Първата версия

1. Козът на Семюъл Спиър

5 август 1994 година

Щабквартирата на ЦРУ, Ленгли, щата Вирджиния

Директоратът по събирането на разузнавателни сведения и тайните операции заемаше практически целия последен етаж в щабквартирата на Централното разузнавателно управление.

Робърт Уентуърд, сътрудник на Руския отдел, мина през двата поста на охраната и сви в коридора, където се намираше кабинетът на заместник-директора на разузнаването, а също така и кабинетите на началниците на отдели. Там, в малко фоайе, се намираше последният пост. Уентуърд показа картата си и влезе в стаята на секретарката, от която една врата вече водеше в кабинета на Уилям Филдинг, шефът на Руския отдел.

Но, разбира се, никой смъртен (а и безсмъртен, ако такива все още има), не можеше да проникне в кабинета на Филдинг, без да съобщи предварително на неговата секретарка мис Вирджиния Лакс кой е той и за какво се бори. Това на практика беше най-строгият пост в цялата сграда.

Но мис Вирджиния познаваше много добре Робърт Уентуърд и още щом видя високата му фигура, каза по интеркома:

— Шефе! Мистър Уентуърд е тук — и приветливо махна с ръка на Робърт.

Тя натисна копчето на пулта и се обърна към Уентуърд:

— Очаква ви. А когато се освободите, ще ви очаква и истинско кафе. Шефът продължава прекалено да се грижи за здравето си и не пие кафе. Но вие поне ще ми правите компания както винаги, нали?

— Непременно, мис Лакс! — Робърт се разтопи в широка усмивка, която знаеше, че страшно му отива.

— Здрасти, Робърт! — ревна червенобузестият и винаги доволен от живота Филдинг.

Те работеха заедно от доста време и добре познаваха както слабите, така и силните си страни.

Въпреки своята външност на гуляйджия, Уилям Филдинг беше истински аскет по отношение на пиенето и храната. Бе престанал да пуши още преди пет години, тоест много преди цяла Америка в безумно подвижничество да загаси цигарите си.

В този смисъл Филдинг не беше типичен американец, а и многогодишната служба в Руския отдел (чийто началник стана преди четири години) естествено бе наложила отпечатъка си върху него. Нетипично беше и това, че той се придържаше към устойчивото мнение, че Руският отдел е призван не само да координира разузнавателната дейност в Русия и страните от бившия СССР, но и трябва по всякакъв начин да съдейства за контактите със сродните организации в Русия на базата на съвместната борба с международната престъпност и политическия тероризъм.

Робърт Уентуърд беше много по-млад и романтичен. Никога не се лишаваше от някое питие, но не злоупотребяваше особено, дори когато беше в Москва и общуваше с руснаците, които в това отношение си ги биваше. Беше завършил славистика в Колумбийския университет и го очакваше в най-добрия случай кариера на преподавател по руски език и литература.

По-рано славистите до голяма степен формираха политиката по отношение на СССР, или поне така му се струваше. Когато завършваше университета, в Русия перестройката вървеше с пълна пара и политическият аспект на славистиката и съветологията започна да губи актуалността си. Тогава и получи покана за работа в разузнавателната служба.

Предполагаше се, че ще се занимава с анализи и дългосрочни прогнози на политическата ситуация в Русия и с контакти с новата формация от млади, прогресивни и активни дейци на нова Русия.

Но еуфорията по повод отношенията с Кремъл премина доста бързо и всичко като че ли се върна в нормалното си състояние. Само че президентът започна да се доверява повече на съобщенията от ЦРУ, отколкото на тези самодоволни „съветници“ сред бившите съветолози и съветските емигранти. А Робърт Уентуърд, когото Филдинг издигна на поста главен куратор на отдела за връзки с Русия, в крайна сметка беше принуден да се занимава и с обикновена, рутинна шпионска работа.

— Има една работа за тебе, подхвърлена от стария ти московски приятел. — Филдинг го произнесе с такъв тон, като че ли се готвеше да съобщи за голяма парична премия, която е трябвало да дадат за Коледа, но кой знае защо ще я връчат още през август.

— Стивън Броуди ли се е активизирал? Какво има този път? Поредните московски мафиоти се готвят да ни посетят — по-скоро каза, отколкото попита Робърт.

Уентуърд се славеше в отдела с пророческите си способности да отгатва същността на предстоящите задачи.

— Не, този път не позна. Съвсем официални лица. Двама следователи от руската прокуратура. — Филдинг се приближи до прозореца и замислено заразглежда до болка познатия пейзаж, представляващ живописната, обрасла с дървета долина на Потомак.

— И с какво можем да им помогнем? — Уентуърд разбра, че не става дума за нещо тривиално.

— Знаеш ли — запъна се Филдинг, — в дадения случай трябва по-скоро да им попречим. Тоест не кой знае колко да им попречим, а по-скоро да се погрижим да не си врат носа където не им е работа. Изглежда, и без това са надушили доста за Норман Кларк.

— Норман Кларк? Старецът май и в гроба не дава мира на никого! — Робърт като че ли беше искрено възмутен от тази въпиеща безцеремонност от страна на мъртвия Кларк.

— Извика ме главният. Много ясно ми даде да разбера, че един провал с Еймс е повече от достатъчен за ведомството ни. — Не може да се каже, че Уилям Филдинг се беше затъжил особено, но и определено не изглеждаше весел.

Нямаше нужда да се напомня на Уентуърд, че ръководството на ЦРУ и досега изтръпваше само като се сетеше за Олдридж Еймс и жена му. През февруари кадровият сътрудник на ЦРУ и неговата съпруга бяха арестувани по обвинение в шпионаж в полза на Москва. Както писаха вестниците, разобличаването на Еймс, осъден на доживотен затвор, се отрази тежко на ЦРУ. В този смисъл арестът му се превърна в сигурно най-успешната акция на шпионина за чест и слава на руското разузнаване.

Тогава, през февруари, американците предложиха на Службата за външно разузнаване на Русия „доброволно“ да отзове сътрудниците от вашингтонската резидентура, на което руската страна отвърна с отказ. Без много да му мислят, американците обявиха за персона нон грата официалния представител на СВР във Вашингтон Александър Лисенко. В края на февруари като ответна мярка на съветника на посолството на САЩ в Москва Джеймс Морис бе предложено да напусне страната. Руснаците като че ли не знаеха, че главният представител на ЦРУ в американското посолство в Москва изобщо не беше Морис, а Стивън Броуди.

Но най-важното беше това, че скандалът съвпадна с оставката на директора на Федералната служба за контраразузнаване Голушко. И то след като директорът на СВР Евгений Маков не изпадна в немилост. А кой друг, ако не той трябваше да отговаря за провала на Еймс.

Изглежда, руснаците бяха започнали някаква свръхсложна игра.

Колкото до Норман Кларк, както Робърт Уентуърд много добре знаеше, той беше един от най-старите сътрудници на Централното разузнавателно управление, осъществявал най-трудните контакти и реализирал най-фантастичните проекти.

А загина в руски териториални води при загадъчни дори за ЦРУ обстоятелства.

Руснаците несъмнено също знаеха за връзките на Кларк с ЦРУ, но най-вероятно се опитваха да изровят нещо за действията на Кларк в съвсем последно време. Ако наистина научат нещо и са в състояние да предявят доказателства, те ще имат съвсем законен повод да шантажират американците с възможността за изгонване от Москва на почти половината американско посолство.

Разбира се, от своя страна американците няма да им останат длъжни. Ще бъдат изгонени също толкова руснаци. Но президентът Клинтън няма да прости втори, заплашващ да стане още по-грандиозен скандал на директора на ЦРУ Джеймс Улси, чиято кариера и без това висеше на косъм. А след главата на Улси ще хвръкнат и други, много симпатични във всички отношения. Например главата на Филдинг.

— Разбираш ли, Робърт, тук вече става дума за възможен крах на цялото ни управление. Знаеш какви сили се опълчиха срещу нас в Конгреса, А ако веднъж ни отрежат дотациите, после втори път… С две думи, финита ла комедия. Тези идиоти в Конгреса не разбират, че разузнаването е нужно винаги, независимо от състоянието на света в този конкретен момент. Цялата ни резидентура е създавана с десетилетия!

Филдинг удари с длан по масата, като че ли размазвайки с този жест наглите малоумници от Конгреса.

— Извинявай, разчувствах се. Сигурно остарявам. С две думи, задачата ти е да надушат колкото се може по-малко. Особено ако се опитват да установят контакт с наши действащи или пенсионирани сътрудници. Или внезапно се появят в нашия край…

Когато вратата се затвори след Уентуърд, все пак успявайки да пропусне в кабинета на Филдинг мириса на току-що сварено кафе, Филдинг въздъхна. Не толкова защото обичаше кафето, от което беше принуден да се отказва няколко години, колкото защото не обичаше да дава неточни задачи. Но просто нямаше право да разкрива дори на Уентуърд истинската същина на нещата.

Но всъщност даже Филдинг не беше напълно в течение на това, какво точно трябва да се пази в тайна от пристигащите днес в Ню Йорк руснаци.

Не видях никаква Статуя на свободата. Сигурно сме кацнали от някоя друга страна. Или може би просто съм задрямал преди края на полета, въпреки че уж се бях наспал преди това. Това определено е от минералната вода. Трябваше да пийна водка.

Посрещна ни приятелят на Серьожа Иля Ларин, филолог, висок мъжага с гъста руса брада, който приличаше повече на дървосекач или ловец, отколкото на специалист по руска литература. След като ми стисна ръката и дружески удари Ломанов по гърба с такава сила, че би могъл да събори неподготвен човек, той ни настани в огромната си светлосиня кола, чиято марка не знаех.

— Живея в Куинс. Можем веднага да отидем у нас, но ви предлагам, ако имате време, да минем през Бруклин и Манхатън. Наистина, така се заобикаля, но ще видите Ню Йорк поне с крайчеца на окото. Доколкото разбирам, нямате много време?

— Да, времето ни е кът. Но пък си струва да се повозим из града — казах на Иля и добавих, обръщайки се вече към Ломанов: — Особено ако Серьожа се обади сега на една дама и тя се съгласи да се срещне с нас. Къде е най-добре да си уредим среща?

— Александър Борисович! Аз имам грижата — каза Ломанов, слизайки от колата, за да се обади. — Някъде в Манхатън. А ако не си е вкъщи? Все пак трябваше да се обадим от Москва.

— Не трябваше — твърдо казах аз. — Ако я няма, значи не ни е било писано. И без това знаем какво да правим по-нататък.

За щастие Нанси си беше вкъщи. Чакаше ни след час. Тя също живееше в Куинс, но по-близо до Манхатън от Иля, на Хънтърс Пойнт авеню.

Иля си погледна часовника.

— Не се разстройвайте, момчета, от голямото пътешествие с разглеждане на забележителностите нищо няма да излезе, но ще успеем да минем през Манхатън. Така че парченцето класически Ню Йорк ще ви го поднеса на чинийка със синьо по края.

Отначало пътувахме през Бруклин, където не видяхме така очакваните небостъргачи. Наистина, блоковете бяха предимно високи, от червени тухли и с външните пожарни стълби, които си спомнях от американските филми. Естествено всички първи етажи бяха заети от магазини, кафенета, сергии за зеленчуци.

Ломанов ме извади от съзерцанието, докосвайки ме по рамото:

— Александър Борисович, може би страдам от мания за преследване, но ми се струва, че имаме опашка. Вижте онзи белия понтиак. Забелязах го още на летището, беше спрял през три коли от нас. На волана беше негър с тъмни очила. А когато се обаждах, наоколо се мотаеше бял, който после се качи в същата кола. Тя тръгна заедно с нас.

Внимателно се огледах. Зад нас действително се движеше голяма бяла кола.

— Господа, да се откъснем ли трябва? — с удоволствие се поинтересува Иля. Изглежда, тук, в Америка, му беше скучно без приключения.

— Давай, старче, покажи какво можеш! — Ломанов силно тупна приятеля си по рамото.

Това явно им беше нещо като първобитен ритуал — да се налагат един друг в знак на истинска мъжка дружба.

По-нататъшното ни пътешествие приличаше на ускорено преминаване из лабиринт по маршрут, известен само на Иля. Разбрах само, че непрекъснато завиваме от улиците с номера по авенютата, а от авенютата — по номерираните улици. Все пак Ню Йорк и специално Манхатън е идеално приспособен за заличаването на следи — неговата мрежа от улици позволява посоката да се сменя до безкрай. Белият понтиак отдавна вече не се виждаше, а ние криволичехме ли, криволичехме.

Най-после Иля спря.

— Благодаря за доставеното ми удоволствие. — Той церемониално сложи ръка на сърцето си.

Явно се чувстваше като герой от як екшън — ловък, късметлия и неуловим. Като голямо дете с гъста брада.

— Времето ви е съвсем кът, но все пак ще ви покажа Пето авеню.

Дори от колата се виждаше колко са разкошни магазините на тази улица, където казват, че живеят най-богатите хора в Америка.

След това Иля ни посочи с ръка Централния парк, близо до който се извисяваха няколкото най-скъпи небостъргача, в един от които Джон Ленън бе прекарал последните си години.

— А сега под земята — обяви Иля, като че ли се готвеше да ни закара в самия пъкъл.

Гмурнахме се в огромния ярко осветен тунел, който, както успя да ни съобщи нашият гид, минава под Ийст Ривър.

Пристигнахме пред дома на Нанси точно в уговореното време.

Иля не се нуждаеше от намеци за това, че ни предстои важен разговор. Каза, че от дома му до тук са петнайсет минути с кола и когато решим да си тръгваме, е достатъчно само да му се обадим и той ще отскочи да ни вземе. Стиснах му ръката с искрена благодарност.

Когато Нанси ни отвори, направо се вцепених — толкова приличаше на Баби. Но много по-печална.

Ломанов веднага се нагърби с ролята на преводач, при това така умело, че в общуването ни не възникнаха никакви проблеми.

— Принудена съм да ви вярвам — каза Нанси, след като ни покани в просторната стая, където на дългото бюро до прозореца имаше два компютъра и голямо количество друга техника, в която Ломанов, доколкото разбрах, се опитваше да не се зазяпва. — В последните дни преди… смъртта си Баби ми се обаждаше всеки ден, разказваше ми за вас. Но искам, въпреки че това е тежко и за мен, и за вас, все пак искам да знам как е станало всичко.

Разказах й, доколкото можах за смъртта на сестра й, смекчавайки подробностите. Тя кимна печално, след като изслуша разказа ми.

— Да, така си и мислех, че Баби е умряла от задушаване. Нали знаете, двете сме близначки. И както това често се случва при близнаците, се чувстваме една друга и на разстояние. В деня, когато загина Баби, имах страшен пристъп. Нещо като астматичен пристъп, въпреки че не страдам, от астма… Значи трябвал им е дневникът…

Нанси отиде в съседната стая и се върна почти веднага, носейки папка за документи.

— Ето това е дневникът. По-точно копие от него. За всеки случай дядо ни направи още две копия. Изпратих оригинала на сестра си. Тя беше сигурна, че обстоятелствата около смъртта на дядо ни могат да бъдат разследвани само от Москва, защото всичко така или иначе е свързано с Кларк. Още едно копие се пази в банковия ми сейф.

— Може ли да вземем това? — попитах аз.

— Разбира се — кимна Нанси. — И още нещо, съветвам ви да се обърнете към детективското бюро „Смит енд Фрост“. Намира се на Трийсет и трета улица, номер 75. Дядо ни беше поръчал именно на тях да разследват делата на фонда. Обикновено не дават никакви обяснения на чужди хора, но ще се обадя на Джон Фрост. Може и да ви помогне…

Докато Иля приготвяше вечерята, двамата с Ломанов изучавахме дневника на Семюъл Спиър. Това звучи малко гръмко, нещо като „ние оряхме“ — дневника изучаваше по-скоро Ломанов. Защото за мен английските думи, написани с такъв наистина нечетлив, макар и посвоему красив почерк със завъртулки, не бяха по-разбираеми от китайски йероглифи.

— Ето, изглежда, за това е говорела Баби! — възкликна Ломанов. — „Тайните на могъщия Кларк приличат на тайните на безсмъртния злодей от руската народна приказка. Там животът на злодея във вид на игла се пази в яйце, яйцето в патица, патицата в сандък, сандъкът под корените на дърво, дървото през девет земи в десета… Иглата на Кларк се намира в Блу Бей близо до Чикаго, където е роден.“ А по-нататък има полузашифровани записки: „Блу Бей, гробището Елмхърст, парцел 19, гроб 82“, и след това: „Блу Бей, Евънстън авеню 199, Харолд Локман“.

— Май точна това ни трябва, Серьожа — казах аз.

Иля ни повика в трапезарията. В крайна сметка това, което се отнасяше до фонда, можехме да разшифроваме и после в Москва. И не със скромните си усилия, а използвайки услугите на професионалисти — в тази част на дневника дори Ломанов не можа да се ориентира.

— Как е най-лесно да се доберем до Чикаго? — попитах Иля.

— Много лесно, от летище „Ла Гуардиа“. Няма нужда да се безпокоите за билетите, билети има винаги. Но надявам се, няма да тръгнете веднага натам? — каза той, посочвайки с широк жест покритата с храна и бутилки маса.

— Не, не веднага, утре сутринта имаме малко работа в Ню Йорк.

— Утре съм свободен, така че можете да разчитате на мен и бричката ми.

Позволихме си малко да се отпуснем и да пийнем, докато говорехме за съдбините на Русия. За какво друго биха могли да си говорят руснаци в Ню Йорк?

2. Гробищна изненада

6 август 1994 година

Бюрото „Смит енд Фрост“ се намираше на седемнадесетия етаж на огромно стъклено здание. По случай съботния ден във вестибюла и коридорите беше празно.

Джон Фрост ни очакваше — Нанси бе изпълнила обещанието си и му се беше обадила. Но май въпреки това той не изглеждаше много радостен от посещението ни.

Смуглото му лице с пухкави мустаци, чието поддържане явно отнемаше по-голямата част от свободното време на Фрост, кой знае защо не излъчваше благоразположение. Макар че безспорно се усмихваше вежливо, при това подчертано вежливо. Целият му студен, съответстващ на името му облик32, като че ли казваше на двамата досадни руснаци: „Виждате ли, дошъл съм през почивния си ден в бюрото заради вас, така че какво още искате?“

Но всъщност той каза нещо съвсем друго:

— По принцип нашата фирма не разгласява сведения, събрани по поръчка на клиентите. Но този наш клиент умря и към мен се обърна неговата внучка. Както ми обясни тя, вие се занимавате именно с това, което интересуваше мистър Спиър. В крайна сметка обаче дори не това беше причината все пак да ви разкажа нещо. Признавам си честно, че смятах да се срещна с вас и под някакъв благовиден предлог да откажа да ви предоставя информация.

Това строго официално встъпление напълно обясняваше дистанцираната учтивост на Фрост, също както по-нататъшните му думи обясняваха съвсем своевременното решение все пак да говори.

— Но тази сутрин при мен дойде един лустросан тип. Беше от ЦРУ и кой знае защо смяташе, че има право да ми заповядва, на мен, Джон Фрост! — Фрост възмутено си попипа мустаците.

Съвсем очевидно сутрешният тип от ЦРУ беше гола вода като физиономист. Върху човек с такова украшение на лицето нямаше смисъл да се оказва натиск.

— Освен всичко друго — продължи Фрост, — спомням си, че мистър Спиър си имаше причини да се свърже именно с нас, а не с ЦРУ или ФБР. Вие също, надявам се, представлявате не КГБ или както там сега му викат у вас, а органите за прокурорски надзор? Мразя всички тези шпионски агенции. Всичките отдавна са затънали в мръсна политика и от тях смърди. Значи така. В тази папка са събрани копията от документите, разкриващи каналите на постъпленията и прехвърлянето на пари през фонда „Спиър“.

Фрост ласкаво потупа с ръка папката на бюрото.

— От къде най-вече са постъпвали парите? — попитах аз.

Фрост ме разбра и без помощта на Ломанов:

— Частично това са били собствените пари на Кларк. Но най-големите суми са идвали от различни горещи точки на планетата. Напоследък до голяма степен и от вашата страна. Практически всички тези средства са отивали за закупуването на оръжие. При това се забелязва един интересен детайл — търговските операции явно не са провеждани от Кларк заради печалбите. Във всеки случай не само затова. Страхувам се, че тук отново е замесена мръсната и отвратителна политика. А останалите причини трябва да се търсят при вас, в Русия. Също у вас трябва да се търси и причината за гибелта на мистър Спиър.

— Защо смятате така, нали е загинал тук, в Америка?

Уви, този път Джон Фрост не ме разбра. Но Серьожа бързо преведе. Фрост закима с глава, впрочем доста предпазливо, по съвсем разбираеми причини, пряко свързани с растителната покривка на лицето му.

— След смъртта на Семюъл Спиър се постарах да науча това-онова по собствена инициатива. Той е трябвало да се срещне с някакъв руснак, който му обещал да му предостави някакви сведения за Кларк. По този повод си мисля две неща. Може да са ви от полза. Първо, този руснак трябва или да се е познавал със Спиър, или е трябвало да му съобщи нещо, което е накарало Спиър да забрави всякаква предпазливост. Той и без това разбираше, че се е наврял в гнездото на осите от секретните служби, но не искаше да се спре. Ето че го спряха. И второ. Абсолютно съм сигурен, че със смъртта му непосредствено е свързан Кларк. А кой е Кларк — това е голям въпрос. Пожелавам ви да намерите отговора и все пак да останете живи. Мисля, че това е всичко, което мога да ви кажа.

Стиснахме си здраво ръцете и излязохме от бюрото, като така и не разбрахме кой е Смит и съществува ли въобще. Затова пък имахме папката, натъпкана с документи. Естествено щяхме да се оправяме с тях в Москва.

От сградата на Трийсет и трета улица доброволният ни шофьор ни закара до летището „Ла Гуардиа“. Вече се приближавахме до летището, когато ми се стори, че зад нас се мярна вчерашният бял понтиак с негъра на волана. Но може би само ми се беше сторило. Вече нямаше време да се откъсваме от евентуални опашки. Със самолета ще се откъснем, помислих си аз.

