Пътеки към утрото

Глава 1 „Морски дух“

Здраво стиснал с една ръка главното въже на кливера, Дризт До’Урден стоеше на ръба на бимса. Корабът бе наистина добър, прекрасната изработка чудесно допълваше умелия екипаж, но този ден морето беше бурно и той подскачаше нагоре-надолу, докато пореше вълните, а по палубата летяха пръски пяна.

Не че скиталецът имаше нещо против това. Харесваше му да усеща милувката на вятъра и солената вода върху лицето си и с пълни гърди вдишваше острия дъх на морето. Ето това бе свобода — да се носиш по вълните, да летиш с издути платна, лек и волен като птица. Вятърът развяваше гъстата му, снежнобяла коса, подхващаше и дългия му, зелен плащ и само за миг изсушаваше капките вода, които го обливаха. Изведнъж в лавандуловите му очи припламна задоволство — далече, далече напред най-сетне бе забелязал платната на кораба, който преследваха…

… и който съвсем скоро щяха да настигнат, сигурен бе елфът — на север от Портата на Балдур нямаше по-бърз съд от „Морски дух“, тримачтовата шхуна на капитан Дюдермонт. С новата си конструкция тя бе толкова лека и подвижна, че сякаш не плаваше, а се плъзгаше по вълните с пълни платна. Каравелата, която бягаше от тях, не бе никак бавна, докато се движеше по права линия, ала всеки път, щом й се наложеше да свърне дори съвсем леко, много по-маневреният „Морски дух“ правеше остър завой и рязко скъсяваше дистанцията помежду им.

Разбира се, именно това се и очакваше от него. Построен с парите на богаташите от Града на бездънните води и уменията на най-добрите му майстори и вълшебници, той бе създаден специално, за да преследва пиратски съдове. Дризт искрено се зарадва, когато научи за късмета на стария си приятел, капитан Дюдермонт, с когото бе пропътувал цялото разстояние между Града на бездънните води и Калимшан, докато преди време преследваше Артемис Ентрери, който бе отвлякъл Риджис и го държеше като заложник. Разказите за това пътешествие и най-вече за битката при Асавирския провлак, при която Дюдермонт (с немалка помощ от страна на скиталеца и неговите приятели) бе надвил три пиратски кораба, включително флагманския съд на обвития в мрачна слава Пиночет, се бяха разнесли между търговците и моряците по цялото протежение на Саблен бряг. В резултат на това, щом завършиха шхуната, властелините на Града на бездънните води решиха да я предложат на него. Вярно, Дюдермонт бе искрено привързан към малкия си двумачтов кораб — истинския „Морски дух“, ала никой моряк не можеше да устои на такъв красив съд, какъвто бе шхуната. И така, предложението бе прието, а Дюдермонт получи правото сам да избере както името, така и екипажа на новия си кораб.

Не след дълго в града пристигнаха Дризт и Кати-Бри и когато „Морски дух“ се завърна в пристанището след поредната си задача, капитан Дюдермонт веднага ги прие сред четиридесетимата моряци на борда си. Оттогава бяха изминали шест години и двадесет и седем пътешествия. За онези, които държаха под своя контрол морските пътища край Саблен бряг, и най-вече за пиратите, дебнещи из тези води, шхуната на Дюдермонт бързо се превърна в страшилище. След тридесет и седем победи тя все така гордо кръстосваше моретата.

И по всичко личеше, че тридесет и осмата е въпрос на броени часове.

Каравелата също ги бе забелязала, макар да се намираше прекалено далече, за да различи флага на Града на бездънните води. Не че това имаше някакво значение — трите мачти с развети триъгълни платна не оставяха никакво съмнение кой е по петите й. Преследваният кораб също вдигна всичките си платна и надпреварата започна с пълна сила.

Обзет от приятна възбуда, Дризт стоеше на румба, с крак върху изваяния във формата на лъвска глава таран. С цялото си тяло усещаше мощта на морето под себе си вятърът и солените пръски брулеха лицето му. До ушите му достигна музика — неколцина от моряците бяха менестрели и по време на преследванията винаги повдигаха бойния дух на другарите си със своите песни.

— Две хиляди! — провикна се Кати-Бри от наблюдателницата на върха на гротмачтата.

Когато разстоянието, което ги делеше от вражеския кораб, намалееше до петстотин ярда, екипажът щеше да заеме позиции: трима от моряците щяха да отидат при голямата балиста, покачена върху подвижна поставка на кърмата други двама щяха да се заемат с въртящите се арбалети, разположени в предната част на капитанския мостик. Дризт пък щеше да се присъедини към Дюдермонт на щурвала, за да ръководи ръкопашния бой, когато се стигнеше дотам. При тази мисъл елфът неволно посегна към Сиянието. С превъзходните си стрелци и опитния магьосник, който винаги имаше под ръка цял куп огнени кълба и мощни мълнии (да не говорим пък за Кати-Бри с нейния магически лък), „Морски дух“ бе страховит противник в далечните сражения. Ала нищо не можеше да се сравни с разрухата, която сееха, когато Дризт, Гуенивар и останалите моряци успееха да се прехвърлят на вражеския кораб и се впуснеха в ръкопашен бой.

— Хиляда и осемстотин! — долетя викът на Кати-Бри и Дризт кимна, за да покаже, че я е чул.

И сам усещаше, че се движат много бързо, но въпреки това бе изненадан, когато научи с каква скорост топят преднината на неприятеля. „Морски дух“ летеше както никога досега и скиталецът неволно се запита дали шхуната изобщо успява да се измокри, докато пори вълните като вятъра!

Едната му ръка се насочи към кесията с ониксовата фигурка, призоваваща Гуенивар в Материалната равнина. Имаше ли въобще смисъл да я вика, поколеба се той. През последната седмица вярното животно бе прекарало твърде много време далече от дома си (на кораба се бяха появили плъхове и някой трябваше да се заеме с тях) и навярно бе изтощено.

— Само ако имам нужда от теб, приятелко — прошепна Дризт.

В следващия миг му се наложи да се улови с две ръце за въжето, тъй като „Морски дух“ рязко сви надясно. Без да откъсва поглед от хоризонта и вражеската каравела, която с всяка изминала минута ставаше все по-голяма, Дризт се съсредоточи, приготвяйки се за предстоящата битка. Потопи се в плясъка на вълните, разбиващи се в носа на „Морски дух“, в песента на менестрелите и провикванията на Кати-Бри.

Хиляда и петстотин, хиляда.

— Закривена черна сабя, очертана с кървавочервено! — с помощта на далекогледа си, тя най-сетне бе успяла да различи знамето, което плющеше на върха на чуждата мачта.

Дризт нямаше никаква представа чий е този герб, нито пък се интересуваше. Едно бе сигурно — това бе пиратски кораб, поредният, който с безчинствата си из моретата край Града на бездънните води, бе преминал всякакви граници. Както навсякъде, където плаваха търговци, и в Саблено море винаги бе имало пирати. Подчинявайки се на своя кодекс на честта, досега те винаги проявяваха своеобразен морал, дори в нападенията си. Затова след победата си в Асавирския провлак, капитан Дюдермонт, вместо да убие пиратския главатар Пиночет, го бе пуснал да си върви. Това бе негласното споразумение, според което постъпваха всички — както търговските екипажи, така и корсарите.

Ала напоследък нещата се бяха променили. Пиратите на север бяха станали по-дръзки и по-жестоки — вече не се задоволяваха само да грабят, а измъчваха и избиваха до крак пътниците на пленените кораби, особено ако сред тях имаше и жени. Приливът край Града на бездънните води все по-често изхвърляше на брега отломките на плячкосани и подпалени кораби. Пиратите бяха преминали границата.

За работата си Дризт, Дюдермонт и всички от „Морски дух“ получаваха повече от добра отплата, ала никой от тях (освен може би Робилард, магьосникът) не го правеше заради парите.

Те всички се биеха заради жертвите.

— Петстотин! — провикна се Кати-Бри.

Дризт тръсна глава, за да прогони тези мисли и вдигна поглед към каравелата. Вече можеше да различи хората, които се щураха напред-назад по палубата й, досущ като мравки, и се готвеха за битка. Очевидно бе, че вражеският екипаж има числено превъзходство — на един моряк от „Морски дух“ се падаха поне по двама пирати. Освен това, каравелата, с внушителния си катапулт и балистата, която най-вероятно бе скрита някъде под него, бе превъзходно въоръжена.

Скиталецът кимна и се обърна към палубата на „Морски дух“. Част от моряците вече бяха заели позиция зад балистата и огромните арбалети на мостика мнозина от другарите им пък бяха изтичали до бордовата ограда и сега проверяваха тетивата на лъковете си. Менестрелите продължаваха своята песен — щяха да спрат едва когато битката започнеше. Високо над палубата, Дризт съзря Кати-Бри, стиснала Таулмарил в едната ръка и мощен далекоглед в другата. Подсвирна й и тя му махна развълнувано.

А и как да не се вълнува? Преследването, вятърът, песента на менестрелите, мисълта, че вършат нещо полезно и го вършат наистина добре, всички те бяха повече от достатъчни, за да я изпълнят с чувство за пълноценност. С широка усмивка на уста, скиталецът се присъедини към Дюдермонт край щурвала. Пътем забеляза Робилард, който седеше на кърмата с обичайното си отегчено изражение и от време на време повдигаше ръка към гротмачтата. На пръста му искреше огромен сребърен пръстен, но Дризт знаеше, че този път блещукането не се дължи единствено на слънчевата светлина. При всяко махване, магическият накит запращаше силна въздушна струя в бездруго опънатите докрай платна. Мачтата поскърцваше заплашително и елфът най-сетне разбра на какво се дължи свръхестествената скорост, с която се носеха.

— Каракус — обади се Дюдермонт, когато Дризт отиде при него. — Черна сабя с кървавочервени очертания.

И когато видя, че скиталецът явно не е чувал това име, поясни:

— Някога плаваше заедно с Пиночет. Пръв помощник-капитан на флагманския кораб. Участваше в битката при Асавирския провлак.

— Пленихме ли го? — попита Дризт.

— Не — поклати глава Дюдермонт. — Каракус е скраг, морски трол.

— Не си го спомням.

— Много го бива да се изплъзва. Най-вероятно е скочил през борда и е отплувал, още щом Уолфгар обърна „Морски дух“, за да се врежем в тях.

Мислите на Дризт се насочиха към онзи ден, когато невероятната мощ на младия варварин бе накарала стария „Морски дух“ да застане почти отвесно, току пред лицата на десетките слисани пирати.

— Със сигурност обаче знам, че Каракус е бил там. Говори се, че именно той е спасил пострадалия кораб на Пиночет, след като го оставих да се носи из водите край Мемнон.

— И навярно още е в съюз с Пиночет, нали? — досети се Дризт и Дюдермонт мрачно кимна — явно и двамата си мислеха едно и също нещо.

Пиночет не можеше лично да нападне „Морски дух“, тъй като в замяна на свободата си бе обещал да не дири разплата с Дюдермонт. Само че пиратът имаше и други начини да се разправи с враговете си и разполагаше с достатъчно голям брой съюзници като Каракус, които не бяха обвързани с подобна клетва.

В този момент Дризт разбра, че все пак ще му се наложи да повика Гуенивар и бръкна в кожената кесийка. Погледът му се спря върху Дюдермонт, който стоеше до него с гордо вдигната глава. Висок и строен, със слабо, ала мускулесто тяло, безупречни дрехи и грижливо подстригани коса и брада, той би изглеждал еднакво добре както в открито море, така и насред балната зала на някое благородническо семейство. Сега единствено очите му (толкова светли, че сякаш нямаха свой собствен цвят, а отразяваха багрите наоколо) издаваха напрежението му. От няколко месеца насам се носеше мълва, че пиратите замислят нещо срещу „Морски дух“ и току-що откритата връзка между каравелата и Пиночет неминуемо навеждаше на мисълта, че срещата между двата кораба може би не е случайна.

Дризт премести поглед върху Робилард, който бе застанал на едно коляно, с разперени встрани ръце и затворени очи, потънал в дълбока медитация. Започваше да разбира защо Дюдермонт бе заповядал да се движат с такава главоломна скорост.

Миг по-късно каравелата, която сега се намираше на по-малко от сто ярда, изчезна от погледа им, скрита зад облак внезапно появила се мъгла. Някъде съвсем наблизо се разнесе звучен плисък, който можеше да означава само едно — пиратите бяха задействали катапулта. Не бе минала и секунда, когато над главите им изригнаха пламъци, които угаснаха със съскане, щом „Морски дух“ и обгръщащите го валма преминаха през тях.

— Имат магьосник — отбеляза Дризт.

— Не се учудвам — отвърна Дюдермонт и се обърна към Робилард: — Използвай само защитни заклинания. Балистата и лъковете ще са ни достатъчни, за да се справим с тях.

— И какво — цялата веселба ще остане за вас, така ли? — извика в отговор магьосникът и Дюдермонт не можа да сдържи усмивката си, въпреки че бе напрегнат до краен предел.

— Стреляй! — долетяха няколко гласа от мъглата пред тях и капитанът инстинктивно завъртя щурвала.

„Морски дух“ се килна наляво толкова рязко, че за миг Дризт се уплаши да не се прекатурят.

В този момент вдясно от него прелетя огромна стрела, разкъса едно въже, удари се в кърмата току пред изненадания Робилард и отскочи обратно, пробивайки дупка в платното на бизана.

— Погрижи се за въжето — спокойно каза Дюдермонт, макар че всъщност нямаше нужда да го прави — Дризт вече се бе втурнал натам, бърз като мълния.

Само за миг въжето бе здраво завързано и когато „Морски дух“ се изправи, скиталецът беше отишъл до бордовата ограда и се взираше в каравелата, която се намираше на по-малко от петдесет ярда вдясно от тях. Водата между двата кораба кипеше силният вятър светкавично превръщаше в мъгла пяната, която огромните, перести вълни разпръскваха във въздуха.

Без да разбират какво става, пиратите вдигнаха лъковете си и опънаха тетивата, но дори най-тежките стрели не успяха да надвият магическия вятър на Робилард и цопнаха във водата, без да наранят никого.

