Пътеки към утрото

Глава 18 Разходка с вятъра

Дризт и Кати-Бри придружиха Дюдермонт, Уейлан и Дънкин до Карадуун, за да се сбогуват с моряците, които през последните пет години бяха не само техни неразделни спътници, но и истински приятели. Скиталецът бързаше и не искаше да отлага завръщането в Долината повече, отколкото бе необходимо, ала това малко отклонение бе важно и за него, и за Кати-Бри. Сбогуването бе топло и прочувствено, с обещания да се видят отново, веднага щом могат.

Двамата приятели (Дризт повика Гуенивар по-късно) вечеряха заедно с Дюдермонт и Робилард. Магьосникът, по-оживен и дружелюбен откогато и да било, дори обеща да използва заклинание, за да им спести ходенето до храма.

— Какво? — не разбра той, когато видя приятелите си да се споглеждат с многозначителни усмивки.

И тримата очевидно си мислеха едно и също — Робилард наистина се бе променил през последните няколко седмици, особено след битката на каеруичкия бряг. Благотворното влияние на Харкъл си бе казало думата.

— Какво? — настоя магьосникът отново, този път по-рязко.

Дюдермонт се разсмя и вдигна чаша:

— За Харкъл Харпъл — тържествено обяви той. — И за доброто, което остави след себе си!

Робилард изсумтя и се накани да им припомни, че именно „благодарение“ на Харкъл се намират в езеро, на стотици мили от Саблен бряг. После обаче видя лукавите им усмивки и се досети, че капитанът всъщност говори за него.

Първата му мисъл бе да се разсърди, дори да се отметне от обещанието да върне Дризт и Кати-Бри в катедралата. Ала тогава осъзна, че те всъщност са прави и се присъедини към тоста. Не каза нищо, но си помисли, че би било хубаво да отскочи до прословутото Бръшляново имение и да посети ексцентричния си приятел.

За Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт сбогуването бе наистина тежко. Размениха си сърдечни прегръдки и обещания да се видят пак, макар дълбоко в себе си и тримата да знаеха колко опасен е пътят пред елфа и младата жена. Напълно възможно бе никой от тях да не напусне жив Долината на мразовития вятър.

Знаеха го, ала никой не го спомена, сякаш това бе просто временна раздяла, която нямаше да трае дълго.

Двадесет минути по-късно Дризт и Кати-Бри вече бяха във „Възвисяване на вярата“. Робилард си взе довиждане с тях и изчезна във взрив от магическа енергия.

Посрещнаха ги Айвън, Пикел и Даника.

— Кадърли още се приготвя — обясни русото джудже. — Повечко време му отнема на стареца.

— Хи-хи-хи! — изкиска се Пикел.

Даника си придаде недоволно изражение, ала Кати-Бри знаеше, че в действителност подмятанията по адрес на напредналата възраст на мъжа й я радват — очевидно бе, че двете джуджета си ги позволяват единствено, защото вярват, че с всеки изминал ден свещеникът става по-млад и по-силен в шегите им имаше надежда, а не злобна подигравка.

— Ела — рече Даника на Кати-Бри. — Така и не успяхме да си поприказваме добре.

И като хвърли кисел поглед на двете джуджета, които тръгнаха след тях, натърти:

— Насаме.

— О-о-о! — проточи Пикел.

— Винаги ли прави така? — обърна се елфът към Айвън, който въздъхна и кимна.

— Мислиш ли, че ще ти се намери време да ни поразкажеш повечко за Митрил Хол — с надежда в гласа попита русото джудже. — А и за Мензоберанзан — чувал съм туй-онуй за него, ама все не ми се вярва да е истина.

— Ще ти разкажа всичко, което знам — обеща скиталецът. — И наистина ще ти бъде трудно да повярваш.

— И за Бруенор, нали? — уточни Айвън, предвкусвайки удоволствието.

— Бунър! — развълнувано се обади Пикел, при което брат му го плесна по тила.

— Бихме дошли с теб, елфе — каза той извинително, — обаче имаме доста работа тук. И сам виждаш — близнаците и какво ли още не, а брат ми си има и градините.

При тези думи той се обърна към Пикел, очевидно очаквайки някаква глупава забележка. Зеленобрадото джудже наистина изглеждаше така, сякаш се кани да каже нещо, но вместо това започна да си свирука. Когато Айвън отново се обърна към Дризт обаче, скиталецът трябваше да прехапе устни, за да не избухне в смях — пъхнало палци в ушите си, зеленобрадото джудже размахваше останалите си пръсти и се плезеше зад гърба на брат си.

Айвън рязко се завъртя към него, ала Пикел бе по-бърз и го изгледа най-невинно, свирукайки си тихичко. Същата сценка се повтори цели три пъти, преди русото джудже най-сетне да се откаже.

Дризт ги познаваше едва от два дена, ала вече се бе убедил, че братята са големи образи и неволно си помисли колко ли би се забавлявал Бруенор с тях!

За Даника и Кати-Бри този последен час заедно премина много по-сериозно и сдържано. Двете се усамотиха в покоите на свещеника и жена му, пет стаи, сгушени в дъното на величествената постройка. Откриха Кадърли в една от спалните — потънал в молитва, той се готвеше за предстоящата си задача и те го оставиха сам, без да го безпокоят.

В началото разговорът им се въртеше около по-общи неща. Кати-Бри разказа за миналото си — за това как, останала сираче от съвсем малка, бе осиновена от Бруенор и бе отраснала сред джуджетата от рода Боен чук Даника също й сподели за годините, през които бе усвоявала учението на Пенпаг Д’Ан.

Възпитана в строга монашеска дисциплина, тя бе кален боец, също като новата си приятелка.

Кати-Бри не бе общувала с много жени на своята възраст и с разбирания като нейните собствени и сега установи, че й е доста приятно. Искрено харесваше Даника и бе сигурна, че ако имаха тази възможност, двете можеха да станат истински приятелки. Даника се чувстваше по същия начин — и тя, като Кати-Бри, бе преживяла немалко, и тя, като Кати-Бри, не бе срещала много жени на своята възраст.

Двете говориха дълго — за миналото, за настоящето, за надеждите си за бъдещето.

— Обичаш ли го? — осмели се да попита Даника, имайки предвид Дризт.

Кати-Бри се изчерви и установи, че не знае какво да отвърне. Разбира се, че обичаше Дризт, ала не знаеше дали го обича по начина, за който говореше Даника. Двамата отдавна се бяха споразумели да не допускат подобни чувства да застанат между тях. Само че от гибелта на Уолфгар бе минало доста време, Кати-Бри наближаваше тридесетте и този въпрос като че ли отново започваше да я вълнува.

— Хубав е. И то много — отбеляза Даника и се изкиска като малко момиченце.

В този миг, докато се облягаше на меката възглавница в стаята й, Кати-Бри се чувстваше точно така. Струваше й се, че отново е съвсем младо момиче, с мисли за любов и за живота пред нея, а най-важното решение, което трябваше да вземе, бе дали Дризт е красив или не.

Разбира се, настоящето с всичките си проблеми, бързо напомни за себе си и изтри дяволитите усмивки от лицата им — Кати-Бри бе изгубила мъжа, когото обичаше, а Даника, с две малки деца, бе изправена пред съвсем реалната опасност да види как съпругът й, преждевременно състарен от създаването на храма, я напуска завинаги.

Разговорът постепенно замря, но Даника остана да седи на мястото си, а в погледа й се появи странна напрегнатост.

— Какво има? — попита Кати-Бри.

— Чакам дете — долетя отговорът и нещо в него красноречиво говореше, че Кати-Бри е първият човек, който научава тази новина, дори преди Кадърли.

Тя изчака за миг, докато усмивката, изгряла на лицето на Даника, не я убеди, че за жената на жреца бременността е повод за радост, после също се засмя и я прегърна сърдечно.

— Недей да казваш на Кадърли — помоли Даника. — Вече съм намислила как да му съобщя.

Кати-Бри се дръпна назад и я погледна изпитателно.

— И все пак го каза първо на мен — рече тя, станала напълно сериозна.

— Ами нали си заминаваш — небрежно отвърна Даника.

— Но ти едва ме познаваш — напомни й Кати-Бри.

Даника тръсна глава, при което гъстата, червеникаворуса коса се разпиля по раменете й, и задържа погледа на Кати-Бри в своя.

— Напротив — меко каза тя.

Права бе, помисли си Кати-Бри, която също имаше чувството, че познава Даника открай време. Двете си приличаха много и вече усещаха, че истински ще си липсват.

В този момент чуха стъпките на Кадърли в съседната стая и разбраха, че моментът на раздялата наближава.

— Ще се върна — обеща Кати-Бри.

— А аз ще посетя Долината на мразовития вятър — отвърна Даника.

Свещеникът се появи на вратата и им каза, че Дризт и Кати-Бри трябва да тръгват. Усмихнат топло, той предпочете да не ги притеснява и се престори, че не забелязва навлажнените им очи.

Кадърли, Дризт и Кати-Бри стояха на върха на най-високата кула в храма, почти триста метра над земята, а вятърът свиреше в ушите им.

Кадърли поде тихо заклинание и двамата приятели усетиха как постепенно олекват и стават някак безплътни. Кадърли ги улови за ръка и продължи напева си, докато тримата не се стопиха съвсем. Подобни на духове, те се отделиха от земята и вятърът ги поде.

Светът прелиташе покрай тях, неясен като в мъгла или сън. Нито Дризт, нито Кати-Бри знаеха колко продължи всичко, ала когато най-сетне спряха и престанаха да се усещат безтегловни, небето на изток вече просветляваше.

Бяха пристигнали в Лускан, най-северното селище по Саблен бряг — оттук до Десетте града имаше едва двеста мили.

Кадърли не познаваше това място, ала съвършено изпълнената му магия ги бе отвела точно пред храма на Денеир, където свещеникът бе топло приветстван от събратята си. След като осигури стаи за двамата си приятели и ги остави да си починат, той излезе, за да поговори с един от жреците, който щеше да се погрижи Дризт и Кати-Бри да се присъединят към първия керван, потеглящ към Долината.

Задачата се оказа по-лесна, отколкото Кадърли очакваше. Противно на опасенията му, че скиталецът няма да бъде допуснат в кервана заради расата си, свещеникът установи, че името на Дризт се радва на немалка слава сред търговците. Кати-Бри също им бе добре известна — нямаше керван, който да не е щастлив да поеме към пълната с опасности Долина на мразовития вятър, придружаван от двама войни като елфа и младата жена.

Когато Кадърли се върна в храма, Дризт и Кати-Бри вече бяха станали, говореха си с останалите жреци и се приготвяха за дългия път. Скиталецът прие един от предложените му дарове с особено благоговение — два кожени мяха, пълни със светена вода от купела на храма. Разбираше, че водата надали ще намери някакво практическо приложение, ала не това имаше значение, а самият жест, фактът, че един човек, служещ на добро божество, смята него, елфа на мрака, достоен за подобна чест.

— Събратята ти са добри хора — отбеляза той, когато с Кадърли и Кати-Бри останаха сами.

Свещеникът вече им бе съобщил какво е успял да уреди и им бе казал къде и кога трябва да се срещнат с кервана, с който щяха да пътуват. Търговците тръгваха същия ден, така че двамата приятели имаха по-малко от час да се приготвят. Отново бе настъпил моментът за раздяла.

— Така е — съгласи се Кадърли. — Те правят чест на Денеир.

Докато Дризт довършваше стягането на багажа си, Кати-Бри, която продължаваше да мисли за Даника и последния им разговор, тихичко дръпна жреца настрани.

Кадърли се позасмя, досетил се какво има да му казва младата жена.

— Имаш доста отговорности — започна тя отдалече.

— Моят бог не иска чак толкова от мен — лукаво отвърна свещеникът, макар прекрасно да знаеше, че Кати-Бри няма предвид задълженията му към Денеир.

— Говоря за близнаците — прошепна тя. — И Даника.

Кадърли кимна — по това нямаше спор.

Младата жена замълча за миг, сякаш й бе трудно да намери подходящите думи. Как да му каже онова, което бе намислила, без да го засегне?

— Айвън спомена нещо за твоето… състояние — реши се тя най-сетне.

— Нима? — макар вътрешно да се забавляваше, Кадърли нямаше никакво намерение да я улеснява.

— Каза ми, че очаквали да умреш веднага след завършването на катедралата — обясни Кати-Бри. — Каза също, че точно така си изглеждал — като смъртник.

— И аз имах чувството, че изживявам последните си дни — призна жрецът. — А и виденията, които ми се явиха, като че ли говореха, че краят ми наближава.

— Било е преди повече от година — отбеляза тя и Кадърли отново кимна. — Айвън каза, че сега изглеждаш по-млад от тогава. По-млад и по-силен.

Свещеникът се усмихна широко. Разбираше, че Кати-Бри е водена единствено от желанието да помогне на Даника и искреното приятелство между двете жени стопли сърцето му.

— Не мога да бъда сигурен — рече той, — ала Айвън като че ли е прав. Сега наистина съм по-силен, много по-силен и изпълнен с живот от дните след завършването на храма.

При тези думи той улови кичур коса — макар и сива, в нея съвсем ясно се виждаха кестеняви косми.

— Преди една година цялата бе бяла, снежнобяла — обясни той.

— Значи се подмладяваш! — възторжено възкликна Кати-Бри.

Кадърли въздъхна дълбоко, после бавно кимна:

— Така изглежда.

И добави, сякаш се страхуваше да изрече надеждите си на глас:

— Не че мога да бъда сигурен в каквото и да било, разбира се. Единственото обяснение, което имам, е, че изтощението и виденията от онези дни — видения, вещаещи скорошната ми смърт — са били изпитание за верността ми към Денеир и неговите повели. Наистина вярвах, че ще умра веднага след края на първата служба в храма. Спомням си безкрайната умора, която ме налегна тогава помня и как едва се прибрах в стаята си (всъщност Даника и Айвън трябваше да ме отнесат на ръце) и потънах в сън, от който бях убеден, че няма да се събудя. Вярвах го и го приемах.

