Пътеки към утрото

Глава 24 Пътят на Стъмпет

Дризт, Бруенор, Риджис и Кати-Бри упорито следваха Стъмпет, която унесено крачеше през тундрата, без да спира, часове наред.

— Не виждам как ще издържим, ако продължи тъй цял ден — отбеляза Бруенор и хвърли загрижен поглед към Риджис, който, запъхтян и зачервен до уши, отчаяно се мъчеше да не изостава.

— Защо не повикаш Гуен? — предложи Кати-Бри на скиталеца. — Тя може да я проследи, а след това да ни покаже пътя.

Дризт се замисли над думите й, после поклати глава. Не, Гуенивар най-вероятно щеше да им потрябва за нещо много по-важно от проследяването на Стъмпет и на него никак не му се искаше да изхаби ценното време, което котката можеше да прекара в Материалната равнина, за нещо толкова незначително. Той тъкмо се канеше да предложи друго решение — да обградят жрицата и да я завържат — когато тя внезапно спря и седна на земята.

Четиримата приятели я наобиколиха, уплашени да не й се случи нещо. Дали най-после не бяха достигнали мястото, което Ерту бе избрал? Кати-Бри сложи стрела в тетивата на Таулмарил и огледа ясното обедно небе за следи от демона.

Ала всичко бе спокойно, а небето — съвършено чисто, с изключение на няколко пухкави облачета, носени от неспирния вятър.

Киерстаад чу баща си и неколцина от по-възрастните варвари да говорят за похода на Дризт и Берктгар, чу и притесненията им, че четиримата приятели може да са в опасност. По-късно същата сутрин Ревик и най-близките му поддръжници напуснаха лагера. Отивали на лов, така казаха, ала съвсем не бе толкова лесно да заблудиш Киерстаад.

Ревик бе тръгнал след Бруенор.

В началото младежът се почувства засегнат, задето баща му не бе споделил с него какво е намислил и не му бе предложил да дойде с тях. После обаче си спомни за Берктгар, огромния вожд, който сякаш винаги бе на ръба да избухне, и осъзна, че всичко това вече не му е нужно. Ако Ревик бе донесъл позор за рода на Йорн, то Киерстаад — Киерстаад мъжът, а не Киерстаад момчето! — щеше да възвърне изгубената чест и слава. Берктгар ставаше все по-деспотичен и младежът разбираше, че само истински подвиг можеше да му спечели достатъчно одобрение, за да отправи Предизвикателството. И като че ли вече се досещаше как може да го стори… защото знаеше как го бе сторил неговият герой. А ето че сега именно приятелите на Уолфгар бяха в откритата тундра и май скоро щяха да имат нужда от помощ.

Дошъл бе моментът Киерстаад да се намеси.

Пристигна в джуджешките мини по пладне и незабелязано се промъкна в ниските тунели. Както и предишния път, те бяха почти празни — всички се трудеха, било в рудниците, било в ковачниците. Очевидно работата бе по-важна дори от тревогата за краля. На Киерстаад това се стори странно, ала само докато не осъзна, че привидното безразличие на джуджетата всъщност е израз на уважението им към Бруенор, който и сам можеше да се грижи за себе си, а и неведнъж бе поемал на път заедно със своите верни приятели.

Тъй като вече бе идвал тук веднъж, този път младежът лесно откри покоите на краля и щом почувства успокояващата сила на Щитозъб в ръцете си, той извън всякакво съмнение разбра какво трябва да стори оттук нататък.

Докато Киерстаад успее да се измъкне от мините и от джуджешката долина, следобедът започна да преваля. Бруенор и спътниците му имаха половин ден преднина, Ревик и останалите бяха тръгнали преди почти осем часа, ала Киерстаад не се тревожеше — те най-вероятно вървяха бавно, а той бе млад и силен. И бърз.

Почивката продължи целия следобед, докато Стъмпет изведнъж скочи на крака и отново пое напред, все така упорито и целенасочено, макар очите й да имаха същия празен, отнесен поглед.

— Внимателен демон, дума да няма! — саркастично подметна Бруенор.

Никой обаче не се усмихна — ако наистина Ерту стоеше зад импровизираната почивка, значи демонът прекрасно знаеше къде се намират те в момента и какво правят.

Тази мисъл сериозно ги обезпокои, ала не след дълго Дризт, който се грижеше за сигурността им, като ту избързваше напред, ту изоставаше след тях, забеляза още нещо тревожно и даде знак на Бруенор да се приближи.

— Следят ни — обясни той.

Опитното джудже не изглеждаше никак учудено. То също бе доловило издайническите признаци — шумолене на птичи крила, ала твърде далече, за да реши, че тяхното минаване е подплашило ятото.

— Варвари? — предположи Бруенор с притеснение в гласа.

