не само с Норман Кларк, а и с историята на САЩ, която, както се оказа, ни е напълно непозната.

Около средата на трийсетте години, когато Кларк вече не е момче, а напълно дееспособен младеж, Съединените щати започват да се оправят от последиците на чудовищната икономическа криза, стоварила се върху страната между двайсет и девета и трийсет и трета година. Страхът отново да се лиши от всичките си спестявания вече престава да виси като дамоклев меч над всеки американец. Частната инициатива не само се приветства, но и получава подкрепа от държавата според силите й. Знаменитият „нов курс“ на Франклин Делано Рузвелт дава първите си плодове.

Букетът закони, приети за няколко години, е хубав подарък за гражданите на страната, встъпила на практика в нов етап от развитието си. Това вече не е „дивият капитализъм“ от периода на първоначално натрупване, а напълно организирана, в определена степен справедлива система на обществени отношения.

Всичко това става естествено не само под влияние на кризата, но в огромна степен и защото целият свят встъпва в нова ера. Положението на Съветския съюз, на който преди всички предричат скорошна гибел, дотолкова се стабилизира, че най-прагматичните политици начело с Рузвелт разбират — със СССР е много по-изгодно да бъдеш ако не в приятелски, то поне в пристойни отношения.

Ф. Д. Рузвелт започва управлението си с установяването на дипломатически отношения със СССР. През трийсет и пета година е подписано първото съглашение между СССР и САЩ.

На този фон не трябва да се преувеличава „приятелското отношение“ на американското правителство към болшевишката идеологическа доктрина. Зад фасадата на външното благоприличие именно в този период се разгръща почти в цялата си мощ фронтът на тайната война между разузнавателните служби на великите държави.

НКВД създава мощна разузнавателно-диверсионна структура. Главното направление на дейността й е ориентирано преди всичко към САЩ. Това „главно направление“ се състои от три основни вида активност — легална, полулегална и тайна.

В рамките на легалната активност чрез комунистите и съчувстващите, се води пропаганда на постиженията на съветската държава, успехите й в създаването на идеални условия на живот на редовите граждани, небивалият подем на науката и изкуството, спорта и тъй нататък. Полулегалната активност се изразява в подкрепата за профсъюзното движение в САЩ от страна на СССР и Интернационала, а също така и в материална помощ за компартията на САЩ и профсъюзите под формата на международна солидарност на трудещите се. Последствията от икономическата криза засилват редиците на привържениците на „съветския начин на живот“. Естествено, за хората, чиито мечти се свеждат до гарантирана пенсия, утопичните социални гаранции на болшевиките изглеждат рай.

Тайната активност именно затова е тайна, за да остане незабележима не само за обикновения гражданин, но и за много политици. НКВД внедрява агентите си, както изпратените от СССР, така и вербуваните сред американците с леви убеждения или алчните за лесните на пръв поглед пари, във всички горе-долу значими държавни, частни и обществени организации. Без да се гнусят от каквото и да е. Разбира се, разликата между дребния агент, работещ в пристанището, и конгресмена например, е очевидна, но агентурната система е организирана така, че информацията се събира трохичка по трохичка в най-различни сфери. За всеки се намира работа.

Едни се занимават със събирането на данни за разузнаването — от обема на товарните превози на най-големите пристанища на САЩ до съвършено секретните сведения за разработките на нови оръжия. Други изпълняват ролята на професионални провокатори, активизирайки стачното движение и масовото недоволство от политиката на правителството. Към непосредствени терористични актове се прибягва рядко, но все пак по-често, отколкото го налага оперативната необходимост. Едва ли може да се нарече оправдан знаменитият взрив в морското пристанище Провидънс, щата Роуд Айлънд, когато агенти на НКВД при операция по ликвидирането на бившия сътрудник на НКВД, забягналия на Запад Семьон Фридман, ликвидират заедно с него близо сто и петдесет мирни граждани и изваждат от строя мексиканския товарен кораб „Елизабет“.

Именно в недрата на НКВД съзрява концепцията за „правдоподобното отрицание“, която получава конкретни очертания в САЩ едва през 1948 година в секретна директива на Съвета за национална сигурност. Според тази директива всички действия на разузнавателните служби на САЩ трябва да бъдат планирани и провеждани по такъв начин, че правителството винаги да има възможността убедително да се отрече от едни или други действия на разузнаването. Цялата политика на Сталин е построена върху тази концепция още от началото на трийсетте години. Американците се оказват само примерни ученици.

