Пътеки към утрото

Глава 13 „Възвисяване на вярата“

Без да срещнат каквито и да било затруднения, Дризт, Кати-Бри, Дюдермонт и Харкъл излязоха от Карадуун и поеха към Снежните планини. Елфът бе спуснал качулката ниско над главата си, а и всички в града бяха толкова развълнувани от появата на „Морски дух“, че никой не им обърна особено внимание.

Щом оставиха градската порта зад себе си, четиримата се озоваха на хубав път, бърз и сигурен. Малкото места, които биха могли да крият някаква опасност, бяха избегнати с лекота от опитния скиталец и така те крачеха в топлия ден, без да срещнат нищо вълнуващо или забележително.

А като се вземеше предвид всичко, което бяха преживели през последните няколко седмици, приятелите искаха точно това.

Те бъбреха весело, най-вече с Дризт, който им разказваше интересни неща за заобикалящата ги природа — на кои птици принадлежат различните песни, които чуваха, колко сърни са направили леговището от отъпкани иглички, на което се натъкнаха край една борова горичка. От време на време разговорът се насочваше към задачата им, а оттам, неизбежно — и към думите на сляпата вещица. Това поставяше горкия Харкъл в доста неловко положение. Тъй като благодарение на дневника си бе проучил стиховете най-задълбочено, той нямаше как да не забележи, че приятелите му допускат очевидни грешки, които можеха да се окажат от първостепенно значение. Не знаеше обаче, дали трябва да се намеси. Съдбовната мъгла бе по-скоро пасивна магия, която му даваше възможност да спомогне, а след това и да наблюдава най-различни вълнуващи събития. Да вземе активно участие в някое от тях обаче, като позволи на другите да надзърнат в омагьосания дневник или им каже какво има в него, би могло да провали цялото вълшебство.

Разбира се, това не означаваше, че Харкъл не може да използва всички останали заклинания, които знае, за да помогне в битките и със сигурност можеше да се довери на интуицията си, за да посъветва другарите си да използват жрец, вместо магьосник, ала напълно бе възможно една толкова пряка намеса и то с информация, получена с помощта на Съдбовната мъгла, да промени бъдещето, а това бе в разрез със самата същност на неговото творение. То не бе създадено с подобна цел и си имаше своите граници. Е, да, Харкъл всъщност не знаеше точно докъде се простират те, ала ако бе научил нещо през живота си — всички тези четиридесет години, които бе прекарал сред магьосници поне толкова ексцентрични, колкото бе и самият той — бе колко опасни могат да се окажат страничните ефекти от насилването на една магия.

И така, той остави другите трима да обсъждат стиховете, като кимаше от време на време и се съгласяваше с онези тълкувания, които те намираха за най-вероятни. Всячески се стараеше да избягва директни въпроси за това какво мисли той, макар че вялото свиване на рамене и едва промърморените му отговори не останаха незабелязани.

Скоро започнаха да се изкачват, ала не им се наложи да забавят крачка, защото пътеката бе широка и гладка — явно често се използваше. Когато излязоха изпод сенките на поредния склон и се озоваха на равна полянка, ширнала се до ръба на стръмна клисура, четиримата най-сетне разбраха защо.

Дризт До’Урден и Кати-Бри бяха виждали великолепието на Митрил Хол. С помощта на магиите си Харкъл бе посещавал не едно и две забележителни места, като Домовата кула на мистиците в Лускан. Дюдермонт пък бе пребродил моретата от Града на бездънните води чак до далечния Калимпорт. Ала нищо от онова, което бяха срещали досега, не ги бе оставяло така занемели, както гледката, която се разкри пред очите им.

Наричаха го „Възвисяване на вярата“, подобаващо име за внушителния храм — същинска катедрала! — с реещите се във въздуха кули и колони, с огромните прозорци от цветно стъкло и улуците, украсени с майсторски изработени водоливници. Дори най-ниските бордюри на главния покрив се извисяваха на повече от трийсет метра над земята, а три от кулите достигаха почти сто метра.

Наистина, дворът на Баенре бе по-просторен, а магическата същност на Домовата кула в Лускан — много по-явна. Ала във „Възвисяване на вярата“ имаше едно рядко срещано величие, чиято святост изпълваше онези, които го видеха, с тихо благоговение. Храмът беше изграден от сиви и кафеникави камъни, съвсем обикновени на пръв поглед, ала от тях се излъчваше някаква предвечна, земна сила, което придаваше и на тях, и на цялото място, усещане за святост и будеше страхопочитание у всеки, който го зърнеше. Основите му сякаш бяха вкопани дълбоко в недрата на планината, а кулите се извисяваха до самите небеса.

Нежна песен струеше от вътрешността на катедралата, разливаше се във въздуха и отекваше между камъните. На четиримата приятели им трябваха няколко секунди, докато разберат, че това е човешки глас — толкова прекрасен бе храмът, че мелодията сякаш избликваше от същността му.

Земите наоколо също бяха приказно красиви. От двете страни на калдъръмената пътечка, която водеше до тежките порти, бяха надвиснали дървета, а там, където те свършваха, зеленееше тучна морава с грижливо поддържан жив плет и пъстри цветни лехи, червени и розови, алени и бели. Имаше и храсти, оформени така, че да приличат на различни горски животни — кошута и мечка, голям заек и няколко катерички.

Когато зърна градинаря, Кати-Бри трябваше да разтърка очи, за да се убеди, че не й се привижда — това със сигурност бе най-необичайното джудже, което тя, въпреки че сама бе израснала сред джуджета, беше срещала. Тя сбута Дризт и му го посочи, но всъщност нямаше нужда — приятелите й вече се взираха в брадатото същество с нескрит интерес. То също ги забеляза и се завтече към тях с широка усмивка на уста.

Зелената му — зелена! — брада бе разделена на две и преметната над големите уши, където, заедно със също така зелената му коса бе сплетена в дълга плитка, която му стигаше почти до кръста. Тънката му бледозелена дреха нямаше ръкави и се спускаше до коленете, откривайки чифт криви, мускулести и невероятно космати крака с големи стъпала, на които бяха надянати отворени сандали с тънки, кожени каишки.

Джуджето свърна напряко и се озова на пътеката на около десет метра от посетителите си. Изведнъж то се закова на място, пъхна два пръста в устата си, погледна през рамо и изсвири пронизително.

— Какво? — извика някой и само след миг изпод сянката на едно от дърветата край храма се надигна друго джудже.

То имаше много по-нормален вид (поне според представите на Кати-Бри и останалите) — широки, ъгловати рамене, руса брада и обикновени кафяви одежди, а през гърба си бе преметнало тежка секира и шлем, украсен с еленови рога.

— Нали рекох, че ще ти помогна, след кат’ си подремна малко! — ревна новодошлият, но млъкна веднага, щом забеляза четиримата приятели и също се завтече към тях.

Другарят му стигна пръв и, без да каже нищо, се поклони театрално, после взе ръката на Кати-Бри и я поднесе към устните си.

— Хи-хи-хи! — изкиска се то, цялото зачервено и пристъпи към Дюдермонт, след това към Дризт, след това към…

… отново към Дризт, но този път се приведе напред и надникна под спуснатата му качулка.

Скиталецът реши да му спести усилието, отметна качулката си и тръсна глава, така че гъстата му бяла коса се разпиля по раменете. Подобни моменти винаги бяха болезнени, особено когато се срещаше с някого толкова далече от местата, където го познаваха и приемаха.

— Ой! — извика градинарят.

— Смрадливо псе! — изрева русото джудже и се втурна към Дризт колкото го държаха краката, като в същото време откачаше брадвата от гърба си.

Елфът не бе изненадан, а и приятелите му бяха по-скоро смутени, отколкото стреснати.

Зеленобрадото джудже се задоволи само да подскача възбудено нагоре-надолу и да сочи неочаквания посетител, ала другарят му съвсем не бе толкова миролюбив и се нахвърли върху Дризт като разярен бик.

Скиталецът изчака до последния възможен миг, после, използвайки магическите предпазители и отличните си рефлекси, отскочи встрани. Нападателят му се препъна и връхлетя с главата напред право в дървото зад елфа.

Зеленобрадото джудже премести поглед от Дризт към другаря си, после обратно към Дризт, сякаш се чудеше дали и то не трябва да се бие с Мрачния. Бързо се отказа обаче, когато видя стърчащата от дървото секира. Вместо това отиде при своя събрат и силно го потупа по главата.

— Смрадливо псе! — изръмжа русото джудже и вдигна ръка, за да се предпази от доста тежичките пошляпвания на другаря си.

Когато най-сетне успя да измъкне брадвата от дебелия дънер и се обърна към четиримата приятели, то с изненада ги видя да си стоят най-невъзмутимо, без дори да са извадили оръжията си. Единствено младата жена бе свалила Таулмарил от рамото си и сега се целеше в него.

— Ако искахме да те убием, изобщо нямаше да се събудиш от дрямката си под дървото — заяви тя.

— Идвам с добро — намеси се и Дризт, обръщайки се най-вече към зеленобрадото джудже, което изглеждаше по-уравновесено. — Скиталец съм. Създание на гората, също като теб.

— Брат ми е друид — намеси се русото джудже, мъчейки се да звучи самоуверено, макар да се чувстваше доста неловко.

— Ду-дад — съгласи се градинарят.

— Джудже — друид? — учуди се Кати-Бри. — Почти целия си живот съм прекарала сред джуджета, но никога не съм чувала нещо подобно.

Двамата братя я изгледаха с любопитство. В начина, по който непознатата произнасяше думите, като че ли наистина се долавяше нещо джуджешко.

— Че кои ли пък джуджета са били това?

— Казвам се Кати-Бри — отвърна тя и свали Таулмарил. — Осиновена дъщеря на Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол.

Двамата братя зяпнаха от изненада и сведоха глави един към друг (при което, без да искат си удариха челата), после отново вдигнаха поглед към Кати-Бри.

— Хей! — възкликна русото джудже и заби късия си, дебел показалец в гърдите на елфа. — Чувал съм за теб. Ти си Дризт Дуден.

— Дризт До’Урден — поправи го скиталецът и се поклони.

— Същият. Знам те кой си. Аз пък съм Айвън, Айвън Широкоплещи, а туй е брат ми Пикел.

— Тъй си е — съгласи се Пикел и го прегърна през рамо.

Айвън погледна към дървото, където ясно личаха следите от брадвата му и добави:

— Съжалявам, задето ти се нахвърлих, ама никога не бях срещал елф на мрака.

— Дошли сте да видите катетър… кадет… проклетия храм ли? — попита Айвън.

— Дойдохме, за да говорим с човек на име Кадърли Бонадюс — отвърна Дюдермонт. — Аз съм капитан Дюдермонт, а корабът ми се нарича „Морски дух“. Идваме от Града на бездънните води.

— Значи трябва да сте преплували немалко суша — подхвърли Айвън.

Дюдермонт, който очакваше подобна забележка, махна с ръка, още преди джуджето да беше започнало.

— Трябва да се видим с Кадърли — повтори той. — Наистина е спешно.

Пикел допря длани, подложи ги под бузата си, затвори очи и звучно изхърка.

— Кадърли си подремва. Малчуганите го изморяват. Вместо туй ще идем при лейди Даника, тя ще ни даде и нещичко за хапване.