И той затвори очи, връщайки се към онзи съдбовен ден.

— Ала сега нещата са съвсем различни — напомни му Кати-Бри.

— Навярно Денеир е искал да ме изпита — предположи жрецът. — И кой знае, може би съм издържал изпитанието и той е решил да се смили над мен.

— Ако наистина е добър бог — отсече младата жена, — значи всичко е ясно. Никой добър бог не би те отнел от Даника и близнаците, и… — тя замълча и прехапа устни, за да не издаде тайната на приятелката си.

— Денеир е добър бог — също толкова убедено заяви Кадърли. — Ала ти говориш за тревогите и надеждите на смъртните и забравяш, че никой от нас не може докрай да познае волята на Денеир. Дори ако утре реши да ме прибере, той пак ще си бъде добрият бог, комуто служа с цялото си сърце.

Кати-Бри, която не изглеждаше особено убедена, само поклати глава.

— В света има по-възвишени цели и принципи, отколкото ни се разкрива на нас, простосмъртните — добави свещеникът. — И твърдо вярвам, че каквото и да стори с мен Денеир, то ще бъде най-правилното, независимо дали аз го разбирам или не и независимо какви планове съм си правил преди това.

— Но се надяваш, че е вярно — в думите на младата жена прозвуча неприкрито обвинение. — Надяваш се, че наистина си възвръщаш младостта, за да бъдеш край жена си и заедно да гледате как растат децата ви!

Кадърли се разсмя:

— Така е — призна той и Кати-Бри най-сетне се успокои.

Както и Дризт, който с острия си елфически слух не бе пропуснал и думичка от разговора им, докато си даваше вид, че е напълно погълнат от стягането на раницата си.

Кати-Бри и жрецът (който изведнъж като че ли не изглеждаше толкова стар) се прегърнаха за последен път, после свещеникът отиде при Дризт и му протегна ръка.

— Донесете ми този отломък — заедно ще намерим начин да отървем света от него — рече той. — И доведи баща си. Нещо ми подсказва, че престоят в катедралата ще му се отрази добре.

Дризт горещо стисна протегнатата му десница, благодарен, задето Кадърли е толкова уверен в успеха им.

— Креншинибон ще ми даде… ще ни даде — поправи се скиталецът и погледна към Кати-Бри, — повод да се върнем в Карадуун.

— Именно това трябва да сторя и аз сега — отвърна свещеникът и с тези думи излезе от стаята.

Двамата приятели не говориха повече и мълчаливо довършиха приготовленията си за пътя, който им предстоеше.

Пътя към дома.

Глава 19 И целият свят се простира пред тях

Ревик знаеше, че рано или късно ще се стигне дотам, очакваше го от мига, в който осъзна, че Берктгар няма намерение да се отцепи от Племето на лоса и да възроди някое от старите племена.

И така, сега двамата стояха един срещу друг, заобиколени от своите събратя. Всички знаеха какво предстои, ала въпреки това трябваше да го направят, както си му е редът.

Берктгар чакаше да се възцари тишина. Нямаше закъде да бърза — оживеният шепот вещаеше само добро, подкрепата за него нарастваше с всяка изминала минута. Най-сетне (Ревик никога не бе мислил, че времето може да се точи толкова бавно) варварите утихнаха.

Берктгар, който бе окачил огромния си меч, могъщия Банкенфуере, на гърба си, вдигна ръце към небето.

— Искам правото да предявя Предизвикателството! — заяви той.

Думите му бяха посрещнати от възторжени викове… не чак толкова силни, колкото на Берктгар му се щеше, но все пак достатъчно, за да не оставят и капка съмнение за подкрепата, на която той се радваше.

— Докажи ми правото си да отправиш Предизвикателството и ще го приема — отвърна Ревик, както повеляваше традицията. — Тече ли благородна кръв във вените ти?

— Не с благородна кръв, а с подвиг съм заслужил правото на Предизвикателството — грамадният варварин също знаеше обичаите.

Поддръжниците му отново нададоха одобрителни викове.

Ревик поклати глава:

— Само благородната кръв би могла да бъде причина в такъв момент — възпротиви се той и неговите поддръжници (макар и не толкова гръмогласни, колкото тези на Берктгар), зашумяха в знак на съгласие. — Откакто съм начело, племето е силно и сплотено, живеем в мир и благоденствие.

— Аз също управлявах добре — прекъсна го едрият варварин. — В Заселническа твърдина, далече, далече оттук. Преведох хората си през мир и война и заедно се върнахме обратно в Долината, истинския ни дом!

— Където Ревик властва над Племето на лоса — напомни му възрастният мъж.

— С какво право?

И двамата знаеха, че на този въпрос Ревик няма какво да отговори.

— На какво рождено право дължи титлата си Ревик, син на Йорн Червения, който никога не е бил крал?

Възрастният мъж продължи да мълчи.

— Властта ти бе дадена — продължи Берктгар, разказвайки нещо, което всичките му събратя знаеха, ала от друга гледна точка. — Получи я от Уолфгар, син на Беорнегар, без да си я заслужил нито с подвиг, нито с благородна кръв.

Чак в този миг Киерстаад, който наблюдаваше случващото се отстрани, разбра истинската причина, накарала Берктгар да се опита да очерни паметта на Уолфгар. Ако споменът за загиналия вожд все още будеше благоговейно страхопочитание у варварите, надали някой би оспорил правото на Ревик да властва над тях. Ала ако междувременно заслугите на Уолфгар бяха поставени под съмнение…

— Който си спечели титлата от Хийфстааг, крал по рождение и с благородна кръв. Кой тук — обърна се възрастният мъж към тълпата, — си спомня двубоя, в който Уолфгар, син на Беорнегар, заслужено си извоюва правото да се нарече наш крал?

Мнозина закимаха, най-вече по-старите войни, които не бяха напускали Долината, за да заминат за Митрил Хол.

— Аз също го помня — изръмжа Берктгар предизвикателно. — И изобщо не се опитвам да поставя под въпрос правото на Уолфгар, нито всичко, което той стори за народа ни. Ала ти, Ревик, ти нямаш кръвно право на тази титла, така, както нямам и аз. И именно затова аз трябва да бъда крал. Именно затова отправям Предизвикателството!

Одобрителните възгласи екнаха по-силно отвсякога.

Ревик погледна към сина си и се усмихна. Не можеше да отхвърли искането на Берктгар, не можеше и да го победи в битка.

— Приемам — рече той и войните — както неговите поддръжници, така и тези на съперника му — избухнаха в гръмогласни викове.

— След пет часа, преди залез-слънце… — започна Берктгар, ала Ревик го прекъсна.

— Сега!

Исполинът го изгледа учудено, опитвайки се да разбере дали това не е някакъв номер. Обикновено на Предизвикателството можеше да се отвърне по-късно през деня, в който бе отправено, за да успеят двамата претенденти да се подготвят за битката — както физически, така и психически.

Берктгар присви очи и всички затаиха дъх в очакване. По лицето му се разля усмивка. Ревик не можеше да го уплаши — нито сега, нито когато и да било. Много бавно, той посегна към дръжката на Банкенфуере, издърпа страховитото оръжие от ножницата и го вдигна високо над главата си.

Ревик също взе оръжието си, ала — както наблюдателният и силно разтревожен Киерстаад не пропусна да забележи — съвсем не изглеждаше готов за битка.

Берктгар предпазливо пристъпи напред, здраво стиснал Банкенфуере с две ръце.

В този миг възрастният мъж вдигна длан и той спря.

— Колцина от нас се надяват Ревик да спечели? — попита вождът и мнозина от войните надигнаха глас в негова подкрепа.

Берктгар, смятайки, че това е само хитрост, целяща да подкопае увереността му, изръмжа гневно.

— А колцина искат Берктгар Храбри да застане начело на Племето на лоса?

Нов взрив от одобрителни възгласи, този път забележимо по-силни, последва думите му.

Ревик се приближи до съперника си, вдигнал едната си ръка и свел острието на брадвата си надолу.

— Предизвикателството получи своя отговор — заяви той и пусна оръжието на земята.

Всички зяпнаха смаяни, Киерстаад може би най-много от всички. Това беше безчестие! Постъпка на страхливец!

— Не мога да те победя, Берктгар — обясни Ревик на висок глас, така че всички да го чуят. — Нито ти мен.

Лицето на исполина се изкриви в гневна гримаса.

— Мога да те направя на парчета! — викна той и вдигна огромния си меч толкова яростно, сякаш се канеше да стори точно това.

— И тогава народът ни ще трябва да понесе последствията от действията ти — тихо рече Ревик. — Независимо кой ще спечели, след двубоя ще останат две племена, разделени от гняв и желание за мъст.

И като огледа събралите се мъже, той отново повиши глас:

— Все още не сме достатъчно силни, за да си го позволим. Независимо дали ще укрепим дружбата си с джуджетата на Бруенор и с хората от Десетте града, или ще изберем да се върнем към стария си начин на живот, трябва да го сторим обединени!

Берктгар продължаваше да се мръщи заплашително. Чак сега разбра — Ревик не можеше да го надвие в битка (това и двамата прекрасно знаеха), затова лукавият старец искаше да обезсмисли самата същност на Предизвикателството. О, как му се щеше наистина да го накълца на парчета! Но какво можеше да направи!

— Обединени! — повтори Ревик и протегна ръка на съперника си.

Едрият варварин бе извън себе си от гняв. Той подпъхна крак под брадвата, която лежеше пред него, и я изрита надалече.

— Ти избра пътя на малодушните! Ти си жалък страхливец и днес го доказа пред всички!

И той разпери ръце като победител.

— Във вените ми не тече кръв на крал! — извика Ревик, приковавайки вниманието на войните. — Нито пък в твоите. Нека народът реши кой от двама ни да управлява и кой да се отдръпне.

— Това се решава с битка!

— Не и този път! — не отстъпи възрастният мъж. — Не и когато цялото племе трябва да страда заради глупавата ти гордост!

Берктгар пристъпи напред, сякаш се канеше да го удари, ала Ревик не му обърна внимание.

— Всичко зависи от вас! — рече той на събратята си.

— Ревик! — викна някой, ала гласът му бързо бе заглушен от група млади бойци, които подкрепяха Берктгар.

Техните възгласи на свой ред бяха удавени от още поддръжници на Ревик, само за да се надигнат с удвоена сила миг по-късно. Много скоро всички крещяха, колкото сили имаха. Няколко души се сбиха, извадиха се дори оръжия.

Дълго време Берктгар не свали изпепеляващ поглед от Ревик, който нито за миг не извърна очи. Най-сетне исполинът поклати невярващо глава. Как можеше Ревик да опозори народа си по този начин!

Ала възрастният мъж знаеше, че е постъпил правилно. Не се боеше нито от поражението, нито от смъртта, но искрено вярваше, че една битка между него и Берктгар ще разедини племето и ще донесе само злочестини и на двете групи. Това със сигурност беше по-доброто решение, стига положението да не излезеше извън контрол.

А като че ли точно това бе на път да се случи. Гръмките викове ставаха все по-силни, вадеха се мечове и брадви, отправяха се неприкрити заплахи.

Ревик внимателно се вгледа в двата лагера, опитвайки се да прецени кой е по-многоброен. Не му отне много време да разбере и да си го признае.

— Спрете! — провикна се той и постепенно събратята му утихнаха. — Кой иска Берктгар да стане крал?

Думите му бяха последвани от взрив от възторжени възгласи.

— Кой иска Ревик да продължи да води племето? — продължи той.

— Ревик, който отказа да се бие! — побърза да се обади Берктгар и с радост установи, че виковете в подкрепа на противника му не бяха нито толкова гръмогласни, нито толкова ентусиазирани.

— Значи всичко е решено — заяви Ревик, по-скоро на съперника си, отколкото на тълпата. — Берктгар е новият вожд на Племето на лоса.

Едрият варварин не вярваше на ушите си. Как само му се искаше да удари стария хитрец! Това трябваше да бъде славен миг за него, смазваща победа в двубой на живот и смърт, както повеляваше традицията от незапомнени времена. Ала какво можеше да стори сега? Нима можеше да убие невъоръжен човек и то, след като този някой току-що го бе провъзгласил за крал?

— Не прави глупости, Берктгар — настойчиво прошепна Ревик и се приближи до него, за да е сигурен, че исполинът ще го чуе въпреки шума, който слисаните варвари вдигаха. — Заедно ще изберем правилния път.

Берктгар го блъсна встрани.

— Ще решавам сам! — отвърна той на висок глас. — Не се нуждая от съветите на един страхливец.

С тези думи той излезе от кръга и се отдалечи, следван от най-верните си поддръжници.

Засегнат (но не и учуден) от грубия отказ на Берктгар, възрастният варварин се опита да повдигне духа си с мисълта, че е направил всичко по силите си за доброто на своя народ. Ала дори тази слаба утеха му бе отнета миг по-късно, когато погледът му се спря върху Киерстаад, неговия наскоро възмъжал син.

По лицето на младежа се четеше неприкрито изумление, дори срам.

С гордо вдигната глава, Ревик пристъпи към него.

— Трябва да ме разбереш — меко рече той. — Това бе единственият начин.

Киерстаад си тръгна, без да каже нищо. Разумът му нашепваше, че постъпката на баща му не е страхлива, а напротив — проява на истинска доблест, ала не разумът и трезвите разсъждения надделяха у него. Неудобството го заля като вълна и той побягна на някъде, където и да е, далече, далече оттук, в откритата тундра, където може би го очакваше смърт.

Ала това вече нямаше значение.