Моряците на Дюдермонт, свикнали с тази тактика, още не бързаха да стрелят. Единствено Кати-Бри беше над вятърната стена… Кати-Бри, както и пиратът, който седеше в наблюдателницата на вражеския кораб — грозен, двуметров гнол, с повече кучешки, отколкото човешки черти.

Отвратителното чудовище стреля първо и тежката му стрела потъна дълбоко в гротмачтата, само на няколко сантиметра под младата жена. Недоволно, то се подаде иззад дървената стена на наблюдателницата, за да се прицели по-добре.

Глупавото създание очевидно се чувстваше в безопасност, но то не познаваше Таулмарил.

Кати-Бри вдигна магическия си лък и спокойно изчака „Морски дух“ да се приближи.

Тридесет ярда.

Стрелата полетя като мълния сред взрив от сребърни искри и проби наблюдателницата на вражеския кораб, като да бе от овехтял пергамент, а не от яко дърво. Във въздуха се разхвърчаха трески, а с тях и злощастният гнол. Обреченото чудовище изпищя, когато се удари в гротмачтата на каравелата и докато падне във водата, премятайки се през глава, двата кораба вече се бяха отдалечили.

Кати-Бри стреля отново, целейки се в пиратите, които се въртяха около катапулта. Успя да улучи един от тях (полуорк, ако се съдеше по грозната му физиономия), ала въпреки това катапултът изпрати горящия катран, с който беше зареден, към „Морски дух“.

Само че корсарите не бяха взели предвид главоломната скорост на противника и сега със зяпнали уста видяха как шхуната минава под летящия катран и се насочва към тях. Пламтящият снаряд цопна далече зад „Морски дух“ и угасна с шумно съскане.

Двата кораба вече плаваха успоредно, деляха ги едва двадесетина ярда. Изведнъж бурният вятър утихна и към каравелата полетяха десетки стрели, натоварени с горящ катран.

Кати-Бри също не бездействаше — този път се прицели в самия катапулт и проби голяма дупка в рамото му. В същото време тежката стрела на балистата потъна дълбоко в корпуса на каравелата, досами нивото на водата.

Доволен от първата атака, капитан Дюдермонт завъртя щурвала наляво и се поотдалечи. Рояк стрели (доста от тях — горящи) прелетяха между двата кораба, преди Робилард отново да призове силния вятър и да издигне стена от мъгла и водни пръски.

Това обаче не попречи на мълнията, изпратена от вражеския магьосник, и тя просвистя над палубата на „Морски дух“, събаряйки неколцина от екипажа.

Облегнат на бордовата ограда, с коса, развяна от мощната енергийна вълна, Дризт се взираше към каравелата, мъчейки се да различи техния заклинател. Най-сетне го видя, застанал в средата на кораба, недалече от гротмачтата. Преди „Морски дух“ да се бе отдалечил прекалено, скиталецът призова вродените си умения и запрати черен облак срещу мъжа.

Когато миг по-късно видя кълбото тъма да се движи по палубата, Дризт бе обзет от мрачно задоволство — магьосникът бе попаднал в неин плен и сега тя щеше да го следва навсякъде и да го заслепява, докато не измислеше начин да се отърве от нея. Ала най-страшното бе, че така нямаше да е в състояние да се скрие, където и да отидеше.

— Кати-Бри! — извика Дризт.

— Държа го на мушка — отвърна тя и Таулмарил пропя — веднъж, после пак, изпращайки две сребро пери стрели в черния облак.

Той обаче не спря да се движи — очевидно магьосникът не бе улучен, но Кати-Бри и Дризт със сигурност го бяха постреснали!

Втора стрела от балистата на „Морски дух“ полетя към каравелата, последвана от едно от огнените кълба на Робилард. Корабът на пиратите, твърде тромав, за да реагира достатъчно бързо, особено след като бе останал без магьосника си, налетя право в експлозиите. Когато огненото кълбо най-сетне се разсея, и двете мачти на каравелата горяха, досущ като огромни свещи, запалени насред открито море.

Пиратите се опитаха да отвърнат на удара с гигантския катапулт, ала Таулмарил си бе свършил работата и дървеното рамо се строши в мига, в който го опънаха назад.

Дризт побърза да се върне при щурвала.

— Още веднъж? — попита той, но Дюдермонт поклати глава.

— Няма да имаме време за втора атака — обясни той. — Нито пък да спрем и да ги превземем на абордаж.

— Два кораба на две хиляди ярда оттук! — провикна се Кати-Бри и скиталецът погледна приятеля си с искрено възхищение.

— Още от съюзниците на Пиночет? — досети се той.

— И Каракус, и Пиночет прекрасно знаят, че каравелата не би могла да се справи с „Морски дух“ сама — спокойно рече Дюдермонт. — Тя просто трябваше да ни подмами в капана.

— Само че ние се оказахме прекалено бързи и провалихме плановете им — довърши Дризт вместо него.

— Готов ли си за битка? — лукаво усмихнат го попита Дюдермонт и още преди скиталецът да успее да отвърне, завъртя щурвала наляво, така че носът на „Морски дух“ се обърна към пъплещата каравела.

Двете мачти на пиратския кораб продължаваха да горят и половината от екипажа се щураше напред-назад в отчаян опит да спаси такелажа или поне да продължи плаването със спуснати платна. Дюдермонт насочи шхуната така, че да мине пред тях и да им пресече пътя.

А каравелата бе пострадала прекалено тежко, за да му попречи. Магьосникът й, макар и заслепен, бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да издигне стена от гъста мъгла — обикновена, но много ефективна защитна практика в подобни случаи.

Дюдермонт внимателно прецени ъгъла, опитвайки се да застане на ръба на непрогледния облак и бушуващата вода, така че да се доближи възможно най-много до вражеския кораб. Това бе последният удар, който можеха да нанесат и той трябваше да бъде съкрушителен — на всяка цена трябваше да попречат на каравелата да помогне на двамата си съюзници, които бързо приближаваха.

На палубата на пиратския кораб изригна ярка светлина и разпръсна черния облак, призован от Дризт.

Това не убягна от погледа на Кати-Бри, покачена високо на върха на мачтата, и когато магьосникът изскочи от стопяващия се мрак, подхващайки заклинание, което трябваше да порази приближаващия „Морски дух“, тя бе готова за действие. Мъжът едва бе успял да изрече няколко думи, когато усети как нещо го блъсва в гърдите и чу дъските на палубата да изтрещяват под тежестта на тялото му. Видя как кръвта — собствената му кръв! — оплисква всичко наоколо и изведнъж осъзна, че е паднал. После всичко потъна в мрак.

Мъглата, която обгръщаше каравелата, бързо започна да се вдига.

Щом вражеският кораб отново изникна пред очите му, Робилард се досети какво бе станало, и като плесна с ръце, изпрати две магически мълнии срещу него. Мачтите изтрещяха под страховития удар, мнозина от пиратите рухнаха мъртви. В това време „Морски дух“ се бе приближил достатъчно и тетивата на стрелците му зазвънтяха. Моряците край балистата също не бездействаха, ала този път стрелата им бе малко по-различна — къса и небалансирана, тя влачеше след себе си дълга верига, по която бяха закачени десетки абордажни кукички. Хитрото приспособление се мяташе насам-натам, докато летеше, оплиташе въжетата на каравелата и ги повреждаше.

Само след миг, сред пиратите се приземи и най-страшният „снаряд“ на врага — огромна, тристакилограмова пантера.

— Готов ли си, елфе? — подвикна Робилард на Дризт, а в гласа му за първи път от началото на битката пролича вълнение.

Скиталецът кимна и даде знак на своите другари — двадесетина калени ветерани, които съставляваха абордажния отряд на „Морски дух“. Без да губят и минута, те се застичаха към Робилард, като пътьом захвърляха лъковете и вадеха оръжията за близък бой. Докато Дризт, който водеше нетърпеливите бойци, стигне до него, магьосникът вече бе отворил искрящ магически портал пред себе си. Без да се поколебае, елфът се хвърли напред, с голи ятагани в ръце. По острието на единия от тях, Сиянието, играеше яростен, син пламък.

Миг по-късно скиталецът се озова насред смаяните пирати и оръжията му подеха мълниеносния си танц, поваляйки всеки, който се намираше достатъчно близо. Бърз като котка, той се хвърли на земята и се претърколи, докато стрелата, която един от корсарите бе насочил срещу него, прелетя над главата му, без да го нарани. После отново скочи на крака и преди злощастният стрелец да успее да реагира, Сиянието вече бе потънало дълбоко в гърдите му.

Междувременно от магическия тунел продължаваха да прииждат нови и нови моряци и не след дълго палубата на каравелата се огласи от звън на оръжия и бойни викове.

Не по-малко страховита бе и Гуенивар, която, превърнала се сякаш в кълбо от нокти и зъби, сееше гибел на кърмата, докато пиратите отчаяно се мъчеха да избягат от лапите й. Онези, които някак си успяха да избегнат ужасяващата й паст, панически скочиха през борда — хиляди пъти предпочитаха акулите пред огромната котка.

„Морски дух“ отново се наклони рязко, докато Дюдермонт завиваше наляво, готвейки се да посрещне челно новите двама противници. И макар да предполагаше, че пиратите все още имат числено превъзходство над малкия му абордажен отряд (дори и след първоначалната сеч, съотношението на силите сигурно беше две към едно), капитанът се усмихваше, уверен в успеха на своите мъже.

Мрачният елф и неговата пантера обикновено бързо слагаха нещата по местата им и поправяха подобни неравенства.

От мястото си на върха на мачтата, Кати-Бри успя да свали още неколцина вражески стрелци, заели стратегически позиции, а един от изстрелите уби не само мъжа, в когото тя се целеше, но и гоблина до него!

После младата жена обърна гръб на каравелата и се зае да насочва движенията на отдалечаващия се „Морски дух“.

Дризт ту тичаше, ту се претъркулваше през глава, само за да скочи миг по-късно и да връхлети върху поредния противник, забивайки ятаганите си там, където ударът бе най-смъртоносен. Скрити под ботушите си, той носеше предпазители, изплетени от искрящи, митрилни халки и прикрепени към здрави, черни ленти. Надарени с магия за бързина, преди те принадлежаха на Дантраг Баенре, прословут Повелител на меча в Мензоберанзан. И макар Дантраг да ги бе носил около китките си, за да направи ръцете си по-бързи, Дризт бе открил, че целта им е друга. Слагайки ги около глезените си, скиталецът можеше да се движи с пъргавината на див заек.

Носеше ги и сега — съчетани с бездруго забележителната му ловкост, те объркваха пиратите, които никога не бяха сигурни нито къде е той в момента, нито къде ще се появи в следващия миг. Всеки път, когато някой от тях сбъркаше и елфът го изненадаше, ятаганите не пропускаха възможността да го накажат за грешката. През цялото време Дризт се стараеше да върви напред, към кърмата на каравелата, където щеше да обедини усилията си с Гуенивар — бойния другар, който го познаваше така добре, че предугаждаше всеки негов ход.

Само че така и не успя да се добере дотам. Сражението почти бе свършило, мнозина от корсарите лежаха мъртви, други хвърляха оръжие, а някои, обзети от отчаяние, скачаха зад борда. Един от тях обаче, най-опитният и най-страшният, приятелят на Пиночет, не бързаше да се предава.

Приведен, защото вратата беше прекалено ниска за огромното му триметрово туловище, той излезе от каютата си. Носеше само тънка дреха без ръкави и възкъси панталони, които не можеха да скрият люспестата му, зелена кожа рядката му коса с цвят на водорасли се разстилаше по широките рамене. Нямаше никакви оръжия, поне не такива, които бяха излезли изпод чука на някой майстор, ала мръсните му нокти и дългите, остри зъби изглеждаха достатъчно смъртоносни.

— Значи слуховете са верни, мрачни елфе? — проговори той с бълбукащ глас. — Наистина кръстосваш моретата.

— Не те познавам — отвърна Дризт, спирайки на прилично разстояние от пирата — предполагаше, че пред себе си вижда Каракус, морския трол, за когото му бе говорил Дюдермонт, ала не можеше да бъде сигурен.

— Но аз те познавам! — изръмжа чудовището и замахна към главата му с отвратителната си ръка.

Дризт побърза да отскочи встрани, после падна на едно коляно и рязко се завъртя, а двата ятагана прорязаха въздуха.

По-пъргаво, отколкото тежкото му туловище предполагаше, тролът се отдръпна и ятаганите успяха само да го поодраскат.

Без да губи и миг, пиратът се хвърли срещу Дризт, с намерението да се възползва от неудобната му позиция и да го събори, както бе коленичил, ала и този път скиталецът бе прекалено бърз. Само за части от секундата той скочи на крака и се престори, че тръгва наляво, но щом тролът, подведен от уловката му, се накани да го последва, Дризт се хвърли надясно, точно под протегнатата му ръка.

Сиянието се заби в бедрото на скрага, а леденият ятаган потъна дълбоко в хълбока му.

Чудовището отново замахна, но този път скиталецът не направи опит да се предпази — след току-що получените удари противникът му се олюляваше нестабилно и надали можеше да използва напълно чудовищната си сила. Дългата, мършава ръка се стовари върху рамото на елфа с глух звук, но отскочи, без да го нарани. Миг по-късно той вече се бе обърнал с лице към противника си, вдигнал двата ятагана пред себе си.

Невъобразимо бърз, той провря Сиянието под вдигнатата ръка на Каракус, поряза лакътя му и закачи острието за провисналата кожа. В същото време леденият ятаган се промуши покрай другата ръка на трола и се насочи към гърдите му.

Изгубилият равновесие скраг можеше да направи само едно и Дризт, уверен, че знае какво ще е то, стисна още по-здраво дръжката на Сиянието, дори го подпря с рамо, за да не мърда, и зачака. Заслепен от болка, Каракус изрева и отскочи настрани, в точно обратна на закривеното острие посока. Плътта му от рамото чак до китката се отдели и тупна на земята с ужасяващ тъп звук.