И като смигна на Кати-Бри, добави:

— Двамата с брат ми нямаме търпение да понаучим туй-онуй за Митрил Хол. Говори се, че някакъв старец властвал там, откак Бруенор си заминал.

Младата жена се опита да скрие изненадата си, дори кимна, сякаш Айвън не й казваше нищо ново, но погледът, който хвърли на Дризт, издаваше недоумението й. Скиталецът обаче също нямаше отговор. Бруенор си бил тръгнал? Внезапно и двамата бяха обзети от силно желание да си поговорят с двете джуджета. Срещата с Кадърли можеше да почака.

Отвътре храмът бе не по-малко величествен, отколкото отвън. Когато влязоха в главния параклис, в който имаше поне двадесетина души, приятелите изведнъж се почувстваха съвършено сами, откъснати от целия свят и съвсем дребни — толкова голямо бе помещението. И четиримата усетиха как нещо неудържимо притегля погледите им нагоре, покрай внушителните колони, покрай няколко тераси, украсени с изящни статуи, покрай светлината, струяща през витражите, чак до изкусно резбования свод, който се издигаше на повече от тридесет метра над тях.

Когато най-после успя да накара поразените си гости да помръднат, Айвън ги преведе през една странична врата, отвъд която стаите имаха нормални, доста по-малки размери. При все това самата конструкция на катедралата, силата, която се излъчваше от нея и съвършенството, с което бе изпипан и най-малкият детайл, продължаваше да впечатлява приятелите не по-малко от величествения параклис. Нямаше колона или врата, която да не бе богато украсена, а Дризт забеляза една, върху която бяха вдълбани толкова много руни, че той би могъл да ги съзерцава с часове и пак да не разчете всички послания и да не разгадае целия им смисъл.

Айвън почука на една врата, изчака покана да влезе и пристъпи вътре.

— Позволете да ви представя лейди Даника — обяви той и даде знак на четиримата да го последват.

Дюдермонт влезе пръв, ала не бе успял да направи и крачка, когато спря (при което едва не падна), за да не се сблъска с две малки деца — момче и момиче — внезапно изскочили пред него. При вида на непознатите децата също се заковаха на място, а момченцето (със сламеноруса коса и големи, бадемовидни очи) отвори уста и посочи Дризт.

— Моля ви, извинете децата ми — проговори застаналата в другия край на стаята жена.

— Няма нищо — увери я скиталецът и като приклекна, даде знак на малчуганите да се приближат.

Те се спогледаха, сякаш за да си вдъхнат кураж, и предпазливо отидоха при него, а момчето дори се осмели да го докосне.

После поднесе пръст към очите си, като че ли искаше да се увери, че не се е изцапало.

— Няма черно, мамо — рече детето и протегна ръка към нея. — Няма черно.

— Хи-хи-хи! — изкиска се Пикел от вратата.

— Изведи малките немирници оттук — прошепна му Айвън.

Зеленобрадото джудже го послуша и пристъпи в стаята. Щом го забелязаха, двете деца засияха, а когато го видяха да пъха двата си палеца в големите си уши и да размахва останалите си пръсти, те нададоха весели писъци и подгониха „чичо Пикел“ навън.

— Трябва да внимаваш на какво ги учи брат ми — предупреди Айвън лейди Даника.

Тя се разсмя и се изправи, за да посрещне гостите.

— О, убедена съм, че близнаците могат само да спечелят от приятелството на някой като Пикел. И като Айвън — добави тя и джуджето се изчерви като домат.

Дризт разбра, че пред себе си има жена войн, още щом я видя да се приближава към тях — леко, безшумно, с прекрасно отмерени движения. Беше дребничка, с няколко сантиметра по-ниска от Кати-Бри и надали имаше повече от петдесетина килограма, ала всяко мускулче по тялото й бе калено до съвършенство. Бадемовидните й очи бяха поразително красиви, дълбоки и пълни с живот. Гъсти, червеникаворуси къдрици обрамчваха лицето й и, сякаш енергията, която струеше от самото същество на младата жена, се бе предала и на тях, не искаха да стоят мирно и закачливо подскачаха при всяко нейно движение.

Дризт неволно премести поглед от Даника към Кати-Бри — двете несъмнено си приличаха, ако не на външен вид, то поне по дух.

— Позволи ми да ти представя Дризт Дуден — тържествено започна Айвън и си свали шлема. — Това пък е Кати-Бри, дъщеря на Бруенор Бойния чук от Митрил Хол, капитан Дюдермонт от „Морски дух“, кораб от Града на бездънните води, а това… — тук русото джудже млъкна и с интерес се взря в кльощавия магьосник. — Как рече, че се казваш?

— Харпъл Харкъл… Ъ-ъ-ъ, Харкъл Харпъл — заекна вълшебникът, очевидно напълно запленен от лейди Даника. — От Дългата седловина.

Младата жена кимна и поздрави всекиго с добре дошъл. Най-накрая се спря пред скиталеца.

— Дризт До’Урден — уточни той и тя се усмихна.

— Дошли са да говорят с Кадърли — обясни Айвън.

— Иди да го събудиш — помоли Даника, все така държейки десницата на елфа в своята — Сигурна съм, че не би искал да пропусне среща с толкова забележителни гости.

Без да чака подкана, Айвън изскочи през вратата и хукна нанякъде.

— Нима знаете кои сме? — учуди се Кати-Бри.

Даника се вгледа в нея и кимна:

— Славата ви се носи надалече — отвърна тя. — Всички сме чували за Бруенор Бойния чук и битката за възвръщането на Митрил Хол.

— А за войната с Мрачните? — попита Дризт.

Даника отново кимна:

— Отчасти. Но се надявам да научим цялата история, преди да си тръгнете оттук.

— Знаеш ли нещо за заминаването на Бруенор? — не се сдържа Кати-Бри.

— Кадърли може да ви каже повече, но това, което аз съм чувала, е, че Бруенор бил отстъпил трона на някакъв свой предшественик.

— Гандалуг Бойния чук — вметна скиталецът.

— Така казват — продължи Даника. — Ала къде е отишъл Бруенор, заедно с двестате войни, които тръгнали с него, не знам.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха — и двамата се досещаха накъде може да се е отправил старият им приятел.

В този момент се появи Айвън, придружен от стар, но изпълнен с енергия мъж, облечен в снежнобяла туника и панталони. Около раменете си бе наметнал светлосиня, копринена пелерина, а на главата си носеше широкопола синя шапка, обточена с червена лента. Върху лентата, точно над челото му, бе закачен медальон от порцелан и злато, във формата на око, над което гореше свещ — свещеният символ на Денеир, бога — покровител на литературата и изкуствата.

Мъжът бе висок около метър и осемдесет и, въпреки възрастта си, имаше силно, мускулесто тяло. Косата му, поне това, което бе останало от нея, бе посребряла от времето и само тук-там се виждаха по-тъмни кафеникави кичури. И четиримата приятели бяха обзети от внезапното усещане, че нещо у него е не на място, някак странно неестествено. Очите, осъзна Дризт изведнъж — поразително сиви и пълни с живот, те не бяха очи на старец, а на млад мъж.

— Аз съм Кадърли — представи се новодошлият и се поклони ниско. — Добре дошли във „Възвисяване на вярата“, дом на Денеир и Огма, както и на всички добри богове. Виждам, че вече сте се запознали с жена ми, лейди Даника?

Кати-Бри изненадано премести поглед от стария Кадърли към Даника, която надали беше много по-възрастна от самата нея и със сигурност нямаше повече от тридесет години.

— А и с близнаците — подсмихна се Айвън, без да сваля развеселен поглед от лицето на Кати-Бри.

Наблюдателни както винаги, Дризт и Дюдермонт лесно се досетиха, че джуджето и друг път е ставало свидетел на подобно объркване у хора, които за първи път срещат необичайната двойка. По всичко личеше, че напредналата възраст на свещеника не се дължи на естествени причини.

— А, да, близнаците — поклати глава Кадърли и при мисълта за буйното му потомство по устните му заигра усмивка.

После, досещайки се за въпроса, който гризеше посетителите му, макар те с нищо да не го показваха (което той не пропусна да оцени), добави небрежно:

— Двадесет и девет. На двадесет и девет години съм.

— Ще станат тридесет само след две седмици — подхвърли Айвън. — Обаче никой не би ти дал и ден повече от сто и шест!

— Построяването на катедралата — в сдържания глас на Даника се прокрадна едва доловима горчива нотка. — Кадърли предаде жизнената си енергия на това място — избор, който направи в прослава на своя бог.

Дризт изпитателно се вгледа в лицето й и почувства, че не само жрецът бе направил голяма саможертва — младата жена също бе изгубила много заради неговото решение. Някъде дълбоко в нея бе стаено недоволство, може би дори гняв, ала каквото и да бе чувството, то бе скрито дълбоко под огромната й обич към Кадърли и възхищението от постъпката му.

Не по-малко прозорлива от приятеля си, Кати-Бри лесно се досети какво става в душата на Даника. Тя, която бе изгубила любимия си, със сигурност разбираше как се чувства жената на свещеника, ала в същото време осъзнаваше, че тук съчувствието би било неуместно. Простичките думи на Кадърли и Даника, самото им присъствие и преди всичко великолепието на това свещено място, превръщаха всяко съжаление в обида, която омаловажаваше жертвата на Кадърли, постижението, заради което той бе дал младостта си.

Погледите на двете жени се срещнаха — екзотичните бадемовидни очи на Даника и наситеносините очи на Кати-Бри. „Поне имаш децата на мъжа, когото обичаш“ искаше да каже Кати-Бри, да обясни на Даника каква празнина бе оставил Уолфгар, когато си бе отишъл преди…

… още преди да е живял истински, помисли си младата жена с горчивина.

Даника знаеше историята й и в тези няколко мига, когато погледите им се срещнаха, тя прозря и сякаш сама изпита чувствата, стаени в сърцето на гостенката й.

Следващите два часа осмината (Пикел се присъедини към тях почти веднага, обяснявайки, че децата са легнали да поспят в градината под бдителните погледи на неколцина жреци) прекараха в разговор. Дризт и Кадърли се оказаха сродни души, не само по нрав и мислене, но дори бяха преживели подобни приключения — и двамата се бяха изправяли срещу червен дракон и го бяха надвили и на двамата им се бе наложило да се преборят с миналото си. Още от самото начало си допаднаха като отдавнашни познати. Кати-Бри и Даника също имаха много общо помежду си и макар че двете джуджета изгаряха от желание да чуят нещо повече за Митрил Хол, така и не успяха да се намесят в разговорите им. Най-сетне се отказаха от опитите да научат каквото и да било от елфа и младата жена и вместо това се заприказваха с Харкъл, който също беше ходил в Залите и дори бе взел участие във войната срещу Мрачните. Всъщност, магьосникът се оказа превъзходен разказвач и дори илюстрираше по-интересните моменти с помощта на дребни магийки.

В това време Дюдермонт стоеше малко встрани и се чувстваше странно не на място. Океанът и „Морски дух“ му липсваха, искаше му се пак да е в открито море и да преследва пирати.

Разговорите навярно щяха да продължат чак до вечерта, ако два часа по-късно един свещеник не бе почукал на вратата, за да съобщи на лейди Даника, че децата са се събудили. Тя се накани да отиде при тях заедно с двете джуджета, ала Дризт я спря и повика Гуенивар.