Стъмпет стоеше на най-високия връх в Грамадата на Келвин. Беше се изкачила дотук съвсем лесно, някак между другото — сега цялото й внимание бе насочено на юг, там, където се извисяваха Гръбнака на света и неговите внушителни била. Във въображението й се заредиха дръзки картини, мечти за победа и слава. Видя се как стои на върха на най-високата планина, а погледът й се рее над света.

Неразумни, дори безразсъдни мечти, ала жрицата сякаш не го осъзнаваше. Постоянният поток от мимолетни картини, от илюзии и самозаблуда придобиваше все по-голямо влияние над трезвомислещата Стъмпет. Логиката и здравият разум бързо отстъпваха място на дръзки желания… желания, които дори не бяха нейни.

— Идвам, горделиви върхове! — неочаквано рече тя, обръщайки се към далечната планина. — Дръжте се, защото и най-високият от вас не ще успее да ме спре!

Ето, изрече го на глас, сама обяви намеренията си на всеослушание. Без да губи нито миг, тя бързо събра вещите си и се заспуска към подножието на Грамадата.

Мушнат на сигурно място в раницата й, Креншинибон бе обзет от безгранично задоволство. Могъщият отломък все още нямаше никакво намерение да се опитва да превърне Стъмпет Рейкингклоу в своя съюзница. Усетил бе колко е упорита (въпреки че илюзиите му вече бяха започнали да действат), освен това не бе забравил, че тя не е обикновено джудже, а жрица на Морадин Душековец. До този момент Креншинибон успяваше единствено да я държи настрани от опитите й да общува с него, ала рано или късно тя щеше да се обърне към своя бог и тогава най-вероятно щеше да научи истината за „топлещия кристал“, който се спотайваше в раницата й.

Вместо това отломъкът бе намислил да принуди Стъмпет да остави събратята си и да се отправи към Гръбнака на света, където можеше да срещне трол, великан или дори дракон — все подходящи съюзници за зло като него.

О, да, помисли си Креншинибон с надежда, наистина му се искаше да поработи с някой дракон!

Без да подозира нищо за тези пъклени желания, без да има и най-малка представа, че щастливата й находка изобщо може да крои каквито и да било планове, горката Стъмпет мислеше единствено за това как ще покори внушителната планинска верига пред себе си. Макар и тя самата да не бе сигурна, защо всъщност го желае толкова силно.

Още през първата си вечер като крал, Берктгар ясно даде да се разбере, че отсега нататък племето се връща към отколешните си обичаи, към начина на живот, който водеха допреди десет години, преди Уолфгар да надвие Хийфстааг.

Незабавно трябваше да се сложи край на каквито и да било взаимоотношения с жителите на Десетте града под страх от смъртно наказание на всички варвари абсолютно се забраняваше да говорят с Бруенор или с когото и да било от сънародниците му.

По-късно същата нощ Киерстаад седеше сам под звездното небе, а душата му се разкъсваше от болка. Сега вече разбираше постъпката на баща си. Ревик не можеше да надвие Берктгар, всички го знаеха, и вместо това възрастният мъж се бе опитал да постигне компромис, от който да спечели цялото племе. Да, с разума си Киерстаад осъзнаваше, че да отстъпи престола, когато вижда, че повечето от сънародниците му подкрепят Берктгар, бе мъдра и храбра постъпка от страна на баща му, ала в същото време сърцето му кървеше от срам, че Ревик бе отказал да се бие.

По-добре да беше паднал от ръката на Берктгар, смяташе младежът… или поне част от него смяташе. Така постъпваха истинските варвари, така повеляваха свещените обичаи на народа им. Какво ли щеше да си помисли Темпос, богът на битките, след днешния ден? И нима щеше да се намери място за Ревик в отвъдното след подобен позор… позор, който щеше да тежи не само върху него, но и върху цялото му семейство!

Киерстаад улови главата си с ръце.

Дали не трябваше да обяви на всеослушание верността си към Берктгар и публично да се откаже от баща си? Берктгар, който беше край него през всички тези години в Заселническа твърдина Берктгар, който беше заедно с него по време на първия му лов в тундрата. Да, Берктгар несъмнено би приветствал подобна подкрепа, уверен, че тя още повече ще затвърди властта му.

Но не! Киерстаад не можеше да изостави баща си, колкото и силен да бе гневът му сега. За да защити семейната чест, той бе готов да вдигне оръжие срещу Берктгар и да го убие, или пък сам да умре. Но никога, за нищо на света, нямаше да изостави баща си!

И двата избора му се струваха еднакво неприемливи и той дълго стоя под звездното небе, с болка в сърцето.

Глава 20 Заслужена плата

По време на пътуването си от Митрил Хол до Града на бездънните води, Дризт и Кати-Бри бяха овладели добре тънкостите на ездата, ала оттогава бяха минали шест години… шест дълги години, през които нито веднъж не се бяха качвали на кон. Въпреки това, когато керванът остави северозападния хребет на Гръбнака на света зад гърба си, на около пет дена път от Лускан, двамата бяха успели да си припомнят позабравените умения, макар да бяха понатъртени тук-там.

Те бяха сред първите, които зърнаха Долината да изплува на хоризонта пред тях.

Долината на мразовития вятър!

Дризт се канеше да предложи на Кати-Бри да яздят по-бавно, ала тя също бе занемяла от благоговение и дръпна юздите на коня си, още преди скиталецът да успее да каже каквото и да било.

Бяха у дома, наистина си бяха у дома едва стотина мили ги деляха от мястото, където се бяха срещнали за първи път, мястото, оформило не само най-важните им приятелства, но и самия им живот. Вълна от спомени ги връхлетя в мига, в който зърнаха безбрежната тундра да се разстила пред тях и отново чуха скръбния шепот на вятъра, който неспирно довяваше хладния дъх на ледниците. Мразовития вятър, дал името си на долината.

Кати-Бри искаше да каже нещо, нещо красиво и пълно с дълбок смисъл Дризт се чувстваше по същия начин. Ала никой от двамата не можеше да намери думи, с които да опише обзелите го чувства. Гледката на това скъпо на сърцето им място ги бе оставила напълно безмълвни.

— Да вървим — обади се най-сетне скиталецът и хвърли поглед назад, към шестте каруци на кервана, които бързо приближаваха.

После отново насочи вниманието си напред, към красивата и необятна земя, която се простираше чак до хоризонта. Грамадата на Келвин не се виждаше, все още бе прекалено далече, ала скоро и тя щеше да се възправи пред очите му.

Изведнъж елфът усети, че отчаяно иска отново да я зърне! Колко часове, колко дни бе прекарал там!

Колко пъти бе присядал на някой камък в планината и бе съзерцавал хилядите звезди, обсипали небето над главата му, и лагерните огньове на варварите, проблясващи далече в нощта!

Когато се обърна към младата жена, Дризт видя, че тя вече бе препуснала напред, за пореден път прочела мислите му.

В този миг си спомни още нещо, предупреждение от изострените му докрай войнски инстинкти — Долината на мразовития вятър бе всичко друго, но не и сигурно място. Оставяйки Гръбнака на света зад себе си, те се озоваваха в безмилостна и дива земя, където бродеха свирепи снежни хора и жестоки гоблини. Никак не му се искаше да разваля тези първи мигове на Кати-Бри, още не, но искрено се надяваше, че тя и този път споделя мислите му.

И най-малкото невнимание се заплащаше прескъпо в тази безпощадна земя, наречена Долина на мразовития вятър.

До края на деня не срещнаха никакви препятствия и на другата сутрин поеха на път още по зазоряване. Напредваха бързо — след пролетното топене на снеговете земята отново бе изсъхнала и колелетата на каруците се движеха гладко по твърдата, равна почва.

Слънцето изплува от изток и опали лицата им. Особено силно почувства изгарящата му сила Дризт, чиито лавандулови очи по рождение бяха пригодени към тъмата на Подземния мрак и дори след повече от двадесет години, прекарани на Повърхността, и още шест — насред искрящите води на Саблено море, не бяха напълно свикнали със светлината на Повърхността. Ала той не се пазеше от тази болка, тъкмо напротив — радваше й се и с усмивка приветстваше ярката зора. Тя му напомняше колко далече бе стигнал.

По-късно същата сутрин, когато слънцето се издигна високо в лазурносиньото небе и хоризонтът пред тях стана прозрачно ясен, забелязаха нещо, което според Дризт бе първият им истински досег с дома — мимолетен проблясък, който, реши скиталецът, можеше да бъде само слънчев лъч, отразен от искрящия сняг, покриващ върха на Грамадата на Келвин.

Кати-Бри не бе съвсем сигурна — от там ги деляха още два дни усилена езда, а планината съвсем не бе толкова висока. Младата жена не каза нищо, обаче, надявайки се приятелят ида, е прав. Колко много искаше да се прибере у дома!

Дризт се чувстваше по същия начин и, тласкани от нетърпението, двамата пришпориха конете си, докато каруците не изостанаха далече зад тях. Най-сетне разумът (а и резкият вик, долетял от коларя на първата каруца) им напомни какви задължения имат и ги накара да позабавят крачка.

— Скоро! — рече елфът и Кати-Бри отвърна на усмивката му.

Известно време яздиха сравнително бързо (макар и не така лудешки, както по-рано), докато Дризт не дръпна юздите на жребеца си, принуждавайки го да понамали темпото, и не започна да се оглежда на всички страни и да души въздуха.

Без да чака друго предупреждение, Кати-Бри също премина в тръс и изпитателно се взря в тундрата.

Скиталецът не забеляза нищо необикновено — равната земя имаше обичайния си сиво-кафеникав цвят единствените звуци, които се чуваха, бяха ритмичният тропот на конските копита и шепотът на вятъра единственият мирис, който се носеше във въздуха, бе влажният аромат на лято. Всичко като че ли беше наред… ала именно така действаха чудовищата от тундрата.

— Какво има? — прошепна Кати-Бри.

Дризт продължаваше да се озърта изпитателно. Едва стотина метра ги деляха от каруците зад тях, а и това разстояние бързо се стопяваше. Той все така не забелязваше повод за притеснение, нищо тревожно не достигаше до ушите и обонянието му, ала инстинктът — това безпогрешно шесто чувство — упорито му нашепваше, че нещо не е наред, че двамата с Кати-Бри са пропуснали нещо важно.

Скиталецът извади ониксовата статуетка и тихичко повика Гуенивар. Щом сивкавата мъгла взе да се разсейва, а пантерата — да се материализира до него, той даде знак на Кати-Бри да приготви Таулмарил (нещо, което тя вече бе сторила) и да се върне при кервана, заобикаляйки отдясно. Той щеше да мине отляво.

Младата жена кимна. Косъмчетата по врата й бяха настръхнали, войнският инстинкт недвусмислено й казваше да бъде нащрек. С юздите в едната ръка и лъка в другата, тя препусна към каруците.

Гуенивар дойде с присвити назад уши, разбрала по гласа на господаря си и от собствените си невероятно изострени сетива, че наблизо има врагове. Тя видя Кати-Бри да се отдалечава по десния фланг, видя и Дризт, който се носеше наляво, и се хвърли напред, готова да им се притече на помощ при най-малката заплаха.

Забелязал първо необичайното поведение на двамата си пазители, а след това и появата на Гуенивар, коларят на първата каруца понамали темпото, а после напълно спря. Дризт вдигна единия си ятаган високо във въздуха — знак, че са постъпили правилно.

Кати-Бри първа забеляза врага. Беше се вкопал дълбоко в почвата, толкова навътре, че единственото, което се виждаше от него, бе върхът на рошавата му глава. Снежен човек, най-свирепият ловец на тундрата. Мръснокафеникави през лятото и снежнобели през зимата, за снежните хора се говореше, че нямат равни в умението да се крият. Така си беше, помисли си Кати-Бри почти одобрително. Макар да бяха опитни следотърсачи, и тя, и Дризт бяха минали покрай спотаените чудовища, без дори да ги забележат. Това беше истинската Долина на мразовития вятър, напомни си младата жена. Сурова и безмилостна, тя не прощаваше и най-дребната грешка.

Този път обаче грешката бе на снежните хора. Точна както винаги, сребърната стрела на Таулмарил се откъсна от тетивата и прониза нищо неподозиращия звяр в тила. Той се олюля за миг, после рухна мъртъв в дупката си.

Само за частици от секундата земята сякаш изригна — още шест чудовища наизскачаха от скривалищата си. Яки и рошави, те приличаха на кръстоска между хора и мечки… и всъщност, както твърдяха местните предания, си бяха точно това!

Гуенивар излетя като куршум и с все сила се стовари върху един от зверовете, поваляйки го в дупката му.

Снежният човек се вкопчи в нея с намерението да я задуши в желязната си хватка, ала силните й задни лапи се впиха в тялото му и не му позволиха да се приближи достатъчно.

В това време Дризт вече бе достигнал бойното поле и нанесе два мълниеносни удара на най-близкото чудовище, като се държеше на седлото само с помощта на краката си.

Освирепял от болка, окървавеният звяр нададе страховит рев и се строполи на земята. Скиталецът, който междувременно се бе насочил към следващата си жертва, дори не го погледна. Вторият му противник обаче бе готов да го посрещне и — което бе още по-лошо — бе готов да посрещне жребеца му. Снежните хора бяха известни с това, че са в състояние да спрат препускащ кон, трошейки врата му с голи ръце.

Дризт не можеше да изложи животното на подобна опасност. Вместо това се насочи вляво от снежния човек, преметна крак през седлото и скочи в движение. Благодарение на невероятната си ловкост и на вълшебните предпазители, успя да запази равновесие и само за миг се озова до слисания си противник.

Няколко светкавични удара и елфът бе далече от обсега на чудовището. Не спря обаче, тъй като прекрасно разбираше, че противникът му не е победен и вече се е втурнал подире му. Когато сметна, че е оставил достатъчно разстояние между себе си и своя преследвач, скиталецът се обърна и вдигна оръжия, готов да го посрещне.

