Първата версия

1. Севастополски хроники

30 юли 1994, денят и вечерта

Добре, че успях да се обадя на Люба от Внуково — в Симферопол ни посрещна Лушников и, естествено, веднага ни завъртя, замота ни главите. За нас му бе съобщил с телефонограма Меркулов.

Люба реагира удивително спокойно на обаждането ми от летището. Очаквах обиди, въпроси и прочее, но явно руските жени най-после са се научили да ценят свободата и независимостта на мъжете. Този процес обаче не протече безпроблемно — самите те станаха изключително независими. Честна дума, Люба можеше и да се поразвълнува от това, че заминавам за далечния Севастопол, оставяйки й в залог само чашка изстинало кафе…

Моят стар познайник, бивш състудент и адаш Саня Лушников, с когото сме изпили не едно буре студентска бира и сме изяли безбройно количество сандвичи със салам и майонеза по тринайсет копейки (наричахме този сбор от радости „студентски спасителен комплект“), беше невероятно енергичен човек. Хората наоколо се просмукваха, заразяваха се от неговата енергия. Лушников винаги се намираше сред бурен океан от шумни гласове, смях, възбудени и светещи очи. Човек-вулкан, той можеше с такъв патос да разкаже за някой мизерен есенен дъждец, изтръсквайки косата си от капчиците вода, че половината курс незабавно изскачаше от сухата аудитория, за да опита „супер“ дъжда.

Той беше от Крим, така че след университета се върна с удоволствие, без да предполага, че един ден ще се окаже в друга държава.

Мисля, че и сега следователят от Кримската републиканска (или все пак областна?) прокуратура служеше не на „новата родина Украйна“, а на закона, охранявайки покоя на мирните граждани от всякаква паплач, която е еднаква навсякъде — независимо дали в Москва, Киев, Севастопол или Ню Йорк.

Когато двамата с Марина се появихме във Внуково, Ломанов — истински интелигентен човек — се направи, че наистина я е взел за съдебен лекар. Във всеки случай не й задаваше никакви професионални въпроси. Жалко. Много би ми се искало да видя как щеше да се измъква.

Лушников не би трябвало да има никакви основания да не приеме Марина в ролята, в която я представихме. Само че той ми намигна и многозначително ме стисна за лакътя. Иначе се държа джентълменски.

На Площада пред Симферополското летище ни чакаше изстрадала черна волга, чийто шофьор с бял платнен каскет носеше странното име Герберт. Очевидно родителите му прекалено са си падали по фантастиката, предположих аз.

— Слушай, Саня — попитах Лушников, когато ни задмина разкошен мерцедес шестстотин, — как преследвате мафиотите с тази, извинявай за израза, барака?

— Защо — отвърна на въпроса ми с въпрос Саня, — да не би вие вече да сте минали всичките на ролс-ройси?

— Е, не съвсем — казах с неочаквана за мен самия гордост, — ние в прокуратурата например се возим на волво, а доблестната ни милиция се сдоби с бели полицейски фордове. Не цялата, разбира се, но прогресът е налицето.

Дружно се разсмяхме — точно така, „налицето“, казваше преподавателят ни по гражданска отбрана, един симпатичен глух подполковник от запаса.

— Разбираш ли, Саша — натъжи се Лушников, — оня тъпанар Хрушчов бих го удушил със собствените си ръце. За това, че даде Крим на украинците. Добре поне, че засега се държим криво-ляво, на първо място, защото флотът е руски, пък и президентът ни, слава богу, се опитва да поддържа нормални отношения с Русия. Всъщност не това е основният проблем. В момента се води такава ожесточена подялба на кримската собственост между най-едрите бандитски кланове, че куршумите свирят над главите на мирните граждани неведнъж на ден. Бедните граждани едва смогват да си запушват ушите. За взривовете изобщо няма да говоря. Отчасти бандитите сами ни помагат — унищожават се едни други с всички сили. Ето, наскоро очистиха знаменитите братя Башмакови. Сигурно си чул?

Кимнах. Отдавна бяхме излезли извън града и се носехме по лъкатушещия кримски път. Все пак волгата не е толкова лоша кола, макар и стара, помислих си аз. От двете страни на шосето се простираше южната растителност, толкова различна от подмосковската. Буйните цветове вече бяха приглушени от изгарящото слънце, екзотичните храсти изглеждаха по-скоро сиви, отколкото зелени. Лятото беше прекалено горещо дори за Крим. — Представяте ли си — обърна се към трима ни Лушников, — наскоро водихме истински военни действия, с използване на армейски части, гранатомети, димни шашки и така нататък…

— Да, голяма работа беше — басово се обади мълчалият до момента Герберт.

Но Саня никога и на никого не отстъпваше инициативата на занимателното повествование. Това противоречеше на бурния му темперамент, който му помагаше винаги да е в центъра на вниманието.

— Стана все едно те са партизаните, а ние — швабите. Нали си спомняте историята от войната за Керченските каменоломни?

Спомняхме си, защото от деца ни тъпчеха с истории за пионери герои, на които трябваше да подражаваме. Даже по-младите Серьожа и Марина бяха успели да минат през лагерите (пионерските, естествено), където задължително имаше алея на същите тези героични пионери с техните портрети — или изрисувани от полупрофесионални мазачи, или изваяни от гипс от пенсионирани скулптори. В Крим кой знае защо особено процъфтяваше култът към пионерите герои. Може би заради обилното количество лагери на територията му? За да могат съветските деца да не се отпускат и през лятото, а постоянно да ценят щастливото си детство, за което са дали живота си техните легендарни връстници.

Покрай бреговете на Крим от моето детство, юношество и младост непрекъснато сновяха малки бързоходни катери с имената на Витя Коробков, Володя Дубинин, Павлик Морозов… Някога като пионер дори видях майката на същия този Павлик Морозов. Между другото това също беше в Крим.

След седми клас група ученици от нашето училище тръгнахме на поход из Крим. Ръководителят ни, преподавателят по физкултура Борис Фьодорович Тряпкин, голям веселяк и шегаджия, ми беше възложил да пиша дневник на похода. Наричаше го „дневник на бойната слава“. После трябваше да го предадем в училищния музей, за да могат да се гордеят с нас, ако това внезапно се стори необходимо на някого. Дневникът, как да го кажем по-деликатно, леко изопачаваше заобикалящата ни действителност.

Така например, след като си шепна известно време с билетаджията и пъхна нещо в ръката му, Борис Фьодорович ни вкара на прожекцията на забележителния френски филм „Един мъж и една жена“. Този филм беше забранен под шестнайсет, затова му се наложи да подкупва билетаджията. В дневника пишеше: Бяхме на прожекцията на филма „Залпът на Аврора“. И досега не знам дали въобще съществува филм с такова име, но звучеше много идеологически вярно.

Имаше и съвсем реални срещи около огъня в „Артек“, където ни пускаха с палатките ни срещу тематична беседа. Спомням си как Льошка Агеев с умопомрачително сериозен вид разказваше, че нашето училище носи името на Лариса Райснер, първата жена-комисар, и че сами сме дошли в Крим със средствата от продажбата на собственоръчно отгледани ябълки. Ако се вземе предвид, че в двора на училището ни растяха само брези, то събраната реколта придобиваше някакви невероятни форми, граничещи със световните открития в най-добрите мичурински традиции. В дневника бе разказано за всичко това с размяна на местата на събираемите, от които сборът въобще не се промени — всъщност на нас, московските ученици, младите артековци ни разказали и за Райснер, и за ябълките.

Особена гордост за дневника ни представляваше едно реално събитие — посещението при майката на Павлик Морозов. Тя беше древна старица със сив кок и треперещи ръце. Седеше на гладко рендосана дървена скамейка в стаичка със спретнати тюлени перденца и портрет на Павлик в тромава рамка на стената. Разглеждайки възлестите си ръце, тя монотонно, за милиарден път разказваше съдържанието на официалния мит. Изглежда, вече не разбираше съвсем защо убитият й син предизвиква такова възхищение сред разсеяните, шумни и равнодушни деца. Тя излежаваше присъдата си — така определих впоследствие ролята й на пазач на музея, където Павлик никога не е бил, — премествайки се в Крим няколко години след смъртта му.

Саня Лушников междувременно продължаваше:

— С две думи, досаждаха ни почти половин година. Най-важното е, че не знаехме от коя страна и как да ги хванем. Всички членове на бандата бяха местни, от Керч, и познаваха от детството си каменоломните като петте си пръста. После стана ясно, че всичките са били от едно училище и едва ли не от един клас. Ядрото на бандата се състоеше от петима мъже и три жени. Бяха си оборудвали леговище навътре в лабиринтите, всичко беше по последната дума на техниката…

— Имаха даже сини тоалетни чинии — вметна Герберт и бибипна на някакъв почернял от слънцето минувач.

— Абе какви ти тоалетни чинии… Бяха разширили един от изоставените входове за каменоломната и бяха прокарали път навътре. Отвън входът беше добре маскиран, но знаещият човек би могъл да влезе под земята с кола. Имаха и гараж за петнайсетина крадени коли. Най-вероятно ги бяха избирали според личните предпочитания. Сигурно колекцията на Брежнев не е била много по-богата. Няколко мерцедеса различен модел, спортен ягуар, сребристо порше, три джипа (с тях извършваха бандитските си нападения), един кадилак, да не говорим за останалите. А такива като тази, в която се возим сега, просто не са взимали. Така и не успяхме да изясним докрай колко коли са успели да продадат. Схемата им на действие е била гениално проста… — Лушников вдигна палец, отдавайки дължимото на бандитската съобразителност. — Сигурно можете да си представите с какви коли идват сега туристите от Русия, за да се покажат и да се позабавляват. Нашите бандитски девици чудесно играели ролята на примамка. Видях ги — екстра момичета. Запознавали се с младежите, пристигнали с чероки или мерцедес, след ден-два им предлагали да си направят разкошен пикник в някое известно само на тях диво местенце на дивия бряг, където няма никой и можеш, ако щеш, да се разхождаш гол. И не лъжели — клиентите действително се връщали голи. Дори много опасните и въоръжените в крайна сметка се оказвали беззащитни пред приятелите на момичетата, скрити предварително. Никога не насилвали събитията. Пикникът си протичал както трябва, с пиене, голо къпане и страстна любов на брега. Когато човек е гол, няма къде да си държи патлака. Тъй че керченските момчета с калашници, навреме обкръжили веселата компания, не срещали особена съпротива. Първата им работа естествено била да съберат оръжието, ако имало такова, после всички пари и дрехите. Натоварвали плячката в колата и спокойно си тръгвали с нея, „благородно“ оставяйки на ограбените малко пари, за да могат да се доберат до някое по-цивилизовано място. Всички тези истории доставиха много радостни минути на местната милиция. Представете си например как на пътя стоят и стопират трима души с листа от репей вместо бански… Всеки път мястото на пикника естествено се променяло.

— И как ги измъкнахте изпод земята, тези ваши деца на подземието? — осведоми се Ломанов.

— В такива случаи най-важното е да имаш свои хора навсякъде. Керченските следователи прибраха един тип от бандата на Башмаков. Срещу обещанието да му съкратят малко присъдата той ни насочи към мястото на дислокация на конкурентите. Между другото много хора бяха недоволни от тях. Работата е там, че в лапите им често попадаха приятели на местните мафиоти. Сами разбирате кой може да дойде сега от Москва с ягуар. Ето вие например се кандилкате в нашата барака… Горе-долу знаехме в коя част на каменоломните са обзавели убежището си, но там има толкова входове и изходи, че не е никак лесно да ги измъкнеш. Наложи се да използваме армейска част и барети. С насочени взривове и гранатомети затрупаха входовете, които откриха, няколко дни им хвърляха ту димни шашки, ту гранати със сълзотворен газ. На третия ден под земята влязоха баретите. Тогава вече знаехме почти със сигурност къде точно се крият. Никой не избяга. Въпреки че отчаяно се защитаваха. Такива ми ти работи, скъпи мои московчани — завърши Лушников с подчертан московски акцент.

Влизахме в Севастопол.

Докато минавахме през центъра на града, където всичко издаваше присъствието на флота — и множеството моряци в красиви бели униформи, и мирисът на море, и силуетите на корабите в далечината, Лушников ни съобщи, че всъщност отиваме извън града. Оказа се, че Герберт, нашият мълчалив шофьор, ще ни бъде и домакин.

— Разбираш ли, Сашок — доверително ми каза Лушников, — отначало смятаха да ви настанят в хотела на щаба на флота. Но там всеки нов човек бие на очи. А срещу този лейтенант Сотников явно е било извършено преднамерено нападение. Някои хора господ ги пази. Не е ясно какви са в случая интересите на спецслужбите и колегите им. Сега имаме маса „сигурности“ — флотска, руска, украинска. Много баби, хилаво дете, нали знаеш. От една страна. От друга, сега доносниците са три пъти повече. Нали разбирате, интересите са много и различни, а аз отговарям за вас с главата си. Пък и плажът е съвсем наблизо, ще успеете да се изкъпете в свободното си време.

Колата спря на една разцъфнала уличка в покрайнините. Близостта на морето, шумолящо някъде съвсем наблизо, не беше позволила на палещото слънце да изгори местните лозя. Тук те бяха много. В „нашия“ двор вече наливащите се със сок гроздове висяха точно над главите ни. Позволих си да си откъсна едно зрънце, но то се оказа съвсем кисело.

Герберт ни представи на жена си Оксана, пълна, жизнерадостна украинка. След като ни огледа с набито око, тя отдели за Серьожа една съвсем мъничка стая в къщата до кухнята, а нас двамата с Марина придружи навътре в градината до отделна барака, обзаведена като работилница-музей.

— Гера сам ги прави — смутено обясни тя присъствието на разкошните модели на кораби в тази работилница.

Тук имаше и старинна фрегата с копринени платна, и крайцер от началото на века, който приличаше на печално известната „Аврора“, и дори атомен ледоразбивач „Ленин“.

— А те плуват ли? — попита Марина с искрено възхищение приближилия се Герберт.

— Извинявам се, но корабите не плуват, а плават. Тези всичките са действащи, а крайцерът „Апостол Андрей“ и ледоразбивачът „Владимир Илич“ дори са радиоуправляеми. Ако имаме време, ще ви ги покажа — обеща Герберт.

Оставяйки Ломанов и Марина на грижите на Оксана и морето, Лушников, Герберт и аз тръгнахме към военната болница.

Сотников лежеше в отделен бокс на системи. При него не пускаха посетители, въпреки че изглеждаше съвсем прилично. Във всеки случай не правеше впечатление на умиращ.

— Сега няма смисъл да се говори с него — обясни ни лекуващият лекар на Сотников капитанът трети ранг Гризун17.

Той се представи точно така — Гризун. Ако бях по-млад, сигурно бих се разсмял, но службата ми ме срещаше с хора с толкова екзотични имена, че вече почти бях свикнал.

— Преди половин час на пациента беше дадено силно приспивателно. Много силно, по-точно наркотик. Омнопон. По лично нареждане на главния лекар. Мъчеха го силни болки. — Гризун разпери ръце, като че ли се извиняваше.

В очите му долових някакво странно изражение — нещо като жалост или съчувствие към мен.

Общо взето, лекарят не можа да добави много към това, което Лушников ми беше разказал по пътя към болницата.

Всичко станало в кафене „Марс“, където всяка вечер се събират свободните моряци и още по-свободните цивилни. Пеят, танцуват, веселят се. Естествено, стават скандали, но не много често — повечето посетители се познават ако не по име, то поне по физиономия.

Армейският лейтенант, който започнал боя, дошъл сам. Пиел мрачно на масата в ъгъла. Между другото, както се изяснило впоследствие, пиел не водка, а минерална вода.

Когато дошъл Сотников с някакво момиче на име Галя и своя приятел мичман Петренко, купонът бил в разгара си. Новопристигналата компания седнала на една маса близо до бара. Армейският лейтенант, който като че ли специално ги чакал, се преместил на масата до тях. Според свидетелите нямало никакъв повод за скандал. Дали армейският лейтенант казал нещо тихо на Сотников, или Сотников му казал нещо… Но след като се извинил пред приятелите си, Сотников излязъл навън с лейтенанта.

Приятелите му не се притеснили, още били напълно трезви — малко ли са причините, по които двама лейтенанти могат да излязат навън. Първа се усетила Галя.

Намерили Сотников в задния двор на кафенето с изтичаща кръв. Бил ранен в корема. Никой не чул изстрела — музиката в кафенето била прекалено силна. Загадъчният лейтенант изчезнал безследно.

Пристигналата линейка закарала ранения в болницата…

— Имал е късмет, ако може така да се каже. Куршумът е минал през тялото му, без да засегне жизненоважни органи — определи Гризун състоянието на своя пациент.

Сергей и Марина бяха успели вече да се накъпят до насита и сияеха от младост и здраве като новички монети. За да не им завиждам напразно, реших да последвам примера им. Те се съгласиха да ми правят компания. Оксана ни викна да не се бавим много, защото вече приготвя вечерята.

Всичко отстъпи на заден план пред морето. Огромно, тъмно, с лунна пътека до самия хоризонт, то ме обгърна със сребристи мехурчета. Умората просто физически ме напускаше, изчезваше и неясната тревога — ненавреме даденото приспивателно, точно преди нашето идване, някаква кола, която дали случайно, дали умишлено ни следваше от болницата почти до къщи, лошите предчувствия… Накратко, нещо никак не ми харесваше. Може би просто бях прекалено уморен. Но морето, морето…

За вечеря ни очакваха пелмени с вишни. Разкошно ястие! Особено в съчетание с домашното тъмночервено, леко тръпчиво вино. Дори си помислих (всъщност давайки си сметка за собствената си наивност), че някога, като остарея, ще се преместя на юг, до морето. Ще отглеждам грозде, ще изстисквам сока и ще правя от него такова вино. „Стига си мечтал, детективе, търси крадеца!“ — постави ме на място малкият Турецки вътре…

Нощта ухаеше на прясно рендосано дърво, на лози и вино и, разбира се, на Марина.

2. Севастополски хроники. Продължение

31 юли 1994 година

Лушников, който спа в къщата, стана пръв и разви бурна дейност. Дотолкова бурна и целенасочена, че бяхме готови за излизане и съзнателна дейност още след половин час. Саня е удивителен човек, само с енергията му може да се изстреля ракета в космоса.

Ломанов имаше за задача да разпита приятелите на Сотников, докато двамата с Лушников трябваше да отидем в болницата. Марина дойде с нас. Атмосферата на напрегнатост, която ме беше напуснала снощи, отново се сгъсти, когато завихме от нашата тиха уличка „Лозарска“, по градското шосе. Зад нас се движеше сива лада петица, толкова явно, че чак Марина обърна внимание. Герберт успя да се откъсне от нея, минавайки по някакъв начин през прашните улички и полуразрушените безистени, но близо до болницата тя се материализира отново, като че ли пътуващите в нея чудесно знаеха къде отиваме.

В болницата ни очакваше „изненада“. Честна дума, това беше като в калпав детективски роман. Въпреки че и лично съм се сблъсквал с този прост похват. В крайна сметка поне веднъж можех да го предвидя! Но пак се оказах идиот!

През нощта Сотников беше умрял.

По всичко личеше, че не го е направил по собствена инициатива. Гризун предположи, че е бил отровен.

— Възможно е просто да са му направили инжекция. Трудно е да се каже, защото и без това го бяхме нашарили целия.

Дежурната сестра каза, ридаейки, че е заспала за не повече от половин час. Оказахме се с празни ръце — трупът на Сотников вече бе откаран за аутопсия, никой нищо не знаеше, не беше видял и не беше чул…

Началникът на болницата капитан първи ранг Иля Илич Хомяков се оказа висок здравеняк на около четиридесет и пет години, със спортна фигура, прогресивно оплешивяващ. Той седеше в кабинета си като на трон, виждаше се, че тук той е цар и бог. Хомяков обаче се преструваше, че е готов да отговори на всичките ми въпроси. Дори с удоволствие.

Преди да задам първия си въпрос, се усмихнах вътрешно — явно имената на всички лекари от това заведение са от един разред. Разред гризачи. Не бих се учудил ако срещна Мишкин, Бурундуков, Сурков18 и да кажем, Пасюк19. Има такова украинско име.

Хомяков беше видимо нервен. Явно смяташе да ми предложи предварително подготвения си отговор за омнопона, инжектиран на Сотников половин час преди идването ни, а също така и за скоропостижната кончина на пациента им. Но аз не обичам домашните работи. Обикновено хората отговарят по-искрено на неочакваните въпроси.

— Във вашата болница ли докараха единствения спасен моряк от яхтата „Глория“?

— Да — кратко отвърна Хомяков.

— Успя ли да каже нещо?

. — Не. Докараха го в безсъзнание. Прекалено дълго се беше борил за живота си, вече не му бяха останали сили за самия живот…

Това беше именно един от случаите, в които бих си заложил главата, че човекът не лъже. За това той говореше с абсолютно чиста съвест. Беше станало точно така. Бях сигурен, че за Сотников няма да ми каже нищо. Може би сгъстявах боите, но всичко това никак не ми харесваше.

Когато станах и се сбогувах, прочетох искрено изумление на лицето на капитана, който така и не успя да ми поднесе старателно приготвената си реч.

Слязох един етаж по-надолу, където бях оставил Марина да утешава ридаещата сестра. Лушников ми махна от противоположния край на коридора, обяснявайки ми с жестове, че ме чака долу.

Сестрата седеше в стаята за дежурство като бедна роднина, свита в крайчето на болничната кушетка. Марина нервно се разхождаше от единия до другия край на стаята и бързо и убедително й говореше нещо. Когато влязох, настана мигновена и тягостна тишина. Двете жени ме погледнаха. Сестрата — като хванато в капан животинче, Марина — с надежда и нетърпение. Аз също мълчах.

— Лена, ето го и Александър Борисович! Разкажи му сама това, което ми разказа на мен. То е много, много важно. — Марина подчерта двойното „много“.

Гласът й не звучеше настойчиво, а някак меко и твърдо едновременно. Не бях и подозирал, че в крехкото весело момиче се таи такава сила да убеждава.

Лена мълчаливо посочи вратата. Разбрах и я затворих. Накрая тя заговори.

Лена Красовска застъпила двайсет и четири часовото си дежурство вчера в девет часа сутринта. Денят бил обикновен. В хирургическото отделение имало само един тежко болен — млад лейтенант с рана от куршум в корема. Дежурството преминавало в обичайните процедури — инжекции, смяна на системите, измерване на температурата. Старшината със счупения глезен неочаквано го заболяло ухото и се наложило да извика отоларинголога от съседното отделение, с две думи, привичната лудница.

След отбоя и вечерните инжекции отделението най-после притихнало. В коридора загасили осветлението и Лена сложила чайника на котлона. Оставал й половин час до вечерния филм. Телевизорът бил в салона. В случай че някой болен се нуждаел от помощта й, можела да чуе звънеца.

Чайникът кипвал, когато в дежурното помещение надникнал новият санитар от урологическото отделение.

— Позволете да ви се представя, казвам се Василий, сега съм един етаж по-надолу, в урологията, за колегите съм Вася. — Той влязъл в стаята с бутилка червено вино.

Усмихвал се толкова широко, че създавал впечатлението, че е безкрайно щастлив и от това, че работи в урологията, и от това, че може да го наричат просто Вася.

— Надявам се, че ще работя дълго тук, така че искам да се запозная с всички, особено с някой толкова симпатичен.

— Лена — представила се тя.

Вася бил среден на ръст, усмихнат и явно не принадлежал към хората, които започват веднага да те свалят. Затова Лена дори се зарадвала, че ще има с кого да раздели вечерния чай и да си поприказва, пропускайки омръзналия й телевизионен сериал. Колкото до виното… Е, толкова слабо, след като си свикнал с истински, макар и разреден медицински спирт, нищо не е. Но е приятно.

Измила чашите, разглеждайки неочаквания посетител. Имал обикновено, леко скулесто лице, живи кафяви очи. Малко го разваляла долната челюст, тежка и малко издадена напред. Но ослепителната усмивка и хубавите зъби компенсирали този недостатък.

Той веднага започнал да разказва някакви весели истории от казармения си живот. За горещия борш, който сипвали в ботушите на новите, за тъпите старшини и остроумните редници. Въпреки че Лена отдавна работела във военната болница и знаела наизуст армейския фолклор, все пак се смеела. Вася сипал виното в мензурките и тогава я извикали от шеста стая.

Оставила Вася и отишла. Старшината със счупения глезен и болката в ухото помолил за обезболяваща инжекция. Лена му дала таблетка аналгин — обезболяващите се давали само по разпореждане на завеждащия отделение или лекуващия лекар.

После двамата с Вася пили…

— Не си спомням нищо друго, все едно че съм пропаднала в черна дупка. — Лена изхлипа.

— Смятате ли, че ви е сипал нещо във виното? — попитах аз.

— Убедена съм. Никога не ми се е случвало такова нещо.

— Защо не ни разказахте веднага?

Лена погледна вратата, мен, а след това и Марина, като че ли търсеше от нея защита.

— Саша, обещах й, че освен нас никой няма да знае за това — каза Марина, галейки успокоително Лена по рамото.

— Аз също ви обещавам — казах аз.

— Когато на сутринта научихме, че Сотников е умрял, веднага си помислих за този Вася. Обадих се на момичетата от урологията, те ми казаха, че нямат никакви нови сътрудници… Съвсем се обърках. Не знаех какво да правя, къде да ходя. Точно тогава пристигна главният. Извика ме при себе си. Аз му разказах всичко. Той ми нареди да мълча, да кажа, че съм заспала случайно. Обеща да не ме уволнява.

Тя отново се разрида, опитвайки се да каже нещо. С усилие разбрах какво казваше:

— Толкова ми е мъчно за лейтенанта, беше толкова млад… Аз съм виновна…

Лушников ни чакаше в салона на първия етаж. Бях побеснял. Като че ли тези мръсници, дали от глупост, дали от злоба, се бяха наговорили. Започваше да ми се струва, че и Гризун, и Хомяков говорят от нечие име…

На всичкото отгоре и Лушников ме дръпна за ръкава.

— Виж, Сашок, ето ги нашите пазачи. Стоят на пост. Чакат ни нас, скъпите и обичните.

На петдесет метра от входа на болницата беше спряла одевешната лада. Видях, че единият тип е седнал зад волана, а другият се е опрял с лакът на покрива на колата и пуши, наблюдавайки стъкления вход. Планът за малко, но сладко отмъщение съзря моментално. Сигурно не бях прав, но просто трябваше да излея злобата си върху някого.

— Хайде да ги научим, че не е прилично да си пъхат носовете в чуждите работи — предложих на Лушников.

Той незабавно се съгласи и аз дадох нарежданията си:

— Марина, чакай ни тук. Саня, мини отляво, блокирай дясната врата, за да не може този, който е в колата, да излезе. А с другия ще си поговоря ей сега.

Двамата с Лушников излязохме от болницата и силно тряснахме вратата. Онези моментално се втренчиха в нас. Тръгнах бързо напред, към тях. Лушников — като че ли настрани. Двамата веднага се направиха, че си говорят помежду си. Ускорих крачка.

Приближих се плътно до този, който пушеше, и с периферното си зрение видях, че на Саня му остават три-четири крачки до колата. Блъснах с гърди пушача.

— Защо пушиш тука бе?! — изсъсках със страховита физиономия.

Онзи се опита да отстъпи, но аз така си бях сложил крака, че той бе принуден да се долепи до колата. В този момент стиснах между показалеца и средния си пръст дългия му нос, който все едно беше специално приспособен за този похват, известен сред народа с името „слива“. Защото върхът на стиснатия нос става кръгъл и син като гореупоменатия плод.

— Слушай, мършо — ласкаво се обърнах към „сливата“, — като не можеш да следиш някого, кажи на началниците си да те направят шофьор на лайновозка, иначе ще свършиш зле.

В това време Лушников надничаше в купето през отворения прозорец и мило се усмихваше на шофьора:

— Недейте, момчета, а? — Той беше самата доброжелателност.

Ако нямаха нищо общо със случая или поне бяха малко по-смели, едно малко сбиване нямаше да ни се размине. Но работата със сигурност не им беше чиста, защото те изтърпяха всичко и реагираха съвсем адекватно на молбата ни да се разкарат. И мирно.

Не им е лесно в днешно време на специалните служби с кадрите. От къде бяха изровили такива сукалчета? Сто процента са провеждали особено щателна операция по набиране на сътрудници. В кръжоците по шев и кройка.

Както се бяхме разбрали, взехме Ломанов пред паметника на загиналите кораби и всички заедно отидохме да обядваме в едно малко ресторантче на брега, наречено „Лъвът“. Имаше се предвид или Лев Толстой, някога воювал в тези краища, или просто царят на животните. Лушников обеща страшна рибена чорба.

Сигурно отстрани сме приличали на известната картина „Военният съвет във Фили“20. Наистина, след като изслушахме отчета на Ломанов, обсъдихме плана на „военните“ действия.

Ломанов се беше срещнал с Галя, приятелката на убития Сотников, и с мичман Петренко. Сотников беше ходил точно с тях в „Марс“ онази вечер.

Ломанов открил Галя на работното й място. Приемала поръчки в Дома на услугите. Сутринта нямало клиенти, така че могли да си поговорят спокойно. Галя се оказала миловидна, склонна към напълняване блондинка, нелишена от известно обаяние. Говорела с украински, по-точно южноруски акцент, смекчавайки съгласните и някак припряно. Отпечатъкът на нещастието леко замъглявал сините й очи, но природната жизнерадост й позволявала да се държи достатъчно непринудено.

Не могла да съобщи нищо ново освен казаното на Лушников, което той от своя страна ни беше разказал. Само описала по-подробно лейтенанта, с когото Сотников излязъл от кафенето.

„Среден на ръст, строен такъв, скулест, тъмносиви или кафяви очи. Не много къса, но грижливо подстригана коса, също тъмна. Особени белези? Ами такава една издадена челюст като на Висоцки. Не го чух какво каза на Володя, но лицето на Володя веднага стана… Не, не злобно, а строго може би…“ — Серьожа много добре копираше речта на Галя.

При думите за издадената челюст двамата с Марина се спогледахме. Взех от присъстващите дума да мълчат и им разказах за „Вася от урологията“. Изглежда, че лейтенантът от кафенето и този „Вася“ са едно и също лице.

Мичмана Петренко Ломанов хванал буквално докато си опаковал багажа. След един час трябвало да замине в командировка в Курск за попълнения. Всеки момент започвал новият набор.

„Нашите матросчета от катера всичките до един ги пратиха на север. Родният двеста седемдесет и пети го изтеглиха на брега. Онази яхта с мъртъвците ни донесе нещастие. И по Вовка, сигурен съм, заради нея стреляха. Той, глупакът, ходеше навсякъде и се хвалеше, че е видял кой знае какво! А какво е видял? Нищо не е видял! Там нямаше никого… От спецслужбите напоследък го викаха по сто пъти на ден. От Москва идваха някакви типове. Абе майната им на всички, мен не ме е страх от никой. Къде могат да пратят мичман Петренко? В Северния флот? И там ще се оправя. А виж, Вовка напразно се раздрънка. На някого тая яхта явно много му пречеше. А аз какво? Аз си седях на собствената палуба, никъде не съм се бутал. Няма и да се бутам.“

Военният съвет в севастополските Фили постанови: Лушников отива при спецслужбите на Украйна, тоест при полковник Иванов. Турецки се среща с кагебистите от щаба на ЧФ, господата Непейвода и Улянов, а Марина и Ломанов се къпят в Черно море до безсъзнание.

Не приемах възражения. В никаква форма.

Майор Непейвода ме покани в кабинета си. Беше извънредно любезен и уклончив. Бих предпочел да ме напсуват здраво, но да ме снабдят с някаква полезна информация, отколкото да ме поят с чай с гевречета и мармалад, да ме разпитват за Москва и да се оплакват от непрофесионализма на украинските колеги. По отношение на последното не можех да не подкрепя Непейвода. Той искрено се развесели, когато му разказах историята, случила се преди няколко часа пред военната болница. И един вид в замяна ми разказа малко за „мъртвата яхта“.

— Весела работа е тази вражда. В някои моменти започва да ми доставя удоволствие. Въпреки че в повечето време с украинското разузнаване само си пречим едни на други. Абе да са живи и здрави. Ще ви кажа, че ако сериозно ви интересува историята с тази яхта, то трябва да търсите не тук, а в Москва. Аз какво — дойдох, взех, предадох. Всичките са ги очистили. — Непейвода тежко въздъхна.

Помислих си, че е свършил, но той заговори отново:

— Честно казано, всичко това до известна степен ме възмути. Може и да не съм толкова едра риба, но не искам да бъда и пешка. Затова ще ви кажа нещо, което всъщност нямам право да казвам. Вие сте представител на генералната прокуратура, на която все още може да се има доверие. Бяхме принудени да предадем всички документи и компютърни материали, открити на яхтата, на Службата за външно разузнаване. Сигурен съм, че само тези материали могат да хвърлят светлина върху тайнственото произшествие. Усещаме силен натиск от Москва по отношение на този случай. Опитайте се да разберете за какво става дума, ако имате подкрепа на такова ниво. Страхувам се, че и в Москва няма да ви оставят да ровите надълбоко, но опитайте…

— Благодаря ви за ценната информация — здраво стиснах ръката на майора.

Разбира се, досещах се, че на яхтата са били намерени някакви материали. За това не се иска много акъл. Но сега знаех (за което впрочем също се досещах), че съдбата отново ме среща с четиринадесети блок в Кунцево. Този път може да опитам връзките на Меркулов, Службата за безопасност на президента и Главното управление за охрана на Русия. В краен случай непосредствено чрез генералите Коржаков и Барсуков. Тук щеше да бъде опасно и безсмислено да изтъквам тези връзки. Всички тези ведомства вероятно никога няма да заживеят в мир.