При вида на огромната пантера Айвън едва не си глътна езика! Пикел обаче изпищя щастливо, възхитен от прекрасното животно… въпреки че „прекрасното животно“ можеше да съдере кожата на лицето му с един-единствен удар на тежката си лапа.

— Близнаците ще се радват да си поиграят с нея — обясни скиталецът.

Гуенивар излезе от стаята, следвана плътно от Пикел, който се бе уловил за опашката й, да не би да я изгуби от поглед и да изпусне цялата веселба.

— Не колкото брат ми — отбеляза Айвън, който още не се бе съвзел напълно от шока.

Даника искаше да попита доколко сигурно бе да остави децата си в компанията на страховитата котка, ала бързо се отказа — ако на пантерата не можеше да се има пълно доверие, Дризт никога не би я повикал. Младата жена се усмихна и като се поклони, излезе от стаята заедно с Айвън. Кати-Бри тъкмо се канеше да отиде с нея, когато забеляза лицето на скиталеца — станало внезапно сериозно, почти мрачно, то красноречиво издаваше, че е дошъл моментът да говорят по работа.

— Не сте дошли тук, само за да си разказваме истории за отминали приключения, колкото и интересни да са те — рече Кадърли и се поизправи в стола си, с ръце в скута, готов да чуе най-важния им разказ.

Този път говори Дюдермонт, като от време на време Дризт и Кати-Бри добавяха по нещо, което смятаха за важно, а Харкъл подхвърляше забележки, които като че нямаха абсолютно никаква връзка с разказа.

След като ги изслуша, Кадърли потвърди, че е чувал за Каеруич и за сляпата вещица.

— Казват, че говори в гатанки, които невинаги са онова, което изглеждат на пръв поглед — предупреди ги той.

— И ние чухме така — съгласи се Дюдермонт. — Ала приятелите ми не могат току-така да пренебрегнат думите й.

— Ако не ни е излъгала — намеси се Дризт, — значи баща ми, когото изгубих преди години, се намира в лапите на някакво зло същество — слугиня на Лолт, навярно, или пък някоя матрона — майка от Мензоберанзан.

Харкъл прехапа устни. Скиталецът допускаше огромна грешка, ала той не можеше да му я посочи, защото трябваше да се съобразява с ограниченията на Съдбовната мъгла. Наистина, той беше чел казаното от вещицата, дума по дума, поне дузина пъти, докато не го бе запомнил до най-малката подробност, ала това бе поверителна информация и тя бе извън обсега на магията. Съдбовната мъгла със сигурност оказваше влияние върху случващото се, но да използва онова, което тя бе разкрила само на него, означаваше да промени бъдещето. Дали това би довело до катастрофа или до по-добър край на пътя, който приятелите му трябваше да изминат, Харкъл можеше само да гадае.

Кадърли кимна — в думите на елфа имаше логика, ала къде беше неговото място във всичко това?

— Предполагам, че е йоклола — продължи Дризт. — Създание от Бездната.

— И искаш да използвам уменията си, за да се уверим в това — досети се свещеникът. — Може би дори да я повикам тук, за да се споразумеете или да се биете за душата на баща ти?

— Разбирам, че може би искам прекалено много — отвърна Дризт. — Йоклолите са твърде могъщи…

— Много отдавна се научих да не се боя от злото — увери го Кадърли.

— Имаме злато — обади се и Дюдермонт, готов да плати всяка цена… а тя, сигурен бе капитанът, сигурно щеше да е доста висока.

Скиталецът обаче не мислеше така. За краткото време, прекарано в храма, бе успял да прозре в сърцето на Кадърли достатъчно, за да е сигурен, че той няма да приеме нито злато, нито каквото и да е друго заплащане за услугата. И затова простичкият отговор, дошъл миг по-късно от свещеника, изобщо не го изненада:

— И най-голямото усилие си струва, когато трябва да се спаси нечия душа.

Глава 14 Магии

— Къде е Дюдермонт? — попита Кати-Бри, когато Харкъл нахълта в малката стаичка, в която тя и Дризт бяха седнали да помислят.

— А, тук някъде беше — разсеяно отвърна магьосникът.

Единствените два стола в стаята бяха сложени срещу голям прозорец, през който се виждаха величествените Снежни планини. Дризт и Кати-Бри се бяха настанили в тях, обърнати наполовина един към друг, наполовина към красивия изглед. Скиталецът се облягаше назад, подпрял крака на перваза. Харкъл ги погледа миг-два, сякаш се чудеше какво прави тук, после решително мина между тях и като даде знак на Дризт да си свали краката, приседна на перваза.

— О, разположи се удобно — сарказмът в гласа на Кати-Бри бе повече от очевиден… поне за елфа, тъй като Харкъл само се усмихна отнесено.

— За стихотворението говорехте, нали? — започна той направо и отчасти беше прав — двамата приятели обсъждаха колкото вестта, че Бруенор е напуснал Митрил Хол, толкова и думите на сляпата вещица. — Разбира се, че за него — отвърна си сам магьосникът. — И именно затова съм тук.

— Да не би да разгада някой от стиховете? — попита елфът, без да храни особени надежди.

Да, той харесваше Харкъл, но отдавна бе разбрал, че не бива да очаква прекалено много от него, защото като всички от харпъловия род, и той бе напълно непредсказуем — понякога (както при битката за Митрил Хол) можеше да бъде много полезен, ала друг път по-скоро пречеше, отколкото помагаше.

Магьосникът усети съмнението на Дризт и изведнъж го изпълни желание да се докаже пред приятелите си, да сподели всичко, което бе научил с помощта на омагьосания дневник, да изрецитира стихотворението дума по дума, точно както вещицата го бе казала. Все пак опасенията какво може да се случи, ако премине границите на магията, надделяха и той успя да се въздържи.

— Според нас е Баенре — обади се Кати-Бри. — Е, всъщност матроната, която е заела престола на дома, разбира се. „Даден от Лолт и от Лолт върнат“, така каза старицата, а на кого другиго би дала подобен дар Кралицата на паяците?

Харкъл кимна, оставяйки Дризт да подхване мисълта на младата жена, макар да виждаше, че са на грешен път.

— Кати-Бри смята, че е някой от дома Баенре, — рече скиталецът, — но вещицата говореше за Бездната и на мен ми се струва по-вероятно да става въпрос за някоя от нежните слугини.

Харкъл отново прехапа устни и кимна неубедително.

— Кадърли ще повика обитател на Бездната (зло духче или нещо подобно), за да се опита да научи някакво име — обясни младата жена.

— Боя се обаче, че пътят ще ме… — започна Дризт, но не успя да довърши.

— Ще ни — поправи го Кати-Бри толкова твърдо, че той се видя принуден да отстъпи.

— Боя се, че пътят отново ще ни отведе в Мензоберанзан — мрачно въздъхна той.

Очевидно бе, че не иска да се връща в града на своите събратя, ала също толкова очевидно бе, че за да спаси онези, които обича, е готов на всичко, дори и да отиде в онова прокълнато място.

— А защо точно там? — попита Харкъл с почти отчаян глас.

Досещаше се какво се върти в главата на Дризт и разбираше, че заради втория стих на вещицата, там, където се споменаваше духът на Закнафейн, елфът е убеден, че отговорът на загадката се крие в Мензоберанзан. Наистина, в гатанката на вещицата на няколко пъти се намекваше за града на Мрачните, ала имаше една дума, която го караше да вярва, че в крайна сметка не става въпрос за него.

— Нали вече го обсъждахме — отвърна Дризт. — И според нас мрачният път, за който говореше старицата, ще ни отведе именно там.

— Значи вярваш, че баща ти е в плен на някоя от слугините на Лолт?

Елфът кимна й сви рамене, сякаш не бе съвсем сигурен.

— И ти ли мислиш така? — обърна се магьосникът към Кати-Бри.

— Може и така да е — отвърна тя. — А може и да се окаже, че става дума за някоя матрона — майка, както аз предполагам.

— А не бяха ли всички слугини на Лолт жени? — въпросът на Харкъл като че ли нямаше никаква връзка с онова, за което говореха.

— Да — потвърди Кати-Бри, — всичките й приближени слугини са жени. И именно това я прави толкова опасна — добави тя и намигна шеговито, опитвайки се да поразсее напрежението в стаята.

— Както и матроните — продължи магьосникът. — Те също са само жени, нали?

Дризт и Кати-Бри се спогледаха недоумяващо — какво ли бе намислил непредсказуемият Харпъл този път?

Изведнъж магьосникът размаха ръце и скочи от перваза (при което едва не събори скиталеца на земята) с такова изражение сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

— Обаче тя каза „той“ — отекна викът му. — Вещицата каза „той“! „Най-зъл измежду злите, нему Лолт го даде“!

И той изсумтя гневно. В този миг нещо просъска и от джоба му се изви струйка сив дим.

— О, богове! — простена той.

Елфът и Кати-Бри се изправиха на крака, по-скоро заради неочакваното откритие, отколкото заради димното „представление“, което се разиграваше пред очите им.

— Кой враг, Дризт? — трескаво попита магьосникът, предусещайки, че времето му е ограничено.

— Нему — повтаряше си младата жена тихичко. — Да не би да е Джарлксъл?

— „Най-зъл измежду злите“ — напомни й Харкъл.

— Значи не е той — отсече скиталецът, който бе убеден, че наемникът съвсем не е толкова зъл, колкото повечето в Мензоберанзан. — Може би Берг’иньон Баенре. Той ме мрази, още откакто учехме заедно в Академията.

— Мисли! Мисли! Мисли! — изкрещя Харкъл, когато от джоба му изригна облак гъст, сив пушек.

— Какво гориш там? — попита Кати-Бри и се опита да го завърти така, че да види какво става.

За нейна изненада и ужас, ръката й премина през тялото му, което внезапно бе станало почти безплътно.

— Сега това не е важно! — сопна се магьосникът. — Мисли, Дризт До’Урден, мисли! Кой е този смъртен враг, който гние в тинята на Бездната и те ненавижда повече от всеки друг? Кой е този звяр, който само ти можеш да освободиш?

Гласът на Харкъл започна да изтънява, сякаш идваше много отдалече, докато тялото му ставаше все по-прозрачно и по-прозрачно.

— Преминах границите на магията — опита се да обясни той на ужасените си приятели. — Затова не мога да остана повече…

Изведнъж гласът му долетя така ясно, сякаш все още бе в стаята с тях:

— Кой е този звяр, Дризт? Кой е този враг?

После магьосникът изчезна напълно, оставяйки елфа и младата жена сами в малката стая, вперили недоумяващи погледи един в друг.

Този последен вик, заглъхващ някъде много далече, се стори на Дризт странно познат, сякаш и преди бе чувал нещо подобно.

— Ерту! — останал без дъх прошепна той и невярващо поклати глава — виждаше логиката в думите на Харкъл, ала в същото време не можеше да повярва, че това е скритият смисъл на стихотворението.

— Ерту — повтори Кати-Бри. — Ами да, той със сигурност те мрази повече от всичко друго на света, а и Лолт най-вероятно го познава, или поне е чувала за него.

Дризт отново поклати глава:

— Не може да е той. Вещицата каза Мензоберанзан, а аз никога не съм го срещал там.