В Чикаго си купихме кола. Тоест отначало искахме да я вземем под наем, но буквално на две крачки от летището имаше две бюра — едното даваше коли под наем, а другото продаваше употребявани, но още съвсем здрави на вид коли. Мисля, че в Москва тези старци и старици биха се радвали на невероятен успех, особено при цената, на която се продаваха тук.

Избрахме си зелен форд модел хиляда деветстотин и някоя. Ломанов прояви неподражаемо умение да се пазари на английски със собственика турчин. Това предизвика истински възторг у турчина, който явно по-рано беше търгувал на истанбулския пазар, където пазарлъкът е също такъв задължителен елемент от процеса на покупко-продажбата, както и парите. Артистично-икономическите дарби на Ломанов доведоха до това, че разчувстваният турчин за нула време ни свали цената от осемстотин на четиристотин.

На най-близката бензиностанция напълнихме резервоара догоре и си купихме автомобилна карта, на която всички пътища бяха грижливо номерирани. Нашата магистрала номер 78 минаваше почти точно на север от Чикаго покрай брега на езерото Мичиган.

Огромният град с високи здания оставаше отляво, обхващайки езерото като гигантски октопод. Човек добиваше впечатление, че той никога няма да свърши. Просто ставаше все по-нисък и по-нисък, докато от двете страни на пътя започнаха да се мяркат индивидуални спретнати вили, повечето от които според мен бяха доста безвкусни.

Караше Ломанов, така че можех да си въртя главата на всички страни. Понякога между къщите се мярваше синята вода на Мичиган, едно от Великите езера, на бреговете на които се развиваше действието на толкова обичаните в детството ни романи на Фенимор Купър. Сигурно тогава знаех повече за Мичиган, отколкото, да кажем, за Байкал.

— Блу Бей — каза Ломанов.

— Какво? — не разбрах аз.

— Блу Бей. Пристигнахме. Къде отиваме първо? На гробищата?

— Абе май ни е рано да умираме — пошегувах се аз, — отиваме първо при Харолд Локман. Евънстън авеню 199. Виж си в картата.

Това беше същата тази едноетажна Америка, за която бяха писали Илф и Петров. Много чисто, много зеленина, къщички с керемидени покриви, църква, магазинчета, улични кафенета. Направо не градче, а идилия. Сигурно хората на възраст от една до петнайсет години и тези от седемдесет до безкрайност живеят много приятно и спокойно тук — неуловимият дух на скуката като че ли се носеше из въздуха. Нещо от типа на някой руски Новохоперск, само че по-цивилизован.

Номер 199 на Евънстън авеню за щастие се оказа не морга или крематориум, а просто старчески дом, който се намираше навътре в малък парк, заобиколен с декоративна ограда и акациеви храсти.

Изглежда, бяхме избрали удачен ден за визитата си — не изпъквахме особено на фона на посетителите.

Ломанов меко ме посъветва да играя ролята на ням, аз не пожелах да споря. Макар че лично на мен произношението ми не ми се струваше чак толкова ужасяващо.

Строгата управителка в строг, въпреки жегата костюм, на въпроса ни за Харолд Локман отвърна, че той е в градината зад дома и можем да го намерим на третата пейка в дясната алея.

— Знаете ли, нашите подопечни са толкова консервативни в навиците си, че на практика винаги знаем къде се намира в дадения момент всеки от тях. — Строгата управителка се усмихна. Не ни попита нито кои сме, нито защо сме дошли. Очевидно в това заведение уважаваха правата на настанените в него.

— Слушай, Серьожа — тихо казах на Ломанов, — а как ще му се представим — кои сме ние? Нещо не помислихме за това.

— Защо да не сме? Аз помислих. Ние сме родственици на Норман Кларк. От Австралия. Далечната загадъчна Австралия.

— Защо пък от Австралия? — едва сдържах съвсем неуместно напиращия смях.

— Колкото е по-абсурдна ситуацията, толкова е по-лесно хората да повярват в нея. Ако сме от Америка, защо не сме идвали по-рано? А Австралия — тя е далече, знаете ли, почти като луната. И освен това там има кенгурута и всякакви торбести. А това вече е тема за разговор.

Ломанов явно беше в добро настроение. Не можех да разбера само на какво се дължеше. И до какво щеше да доведе.

Открихме Харолд Локман точно на посоченото място. Наистина, отначало ни се стори, че на третата пейка седи Зиновий Герт, прекрасният московски актьор, известен на зрителите най-вече от ролята на Паниковски в „Златният телец“.

Когато се приближихме към него и обяснихме, че сме дошли от Австралия и сме роднини на Норман Кларк, Локман повдигна косматите си вежди точно като Герт-Паниковски, когато го хващаха да краде поредната гъска. Налагаше ми се да напрегна всички сили, за да разбера за какво става дума.

— От Австралия? Преди идваха само от Америка, и за какво им е притрябвал на всички Норман Кларк след толкова години? Пък и Харолд Локман на стари години…

По всичко личеше, че старецът не знае за смъртта на Кларк на яхтата „Глория“. Иначе нямаше да задава такива въпроси. Какво толкова, пристигнали са роднините за наследството, търсят потвърждение на роднинските си връзки.

— Рядко излизаме извън нашия континент, а баба ми преди смъртта си помоли непременно да посетим родината на братовчед й, който беше толкова известен в целия свят. — Светлите очи на Ломанов излъчваха трепетна и нежна любов към непознатия, но толкова близък прачичо.

Направо се просълзих, толкова искрено и трогателно Ломанов разказваше за предсмъртните желания на австралийската си баба. Честна дума, ако не знаех паспортните му данни, щях да повярвам, че наистина е роднина на Кларк.

— Известен в целия свят? — изуми се Локман.

— Естествено, за него са чували не само в Америка.

— И с какво толкова се е прославил? — язвително се осведоми старецът.

— Как с какво? — Искреността на Ломанов не знаеше граници. — Той можеше да стане дори президент на Америка, ако решеше.

— Как? Вместо президента Хувър? — Старецът се разсмя сухо.

Сега беше наш ред да се удивим.

— Защо, имало ли е такъв президент? — попита Ломанов.

— Как да не е имало? В края на двайсетте — началото на трийсетте… Голямата депресия… Но Норман все пак нямаше да успее да бие Хувър. За да станеш президент, юноши, трябва поне да си пълнолетен! — Старецът назидателно вдигна пръст.

— Не, това е ясно. Тогава е бил прекалено млад, но по-късно… Вече след войната…

Старецът се разсмя още по-язвително.

— За ваше сведение Норман Кларк загина в автомобилна катастрофа заедно с родителите си. Мисля, че беше през трийсета година… Вашият роднина и потенциален президент нямаше и четиринайсет.

Е, старецът можеше да бъде доволен от постигнатия ефект. Виждайки, че съм толкова смаян, че даже май не разбрах съвсем, Ломанов бавно повтори последните фрази на стареца, като че ли го питаше.

— А-а, кажете ми — изключително учтиво се обърна Ломанов към Локман, — а може би това е някой друг Кларк? Друго семейство например…

Старецът май се разсърди не на шега.

— Норман ми беше приятел от училище и в града ни нямаше никакви други Кларк! И въобще не ми разправяйте врели-некипели!

Той стана рязко от пейката и тръгна понакуцвайки към сградата. Погледнахме след него, после се спогледахме. Вече ни беше ясно каква изненада може да ни очаква на гробищата…

Робърт Уентуърд седеше в колата и тъжно гледаше през прозореца. Честно казано, искаше му се да прати всичко и всички по дяволите. Смяташе идиотската задача да следи двамата руснаци най-малкото недостойна за него. Все пак беше агент със стаж, на когото се поверяваха напоследък далеч по-важни дела. Но шефът кой знае защо настояваше да взима лично участие във всичко това. Що за важни птици са тези руснаци?

Освен всичко друго силно го дразнеха тези двамата, дето му ги бяха дали — черният шофьор Чарли, който вечно носеше тъпите си черни очила, и сукалчето Джими, на когото службата му приличаше на нещо средно между безкраен сериал и екшън.

Уентуърд вдигна слушалката на телефона. Естествено, обаждаше се Филдинг.

— На гробищата са — докладва той, стараейки се да бъде колкото се може по-язвителен, но все пак без да преминава границата на приличието.

Нов отговор чу нещо съвсем неочаквано.

— Пристъпете към ликвидация. И всичко да е абсолютно изпипано.

— Ликвидация? — попита Уентуърд.

— Изпълнявайте, Робърт. Само че без излишен шум. Това е разпореждане отгоре.

Гласът на шефа звучеше тихо, но уверено.

Дълго, мълчаливо и тъпо гледахме надгробния камък. Тоест вече очаквахме да видим точно това, но едно е да очакваш, а друго да го съзерцаваш със собствените си очи.

Надписът на надгробния камък не оставяше повече място за съмнения: „Робърт Кларк 1890–1930, Джулия Кларк 1892–1930, Норман Кларк 1917-1930“.

Гробът не беше поддържан, така че за да прочетем този сакраментален надпис, ни се наложи доста да се потрудим, изчиствайки го от високата трева.

И тъй, оказа се, че този, който беше загинал наскоро в Черно море на седемдесет и седем годишна възраст, бе умрял за първи път още когато не само Ломанов, но и мен не ме е имало на белия свят…

Като че ли почувствах нещо. И седнах сам на кормилото.

Всъщност бяхме научили всичко, което можеше да се научи. Време беше да се връщаме у дома. Мислено вече бях в Москва.

Изстисквах всичко от старичката ни кола. Носехме се към Чикаго, откъдето смятахме да заминем за Москва. Там май има директни полети, в най-лошия случай ще вземем някой пред Европа. Или ако ще през Австралия, нашата отдавнашна родина — беше ни все едно.

Червеният форд зад нас никак не ми харесваше. Особено когато тръгна да ни задминава и да ни притиска към банкета.

А още по-малко ми хареса, когато видях, че на волана седи черен шофьор с тъмни очила, а двамата на предната и задната седалка държат по един патлак със сериозен калибър.

Високо изпсувах на руски и креснах на Ломанов:

— Дръж се с ръце и крака!

И рязко натиснах педала на газта, врътвайки волана наляво. Задницата на нашата кола поднесе и стабилно удари отстрани червения форд. Натиснах газта. По всичко личеше, че държат патлаците за краен случай, тъй като не знаеха дали имаме оръжие.

За жалост нямахме. И те го разбраха. И решиха да се възползват изключително от преимуществата на колата си — тя беше по-нова, по-мощна и по-масивна.

Задачата им беше проста — да ни накарат да излетим от естакадата, която продължаваше още няколко километра. Не беше много висока, но достатъчна, за да ни погребе под останките от автомобила ни.

Все пак ни провървя с колата. Тя се оказа удивително здрава. И не се разпадна дори след петия удар, въпреки че по всички правила трябваше вече да го е направила. Шести вече нямаше да издържи.

Но в този момент се появи нашият шанс. Срещу нас се движеше огромен камион, чиито колела бяха по-високи от колата ни. Спомних си отдавнашните уроци на гениалния чичо Стьопа.

Когато до камиона оставаха двеста метра, а червеният форд се носеше на сто метра зад нас, аз рязко извъртях кормилото наляво, изскачайки в насрещното платно. И успях да видя безумните очи на шофьора на камиона. Между него и левия банкет оставаше разстояние, което ни даваше възможност да се проврем. Особено ако камионът свърне надясно и закачи червения форд.

За наше щастие стана точно така. Само в едно отношение сметките ми се оказаха неверни, като разбрах, поглеждайки в огледалото. Изглежда, че камионът не закачи форда с края на бронята, а просто го размаза под себе си. Но в крайна сметка те първи започнаха. Очевидно е, че не сме грабители. Какво може да се вземе от хора, които се движат с кола като нашата.

В този момент ме осени. Спомних си Стивън Броуди и предупреждението му да не се месим в този случай. Е, онези от ЦРУ ако са останали живи, ще оценят по достойнство поздрава на Стивън Броуди.

Трябваше спешно да зарежем колата. Иначе ще ни изловят, преди да отлетим от тази благословена страна. Помислих си, че дори и ако хората от форда са живи, имаме на разположение около час.

Бяхме вече в града. Завихме в някаква уличка и се измъкнахме от смачканата си кола. Ключовете оставих на таблото. Да се вози който иска.

За разлика от Москва такситата тук наистина не са проблем — първата жълта кола се появи в полезрението ни максимум след три минути.

След двайсет минути бяхме на летището. Дори и не погледнахме кога е следващият полет за Москва. Трябваше да се махаме колкото се може по-бързо, все едно за къде. Избрахме Детройт.

И скоро вече бяхме във въздуха.

От Детройт можехме да се доберем до Москва с полет на румънската авиокомпания с две кацания — в Монреал и Букурещ. Нямахме избор. Взехме билетите и побързахме да минем през митницата. Не беше много вероятно да организират нападение срещу нас в строго охраняваната сграда на летището.

Официално също надали ще ни създадат някакви пречки. Онези момчета, изглежда, работеха на своя отговорност. Едно е автомобилна катастрофа, съвсем друго — нападение срещу граждани на чужда държава в присъствието на множество свидетели.

Така че при всички положения американският закон е на наша страна. Поне засега. До време, както се казва. Трябваше да изчезваме.

— Е, Александър Борисович, летим ли? — кой знае защо на английски се осведоми Ломанов.

— Летим, летим, Серьожа. Само че остави това „Александър Борисович“ най-после. Ще си изкълчиш езика. Просто Саша. И на ти.

— Готово.

Чукнахме се и изпихме по глътка водка на един дъх. Предстоеше ни дълъг полет, но към къщи. Така че имахме законното право не само да пийнем, но дори да се напием. Ако искаме. Искахме.

3. Край на каноничната биография

Втората половина на шейсетте, началото на седемдесетте още дълго ще се свързват от историците с войната във Виетнам, която струваше изключително скъпо на Америка във всяко едно отношение.

Мощното студентско движение против войната, към което се присъединяват много други граждани, се излива в мощни антивоенни демонстрации. Общата численост на участващите в тях в редица градове на Америка, например на 24 април 1969 година, надхвърля един милион души. Тези демонстрации се предават на живо по телевизията. Двете телевизионни компании, принадлежащи на Кларк, отделят по това време според изчисленията на експерти до една трета от скъпото ефирно време на проблемите на войната във Виетнам. Много от кореспондентите на тези телевизионни компании и на вестниците и списанията предават и печатат смразяващи кръвта репортажи от местата на бойните действия.

Но Кларк нямаше да е Кларк, ако не беше използвал всичко това и за получаването на колосални печалби. Цената на рекламното време в тези репортажи и програми нараства до два пъти от обикновената.

Републиканецът Ричард Никсън спечелва изборите едва ли не на първо място, защото осъзнава необходимостта САЩ да излезе от войната.

Но само на пръв поглед изглежда, че войната може да се спре за пет минути. Затова Никсън е принуден да лавира между обществените настроения и държавните интереси.

Както е известно, Норман Кларк поддържа кандидатурата на Никсън още по време на предизборната кампания от шейсета година, когато побеждава Джон Кенеди. Този път Никсън спечелва победа без особени затруднения. Не на последно място той дължи триумфа си на информационната империя на Кларк.

Но в един момент политическите амбиции на Никсън преминават всякакви разумни граници. Предишните му поддръжници се отдръпват от него. По-късно, след оставката на Никсън, Норман Кларк съвсем недвусмислено заявява в едно интервю, че Никсън е подценил значението на пресата и затова е изгорял. Това трябва да се разбира в смисъл, че Никсън е подценил лично Норман Кларк, охладнявайки към него и полезните му съвети.

Но дори „охладнявайки“ към съветите на Кларк, Никсън тъй или иначе е принуден да продължава мирната политика в отношенията с комунистическите страни, която започва, ръководейки се до голяма степен от препоръките на Кларк и използвайки личните връзки на последния с най-видните комунистически дейци.

Най-успешно е сближаването със Съветския съюз, което впоследствие получава названието „отслабване на международното напрежение“. Между другото тази формула, обиколила целия свят, се появява за пръв път във вестник „Дейли Ривю“. През май 1972 година Никсън пристига в Москва, където се провеждат няколко срещи между него и Леонид Брежнев, в хода на които е подписан договор за ограничаване на системите за противоракетна отбрана, за сътрудничество в космоса, а също така и за ограничаване на стратегическите и настъпателните оръжия.

През лятото на седемдесет и трета в САЩ пристига генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Илич Брежнев. Най-важният документ, подписан в хода на това посещение, е Договорът между СССР и САЩ за предотвратяването на ядрена война.

По време на последната визита на Никсън в Съветския съюз през юни — юли 1974 година също са подписани редица документи, но аналитиците отбелязват, че, първо, Никсън е посрещнат много по-хладно, отколкото преди и, второ, равнището на подписаните съглашения е много по-ниско.

Раздуханата от пресата афера „Уотъргейт“ довежда до разкриването на редица злоупотреби във висшите ешелони на властта. Камарата на представителите на Конгреса възбужда дело за импичмънт, но без да чака съда, Никсън подава оставка през 1974 година.

Но още десет месеца преди това преждевременна оставка е принуден да подаде вицепрезидентът Спиро Т. Агню, който е заплашен от открито съдебно разследване за укриване на данъци, корупция и всякакви други злоупотреби. Никсън все пак се съобразява със съвета на Норман Кларк и утвърждава на поста вицепрезидент Джералд Форд, който след оставката на Никсън става тридесет и осмият президент на САЩ.

За главна цел на президентството си Форд счита възстановяването на доверието на гражданите към правителството, силно разклатено от всички скандали, свързани с администрацията на Никсън. В същото време най-популярната песничка, която въртят по всички радиостанции и телевизионни програми и която пеят децата, тийнейджърите, възрастните и дори полицаите, е шлагерът със следния припев: „В нашия бял Бял дом живеят тлъсти сиви алчни мишки.“

Основната грешка на Форд, за която после го упреква Кларк, е официалното помилване на Никсън, което го спасява от съд и следствие.

Публиката жадува не само за хляб, но и за зрелища. И от страна на Форд е прекалено жестоко да лиши публиката от такова увлекателно представление, каквото е разправата с бивш президент. Тъй като нищо не е толкова привлекателно за тълпата, както публичното унижение на онзи, който съвсем наскоро е стоял на самия връх на обществената пирамида. Още повече че положението с „хляба“ е сложно. Именно при управлението на Джералд Форд Америка изживява най-големия спад в икономиката си след Голямата депресия.

Норман Кларк продължава благополучно да преминава от един президентски екип в друг, запазвайки всеки път полумитичната си длъжност на съветник по военните въпроси. Неговите хора, майстори на рекламата, работят с имиджа на кандидат-президентите и президентите, като не пренебрегват и обикновените сенатори и конгресмени. С присъствието на Кларк в Белия дом, също както с традиционния за всички образ на Дядо Коледа, от когото невинаги има полза, но със сигурност няма вреда, се примиряват както демократите, така и републиканците. И едните, и другите се обръщат към Кларк за препоръки и консултации.

По количеството и качеството на текстовете, публикувани във вестниците и списанията на Кларк, а също така и излъчени по телевизията и радиото, всеки педантичен аналитик би могъл с голяма доза вероятност да определи кой ще стане президент, а в промеждутъка между изборите — накъде ще се завърти за пореден път политическият вектор на намиращата се на власт президентска администрация.

Самият Кларк също след някоя игра на тенис изказва някои мисли, като често изобщо не ги облича във формата на съвети или препоръки. Той просто излага мислите си на глас. Нищо повече. Някои негови партньори просто си присвояват тези мисли. Други понякога признават чие е авторството.

Вече след оставката си Джими Картър признава в едно интервю пред вестник „Ню Йорк Таймс“, че именно по време на игра на тенис с Норман Кларк на двамата им идва мисълта, че на предстоящите президентски избори Картър трябва да нареди на екипа си да го нарича дори в официалните документи Джими, а не Джеймс Ърл. „Джими е нещо като личен приятел на всеки американец, а не солидният чичко Джеймс Ърл с чанта в ръце“ — обяснява Картър.

И все пак най-близкият приятел на Норман Кларк е Роналд Рейгън, с когото се познават още когато Рейгън за пръв път е избран за президент на Гилдията на киноактьорите. Не без помощта на Кларк през 1966 година Рейгън става губернатор на щата Калифорния.

Рейгън получава сред народа прозвището „Великият тв говорител“. Той блестящо говори по телевизията, олицетворявайки със самото си появяване на екрана оптимизма и великите достижения на американския народ, когото умее да възхвалява като никой друг. Когато започва да се занимава с политика, зрителите веднага си спомнят отдавнашните му предавания от петдесетте години, свързани в паметта на американците с ерата на разцвет и стабилност, когато страната е управлявана от обаятелния и популярен Дуайт Айзенхауер.

Роналд Рейгън призовава за съкращаването на социалните програми, много от които счита за спирачка за развитието на индивидуалните способности и предприемчивост. Ако човек може да живее от помощи, без да прави абсолютно нищо, това не е нормално. Помощи трябва да се дават само на тези, които не могат да работят.

Норман Кларк се придържа към абсолютно същия начин на мислене, което демонстрира на дело, отказвайки наследство на собствените си деца.

В областта на външната политика Рейгън твърдо се придържа към позициите на атлантизма. Всички мощности на информационната империя на Кларк оттогава са задействани за пропагандата на тези идеи. Това много силно се различава от предишните настроения на Кларк. Но хората до такава степен са свикнали с парадоксите му, че приемат новия прелом като нещо съвсем обикновено и в реда на нещата. Въпреки това тогава отношенията на Кларк със Съветския съюз и ръководителите му достигат апогея си. Той не само че често пътува до Москва, но и именно от този момент дори се обзавежда с апартамент там. Разбира се, в блок, принадлежащ на ЦК на КПСС. На улица „Плотников“. Тоест може да се каже дори, че през тези години, съвпаднали с перестройката, Норман Кларк е съветник едновременно на Роналд Рейгън и Михаил Горбачов. А по времето, когато посланик на САЩ в Москва е Семюъл Спиър, дейността на фонда „Спиър“ се разгръща с пълни сили, за което немалка заслуга има Норман Кларк с подкрепата на самия Спиър и жена му Рути.