Трябваше да се срещна и с полковник Улянов, чийто служебен телефон глухо мълчеше. Излизаше, че мога да го намеря само чрез Непейвода. Наложи ми се да използвам банален, но печеливш похват.

— Кажете ми, как да намеря полковник Улянов? Имам пратка за него от Москва.

Майор Непейвода се усмихна с разбиране.

— Приказките, драги, си ги запазете за пред момичетата, а полковник Улянов можете да намерите у дома му.

Той ми написа номера на едно листче.

— Обадете се на този телефон. Възможно е и да ви разкаже нещо. Вече няма какво да губи. Пенсионираха го със заповед на командващия. Правете си изводите. Нека да ви дам един съвет — всичко казано от него, делете на седем, а най-добре на четиринайсет. Напоследък имаше явни проблеми с главата. — Непейвода направи характерен жест, като че ли завинтваше показалеца си в слепоочието.

Майорът ми харесваше все повече. Мисля, че лично си проверява кабинета всяка сутрин. В търсене на нови бръмбари. И се разправя с тях като майор — бързо и не без удоволствие. В противен случай и на него не му оставаше много служба.

Реших най-накрая да се разходя из центъра на града, да пийна кафе някъде и да се обадя на Улянов.

Съдейки по миризмата, в откритото кафене край морето правеха съвсем прилично кафе. Седнах на крайната масичка и запалих цигара.

Не си бях изпушил цигарата, когато с чашка кафе в ръце се приближи човек на средна възраст с военна осанка и помоли за разрешение да се присъедини към мен. Кимнах и продължих да разглеждам афиша с невероятен дизайн на колонката срещу кафенето.

На афиша изобразен в профил мъж втренчено гледаше потенциалните си пациенти с двете си очи, сместени в едната половина на лицето му. Докторът хипнотизатор Кривенко предлагаше лечение на алкохолизъм и тютюнопушене чрез един хипнотичен сеанс. Хора с измъчени лица ужасено бягаха от грамадна бутилка и свита като змия цигара. Очите на доктора, освен странното си разположение имаха още една особеност — в тях напълно липсваше ирисът. Това бяха очи, състоящи се само от бяло и зеници. Много концептуален афиш.

— Ако не греша, вие сте Александър Борисович Турецки, нали? — усмихнато попита човекът.

— Щом питате по този начин, добре знаете, че не грешите — отвърнах му в неговия стил и рискувах да тегля коз: — А аз вероятно имам честта да се запозная с полковник Улянов…

— Точно така, Олег Иванович — подаде ми ръка Улянов. — По-рано с такова фамилно име никога не биха ме пенсионирали. Ами ако се окаже роднина? Братов внук например.

Полковникът от запаса беше загубил службата си, но не и чувството си за хумор. Разбрах, че мога да разговарям откровено с него.

— Много лесно ви разгадах. Преди един час влязохте в зданието на щаба, за да се срещнете, доколкото схващам, с бившите ми колеги. По-точно с майор Непейвода. Той ви е казал за изпадналия в немилост полковник и ви е дал телефона. Защо да звъните, да си правите труда. Сега съм свободен човек, ходя си, разхождам се, чакам ви.

— Как ме познахте все пак?

— Нека това си остане моя малка професионална тайна. — Той хитро, направо по ленински примижа.

Божичко! Нима наистина е братов внук?

— Доколкото разбирам, вас ви интересува цялата история с яхтата и убития американец. Веднага ви предупреждавам, че не мога да ви кажа нищо за това, какво е станало там.

— Не можете или не искате?

— Искам, но не мога. — Той се разсмя някак момчешки. — Не съм се занимавал с този случай, но се надявам, че Коля Непейвода ви е разказал това-онова. Затова пък мога дави разкажа не по-малко интересни неща, косвено свързани и с яхтата, по-точно с нейния собственик. Ако искате, разбира се…

— Искам и мога — отвърнах бързо.

Сега се разсмяхме и двамата. Нищо не сближава така непознатите събеседници както общият смях.

Но нещо в мен все пак предизвикваше вътрешна тревога. Разбира се, и предупреждението на Непейвода изигра ролята си, но имаше нещо странно в мигновените преходи на Улянов от смях към пълна сериозност. Освен това от време на време Улянов се оглеждаше.

— Вече разказах някои неща на кореспондента от Москва, когото познавате. В основата на всичко това е оръжието. Разбирате, че спорът на Русия с Украйна за Черноморския флот не е само политически. Сегашното командване се интересува само от това ситуацията да е относително стабилна. Затова така се противят на всяко преразпределение на материалната част. Лъвският пай от техниката и въоръжението се води само на хартия, а в действителност просто не съществува. Тоест съществува, разбира се, но не тук, а някъде в Африка или Иран. От Черноморския флот е останала само външната обвивка. Ще ви кажа особено поверително… — Улянов се огледа наоколо и се наведе към мен. Гласът му звучеше заговорнически: — Една трета от корабите на славния Черноморски флот не са истински бойни единици, а шперплатови макети. Например корабът „Киев“. Всичките му палубни надстройки са от осеммилиметров шперплат, боядисан със сива боя. Дори знам кой го доставя на флота. Сумският дървопреработвателен комбинат…

Той продължи да говори дълго и с нарастващо въодушевление, но вече не го слушах.

Пред мен седеше съвсем банален луд. Едва сега успях да оценя тънката усмивка на майор Непейвода, който не се опита да ме накара да се откажа от тази среща. Нима Петя Зотов не беше разбрал нещо толкова просто и беше взел Улянов с историите му на сериозно? Или тогава полковникът не е говорел такива явни глупости? Или е бил добре „лекуван“? Нямах отговор на тези въпроси. Затова пък ми стана ясно, че е време да си тръгвам. Това се оказа по-сложно, отколкото запознанството, но аз се справих, при това достатъчно вежливо. На сбогуване Улянов настойчиво ме помоли да разкажа в Москва за ценната му информация. Наложи се да му обещая.

Най-после можех да мръдна до плажа, където се бяхме разбрали да се срещнем с Марина и Серьожа. Ломанов плуваше навътре в морето, а Марина пазеше дрехите. Според мен тя се бе отнесла донякъде безотговорно към трудовата си дейност. Тъй като просто се печеше. Ако исках, спокойно можех да отнеса не само дрехите на Ломанов, но и раницата на Марина, която лежеше в краката й. За това дори не се налагаше да си професионалист.

— Привет — казах й колкото можех по-безгрижно, — липсвах ли ви?

— Ами не, не много. — Надявах се, че се шегува.

— Ще се изкъпем ли?

— Ами нещата?

Разсмях се:

— И без това не те бива за пазач.

Изоставяйки вещите на произвола на съдбата, ние се хванахме за ръце като ученици от началното училище и хукнахме към водата. Аз не бях чак толкова безгрижен — насреща ни от морето излизаше Ломанов.

До самия бряг пищяха дечица. Едно хлапе с избеляла от слънцето коса се опитваше да оседлае надуваемия си делфин. Той се измъкваше от ръцете му като жива и хлъзгава риба. В един момент момченцето тъкмо успя да се качи на гърба на делфина, когато едно къдраво момиченце със силен смях издърпа запушалката.

Чувствах се точно като този полунадут делфин, плувайки до Марина в Черно море. Но чудотворната вода постепенно ме лекуваше.

Плувахме бруст, като две бели московски жаби, Марина се опитваше да ме раздвижи, разказвайки за съседната компания на плажа. Те пляскаха преферанс на милилитри.

— Представяш ли си, пет милилитра вистът — смееше се Марина.

В далечината мина катер за разходки и вдигна лека вълна. Легнах по гръб и поклащайки се върху вълните, като в просъница слушах бърборенето на Марина:

— Едната казва — вече виждам хората като карти. Върви някоя двойка, а аз си викам — белот, една ръка е сигурна. Седи си мъж по бански, аз го възприемам като поп. А момчето й отговаря — скоро ще почнеш да ги сънуваш. Аз и без това ги сънувам, отвръща момичето… А ти какво сънува, Саша?

Не разбрах веднага какво ме пита. Лежеше до мен, също по гръб, разперила ръце и крака. Марина — морска, името й много й отиваше. Сигурно й се искаше да съм сънувал нея, но отвърнах честно:

— Сънувах морето, Марина, морето.

— Кажи ми, Саша, а защо убиха онова момче?

— Момчето е Сотников, така ли?

— Много добре разбираш за кого говоря.

— Естествено, че разбирам. Виждаш ли, Марина… Представи си следната картина — върху вълните на едно дълбоко-дълбоко, синьо-синьо море се поклаща една яхта. Палубата й е залята с кръв. И ето че към тази яхта се приближава граничен катер. Командва го храбро, но лекомислено „момче“, както казваш. Вместо веднага да извика хеликоптер, момчето само се завира на яхтата. Не намира никого. Всички са мъртви. Всички пасажери са изчезнали…

— Убили ли са ги и са ги откарали?

— Най-вероятно са ги изхвърлили в морето. Та така, момчето не намира нищо и никого, но на приятелите си разказва, че е видяло нещо. Хвали се. Момчетата обичат да се хвалят. Някой е повярвал, че момчето е видяло нещо. И тогава му пращат друго момче… Момчето стреля по момчето, а после момчето идва да доубие момчето…

— Недей да викаш, Саша — тихо ме помоли Марина.

Нима виках? Да, разбира се, че виках. Какво искате, как да не викам — момчетата убиват момчета, а ако се наложи — и момичета.

— Извинявай, Марина — казах аз и се обърнах по корем. — Хайде към брега.

Лежахме на брега и пиехме бира. Серьожа отскочи до палатката да купи. Между другото цените в палатките, пресметнати в рубли, бяха по-високи, отколкото в Москва. Така че не бяхме чак такива милионери. Предполагаемото ни богатство се оказа призрачно. Крим пресмяташе всичко в долари, също като Москва. Направо всеобщо озеленяване.

— Привет на честната компания — раздаде се над главите ни гласът на Лушников. — Дайте да си пийна биричка, че умирам.

Той отпи с удоволствие, естествено от моята кутия. Знаех от опит, че след глътката на Лушников човек спокойно може да я изхвърли.

— Уф, спасен съм!

— Е, Саня, има ли новини?

— Новини има, даже не знам откъде да започна…

— Почни отначало, от нулата почни, както се пееше в песента от нашата младост — предложих му аз.

— Всъщност едно нещо не може да се нарече новина. Полковник Иванов се е обгърнал в такава мъгла, като че ли е резидент на три разузнавания — украинското, американското и израелското за капак. Вместо да говори по същество, ми даваше акъл. Заяде се с фигурата ми, трябвало, казва, да се занимавам със спорт.

Лушников огледа фигурата си с далеч некритичен поглед и изпръхтя с недоумение:

— Абе майната, му, нема полза, пък и аз не се надявах особено. Другата новина, изглежда, ни касае съвсем пряко. На дванадесетия километър на Симферополското шосе е открит труп на млад мъж, убит с изстрел в тила.

— Дотам ли си ходил? — попитах.

— Според тебе защо съм се запенил такъв? Та според всички белези това е нашият „Вася“. Среден на ръст, с характерно издадена долна челюст. Беше цивилен, но с офицерски панталони и обувки армейски образец. По всичко личи, че са го убили там, на самото място. Не са открити никакви следи от съпротива. Най-вероятно е пристигнал там с кола заедно с хора, които е познавал. Те явно са били двама. Известно време са стояли и очевидно спокойно са разговаряли на десет метра от шосето. Там растат такива храсти, че ако си зад тях, от шосето никой не може да те види. Следите от гуми показват, че на банкета е спирала кола. Най-вероятно волга. Малко факти, а и човекът явно не е бил тукашен. Пратихме, разбира се, снимки по близките армейски части, но по-скоро за да ни е чиста съвестта. Надали ще има някакъв резултат.

— Добре, ясно — казах. — Саня, кога са нощните полети за Москва?

— Какво, да не би да смятате да си ходите?

— Саня, сам виждаш, че нищо не става. Тук ни отрязаха отвсякъде. И без това ми се наложи да разговарям с побъркан полковник. Това ще ми държи влага за дълго. Но не е там въпросът. Вече разбрах, че тук няма да ни оставят да работим. Само ще се добавят още няколко трупа и още няколко заточени, а полза никаква. Някой усърдно ни мотае. И това съвсем не са онези шпиони в ладата. Все пак някой е премахнал „Вася“…

— Как?! Без дори да сте хапнали? — Оксана чак плесна с ръце от изумление.

— Иначе ще изпуснем самолета, извинете ни, Оксана — пое огъня върху себе си Лушников.

Скоро вече пътувахме към Симферопол — самолетът ни излиташе в един през нощта.

Беше последният ден на юли, така че здрачът ни застигна по пътя. Това е съвсем специфична част от денонощието, на юг тя е много кратка и бързо отстъпва място на нощта с черно небе и ярки звезди. Но ние бяхме с кола, все едно изпреварвахме нощта и здрачът продължаваше и продължаваше. По пътя ни се запалваха светлини, които се превръщаха в дълга светеща ивица. Нощта ни догонваше.

На летището Лушников ни изпрати до бившата депутатска чакалня и отиде да проучи как стоят нещата с полета. Кой знае защо бях почти сигурен, че накрая ще ни сполети още някаква неприятност. Всичко вървеше така — едно към едно. Оказах се прав. Полетът закъсняваше. Засега с един час. Времето естествено беше лятно, но нещо ставаше с горивото. Ако не едно, то друго, както казваше баба ми.

Марина спеше в мекото депутатско кресло, аз предложих да отида за пиене. Лушников настояваше, че е негов ред да черпи.

— На изпроводяк, Саша — прегърна ме Саня през раменете.

В крайна сметка отидохме заедно — той за пиене, аз — да се обадя в Москва. Тръгнах към автомата с идеята да поръчам такси на летището, но след като погледнах часовника си, кой знае защо набрах телефона на Люба. Тя не спеше. Все едно че стоеше до телефона и чакаше да й се обадя — вдигна веднага. Гласът й звучеше неочаквано близко, като че ли от съседната стая. Уговорихме се да се срещнем на следващата вечер.

— Целувам те — тихо каза тя на сбогуване.

— Целувам те — кой знае защо също тихо отвърнах аз…

Излетяхме в три през нощта, след като бяхме глътнали стабилно. Струва ми се, че Лушников доста шумеше и дори пееше някаква песен. Не е изключено и аз да съм пял заедно с него…

В самолета бързо изтрезнях. Е, мислено правех равносметката, проясниха се някои неща. Някой силно не иска да научим каквото и да е. Случаят с Кларк бе скрит зад плътна черна завеса и беше достатъчно само да се приближиш — не да надникнеш, и неизвестната сила увеличаваше плътността на тази завеса…

3. Норман Кларк

Когато на 11 декември 1941 САЩ обявяват война на Германия и Италия, Норман Кларк не чака да получи повиквателна, а сам се явява в окръжието с искане да бъде взет на служба. Буквално след няколко дни се заклева и го изпращат в Норфолк в интендантската служба, обезпечаваща лендлизните21 доставки в Европа.

Разбира се, Кларк не е мечтал точно за това. Сред задълженията му е да следи за правилната и качествена опаковка на кашоните и контейнерите, които след това се натоварват в корабните трюмове и се изпращат във воюваща Европа. Енергията и честолюбието на Кларк изискват повече — бойни действия, военни операции, стремителни схватки с врага и, разбира се, победни шествия, където момичетата да хвърлят цветя на мъжествените освободители.

Опаковайки кашон след кашон, той пише рапорт след рапорт. В крайна сметка го изпращат в офицерската школа в Чарлстън. Излизайки от нея, получава звание лейтенант, но е принуден доста дълго време да се занимава с обучението на новобранци в същата тази школа.

Едва в началото на есента на четиридесет и втора година Кларк е прехвърлен в Пенсилванския пехотен полк, който скоро взима участие и десанта на англо-американските войски в Северна Африка. А по-късно, през лятото на четиридесет и трета, Кларк участва в знаменитата операция, в хода на която англичаните и американците завземат Сицилия. По това време той вече е врял и кипял войник.

След сицилийската операция, където Кларк е ранен за пръв път, той бива изпратен отново в Америка. Заточен, както се изразява той впоследствие. Опитът му потрябвал отново за подготовката на новобранци, с която се занимава в Уилмингтън. Съединените щати започнат сериозна подготовка за откриването на втори фронт.

Но именно благодарение на преместванията си Кларк успява да вземе участие едва ли не във всички най-значителни операции на англо-американските войски. В това число и в знаменития десант в Нормандия, ознаменувал откриването на дългоочаквания втори фронт.

Кларк стъпва на територията на Франция в състава на Хартфордския полк. Командирът на трети батальон, в който служи Кларк, капитан Мерит, разказва впоследствие, че най-яркият му спомен от онези дни във Франция е битката за плацдарма до моста през река Орн в близост до Грембоската гора. Всъщност тази операция на батальона е само отвличаща маневра.

Срещу батальона излизат части от немската двеста седемдесет и пета пехотна дивизия. Този плацдарм се превръща буквално в гробище за батальона. Самият Кларк по-късно признава, че в продължение на четиридесет и осем часа е бил напълно убеден, че е дошъл краят му.

Естествено, след като мине известно време, бившите войници разказват множество истории, които са се случили по време на бойните действия. Понякога тези разкази приличат на рибарските раздувки кой каква огромна риба е хванал. Или ловджийските истории, където убитият язовец се превръща в разярена мечка, а скромната, почти домашна патица — в ято диви пъдпъдъци. Но все пак, когато много хора разказват тези истории за един и същ човек, се създава впечатлението, че има поне някакви основания за подобно митотворчество.

За Норман Кларк има много такива истории. Един бивш редник от неговия взвод например си спомня, как Кларк с няколко войници се отскубнал напред, възседнал трофеен мотоциклет и залегнал на края на гората. Абсолютно неочаквано пред тях се появил огромен немски „Тигър“. Кларк обаче не изпитал прекалено силен ужас. Тоест изобщо не изпитал ужас. Но по съвсем тривиална причина.

Работата е там, че той от детството си не пиел. Веднъж като малък опитал и бил жестоко набит от баща си. А сега ординарецът на капитан Мерит, виждайки, че лицето на Кларк придобива прекалено бледен оттенък, му пъхнал в ръцете бутилка уиски. След като отчаяно отпил от нея, Кларк вече не се страхувал от нищо. Не само това, той изобщо не знаел как се кара мотоциклет. Наложило се да го усвоява в движение. А на всичкото отгоре и този немски танк!

За щастие, той имал противотанкова пушка. Прицелил се, стрелял два пъти и улучил два пъти.

Впрочем според многобройните свидетелства Кларк още тогава възхищавал другарите си от полка със знанието на чужди езици. С французите говорел на френски. В познанията му по немски другарите му се убедили за пръв път, когато позициите на батальона се намирали в непосредствена близост до немските окопи. До тях долитали яки немски псувни по техен адрес. Намигвайки на съседите си от окопа, Норман изкарал такива гръмки тиради на немски, че немците млъкнали сащисани. Когато Норман превел думите си на своите другари, те дълго и весело се заливали от смях.

Един от другарите на Кларк си спомнял впоследствие, че веднъж го попитал какъв ще стане след войната. Кларк му отвърнал с абсолютна сигурност, че ще стане милионер.

Друг негов другар от полка, капрал Портър, казал за Норман Кларк в интервю за вестник „Ивнинг Поуст“ загадъчната на пръв поглед фраза, че този човек би могъл да продаде и пясък на арабите.

След изпращането на батальона за реорганизация по заповед на командира на полка генерал-майор Бел Кларк известно време служи като преводач в щаба, а също така и в лагера за военнопленници в Амиен. След което заминава с остатъците от батальона си в Белгия и там получава отпуска, която използва за пътуване до Париж.

Тук, както признава по-късно, страшно му провървява. Първо, среща се с генерал Фрост, който по време на Сицилийската кампания командва полка, в който служи Кларк. Тогава Фрост бил още само полковник. С Кларк, който командвал взвод, ги сближила общата любов към шаха.

Срещата в Париж е особено удачна шахматна комбинация, като че ли скроена от самия живот. В Париж генерал Фрост ръководи армейската разузнавателна служба. Оттогава до края на войната Кларк служи в това ведомство. Той получава право да носи както военна униформа, така и цивилно облекло по свое усмотрение.

Този вид служба, знанието на езици и съсредоточаването в европейския театър на военните действия на множество хора, още тогава имащи влияние в политиката, а също и на такива, на които тепърва предстои да играят значителна роля в близките следвоенни години, дават на Кларк възможността да се запознае с хората, с които впоследствие дълго време ще поддържа контакти.

С тези, чрез които ще се приближи към светая светих на американското общество. Нищо не сближава хората така, както общите военни спомени.

Даже след продължителната фашистка окупация Париж си остава Париж, най-романтичният град в света, където дори военните заприличват на художници. Тук, в едно френско семейство, което като много други с огромно удоволствие и обич приема победителите, Норман Кларк се запознава с Коко Шанел. Неочаквано те се сприятеляват — двамата имат нещо общо. Авантюристична жилка, екстравагантност от най-добър тип, любов към свободата и независимостта, а също и към красивите предмети и хора.

Великата Мадмоазел е широко известна в целия свят. Тя е фантастична жена, не просто признат моделиер. Коко Шанел създава не само нов облик, но и нов тип на жена. Неслучайно в течение на много години тя е един вид притегателен център за няколко поколения жени. Тя сваля корсета от жените, дава им усещане за самостоятелност и независимост.

Самата Шанел казва, че победата й се дължи на здравия разум и някои много прости неща.

С каквото и да се заеме, Шанел внася нови мотиви. Знаменитият й парфюм „Шанел №5“ става едва ли не най-важното събитие в историята на парфюмерията на двадесети век. Шанел се отказва от традиционните цветни аромати и изобретява състав, в който влизат осемдесет елемента. Това е свежестта на цяла градина, но в нея не може да се различи мирисът на нито едно конкретно цвете. Тази подробност особено възхитила младия Норман Кларк.

Шанел първа смесва скъпоценните камъни с фалшиви, въвеждайки бижутерията в ежедневието на всяка жена. Това съвпада с идеята на Кларк за създаването на нов тип вестник, съчетаващ всичко, което се смята за несъчетаемо — от борсовите новини и литературата до светските клюки и криминалната хроника.

Размахвайки ръце, Кларк разказвал на Коко за новата си идея, в която Коко не видяла нищо кой знае колко ново, но решила, че просто тя нещо не разбира и че този американец тепърва ще завоюва света, включително и света на модата. Но всичко това ще стане след войната.

Тя никога не е уточнявала какво точно е правела по време на окупацията според инструкциите на някакъв английски полковник.

В Париж се говорело, че Шанел се измъкнала с помощта на парите. Казвали също, че това е станало благодарение на покровителството на Уестминстър, личният приятел на Чърчил, който се бил застъпил за нея.

Норман Кларк, който вече бил близък с американското разузнаване, тясно сътрудничещо си тогава с английското, знаел, че въпросът изобщо не е в покровителството на високопоставени любовници и в парите, а в това, че Коко Шанел действително е играела известна роля в действията на англичаните на окупираната от немците френска територия.

Норман за цял живот запомнил думите на Шанел, казани от нея при една от първите им срещи: „На двайсет години вашето лице ви го дава природата. На трийсет го вае животът. Но на петдесет трябва да го заслужите сам.“

Тогава, през 1944 година Коко Шанел е вече на около шейсет, Кларк — на двайсет и седем. Нито той, нито тя не предполагат, че приятелството им ще продължи дълги години и че именно Норман Кларк ще бъде онзи американец, който ще възроди името й през 1954 година.

Цялата дейност на Кларк в Париж е обкръжена от ореола на тайнственост. Може би и Коко Шанел отначало е привлечена точно от този аромат на тайна. Но тази загадъчност е забележима не само за нея. Кларк обича да показва пропуска си, издаден от американската военна администрация: „Приносителят на горното, №12947511, лейтенант Норман Кларк, е американски военнослужещ и има право да се намира в Париж и да носи всякаква военна униформа, а също така и цивилно облекло.“

Във връзка с успехите на руснаците на Източния фронт и с проточилото се откриване на втория фронт съюзниците се опасяват не без основание от комунистическо въстание в редиците си. Норман Кларк е натоварен със задачата да проучи доколко е реален подобен нежелателен развой на събитията.

Кларк се облича ту в морска униформа, ту в униформа на майор-десантчик, ту в работнически комбинезон. Освен всичко друго този маскарад му доставя истинско удоволствие. Колкото до възможността за комунистическо въстание, в донесенията си до командването Кларк е принуден да констатира, че слуховете и измислиците по този повод са, меко казано, силно преувеличени.

Съществува дори план да бъде спуснат с парашут в тила на немците, за да събере и предаде сведения за подготовката на Вермахта за отбрана. Но кой знае по какви причини този план не е осъществен.

Малко по-късно Кларк получава назначение в четвърти батальон на Норфолкския полк, който трябва да вземе участие в грандиозната операция „Плъндър“. Тази операция представлява последният сериозен напън, благодарение на който съюзниците трябва да се окажат на другия бряг на Рейн.

Вече е пролетта на 1945 година. Бойните полета се превръщат в кална каша и операцията се проточва в рамките на цели пет седмици. Пет мръсни дълги седмици.

Но на Кларк не му било писано да вземе участие в завършването й. Той е ранен при атаката на село Рид по пътя към Бремен и е изпратен във Фонтенбло, където се намира военната болница.

След раняването му дават отпуска — дори има право да се върне в Щатите. Той обаче предпочита да прекара отпуската си в Париж.

Париж е беден, но както винаги прекрасен.

Вечер Кларк ходи в клубовете и малките театри, така многочислени в района на Елисейските полета, а през деня започва да изучава руски език „от нямане какво да прави“, както обяснява на всички. Войната е завършена, но с цялата си сериозност възниква въпросът за следвоенния световен ред.

През юни четиридесет и пета Кларк е командирован в Берлин в състава на челен отряд, изпратен да приеме американския сектор на Берлин от Съветската армия. В задачата на Кларк влиза да разквартирува батальона си в Берлин. Както си спомня впоследствие, налага му се да работи денонощно, за да приведе казармите в приличен вид. Преди това в тях са настанени съветските войски, които ги оставят „в отвратително състояние“.

Знанието на езици му е от полза и тук. Скоро е назначен за адютант към военната администрация, разположена в берлинския затвор Шпандау. Това е отговорна работа, но му се налага прекалено много да си седи в кабинета, което не съответства на бурния му темперамент.

Западният свят, развълнуван от победата, се отдава на безграничен възторг, за който според Кларк няма никакви основания, във всеки случай той пише точно това на приятелите си в Америка. Той смята, че в Потсдам е достигнато много малко. Скоро след това е хвърлена бомбата над Хирошима. Малцина осъзнават, че Парадът на победата на съюзниците в Берлин на 7 септември се провежда вече в различна епоха — настъпил е ядреният век.

Кларк напуска службата във военната администрация и отново се връща в батальона си. Дните му минават в напрегнати, но не прекалено обременителни грижи за битовото устройство на военнослужещите от батальона.

През септември Кларк е назначен за офицер от разузнаването на батальона. Но скоро става известно, че батальонът ще бъде отзован от Берлин. Налага се Кларк да положи немалко усилия, за да получи назначение в разузнавателната служба на американската зона. Това би му дало възможност да претендира за длъжността чиновник по връзките с разузнаването в Контролната комисия. Длъжността е цивилна, но дава големи пълномощия и солидна заплата. В крайна сметка в късната есен на четиридесет и пета той пристъпва към новата си длъжност в качеството на следовател от разузнаването.

Кларк се занимава с разследване на немски военнопрестъпници, не най-едрите, но все пак достатъчно значителни. По тази линия на негово разположение са и документите, отнасящи се до така нареченото „завещание на Хитлер“. Кларк участва и в издирването и задържането на някои военнопрестъпници.

Но най-важни за бъдещето на Кларк са контактите му с немски учени, занимаващи се с военни проблеми и разработки. Тези контакти с хора на науката поставят основата на бъдещото богатство и благосъстояние на Кларк. Той разбира, че науката е главната движеща сила на прогреса. От това кой дава пари за нея зависи в каква насока ще се развива — дали ще работи за благото на човечеството или против него. През годините Кларк влага огромни средства в най-различни отрасли на науката и това дава потресаващи резултати.

Генерал-майор Фрост му предлага да остане в кадровата армия или да оглави цялото кинопроизводство и прожекции в американската зона. Кларк обаче се отказва и от едното, и от другото. Той не свързва бъдещия си живот и кариера с армията. Цели се по-нависоко. Той има свой собствен път. Път, водещ до самия връх на властта.

През пролетта на четиридесет и шеста година той получава назначение в Берлинския отдел за контрол върху информацията в Контролната комисия за Германия. На практика това означава, че е назначен за главен цензор на възраждащата се свободна берлинска преса.

През есента, когато до уволнението му остават само няколко месеца, кариерата му едва не рухва.

И руснаците, от една страна, и западните държави, от друга, се стремят да установят политическото си господство над Берлин. Руснаците естествено смятат, че Берлин им принадлежи. Западните държави обаче далеч не са съгласни с това.

За двадесети октомври четиридесет и шеста година са насрочени избори за градското събрание, резултатът от които трябва да определи дали Берлин ще премине изцяло в руската зона или ще бъде разделен. Съюзните държави имат право да изпратят свои представители, които да наблюдават свободата на провеждане на изборите в другите зони. Кларк е назначен за американски представител в съветската зона.

Кларк толкова явно помага на социалдемократите, снабдявайки ги с пари и хартия за предизборната им кампания, че предизвиква възмущението не само на берлинските комунисти, но и на съветската страна. Работата обаче е замазана чрез преговори между руснаци и американци. Въпреки че Берлин все пак бива разделен на Източен и Западен.

Но най-странното е, че даже след този случай, когато руснаците би трябвало направо да го мразят, той често ходи в съветската зона, срещайки радушен прием. Естествено, тези чести посещения се налагат и по служба, но самият Кларк ги обяснява най-вече с горещото си желание да усъвършенства руския език. Той бележи значителни успехи.

Пак тогава Кларк се запознава не само с влиятелни политически дейци, които ще играят значителна роля в следвоенната американска политика, но и с немски политици и предприемачи, неопетнени със сътрудничество с Хитлер, и получили възможност да развиват бизнеса си. Един от тях е Юлиус Щрингер, който скоро става най-едрият вестникарски магнат в Германия, а малко по-късно и в целия свят. Отначало Кларк му помага не само благодарение на служебното си положение и личната симпатия, а по-късно Юлиус Щрингер и синът му Аксел полагат немалко усилия по изграждането на империята на Кларк. Първия си договор за разпространението на германска преса в Англия и САЩ те подписват в средата на четиридесет и седма година, буквално месец след като Кларк напуска Контролната комисия.

За тази цел е създадена малка компания, станала знаменита буквално след няколко години. Същата тази „Кларк Къмпани“, главната рожба на непредсказуемия и тайнствен Норман Кларк. Компанията, над която той в един момент губи контрол, но мъжествено успява да я върне под бащинското си крило.

4. Всички ми дават съвети

1 август 1994 година

Позволих си да се наспя добре и се появих на работа чак в десет часа. Верочка май си беше сменила прическата и се виждаха кокетно подстриганите й слепоочия вместо обичайната прическа на черта.

— Добро утро, Вера Игоревна! Новата прическа много ви отива — поздравих галантно.

— Благодаря… — Верочка чак се изчерви от удоволствие.

М-да, трябва да правя по-често комплименти на жените, и особено на подчинените.

— Защо не сте почернели, Александър Борисович?

— Къпахме се само през нощта. През свободното от работа време — казах аз с престорена строгост.

— А в кабинета ви стават такива неща! — Верочка се хвана картинно за главата.

— Какво има? — попитах още по-строго.

Верочка се засмя:

— Влезте и ще видите.

Струва ми се, че обърканото изражение на лицето ми й достави голямо удоволствие. Куче ли е домъкнала? Или заек? Или питон? В това, че Ломанов вече е там, изобщо не се съмнявах.

Така… Това вече не го очаквах! В моя кабинет разсъбличаха жена…

При това двама — Ломанов и Грязнов, при всичките си недостатъци все пак хора възпитани. Бяха я разсъблекли почти напълно. Само тънките дантелени бикини още се държаха на бедрата й…

Единственото, което поне донякъде оправдаваше колегите ми, беше това, че жената губеше. Не само това, беше съвсем съгласна да залага подробностите от тоалета си вместо пари.

Играеха покер.

— Какво сте направили с горката жена? — възмутих се аз.

— Обиждаш ни, господин началник, тя сама поиска — без сянка смущение заяви Слава Грязнов. И добави: — Тя като ни сваляше саката и часовниците, нещо нямаше кой да ни защити от нейния произвол. А когато ние почнахме да печелим, веднага се намериха адвокати един след друг. Хуманисти, разбираш ли. Ту Верочка се хвана да защитава съратницата си по полов признак, ту, разбирате ли, лично блюстителят на закона господин Турецки цъфна.

— Добре, добре, стига си мърморил, ами по-добре изключи компютъра. Че ако мине някой — срамота, с какво се занимаваме в работното си време.

Ломанов със съжаление изключи компютърния си стрийп покер. По лицето на Грязнов известно време останаха следите на неравна борба във вид на пламенни погледи, хвърляни от време на време към потъмнелия екран.

— А сега, Слава, докладвай какво си научил, докато ние се излежавахме по севастополските плажове.

— Да, добре ви е на вас. Море, жени. Истински. А Грязнов остава да търчи по Москва в жегата и да съблича компютърни мадами…

— Стига, Слава, стига самосъжаление. Дай по въпроса, както е казвал Мопасан.