В това време Кати-Бри също бе препуснала в галоп, насочвайки коня само с помощта на краката си, докато се прицелваше в най-близкото чудовище.

Първият й изстрел пропусна целта, ала вторият потъна дълбоко в бедрото на снежния човек.

Звярът се олюля и рязко се обърна, при което следващите две стрели се забиха в гърдите му. Въпреки това той се задържа на крака и по всичко личеше, че възнамерява да се бие. Да хванеш Кати-Бри неподготвена обаче, съвсем не бе толкова лесно — с едно-единствено мълниеносно движение тя окачи Таулмарил на седлото и извади Казид’еа от ножницата.

Когато се изравни с чудовището, тя замахна с все сила и великолепният меч разцепи черепа на умиращия звяр на две. Снежният човек бавно се свлече на земята, а мозъкът му опръска кафявата почва.

Без да губи нито миг, младата жена прибра Казид’еа и отново вдигна лъка си. Сребърната стрела се заби в рамото на най-близкото чудовище и парализира ръката му. Поглеждайки зад ранения си противник, Кати-Бри забеляза последния снежен човек, който се намираше най-близо до кервана, видя и останалите пазачи, които се носеха към него, явно с намерението да го довършат.

— Тази битка е само наша! — решително прошепна младата жена и като се приближи до ранения си противник, остави Таулмарил настрани и извади меча си.

Все още в дупката на снежния човек, Гуенивар бързо спечели надмощие с помощта на железните си нокти. Злото същество се опита да я ухапе, ала тя бе по-бърза и по-гъвкава. Яките й челюсти се сключиха около косматия му врат, докато ноктите й не спираха да дерат, държейки опасните му оръжия далече от тялото й.

Щом звярът спря да диша и се отпусна безжизнено, пантерата изскочи от дупката и се огледа, после изрева и се хвърли надясно, където помощта й изглеждаше по-необходима.

Дризт се насочи към ранения си противник, ала изведнъж се закова на място, принуждавайки го да реагира. Вече замахнало за удар, чудовището политна напред. Двата ятагана на скиталеца се впиха в дланите му и отсякоха няколко от пръстите му.

Снежният човек изпищя от болка и прибра ръцете си, ала елфът бе по-бърз — едното му оръжие се заби малко под дясното рамо на звяра, докато другото се спусна надолу и го преряза през кръста. Преди неприятелят му да успее да реагира, Дризт отскочи встрани.

Злото същество бе всичко друго, но не и глупаво, особено в битка, и сега не му трябваше много време, за да разбере, че срещу подобен противник е обречено. Затова, вместо да се защитава, то се обърна и хукна, колкото го държаха краката.

Снежният човек можеше да надбяга почти всеки враг — бил той елф, или човек.

Почти всеки… ала не и Дризт — със своите магически предпазители той го застигна с лекота. Ударите се посипаха като дъжд върху злощастното чудовище и скоро кафеникавата му козина почервеня от шурналата кръв. Скиталецът добре знаеше, че снежните хора не са просто ловци, убиващи, за да живеят. Не, те бяха свирепи зверове, които сееха смърт не само за да се нахранят, но и за удоволствие.

Затова той не се отказа, избягвайки с лекота немощните опити на чудовището да го удари, като в същото време ятаганите му нито за миг не спираха мълниеносния си танц. Най-сетне злото същество спря и се приготви за една последна, отчаяна атака.

Ала Дризт бе по-бърз — Сиянието потъна дълбоко в корема на снежния човек, а леденият ятаган преряза гърлото му.

После, с обичайната си ловкост, скиталецът се дръпна встрани и избегна протегнатата ръка на олюляващото се чудовище. Само за миг той се озова зад — него и с все сила го удари в гърба. Не че имаше нужда — битката беше свършила и снежният човек рухна по лице в пръстта.

Беше въпрос само на време кой ще стигне пръв до чудовището, което Кати-Бри бе ранила в ръката — тя или единственият му оцелял другар.

Младата жена се оказа по-бърза и когато противникът й замахна към нея със здравата си ръка, тя я отсече с един-единствен удар на меча си.

Злото същество изпищя, потръпна конвулсивно и политна към земята, докато кръвта му бързо изтичаше.

Кати-Бри отскочи, за да не бъде затисната от тежкото туловище. Битката още не бе свършила и тя светкавично се завъртя, готова да посрещне последния от нападателите.

Разперило широко ръце, чудовището връхлетя отгоре й.

Казид’еа се заби в гърдите му, ала въпреки това железните длани се сключиха около раменете на младата жена и я събориха.

Докато падаше, Кати-Бри нямаше как да не си помисли какво ли ще стане с нея, когато двестакилограмовото чудовище се стовари отгоре й изведнъж товарът, който я притискаше, олекна, после изчезна напълно, отхвърлен надалече от Гуенивар.

Младата жена падна по гръб, но успя да се претърколи, убивайки част от силата на удара, после скочи на крака.

Всичко обаче бе свършило и когато яките челюсти на пантерата се сключиха около врата му, последният звяр вече беше мъртъв.

Кати-Бри премести поглед от Гуенивар към слисаните лица на останалите пазачи.

Седмина снежни хора, убити само за няколко минути.

По устните на младата жена заигра весела усмивка, Дризт също се засмя, когато се присъедини към нея и видя пазачите да се връщат към кервана, клатейки изумено глави.

Според Кадърли именно войнската слава на скиталеца им бе осигурила място в кервана, а след днешната случка тя със сигурност щеше да се разнесе надлъж и нашир сред лусканските търговци. И тогава името на Дризт До’Урден, този най-необичаен мрачен елф, щеше да се споменава с почит и възхищение.

Не след дълго керванът отново бе на път, начело с двамата приятели.

— Четири за мен — небрежно подхвърли Кати-Бри.

Дризт присви лавандуловите си очи и я изгледа развеселено. Отлично помнеше тази игра, та нали толкова пъти я бе играл и с Уолфгар, и с Бруенор, когато споделяха приключения и битки.

— Три и половина — поправи я той. — Гуенивар също бе взела участие в битката с последния снежен човек.

Кати-Бри набързо пресметна наум и реши, че спокойно може да отстъпи половината от победата на пантерата, макар да бе сигурна, че чудовището бе умряло още преди нейната намеса.

— Три и половина — съгласи се тя. — И само двама за теб.

Дризт се изкиска.

— А за котката — един и половина! — довърши младата жена и тържествуващо щракна с пръсти в лицето му.

Гуенивар, която тичаше край тях, изръмжа гърлено и двамата приятели, сигурни, че умното животно е разбрало всяка тяхна дума, избухнаха в смях.

До края на пътуването керванът не срещна повече неприятности и пристигна в Брин Шандер (главния от Десетте града, дали името си на тази част на Долината) по-рано, отколкото търговците бяха предвидили. Брин Шандер бе добре укрепено поселище, построено сред хълмовете и заобиколено от здрава стена. Намираше се близо до центъра на мисления триъгълник, образуван от трите езера — Маер Дуалдон, Диншиър и Езерото на алените води. Освен това, единствен той не разполагаше със собствена флота и въпреки че риболовът бе основният поминък в Десетте града, си оставаше най-процъфтяващото селище, дом на най-изкусните занаятчии и най-богатите търговци, както и политически център на местността.

Дризт не бе посрещнат особено добре, дори след като бе официално представен на градските стражи, а един от тях призна, че си го спомня от детските си години. За разлика от него Кати-Бри получи топъл прием, не на последно място заради наскорошното завръщане на Бруенор — всички с нетърпение очакваха от джуджешките мини отново да потекат реки от скъпоценни — метали.

Тъй като задълженията му към кервана се изчерпваха дотук, Дризт смяташе да не влиза в града, а вместо това да се насочи на север, към долината на джуджетата. Преди обаче да успеят да се оправят и сбогуват с търговците, двамата приятели получиха съобщение, че Касиус, представителят на Брин Шандер, моли за среща с Кати-Бри.

Въпреки че бе мръсна от дългия път и искаше единствено да потъне в най-близкото легло, младата жена нямаше как да откаже, но настоя скиталецът да я придружи.

— Добре мина — отбеляза Кати-Бри по-късно същия ден, когато двамата с Дризт излязоха от къщата на Касиус.

Срещата наистина бе минала добре, помисли си елфът, дори по-добре, отколкото той очакваше. Оказа се, че Касиус си го спомня прекрасно и (за негова изненада) го посрещна с добре дошъл искрено и с усмивка на уста. Ето защо сега Дризт ходеше из улиците на града свободно и макар да усещаше доста любопитни погледи върху себе си, не срещна открита враждебност. Мнозина, особено децата, го сочеха и си шепнеха острият му слух неведнъж долови думите „войн“ и „скиталец“, неизменно произнасяни с уважение.

Хубаво бе да се завърне у дома, толкова хубаво, че Дризт почти забрави нелеката задача, довела го тук. Поне за известно време не трябваше да мисли за Ерту и кристалния отломък.

Преди да си тръгнат от Брин Шандер, чуха бързи стъпки зад гърба си и чуха някой да ги вика с пълен глас.

— Риджис! — възкликна Кати-Бри, когато се обърна и видя полуръста да се носи към тях, колкото го държат краката, а къдравата му, кестенява коса и закръгленият му корем подскачаха нагоре-надолу.

— И таз добра! — скара им се той, когато се изравни с тях. — Наистина щяхте да си тръгнете, без да ми се обадите!

Още преди да успее да довърши, останалата без думи Кати-Бри го сграбчи в гореща прегръдка.

— Нима не съм заслужил поне една „добра среща“! — размаха пръст той, когато младата жена най-сетне го пусна на земята.

— Мислехме, че си с Бруенор — обясни Дризт и Риджис нито за миг не се усъмни, уверен, че приятелите му щяха да отидат първо при него, ако знаеха, че е в града.

— Поделям времето си между Брин Шандер и мините — отвърна той. — Нали все някой трябва да посредничи между търговците и онзи грубиянин, баща ти!

Кати-Бри се разсмя и отново го прегърна.

— Току-що обядвахме с Касиус — рече Дризт. — Тук като че ли всичко си е постарому.

— С изключение на хората. Нали знаеш как е по тези земи — малцина се задържат дълго… или пък оцеляват дълго.

— Но Касиус все още управлява Брин Шандер — отбеляза Дризт.

— А Йенсин Брент — Каер Диневал — щастливо обяви Риджис.

Това наистина бе добра новина — Йенсин Брент бе сред героите от битката срещу Акар Кесел и Креншинибон, а освен това бе и един от най-разбраните политици, които приятелите бяха срещали някога.

— А сега и лошите новини — продължи полуръстът. — Кемп също си е в Таргос.

— Упоритото му оркско псе! — тихо изруга Кати-Бри.

— Станал е дори по-упорит — призна Риджис. — Берктгар също е тук.

Дризт и Кати-Бри кимнаха — и те бяха дочули нещо такова.

— Сега е заедно с Ревик и Племето на лоса — допълни приятелят им. — Това е почти всичко, което знаем за тях.

Тонът му обаче недвусмислено говореше, че има и още нещо.

— Наскоро Бруенор беше при Ревик — обясни той. — Не може да се каже, че срещата мина много добре.

Скиталецът познаваше стария вожд, познаваше и Берктгар и не му бе никак трудно да се досети къде в действителност се корени проблемът, за който намекваше полуръстът.

— Берктгар така и не прости на Бруенор — призна Риджис.

— Не ми казвай, че пак става дума за чука! — не можа да повярва на ушите си Кати-Бри.

Полуръстът не навлезе в повече подробности, но за Дризт и това бе достатъчно — много скоро сериозно щеше да си поговори с варварина. Берктгар беше горд и доблестен войн, ала също така бе и неимоверно упорит. По всичко личеше, че Ревик, към когото елфът хранеше най-топли чувства, има нужда от помощ.

Това обаче можеше да почака. Тримата приятели прекараха нощта в къщата на Риджис в Брин Шандер и рано-рано на другата сутрин потеглиха на север.

Движеха се бързо и още преди обяд бяха в джуджешката долина. Изгаряна от нетърпение, Кати-Бри, която бе отраснала тук, застана начело на малката им групичка и се насочи право към входа на мините. Когато се приведе, за да влезе през ниската врата, за миг се почувства така, сякаш никога не си е тръгвала.

Щом се озова вътре, тя се затича, като от време на време спираше за малко, за да размени по една-две думи с джуджетата, които срещаше — джуджета, които неминуемо грейваха в усмивка, щом видеха, че Дризт и Кати-Бри са се завърнали. Поздравяваха се топло, но съвсем накратко — по някое пожелание за добре дошли от джуджетата и въпрос къде могат да намерят Бруенор от страна на двамата приятели.

Най-сетне откриха стаята, в която им казаха, че работи кралят, и още отдалече чуха песента на ковашкия му чук — Бруенор отново се бе заловил за стария си занаят, нещо, което почти не бе правил от създаването на Щитозъб!

Кати-Бри открехна вратата и надникна вътре. Баща й бе с гръб към нея, ала тя го позна веднага — по широките рамена, огнената коса и еднорогия шлем. Заради шума от чука и от огъня, който гореше до него, джуджето не ги чу да влизат.

Усети ги, чак когато младата жена го потупа по рамото.

— О! — изръмжа той и се позавъртя, хвърляйки бегъл поглед зад себе си. — Я се разкарай! Нали ви рекох, че поправям…

Не можа да каже нищо повече, обаче, и само преглътна шумно, после продължи да се взира пред себе си още миг-два, сякаш се боеше да погледне втори път, да не би да се окаже, че се е излъгал.

Най-сетне се осмели да се обърне и едва не припадна при вида на дъщеря си и на скъпия си приятел, завърнали се при него след всички тези години. Тежкият чук падна върху крака му, ала той дори не забеляза и като се протегна, сграбчи Дризт и Кати-Бри в мечешка прегръдка, толкова здрава, че костите им изпукаха.