Младата жена се замисли за миг:

— Да, но тя всъщност нито веднъж не спомена Мензоберанзан. Нито веднъж.

— „В дома ти пръв…“ — започна скиталецът, ала едва не се задави, когато осъзна, че досегашното му тълкуване на стиховете е било напълно погрешно.

Същата мисъл осени и Кати-Бри:

— Никога не си смятал онова място за свой дом. Колко пъти си ми казвал, че първият ти истински дом е…

— Долината на мразовития вятър! — рече Дризт вместо нея.

— И именно там срещна Ерту и го прокуди от Материалната равнина, навличайки си бездънната му омраза! — довърши младата жена и в този миг Харкъл Харпъл им се стори един от най-мъдрите хора, които бяха срещали.

Лицето на елфа се изкриви при мисълта за злината и страховитата сила на балора. Болеше го, само като си представеше Закнафейн в лапите на чудовище като Ерту.

Харкъл Харпъл вдигна глава от масивното писалище и се протегна, прозявайки се широко.

— А, да — каза си той, когато видя разпилените наоколо пергаменти. — Работех върху магията си.

И като ги подреди в спретнати купчинки, той се зачете в тях.

— Новата ми магия! — възкликна възторжено след малко. — О, най-сетне, най-сетне! Съдбовната мъгла — завършена! О, радост и блаженство, о, прещастлив ден!

И като скочи от стола си, той затанцува из стаята, а огромните ръкави на одеждите му се развяваха зад него. След всички тези месеци на изтощителна работа, магията най-после бе готова и сега пред него се откриваха безброй възможности. Дали пък Съдбовната мъгла нямаше да го отведе в Калимшан, за приключение с някой южен паша? Или пък в Анау-рох, великата пустиня? А защо да не отиде във Вааса, тази сурова и негостоприемна земя? О, да, Вааса и Галенските планини — наистина му се искаше да ги види.

— Обаче ще трябва да понауча това-онова за Галените, та да знам какво ме очаква, когато тръгна натам — каза си магьосникът. — Да, да, точно това ще направя.

И като щракна с пръсти, той изтича до писалището, подреди многобройните пергаменти в правилната последователност и грижливо ги прибра в едно чекмедже. После изскочи от стаята и се втурна към библиотеката на Бръшляновото имение, за да потърси информация за Вааса и съседната й Дамара — двете местности, известни под името Земя на окървавените камъни. Целият трепереше от вълнение, нетърпелив да изпробва за първи път (както той смяташе) новата си магия, кулминацията на дълги месеци труд.

И изобщо не предполагаше, че вече я е изпробвал. Последните няколко седмици бяха напълно заличени от съзнанието му, така както бяха изтрити и страниците на дневника. И ако някой го попиташе къде са Дризт и Кати-Бри сега, Харкъл убедено би отговорил, че кръстосват Саблено море и ловят пирати с някакъв кораб, чието име той не знае.

Макар и празна, квадратната стая, в която се намираха Дризт и Кадърли, бе разкошно украсена. Стените, направени от гладък, черен камък, бяха съвършено голи, с изключение на свещниците от ковано желязо, поставени точно в средата на всяка от тях. Факлите вътре не бяха запалени, поне не в буквалния смисъл на думата. Всъщност, те изобщо не бяха направени от дърво, а от черен метал, и имаха кристална топка на върха. Именно оттам идваше светлината и то в какъвто цвят Кадърли пожелаеше — в един от свещниците трепкаше червен светлик, в друг — жълт, а останалите два горяха в зелено, което придаваше на стаята странно усещане за преплитане на окраски и плътност, сякаш гладката, черна повърхност на стените поглъщаше някои от цветовете повече, отколкото други.

Красивата феерия от светлина и багри силно впечатли Дризт, ала онова, което истински го смая — него, който през седемте десетилетия на живота си бе виждал не една и две изумителни гледки — бе подът. По краищата той също бе опасан от полиран, черен камък, ала по-голямата част бе покрита с мозайка — две окръжности, вписани една в друга. Разстоянието между тях бе около тридесет сантиметра и бе запълнено с магически руни. Във вътрешния кръг пък имаше един-единствен символ, чиито върхове, подобни на лъчите на звезда, докосваха обграждащата го окръжност. Всички тези фигури бяха вдълбани в пода и напълнени с късчета разноцветни скъпоценни камъни. Изумрудена руна блещукаше до рубинена звезда, и двете обградени от двойните, диамантени очертания на външните окръжности.

Дризт бе виждал подобни стаи в Мензоберанзан, макар никоя от тях да не можеше да се мери с тази по красота. И именно защото знаеше за какво служи едно такова място, присъствието му тук, в светилището на Кадърли, му се струваше някак странно и неуместно. Двата кръга със знака в центъра се използваха за призоваване на обитатели на други Равнини и понеже руните по краищата им даряваха мощ и закрила, тези създания надали бяха добри.

— Малцина имат право да влизат тук — обясни Кадърли. — Само аз, Даника и брат Шантиклер от библиотеката на храма. Много внимателно проучваме всеки гост, желаещ да прибегне до церемониите, които се провеждат в тази стая.

Дризт добре разбираше каква похвала се съдържа в казаното от свещеника, ала въпреки това в главата му продължиха да напират безброй въпроси.

— В някои случаи подобни призовавания наистина са необходими — обясни Кадърли, сякаш бе прочел мислите му. — Понякога, за да направиш добро, нямаш друг избор, освен да се обърнеш за съдействие към онези, които сеят зло.

— А нима да повикаш танари, или дори някой по-незначителен демон, в Материалната равнина, не е зло само по себе си? — не можа да се сдържи скиталецът.

— Не — увери го жрецът. — Не и тук. Тази стая е съвършено построена именно с такава цел, освен това е благословена от самия Денеир. Дори да призовем най-могъщия танари, тук той ще бъде съвсем безсилен, като в клетка, не по-голяма заплаха, отколкото ако си бе останал в Бездната. И в подобни магии, както във всичко, което правим, било то добро или зло, намеренията са онова, което определя природата на нашите постъпки. Сега, например, знаем, че една душа, която най-малко заслужава подобна участ, е Допаднала в лапите на зъл демон. Ако искаме да й помогнем, трябва да се свържем с този демон. А нима има по-добър начин и по-подходящо място от тази стая?

Дризт нямаше как да не се съгласи, особено когато залогът бе толкова голям… и толкова личен.

— Става въпрос за Ерту — убедено рече той. — Балор.

Кадърли кимна. Когато научи какво бе казал Харкъл Харпъл и до какви заключения бяха стигнали двамата приятели, той призова един не особено могъщ демон — малък зъл дух — и го изпрати да провери подозренията на елфа. Сега възнамеряваше да го повика отново и да получи отговор на въпроса си.

— Днес брат Шантиклер се свърза с един от слугите на Денеир — съобщи свещеникът.

— И какво научи? — попита Дризт, донякъде учуден, че Шантиклер е избрал толкова директен подход.

— О, не — обясни Кадърли, виждайки, че скиталецът го е разбрал погрешно, — никой слуга на Денеир не може да ни даде отговора, който търсим. Не, Шантиклер искаше да разбере какво е станало с изчезналия ни приятел. За щастие, всичко е наред — както изглежда, Харкъл Харпъл се е завърнал у дома си, в Бръшляновото имение. Можем да се свържем с него, или дори да го доведем тук, стига да поискаш.

— Не! — отговори Дризт толкова бързо, че сам се притесни и извърна поглед. — Не — повтори той вече по-спокойно. — Харкъл направи предостатъчно и не искам да го излагам на нови опасности в едно начинание, което засяга само мен.

Свещеникът кимна и се усмихна, досетил се за истинската причина, скрита зад желанието на елфа да държи ексцентричния магьосник настрани от всичко това.

— Да повикам Друзил и да видим какво е научил — предложи той, но не изчака отговора на Дризт и с по една магическа дума към всеки свещник, потопи стаята в мек, пурпурен светлик.

Следващото му заклинание накара вдълбаните в пода символи да заискрят злокобно.

Дризт, който винаги се чувстваше неловко на подобни церемонии, затаи дъх. Напълно погълнат от блещукащите руни и от мисълта за онова, което го очакваше, той почти не чуваше тихия, ритмичен напев на Кадърли.

След няколко минути откъм вътрешния кръг се разнесе остър съскащ звук, после, сред вълна от непрогледен мрак, материята на Равнините се разкъса. Силен пукот сложи край както на съскането, така и на тъмнината, и в стаята се появи дребно същество с кучешка муцуна и прилепови крила. Проклинайки и плюейки сърдито, то седеше в центъра на кръга и гневно кривеше грозното си лице.

— А, радвам се да те видя, скъпи ми Друзил — поздрави го Кадърли с широка усмивка, което, разбира се, още повече раздразни неохотния помощник.

Злият дух скочи на крака (което не бе особено впечатляващо, тъй като дори така едва стигаше до коляното на Дризт), вирна рогца и обви крила около тялото си.

— Запознай се с моя приятел — нехайно подхвърли свещеникът. — Тъкмо се чудех дали да не го помоля да те насече на парченца с тези два негови ятагана.

Друзил впери поглед в скиталеца и очичките му се присвиха злобно:

— Дризт До’Урден — изплю се той. — Изменник на Кралицата на паяците!

— О, много добре, отлично! — по тона на Кадърли злото същество се досети, че като бе разпознало елфа, неволно бе издало информация. — Чувал си за него, което значи, че си говорил с някой демон, който знае истината.

— Поиска ми точен отговор — сопна се Друзил. — И то само един. А в замяна ми обеща да не ме безпокоиш цяла година.

— Така беше — съгласи се жрецът. — Е, откри ли онова, което ти заръчах?

— Жал ми е за теб, глупави елфе! — процеди дребното създание и отново се втренчи в Дризт. — Съжалявам те и се надсмивам над теб. Безумец! Малко я е грижа Кралицата на паяците за теб, защото вече друг има грижата да те накаже за дързостта ти, някой, който й помогна в Смутните времена.

Дризт откъсна поглед от лицето на грозното същество и се обърна към Кадърли, който стоеше съвършено неподвижен, с обичайното си спокойно, овладяно изражение.

— Жал ми е за всеки, имал неблагоразумието да си навлече гнева на един балор — злобно се изкиска Друзил.

Свещеникът видя, че Дризт, който бездруго се намираше под голямо напрежение, все по-трудно понася ехидното държание на малкия дух и реши да сложи край на всичко това:

— Името! Искам името на този балор!

— Ерту! — излая Друзил. — Запомни го добре, Дризт До’Урден!

В лавандуловите очи на елфа лумна страховит огън и злият дух, неспособен да издържи изпепеляващия им поглед, се обърна към Кадърли:

— Обеща ми една година спокойствие!

— Има много начини да се измери една година — рязко отвърна свещеникът.

— Какво… — изпищя Друзил, ала преди да успее да довърши, свещеникът плесна с ръце и с мощно заклинание отново отвори процеп в тъканта на Равнините, по един от двете страни на злото създание.

Черните пукнатини се събраха, когато Кадърли опря дланите на ръцете си, изви се гъст дим и Друзил изчезна с гръмовен тътен.

Свещеникът побърза да пръсне повече светлина в стаята и мълчаливо се взря в скиталеца, който стоеше с наведена глава, мъчейки се да преглътне потвърждението на мрачните си подозрения.