Първоначалният период на кокетничене с болшевиките от страна на правителството на Рузвелт бързо приключва! Трезвите глави, изглежда, навреме се усещат. Неслучайно Федералното бюро за разследване, произхождащо от създаденото през 1908 година в Министерството на правосъдието доволно скромно Бюро за разследване, занимаващо се само с координацията на углавно-следствените усилия на различните ведомства, именно през 1935 година получава новото си, станало класическо название — ФБР. Заедно с названието то получава и нови пълномощия. Именно в неговите недра започват бъдещите основатели и опори на ЦРУ.

Но ако с тероризма и дребните агенти може да се води борба, както впрочем и с общественото мнение (външно вслушвайки се в него, а всъщност действайки по собствено усмотрение), то с „агентите за влияние“ нещата са по-сложни. В подобен грях може да бъде заподозрян който и да е, включително и президентът. И досега не е ясно колко полза и колко вреда е донесла на Америка комисията за разследване на антиамериканската дейност. Колко глави са полетели тогава напразно, е трудно да се пресметне. Между другото тогава, през трийсетте години, терминът „агент за влияние“ практически не съществува, или във всеки случай още не се е превърнал в общоупотребявано клише на булевардните вестници, които впоследствие присъждат този почетен и висок статут на когото им падне.

Народът на Америка междувременно води обичайния си живот, с пот на челото изработвайки залъка хляб с конфитюр. Голямата политика е работа на големите политици…

През трийсет и седма година Норман Кларк се заселва в Нюарк, щата Ню Джърси. През същата година основава първия си вестник „Нюарк Уикли“. Току-що е навършил двайсет години. Вестникът доста бързо събира широк кръг читатели и абонати. Преди всичко го отличава това, че той изобщо не пише за политика. Но не е и чисто булеварден, тоест не се рови в мръсното бельо на местните жители, като наистина не се лишава от удоволствието да научи нещо за интимния живот на знаменитостите ако не от световен, то поне от континентален мащаб.

Макар че Нюарк звучи близо до Ню Йорк, а и се намира недалеч от неофициалната столица, градът е провинциален и отчасти пуритански. Вестникът на Кларк удачно се вписва в общото настроение на живота в града.

В него се засягали проблемите на крайградското животновъдство (някоя статия от Хари Смит за начините на повишаване на раждаемостта при свинете би могла да предизвика в града многочислени обсъждания, а броят със статия от този тип се четял в местната библиотека до скъсване, докато не изчезне, отнесен от някой прекалено предприемчив фермер); товаро-разтоварните работи (виртуоз на перото неочаквано се оказал заместник-управителят на Нюаркското пристанище Дърк Бауър, който скоро си сменил професията) и така нататък. Норман Кларк бил човек, удивително добре умеещ да подбира екипа си от хора, занимаващи се с една работа. Биографите на Кларк охотно описват този период от дейността на младия предприемач, защото свидетелите са достатъчно. Тези хора кой знае защо са се оказали по-жизнеспособни от съпровождалите детството и юношеството на Кларк.

Прекомерното използване на нюаркските розови тонове само подчертава мрака на предишния период от живота му и не изглежда много реалистично. Така, ако човек излезе от тъмно, хладно и влажно мазе направо на яркия слънчев ден, всичко наоколо изглежда неправдоподобно, а слънцето реже очите до болка и сълзи.

10. Дори насън не виждаме покой

30 юли 1994 година, сутринта

Кафето на Люба така и си остана недокоснато — не се реших да я събудя. Само я мляснах по сънената буза, тя промърмори нещо в отговор. Внимателно затворих вратата, бравата тихо щракна, сбогувайки се с мен.

На „Пятницка“ хванах някакъв частник, който доста бързо ме закара чак до нас, обсъждайки по пътя сам със себе си днешната скъпотия. Разбрах прозрачния намек и съдейки по широката му усмивка, се разплатих достатъчно щедро.

Още преди дори да се избръсна, се обадих на Марина. Тя не ме заразпитва къде се губя. Просто не успя — веднага й предложих излет извън града — например в Архангелское или Клязма. Поне в събота имах право на почивка, нали?

Марина обеща да се приготви и да дойде при мен след половин час. Отидох в банята да се бръсна, за да успея също да се приготвя, преди да дойде — ще вземе да звънне телефонът, както често се случва, и вместо към Архангелское ще се наложи да хукна в съвсем друга посока. Годините на работа в прокуратурата ме научиха винаги да вдигам телефона. Но ако ме няма вкъщи… Звъни не звъни, няма го Турецки. И точка. Важното е да се отскубна навреме.