След известно време Бруенор пусна елфа и още по-силно притисна младата жена до гърдите си, като не спираше да повтаря:

— Момичето ми! Момичето ми!

Дризт се възползва от това, че ръцете му най-сетне са свободни и извика Гуенивар от Звездната равнина. Ето как в мига, в който джуджето най-после се откъсна от дъщеря си, тристакилограмовата пантера се стовари отгоре му и доволно седна върху гърдите му.

— Махни туй проклето животно от мен! — изрева кралят и в отговор Гуенивар доволно го облиза.

— Глупава котка! — възнегодува Бруенор, ала гневът в гласа му не бе истински.

А и как можеше да се сърди, когато двамата — не, тримата му скъпи приятели се бяха завърнали!

А и дори да се бе ядосал, чие недоволство не би се стопило само за миг, при звука на гръмкия смях, който огласи стаята. Признавайки поражението си, джуджето вдигна поглед към пантерата и бе готово да се закълне, че тя също се усмихва.

Петимата приятели прекараха остатъка от деня заедно, говориха и до късно през нощта. Бруенор и Риджис нямаха кой знае какво за разказване, освен набързо да споделят за избора си да оставят Митрил Хол в ръцете на Гандалуг и да се завърнат в Долината на мразовития вятър.

Бруенор не можеше да обясни защо бе решил така (а решението наистина си бе изцяло негово — полуръстът просто го бе последвал, за да бъдат заедно), ала Дризт можеше. След като скръбта по Уолфгар се бе поуталожила, след като и вълнението около победата над Мрачните си бе отишло, приятелят му бе станал неспокоен, също както се бе случило с Кати-Бри и него самия. Със своите двеста години, Бруенор не бе млад, но не бе и толкова стар, че да се установи някъде и да заживее щастливо до края на дните си. И след като Сребърните зали бяха оставени в сигурни ръце, той най-сетне можеше да забрави за кралските отговорности и да помисли за собствените си чувства.

Дризт и Кати-Бри, от своя страна, имаха много повече за разказване за подвизите си из Саблено море. Бруенор също бе плавал с капитан Дюдермонт за известно време, но Риджис само бе слушал за него.

Колко вълнуващи бяха историите на двамата приятели! Битка след битка, вълнуващи преследвания, музиката на менестрелите и Кати-Бри, винаги на върха на мачтата, взирайки се в далечината, за да различи вражеския флаг. Когато стигна до събитията от последните няколко седмици обаче, скиталецът изведнъж стана необичайно сдържан.

— Ето така живеехме — заключи той. — Но дори подобни приключения рано или късно омръзват и тогава почувствахме, че е време да се върнем у дома, при вас.

— А откъде знаехте, че сме тук? — попита Бруенор.

Дризт се поколеба само за миг:

— Ами всъщност точно така разбрахме, че е дошло време да се отправим към дома — излъга той. — В Лускан научихме, че някакви джуджета били минали оттам, на път към Долината на мразовития вятър. Говореше се, че Бруенор Бойния чук бил един от тях.

Приятелят му кимна, макар да знаеше, че това не е истината, или поне не цялата истина. По време на похода си насам той съвсем целенасочено бе избегнал Лускан, и макар завръщането му да не бе останало тайна за жителите на града, оттам със сигурност не „бяха минавали“ никакви джуджета, както Дризт твърдеше. Въпреки това Бруенор не каза нищо убеден, че елфът рано или късно ще сподели с него онова, което не бе доизрекъл сега.

Вече се досещаше, че двамата му приятели крият някаква голяма тайна и дори смяташе, че знае каква е тя. Каква ирония на съдбата, помисли си той — едно джудже да има мрачен елф за зет!

После четиримата се умълчаха — Дризт и Кати-Бри бяха разказали всичко, което имаха да разказват (или поне всичко, което имаха намерение да споделят днес). Риджис излезе за малко и когато се върна, съобщи, че хоризонтът на изток започва да просветлява.

— Вкусна храна и топло легло — ето от какво имаме нужда сега! — заяви Бруенор и те се разделиха.

Елфът отпрати Гуенивар с обещанието да я повика веднага, щом тя си отпочине в Звездната равнина.

След като поспаха малко, приятелите (с изключение на Риджис, за когото всеки сън по-кратък от десет часа, не бе никаква почивка) отново се събраха, щастливи, че са заедно. Дризт и Кати-Бри и този път не разкриха нищо повече за случилото се с тях през последните няколко седмици, а и Бруенор не настоя — имаше пълна вяра в елфа и дъщеря си.

Поне за малко светът изглеждаше весел и безгрижен.

Глава 21 Когато и да дойде

Дризт се излетна в сянката, хвърляна от гладката, полегата скала зад гърба му, сложи ръце под главата си и затвори очи, наслаждавайки се на необичайно приятния ден — в Долината на мразовития вятър подобно топло време бе рядкост дори в разгара на лятото.

Въпреки че се намираше далече от мините на джуджетата, скиталецът не се тревожеше, че невниманието може да му докара неприятности. Гуенивар, неизменно нащрек, се бе изтегнала край него. Той тъкмо се унасяше в дрямка, когато пантерата изръмжа тихо и наостри уши.

Дризт се надигна, ала котката бързо се успокои и дори се търкулна лениво по корем — явно, който и да идваше, не представляваше заплаха. Миг по-късно иззад един завой на пътеката се показа Кати-Бри. Елфът се зарадва да я види (той винаги се радваше да я види), но не пропусна да забележи притеснението, изписано по красивото й лице.

— Според мен трябва да им кажем — започна тя направо, присядайки на един камък до него.

Дризт лесно се досети за какво става дума — когато разказваха приключенията си, именно той бе решил да премълчи събитията от последните няколко седмици, а и Кати-Бри не бе казала нищо. Никак не й бе приятно да лъже баща си, скиталецът също се чувстваше неудобно, но от друга страна не искаше да създава ненужно напрежение, особено при положение, че и сам не знаеше кога Ерту ще се появи в Долината — след месец, година, или няколко десетилетия.

— Ще им кажем — обеща той. — Когато настъпи подходящият момент.

— Защо да отлагаме? — настоя младата жена и за момент Дризт не знаеше какво да отвърне.

— Нуждаем се от повече информация — обясни той най-сетне. — Все още не сме сигурни дали Ерту наистина ще дойде в Долината и кога възнамерява да го стори. За демоните времето тече по различен начин — за тях една година — и дори един век — е нищо. Не мисля, че трябва да тревожим Бруенор и Риджис още отсега.

Кати-Бри се замисли над думите му.

— И как смяташ да разкрием тази информация? — попита накрая.

— Чрез Стъмпет Рейкингклоу — заяви Дризт.

— Та ти почти не я познаваш!

— Ще я опозная. Чувал съм достатъчно за подвизите й във войната срещу Мрачните, за да имам истинска вяра в уменията и преценката й.

Младата жена кимна — от всичко, което тя самата знаеше за нея, жрицата наистина изглеждаше най-добрият избор. Ала нещо продължаваше да я гризе, нещо, което елфът бе споменал между другото, но което не й даваше мира. Тя въздъхна тежко и реши да сподели какво я тревожи.

— Права си — призна Дризт. — Няма как да знаем колко време ще ни се наложи да чакаме.

— Значи ли това, че ще се превърнем в пазачи? — остро попита тя. — За година? Или може би за век?

Съжали за думите си още щом ги изрече, видяла болката по лицето на скиталеца. Да, трудно щеше да й е да бездейства, докато времето си тече, и да чака един демон, който може би изобщо нямаше да се появи. Ала колко по-тежко щеше да бъде всичко това за Дризт! Защото той не чакаше само Ерту, но и баща си… изстрадалия си баща. За него всеки изминал ден щеше да означава поредния ден, прекаран от Закнафейн в лапите на жестокия балор.

Кати-Бри разкаяно сведе глава.

— Извинявай — промълви тя. — Трябваше да помисля за баща ти.

— Не се бой — успокои я Дризт и сложи ръка на рамото й. — Аз мисля за него през цялото време.

Младата жена вдигна поглед и се взря в лавандуловите очи на приятеля си.

— Ще го освободим! — мрачно се зарече тя. — И тогава Ерту ще си плати за всички мъчения, които баща ти е понесъл от ръцете му.

— Да — кимна скиталецът. — Но засега няма смисъл да тревожим останалите. Бруенор и Риджис си имат предостатъчно грижи покрай наближаващата зима.

Кати-Бри нямаше как да не се съгласи. Облегна се на топлия камък и затвори очи. Щяха да чакат докогато трябва, а когато Ерту се появеше, те щяха да са готови!

И така, животът в Долината потече както преди. Приятелите помагаха на джуджетата в мините, а Дризт пригоди една пещера да му служи като лагер за многобройните експедиции, които предприемаше навътре в тундрата. Кати-Бри също прекарваше много време там и безмълвната й подкрепа му бе истинска опора в тези няколко седмици.

Рядко споменаваха Ерту и Креншинибон, но макар все още да не бе потърсил Стъмпет, скиталецът нито за миг не преставаше да мисли за демона и най-вече за неговия пленник.

И огънят в гърдите му се разгаряше.

— Трябва да идваш по-бързо, когато те викам! — изръмжа магьосникът, докато нетърпеливо кръстосваше малката стаичка.

При целия гняв, който бе изписан на лицето му, в очите на шестметровия глабрезу той изглеждаше почти смешен. Демонът имаше четири ръце, две, от които завършваха с яки длани и две — с щипци, които можеха да прекършат човек на две.

— Моите другари не обичат да ги карат да чакат! — продължи магьосникът.

Бизматек, демонът, към когото бе отправено това хокане, се подсмихна лукаво. Магьосникът, който го беше повикал (сундабарец на име Доусмен), почти подскачаше от напрежение, мъчейки се да спечели някаква смешна надпревара, обявена между членовете на неговата гилдия. Дали пък в нетърпението си не бе допуснал грешка в кръга…

— Нима искам толкова много! — продължаваше да се вайка Доусмен. — Разбира се, че не! Само отговорите на няколко незначителни въпроса, а колко много ти дадох в замяна!

— Не мога да се оплача — призна Бизматек, докато внимателно оглеждаше кръга — единственото, което го спираше да не се нахвърли върху магьосника.

Ако откриеше и най-малката грешчица, със сундабареца беше свършено.

— Но не ми даваш и никакви отговори! — изрева Доусмен. — Ще те попитам още веднъж и ще ти дам три часа, само три часа, за да се върнеш с отговорите!

Демонът, който междувременно бе установил, че кръгът е съвършен и няма как да бъде разкъсан, изслуша последните му думи много по-внимателно, отколкото досега.

Магьосникът започна да изрежда седемте си въпроса, седем неясни и незначителни въпроси, без никаква стойност, освен дето отговорите им щяха да донесат на някой от участниците победа в надпреварата. В гласа на Доусмен имаше тревожна настойчивост — беше разбрал, че поне трима от другарите му вече са открили част от отговорите.

Вместо да го слуша обаче, Бизматек се опитваше да си спомни нещо, което беше подочул в Бездната, твърдение, изказано от един танари, много по-могъщ от него. Демонът отново огледа съвършения кръг на Доусмен и се смръщи с очевидно съмнение. И все пак, Ерту недвусмислено бил заявил, че нито могъществото на призоваващия магьосник, нито майсторството, с което бил изпипан кръга му, имали някакво значение.

— Почакай! — гласът на Бизматек прокънтя в стаята и Доусмен, при цялата си самоувереност и гняв, отстъпи крачка назад.

— Доста време ще ми отнеме да открия отговорите, които търсиш — обясни демонът.

— Време, с което не разполагам! — гневът на магьосника се завърна с пълна сила, а с него и самообладанието му.

— Тогава има само едно решение — лукаво се подсмихна чудовището.

— Нали току-що каза, че не…

— Нямам отговор на въпросите ти — обясни Бизматек. — Но познавам един балор, който може да ти ги даде.

При споменаването на могъщия звяр, Доусмен неволно пребледня. Той несъмнено бе добър магьосник, с опит в призоваването на демони и уверен в кръговете си. Ала истински балор! Никога не си бе и помислял подобно нещо! Та балорите (а те наброяваха едва двадесетина) бяха най-висшите танари, най-ужасяващите страшилища в онова скверно място, Бездната!

— Боиш ли се? — изсмя се Бизматек подигравателно.

Доусмен изпъчи рамене, напомняйки си, че трябва да изглежда хладнокръвен. И най-малката несигурност, проявена пред един демон, твърдо вярваше той, водеше до отслабване на магическите връзки, държащи го в подчинение.

— Не се страхувам от нищо!

— Тогава накарай балора да ти даде отговорите, които търсиш! — извика демонът и Доусмен отново направи крачка назад. — Ерту, така се казва.

При тези думи магьосникът се овладя и го зяпна изумено. Звярът току-що му бе казал името на балора, открито и, без да поиска нищо в замяна. Името на един демон бе може би най-ценната информация, с която заклинател като него можеше да се сдобие, защото тя заздравяваше неимоверно връзките, държащи призованите чудовища в подчинение.

— Наистина ли искаш да победиш? — подразни го Бизматек, кискайки се злобно при всяка дума. — Тогава потърси Ерту — той има всички отговори, които ти трябват!

Доусмен се поколеба само за миг, после вдигна глава. Все още усещаше притеснение при мисълта да повика истински балор, ала стръвта — съвсем реална възможност за първи път в живота си да спечели традиционната надпревара на гилдията — бе прекалено апетитна, за да я пренебрегне с лека ръка.

— Върви си! — нареди той. — Повече няма да си губя времето и силите с такива като теб!

Думите му истински се понравиха на Бизматек. Разбира се, магьосникът имаше предвид, че не иска да се занимава с него в момента, а не по принцип. Ала ако слуховете за Ерту, които вечните мъгли на Бездната упорито навяваха, се окажеха верни, то на Доусмен му предстоеше крайно неприятна изненада. Много скоро нямаше да може да призовава, когото и да било.