След изтичането на мандата на президента Роналд Рейгън, на когото законът забранява да бъде преизбран за трети път, въпреки че шансовете му за това не са никак малки, и идването в Белия дом на Джордж Буш, основното влияние на Кларк се измества от областта на политиката към икономиката. Във всеки случай той се старае по всякакъв начин да демонстрира това, като много рядко се появява на телевизионния екран и снимките във вестниците в компанията на президента и близкото му обкръжение.

Не може, разбира се, да се каже, че той не се движи в това общество. От време на време все пак се публикуват негови снимки и с Джордж Буш, и с Бил Клинтън. Но интензивността на появата им намалява значително. В същото време е ясно, че това е само някаква маневра на „старата лисица“, както понякога го наричат журналистите.

Затова пък започва да подкрепя значителни инвестиционни проекти в Източна Европа и Русия. Но от време на време по страниците на вестниците започват да проникват много странни съобщения — за доставки на оръжие, извършени от Кларк в различни агресивни страни като Ирак, Сирия, Пакистан, Северна Корея, а по-късно и в различните горещи точки на бившия СССР.

Всичко това е повече от загадъчно — или Кларк се е побъркал на стари години, или това вече са парадокси на парадоксите. И на всичкото отгоре и загадъчната му смърт на собствената му яхта близо до Севастопол през юли тази година.

Имаше от какво човек да се хване за главата.

4. Лице в лице

8 август 1994 година

Полетът през Монреал и Букурещ с многочасово висене по летищата плюс времето, което не беше в наша полза, ни отне на практика цяло денонощие.

Не бяхме съобщили в Москва кога ще пристигнем, затова никой не ни посрещна, а за няколко долара един възрастен глуховат таксиджия с удоволствие ни закара по домовете.

Успях да се добера до родната прокуратура чак едно денонощие след като с Ломанов излетяхме от Детройт.

След като набързо надникнах в кабинета си и поздравих Верочка, която ми съобщи, че Ломанов току-що се е обаждал и ще пристигне след половин час, аз се качих при Меркулов.

Е, тази вечер май наистина ще завали, разбрах го по мрачната възраст на Валерия Петровна. Леко се проясни, когато тя ме видя и учтиво се усмихна:

— Константин Дмитриевич ви очаква!

— Днес изглеждате като никога! — казах с патос, който удиви и мен самия.

Явно немного гостоприемната за мен, но винаги усмихната Америка бе оставила някаква следа. Усещах се, че лицето ми започва често да се разлива в усмивка дори и без да го желая. Изглежда, това американско автоматично движение се придобива изключително бързо.

Тя направо се разтопи. Не, май днес дъждът ще се размине.

Костя седеше зад голямото си бюро, като че ли се беше сраснал с работното си място.

— Да не би да нощуваш тук? — попитах го вместо поздрав.

— Абе един-два пъти през последните седмици за малко да остана — засмя се Костя. — Как пътувахте?

— Като птици. Буревестници. Оказва се, Костя, че светът е пълен с чудеса.

И аз разказах на Меркулов за всичките ни американски открития. Плюс факта, че един от крупните получатели на пари от фонда „Спиър“ е бил Фондът на воините интернационалисти. Тъй че кръгът лека-полека се затваряше.

Костя особено се развълнува от историята за това, как се измъкнахме от преследването.

— Що за човек е този Норман Кларк, или как би трябвало да го наричаме сега? Лъже-Кларк? Или Кларк Втори? И нашите разузнавачи, и американците ни пречат. Така че американският ти приятел от посолството беше прав, като те предупреждаваше за опасността.

— Броуди? Не се съмнявам, че точно неговите хора се опитваха да ни изблъскат в Чикаго.

— М-да… Тебе е трудно да те изблъска човек. — Костя явно бе доволен от мен.

— Какво става с Грязнов? Още ли не са го изхвърлили от болницата за сквернословие?

Меркулов стана мрачен.

— Сега, слава богу, вече си е вкъщи… Знаеш ли, срещу него имаше покушение.

Това беше толкова нелепо, че за малко не се разсмях.

— Съвсем истинско покушение, стопроцентово, ако изключим резултата. Грязнов се отърва с лека уплаха, а прозорците на института се потрошиха. Хвърлили са граната в прозореца на стаята му, която благополучно се взривила. Само че в стаята не е имало никой. Представяш ли си, идва си Грязнов от процедури, според неговите думи, а аз си мисля, че просто от тоалетната или от пушкома, а стаята му на практика я няма. Беше и изчезна. Само стени, стъкла и изплашени сестри наоколо. За една бройка да получат удар, не са знаели, че Грязнов не обича да лежи.

— Има ли пострадали? — намръщих се, като си представих какво би могло да стане, ако Грязнов беше ранен малко по-сериозно.

— Леко е пострадал милиционерът на пост. Взривната вълна е избила вратата на стаята и го е съборила.

— И как мислиш, чие дело е това?

— Виждаш ли, Саша, всичко прекалено си съвпада. Според логиката на нещата всички пътища кой знае защо водят към Буцков. През цялото време напоследък Слава се занимаваше с неговия фонд, това първо. Раниха го при задържането на хора на Буцков, това второ. И веднага щом двама от арестуваните хора на Буцков започват да дават показания, ги намират мъртви в обща килия в Бутирка, това трето. Съвпаденията май са прекалено много, за да са случайни? Не смяташ ли, Саша?

Смятах.

— Плюс разследванията по повод нефтените убийства, които пак по някакъв начин са свързани с Буцков. Не директно, но все пак са свързани.

— А какво е станало в Бутирка? Разкажи ми по-подробно. Не съм в течение, нали знаеш.

— По-добре се свържи с Александра Ивановна. Тя лично водеше разпитите. И между другото изясни кой е убил Олга Лебедева.

— Волобуев?

— Същият. Партньорът му се разприказва. Сега и двамата са мъртви и мълчат като риби. Другите двама, които прибрахме от банята, са живи, но също мълчат. И мисля, че няма да кажат нищо.

— Тогава трябва да ги притиснем с нещо.

— Ами освен подозренията на практика нямаме нищо срещу тях. И в банята се били оказали случайно, а не познавали никакъв Буцков и не искали и да знаят за него. Пък и това е вярно, официално за Буцков са работели само тези двамата, които са били при балерината и които сега са мъртви. А онзи гад, дето стреля по Слава, е убит при ареста, както знаеш. И още един момент хич не ми харесва. Нещо момчетата от СВР отдавна не са се обаждали. Сто процента се спотайват. Готвят ни някаква гадория.

— Ще видим — казах аз, — освен това няма да ни е за първи път…

— Гледам, там, в Америка, си станал философ.

— Ще станеш, къде ще ходиш, мъртвите като почнат внезапно да се раздвояват — промърморих. — Освен това имам лични сметки с тези момчета.

— Какви сметки?

— Знаеш ли кой е убил Баби Спиър и ме е накиснал в ролята на убиец?

— Нима полковник Фотиев?! — изуми се Меркулов.

Аз също за пореден път се изумих от усета и проницателността на Костя. Та той знаеше само, че на Фотиев принадлежи вила номер двайсет и едно.

— Как се сети?

— Хитър си, Турецки, ама аз съм още по-хитър. — Меркулов беше изключително доволен, че е познал. — Последният ти въпрос преди Америка беше за Фотиев, така че понаучих за него това-онова. Тази комедия с трагичен край е изцяло в негов стил… Втори спецотдел, който ръководи, се занимава именно с такива гадории. — Меркулов се намръщи гнусливо.

— Нищо — казах аз, стискайки зъби, — ще се разплатя с него за Баби.

— Само че без самоинициативи, моля те. — В гласа на Меркулов се чувстваше по-скоро не заповед на началник, а молба на приятел. — Дръж ме в течение — добави той на сбогуване.

— Слушам и се подчинявам! — възкликнах аз и вдигнах ръка в пионерски поздрав.

Валерия Петровна ме изпрати с ласкав поглед. Все пак колко много значи казаният навреме комплимент, дори и най-дребният. Барометърът показваше изключително ясно време.

Ломанов седеше пред компютъра и вкарваше в него данните от американските документи. Не пожелах да го отвличам от това благородно дело, само го тупнах по рамото на път към бюрото. Той кимна, без да откъсва поглед от екрана.

Набрах номера на Романова.

— Ало! Саша, аз самата смятах да ти се обадя. Свободен ли си сега?

— За любимия МУР — винаги!

— Тогава хуквай насам. След един час ще се появи Андрей Леонидович Буцков. Не си го забравил в Америка, нали?

— Може ли да го забравиш…

— Значи си в течение на последните произшествия?

— В най-общи линии.

— Тогава побързай, ще ти обрисувам тези линии по-подробно.

— Тичам, Александра Ивановна — казах вече не в слушалката, а тръгвайки.

За петте минути, през които пътувахме от прокуратурата до „Петровка“, неизтощимият чичо Стьопа успя да ми разкаже само един виц:

— Значи така, Сан Борисич! Една старица с интерес се навежда над детската количка. „Какви прелестни близнаци! И двете ли са момчета?“ — „Не, това отляво е пъпеш.“

Вече пред кабинета на Романова разбрах, че както винаги чичо Стьопа ми е разказал виц съвсем на място. Само дето засега не разбирах чий гроб съзерцавахме в Щатите и кой от двамата Кларковци е момче, а кой пъпеш. Че навелата се с интерес старица съм аз, въобще не се съмнявах.

— Не, само си помисли, Саня! Пречупих го като дете! Ти, викам, Кротов, си убил балерината, знам го със сигурност и ще ти осигуря смъртно наказание, бъди спокоен. А той пребледня и почна да мънка, целия жълт-зелен, не съм я убил, вика, не съм я убил. Аз му викам — убил си я. Именно ти. А той казва, Гнома я уби. Представяш ли си? Даже не ме остави да се развихря като хората.

— А вторият?

— Волобуев, тоест Гнома, се оказа по-корав. Но пък е оставил отпечатък у Лебедева. Така че и той нямаше причина да се инати.

— А те ли натопиха Буцков?

— Къде да ходят милинките? И двамата са на официална заплата при него във фонда. Пък и с мокро дело на главата няма как да се инатиш. Но от друга страна, освен пръстчето отначало нямах нищо. Така че момчетата ми помогнаха. Но помогнаха и на себе си… Да се окажат на оня свят. Явно връзките на тази измет са добри.

— Как са ги премахнали?

— Удушили са ги тихо в килията през нощта. И никакви следи. Идеално убийство. Въпреки че във всяка килия има наши хора, но знаеш как е, сега където трябва да има двайсет души, лежат сто. Спят на смени. В такава тълпа можеш да удушиш и слон, без да оставиш никакви улики.

— А Буцков от какъв зор идва?

— Единствено заради сътрудниците си. Не можем да го засечем истински. И той го знае много добре. А няма да се хване като глупак. Ще изскочи като змиорка. Но няма да е излишно да си поговорим с него. Имаме въпроси, имаме. Нека да се почувства малко нервен отначало. Пък после ще му припомним и балерината, и гранатата. И по-големи от него сме ги гепвали за топките. — Александра Ивановна се разсмя доволно.

В кабинета надникна дежурният милиционер.

— Александра Ивановна! Пристигна Андрей Леонидович Буцков. Да почака ли?

— Как ще чака! Извикай го миличкия.

През открехнатата врата чухме звънкия глас на дежурния да казва с уважение:

— Ето от тук, ако обичате!

Вратата се отвори широко и в кабинета решително влезе едър набит човек. От фигурата му направо лъхаше на солидност, охолство и увереност.

Тъмносивият костюм явно беше купен в някакъв много скъп магазин, може би в един от тези, които мярнах на Пето авеню в Ню Йорк. И вратовръзката му струваше не по-малко от стотина зелени. Както се казва, хубав живот. Но работата не беше само в сакото.

Пред нас стоеше човек от този тип хора, които наричат силните на деня. Той би изглеждал еднакво добре и в министерско кресло, и с генералски пагони, и на заседания на Думата. Но с най-голяма радост бих го видял на подсъдимата скамейка. Тъй като този човек бе крайно опасен.

Спомних си, че именно така го нарече Олга Лебедева, описвайки срещата на Дейвид Ричмънд и Норман Кларк с човека с розов белег над лявата вежда. Именно този белег поставяше всичко на място. Не, все пак Андрей Леонидович Буцков най-много приличаше на глава на мафиотски клан. Умен, ловък, хитър и безмилостен „кръстник“…

— Седнете, Андрей Леонидович — предложи Романова с ласкава усмивка.

— Благодаря — каза той, сядайки в креслото срещу Александра Ивановна. И без да чака въпроси, заговори сам: — Длъжен съм да заявя, че ръководството на Фонда на воините интернационалисти ме упълномощи да заявя, че ще настояваме пред обвинението за максимално строго наказание за нашите сътрудници Волобуев и Кротов, които по неизвестни засега причини са оказали съпротива на представителите на милицията.

Той беше строг, сериозен, а гласът му звучеше даже малко трагично. Направо древен грък.

— Целият ни фонд и лично аз като негов ръководител сме дълбоко разтревожени от това, че върху нашата дейност, насочена към моралната и социална реабилитация на воините интернационалисти и семействата им. Може да бъде хвърлена сянка заради неблаговидната простъпка на нашите сътрудници.

— Гражданите Волобуев и Кротов бяха удушени тази нощ в килията в Бутирския затвор — спокойно прекъсна тирадата му Романова.

— Как? Нима такова нещо е възможно? — с патос и почти искрено удивление в гласа възкликна Буцков.

— Да, да, Андрей Леонидович, оказва се, че е възможно. — Александра Ивановна поклати глава, като че ли осъждаше безпорядъка в пенитенциарното заведение. — Сигурно знаете в колко тежко положение се намират сега затворите и следствените изолатори…

— Да, четох в пресата. В най-близко време фондът ще преведе значителна сума на сметката на Бутирския затвор.

— Добре, добре, Андрей Леонидович. Да минем по същество. Моля ви, погледнете тези фотографии. Познавате ли някой от тези хора?

Сред двайсетината снимки на бюрото бяха тези на Волобуев, Кротов, Сергеев и Зулфикаров (тези двамата бяха арестувани в сауната на завод „Орджоникидзе“ и явно имаха отношение към фонда на Буцков, въпреки че официално не се числяха към него), Дейвид Ричмънд, Олга Лебедева, Наталия Дудина и Норман Кларк.

Разбира се, в известна степен му разкривахме картите си, но това трябваше да го накара да бъде по-малко предпазлив. Надали веднага, но поне след това. Ако дивият звяр се спотаи в дупката си, или го измъкват оттам, или го подмамват да излезе.

Буцков извади от вътрешния джоб на сакото си инкрустирана със седеф кожена калъфка, а от нея с два пръста измъкна очила с тънка златна рамка. После дълго време ги изтрива с някаква специална кърпичка, преди да ги постави на носа си. Честна дума, с очила той заприлича малко на нашия министър-председател, само че по-млад и може би по-самоуверен.

— Така — солидно каза Буцков и внимателно заразглежда фотографиите. — Ето тези двамата естествено ги познавам — това са моите… бивши сътрудници Волобуев и Кротов… — Той отдели двете снимки настрана. — Друг май не познавам… Въпреки че чакайте… — Той взе снимката на засмения Дейвид Ричмънд и внимателно се вгледа в нея. — Да, мисля, че това е той. Сега не мога да ви кажа точно как се казваше, но това е този представител на американското посолство, чрез който нашият фонд организира пътувания в летни лагери в САЩ за децата на загиналите в Афганистан. Точно така, това е той.

— Защо, не си ли спомняте името му?

— Не, знаете ли, вече не мога да си го спомня. Покрай работата ми се налага да се срещам с толкова много хора, че не можете да си представите, Александра Ивановна. Впрочем ако това е толкова важно за вас, мога да потърся в документите. Да ви се обадя ли, когато науча?

— Не, няма нужда — отсече Романова.

— А тези двамата не ги ли познавате?

Извадих от общата купчина снимките на Олга Лебедева и Норман Кларк.

— Не, не ги познавам, уважаеми Александър Борисович — спокойно отвърна Буцков, след като хвърли един поглед на снимките.

Интересна работа! Мен обаче, изглежда, ме познава. Интересно откъде? Романова не ни е запознавала. Реших да се направя, че не съм забелязал пропуска му. Или това беше предизвикателство? Един вид, високо седя, надалече виждам.

Но щом той не играе по правилата, и аз реших да измъкна от ръкава си скрития джокер:

— А аз, Андрей Леонидович, имам малко по-различни сведения по този въпрос — гласът ми беше толкова сладък и медоносен, че чак на мен самия ми стана противно, — а именно, че на двадесети юни тази година на верандата на крайградския ресторант „Самовар“ се е провела среща. Делова среща. Между вас, Андрей Леонидович, сътрудника на посолството на САЩ Дейвид Ричмънд, чието име така и не успяхте да си спомните, и Норман Кларк, известен американски издател и бизнесмен. А ето и същата тази Олга Лебедева, която е била в ресторанта заедно с Ричмънд, а след това е била убита от вашите хора… — Подадох му снимката на Олга, но той не пожела да я погледне.

Настъпи тягостна тишина. Романова като че ли искрено се наслаждаваше на объркването на Буцков, но той бързо се взе в ръце.

— Ако това е официален разпит, отказвам да отговарям в отсъствието на адвоката си. Ако е просто разговор, уморих се от него. И бих искал да се сбогувам с вашето прекалено гостоприемно заведение. Имам много работа.

Александра Ивановна бързо ме погледна и аз също толкова бързо й намигнах.

— Да, това е само беседа и можете да си вървите.

Когато вратата се затвори зад външно спокойния, но всъщност разярен Буцков, Романова се усмихна:

— Е, Саня, май си разровил змиярника. Знаеш ли, даже аз, дето съм видяла бая, чувствам, че тоя тип е адски опасен. Слушай, Саня, може би да ти дадем охрана, иначе…

— Абе какво сте се хванали всички с тази охрана! — изнервих се аз. — Стига ми и това, че не се разделям с пистолета си. Скоро ще почна да си го слагам под възглавницата. Само това ми липсва, да почна да се страхувам от всякаква измет.

— Добре де, добре, успокой се, знам, че си герой — примирително каза Романова.

— А къде е Слава Грязнов? Продължава ли да ближе рани?

— Не, от сутринта е на работа. Беседва в кабинета си с някакъв рошав.

— Отивам да навестя ранения си приятел.

— Обаждай се — кимна Романова, която вече бе потънала в записките си.

Кабинетът на Грязнов се намираше на горния етаж. На минаване през фоайето се здрависах с ченгетата, които с интерес, като малки деца, гледаха криминалната хроника по телевизията. Като че ли не се сблъскват с това всеки ден. Точно в този момент на екрана показваха разкошен син мерцедес, покривът на който беше отворен като консервна кутия.

Говорителят обясняваше, че мерцедесът е принадлежал на господин Соломатин, председател на управителния съвет на Нефтегазбанк. Когато колата на банкера минавала по улица „Осипенко“, където се намирал главният офис на банката, по пътя й било взривено жигули, явно натъпкано догоре с експлозив. Господин Соломатин, шофьорът и двамата телохранители загинали. Взривът е бил задействан най-вероятно с помощта на дистанционно управление.

— Нефтената война продължава — мрачно завърши съобщението си говорителят.

Момчетата зашумяха и се заеха да обсъждат подробностите на произшествието. Отидох в кабинета на Грязнов.

Той ми посочи стола с кимване и продължи разговора си с обрасъл до невъзможност човек с вид на бохем. Както скоро разбрах, това беше художникът, направил за Дудина копията на творбите от колекцията на Кулчински, които впоследствие бяха задържани на митницата в багажа на господин Терхузен.

— Наташа е свят човек — убедено казваше обраслият.

Даже не успях да разбера веднага, че този високопарен отзив се отнася за Дудина-Личко. Какво да си говорим, оказва се, че хората наистина са многолики.

— Разбирате ли, господин майор, тя искаше да предаде колекцията на мъжа си в Костромския областен музей. Мъжът й беше родом оттам. Но искаше да си запази в негова памет копия на най-интересните творби. Разбира се, аз се съгласих. Даже не съм взимал пари за работата, само за материалите…

— Кажете, Миша, за пръв път ли правехте подобни копия по молба на Наталия Юриевна?

— Е, не бих казал, че са били много, но съм правил някои неща. Например миналата година, когато мъжът й още беше жив, те ме помолиха да реставрирам няколко икони. Две от шестнайсети век и една от петнайсети, нещо изключително — „Огненото възнесение на Илия“, знаете този сюжет, нали?

— Да — не много уверено отвърна Грязнов. — И тях ли са смятали да подаряват на някого?

— Разбира се, те смятаха да предадат всички свои икони на храма „Голямо възнесение“. Нали го знаете, до Никитските врати, още Пушкин се е венчал там с Наталия Гончарова. Точно така казаха, че ще ги предадат в чест на Наталия Гончарова. Тоест това, разбира се, не е съвсем каноничен ход — усмихна се рошавият Миша, — но все пак беше много важно за Наташа.

— Е, всичко е ясно — каза Грязнов, — благодаря ви, Миша. Прочетете и се подпишете, моля ви, тук и тук.

— Какво има да чета, и така ви вярвам.

И Миша, без да гледа, се подписа на посочените места.

— Откъде го изкопа? — поинтересувах се аз, когато вратата се затвори зад художника.

— Елементарно, Уотсън. Беше достатъчно да покажа в училището „1905“ неговата работа и веднага ми казаха името му. Талантът, братче, е нещо рядко, няма да се загуби. Но е адски смотан! Всъщност ти сам видя. Главата си режа, че не се преструваше.

Този път не ми беше жал за главата на Грязнов, защото най-вероятно беше прав.