— Значи, с две думи. — Грязнов стана почти сериозен. Той окончателно обърна гръб на компютъра. По този начин се обърна с лице към Турецки и съответно с гръб към гората. — По отпечатъка от пръст, намерен върху телефона на убитата балерина, успяхме вече да изясним някои работи. Поискахме централната картотека. Поровихме се и открихме собственика на пръста. Попадал е само един път в обсега на интересите ни като заподозрян в убийство. Нещата стоят така. — Грязнов се намести по-удобно върху стола. Вече бе съвсем сериозен. — Леонид Волобуев е минавал при нас като заподозрян в убийството на гражданина Сергей Петрович Сеничкин в град Владимир. Този Сеничкин се е връщал вкъщи след работа. Когато влязъл в безистена на съседния до неговия блок, някой го нападнал. Ударили го по главата с нещо тежко. Самата травма не е била смъртоносна, но е станало на глухо място и късно. Освен това е било и много студено! Както се казва. Мраз войвода отгоре обхожда сам своите земи22.

Днес Валерия Петровна изглеждаше на трийсет и седем години. Хубаво време с променлива облачност, отбелязах си по навик.

— Заповядайте, Александър Борисович, при Константин Дмитриевич няма никой.

— А той поне там ли е? — пошегувах се неловко.

Тя се усмихна, явно шегата и хареса.

— Привет на курортистите! — Костя направи съответното движение с ръка, като че ли посрещаше на летището чуждестранен гост. — Как беше почивката?

— Ето, изложил съм всичко в официален рапорт. — Подадох му бумагите.

Той им хвърли един поглед и ги остави настрана.

— Добре де, а няма ли да ми разкажеш с две думи?

— Ще ти разкажа точно с две думи. Всички мълчат като морски риби, а един майор от специалния отдел ме посъветва да търся уликите в Москва. Доколкото разбрах, всички материали от яхтата на Кларк са прибрани от момчетата от външното разузнаване.

— В Москва, в Москва, в Москва… — замислено проточи Меркулов и си помислих, че Костя тази година май така и няма да успее да излезе в отпуска.

Както всъщност и миналата. И това не минава безнаказано — Костя имаше уморен вид. Но познавах невероятното му умение в случай на необходимост или опасност мигновено и дейно да мобилизира всички сили на организма. Тогава от човек, който няколко години не си е почивал, той като с махването на опитен вълшебник можеше моментално да се превърне в бодър и внимателен оперативник.

— Да, в Москва — продължих кратката си реч, — те, струва ми се, спират с всички сили достъпа до каквато и да е информация. Освен това имам чувството, че пак те имат пръст и в двете севастополски убийства, тоест това на Сотников и на някой си „Вася“. Виж колко мило и домашно излиза — отначало Вася убива Сотников от втория път, после премахват Вася от първия. И май нашите, а не украинците.

— Защо, какво общо имат украинците? — заинтересува се Меркулов.

— Ами те ми окачиха опашка. Пухкава, лисича, но толкова непрофесионална, че се наложи популярно да обясня на момчетата, че не са прави.

— Надявам се, че не си си позволил нищо излишно? Няма да стане международен скандал, нали? — поусмихна се Меркулов и ме заплаши с пръст като момченце, което не за пръв път, но не и за последен е направило пакост.

— Не, Костя, не съм. Просто прищипах носа на един. В буквалния смисъл. Тъй че нещата са покрити с мрак. Сега трябва да опитаме друг подход. Ломанов се занимава с историята на Кларк, а и аз се зачитам по малко. Загадъчна личност, страшно загадъчна! Почнал например да учи руски език по време на войната. За какво? Точно днес трябва да се срещна със сътрудника на американското посолство Стивън Броуди. Изглежда, човекът е от тамошната кантора. Ще си поговорим, ще обядваме.

— Сигурно в „Метропол“, а?

— Не бе, той май си пада естет. В Дома на литераторите… А за утре съм се уговорил да се срещна с това американско момиче. Внучката на Спиър. Чувствам, че трябва да се приближаваме в гръб, откъм Америка. Костя, напълно е възможно да се наложи да отскочим дотам, отвъд океана. Нашето ведомство може ли да си позволи такива разходи?

— Е, ако не смяташ да ходиш в Лас Вегас да играеш на рулетка, а самото работа и обратно, може — уверено отвърна Меркулов.

— Благодаря. Още нещо. Имаме ли някакви възможности за въздействие върху Службата за външно разузнаване? Неформални. И много внимателни. Чрез Филин направо ме предупредиха да не си навирам носа в техните работи.

— Ако трябва, ще намерим — твърдо каза Меркулов.

Той излезе иззад монументалното си бюро и закрачи из обляния в светлина монументален кабинет. Сянката му ту се удължаваше, ту ставаше съвсем незабележима. Поне имаше къде да крачи. В безкрайния му кабинет спокойно можеше да се играят народни танци.

— Може да стане чрез Администрацията на президента или Службата за охрана. Отношенията ми с тях са добри. А те не обичат особено СВР. Освен това не забравяй, че съществува забележителното армейско ведомство, наречено ГРУ. Имам стари връзки там. Слушай, Саша, може би си заслужава да снабдим вашата следствена бригада с охрана и прикритие?

Меркулов най-после спря да крачи и застана заедно със своята трансформираща се сянка до широкия перваз. Гледаше през прозореца и замислено опипваше пръстта в саксията. Отстрани изглеждаше, че от всичко на света в момента най-много го интересуват проблемите по отглеждането на стайни растения. А за охраната ме пита ей така, между другото. Абе взела, че изпаднала свободна минутка, що ли не се погрижим за Турецки.

— Ти представяш ли си картинката — нашето волво, отпред катаджийски форд с лампа, а отзад автобус барети. Пътуваме, плашим хората, а по пътя разкриваме тайни. Една след друга. Люпиме ги като семки.

— Добре де, Саша, стига си се ежил, аз за всеки случай. Работата е сериозна.

— Някога да не е била? — усмихнах се криво.

Меркулов кимна, продължавайки да изучава все същия кактус на перваза си. Какво толкова го впечатляваше този бодил!

— Друг е въпросът, че някак си всичко се свежда до геополитиката. Филин цяла лекция ми прочете на тази тема. Но това ти го разказвах…

— Да, да, аз също започнах да се образовам, следвайки примера ти. Пет часа разговарях с един помощник на президента. Само на тази тема. Обясни ми всичко буквално като на малоумен.

О, най-после! Меркулов се откъсна от пустинното си растение, след като явно се убеди, че поне тук, в света на зелените насаждения, всичко е тихо, спокойно и подредено по поличките. Фикусът не се стреми да стане роза, а кактусът не се преструва на момина сълза. Все пак цветята са по-честни и откровени от повечето хора… Особено такива като кактусите. Те винаги са готови за защита и не го крият.

— С две думи, нещата стоят горе-долу така. Доколкото разбрах. Когато в края на осемдесетте — началото на деветдесетте Източният блок рухна, в целия свят по този повод настана радостна еуфория. На всички им се струваше, че студената война е свършила и че Западът е спечелил. Но излиза, че не е съвсем така. По-точно съвсем не е така. Северноатлантическият блок, или иначе казано НАТО, се оказа единствената фундаментална сила, на която се държи Европа. Но той не може да се справи с това натоварване в горда самота.

Явно съвсем незабелязано беше влязла Валерия Петровна с чайния поднос. Иначе откъде се бяха появили чашите с чай и чинийките с апетитни кифлички на масата пред нас?

— Излиза, че заедно с Източния блок бяха разрушени основите на европейската и дори световната структура. Сега НАТО ухажва Полша и другите източноевропейски страни. Но естествено Русия не може да се примири с това.

— А какво й беше хубавото на ситуацията, когато Западът и ние бяхме от противоположните страни на барикадата?

— Въпросът е в това, че при цялото идеологическо противопоставяне след войната светът беше удивително стабилен. Всички договори между държавите — победителки бяха формулирани ясно и работеха добре. Нямаше двусмисленост, всичко беше достатъчно ясно. СССР, САЩ, Франция и Великобритания заедно бяха гаранти на стабилността в света.

Костя взе четири кифлички от чинийката и ги строи в редица пред себе си. В тази интерпретация кифличките олицетворяваха не друго, а световните велики сили. Мисля, че Валерия Петровна би била доволна от тази употреба на продуктите. Не съвсем по прякото им предназначение, но все пак много, много почетна.

— Отпадането или изключването на една от държавите означаваше нарушение на равновесието. Никой не бе заинтересован от това. Всичко се създаваше за едно поколение напред и закрепваше резултатите от победата в чудовищната война. Ясно бяха определени и сферите на влияние. Всичко бе поделено, нямаше опасност от скорошно ново преразпределение. Затова цялата външна идеология беше само надстройка над тази стабилна основа. Но поради противопоставянето между НАТО и Варшавския договор тази система започна полека-лека да се разпада.

Меркулов разруши равния строй от кифлички, като изолира и нахапа една от тях. Очевидно това беше СССР.

— Блоковете играеха даже не толкова военна, колкото общополитическа роля. НАТО стана структура, в системата на която се подготвяха кадри за целия Запад. Варшавският договор изпълняваше отчасти същата роля, но в него по-рано започнаха да се развиват вътрешни противоречия. Ябълката се оказа червива, а червеят лаком. СССР вече не издържаше по-нататъшното увеличаване на военния потенциал.

Като доказателство за слабостта на СССР и неговата неспособност да търчи колкото му държат краката кой знае накъде, дрънчейки с оръжие, кифличката, която преди беше само нахапана, се оказа повече от наполовина изядена от суровия прокурор и запратена на другия край на масата.

— Икономиката ни беше на ръба на криза. Предполагам, че още не си забравил, това ставаше пред очите ни — цяла Русия идваше в Москва за салам. Всъщност последната капка беше Афганистан, който прекалено явно доказа слабостта на грандиозната ни военна машина. Последната капка се оказа най-мътна и най-смрадлива.

Меркулов отново стана и закрачи по вече познатия маршрут, тоест от кактуса до вратата и обратно. Аз пийнах чай и си отхапах парченце, предполагам от Америка. Тя се оказа приятно запечена с коричка. Костя продължаваше речта си:

— После дойде перестройката, обединението на Германия, пълният отказ и практическото унищожение на съветската зона на влияние в Европа, разпадането на СССР, което довърши нещата. Известно време много се говореше за създаването на нова единна Европа, но както е известно, от това нищо не излезе. Главният парадокс обаче се състоеше в това, че със загубата от страна на СССР, по-точно на Русия, на статута на държава — победител, този статут бе автоматично загубен и от другите партньори в Ялтенската конференция. Особено по отношение на Германия. Всички права на Германия са възстановени. В системата на бундесвера вече възникват структури, достатъчно независими от НАТО. Тук в частност се проявяват възможностите за геополитическо преустройство на света. Ако в Русия нещата се развиват горе-долу нормално, тоест ако не победят фашистите или комунистите, главен партньор на Русия ще стане естествено Европа, и на първо място Германия.

— Слушай, Костя, ти ми говориш почти същите неща, които ми говореше и Филин.

— Но това е обективната реалност, Саша, с нея не може да се спори. Друг въпрос са средствата, които се използват. Ведомството, което представя Филин, е готово да използва всякакви мерки, както те смятат, за добро. Аз в такова „добро“ не вярвам. И никога няма да повярвам. Всичко ще завърши с поредната диктатура. Нали можеш да изнасилиш една жена, за да се роди дете, а можеш и да го заченеш в любов и съгласие. Резултатът е един и същ, средствата са различни.

— Остроумно.

— Слушай, слушай, ще ти е от полза. И още нещо. С тези американци все пак го раздавай по-леко. Сега наистина времената са други, но виждаш ли, интересите ни са се пресекли с тези на Службата за външно разузнаване. Тези момчета често не си подбират средствата. Ако се наложи, като нищо могат да те забъркат в нещо. После ходи се оправяй. Дръж ме постоянно в течение. Като резерва винаги имаме възможността да се свържем със сериозни хора.

На излизане получих още един съвет от Валерия Петровна:

— Александър Борисович, в бюфета има чудесен пресен кефир. Минете…

— Много ви благодаря — казах съвсем искрено.

Жените са удивително проницателни създания. Как разбра, че глътка кефир е именно това, от което най-много имам нужда в момента? Дето се вика, все едно че ми го е предписал докторът.

Бабичката от първия етаж се оказа единствената свидетелка.

— Като пия чай, винаги седя до прозореца. А сутринта пак ни спряха водата. Е, аз за такива случаи винаги си имам вода. Дъщерята ми донесе пластмасови бутилки, много са удобни. Аз си купувам в тях и наливно олио, то е хубаво, гъсто, мирише на слънчоглед, не като вносното, дето няма нито миризма, нито вкус, а оставям и за цветята да се утаи вода. Пък и си наливам за всеки случай.

Те тази година често ни спират водата, все копаят и копаят. Я търсят нещо, я поправят. А за цветята обезателно трябва да се утаи, те не обичат хлора, вехнат. А пък хората, те всичко ще изтърпят, и хлора, и пестицидите.

Човека го познавам, живее тука вече половин година. Там по-рано живееха едни евреи, в тристайния на петия етаж, ама заминаха за Америка. А този им купи апартамента. Казват, за много милиони. И откъде имат хората толкова пари? Само ги крадат, не може да е другояче. Аз с мойта пенсия не мога и перваз да си купя…

А колите му какви са! По-рано само правителството се возеше в такива. И всичките различни, една от друга по-красиви. Той всяка сутрин излизаше по едно и също време.

Колата идва да го вземе, шофьорът слиза, качва се горе, никога не задържа вратата във входа, тръшва я със страшна сила, чак стъклата се тресат. Никога, специално гледах. Хем специално сложих обява: „Уважаеми съседи! Не блъскайте вратата!“ Никаква полза — пак блъска. Като че ли не е написано на руски или не се отнася за него.

Жена му, не на шофьора, на съседа, тя наистина е учтива, винаги поздравява. Имат дъщеря на осем години. Ходи на училище, също я карат с кола. Друга. Сега семейството му го няма. Май са на курорт или на вилата.

Не видях как е дошла колата, първо бях в стаята, после се мих с канчето. После си пържих филийки. Като седнах на масата и погледнах през прозореца, колата вече беше там. Той, шофьорът, винаги така я оставя — точно пред входа, човек не може да мине. Даже на тротоара се качва.

Срещу входа ни има кофи за боклук, нали виждате, точно отсреща. Колко пъти сме се оплаквали, писахме, дъщерята звъня в изпълкома, и в кметството значи целият вход се подписвахме, а те си седят. Та убиецът точно там се криеше.

Двамата, шофьорът и нашият, излязоха от входа, искаха да се качат в колата. И изведнъж нашият падна, а след него и шофьорът. А изстрели не се чуха. Шофьорът размаха ръце, а нашият падна веднага като сноп. Даже отначало не разбрах какво стана.

После гледам, онзи хукна от кофите наляво. Оттам се излиза на Ленински проспект, през безистена. Да, и още. Имаме си тука едно куче в двора. Не е ничие, всички му дават по нещо от съжаление. Бяло такова, къдраво, викат му Белчо. На мравката път прави, ама обича да поджафка. Та Белчо се хвърли върху оня зад кофите, а той както бягаше, почти без да се обръща, го застреля. Какво му пречеше кучето?

Ох, какво говоря! Та нали хора са убити! Веднага излязох, а не знам какво да правя. Хукнах обратно да звъня в милицията. От уплаха забравих номера — нула едно ли беше или нула две… Сетих се, след като първо набрах пожарната. А в милицията момичето беше много учтиво. Изслуша ме, къде, казва, да идваме, бабо… Е, адреса й го казах, не съм толкова глупава.

Как изглеждаше? Ами слабичък такъв, не много висок, ама кога да го видиш? Хора лежат мъртви, пък и той вървеше бързо, почти тичаше. Само за минутка се спря, когато застреля Белчо. Май не беше нито блондин, нито брюнет, шарен такъв. С късо светло яке. Сиво или бежово…

Така Клавдия Степановна Семьонова разказа за убийството на председателя на управителния съвет на акционерното общество „Руски нефт“ Лев Адолфович Константинов и неговия шофьор-телохранител.

Нефтената война в Москва беше в разгара си.

Броят на жертвите й до август 1994 година наброяваше вече не единици, а десетки. Поръчковите убийства сред върхушката на нефтения бизнес се превърнаха от извънредни случаи в почти обикновени и всекидневни.

Пристигнах пред Централния дом на литераторите откъм улица „Херцен“. Сега тя отново се казва „Голяма Никитска“, но по стар навик, а и за по-кратко продължават да я наричат „Херцен“. Разбира се, в Херцен няма нищо лошо, освен че когато декабристите го разбудили, започнал революционна пропаганда и агитация, но „Голяма Никитска“ звучи някак повече московски, патриархално и традиционно.

На входа ме посрещна много строга служителка, която ми поиска писателска карта. Нямах такава, но удостоверението от прокуратурата я задоволи напълно.

Знаменитата писателска сграда, както и много други по-раншни места, не беше избягнала новите влияния. В будката до часовника наистина продължаваха да продават книги. Но до входа имаше чейндж бюро, а във фоайето отдясно — будка с шарени кърпи и всякакви джунджурии и дрънкулки.

В просторното фоайе пред ресторанта продаваха едновременно картини и офисна мебел. Докато бях там, никой не купи нито едното, нито другото. Пък и е трудно да си представиш, че някой отива в Дома на литераторите, за да си купува мебели.

Изобщо търговията от подобен род безкрайно ме учудва, не мога да разбера защо в хлебарницата трябва да се продават дамски ботуши, във фризьорския салон да се прави чейндж бюро, а в уличните будки, макар и разкошни, да се търгува със скъпа апаратура, дрехи и обувки. На улицата трябва да се продават сладолед и дъвка, а в пекарната — хляб. Може би прекалено придирям, но ми се струва, че в разсъжденията ми все пак има макар и минимална логика. Напълно липсваща в необузданата търговия с всичко възможно.

Минах през бюфета, чиито стени бяха нашарени с автографите на известни личности. По масите седяха явно живи писатели. Не забелязах известни сред тях. Поета Кочнев за щастие също го нямаше. Иначе имаше шанс да бъда увенчан с титлата „мис Марпъл“. Неизвестните писатели явно бяха успели вече здраво да дръпнат въпреки ранния час — Стивън Броуди ме очакваше в четири.

В Дъбовата зала хората изглеждаха по-добре. Явно това бяха читатели.

Стивън Броуди вече седеше на сервираната за двама маса до стената. Той стана, за да ме поздрави. Усмихваше се лъчезарно, демонстрирайки с цялата си фигура радостта от срещата с мен. Аз се разтопих в насрещна усмивка, надявам се също толкова светла, искрена и трогателна и също толкова лъчезарна. Направо коледна картинка, наречена „Стари приятели най-после се срещат след дълга раздяла“.

Турецки, да не си изкълчиш ченето от щастие, прошепна ми вътрешният Турецки. Явно прелестната романтична среща на „старите приятели“ не го трогна. Все пак той е малко циничен, помислих за себе си в трето лице и веднага престанах да се усмихвам.

— Какво ще пиете? Вино, бира? Или предпочитате водка?

— Минерална вода. С кола съм.

До масата ни вече бе притичал келнерът с тефтер в ръка. Броуди ми подаде менюто. И започна да ме съветва какво да поръчам. Явно беше редовен посетител.

— Оставям се на вашия вкус — казах му аз накрая.

Броуди много делово изложи желанията си на келнера. Той едва смогваше да запише поръчката в тефтера.

— Обикновено поръчвам много ордьоври. Правят ги доста прилично. Въобще по-рано на практика ходех само тук. После в Москва се появиха доста нови ресторанти. Посетих няколко. Но в крайна сметка пак се оказвам тук. Първо, казвам го отново, тук готвят добре. Второ, няма музика. Трето, бандитите не се срещат толкова често. Все пак е по-приятно да се обядва, когато над главата ти не свирят куршуми.

Броуди се усмихна с най-светлата си усмивка.

— А отдавна ли сте в Москва? — зададох традиционния въпрос, като напразно се опитвах да си спомня дали вече го бях задавал при първата ни среща в жилището на Ричмънд.

Дори и да бях, на Броуди не му мигна окото.

— Постоянно вече трета година.

Келнерът донесе тарталети с пастет, сирене и скариди. Блюдото със салата, маслини и зеленчуци също изглеждаше страшно апетитно. Розовите резенчета кета се редуваха с бели парченца есетра, тук-там жълтееше лимонче. Черен и червен хайвер ни бяха сервирани в дълбоки купички. При гледката на този натюрморт внезапно разбрах, че съм зверски гладен.

Изглежда, Броуди също не беше закусил както трябва. И със сигурност не беше обядвал. С удоволствие похапвайки ордьоврите, оглеждах събеседника си.

Броуди изглеждаше между трийсет и пет и петдесет. Горе-долу същият възрастов интервал като при секретарката на Меркулов. Но ако при жените тази „вилица“ е съвсем обяснима, при мъжете тя създава по-скоро впечатление на изкуственост, отколкото на младоликост.

Все пак е по-близо до петдесетте, произнесох накрая присъдата си. И тъй, господин Броуди, на четиридесет и, да кажем, осем години, гладко лице — и е избръснато гладко, и въобще си е такова, — няма изпъкнали скули или торбички на бузите. Подсмихнах се и обясних на Броуди причината за смеха си:

— Пастетът е много хубав!

Броуди кимна, а аз продължих наум словесния портрет, смятайки, че щом ме е поканил на разговор, редно е той да започне пръв. Значи, няма торбички на бузите, носът му е прав. Тесен, по-скоро дълъг, отколкото къс. Общо взето, неизразителен нос. Светли очи зад стъклата на очилата с тънка, приличаща на истинска златна рамка, студен поглед. Спокойно би могъл да се снима във филм, където да играе самия себе си — сътрудник на американското посолство. И по-точно на Централното разузнавателно управление.

— Опитайте хайвера, Александър Борисович. Съвсем пресен е.

Кимнах точно както Броуди преди пет минути и си помислих: а той ме разглежда също както аз него. Интересно, какъв ли ме вижда? Сигурно за него съм типичен московски следовател — висок, с почти идеално телосложение, мъжествено лице, с мярка почерняло… Веднага се вижда, че жените го обичат. А противниците му го уважават. Мъжествено разкърших рамене.

Или пък му изглеждах съвсем различно: гладно съветско следователче, зле избръснато, с шаващи очи и прекомерни амбиции…

— Уважаеми Александър Борисович, поканих ви далеч не за да ви кажа, че при нас идва ревизор. Струва ми се, така започва знаменитата пиеса на Гогол?

— Горе-долу така, но смисълът е обратният. Ревизорът действително идва.

— Да, исках да кажа, че той вече е дошъл.

Броуди се разсмя, а аз си помислих, че изобщо не разбирам американския хумор. Добре де, може би по-късно ще разбера смисъла на шегата му. Ако, разбира се, тя има смисъл.

— Исках да ви попитам как протича разследването ви по делото на Дейвид Ричмънд. Тоест аз, разбира се, не претендирам за това да ми разкриете всички следствени тайни, но може би можете да ми съобщите поне нещо? Струва ми се, че като представител на посолството имам право на това? Или греша?

Броуди ме погледна за миг право в очите, проблясвайки със стъклата на очилата си, и отново се задълбочи в изучаването и унищожаването на апетитната салата с розичка от моркови на върха, която Броуди, след като помисли за секунда, също изяде. Отдавна съм забелязал, че много чужденци имат слабост към витамините. Те като че ли отначало преценяват всеки ядлив предмет и чак след това му признават правото да бъде употребен в името на здравето или, напротив, отказват това право на апетитното, но абсолютно безполезно за организма ястие.

— За съжаление поръчковите убийства като това на практика са неразкриваеми. От гледна точка на това, че е трудно да се открие непосредственият изпълнител. Затова се налага да търсим този, който го е поръчал. В това има и повече смисъл. Напипахме някои неща. Някои връзки на покойния…

Внимателно следях израза на лицето на Броуди. Както е прието да се казва в такива случаи, нито едно мускулче не трепна на лицето му. Очите му гледаха прямо и твърдо. Изобщо, изглеждаше като че ли всъщност не го интересува никакъв Дейвид Ричмънд. Или отвъдокеанската им школовка е такава?

— Благодаря — каза Броуди.

Но не на мен, а на келнера, който бе донесъл основното ястие. То се оказа великолепни киевски котлети с кокал, обградени в духа на традиционния ресторантски дизайн с хрупкави картофи, червено кисело зеле и керевиз.

Броуди се зае с котлета и като че ли между другото се поинтересува:

— А какво ново научихте за господин Кларк?

— За Кларк ли? — опулих се аз.

— Да, да, господин Турецки. Питам именно за този, за когото си помислихте. За американския гражданин Норман Кларк, известен издател, убит… или по-меко казано, загинал при загадъчни обстоятелства. Струва ми се, че тенът ви е кримски?

Абе защо всички се интересуват от тена ми? Ту е прекалено незабележим, ту прекалено кримски…

— Всъщност тази смърт не влиза в обсега на интересите ми… — Заех се с котлета си.

Все пак е киевски, не нещо усреднено от съседния кулинарен магазин.

— За мен е съвсем разбираема и в известен смисъл приятна професионалната ви скромност. Но ще си позволя да ви дам един съвет в това отношение.

Той се усмихна широко. За малко да се обърна, помислих си, че Броуди неочаквано е видял някой добър стар познат. Приятел от детството например. Но се оказа, че се усмихва на мен. Усърдно се заусмихвах в отговор, като едва не се задавих с великолепния котлет.

— Съвет? Прекрасно. Днес всички ми дават съвети. Направо ден на съветите.

Броуди вече просто се топеше от щастието да си говори с мен и направо се уплаших, че всеки момент ще изчезне, разтваряйки се като захар в мокра чинийка.

— Поласкан съм, че влизам в категорията „всички“. И все пак… Струва ми се, че е най-добре човек да не се увлича прекалено от тази загадъчна история. Кларк е мъртъв, а ние с вас сме живи. И няма да е зле, ако това положение се запази. Поне известно време.

Е как да не се съгласиш с такова предложение? Още повече след като е изложено така изискано и ненатрапчиво-праволинейно. Изглежда, че и американците са в сложни отношения с този покойник.

Ох, ненапразно не ми харесва и той самият, и сладката му биография… Надушва милиционерският ми нос — така обича да се изразява в подобни случаи Вячеслав Грязнов. Именно така.

Останалата част от обяда протече в дружеска беседа за загадъчната страна Русия и още по-загадъчната любов към нея на някои чужди граждани.

Смятайки, че след като ме е поканил на обяд, трябва да го плати, Броуди се опита да направи точно това. Но след като знаех, че не мога да послушам приятелския му съвет, аз все пак настоях да платим по американски. Наполовина. Броуди сви рамене, но беше принуден да се съгласи. Разделихме се почти като добри приятели. След официалните срещи на високо равнище, преминали в подобна тоналност, когато нищо не се казва направо, но страните прекрасно се разбират помежду си, в официалното комюнике обикновено се съобщава, че срещата е преминала в топла приятелска атмосфера, били са обсъдени широк кръг проблеми.

Стиснахме си ръцете и се разделихме. В буквалния смисъл — Броуди тръгна за изхода към „Поварска“, а аз — през Пъстрата зала и фоайето към „Никитска“.

В Пъстрата зала гуляеха с пълна сила, май че това все пак бяха писатели. Вече на излизане от залата за малко не се сблъсках с една елегантна дама. Погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че сме се виждали някъде. Прекалено бързо отмести очи. Именно погледът й ми беше познат — много светли зелени очи, като че ли очертани с по-тъмно по контурите на ириса… Такива очи не се срещат често. Но така и не успях да си спомня коя е дамата — тя вече беше влязла в ресторанта.

Седнах във фоайето и запалих цигара. Трябваше да си събера мислите. Не бях сигурен дали настъпва времето за решителни действия, или продължава проточилото се време за изчакване.

И така, с какво разполагаме? Какво имаме от гъската? Мас, както се казваше в древния анекдот. Остава да определим какво трябва да се счита за гъска и какво за мас.

В Москва са убити Дейвид Ричмънд и годеницата му Олга Лебедева. Няма да се учудя, ако към този списък се наложи да добавим още някой. Кой точно, засега е обвито в мрак.

Изчезнаха документите на Ричмънд. Сред най-необходимите телефони на Ричмънд фигурираха тези на Норман Кларк и Андрей Буцков.

Буцков има Фонда на воините интернационалисти. Сред „бойните“ му другари е някой си Волобуев, чийто отпечатък е намерен в жилището на убитата балерина.

От разказа на балерината за ресторант „Самовар“ може да се предположи, че Ричмънд и Кларк са се срещали с Буцков най-малко веднъж. И срещата не е протекла в най-топлата възможна обстановка.

Кларк е убит на яхтата си близо до Севастопол, На онзи свят го последват (без да смятаме екипажа на яхтата, явно пострадал заради „компанията“ си) още двама — лейтенант Сотников и някой си „Вася“, който вероятно е убил Сотников. Приятно комплектче.

Представителите на спецслужбите, при това и нашите, и американците, усърдно ме съветват да си пазя здравето. Нямат си друга работа, разбирате ли, освен да се грижат за здравето на следователя Турецки.

Утре ми предстои среща с внучката на бившия посланик Спиър. Който между другото също е загинал доста странно, макар и отдавна, не тук… Нещата май не искат да се построят в някаква стройна логична версия.

А! За малко да забравя още една загадъчна личност: Рути Спиър, печалната вдовица с ароматните цигари… Дали пък да не й се обадя? А какво имам да й кажа? И какво искам да чуя? Не знаех. Но реших да се вслушам във вътрешния си глас, който настойчиво ме пращаше на телефона.

Е, добре поне че не е някъде по-надалече. Щото в живота на следователя, разбирате ли, всичко може да се случи. Човек не може да предвиди всичко.

— Госпожа Спиър?

— Да, аз съм.

— Безпокои ви Турецки. Следовател. Същият този частен детектив, който имаше честта да присъства една вечер у вас наскоро.

— Разбира се, разбира се. Спомням си. Нали бяхте с Олга… Каква ужасна история. Още не мога да дойда на себе си след всички тези смъртни случаи.

Акцентът й беше по-забележим, защото говореше много бързо и някак автоматично. Изглежда, искаше по-бързо да завърши практически още незапочнатия разговор.

След фразата за смъртните случаи тя замълча, очаквайки продължение от моя страна. Разбрах, че в дадената ситуация само пряката молба за среща може да бъде уместна.

— Рути, трябва да се срещна с вас. Днес.

— Не, не. Точно днес няма да мога. Отивам на вилата. Хванахте ме на вратата. Извинете.

По тона й разбрах, че трябва непременно да поговоря с нея. Именно днес. Сега. Или в краен случай да я видя. Нея. Или онзи, при когото толкова бърза да отиде.

— Добре, нека да се чуем утре — казах й аз и затворих слушалката колкото се може по-вежливо.

Чичо Стьопа и аз пристигнахме почти едновременно пред високия блок на „Котелническа“. Наистина, аз бях успял вече да паркирам колата пред кино „Илюзион“.

Входът на Рути беше в двора и тя можеше да мине само през безистена, излизащ на Яуза. Качих се във волвото на чичо Стьопа и застанахме на сто и петдесет метра от безистена.

Предвидливият чичо Стьопа ми подаде старомодни тъмни очила.

— С тях съм точно като американски шпионин — казах аз, поглеждайки се в огледалото.

— Шпионин, шпионин, ама не е Турецки — мъдро разсъди чичо Стьопа.

Бях принуден да се съглася с него.

Както и предполагах, изказването на Рути, че съм я хванал на вратата, беше силно преувеличено. Често жените, смятайки, че вече са готови да излязат, още четиридесет минути след това се „привеждат в ред“.

Точно трийсет-четирийсет минути след разговора ни по телефона синият мерцедес с жълти чуждестранни номера плавно се изтърколи от безистена и зави към крайбрежната на Москва река. Залепихме се на такова разстояние, че да не я изпуснем, но в същото време да не се мяркаме в огледалото на мерцедеса. От друга страна, колите бяха напълно достатъчно, за да може волвото ни да не привлече внимание. А и едва ли Рути би ме заподозряла в такова коварство. Освен нея в мерцедеса нямаше никой.

Минахме Кремълската крайбрежна, излязохме до Манежа и завихме по Нови Арбат. От тук започваше правителственият маршрут, по който почти нямаше светофари. Рути набра солидна скорост. Ние бавно я настигахме. Чичо Стьопа си тананикаше някаква съвременна натрапчива мелодийка. Очевидно ме щадеше, заменяйки с песен задължителната програма вицове.

Рубльовското шосе ни изведе от града през естакадата. Имах чувството, че не сме в Русия, а най-малкото някъде в Европа. Тъй като на практика не срещахме съветски коли. Все повече мерцедеси от последните модели, тежки помпозни америкъни, видяхме един ягуар и един рокфелер, подобен на полиран танк. От двете страни на пътя започнаха да се отклоняват акуратни пътечки със забранителни знаци и постове на ГАИ пред всяка.

Както при болшевиките, така и при демократите този район се използваше за спокоен живот от представителите на управляващата класа. Общо взето, нищо не се беше променило през последните години. Само част от вилите на бившите отговорни работници от ЦК и министерствата сега се даваха под наем на чужденци и бизнесмени.

А малко по-нататък, на Николина Гора, живееше целият московски бомонд. Но не стигнахме дотам. Рути зави близо до Жуковка.

Мръкваше се. Въздухът бе тих и прозрачен. Дори близостта на шосето не можеше да заглуши аромата на вечерните градини. Поседях още двайсетина минути в колата, давайки си сметка, че мерцедесът не е игла дори в Жуковка и че тъмнината е по-важна от загубеното време. „Тъмнината — приятел на Младежта“, мъдро казвахме в горните класове, изключвайки осветлението на училищните вечери. Момичетата пищяха оглушително, но както показа по-нататъшният жизнен опит, се радваха на тъмното едва ли не повече от момчетата.