Когато се върна в Бездната, а междупространственият портал се захлопна зад гърба му, Бизматек се втурна право към гъбената горичка, където живееше Ерту. В началото балорът го сметна за нашественик и тъкмо се канеше да го убие, когато осъзна какво му говори демонът и като го пусна, се облегна в пънчето на една от гигантските гъби, ухилен до уши.

— Дал си името ми на онзи глупак? — попита той.

Бизматек се поколеба за миг, но тъй като в гласа на Ерту нямаше гняв, а само едва сдържано нетърпение, реши да рискува:

— Ами бях чул, че… — предпазливо започна той, но гръмкият смях на балора заглуши думите му.

— Чудесно! — рече Ерту и по-нисшият демон си отдъхна с облекчение.

— Ала Доусмен не е някой нескопосан чирак — уточни той. — Кръгът му е съвършен.

Ерту само се изсмя, сякаш това нямаше никакво значение. Бизматек се накани да повтори предупреждението си, предполагайки, че балорът се надява да открие някоя грешка, която той самият е пропуснал. Преди да успее да каже каквото и да било обаче, могъщият демон му показа малко черно ковчеже.

— Никой кръг не е достатъчно съвършен — загадъчно заяви той. — Сега обаче имам друга задача за теб — искам добре да пазиш безценния ми пленник.

И като се изправи, той направи няколко крачки, преди да осъзнае, че Бизматек още се колебае.

— Ще бъдеш възнаграден пребогато! — обеща Ерту. — Дълги дни в Материалната равнина, където ще можеш да поглъщаш душите на смъртните на воля!

Никой танари не можеше да устои на подобно изкушение.

Повикът на Доусмен дойде малко по-късно и макар да бе доста слабичък (все пак магьосникът бе изхабил немалко сили с Бизматек), балорът грабна скъпоценното си ковчеже и побърза да се отзове. Не след дълго вече се намираше в стаята на Доусмен, насред един наистина съвършено изработен кръг.

— Бързо! — извика Ерту и гръмовният му, дрезгав глас отекна между каменните стени. — Затвори портала, докато баатезите не са дошли! О, безумецо! Първо ме раздели от слугите ми, а сега искаш псетата на съдбата да ме последват тук! Какво ще сториш, жалки човече, когато демоните на преизподнята нахлуят в стаята ти?

Доусмен (както всеки що-годе опитен магьосник би сторил на негово място) вече се бе заловил за работа. Баатези! И то повече от един! Никой кръг, никой магьосник не би могъл да удържи един балор и няколко демони на преизподнята. Затова сега той трескаво редеше заклинания, размахваше ръце и хвърляше съставка след съставка във въздуха.

Докато траеше всичко това, Ерту продължаваше да се преструва на уплашен и разгневен, като непрекъснато местеше уж тревожен поглед между магьосника и портала, през който бе дошъл. Тази врата трябваше да бъде затворена на всяка цена, защото в противен случай при спирането на всички магии, което щеше да последва след малко, той най-вероятно щеше да бъде запратен обратно в Бездната.

Най-сетне Доусмен свърши и се изправи, бършейки чело с облекчение… или поне с толкова облекчение, колкото можеше да изпитва някой магьосник пред полумаймунското, полукучешко лице на един балор!

— Повиках те, за да ти задам няколко съвсем прости… — започна той, ала не успя да продължи.

— Замълчи! — изрева Ерту. — Повика ме, защото така ти беше наредено!

В очите на Доусмен припламна изненада и той огледа кръга си, за да се убеди, че наистина не е допуснал грешка. Това със сигурност беше просто блъф, каза си той, опитвайки се да убеди сам себе си.

— Ти си този, който трябва да мълчи! — викна, знаейки, че кръгът му е съвършен, освен това бе призовал демона точно както трябва, използвайки истинското му име.

Ерту трябваше да се подчини.

И той го стори — извади черното ковчеже, без да пророни и дума, после все така безмълвно го вдигна над главата си.

— Какво е това? — попита магьосникът.

— Твоята гибел — отвърна демонът, което си беше самата истина.

Злокобно усмихнат, той отвори сандъчето и Доусмен видя искрящо черен сапфир с големината на човешки юмрук, останка от Смутното време. Камъкът идваше от една от мъртвите зони и в сърцевината му бе заключена могъща анти магическа енергия. Когато предпазното ковчеже бъдеше отворено, мисловните окови, с които Доусмен контролираше балора, губеха силата си, а кръгът, въпреки че си оставаше все така съвършен, се превръщаше в безполезна драсканица на пода. Когато ковчежето бъдеше отворено, нямаше заклинание, което да задържи призования демон в подчинение.

Да, Ерту също щеше да изгуби магическите си умения, ала могъщият танари — комбинация от близо петстотин килограма железни мускули и невъобразима жестокост — нямаше нужда от тях.

По-късно същата вечер, разтревожени от дългото му отсъствие, другарите на Доусмен влязоха в стаичката му. Откриха само една обувка и петно засъхнала кръв.

Ерту, прибрал сапфира в ковчежето, което можеше да удържи дори подобна силна анти магия, вече бе далече оттам и с всеки изминал миг се приближаваше все повече и повече към Долината на мразовития вятър, където Креншинибон — могъщият отломък, за който балорът копнееше от толкова години — го очакваше.

Глава 22 Както някога

Скиталецът тичаше с изяществото на дива котка, а вятърът свиреше в ушите му. С отминаването на лятото вятърът се бе изместил и сега идваше от север, откъм ледниците и големите айсберги от Морето на неспирния лед. Есента тук бе кратка, а мрачната зима настъпваше бързо и траеше дълго.

Дризт познаваше тундрата и всичките й особености, сякаш винаги бе живял тук. Всъщност беше прекарал в Долината едва десет години, ала за това време бе научил много за тази земя и за живота в нея. Например, само по вида на пръстта можеше да определи кое време от годината е, с точност до десетина дни. Сега почвата бе започнала да се вкоравява, макар тук-там да се усещаше леко хлъзгане — сигурен знак, че под сухата повърхност все още има кал, последни следи от краткото лято.

Беше се увил плътно с тъмнозеления си плащ, за да се предпази от лютия вятър и макар от наметалото и от шепота на вятъра да не чуваше кой знае какво, той беше нащрек. В тундрата всяко невнимание се заплащаше прекалено високо. Сега например, на няколко пъти бе забелязал следи от снежни хора, а на едно място се бе натъкнал на многобройни дири, каквито обикновено оставяха гоблиновите отряди. Земята му говореше с език, който скиталецът прекрасно разбираше, и тъй като този път не бе тръгнал, за да се бие, той положи специални усилия да не пресече пътя на съществата, които бяха минали оттук преди него.

Много скоро откри и онова, което търсеше — стъпки от два чифта меки ботуши, които се движеха бавно, точно както правеха ловците, дебнещи плячка. От вниманието му не убягна и една специфична особеност — вдлъбването бе най-дълбоко в горния край. Варварите стъпваха именно по този начин — първо с пръстите и чак след това с петите, за разлика от повечето народи в Царствата. Нямаше място за съмнение. Предишната нощ Дризт се бе промъкнал до лагера на варварите, с намерението да се срещне с Ревик и Берктгар, но докато слушаше, спотаен в сенките, разбра, че Берктгар е отишъл на лов, придружен от Киерстаад, сина на Ревик.

В началото тази новина го бе разтревожила — дали пък Берктгар не смяташе да убие младежа?

Бързо прогони тази глупава мисъл. Та нали познаваше Берктгар! При всичките различия между двамата, той си оставаше доблестен войн, а не подъл убиец! Много по-вероятно бе да се опита да спечели доверието на Киерстаад и така да заздрави позициите си в племето.

Скиталецът остана край варварския бивак през цялата нощ, като си тръгна чак на зазоряване, измъквайки се, без никой да заподозре за присъствието му.

Пое на север и тича, докато не откри следите на двамата мъже. Макар да имаха около час преднина, те се движеха като ловци, без да бързат, и Дризт бе сигурен, че ще ги настигне за броени минути.

Миг по-късно забеляза, че стъпките се разделят и веднага забави крачка. По-малките дири тръгваха на запад, докато по-големите продължаваха все така на север. Елфът ги проследи, предполагайки, че са на Берктгар, и наистина много скоро зърна едрия варварин пред себе си. Заслонил очи с длан, той настойчиво се взираше напред.

Дризт тръгна още по-бавно и предпазливо. За своя изненада установи, че е донякъде притеснен от предстоящата среща. Вярно, двамата с Берктгар бяха спорили и преди, обикновено когато скиталецът го посещаваше в Заселническа твърдина в ролята си на пратеник на Бруенор. Сега обаче нещата бяха малко по-различни. Берктгар си бе у дома, нямаше нужда от Бруенор и това можеше да го направи много опасен.

И именно заради това Дризт искаше да говори с него — за да разбере доколко голяма заплаха бе станал варваринът за джуджетата. Прокрадвайки се безшумно, той се приближи на няколко метра от коленичилия мъж, който сякаш не го усещаше.

— Добра среща, Берктгар — поздрави го елфът и от това, че варваринът изобщо не се стресна, разбра, че присъствието му не ще да е останало незабелязано.

Вождът бавно се изправи и се обърна към него.

Дризт погледна на запад, към малката точица на хоризонта и като кимна, продължи спокойно:

— Ловният ти другар?

— Киерстаад, син на Ревик — отвърна Берктгар. — Добро момче!

— А Ревик?

Варваринът стисна зъби и не отговори веднага.

— Значи истина било, че си се върнал в Долината — процеди той най-сетне.

— Това добре дошло ли е за Берктгар?

— Не! — отсече варваринът без колебание. — Тундрата е голяма, елфе. Достатъчно голяма, за да не ни се налага да се срещаме повече.

С тези думи той се накани да си тръгне, сякаш всичко важно вече бе казано. Дризт обаче нямаше намерение да остави нещата току-така.

— Защо не? — невинно попита той, за да накара Берктгар да разкрие картите си.

На всяка цена трябваше да разбере доколко варварите се бяха върнали към старите си обичаи. Дали щяха да бъдат просто невидими съседи на джуджетата и хората от Десетте града, поделяйки си тундрата, без да си помагат, но и без да си пречат, или щяха да се превърнат в техни смъртни врагове, досущ както преди?

— Ревик ме смята за свой приятел — продължи скиталецът. — Когато си тръгнах оттук преди толкова години, той бе един от хората, които ми липсваха най-много.

— Ревик вече не е млад — махна с ръка Берктгар.

— Ревик е начело на племето.

— Не! — думата изплющя като камшик.

После обаче едрият варварин се успокои и самоуверената усмивка, която се появи на устните му, бе по-убедителна и от най-многословния отговор — това бе самата истина.

— Ревик вече не управлява племето — продължи той.

— Кой тогава? Берктгар?

Вождът кимна, самодоволно усмихнат:

— Завърнах се, за да поведа народа си — заяви той. — Да го поведа по по-добър път, далече от грешките на Уолфгар и Ревик, обратно към живота, който водехме някога, когато бяхме свободни и отговаряхме за постъпките си единствено пред самите себе си и пред своя бог!

Дризт се замисли над думите му. Гордият млад мъж наистина си вярваше, осъзна той, ала колко дълбоко се заблуждаваше всъщност! Отминалите дни, за които Берктгар говореше почти благоговейно, съвсем не бяха така безгрижни и прекрасни, както той смяташе. Онези години бяха белязани от безброй войни, най-често между отделните племена, борещи се за оскъдната прехрана, която суровата тундра предлагаше. Мнозина варвари измръзваха до смърт или загиваха от глад, а нерядко завършваха живота си като обяд за снежните човеци и белите мечки, които също като тях следваха стадата на северните елени.

В това се криеше опасността от носталгията, каза си елфът. Обикновено лошото се забравяше, а в спомените оставаха единствено хубавите мигове.

— Значи сега Берктгар е начело на племето — рече скиталецът. — Но накъде ще поведе хората си той? Към отчаяние? Към война?

— Войната невинаги носи отчаяние — хладно отвърна варваринът. — А и нима забрави, че именно пътят, по който пое Уолфгар, ни хвърли във война срещу собствения ти народ?

Дризт нямаше какво да отговори на това обвинение. Разбира се, случилото се не бе протекло точно така. Войната срещу Мрачните бе по-скоро случайност, отколкото последица от която и да било постъпка на Уолфгар. И все пак, поне от неговата изкривена гледна точка, Берктгар беше прав.

— А преди това пак Уолфгар изпрати хората на бой за престола на твоя неблагодарен приятел — продължи варваринът.

В суровия поглед на скиталеца припламнаха ядовити искри. Ала и този път, макар да не бяха нищо повече от изопачена версия на истината, думите на Берктгар бяха верни, поне в неговите пристрастни очи, и Дризт нямаше как да го обори.

Междувременно, както и двамата забелязаха изведнъж, мъничката точка на западния хоризонт бе започнала да се увеличава — очевидно Киерстаад идваше при тях.

— Народът ми най-сетне си е у дома — заяви едрият мъж, преди Киерстаад да се присъедини към тях. — Отново почувствахме свежия дъх на тундрата и се завърнахме към отколешните си обичаи… Обичаи, според които всяко приятелство с мрачен елф е немислимо.

— Берктгар забравя много неща — отвърна Дризт.

— Берктгар помни много неща — отсече варваринът и си тръгна.

— Ще сториш добре, ако се позамислиш над доброто, което Уолфгар стори за твоя народ — извика скиталецът след него. — Заселническа твърдина може и да не бе най-подходящото място за племето, ала Долината на мразовития вятър е сурова и безпощадна земя, където няма нищо по-важно от верните съюзници.

Берктгар не каза нищо, нито забави крачка. Когато се изравни с Киерстаад, той не спря, а продължи напред. Младежът го проследи с поглед, досещайки се какво се бе разиграло в негово отсъствие. После отново се обърна към Дризт и щом го разпозна, изтича при него.