— А самите картинки? Още ли не сте им хванали следите? Все пак са народно достояние.

— Ох, не, Саша, страхувам се, че ще отлетят картинките… Разбираш ли, Дудина се измъкна благополучно от нас.

— Тоест?

— Няма я никъде, нямам достатъчно хора да следят всяка нейна стъпка. Три дни вече не се е появявала вкъщи. Или ни разиграва, или заравя картинките в земята. Нищо, ще изплува. Раздадохме на граничарите и митничарите и опис на картините, и нейния образ. При това в два варианта — като жена в разцвета на силите си и като престаряла бабичка. Нали знаеш, тя си пада артистка. „Наташа е свят човек“ — каза той с придихание.

Така ловко изимитира Миша, че не можах да не се разсмея.

Рижата хитра Клеопатра и черната аристократична Луиза винаги прекрасно чувстваха настроението на стопанина си. Затова се криеха зад сейфа, докато яростта на Андрей Леонидович утихне.

— Андрей, не си го слагай на сърцето. — Степашин отпи от малката си чашка коняк.

— Как ги мразя! — изръмжа Буцков.

Но все пак седна срещу Степашин и гаврътна чашата си на един дъх.

— Добре, добре, успокой се. На практика победихме. Сега, може да се каже, си имаме и собствена банка. Така че отсега нататък можем да се смятаме за нефтени крале. Тоест ние с теб сме почти като арабски шейхове. Остават само харемите. Но това е въпрос на време.

Степашин се усмихна подчертано сладострастно, но Буцков само се намръщи. Степашин се опита да атакува шефа от друг ъгъл.

— Във всеки случай парите, които спечелихме, вече не могат да се похарчат. Сега чрез контролираните от нас банкови структури можем спокойно да попълваме специалните си сметки в швейцарски и люксембургски банки. Време е да дигаме гълъбите, Андрей. По-добре е да ръководим организацията си от Лазурния бряг, отколкото от затвора. Това, разбира се, също е възможно, но е по-некомфортно. Изглежда, пръстенът се стяга. Може просто да не ни остане време. — Степашин говореше разгорещено, но изразяваше мислите си под формата на съвет.

Буцков най-после се усмихна. Клеопатра внимателно подаде глава иззад сейфа и подуши въздуха.

Буцков и Степашин пиха още по едно. Буцков подпря брадичка на юмрука си и дълбоко се замисли за нещо. Степашин не му пречеше, знаейки, че в такива моменти Андрей Леонидович взима решения.

— Все пак настоявам, че трябва да бъде очистен — каза той накрая и в гласа му особено отчетливо зазвучаха металически нотки. — Всичко, което казваш, наистина е правилно и вярно. Трябва да дигаме гълъбите, но чак след като платим останалите сметки. Не мога да им простя, че заради тях ще ни се наложи макар и за известно време да се откажем от легалната борба за власт.

— Андрей, помисли си, те ще дигнат всичко живо на крак! Цялата милиция, ОМОН, прокуратурата… Току-виж включили и ведомството на моя съименник. А с ФСК няма шега.

— Говореше с мен като с някакъв боклук! — Буцков стисна чашата с такава сила, че тя се счупи в ръцете му. Той изтръска парченцата в кошчето. — Това не мога да простя… Някакво си келяво следователче да ме гледа отвисоко? А, не, това няма да стане. Само че този път ще възложиш работата не на онези безмозъчни идиоти, дето пропуснаха рижия шут от милицията, а на Доля. Доля не пропуска. А ние в това време ще се скатаем на вилата и ще видим как вървят нещата. Още повече че искам да проследя прехвърлянето на картините докрай. За да съм сигурен, че в официалната ни резиденция на Лазурния бряг фоайетата и холовете ще са декорирани с добра живопис.

— Не, Андрей, по-добре е да се отървем по-бързо от картините на Запад. Да ги продадем чрез подставени лица в нелегалните колекции. Ненапразно ви хвалех леля си Наталия Юриевна — тя е направо гений в това отношение. Да продаде и да препродаде нещо, пък и да спечели. Вече толкова долара оскуба от онази американка, а тя плаща ли, плаща. Мисли си, че парите ще й се върнат стократно. Но аз си знам — от леля ми нищо при никого не се връща.

— Е, за американката дори малко ми е жал, но страшно ми се иска да нахендря оня тлъст козел, международника, и особено кагебиста. Виждаш ли, отначало уж сами се разбираха с нас, а после стовариха цялата практическа работа върху жената. Ега ти джентълмените.

Буцков извади от средното чекмедже на бюрото нова чаша, сипа си коняк и го изпи. След това добави, завършвайки разговора:

— Трябва ни съвсем малко време. Ако премахнем следователя с прекалено дългия нос, ще имаме няколко дни, за да циментираме нефтения пазар, в случай че заминем спешно. Прекалено скъпо ни струваше. Не се разкисвай, Женя, обещавам ти, че след не повече от седмица ще се къпем в Средиземно море. Сега ще си седим на вилата и няма да си показваме носа в Москва. Всички минават на казармено положение. Никой не знае за тази вила. А тя е записана на името на един мноого народен артист. Така че е извън подозрение. В краен случай няма да им се дадем лесно.

Изглежда, последната фраза не се хареса много на Степашин. Честно казано, в момента най-много му се искаше да е на същия този благословен Лазурен бряг.

Котките усетиха, че стопанинът им се е успокоил, излязоха от традиционното си скривалище и смело скочиха на бюрото.

Днес реших, че просто непременно трябва да гледам балет. Тоест всъщност исках да видя Люба, разбира се. Но отначало исках да я видя някак си отдалече. Сцената на Болшой беше изключително подходяща за целта. Още повече че даваха „Жизел“.

Предишният път на този спектакъл гледах само Олга в първо действие, сега ми предстоеше да се любувам на Люба във второ. Да си призная, така се бях уморил от всичките бумаги, които прерових през деня с Ломанов, че за малко не заспах на най-красивото място, където самодивите искат да утрепят Алберт, а пък Жизел не им дава. Изключително самоотвержена жена!

За щастие старият немец, който беше заспал до мен, си изпусна бинокъла и от звука дойдох на себе си. На фона на музиката на Адам в главата ми се въртяха съвсем не музикални мисли за Норман Кларк, за тайнствените му и като че ли дори не особено изгодни за него машинации с доставката на оръжие и още за това, че в тези доставки пряко бяха замесени убитият Дейвид Ричмънд и Андрей Леонидович Буцков, с когото днес за пръв път се срещнах очи в очи.

След спектакъла чаках Люба пред служебния вход. Наоколо се мотаеха възторжени балетомани и балетоманки с букети и светнали очи. Хората без букети бяха поклонници като мен, тоест не на балета като такъв, а на конкретни негови представителки. Един слаб младеж, който приличаше на балетист, от време на време ме поглеждаше някак странно.

Най-после излезе Люба. Все пак се чувствах като пълен глупак за това, че не се бях сетил да купя няколко цветенца. Абсолютно ми изхвръкна от главата, че жените много уважават тези работи — разни там цветя, шоколад…

Но Люба, изглежда, ми се радваше и без цветя. Без да се притеснява от никого, тя направо се хвърли в обятията ми. Не мога да си кривя душата, изпитах приятно вълнение.

Най-странното в тази ситуация беше държането на младежа, който ме гледаше преди. Той ни кимна. Почувствах, че Люба се напрегна, а лицето й се намръщи.

— Александър Борисович — повече от официално каза тя, — позволете да ви представя брат си.

— Денис — подаде ми ръка младежът. — И аз чакам тук една състудентка, Лена Юркова, Люба, да си я виждала?

— Кордебалетът има друга съблекалня, много добре знаеш. Е, чао, трябва да вървим. — И Люба буквално ме повлече от служебния вход. — Саш, страшно ми се яде! Направо умирам! Хайде да вървим!

Успях само да кимна на Денис за довиждане, но отдалечавайки се, почти физически чувствах неговия внимателен и едновременно е това объркан поглед. Не знаех как да си обясня този поглед. Да питам Люба беше още по-безполезно.

И без обяснения си личеше, че отношенията между брата и сестрата са някак странни.

5. Легенда за великия шпионин

9 август 1994 година

И ето че отново двамата с Люба съвсем семейно пиехме сутрешното си кафе. Аз все пак й разказах за пътешествието си в Америка, впрочем без да разкривам целите и резултатите на пътуването си. Люба беше ходила преди в Америка неведнъж на турнета, така че просто споделяхме впечатленията си от тази безумна страна, толкова различна от нашата.

— А помниш ли небостъргача до Централния парк, където е живял Джон Ленън?

— Разбира се, само че там е живял не само Джон Ленън, а цял куп звезди. Тази сграда се нарича „Дакота“. Страхотно е блоковете да си имат собствени имена, нали? Представяш ли си, ако моят блок се казваше например…

— Събота!

— Какво събота? — не разбра Люба.

— Ами блок на име „Събота“. Улицата ти е „Пятницка“33, а най-забележителните сгради — Понеделник, Вторник… И така до Неделя.

— М-да, Турецки, фантазията ти е извънредно оригинална — язвително каза Люба.

— Ти пък — сведох очи с престорена скромност.

— Там, в „Дакота“, е живял и Рудолф Нуреев. Велик балетист. А знаеш ли как е останал на Запад? На парижкото летище се хвърлил към един френски полицай с вик: „Искам да бъда свободен!“ Ех, че скандал! — Люба чак подсвирна и продължи, с удоволствие отпивайки от горещото кафе: — Затова пък после танцуваше каквото си иска и където си иска и между другото стана един от най-богатите балетни артисти в света. Роден е в някаква дупка в Урал и явно затова купуваше разкошни апартаменти на Запад. В Париж, в Лондон, в Ню Йорк. Хората, които са го посещавали, разказват, че всичките му апартаменти приличали на антикварни магазини. Или на пещерата на Али Баба. И се возел само в бели лимузини. Въпреки че за това вече сигурно си измислят — засмя се Люба.

— Да, явно е оставил богато наследство на децата си.

— Чуваш ли се какво говориш бе, какви деца! Не четеш ли вестници? Той умря от СПИН, защото беше стопроцентово обратен.

— Е, тогава не му завиждам — казах аз, прегърнах Люба като глава на семейство и я мляснах по гладката буза. — Аз, знаеш ли, много обичам жените.

— То си личи — назидателно каза Люба и ме изгледа строго. Но не издържа на строгата интонация и се разсмя…

Пред входа на Люба спрях за момент, за да си запаля цигара. Неочаквано някой ме извика:

— Александър Борисович!

Беше Денис, братът на Люба. Стори ми се, че специално ме е чакал. И не грешах.

— Извинете, Александър Борисович, бих искал да поговоря с вас, ако може…

— Може, само че дай по-добре по пътя, в колата. Към центъра съм. Мога да те хвърля.

— Да-да, в колата дори е по-добре.

Докато излизахме от двора, Денис мълчеше, като че ли подреждаше мислите си. И накрая ми зададе съвсем неочакван въпрос:

— Вие работите в прокуратурата, нали?

— Люба ли ти каза?

— Не. Двамата изобщо не общуваме помежду си. Помните ли, преди две години разследвахте убийството на двама старци в червените блокове на Улицата на строителите? Беше в нашия вход, тогава разпитвахте всички живущи, включително и мен. Спомняте ли си този случай?

— Спомням си — отвърнах лаконично.

Оставаше да не си спомням! Това беше рядко зверско и очевидно безсмислено убийство.

Старците Цветкови цял живот бяха събирали антикварни вещи. И покрай това благородно дело бяха отгледали син безделник. Който без много да му мисли, наел двама гамени, за да окрадат родителите му. Наемните крадци трябвало да вържат старците и да изнесат от жилището всичко ценно. Предполагало се да пласират ограбеното и да поделят печалбата в уговорените преди това пропорции. Но животът внесъл своите корекции. Единият от наетите се оказал психично болен. Когато старците били вързани, вместо кротко да събира вехториите, този тип се съблякъл чисто гол, измъкнал брадва от чантата си и насякъл старците на парчета. Партньорът му избягал ужасен. Цялото жилище беше залято с кръв като кланица…

— Исках да ви предупредя… — Денис се запъна. — Може би се бъркам, където не ми е работата, и ще сметнете всичко това за педантизъм, но за мен въпросът е принципен. Исках да ви кажа следното… — Той преглътна нервно, като че ли събираше сили за преодоляването на невидимо препятствие. И накрая изстреля: — Люба вече от дълги години сътрудничи на КГБ!

— Какво? — втрещих се аз.

— Да, още от съветско време, тоест още от училище. Хванаха я с някаква дребна контрабанда, когато ходеше на първите си турнета с училището… И изглежда, че това много й хареса. Даваше й нещо като тайна власт над хората може би.

Слушах много внимателно. Денис нямаше вид на интригант, по-скоро обратното — на чисто и идеалистически настроено момче. Такива като него не лъжат, пък и за какво му е да клевети сестра си? Междувременно Денис продължаваше:

— Научих за това случайно. Не подслушвах, а просто чух един неин телефонен разговор. Мислеше, че е сама вкъщи, а ни бяха отменили сутрешната репетиция и се върнах вкъщи. Това, което говореше, бе обикновен донос. Направих й скандал и тя беше принудена да си признае всичко. Но не се срамуваше, каза, че съм идиот и смотаняк. Не казах на никого освен на нашите. За тях беше страшен удар… Затова и не пожелах да отида в Болшой, въпреки че ме канеха. Не исках да я виждам. Танцувам в Театъра на Станиславски…

Денис замълча.

— А защо реши да ми разкажеш?

— Работата ви е прекалено сериозна и отговорна. Доколкото мога да се досетя, отношенията между прокуратурата и КГБ винаги са били много напрегнати. Вероятно специално са ви изпратили Люба. Как бих могъл да си замълча?

— Благодаря — казах на Денис и здраво стиснах ръката му. — Нямаш представа колко ми помогна.

Той кимна тъжно. Личеше си, че не му е лесно да разобличи сестра си.

Е, всичко или поне много си идваше на мястото.

… Тъкмо си влизах в кабинета, когато Ломанов ми съобщи, че се е обаждал Алексей Сергеевич Зотов, и е казал, че неговият приятел, онзи от ГРУ най-после се е върнал от Гурзуф и е готов да се срещнем.

Ломанов ми подаде листче, на което освен номера беше написано и името — Лев Илич Бугрицки.

Набрах номера, представих се и се уговорих с Лев Илич за два часа. А дотогава на нас с Ломанов ни предстоеше да обмислим положението на нещата за днес, а евентуално и за утре.

Страшно ми се искаше да засека „кръстника“ Буцков и американските документи ми даваха пълно основание за това.

За съжаление с полковник Фотиев положението беше по-сложно — освен моята увереност, че съм видял именно него при убийството на Баби, друг компромат срещу него нямаше. Наистина съществуваше и подземният проход, но това пак не е повод за нечий арест. В крайна сметка не го е копал той. Пък и да беше, все тая.

Ами ако поразтърся Филин? Но веднага отхвърлих тази мисъл. Изглежда, Филин беше от хората, които могат да се измъкнат от всяка ситуация.

На всичкото отгоре изчезна и Дудина. Дяволска жена! Не жена, а върколак.

След кратък размисъл се обадих на Меркулов и споделих с него решението си:

— Костя, Фотиев няма да дойде с признание, а нямаме доказателства срещу него. Трябва да го провокираме с някакво насрещно действие, за да можем да го хванем.

— И какво предлагаш?

— Можеш ли да организираш изтичане на информация, така че да стигне непосредствено до предназначението си — до ръководството на Службата за външно разузнаване? Тоест те трябва да научат, че знаем кой е убил Баби Спиър и през чии ръце е минала изчезналата колекция на Кларк.

— Добре, Саша, ще помисля как по-елегантно да го организирам. Добре ли си помисли?

— Повече от добре! Благодаря, Костя.

— Засега няма защо.

Е, да видим как ще проработи един и същи метод при двама толкова различни и толкова опасни противници. При Буцков и Фотиев.

Разбирах, че повече не мога да отлагам, че просто няма накъде. Още по-добре разбирах, че предизвиквам направо ураганен огън върху себе си.

Игор Доля не обичаше да се вози в такси. Предпочиташе метрото. Там, сред тълпата, той се чувстваше по-незабележим. А това е такова необяснимо сладостно чувство — да си съвсем незабележим и в същото време да знаеш, че си нещо много повече от цялата тази сган.

Може би точно заради тази странна любов към обществения транспорт той не си купуваше кола. Въпреки че му плащаха толкова за високопрофесионалната му работа, че би могъл да си купува ако ще всеки месец. Затова другата му страст беше посещението на скъпи автосалони. Той като че ли си избираше кола, а после я пренебрегваше, отказвайки се от покупката.

И отново слизаше в тунелите на метрото.

Той пристигна на станция „Беляева“ в последния вагон. Излизайки на улицата, отначало намери блока. Докато стоеше в двора и поглеждаше към играещите на площадката деца, той определи кои са прозорците на нужното жилище, а след това се огледа, пресмятайки къде е най-добре да избере мястото за изпълнението на поръчката, не само отговорна, но и опасна.

Точно срещу девететажния блок с пет входа имаше съвсем същия. На покрива му, съвсем малко встрани от нужните прозорци, се извисяваше надстройката на асансьорната шахта. Нещо повече, вторият блок беше на по-високо място от първия, което създаваше допълнителни удобства. Още едно неоспоримо преимущество — от входа, през който щеше да се качи в асансьорната надстройка, можеше да си отиде бързо и достатъчно незабележимо. Надясно зад ъгъла на блока, наляво по улицата и магазина, пред който винаги е пълно с народ, или направо — през спортната площадка и корпуса на общежитията към метрото.

Не се качи горе, за да не бие излишно на очи. От опит знаеше, че капандурата към асансьорната шахта и покрива в блоковете като този или изобщо не се заключва, или се заключва с катинар, който може да се отвори направо с нокът. За всеки случай имаше специално джобно ножче, чието острие винаги можеше да използва като шперц.

Доля придаваше голямо значение не само на качеството на основните инструменти, но и на това на второстепенните.

„Да се надяваме, че днес клиентът си нощува вкъщи“ — помисли си Доля, слизайки към метрото.

Отвори ни висок човек със спортен вид, с напълно бяла коса и бели, акуратно подстригани мустаци. Дори в полутъмното антре човек се изненадваше приятно от пръв поглед от уверените маниери и неуловимата му артистичност.

— Здравейте, здравейте — избуча той в отговор на нашите приветствия, — радвам се да ви видя в дома си.

Този човек спокойно можеше да играе князе и графове в най-сериозни филми, без да раздразни и свръхвзискателния зрител.

— Заповядайте от тук, в тази стая. Тук обикновено приемам гостите си, макар че напоследък те са доста малко.

Влязохме в просторния кабинет с висок таван. Три от стените на кабинета бяха заети със стелажи за книги. До прозореца имаше широко бюро, а вляво и вдясно от него — дълбоки кожени кресла.

В тези кресла и ни настани Лев Илич. Той самият седна на високия въртящ се стол зад бюрото, като че ли зае мястото на пълководец, който иска да има възможността да вижда всичко наведнъж.

Виждайки възхитените погледи, които хвърляхме към това изобилие от книги, той обясни:

— Понякога, за да напишеш една книга, трябва да прочетеш поне няколко десетки. Дори стотици. А в последно време правя само това — пиша книга. И все не мога да я завърша. Но все пак не губя надежда.

— А за какво е вашата книга, ако не е тайна? — вежливо се поинтересува прекалено любознателният Ломанов.

— Не е тайна, разбира се. Това ще бъде книга за историята на нашето разузнаване. Доколкото разбрах, в известен смисъл вие също се интересувате от някои аспекти на тази история. Нали така, Александър Борисович? — обърна се той към мен.

Не само ние го разглеждахме, той също ни изучаваше, сондираше ни с поглед — струва ли си да се занимава с нас.

— Да, в известен смисъл — отвърнах аз. — Въпреки че не знам със сигурност дали е свързано с разузнаването, или по-точно ни интересуват конкретни хора. Затова пък знам със сигурност, че Службата за външно разузнаване се интересува прекалено силно от сегашното ни разследване и се опитва да ни, пречи по всякакъв начин. Смятам за свой дълг да предупредя и вас за това. Не бих искал да ви подведа.

— Вече е доста трудно да бъда подведен, младежи — засмя се Бугрицки. — А за интереса на външното разузнаване към вас и аз знам нещо. Направих справки по моите канали. Ако не друго, то поне каналите ми останаха… Значи така. Алексей Сергеевич Зотов ви препоръча най-пламенно. Вярвам му. А и съдейки по лицата ви, наистина може да ви се има доверие. Но в замяна ще поискам едно — пълна откровеност от ваша страна.

С Ломанов се спогледахме и аз казах:

— Да, ще бъдем абсолютно откровени.

— Тогава ми отговорете с всички необходими подробности, защо ви интересуват Норман Кларк, Семьон Филин, а явно и полковник Фотиев?

— Как? И за Фотиев ли знаете? — не успях да сдържа изумлението си. — Когато разговарях със Зотов, аз самият не подозирах за съществуването му.

— Виждате ли, Александър и Сергей… Ще ми позволите ли да ви наричам така?

— Разбира се, разбира се — съгласихме се с Ломанов в хор.

— Та така, след обиска, който направихте на вилата на Филин… Между другото открихте ли подземния проход? — Той ме погледна.

— Ами… — Не че се смутих, но все пак се позапънах. После все пак реших наистина да играя с открити карти. — При официалния обиск проходът не беше открит. Но по-късно аз го намерих.