Черните му очи пламнаха от ярост и омраза. Бавно, той сведе поглед към оголената кост на ръката си, после към парчето месо, което се гърчеше на палубата и най-накрая към Дризт, който стоеше спокойно на няколко крачки от него, кръстосал оръжия пред себе си.

— Проклет да си, елфе! — изръмжа пиратът.

— Предай се — заповяда скиталецът.

— Нима смяташ, че си победил?

Вместо отговор, Дризт погледна към парчето плът на земята.

— Глупак! — изсмя се Каракус — Раната ще зарасне.

Прав беше и елфът го знаеше. Морските тролове, досущ както събратята си от сушата, бяха известни със способността да се регенерират. Дори разчленено на парчета, мъртвото тяло на един трол можеше да се съживи.

Освен ако…

Дризт отново призова вродените си магически умения и изведнъж по зелената люспеста кожа плъзнаха пурпурни пламъци. Всъщност, те бяха напълно безвредни — мрачните елфи ги използваха, за да очертаят по-ясно силуета на противника си. Те нямаха силата да изгорят каквото и да било, нито пък можеха да предотвратят регенерацията на някой трол.

Дризт, разбира се, го знаеше… ала не и Каракус, готов бе да се обзаложи той.

Грозното лице на скрага се разкриви от ужас и той трескаво размаха здравата си ръка, мъчейки се да угаси упоритите огнени езици, които продължаваха да играят около тялото му.

— Предай се! — повтори Дризт. — Предай се и ще угася огъня, за да се възстановиш от раните си.

Вместо отговор, Каракус пристъпи към него, с пламнал от омраза поглед, но като видя скиталеца да вдига двата си ятагана, реши, че не иска отново да усети на какво са способни, особено сега, когато пламъците му пречеха да се възстанови.

— Пак ще се срещнем! — закани се той и се обърна назад… само за да види слисаните лица на дванадесетина мъже — моряци на Дюдермонт и неколцина от пленените му пирати — да се взират в него с изумление.

С яростен вик на уста той се хвърли напред, поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя му. За няколко секунди прекоси палубата и скочи през борда, обратно в морето, където беше истинският му дом и където раните му скоро щяха да зараснат.

По-бърз и от светкавица, Дризт се озова до парапета и дори можа да нанесе още един удар, преди Каракус да се хвърли във водата. Сега обаче не му оставаше друго, освен да се откаже — нямаше как да го последва зад борда, макар да бе наясно, че тролът наистина щеше да се възстанови напълно.

Още преди да успее да даде израз на разочарованието си, Дризт усети нещо черно да профучава покрай него и видя как Гуенивар прелита над бордовата ограда и цопва във водата.

Миг след като пантерата потъна в синята прегръдка на морето, бурните вълни скриха и нея, и ранения Каракус.

Неколцина от другарите на Дризт притеснено се взряха зад борда, разтревожени за котката, към която искрено се бяха привързали през последните шест години.

— Гуенивар не е в опасност — успокои ги скиталецът и за доказателство вдигна ониксовата статуетка така, че всички да я видят.

Най-страшното, което тролът можеше да причини на пантерата, бе да я изпрати обратно в Звездната равнина, където тя щеше да се излекува и от най-тежките рани и отново щеше да бъде готова да се притече на помощ на своя господар. Въпреки това, лицето на Дризт беше мрачно — Гуенивар сигурно изпитваше болка.

Над каравелата се възцари тишина, нарушавана единствено от проскърцващите греди на стария кораб.

Внезапно откъм юг долетя звук от силен взрив и всички се загледаха натам, мъчейки се да различат какво става. Макар битката да бе доста далече, те ясно видяха единия от вражеските съдове да се отдалечава. Другият (също каравела) беше обхванат от високи пламъци, а „Морски дух“ кръжеше около него. От наблюдателницата на шхуната се сипеха стрела след стрела, които късаха платната и трошаха мачтите на очевидно безпомощния пиратски кораб.

Дори от това разстояние Дризт и другарите му видяха как победената каравела смъква знамето си от гротмачтата — знак, че признава поражението си.

При тази гледка всички от абордажния екип нададоха тържествуващ вик, който секна миг по-късно, когато водата от едната им страна бурно закипя. Насред буйния вихър мъжете от време на време успяваха да зърнат черна козина и лъскави, зелени люспи. Изведнъж нещо се отдели от мелето и бавно се понесе по повърхността. На Дризт не му трябваше много време, за да разпознае в отвратителния предмет откъсната тролска ръка, а не след дълго най-сетне различи какво става във водата. Гуенивар се бе покатерила върху гърба на чудовището, предните й лапи бяха впити в раменете му, задните й ритаха яростно във всички посоки, раздирайки кожата и месото му, а страховитите й челюсти бяха здраво склещени около врата му.

Водата около тях почерня от тъмната кръв на пирата, навсякъде се разхвърчаха късове плът и парчета кости. Не след дълго всичко свърши и Гуенивар застина, без да изпуска безжизненото тяло на скрага от смъртоносната си хватка.

— Най-добре е да го извадим от водата — обади се един от другарите на Дризт. — Иначе много скоро ще се навъди цял екипаж от тия гнусни твари!

Въоръжени с дълги рибарски куки, моряците се струпаха край бордовата ограда и се заловиха с неприятната задача да извлекат разкъсания труп на палубата. Гуенивар с лекота се изкатери на борда на каравелата и хубаво се отръска, обливайки всички наоколо с дъжд от солена вода.

— Морските тролове се съживяват, само когато са във водата — обясни един от мъжете на Дризт. — Ще го оставим да изсъхне хубавичко на нока и после ще го изгорим.

Скиталецът кимна. Абордажният отряд си знаеше работата. Моряците щяха да се погрижат за пленените пирати и да пооправят пострадалата каравела, за да може да издържи пътуването до Града на бездънните води.

Дризт обърна поглед на юг и видя „Морски дух“ да се завръща, а до него се клатушкаше победеният пиратски кораб.

— Тридесет и осем и тридесет и девет — промърмори той.

Гуенивар тихичко изръмжа в отговор и отново се отръска, измокряйки го от глава до пети.

Глава 2 Първият пратеник

Капитан Дюдермонт изглеждаше съвсем не на място, докато крачеше по обвеяната с мрачна слава Крайбрежна улица, която опасваше пристанището на Града на бездънните води. Изисканите дрехи прилягаха съвършено на високата му, стройна фигура; косата и брадата му бяха грижливо подстригани; осанката му бе горда и изпълнена с благородство, както винаги. Лъхащи на бира, от пивниците наоколо час по час излизаха моряци, които или се отдалечаваха с клатушкане, или се строполяваха на земята и оставаха да лежат в прахоляка и мръсотията, докато поизтрезнеят. Единствено това, че не носеха нищо, което да си струва да бъде откраднато, ги спасяваше от набезите на десетките джебчии, които се спотайваха в сенките наоколо.

Дюдермонт не обръщаше внимание на тези сцени, но това не означаваше, че се има за нещо повече от клатушкащите се морски вълци. Тъкмо напротив, у тях имаше нещо, което събуждаше интереса му, някаква искреност, която сякаш се надсмиваше над празната суета на благородническите дворове.

Капитанът се уви още по-плътно с дебелия си плащ, в опит да се предпази от бръснещия нощен вятър, който духаше от пристанището. Малцина се престрашаваха да минат сами по Крайбрежната улица дори и посред бял ден, ала Дюдермонт се чувстваше спокоен. На кръста си носеше своята богато украсена сабя и нямаше да се поколебае да я използва. Освен това, в целия град вече се говореше, че капитанът на „Морски дух“ е под личната закрила на управниците, както и на неколцина могъщи магьосника, които щели да открият и унищожат всеки, дръзнал да обезпокои, когото и да било от екипажа на „Морски дух“. Дюдермонт без всякакво притеснение крачеше по Крайбрежната улица (все пак, градът на бездънните води бе домът на „Морски дух“) и затова изпита по-скоро любопитство, отколкото тревога, когато чу някой да го вика и видя един мършав, дребен старец да му маха от близката пряка.

Капитанът спря и се огледа наоколо. Над улицата беше легнала тишина, нарушавана само от врявата, долитаща откъм многобройните пивници, както и от проскърцването на полюшваните от нощния бриз кораби.

— Ти си Дьо-дейр-мунт, нали? — мъчителен, свиркащ звук придружаваше всяка дума на стареца, а широката му, почти похотлива усмивка, разкри малкото криви зъби, които стърчаха от почернелите му венци.

Дюдермонт се вгледа изпитателно в него, но не каза нищо — не гореше от желание да издава самоличността си пред този човек.

— Ако си ти — изхъхри старецът, — значи имам да ти река нещо. Предупреждение ти нося, предупреждение от един, дето се боиш от него, па и той си е за страх.

Капитанът продължи да мълчи с все същото безстрастно изражение на лицето, ала мислите му трескаво запрепускаха. От кого ли се боеше? Дали непознатият не говореше за Пиночет? Да, изглеждаше напълно възможно, особено след като по-рано тази седмица „Морски дух“ бе пленил две от каравелите на пирата и ги бе докарал в пристанището под стража. От друга страна, малцина в Града на бездънните води имаха някаква връзка с Пиночет, който се подвизаваше доста далече оттук, на юг от Портата на Балдур, близо до провлаците край Муншейските острови.

Но ако не ставаше дума за Пиночет, кого ли имаше предвид старецът?

С все същата неприятна усмивка, непознатият даде знак на Дюдермонт да се приближи, но когато видя, че той няма да го стори, сам направи крачка към него.

— Да не би да се боиш от стария Скарамунди? — изкиска се мъжът.

Дюдермонт прекрасно разбираше, че това може да е клопка. И най-опасният убиец в Царствата можеше да има не по-малко безпомощен вид… а после да забие отровна кама в гърдите на жертвата си в мига, в който приспеше вниманието й.

Непознатият излезе от тясната уличка и пристъпи напред.

Не, каза си Дюдермонт, мъжът пред него изглеждаше прекалено истински, за да бъде предрешен.

Освен това двамата като че ли не се срещаха за първи път — капитанът и друг път го бе виждал наоколо, обикновено свит в тясната пряка, която очевидно бе неговият дом.

Какво ставаше тогава? Дали някъде наблизо не бе заложена засада, а старецът бе просто примамка?

— Е, щом не щеш да чуеш каквото имам да река… — махна с ръка непознатият и като се подпря на бастуна си, закуцука към тъмната уличка, мърморейки си под носа: — Най-обикновен пратеник, туй съм аз, пък щом не щеш да си получиш съобщението, то си е твоя работа!

Дюдермонт отново се огледа наоколо и като не видя жива душа, нито пък подозрителни места, където би могъл да се спотаи някой, пристъпи напред. Междувременно, старецът се бе поотдалечил и сега, полускрит от косите сенки, хвърляни от една висока сграда вдясно, едва се виждаше в мрака. Все пак явно чуваше достатъчно добре, защото се засмя, после се прокашля и направи още една крачка към мрачната пряка.

С ръка върху дръжката на сабята си, Дюдермонт предпазливо тръгна към него, като не спираше да се оглежда във всички посоки.

— Достатъчно! — рече изведнъж и непознатият се закова на мястото си. — Ако имаш да ми казваш нещо, направи го сега!

— Не бива, не бива — отвърна старецът. — Има неща, дето е по-добре да не се изричат на висок глас.

— Говори! — настоя капитанът.

Дръзкият старик се усмихна широко и отново се покашля, навярно за да прикрие смеха си. После пристъпи към Дюдермонт и спря на по-малко от метър от него.

Капитанът, който отдавна бе привикнал към обичайно силната миризма, лъхаща от повечето моряци, едва не припадна от вонята му. На борда на един кораб нямаше много възможности за къпане, а „Морски дух“ често пъти не се прибираше в пристанището седмици, дори месеци наред и въпреки това, смесицата от евтино вино и засъхнала пот, която го лъхна сега, накара Дюдермонт да изкриви лице и да вдигне ръка пред носа си, в обречен опит да се предпази от ужасяващата смрад.

Старецът избухна в гръмък смях.

— Говори! — повтори Дюдермонт, ала още преди да бе довършил, непознатият се протегна и го сграбчи за китката.

Не особено притеснен, капитанът опита да се освободи от хватката му, ала старецът не го пусна.

— Кажи ми повече за Мрачния — рече мъжът и на Дюдермонт му трябваха няколко мига, за да осъзнае, че от простоватия му акцент няма и следа.

— Кой си ти? — попита той вместо отговор и отново опита да издърпа ръката си, ала и този път не успя.

И нищо чудно — дори най-якият човек не притежаваше силата, с която непознатият го бе стиснал със същия успех би могъл да се пребори и с някой от огромните мъгливи великани, които живееха на рифа, опасващ Делмаринския остров далече на юг.

— Мрачния — повтори старецът и с ужасяваща лекота го повлече навътре в тясната уличка.

Дюдермонт посегна към кръста си — макар нападателят да държеше дясната му ръка в желязната си хватка, той можеше да се бие и с лявата. Въпреки това, усещането бе доста непривично и още преди капитанът да бе извадил оръжието докрай, старецът вдигна свободната си ръка и го зашлеви през лицето. Дюдермонт полетя назад и се блъсна в стената. Без да губи присъствие на духа, той извади сабята си, побърза да я премести в дясната си ръка и с всичка сила я заби между ребрата на противника си.

Превъзходното острие потъна дълбоко в плътта на стареца, ала той дори не трепна. Дюдермонт понечи да се предпази от следващата плесница, ала просто не можеше да се мери с противника си — с един-единствен замах той изби сабята от десницата му, а после продължи да нанася удар след удар. Ръцете му се движеха с бързината на разярена кобра, а плесниците бяха толкова силни, че при всеки нов шамар главата на Дюдермонт отскачаше назад и той сигурно щеше да се строполи на земята, ако старецът не го бе сграбчил за рамото и не го бе задържал изправен.

Докато се взираше в нападателя си със замъглени от болка очи, капитанът с изумление видя как очертанията на лицето пред него бавно се размиват и започват да приемат нова форма.