Телефонът е главният ми съюзник и главният ми враг. Не само животът на Кларк се състоеше от парадокси, в това отношение следователят Турецки не се различава кой знае колко от американския милионер. В края на краищата всички хора са еднакви — две ръце, два крака, а по средата обикновено гвоздейче.

В най-близко бъдеще вече няма да има отърване от телефона. При нас в прокуратурата се въвежда клетъчна система за връзка. Скоро на всички ще ни връчат малки апаратчета с личен номер, наричат се пейджфони. Слагаш си го в джоба — ще те задължат с някоя специална инструкция от прокуратурата — и където и да се намираш, той започва да звъни. Естествено, в най-неподходящия момент. Интересно, какво трябва да се прави с този прибор в банята? Да го взимаме ли със себе си, когато се напарваме? А къде ще заповядате да го връзваме? Хусари, мълчете!

Дяволите да го вземат! Звънна, естествено!

— Сигурно смяташе да си починеш? — отдалече започна Меркулов.

Направо виждах добрата усмивка на устните му и реших да му отнема инициативата:

— Ти, Костя, сигурно искаш да ме поканиш на пикник? — поинтересувах се колкото може по-вежливо, отлично разбирайки, че далеч няма да стане дума за пикник.

— Имам грижата. Както знаеш, не си забравям обещанията. Предлагам ти не по-лош вариант. Ще се изкъпеш в морето, ако успееш, разбира се…

— Къде и кога?

— В Севастопол. Днес.

— Смятахме да ходим там следващата седмица. Защо е това бързане?

— Бързането се обяснява с две обективни причини — отмерено, като на първокласник, ми обясни Меркулов. — Първо, обадиха ми се от администрацията на президента. Оказва се, не са забравили за възложената ни задача. Карат ни да бързаме. Втората причина е още по-обективна. Тежко е ранен лейтенант Сотников, командирът на катера, който е открил яхтата на Кларк. В Севастопол нещо става около този случай. Току-виж, ако изпуснем момента, ни остане възможност да разговаряме само с чайките. Твоят Ломанов вече е на път за прокуратурата, той ще вземе командировъчните…

— В рубли или в купони15?

— В рубли, в рубли, там ще ги смениш и веднага ще станеш милионер. Внимавай. Животът на милионерите е тежък и опасен. Ломанов през вас ли да мине, или ще се срещнете на летището?

— А кога заминаваме?

— Има полет в тринайсет и десет.

— Серьожа като дойде, да ми се обади веднага. Има някои допълнителни обстоятелства.

— От женски пол, надявам се? — подсмихна се Меркулов, доволен от прокурорската си проницателност.

— Тъй вярно, ваше превъзходителство. — Тракнах несъществуващите токове на пантофите си и се изпънах.

— Какво превъзходителство съм аз? — заскромничи Костя.

— Че как? Не преувеличавам. Нали сега възраждаме старите руски гербове и знамена. Чух, че скоро пак ще въведат таблицата на чиновете. Ти ще си някъде на ниво таен съветник, не по-малко, а към него нисшестоящите чинове са длъжни да се обръщат само с превъзходителство.

— Добре, обръщай се — любезно ми разреши Меркулов.

Марина дойде облечена като за поход — светли протрити дънки с басмена кръпка на лявото коляно, синя тениска с малко зелено крокодилче на гърдите и кожена раница на едното рамо.

— Паспортът ти с тебе ли е? — поинтересувах се вместо поздрав и я мляснах по твърдата буза.

— Защо, да не смяташ да ме поканиш в брачното по пътя? — със забележителна непосредственост отвърна тя на въпроса ми с въпрос.

Е, нормална женска реакция — простичко, с вкус и ненатрапчиво. Надявах се, че се шегува.

Тя като че ли прочете мислите ми и добави:

— Шегувам се, шегувам се…

— Ако говорим сериозно, има възможност да се изкъпем в морето. За целта ти трябват само паспорт, бански и два-три свободни дни.

— Паспортът винаги е в мен, банският днес също, а свободно време имам колкото искаш! — Тя грееше като дете, което вземат на вечерна прожекция, с лимонада, пасти и филм за възрастни за капак.

Точно в този момент се обади Ломанов.

— Серьожа, звънни на летището и запази три билета. Да, за мен, за теб и за… Как ти е фамилията? — прошепнах на Марина, затискайки слушалката с ръка.

— Волкова Марина Генадиевна…

— … И за Волкова Марина Генадиевна. Да, да, това е новата ни сътрудничка. Съдебен лекар. — С удоволствие гледах издълженото лице на Марина. Най-после успях да я смутя поне малко.

— Разбрах — отвърна съобразителният Серьожа. — Среща пред гишето за регистрация на полетите.