Бързо показах удостоверението си на младия пазач в петниста униформа и минах през поста. Реших да оставя чичо Стьопа на стража до магазина.

Бързо открих мерцедеса на Рути — до вилата с номер шестнайсет. Колата се виждаше през храстите. За начало се поразходих наоколо с вид на безгрижен виладжия, дори си откъснах някакво цвете и го помирисах. Цветето миришеше на маргаритка. Минавайки покрай вилата, забелязах, че свети само един прозорец на втория етаж. Огледах се, хвърлих ненужната маргаритка и бързо прескочих живия плет.

Дървената вила явно беше държавна следвоенна постройка. Но очевидно бе добре поддържана. Стените изглеждаха прясно боядисани, поне на верандата, където светеше лампата. Къщата беше на два етажа; с мансарда. Мястото наоколо бе обрасло с борове и храсти. Точно срещу светещия прозорец много съблазнително растеше не много високо дърво с раздвоен ствол, като че ли специално предназначено за това, следователят Турецки ловко да се покатери по него и да се поинтересува какво става в стаята.

Припомняйки си уроците от младостта, по-точно от детството си, достатъчно лесно се качих на дървото. Половината прозорец беше прикрит от пердето, но през откритата половина добре виждах Рути, която стоеше полуобърната към прозореца и енергично жестикулираше.

Събеседникът й не се виждаше. Гласовете практически не можеха да се различат. Със сигурност можеше да се каже само, че единият е на Рути, а вторият — на някакъв мъж.

Затова пък чудесно се виждаха картините. Платната бяха поставени едно до друго до срещуположната стена. Една картина в обикновена рамка бе обърната с лице към прозореца. На яркосин фон лудуваха някакви странни същества, като видени през микроскоп. Костенурка с кръгло кафяво око и раиран корем, нещо средно между комета и сперматозоид с розови ресници, цветни топчета, пресечени от сиви ивици…

Не разбирам много от живопис, но това ми напомняше Кандински.

Видях по сянката, че събеседникът на Рути излиза от стаята. Рути започна да се обръща с лице към прозореца. С ужас си помислих, че всеки момент погледите ни ще се срещнат. Какво да направя тогава? Да кимна, да се поклоня или да се направя, че не я познавам, а на дървото се намирам съвсем случайно? Просто минавах. Берях си маргаритки.

За щастие Рути не тръгна да отваря прозореца, а, напротив, отдръпна се навътре в стаята. След секунда светлината изгасна.

Побързах да сляза от дървото, за да не се срещна с обитателите на вилата пред осветената врата. Беше ми крайно любопитно кой е тайнственият събеседник на Рути. Клекнах зад цариградското грозде, откъдето осветеният вход се виждаше чудесно.

Свестих се в колата. Чичо Стьопа мокреше слепоочията ми с носна кърпа. Главата ми бръмчеше като хиляди локомотиви по време на погребението на поредния народен вожд. Чичо Стьопа най-после забеляза, че съм се свестил.

— Слава богу, Сан Борисич!

— Какво стана? Нищо не помня!

— Остава и да помниш! Така са те праснали по тиквата, леле-мале. Радвай се, че си останал жив. — Гласът на чичо Стьопа долиташе като от дълбоко подземие, постепенно се приближаваше и ставаше все по-отчетлив.

Пробвах да си опипам главата.

— Кой ме прасна?

— И питаш! Ако знаех, да съм го убил. Виж ги ти какво замислили, следовател да нападат. И то при изпълнение. Едва те намерих. Гледам, нещо дълго те няма. А после, гледам, мерцедесът си излиза, все едно че нищо не е станало. На кормилото американката, а до нея някакъв шопар с очила. Отивам при охраната. Откъде, питам, е колата, собственичката в коя вила живее? А те казват, че това не е собственичката, а гостенка. Собственикът седял до нея. Филин се казва. Известен човек, казват.

Чичо Стьопа докара смесено изражение на почтителност и насмешка едновременно, изобразявайки наведнъж и себе си, и охраната.

— А тази вила, казват, е номер шестнайсет. Почаках те още малко, а после нещо ми стана подозрително. Викам си, Турецки да не реши да обира вилата, докато ги няма собствениците? Я, викам си, да отида да му помогна.

— А после? — Вече почти бях дошъл на себе си, въпреки че още не си усещах главата.

Даже от време на време докосвах предполагаемото местонахождение на главата си, за да се убедя поне във физическото й съществуване.

— Какво после? Обиколих я тази шестнайсета вила цялата. Гледам, под цариградското грозде лежи Турецки и си почива. Взех те на гръб. Тежък си, Сан Борисич, като камък. Абсолютно паве. Момчетата от охраната предлагаха да викнем милиция. Но ние тук сме инкогнито. Реших, че няма нужда. А, Саш?

— Правилно, чичо Стьопа. Всичко е както трябва. Да се учат глупаците. Имам предвид себе си, естествено. — Кимнах потиснато и веднага съжалих за това толкова несвоевременно действие.

По пътя за Москва, решавайки, че всички действени събития вече са зад гърба ни, чичо Стьопа все пак не се удържа и ми разказа виц от неизтощимия си запас.

— Чуваш ли, Саш? Бабата пита — кой счупи прозореца? Внучката казва — мама. Но татко е виновен, клекна, когато чинията летеше към главата му. Чуваш ли, Саш, клекнал!

— Е, и аз ще гледам да клекна следващия път.

Това май беше най-ценният съвет за целия ден — клякай, Турецки, когато към главата ти лети чиния.

И вече чак пред нас внезапно се сетих коя беше дамата пред ресторанта на Дома на литераторите. Старицата Дудина, съжителката на колекционера Кулчински! При това лично.

Не успях да се сетя веднага, защото на официалните ни срещи Дудина изглеждаше наистина като старица, само не беше успяла да си промени очите. В ресторанта тя се беше превърнала ако не в млада жена, то поне със сигурност не в старица. Такава една изнежена зряла хубавица на постбалзакова възраст.

Брей какви метаморфози! Току-виж ме праснали с още нещо, кой знае какво ще си спомня! Цялата прокуратура няма да се оправи.

5. Денят на убиеца

2 август 1994 година

— Добро утро, Александър Борисович. — Както винаги, Верочка вече си е на мястото.

Понякога ми се струва, че тя по принцип си нощува в прокуратурата. Колкото и рано да дойда, тя вече е тук.

— Добро утро, Верочка! Ломанов, разбира се, още го няма?

Верочка се усмихна.

— Той току-що се обади. Но не от къщи, а от библиотеката. Каза, че заради него са променили летния режим на работа на библиотеката на зимен.

— Добре би било и заради мен да променят поне нещо — казах аз и влязох в кабинета си.

Там вече телефонът се скъсваше да звъни. Само дето не подскачаше от нетърпение, заливайки се в механичните си трели. Кой можеше да бъде, толкова делови, толкова настойчив, пък и толкова рано?

Оказа се Рути Спиър. Машинално опипах главата си, която още ме болеше.

— Господин Турецки! Надявам се, че не е прекалено рано? Много се извинявам, че не можах да се срещна вчера с вас. За днес по което време ви е удобно.

Много интересно какво имаше предвид — да си избера по кое време да ме удрят по главата ли?

— По-удобно ми е вечерта. Осем-девет часа, ако не ви е прекалено късно.

— Прекрасно. Ще ви чакам в апартамента си точно по това време. Този път няма да има никой. Само Семьон Филин, с когото прекрасно се познавате. Гласът ви е уморен — добави тя съчувствено.

— Главата ме боли. След вчера — прямо и открито отвърнах аз. Все пак съм честно момче. Просто и без всякакви там двусмислици.

— Знаете ли, сигурно чистият въздух ви действа така. Когато след града прекарам дори няколко часа на вилата, също ме наболява главата. Аспиринът помага, опитахте ли аспирин?

— Непременно ще опитам. Следващия път.

— Все пак се пазете. — Гласът на Рути беше пределно искрен и също толкова сладък. Като натурален елден мед. Или по-скоро липов. Липов и в пряк, и в преносен смисъл23.

— Непременно — също така искрено обещах аз.

Удивително трогателна загриженост. Първо те удрят по главата, после те съветват да взимаш аспирин. Какво пък, във всеки случай ми даде да разбера, че не само се досеща, но и със сигурност знае за неканеното ми посещение на вилата на Филин.

Е, а винаги ще се намерят желаещи да ударят някого по главата. Особено такъв доверчив и простодушен клиент като специалния следовател. Това ще да е бил някой от охраната на Филиновата вила, изпълняващ ролята на градинар.

Добре, и това ще им го припомня, въпреки че не съм злопаметен. Но не безкрайно, все пак и моето ангелско търпение си има граници.

— Верочка!

Тя веднага се появи в кабинета, като че ли само чакаше да я извикам.

— Намерете ми, моля ви, списъка на картините, изчезнали от колекцията на Кулчински. Доколкото си спомням, там трябваше да има и фотографии.

Всичко се случва, помислих си.

Верочка ми донесе дебела папка с лентичка, кокетно завързана на панделка. Задълбочих се в изучаването на колекцията. В списъка нямаше нито една работа на Кандински. Но какъв изкуствовед съм аз? Затова реших да прегледам всички снимки. Веднага оставих настрана фотографиите на скулптури, статуетки и всякакъв друг антиквариат. Затова пък честно и внимателно прегледах всички снимки на картини до една.

Картината, която видях през прозореца във вилата на Филин, липсваше.

Тогава ме осени. Може би има връзка с изчезналата колекция на Норман Кларк? Ако изведнъж се окаже така, ще трябва да запаля свещ за прекалено лекото си нараняване. Спокойно можеха и да ме очистят. И сигурно щяха да са прави.

Изобщо тези любители на живописта съвсем се разпасаха — ту една колекция изчезва, ту друга. Бях възмутен не на шега.

Още веднъж повиках Верочка, този път по-официално.

— Вера Игоревна!

Тя отново изникна пред мен на мига. Вероятно това е онзи професионализъм от висша класа, присъщ само на жените — способността да се появяват едва ли не преди началството да ги повика.

— Моля ви, свържете се с Музея на частните колекции. Може би имат списък на работите от колекцията на Кларк и снимки. Доколкото знам, водени са предварителни преговори за предаването на колекцията на музея.

— Добре, Александър Борисович. Ще бъде изпълнено.

В това време се появи Ломанов. Носеше нова книга с материали за Норман Кларк. И двамата потънахме в поредното изучаване.

По-голямата част от работата естествено вършеше Сергей, предоставяйки ми само най-интересните факти. Но някои документи преглеждах и сам — кой знае, понякога незначителната на вид хартийка може да хвърли светлина върху това, което се опитва да се скрие в най-дълбок мрак.

Колкото до Ломанов, понякога ми се струваше, че в мислите си той се намира по-често в Америка през следвоенните години, отколкото в Москва в средата на деветдесетте…

Необикновената личност на Норман Кларк наистина пленяваше и омагьосваше със своеобразното си обаяние. А се занимавахме само с мъртвите документи. Какво ли е било истинското му, реално въздействие върху хората, които са работили и са се сблъсквали с него?

В офиса на фирмата „Амалгама“ протичаше подписването на мащабен договор с представителите на акционерното дружество „Лайма“, което се занимаваше с крупни доставки на нефт от Башкирия. Дългокраки девойки с къси поли сервираха шампанско във високи чаши и минерална вода за трезвениците и язваджиите.

Шефът на „Амалгама“ Пьотър Владимирович Нестеров, младолик, с вид на преуспяващ бивш комсомолски вожд, подаваше ръка на председателя на управителния съвет на „Лайма“ Венедикт Василиевич Файбисович, чийто баща Василий Файбисович беше известен навремето естраден куплетист, за който из Москва се носеха множество истории.

Разказваше се, че през трийсетте години, когато Непът беше свършил и народът вече започваше да гладува по малко, но както винаги си мълчеше, Файбисович-баща излязъл веднъж на сцената с накачени по себе си картонени колбаси, бутове и сирена. Излиза, стои и мълчи. Мълчи минута, две, три. Накрая някой от публиката не издържа и виква:

— Файбисович! Защо мълчите?

— Аз защо мълча — ясно. А защо мълчите вие? — тъжно запитал Василий Файбисович.

Отношенията на Венедикт Файбисович с властта бяха още по-напрегнати, но не толкова в идеологически, колкото в криминален аспект. По съветско време беше осъждан два пъти за валутни операции. По удивително стечение на обстоятелствата днешният му събеседник Пьотър Владимирович Нестеров точно тогава работеше в отдела на ЦК на Комсомола, който се занимаваше с административните органи. Тоест в онези отдавнашни дни сегашните колеги се намираха от двете страни на барикадата.

Това обаче не им попречи да намерят допирни точки в постсъветските времена. Тъй като и двамата бяха на мнението, че парите не миришат. А колкото до миналото си, и двамата обичаха да го иронизират. Наистина, без да допускат ирония от страна на други.

Вчера, преди подписването на договора, някой се обади на Файбисович и му предложи да подпише същия договор, но с друг партньор, някаква фирма „Лотона“. Предложението бе направено в мека форма, но с намека, че такива предложения не се отказват. Само че Файбисович не беше от хората със слаби нерви и неведнъж го бяха плашили с подобни обаждания.

Както всъщност и Нестеров, когото Файбисович уведоми за това „предложение“. Изглежда, че Нестеров никога не беше чувал за фирмата „Лотона“. Той само му препоръча провереният способ — да усили охраната си.

— Вече е направено. — Файбисович се разтопи в усмивка.

Той беше изключително доволен от договора, от себе си, от шампанското и въобще от живота.

Колегите по бизнес си стиснаха ръцете и се уговориха непременно да се срещнат в най-скоро време в неофициална и непринудена обстановка. Нестеров посочи с очи минаващата дългокрака красавица и многозначително намигна:

— Разбира се, без съпругите, господин Файбисович?

— Точно в момента нямам съпруга. Едната свърши, другата още не е почнала — по бащина традиция Файбисович завърши разговора с шега.

Съпровождан от трима бабаити главорези, както ласкаво ги наричаше самият той, Файбисович тръгна към колата си.

По проспект „Вернадски“, където се намираше офисът на „Амалгама“, не се виждаше нищо подозрително. Фордът на Файбисович потегли.

Само човекът от охраната на фирмата, който остана да изпуши една цигара пред вратата, видя как след като мина двеста метра по булеварда, фордът неочаквано излетя във въздуха, като че ли беше решил да стане самолет, и вече във въздуха се взриви на множество парченца горящо желязо. Взривът разтърси околността. Стъклата на няколко блока изхвърчаха от рамките. Пострада и паркираният отстрани стар москвич. За щастие други жертви нямаше.

Така завърши земния си път Венедикт Файбисович, синът на Василий Файбисович…

Нестеров незабавно утрои охраната си, тъй като и на него му бяха звъняли от тайнствената „Лотона“, за което той пропусна да уведоми Файбисович по стара комсомолска привичка да си мълчи.

Не счете за нужно. Или необходимо. Или в крайна сметка изгодно.

На Стария площад, в бившия ЦК на КПСС, където сега се намира Администрацията на президента, се провеждаше станалото вече традиционно съвещание по борбата с организираната престъпност.

Константин Дмитриевич Меркулов, заместник генерален прокурор на Русия, седеше в залата за конференции и внимателно слушаше докладите на представителите на различните ведомства за състоянието на нещата в столицата. Естествено, повечето цифри му бяха известни от ежедневните сводки, донасяни на бюрото му. Но едно е да прелистваш сухи хартии и съвсем друго — да слушаш живи хора.

Макар че всеки от изказващите се не за пръв път се отчиташе пред толкова сериозно събрание, присъствието на президента караше говорещите да бъдат по-откровени и самокритични. Резкият характер на президента бе известен на всички.

А и нямаше кой знае с какво да се оправдават — ситуацията наистина беше почти ужасяваща. На съвещанието присъстваха всички началници на административни ведомства. Макар че често се изказваха не те, а заместниците им.

В президиума седяха министърът на вътрешните работи Виктор Ерин, началникът на Федералната служба за контраразузнаване Сергей Степашин, началникът на Меркулов, станалият вечен и.д. Илюшенко, прокурорът на Москва Генадий Пономарьов, заместник-министърът на правосъдието Евгений Сидоренко, началникът на столичното управление за борба с организираната престъпност Владимир Рушайло и началникът на МУР Александра Романова.

В първия ред отдясно Меркулов забеляза едрата глава на директора на Службата за външно разузнаване Евгений Маков и плешивия му заместник Митирьов. Разузнавачите както винаги седяха отделно и настрана.

Главата на Меркулов като добър компютър пресяваше информацията, отхвърляше подробностите и се концентрираше върху главното. По традиция именно той информираше сътрудниците на генералната прокуратура за тези съвещания на високо равнище. Затова като че ли предварително съставяше съобщението си за хората, непосредствено свързани с разследването на реални конкретни престъпления и с надзора за съблюдаването на законността.

Меркулов беше убеден противник на драконовите мерки, защото съдейки по опита, тези мерки само външно водят до сдържането на престъпността, пораждайки всъщност неописуема правна анархия.

Следователят е длъжен строго да се придържа към буквата на закона. Дори и да е единственият. Но понякога и сам воинът е воин.

Престъпникът трябва да лежи в затвора, както казваше героят на Висоцки от известния филм „Мястото на срещата да не се променя“. Да, трябва да лежи, на всяка цена, само не и с цената на нарушаването на закона от страна на органите на реда. Снежната топка започва от една снежинка. И после се чудим на лавината от корупция и престъпления, стоварила се върху „кристалночистите“ ни органи. Меркулов горчиво се усмихна на размислите си и се заслуша в изказването на министър Виктор Ерин.

Изведнъж Меркулов за малко не подскочи в креслото — нещо остро го сръга в ребрата. Нещото се оказа лакътят на греещата от радост от неочакваната среща Александра Ивановна Романова. Меркулов машинално погледна към президиума — мястото на Романова зееше празно. Как не беше забелязал измъкването й?

— Какво ще кажеш за цифрите, впечатляват, а? — шепнешком се осведоми Романова.

— Аха — усмихна се Меркулов и приятелски я стисна за лакътя.

Последен се изказа директорът на Федералната служба за контраразузнаване Сергей Степашин. Той мина без цифри, което напълно логично обясни с това, че и без това са били приведени достатъчно цифри и проценти. И наистина съвещанието явно се проточи.

Той разказа за последните и много полезни контакти със съответните служби от други страни.

Както винаги напоследък, изказването му в крайна сметка се сведе до това, че ФСК трябва да получи отново следствените си функции, без които ръцете на хората му направо са вързани.

Доколкото Меркулов знаеше, този въпрос отдавна се обсъждаше по върховете. И дори беше близо до положително решение. Честно казано, Меркулов не можеше да определи с пълна сигурност дали е за или против такова решение. От една страна, Степашин е прав, че ако органите се занимават с борба с престъпността, те трябва да имат възможността за официално разследване на фактите. От друга страна, всички, и не на последно място работниците от прокуратурата, много добре си спомняха времената, в които бившият КГБ не се отчиташе практически пред никого. И дори и да се обръщаха към органите за прокурорски надзор за получаването на една или друга санкция, това беше чиста формалност. Въпросът, както го разбираше Меркулов, не беше в честта на мундира, а в уважението към закона. Наистина, в сегашния момент органите на контраразузнаването нямаха реална възможност сериозно да повлияят на политическата ситуация в страната. Но ако на власт дойдат други хора?

Ето че и със Службата за външно разузнаване прокуратурата често не може да се разбере в рамките на закона, те все повече предпочитат да разговарят „приятелски“. Меркулов не се сети случайно за СВР — за кой ли път към него се насочваха погледите на директора на Службата за външно разузнаване Евгений Анатолиевич Маков и на неговия заместник генерал-лейтенант Игор Евгениевич Митирьов, който впрочем като началника си беше цивилен.

Накрая се очакваше изказване на президента. Но той се беше върнал наскоро от отпуската си и явно не искаше да говори общи приказки, а засега не можеше да каже или обещае нищо конкретно.

След съвещанието към Меркулов се приближи Митирьов.

— Здравей, Константин Дмитриевич! — Меркулов кимна и мълчаливо стисна подадената му ръка, предпочитайки първо да чуе какво ще му каже представителят на службата, с която пак имаха някакви тайни търкания.

Освен всичко друго Меркулов не обичаше това безцеремонно-фамилиарно обръщение на „ти“, кой знае защо прието сред висшите чиновници. Между другото това беше и една от причините, поради които се отказа от държавна вила в Усово. Като си представеше, че ще се наложи всяка сутрин, всеки ден и всяка вечер да се сблъсква по поддържаните паркови алеи с тези хора. И всички ще му говорят на „ти“…

Митирьов междувременно мина направо на въпроса.

— Абе нещо се разминаваме с тебе и твоите джигити. Толкова сили хвърлихме по случая на оня Кларк, а сътрудниците ти не само че не искат да ни помогнат, ами нещо повече — активно ни пречат. Нали разбираш за кого говоря?

— Да приемем, че в известен смисъл разбирам.

— А значи в известен не разбираш, така ли?

Меркулов кимна утвърдително в очакване на по-нататъшни обяснения.

— Ние, разбираш ли, задействахме огромни сили, разбрахме се с онези упорити украинци и какво! Идват твоите, направо нападат украинските разузнавачи, а после ние да се оправяме. Международен скандал, разбираш ли, да потушаваме…

— Международен скандал заради един прищипан нос?

Меркулов изглеждаше искрено изумен от тази перспектива.

— Не само — отвърна Митирьов. — Да беше само прищипаният нос! Някой е побързал да отстрани свидетел. Нищо не искам да кажа против твоя Турецки, но грубо, грубо работи. Знаеш ли какво, дай да се разберем. Този случай ни го оставяте. Ако се справим акуратно и успешно, непременно ще си поделим лаврите. Ако се провалим, никой копче не може да ви каже. Цялата вина остава върху нас. Става ли? — Митирьов се усмихваше приятелски. Прекалено приятелски.

— А може би да обединим усилията си, Игор Евгениевич? Да ни дадете материалите от яхтата и сведенията си за дейността на Дейвид Ричмънд, а? — направи своя ход Меркулов.

— Абе бихме могли… Но работата е там, разбираш ли, че тук са задействани такива тайни, които практически не влизат нито в твойта, нито в мойта компетенция. А твоят Турецки изобщо няма работа там… — Митирьов съжалително разпери ръце.

— Само че президентът възложи този случай на нас — премина на окончателно официален тон Меркулов и погледът му стана твърд. — Ако искате, идете с началника си при президента, ето го, още не си е тръгнал. Ще се подчиня безпрекословно на личното му разпореждане.

— Добре, добре, Константин Дмитрич, не се горещи. Ще ти кажа като на приятел, че сме много, много силно заинтересовани от този случай. Тъй че имай предвид, ако твоят Турецки има някакви неприятности, да не се оплаква от нас. Пък и ти недей. По-добре да се вслушва в съветите ни, отколкото да хваща украинците за носовете и да си пие водката с разни от ЦРУ

Изглежда, Митирьов изобщо не беше разочарован от неудачния завършек на разговора, а така, просто от непреодолима дружеска симпатия предупреждава добрия си приятел за заплашващата го дребна неприятност. Мъничка такава една, даже симпатична донякъде. На Меркулов му стана малко жал да го разочарова.

— Получили сте дезинформация, Игор Евгениевич. На обяда със сътрудник от американското посолство специалният следовател Александър Борисович Турецки е пил изключително минерална вода. Обърнете внимание на вашите информатори. Всичко добро.

Меркулов се отдалечи вежливо усмихнат. Митирьов остана на предишното си място, без да намери думи за остроумен отговор. Чак след минута той се усмихна и тихо каза на сбогуване:

— Късмет, Константин Дмитрич!

С Баби Спиър се срещнахме пред станция „Беляево“, познах я веднага. Изглеждаше като истинска чужденка — с избеляла синя фланелка и черни дънкови шорти, разпусната тъмна коса и шарена раничка на гърба. Беше обута в някакви неописуемо грамадни високи обувки, още по-странни на фона на тънките й крака, особено на тази жега.

А беше наистина горещо. Около три часа асфалтът се нагряваше почти до температурата на топене. От непрекъснато напичащото слънце всичкият магданоз и копър на бабичките, които продаваха зеленчуци до станцията на метрото, беше увехнал въпреки постоянните водни процедури — бабичките периодично поливаха стоката си с топла вода от самоделните пръскалки. В детството си използвахме такива пръскалки като оръжие. Това беше безкрайно просто изобретение — в капачката на шише от шампоан се правеше дупка и се получаваше прекрасно средство за борба с вътрешни и външни врагове.

Баби предложи да се разходим в гората до общежитията на университета „Патрис Лумумба“. Точно в този момент дойде автобусът, който ни закара за пет минути точно насред общежитията.

Разказах на Баби забавната история за това как един африкански принц учил в този университет. А за да не му е трудно да учи и за да не се отказва от кралските си навици, заедно с него бил изпратен и слуга. Така двамата учели в един курс. Като според слуховете слугата се справял по-добре с учението.

— Да, забелязах, че при вас в Русия расизмът е много развит, дори повече отколкото при нас в Америка. Имам предвид на битово ниво — май съвсем не на място ми заяви Баби.

Струва ми се, че не съм й давал никакъв повод за подобни умозаключения. Нали не й разказах, при това съвсем умишлено, как когато тези общежития се заселваха за пръв път, местните хулигани се събираха на глутници и ходеха през гората да бият африканци. Наричаха го операция „Вакса“.

Не й разказах и за скорошния инцидент, за който сигурно беше чула и без това, когато по време на сбиване между обитателите на общежитието и милицията загина един от чернокожите студенти. Може би тези проблеми й бяха близки и защото Институтът по руски език, където преминаваше стажът й, се намираше в непосредствена близост до студентското градче на университета.

А може би всички в Америка са побъркани по проблемите на расизма, феминизма и хомосексуализма.

Даже четох някъде, че в някакъв щат иззели от училищните библиотеки „Хъкълбери Фин“ и „Чичо Томовата колиба“, книги, които всички сме чели в детството си. Оказа се, че това е издействано от негърското движение, защото, виждате ли, образите на бедните негри в тези книги не са описани с особено уважение. Наистина, и това не казах на Баби.

А тамошните феминистки до такава степен са наплашили местните мъже, че те скоро ще се страхуват да поканят жена на кино, тъй като това просто и обикновено действие ще бъде счетено за „сексуално домогване“. Ето, и президентът им непрекъснато е подложен на подобни нападки. Що се отнася до сексуалните малцинства, понякога имам чувството, че това отдавна не е малцинство, а мнозинството от населението.

Очевидно Америка ще достигне върховете на демокрацията едва когато президент стане чернокожа жена лесбийка, желателно еднокрака, за да не бъдат, не дай боже, засегнати и правата на инвалидите.

Естествено, давам си сметка колко са превратни впечатленията ни за Америка, но и те често ни мислят за загадъчни хора с кожени калпаци, които никога не се усмихват и лениво се носят на фона на снегове, гори и мечки.

Наистина, Баби беше славистка, значи не съвсем американка. На няколко пъти се бях срещал със слависти в компании. Това са съвсем особен вид чужденци. Те наистина обичат страната ни, познават литературата и културата, разбират много, едва ли не по-добре от нас, тъй като могат да гледат отстрани със заинтересовано-доброжелателен поглед. Ние самите сме лишени от такава възможност.

Доколкото можех да преценя, Баби принадлежеше именно към тази категория слависти. Харесах я веднага. Случва се — срещнеш някого и ти е лесно и приятно да общуваш с него, като че ли се познавате от години.

— Със сестра ми имаме специално отношение към дядо ни — каза Баби.

Най-после си избрахме удобна пейка с облегалка сред дърветата и малко встрани от пътеката. И Баби ми разказа за Семюъл Спиър, семейството му и фонда.

Близначките Баби и Нанси Спиър останали сираци на четири години. Родителите им, Роджър Спиър и жена му Керълайн, загинали в самолетна катастрофа при полет от Маями за Сан Франциско. Бащата на Роджър, Семюъл Спиър, взел момичетата при себе си. По онова време се занимавал с частна адвокатска практика в Далас, Тексас.

Смъртта на единствения му син и снаха му била страшна трагедия за Спиър, още повече че още тогава силно се усложнили отношенията му с жена му Роуз, която се интересувала повече от себе си, от здравето и от тоалетите си, отколкото от мъжа и собствените си деца — двамата със Семюъл имали още две дъщери. Впрочем тогава дъщерите вече живеели напълно самостоятелен живот. И въпреки всичко обичали повече майка си.

За разлика от дъщерите, внучките още отначало се залепили за дядо си. Той им отвръщал с взаимност и просто се разтапял при вида им. А когато се покатерели на коленете му, на практика не можел да им откаже нищо. Децата прекрасно усещали тази негова слабост, но трябва да им се признае, не се възползвали от нея прекалено често.

През същата 1976 година кариерата на Семюъл Спиър тръгнала рязко нагоре. Дотогава той вече имал достатъчно състояние, за да може да си позволи да си поиграе на политика. Още повече че възникнал й удобен повод. Още преди две години, когато Джералд Форд станал президент на САЩ, той предложил на Спиър длъжността посланик в Италия.

Двамата с Форд се познавали от следването си в Йелския университет. Форд завършвал университета, а Спиър тъкмо започвал, но и двамата играели в един и същи бейзболен отбор, и двамата били големи поклонници на голфа. Колкото и да е странно, такива спортни интереси сближават хората за дълги години. Ако човек е свикнал да се доверява на някого на игрището, той често му се доверява и за всичко останало.

А по-късно адвокатската кантора на Семюъл Спиър имала общи финансови дела с юридическата фирма на Форд „Бюкен и Форд“.

За второто им сближение спомогнали не само бившите съвместни успехи в спортното поприще, но и Норман Кларк, завършил след войната същия юридически факултет на Йелския университет. Тогава той вече на практика постоянно заема полуофициалната длъжност военен съветник на президента. Президентите се сменят, Кларк остава.

Именно Семюъл Спиър се занимавал навремето с делата на „Кларк Къмпани“ и до голяма степен благодарение на неговия професионализъм и юридически талант Кларк успял да си върне контрола над компанията.

Тогава, още в самото начало на президентството на Форд, Семюъл Спиър деликатно отказал предложението да замине за Италия като посланик на САЩ. Но когато след две години му предложили поста на посланик в Нидерландия, той приел.

Малцина биха се досетили, че не толкова гибелта на сина му го накарала да напусне страната за доста дълъг срок, колкото настойчивото желание на внучките да видят и да се запознаят с истинска жива кралица. Тъй като желанието на момичетата било закон, а и в дадения случай не противоречало на намеренията на Спиър при всички случаи временно да напусне страната, те, тоест Семюъл и внучките, скоро се преселили в резиденцията на американския посланик в Хага.

Роуз Спиър останала в Америка. Това на практика означавало развод. Семюъл оставал съсобственик на юридическата кантора в Далас, също тогава основал и благотворителния фонд, който още не носел името му.

Годините работа в Европа му донесли не само душевно равновесие и славата на мъдър политик, но и помогнали на фонда му сериозно да се закрепи. Парите за фонда се стичали отвсякъде — и благодарение на личното обаяние на Спиър, неговата изключителна порядъчност и грандиозните реализирани проекти на фонда.

Така например за сметка на фонда били организирани няколко значителни художествени мероприятия в Амстердам — изложби на класическа живопис от най-различни световни музеи обиколили не само основните столици, но и градовете на провинциална Европа и Америка.

Естествено, всичко това се осветявало широко в световната преса и създало известно и добро име не само на фонда, но и на самия Спиър. След известно време благотворителният фонд бил наричан само фондът „Спиър“. В крайна сметка това име се затвърдило официално.

От една страна, се увеличавали пожертвованията, от друга — все по-широки сфери на нетърговска дейност получавали реална материална и морална подкрепа — хуманитарни и естественонаучни изследвания, библиотеки, музеи, конкретни учени, художници, писатели.

Но най-големите поклонници на Спиър били художниците. Именно със средства на фонда бил реставриран цял район в Амстердам близо до Централната гара. Бившите складове били превърнати в ателиета, където млади художници от целия свят имали възможност да работят.

Сестрите растели като истински холандки — Семюъл Спиър бил посланик в Нидерландия до 1984 година. Въпреки че през по-голямата част от времето живеели в Хага, истински обичали Амстердам.

Дядо им започнал много рано да води Баби и Нанси по художествените музеи на Амстердам, а после и по други музеи на тази малка, но като че ли просмукана с живопис страна. В Амстердам обичали да ходят в „Рейксмузеум“ и Музея на Ван Гог.

Музеят на съвременното изкуство понякога предизвиквал у тях пристъпи на епичен смях. При това както в самия музей, така и при самото му споменаване.

Възпитани с класическото изкуство, едва по-късно, след като се запознали и се сприятелили с художниците, чиито изложби организирал дядо им, те разбрали, че и съвременното изкуство значи нещо. Тогава започнали да ходят по-често в амстердамските галерии, които според туристическите справочници са около четиристотин.

В по-ранните им години все пак най-силен възторг предизвиквал Етнографският музей, където били изложени предмети на материалната култура от целия свят. Особено поразявали въображението им ярко боядисаните африкански маски, готови да те ухапят всеки момент. За огромно съжаление на момичетата в музея нямало скалпове на техни съотечественици.

Сестрите много обичали да пътуват с дядо си из страната, където градовете преминават един в друг толкова бързо, че невинаги може да се разбере къде свършва единият и къде започва другият. Затова пък между градовете върху полдерите, отвоюваните от морето островчета земя, растели безкрайни поля разноцветни лалета.