— Така си и мислех — кимна Бугрицки. — Та след този обиск Филин се направи, че вдига голяма патърдия. Но всъщност си затрая, разбирайки, че хич не му е чиста работата. Можете обаче да не му обръщате внимание, само фамилното му име е такова хищно. По би му подхождало друго, Павлин34 например. Много обича да си вири опашката пред хората. Той е умен аналитик, но в случая е безопасна фигура. И всъщност никога не е бил истински разузнавач. Той изпълняваше, да го кажем така, специални конфиденциални политически мисии. И беше по-скоро нещо като високопоставена пощенска кутия. Или гълъб, щом сме започнали с птичите асоциации. — Лев Илич се усмихна снизходително. — Но неслучайно ви попитах за подземния проход — продължи той. — Филин е пряко свързан с Фотиев, но не само чрез този проход, който може дори да се възприеме като един вид метафора. Образно казано, Фотиев и Филин са като двете страни на Луната. Видимата страна, естествено, е Филин, а невидимата — съответно Фотиев. На тяхната сметка има много сериозни дела, в това число и свързани не само с държавните интереси, но и с личните, меко казано. И единият, и другият имат немалки суми в сметки и дори легализираното в последно време недвижимо имущество зад граница. Тези момчета никога не са забравяли на първо място собствените си кесии. Но ако самият Филин е безобиден, Фотиев е не просто опасен човек. — Бугрицки вдигна пръст и каза подчертано сухо: — Свръхопасен. Ненапразно толкова време оглавява спецотдела, който мина към СВР от бившия КГБ. Този отдел осъществяваше всички операции, които в рамките на международното право се считат не само за незаконни, но и за престъпни. Същият отдел се занимаваше с крупни финансови операции, а също така и с отстраняването на неудобни хора зад граница.

— Нищо, ще го притиснем — обещах аз. — За Баби Спиър ще отговаря според закона.

— Надали ще успеете. Във всеки случай няма да успеете да докарате нещата до официален съд. Разбирате ли, работата е там, че… В това ведомство дори откровените престъпници никога не ги предават на органите на правосъдието. Или им създават прикритие и ги пращат да си доизживеят старините в някоя тиха спокойна страна, или, това вече в съвсем безобразни случаи, им дават така наречената заповед номер седем. Съгласно тази заповед виновният е длъжен да се самоубие.

— Направо самурайски закони…

— Ами това е близо до истината. За разузнаването са казани и написани много глупости, но това, че без сложна вътрешна йерархия и структура, без собствени кастови закони то не може да съществува, е вярно. Но, приятели, да се върнем на въпроса. Да приемем, че не знам нищо. И трябва да ми обясните буквално като на малко дете какво знаете, какво мислите за събитията, попаднали в сферата на вниманието ви, и какви са предварителните изводи, които сте си направили или можете да си направите. Аз от своя страна ще се опитам междувременно да анализирам информацията ви. Току-виж нещо се изяснило. Само че трябва да ви предупредя за следното. Приканвайки ви към пълна откровеност, все пак не мога да ви отговоря изцяло със същото. Нали разбирате, има тайни, които не принадлежат само на мен.

— Естествено, разбираме — отвърнах аз.

— В една хубава арабска книга е казано, че книгата служи не за да отговаря на въпросите, а за да сочи пътя. Ще изиграя ролята на тази книга и ще се опитам да ви посоча пътя, по който трябва да се върви. А за начало искам да ви предложа по чашка коняк, за да не се окажат търсенията на пътя прекалено скучни. Какво мислите по въпроса?

Естествено, не се отказахме от коняка. После подхванах разказа си, допълван от време на време от нашия специалист по Кларк Серьожа. Лев Илич слушаше, без да ни прекъсва, само кимаше от време на време.

На 24 юли тази година в Черно море недалеч от Севастопол загина Норман Кларк и целият екипаж на яхтата му.

На следващия ден в Москва бе убит икономическият съветник на посолството на САЩ Дейвид Ричмънд. Той беше свързан с Кларк, а също и с фонда „Спиър“ и Фонда на воините интернационалисти, оглавяван от Андрей Леонидович Буцков.

При това е известно, че през фонда „Спиър“ при посредничеството на Кларк са прехвърляни грамадни средства, по-голямата част от които е отивала за закупуването на оръжие. Непосредствено отношение към това оръжие и към парите е имал фондът на Буцков. В Съединените щати получихме пълно документално потвърждение на това.

След още няколко дни бе убита Олга Лебедева — приятелката, по-точно годеницата на Дейвид Ричмънд. Убийците бяха хора на Буцков. Но малко преди това, докато е била на турне, от дома й са били откраднати документи и дискети, принадлежащи на Ричмънд.

Предполагаме, че това са били документи, свързани с търговията с оръжие. После при Олга се появи лично полковник Фотиев. Подозираме, че документите са иззети от неговите хора.

Няма никакви свидетелства за пряка връзка между Фотиев и Буцков, тоест и за двамата връзката опира до фигурата на Кларк. Просто в този случай всеки има свои интереси, отчасти случайно съвпадащи.

Службата за външно разузнаване постоянно ни пречеше, особено след като президентът възложи на нашето ведомство разследването на смъртта на Кларк. Към президента се беше обърнала внучката на Спиър Баби Спиър с молба, да се разследват делата на Кларк и изчезналата му колекция.

Интересът на Баби Спиър към този случай бе свързан и с това, че Кларк според нея е имал отношение към смъртта на дядо й, бившият посланик на САЩ в Москва Семюъл Спиър.

Баби Спиър искаше да ни предаде дневника на дядо си, но беше убита, като едновременно с това се опитаха да ми лепнат убийството и по този начин да проточат разследването. Абсолютно съм сигурен, че в това убийство е замесен Фотиев. Видях го със собствените си очи. Макар и в полусън.

Във вилата на Филин открих колекцията на Кларк или поне една от картините, но не знаех нищо за подземния проход към вилата на Фотиев. Така че благополучно изпуснахме колекцията.

За нас щеше да е странен фактът, че в Америка ни пречеха и, изглежда, се опитаха да ни премахнат, ако не беше предупреждението да се откажем от разследването на този случай, отправено ни в мека форма от сътрудника на посолството на САЩ Стивън Броуди.

При споменаването на името на Броуди Лев Илич потърка слепоочията си и закима.

— Тоест създава се впечатлението — продължих аз разказа си, отбелязвайки машинално този негов жест, — може би странно на пръв поглед впечатление, че от разследването на този случай най-малко са заинтересовани именно разузнавателните служби. Както нашите, така и американските.

— Що се отнася до Кларк, той е повече от загадъчна фигура — намеси се Ломанов. — Основното или във всеки случай първоначалното нещо, което не се връзва в биографията му, е това, че Норман Кларк е загинал заедно с родителите си в автомобилна катастрофа още през хиляда деветстотин и трийсета година. Нашият Кларк доживя до деветдесет и четвърта. И играеше изключително важна роля във вътрешната и външната политика на САЩ и особено във връзките на САЩ с комунистическите страни. Тоест излиза, че е оказал на световната политика през втората половина на двадесети век такова влияние, каквото не е оказвал никой. Заедно с това, при изучаването на биографията му дори по достъпните документи, се забелязват маса странности. Едва ли тези странности са останали скрити за аналитиците от ЦРУ, с което Кларк е сътрудничил практически още от деня на основаването му. На Кларк се позволява това, което не се разрешава на другите. По всеки повод той има право на собствено мнение, в което не могат да не се вслушват и от двете страни на океана.

Ломанов замълча. И създалата се кратка пауза като че ли подчерта важността на казаното от него.

— След като ми прочете лекция по геополитика — отново поех инициативата, — Семьон Филин съвсем прозрачно ми даде да разбера, че Норман Кларк е загинал, защото се е преквалифицирал от евразиец в атлантист. Филин много високопарно заяви, че историята не прощава такива грешки…

— Знаете ли, в дадения случай Семьон е бил прав — каза Бугрицки. — Винаги съм го смятал за много умен човек. Което впрочем никога не му е пречело да бъде пълен боклук, когато му изнася. Та така, младежи, за начало искам да ви кажа, че откритият от вас гроб на Норман Кларк още нищо не доказва. Дори и ако нашият мистър Хикс е взел името на загиналото момче. В крайна сметка, би могъл да има какви ли не причини за това. Например някакви неприятности със закона, които е имал в младежките си години и би искал да скрие от широката общественост. Много по-интересно е друго ваше наблюдение и тук не мога да не ви отдам дължимото. — Той се поклони първо към мен, после към Серьожа и уточни: — Това, че разузнаванията и на двете страни не желаят разследване. Трябва да имат достатъчно важни причини за това. Парадоксално е, но интересите на разузнаванията в различните страни по-често съвпадат, отколкото се разминават. Все пак разузнаването — това не са само шпионите, изпратени на чужда територия. Това са и огромни бюрократични ведомства, една от главните задачи на които е самосъхранението. Те просто са принудени постоянно да доказват на правителството и данъкоплатците своята необходимост. И да представят пораженията си като победи. Запомнете го веднъж завинаги. Това е закон. Понякога на ръководителите на разузнаванията в различните страни им е по-лесно да се разберат помежду си, отколкото със собствените си правителства. Приемете го като повод за размисъл.

Пийнахме още по чашка коняк, а след това Лев Илич ни направи кафе.

Седнал във въртящия се стол и обръщайки се ту към мен, ту към Ломанов, ту някъде в пространството, гледайки върховете на дърветата навън, той продължи:

— А сега, драги гости, ще ви разкажа една легенда. Легендата за великия шпионин. По-точно предисторията й… По-рано се смяташе, че историята на съветското разузнаване започва сериозно от края на двайсетте години, а най-големите й заслуги са свързани с ведомството и името на Берия. Но това не е точно така.

Още в самото начало на двайсетте години, когато идеите на световната революция са буквално ръководство за действие и са споделяни от хиляди хора в целия свят, се организира разузнавателната служба на Коминтерна. На шпионите на Коминтерна дори няма нужда да им се плаща — те работят за идеята. Парите се харчат за подривна работа, агитация и пропаганда.

Средствата от разпродадените съкровища на Ермитажа и други руски музеи отиват именно за тези цели.

Но задграничната резидентура започва да се създава още по-рано. При Дзержински. За разлика от революционния романтик Троцки железният Феликс е трезв прагматик. И не вярва особено във възможността в целия свят да се извърши бърза революция.

Това е негова идея, гениална идея, както показва бъдещето. Той предлага тази част от болшевишките дейци, които са живели в емиграция преди седемнадесета година и добре познават съответните страни, да не бъдат викани в Москва да строят комунизъм, а да ги оставят там, където са. По възможност тези хора и особено децата им, от раждането си запознати с езика и обичаите, трябва да останат зад граница и да се опитат да достигнат максимални висоти в политиката, бизнеса и тъй нататък.

Тоест по този начин се залагат основите на това явление, което по-късно започва да се нарича в света внедряване на „агенти за влияние“.

Тези хора са хиляди. Естествено с течение на времето мнозина се оттеглят от разузнавателна дейност, от друга страна, не чак толкова много достигат големи висоти. Но редките удачно покълнали зърна донасят невиждана реколта, оправдавайки размаха на проекта.

Сега всички са чували за нашите „велики шпиони“ — Ким Филби, Доналд Маклийн, Тай Бърджис, полковник Абел, Леополд Трепер с неговия „червен оркестър“, Рихард Зорге. Но много по-малко са тези, които са чували например за Ходзуми Одзаки, приятелят и сътрудникът на Зорге, който всъщност е един от най-великите шпиони на съвременността. Одзаки достига невероятни върхове в политическата система на Япония. Той работи като консултант на кабинета и има свободен достъп до всички документи на неговия секретариат. Но дори не това е главното. Той влиза в така нареченото „Общество на закуските“, нещо като тайно кухненско министерство, на чиито заседания се решават всички въпроси от външната и вътрешната политика на Япония.

Агентите за влияние от подобно равнище естествено не предават лично никакви шифровки. За това си има други хора. В случая с Одзаки този човек е Рихард Зорге с групата си.

Но се сформира още една група агенти за влияние. Тоест, естествено, те не могат да бъдат наречени „група“. Това са ярки индивидуалности, които успяват да достигнат невероятни върхове. От един момент нататък те престават да се занимават с шпионска дейност в общоприетия смисъл. Просто провеждат нужната на нашата държава политика, използвайки връзките и каналите си.

Сред тях има и руснаци, деца на политически емигранти. Отпреди революцията, на които се организират сериозни легенди и се оказва много мощна финансова помощ, за да им се създаде положение в обществото.

Известни са случаи, когато тази „професия“ дори става наследствена. За това се разказва и в моята легенда. Легендата за последния велик шпионин. От която, ако пожелаете, ще можете да си направите определени изводи.

Имало едно време един човек на име Михаил Бородкин. Той се родил в Москва през 1894 година. Да-да, наистина толкова отдавна, още през миналия век. Още по време на революцията през пета година разлепвал революционни листовки. При това се учел усърдно в гимназията и се ползвал в нея с добро име. Родителите му били социалдемократи и той още от детството си се познавал и с Улянов Ленин, и с Троцки, и с Феликс Дзержински.

След като завършил гимназия през 1913 година Бородкин бил изселен под явен полицейски надзор във Вятка. Но не стигнал дотам. Тъй като всички университети били затворени за него, а партията се нуждаела не само от предани, но и от образовани хора, той бил изпратен с партийни средства нелегално в САЩ, и по-точно в Чикаго, където трябвало да продължи образованието си. Настанили го в семейството на отдавнашните политически емигранти Зимини.

След три години той се оженил за седемнайсетгодишната дъщеря на Зимини — Мария Сергеевна.

След още една година, през седемнадесета, им се родил син, когото кръстили Владимир. През същата година Зимини заминали за Русия, където е извършена революция. Младото семейство Бородкини с детето останало в Америка по съвсем разбираеми семейни причини, а после и по разпореждане на Феликс Едмундович да си стоят там и да се вживяват в американската действителност.

Дзержински поставял основите на грандиозния си план.

Но през 1926 година Дзержински умира.

В ръководството на ВЧК — ОГПУ се формирала друга концепция за разузнавателна дейност, според която основни действащи лица ставали членовете на Коминтерна под ръководството на отдела за разузнаване. Това бил последният изблик на надеждата за скорошна световна революция. Този залог се оказал погрешен. Но много от агентите на Дзержински били измъкнати от вече стоплените места.

Ако това не се беше случило, световната история като цяло можеше да тръгне по съвсем друг път.

Между другото позициите на тези първоагенти били особено силни в Германия. Така че ако не беше това варварско изтръгване на току-що прихваналия се разсад, Хитлер можеше просто да не дойде на власт. Но минало — заминало.

Михаил Бородкин се върнал в Москва в началото на 1927 година заедно с жена си Мария и сина си Владимир. Владимир бил на десет години. Михаил Бородкин помолил за среща със Сталин. Сталин го приел.

След този разговор към Разузнавателното управление на Генералния Щаб на РККА35 се създава специален свръхсекретен отдел, разположен не в Москва, а до село Топли Стан близо до Москва. Михаил Бородкин оглавява този отдел.

Към отдела била открита специална школа за децата на същите тези първоагенти, които след смъртта на Феликс Дзержински са отзовани от различните страни.

От една страна, родителите им вече са били готови на времето да посветят живота си за благото на младата работническо-селска държава. И не е тяхна вината, че се е наложило да играят по-различна роля от тази, която им е била отредена в началото.

От друга страна, децата им или са родени в други страни, или поне са живели там през първите си години, когато се формират привичките, навиците на речта и чертите на характера. Тоест на практика тези деца са чужденци.

Невероятно подозрителният Сталин с възторг посрещнал идеята те да бъдат изпращани за дълги години по месторождението им за изпълнението на разузнавателни функции. Това не са агенти на Коминтерна, а децата на хора, които на практика остават като заложници в страната. Така че Сталин можел да е сигурен до голяма степен, че новите агенти няма да се обърнат срещу него и да започнат двойна игра.

Предполагало се, че тези млади хора, снабдени с правдоподобна легенда, ще започнат просто да живеят и работят в други страни като местни жители и ще се постараят да достигнат максимален успех в живота.

За тази цел те имали всичко — добро образование, много пари, същите тези „брилянти за диктатурата на пролетариата“, за които напоследък се изписаха толкова глупости. А най-важното — успехът им е бил предвиден. Човек, убеден от детските си години, че трябва да стане министър, никога няма да се примири със скромното положение на обикновен банков чиновник. Той ще достигне минимум длъжността на управител на тази банка.

Владимир Бородкин, синът на Михаил Бородкин, естествено бил изпратен в САЩ. Името, под което се е легализирал там, е било известно в целия СССР само на няколко души, сред които не е дори майка му. Известно е, че именно Владимир Бородкин става най-значителният и успешен агент за влияние от целия випуск на школата.

Той няма провали — доказателството за това е фактът, че баща му не е пострадал при нито една от сталинските чистки.

Нещо повече, по време на войната Михаил Бородкин става заместник на началника на Главното разузнавателно управление на Генералния щаб генерал Голиков. А по-късно, след пенсионирането на Голиков, оглавява ГРУ.

Два пъти героят на Съветския съюз генерал-полковник Михаил Павлович Бородкин умира през 1967 година и е погребан на Новодевичето гробище.

— А жена му? — изскочи с въпрос Ломанов като дяволче от кутийка.

— За смъртта й не беше съобщено. Изобщо за нея се знае малко. Живеели са много затворено, говореше се, че Мария Бородкина е изключителна красавица. Но може би това са просто слухове. Дори и да е жива, което е малко вероятно — Лев Илич някак особено наблегна на последните си думи, — тя трябва да е на стотина години.

— Дааа, множко са… — със съжаление проточи Ломанов.

— Ето че ви разказах легендата за великия шпионин. Дълго се чудех кой от известните американски дейци би могъл да е Владимир Бородкин. Сред заподозрените от мен отначало бяха десет души, после останаха пет. По едно време сред тях беше, само не се смейте, Хенри Кисинджър.

Не крия, това предположение наистина ни разсмя. Въпреки че…

— Съдете сами — предложи Бугрицки, — Кисинджър е роден в Германия през 1923 година, през трийсет и осма емигрира в САЩ, чак през четиридесет и трета получава американско гражданство. И достига определени висоти, което напълно съответства на легендарния начин на живот на „великия шпионин“. Подозирах и други. Но така и не успях да направя избора си. Призовавам и вас в никакъв случай да не правите прибързани заключения, дори и ако ви се струва, че те лежат на повърхността. Разбираме ли се?

— Добре — обещах аз, макар че изводите вече се налагаха. Добре си спомнях онази първа, тогава безумна версия за Норман Кларк, която сервирах на Меркулов. Изглежда, че тази версия получаваше съвсем реални очертания…

— Повярвайте ми, много съм се занимавал с тези въпроси. И знам почти със сигурност например кой е бил главният агент за влияние в Англия, Франция, ФРГ, Италия, Аржентина и Испания. Не знам кой е бил в Япония, Китай и Швеция. Що се отнася до Япония и Китай, етническата специфика предполага, че това все пак са били жители на тези страни. Със САЩ също има много въпроси. Не е изключено последният велик шпионин вече да е умрял. И далеч да не е погребан в Кремълската стена, а някъде на Арлингтънското гробище например. Дори това е повече от вероятно. Всичко в света много се промени през последните години…

Лев Илич погледна замислено през прозореца, като че ли търсеше там белези, потвърждаващи необратимите изменения в околния свят.

— А може би прекалено преувеличаваме ролята на този велик агент. В крайна сметка легендата си е легенда. Вие естествено разбирате, че ненапразно ви разказах всичко това и че един от заподозрените беше именно Норман Кларк. Лично аз силно се съмнявам в това именно заради вашите американски открития. Легендата му в такъв случай е прекалено рехава. Но бях длъжен да споделя подозренията си… Още по едно, последно?

Ние, разбира се, се съгласихме.

Честно казано, всичко това беше страшно интересно, но не изглеждаше никак достоверно. Стори ми се, че прочитам същото съмнение и в очите на Ломанов.

Когато излязохме от блока, Сергей ми зададе само един въпрос: не ми ли прилича този Лев Илич на един наш познат, а именно откаченият полковник Улянов от Севастопол?

Наложи се да призная, че малко прилича.

Естествено, изпуснах работното време на магазина. Небръснат човек в бяла престилка, явно товарач, така ми лъхна на спирт, че ми се дощя да замезя.

— Край! Директора каза да не пускаме! Магазинът е затворен!

Всъщност какво щях да успея да купя за пет минути? След кратък размисъл напазарувах в едно по-представително магазинче, където имаше не само пиене, но и ядене. Скромната вечеря на следователя — сьомга, кисели краставички, пакет бисквити и бутилка водка. Продавачът твърдеше, че водката е от най-добро качество.

— Всеки ден продавам тука, за какво ми е да си поя постоянните клиенти с менте? — Той направо беше възмутен от съмненията ми относно произхода на напитката. — Купувам си стоката само от складове, нищо на черно. Мога да ви покажа и сертификат.

Той яростно започна да рови в дълбините на магазинчето, но аз казах милостиво:

— Добре, добре, вярвам ви. Благодаря.

— И аз ви благодаря — разля се в усмивка младежът.

От къщи, още с пакета в ръце, набрах номера на Марина.

— Ало! Марина, скочи до нас, ще пируваме! Имам сьомга.

— А хляб? А картофи? — Марина прекалено домакински възприе изказването ми за предстоящото пиршество.

— Имам водка — отвърнах уклончиво.

— Ясно — разсмя се тя, — чакай ме, сега идвам.

— Ще те чакам — обещах аз.

Майната им на всичките кагебисти, кагебистки и велики шпиони. Има по-важни неща в живота. Например да пийнеш водчица, гледайки веселите очи на Марина. Реших тази вечер да оставя настрана служебния си дълг.

Марина дойде след половин час, носейки грамадна раирана чанта, претъпкана с продукти.

— Я покажи какво си донесла, фейо от страната на плюскането. — Погледнах строго Марина, макар много да ми харесваше това, че внезапно е проявила такава наистина майчинска грижа.

Бях… как да го формулирам по-добре… трогнат, да кажем… Тя измъкваше пакетите един по един.

— Така… ето хляб, това са картофи…

— Може и небелени — предложих аз, гледайки картофите със съмнение.

— Добре де, сама ще ги изчистя — разсмя се Марина, — ето това са пълнени чушки, само трябва да се стоплят, от кулинарния магазин са, страшно вкусни, а това… — Тя тържествено извади красиво оформена кутия с някакви апетитни шоколадови трохички, ядки и зрънца на ярката картинка. — Това са мюсли!