— Разкажи ми за Мрачния — попита мъжът — за съществото! — докато се надвесваше над жертвата си, но Дюдермонт дори не чу гласа му — собствения си глас! — толкова смаян бе при вида на лицето си, злобно ухилено насреща му.

— Досега трябваше да се е върнал — подхвърли Кати-Бри и се облегна на бара.

Очевидно губеше търпение, и то не защото Дюдермонт закъсняваше (на капитана често му се случваше някое задължение да го позадържи в града), а защото морякът от другата й страна — нисък, набит мъж с гъста гарвановочерна брада и също толкова тъмна, къдрава коса — непрекъснато се буташе в нея, а после й се извиняваше, с одобрителна усмивка и многозначително смигване.

Дризт също се облегна на ниския бар и се огледа наоколо. Тази вечер в Герба на русалката не бе претъпкано като друг път, тъй като напоследък времето беше хубаво и в пристанището нямаше много кораби. Въпреки това посетители не липсваха и врявата си оставаше оглушителна — моряците се опитваха да прогонят неколкомесечната скука с помощта на чашката и другарите си, с шумни спорове и дори истински сбивания.

— Робилард — прошепна Дризт и Кати-Бри се обърна тъкмо навреме, за да види как магьосникът си проправя път към тях.

— Здравейте — поздрави той равнодушно, без дори да ги погледне, после щракна с пръсти и пред него веднага изникнаха чаша и пълна бутилка. Кръчмарят поклати недоволно глава — магьосникът на „Морски дух“ и самонадеяните му шегички никак не му се нравеха.

— Къде е Дюдермонт? — попита Робилард и сам си отговори: — Пилее заплатата ми някъде, не ще и съмнение.

Дризт и Кати-Бри незабелязано си размениха многозначителни усмивки. Магьосникът бе един от най-резервираните и дръпнати хора, които познаваха дори генерал Дагна, сопнатото джудже, което командваше войските в Митрил Хол, изглеждаше мил в сравнение с него.

— Не ще и съмнение — отвърна Дризт и Робилард го изгледа сърдито.

— Ами да — съгласи се и Кати-Бри. — Такъв си е той — пада си по хубави жени и скъпо вино и с лека ръка харчи онова, което не е негово.

Магьосникът изръмжа сърдито и си тръгна, без да каже нищо повече.

— Бих искала да знам какво му се е случило — отбеляза Кати-Бри.

Дризт, който все още гледаше отдалечаващия се вълшебник, кимна в знак на съгласие. Робилард наистина беше особняк и причините за това най-вероятно бяха скрити някъде в миналото му. Каква ли злочестина го бе сполетяла, запита се елфът. Може би неволно бе убил някого или пък голямата любов на живота му го бе отхвърлила? Или пък бе стигнал прекалено далече в магиите си и бе надзърнал там, където човешко око не биваше да прониква?

Простичката забележка на Кати-Бри внезапно пробуди интереса на Дризт и той се улови, че се пита кой всъщност е Робилард и на какво се дължат вечното му отегчение и гняв?

— Къде е Дюдермонт? — долетя въпрос от другата му страна и го извади от мислите му.

Обърна се и видя до себе си Уейлан Миканти, двадесетгодишен младеж с пясъчноруса коса, кехлибарени очи и весели трапчинки, които сякаш никога не изчезваха от лицето му, защото и усмивката никога не слизаше от устните му. Уейлан бе най-младият на борда на „Морски дух“ (по-млад дори от Кати-Бри), обаче нямаше равен на себе си с балистата. Безпогрешните му изстрели бързо придобиваха митична слава и нямаше никакво съмнение, че ако не го сполети някоя беда, младежът много скоро ще се превърне в легенда. Веднъж например, стрелата на Уейлан бе прелетяла четиристотин ярда, нахлула бе през прозореца на една каюта и бе пронизала капитана, който живееше там, тъкмо докато си окачвал сабята на кръста. От страховития удар тялото на пирата изхвърчало през затворената врата на каютата и се сгромолясало бездиханно на палубата. Екипажът му побързал да се предаде и битката свършила още преди да е започнала.

— Очакваме го всеки момент — отвърна скиталецът, а настроението му се подобри само при вида на лъчезарния младеж.

Каква разлика между него и вечно смръщения Робилард, който навярно бе най-възрастният от моряците на Дюдермонт (с изключение на самия Дризт, разбира се)!

Уейлан кимна:

— Вече би трябвало да е тук — промърмори той тихичко, но от острия слух на скиталеца не убягна нито думичка.

— И ти ли го чакаш? — попита Дризт.

— Трябва да говоря с него — призна Уейлан. — Да го помоля да ми плати малко по-рано, ако е възможно.

И, целият изчервен, младежът прошепна в ухото на елфа така, че Кати-Бри да не го чуе:

— Става въпрос за една приятелка.

Дризт не можа да сдържи развеселената си усмивка:

— Капитанът вече закъснява, надали ще се бави още дълго.

— Намираше се само на десетина къщи оттук, когато го видях за последно — недоумяваше Уейлан.

Беше близо до Мъгливия пристан и се насочваше насам. Даже си мислех, че ще ме изпревари.

Леко притеснение жегна Дризт за първи път от началото на разговора:

— А кога беше това?

Уейлан сви рамене:

— Тук съм от последната свада.

Скиталецът се обърна и се приведе през бара. Двамата с Кати-Бри се спогледаха разтревожено — от последните две сбивания бе минало доста време, а между „Герба на русалката“ и мястото, което Уейлан беше споменал, нямаше нищо особено интересно, със сигурност нищо, което да забави Дюдермонт толкова много.

Дризт въздъхна и отпи голяма глътка от чашата с вода, която стоеше пред него. Погледът му попадна върху Робилард, който седеше сам, въпреки че съвсем наблизо се бяха разположи неколцина от другарите му от „Морски дух“. Всъщност, не беше прекалено обезпокоен. Капитанът най-вероятно бе забравил да свърши нещо или пък бе размислил и в крайна сметка бе решил тази вечер да не идва в „Герба на русалката“. Въпреки това Пристанищната улица си оставаше опасно място и шестото чувство на Дризт, онзи невероятно развит войнски инстинкт, който неведнъж му бе помагал, сега му нашепваше да бъде нащрек.

Почти в несвяст, Дюдермонт нямаше никаква представа колко дълго е продължил побоят. Единственото, което знаеше, бе, че е проснат на студената земя, а съществото (каквото и да бе то) бе приело изцяло неговия външен вид — от чертите на лицето чак до оръжията — и седеше на гърба му. Физическата болка беше понамаляла, ала сега чудовището беше проникнало в съзнанието му, ровеше в мислите му и научаваше неща, които със сигурност можеше да използва срещу приятелите му.

— Ще ми се усладиш — телепатичното съобщение нахлу в мислите на Дюдермонт. — При всички случаи ще си по-вкусен от стария Скарамунди.

Въпреки усещането за нереалност, което го беше обзело, въпреки че не чувстваше почти нищо, капитанът усети как вътрешностите му се вледеняват. Най-сетне знаеше, с онази мъничка част от съзнанието си, която все още бе ясна, какво го бе нападнало. Макар да не бяха често срещани в Царствата, допелгангерите бяха успели да посеят достатъчно разруха, за да затвърдят лошата слава, която се носеше за расата им.

Дюдермонт усети, че го вдигат от земята. Хватката на чудовището беше толкова силна, че капитанът се почувства безтегловен, сякаш се рееше над земята, а не се изправяше на краката си. Допелгангерът го обърна към себе си и когато се озова лице в лице със своя двойник, Дюдермонт реши, че е настъпил последният му час.

— Още не — отвърна чудовището на неизречените му страхове. — Имам нужда от мислите ти, капитан Дюдермонт. Трябва да науча за теб и за кораба ти достатъчно, за да отплаваме от Града на бездънните води, далече на запад и на юг, към един остров, за който мнозина говорят, но малцина са виждали.

Хипнотизиран от усмивката на звяра, Дюдермонт не можеше да откъсне поглед от лицето му, ала в този миг той с всичка сила го удари с чело и го повали в безсъзнание. След известно време (колко точно не знаеше) капитанът отново усети хладния допир на земята върху бузата си. Ръцете му бяха завързани зад гърба, глезените му също бяха здраво пристегнати, а в устата му беше натъпкан парцал. Някак си успя да извърне глава и видя чудовището да се привежда над тежка, метална решетка.

Слисан от нечовешката му сила, капитанът с изумление гледаше как допелгангерът я вдига от земята, сякаш бе лека като перце, а не тежеше повече от двеста килограма. Щом я отмести, чудовището небрежно я подпря на близката стена, после отново сграбчи пленника си и грубо го хвърли в зейналия отвор на канала.

Смрадта, която тегнеше вътре, бе неописуема, прекалено отвратителна дори за клоака. Когато най-сетне успя да се размърда и да вдигне лице от зловонната тиня, Дюдермонт веднага разбра каква е причината.

Скарамунди — не можеше да бъде друг, освен Скарамунди! — лежеше до него, облян в кръв, а половината му тяло липсваше, очевидно изядена от чудовището. Дюдермонт подскочи стреснато, когато чу решетката да хлопва над главата му, после остана да лежи неподвижно, ужасен и безпомощен, в очакване на мига (а той неминуемо щеше да настъпи), когато щеше да го сполети жестоката участ на Скарамунди.

Глава 3 Изкусно предадено съобщение

Малко по-късно Дризт започна сериозно да се притеснява. Робилард вече си бе тръгнал, ядосан, задето на капитана, както се бе изразил той, „не може да се разчита“. Уейлан Миканти все още беше до него, потънал в разговор с моряка от другата си страна.

Облегнат на бара, скиталецът обхождаше помещението с поглед. Тук, сред моряците, той се чувстваше като у дома си, ала нещата невинаги бяха стояли така. Преди да си тръгне от Митрил Хол, Дризт беше минавал през Града на бездънните води само два пъти — веднъж, когато преследваше насочилия се към Калимпорт Ентрери и после, когато заедно с приятелите си отиваха да се бият за Митрил Хол. Първият път беше влязъл в града, предрешен като светъл елф, ала на връщане бе дошъл без вълшебната маска, която скриваше цвета на кожата му, та „Морски дух“, въпреки че бе пристигнал в пристанището рано сутринта, предпочете да изчака падането на нощта, преди да продължи пътя си на изток.

Когато преди шест години двамата с Кати-Бри отново дойдоха по тези земи, Дризт вече не криеше лицето си. Както можеше да се очаква, не бе срещнал топъл прием сред жителите на града — враждебни погледи го следяха, където и да отидеше не един и двама побойници открито го предизвикваха. Елфът се стараеше да не им обръща внимание, ала се боеше, че рано или късно ще му се наложи да се бие или, още по-лошо, ще стане жертва на подло нападение, убит в гръб от човек, когото не познаваше, и то само заради цвета на кожата си.

Точно тогава „Морски дух“ хвърли котва в пристанището и Дризт отново се срещна с капитан Дюдермонт, негов добър приятел и човек, радващ се на заслужена почит сред жителите на града. Не след дълго отношението към скиталеца се промени — приемаха го навсякъде из града и особено на Пристанищната улица значение имаше не цветът на кожата, а личността и доброто му име (за което доста бяха допринесли и ласкавите думи на Дюдермонт). Където и да отидеше „Морски дух“, едно нещо веднага ставаше ясно — Дризт До’Урден, този необичаен елф на мрака, бе член на безстрашния му екипаж. Пътят на скиталеца неочаквано стана много по-лесен, дори приятен.

И през цялото това време Кати-Бри и Гуенивар бяха неотклонно до него. Погледът му се спря върху тях — младата жена, приседнала край масата на двамина от другарите им от „Морски дух“ и черната пантера, свита на кълбо в краката й. Гуенивар се бе превърнала в нещо като талисман на „Герба на русалката“ и Дризт се радваше, че понякога може да я призовава, не за да му помогне в битка, а просто, за да му прави компания. Кое от двете щеше да бъде този път, зачуди се той. Наистина, Кати-Бри го бе помолила да я повика, твърдейки, че краката й са замръзнали, и той се бе съгласил, ала освен това го глождеше притеснение — дали Дюдермонт не беше в беда? Тази вечер Гуенивар май щеше да им бъде от полза не само като приятна компания.

Миг по-късно тревогата на Дризт се стопи и той въздъхна с облекчение — Дюдермонт влезе в пивницата и като го забеляза, се насочи право към него.

— Чаша калимшанско вино — поръча си допелгангерът, знаейки, че това е любимото питие на приемника му.

За краткото време, през което бе тършувало в мислите на Дюдермонт, злото същество бе научило доста както за него, така и за „Морски дух“.

Дризт се приведе през бара.

— Закъсня — отбеляза той — опипваше почвата, за да разбере дали има някакъв проблем.

— Просто малка неприятност — успокои го самозванецът.

— Какво има, Гуен? — тихичко попита Кати-Бри, когато пантерата рязко вдигна глава и заплашително изръмжа, присвила уши назад. — Какво видя?

Гуенивар не сваляше очи от Дризт и Дюдермонт, ала младата жена не й обърна особено внимание — сигурно там някъде се бе стрелнал плъх и я бе подразнил.

— Каеруич — подхвърли капитанът и скиталецът го изгледа учудено.

— Каеруич? — повтори той въпросително.

Разбира се, името му беше познато — нямаше моряк, който да плава из тези води и да не го е чувал, макар островчето, наречено така, да бе твърде малко и твърде отдалечено, за да го има в повечето карти.

— Трябва да тръгнем към Каеруич още сега — обясни чудовището и погледна скиталеца право в очите.

Превъплъщението му беше толкова съвършено, че Дризт нито за миг не заподозря нещо нередно. Въпреки това думите на „Дюдермонт“ му се сториха странни. Каеруич беше нещо като легенда, призрачен остров, обитаван от сляпа вещица. Мнозина се съмняваха в съществуването му, въпреки че имаше хора, които твърдяха, че са били там. Елфът не помнеше приятелят му някога да е споменавал това място и затова думите му го хванаха неподготвен.