Естествено, всяка година момичетата се връщали за малко в Америка, но през по-голямата част от свободното си време дядо им предпочитал да пътешества с тях из Европа. Изобщо той самият, въпреки че бил стопроцентов американец, произхождащ едва ли не от първите заселници, обичал повече Европа, историята й, културата й и в крайна сметка хората й.

Срещнали истинска кралица по коледните празници, когато в двореца в Хага правели елха за децата на представителите на дипломатическия корпус. Кралицата се оказала много симпатична, но съвсем обикновена жена. Кой знае защо Санта Клаус поразил въображението им в по-голяма степен. Още повече че им подарявал точно това, за което го молели в коледните си писма.

Но все пак най-любимият празник, който засенчвал дори Коледа, бил Денят на Кралицата. В този ден в края на април целият Амстердам се превръщал в огромен пазар. Продавали всички и всичко.

Особено усърдни били децата.

От десетгодишна възраст на Баби и Нанси било позволено да вземат участие в този празник. Нанси разучавала нови мелодии за флейта, на която се учела тогава да свири, а Баби перяла старите им дънки, якета и пуловери, готвейки се старателно за празничната разпродажба. Трябва да кажем, че разпродажбата винаги минавала удачно. И благодарение на изключително ниските цени, но най-вече защото флейтата свирела прекалено печални, направо жалостиви мелодии.

През 1986 година Семюъл Спиър и неговите внучки се върнали в Съединените щати.

Спиър започвал да се замисля да се заеме само с юридическата си практика и делата на фонда. Но тогава в Източна Европа и Русия започнали да стават смайващи промени.

А през 1988 президентът Рейгън предложил на Семюъл Спиър да оглави американското посолство в Москва. Баби и Нанси живели с дядо си само през първата му година в Москва. След като през 1989 година той се оженил за Рути, момичетата окончателно се върнали в Америка, в Ню Йорк, където живеели роднините им по майчина линия. Още повече че дошло време да помислят за мястото на по-нататъшното си образование.

Баби постъпила в Колумбийския университет, където следвала руски език и литература — посятите в Москва семена в нейния случай дали плод. Нанси пък толкова се увлякла по компютрите, че постъпила в Масачузетския технологически институт в Кеймбридж.

— Въобще на дядо ни кой знае защо хич не му вървеше с жените. Едната, може да се каже, го изостави. Това е скъпата ни баба. Втората…

— Отношенията ви с Рути не бяха много добри, така ли?

— Меко казано. Просто не можем да се понасяме. Сигурно тук е замесена ревност. И от нейна страна, и от наша. Ние сигурно също сме виновни до голяма степен. Бяхме свикнали дядо да ни принадлежи изцяло. И изведнъж се появява някаква непозната жена…

Баби нарисува с пръчица до пейката, точно до краката си, кръгло смешно лице с голяма коса. След като се полюбува на творението си, тя решително го задраска.

— Рути по свой начин обичаше дядо, не мога да не го призная. Но прекалено по свой начин. Любовта към дядо не й пречеше да има връзка с Кларк.

— Смятате, че Рути и Норман Кларк са имали любовна връзка?

— Не смятам, знам. И мисля, че дядо ако не знаеше, то поне се досещаше. Въпреки че Кларк беше по-възрастен от дядо, той беше много силна личност и винаги се харесваше на жените. Особено на такива като Рути.

— Какви именно?

— Ами такива, екстравагантни, тщеславни може би. Жени хищници. Те чувстваха у Кларк достоен съперник. Лично мен хората от типа на Кларк ме плашат. Те са прекалено напористи, като че ли мачкат под себе си тези, които са поне малко по-слаби от тях. Мисля, че нещо подобно се случи и с дядо ни в отношенията му с Кларк.

— Тоест искате да кажете, че Семюъл Спиър е бил в известен смисъл слаб човек?

— Не, не бих казала. Не беше слаб. Беше просто прекалено добър и прекалено порядъчен за нашето време. Особено когато ставаше дума лично за него. Защото в държавните дела никога не позволяваше да бъде накаран да си промени мнението, ако беше прав. Очевидно чувстваше прекалено голяма отговорност, зад него стоеше огромна държава и отношенията между цели народи. Това, за което говоря, се отнася на първо място за фонда. Дядо прекалено много се доверяваше на Кларк.

— А защо му се доверяваше толкова, имате ли обяснение?

— Работата е там, че дядо дължеше много на Кларк, в това число и дипломатическата си кариера отчасти. Но и Кларк му дължеше не по-малко. Навремето дядо направо го спаси от разорение. Но въпросът не е само в това. Те наистина бяха приятели. Сложностите започнаха само през последните години. Според мен за това има няколко причини. Заплетените отношения и на двамата с Рути — това в крайна сметка не е най-важното. Все пак не бяха на по двайсет години, когато на любовта се отделя голямо внимание.

Баби се усмихна малко снизходително, явно отнасяйки се доста скептично към вероятността за любов на преклонна възраст.

— Най-вероятно причината е друга — продължи тя. — Дядо прекалено се доверяваше на Кларк. Той му предаде някои права по управлението на фонда. И всичко беше наред. Кларк е гениален организатор. На практика всички проекти, свързани с Източна Европа и Русия, по-точно финансовото им обезпечаване, са неговата среда.

— По-скоро неговата стихия, но това между другото, не ми обръщайте внимание.

— Не-не, непременно ме поправяйте, ако употребя неправилна дума. Когато се развълнувам, ми се случва…

— На мен също — успокоих я аз.

— Но в един момент дядо разбра, че Кларк го мами по отношение на фонда. И изглежда, че не без помощта на Рути. За пръв път това стана ясно случайно и се касаеше, общо взето, за дреболии. Бяха отпуснати субсидии за изследванията на една голяма група учени от Академията на науките. И съвсем случайно дядо научи, че всъщност им плащат няколко пъти по-малко, отколкото е било предвидено. Естествено, дядо не можеше да заподозре Кларк, сумите бяха прекалено дребни за него. От една страна, подозираше в нечестност съветските чиновници, работещи във фонда. От друга обаче, това беше повод за по-сериозно безпокойство.

Покрай нас със силен рев притича малчуган на три-четири години, обут в яркочервени гащи. След него тежко се клатеше и се опитваше да тича невероятно дебела баба, натоварена с цял наръч тенекиени кофички, лопатки и формички. Бабата дрънчеше като хиляди консервени кутии, влачени по асфалта от хиляди котешки опашки. На всичкото отгоре изпускаше ту някоя кофичка, ту някоя формичка. Непонятно как при тази дебелина и натовареност се изхитряше и да събира изпуснатото.

— Вовчик! Вовчик! Стой! — викаше тя.

Но червените гащи неумолимо се отдалечаваха и ревът ставаше все по-тих, отеквайки във върховете на боровете. Баби изпрати с поглед тази странна двойка и отново заговори:

— Като се има предвид колко дълбоко вникваше Кларк дори в дребните неща, беше неразбираемо защо става така. Тоест проблемът явно не беше в сумите, утаяващи се в джобовете на малките хора, а в това, че на малките хора им беше позволено да го правят. Дядо започна много внимателно чрез свои доверени хора да изучава ситуацията във фонда. Те скоро се добраха до факта, че през фонда „Спиър“ се преливат огромни средства, отиващи уж за благотворителни цели. Но не пряко, както винаги е било прието в работата на фонда, а другояче. Парите се прехвърляли на сметките на възникналите по това време други благотворителни фондове. От техните сметки — още някъде. Това беше някаква безкрайна верига. Естествено дядо не можеше да се обърне към милицията или прокуратурата тук, в Русия. А не искаше да го прави и в Америка. Така или иначе Кларк му беше приятел, освен това в цялата работа беше забъркана Рути.

— И какво предприе?

— Частно разследване, нито повече, нито по-малко. Точно тогава свърши срокът му на пребиваване в Москва и двамата с Рути се върнаха вкъщи, в Щатите. Беше принуден да остави делата на фонда на Кларк, защото още не беше сигурен директно в нищо. И Рути, тъй като тя официално се считаше за един от попечителите на фонда, летеше всеки месец до Москва. Не за дълго, но редовно.

— И какво донесе на дядо ви това разследване?

— Удивителни неща. Първо — подозренията на дядо за финансови машинации се потвърдиха стопроцентово. Но за капак парите, откраднати или прекарани през фонда, отиваха за покупка на оръжие. Разбира се, не съм много ориентирана в конкретните неща, но тогава дядо страшно остаря и някак внезапно сдаде багажа.

— А второ?

— Второто се оказа още по-странно. Изясни се нещо нередно и несъответстващо в биографията на самия Норман Кларк. Дядо беше писал за това малко преди смъртта си в своя дневник…

— Дневник?

— Да, буквално преди два дни го получих от сестра си от Америка. Когато научи за смъртта на Кларк, Нанси веднага ми го изпрати. Тя смята, че може да е от полза за разследването.

— Дневникът у вас ли е?

— Не, в общежитието. Но за него не знае никой. Просто няма как да знае. Освен това почеркът на дядо е нечетлив. И да поиска някой да го прочете, надали ще може — засмя се тя.

Поразих се от непробиваемата й наивност. Но от друга страна…

— Вече съм превела по-голямата част на руски. Ако дневникът може да ви потрябва, още тази вечер ще завърша превода, а утре бихте могли да прескочите до нас. За дневника. А и просто на гости. Става ли?

— Става — съгласих се аз.

— Хайде да отидем до езерото — предложи тя. — След това отивам в общежитието да превеждам…

Вървяхме по същата пътека, по която преди нас префучаха малчуганът и дрънчащата му баба. Видяхме ги отново на една голяма слънчева поляна. Червените гащи се мяркаха из купчината пясък, а бабата блажено отмаряше, седнала на сянка върху една повалена бреза в компанията на колегите си — също такива баби.

Подминахме поляната и слязохме по пътеката до изкуственото езеро, разпростряло се като апендикс под нас.

— Не искам да кажа нищо лошо за Кларк, но трябва да ви съобщя, че малко преди смъртта си, буквално две седмици преди това, дядо се срещна с него в Маями. Двамата са водили сериозен разговор. Толкова сериозен, че веднага след него дядо преразгледа завещанието си, а дневника скри в банковия си сейф. С много странна точка в завещанието — че съдържанието на този сейф преминава във владение на Нанси и Баби Спиър едва след смъртта на Норман Кларк. Явно дядо му е казал за подозренията си…

Баби млъкна. Не смеех да я пришпорвам.

Стояхме над езерото като Наполеон над бойното поле. На отсрещната страна московчани се печаха на един покрит с трева хълм. Те кротко лежаха върху постелките и кърпите си, подлагайки на слънцето ту едната, ту другата си страна.

До самото езеро няколко тийнейджъри играеха волейбол, а в езерото плуваха патици, кучета и същите тези тийнейджъри, вадещи топката си от водата. Езерото отдавна цъфтеше, затова само тези безгрижни същества можеха да си позволят такъв разкош като водните процедури.

Най-после Баби наруши мълчанието си:

— След две седмици дядо загина по странен и загадъчен начин. Сигурно знаете — в автомобилна катастрофа на съвсем пуст път. А доколкото знам, е отивал на среща с някакъв руснак… Но с кой — не се знае. Може би това е било просто провокация. За да го измъкнат от къщи и да го убият без свидетели…

Дълго мълчахме, като че ли в памет на Семюъл Спиър. Една патица се издигна над езерото, замря за момент във въздуха и отново се гмурна в топлата зелена вода.

— А и колекцията на Норман Кларк — продължи Баби, след като се поколеба. — Мен, разбира се, това не ме засяга. Но кой знае защо чувствам, че всичко това е свързано до голяма степен помежду си — делата на фонда, смъртта на дядо, смъртта на Кларк…

— И смъртта на Дейвид Ричмънд?

— Да, може би, всъщност аз въобще не го познавах… А за колекцията — по едно време всички в посолството говореха само за нея. Като вече не е ясно дали тя е изчезнала преди или след смъртта на Кларк. Сигурно знаете, че Кларк смяташе да предаде тази колекция от руски художници авангардисти на Музея на частните колекции в Москва. Но не успя. Актът за дарение на практика беше оформен, но в крайна сметка изчезна предметът на дарение. Когато след смъртта на Кларк представителите на посолството дойдоха в дома на Кларк, колекцията я нямаше. Като че ли беше затънала вдън земя.

— Потънала — поправих я аз.

Баби кимна благодарно. Завихме надясно от езерото и минахме по диагонал през гората, излизайки от другата й страна. Блоковете бяха почти на границата й.

— Но какво да се прави — Баби разпери ръце, — правото на частна собственост е свещено. Той може да я е продал или подарил на някого, нали така? Въпреки че такава колекция не е игла, че да изчезне. Там имаше прекалено ценни и редки неща…

— А нямаше ли работи на Василий Кандински?

— Имаше две. Едната е ранен натюрморт, все още съвсем реалистичен, но вече с някои размивания, а другата — късен Кандински, „Вариант на Композиция номер седем“. Изумителна работа на небесносин фон. Ярки цветове, безумни същества, нещо между микроби и сепии. Красиво нещо…

— Благодаря ви, Баби, не можете да си представите колко ми помогнахте.

Вече се приближавахме до Института по руски език.

Уговорихме се да се срещнем утре в шест часа пред входа на общежитието и се разделихме като добри приятели.

В 23:30 вечерта московско време беше дадена за печат статия със заглавие „Денят на убиеца“, за да могат московчани на сутринта на път за работа да прочетат най-горещите новини в любимия си вестник „Московски комсомолец“.

Текстът на статията беше следният:

Беше почти полунощ, когато си тръгнах от Рути. Въпреки раздразнението си, не можех да не призная, че каквато и роля да е играла в цялата история, Рути е фантастична жена. Без да ми даде на практика никаква информация, тя успя да ме изцеди напълно. Вампир, а не жена. Освен това Рути явно се опита да подходи към мен и откъм най-слабата ми страна — а именно като жена.

Обещаният десерт под формата на Семьон Филин липсваше. Рути ми каза, че той има непредвидена спешна работа. Сто процента прехвърля колекцията другаде, помислих си аз. Нищо, голяма работа, там сега постоянно има дежурни наши момчета. И охраната на излизане я сменихме частично. Естествено можехме да получим разрешително за обиск, но по-добре да си поиграем още малко на котка и мишка, току-виж изникнало още нещо.

Мислят си, че са ми дали добър урок. Но на Турецки му е твърда главата. И нямаше смисъл да намеква така прозрачно, че е в течение на постигналата ме неприятност. Обикновено прощавам на жените, но има неща, които не мога да позволя дори и на тях. Дори само с това, което знаех за Рути Спиър и Норман Кларк, можех да й създам маса неприятности и непредвидени грижи. Но нищо, Турецки умее да чака.

Струваше ми се, че дори купето на ладата ми е пропито с аромата на дългите й цигари. Седях в колата и мислех. Но все пак не Рути Спиър беше предметът на задълбочените ми размисли. Отново Кларк, който като че ли беше отстъпил за известно време в сянка, излезе от мрака и зае с монументалната си личност всички мои мисли.

В мен се водеше борба между неприязънта към този загадъчен човек и възхищението пред жизнената му сила.

6. Норман Кларк

През първите години след войната се случват три основни събития в живота на Кларк. Сватбата му с Дороти, първият разцвет на „Кларк къмпани“ и новото сближение с генерал Фрост, който става заместник-директор на току-що създаденото в Ленгли близо до Вашингтон Централно разузнавателно управление.

Какво представлява следвоенна Америка?

След войната по волята на обстоятелствата Америка се оказва главната световна държава. Първо, страната на практика не е пострадала, за разлика от Европа на нейната територия не са водени военни действия. Освен това ролята й в освобождението на Европа от фашизма, наистина значителна, чрез мощната пропаганда дотолкова засенчва ролята на останалите страни в съзнанието на масовия американец, че американците се чувстват основни победители в тази война. Всички вярват в скорошното процъфтяване на великата страна.

Издателят на списание „Тайм“ обявява, че е настъпил „векът на Америка“. Този лозунг е подхванат буквално от всички — от президента до обикновения работник на фордовите конвейери.

Мнозинството американци вярват в тази глобална идея в течение на следващите две десетилетия. Те признават необходимостта от противопоставяне на СССР в „студената война“. Отнасят се с разбиране към усилването на държавната власт, подкрепят концепцията за държава на всеобщото благосъстояние, набелязана още в годините на „новия курс“ на президента Рузвелт. Дава плодове следвоенният икономически подем, когато материалното благополучие на САЩ рязко нараства.

Така че студената война среща разбиране у огромно количество редови граждани. В края на войната антагонизмът между Съединените щати и СССР излиза на преден план в световната политика.

Началото на студената война е поставено с официални гръмки политически изказвания и от двете страни.

Сталин заявява през 1946 година, че капитализмът и комунизмът неизбежно ще се сблъскат помежду си и че комунизмът ще победи в целия свят.

Уинстън Чърчил произнася знаменитата си реч във Фултън (щата Мисури) в присъствието лично на президента на САЩ Труман. „От Щетин24 на Балтика до Триест на Адриатика — казва Чърчил — се спусна желязна завеса, преградила континента.“ Англоезичните народи, заявява той, трябва съвместно да се противопоставят на съветската опасност.

На практика това дори не е конфликт между различните идеологически системи, а нов кръг от вечното противопоставяне на атлантическата и евразийска доктрина.

Основна политика на САЩ през този период става така нареченото „сдържане“ на СССР.

Принципите на тази концепция са разработени през 1946 година от съветника на посолството на САЩ в Москва Джордж Кенън. Първоначално изложена в телеграма до държавния департамент, той я публикува след завръщането си в САЩ под псевдонима Мистър Хикс в едно от най-солидните списания — „Форийн Афеърс“. Взимайки за основа традиционното според него за Русия чувство на незащитеност от външните врагове, той доказва, че СССР няма да промени позицията си.

Той пише:

Във вестник „Дейли Ривю“, който тогава още не принадлежи на Кларк, въпреки че Кларк има значително влияние върху позицията му, се появява статия, подписана „Мистър Игрек“ (авторството й е приписвано по-късно на самия Кларк), в която на концепцията за „сдържане“ се противопоставя възможността за съвсем мирно съществуване с идеологическите противници на икономическа почва. Самият Кларк впоследствие с целия си живот доказва възможността, реалността и полезността за Америка на такъв вариант на развой на събитията.

А тогава тези две статии, противоположни по съдържание, поставят началото на сериозен разкол в американското общество. Особено популярни идеите за сътрудничество със Съветите стават в творческата среда, където Кларк има много приятели. Само на пръв поглед артистите, художниците и писателите не оказват влияние върху политиката. Точно обратното. Близкият приятел на Норман Кларк, актьорът Роналд Рейгън, както е известно, става дори президент на САЩ.

От времето на президента Труман Норман Кларк има достъп до Белия дом. Бидейки постоянен, макар и неофициален сътрудник на генерал Фрост, или иначе казано на ЦРУ оттогава и до края на живота си Кларк никога не се отдалечава от Белия дом. Има периоди, в които влиянието му е по-силно или по-слабо, но самото му участие във всички сериозни мероприятия на американската администрация става едва ли не задължително.

Ако прескочим напред, акциите на Кларк нарастват неимоверно, когато по времето на президента Дуайт Айзенхауер в Америка се развихря маккартизмът.

Най-войнственият антикомунист в сената е сенаторът от щата Уисконсин Джоузеф Р. Маккарти25. През 1950 година той привлича вниманието към себе си със заявлението, че разполага със списък на 205 служители на държавния департамент, които са комунисти. Впоследствие той е принуден да „съкрати“ списъка си, а и не представя сериозни доказателства, но изказванията му буквално разбунват Америка.

Маккарти получава сериозна власт, когато републиканците печелят болшинство в сената. Той оглавява сенатската комисия по правителствените операции и подкомисията по разследването, което му дава възможност да контролира всеки орган на изпълнителната власт във Вашингтон. Той започва буквално кръстоносен поход срещу комунистите. Използвайки радиото и телевизията, той обвинява върхушката на администрацията в измяна, без да пести изразите си.

Предявени са обвинения на огромен брой държавни служители и частни лица.

В това число и на Норман Кларк, чиито вестници и други средства за масова информация продължават да отстояват идеята за мирно съвместно съществуване със страните от Източния блок и дори са от малкото, които нападат Маккарти, уличавайки го в изопачаване на фактите, голословие, а често и просто в лъжа. Апотеоз на това противопоставяне стават знаменитите сенатски слушания.

Появилата се тогава телевизия дава прекрасна възможност на милионите обикновени американци да видят с очите си дивите прояви на Маккарти и да се убедят в неговата безотговорност. Цяла Америка наблюдава като бейзболен мач схватката в сената между сенатора Джоузеф Маккарти и издателя Норман Кларк.

От едната страна — пръскащият слюнка сенатор, който само дето не обвинява президента на САЩ в членство в комунистическата партия. От другата — спокойният, сдържан Норман Кларк, който лесно разбива обвиненията срещу себе си и обяснява на полуоткачения сенатор като на капризно дете, че и най-страшното животно невинаги е толкова опасно.

Много по-изгодно е този страшен звяр да бъде впрегнат в плуг и с него да се оре земята, отколкото да бъде сложен в здрава кошара, където да го хранят, да го поят и да държат охрана. С парите на данъкоплатците естествено.

Тези сенатски слушания стават край на кариерата на бесния сенатор. А на Кларк донасят невиждани дивиденти. Като най-важното е, че за него научава цяла Америка. И не просто научава, а успява и да обикне този толкова свой човек. Президентът Дуайт Айзенхауер много обича да се появява в компанията на Кларк.

Тук се проявява един от най-големите парадокси на Норман Кларк. На практика той е може би единственият широко известен в Америка човек, който, от една страна, откровено се придържа към леви възгледи, и в същото време е политик с висок ранг, оказващ влияние на решенията на Белия дом. Той успява да се представи по такъв начин, че неговите „леви възгледи“ се възприемат не като интриги срещу американското общество, а като твърда, разумна и полезна за Америка жизнена позиция.

Растат и търговските успехи на Кларк. Заедно с популярността му се увеличава и броят и популярността на неговите издания. През този период той вече е купил вестник „Дейли Ривю“, който скоро става един от най-четените в САЩ.

„Кларк Къмпани“, създадена първоначално за разпространение на немскоезична преса в САЩ, се разраства с невиждани темпове. Заедно с детективските романи на Ърл Фишър и други писатели от развлекателния жанр той едва ли не пръв започва да издава научна литература в огромни мащаби.

Още през годините си в Берлин, когато има възможността да общува с немски учени, Кларк разбира, че за научните работници е много важно да публикуват резултатите от изследванията си. Хонорарите за публикацията практически не ги интересуват. От друга страна, същите тези учени винаги се стремят да се запознаят с резултатите от изследванията на колегите си. Университетските, а и други крупни библиотеки са готови да платят всякаква цена, за да се сдобият с отчетите за провеждани изследвания.

Норман Кларк става точно такъв посредник между всички с издателската си дейност. Въпреки че това носи огромни доходи, Кларк поддържа и репутацията си на меценат. Според твърдо оформилото се мнение научните издания не носят доход. Норман Кларк не разубеждава публиката в това отношение. Освен това той действително жертва големи суми за образование и култура, но не по принцип, а за съвсем конкретни хора, като ги подкрепя и не ги забравя цял живот.

Нужно ли е да се споменава, че преобладаващата част от хората, получили в младостта си финансова и морална подкрепа от Кларк и превърнали се в признати стълбове на американското общество, никога не го забравят? Тъй че вложените пари се връщат стократно.

В края на петдесетте, когато собствено започва да се изгражда комуникационната империя на Кларк, той успява да получи сериозни финансови средства за получаването на нови масмедии чрез мащабен договор с Китай. Подобен договор не би се разминал на никой друг. Доходите на Кларк от него прекалено много се различават от предприетите от него действия по договора.

Той закупува и препраща в Китай стари броеве на американски периодични издания, за които китайците кой знае защо му плащат огромни суми. Работещият тогава при Кларк като счетоводител Джон Флеш си спомня, че „Кларк Къмпани“ непрекъснато няма достатъчно пари за реализирането на безкрайните си проекти. Когато възможностите за банкови кредити се изчерпват до дъно, новите парични суми постъпват от Китай.

„Кларк е велик предприемач. Ако пожелае, ще продаде каквото си иска на когото си иска“, констатира с усмивка Джон Флеш.

Между другото точно за тези китайски пари се хваща Маккарти навремето, но Кларк успява да докаже законността на действията си.

„Ако купуват от мен стара хартия на тази цена, това значи, че мога да я продам на тази цена, а не че съм китайски шпионин например“ — тази фраза се повтаря впоследствие от цяла Америка. Въпреки видимата си с невъоръжено око абсурдност, тя добавя нова популярност на Кларк.

Именно такива доводи обикновено използват обичаните от народа герои от романите на Ърл Фишър. А героите на Ърл Фишър спокойно могат да претендират за званието „национални“.

Така че бизнесът и политиката не само съжителстват в живота на Кларк, не само се допълват взаимно, но са и негови главни компоненти.

В средата на петдесетте Норман Кларк става един от признатите стълбове на американското общество.

Това е една наистина главозамайваща кариера.

7. „Бостънският удушвач“

3 август 1994 година

Този път Люба направи сутрешното кафе.

Миналата вечер дойдох при нея, след като сигурно цял час седях в колата, събирайки мислите си по повод писналия ми Кларк. Когато в крайна сметка си погледнах часовника и видях, че вече е почти един през нощта, аз все пак рискувах да се обадя на Люба от най-близкия автомат. Вече беше направо неприлично да отлагаме срещата си.

Явно и тя смяташе така.

— Идвай — прошепна тя в слушалката.

Събуди ме, както я помолих, точно в осем и половина. След онзи паметен удар по горката ми тиква смятах, че е необходимо да се наспя. Иначе главата ми няма да издържи напрежението и ще се сцепи не от удар, ами от обикновено чукване по челото.

Люба пърхаше като пеперудка и цъфтеше като августовска роза. Май започвам да говоря пошлости, усмихнах се сам на себе си.

— На какво се смеете, господин Турецки?

— На себе си, все повече на себе си, госпожо Спирина.

Ега ти! Пак Спиър. Как не ми е дошло наум досега? Може би Люба също е някаква роднина на бившия американски посланик? Леко порусена. Дали да не я питам? Но не я попитах от страх да не ме вземе за пълен идиот. Освен това щеше да се наложи да обяснявам прекалено много неща, а нямах желание.

Но игривото настроение, в което се събудих, все пак не ме напускаше и ме провокираше към самохвалство и идиотски постъпки.

— Представяш ли си, излиза, че младите момичета още ме харесват.

— Какво? Доколкото разбирам, нямаш мен предвид?

— Във всеки случай не само теб. Вчера се срещах с една младичка американка. Представяш ли си, струва ми се, че тя се влюби в мен. Даже си уговорихме среща. Така че днес в шест часа отивам.

„Какви ги дрънкам?“ — мислено се хванах за безумната глава.

— Като ти е паднало, Турецки — доста спокойно реагира Люба.

— Охо! Май ревнуваме? — ухилих се много доволно.

Люба мълчаливо ме млясна по бузата, давайки ми да разбера, че разговорът за други момичета е приключен.

Пиехме по семейному кафе със сандвичи със сирене, които Люба успя да изпече в микровълновата печка. Сиренето се беше разтопило апетитно и тук-там се беше зачервило.

— Храната на боговете — казах, за да загладя мнимата си вина.

Сандвичите наистина бяха невероятно вкусни и топли. Което според моя нечревоугоднически вкус е най-важното нещо в храната. Защо в нашия стол изобщо не могат да го разберат?

А по принцип от Люба сигурно би станала добра съпруга. Въпреки че е артистка. Несправедливо твърдят, че всички артистки са нехайни. Според мен Люба е много грижлива домакиня, дори малко прекалено. В кухнята й, както си спомнях още от първото си посещение, всичко светеше от белота.

Когато на снежнобялата мушама се появи тъмно петно (от разлятото от Турецки кафе), Люба моментално измъкна отнякъде от снежнобелите шкафчета специално меко снежнобяло парцалче и попи петното. Покривката отново стана снежнобяла. Възхитих се от бързината на реакцията й. Още повече че оскверненото от кафето парцалче моментално потъна в недрата на снежнобялата машина за миене.

— През зимата сигурно в кухнята ти е особено красиво.

— Защо? — искрено се учуди Люба.

— Как защо? Тук всичко е бяло, навън всичко е бяло… — Успявах едновременно и да се усмихвам, достатъчно глупаво, струва ми се, и да дъвча сандвича.

— Философ си ти, Турецки, и ушите са ти студени — добродушно ме подръпна Люба за ухото.

Люба беше направила кафето дори по-хубаво, отколкото аз си го правя сутрин. Все пак е приятно, когато жената става първа, за да нахрани мъжа си. Патриархатът е архиразумно нещо, както казваше вождът на световния пролетариат. Или не го е казвал, но представката „архи“ със сигурност е от неговия речник. Знаем, правили сме конспекти. Цялата огромна и необятна страна е правила конспекти. Като си помисли човек колко хартия е отишла за това за седемдесет години! Ето че пак ме изби на политика. Дали да не направя комплимент на Люба?

— Ъъъ…

— Още кафе ли искаш?

— Не бе, опитвам се да измисля какъв специален комплимент да ти направя — съобразих аз най-после.

Този път Люба ме целуна точно по носа.

Андрей Леонидович Буцков изслушваше в кабинета си на „Селиверстова“ традиционния сутрешен доклад на своя референт Евгений Степашин.

Импозантният референт на Буцков всъщност беше само съименник на директора на ФСК. Наистина, татенцето навремето също заемаше немалкия пост на заместник-председател на Госплан. Затова кариерата на Степашин започна по традиция в Московския институт по международни отношения, където се подготвяха предимно кадри за международна дейност и очевидно за бъдещото управление на държавата сред децата на високопоставените съветски чиновници.

След завършването на института Евгений естествено не беше изпратен в някоя затънтена африканска държава. Той замина направо за Ню Йорк, в ООН. Всичко вървеше като по мед и масло, само че веднъж се издъни. Карайки в нетрезво състояние, той отнесе една автобусна спирка. За щастие не пострада никой, нито самият виновник, нито някой друг. Тогава успяха да замажат инцидента.

Но когато малко по-късно, в разгара на перестройката, Едуард Шеварднадзе оглави МВнР и започна да прочиства от връзкари задграничните кадри от горе до долу, тежката ръка не подмина и Степашин. Той нямаше никакви преки родственици в системата на МВнР, а баща му благополучно се беше пенсионирал. Но затова пък на сина бе припомнена онази пиянска катастрофа, изплуваха и други неприятни подробности и го махнаха от системата.

От друга страна, тогава кярът вече не беше толкова голям. Човек можеше да пътува където си поиска, ако ще на Хаваите. Стига да имаше пари.

От парите и започна всичко.

Заедно с няколко приятели състуденти, също останали без работа, но с връзки, организираха една от никнещите като гъби борси, чрез които се препродаваха по „пазарни“ цени стоки, все още дефицитни в страната. Наистина, тези стоки се получаваха по държавни цени. За съжаление доста бързо им спряха кранчето.

Степашин опита да поиграе самостоятелно на борсата, но не спечели големи капитали. Точно тогава съдбата го срещна с Андрей Леонидович Буцков и неговия фонд.

Запознаха се в Централната клинична болница. Татенцето все още имаше достатъчно връзки, за да може Женя да си лекува язвата в човешки условия. Буцков лекуваше черния си дроб. Съседи по отделение, те бързо се сближиха покрай любовта си към криминалните романи. Буцков харесваше Чейс, Степашин предпочиташе Гарднър, но не отричаше, че и Чейс има определени качества. Те си разменяха книгите, които им носеха.

Но всъщност двамата най-много обичаха да обсъждат несъобразностите и грешките в чуждестранните текстове. Най-смешните грешки се срещаха в тези западни романи, в които действието се развиваше в Русия. Наистина, Степашин, който познаваше Запада достатъчно добре, бе принуден да констатира, че същото е и с отечествените книги, когато действието в тях се пренася в някоя европейска страна или в Америка.

Евгений обаче интересуваше Андрей Леонидович не като любител на криминалните романи, а като опитен юрист-международник. Тогава той му предложи работа във фонда.

Официално заемайки скромната длъжност на референт на Буцков, всъщност Степашин беше мозъчният център на фонда и дясна ръка на неговия шеф. По интелектуалните въпроси. За другите си имаше достатъчно хора.

Буцков седеше на бюрото си, галейки сладко спящата на коленете му Клеопатра. Тя от време на време потръпваше в съня си и тогава Буцков я галеше още по-нежно, като че ли я приспиваше. Черната Луиза седеше на високия шкаф и се преструваше, че се мие. Всъщност следеше Степашин и размишляваше сега ли да скочи на рамото му или след малко.

Степашин седеше в креслото до малката масичка срещу Буцков и държеше в ръце солидна кожена папка, в каквито обикновено носят за подпис важни документи на големия началник. В папката на Степашин обаче имаше само едно листче с къси нечетливи думи. Степашин обикновено съхраняваше всички въпроси в главата си, а папката служеше по-скоро за да му придава солиден вид — Андрей Леонидович Буцков обичаше канторската сериозност.

Въпреки че спецификата на работата им изискваше известна конфиденциалност, все пак се съставяха и пазеха някакви документи.

Самият Буцков си водеше дневник, който наричаше кондуит26. Дневникът се съхраняваше в сейфа и представляваше неголяма книжка със златен обрез в скъпа подвързия от червена щампована кожа. Никой освен Буцков никога не поглеждаше вътре в дневника. Там бяха записани предимно някакви букви и имена с плюсчета, минусчета, отметки и кръгчета.

Но във всеки случай Буцков не без удоволствие попълваше всеки ден дневника си и дори обичаше да прелиства предишните страници.