— Добра среща, сине на Ревик — поздрави го елфът. — Времето е било щедро към теб.

Младежът се поизпъчи при тези думи, развълнуван да чуе подобна похвала от устата на Дризт До’Урден. Когато скиталецът си тръгна от Митрил Хол, Киерстаад бе едва на дванадесет години и не си го спомняше особено добре. За сметка на това обаче бе слушал много за прословутия мрачен елф. Веднъж например Дризт дошъл в Хенгорот, Залата на медовината, издигната в Заселническа твърдина, скочил върху масата, край която били насядали варварите, и призовал към по-крепко съюзничество между тях и джуджетата. Според старите обичаи, за които говореше Берктгар, да се допусне елф на мрака в Хенгорот би било напълно немислимо, още по-нечувано би било да му се окаже каквото и да било уважение. Ала в онзи ден всички варвари слушали думите на Дризт в почтително мълчание, красноречив израз на уважението им към забележителните му войнски умения.

Киерстаад не бе забравил и историите, които бе слушал от баща си. След една особено жестока война срещу жителите на Десетте града, варварите понесли огромни загуби, до голяма степен заради намесата на Дризт До’Урден. След тежкото поражение редиците им оредели значително и с бързо наближаващата зима още мнозина изглеждали обречени на сигурна смърт, най-вече децата и старците — в племената просто не били останали достатъчно ловци, които да осигурят прехрана за всички.

Ала през цялата зима, докато следвали стадата на северните елени на запад, варварите откривали непокътнатите тела на наскоро убити сърни — повалени чисто и оставени за тях. Ревик и доста от по-възрастните мъже били убедени, че това е дело на Дризт До’Урден, мрачния елф, който се бе бил срещу тях, за да защити Десетте града. Ревик и до днес помнеше благородната постъпка на скиталеца, помнеха я и мнозина от по-старите варвари.

— Добра среща и на теб — отвърна Киерстаад. — Хубаво е, че отново си тук.

— Не всички мислят така — отбеляза Дризт.

Младежът махна с ръка и уклончиво сви рамене:

— Сигурен съм, че Бруенор не е на себе си от щастие, че отново те вижда.

— Мен и Кати-Бри — добави елфът. — Тя също се завърна в Долината.

Киерстаад само кимна, макар че явно искаше да каже нещо по-дълбоко и значимо от баналните забележки, които си разменяха сега. През цялото време обаче поглеждаше през рамо, към отдалечаващия се Берктгар. Раздвоението му бе очевидно.

Най-сетне въздъхна дълбоко и погледна елфа право в очите, разрешил вътрешната си битка:

— Мнозина помнят истината за Дризт До’Урден — простичко рече той.

— И за Бруенор Бойния чук?

Младежът кимна:

— Берктгар си заслужи водачеството, ала не всички са съгласни с всяка негова дума.

— Да се надяваме тогава, че и Берктгар скоро ще си спомни истината — отвърна елфът.

Киерстаад отново погледна през рамо и видя, че едрият мъж се е спрял и го наблюдава. Явно бе какво се очаква от него и като кимна на Дризт, той се затича към вожда си, без да каже нито дума повече.

Скиталецът дълго време остана на местото си, загледан след тях, мислейки си за начина, по който младежът се бе подчинил на Берктгар, въпреки че не бе съгласен с него за толкова много неща. Но какво трябваше да стори той? Беше имал намерение да се върне в лагера на варварите, за да поговори с Ревик, ала сега това му се струваше ненужно и дори опасно.

Сега, когато Берктгар бе начело на племето.

Докато Дризт отиваше на север, по следите на Киерстаад и Берктгар, един друг пътешественик се бе насочил на юг от Грамадата на Келвин. Превита под тежестта на претъпканата си раница, Стъмпет Рейкингклоу крачеше напред, а очите й бяха приковани в една-единствена точка — назъбените върхове на Гръбнака на света.

Втъкнат в една халка на колана й, Креншинибон мълчаливо се наслаждаваше на случващото се. Колко нощи бе влизал в сънищата й! Разбира се, този път бе действал много по-предпазливо от обикновено — властният отломък с основание се боеше от сегашната си господарка, която бе не просто джудже, но и жрица на добро божество. Все пак, с течение на времето, Креншинибон бе преодолял съпротивата й и постепенно я бе убедил, че онова, което й предлага, не е самонадеяна дързост, а предизвикателство, с което тя може да се справи.

И така, преди един ден Стъмпет най-сетне се бе решила и бе поела на юг, с оръжие в ръка, готова да се справи с всяко чудовище, осмелило се да я нападне, и с всяка планина, изпречила се на пътя й.

Все още обаче бе далече от планините — намираше се едва на половината път от Езерото на алените води, най-южното от трите езера на Долината. Креншинибон бе решил да се спотайва — в крайна сметка той бе дело на векове и няколко дни повече или по-малко не бяха от особено значение. Щом стигнеха в планината, той щеше да се погрижи да си намери по-добър съюзник.

Ала тогава, най-неочаквано, кристалният отломък усети нечие присъствие, могъщо и добре познато.

Танари.

Стъмпет спря миг по-късно и в погледа, който му хвърли, ясно личеше изненада. Та той пулсираше, досущ като някое живо същество. Не й трябваше много време, за да осъзнае, че тези вибрации не са нищо друго, освен зов, насочен неизвестно към кого.

— Какво има? — попита тя на глас и вдигна магическия предмет към очите си. — Какво си намислил?

Жрицата все още се взираше с любопитство в сърцевината на кристала, когато ясносиният хоризонт изведнъж помрачня, затулен от огромен черен облак, който бързо се носеше към нея, дочул призива на Креншинибон. Най-сетне Стъмпет сви рамене и втъкна отломъка в колана си. После вдигна поглед.

Твърде късно.

Ерту връхлетя като ураган и я повали, още преди тя да успее да вдигне оръжие. Всичко свърши само за няколко секунди и Креншинибон се озова в ръцете на балора, един съюз, желан и от двамата.

Замаяна и недоумяваща, Стъмпет се надигна на лакти и погледна към демона. Оръжието, избито от ръката й още в първия миг на нападението, лежеше далече от нея и тя се помъчи да призове своя бог. Само че Ерту нямаше намерение да допусне подобно нещо. Мощен ритник я запрати на няколко метра и звярът пристъпи към нея, готвейки се да я разкъса на парчета.

Ала Креншинибон го спря. Не, магическият предмет нямаше нищо против свирепата физическа сила, нито пък хранеше някакво уважение към джуджешката жрица. Но прекрасно осъзнаваше, че врагове като нея могат да им бъдат от полза. Ерту не подозираше нищо за Бруенор Бойния чук и Митрил Хол не бе чувал, че преди време джуджетата си бяха тръгнали от Долината, още по-малко пък знаеше, че пак са се завърнали. Ала едно му бе добре известно — някога Дризт До’Урден бе имал нещо общо с джуджетата от Долината на мразовития вятър. Ако елфът се намираше из тези земи, или някога се завърнеше тук, той най-вероятно отново щеше да потърси дружбата им. А жрицата, която лежеше в краката му сега, очевидно принадлежеше към техния род.

Демонът се приведе над нея и могъщото му присъствие изпълни сякаш целия свят, пречейки й да се съсредоточи достатъчно, за да направи някоя магия или дори да си вземе оръжието. Балорът протегна ръка и на средния му пръст тя видя да проблясва пръстен, украсен с моравочерен камък. Оранжеви пламъци лумнаха в злите очи на Ерту и той поде заклинателен напев на гърления език на Бездната.

Мощен ален лъч изригна от сърцевината на пръстена и обгърна беззащитната жрица.

Изведнъж Стъмпет почувства, че нещо се променя. Вече не гледаше нагоре към демона, а надолу, към собственото си тяло, проснато в краката му! Чу грозния смях на Ерту, усети безмълвното одобрение на отломъка, после ужасено, но безпомощно видя как тялото й се надига от земята и започва да събира пръснатите й вещи.

След това замаяно, с мъка движейки схванатите си крака, се обърна и пое на север.

Душата на Стъмпет обаче, остана заключена в скъпоценния камък, заслушана в доволния кикот на демона, докато злият отломък изпращаше мисловните си вълни към новия си съюзник.

Същата нощ петимата приятели се изкачиха до възвишението на Бруенор и приседнаха под звездното небе. И Риджис, и Бруенор, усещаха безпокойството на елфа и младата жена — очевидно бе, че нещо ги тревожи.

— Е, добре де! Изплюйте камъчето най-сетне! — обади се джуджето, когато усети, че повече не може да издържа многозначителните погледи, които двамата си разменяха.

Кати-Бри се разсмя — наблюдателната забележка на баща й донякъде бе разпръснала напрежението. Двамата с Дризт наистина не бяха повикали приятелите си тук, само за да се любуват на луната и звездите. След дълги обсъждания скиталецът най-сетне се бе съгласил, че не е справедливо да държат Бруенор и Риджис в неведение за същинската причина, довела ги в Долината.

Без никакви предисловия и увъртания, Дризт разказа всичко, случило им се през последните няколко седмици — за нападението над Дюдермонт в Града на бездънните води, за пътуването до Каеруич, за престоя им в Карадуун и за Кадърли, който им бе помогнал да стигнат в Лускан само за една нощ. Не пропусна нищо, дори откъслечните редове, които помнеше от стиховете на сляпата вещица, както и предположението им, че Закнафейн е попаднал в плен на Ерту, могъщия танари.

Кати-Бри се обаждаше честичко, най-вече за да увери баща си, че решението да се върнат в Долината се дължи до голяма степен на факта, че за тях домът е там, където се намират той и Риджис.

Когато Дризт свърши, настана тишина. Всички погледи се отправиха към Бруенор, сякаш очакваха не отговор, а присъда.

— Да му се не види, елфе! — изръмжа най-сетне джуджето. — Само неприятности носиш! Ама пък без теб сигурно щеше да ни е страшно скучно!

Кратък, напрегнат смях последва думите му, след това приятелите се обърнаха към Риджис, за да чуят какво мисли той за всичко това.

— Наистина трябва да си намеря и други приятели! — въздъхна той дълбоко, ала както гневът на Бруенор, така и неговото отчаяние бяха само привидни.

Ревът на Гуенивар отекна в нощта.

Те отново бяха заедно, готови да се изправят срещу всяка опасност, изпречила се на пътя им.

Никой от тях не познаваше истинския ужас, причиняван от Ерту, нито пък подозираше, че Креншинибон вече бе попаднал в ръцете му.

Глава 23 Кришал Тирит

Едва доловим шепот раздвижи въздуха, а облак непрогледен черен мрак закри нощното небе, когато страховитият демон полетя на север — над трите езера, над Грамадата на Келвин, над откритата тундра и лагера на варварите. Ерту възнамеряваше да се установи в самия край на Долината, ала когато стигна там, до брега на Морето на неспирния лед, най-неочаквано откри по-подходящо и безрадостно място. Рожба на огнената Бездна, балорът не обичаше снега и леда, ала видът на гигантските айсберги — същинска планинска верига, заобиколена от полузамръзнали и лесно защитими водни площи, досущ крепостни ровове — криеха в себе си възможности, на които той не можеше да устои.

Няколко размаха на крилата и демонът кацна върху най-близкия айсберг. После се взря в мрака, използвайки първо обикновеното, а след това и инфрачервеното си зрение. Както и очакваше, единственото, което видя, бе непрогледна тъма, ледена и мъртвешка.

Накани се да полети навътре в морето, ала усети как Креншинибон му нашепва да потърси по-настойчиво.

Въпреки че не вярваше да открие нещо, Ерту го послуша и продължи да се оглежда. Убеди се, че магическият предмет не бърка миг по-късно, когато от една пещера на около стотина метра от него забеляза да струи топъл въздух. Разстоянието бе прекалено голямо, за да види какво се спотайва там и той предпазливо се приближи, докато не различи група живи, топлокръвни същества, скупчени в кръг.

Някой по-опитен пътешественик, прекарал повече време в Долината, би предположил, че става въпрос за тюлени или някакви други морски животни, ала балорът не знаеше нищо за обитателите на Севера, затова продължи да се промъква потайно.

Оказаха се човекоподобни същества с дълги ръце и масивни глави. В началото Ерту помисли, че са наметнати с кожи, но когато дойде по-близо установи, че не носят никакви дрехи, тъй като имат свои собствени рунтави, бели кожуси, лъщящи от защитния слой мазнина, който ги покриваше.

— Първите войници от бъдещата ти армия — безмълвно се обади Креншинибон, жаден за власт както винаги.

Ерту поспря и се замисли над думите му. Та той нямаше намерение да събира войска, не и тук, насред тази пустош. Смяташе да остане в Долината на мразовития вятър само за малко, докато не разбере дали Дризт До’Урден е наблизо. В случай че изменникът наистина бе в Долината, демонът щеше да се разправи с него и да се насочи към някоя по-гостоприемна (и със сигурност по-гъсто населена) земя.

Креншинибон обаче не се отказа и постепенно Ерту започна да вижда предложението му в по-благоприятна светлина. Май наистина не би било толкова зле да пороби някои от обитателите на това място — защо пък да не укрепи позициите си, като се запаси с войници, които лесно може да си позволи да загуби.

Доволен, демонът се изсмя злобно и прошепна няколко думи — заклинание, което щеше да му даде възможност да разговаря с непознатите същества на собствения им гърлен, наподобяващ грухтене, език… ако, разбира се, грубите звуци, които те издаваха, можеха да се нарекат така. Използвайки магическите си способности, балорът изчезна, само за да се появи отново миг по-късно, този път покачен на един склон над главите им, откъдето можеше да ги огледа по-добре. Под него трябва да се бяха събрали около четиридесетина от едрите създания. Те всички имаха рошава, бяла козина, големи глави и почти никакви чела. Изглеждаха доста яки и непрекъснато се бутаха един друг, мъчейки се да се докопат до центъра на кръга, където, досети се Ерту, трябва да бе най-топлото място.