Изпитателният му поглед отново се спря върху капитана и този път от вниманието му не убегнаха скованите жестове и неудобството, което се излъчваше от цялото му същество — доста необичайно, тъй като „Гербът на русалката“ бе любимата му пивница на Пристанищната улица. Очевидно нещо се бе случило. Каквото и да бе забавило Дюдермонт (а Дризт предполагаше, че е било среща с някой от влиятелните хора в града, навярно дори със загадъчния Келбен), то явно доста го бе обезпокоило. Едно такова посещение би обяснило и неочакваните му думи — през последните шест години „Морски дух“ неведнъж бе изпълнявал тайни и доста необичайни мисии и затова Дризт не зададе никакви въпроси.

Ала нито той, нито допелгангерът бяха взели предвид Гуенивар, която бавно се промъкваше към чудовището, прилепила корем о земята и присвила уши назад.

— Гуенивар! — скара й се скиталецът.

Мнимият Дюдермонт рязко се обърна, тъкмо когато пантерата се хвърли отгоре му и го притисна до бара. Ако в този критичен момент допелгангерът беше съумял да запази самообладание и се бе престорил на невинна жертва, най-вероятно щеше да се измъкне от опасното положение. Само че още щом я зърна, чудовището разбра, че Гуенивар не е от Материалната равнина, а щом то я бе разпознало, тя също щеше да разбере, че неговото място не е тук.

Воден единствено от инстинкта си, допелгангерът блъсна пантерата и ударът бе толкова силен, че тристакилограмовото й тяло прелетя през половината стая, преди да се сгромоляса на земята.

Никое човешко същество не притежаваше подобна мощ и когато самозванецът отново се обърна към бара, видя, че Дризт вече е извадил ятаганите си.

— Кой си ти? — попита скиталецът.

Вместо отговор, звярът просъска и сграбчи едно от извитите остриета. Елфът замахна с тъпата страна на другото си оръжие, тъй като се боеше, че това може и да е истинският Дюдермонт, макар и попаднал под въздействието на някаква магия.

Ятаганът одраска чудовището по бузата, но то го улови със свободната си ръка и се хвърли напред, поваляйки Дризт на земята.

Междувременно посетителите на пивницата се бяха изправили на крака и с интерес наблюдаваха онова, което според тях бе просто поредната пиянска свада. Ала екипажът на „Морски дух“ и най-вече Кати-Бри, прекрасно осъзнаваха колко необичайна е сцената, разиграваща се пред очите им.

Допелгангерът се втурна към вратата, събаряйки единствения човек (един от моряците на Дюдермонт), посмял да се изпречи на пътя му.

Младата жена побърза да вдигне Таулмарил и опъна тетивата. Магическата стрела полетя във въздуха, оставяйки след себе си искряща, сребриста диря, и се заби в стената, на милиметри от главата на чудовището. То рязко се обърна към нея, изсъска злобно, но преди да успее да направи и крачка, се оказа погребано под тристакилограмовото тяло на черната пантера. Този път Гуенивар обаче знаеше с кого си има работа и когато двамата спряха да се боричкат, тя бе успяла да седне на гърба му, сключила железни челюсти около врата му. Дризт побърза да отиде при тях, следван плътно от Кати-Бри, Уейлан и останалите от екипажа, както и от немалко зяпачи (в това число и собственика на пивницата, който искаше да разгледа по-отблизо щетите, причинени от сребърната стрела).

— Какво си ти? — настоя Дризт и като го сграбчи за косата, повдигна главата му така, че да го вижда по-добре. После прокара показалец по бузата му, очаквайки да открие грим, ала ръката му си остана чиста. Тъкмо се канеше да дръпне пръста си, когато допелгангерът го ухапа.

Гуенивар изръмжа и го натисна толкова здраво, че главата му се удари в пода.

— Иди да провериш на улицата! — извика Дризт на Уейлан. — Огледай мястото, където си видял капитана за последно!

— Ама… — учуди се младежът и посочи мнимия Дюдермонт.

— Това не е той — увери го елфът. — Това тук дори не е човешко същество.

Уейлан кимна на неколцина от другарите си и се втурна към вратата, следван не само от тях, но и от още мнозина моряци, които, макар и да не служеха на „Морски дух“, смятаха изчезналия капитан за свой приятел.

— И извикайте стражата — провикна се Дризт след тях, после се обърна към Кати-Бри: — Дръж го на мушка.

Младата жена кимна и постави нова стрела в тетивата на Таулмарил, докато скиталецът, с помощта на Гуенивар, успя напълно да подчини чудовището и да го изправи до стената. Кръчмарят донесе здраво въже и двамата завързаха ръцете на допелгангера зад гърба му.

— Отново те питам — заплашително започна Дризт, ала злото същество се изплю в лицето му и избухна в демоничен смях.

Елфът не го удари, нито помръдна, само се взря изпитателно в лицето на самозванеца, а сърцето му изведнъж натежа — начинът, по който чудовището го гледаше (само него!), по който му се надсмиваше, неволно го накара да потръпне. Не се тревожеше за собствената си сигурност, ни най-малко, ала ужасно се боеше, че миналото му отново се надига срещу него, че враговете му от Мензоберанзан са го открили чак тук и капитан Дюдермонт е станал тяхна жертва.

Ако страховете му се оправдаеха, Дризт До’Урден никога не би могъл да живее с тази вина.

— Ще те пощадя в замяна на живота на капитан Дюдермонт — обърна се той към пленника си.

— Не ти решаваш какво ще правим с… каквото и да е това — обади се някакъв моряк, когото Дризт не познаваше, ала млъкна в мига, в който скиталецът го измери с пламнал от ярост поглед — нямаше никакво желание да си навлича гнева на един мрачен елф, особено на такъв със славата на Дризт.

— Живота ти в замяна на неговия — повтори скиталецът, но и този път единственият отговор, който получи, бе ехидният смях на чудовището.

Веднъж, втори, трети път — плесниците на елфа се посипаха по лицето на допелгангера. От последния удар носът на чудовището се сплеска грозно, ала се възстанови само след миг, сякаш въобще не бе докосван.

Тази гледка, както и несекващият подигравателен смях, още повече разпалиха яростта в гърдите на Дризт и той с всичка сила стовари юмрука си в лицето му.

Кати-Бри обви ръце около тялото му и го дръпна назад, макар вече да нямаше нужда — видът на лицето й начаса му припомни кой е той в действителност и го накара да се засрами от невъздържаната си постъпка.

— Къде е Дюдермонт? — попита и когато чудовището продължи да го дразни, Гуенивар качи предните си лапи на раменете му и изръмжа на милиметри от лицето му.

Допелгангерът най-сетне спря да се смее — пантерата несъмнено бе наясно със същността му, а това означаваше, че нищо не й пречи да го унищожи.

— Магьосник! — подхвърли някой от моряците. — Трябва ни магьосник!

— Робилард! — възкликна друг, единственият моряк от екипажа на „Морски дух“, освен Дризт и Кати-Бри. — Той ще съумее да изкопчи каквото ни трябва от него.

— Върви — съгласи се Кати-Бри и мъжът изхвърча да търси Робилард.

— Жрец — обади се друг. — Един жрец по-добре ще знае как да се справи с… — тук морякът замълча, чудейки се какво ли същество стои всъщност пред него.

През цялото време, докато траеше този разговор, допелгангерът не помръдна, без да сваля поглед от Гуенивар, но и без да прави каквито и да било заплашителни движения.

Мъжът, който бе отишъл да доведе Робилард, едва бе изтичал навън, когато насреща му се зададе един от другарите му с новината, че са открили Дюдермонт.

Без да се бави, Дризт избута чудовището навън, докато Гуенивар го пазеше от другата страна, а Кати-Бри вървеше зад него, вдигнала Таулмарил така, че да го простреля и при най-лекото подозрително движение. Когато стигнаха до тясната уличка, решетката на клоаката вече беше махната и един от моряците тъкмо се спускаше в зловонната дупка, за да извади капитана.

Когато се озова на повърхността, Дюдермонт се взря в своя двойник с неприкрито отвращение.

— Вече може да приемеш истинския си облик — рече той и се изправи на крака, отърсвайки мръсотията, полепнала по дрехите му и възвръщайки обичайния си благороден вид само за миг. — Те вече знаят какво си ти.

Допелгангерът и този път не отвърна нищо. Дризт все така държеше Сиянието, опряно в гърлото му, Гуенивар също беше нащрек от другата му страна и Кати-Бри побърза да отиде при ранения капитан.

— Може ли да се облегна на лъка ти? — помоли Дюдермонт и младата жена му го подаде, без да се замисли.

— Сигурно е някой магьосник — рече той на Дризт, докато се облягаше на Таулмарил, макар да подозираше нещо съвсем друго. — Ако се опита да каже нещо, без да си го питал — прережи му гърлото.

Дризт кимна и още по-здраво стисна Сиянието. Кати-Бри понечи да улови Дюдермонт за ръка, за да го подкрепя, ала той й даде знак да върви напред и тръгна след нея.

Много далече оттам, насред мъглите и дима на Бездната, Ерту следеше сцената на Пристанищната улица и искрено се забавляваше. Капанът бе заложен — наистина, не така, както той си бе представял, когато изпращаше допелгангера в Града на бездънните води, ала все пак заложен и то може би още по-вълнуващо, неочаквано и непредвидимо, отколкото той бе планувал.

Балорът познаваше Дризт До’Урден достатъчно добре, за да е сигурен, че споменаването на Каеруич ще бъде повече от достатъчно. Тази нощ с елфа и неговите приятели се бе случило нещо ужасно и те нямаше да оставят нещата току-така. Напротив, сами щяха да отидат на острова и да се опитат да открият причините.

Могъщият демон не помнеше да се е забавлявал така от години. Вярно, имаше много по-лесни начини да съобщи на скиталеца онова, което имаше да му казва, ала цялата тази игра — допелгангерът, сляпата вещица, която ги очакваше на Каеруич — тя просто правеше всичко още по-интересно.

По-голямо удоволствие би му доставило единствено да разкъса Дризт До’Урден на парчета, късче по късче, поглъщайки тялото му пред собствения му агонизиращ поглед.

При тази мисъл Ерту жадно изръмжа — много скоро и това щеше да стане.

Дюдермонт гледаше да върви колкото се може поизправен и упорито отказваше всякаква помощ. Давайки си вид, че е добре, той се държеше близо до Кати-Бри, която бавно крачеше към изхода на уличката, където ги чакаха Дризт, Гуенивар и плененият допелгангер.

Никой не следеше чудовището по-внимателно, отколкото Дюдермонт. Той най-добре от всички знаеше какво зло се крие у него, беше го усетил с всяка частица на тялото си. Гордият моряк мразеше скверното създание заради побоя, който то му бе нанесло, ала това, че то бе приело външния му вид, го караше да се чувства омърсен и използван по начин, самата мисъл, за който му беше непоносима. Дори и сега, докато вървеше след Кати-Бри, без да изпуска чудовището от поглед, Дюдермонт с мъка сдържаше гнева си при вида на собственото си лице само на няколко метра пред него.

В края на тясната уличка, Дризт стоеше край завързания пленник. И той, и останалите му другари тревожно следяха ранения капитан, затова в първия момент никой не забеляза как чудовището променя облика си — ръцете му изтъняха и то се измъкна от примката, която ги стягаше.

Дризт светкавично извади втория си ятаган, ала допелгангерът вече се бе освободил и с всичка сила го блъсна встрани, после се втурна към изхода на уличката, следван по петите от Гуенивар. От гърба на чудовището поникнаха крила и то ги разпери широко, с намерението да отлети и да потъне в нощта.

Гуенивар скочи след него, а капитан Дюдермонт издърпа една стрела от колчана на Кати-Бри и го постави в тетивата на Таулмарил. Младата жена усети движението му и рязко се обърна. Щом видя насочената над главата й стрела, тя извика и отскочи встрани, тъкмо когато оръжието иззвънтя.

Допелгангерът се бе издигнал почти на десет метра над земята, когато пантерата скочи, ала тя успя да го достигне и мощните й челюсти се сключиха около глезена му. Нараненият крак се възстанови само за миг и Гуенивар усети как започва да й се изплъзва, но тогава стрелата на Дюдермонт изсвистя над главата й и се заби дълбоко между двете крила на чудовището.

Пантерата политна надолу и се приземи леко на меките си лапи, допелгангерът също рухна до нея, издъхнал още преди да е докоснал земята.

Миг по-късно Дризт вече беше при тях, следван от останалите си другари.

Макар и мъртво, тялото на чудовището отново започна да се променя. Чертите, които бе приело приживе, постепенно отстъпиха място на човекоподобен облик, какъвто никой от присъстващите не бе виждал досега. Кожата му беше съвършено гладка, по пръстите на тънките ръце нямаше нито една гънка. Никъде не се виждаше и най-фино косъмче, всичко у него бе някак безлично и незабележимо, досущ човекоподобна буца глина.

— Допелгангер — отбеляза Дюдермонт. — По всичко личи, че Пиночет не е особено доволен от последните събития.

Дризт само кимна, твърдо решен да му повярва. Случилото се току-що нямаше нищо общо нито с него, нито с миналото му и зловещото място, откъдето идваше.

Имаше нужда да повярва в това.

Ерту отдавна не се бе забавлявал така, а на всичко отгоре сега нямаше нужда да възнаграждава допелгангера, когото бе наел. За момент се разтревожи, че вече няма кой да покаже на „Морски дух“ пътя до далечния остров, ала бързо отхвърли тези мисли. Семето на съмнението вече бе посято — допелгангерът бе успял да заинтригува Дюдермонт със загадъчните си подмятания, Дризт пък знаеше точното място и несъмнено щеше да го сподели с приятеля си. Никой от тях не бе страхливец, а и двамата бяха достатъчно находчиви и любопитни.

Не, едно нещо бе сигурно — Дризт До’Урден и Дюдермонт щяха да открият Каеруич и сляпата вещица, която трябваше да им предаде съобщението. Много, много скоро.