— Трябваше да го унищожиш — промълви той най-сетне. — Този Друзил.

— Нямаше да е толкова лесно — усмихна се жрецът. — Той е въплъщение на злото, по-скоро тип, отколкото истинско живо същество. Е, да, бих могъл да унищожа материалното му тяло, ала това само би го изпратило обратно в Бездната. Единствено там, в онова място на тресавища и вечни мъгли, мога да погубя Друзил, а изобщо нямам желание да ходя в Бездната.

И като сви рамене, сякаш всичко това нямаше кой знае какво значение, допълни:

— Пък и Друзил не представлява особена заплаха, защото аз го познавам, знам къде да го открия и как да направя жалкия му живот още по-нещастен, ако се наложи.

Вече научихме извън всякакво съмнение, че наистина става въпрос за Ерту — рече Дризт.

— Балор — отвърна Кадърли. — Могъщ враг.

— Враг от Бездната — добави скиталецът. — Място, където и аз нямам никакво желание да ида.

— Имаме нужда от още отговори — напомни му свещеникът. — Отговори, които Друзил не би могъл да ни даде.

— Кой тогава?

— Мисля, че и сам се досещаш — тихо каза Кадърли.

Да, Дризт наистина знаеше за кого говори жрецът, ала идеята доброволно да призове Ерту в Материалната равнина, никак не му се нравеше.

— Кръгът ще го удържи — увери го Кадърли. — А и няма нужда да присъстваш, когато го повикам.

Дризт тръсна глава — не, той щеше да бъде тук, щеше да се изправи срещу онзи, който го ненавиждаше и който държеше в плен негов скъп приятел.

Той въздъхна дълбоко и реши да каже всичко на жреца, на когото вече вярваше с цялата си душа:

— Смятам, че затворникът, за когото говореше вещицата, е баща ми, Закнафейн. Само че не съм съвсем сигурен с какви чувства ме изпълва това.

— Убеден съм, че те боли, дори само като си представиш баща си в лапите на подобно създание — рече Кадърли. — И знам, че мисълта отново да го видиш, те изпълва с радостно вълнение.

— Не е само това — поклати глава Дризт.

— Нима се колебаеш? — попита свещеникът и елфът, хванат неподготвен от директния му въпрос, наклони глава на една страна и го изгледа внимателно. — Да не би вече да си затворил тази страница от живота си, Дризт До’Урден? И сега се боиш отново да я отвориш?

Скиталецът неубедително поклати глава, после въздъхна дълбоко:

— Разочарован съм — призна той най-сетне. — От себе си и от своята себичност. Искам да видя Закнафейн отново, да бъда с него, да се уча от него, да слушам гласа му. Ала в същото време — при тези думи той вдигна поглед към свещеника, който го наблюдаваше с благо, приятелско изражение, — в същото време не мога да забравя деня, в който двамата се срещнахме за последен път.

И той разказа на Кадърли всичко — как матрона Малис, злата му майка, бе съживила трупа на Закнафейн, а след това бе вдъхнала в него духа на мъртвия елф. Превърнат в безмилостен убиец и напълно предан на жестоката Малис, той бе отишъл в Подземния мрак със задачата да открие и погуби Дризт. Ала в решителния миг Закнафейн бе успял да се освободи от господството на злата матрона и — станал отново самия себе си — бе говорил на своя любим син. В тези няколко минути духът му бе възтържествувал над злото и след като увери Дризт, че най-сетне е намерил покой, той унищожи съживеното си тяло, освобождавайки по този начин и себе си, и сина си от властта на Малис До’Урден.

— И когато чух думите на вещицата, когато ги осмислих напълно, обзе ме дълбока тъга — завърши скиталецът. — Наистина вярвах, че Закнафейн завинаги се е избавил от Лолт и всичкото онова зло, от което се опитваше да избяга до смъртта си представях си, че най-сетне е бил възнаграден за идеалите, които успя да опази в сърцето си, напук на жестокостта на своите събратя.

Кадърли постави ръка върху рамото му.

— И само като си помисля, че отново е попаднал в ръцете им…

— Още не сме сигурни, че наистина е така — напомни му жрецът. — А и дори да не сме всяка надежда е изгубена. Баща ти има нужда от твоята помощ.

Дризт кимна, а лицето му придоби сурово изражение:

— И помощта на Кати-Бри. Тя също ще присъства, когато призовем Ерту.

Глава 15 По-черен от нощта

Обвитото му от дим туловище едва се побираше в кръга. Държеше огромните си кожести крила прибрани покрай тялото, за да не излезе от невидимата граница, която не можеше да пресича, а грабливите му нокти деряха гладкия под. Гърленото ръмжене, което издаваше, постепенно затихна и като отметна голямата си, грозна глава назад, той избухна в злокобен смях. После изведнъж се успокои и впери леден поглед в Дризт До’Урден.

Дълги години бяха минали от последната им среща, ала скиталецът веднага го позна. Не можеше да сбърка това отвратително лице, наподобяващо смесица между куче и маймуна, и най-вече очите — бездънни, черни ями, понякога разширени от люта ярост и кървавочервени от огъня, който бушуваше в тях, друг път опасно присвити, вещаещи нечувани мъчения на всеки, имал злощастието да се доближи достатъчно. Да, Дризт прекрасно си спомняше Ерту, помнеше и отчаяната им битка в една пещера в Грамадата на Келвин преди толкова много години.

Ятаганът му — онзи, който скиталецът бе открил в леговището на белия дракон — също не бе забравил демона и сега у него отново пламна желанието да изскочи от ножницата и да потъне дълбоко в сърцето на балора. Изработено точно за подобни създания на огъня, оръжието питаеше особено силна, ненавист към демони като Ерту и димящата им плът.

Кати-Бри никога досега не бе виждала подобно чудовище, изтъкано сякаш от най-черна тъма, въплъщение на злото, най-долен от долните. Искаше й се да вдигне Таулмарил и да запрати една от сребро перите си стрели право в грозното му лице, ала в същото време се боеше, че това може да скъса магическите окови на демона, а това бе последното, което искаше.

Ерту продължи да се смее ехидно, после изведнъж замахна към Дризт с ужасяваща бързина. Многоглавият бич изплющя заплашително, ала внезапно спря във въздуха, сякаш бе срещнал невидима стена (което всъщност си беше точно така).

— Не можеш да преминеш магическата бариера, Ерту — спокойно рече Кадърли, който изобщо не изглеждаше стреснат от страховития балор. — Нито ти, нито оръжията ти.

Очите на демона се присвиха злобно и той изгледа свещеника от глава до пети, прекрасно осъзнавайки, че именно той бе дръзнал да го повика. Грозният му смях отново изпълни стаята, високи, нажежени до бяло пламъци изригнаха около огромните му, хищнически крака и обвиха туловището му, скривайки го почти напълно от погледите на Кадърли и останалите. Тримата приятели вдигнаха ръце пред очите си, за да се предпазят от непоносимата горещина. Най-сетне Кати-Бри отскочи назад с предупредителен вик, Дризт също се отдръпна. Жрецът обаче остана на мястото си, уверен, че магическият кръг ще спре огъня. Пот ороси челото му, солени капки се застичаха по лицето му.

— Достатъчно! — заповедническият му глас се извиси над пращенето на пламъците и поде заклинание на език, който Дризт и Кати-Бри не бяха чували.

Когато прозвуча и последната дума (името на демона), Ерту нададе болезнен рев и огнените езици угаснаха.

— Няма да те забравя, старче! — заплашително процеди балорът. — Ще си спомня за теб, когато отново дойда в Равнината, която наричаш свой дом.

— Но, разбира се, — спокойно отвърна Кадърли. — Ще се радвам да ме навестиш — за мен ще е удоволствие да те обрека на ново заточение в калта, където ти е мястото.

Ерту не каза нищо, само изръмжа злобно и насочи цялото си внимание към скиталеца, ненавистния му Дризт До’Урден.

— Държа го в плен, елфе — подразни го той. — При мен, в Бездната.

— Кого? — настоя скиталецът, ала демонът отново избухна в гръмък смях.

— Кого държиш в плен, Ерту? — твърдо попита Кадърли.

— Не съм длъжен да отговарям на ничии въпроси — напомни му балорът. — Той е при мен и единственият начин да го спасите, е като сложите край на изгнанието ми. Ще го доведа тук, в твоята Равнина, Дризт До’Урден — ако искаш да си го получиш, ще трябва да дойдеш и да си го вземеш.

— Ще говоря със Закнафейн! — извика скиталецът и посегна към дръжката на ледения си ятаган.

Ерту се изсмя в лицето му със злостна подигравка — гневът на омразния елф го изпълваше с истинска наслада. А това бе само началото на мъчението.

— Освободи ме! — думите му сложиха край на техните въпроси. — Освободи ме още сега! Всеки ден е същинска вечност, пълна с нечувани мъчения за моя пленник, твоя ба… — тук демонът млъкна, оставяйки недовършената дума да увисне във въздуха, и размаха пръст срещу Кадърли. — Изиграхте ме! — ахна той с престорен ужас. — Замалко не ви дадох отговор, без да съм задължен да го правя.

Свещеникът погледна към Дризт, разбирайки раздвоението му. Знаеше, че за да спаси баща си, свой приятел или всяко добро същество, скиталецът е готов да скочи в кръга и да се изправи срещу демона, тук и сега, ала да освободи чудовище като Ерту, се струваше на доблестния елф отчаяна и опасна постъпка, себичен избор, с който заради баща си щеше да застраши много невинни хора.

— Върни ми свободата! — гръмкият рев на балора отново огласи стаята.

Внезапно лицето на Дризт се просветли:

— Няма да го сторя, долно създание! — тихо рече той и решително поклати глава.

— Глупако! — провикна се Ерту. — Със собствените си ръце ще съдера плътта от костите му! Ще изям пръстите му един по един! И през цялото време той ще бъде жив, жив и в съзнание и преди всяко ново мъчение ще му напомням, че си отказал да му помогнеш, че не друг, а ти си причина за страданията му!

Дризт извърна поглед и лицето му отново помрачня, а дишането му стана гневно и накъсано. Не, каквото и да говореше демонът, той познаваше баща си и бе сигурен, че благородният Закнафейн не би искал от него да освободи звяр като Ерту, дори сам да трябваше да плати за това.

Кати-Бри взе ръката на скиталеца в своята.

— Няма да ти кажа как да постъпиш, Дризт До’Урден — меко каза свещеникът и улови другата му ръка. — Но ако балорът наистина държи в плен една душа, която не заслужава подобна участ, то наше задължение е да я спасим…

— Ала на каква цена? — прекъсна го елфът отчаяно.

Ерту избухна в нов, още по-гръмък смях. Кадърли се обърна, за да го накара да замълчи, но чудовището го изпревари:

— Ти знаеш, свещенико! — обвинително рече той. — Ти знаеш!

— Какво иска да каже отвратителното създание? — попита Кати-Бри.

— Кажи им, свещенико! — изсмя се демонът и за първи път от началото на срещата, лицето на жреца придоби смутено изражение.

Той изгледа Дризт, после младата жена и поклати глава.

— Тогава аз ще го сторя! — извика Ерту и гърленият му глас прокънтя в каменната стая толкова силно, че тримата изпитаха физическа болка.