Степашин имаше право да се обръща към Буцков на „ти“, но по време на работа дори и насаме се обръщаше към него на име и бащино, като че ли подчертавайки още веднъж изключителната сериозност на това, с което се занимаваха вече няколко години. За тази педантичност, акуратност и школовка, които се постигат само чрез дълго и сериозно възпитание още от детството, много от сътрудниците на Буцков не обичаха Евгений Степашин. Но Буцков високо ценеше своя референт. И му се доверяваше почти стопроцентово.

— И тъй, Андрей Леонидович, за днес имаме седем подписани договора. Двама категорично отказаха. Предупрежденията нямаха въздействие. Наложи се да използваме способ номер пет.

— Надявам се, без големи последствия?

— Никой от благонамерените граждани не пострада.

Буцков постави две кръстчета в дневника си, а Степашин продължи:

— Сега се водят преговори с деветима потенциални партньори. Струва ми се, че почти всички са готови да сътрудничат. Безпокойство предизвиква само позицията на господин Антонюк, който засега все още има честта да оглавява фирмата КБС. Отрязахме почти всички техни партньори, но те въпреки това продължават да се инатят. Сигурно разчитат на южните си канали.

— А ние погрижихме ли се да ги запушим?

— На практика вече са запушени.

— Как стоят нещата относно Естония?

— Тук има непредвидени неприятности. Товарът, пристигнал в Москва, е задържан.

— Защо?

— Фатална случайност. Никой не е виновен пряко.

— Щетите?

— Близо четиристотин и петдесет хиляди.

— Да отработят тази фатална случайност. Този път могат да минат и без печалба. Така, а какво докладва нашият човек от съвещанието на Стария площад?

— Общо взето, празни приказки, както винаги. Бил е споменат износът на оръжие от Прибалтика и са се разнасяли всякакви „ох“ и „ах“ относно нефтената война.

— Все пак правителството ни е скапано…

— Не мога да не се съглася с вас, Андрей Леонидович.

— А нашите главорези? Наказаха ли ги?

— Гнома има да дава още, Къртицата плати.

— Какво изяснихте относно оня рижия?

— Майор от милицията Грязнов, МУР.

— Ах, как ми писнаха! Вместо да се борят с черните, които са плъзнали навсякъде, те само се занимават с нас. Идиоти — злобно добави Буцков, нежно галейки Клеопатра. — Това ли е всичко?

— Засега, да — каза Степашин и трепна — на рамото му неочаквано бе скочила Луиза.

— Тогава можеш да се занимаваш с твоите работи, а при мен, ако обичаш, покани Доля и Петухов. Назначих им среща за тази сутрин. Сигурно вече им е омръзнало да чакат.

На бюрото ме чакаше списък на картините от изчезналата колекция на Кларк с хубави цветни снимки. Още преди да прелистя списъка, заразглеждах снимките.

Ето я, милинката! „Композиция номер седем, вариант“. Любувах се на картината. Дори и в този ненатурален вид тя беше магически красива.

Набрах номера на Меркулов и набързо му изложих ситуацията.

— Кога искаш да прибереш Филин?

— Искам да възложа това на Слава Грязнов. Днес имам среща с тази американка. Внучката на Спиър, тя има важни документи, свързани с Кларк.

— Саша, сигурен ли си? Да не загазим с този Филин, „полицейски произвол“, нали знаеш. Той ще си намери солидни защитници.

— Костя, нали тази картина я видях с очите си. Нашите момчета дежурят неотлъчно. Оттам не може да се изнесе нищо.

— Добре. Тогава смятай, че сме се разбрали.

В този момент в кабинета се вмъкна рижата глава на Грязнов.

— Влизай, влизай, Слава. Точно за теб говорехме. Ще забогатееш.

— Май вече никога няма да забогатея. — Грязнов се прегърби, лицето му доби жален вид. Той малко неловко протегна напред дясната си ръка, като че ли просеше милостиня и занарежда с тънък гъгнив глас на професионален просяк:

— Граждани — другари — господа! В семейството ми — голяма мъка. Аз съм милиционер; синът ми е милиционер, дъщеря ми е милиционер. И даже тъща ми и тя е милиционер. Дайте ми кой колкото може по муцуната.

На вратата на кабинета Верочка се задавяше от смях. Явно цялото представление се разиграваше заради нея.

— Добре, стига си се правил на малоумен, седни. Трябва да поговорим.

— Ушите ми са настроени на приемане като първокласни локатори. Приемам! Приемам!

Грязнов залепи длани за главата, изобразявайки нещо средно между пеленгатор и Чебурашка.

— Днес отиваш да спасяваш колекцията на Кларк. На вилата на Филин. Имаме санкция.

Грязнов моментално стана сериозен.

— И аз имам изненада за теб. Момчетата ни намериха Волобуев. По оперативна информация утре отива с приятели в сауната на завод „Орджоникидзе“. Винаги там се мият. С момичета между другото. Ще ги приберем голи и топли-топли. Между другото, изглежда, че и Волобуев, и всичките му приятели имат пряко отношение към фонда на Буцков. Ще приберем всички. Надявам се, че ходят в сауната без патлаци. Въпреки че обикновено оръжието винаги им под ръка. Е, на нас това ни е от полза. Ще ги приберем за по трийсет дни. После ще видим.

— Все пак внимавайте. Тези типове стрелят, без да мислят.

— Добре. Ще направим всичко както трябва.

— Как стоят нещата с Дудина?

— Наталия Юриевна Дудина, а също Наталия Юриевна Юдина, а също Сара Абрамовна Лисинска, а всъщност наистина Наталия Юриевна, но Личко. По баща. Дудина е по последния си мъж, Юдина — по първия. Лисинска — по промеждутъчен и краткотраен.

— А откъде пък Сара Абрамовна?

— Нямам представа! Сигурно е смятала да емигрира в някой момент. Два пъти е минавала по член сто четиридесет и седем. Мамила доверчивите граждани. Веднъж продала дванайсет пъти колата на „покойния“ си съпруг. За това се иска талант! Иначе е художничка по образование. Завършила е художественото училище „1905 година“.

— Художничка? Интересно. А онези копия на картините от колекцията на Кулчински да принадлежат случайно на нейната вдъхновена четка?

— Не, тя не работи на такова равнище. И изобщо, изглежда, е забравила как се държи четката. Защото предпочита да държи в ръцете си само пари. А между другото ти беше прав — не е никаква старица. Няма още петдесет. Не е лоша жената, когато не се прави на бабишкер.

— Трябва да се проверят всички връзки на Дудина, копистът сигурно ще се окаже сред познатите й. Но ми се струва, че това няма да ни даде кой знае какво. Опитали са се да изнесат тези копия през границата най-вероятно за да изпробват канала. Изглежда, че вече ще избягват да имат нещо общо с митницата на летището. Значи ще използват или дипломатически канали, или за пореден път Прибалтика. Или през морета и океани с някой невинен товар. Въпреки че може да измислят и нещо по-оригинално…

— Ще проверим абсолютно всичко, не се безпокойте, господин началник! — Слава козирува като военен, много напето при това.

След като се сбогувахме, той отиде да се подготвя за вечерната операция, а аз набрах телефона на Марина и я поканих на обяд в наскоро открития при нас в Беляево ресторант „Огледален свят“.

По този начин си подготвях абсолютно райски живот. Закусвам с една жена, обядвам с друга, а вечерям съответно с трета.

В жилището на Рути Спиър телефонът иззвъня.

В това време при Рути се намираше маникюристката й от салон „Чародейка“, чиито услуги използваше през последните няколко години, когато идваше в Москва.

Това беше още преди появата на всички тези модерни салони по западен образец. А Рути Спиър свикваше с хората, още повече че Елвира толкова искрено се възхищаваше й от самата Рути, и от дребните подаръци, които Рути не забравяше да й прави покрай заплащането за работата й.

Рути се извини на Елвира и отиде в другата стая с радиотелефона в ръце.

— Ало, Рути, вие ли сте? — попита висок и припрян женски глас.

— Да, Наталия Юриевна, аз съм. Веднага ви познах. Как сте?

— Горе-долу, а как вървят работите ви?

— Криво-ляво. Трябва да се бърза.

— Бързата работа — срам за майстора. Това между другото също е от руските народни поговорки. Правим всичко възможно. Може би скоро ще потрябва голяма сума в брой.

— Колко?

— Мисля, че не по-малко от петнайсет.

— Няма проблеми, важното е нещата да вървят. Иначе може да стане късно.

— Разбира се, разбира се. Това е и в мой интерес.

— Кога да чакам да ми се обадите?

— Утре по същото време. Трябва да се срещна с този чиновник и окончателно да се уговоря за сумата.

— Утре сутринта парите ще са налице. Веднага отивам в банката.

— До утре.

— Успех.

Рути се върна в хола, където скучаещата Елвира разлистваше модно списание с гланцови красавици.

Рутинното „веднага“ се проточи до цял час, тя не можеше да отложи нещо толкова важно като маникюра заради някакви си пари.

— Саш, хайде да отидем на почивка. На морето. — Марина мечтателно погледна отражението ми в огледалото.

— Нали току-що бяхме на море. — Виждах двама аз и четири Марини едновременно.

Салонът на ресторанта бе оформен с цяла каскада огледала. Постоянните посетители се излагаха на сериозната опасност от минимум разтрояване на личността.

— Е това почивка ли беше? Дотам и обратно, три часа на плажа…

В този момент към „огледалната“ ни маса се приближи келнер с излъскан, но въпреки това подозрителен вид. На дясната си вежда имаше залепен лейкопласт.

Колкото и да е срамно, предоставих на Марина да направи поръчката. Но моята липса на джентълменство се обясняваше много просто — още не бях идвал в този ресторант, а Марина беше. Сега измислят такива имена за ястията си, че не можеш да разбереш риба ли поръчваш или месо.

След като направи поръчката, Марина продължи светската беседа за почивката:

— Та какво ще кажеш за морето?

— Имам страшно много работа, но може и да стане нещо… На теб къде ти се ходи?

— Може пак в Крим, но в Гурзуф, там е толкова хубаво през август. Представяш ли си, портвайн от чайник? — Марина се засмя.

Келнерът с лепенката ни донесе яденето.

Двамата с Марина се спогледахме и разбрахме какво ни се иска най-много в момента. Набързо унищожавайки яденето, почти без да усетим вкуса му, ние платихме на келнера.

Само след петнайсет минути вече бяхме у Марина. А ако трябва да бъда съвсем точен — в леглото. Марина има много удобен навик — да не маха чаршафите от дивана, а само да ги покрива с огромно карирано халище…

Погледнах си часовника. Ега ти! За малко да закъснея!

— Къде си се разбързал? При някоя друга ли? — Марина се протегна лениво.

— Трябва да те вземем на работа при нас. Имаш направо кучешки нюх. Отивам именно при жена. Но да не си помислиш нещо. Обикновена работна среща с една млада американка. Тук наблизо. Довечера ще прескоча. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— А къде да бъда? — изуми се Марина. — Само ти да не изчезнеш някъде както обикновено. В краен случай поне се обади.

Вече на излизане си помислих — защо се хваля на любимите си поред с това, че се срещам s младо момиче? Да не би да остарявам?

Полковник Владимир Петрович Фотиев не дремеше.

Само съвсем страничен наблюдател, ако се намереше такъв, би могъл да си помисли, че Фотиев си е позволил да се отпусне. Той седеше със затворени очи на коженото канапе и чакаше позвъняването на Филин. Той все не се обаждаше. Накрая се разнесе дългоочакваният звън. Фотиев по-скоро грабна, отколкото вдигна слушалката.

— Слушам ви.

— Аз съм.

— Е?

— Всичко е наред. Всичко е чисто и прозрачно като сълза на младенец.

— Добре, Сьома, отивай си у вас. Днес май ще ти се изтърсят за обиск. Бъди строг с тях. Викай, размахвай юмруци, тропай с крака. И веднага напиши жалба до прокуратурата. Ние от наша страна също ще раздухаме този случай.

— Все пак другарят Берия е бил предвидлив човек… Всичко това е по негов личен проект. Ето че потрябва. — Филин бе явно доволен от себе си.

— Добро е всичко, което свършва добре. Така че, Сьома, недей да се кокошиниш предварително. Като отидем с тебе в Париж, тогава ще се нагуляем здравата. Помниш ли, като тогава в Хамбург?

— Такова нещо не се забравя — изкиска се в слушалката възбуденият Филин.

Фотиев още не беше оставил слушалката, когато зазвъня другият телефон, по който получаваше устни донесения от агентите си.

— Олег Вадимович?

— Да, да, скъпа моя Линда. Познах те. Има ли добри новини?

— Той — приятният женски глас наблегна на думата „той“, — тази вечер се среща със своята американка.

— Така. Разбрах. Благодаря. Обаждай се.

След като приключи разговора, Фотиев вдигна слушалката на третия телефон.

Баби ме чакаше на стъпалата пред общежитието на Института за руски език. Днес бе облечена в невероятно пъстра пола с огромни джобове и бяла тениска. Очаквах да видя на краката й същите огромни обувки, но ме очакваше дълбоко разочарование. Тя беше боса.

Баби улови погледа ми, усмихна се и обясни:

— Много обичам да ходя така. Разбирате ли, аз съм дюстабанлийка и това е много полезно.

Минахме покрай суровата портиерка, приличаща, както е прието в подобни заведения, на надзирател в затвор. Тя внимателно проучи еднократния пропуск, който ми беше написала Баби, но кой знае защо не ми провери документите.

Пред асансьора имаше шумна разноцветна тълпа и Баби ми предложи да тръгнем пеша, още повече че живееше само на третия етаж.

В стаята й беше невероятно тясно.

— Това сигурно е най-малката стая в общежитието. Но затова пък живея сама. Големи връзки, както казват у вас в Русия.

— Защо, в Америка не съществуват ли връзки?

Тя се засмя.

— Естествено, съществуват. Но не в такива мащаби.

— Баби, извинете ме за нескромния въпрос — казах аз, сядайки на ръба на леглото, — вие сте от богато семейство, доколкото разбирам. Защо тогава живеете тук, в това общежитие, а не в приличен хотел например? Разберете ме правилно, това наистина ми е интересно.

Тя се замисли за момент и отвърна много сериозно:

— Разбирате ли, в хотела клиентите са обект на прекалено внимание. А аз не обичам да бъда център на вниманието… Освен това всички студенти и стажанти живеят тук, защо трябва да съм изключение? Само защото имам пари? Това не е много честно. По-точно, не е много справедливо. Между другото още навремето никак не обичах валутните ви магазини.

— Защо?

— Как така защо? Аз мога да купувам там, а вие не. Вие трябва да пиете чай, който прилича на трева, а аз хубав…

— И какво, Баби, да не би през цялото време, докато сте живели в Русия, да сте пили нашата трева?

Тя се засмя.

— Не, чак до такова себеотрицание не успях да стигна. Сега за щастие не съществуват такива морални проблеми. Навсякъде всичко се продава за рубли.

Оказа се, че ни очаква приготвената от Баби вечеря. Честно казано, не разчитах на такова солидно угощение. Баби донесе от кухнята тиган с огромно парче свинско и ми сложи по-голямата част на бяла плоска чиния, която повече приличаше на поднос за салата. Опитах се да протестирам.

Но Баби категорично не приемаше каквито и да било възражения.

— Мъжете трябва да ядат месо. Освен това имам френско червено вино към месото.

Виното беше приятно и тръпчиво. Пихме за международната дружба. И се заехме с месото. Не съжалих, че съм се оставил да ме убедят, огромното парче месо някак против желанието ми стремително намаляваше и доста скоро върху бялата чиния остана само кокалът.

— Баби, нахранихте ме чудесно. Невероятно месо!

— Благодаря, Александър. Радвам се, че ви хареса.

— Баби, а в какво отношение стажувате тук в Института за руски език? Знаете руски много добре. Във всеки случай словесният ви запас е по-богат, отколкото на много мои съотечественици.

— Ами, първо, съвършенството няма граници, струва ми се, че така се казва, нали? А второ, специалността ми е руска литература. Занимавам се с Гончаров и пиша дисертация за романа „Обломов“.

— Знам, знам, класическият руски човек, който лежи на дивана и мечтае за идеалния свят.

— Извинете ме, Александър, но това е много училищна представа. Препрочитали ли сте този роман, след като сте завършили училище?

— Честно казано, не. Защо, трябвало ли е?

— Ами в един момент човек изобщо трябва да започне не да чете, а да препрочита книгите. Още не съм дорасла до това време, но знам, че точно това ще правя. А колкото до Гончаров и неговия Обломов, според мен това е един от най-великите романи в световната литература.

— Чак толкова?

— Чак толкова. Обломов е олицетворение на Русия, а Щолц — на Запада. И съвсем не в смисъл на лежането върху дивана. Още повече че той лежи предимно в първите глави. А в някои моменти дори е много активен. Само че активността му е съзерцателна. А не практическа като у Щолц. И въобще кой е сигурен, че човек трябва наистина цял живот да се суети, да печели пари, през цялото време да тича нанякъде. Така живеят например практически всички мои сънародници.

Баби тръсна коси. Измъкна от просторите на полата си шнола и събра косата си в някакво подобие на кок.

— Топло е… Да, построили сме развита технократична цивилизация, но ми се струва, че сме загубили много повече. Загубили сме именно способността да съзерцаваме, постоянно се борим. Вече ми се повдига от тази борба.

— Но като че ли и у нас сега животът все повече се превръща в борба за оцеляване. Само че засега без материалните блага на вашата цивилизация. Наистина, и по съветско време непрекъснато се борехме с нещо, но доколкото разбирам, болшевишка Русия далеч не е идеалната Русия. От времето на същия този Гончаров.

— Да, да, точно така. При целия болшевишки терор, опитващ се да промени на първо място съзнанието на хората, според мен не се е получило нищо. Руският човек въпреки това си остава съзерцател, докато днешната ситуация е много по-опасна в този смисъл. Ако тръгнете не по своя път, а по американския, то наистина с течение на времето ще се превърнете в третостепенна колония. Да, животът на хората ще бъде повече или по-малко обезпечен, но едва ли щастлив.

— Смятате ли?

— Сигурна съм. Разбира се, на мен ми е лесно да разсъждавам, когато нямам материални проблеми. Но е много трудно да живееш сред хора, които говорят и мислят само за пари…

Баби се замисли за минута, но почти веднага отново тръсна глава:

— Какво се разхленчих изведнъж? Завърших превода на дневника…

— И какво се оказа там?

— Хайде да излезем да запалим по цигара, а после ще ви го дам. И самия дневник, и превода. Ключът от палатката е в родината на Кларк. Ето, това е дневникът — тя ми показа малка тетрадка в кожена подвързия, — а това е преводът ми.

Тя ми показа тънка пачка изписана хартия, като че ли за да се убедя, че не ме лъже.

— Толкова ли е тъничък?

— Но това не са записките от всеки ден от живота на дядо. Тук е само това, което е научил и е мислел за Кларк.

— А къде се пуши при вас?

— Обикновено всички пушат на стълбите, тези, които не пушат в стаите. — И добави, като че ли се извиняваше: — Ако се пуши тук, всичко после така се напоява с дим, че човек може след това изобщо да не пуши, а само да диша. Едно и също е.

На площадката на стълбището наистина имаше голяма консервна кутия, приспособена за пепелник. Запалихме с удоволствие.

Баби пушеше неумело, като тийнейджър, личеше си, че го прави много рядко. От дима на цигарата й свежо миришеше на ментол.

На традиционно зелената стена точно зад гърба на Баби една хлебарка се беше забързала нанякъде по своите си работи. Инстинктивно докоснах рамото на момичето:

— Баби! Внимателно! Зад вас има диво, неопитомено и хищно животно.

Баби се обърна към стената и се засмя.

— О! Тези животни са си у дома тук. Ние сме чужденците, техни гости, а истинските домакини са те. Добре, че не съм много гнуслива. Иначе щеше да се наложи да последвам съвета ви и да отида да живея в „Метропол“.

— А сигурна ли сте, че там няма хлебарки?

— Ами когато ми се е случвало да живея там, не съм забелязала. Въпреки че не е изключено, разбира се.

— А знаете ли, че в Русия наричат хлебарките прусаци, а в Германия — руснаци? Това сигурно е следствие от горещата и взаимна любов между немци и руснаци? Кой знае защо напоследък много хора ме убеждават, че именно германците са наши основни партньори и приятели в света…

— Знам, че мнозина у нас се боят от набелязаното сближаване между Русия и Германия. Но ми се струва, че и Русия, и Германия, така са се унищожавали сами през този ужасен век, че вече никога няма да пожелаят да се обединят на почвата на омразата към други народи. Но между другото много обичам и Германия. Класическата немска музика и класическата руска литература са близки по някакъв начин.

На стълбищната площадка се чуваше как някъде съвсем близо зад стената асансьорът се движи нагоре-надолу. После спира и с протяжно скърцане отваря врати. В един момент ми заскърца направо в ухото.

— Спря на нашия етаж — констатира Баби. — Единственият недостатък на стаята ми е, че се намира до асансьора. От сутрин до вечер скърца ли, скърца. Впрочем вече почти свикнах. А и освен това, за да уча, имам едни такива неща за ушите…

— Наушници?

— Не, не, с едно такова смешно име…

— Тапи?

— Точно така, само че винаги съм смятала, че ударението е на първата сричка27.

— Не смея да настоявам на своята версия, но от малък винаги съм смятал, че това се разшифрова като „пази си ушите“ по аналогия с Гертруда, което в съветския вариант изобщо не е класическо немско име, а Герой на труда — обясних аз на Баби.

Върнахме се в стаята. Налях виното в чашите, в главата ми от само себе си се роди тост. Не свръхоригинален, разбира се, дори бих казал доста банален, но в крайна сметка от какво се състои животът ни, ако не от непрекъснати баналности?

— Искам да пия за вас, Баби. За вашето разбиране на Русия, руската литература и особено Обломов, когото тържествено обещавам да препрочета в най-скоро време. Непременно.

— Значи за мен и за Обломов?

— Нека да е така.

Церемониално приближихме чашите си и пихме до дъно.

Не знам колко време беше минало. Видях само как тесните стени на стаята на Баби се раздалечават. Вече като че ли бяхме в огромна зала. Самата Баби се отдалечаваше от мен едновременно със стените.

Цветовете станаха отначало невероятно ярки, направо бонбонени. Безумният малинов цвят на колониалните парцали, с които са запълнени руските пазари, лимонена режеща светлина от прозореца… Изумрудена зеленина, граничеща с безвкусно-розова обвивка на детска дъвка… Резките карамелни шарки внезапно започнаха да избледняват, придобивайки оттенъците на опадали листа, военна униформа и есенна кафяво-жълта кал…

После стените започнаха да вибрират конвулсивно и цветовете им вече не се различаваха, слети в една обща премрежена сивота… Някакви лица се доближаваха до моето… Неразличими и неразбираеми гласове ту шепнеха, ту крещяха. Ту шептяха, ту крещяха, ту мълчаха…

Свестих се от студената вода, която ми плиснаха в лицето. Пред мен стоеше млад милиционер. Зад гърба му някакви хора в цивилно облекло. С огромен труд обърнах глава и видях неестествено лежащата Баби.

Веднага разбрах, че е мъртва — лицето й беше зловещо подуто, на шията й имаше връв.

Върху китките ми щракнаха белезници. Не можех да говоря и все още не разбирах напълно какво става. Лейтенантът от милицията рязко хвана белезниците и ме блъсна към стената. Паднах, удряйки силно главата си в стената.

— Слушай, Василиев, по-внимателно. Само втори труп ни липсва — каза дрезгав глас.

Нечии ръце ме подхванаха, вдигнаха ме и ме поставиха с лице към стената. Същите ръце безцеремонно ме потупаха по хълбоците и бедрата и се вмъкнаха в джобовете на дънките.

— Охо! Той бил богат! Така, свидетелите, приближете се. Внесете в протокола. От гражданина Турецки Александър Борисович при задържането му са иззети: удостоверение на специален следовател от Генералната прокуратура на Руската федерация на името на А. Б. Турецки, парична сума, възлизаща на сто трийсет и две хиляди рубли, също така две хиляди двеста и петдесет долара на САЩ, също така кредитна карта „Виза“, също така парче връв, на пръв поглед съответстващо на оръдието на убийството на американската гражданка Спиър.

Какви ги дрънка тоя? — помислих си аз. — Каква връв? Какви долари? Какви карти? Какво се е случило с Баби?

Тогава най-после схванах — Баби е убита, а на мен се опитват да ми лепнат убийството…

И тогава се разсмях.

Сигурно съм изглеждал крайно нелепо — човек, обвинен в убийство, стои до стената с вдигнати ръце и се смее. Но не можех да се спра, смеех се като луд, сигурно продължаваше да действа наркотикът, с който явно ни бяха отровили с Баби.

На всичкото отгоре си спомних идиотския виц, разказан ми някога от чичо Стьопа. Необикновено изящен виц. Май бях намерил най-подходящото място да се насладя на фабулата му. Вицът е следният: „Звъни се, мъжът отваря. На вратата стои млад мъж и казва: добър ден, аз съм бостънският удушвач на жени. Мъжът се обръща и виква: Миличка! Търсят те…“

Но засега не бях в състояние нито да се оправдавам, нито да обясня причините за поведението си. Смеех се и сълзи течаха по лицето ми — знаех, че съм изпълнил ролята на мъжа, позволявайки на бостънския удушвач спокойно да извърши черното си дело. Но какво можех да направя?

После пак загубих съзнание. Свестих се за един кратък миг на задната седалка между двама здрави мъжаги в цивилно облекло.

— Къде отиваме? — успях да произнеса.

Собственият ми глас приличаше на ултразвуков писък на прилеп.

— В Лефортово, гълъбче. Там ще дойдеш на себе си.

… Окончателно дойдох на себе си явно чак късно през нощта в единична килия. Ако не друго, то време за размисъл имах достатъчно.

Нима тези гадове не можеха да ме прецакат по някакъв друг начин? И да не убиват горкото момиче… Буквално бях готов да си заблъскам главата в каменните стени на килията.

Защо не можах да предвидя подобен изход? Изглежда, че тези, които го бяха направили, бяха, от една страна, заинтересовани да организират провокация срещу мен, а от друга — да отстранят Баби Спиър.

Едва ли бяха извършили убийство само за да ме натопят. Много по-лесно би било да ми подхвърлят някакъв наркотик в жилището и да ме заловят с явни улики. Още повече че това е изпитаният им метод.

Освен спецслужбите нямаше кого друг да подозирам. Плюс това Лефортово е изконно тяхно място. Иначе щяха да ме закарат в Бутирка…

Но нея защо са я убили? Значи също им е пречела. Тогава ме осени — дневникът! Дошли са за него. И са убили Баби, защото е знаела за какво става дума в този дневник. А в дневника става дума за Кларк. Що за тип е той, щом и нашите, и американците толкова се страхуват, че може да се доберем до нещо?

Баби каза, че тайната на Кларк е в родния му град. Добре, за това после…

Така. Какво имаме за днешния ден? По-точно нощ. Баби е убита. Опитват се да ми лепнат убийството. Надявам се, че Меркулов вече знае, че съм тук.

Изглежда, до сутринта няма да ме извикат никъде. Освен това явно нещо не им са връзва, иначе вече щяха да ме разпитват. Веднага, топъл-топъл.

И отново излиза, че по непонятни причини въпросите ми са много повече от отговорите. Странно защо.

Така значи, пъхнали са ми в джоба парче връв, долари и кредитна карта. С картата явно са се изхвърлили — как мога да изтегля пари с поименна карта? Освен това как ще ми обяснят защо спокойно съм заспал, след като съм извършил тежко престъпление, придружено с грабеж? Очевидно са се подготвили зле за тази операция, време ли са нямали, или какво?

А защо, пита се, са имали малко време? Ако са ме следили? А ако не са ме следили, как са разбрали за днешната ми среща?

И тук в размислите ми се вклини разяреният ми малък вътрешен Турецки. Отдавна не го бях виждал да излъчва толкова бурни чувства.

А ти продължавай да се фукаш пред мадамите, дърт козел такъв! — съскаше той, пръскайки слюнка от безсилна ярост.

Стоп! А какво общо имат тук мадамите?

Ами това, че освен тях и Костя Меркулов никой нямаше никаква представа, че смяташ да ходиш на среща с Баби Спиър. Разбира се, можеш да подозираш, че ги е насочил лично Меркулов. Но това толкова прилича на истината, колкото следователят Турецки на Бриджит Бардо.

Най-малко приличах на Бриджит Бардо. Особено сега, когато главата ми продължаваше да се разпада на малки парченца, всяко от които поотделно ми причиняваше непоносима болка.

Относно дневника на Спиър можех да не се съмнявам и да не проверявам. Бях сигурен двеста процента, че при идването на милицията той вече не е бил в стаята.

Както и да го сучех, наложи ми се да се върна в мислите си към двете жени, на които от глупост раздрънках за срещата си.

Марина и ми каза на прощаване: „само да не изчезнеш“. Нима е хукнала да докладва още лежейки в неизстиналото от любовта ни легло?

А Люба? Какво каза Люба? Тя някак си не акцентира вниманието върху моята среща, напротив — смени темата и ми разказа смешната история за това как когато момичетата от балетното училище се влюбели в някое момче, отрязвали в съблекалнята копче от палтото му и го носели като талисман, на връвчица, за да е по-близо до сърцето.

И така, коя от двете — Люба или Марина? Имаше опасност да се объркам като пате в два купа кълчища. Въпреки че може ли това да се счита за опасност след случилото се днес?

Съществуваше и друга, по-приятна вероятност, че всички те просто са идиоти. Ако със случая се занимаваха типове, подобни на украинските кагебисти, на един от които толкова хубаво прищипах носа, не бих се учудил, че просто са се справили зле. Имали са достатъчно време да си откраднат дневника и спешно да изхвърлят Баби от страната, изнамирайки й някакъв „невинен“ компромат. В крайна сметка биха могли да подхвърлят вечното си извинение — наркотиците.

Добре, трябва да мисля за работата. На горкото момиче вече с нищо не мога да му помогна, но съм длъжен първо да отмъстя за нея на всяка цена, като намеря убиеца й и този, който го е насочил. И второ, длъжен съм да разровя историята с Норман Кларк, самата смърт на когото започва да предизвиква някаква смъртна епидемия около себе си. Вече почти бях сигурен, че смъртта и на Дейвид Ричмънд, и на Олга Лебедева, и естествено на Баби Спиър, всички тези случаи на насилствена смърт така или иначе са свързани с този високопоставен американец.

Така значи, още веднъж: Баби успя да ми каже само, че нишката на тайната на Кларк води до родния му град. Значи спешно трябва да отлетя за Америка.

Лесно е да се каже — да отлетя за Америка, пък и спешно, докато седя в единична килия в Лефортово. Във всеки случай историята не е донесла до нас нито един случай на бягство оттук. Но дори и да беше възможно, щеше да е просто чудесно — специален следовател от прокуратурата на Русия бяга от Лефортовския затвор, крие се от правосъдието. Чудесно заглавийце за първите страници на вестниците!

Особено внушително щях да изглеждам на летището, представяйки на паспортния контрол парче връв вместо документи за напускане на страната. На всичкото отгоре ми иззеха дори и това нещастно парченце.

Общо взето, делото ми е съшито с гнили конци. Но може би, даже най-вероятно, те и не разчитат сериозно да ме вкарат в затвора. Просто имат нужда да спечелят време. Изглежда, наистина сме на прав път, щом и руснаци, и американци полагат толкова усилия да ми обяснят, че не трябва да се занимавам с този случай.

Разбрах, че трябва да поспя поне малко, защото утрешният ден при всички положения щеше да е тежък. Или ще ми се наложи да отговарям на въпросите на следователя, или Меркулов ще ме измъкне от тук и ще трябва да работя.

Вече заспивайки, си помислих — трябва по-скоро да се добера до родното градче на Кларк, иначе при пристигането си ще заваря само покойници. Които, както е известно, умеят добре да пазят най-тайните тайни.

8. Наследството на Берия

4 август 1994 година

Бях се заблудил в лабиринт. Изглежда, лабиринтът се намираше под земята. Притискаше ме огромна и тежка маса пръст. Дишах трудно.

През дрезгавата светлина, идваща кой знае откъде, видях нещо тъмно и крилато да лети право в лицето ми… Едва успях да избягна отвратителния прилеп, с големите си кръгли очи той мигновено погледна в дълбините на моите. Сковаваше ме пронизващ студ. Това е най-страшното съчетание за човешкия организъм — задух и студ едновременно.

В далечината се показа още един прилеп, след него още един и още един… Едва успявах да се извърна, но не ми ставаше по-топло. Прилепите ме удряха с криле по лицето, но не чувствах болка. Сигурно от студ.

Разбрах, че ако не искам да замръзна окончателно, трябва веднага да тръгна напред, към източника на светлина. Краката не ме слушаха, всяка крачка ми струваше чудовищен труд, все едно че вървях по дълбок подвижен пясък.

Внезапно видях две жени, които бавно се приближаваха към мен. Вървяха хванати за ръце. Никак не исках да ги срещам, но пътят беше един. И бе невъзможно да се разминем.

Това бяха Марина и Люба. Когато се приближиха и ме забелязаха, те на часа се разтвориха в пространството. Не се учудих на това — зарадвах се.

Светлината ставаше все по-ярка, но въпреки това не приличаше на слънчева, а лунна, бяла и безстрастна. Най-после се появиха звуци. Чувах шумолене на пясък (оказва се, че все пак вървях именно по пясък), тънко свирене, отдалечено напомнящо плач на дете. Накрая се раздаде металическо скърцане, като че ли вятърът клатеше откъснат от покрива железен лист.

Събудих се.

На отворената врата на килията стоеше прапоршчикът надзирател, а зад него — капитан. Прапоршчикът дрънчеше с ключовете.