Глава 4 Неочаквана „помощ“

Две седмици по-късно „Морски дух“ вдигна котва и пое на юг. Дюдермонт обясни, че имат належаща работа в Портата на Балдур, едно от най-големите пристанища на Саблен бряг, разположено между Калимшан и Града на бездънните води. Никой от екипажа не се осмели да задава въпроси, ала мнозина усещаха, че капитанът е неспокоен и някак нерешителен, нещо твърде необичайно за обикновено уверения Дюдермонт.

Странното му настроение се изпари четири дни след като бяха излезли в открито море, когато на хоризонта съзряха каравела, пълна с моряци. Тези кораби обикновено побираха между четиридесет и петдесет мъже, ала пиратските съдове, които предпочитаха да нападат изненадващо и с голямо числено превъзходство, а после бързо да откарват плячката на сигурно място на брега, обикновено плаваха с три пъти по-голям екипаж. Пиратските кораби не пренасяха товари, а войни.

Ако до този момент Дюдермонт се бе държал нерешително и колебливо, това се промени в мига, в който забелязаха каравелата. Всички платна на „Морски дух“ бяха вдигнати начаса преметнала Таулмарил през рамо, Кати-Бри се изкатери до наблюдателницата на върха на гротмачтата, а Робилард отново трябваше да застане на кърмата и да напълни платната с магическия си вятър. Само че от северозапад вече духаше доста силно и издуваше не само платната на „Морски дух“, но и тези на пиратския кораб. Очертаваше се дълго преследване.

На централната палуба менестрелите отново подеха бойка песен, а Дризт напусна мястото си на бимса и се присъедини към Дюдермонт по-рано от друг път.

— Къде ще откараме каравелата, когато я пленим? — попита той.

Логичен въпрос, предвид положението, в което се намираха — все още бяха по-близо до Града на бездънните води, отколкото до Портата на Балдур, но пък с постоянния северен вятър в платната като че ли беше по-разумно да продължат на юг.

— В Орлумбор — отвърна капитанът, без дори да се замисли, и Дризт го изгледа учудено.

Орлумбор беше скалист, брулен от ветровете остров, разположен по средата между двете големи пристанища. Независим град държава с малочислено население и неголямо пристанище, той надали можеше да се справи с цяла каравела пленени пирати.

— Дали ще се съгласят да я приемат? — усъмни се скиталецът.

Дюдермонт обясни с все същото каменно изражение:

— Орлумбор дължи много на Града на бездънните води. Ще я задържат, докато оттам не дойде някой да я прибере. Ще се погрижа Робилард да предупреди управниците на града и да им поръча да изпратят някого възможно най-бързо.

Дризт кимна. Макар в тях да имаше логика, думите на Дюдермонт си оставаха все така странни. Все по-очевидно ставаше, че това не е просто поредният лов на иначе търпеливия „Морски дух“. Никога досега капитанът не бе оставял пленен от него кораб и екипажът му да бъдат прибирани от друг. Тук, насред неспирния плисък на безбрежното море, времето сякаш преставаше да има значение. Обикновено „Морски дух“ плаваше, докато не открие някой пиратски кораб, който да превземе или да повреди тежко. После отиваше до някое приятелско пристанище на Саблен бряг и предаваше пленниците и победения кораб, независимо колко време му отнемаше това.

— Работата ни в Портата на Балдур явно не търпи отлагане — подхвърли Дризт и погледна Дюдермонт с крайчеца на окото си.

Капитанът се обърна към него и се взря в лавандуловите му очи така продължително и открито, както не бе правил от началото на това пътуване.

— Не отиваме в Портата на Балдур — призна той най-сетне.

— А къде? — Дризт очевидно не бе изненадан.

Дюдермонт поклати глава и отново насочи поглед напред, завъртайки леко щурвала, за да не се отклонят от посоката, в която бягаше пиратската каравела.

Скиталецът не настоя повече. Признанието, че не отиват в Портата на Балдур, засега му бе напълно достатъчно. Когато решеше, че е готов, капитанът сам щеше да му се довери. Сега обаче имаха друга, много по-належаща работа — пиратския кораб, от който все още ги деляха дълги мили и чиито квадратни платна едва се виждаха в далечината.

— Повече вятър, магьоснико! — подвикна Дюдермонт на Робилард, който му махна и изръмжа нещо в отговор. — Няма да успеем да ги настигнем, преди да се мръкне, ако не получим повече вятър.

Дризт се усмихна на приятеля си, после отново тръгна към бимса, при аромата на море и пръските солена вода, при мекия плисък, с който корабът пореше вълните и усамотението, от което елфът имаше нужда, за да помисли и да се подготви.

Плаваха така още три часа, преди да се доближат до преследваната каравела достатъчно, за да може Кати-Бри с далекоглед в ръка да потвърди, че там наистина има пирати. По това време денят отиваше към своя край и всички усетиха, че ако не настигнат кораба на корсарите преди заник слънце, той просто ще отплува в нощта и ще им се изплъзне. Робилард знаеше няколко магии, с които да я открие дори в мрака на нощта, ала каравелата несъмнено разполагаше със собствен заклинател, или поне жрец. Вярно, той със сигурност не можеше да се мери по умения с Робилард, ала проследяващите магии бяха едни от най-лесните за разваляне. Освен това пиратските кораби по принцип гледаха да не се отдалечават много от тайните си пристанища, а „Морски дух“ нямаше никакво намерение да гони каравелата до някое от тях, където корсарите несъмнено щяха да открият съюзници.

Дюдермонт не изглеждаше особено разтревожен. Не им се случваше за първи път да бъдат надвити от нощта, навярно нямаше да е и за последен, а пък из тези морета плаваха достатъчно пирати, за да не остане „Морски дух“ без работа. При все това, Дризт не помнеше някога да е виждал приятеля си да се отнася толкова безучастно към преследването. Повече от ясно бе, че причината за това бе случилото се в Града на бездънните води и тайнствената цел, която капитанът все още не искаше да разкрие.

Скиталецът още по-здраво стисна кливера и въздъхна. Щом настъпеше моментът, Дюдермонт щеше да му каже истината.

Северозападният вятър поотслабна и „Морски дух“ успя да стопи част от преднината на пиратите — май все пак нямаше да се измъкнат. Менестрелите, които бяха замлъкнали по време на дългото и тягостно преследване, отново подеха своята песен. Песен, която много скоро щеше да достигне и до ушите на корсарите, предизвестявайки извън всякакво съмнение надвисналата над тях гибел.

Ето че всичко си беше постарому напрежението изчезна, макар че битката вече изглеждаше неминуема. Дризт се опита да убеди сам себе си, че Дюдермонт е останал толкова спокоен, само защото е бил сигурен, че пиратите не могат да им се изплъзнат. Нещата отново си идваха на мястото.

— Необичайно движение зад нас! — долетя нечий вик и всички се обърнаха.

— Какво става? — обадиха се мнозина от моряците, а елфът вдигна очи към Кати-Бри, която също бе насочила далекогледа си натам и недоумяващо клатеше глава.

Отговор явно нямаше да последва, затова Дризт изтича до средата на палубата и се надвеси над бордовата ограда. Огромна струя водни пръски се издигаше високо във въздуха, досущ като плътната водна стена, която би съпътствала приближаването на гигантски кит — убиец (разбира се, при условие, че някой кит би могъл да се движи толкова бързо). Не, онова, което плуваше зад тях, не бе обикновено животно, това поне бе ясно както на скиталеца, така и на всички останали.

— Ще се блъсне в нас! — предупреди Уейлан Миканти от мястото си до балистата.

Още преди младежът да успее да довърши, непознатият преследвач сви надясно и ги изпревари, сякаш „Морски дух“ не пореше вълните с бясна скорост, а стоеше неподвижно.

Не, това със сигурност не беше кит, убеди се Дризт, когато съществото мина на около двадесетина метра от кораба, заливайки левия борд с фонтан от солена вода. Колкото и да бе странно, той бе почти сигурен, че насред водовъртежа бе зърнал човешка фигура.

— Та това е човек — извика Кати-Бри от върха на мачтата, потвърждавайки подозренията му.

Целият екипаж на „Морски дух“ с изумление гледаше как бързоногото същество се отдалечава от кораба им, стопявайки разстоянието между тях и пиратската каравела.

— Магьосник? — обърна се скиталецът към Робилард, ала той също недоумяваше и само вдигна рамене.

— По-важният въпрос — обади се най-сетне магьосникът, — е, с какви намерения идва. Враг ли е или приятел?

Очевидно пиратите също не знаеха какво да мислят — част от тях напрегнато се взираха през перилата, докато други вече се прицелваха в непознатия. Онези, които стояха край катапулта изпревариха всички и изстреляха срещу него буца пламтящ катран. Не успяха обаче правилно да преценят разстоянието (неизвестният нашественик се движеше прекалено бързо) и снарядът прелетя над главата му и с шумно съскане цопна далече зад него. Миг по-късно непознатият вече бе задминал каравелата, после изведнъж водната стихия, която се вихреше около него утихна и всички най-сетне го видяха ясно — там, стъпил върху вълните, стоеше мъж с плащ и тежка раница на гърба и бясно размахваше ръце във въздуха. Дюдермонт и екипажът му бяха прекалено далече, за да чуят думите му, ала Кати-Бри лесно се досети какви може да са те:

— Прави магия! — извика тя от върха на мачтата. — Той…

Младата жена внезапно млъкна и Дризт я погледна притеснено. От мястото си не можеше да я различи много добре, но въпреки това усети смущението й и я видя да клати невярващо глава.

Всички на борда на „Морски дух“ се бяха вторачили в каравелата, мъчейки се да разберат какво става. А че нещо ставаше, в това нямаше никакво съмнение — на палубата й цареше трескаво оживление, носеха се викове, засвистяха стрели, ала дори някоя от тях да го бе улучила, непознатият с нищо не го показа.

Внезапно изригна мощна, огнена светкавица, която угасна миг по-късно, отстъпвайки място на огромен облак гъста мъгла — непрогледно бяло кълбо там, където допреди малко стоеше каравелата. Облак, който бързо нарастваше! Много скоро той покри новодошлия магьосник и продължи да се разстила във всички посоки, като плътна и непрозирна завеса, която поглъщаше всичко по пътя си. До този момент „Морски дух“ се бе носил с пълна скорост към кораба на пиратите, ала сега Дюдермонт се видя принуден да спре, за да не навлезе в загадъчната мъгла. Раздразнен, той тихичко изруга, после завъртя шхуната на една страна и бавно се понесе покрай бялата пелена.

Моряците му до един стояха край бордовата ограда със заредени арбалети в ръце балистата също бе готова за стрелба.

Най-сетне мъглата започна да се разсейва и откри самотна фигура, застанала върху вълните, подпряла брадичка с ръка и вперила объркан поглед в мястото, където допреди малко се намираше каравелата на пиратите.

— Няма да повярваш! — подвикна Кати-Бри на Дризт, с почти отчаяна нотка в гласа.

И наистина, скиталецът, който също бе разпознал новодошлия, просто не можеше да повярва. Нямаше как да сбърка карминения плащ, украсен с причудливи руни и неописуеми рисунки — мършави фигурки, които очевидно изобразяваха вълшебници, погълнати от особено сложни заклинания. Всъщност, точно такива драсканици, с които едно петгодишно хлапе, мечтаещо да стане магьосник, би запълнило страниците на детска книжка със „заклинания“. Елфът не можеше да сбърка и голобрадото, почти бебешко лице на мъжа, с многобройни трапчинки и големи, сини очи с дълга, кестенява коса, прибрана зад ушите и опъната назад толкова силно, че те стърчаха настрани почти под прав ъгъл.

— Какво има? — попита Дюдермонт, виждайки изражението на приятеля си.

— Не какво — поправи го Дризт. — А кой.

И се засмя, клатейки невярващо глава.

— Кой е това тогава? — настоя Дюдермонт, мъчейки се да звучи сериозно, въпреки успокоителния, заразителен смях на Дризт.

— Приятел — отвърна елфът и като хвърли бърз поглед на Кати-Бри, поясни: — Харкъл Харпъл от Дългата седловина.

— О, не! — простена Робилард някъде зад тях.

И той, както всеки магьосник в Царствата, беше чувал историите, които се разказваха за Дългата седловина и ексцентричните харпъловци, най-неволно опасните вълшебници, пръквали се някога в Торил.

Минутите минаваха, мъглата постепенно се разсейваше и екипажът на „Морски дух“ започна да се успокоява. Нямаха никаква представа какво се е случило с пиратската каравела, поне докато облакът не се вдигна изцяло и те я забелязаха да потъва в далечината с трескава скорост. За миг Дюдермонт се поколеба дали да не се впусне в преследване, ала се отказа, когато видя превалящото слънце и разстоянието, което ги делеше от каравелата. Вече беше твърде късно — този път противникът им се беше измъкнал.

Магьосникът, Харкъл Харпъл, се намираше само на десетина метра от десния борд на „Морски дух“ и като остави един от моряците на щурвала, капитанът, заедно с Дризт и Робилард, се приближи до перилата. Кати-Бри заслиза от мачтата, за да се присъедини към тях.

Харкъл стоеше все така безучастно, подпрял брадичка с ръка и с поглед вперен натам, където доскоро се намираше пиратският кораб. Тялото му следваше всяко движение на вълните, ту се издигаше нагоре, ту отново се спускаше надолу, докато той несъзнателно потропваше с крак — интересна гледка, тъй като водата се отдръпваше от него и той така и не успяваше да я докосне.

Най-сетне Харкъл се обърна към „Морски дух“.

— Изобщо не помислих за това — рече той на Дризт и останалите, поклащайки глава. — Трябва да съм запратил огненото кълбо прекалено ниско, това ще да е.

— Невероятно! — промърмори Робилард.

— Няма ли да се качиш при нас? — попита Дюдермонт.

Дали заради думите на капитана, или защото изведнъж осъзна, че се намира насред морето, но Харкъл най-после излезе от унеса си.

— А, да! — отвърна. — Идеята никак не е лоша. Радвам се, че ви открих.

И като посочи надолу, добави:

— Дори не знам дали заклинанието ми ще…

Още преди да довърши, страховете му се оправдаха — заклинанието изгуби силата си и той цамбурна във водата.