— Върви си! — нареди Кадърли и поде заклинателен напев.

Тялото на балора потръпна конвулсивно и сякаш се смали.

— Вече съм свободен! — заяви той.

— Почакай! — помоли скиталецът и свещеникът спря магията си.

— Мога да ходя, където си поискам, глупави елфе! По твоя воля докоснах земята на Материалната равнина и това сложи край на изгнанието ми. Сега мога да послушам, който призив поискам, за да се завърна тук!

Кадърли подхвана заклинанието си с удвоени усилия и тялото на демона започна да избледнява.

— Ела при мен, Дризт До’Урден — долетя гласът на Ерту някъде много отдалече. — Ела, ако искаш отново да го видиш! Аз няма да те потърся повече.

И с тези последни думи, балорът изчезна, оставяйки тримата приятели сами и обезсилени. Изтощен до краен предел, скиталецът тежко се облегна на стената и на другите им се стори, че единствено здравият камък го задържа да не рухне.

— Ти не знаеше — опита се да го утеши Кати-Бри, която прекрасно разбираше, че не друго, а смазващият товар на угризенията превива раменете на приятеля й.

Погледът й се спря върху лицето на Кадърли, който сякаш изобщо не бе притеснен от обвинението на демона.

— Вярно ли е това? — прошепна Дризт.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна свещеникът. — Но смятам, че призоваването на Ерту тук, в Материалната равнина, наистина може да е сложило край на заточението му.

— И си го знаел през цялото време? — обвинително рече младата жена.

— Подозирах го — призна той.

— Тогава защо ме остави да го повикам? — попита Дризт, напълно слисан, че Кадърли би могъл доброволно да освободи чудовище като Ерту.

Ала докато го гледаше изпитателно, той изведнъж разбра, че свещеникът ни най-малко не е разтревожен.

— Такива като него — спокойно обясни Кадърли, — могат да дойдат в Материалната равнина единствено с помощта на някой жрец или магьосник. Всеки, решил да се свърже с подобно създание, ще открие десетки демони — дори най-могъщи балори — които само чакат някой да ги потърси. Това, че освободихме Ерту (ако наистина сме го сторили), съвсем не е толкова страшно, колкото ти се струва.

Разгледано по този начин, твърдението на свещеника като че ли имаше смисъл. Да прибегнеш до помощта на някой демон очевидно не бе особено трудно — в Бездната бе пълно със зли създания, всички до едно изгарящи от желание да вилнеят из Материалната равнина и да сеят болка и страдание.

— Онова, от което се страхувам, Дризт — продължи Кадърли след малко, — е, че точно този балор очевидно те мрази повече от всичко друго на света. Опасявам се, че въпреки последните си думи, Ерту може да те потърси, когато се върне в нашата Равнина.

— Или че аз може да го потърся — спокойно рече Дризт и тонът му, в който нямаше и следа от страх, накара свещеника да се усмихне — именно такъв отговор очакваше от скиталеца.

Да, елфът несъмнено бе истински борец, могъщ войн на доброто, и ако отново се изправеше срещу Ерту, в това Кадърли беше убеден, балорът отново щеше да бъде победен, а Закнафейн — освободен.

Уейлан Миканти и Дънкин Високомачти дойдоха във „Възвисяване на вярата“ по-късно същия ден и откриха капитан Дюдермонт, седнал под едно дърво край храма, да храни малка, бяла катеричка с чудновати ядки.

— Пърсивал — обясни капитанът и протегна ръка към пухкавото животинче.

Когато то взе ядката от дланта му, той посочи към Пикел Широкоплещи (както винаги, потънал в работа, този път — по една от многобройните си градини). — Според Пикел, Пърсивал бил личен приятел на Кадърли.

Уейлан и Дънкин се спогледаха озадачено — нямаха ни най-малка представа за какво говори Дюдермонт.

— Няма значение — махна с ръка той и се изправи на крака, изтръсквайки клонките от скута си. — Какво става с „Морски дух“?

— Ремонтът напредва бързо — отвърна Уейлан. — Мнозина карадуунци ни се притекоха на помощ. Дори успяха да намерят подходящо дърво за мачтата.

— Много са дружелюбни, така си е — потвърди и Дънкин.

Дюдермонт му хвърли бърз поглед, истински доволен от промяната, която забелязваше у него. Това съвсем не бе начумереният, лукав мъж, който бе дошъл да търси Дризт До’Урден като пратеник на лорд Тарнхийл Ембуирхан. Дънкин се бе оказал отличен моряк и — както твърдеше Уейлан — чудесен спътник и Дюдермонт смяташе да му предложи постоянна работа на шхуната, още щом измислеха начин да се върнат в Саблено море.

— Робилард е в Карадуун — забележката на Уейлан хвана капитана неподготвен, макар той нито за миг да не се бе съмнявал, че магьосникът е преживял бурята и рано или късно ще ги открие. — Или поне беше, когато тръгвахме оттам. Няма да се учудя, ако вече е в Града на бездънните води. Каза, че може да ни върне обратно в морето.

— Но няма да ни струва никак малко — добави Дънкин. — Обясни ни, че ще има нужда от помощта на гилдията си, а пък те, по собствените му думи, били неприлично алчни.

Дюдермонт не се разтревожи особено — властелините на Града на бездънните води най-вероятно щяха да им възстановят всички разходи. Думите на Дънкин дори го зарадваха — не бе пропуснал да забележи, че минтарнецът бе казал „нас“.

— Обаче щяло да му отнеме известно време, докато уреди всичко — допълни Уейлан. — Ама на нас и без това ни трябват поне две седмици, за да поправим „Морски дух“, а с цялата тази помощ, която получаваме тук, май ще ни е по-лесно да го свършим в Карадуун, отколкото у дома.

Дюдермонт кимна безмълвно. В този миг Пикел дотича при тях и двамата моряци насочиха цялото си внимание към него, което бе добре дошло за капитана. Не се съмняваше, че с шхуната всичко ще бъде наред и че много скоро ще се приберат у дома — Робилард бе опитен магьосник и му бе истински предан. Ала Дюдермонт вече разбираше, че му предстои тежка раздяла — двамина от най-скъпите му приятели (трима, ако броеше и Гуенивар) най-вероятно нямаше да тръгнат заедно с него, а и дори да го стореха, със сигурност нямаше да останат на „Морски дух“ задълго.

Глава 16 Примамката

— Долината на мразовития вятър — заяви Дризт, още преди да са излезли от стаята.

Кадърли го погледна учудено, ала Кати-Бри веднага разбра за какво говори приятелят й и кимна в знак на съгласие:

— Смяташ, че демонът ще се опита да открие кристалния отломък — рече тя, най-вече за да обясни на Кадърли за какво става въпрос.

— Ако Ерту наистина се завърне в Материалната равнина, със сигурност ще направи всичко възможно, за да се добере до него — отвърна скиталецът.

Свещеникът не знаеше нищо за този кристален отломък, ала бе достатъчно ясно, че Дризт и Кати-Бри са се натъкнали на нещо важно.

— Сигурни ли сте? — попита той.

— Напълно — кимна скиталецът. — За първи път го видях в Долината на мразовития вятър, в една планина отвъд Гръбнака на света, наречена Грамадата на Келвин. Беше откликнал на повика на един магьосник, сдобил се с Креншинибон, могъщо оръдие на злото.

— И къде се намира сега този Креншинибон? — лицето на Кадърли изведнъж придоби загрижено изражение — и преди си бе имал вземане-даване с подобни творения на злото, веднъж дори бе изложил на опасност живота си, както и този на скъпите си същества, за да унищожи един такъв предмет.

— Погребан — отвърна Кати-Бри. — Затрупан под планина от сняг и камъни, които се срутиха отгоре му при една лавина в Грамадата на Келвин.

Докато казваше всичко това, Кати-Бри гледаше повече към Дризт, отколкото към Кадърли, сякаш бе започнала да се съмнява доколко основателни са подозренията им.

— Креншинибон има собствена воля — напомни й скиталецът. — И никога няма да се примири с подобна самота. Ако Ерту се завърне в Материалната равнина, несъмнено ще отиде в Долината на мразовития вятър да го търси и окаже ли се достатъчно наблизо, Креншинибон ще направи всичко възможно да привлече вниманието му.

Кадърли също смяташе така:

— Трябва да унищожите този отломък — намеси се той толкова решително, че двамата приятели се стреснаха. — Това е от първостепенно значение.

Дризт не бе съвсем сигурен дали наистина това е най-важната задача сега, когато баща му бе пленник на балора, ала не можеше да не се съгласи, че светът би бил по-добро място без зло като Креншинибон.

— А как може да бъде унищожен един толкова могъщ предмет? — осмели се да попита той.

— Не знам — отвърна свещеникът. — Винаги е различно. Преди няколко години, когато бях още млад, Денеир изиска от мен да премахна Геаруфу, могъщо и зло творение. Тогава ми се наложи да потърся… да изкопча съдействие от един червен дракон.

— Преди няколко години, когато бях млад… — повтори Кати-Бри тихичко, без никой да я чуе.

— А сега аз ще поискам от вас да откриете и унищожите този кристален отломък, който наричате Креншинибон — продължи Кадърли.

— Колко дракони смяташ, че познаваме? — сухо подхвърли младата жена.

В действителност, Дризт знаеше къде може да открие жив червен дракон, ала предпочете да си замълчи, с надеждата, че свещеникът може да предложи друго решение — нямаше никакво желание отново да се среща с Хефест.

— Когато на заплахата на Ерту бъде сложен край, а отломъкът е във ваши ръце, донесете ми го — предложи Кадърли, — и тогава, с помощта на Денеир, ще открием как можем да го унищожим.

— Нищо работа! — Кати-Бри дори не се опита да прикрие сарказма в гласа си.

— Не бих казал — спокойно рече свещеникът. — Ала вярата ми е силна. Или предпочиташ да бях използвал „ако“, вместо „когато“?

Младата жена се видя принудена да отстъпи.

Кадърли се усмихна широко и сложи ръка на рамото й. Кати-Бри, която истински го харесваше, не се отдръпна от прегръдката му. У него нямаше нищо, което да я кара да се чувства неловко, с изключение може би на почти нехайния начин, по който говореше за могъщи врагове като Ерту и Креншинибон. Ето това се казваше увереност!

— Няма как да извадим отломъка изпод снега и скалите — рече тя на Дризт.

— О, той сам ще намери начин да се измъкне оттам — увери я Кадърли. — Ако вече не го е сторил.

— Ако не е — намеси се и скиталецът — Ерту със сигурност ще му помогне.

— Значи трябва просто да се върнем в Долината и да чакаме? — изсумтя Кати-Бри, която сякаш едва сега проумя с колко сериозна задача се нагърбват. — Да отидем там и да дебнем? И колко века смяташ, че може да продължи това?

Подобна перспектива не се нравеше и на Дризт, ала той разбираше, че няма друг избор… не и когато по всичко личеше, че Ерту отново е свободен. А и мисълта, че пак ще види баща си, бе достатъчна, за да го накара да остане там столетия наред.

— Ще посрещнем всичко, което съдбата ни изпрати — опита се да й вдъхне кураж той. — Предстои ни дълъг път и навярно още по-дълго чакане след това.

— В Лускан има храм на Денеир — обади се Кадърли. — Това е близо до Долината на мразовития вятър, нали?