— Мюсли? — втрещих се аз.

— Именно! Как можех да устоя на такова название? Сега ще разберем какво е това. Не, по-добре после, те май са сладки.

Повъртях кутията в ръце, на нея наистина пишеше на немски: „Мюсли“. Да се побърка човек, честна дума.

Направо е страшно да си „помюслиш“, какво ли няма сега? Даже тортата „Птиче мляко“, и нея я има на всеки ъгъл. Едно време трябваше да се запишеш цял месец по-рано в магазина, а сега какво — само да си отваряш устата и да ядеш. И да не забравиш да кихнеш двайсет хилядарки.

Впрочем не стигнахме до десерта. След като ометох две чинии от зачервените картофи, изпечени от Марина, и изядох почти цялата сьомга, защото Марина едва се докосна до храната, и след като двамата изпихме половин бутилка водка, ние кой знае защо се оказахме не на масата за чай, а напротив — в леглото.

През нощта станах, за да пия вода. После се върнах от кухнята в стаята и запалих цигара, застанал пред отворения прозорец. В блока отсреща светеха само два-три прозореца, нощният въздух бе прохладен и нежен. Погледнах Марина.

Тя спеше безметежно. Едната й ръка беше върху чаршафа, другата бе подложила под главата си. Тя сладко премлясна на сън.

Тогава видях на стената нагъл тлъст комар. Не можех да търпя такова нещо. Грабнах някакъв вестник от нощното шкафче и навих от него оръдието на убийството.

Марина не се събуди от силното изпляскване. И по-добре, защото не улучих. А не е лесно да признаеш на любимата си, че си претърпял поражение в битката с дребно беззащитно насекомо.

Хвърляйки вестника в ъгъла, машинално го погледнах. Беше „Вечерная Москва“ и естествено още не го бях чел. В очите ми се наби заглавието „Шерлок Холмс има собствен клуб“. На снимката веселяци с карирани каскети демонстративно пушеха лули в някакво помещение. Под снимката бе написано с дебел шрифт в рамка:

Е, всеки луд с номера си, свих аз рамене, лягайки си на свободното място. Все пак се наложи да побутна Марина. Но тя не се събуди и този път. Спеше като заклана.

Е, както често се случва, животът сам постави всичко по местата. Мразех ли Люба? Не, не изпитвах толкова силни емоции към нея. Само равнодушие. За мен тя престана да съществува. Въобще. А не умея да отмъщавам на жени. И не искам.

До Марина заспах бързо и спокойно. Сънувах море, скали и отвратителен скорпион, пълзящ целеустремено по горещите камъни.

6. Клубът на почитателите на Шерлок Холмс

9 август 1994 година

Събудих се под звуците на песен.

„Дълго ще карам колело, ще го спра сред полето…“ По-нататък думите на песента, прекъсваха и се превръщаха в обикновено тананикане, явно Марина знаеше само тези първи редове.

За моя приятна изненада тя не просто пееше, а придружаваше, с пеене трудовия процес.

Гардеробът ми бе широко отворен и Марина вадеше отвътре една по една изпраните от мен, но неизгладени ризи. В стаята приятно миришеше на току-що гладено.

Това ми напомняше детството, когато преди училище майка ми ми гладеше бялата риза и пионерската връзка. Само че тя обикновено не пееше.

Марина не забеляза, че съм се събудил, и можех да я наблюдавам през притворените си очи. Не беше за вярване, че това неорганизирано и смахнато момиче може с такова старание и толкова рано да глади яките на мъжки ризи.

Самият процес, изглежда, й доставяше удоволствие. Пък и на мен също, честно казано. Тоест имам предвид, естествено, не процесът на гладене, а единствено наблюдението на това, как една красива жена го прави за мен.

— О! Ти си се събудил! — зарадвано попита Марина, забелязвайки неуловимите според мен движения, на клепачите ми.

— Аха — отвърнах честно.

— Надничаш, а? — с престорен укор каза тя. — Иди да се измиеш и направи кафе, аз тук се грижа за тебе, ти пък бъди така добър да ме нахраниш.

Бързо навлякох дънките и тениската си и отидох да се мия. Преди да направя кафето, надникнах в стаята и застинах от учудване. Свършвайки с ризите, Марина се беше заела с маскарад.

Беше си сложила прокурорския ми кител и подареното от майка ми кепе цвят каки, което не носех никога, смятайки го за прекалено екстравагантно. Марина се разглеждаше в огледалото. Според мен така приличаше на глупав пубер, но тя явно мислеше другояче.

— Приличам ли на прокурор? — кокетно попита тя и се усмихна рекламно.

За да мога да я разгледам и оценя по-добре, тя застана пред отворения прозорец и зае напрегнатата поза на провинциална манекенка. И тогава…

Даже не разбрах какво стана. Марина някак си размаха ръце и започна бавно да пада напред, върху нестабилната дъска за гладене.

Не можех да повярвам, но, струва ми се, вече разбирах, че се е случило най-страшното. Подхванах я. От лявото й слепоочие течеше съвсем тъничка струйка кръв. Марина беше мъртва…

Вече нямаше нужда от линейка. А куршумът бе предназначен за мен. Със сигурност беше стреляно от отсрещния блок. Или от прозореца на някой апартамент, което беше малко вероятно, иди от покрива. Най-вероятно от асансьорната надстройка.

Ако на мен ми се беше наложило да стрелям оттам, щях да избера или първата, или втората от лявата страна на блока. И двете се намираха почти на равнището на моя прозорец, малко встрани от него.

Внимателно сложих Марина на дивана и грабнах от гардероба дънковото си яке. Пъхнах пистолета във вътрешния му джоб и изскочих навън, като си слагах якето и нахлузвах маратонките по пътя. Хукнах надолу през три стъпала.

Заобиколих тичешком срещуположния блок отляво и се огледах.

Беше седем и половина сутринта, хората вече излизаха от къщи, за да отидат на работа. Внезапно ме осени. Спомних си как бе убит Дейвид Ричмънд. Явно бе същата ръка.

В мозъка ми като че ли се отпечата неговият фоторобот — познавах убиеца по физиономия.

Близо до последния, пети вход, видях интелигентна възрастна жена, която с труд удържаше някакъв безпороден пес. Песът се дърпаше към входа, а жената, изглежда, го убеждаваше да се поразходят още.

Юрнах се към нея и май я изплаших. Но думата „прокуратура“ й подейства успокояващо. Съсредоточавайки се ковкото мога, й описах външността на убиеца на Ричмънд. И уцелих.

Жената се оказа съобразителна и веднага ми показа накъде беше тръгнал с бърза крачка средният на ръст млад човек с къса брадичка и дипломатическо куфарче в ръце.

— Ето от тук, през спортната площадка, успях да го разгледам, защото Джек залая по него.

Кимнах и се затичах към метрото, заобикаляйки отляво площадката и общежитията. Ако на „Профсъюзна“ го е чакала кола, убиецът отдавна беше изчезнал. За пет минути можеше да тръгне и да се смеси със сутрешния поток автомобили.

Хукнах към метрото, като вече си давах сметка за практически пълната безнадеждност на преследването.

Когато изскочих на перона, и в двете посоки, набирайки скорост, заминаваха влакове…

И без това мизерният ми шанс се сведе до абсолютната нула…

Отзад някой ме потупа по рамото. По инерция рязко се обърнах и отскочих настрани. Беше млад мустакат милиционер. Гледаше ме учудено, стиснал в ръце гумена палка.

Бръкнах в задния джоб на дънките си. Удостоверението ми си беше на мястото. Хубава картинка щях да представлявам без него с пистолет на спокойната сутрешна станция.

— Бързо, къде ви е телефонът?

Сержантът разбра, че не ми е до шеги, и хукна напред. След минута вече набирах номера на дежурния в градското…

След като се обадих на дежурния, който ми обеща да вдигне на крак цялата милиция в града, вече по-спокойно набрах номера на районното управление.

Гледах застиналото лице на Марина.

— Марина! — казах. — Кълна се, ще намеря убиеца ти. Няма да ми избяга. Ще го застрелям лично като бясно куче.

Най-после дойде милицията.

Отидох в прокуратурата чак към обяд. И Вера, и Ломанов вече знаеха всичко. Нямаше нужда да ги питам, беше изписано на мрачните им лица.

Тъпо седях на бюрото си и мислех. Имаше нещо в цялото произшествие, което не ми даваше мира. Нещо, имащо отношение към убийството на Марина. На Марина и Дейвид Ричмънд.

Стоп! Шерлок Холмс?!

Какво каза Ломанов, когато бяхме в жилището на убития Ричмънд?

Убийство в стила на Шерлок Холмс… Убиецът явно е бил поклонник на творчеството на Конан Дойл — ето какво каза тогава Ломанов!

А вчерашният вестник, с който се опитвах да убия комара, съобщаваше за поредното заседание на „Клуба на почитателите на Шерлок Холмс“! Изглежда, точно това можеше да ми помогне да изпълня клетвата, дадена на мъртвата Марина. При това да я изпълня днес.

Вцепенението ме напусна. Вече знаех къде трябва да отида довечера. А сега двамата с Ломанов трябваше да разработим плана за действия. Не исках да привличам други сили. Беше прекалено лично.

— Серьожа! — повиках го аз.

Той влезе в кабинета ми почти веднага, като че ли беше чакал зад вратата кога най-после ще може да се говори с мен.

— Ти беше прав — казах на Ломанов, — ще ни помогне Шерлок Холмс. Днес в седем отиваме в клуба на медиците. Там ще има заседание на шибаните почитатели на Холмс. Ще приберем снайпериста. Искаш ли да ме подсигуряваш?

— Може би да викнем Грязнов с момчетата? — моментално ме разбра Ломанов. — Сигурно е въоръжен.

— Ние също ще бъдем въоръжени. И никакъв излишен шум. Само ти и аз.

— Съгласен — късо каза Ломанов. И след кратка пауза добави: — Намерих я.

— Кого? — не разбрах аз.

— Намерих Мария Бородкина.

— Бородкина? — още не можех да зацепя.

— Бородкина — повтори Ломанов, — майката на великия шпионин. Оказа се, че е само на деветдесет и пет години. И е в пълно съзнание.

— По дяволите! Къде я изкопа?

— Вече почти двайсет години, от седемдесет и пета година, живее в дома за ветерани на партията. Всъщност той е съвсем малко по-приличен от другите домове за престарели и инвалиди.

— И къде е този дом?

— В Переделкино.

— Серьожа, ти си гений — казах прочувствено аз и си погледнах часовника. — Отиваме незабавно.

Този път чичо Стьопа не разказваше вицове. Пътувахме мълчаливо като на погребение.

Свихме от оживеното Киевско шосе и веднага попаднахме в спокойната и мирна вилна атмосфера. На оградените си места хората си копаеха лехите, играеха деца, лаеха кучета. С две думи, мечтата на поета. И на специалния следовател. Къде-къде по-приятно е да ровиш в лехите, отколкото в мръсното бельо. Дори и това бельо да е на високопоставени личности.

Минахме през знаменитото писателско градче, покрай полето, откъдето се откриваше гледка към гробищата и църквата зад тях. А по-нататък вече се виждаха сградите на дома за ветерани на партията.

Спомних си, че съм идвал на това гробище, където е погребан поетът Пастернак. Идвах с една романтична девойка, която ме скъсваше от стихове — нейни, на Пастернак и на много други поети — хубави и както се казва, различни.

Но си спомням, че тогава ме впечатли не гробът на известния поет, а тази част от гробищата, където бяха погребани бившите обитатели на дома, в който отивахме сега. Над всеки гроб, а те бяха разположени в правилни редици като в строй, се извисяваше малък циментов монумент с датите на раждане и на смъртта. Но на всеки имаше и още един надпис: „Член на партията от 1917 година… от 1905 година… от 1921 година…“ — и тъй нататък. Тоест всички тези хора бяха умрели в самота, или по-точно сред себеподобни, и тази дата на встъпване в партията вероятно е правела по-поносим остатъка от живота им, прекаран в старческия дом.

Тази дата се беше превърнала в последно напомняне за това, че действително са живели. Сигурно встъпването в партията в еди-коя си година беше за тези хора най-важното събитие между живота и смъртта им…

Домът за престарели болшевики не приличаше много на старческия дом в Америка, в който бяхме наскоро по волята на случая. Нашият все пак с нещо неуловимо навеждаше на мисълта за казарма. Може би с киселите миризми или пък с мрачните лица на обслужващия персонал, или с още нещо неопределимо.

От началството налице се оказа главният лекар, който ни прие в кабинета си.

След като внимателно разгледа удостоверенията и сравни мъжествените ни лица със снимките, накрая той каза:

— Ще намерите Мария Сергеевна Бородкина или във фоайето на третия етаж пред телевизора, или в номер 306. Най-вероятно си е вкъщи, сега е обедно време. Тя винаги обядва в стаята си.

Във фоайето група старци гледаха телевизия, чинно насядали в продънените кресла и по дерматиновите кушетки. Миризмата на държавна храна стана още по-остра, към нея се прибавяше и неуловимият мирис на спарено рядко проветрявано помещение и лекарства. Това бе мирисът на старостта…

Деликатно почукахме на вратата на стая триста и шест. Никой не ни отговори. Ломанов почука по-силно — старците обикновено не чуват добре. Нямаше отговор. Тогава забелязах копчето на звънеца вдясно до вратата и го натиснах.

Не чухме звън, но пък чухме звука на тътрещи се крачки и един висок и неочаквано млад глас попита:

— Кой е? — и без да изчака отговора ни, една много възрастна жена ни отвори вратата.

Тя ни огледа с изумление и каза:

— Влезте, аз ей сега.

Влязохме и веднага разбрахме защо не сме чули звънене — с натискането на копчето в стаята очевидно се запалваше лампа. Мария Сергеевна бе на практика глуха. Тя си сложи слуховия апарат и високомерно запита:

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Добър ден — поздравих със закъснение, а след мен и Ломанов. — Ние сме от прокуратурата.

— Сядайте.

Мария Сергеевна ни посочи със светски жест двата стола до малкото бюро, покрито с вестник. Тя самата седна на покритото с карирано одеяло легло.

— И така?

Личеше си, че е много, много стара. Но се държеше учудващо изправена, а в почти избелелите й очи се четеше ум и здрав разум. Дай боже всекиму такава достойна старост, помислих си.

— Виждате ли, Мария Сергеевна — започнах предварително подготвената си реч, — имаме специален отдел, който се занимава с историята на отечествената криминалистика, разузнаването и биографията на хората, дали значителен принос за тяхното създаване и развитие. Може би по събраните от нас материали ще бъде издадена книга. Никой не трябва да бъде забравен.

— Млади човече, кажете направо, че ви интересува покойният ми съпруг Михаил Павловия Бородкин, който навремето оглавяваше Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на Съюза на съветските социалистически републики. — Тя произнесе тази дълга тирада, гледайки ни малко отвисоко и до известна степен обвинително, като че ли лично ние двамата с Ломанов бяхме разрушили толкова великия и толкова могъщ Съветски съюз. — И ето какво ще ви кажа още — продължи тя с една октава по-ниско и по-спокойно, — в сферата на дейност на прокуратурата влизат много задължения, но тя никога не се е занимавала с исторически изследвания. Така че не ми разправяйте врели-некипели. А за мъжа си ще ви разкажа и така. Но първо ще ви покажа снимките. И без това отдавна исках да ги разгледам. Може би ги разглеждам за последен път с вас. Да-да, недейте да възразявате. Скоро ще бъда на деветдесет и три!

Автоматично отбелязах, че дори на тази почтена възраст тя не пропусна да намали няколко години — Ломанов каза, че вече е на деветдесет и пет. Все пак жените са загадъчни създания.

От горния рафт на гардероба под ръководството на Мария Сергеевна бе изваден огромен фотоалбум с релефен червеноармеец на синята обложка. Двамата с нея седнахме на бюрото, а Ломанов, за когото нямаше стол, стърчеше над нас.

— Това сме ние с Миша в Ню Йорк.

На дебелата снимка се усмихваше младо семейство с бебе на ръце, гледайки малко напрегнато право в обектива. През 1927 се бяха върнали в СССР.

— Миша държи сина ни Володя.

— А къде живее сега синът ви? — нетактично попита Ломанов.

Тя отвърна изключително сухо:

— Умря от пневмония през трийсет и шеста година. Володя беше в продължителна командировка в Далечния Изток, там се простуди и скоропостижно почина. Дори не съм виждала гроба му… Не можах да отида — мъжът ми се занимаваше със секретна работа и не ме пуснаха.

Мигновено загубихме всякакъв интерес към това болшевишко семейство. Легендата за великия шпионин, за какъвто мислехме сина на Бородкин, се оказа лъжа…

В този момент Мария Сергеевна обърна страницата на албума. За малко не извиках от изненада и направо усетих с гърба си как Ломанов замира и прави стойка.

— Ето последната снимка на Володя…

От снимката нагло и закачливо се усмихваше двайсетгодишният Норман Кларк.

Прекалено добре бяхме изучили външността му от десетките фотографии и беше невъзможно да грешим. Външността му беше прекалено характерна… И така, първата версия се оказа и последна… Норман Кларк, американският милионер, личният приятел на кого ли не, се оказа съветски шпионин. Обикновен велик шпионин…

Още известно време разглеждахме снимки, научихме за бойния път на Бородкин-старши и при първия удобен случай побързахме да се сбогуваме.

Каквото и да си говорим, полковник Бугрицки, за разлика от полковник Улянов не беше луд.

Рути Спиър се мяташе из апартамента си като разярена тигрица. Можеше направо да ухапе някого, ако се изпречеше на пътя й. Вече бе изпушила цял пакет цигари и макар че до вечерта оставаше много време, Рути отвори нов с нервно движение.

Но телефонът продължаваше да мълчи.

Преди пет минути се обади Семьон Филин. Тя го прати по дяволите. Там му е мястото. Само Филиновите фалшиви любезности и неподправено любопитство й липсваха сега!

И без това й беше прехвърлил по-голямата част от нещата, които той самият беше започнал. Всичките идеи за картините бяха негови. Той беше този, който й пееше със сладко гласче, че ще организира всичко заедно с приятелите си по най-прекрасния начин.

А какво излезе на практика? Благодарение на него едва не се лишиха от всичко.

И сега се налага да разчита на някаква аферистка, свързана на всичкото отгоре с явни бандити. Макар че не е изключено в случая бандитите да се окажат най-надеждните.

Когато телефонът звънна, тя толкова бързо грабна преносимата слушалка, че едва не я изпусна на пода.

— Ало — чу тя не особено приятния, но дългоочакван глас.

— Наталия! Защо не се обадихте навреме? — Рути не успя да прикрие раздразнението си.

— Малък проблем. Само не се безпокойте, не се безпокойте…

— Какъв е проблемът?

— Изцяло паричен…

— Колко още? — въздъхна Рути.

— В последния момент човекът поиска вместо петнайсет-двайсет и пет. Каза, че в последния момент контролът се е усилил и трябва да дели. Товарът вече е на път, аз излитам утре рано сутринта.

— Добре — каза Рути, стискайки злобно зъби. — След половин час ви чакам до входа на станцията на метрото „Китай-город“. От тази страна, от която е църквата.

— Ще бъда там — чу Рути в отговор.

С Ломанов изобщо не се съмнявахме, че опитът да бъда убит, жертва на който стана Марина, е работа на Буцков. Освен това той прекалено приличаше на убийството на Дейвид Ричмънд, просто като две капки вода.

Резултатите от балистичната експертиза още не бяха готови, но те вече не ни интересуваха кой знае колко. В крайна сметка убиецът може да е използвал и друго оръжие. Сега ни интересуваше само изпълнителят.

Ако вземехме предвид сведенията, с които разполагахме, се получаваше следното. Убиецът беше от близкото обкръжение на Буцков. Звярът, побеснял от миризмата на опърлена козина на врата си, бе подал отвратителната си муцуна от дупката и бе нападнал. С умелите ръце на наемник.

Фотороботът, направен след убийството на Ричмънд, много приличаше на човека, когото бе видяла възрастната жена, разхождаща кучето си пред входа.

В стрелбището човекът от фоторобота също бе известен като идеален стрелец.

Най-вероятно този човек беше от афганистанското минало на Буцков. Там, в Афганистан, ги научиха да стрелят прекалено добре…

Плюс тези идиотски на пръв поглед асоциации с Холмс. Но от опит знам, че най-невероятните неща изведнъж се оказват единствено вярната нишка.

— Саша! — плесна се по челото Ломанов. — Двамата с тебе сме пълни идиоти!

— Тоест?

— Трябва да отидем при Зотов и внимателно да прегледаме албума от уволняването му!

И за втори път в един и същи ден аз казах прочувствено:

— Серьожа, ти си гений!

За съжаление това се случва често в нашата работа — отначало като че ли не забелязваш факти и обстоятелства, лежащи на самата повърхност. А после неочакван лъч светлина ти разкрива някаква нова плоскост, през която цялата картина се изяснява.

Наистина, отдавна трябваше да покажем този фоторобот на Петя Зотов, който бе служил в Афганистан под началството на Буцков. Но бяхме зациклили прекалено на Кларк и този елементарен ход просто не ни дойде наум по-рано.

— Серьожа, звънни на Зотов. Първо в работата, а ако го няма там — вкъщи.

Зотов се оказа у дома и каза, че ни чака по всяко време. Тръгнахме веднага. Беше вече пет без нещо.

Тикнах във вътрешния джоб на якето си чифт белезници, като силно се надявах да ми потрябват днес. Клетвата ми пред Марина, че собственоръчно ще застрелям убиеца й, бе красива, но прекалено емоционална. Най-сигурно беше да го предам в ръцете на правосъдието.

Тръгнахме с моята кола. Пресичайки „Садовое Кольцо“, попаднахме в задръстване, но въпреки това пристигнахме на улица „Бутирска“ при Зотов след двайсет минути.