— Каква изненада! — саркастично подхвърли Кати-Бри, докато се приближаваше до перилата.

Дюдермонт нареди на моряците си да помогнат на Харкъл, после се обърна към приятелите си, а по лицето му се четеше искрено изумление:

— Излязъл е в открито море с толкова несигурно заклинание? — невярващо попита той. — Ами ако не ни беше намерил, нито нас, нито някой приятелски кораб! Нали тогава щеше…

— Той е Харпъл — отвърна Робилард, сякаш това обясняваше всичко.

— Харкъл Харпъл — тонът на Кати-Бри бе по-красноречив и от най-духовитата забележка.

Дюдермонт не каза нищо, само поклати глава, донякъде успокоен от изражението на Дризт, който очевидно искрено се забавляваше.

Глава 5 Мимолетна тревога

Увит с дебело одеяло, тъй като дрехите му се сушаха на мачтата, подгизналият Харкъл непрекъснато кихаше, пръскайки всички наоколо си. Той просто не можеше да се удържи, както Дюдермонт се убеди лично, докато се запознаваше с него.

— Нека ти представя Харкъл Харпъл от Дългата седловина — рече Дризт и Харкъл протегна ръка на Дюдермонт, при което одеялото, с което бе загърнат, се изхлузи.

Мършавият магьосник се опита да го улови, ала не успя, и то се свлече на земята.

— Дайте му нещо за хапване — изкиска се застаналата зад него Кати-Бри. — Няма да му се отрази зле да понатрупа малко месце тук-там.

Гъста червенина заля лицето на Харкъл, а Робилард, който бе срещал магьосника и преди, се отдалечи, клатейки глава. По всичко личеше, че се задават вълнуващи времена.

— Какво те води насам? — попита Дризт. — Толкова далече от брега, в открито море?

Харкъл го погледна изненадано, но не отговори веднага.

— Дойдох, защото бях поканен — обясни той най-после.

Сега бе ред на Дризт да вдигне учудено вежди.

— Така си е! — настоя магьосникът. — Ти ме покани.

И като се обърна към Кати-Бри, добави:

— Както и ти!

Младата жена хвърли недоумяващ поглед на Дризт, ала той също нямаше никаква представа за какво говори Харкъл и само разпери объркано ръце.

— О, добре тогава! Чудесно посрещане, няма що! — изсумтя ядосаният вълшебник. — Не че не очаквах нещо подобно… макар да се надявах, че един елф на мрака ще има малко по-добра памет. Чудя се само, какво ли става, като срещнеш някого, дето не си го виждал цял век! Не можеш да си спомниш името му, нали? О, не, не! Защо да се хабиш да помниш!

— Какви ги говориш? — озадачено попита Дризт. — Разбира се, че си спомням как се казваш!

Това обаче не укроти Харкъл кой знае колко.

— Толкова по-добре за теб! Иначе съвсем щях да се вбеся! — изрева той и сърдито щракна с пръсти.

Звукът като че ли го отрезви и в продължение на няколко секунди той остана напълно неподвижен, с объркано изражение на лицето, сякаш изведнъж бе забравил от какво, в името на всичко свято, се е възмущавал допреди миг.

— А, да! — рече най-сетне и погледна Дризт право в очите, а гневът отстъпи място на любопитство.

— За какво говориш? — повтори скиталецът, опитвайки се да му припомни какво са обсъждали преди малко.

— Не знам — призна си Харкъл.

— Тъкмо ни обясняваше какво те води насам — намеси се Дюдермонт, при което магьосникът отново щракна с пръсти.

— Магията, разбира се! — щастливо възкликна той.

Дюдермонт въздъхна.

— Естествено, че е било магия — бавно започна той, мъчейки се да измисли как да изкопчи смислен отговор от бръщолевещия вълшебник.

— Не каква да е магия — възмути се Харкъл. — Става въпрос за магията, най-новото ми творение, Съдбовната мъгла.

— Съдбовната мъгла? — повтори капитанът.

— Ами да! — развълнувано забърбори Харкъл. — И никак не е лоша. Ускорява нещата, нали разбираш. Помага ти да продължиш напред. Показва ти къде трябва да идеш. Че дори те отвежда там, както ми се струва. Само дето не ти казва защо.

И той замислено се почеса по брадичката, при което одеялото отново се свлече на земята, но той дори не забеляза.

— Трябва да поработя върху това, да, да, точно така. И тогава ще разбера защо съм тук.

— Че ти не знаеш ли? — учуди се Кати-Бри и се обърна към бордовата ограда, дори се надвеси през нея, за да не й се налага да гледа мършавите телеса на Харкъл.

— Е, предполагам, че някой ме е поканил — уверено рече той.

Съмнението на младата жена бе повече от очевидно Дризт също не изглеждаше особено убеден.

— Така е! — разгорещено настоя магьосникът. — О, да, забравили сте, нали! Колко удобно! Че тогава защо изобщо говорите разни неща, като всъщност не ги мислите! Когато преди шест години двамата — да, и двамата! — при тези думи той изгледа предизвикателно първо Дризт, после Кати-Бри и размаха пръст пред лицата им, — та казвам, когато преди шест години минахте през Дългата седловина, рекохте, че се надявате пътищата ни отново да се срещнат някой ден. „Ако някога се окажеш наблизо“. Това ви бяха точните думи!

— Не си… — започна скиталецът, ала Харкъл му даде знак да замълчи, после се завтече към претъпканата си раница, която се сушеше на палубата.

Одеялото му се смъкна, още по-ниско, ала той бе прекалено погълнат от това да рови в раницата си. Този път Кати-Бри дори не си направи труда да отвърне поглед, само поклати глава и се подсмихна.

След като потършува във вещите си, Харкъл извади неголяма манерка, от благоприличие придърпа одеялото нагоре и се върна обратно при събеседниците си. Щраквайки тържествуващо под носа на скиталеца, той издърпа тапата на шишето и му го поднесе.

Отвътре долетя глас и то не кой да е, а гласът на Кати-Бри:

— Ако някога се окажеш наблизо — казваше тя, — непременно ни се обади.

— Е, убедихте ли се! — доволно заяви Харкъл, докато връщаше тапата на мястото й, после постави ръце на кръста си и се взря в Дризт, докато не видя по лицето му да се разлива гостоприемна усмивка.

— А къде всъщност се намираме? — обърна се той към Дюдермонт, вече доста по-спокойно.

Капитанът хвърли бърз поглед на скиталеца, ала той само сви рамене.

— Ела, ще ти покажа — обърна се Дюдермонт към новодошлия и го поведе към каютата си. — Ще ти намеря и някакви нормални дрехи, докато твоите поизсъхнат.

Когато двамата се отдалечиха, Кати-Бри се приближи до Дризт. Робилард също бе наблизо и ги наблюдаваше с обичайното си кисело изражение.

— Молете се да не се натъкнем на други пиратски кораби, докато не открием начин да се отървем от товара си — подхвърли той.

— Харкъл ще се опита да помогне — защити го Кати-Бри.

— Молете се от все сърце и душа! — повтори магьосникът и се отдалечи.

— Трябва да внимаваш повече какви ги приказваш — отбеляза Дризт.

— Ха! — не му остана длъжна младата жена. — Че онова спокойно можеше да е и твоят глас. Пък и Харкъл наистина се опита да ни помогне в битката.

— Да, и трябва да сме благодарни, че не успя нито да ни издави, нито да ни подпали.

Кати-Бри нямаше какво да отвърне и тихичко въздъхна. Двамата се обърнаха към вратата на капитанската каюта, където Дюдермонт и Харкъл точно се канеха да влязат.

— Та значи онова, с което порази нашите приятели пиратите, беше Съдбовната мъгла, така ли? — тъкмо казваше Дюдермонт, мъчейки се да изглежда впечатлен.

— Какво? — попита магьосникът. — Онова ли? А, не, не. Онова си беше най-обикновено огнено кълбо. Много ме бива с тях!

И като сведе очи, добави едва чуто:

— Само дето се прицелих твърде ниско.

Кати-Бри и Дризт се спогледаха, после се обърнаха към Робилард.

— Да се помолим! — прошепнаха тримата в един глас.

Тази вечер Дризт и Кати-Бри вечеряха заедно с капитана, когото от началото на това пътешествие не бяха виждали толкова оживен. Двамата приятели на няколко пъти опитаха да се извинят за неочакваната поява на Харкъл, ала Дюдермонт само махна с ръка и дори намекна, че се радва на пристигането му.

Най-сетне капитанът се облегна назад, избърса грижливо оформената си брада с изящна сатенена салфетка и се взря в лицата им. Двамата замълчаха, досещайки се, че иска да им каже нещо важно.

— Идването ни тук не е случайно — започна той направо.

— И изобщо не сме тръгнали към Портата на Балдур — вметна Дризт, който от самото начало подозираше нещо такова. — Въпреки че „Морски дух“ уж отиваше натам, Дюдермонт въобще не се стараеше да се придържа близо до брега, най-прекия и безопасен път, по който бе най-вероятно да срещнат и заловят пирати.

В каютата отново се възцари тишина, капитанът сякаш се опитваше да въведе ред в собствените си мисли и намерения, преди да ги сподели с тях.

— Ще се отправим на запад, към Минтарн — обяви той най-сетне.

Кати-Бри зяпна от изненада.

— Пристанището там е свободно, нали? — предупреждението в гласа на Дризт бе повече от очевидно.

Остров Минтарн съвсем заслужено се славеше като свърталище на пирати и всякакви бегълци, като диво и опасно място. На какъв ли прием можеше да се надява „Морски дух“, прочутият ловец на пирати?

— Прав си — съгласи се Дюдермонт. — Пристанището е свободно — както за пирати, така и за нас, когато имаме нужда от информация.

Дризт не се опита да спори, ала недоверието, изписано на лицето му, бе достатъчно красноречиво.

— Имам пълна власт над „Морски дух“ — отсече капитанът. — Корабът е мой, не принадлежи на Града на бездънните води и само аз решавам накъде да се отправим. Стига да поискам, мога да отида в Минтарн, на Муншейските острови и дори в Руатим, и никой не може да оспори избора ми!

Дризт се облегна назад, засегнат от резките думи и учуден, че Дюдермонт, когото винаги бе смятал за свой приятел, му бе говорил така, сякаш е негов господар.

Дюдермонт трепна, когато видя разочарованието в очите на скиталеца.

— Извинявай! — прошепна той.

Дризт се приведе напред, подпирайки се на масичката:

— Каеруич?

Дюдермонт срещна погледа му и кимна:

— Допелгангерът спомена Каеруич и смятам, че трябва да отида там.

— А не мислиш ли, че може да е клопка? — намеси се Кати-Бри. — Че може би те точно това и очакват от теб?

— Кои те?

— Онези, които изпратиха допелгангера по петите ти — обясни младата жена.

— А кои са те?

Кати-Бри сви рамене:

— Какво ще кажеш за Пиночет? Или пък някой друг пират, на когото му е дошло до гуша от „Морски ДУХ“?

Дюдермонт се облегна назад, същото стори и Дризт, и тримата приятели замълчаха, потънали в мисли.

— Просто не мога (а вярвам, че и вие се чувствате по същия начин) да продължа да кръстосвам Саблен бряг и да ловя пирати, сякаш нищо не се е случило — обади се най-сетне капитанът.

Дризт притвори очи — очакваше подобен отговор и разбираше какво изпитва приятелят му в момента.

— Имам могъщ враг (защото да наемеш допелгангер не е нито лесно, нито евтино), който желае моята смърт, и възнамерявам да разбера кой е той. Никога не съм бягал от битка, не го е правил и никой от моряците ми. Но ако някой смята, че не е готов да иде в Каеруич, нека слезе в Минтарн и се завърне в Града на бездънните води — аз лично ще заплатя пътуването му дотам.

— Никой няма да го стори — призна Кати-Бри.

— И все пак — намеси се Дризт, — дори не сме сигурни дали Каеруич наистина съществува. Мнозина твърдят, че са били там, ала всички знаем колко преувеличени истории си разказват моряците, кога заради виното, кога заради желанието да се поперчат пред останалите.

— Значи сами трябва да открием истината — отсече Дюдермонт и нито Дризт, нито Кати-Бри (и двамата готови да посрещнат всяка опасност без капчица страх) се опитаха да го разубеждават повече. — Нищо чудно и неочакваното пристигане на вашия приятел да се окаже за добро — продължи капитанът. — Още един магьосник, запознат с мистичните изкуства, ще ни бъде много полезен в разплитането на тази загадка.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха многозначително — Дюдермонт очевидно не познаваше Харкъл Харпъл!

До края на вечерята повече не говориха за това, а предпочетоха да обсъдят други, по-належащи въпроси, свързани с всекидневната поддръжка на кораба. Дюдермонт искаше да отиде в Минтарн и двамата приятели щяха да го последват.

След като се нахраниха, Дризт и Кати-Бри излязоха да се поразходят по почти празната палуба, под обсипаното с безброй звезди небе.

— Там, в каютата, изпита облекчение от думите на Дюдермонт, нали? — отбеляза младата жена.

Изненадан, Дризт кимна.

— Мислеше си, че нападението на допелгангера е свързано с теб, а не с него или с „Морски дух“ — все така спокойно продължи тя.

И сега скиталецът не каза нищо — за пореден път приятелката му съвършено точно бе усетила какво го притеснява, разчела бе чувствата му, сякаш той бе отворена книга.

— Докога ще се боиш, че всяка опасност идва от дома ти? — попита младата жена и, облегната на перилата, се загледа в тъмните води, осеяни с отраженията на безброй звезди.

— Създал съм си много врагове — отвърна Дризт, докато заставаше до нея.

— И колцина от тях могат да ти навредят, след като веднъж са се изправили срещу теб? — засмя се Кати-Бри.