— Най-близкият град на юг от Гръбнака на света — потвърди скиталецът.

— Мога да ви отведа в него. Тримата заедно можем да използваме вятъра, за да стигнем там.

Дризт се замисли над предложението на Кадърли. Беше разгарът на лятото, а по това време през Лускан минаваха немалко търговски кервани, тръгнали към Десетте града, за да се сдобият с ценните сувенири, които се правеха там от костите на въдещата се в езерата пъстърва. Ако наистина успееха да се доберат до Лускан достатъчно бързо, надали щяха да срещнат особени трудности в намирането на керван, който да ги отведе в Долината.

В този момент обаче елфът се сети за една трудност, за която не бе помислил досега.

— Ами приятелите ни? — попита той.

Кадърли и Кати-Бри се спогледаха — във вълнението си почти бяха забравили капитан Дюдермонт и закъсалия „Морски дух“.

— Не мога да пренеса толкова много хора — поклати глава той. — И със сигурност не мога да преместя цял кораб.

Дризт се замисли над думите му.

— Но ние не можем да си позволим и най-малкото забавяне — рече той на младата жена.

— Мен ако питаш — саркастично отвърна тя, — не виждам защо на Дюдермонт да не му хареса тук — няма много пирати, а вдигне ли всички платна — и ето ти го навлязъл цяла миля в проклетата гора!

Скиталецът не знаеше какво да каже.

— Да идем да говорим с него — рече той. — Може би ще успеем да доведем Харкъл обратно. В крайна сметка именно заради него „Морски дух“ е в Импреското езеро, така че нека той се погрижи да ни измъкне оттук!

Кати-Бри промърмори нещо, което Дризт не можа да чуе, но понеже прекрасно знаеше мнението й за магьосника, лесно се досети какво може да е то.

Тримата откриха Дюдермонт, Уейлан и Дънкин да седят край портите на храма заедно с Айвън и Пикел. Капитанът им съобщи за завръщането на Робилард и плана да извадят шхуната от езерото, което ги изпълни с искрено облекчение.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха и Дюдермонт, който ги познаваше достатъчно добре, веднага се досети какво става.

— Напускате ни — изрече го той вместо тях. — Не можете да чакате, докато Робилард успее да ни върне обратно в открито море.

— Кадърли ще ни помогне да стигнем до Лускан — обясни Дризт. — А оттам до Десетте града са по-малко от три седмици.

Нещо неприятно се промъкна в този миг във веселия разговор. Дори Пикел, който едва ли разбираше за какво става въпрос, изглеждаше нещастен:

— О-о-о! — натъжено проточи той.

Дюдермонт се помъчи да намери някакво друго решение, ала бързо осъзна, че раздялата е неизбежна. Неговото място бе на „Морски дух“, а като се вземеше предвид колко много е заложено на карта, Дризт и Кати-Бри също нямаха друг избор, освен да последват думите на сляпата вещица. Още повече, че наблюдателният капитан не бе пропуснал да забележи лицата на двамата си приятели, когато Айвън им съобщи, че Бруенор е напуснал Митрил Хол. Дризт възнамеряваше да отиде в Десетте града, в Долината на мразовития вятър, а Бруенор почти сигурно се бе върнал там.

— Може би, ако успеем да се доберем до Саблен бряг, преди да е дошла зимата, ще поемем на север, към Морето на неспирния лед — рече Дюдермонт — това бе неговият начин да се сбогува с приятелите си. — Иска ми се да посетя тази Долина, за която съм чувал толкова много.

— Моят дом — отвърна Дризт.

Кати-Бри само кимна — никога не бе обичала сбогуванията, а този разговор си беше точно това.

Време бе да се отправят към дома.

Глава 17 Опиянение

Стъмпет Рейкингклоу се катереше по склона на планината, пробивайки си път през тежкия сняг. Знаеше, че трябва много да внимава, тъй като зимата си отиваше от Долината, а Грамадата на Келвин съвсем не бе толкова висока и затрупалите я снегове може би вече се топяха. Влагата бе започнала да се процежда през дебелите й кожени ботуши, а на няколко пъти до ушите й достигна издайническият тътен на омекналия сняг.

Тя обаче упорито продължаваше нагоре, приятно развълнувана от заплашващата я опасност. Всеки момент от върха можеше да се спусне страховита лавина (често явление за Грамадата на Келвин, тъй като тук пролетта идваше бързо). Затова сега Стъмпет вървеше напред, чувствайки се като истинска авантюристка, крачеща там, където никой досега не се бе осмелил да отиде. Или поне така си мислеше. Всъщност, Стъмпет не знаеше почти нищо за историята на, тези земи, тъй като бе дошла в Митрил Хол заедно с капитан Дагна и хилядите войни, пристигнали от Адбарската цитадела, и, прекалено погълната от работата в мините, не бе обръщала особено внимание на историите, които джуджетата от рода Боен чук разказваха за Долината на мразовития вятър.

И със сигурност не бе чувала за най-прочутата лавина, свличала се някога от тези склонове. Никой не й бе казал как Дризт и Акар Кесел се бяха изправили един срещу друг именно тук, в Грамадата на Келвин, и как огромна снежна маса се бе срутила отгоре им, погребвайки Кесел под стотици тонове лед, камъни и пръст.

Най-сетне Стъмпет спря и извади бучка мазнина от кесийката, която висеше на кръста й, после изрече кратко заклинание и допря бучицата до присвитите си устни. Тази магия щеше да я предпази от студа, защото макар долу лятото да идваше с бързи крачки, тук горе вятърът все още хапеше лошо, а и тя се бе поизмокрила. Едва бе свършила, когато чу нов тътен и вдигна поглед към върха на планината, от който я деляха повече от шейсет метра. За първи път жрицата се запита дали ще успее да се добере дотам.

Грамадата на Келвин не бе особено висока планина. Ако се намираше край Адбар, родното място на Стъмпет, или пък край Митрил Хол, сигурно изобщо нямаше да я смятат за планина. Тя си беше едно най-обикновено възвишение, което едва надхвърляше триста метра. Ала тук, насред равната тундра, Грамадата на Келвин изглеждаше достатъчно внушително, като същинска планина, а за Стъмпет Рейкингклоу основното предназначение на планините бе предизвикателството, което представляваше покоряването им. Е, да, тя разбираше, че би могла да изчака лятото да напредне повечко — тогава по склоновете почти нямаше да има сняг и катеренето щеше да бъде много по-лесно. Само че жрицата не бе от най-търпеливите. Пък и какво предизвикателство щеше да бъде изкачването без топящия се, хлъзгав сняг?

— Хич и не си помисляй да се срутиш отгоре ми — размаха тя пръст срещу планината. — И да не си посмяла да ме запратиш обратно в подножието!

Гласът й отекна силно и сякаш в отговор долетя глух тътен. Изведнъж Стъмпет усети, че се плъзга назад.

— О, проклятие! — изруга тя и стисна тежката си кирка, оглеждайки се за място, което да използва за опора.

Преди да успее да направи каквото и да било обаче, тя се преметна през глава, но за щастие успя да запази достатъчно самообладание, за да избегне един стърчащ камък, а след това да забие кирката дълбоко в него. Напрегна всичките си мускули, за да се задържи, докато снегът се свличаше покрай нея, но за щастие лавината бе малка и доста слаба.

Миг по-късно всичко утихна, с изключение на далечното ехо, което огласяше планината. Сега вече жрицата можеше да се измъкне от грамадната снежна топка, в която тя и скалата се бяха превърнали.

Изведнъж погледът й бе привлечен от чудновато парче лед, което лежеше недалече от нея, на оголената от лавината земя. Твърде заета да се отърсва от полепналия по тялото й сняг (не искаше той да се разтопи върху нея и да я измокри още повече — и без това дрехите й вече бяха вир-вода), в началото Стъмпет не му обърна особено внимание.

Ала странният къс непрекъснато привличаше погледа й. В него нямаше нищо необичайно, просто парче лед с малко по-особена форма, но някъде дълбоко в себе си опитната жрица усещаше, че тук се крие нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед.

В началото тя се опита да прогони необяснимия порив, който усещаше в гърдите си, и да продължи напред.

Само че кристалът, насочил цялата си мощ към подсъзнанието й, упорито я зовеше и я мамеше да го вземе.

Преди да разбере какво прави, Стъмпет вече го държеше в ръка. Със сигурност не беше лед, осъзна веднага тя, усетила топлината му, приятна и някак странно успокояваща. Вдигна го към светлината, за да го разгледа по-добре. На външен вид изглеждаше досущ като ледена висулка, четвъртита и дълга около трийсетина сантиметра. Стъмпет се замисли, после си свали ръкавиците.

— Кристал — промърмори тя, когато се убеди, че и на пипане неизвестният предмет не прилича на лед, после затвори очи и се съсредоточи, опитвайки се да почувства истинската му температура.

— Ами да! — прошепна тя след малко. — Моята магия, туй ще да е.

И с няколко заклинателни думи тя развали вълшебството, което бе направила малко по-рано, за да прогони студа.

Кристалът обаче не изстина. Стъмпет го поглади и усети как топлината се разлива по цялото й тяло и стига чак до пръстите на краката й.

Жрицата разтърка наболата си брада и се огледа наоколо, търсейки нещо друго, което би могло да е предизвикало лавината отпреди малко. Мисълта й бе съвършено ясна, ала нищо край нея — обичайната бяло-кафеникава гледка на планината — не й предложи отговор на неочакваната загадка. Това само още повече засили подозренията й и като вдигна кристала към светлината, тя се взря в играта на слънчевите лъчи в дълбините му.

— Магическа защита срещу студа — реши тя най-сетне. — Някой търговец те е донесъл, когат’ е идвал в Долината. Кой знае, сигурно е търсил скрито съкровище тъдява, или просто е искал да се полюбува на гледката и си е мислил, че ще го опазиш. И ти си го опазил… поне от студа, ама не и от лавината, дето го е затрупала!

Така трябва да е станало, убедена бе Стъмпет, доволна, че си е намерила толкова полезна вещ в тази пустош. Погледът й се насочи към Гръбнака на света, чиито вечно заснежени върхове се белееха през сивата пелена на мъглата. Изведнъж започна да си представя всички места, на които кристалният отломък можеше да я отведе. Нима имаше планина, която да й се опре, когато имаше подобна подкрепа? Нищо не можеше да, й попречи да ги покори всичките с едно-единствено пътешествие и да се превърне в легенда сред джуджетата!

Без да губи нито секунда, Креншинибон, надареният със собствена, невероятно отровна воля, отломък, вече се бе заел за работа и обещаваше на Стъмпет изпълнение на най-съкровените й желания. Могъщият предмет добре разбираше къде е попаднал — в ръцете на едно джудже, при това не какво да е, а жрица. Това никак не го радваше, защото джуджетата бяха корава раса, упорита и устойчива на магии. Въпреки това кристалният отломък бе доволен, че се е измъкнал от снега и вече не е погребан в безлюдната планина.

Креншинибон се бе завърнал в царството на живите същества, там, където отново можеше да сее хаос и страдание.

Промъкваше се из тунелите бавно и много предпазливо, използвайки ритмичните удари на джуджешките чукове, за да отмерва крачките си. Тесните коридори не бяха особено приятни за човек, свикнал небосводът да му бъде таван — високият варварин честичко трябваше да лази на колене, за да мине под някои от по-ниските сводове.