Като чу, че ни интересува Афганистан, Буцков и хората му, Петя отново започна да заеква.

— Т-т-това е Д-доля, със с-сигурност е Д-д-доля — каза той, хвърляйки бегъл поглед на фоторобота.

Той порови в чекмеджетата на бюрото и струпа пред нас цял куп снимки — оказа се, че не си е направил труда да се снабди с албум. А и всъщност ни беше достатъчно това, че е познал убиеца.

Двамата с Ломанов разказахме на Петя всички наши предположения и установени съвпадения. Петя особено се заинтересува при споменаването на Шерлок Холмс.

— Д-доля въобще е м-много нач-чет-тен ч-човек. М-мисля, ч-че ви разказвах, ч-че той д-дори в Афганистан четеше Д-Достоевски. Ех, к-къде б-бяхте по-рано!

Тъжно разперих ръце. Какво друго ми оставаше?

— Добре, момчета, на работа — казах аз. — Ако нещата стоят така, както предполагаме, и Доля действително се окаже в този клуб на Шерлок Холмс, трябва предварително да разработим план за действие. Имаме още половин час.

— Ид-д-двам с в-вас — решително заяви Зотов.

Погледнах го преценяващо.

— Добре. Ти го познаваш и ще се приближиш пръв. Ломанов ще е с теб. Мен ме познава по физиономия, така че ще се появя в последния момент.

И ние разработихме приблизителен план на действие.

На втория етаж на Централния дом на медицинските работници се мотаеха маса фалшиви англичани с карирани сака и лули в зъбите. Момчетата влязоха първи във фоайето и ми дадоха знак — засега Доля го нямаше.

До началото на заседанието на клуба оставаха петнайсет минути.

Отидох в отсрещния ляв ъгъл на фоайето, където в сянката имаше няколко меки кресла. За да не измислям велосипеда, използвах много древен шпионски метод. Правех се, че чета вестник, а всъщност внимателно следях какво става през дупчицата, която направих в центъра на вестника.

Серьожа и Петя моментално се ориентираха в тази обстановка и още в следващата минута започнаха разговор с карираните образи. Имената на Шерлок Холмс и доктор Уотсън, а също и това на сър Конан Дойл достигаха слуха ми на интервали от по няколко секунди.

До началото на заседанието оставаха вече няколко минути.

В този момент общото внимание бе привлечено от един страшно дебел и брадат тип, облечен с най-карираното от всички карирани сака.

— Уважаеми джентълмени! — Гласът му бе гъст, сочен и силен. — Моля всички да заповядат в залата. Започваме нашето тържествено заседание, посветено на знаменития случай с пъстрата лента. Змиеукротителят с питомците си вече пристигна! Моля всички да заповядат в залата! Влизайте, влизайте. — Той докосваше всички по раменете, като че ли ги подбутваше към залата. — А кой е този зачел се джентълмен? Моля и вас! Заповядайте в залата.

Разбрах, че се обръща към мен. И изпсувах наум — Доля още го нямаше. За съжаление изглежда, че нямаше и да дойде.

Тъкмо си го помислих и го видях да влиза във фоайето. За щастие някой още по-досаден привлече вниманието на дебелака и той остави всички на мира, и най-важното мен.

Облеченият в карирано сако Доля спря в отсрещния край на фоайето до вратата и много внимателно огледа помещението. Дори ми се стори, че усещам хладния му поглед през дупчицата във вестника. Въпреки че това естествено беше илюзия.

Моите чудесни партньори толкова се бяха увлекли, че вече бяха някъде в залата, вероятно продължавайки започнатия с някого разговор. Е, може би така е по-добре, мигновено ми мина през главата.

Както обикновено, пред вратата на залата в последния момент настана блъсканица. Доля стоеше малко встрани и чакаше пътя да се освободи. Не гледаше към мен.

Реших да действам сам.

От тъмния ми ъгъл до Доля имаше седем крачки. Тълпата почти бе влязла в залата и той стоеше с гръб към мен. Оставих вестника на съседното кресло и с наведено лице, едва сдържайки се да не хукна, направих тези толкова необходими няколко крачки.

Бях вече на един метър от него, когато той се обърна.

Видях какъв ужас се появява в очите на човек, който се сблъсква с привидение. Той знаеше, че ме е убил тази сутрин.

Вложих цялата си омраза и цялата си сила в удара отляво, който Доля въобще не очакваше. Той не успя да се дръпне и рухна назад, удряйки главата си в касата на вратата. Всички англомани вече бяха вътре и нямаше кой да оцени скоростта, с която се срути другарят им.

Вече му бях щракнал белезниците и бях извадил от задния джоб на вносните му панталони пистолет с хромирана цев, когато отвътре надникнаха Зотов и Ломанов. Те веднага схванаха какво става, изскочиха от залата и затвориха вратата зад себе си.

Вдигнахме вече свестилия се Доля и дружно слязохме долу. Охраната някак си много пъргаво се заинтересува от нас и ми се наложи да покажа удостоверението си. Тогава те ни придружиха до служебната стаичка.

Колата от МУР пристигна след десет минути.

7. Краят на „Кръстника“

10 август 1994 година. Нощта и сутринта

Вчерашният ден премина в днешния без прекъсване.

От осем до дванайсет вечерта разпитвахме Доля. Отначало той се опитваше да заеме позата на невинно пострадал, после го обзе невероятна горделивост, а накрая, когато разбра, че знаем прекалено много и срещу него има свидетели, се размекна до безобразие.

Хладнокръвният убиец се оказа обикновен парцал. Макар че от обясненията му лъхаше явна „достоевщина“.

Теорията на Разколников за силната личност беше покълнала болезнено в мозъка му и бе дала гнусните си плодове. Той много подробно и почти с удоволствие описваше всичките си убийства, сред които чух познати от хрониката на „нефтената война“ имена. Наистина, Доля обясни, че не се занимава с взривове.

— Това е по специалността на Петухов и компания — високомерно каза той. — Аз работя единствено сам.

По всичко личеше, че е потенциален клиент на лудницата. Афганистан дотолкова беше разклатил психиката му, че той вече не можеше да намери пътя към нормалния свят. И се бе установил в света на престъпленията, където се чувстваше някакъв естет на убийството. Едва ли не Мефистофел.

Само че Мефистофел най-елементарно изпя всичко, което знаеше за покровителя си. Но наистина, придружи това със стабилна теоретична база.

— Господин Буцков има прекалено големи амбиции. При достатъчно ниско интелектуално ниво. Цели да стане минимум баща на нацията, а се вслушва в мнението на всякаква измет.

Разбрах, че обидата на Доля срещу Буцков означава в признанието му повече от всичко останало. Разчитал е на сериозна роля в начинанията на Буцков, а са го държали като обикновен палач — изпълнител на заповеди.

Направо малък кървав Наполеончо без власт. Тъй като цялата му власт се свеждаше до примитивната способност да убива хора.

Около полунощ имахме всички основания да арестуваме Буцков. Но най-важното — знаехме къде е. И трябваше да побързаме. Доля твърдеше, че е усетил готовността на Буцков всеки момент да се скатае от страната. А това не можехме да допуснем по никакъв начин.

Имах, меко казано, много претенции към този господин.

Извънградският дом на Буцков се намираше във вилното селище Валентиновка, знаменито с това, че там бяха вилите на Малий театър и МХАТ и по горските пътечки човек можеше спокойно да срещне, да кажем, адютанта на негово превъзходителство или например Олег Ефремов.

Александра Ивановна Романова се свърза с началника на московския ОМОН и ни отпуснаха за подкрепа взвод яки професионалисти. Тоест това за подкрепата го казвам така, образно. Вилата, която също се охраняваше от яки момчета, трябваше да бъде щурмувана именно от омоновците. Ние пък отивахме да оберем лаврите, тъй да се каже.

Наближихме селището и слязохме от колите до жп перона. Омоновците обкръжиха от различни страни вилата, която се намираше във вътрешността на парцела, зад висока ограда. Естествено, не беше проблем да се прескочи оградата, но по-добре беше да не го правим преждевременно, територията на парцела беше безкрайно удобна за обстрел от прозорците на къщата.

А съдейки по островърхия покрив, стърчащ иззад оградата вляво от вратата, можеше да се предположи, че вътре има охрана, която не дреме и веднага ще вдигне тревога.

За съжаление Доля не знаеше нищо за тази вила освен адреса — никога не го бяха канили тук. Така че можехме само да правим предположения за системата на охрана.

Командирът на омоновския взвод старши лейтенант Пшеничников се покатери повече от ловко на дървото, откъдето можеше да разгледа двора и къщата.

— От вратата до къщата има петдесет метра. Цялата стена вляво от входа на къщата е стъклена.

Той прати четирима бойци в четирите ъгъла на оградата, заобикаляща парцела. И нареди да докарат по-близо омоновския зил.

Чак тогава натисна звънеца до вратата.

— Какво искаш? — разнесе се глас от другата страна, а в процепа под вратата се подаде озъбена кучешка муцуна.

— Отворете, милиция! — извика Пшеничников, застанал отляво на вратата и стиснал в ръце къс автомат.

— Ходи се шибай… — изръмжа гласът. — Куките! — глухо добави той, явно по мобифона, защото след няколко секунди прозорците в къщата светнаха.

— Казвах ви, че трябва без учтивости, мамка му — изруга Пшеничников и махна на шофьора на зила, който стоеше на трийсетина метра пред вратата.

Двигателят на зила изрева, фаровете светнаха и камионът, разбивайки с трясък вратата, нахлу в двора и без да намалява, отнесе почти целия стъклен ъгъл на къщата. Омоновците проникнаха в къщата през образуваната пролука. Започна безпорядъчна стрелба.

Този, който беше в къщичката на охраната, бе арестуван моментално, той дори не успя да зареди. Пшеничников с мигновен откос свали хвърлилото се към гърлото му куче.

Лейтенантът остави един от баретите и нас на вратата и се хвърли към къщата, тичешком давайки заповеди на момчетата, които бяха прескочили оградата.

Двамата с Ломанов хукнахме след него. Нямаше да седим като идиоти пред вратата я, чакайки да ни поднесат на тепсия цялата компания начело с „кръстника“ Буцков.

Срещу нас омоновците вече извеждаха окованите в белезници бандити. Буцков не беше между тях.

— Къде е Буцков? — попитах отривисто.

— Сигурно на втория — лаконично отвърна Пшеничников.

Хукнахме нагоре, откъдето се чуваха изплашени женски писъци.

Полуоблечени момичета се притискаха в ъгъла на просторното фоайе на втория етаж. Те не можеха или не искаха да разберат какво искат от тях тези момчета с камуфлажи, маски, а и автомати на гърдите. Две от приятелчетата им лежаха на пода под прицел с ръце на главата.

Омоновците проверяваха другите стаи.

— Там е заключено. Разбиваме ли? — притича до Пшеничников един от бойците.

— Много ясно. Момичетата и тези — долу в колата.

Двамата с Ломанов се шмугнахме в една стая, в друга — навсякъде ни очакваха пустота и невероятен погром, все пак момчетата от ОМОН бяха поработили добре.

В най-далечния ъгъл Ломанов забеляза тясна врата, която приличаше на врата към килер. Бутнах я. Беше заключена.

— Саш, дай аз — каза Ломанов, отдръпвайки се към отсрещната стена.

Той се засили, удари вратата с рамо и тя неочаквано леко се отвори едновременно с прозвучалия изстрел. Ломанов извика късо и падна към мен.

Дори наведох пистолета, автоматично подхващайки падащия Серьожа, когато се чу втори изстрел.

Сложих Серьожа на пода, хвърлих се напред и за малко не се забих в стената — това не беше стая, а съвсем малка килийка. В самия и ъгъл, върху някакъв бял сандък, опрян на стената с отпусната ръка, седеше мъртвият Буцков. От дясното му слепоочие течеше кръв.

Изглежда, с него всичко беше ясно. Той все пак избяга. От мен. И от правосъдието.

Дотича Пшеничников:

— Къде се набутахте бе, идиоти! Това е наша работа! Занесете момчето до колата — нареди той на двама от баретите. — Може и да го докараме още жив… Това ли е твоят Буцков? — попита той, като се приближи до трупа в ъгъла и взе пистолета от ръката му.

— Той е, животното — безчувствено казах аз.

Разбирах, че за случилото се с Ломанов съм най-виновен от всички. И аз хукнах като хлапак, и него не го спрях. Е, щяхме да арестуваме Буцков пет минути по-късно… Жив или мъртъв. Но и нямаше да отнесат Ломанов такъв бял и безжизнен…

До Буцков лежеше тефтер в кожена подвързия. Вдигнах го. Отворих го, прелистих и подсвирнах — това беше нещо като злодейски кондуит.

На една от страниците открих дълъг списък имена, всяко от което бе отбелязано с кръстче, такива каквито слагат на гробовете. Дълга чертичка с една къса напряко. Тоест всички тези хора бяха умрели. По-точно им бяха помогнали да умрат.

Не самият списък, а последователността му ми говореше нещо. И много от имената ми бяха познати. Най-после се сетих. Пред мен беше списъкът на жертвите на нефтената война…

А след няколко страници под датата 9 август намерих и собственото си име със същото кръстче.

Е, Буцков, тук избърза, помислих си аз.

В този момент почувствах върху себе си изпълнен с омраза поглед. Потреперих и се обърнах към Буцков — още не го бяха изнесли, но нямаше съмнение, че е мъртъв.

Огледах се и разбрах. Белият сандък, под тялото на Буцков не беше просто сандък, а преносима клетка за домашни животни. И отвътре, през стъкленото прозорче, ме гледаха два чифта котешки очи, горящи с необуздана злоба.

Ломанов умря по пътя към болницата. Куршумът бе засегнал сърцето.

Най-приказлив в крайна сметка се оказа Степашин, дясната ръка на Буцков. Той беше изплашен до смърт и се стараеше да отговаря на въпросите едва ли не още преди да му ги зададат.

След като отначало изслушах целия му хленч относно това, че не е убивал никого и че е само секретар на Фонда на воините интернационалисти, аз лесно му доказах с помощта на вече наличните показания на Буцковите джигити, че именно той е бил на практика вторият човек във фонда след Буцков.

Особено силно впечатление му направи тефтерът на Буцков. Степашин толкова бързо и безвъзвратно губеше присъствие на духа, че започнах да се съмнявам дали някога въобще го е притежавал.

— Какво можете да кажете за този списък с имена? — Отворих тефтера на една страница с много кръстове.

— Това са списъците на убитите по заповед на Буцков хора от нефтения бизнес. Тези, които не се съгласяваха да сътрудничат с фирмите, принадлежащи на Буцков.

— Кои фирми принадлежаха на фонда?

— Всъщност Буцков притежаваше една едра фирма — „Лотона“, която имаше много филиали из цялата страна. Навсякъде начело бяха бивши афганци.

— А как се съчетаваха сериозната благотворителна дейност на фонда, която не може да бъде отричана, с криминалния начин на натрупване на капитала?

— Андрей Леонидович не беше обикновен мафиот. Той имаше големи амбиции. Смяташе, и не без основание, че правителството и изобщо всички, които управляват Русия сега, са негодници и крадци. Целта му беше да създаде своя империя чрез парите и връзките, на която той искаше да се издигне до върховете на властта. Искаше да управлява Русия — строго и справедливо.

Едва сдържах нервния си смях — на Русия само това й липсваше за пълното й щастие — откровен „справедлив“ бандит.

— Къде отиваше оръжието, което фондът на Буцков купуваше с посредничеството на Норман Кларк?

Степашин, изглежда, не се учуди от смяната на темата, като че ли се беше примирил с мисълта, че ще му се наложи да признае всичко. Буцков бе мъртъв, а нямаше какво повече да губи.

— Отиваше в най-различни горещи точки на бившия СССР. Но Андрей Леонидович бе заблуден от Кларк. Оказа се, че по други канали Кларк доставя оръжие и на противниците на тези, за които се грижеше Буцков. Както научихме впоследствие, това е ставало чрез един кагебист. При това едра риба. Но изглежда, че е работел на своя отговорност, пълнейки единствено собствените си джобове.

— Знаете ли името му?

— Не, не го знам. Знам само, че оглавяваше някакъв специален отдел в Службата за външно разузнаване. Представи се като генерал Григориев, когато се свързахме с него. По друг повод. Но това явно не е истинското му име.

— А познавате ли го по физиономия?

— Виждал съм го два пъти. Мисля, че ще мога да го позная.

— А да сте забелязали някакви особени белези? Бенка например или някакъв физически дефект?

— Какъв ти дефект? Такъв един важен господин… Въпреки че почакайте! Има много странни уши… Остри такива.

— Вълчи? — настръхнах аз.

— Да, може би това е най-точното определение. Именно вълчи.

— А защо бяха убити Кларк и Дейвид Ричмънд? Това беше ли свързано с доставките на оръжие?

— За Кларк не знам нищо. С Андрей Леонидович прочетохме във вестниците. А Ричмънд бе убит от Доля по заповед на Буцков.

— Причините?

— Причините са най-различни. Отначало, когато научи за доставките на оръжие чрез кагебиста, Буцков наистина искаше да премахне Кларк. Беше му много ядосан. Но в един момент Буцков разбра, че сега парите са по-важни, отколкото споровете на идеологическа основа. Затова дори бе готов да обедини усилията си с онзи кагебист. Но точно тогава убиха Кларк. А с Ричмънд нещата стояха по съвсем различен начин. Той се занимаваше с делата на фонда „Спиър“ и като че ли наистина дълго време не знаеше за какво се използват преведените през фонда пари. А когато разбра, започна да заплашва с разобличение. Тогава го премахнаха.

— А защо беше убита балерината Олга Лебедева?

— Ами онези идиоти главорезите на Буцков се престараха. Буцков нареди само да я сплашат и да вземат документите, които Ричмънд може би държеше при нея. Но те свършиха зле. След като ги арестувахте и се раздрънкаха, Буцков нареди да бъдат премахнати. Направиха го съкилийниците им. Кой точно, не знам.

— А кой организира покушението срещу майор Грязнов?

— Ръководител на групата беше Алексей Петухов. Той е сред арестуваните на вилата.

Много ми се искаше да попитам за себе си, но Степашин ме изпревари:

— Решението… да бъдете премахнат взе лично Буцков. Всички заповеди от този тип даваше лично той.

Разбрах защо Степашин е толкова приказлив. Изглежда, че се е страхувал от Буцков много повече, отколкото от правосъдието. Сега Буцков беше мъртъв.

— А каква беше другата работа с онзи кагебист, за която споменахте?

— Беше свързано с едни картини.

— С колекцията на Кларк?

— Да, и с колекцията на Кулчински.

Е това е! Този Степашин е направо подарък от съдбата.

Струваше си да се поучи човек от покойния господин Буцков как се подбират кадри.

Степашин разказваше всичко до най-малките подробности, явно разчитайки на снизхождението на съдиите в бъдеще. При това той незабележимо и ненатрапчиво, както му се струваше, отклоняваше вината от себе си. Освен това, потъвайки, твърдо бе решил да замъкне и останалите.

— И къде са сега тези колекции?

Степашин погледна часовника на стената на кабинета.

— Мисля, че сега тирът с театралните декорации на несъществуващ театър е някъде около Нарва. На границата с Естония го чака скъпата ми леля, художествен ръководител на този така наречен театър.

— Как се казва тази ваша скъпа леля?

— Не знам под какво име ще се води там, но истинското й име е Личко. Наталия Юриевна Личко.

А така! И Дудина се намери. Изглежда, на Степашин му достави особено удоволствие да натопи любимата си леля.

Оставяйки подробностите за малко по-късно, реших отначало да изясня главното, иначе можехме да изпуснем картините.

— По какъв начин ще минат през митницата?

— Буцков отдавна разполага с този канал. Началникът на митницата Пронин е служил с него в Кабул. Същият канал се използваше и за доставката на значителни партиди оръжие…

Веднага набрах номера на Слава Грязнов. Както се бяхме разбрали, той си беше в кабинета.

— Слава, свържи се спешно с Нарва…

Изложих му всичко, което се отнасяше до картините, тира, Дудина и началника на митницата. Слава ще доведе нещата докрай, на него може да се разчита.

А аз продължих разпита.

— Добре — казах аз, — с колекцията на Кулчински всичко ми е ясно, вашата леля я е експроприирала от бившия си съжител, като на всичкото отгоре много усърдно се опитваше да натопи племенника на Кулчински. Но виж, колекцията на Кларк, тя как така изведнъж се оказа в един тир с колекцията на Кулчински?

— Доколкото разбрах, онзи кагебист не искаше да използва своите канали. Той доставяше оръжието през източните страни — Афганистан, Иран и Пакистан. Докато картините трябваше да бъдат изпратени в Европа. Нещата съвпаднаха. Леля ми ме помоли да й помогна да изнесе колекцията си. С Андрей Леонидович решихме да ги обединим. За всичко плащаше американката, която беше прилапала колекцията на бившия си любовник. Така поне казваше леля ми. А тя е ловка жена.

— Знаете ли името на американката?

— Спиър, Рути Спиър. Вдовицата на бившия посланик на САЩ.

— А кой друг участваше в кражбата и укриването на колекцията на Кларк? — Знаех, че е замесен Филин, но ми трябваха свидетелски показания срещу него.

— Знам още Филин. Просто го познах по физиономия. Имаше един такъв известен политически наблюдател, помните ли?

— Помня, разбира се. Значи й картините са се занимавали Рути Спиър, Семьон Филин и някакъв тайнствен кагебист. Правилно ли ви разбрах?

— Да.

— А ще можете ли да го разпознаете в случай на необходимост?

— Ще мога.

Точно това ми трябваше, за да притисна хлъзгавия полковник. Имах свидетел, който можеше пряко, а не косвено да потвърди вината му.

Можехме да издадем заповед за два ареста — на Филин и на Фотиев. С Рути също ще се разберем някак си.