— Твои са! — заяви Креншинибон и демонът, който сам усещаше невероятната сила на отломъка, нямаше как да не се съгласи с него.

Без да се колебае повече, той се изправи в целия си внушителен ръст и проговори на скупчените в подножието на склона твари, обявявайки се за техен бог.

В лагера настана хаос, създанията хукнаха да бягат, блъскаха се едно в друго, падаха и пак ставаха. Ерту се спусна сред тях и когато те се отдръпнаха уплашено, той се обгради с ниски пламъци, които не ги допускаха да се доближат.

После вдигна меча си и им заповяда да коленичат.

Вместо да се подчинят, косматите създания избутаха напред един от другарите си, най-едрия измежду тях.

Предизвикателството беше повече от очевидно. Грамадното същество измуча заплашително, ала това бе и единственият звук, който успя да издаде, преди другото оръжие на демона — жесток, многоглав бич да се увие около глезените му. Леко подръпване и то се озова по гръб, притегляно бавно, но неумолимо към пламъците около демона.

Ерту обаче не го уби. Когато огъня обгърна тялото на жертвата му, той изчака няколко секунди, докато съществото се разпищя от болка, после го запрати обратно към другарите му, където то остана да лежи, скимтейки приглушено.

— Ерту! — заяви балорът и гръмовният му глас накара уплашените създания да направят още една крачка назад.

Уплашени, ала не и пречупени, осъзна демонът и реши да опита нещо друго. Не му беше трудно да прозре елементарния им, дивашки начин на мислене, по-елементарен дори от този на гоблините, с които бе свикнал да си има вземане-даване.

— Ужаси ги, а след това ги възнагради — долетя мисловният съвет на Креншинибон, ала Ерту нямаше нужда от него, тъй като вече правеше именно това.

Първата част от задачата беше свършена, сега оставаше наградата. С мощен рев той се издигна над айсберга и потъна в нощта. Докато се отдалечаваше, чу сумтенето и шепота на косматите същества и се засмя, представяйки си израженията им, когато видеха наградата си.

Не му се наложи да лети дълго, за да я открие — много скоро в черната вода под себе си зърна гигантска перка.

Това бе косатка, макар за могъщия демон да не бе нищо повече от голяма риба, месо, което да подхвърли на бъдещите си слуги. С меч в едната ръка и кристалния отломък в другата, той се спусна надолу. Страховитото оръжие потъна дълбоко в тялото на кита, ала още по-жестока бе атаката на Креншинибон, който за първи път от толкова години насам, най-сетне имаше възможност да пусне на свобода заключеното си могъщество — струя искрящ бял огън, който раздра плътта на обреченото същество с лекотата, с която факлата озарява нощното небе.

Няколко минути по-късно Ерту се върна в лагера на косматите човекоподобни, влачейки убитата косатка след себе си. Хвърли гигантската плячка в краката на изумените създания и отново се обяви за техен бог.

Диваците се нахвърлиха върху месото, започнаха да свличат големи късове с грубите си брадви, да гълтат суровата плът и да пият още топлата кръв — наистина отвратителна гледка.

Точно такава, каквато Ерту харесваше.

Само за няколко часа балорът и новите му слуги откриха подходящ айсберг, който да използват за своя крепост. Тогава демонът отново прибегна до силата на Креншинибон и косматите същества, които бездруго вече го боготворяха, започнаха да подскачат около него, да крещят името му и да се търкалят в краката му.

Защото най-впечатляващото умение на отломъка бе способността му да издига свое съвършено точно копие, увеличено хилядократно — гигантска кристална кула, наречена Кришал Тирит. По нареждане на Ерту слугите му обиколиха кулата от всички страни, мъчейки се да открият входа й, но така и не видяха нищо — той бе напълно незабележим за обитателите на Материалната равнина.

Когато се позабавлява достатъчно, демонът влезе в Кришал Тирит и побърза да отвори междупространствен портал към Бездната. Миг по-късно Бизматек се озова в кулата, повел окаяния пленник със себе си.

— Добре дошъл в новото ми владение — изсмя се балорът в лицето на безпомощната си жертва. — Сигурен съм, че тук ще ти хареса.

После многоглавият му камшик заплющя свирепо, докато злощастникът не се строполи в безсъзнание.

Бизматек възторжено изрева — веселбата едва сега започваше!

През следващите няколко дни злите същества се заловиха със задачата да се укрепят възможно най-добре, водейки нови и нови слуги: по-нисши демони, стадо мани, а Ерту дори се зае да привлече на своя страна истински танари — шесторъка марилит.

Ала при цялата тази работа балорът нито за миг не забравяше каква е истинската му цел тук нито за миг не оставяше опиянението от абсолютната власт да го отклони от същинската му, по-незначителна задача. Върху една от стените на второто ниво на кулата имаше магическо огледало, което Ерту често използваше, за да разбере какво се случва в Долината. Каква бе радостта му, когато един ден зърна в него омразния изменник! Дризт До’Урден наистина бе тук!

Пленникът, който винаги бе при него, също видя образа на скиталеца, заедно с една млада жена, рижобрадо джудже и пълничък полуръст, и изражението му изведнъж се промени, а очите му — за първи път от толкова много години — се проясниха.

Мъничкото зрънце надежда, покълнало в гърдите му при тази гледка, бе попарено миг по-късно от злия смях на Ерту:

— О, да! Наистина ще ми бъдеш от огромна полза! С твоя помощ ще примамя елфа тук и ще го погубя пред очите ти, а след това ще сложа край и на твоя жалък живот. Това е съдбата ти — няма как да избягаш от нея!

И той отново вдигна камшика си.

— А и ти — добави Ерту малко по-късно, когато пленникът му лежеше на земята, пребит до безсъзнание. — Ти също ще ми бъдеш много полезна… или поне тялото ти!

Окована в сърцевината на пръстена, Стъмпет чу всяка дума, ала безпомощният й дух бе прекалено далече, заключен насред безбрежна, сива пустош, откъдето дори нейният бог не можеше да чуе виковете й за помощ.

Напълно слисани, Дризт, Бруенор и останалите безпомощно гледаха как Стъмпет се завръща в мините с ужасяващо празно изражение. Без да забележи никого, тя отиде до приемната зала на горното ниво и безучастно застана на място, вперила невиждащ поглед пред себе си.

— Душата й си е отишла — предположи Кати-Бри и приятелите й, след като опитаха всичко, за да извадят жрицата от необикновения й унес (включително и като я зашлевят през лицето), бяха принудени да се съгласят с нея.

Дризт прекара дълго време пред замаяната Стъмпет, мъчейки се да привлече вниманието й. Бруенор отпрати почти всички, оставяйки само най-близките си другари (а по ирония на съдбата никой от тях не бе от неговата раса).

Без да знае какво да прави, скиталецът помоли Риджис да му даде рубинения си медальон, което полуръстът стори на драго сърце. Както винаги, когато го видеше, елфът и този път прекара няколко секунди, любувайки се на вълшебната плетеница от светлинки, която можеше да повлече всеки, загледал се по-дълго в нея, в омагьосващите глъбини на камъка. После вдигна могъщия предмет, разлюля го пред лицето на жрицата и й заговори меко.

Дори и да бе видяла медальона и да бе чула думите на елфа, Стъмпет с нищо не го показа.

Дризт се обърна към приятелите си, сякаш за да признае поражението си, ала изведнъж лицето му се проясни, само за да потъмнее още повече миг по-късно:

— Излизала ли е сама напоследък? — попита той Бруенор.

— И още как! — отвърна джуджето. — Та тя не се спира — я виж таз’ раница на гърба й. Тъй както я гледам, пак е катерила някоя планина.

Един бърз поглед към претъпканата раница на Стъмпет потвърди предположението на Бруенор — отвътре се подаваха многобройни пакети с храна, дебели въжета, както и други приспособления за катерене.

— А дали е ходила и до Грамадата на Келвин? — попита Дризт — нещата най-после започваха да си идват по местата.

Досещайки се какво подозира приятелят й, Кати-Бри глухо простена.

— И питаш! — заяви Бруенор. — Та тя нямаше очи за нищо друго от мига, в който стигнахме в Десетте града. И да ти кажа, почти съм сигурен, че съвсем наскоро беше там.

Елфът и младата жена се спогледаха и кимнаха многозначително.

— За какво става дума? — поиска да узнае Риджис.

— Кристалния отломък — отвърна Кати-Бри.

След това не им оставаше нищо друго, освен внимателно да претърсят първо Стъмпет, а после и стаята й. Бруенор дори повика един от останалите жреци, за да провери помещението за магически вибрации, но и това не помогна.

Не след дълго приятелите оставиха жреца да се опитва да помогне на Стъмпет да дойде на себе си, или поне да се отпусне, а Бруенор нареди на всичките си поданици — двеста усърдни и неуморими джуджета — да търсят кристалния отломък.

Сега можеха само да чакат и да се надяват.

Същата нощ джуджето, което се грижеше за Стъмпет, връхлетя в покоите на Бруенор и разтревожено му съобщи, че жрицата си е тръгнала и се насочва към изхода на мините.

— Не я ли спря? — попита кралят, отърсвайки се от последните останки от съня.

— Пет джуджета я държат, ама тя не се отказва!

Без да губи повече време, Бруенор събуди приятелите си и четиримата се втурнаха към изхода, където Стъмпет все още се бореше да излезе — тръгваше напред, блъскаше се в джуджетата, които й препречваха пътя и упорито започваше отначало.

— Не можем да я изморим, а и да я нараним не искаме — оплака се едно от джуджетата, когато видя краля.

— Ами хванете я тогаз’ и не я пускайте! — изръмжа Бруенор.

Дризт обаче имаше по-добра идея. Всичко това не бе случайно, убеден бе той, без да може да се отърве от мисълта, че по някакъв начин случващото се с жрицата е свързано с неговото завръщане в Долината.

Обърна се към Кати-Бри и по погледа й разбра, че и тя споделя подозренията му.

— Да вървим — прошепна той на Бруенор. — Според мен Стъмпет иска да ни покаже нещо.

Още преди слънцето да се покаже иззад Гръбнака на света, Стъмпет Рейкингклоу излезе от джуджешката долина и се насочи на север през тундрата, следвана от Дризт, Бруенор, Риджис и Кати-Бри.

Точно както се надяваше Ерту, който ги наблюдаваше от Кришал Тирит.

Едно махване с ръка и образът в магическото огледало избледня и изчезна, а демонът се изкачи до най-високото ниво на кулата, в малката стаичка, където Креншинибон се рееше във въздуха.

Балорът ясно почувства любопитството на магическия предмет, с който вече бе развил силна телепатична връзка. Отломъкът усещаше задоволството му и държеше да узнае причината.

Ерту се изкиска злобно и му изпрати вълна от несвързани образи, възпирайки мисловните му набези.

Изведнъж обаче, почувства мощно нахлуване в съзнанието си, което замалко не изтръгна историята за Стъмпет от устните му. Трябваше да впрегне всичките си сили, за да устои на могъщата воля на отломъка, но дори и така бе прекалено слаб, за да си тръгне от стаичката, а и започваше да усеща, че няма да издържи достатъчно дълго.

— Как смееш… — изсъска той, ала атаката на Креншинибон си остана все така свирепа.

В отговор Ерту продължи да му изпраща поредица от безсмислици — знаеше, че ако отломъкът проникне в съзнанието му този път, той е обречен. Много внимателно демонът посегна към малката кесийка, която висеше от най-долния нокът на кожестите му крила.

Бърз като светкавица, той я разкъса, отвори ковчежето, което лежеше вътре, и извади черния сапфир.

Атаката на Креншинибон стана още по-жестока балорът се олюля.

Ала вече бе постигнал целта си:

— Аз съм господарят! — викна той и протегна анти магическия камък към отломъка.

Последвалата експлозия го запрати към стената и разтърси както кулата, така и целия айсберг из основи.

Когато вдигналият се прах се слегна, от черния сапфир нямаше и следа, с изключение на една миниатюрна, безполезна прашинка, единственото доказателство за съществуването му.

— Никога повече не върши подобни безумства! — долетя телепатичната заповед на Креншинибон, последвана от заплахи за невиждани мъчения, ако случилото се току-що се повтори отново.

Ерту се надигна от пода, изгарящ от гняв и изключително доволен в същото време. Силата на отломъка очевидно бе огромна, след като бе унищожила напълно един толкова могъщ анти магически предмет като сапфира. Ала заповедта, дошла след това, бе значително по-слаба. Явно бе, че Креншинибон е пострадал, макар и само временно, уверен бе демонът. Да нарани отломъка бе последното, което Ерту искаше, ала явно нямаше как — не трябваше да има никакво съмнение кой е истинският господар!

— Кажи ми! — отново настоя упоритият предмет, ала както гневът му заради сапфира, така и телепатичното му нареждане, беше твърде слабо.

Балорът се разсмя доволно и запрати празното ковчеже срещу него, без обаче да го улучи.

— Аз заповядвам тук, не ти! — заяви той и се изпъчи, при което върховете на рогата му докоснаха върха на кулата. — Ще ти кажа, когато аз реша и колкото аз реша!

Креншинибон, значително отслабнал след съвсем скорошната си среща със сапфира, не бе в състояние да му се противопостави.

Ерту излезе от стаята, смеейки се с глас — беше дал да се разбере кой е господарят! Въпреки това добре осъзнаваше, че трябва много да внимава с Креншинибон и да се постарае да спечели искреното му уважение — отломъкът скоро щеше да възстанови силата си, а той нямаше повече анти магически камъни, с които да го подчини.

Ерту щеше или да се разпорежда, или да работи в равноправно съюзничество. Гордият балор не би приел нищо друго.