Изведнъж чу стъпки и се долепи до стената. Не беше въоръжен, ала предполагаше, че няма да срещне особено топъл прием сред джуджетата, не и след неприятната среща между Бруенор и Берктгар. Наистина, Ревик, неговият баща, се бе държал много по-добре от Берктгар и искрено бе приветствал Бруенор със завръщането му в Долината, ала дори и между двамата отколешни познайници се бе усетило напрежение. Берктгар и неговите поддръжници оказваха силен натиск върху Ревик, настоявайки за завръщане към старите обичаи на техния народ, когато на всеки, който не принадлежеше към племето, се гледаше с крайно недоверие. А Ревик бе достатъчно мъдър, за да разбира, че противопостави ли се прекалено остро на младия варварин по този въпрос, може напълно да изгуби влиянието си.

Киерстаад също виждаше какво става, но още не бе съвсем сигурен какво да мисли. И той като баща си (комуто бе предан и когото напълно подкрепяше), смяташе, че трябва да бъдат приятели с джуджетата, ала в същото време намираше аргументите на Берктгар за много убедителни. Отколешният им начин на живот — ловът в тундрата, молитвите, отправяни към духа на животните, които успяваха да уловят — всичко това му се струваше ново и някак пречистващо, когато го сравнеше с последните няколко години, през които трябваше да си има вземане-даване с жалки търговци или да се бие с елфи на мрака.

Джуджетата, които приближаваха, свиха в другата посока, без да забележат притаения варварин и той си отдъхна с облекчение. Почака за миг, докато си поеме дъх и се успокои, после се опита да си припомни откъде вече бе минал и къде би трябвало да се намират кралските покои. Този ден из мините бе сравнително пусто, тъй като повечето джуджета бяха отишли в Брин Шандер, за да приберат припасите, които Бруенор бе купил оттам. Онези, които бяха останали, бяха слезли в дълбоките тунели и ентусиазирано обработваха нови и нови рудни жили.

Киерстаад не срещна никой друг по пътя си, въпреки че нерядко се връщаше назад или пък се въртеше в кръг. Най-сетне се озова в малък коридор с по две врати вляво и вдясно и още една в самия му край. Първата стая, в която надникна, изобщо не изглеждаше да е обитавана от джудже — меките килими по пода, леглото с няколко дюшека и още толкова пухени юргани не оставяха никакво съмнение кой живее тук.

— Риджис! — тихичко се засмя младежът.

Полуръстът олицетворяваше всичко, което варварите презираха — той бе мързелив и закръглен, страшно обичаше да си похапва и, най-вече, беше изпечен хитрец. При все това Киерстаад (пък и повечето му събратя) неизменно грейваше в широка усмивка, колчем Риджис се появеше в Заселническа твърдина. Младежът не познаваше други полуръстове, ала ако всички бяха като „Къркорегция корем“ (както мнозина го наричаха), то Киерстаад със сигурност би искал да се срещне и с други от неговата раса. Той внимателно затвори вратата, хвърляйки един последен развеселен поглед към отрупаното с цяла камара завивки легло — Риджис винаги бе твърдял, че е в състояние да си спретне истински удобно гнезденце, където и да се намира.

И още как!

И двете стаи от отсрещната страна бяха необитавани, като във всяка имаше само по едно легло, много по-подходящо за човек, отколкото за джудже. Киерстаад лесно се досети за кого са предназначени — за никого не бе тайна, че Бруенор се надява някой ден Дризт и Кати-Бри да се завърнат при него.

Стаята в края на коридора, предположи младежът, най-вероятно бе нещо като приемна, което означаваше, че кралските покои могат да бъдат само зад една врата. Много предпазливо и бавно, той пристъпи напред, като всеки момент очакваше да се задейства някой скрит капан.

Щом стигна до вратата, той я побутна лекичко, открехвайки я едва-едва. Под краката му не зейнаха черни ями, от тавана не полетяха тежки камъни и той се престраши да отвори вратата докрай.

О, да, не можеше да има никакво съмнение — това беше стаята на Бруенор. Върху дървеното писалище, което стоеше до отсрещната стена бяха разхвърляни няколко пергамента, а камарата дрехи, струпани в един от ъглите, бе висока почти колкото варварина. Неоправеното легло бе покрито с направени на топка одеяла и възглавници.

Киерстаад почти не забеляза бъркотията. В мига, в който вратата се отвори, един-единствен предмет прикова цялото му внимание.

Над леглото на Бруенор, закачен на стената, висеше Щитозъб. Бойният чук на Уолфгар.

Останал почти без дъх, младежът прекоси малката стаичка и застана пред великолепното оръжие. Жадният му поглед обходи великолепните руни, вдълбани в искрящата митрилна глава и изобразяващи две еднакви планини, символът на Думатоин, Пазителя на тайните. Когато се взря по-внимателно, Киерстаад успя да различи очертанията на друга руна, скрита под знака на Думатоин. Толкова съвършено пасваше изображението на двете планини отгоре й, че в първия момент варваринът не можа да разбере какво представлява тя. За сметка на това обаче, отлично знаеше легендата за Щитозъб. Скритите руни бяха чукът и наковалнята на Морадин Душековец, най-могъщият джуджешки бог, и двете секири на Клангедон, бога на битките.

Киерстаад остана още дълго така, загледан в прекрасното оръжие, потънал в мисли за легендарния варварин, който го бе носил някога, за Берктгар и за Ревик. Къде ли бе неговото място във всичко това? Ако наистина се стигнеше до открит конфликт между досегашния предводител на варварите от Заселническа твърдина и вожда на Племето на лоса, каква роля щеше да се падне на Киерстаад?

Много по-важна, ако притежаваше Щитозъб, в това младежът бе напълно уверен. Почти несъзнателно, той се протегна и свали бойния чук от стената.

Колко тежък беше! Варваринът го доближи до тялото си, после, впрягайки цялата си сила, го вдигна над главата си.

Оръжието се удари в ниския таван и младежът едва не падна, повлечен от мощния му замах. Когато си възвърна равновесието, той се разсмя на собствената си наивност. Как можеше да очаква да овладее могъщия Щитозъб? Как изобщо му бе хрумнало, че може да тръгне по гигантските стъпки на Уолфгар?

Киерстаад благоговейно обгърна великолепния чук с две ръце. Така можеше да усети силата му и съвършения му баланс, струваше му се, че дори може да почувства присъствието на човека, който го бе владял толкова дълго и толкова добре.

Младият варварин искаше да бъде като Уолфгар, да поведе племето към живота, който той смяташе за правилен. Не бе съгласен с избора на Уолфгар, също както сега не одобряваше този на Берктгар, ала някъде по средата имаше един път, който би дал на събратята му свободата на старите обичаи и добросъседските отношения и съюзничества на новите. С Щитозъб в ръка, чувстваше Киерстаад, той можеше да го стори, можеше да спечели властта над племената и заедно да поемат към един по-добър живот.

Младият варварин тръсна глава и отново се засмя — на себе си и своите дръзки мечти. Та той беше само едно момче-, а Щитозъб не му принадлежеше. Тази мисъл го накара да хвърли боязлив поглед през рамо. Ако Бруенор се появеше на вратата, какъвто си беше избухлив, най-вероятно щеше да го посече на място, без дори да задава въпроси.

Никак не му бе лесно да окачи прекрасното оръжие обратно на стената, още по-трудно му бе да си тръгне от стаята. Ала Киерстаад знаеше, че няма друг избор. С празни ръце, безшумно и предпазливо, той се измъкна от тунелите и веднъж озовал се под открито небе, не спря да тича, докато не стигна до лагера на своето племе, на около пет мили навътре в тундрата.

Жрицата се протегна, колкото можеше. Пухкавите й пръсти обърсаха тежкия сняг и отчаяно задраскаха по скалата. Това бе последната тераса, единственото, което я делеше от върха.

Тя простена и се напрегна до краен предел. Знаеше обаче, че това е свръх силите й, че този път се бе надценила и всеки миг щеше да се сгромоляса в черната бездна, която зееше на стотици метри под нея.

И тогава, най-неочаквано усети, че може да го направи. Пръстите й здраво се заловиха за скалата и тя се издърпа нагоре с новопоявила се сила. Ритна няколко пъти във въздуха и ето че вече се бе изкатерила до върха. До върха на най-високата планина в Царствата!

Коравата жрица се изправи гордо и се огледа наоколо, към света, който бе покорила. В този миг забеляза тълпите — стотици хиляди джуджета, нейните поданици, изпълваха долините и равнините в краката й. Те всички надаваха възторжени викове и й се покланяха възхитено.

Стъмпет се събуди обляна в пот. Трябваха й няколко минути, за да осъзнае къде се намира — в собствената си стаичка в мините в Долината. Усмихна се при спомена за яркия сън, който й се бе явил — колко прекрасно се бе почувствала при онзи последен напън, който я бе извел на върха. Усмивката й обаче бързо се стопи, когато се сети за онова, което й се яви след това — тълпите ликуващи джуджета.

— Защо пък ще сънувам подобни глупости? — учуди се Стъмпет на глас.

Та тя никога не се бе катерила за слава — правеше го единствено заради личното удовлетворение, което покоряването на планините й даваше. Никога не се бе интересувала какво мислят другите за катераческите й подвизи и всъщност много рядко разказваше, комуто и да било къде отива и дали поредната й експедиция е била успешна или не.

Жрицата изтри мокрото си чело и отново си легна, мъчейки се да прогони съня от мислите си. Сън или кошмар, неволно се запита тя. Нима се заблуждаваше за причините, които я караха да се катери? Наистина ли го правеше заради удовлетворението, което то й даваше, заради чувството на превъзходство, което я обземаше, щом покореше някоя планина? И дали успехът не я караше да изпитва превъзходство не само над планината, но и над другарите си, над останалите джуджета?

Въпросите напираха в главата на обикновено хладнокръвната и непресторено скромна жрица и не й даваха покой. Тя искрено се надяваше, че подобни желания са й чужди и всичко е било само един нелеп сън. Убедена бе, че се познава достатъчно добре, за да е сигурна — не бе способна на такова дребнаво тщеславие. Въпреки това Стъмпет още дълго се въртя неспокойно, преди най-сетне да заспи.

През тази нощ Стъмпет не сънува повече. Креншинибон, заключен в малко ковчеже край леглото й, бе усетил нейното недоумение и разбра, че занапред трябва да бъде по-внимателен, когато се опитва да й внуши нещо. Не, да покори джуджешката жрица съвсем нямаше да бъде лесна задача. Та той нямаше ни най-малка представа какво би могъл да й предложи, за да отслаби волята й и да я покори на своята!

Без тези изкушения кристалният отломък не можеше да получи власт над Стъмпет, ала в същото време знаеше, че всеки по-явен ход от негова страна може да издаде истинската му същност. А последното, което Креншинибон искаше, бе да събуди подозренията на противник, който би могъл да прибегне до помощта на някое добро божество и дори да се добере до тайните, разкриващи как може да бъде унищожен той (Креншинибон)!

Затова той приспа магията си и затвори злостните си мисли дълбоко в кристалната си сърцевина. Дългото му бездействие още не бе свършило, не и докато се намираше в ръцете на Стъмпет Рейкингклоу.