— Турецки, навън! — каза прапоршчикът.

Капитанът с усмивка, която като че ли се извиняваше, учтиво ми кимна:

— Сега ще ви освободят. Елате, чакат ви при началника на затвора.

Вратата на килията се затвори зад гърба ми със същото скърцане, което ме събуди. Прапоршчикът ме пусна в бокса в края на коридора, където ми върна връзките, колана, часовника и собствените ми рубли.

— Слушай, къде може да се измие човек? — попитах прапоршчика.

Той ме придружи мълчаливо до тоалетната, където дълго плисках студена вода на лицето си.

През цялото време капитанът ме чакаше до входната врата с решетка. После минахме през няколко поста и на всеки пред нас се отваряше подобна врата, после се затваряше зад гърба ни и едва тогава ни пускаха през следващата.

По кабинета на началника човек никога не би се сетил, че е началник на затвор. Отляво до стената върху ниска широка маса имаше голям аквариум. Зад бюрото седеше полковникът, а откъм мен, в креслото, с подпряна на ръката глава — Александра Ивановна Романова.

— Е, появи ли се, главорез такъв? Убиецо недодялан! — Тя явно беше доволна да ме види в добро здраве.

Добре, че успях да се измия, помислих си. В кабинета бе необичайно светло от яркото слънце.

— Александър Борисович — каза началникът на затвора, — свободен сте.

Уж трябваше да ликувам: Свободен! Свободен! Аз съм свободен! Нали за това мечтаех вчера? Но неизвестно защо не изпитвах радост.

Затова пък Александра Ивановна се радваше и за двамата.

— Абе — каза тя, обръщайки се към началника на затвора — дали пък да не си направим такъв басейн в МУР?

Тя с интерес се вглеждаше в пъргавите блестящи рибки, стрелкащи се между гъстите водорасли, в тъмните черупки на охлювите, които бавно се придвижваха по стените на аквариума.

— Но се страхувам, че моите разбойници на бърза ръка ще излапат всичкия дивеч — напълно сериозно предположи тя.

Началникът на затвора се усмихна.

На изхода ни чакаше разкошен бял форд с лампа на покрива.

— Докато мигнеш, те карат, докато мигнеш, те вкарват. Будят те сутрин, не е петел, сержантът те вдига като човек — изпях от Висоцки.

— Добре, шегобиецо, слушай сега.

Движехме се към „Садовое Кольцо“.

— Целият съм в слух, Александра Ивановна.

— Още ли не си закусил със затворническия бълвоч?

— Бог ме пожали.

— Тогава двамата с тебе ей сега ще закусим някъде на открито. И аз не успях да подложа нищо. Ходих тука да освобождавам един. Вася! — обърна се тя към шофьора. — Къде може човек да хапне наблизо?

— На Чистите езера има едно кафене на улицата. Сещате ли се, където преди беше индийският ресторант? Точно до него.

— Ами карай натам.

— Тъй вярно — откликна Вася.

Точно пресичахме „Садовое Кольцо“.

Кафенето се оказа не толкова кафене, колкото просто будка с три бели пластмасови масички до нея. Но затова пък нямаше нито един човек, а продаваха разкошни, горещи и ароматни немски наденички с люта горчица. Кафето също беше горещо и гъсто.

След като Александра Ивановна надникна през прозорчето на будката и нареди да ни приготвят две порции наденички, а към кафето да ни донесат коняче, седнахме на едната маса под раирания платнен навес. След три минути от будката изскочи младеж с южен вид и усмихвайки се непрекъснато, постави всичко поръчано на масата.

Изглежда, му бяха направили непреодолимо впечатление полковнишките милиционерски пагони на Александра Ивановна. А също и милиционерският форд, качен на тротоара. Във форда дремеше Вася, който за разлика от нас вече беше закусвал.

— Виж какво, Сашок, иди днес в църквата и запали две свещички. За Костя Меркулови и най-вече за Сьома Мойсеев. Може да не е християнин, ама щеше да лежиш поне трийсет дена. Пък може би и повече. Ако той не беше прекарал цялата нощ в лабораторията. С две думи, доказа, че Саша Турецки не е очистил никого. Този, който е искал да те натопи и е убил горкото момиче, е действал прекалено грубо.

Седях на масата и внимателно разглеждайки равната му матова повърхност, разрязвах твърдата сочна наденичка. Романова грижовно наблюдаваше действията ми.

— Как се чувстваш? Коняче ще пийнеш ли?

— Непременно. Надявам се, че не е отровен — неловко се пошегувах.

— Е, ако са го отровили, тая будка ще я сравня със земята. — Тя направи страшна физиономия.

Чукнахме се с пластмасовите чашки.

— За наше здраве! — напъти употребата на живителната напитка Александра Ивановна.

Чувствах как конякът се стича по отровените ми жили, възстановявайки живота в тях. Божествената топлина се разливаше вътре в мен, главата ми се проясняваше. Като гледах огрения от слънцето булевард, младите майки с ярки цветни колички, младите момичета, забързани по своите си работи, ми беше трудно да си представя, че съм прекарал нощта в единична килия.

Александра Ивановна викна направо от масата на собственика на будката да повтори конячето. Той бързо донесе две нови чашки.

— С две думи, сипали са ви някакво силно приспивателно с халюциногенни свойства. С такава доза може да се приспи цяло стадо коне. Парчето връв, което е трябвало да служи за главно веществено доказателство, е отрязано от двете си страни с остър нож. Какъвто между другото не беше намерен нито у теб, нито някъде в стаята. А връвта, с която са удушили момичето, е била просто откъсната. Но всички тези хилави доводи нямаше да ти помогнат много сами по себе си.

— Още нещо ли има?

— Има! Медицинската експертиза потвърди логическите изводи на Мойсеев. Той все пак е виртуоз! Семьон Семьонич както винаги беше безупречен. Убиецът се оказа левак.

Да не би Норман Кларк да е излязъл от гроба, за да запази тайната на дневника, помислих си аз. Той също беше левак. Но не вярвах в привидения, а Кларк беше мъртъв достатъчно отдавна и при това стопроцентово.

— Толкова ли не са могли да намерят десняк?

— Може би просто не са имали време. Изобщо целият този спектакъл повече мяза на бездарна импровизация, отколкото на щателно планирана акция.

— Добре, значи с мен всичко е ясно — обречено казах аз.

— Не, Сашок, още не. Очаква те още една неприятна новина. Във вилата на Филин всичко е чисто и благородно като в пансион. Там, разбира се, има картини. Но са малко и акуратно си висят по стените, а не са подредени в редици. И не изобразяват това, което ни интересува. Той има само някакви съвременни мазаници. С момчетата ходиха експерти.

— Къде са се дянали? Видях ги със собствените си очи… Възможно ли е охраната ни да ги е изтървала?

— Изхвърляш се, Сашок. Картините не са копче да си ги изнесеш в джоба. Нещо си се объркал.

— Не може да съм се объркал!

— Фактите са налице. Добре де, успокой се. Ще се проточи. Филин наистина обеща да надраска жалба, правеше се на света вода ненапита. Но ако се връзваш на всеки… Пък и да напише, няма да ни е за първи път, нали? Ще се оправим. Е, ще получиш мъмрене, строго при това. Така че излиза — ще трябва отначало да търсим картините.

— Ще ги намерим — казах мрачно.

Въпреки че изобщо не бях уверен в това.

— Ооо — проточи с разбиране Романова, — нещо се вкисваш. Ей, още коняк — викна тя към будката.

Изглежда, че след изпития коняк Александра Ивановна бе обзета от лирично настроение.

— Ех, Сашок, колко пъти ми се е искало да пратя целия скапан МУР по дяволите! Та аз съм обикновена жена… Какво като имам полковнишки пагони на раменете? Жената си е жена. Слаба и беззащитна…

— Хайде, хайде! Тоест не в смисъл че не си жена, ама не си чак толкова слаба и чак толкова беззащитна. Колко ще изкараш от десет с „Макаров“?

— Е, десет или девет и половина, и какво от това? Майка ми затова ли ме е раждала, да гърмя с патлак по мъжете? Аз мъжете ги обичам. И ми е жал за тях. Дори за нашите клиенти.

— Да бе, да, жал ти е! Виждал съм ги твоите пациенти… И не си ли ти тази, за която се говори, че си отпуска ръцете?

— Злите езици ме клеветят, Саша — кокетно проточи Романова, — въпреки че понякога си заслужава. По-рано беше по-лесно. Клиентите ни бяха ясни. Убиецът беше убиец. Изнасилвачът — изнасилвач. Крадецът — крадец. А сега не можеш да разбереш кой е бизнесмен, кой банкер, а кой чист бандит. Направо коктейл. Идват ми на разпит с мерцедеси и кадилаци.

— Хайде, хайде, и ти се возиш в бял форд като пет пари в кесия.

— Да, ама аз съм началник. Полага ми се по щат. Ех, Сашок, ако знаеш в последно време колко са ми предлагали! Какви ти мерцедеси! Замък сигурно бих могла да си построя. От чисто злато.

— И за какво ти е?

— И аз това викам — за какво й е на мечката колело? И така ми е добре.

Романова си допи коняка и каза:

— Виж какво, гълъбче. Скочи до някоя празна къща. Бих ти дала моите ключове, ама ми е пълна кутийката. Звънни на някой от своите, някой от работата, трябва да дойдеш на себе си. Да си вземеш душ, да си вчешеш мислите. Гледам те, като таралеж си, даже от ушите ти стърчат бодли. Като дойдеш на себе си — веднага тичай при Меркулов. Разбрахме ли се?

— Трябва да помисля… — Вече знаех на кого ще се обадя.

— Добре, мисли бързо, можеш да се обадиш от колата. После ще те хвърля където трябва.

— Благодаря, Шура — казах с чувство и отидох да се обаждам.

Деликатният Вася излезе от колата, предоставяйки ми възможността да говоря насаме.

Верочка ме разбра от две думи й само попита къде да се срещнем.

— Излез на булевард „Страстни“ в този край, който е по-близо до Пушкин, близо до „Тверска“. Ще съм с бял форд — гордо казах аз. — Колко минути ти трябват, за да дойдеш? С Александра Ивановна сме на две крачки. Само да не си помислиш нещо…

— Нищо не си мисля, Александър Борисович. Ще дойда след десет минути.

Имаше още време до срещата и решихме да запалим по цигара. Романова каза замечтано, майсторски пускайки колелца дим в небето:

— Ех, Сашок, някой път и ние ще си починем.

— Дори насън не виждаме покой — отвърнах й с цитат, разглеждайки със завист димните й колелца.

Те бяха равни, кръгли и ловко се нанизваха едно в друго.

Когато пристигнахме, Верочка вече ни чакаше на уговореното място.

— Нещо хич не изглеждате добре, Александър Борисович — каза ми Верочка вместо поздрав.

— Ох, Вера Игоревна, права сте. — Виновно сведох глава.

— С две думи, Александър Борисович — Верочка взе инициативата в свои ръце, — този жълтият ключ е от горната брава, а този сивият — от долната. Когато излизате, заключвайте само долу два пъти. Горната се затваря сама…

— Ясно — започнах аз, но тя ме прекъсна.

Отстрани човек можеше да си помисли, че аз съм подчиненият, а тя — началникът. В житейските дела жените някак винаги умеят да поемат инициативата.

— В голямата стая отдясно ще видите гардероба. Отваряте дясната врата — на втория рафт отгоре са чистите кърпи. Всичко друго е в банята. В кухнята ще се оправите сам. Чаят и кафето са върху бялото шкафче. В хладилника има много вкусна салата, плодова. Обичате ли?

— Обожавам — отвърнах искрено, въпреки че нямах много ясна представа за какво става дума.

— Да, в хладилника има и бутилка водка на вратичката, а в бялото шкафче, върху което са чаят и кафето, има коняк. Хубав е между другото, арменски. От старите таткови запаси. Не се стеснявайте. А в стаята в бюфета има и вино.

— Верочка, скъпа, нима ви приличам на алкохолик? — строго я попитах.

Тя се смути:

— Не, разбира се, какво говорите, Александър Борисович, просто си помислих… Ако случайно ви потрябва.

— Добре, разбрахме се. Ако ми потрябва — няма да се стеснявам. Така да е — усмихнах се заедно с нея.

Тя тръгна с бързи крачки към подлеза. И изведнъж се сетих, че не си спомням номера на апартамента й.

— Вера! — креснах аз, както ми се стори, през цялата улица. — Апартаментът, апартаментът, кой номер е?

— Петнайсет — весело викна тя и се скри в подлеза.

Е какво пък, казах си, петнайсет е хубаво число. И си подхвърлих ключовете.

Студеният душ винаги ми е помагал да дойда на себе си. Или поне донякъде. За да подсиля оздравителния процес, пусках ту топлата, ту студената вода, подлагайки лицето си на бодящите струйки. Сигурно съм прекарал не по-малко от един час в банята. И това даде осезаемите си резултати. Докато се разтривах с коравата мъхеста кърпа, която намерих точно в посоченото от Верочка място, вече бях практически предишният, изходният Турецки. Което и трябваше да се докаже.

Също на посоченото място намерих чая и кафето и след кратко колебание извадих бутилката коняк.

Сигурно точно така се чувстват добре подготвените шпиони в чужда страна. Уж виждаш всичко за пръв път, но в същото време всичко ти е познато до най-малките подробности и се намира именно там, където се предполага да бъде.

След като си направих силно кафе и още веднъж погледнах с искрено желание бутилката хубав коняк, аз все пак я прибрах. По-навътре в шкафа, да не ми се мярка пред очите. После се сетих за загадъчната плодова салата.

Тя представляваше нещо необичайно. Доколкото можах да се ориентирам, състоеше се от парченца банан, ябълка, праскова, цариградско грозде, френско грозде и още нещо, не съвсем понятно за мен. Това зеленото с точките вътре май се нарича киви. След като се поборих малко със съвестта си и съвсем лесно я туширах, доядох цялата салата.

Дължа на Верочка торбичка отвъдморски плодове.

Отидох в стаята, разположих се в широкото меко кресло и пуснах телевизора.

И нацелих баш криминалната хроника. Е това е — върви ми като на удавник!

Красивата говорителка с безстрастен глас, ту вдигайки огромните си светли очи към зрителя, ту сваляйки ги към текста, разказваше такива страшни неща, че чак се учудих защо са поверили воденето на тези новини на едно толкова младо и крехко създание.

Мъж с внушителен белег на бузата, откъснато ухо и изтекло око би изглеждал много по на място.

Говорителката съобщаваше:

— Оперативните работници от РУОП28 на Московското главно управление на вътрешните работи откриха при обиск в апартамент в подмосковския Калининград скривалище с четири кутии от вносна бира и подозрителни предмети, които дават възможност на милицията да предположи, че става дума за изкусно замаскирани бомби.

Камерата показа в едър план бирените консерви с различен размер, от които стърчаха като сламки за коктейли електропроводници.

Момичето продължаваше с такъв нежен и трогателно-невинен глас, като чели разказваше за посещението на любимата си стара баба.

— С успех завърши съвместната операция на сътрудниците на РУОП и ФСК. В Балашиха оперативните работници задържаха трийсетгодишен местен жител. По оперативни данни той системно се е занимавал с присвояване и продажба на огнестрелно оръжие и боеприпаси. При огледа на жилището на задържания са открити сачмен пистолет „Колт-Питон“, нерегистриран пистолет „Валтер“ и пушка-помпа „Мозберг“ дванадесети калибър с пистолетна дръжка. Източникът на оръжието се изяснява.

Наместих се по-удобно в креслото.

Говорителката прошумоля с явно току-що донесените й листа:

— Току-що получихме нови сведения за продължаващата в Москва „нефтена“ война. Тази сутрин нейна жертва стана господин Виктор Антонюк, оглавяващ фирмата КБС. Линкълнът на бизнесмена, в който се е намирал самият Виктор Антонюк, шофьорът и двама телохранители, се е движел по Ленинградско шосе към Речната гара. В района на моста, недалеч от станцията на метрото „Войковска“, автомобилът на бизнесмена е бил задминат от вишнев джип чероки. Хората в джипа открили ураганен автоматен огън по колата на бизнесмена. Господин Антонюк е починал преди идването на „Бърза помощ“, двамата телохранители и водачът се намират в болница в тежко състояние. Престъпниците са успели да избягат. Операцията по залавянето им засега не е дала резултати.

Камерата показа Ленинградското шосе и красивия бял линкълн на банкета. Външно колата не беше пострадала много, само едрият план показваше множеството дупки от куршуми по прозорците и вратите. Явно, както винаги в подобни случаи, бяха действали професионалисти.

Изключих телевизора. Пушеше ми се, но си помислих, че сигурно в стаите не се пуши. Затова отидох в кухнята и гледайки навън, някак си автоматично изпуших две цигари, палейки една от друга.

Главата ми най-после работеше точно и ясно. Дори май успях да си спомня нещо.

… Резките карамелни шарки внезапно започнаха да избледняват, придобивайки оттенъците на опадали листа, военна униформа и есенна кафяво-жълта кал…

Две лица са сведени над мен. Опитвам се да различа чертите им, но те са размити, като нарисувани върху подвижен пясък…

Затова пък виждам очертания, силуети… Кръгла глава със стърчаща на темето коса и внезапно възникнала ръка, която автоматично я приглажда…

Първият силует изчезва и на негово място напред излиза вторият, той се навежда по-близо, по-близо…

Ето сега ще разгледам това лице…

Но не — вместо лицето виждам сиво петно… Човекът се дръпва и виждам контурите на главата и раменете му тясна глава със странни уши, стеснени и заострени към върха…

Някак животински уши…

И отново есенната кафяво-жълта кал забулва всичко…

Й така, бяха двама. Не си спомних много, но все пак… Изглежда, че все пак нямах основание да подозирам жените. Очевидно са могли да ме следят и най-вероятно в този случай бяха следили не толкова мен, колкото Баби. Спомних си фелдфебелския поглед на портиерката. А колко народ се мотаеше там освен нея? Сигурно нощта, прекарана в килията, ме беше направила мнителен. Честна дума на следовател, крайно вредно е за душевното здраве на един невинен човек да лежи в затвора.

Но това, което разбирах повече от ясно, беше, че спешно трябва да летя за Америка.

Вече имах план за днешните си действия. Както и да го въртиш, съветското възпитание все пак дава определени плодове. Бяхме научени, че светът е строго материален, че няма и не може да има нищо свръхестествено, затова не можех да повярвам, че предметите, които съм видял със собствените си очи, могат просто да изчезнат.

В края на краищата, ако легалните начини са изчерпани, трябва да се прибегне до нелегални. Най-важното е да не посвещаваш никого предварително в тях. Както е известно, победителите не ги съдят. А в случай на неуспех не е необходимо всеки да знае.

Време беше да отида при Меркулов. Вече бях събрал разсипаните си парченца в едно единно цяло и бях готов за боен полет.

Отдавна познавах удивителното свойство на Меркулов. Когато умората му преминаваше всички мислими граници, у него като че ли се появяваше второ дишане.

Сигурно така става с бегача на дълги разстояния — изглежда, че той вече няма сили и просто трябва да рухне като подкосен пред очите на жадната за зрелища публика. Но не — в един кратък неуловим миг страните му порозовяват, дишането се изравнява и ето го, свеж като парникова краставичка, зелен и целия на пъпчици, носи се към финала и никой не може да го спре.

Гърмят фанфари, приветствайки победителя. Момичета се хвърлят на врата му, предварително обсипвайки шампиона с цветя с невероятна хубост.

Цялата разлика между Костя и този бегач е, че, общо взето, не се предвижда никакъв финал. В най-добрия случай има междинни. Няма и зрители, нито пък аплодисменти и цветя. Макар че Меркулов си има цветя — кактусът на перваза.

— Влизай, влизай, затворнико лефортовски. — Меркулов бе станал от бюрото си и ми подаваше ръка.

— Зад мрачни решетки чело съм привел, закърмен в неволя един млад орел29 — с патос изрецитирах училищното стихче.

— Едва сме те измъкнали от същите тези мрачни решетки. Наложи се да задействаме нашия и.д. и да проведем поверителна беседа с директора на СВР Маков. Те ме предупреждаваха…

— За какво са те предупреждавали?

— Абе на съвещанието в Администрацията на президента. Седяха там в сплотена група — цялото им началство. След края при мен дойде заместникът на Маков, Игор Евгениевич Митирьов, и съвсем прозрачно започна да намеква да не си пъхаме носа в този случай. Припомни ми и прищипания от теб нос на украинския разузнавач. Демек всичко знаят и всичко разбират. Наистина, на едно място се издъни. Съветваше те да не пиеш водка с разни от ЦРУ.

— Ама аз не съм пил! — Бях искрено възмутен.

— Точно това му отговорих. А той ме посъветва да не се сърдя, ако ти, а следователно и аз, имаме малки неприятности. Почти съм сигурен, че тази история с американката е скроена от тях. Защо трябваше да убиват момичето?

— У нея беше дневникът на Семюъл Спиър, в който, доколкото успя да ми каже, се разкривала някаква тайна на Норман Кларк. Не, представяш ли си, Костя, онзи американец от ЦРУ също ме съветваше да не се занимавам с Кларк. Какъв е бил този човек, че от запазването на тайните му са заинтересовани и нашите, и американците? И дявол знае кой още.

— Ясно, че тази провокация е била грубо изработена, но целта им е била да те изолират поне за известно време. Затова и са те тикнали в Лефортово, все пак това е тяхна територия, каквото и да си говорим. Значи, казваш, дневник?

— И дневник, и превод на дневника. Точно затова отидох у Баби Спиър.

— Там не беше открит никакъв дневник. Нито дневник, нито превод.

— Не се и съмнявам. Виж, Костя, с две думи. Трябва спешно да заминем за Щатите. Аз и Ломанов. Първо, знам, че отговорът на загадката е скрит в град Блу Бей до Чикаго. Освен това трябва да намеря сестрата на Баби, може би тя си спомня някакви важни подробности от дневника. А и около смъртта на Спиър не всичко е ясно. Ще се постарая да намеря частната детективска агенция, която е работела за Спиър, когато той се е опитвал да разузнае финансовите машинации на Рути и Кларк във фонда.

— Добре, добре, убеди ме. Кога искате да заминете?

— Веднага щом бъдат готови документите.

— Мисля, че ако няма особени препятствия от страна на американците, визите ви ще са готови утре. Ако изведнъж възникнат усложнения, ще се свържа с МВнР. Надали онзи от ЦРУ може да попречи кой знае колко. Надявам се, че утре вечер вече ще сте в самолета. Занимавай си се с твоята работа, аз ще се разпоредя. Ако всичко е наред, елате утре. Да си получите паспортите, визите и командировъчните.

— Благодаря, Костя.

Стиснахме си ръцете. В погледа на Меркулов проблесна съчувствие.

Първо на първо трябваше да се погрижа за кола.

Тъй като осъществяването на плана ми се пазеше в строга тайна, в която бе посветен само един човек, тоест аз, не можех да се възползвам от услугите на чичо Стьопа. Моята кола остана в Беляево пред входа. Ако ме следят, тя е като визитна картичка. Освен това, макар да бях решил, че нито Марина, нито Люба са виновни за неприятностите ми, все пак не бях напълно сигурен.

Не можех да рискувам — просто нямах време.

Дори не рискувах да се обадя по телефона от прокуратурата. Може би беше глупаво, но се боях и от собствената си сянка.

Така че се изтърсих на Сергей Полуян съвсем ненадейно. Серьога работеше в шлосерската работилница на „Пятницка“. Беше майстор от най-висока класа, можеше от най-обикновено парче желязо да направи инструмент, който да задоволи и най-взискателния вкус.

Познавах го толкова отдавна, че вече не си спомнях точно къде се бяхме запознали — дали на хокеен мач в Лужники, или в бирарията на „Столешников“. Но че бирата беше помогнала за запознанството ни, помнех със сигурност.

Избрах доста хитър маршрут. Вместо да пътувам до „Новокузнецка“ или „Третяковска“, първо се добрах до „Полянка“. За профилактика смених няколко влака, като се качвах и слизах точно в този момент, когато вратите вече се затваряха. Изглежда, никой не ме следеше.

Прекосих „Полянка“ и се забих в уличките и дворовете от другата страна на Москва река, припомняйки си по пътя препоръките на В. И. Ленин за това, как се бяга през дворовете от царските копои.

За съжаление любимият на Илич вариант с използването на различни кожени калпаци и каскети беше неприемлив. Времето беше прекалено неподходящо.

По дяволите! Едва не подскочих, забравяйки, че трябва да изглеждам пределно незабележим. Точно на проклетата „Пятницка“ живее Люба.

Нищо, ще мина през задния вход, който в работилницата на Серьога обикновено не се заключва. Още повече че работилницата все пак е в началото на „Пятницка“, а блокът на Люба — в самия й край.

От арменските си предци Серьога бе наследил само фамилията. Нито скулестото лице, нито най-обикновеният руски широк нос, нито светлопшеничните вежди и мустаци не напомняха за южната родина на прадядо му. За арменския език и азбука той знаеше не повече от мен.

Затова пък много обичаше да казва в моментите на най-висок бирен ентусиазъм: „Ние, арменците, сме пламенен народ.“ И сините му очи наистина се разгаряха с невероятен южен пламък.

— Хей-брей! Кого виждам! Та това е Саня! — ревна Полуян през цялата работилница.

Каква ти маскировка — възгласите на Серьога се разнесоха звънко не само в работното помещение, но и в приемната и дори, струва ми се, и на улицата. Притиснах пръст към устните си. Серьога веднага ме разбра и ме повика с пръст навътре в работилницата.

— С колата ли си? — веднага хванах бика за рогата.

— Саня, обиждаш ме, кога не съм бил? Работи като часовник.

— Кога ще можеш да се освободиш?

— Ако трябва веднага. Мъртъв сезон. Колян ще изкара до вечерта без мен. А какво се е случило? Къде да те закарам? Или да ти помогна с нещо?

— Да ми помогнеш. И да ме закараш. Ще разбием една вила.

Усмихнах се, за да не изплаша прекалено Серьога. Но говорех чистата истина. Истината и само истината.

Серьога се разтопи в невероятно широка и щастлива усмивка.

— Ще плащаш в бира. А чия е вилата?

— На един политически наблюдател.

— Обичам политическите наблюдатели — с искрено и дълбоко чувство каза Полуян. — А случайно да знаеш какви са бравите?

— На предния вход, струва ми се, са две обикновени. А на задния — просто някаква с голям ключ. Мисля, че основните трудности ще са вътре. Въпреки че и отвън също. Има охрана. Веднъж вече си изпросих удар по тиквата. Но това не е основният проблем, пазачът обхожда близките пет-шест вили, така че ще имаме петнайсетина минути на разположение.

— Е, за петнайсет минути ще ти отворя всеки банков сейф като консервна кутия, да не говорим за вила. Е, за сейфа се изхвърлих, разбира се, но за вилата гарантирам. Ще я отворим като шише с рициново масло в аптеката. — Серьога вдигна ръка в клетвено обещание.

След няколко минути беше вкарал колата си в двора. Седнах на задната седалка толкова ниско, че да не се виждам много отстрани. Страхувам се, че в този момент много приличах на щраус. След като не виждах отражението си в огледалото на шофьора, се надявах че и никой друг няма да ме види. Серьога май хареса хитростите ми.

— Саня, най-добре легни между седалките. Тогава вече със сигурност никой няма да те види. Само че е малко мръсничко. Не, чуй само как работи! Направо като часовник! Сам съм прегледал двигателя до последното винтче.

Най-после седнах като хората.

— Да, двигателя ти си го бива…

— Слушай, Саня, докарай ми някой път твоята. Двамата с тебе ще направим всичко за един ден. Ще стане не кола, ами самолет. Става ли?

— Става. В бира ли плащам?

— Естествено!

Вече се движехме по „Рубльовка“.

— Слушай, Саня! — Серьога говореше уж весело, но в същото време съвсем сериозно. — Доколкото разбирам, нямаш разрешение?

— Не — честно отвърнах аз.

— Ами ако ни изловят?

— Цялата отговорност поемам аз. Освен това защо трябва да ни изловят?

— Абе малко ли…

— Спокойно, Серьога. — Потупах го по рамото.

Естествено, давах си сметка, че леко го излагам на риск. Даже не леко. Но нямах друг изход. От друга страна, естествено ще мога да го измъкна в случай, че стане нещо. Просто такъв случай не трябва да има. Въобще.

Разчитах, че в разгара на работния, макар и летен ден на вилата не трябва да има никой. По оперативни данни жената на Филин беше на курорт в Гърция, а самият Филин по това време обикновено беше в Москва и се връщаше на вилата не по-рано от седем-осем вечерта, а понякога и само през почивните дни.

Оставихме колата на банкета преди завоя за Жуковка. По-нататък пътят ни далеч не водеше към поста, а към оградата, която не беше никак висока.

Селото изглеждаше почти мъртво. Народът се спасяваше от жегата или на реката, или по прохладните домове. Минахме покрай мястото, на което се намираше вила номер шестнайсет. Тази вила и четирите съседни бяха някак встрани от останалите. Създаваше се съвсем определеното впечатление, особено като се вземе предвид сходството в архитектурния им облик, че са строени едновременно и най-вероятно за една организация. Този факт се потвърждаваше и от това, че именно около тази група вили се разхождаше допълнителен пазач, въоръжен минимум с гумена палка.

При спомена за действието на това оръжие машинално потърках тила си.

Но сега пазачът не се виждаше никъде. И помен нямаше от него. Очевидно застъпва на работа само по тъмно. Този приятен факт ни беше само от полза — планирахме да завършим незаконните си действия още преди настъпването на тъмнината.

Разбира се, по принцип това е неприятна работа — да разбиваш чужда вила. Колкото и да са благородни целите, които го оправдават. Но какво друго ми оставаше?

Угризенията са си угризения, но се налагаше да влезем.

Серьога каза, че е по-добре да влезем отзад.

Измъквайки от вътрешния джоб на дънковото си яке хитро приспособление, състоящо се от стоманена тел, сплескана накрая и някакви допълнително запоени към нея щифтчета, той почовърка с него в ключалката. Нещо щракна, изскърца и вратата се отвори.

Веднага зад нея имаше втора врата, с която, независимо от новия вид на бравата, Серьога се справи още по-бързо. Оказахме се в просторната кухня.

Веднага си сложих ръкавиците и измъкнах фенера.

Какво исках да открия в крайна сметка? Още повече след като нашите момчета направиха обиск? Но картините не са игли, а вилата на Филин не е купа сено. Не стига че със собствените си очи видях този нещастен Кандински, усещах, че тук се крие някаква тайна. Много вероятно на вилата да имаше скривалище, прекалено добре замаскирано, за да бъде открито при обикновен обиск.

Кухнята се оказа чиста по отношение на скривалища. Най-тайнственият и зловещ предмет в нея беше просто устроената мишеловка със смазана мъртва мишка.

Следваща поред бе гостната. На стените наистина висяха картини. Но явно не по нашата част. Очевидно именно в тях експертът изкуствовед бе разпознал произведенията на съвременния ъндърграунд.

Прозорците бяха закрити с капаци от външната страна, така че спокойно можех да светна фенера. Все пак не рискувах да запаля лампата. Вдигах всяко платно поред и внимателно оглеждах светлите тапети в търсене на поне някакво несъответствие. Всичко беше наред. Под съвременните московски авангардисти тапетите бяха леко избелели, но абсолютно девствени.

Наврях нос в камината и разрових пепелта с ръжена. Е бива ли! Никакви шифровани документи, никакви тайни знаци! А ти какво очакваше, Турецки, ехидно се осведоми вътрешният ми глас. Мечтаеше да засечеш на вилата на Филин таен бapдaκ? Или склад за оръжие?

Вече смятах да се отправя на втория етаж, честно казано само за да ми е чиста съвестта, но Серьога беше заседнал до камината. Той съсредоточено човъркаше с пръст кахлените плочки, с които бе облицована.

— Ега ти! Саня, погледни само!

Той държеше в ръце плочка с изображение на бригантина, а на мястото, на което току-що беше плочката, зееше дълбока дупка. Още не успях да съобразя какво става, когато Серьога пъхна ръка в дупката.

Нещо изщрака като при отварянето на брава.

— Гледай, гледай — обърна се към мен Серьога.

Очите му светеха като на Аладин от приказката. Той измъкна ръката си от отверстието и натисна с рамо дясната страна на камината. Разнесе се скърцане и камината бавно се отмести встрани…

Стояхме пред съвсем истински подземен проход. Кой би си помислил, че такова нещо може да се случи наяве?

Надолу водеха много стръмни стъпала. Слязохме по тях. Първо аз. После шашнатият Серьога. А и имаше от какво да се шашне човек. Даже аз в професията си на следовател съм се срещал изключително рядко с подземни ходове. Да не говорим за майстора от обикновена шлосерска работилница!

Впрочем подземният проход се оказа доста прозаичен. Никакви ковани сандъци със съкровища, никакви мъртви рицари в железни доспехи. Просто бетонна кутия с врата в стената.

Не открихме дори и един мизерен череп.

А с вратата в стената Серьога се справи също толкова виртуозно и бързо, колкото и с предишните. Доколкото можех да се ориентирам, тесният бетонен коридор водеше към най-близката до оградата вила. Номер двайсет и едно. Целият подземен проход беше дълъг шейсет-седемдесет метра. Свършваше със същата врата като тази, с която започваше.

В подземието беше прашно и задушно. Светлината на фенерчето ми като че ли намаля в спарения въздух на бетонния проход. Виждаше се, че проходът е използван рядко, но все пак е използван.

— Тази врата е отваряна наскоро, при това откъм нашата страна — уверено каза Серьога, разглеждайки пресните драскотини около ключалката.