А на края на разпита, като за десерт, Степашин по собствена инициатива ми даде няколко имена. Това бяха достатъчно високопоставени хора от Администрацията на президента, снабдявали Буцков с прясна информация от Кремъл…

Когато отведоха Степашин, Александра Ивановна Романова, която присъстваше на последните двайсет минути от разпита, влизайки тихо в собствения си кабинет, където се бяхме разположили, и изседявайки цялото това време на твърдия стол в ъгъла като бедна роднина, та Александра Ивановна здраво изпсува и каза презрително:

— По-рано не дни, месеци ни трябваха да проговорят. А тези търчат да ти отговарят още преди да си попитал. Веднага се вижда, интелигентите са тръгнали да стават бандити. Не ми харесва това, не ми харесва… Те и родната си майка ще продадат. Сложен контингент.

— Какъвто — такъв, Александра Ивановна — философски отвърнах аз.

8. Подземният капан

10 август 1994 година. Денят и вечерта

Когато вече почти бяхме пристигнали в Жуковка, ни се наложи да пропуснем на завоя две пожарни коли с виещи сирени. Обзе ме лошо предчувствие. И не ме излъга.

Гореше вила номер двайсет и едно. Вилата на господин Фотиев. Затова пък прибрахме господин Филин направо на улицата. На прага на вилата му, откъдето наблюдаваше пожара.

Трябва да отбележа, че той беше изключително учуден от това, че имам заповед за арестуването му. Филин вдигна високо вежди и попита обидено:

— Надявам се, че това недоразумение ще се изясни? Веднъж вече претърсвахте вилата ми.

— Саша — Грязнов тичаше към мен, — тукашният пазач казва, че полковник Фотиев и неговият шофьор Перов не са излизали от вилата. Нашите момчета твърдят, че полковникът и шофьорът му са пристигнали сутринта. И синият мерцедес на Фотиев си е на паркинга.

— Левак ли е шофьорът на Фотиев? — рязко се обърнах аз към Семьон Филин.

— Левак е — объркано отвърна той и веднага разбра, че е казал нещо, което не е трябвало, че съм го хванал.

Но вече се беше изтървал — там, в горящата вила, бяха убийците на Баби Спиър.

— Вилата е пламнала преди половин час — продължи Грязнов, почти без да обръща внимание на мигновения ни диалог с Филин. — Веднага са извикали пожарната. Но изглежда, че къщата е била подпалена. Тъй като е пламнало едновременно от всички страни.

— Палеж? — изумих се аз. — Отвътре?

Знаех какво да правя.

Буквално натиках сащисания Филин в собствената му вила и отидох направо в хола, последван от самия Филин, Грязнов и придружаващите ни двама омоновци.

Пред очите на изумената публика (като естествено най-изумен беше самият собственик на вилата), измъкнах плочката с бригантината от облицовката на камината, пъхнах ръка в отвора, дръпнах към себе си лостчето. А после, също както някога моят приятел Серьога Полуян, натиснах с рамо нужната страна на камината, като не забравих да преместя пистолета си в дясната ръка.

Разнесе се познатото скърцане и камината се отмести встрани.

В бетонната кутийка на мазето силно миришеше на дим. Явно подземният проход от вилата на Фотиев бе изиграл в случая ролята на комин.

Подадох глава навън и поисках от Филин ключовете от вратата на подземния проход. Филин заклати отрицателно глава.

— За пръв път в живота си виждам това подземие на Аладин. За мен това е голяма изненада.

Ако не друго, то поне самообладанието не му беше изменило.

Махнах на омоновците и взех от единия късия му автомат. Притиснах се плътно за всеки случай до бетонната стена, за да не ме улучи някой рикоширал куршум, и дадох няколко къси откоса в процепа между стената и вратата, където трябваше да се намира езичето на бравата.

Изглежда, вече бях разбил езичето, но въпреки това нещо пречеше на вратата да се отвори. Като че ли някой я държеше от другата страна.

Слава Грязнов беше лош помощник с още незаздравялото си рамо. Сетих се за Ломанов, но веднага си забраних да мисля за него, както преди за Марина.

На помощ ми дойде омоновецът, чийто автомат още държах в ръце.

Двамата натиснахме вратата и тя започна да се отваря бавно, измествайки нещото, което я подпираше от другата страна. Процепът вече беше достатъчен, но не можахме да влезем — отвътре, от подземния проход започна да излиза такъв дим, че рискувахме да се задушим…

Пожарникарите извадиха от мазето задушилите се Фотиев и Перов…

Приближих се към носилките, на които, покрити с чаршафи, лежаха труповете им. Първо отметнах чаршафа от левия — ето ги, знаменитите вълчи уши. Вълчите уши на мъртвия звяр. После погледнах лицето на шофьора. Въпреки че не ми беше познат дори по описание, познах силуета му от своя полусън — полубълнуване — кръгла глава със стърчаща на темето коса.

Признанието на Филин окончателно приключи въпроса.

Смъртта на убийците бе страшна. Смърт от задушаване. Надявам се, че поне преди да умрат, се бяха сетили как със собствените си ръце бяха удушили младото момиче.

Не ми беше жал за тях, но не открих у себе си и радостно чувство при вида на мъртвите врагове. Душата ми бе пуста.

До тях бе намерена чанта със запаси от ядене и пиене. В джобовете им имаше паспорти на имената на баща й син Куприянови с естонски и финландски визи. Явно инсценирайки пожара и собствената си смърт, те са смятали да прекарат няколко дни в подземния проход, докато нещата наоколо утихнат, а после тихо да се скатаят през сухопътната граница.

Надали щяха да успеят да ги задържат. Още повече че в дипломатическото куфарче, открито малко по-късно навътре в прохода, имаше няколко пачки долари, които биха успокоили и най-придирчивия контрольор. А да не забравяме и професионалните връзки на Фотиев.

Най-вероятно Фотиев се беше погрижил предварително да им бъде приготвен чист коридор. На някой спокоен участък от границата.

Не бяха предвидили само едно — че димът от подпалената къща ще се устреми след тях като в комин и ще ги настигне, преди да успеят да отворят вратата, водеща ако не към свободата, то поне към живота.

И че ще се задушат като плъхове, притиснати в ъгъла, откъдето няма изход. В такива случаи плъховете се хвърлят срещу този, който ги е притиснал. Те се бяха притиснали сами…

Като начало двамата с Грязнов решихме да отидем на „Петровка“. Трябваше да се изяснят всички обстоятелства, свързани със задържането на тира в Нарва.

Грязнов се обади в Нарва и началникът на местното управление на вътрешните работи Макшаков, с когото още през нощта бяха обсъдили всички подробности, съобщи, че тирът чака на митницата и че редът му ще дойде около четири часа. Нарочно не се мотаели около митницата, за да не изпуснат ценния товар. В кабината на тира са шофьорът и жена на около четиридесет години. Веднага щом приключат митническият оглед на товара, ще се включат сътрудниците на милицията, които имат заповед за обиск.

Майор Макшаков призна, че биха могли да арестуват тира с цялото му съдържание и по-рано. Но много му се иска да хване началника на митницата Пронин, на когото отдавна има зъб. Тъй като на нарвската митница нещата отдавна не са както трябва. Но досега не е имало възможност да го хванат на местопрестъплението.

Естествено, не можехме да го лишим от това удоволствие. Тирът и без това няма къде да ходи. В крайна сметка още е на наша, родна територия. А че картините са там, бях абсолютно сигурен.

Главата си режех, че Степашин не лъже.

Оставих Грязнов да държи постоянна връзка с Нарва и набрах номера на Рути Спиър.

Тя вдигна веднага, като че ли седеше до телефона. Сигурно чакаше вести от същите краища, откъдето с нетърпение ги очакваше и Грязнов.

— Госпожа Спиър? Турецки ви безпокои.

Рути мълчеше, така че продължих:

— Трябва да ви видя веднага.

— Заета съм — каза Рути прегракнало.

— Принуден съм да настоявам. Ще дойда след половин час. Или предпочитате да ви извикам с призовка?

— Добре, елате. — Тя затвори.

Когато влязох, Рути ме покани в хола и ми предложи да седна. Благодарих и седнах. И веднага си погледнах часовника. Беше точно четири.

— Е, каква спешна работа имате с мен, господин Турецки?

— Точно в този момент — казах й аз, почуквайки с пръст по циферблата на ръчния ми часовник — в далечния град Нарва… Чувала ли сте за този град?

Тя кимна напрегнато.

— Та значи в град Нарва е задържан тир с декорациите на митичен театър, а сред тези декорации…

— Не продължавайте — рязко ме прекъсна Рути. — Какво точно ви интересува? Само че не забравяйте, че съм американска гражданка. И че разговаряме конфиденциално. Ако това е разпит, отказвам да отговарям в отсъствието на адвокат.

Така си и мислех, че ще размахва гражданството си като звездно-раиран флаг. Знам, знам, че не мога да те ухапя много, ама като си богата и красива, от какъв зор си крала картини и си се свързвала с бандити, а, глупачко?

Естествено всичко това само си го помислих. Иначе й се усмихнах колкото можех по-учтиво и започнах да задавам простите си въпроси.

— Това не е разпит, така че можете смело да отговаряте… На първо място ме интересува по какъв начин от московския апартамент на Кларк на улица „Плотников“ е изчезнала колекцията картини на руски художници авангардисти, която Кларк, както е било известно на всички, е смятал да предаде в новия Музей на частните колекции?

Тя запали дългата си кафява цигара, рязко щраквайки запалката.

— За смъртта на Норман ми съобщи Семьон Филин на двайсет и четвърти юли в дванайсет часа на обяд. Естествено, тази новина още не беше стигнала до вестниците. Семьон дойде при мен и веднага заговори за колекцията. Каза, че двамата с Фотиев ще организират всичко. Аз трябваше само да изнеса картините с колата си от апартамента на Кларк… Имах ключ от него, а на портиерката й платихме добре. Така че никой не ни видя…

С нервно движение на показалеца си Рути изтръска пепелта навън от пепелника. Забелязах колко красиви, изящни и дълги са пръстите й.

— Изглежда, се учудвате, господин Турецки, че така лесно се съгласих да обера апартамента на стария си приятел Норман Кларк?

— По принцип, да. Но сега повече ме интересува кой е този Фотиев.

— Фотиев? Полковник от Службата за външно разузнаване и по съвместителство убиец на моя съпруг Семюъл Спиър.

— Откъде знаете това?

— Кларк ми разказа и ме посъветва да се пазя от този човек.

— Защо Фотиев е убил съпруга ви?

— Разбира се, не го е убил лично, беше организирал автомобилна катастрофа. Семюъл лекомислено проникна в някакви тайни, свързани с интересите на външното разузнаване. Норман го предупреждаваше да прекрати частното разследване, но Семюъл не го послуша. И беше убит.

— А Кларк беше ли замесен в убийството?

— Твърдеше, че не. Но не съм убедена в това.

— Защо тогава се сдушихте с убийците на вашия съпруг?

Лицето й стана сурово.

— Не знаете как умеят да отмъщават жените. А аз имах възможността да отмъстя на всички наведнъж. Напук на Семюъл исках все пак да бъда истински богата — той завеща почти цялото си състояние на фонда, а аз му бях жена. Кларк постоянно ме мамеше — през фонда минаваха огромни пари, от които получавах жалки трохи. С тези картини щях прекрасно да компенсирам причинените ми морални и материални щети.

— А как щяхте да отмъстите на Филин и Фотиев?

— Нямаше да получат нито цент от тази колекция. Картините щяха просто да изчезнат от полезрението им. И аз също. Бях подготвила всичко.

Честна дума, бях поразен от наивността на тази вманиачена жена. Може би Филин и Фотиев действително нямаше да получат нищо, но нейният шанс бе още по-малък. Надали Буцков и Степашин биха изпуснали толкова апетитна хапка.

Така че при всички положения парите й отиваха на кино.

— Кога заминавате от Москва?

— О, давате ми съвет да си замина по живо по здраво?

— Нещо такова…

— Утре урежда ли ви?

— Мисля, че урежда вас.

— Позволете ми тогава на прощаване да направя един красив жест. — Тя говореше вече съвсем спокойно, явно се бе овладяла окончателно.

После отиде в другата стая и след минута се върна, държейки в ръце тънка папка.

— Тук са всички документи, подписани от Норман Кларк и заверени по всички правила. Те се отнасят до предаването на картините на Музея на частните колекции.

— Благодаря — късо казах аз, приемайки документите.

Учудващо е, но не изпитвах лоши чувства към тази жена. Разделихме се едва ли не като приятели.

Когато пристигнах в прокуратурата, работният ден вече бе приключил. Влязох в непривично празния си кабинет.

Седях на бюрото и машинално прехвърлях документите от едно място на друго. На душата ми бе още по-пусто отпреди. Все пак дори професията ми, покрай която непрекъснато се сблъсквам със смъртта, не ме научи да се отнасям спокойно към нея. Особено когато загиват близки хора…

Би трябвало вече да съм се превърнал в бездушна машина, настроена за разгадаването на заплетени престъпления. Но кой знае защо не бях. И всяка следваща смърт не ме закаляваше, не, по-скоро избиваше почвата изпод краката ми.

Знаех, че и този път ще го преживея, разбира се. Всичко ще преживея. Но белезите в сърцето остават завинаги.

Честно казано, в този момент вече не ме вълнуваше дори загадката на смъртта на Норман Кларк-Бородкин. Така или иначе беше малко абстрактен за мен, нещо като герой на грандиозен шпионски роман. Гланцовата му усмивка от обложката на „Парадоксите на Кларк“ така и не се превърна в усмивката на реален човек.

Горе-долу по същия начин четем съобщенията от светската хроника, историите за сложните отношения между принцове и принцеси, сензационните статии за тайните на пиратските съкровища и тайнствените нюанси на голямата политика. Всичко това уж се случва в същия свят, в който живеем и ние, но да се докоснеш с ръка до този свят, за да се убедиш в реалността му, е на практика невъзможно.

Дълбокоумните ми размисли, с които се спасявах от прекалено тежките спомени за смъртта на Марина и Серьожа, бяха прекъснати от звъненето на телефона.

Ако звънеше другият телефон, щях да се направя, че ме няма. Но това беше телефонът за пряка връзка с Меркулов.

— Оказва се, че си на работа значи — разнесе се сериозният глас на Костя. — А аз те търся навсякъде.

— Да, Костя, седя си и размишлявам. Исках утре сутринта да ти докладвам за всички обстоятелства…

— Вече говорих и с Романова, и с Грязнов. Така че съм в течение на събитията. Въпреки че коментарът ти, естествено, не би бил излишен. Но сега ти се обаждам за друго. Събери, моля те, всички материали по делото Норман Кларк и се качи при мен.

— Случило ли се е нещо?

— По лично разпореждане на президента сме длъжни да предадем материалите на Службата за външно разузнаване и да приключим случая. Намесиха се държавни интереси.

— Добре, Костя, сега идвам.

Ето, от трън, та на глог. Ние, разбираш ли, по цели нощи не спим, търчим насам-натам като разгонени кози, а после се обажда някакъв солиден чичко и казва: бу-бу-бу, по лично разпореждане… И цялата работа се покрива.

Държавни интереси, мамка им!

— Влизай, влизай — махна с ръка Меркулов.

Той говореше с някого по телефона.

— Да, да… „Южинска“? Знам, естествено… Ще дойдем след половин час… Добре.

— Знаеш ли кой беше? — попита Костя, след като затвори.

— Президентът? — предположих.

— Почти — засмя се Костя. — Директорът на Службата за външно разузнаване Евгений Анатолиевич Маков. Лично. Виждаш ли, те все пак послушаха съвета ми и се обърнаха към президента.

— Е, майната му на този Кларк. Сами да се оправят с шпионите си. На мене ми втръсна. Сигурно ми е време да напускам прокуратурата. Ще се хвана да охранявам някоя банка. Едно денонощие на работа, три вкъщи. И вечна пролет.

— Стига, стига, по-кротко. Сега отиваме на „Южинска“. Може да се каже, че сме поканени в светая светих, в конспиративната квартира, принадлежала до последния момент на познай кого?

— Фотиев?

— Той самият.

— Да взимам ли оръжие? — попитах мрачно и без ирония.

— Няма нужда, викат ни на мирни преговори.

— Сприятелил се вълкът с овцата — резюмирах аз.

— Е, най-малко приличаш на овца — усмихна се Костя. — Взе ли всички материали?

— Обиждаш ме, началник.

… Евгений Анатолиевич Маков беше самото радушие. Толкова се радваше на посещението ни, като че ли цял живот си беше мечтал да пообщува с представители на прокуратурата на своя територия и в неофициална обстановка.

С това и започна, след като ни покани да седнем:

— Съгласете се, уважаеми приятели, че в нова Русия мнимите противоречия между нашите ведомства трябва да останат в миналото. В крайна сметка ние се занимаваме с една и съща работа. А именно — със сигурността на нашата родина. Какво ще пием?

— Водка — мрачно казах аз.

Изглежда, в квартирата нямаше никой, освен Маков. И да имаше охрана, тя бе много умело маскирана. Във всеки случай Евгений Анатолиевич отиде сам до кухнята и донесе изпотена бутилка „Абсолют“, чашките вече ни чакаха на масичката за списания, също както и мезетата. Сандвичи с хайвер и салам, кисели краставички лежаха в линийките. Като в най-добрите семейства.

— Е — каза Маков след първата чашка, — мога да ви поздравя, Александър Борисович.

— За какво? — осведомих се аз.

— Вие изключително умело изиграхте Службата за външно разузнаване. А това, трябва да ви кажа, се удава на малцина. Внимателно следяхме всички ваши придвижвания. В пространството и времето.

Той внезапно се усмихна, като че ли невероятно оригиналната мисъл за методите на придвижване на следователя Турецки му доставяше истинска, едва ли не чувствена наслада. Ах, как мразех цялото им учреждение с лъжливите им усмивки, престъпни полковници и всемогъщи връзки!

— Казано честно, вашите действия ни причиниха немалко неприятности. Ще разберете защо бяхме толкова заинтересовани от този случай, след като ви съобщя сведенията, които още липсват във вашите документи. Дори не смятам за нужно да ви предупреждавам, че това е предмет на най-строга държавна тайна… — Усмивката изчезна от лицето на Маков също толкова стремително, колкото се беше появила.

„Не смяташ за необходимо, а ни предупреждаваш“, злобно си помислих аз.

— Дълги години Норман Кларк беше наш агент за влияние в Щатите. Най-добрият агент. Велик агент. Нашата страна му беше задължена до голяма степен за относителното равновесие в противопоставянето със Запада. На първо място със САЩ. Мисля, че няма нужда да ви доказвам, че не преувеличавам.

Реших да взема инициативата в свои ръце и налях водка в чашите, което бе възприето като сигнал за съвсем определено действие. Водката разля по жилите ми приятна топлина и почувствах, че злобата ми постепенно утихва, отстъпвайки място на хладно внимание.

— Не знаете само едно, а и не бихте могли да научите — как загина Норман Кларк. Е, в замяна на тези материали — той кимна към папките, които донесохме с Меркулов — ще ви разкрия тази последна тайна от живота, по-точно смъртта на последния велик шпионин…

Разказът на Маков, който бе обещал да бъде напълно откровен, въпреки това бе изпъстрен с доста празноти, които ми се налагаше да запълвам наум със сведенията, за които вездесъщата Служба за външно разузнаване въобще не подозираше, че разполагам. Във всеки случай разбрах, че Маков не знае нищо за срещата с Бугрицки. И естествено няма и да научи.

Тъй както материалите, които му поднасях на тепсия, съдържаха само информацията, която при известно усърдие можеше да се получи от открити източници, с каквито предимно разполагахме Ломанов и аз.

Маков така и не назова истинското име на Норман Кларк, но нямах нужда от това. Знаех името му и без да се налага Маков да ми го казва.

Освен разказа за последния ден от живота на Кларк-Бородкин можах да отделя една интересна подробност от думите на Маков. Не го попитах дали съм разбрал правилно, че през последните години не само отечествените служби са разполагали със сведенията, че Кларк-Бородкин е най-големият агент за влияние на СССР, но и ЦРУ, чийто агент Кларк също е бил по съвместителство.

Последният парадокс на Кларк-Бородкин се състоеше в това, че в света на международното разузнаване бе заел такава уникална ниша, че никой не бе заинтересован от разобличаването му.

Нашата страна, естествено, нямаше за какво да разкрива собствения си шпионин. За ЦРУ пък разобличението му заплашваше с катастрофа. След като случаят на съпрузите шпиони Еймс разтърси из основи цяла Америка, то разкриването на агент от равнището на Кларк, спокойно влизащ в Белия дом при управлението, на който и да е президент, би поставило под въпрос правото на съществуване не само на ЦРУ, но и на цялата система на американските специални служби.

Именно затова ни пречеха и нашите, и американците. Все пак винаги е приятно да разбираш причините, поради които внезапно започват, меко казано, да не те обичат много. От това, разбира се, на човек не му става кой знае колко по-леко, но все пак…

Така или иначе, ние все пак чухме разказа за последния ден на великия шпионин!

9. Последният парадокс

По думите на Маков, Кларк никога не е живял само с миналото. До последната си минута той живее с днешния ден и оказва сериозно влияние върху политиката на Запада по отношение на Русия и страните от ОНД. Но през последните години претърпява чудовищна метаморфоза.

Кларк вече представя интересите на САЩ и Запада не само по форма, но и по същество. Дългите години живот на Запад дават резултат. У бившия съветски шпионин се формира типично западен начин на мислене.

След разпадането на СССР, толкова изгодно за големите западни държави, най-значителната опасност за тях естествено стават набелязващите се центростремителни тенденции на територията на Общността. Западът се страхува от образуването на нов СССР, нова мощна Голяма Русия.

За да обсъдят тези наболели политически проблеми, директорът на СВР Евгений Маков и неговите помощници заместник-директорите на СВР генерал-полковник Трубин и генерал-лейтенант Митирьов трябвало да се срещнат с Норман Кларк на борда на неговата яхта „Глория“ в ранната сутрин на 24 юли 1994 година. След срещата и разговора трябвало веднага да отидат с коригирания заедно с Кларк план при президента на Русия, а след това да докладват на Съвета за сигурност.