Скиталецът се присъедини към смеха й — не можеше да не признае, че е права. Този път като че ли наистина не ставаше въпрос за него. От няколко години насам той бе просто един от актьорите във вечната драма на живота. Опасността, която тегнеше над него, откакто бе напуснал родината си, като че ли бе останала в миналото. И сега, докато стоеше под звездния небосвод, с Кати-Бри до себе си, а от Мензоберанзан го деляха толкова години и хиляди мили, Дризт До’Урден най-сетне се чувстваше истински свободен и дори безгрижен. Не се боеше от пътуването до Минтарн, не го плашеше и мисълта за загадъчния остров, който ги очакваше след това, с каквато и страховита слава да бе обвеяно името му. Та кога ли Дризт До’Урден се бе страхувал от опасността! Той сам бе избрал да живее на ръба и ако капитан Дюдермонт беше в беда, ятаганите на скиталеца веднага щяха да му се притекат на помощ.

И нямаше да са сами — Таулмарил и Казид’еа също бяха тук, както и Гуенивар, най-вярната спътница, за която един войн би могъл да мечтае. Не, Дризт не се боеше от нищо, единствено угризенията можеха да превият раменете му. А този път той нямаше вина за случилото се не носеше отговорност за нападението в Града на бездънните води и за курса, по който бе поел „Морски дух“. Той беше просто участник в драмата на Дюдермонт и го правеше по свой избор.

Тази нощ скиталецът и Кати-Бри дълго време гледаха звездите, без да проронят дума, с лица, галени от свежия вятър и пръските солена вода.

Глава 6 Чергари

Киерстаад коленичи на мекия торф. Според представите на варварите от Долината на мразовития вятър, той не бе особено висок (едва метър и осемдесет), пък и не бе така силен, както повечето от събратята си. Имаше дълга руса коса и очи, лазурни като небето в ясен летен ден, а в усмивката (макар тя рядко да стопляше чертите му) грееше широката му, слънчева душа.

В далечината, насред безбрежната тундра, се белееше заснежен връх. Това бе Грамадата на Келвин, единствената планина в Долината на мразовития вятър, ветровитата земя между Морето на неспирния лед и най-северозападната част на Гръбнака на света. Киерстаад знаеше, че стига да се приближи още малко до планината и ще види мачтите на риболовните кораби, които кръстосваха Диншиър, най-голямото от трите езера в Долината.

Само няколко мили, а два толкова различни свята. Киерстаад беше още момче (едва бе навършил седемнадесет години), ала вече бе видял и научил за Царствата и живота повече, отколкото мнозина старци. Преди години и той, както и мнозина от сънародниците му, беше последвал призива на Уолфгар, напуснал бе Долината на мразовития вятър и бе поел към далечното поселище, наречено Заселническа твърдина. Беше отпразнувал деветия си рожден ден на път, далече от семейството си. Едва единадесетгодишен, се бе изправил срещу гоблини, коболди и елфи на мрака, редом с Берктгар Храбри, предводителя на варварите от Заселническа твърдина. Пак Берктгар бе онзи, който реши, че е дошло време той и хората му да се завърнат в Долината, при отколешните си обичаи.

Киерстаад бе видял много струваше му се, че е водил два различни живота, в два различни свята. Сега беше номад, който скоро щеше да навърши осемнадесет лета и за първи път да отиде на лов сам. Ала докато гледаше Грамадата на Келвин и си представяше корабите, кръстосващи Диншиър, Маер Дуалдон далече на запад и Езерото на алените води на юг, младежът нямаше как да не осъзнае колко ограничен бе станал животът му и колко по-широк бе светът — свят, от който го деляха само няколко мили. Струваше му се, че вижда оживените тържища на Брин Шандер, най-големия от Десетте града, накацали около езерата виждаше многоцветните одежди, скъпоценните накити, вълнението, което обземаше всички през пролетта, когато от юг започваха да пристигат кервани с търговци, дошли заради изящните резбовани сувенири, с които се славеше граничното поселище.

А дрехите на Киерстаад бяха от най-обикновено кафеникаво платно — цвета на тундрата, на северните елени, които той и народът му ловуваха, и на шатрите, в които живееха.

При все това, въздишката, която се откъсна от гърдите му, не бе родена от съжаление за изгубеното, а по-скоро от примирение с начина на живот, който водеше сега и по който предците му бяха живели векове наред. Пък и в него се криеше простичка красота, извечна и сурова, която закаляваше не само тялото, но и душата. Въпреки че едва довчера Киерстаад бе още дете, той разсъждаваше като зрял човек. Наследствена черта, така казваха всички — след заминаването на Уолфгар, не друг, а Ревик, бащата на Киерстаад, беше оглавил обединените племена на тундрата. Спокойният и уравновесен Ревик не бе отишъл на война в Митрил Хол, обяснявайки, че е прекалено стар тепърва да променя живота, с който е свикнал. Вместо това той бе останал в Долината заедно с по-голямата част от сънародниците си и се бе погрижил да направи съюза между отделните племена още по-силен, както и да заздрави връзките с хората от Десетте града.

Макар да не го бе изненадало, завръщането на Берктгар, Киерстаад (най-младия от синовете му) и останалите истински го зарадва. Ала наред с радостта, то бе донесло много важни въпроси за бъдещето на варварите и — не на последно място — за това кой ще застане начело на обединените племена.

— Още кръв? — думите извадиха Киерстаад от мислите му и той се обърна към приближаващите се войни, сред които беше и Берктгар.

Младежът кимна и посочи петното, което се червенееше върху кафявата почва. С умел далечен удар, Берктгар беше пронизал един елен, ала не бе успял да убие животното и то бе побягнало. Варварите, които не оставяха никой лов недовършен (особено когато залогът бе северен елен, животното, което им даваше толкова много), се впуснаха в преследване.

Да оставят жив ранен дивеч, за тях бе немислимо, по думите на Берктгар „разхищение, на каквото са способни само хората, които живеят в Десетте града и още по на юг, отвъд Гръбнака на света“.

Берктгар застана до младежа и също се загледа в Грамадата на Келвин.

— Скоро трябва да го заловим — отбеляза той. — Не го ли сторим, джуджетата ще ни го отмъкнат.

Останалите закимаха в знак на съгласие и хайката отново пое напред. Киерстаад, когото думите на вожда бяха накарали да се замисли, поизостана. Откакто бяха напуснали Заселническа твърдина, Берктгар говореше само лошо за джуджетата, същите онези джуджета, които доскоро бяха техни приятели и съюзници, войните на Бруенор, с които се бяха били рамо до рамо в името на една благородна обща цел. Къде бе отишла радостта от победата? Най-яркият му спомен от живота в Заселническа твърдина не бе от жестоката война с Мрачните, а от празненствата след края й, дни на крепка дружба между джуджетата, свиърфнеблите и бойците, които им се бяха притекли на помощ от няколко съседни града.

Как така всичко се бе променило изведнъж? Едва седмица след като си тръгнаха от Заселническа твърдина, варварите вече имаха друга история. Никой не говореше за добрите времена, останали бяха само разкази за трудности и злочестини, за унизителната черна работа, която били принудени да вършат там и която не подхождала на горд, древен народ като техния. Подобни приказки можеха да се чуят през целия път до Долината на мразовития вятър, после с времето постепенно отшумяха.

Ала след като се разнесе мълва, че двеста джуджета са се завърнали в Долината, неприязнените забележки на Берктгар отново зачестиха. За Киерстаад причината бе повече от ясна — начело на завърналите се джуджета стоеше не друг, а самият Бруенор Бойния чук. Малко след края на войната с Мрачните, Бруенор бе отстъпил престола на своя праотец, Гандалуг Бойния чук, завърнал се сред тях след векове на магическо пленничество при елфите на мрака. Дори и в най-добрите времена в отношенията между Бруенор и Берктгар витаеше напрежение. Бруенор, за когото Уолфгар (най-почитаният от варварите войн) бе като роден син, беше изковал за него могъщия Щитозъб, великолепно оръжие, което в ръцете на Уолфгар се бе покрило със слава, по-голяма от славата на което и да било варварско оръжие.

Ала когато Уолфгар загина, Бруенор отказа да предаде Щитозъб на Берктгар.

Дори след подвизите, които извърши в битката за Стражев дол, Берктгар оставаше в сянката на легендарния, си предшественик и на Киерстаад му се струваше, че сега вождът се опитва да хвърли кал върху името на Уолфгар, да убеди хората си, че той е грешал, че не е бил великият водач, за когото го смятаха всички, а всъщност е предал както народа, така и боговете си. Именно така, кръстосвайки безбрежната тундра, свободни като вятъра, трябваше да живеят истинските варвари.

Киерстаад харесваше суровата прелест на тундрата и бе склонен да се съгласи с Берктгар, че това наистина е най-достойният начин на живот за народа му. Въпреки това, младежът, който от най-ранните си години се възхищаваше на Уолфгар, никак не можеше да приеме опитите на Берктгар да очерни паметта на своя предшественик.

Киерстаад се затича след другарите си, а краката му потъваха в меката, рохкава почва. Дали мълвата бе вярна, зачуди се той. Наистина ли джуджетата се бяха завърнали в Долината и дали крал Бруенор също бе дошъл с тях?

И ако бе тук, възможно ли бе да е взел със себе си Щитозъб, най-могъщия и славен от всички бойни чукове?

При тази мисъл младежът бе обзет от благоговейно вълнение, ала всичко отмина миг по-късно, когато Берктгар отново забеляза елена и ловът продължи с пълна сила.

— Въже! — изрева Бруенор и запрати връвта, която търговецът му бе дал, на пода. — Дебело колкото ръката ми, безмозъчен оркски сине! Как си мислиш, че ще укрепя тунел с тоз’ канап, дето ми го предлагаш!

Стреснатият продавач вдигна връвта и се отдалечи, роптаейки полугласно.

Риджис, който бе дошъл в магазина заедно с приятеля си, се намръщи.

— Какво? — сопна се джуджето и сложи ръце на хълбоците си.

Не бяха много онези, които не особено едрият Бруенор можеше да гледа отвисоко, ала полуръстът бе един от тях.

Той обаче, без ни най-малко да се притеснява от изблиците на джуджето, прокара пръсти през къдравата си, кестенява коса и се изкиска:

— Добре, че хазната ти е пълна — рече той. — Иначе Мабойо щеше да те изхвърли като мръсно куче.

— Ха! — изсумтя Бруенор и като намести еднорогия си шлем, отново се обърна към тезгяха — Той има нужда от нас. Тепърва ще отварям старите мини, а туй значи много злато за него.

— И добре, че е така — промърмори под нос Риджис.

— Внимавай какви ги дрънкаш! — предупреди го Бруенор, макар да не бе успял да чуе точните му думи.

Приятелят му го изгледа, а на лицето му се изписа изумление.

— Какво има пък сега? — учуди се джуджето и се обърна да го погледне.

— Ти ме видя! — ахна Риджис. — Първо, докато си мърморех и сега, когато те погледнах!

Бруенор се накани да каже нещо, ала думите заседнаха в гърлото му. Полуръстът бе застанал от лявата му страна, а при една битка в Митрил Хол Бруенор бе изгубил именно лявото си око. След края на войната между Залите и Мензоберанзан, един от най-могъщите жреци от Града на сребърната луна се бе погрижил за лицето му, което бе обезобразено от дълъг белег, спускащ се от челото, през лявото око, та чак до брадичката му. Раната бе сравнително стара и докато правеше целителните си магии, жрецът бе предупредил краля да не се надява на особен резултат — най-вероятно единственото, което щяха да постигнат, бе да направят белезите по-малко забележими. И наистина, бяха минали няколко месеца, преди дълбоко в орбитата да се появи нова очна ябълка и още няколко — докато тя се развие напълно.

Риджис придърпа приятеля си към себе си и като закри здравото му око с ръка, неочаквано посегна към другото.

Джуджето отскочи назад и улови пръста му.

— Ти виждаш! — тържествуващо възкликна полуръстът.

Бруенор го сграбчи във възторжена прегръдка и дори го повдигна във въздуха. Наистина, зрението най-сетне се бе завърнало и в лявото му око!

Развеселени и заинтригувани, неколцината купувачи, които се намираха в магазина, изгледаха двамата приятели и Бруенор, усетил изведнъж погледите и усмивките им, побърза да пусне Риджис на земята.

Точно в този се момент се появи Мабойо, понесъл топ дебело въже.

— Какво ще кажеш за това? — попита той.

— Все е нещо като за начало — отсече джуджето, което отново си бе възвърнало киселото изражение. — Ще ми трябват още триста метра.

Мабойо го зяпна с отворена уста.

— И то сега! — изрева Бруенор. — Донеси ми проклетото въже или още утре тръгвам към Лускан с достатъчно каруци, че да си набавя стоки за следващите сто години!

Мабойо го погледа миг-два, после се отказа и отново се запъти към склада. Беше разбрал, че джуджето се кани да опразни магазина му от куп полезни стоки още в мига, в който го видя да влиза с препълнена кесия. Това не бе любимият му начин да търгува — предпочиташе да го прави капка по капка, бавно и постепенно — така всяка покупка изглеждаше скъпоценна, а той изкопчваше колкото се може повече злато от клиента. Ала Бруенор, който нямаше равен в сделките на север от Гръбнака на света, не можеше да бъде преметнат толкова лесно.

— Проглеждането май не ти оправи настроението кой знае колко — отбеляза Риджис, щом Мабойо се скри от погледа им.

— Таз’ игра се играе тъй, Къркорещ корем! — смигна му джуджето. — Радва се, че се върнахме, и още как! Продажбите му ще се увеличат двойно.

Така си беше. Сега, когато Бруенор се бе завърнал в Долината на мразовития вятър заедно с още двеста джуджета от рода Боен чук, за Мабойо (който притежаваше най-големия и богато снабден магазин в Брин Шандер, главният от Десетте града) щяха да настанат златни времена.

Разбира се, това означаваше, че ще му се налага да търпи най-резкия и капризен клиент, който можеше да съществува. Полуръстът се изкиска тихичко при мисълта за многобройните препирни, които Бруенор и продавачът тепърва щяха да водят… точно както се бяха дърпали и преди десет години, когато джуджешки чукове ден и нощ огласяха скалистата долина на юг от Грамадата на Келвин.

Риджис спря поглед върху лицето на приятеля си. Колко хубаво бе най-после да се завърне у дома!