Зад вратата имаше също такова квадратно помещение, както и на вилата на Филин. Само че тук то бе запълнено с буркани с различни туршии, каси с коняк и лежащи в ъгъла върху грижливо разстланата слама прашни бутилки вино.

Явно от тази страна подземният проход се използваше като обикновено мазе. Естествено не се и опитахме да влезем във втората вила. Щяхме да сме страхотна картина, излизайки от мазето с фенер и шперцове в ръце пред погледите на собствениците.

Освен това можехме да бъдем сигурни, че картините от колекцията на Кларк, след като са извършили този подземен преход до съседската вила, отдавна са я напуснали. Разбира се, не можех да го докажа, но бях твърдо убеден, че всичко е станало точно така.

Изминахме обратния път, заключвайки вратите след себе си. Трябва да отбележа, че те се заключваха по-бавно, отколкото се отключваха. Серьога чак се изпоти.

Затова пък камината също така приказно леко застана на мястото си, макар и с малко скърцане. Серьога тържествено върна плочката с бригантината на изходната й позиция. Повече нямахме работа тук…

Напуснахме вилата без произшествия. Само това оставаше, да ни засекат на излизане като обикновени подмосковски кокошкари. После ходи доказвай, че не си камила.

След като излязохме на асфалтовата пътека, още веднъж се опитахме да се ориентираме. Нямаше съмнение — проходът съединяваше вилата на Филин и вилата с номер двайсет и едно.

— Точка за нас! — тържествено констатира Серьога.

Запалихме по цигара до москвича, за да дойдем поне малко на себе си.

— Да, Саня, хич не ти е скучна работата — каза Серьога с искрена завист в гласа.

— Ела при нас — предложих му. — Специалността ти е подходяща…

— А, не, за нищо на света — засмя се Серьога, — ние, арменците, сме пламенен народ, разбира се. Но не чак толкова!

— Именно — назидателно казах аз.

Тъкмо бяхме тръгнали, когато точно под носа ни на пътя изникна дядка с вдигната ръка, който като че ли беше слязъл от страниците на безсмъртното произведение на Некрасов „Кой живее добре в Русия“, а и от всички други произведения на народния поет.

Старчето не беше от тези, на които им е „добре“, но не и от онези, на които им е съвсем „зле“. Типичен сух и малък педя човек лакът брада. С невероятен английски текст на избелялата синя тениска.

Серьога, който е добра душа, се обърна към мен:

— Ще вземем ли дядото?

Кимнах. Серьога спря и педя човек лакът брада много доволно се настани на предната седалка.

— Отивам в Москва — обърна се дядката към мен, — искам да си купя коса в селскостопанския. Да знаете има ли коси?

— Коси ли? — смаяно попитах аз.

— Аха! — хитро каза старецът.

— Не знам — отвърнах честно.

А Серьога бибипна на някого и каза:

— Ще те закарам на „Валовая“, дядо. Ако има коси някъде, там ще е. Мисля, че ще успеем, преди да затворят.

— Ох, благодаря ти, момче, че имам коза, а косата отказа. Вчера се счупи. А каква коза без косата, с брикети ли да я храня? Или с франзели? Ами вие виладжии ли сте?

— Да, дядо, вчера взехме една вила под наем. При вас в Жуковка — казах аз.

— Нещо не приличате на началство — изгледа ни старецът със съмнение.

— Е, първо, сега началството е различно, не е задължително да е с шкембе и чанта. И второ, никой ли не живее тук освен началството?

— Защо да не живее? Ние живеем. И персоналът. А виладжиите те са повече министерски. Вилите ги е строил Министерският съвет още при Сталин. И НКВД при Лаврентий Берия.

— НКВД ли? — попитах аз.

— Аха! Тези вили, дето са вляво от поста, са министерските. А тези, дето са по-встрани вдясно, шестте еднакви, това са бериевските. Тъмни места, тъмни.

— Защо тъмни? — Серьога се откъсна за секунда от пътя и погледна спътника ни.

— Как защо? Нали ведомството е такова, полага им се по щат да всяват страх. По-рано бяха зад отделна ограда. Това сега всички станаха демократи. А по-рано тука беше строго. В бериевските вили ставаха лоши работи. Самият Берия не живееше тука, разбира се, така ги нарекоха заради ведомството. А самият Лаврентий живееше зад Москва река. Близо до мястото, дето сега живее министър-председателят. А иначе при нас много хора са живели. И Хрушчов, и Горбачов, и дявол знае кой още.

— А какво толкова страшно се разказва за тези бериевски вили? — попитах аз.

— Абе какво ли не. И гуляи са правили, и са стреляли, и са се стреляли. Казват, че и мазетата там са специални. Може и да са измъчвали някого? Как да разбереш сега кое е лъжа, а кое истина. Трябва добър писател, за да напише за всичко това. Само че кой ще го чете? — философски забеляза старецът. Поседя малко мълчаливо и добави: — Днешните повече пресмятат…

— Абсолютно си прав, дядо — каза Серьога. — Моят хлапак е само на осем и половина, а знае курсовете на всички валута. За секунда ще ти превърне йена в долар и обратно.

— Точно! — зарадва се дядото. — За тези курсове всеки ден ни говорят по радиото и по телевизията. А виж, колко хиляди струва сега косата? Никой не ти отговаря. Защото това е тайна велика! — Дядката вдигна пръст и доволно се разсмя.

Оставихме го на „Валовая“. До затварянето на магазина оставаха цели трийсет минути. Изпращайки го с поглед, аз най-после успях да се съсредоточа и да си преведа надписа на тениската му: „Те искат да ни купят, но не се продаваме.“ Горд старец, няма спор.

Серьога ме докара до Беляево. Тъкмо се стъмваше.

— Бирата от мен — стиснах му ръката аз.

— Стига бе, началник — разтопи се той в усмивка, — не съм го направил заради бирата…

Стиснах му ръката още веднъж.

— До скоро, старче!

Серьога ми мигна с фаровете на прощаване. Добър човек е той…

… Набрах домашния телефон на Меркулов.

— Костя! На вилата на Филин има подземен проход… През него са изчезнали нашите картини. Вилите са принадлежали по-рано на НКВД. А сега явно на някакви отломки от КГБ. Моля те, научи по своите канали на кого принадлежи вилата под номер двайсет и едно в село Жуковка.

— Ще научим — кратко отвърна Меркулов.

— А какво става със Слава и неговите афганци?

Отвърна ми мълчание. Тишината — като че ли се сгъсти физически — толкова беше зловеща и дълга.

И после, след цяла вечност, в тази тишина прозвуча отмереният и тих глас на Меркулов:

— Грязнов днес беше тежко ранен…

Дълго и тъпо седях пред телефона.

Пред мисления ми взор възникна неотдавнашният образ на Слава Грязнов: с протяжния глас на градски просяк, майсторски имитирайки сладникаво-тъжните интонации, той нареждаше, почти пееше — аз съм милиционер, тъща ми е милиционер, дайте ми по муцуната кой колкото може…

9. Норман Кларк

През втората половина от управлението на президента Айзенхауер Норман Кларк за кратко заема поста помощник на президента по въпросите на националната сигурност. Това е неговият пръв и последен пост в американската администрация. Но след напускането на този пост с течение на времето ролята му не само че не намалява, но и по-скоро се засилва. Спокойно може да се каже, че нито едно важно решение както във вътрешната, така и във външната политика не е взето без участието на Норман Кларк. Нещо повече, неговото мнение често се оказва решаващо.

Голямата политика невинаги се прави в парламентите и правителствата. Понякога игрището за голф или тенискортът са прекрасно място за определянето на съдбоносни направления на държавната политика. А ако става дума за държава като САЩ, то и на политиката на целия свят.

Дуайт Айзенхауер изобщо не прилича на своя предшественик Хари Труман. Първо, той притежава явни, а не измислени военни заслуги. Второ, отличава се с естествена, а не умишлена простота на маниерите. Което до голяма степен способства за популярността му.

Вероятно той е един от малкото американски президенти, останал популярен даже и след изтичането на мандата си.

През първата половина на президентството си Айзенхауер напълно споделя виждането на Труман за основните принципи на външната политика на САЩ. Той не без основание счита комунизма за мощна монолитна сила, претендираща за световно господство. Вярва и в това, че цялото ръководство на световните революционни процеси идва от Кремъл.

Още в своята инаугурационна реч30 в Белия дом, той казва, обръщайки се към политиците и генералите, събрали се в чест на встъпването му в длъжност, а също така и към целия американски народ, който слуша речта му във всички кътчета на страната:

— Силите на доброто и силите на злото нараснаха и се опълчиха една срещу друга така, както това рядко се случва в историята. Свободата се бори с робството, светлината — с мрака.

Айзенхауер и имащият голямо влияние върху него държавен секретар Джон Фостър Дълес, чийто по-известен брат Алън Уелш Дълес заема по същото време длъжността на директор на ЦРУ смятат, че само „сдържането“ не е достатъчно, за да бъде спряна съветската експанзия. Необходимо е да се провежда активна и решителна политика за освобождаването на народите от комунистическия гнет.

В рамките на тези благи идеи обаче не е предприето нищо сериозно. Което се проявява на първо място по време на унгарските събития през 1956 година, когато съветските войски смазват демократичното движение. Съединените щати са принудени да отстъпят и да се ограничат само с риторични декларации.

Именно тогава Айзенхауер успява да се реваншира в тенисните сражения срещу непобедимия преди Норман Кларк.

И все пак, особено през втората половина на президентството си, Айзенхауер увеличава въоръжените сили на САЩ много внимателно. Той отказва да разглежда сериозно въпроса за използването на ядрено оръжие в Индокитай, откъдето виетнамците изгонват французите, а също и на Тайван, където Съединените щати според договора са длъжни да защитават режима на Чан Кайши от нападение на комунистически Китай.

Той възразява и срещу употребата на сила в Близкия изток, когато британските и френските войски окупират Суецкия канал, а Израел нахлува на Синайския полуостров, след като Египет национализира канала през 1956 година. Под натиска на САЩ Франция, Великобритания и Израел са принудени да изтеглят войските си от египетска територия.

Впрочем тук трябва да се има предвид и намесата на Съветския съюз, който обещава на Египет военна помощ в случай на интервенция. През тази година за пръв път след края на Втората световна война светът се оказва на ръба на катастрофа.

Специален посланик на президента Айзенхауер в зоната на конфликта, курсиращ между Кайро, Тел Авив и Вашингтон, е същият този Норман Кларк.

Покрай държавните дела Норман Кларк никога не забравя и собствения си бизнес. В основата на успеха му лежат много прости и едновременно с това действително гениални идеи. Издаването на научна литература и тясно специализирани списания се оказва повече от печеливш ход.

Особен интерес по света предизвикват трудовете на немските учени, издадени преди четиридесет и пета година. С много от тези учени Кларк се познава лично от времето на службата си в Германия, така че за него не представлява трудност да получи авторските права на сравнително ниска цена. В издаването на преводни немски научни трудове той на практика става монополист.

В същото време Кларк развива бурна дейност за получаването на авторските права за издаването на научни трудове и в други страни по света. Той кани учени от целия свят за редактори и съветници в замислените от него списания, чийто брой непрекъснато расте.

Тогава той за пръв път посещава Съветския съюз в състава на търговска делегация. Една от задачите й била да организира взаимен обмен на научни и технически публикации между Изтока и Запада. Делегацията била приета от Хрушчов. На тази среща Кларк се опитал да убеди Хрушчов, че Съветският съюз е длъжен да плаща на издателите и авторите за препечатваните книги.

Хрушчов се учудил — защо трябва да се плаща за нещо, което може да се вземе даром. Тогава Кларк му обещал да препечатва също безплатно научните трудове на съветските учени. Тази препирня, която между другото се води на руски, завършва с това, че Кларк отнася със себе си от Москва правата за издаването на най-значителните трудове на съветската Академия на науките.

Нещо повече, по време на знаменитото посещение на Хрушчов и след него Кларк получава изключителните права за отразяването на подробностите на това посещение. За неговите журналисти руснаците дават подробни и доста откровени интервюта. Кларк е издател и на всички съветски материали, посветени на това посещение, а също и на съчиненията на самия Никита Сергеевич Хрушчов в Америка.

Оттогава тръгва традицията трудовете на съветските генерални секретари да се издават от Кларк. Той установява сериозни делови отношения и с ГДР и Китай.

С Китай и Съветския съюз е свързана една история, която Кларк смятал за много забавна и обичал да я повтаря често впоследствие.

Тогава било доста сложно да се озове човек в Китай. Първо трябвало да лети със самолет до Хонконг, а после с влак до Пекин. Във всяко купе на този влак имало неизключващи се високоговорители, непрекъснато излъчващи някаква комунистическа пропаганда на китайски език. Кларк просто изтръгнал говорителя в купето си. Но го заплашили, че ще го свалят от влака. Наложило се да изчака, докато поставят високоговорителя на място. Влакът не тръгнал преди това.

Забавни били и преговорите. Китайските министри и заместниците им редовно ходели в съседната стая да правят гимнастика, прекъсвайки преговорите за известно време. Кларк се опитал да се присъедини към тях. Отначало не го разбрали, а после това изключително ускорило процеса на преговорите.

Но най-интересното приключение тепърва го очаквало. Той категорично отказал да пътува с влак до Хонконг и помолил да го изпратят вкъщи през Съветския съюз. Руският консул бързо му осигурил необходимата виза. Останалите членове на делегацията били принудени да се върнат по предишния път. Кларк се качил на китайски самолет през Красноярск.

Съседът му се оказал заместник-министър на външната търговия на СССР. Самолетът кой знае защо летял със странни криволичения. Простодушният заместник-министър се принудил да обясни на Кларк, че просто не искат да покажат на западния капиталист великите достижения, които се творят в Сибир.

Този идиотизъм никак не се харесал на Кларк. Той започнал да твърди, че китайците всъщност мразят руснаците много повече, отколкото някакви си там американци или англичани. Спорът бил толкова разгорещен, че двамата се хванали за гушите. На красноярското летище Кларк бил арестуван от НКВД. За щастие, не за дълго. Скоро той вече бил в Америка.

А скаралия се с него заместник-министър след завръщането си в Москва кой знае защо бил свален от длъжност.

Именно Норман Кларк е истинската причина за триумфалното завръщане на Коко Шанел в света на модата.

Коко отдавна е решила, че трябва отново да завладее царството, изоставено от нея през 1939 година. Норман Кларк, неин добър стар познат от Париж, й обещава всяческа помощ.

Когато заминава от Франция, на пристанището в Шербур никой не взима интервю от нея. Няма нито един журналист. В Ню Йорк корабът е посрещнат от цяла глутница. За нея този момент е от изключителна важност — тя отново осъзнава колко е знаменита всъщност. Почти в немилост в страната си, в Америка я очаква триумфално посрещане. Никой не обръща внимание на това, че отначало интервютата с нея и съобщенията за новия й стил се печатат изключително във вестниците и списанията, контролирани по един или друг начин от Кларк. Още повече че скоро цялата американска преса пише за нея най-възторжено.

Тя е на 71 години, когато отново открива своя къща. Сред най-почетните гости на откриването е и Норман Кларк. Американският триумф гарантира европейски успех. Но тя продължава да работи с Америка при посредничеството на Норман Кларк.

В Съединените щати на Трето авеню в Ню Йорк вече съществува индустрия на облеклото. Както в Детройт през 1920 година, на Трето авеню серийно се произвежда всевъзможно облекло. Дрехите слизат от конвейера като автомобилите на дядо Форд, но къде са изяществото и елегантността им? А костюмът означава за жената не по-малко, отколкото каросерията за автомобила.

Мадмоазел Шанел лесно решава този проблем. Тя облагородява облеклото, произвеждано на големи серии, придава му елегантност.

„Тя облече улицата в шанел, така да се каже, шанелизира я. Гордея се, че я познавам“ — казва по-късно Норман Кларк.

Той обаче не акцентира вниманието върху това, че приятелството с Коко му дава възможност да общува на дружеска нога не само с президентите и влиятелните политици, но и със съпругите им, което в крайна сметка е едва ли не по-важно от успехите в тенис мачовете и голфа със силните на деня. До голяма степен благодарение на определеното влияние на Кларк върху съпругите на американските политици, а и върху тогавашния вицепрезидент на САЩ Ричард Никсън става възможно провеждането на съветска изложба в Ню Йорк и американска в Москва. Обикновено наричат шейсетте години, ознаменувани с идването на Джон Кенеди в Белия дом, „ера на промените“. Кенеди се оказва най-младият президент в историята на САЩ — той е на четиридесет и три години. На практика той побеждава тогавашния си съперник Ричард Никсън благодарение на телевизията. Кенеди казва, че цялото общество трябва да се устреми напред, към новото десетилетие, защото „новите предели са съвсем близо, независимо дали ги търсим или не“. Той завършва инаугурационната си реч с призива: „Не мислете за това, какво може да ви даде вашата страна, а за това, какво можете да й дадете вие.“

Намерението на Кенеди да провежда твърд курс за подобряването на икономическото положение на всички американци не донася особено сериозни резултати, а либералната му политика се натъква на сериозното недоверие на деловите кръгове.

Едновременно с това силно се изострят отношенията с комунистическите страни.

Тогава Съветският съюз разполага в Куба балистични ракети със среден обсег на действие. По това време почти всеки ден се провеждат съвещания на специалния комитет на Съвета по националната сигурност, на които се разработват планове за твърди мерки по отношение на Куба. Едва през последния етап по настояване на Робърт Макнамара и министъра на правосъдието Робърт Кенеди в състава на специалния комитет е включен Норман Кларк, към когото Джон Кенеди не изпитва много добри чувства поради простата причина, че на изборите той подкрепя неговия съперник Ричард Никсън.

Твърдата позиция на Кларк и някои други трезви политици до голяма степен допринася за разрешаването на Карибската криза не чрез термоядрена война, а със средствата на дипломацията. Позицията на Кларк подкрепя и вицепрезидентът Линдън Джонсън, който се нагърбва с управлението на държавата след трагичната гибел на президента Кенеди.

В качеството си на президент Джонсън се оказва способен да осъществи редица мерки, започнати от неговия предшественик, който не успява да ги доведе докрай. Джонсън среща много по-малка съпротива в законодателните органи от Кенеди. Той предлага на американския народ програмата си за реформи, наречена „великото общество“. Тази програма се отразява широко в средствата за масова информация, обяснява се и се довежда до съзнанието на всеки обикновен американец. Именно тази мощна подкрепа, от страна на пресата позволява на Джонсън да спечели президентските избори през 1964 година.

През тези години Норман Кларк преживява голям подем. В самото начало на шейсетте той губи за кратко контрола над своята „Кларк Къмпани“, която е на крачка от разорението и едва не е продадена. В годините на президентството на Джонсън Кларк не само си връща властта над любимата си рожба, но и поставя стабилна основа на комуникационната си империя, обхванала целия свят.

Спортната форма на Норман Кларк е на небивала висота тогава. Понякога му се удава да печели тенис мачове дори и срещу бивши професионалисти.

10. Зная едно от имената

5 август 1994 година

Естествено, пристигнах пред новата сграда на института „Склифософски“ извън приемното време. Но какво да се прави — нямах друга възможност, така че ми се наложи да извадя служебното си удостоверение, което предпочитам да не правя, без да е изрично необходимо. В дадената ситуация изобщо не можех да мина без него. Показах удостоверението си не на класическата кротка бабичка от близкото минало, а на двама здравеняци в петниста защитна униформа. Те го разгледаха с опитно око и уважително ми разрешиха да мина.

Много добре разбирам администрацията на болницата. Не им стигат единичните идиоти, наяли се с таблетки или наркотици и устройващи нападения в търсене на нови, ами се появиха и всякакви бандити, които държат да счупят главата на лекарите за това, че не са успели да върнат на белия свят някой застрелян или, обратното, че все пак са върнали някой неугоден към живота.

Освен това съвсем наскоро имаше няколко случая, когато доубиваха ранените направо в болничната стая. Без да се отделят от леглото, така да се каже.

За щастие пред стаята, където според моите сведения лежеше Грязнов, се разхождаше съвсем истински милиционер със съвсем истински автомат. На него вече без угризения на съвестта му показах картата си. Но отначало не влязох в стаята, а попитах сержанта къде да намеря дежурния лекар.

— Ще се качите на горния етаж, ето там е стълбата, нали виждате, точно след шкафа?

Кимнах. В кабинета на дежурния лекар видях млада симпатична девойка.

— Извинете, къде бих могъл да намеря дежурния лекар? — попитах я изключително учтиво.

— Всъщност той е пред вас. А какво ви интересува, младежо? И как влязохте тук? И защо сте без престилка?

Симпатичната девойка не стига че се оказа лекар, ами и строг на всичкото отгоре. От изненада се смутих и вероятно дори се изчервих.

— Виждате ли, аз всъщност съм от прокуратурата. Генералната. Следовател. Специален. — Абе защо изведнъж проговорих в телеграфен стил? — Александър Борисович Турецки.

— Светлана Викторовна Колесникова. Лекар от хирургическото отделение — представи се тя. — Сигурно идвате при онзи невъзпитан майор с огнестрелната рана в рамото?

— Защо невъзпитан? — Направих се на крайно учуден. Но всъщност много се зарадвах — щом Грязнов псува и му се карат за това, значи още е рано за траурния марш.

— Защото употребява ненормирана лексика. И злоупотребява. А сестрите са ни нови, направо от училището…

— Добре, добре, ще го порицая от името на прокуратурата. Кажете ми, как е той?

— Нормално. Играе шашки сам със себе си. А иначе е загубил много кръв. Раната не е много опасна, куршумът е излязъл през меките тъкани на рамото. Костта не е засегната. Късметлия е вашият майор. Все пак това е лявото рамо. Малко по-надолу, и щеше да засегне сърцето… Но това все пак не е повод да плаши сестрите.

— Мога ли да го посетя?

— Ако не ви разреша, пак ще го посетите, нали? — зададе тя риторичен въпрос. — Така че посетете го.

— Благодаря — казах искрено.

И тогава тя най-после се усмихна. И веднага видях, че е необикновено красива. Прав тънък нос, огромни сиви очи, ослепителна усмивка… Изпод бялата шапчица се подаваха светлоруси, дори на вид меки коси. А очертанията на шията, високата гръд, тесните длани с дълги красиви пръсти…

— Извинете, а може ли някой път да ви се обадя, Светлана Викторовна? Не по работа?

Тя ме огледа от главата до петите с оценяващ поглед. Радвах се, че съм си облякъл нова риза.

— Телефона на отделението можете да научите в регистратурата. Що се отнася до мен лично, аз съм дежурна на всеки три дни. Така че — щом искате, обаждайте се. Тук наистина понякога е потискащо вечер.

— Какво става, човека с мръсната уста, жив ли си?

Слава лежеше на високо легло на системи, но се създаваше впечатлението, че той е прикрепен към тях, а не обратното.

Тоест ако не беше системата, сигурно никаква сила не би могла да го задържи в болничното легло.

Лицето му, макар и бледо, беше съвсем жизнерадостно. Изглежда, печелеше трудната партия по шашки. Срещу себе си. Малката дъска с магнитни шашки лежеше на гърдите му и със свободната си дясна ръка Грязнов вече правеше решаващия ход.

— Привет! — обяви той, подавайки ми ръка. И се намръщи. Явно дори не много резките движения причиняваха болка в рамото му. — Виждаш ли, Саня, до какво водят водните процедури в кофти компания…

Измъкнах пакет портокалов сок и връзка банани и тръснах всичко на високото шкафче до леглото.

— Саня, да не би всички да сте решили, че съм се превърнал в маймуна? Отвори чекмеджето.

Отворих го и занемях. С бананите, натъпкани там, наистина можеше да се нахрани цяло стадо маймуни. При това едри.

— Е, братле, ще преядеш.

— Да ми беше паднало това шкафче преди трийсет години, щях да го омета за половин ден. А сега погледни през прозореца — навсякъде е пълно с банани.

Машинално погледнах през прозореца. Не открих бананови дървета. Бяхме на третия етаж и прозорецът гледаше в двора на болницата, където се намираха старите сгради, а по-нататък, тоест по-близо до „Садовое Кольцо“, се виждаше главното здание на института. Май навремето това е била странноприемницата на граф Шереметиев.

— Е, разказвай какво ти се случи, как стигна до това положение — кимнах към системата.

— Как, как… От много акъл. Щото се бутам пред по-големите, пред ОМОН тоест. Разбираш ли, даже жилетка не си сложих. Откъде да знам, че тези момчета ходят и да се парят с макаров. Добре поне че не с калашници или гранатомети вместо брезови метлички.

— Човек се учи, докато е жив — казах изключително назидателно, като че ли не ме бяха халосали по главата съвсем наскоро, когато заех безкрайно удачна позиция в храстите цариградско грозде, кой знае защо забравяйки да се огледам преди това.

— Слушам, другарю генерал — отсечено каза Слава и се опита да се изпъне. — Разрешете да продължа доклада.

— Давай.

— Единия го очистиха омоновците, оня, дето ме продупчи мене. Затова пък останалите ги прибраха топли-топли. Даже насапунисани. Нашият Волобуев сега хапва постна супичка в Бутирка заедно с тях. Скоро цялата група в раирани хавлии ще се запознаят с Александра Ивановна. Е тогава не им завиждам. — Грязнов тъжно клатеше глава в знак на чисто човешко съчувствие.

— Добре, Слава, оправяй се бързо, а аз трябва да бягам в прокуратурата. Дългът зове, братле.

— До скоро! — Грязнов пак нареждаше шашките на дъската, готвейки се за нова неизбежна победа.

В кабинета ми, както винаги на компютъра, седеше Серьожа Ломанов. Но този път не разсъбличаше жени и не воюваше с Украйна, а внимателно, сектор по сектор изучаваше компютърната карта на Ню Йорк. И явно пренасяше данните във вече съвсем персоналния си компютър, тоест просто ги запомняше.

Освен всичко друго на бюрото му лежаха няколко справочника и пътеводителя за Америка. Един от тях дори беше на руски. Оказа се, че е издаден не в Русия, а именно в Щатите. Значи вече работят специално за нас. Дреболия, но е приятно.

— Всичките ни документи и визи вече са готови — каза Ломанов, откъсвайки се от плана за секунда. — Между другото обадих се на един приятел, той живее в Куинс, да ни посрещне. Ще можем и да пренощуваме у тях. Защо да харчим пари за хотел? Може да са служебни, ама не са излишни.

— Е, добре — казах аз.

И ние се задълбочихме в бумагите, приготвени от Серьожа. Предстоеше ни да разработим плана на действията си. Решихме за всеки случай да не се обаждаме на Нанси Спиър от Москва. Ще се появим на живо. Честно казано, нямах никакво желание да забърквам Нанси в нашите работи, но едва ли ще успеем да се справим без нейната помощ.

Обадих се на Меркулов, но него го нямаше. Валерия Петровна ми съобщи, че той ще дойде направо на летището, за да ни изпрати. Жизнерадостният глас на Меркуловата секретарка предвещаваше лятно време.

— Онази рижа кука още ли е жива? — попита Андрей Леонидович Буцков, галейки черната Клеопатра, разположила се на коленете му.

Луиза седеше на масата и с огромен интерес душеше телефона.

— За съжаление, да, Андрей Леонидович. Намира се в института „Склифософски“, новата сграда, третия етаж. Стая номер трийсет и две. Раната му не е много тежка. След няколко дни ще го пуснат вкъщи. Охранява го един милиционер, въоръжен с автомат. Плюс охраната на болницата, но това са дреболии. — Степашин докладваше, без да поглежда в деловата си папка.

— Третият етаж, казваш?

— Да, третият, прозорецът гледа към двора на болницата.

— Необходимо е да бъде изпратен на гробищата, а не вкъщи — каза Буцков, галейки с особена нежност копринения черен гръб на котката. — Дори съм готов да отделя специална графа за разходи за поддържането на гроба му в образцов ред. А и да финансирам погребението. За сметка на фонда естествено.

— Да, изпращането на човек в последния му път е нещо свято — съгласи се Степашин, скромно свеждайки очи.

И двамата високо ценяха черния хумор не само в добрите криминални романи, но и в ежедневието. Той, хуморът, силно украсява това всекидневие.

Рижата Луиза остави телефона и се прехвърли на огрения от лятното слънце перваз. На ярката светлина мустаците й изглеждаха седефени. Андрей Леонидович я погледна топло и се върна към работата:

— Какво става с новите договори?

— Засега всичко е наред. Последните предложения не срещнаха никаква съпротива. Според пресмятанията на нашите икономисти контролираме между петнайсет и двайсет процента от недържавната търговия с нефт и нефтопродукти, които преминават през Москва.

— Това наистина е приятна новина. Но засега е доста скромно. Бих искал не по-малко от трийсет и три. Тогава ще можем съвсем цивилизовано да диктуваме условията и цените си.

— Ще ги достигнем, Андрей Леонидович. Всичко е в нашите ръце.

— Какво става с Прибалтика?

— Сега имаме много добре организиран канал през Нарва. Предлагам пратките оттам изобщо да не идват в Москва. Можем бързо, да подготвим база за прехвърляне на товарите във Воронеж. Хем е по-близо до мястото на доставка, хем е по-спокойно. А щетите от онази задържана пратка вече са покрити.

— Похвално. Но няма да им изказваме благодарност. Иначе ще се разглезят. Така. Дай сега най-неприятното.

Клеопатра като че ли почувства напрежението на стопанина си, протегна се и скочи на пода.

Степашин въздъхна дълбоко и отвори деловата си папка. Но говореше пак, без да гледа в нея.

— Загубихме Свен. Прибрани са четирима. Гномът, Къртицата, Люсик и Плешивия.

— Знам — отривисто каза Буцков. — По-добре ми кажи, как се държат на следствието?

— Засега никак. Държат си на правата. Но още не са се заели с тях както трябва. Възможно е да ги разпитва самата Романова. А тя е опасна жена.

— Не обича ли дрънкулките?

— За съжаление обича само работата си. А особено в този случай, когато е ранен неин много отдавнашен сътрудник, може съвсем да озверее.

— Така, те са предупредени, че ако се разприказват…

— Та при нас, Андрей Леонидович, всеки е предупреден за това още от самото начало.

— Никога не е излишно да им се напомни. Повторението е майка на знанието. В случай че някой все пак проговори, имай грижата да осигуриш адекватни на лошата постъпка мерки.

Степашин си отбеляза в папката, а Буцков си записа нещо в своя кондуит със златен обрез.

… Двамата с Ломанов пристигнахме в Шереметиево в два и половина. Обадих се на началника на митницата по вътрешния телефон. Той кой знае защо много радостно ми съобщи, че ни очаква заместник-генералният прокурор. И че трябва да отидем в дясното крило на залата за излитащи. Вляво от гишетата ще ни чака офицер от митницата.

Офицерът се оказа много симпатична жена, все пак погледна проформа паспортите ни и ни преведе през служебния вход зад границата. Защото на практика митническият пост, през който минахме толкова лесно, е не друго, а държавната граница.

Костя Меркулов ни чакаше в кабинета на началника на митницата. След като ни поздрави, началникът се извини с неотложни дела и ни остави сами.

— Твоят приятел от американското посолство май нямаше голямо желание да посетиш далечната му родина — усмихна се Константин Дмитриевич, здрависвайки се с нас. — Имаше някои усложнения покрай издаването на американските визи. Наложи се да задействаме външното министерство. Но за всеки случай бъдете готови за това, че някой ще ви посрещне в Ню Йорк. Не се качвайте на първото попаднало ви такси — усмихна се той не особено весело.

— Всъщност ще ни посрещне един приятел на Серьожа…

— Добре, добре. Но все пак се постарайте да действате предпазливо.

Май и самият Меркулов не вярваше много, че ще бъдем внимателни, разсъдливи и предпазливи. Но ние самите вярвахме свято в това. Особено аз. Главата ми беше залогът. Тя още помнеше предателския удар в село Жуковка.

— Ако има нещо, свържете се директно с посолството.

Меркулов ми подаде листче с телефонни номера, написани с неговия акуратен почерк.

— Константин Дмитриевич, изясни ли се нещо относно вилата?

— Естествено! Във вила номер двайсет и едно в село Жуковка, принадлежаща на стопанското управление на Службата за външно разузнаване, живее полковник Владимир Петрович Фотиев, началникът на Втори спецотдел на СВР. Прави си изводите, Саша.

— Даааа — проточих аз, — не е зле. Е, ще помисля.

Помолиха пътниците от нашия полет да се качат.

— Е, момчета, на добър път — каза Меркулов.

Когато самолетът се откъсна от земята, вече знаех кой има най-непосредствено отношение към смъртта на Баби.

Там, в бълнуването ми, имаше два силуета. Човек с щръкнала коса и друг със странни заострени уши… Спомних си думите на мъртвата балерина Олга Лебедева:

„— … освен това тези вълчи уши…

— Вълчи уши ли? — попитах аз.

— Ами да, такива едни заострени отгоре. Ако ги видиш веднъж, ги запомняш завинаги…“

А малко по-рано ми беше казала за същия този човек:

„Той ми се обади сутринта, каза, че е полковник Фотиев от Службата за разузнаване и че трябва да проведе с мен важен разговор…“

А сега се оказа, че е свързан и с изчезналата колекция на Кларк.

Да, направо чудовищен злодей в собствен сос, като че ли слязъл от страниците на чуждестранно криминале…

Сега знаех името му — Владимир Петрович Фотиев.

Какво пък, съвсем навреме — ехидно се обади моят вътрешен Турецки, — направо е жизненоважно да го знаеш сред белите облаци, отдалечавайки се с всяка минута на десетки километри от Москва.

— Чай, кафе, минерална вода, водка, вино?

Вдигнах глава. Ломанов вече си беше взел чашка кафе и ослепителната усмивка на стюардесата явно бе предназначена за мен.

Избрах минерална вода.