Всъщност, въпреки наскорошните си неприятности с Берктгар и хората му, джуджето се надяваше това наистина да са те. Така поне щеше да знае с кого си има работа!

— Който и да е, със сигурност добре познава тундрата — подплаши само няколко птици и нито един елен или друго голямо животно. Гоблините не могат да се движат толкова безшумно, а снежните хора не преследват, а нападат от засада.

— Значи са човеци — отвърна Бруенор. — А единствените човеци, които познават тундрата толкова добре, са варварите.

Дризт нямаше как да не се съгласи и докато джуджето се връщаше при останалите, за да им каже какво подозират, той отново се отдалечи, за да провери за спотаени врагове. Що се отнасяше до неизвестните преследвачи, приятелите не можеха да направят почти нищо — местността бе прекалено открита и равна, за да могат да се скрият, където и да било. Пък и ако това наистина бяха варварите, те най-вероятно ги наблюдаваха повече от любопитство, отколкото с лоши намерения — ако четиримата се изправеха срещу тях в този момент, означаваше, че сами и без никаква нужда си навличат неприятности.

И така, те продължиха напред. Вървяха още дълго, до късно през нощта, докато Стъмпет не спря и не легна направо на коравата, студена земя. Приятелите веднага се заеха за работа и този път се погрижиха да си направят истински бивак. Добре разбираха, че почивката им ще продължи поне няколко часа, а нощите ставаха студени — краткото лято вече отминаваше и зимата настъпваше с бързи крачки, което се усещаше особено силно в бързо нарастващите нощи. Кати-Бри се погрижи да завие Стъмпет с топло одеяло, но жрицата сякаш не усети нищо.

След около час Кати-Бри наруши тишината:

— Дризт? — прошепна тя, ала още щом проговори разбра, че макар да седи напълно неподвижно и със затворени очи, елфът изобщо не спи, а е нащрек и не е пропуснал да забележи малката, подобна на птица фигурка, която бе прелетяла над лагера. Навярно бе просто сова — по тези земи имаше доста сови, макар обитателите на Долината рядко да ги виждаха.

Да, навярно бе просто сова… ала приятелите трябваше да подозират най-лошото.

Тихото, едва доловимо прошумоляване долетя отново, откъм север и една сянка, по-черна от тъмната нощ, премина над главите им.

Бърз като мълния, скиталецът скочи на крака и извади двата си ятагана. Неизвестното същество реагира светкавично и се издигна извън обсега на двете остриета…

… ала не и извън този на Таулмарил.

Сребро перата стрела проряза нощта и спря непознатото създание, преди то да успее да избяга. Ярки, разноцветни искри осветиха небето и Дризт най-после различи нашественика — малък зъл дух, който се преметна няколко пъти, преди да тупне на земята, по-скоро замаян, отколкото ранен. Щом падна, дребното създание се претърколи, седна за миг, после скочи и размаха прилеповите си крила, издигайки се във въздуха, преди елфът да успее да се приближи достатъчно.

Междувременно Риджис бе успял да запали един фенер и на неговата светлина Бруенор и Дризт заобиколиха злото духче, докато Кати-Бри го държеше на мушка с лъка си.

— Господарят ме предупреди, че ще постъпиш точно така! — изцвърча дребното същество. — Но Ерту ме защитава!

— Обаче те свалих на земята, нали? — отвърна младата жена.

— Защо си тук, Друзил? — намеси се Дризт, разпознавайки малкия дух, когото Кадърли бе призовал във „Възвисяване на вярата“.

— Познаваш ли таз’ твар? — учуди се Бруенор.

Елфът кимна, но не отвърна нищо, насочил цялото си внимание към неканения посетител.

— На Ерту никак не му хареса, че именно аз дадох онази информация на Кадърли — сопна се злото същество. — И сега ме използва.

— Горкичкият Друзил! — саркастично подхвърли Дризт. — Тежка съдба ти се е паднала!

— Спести ми подигравките — изръмжа дребното създание. — На мен истински ми харесва да работя с Ерту. А когато господарят ми свърши с теб, ще отидем да навестим Кадърли. Току-виж, Ерту превърнал глупавата му катедрала в своя крепост.

Друзил очевидно се наслаждаваше на заплахите си, ала скиталецът едва се сдържаше да не се разсмее. Та нали с очите си бе видял храма на Кадърли с неговата невероятна сила и чистота! Колкото и могъщ да бе Ерту, колкото и слуги да доведеше със себе си, той никога нямаше да успее да надвие свещеника, не и в катедралата на Денеир, това свято и добро място.

— Значи признаваш, че Ерту стои зад този поход и нейното състояние? — обади се Кати-Бри и посочи Стъмпет, но Друзил дори не я погледна.

— Безумецо! — рече той в лицето на Дризт. — Да не мислиш, че господарят ми се интересува от жалките твари, населяващи тази отвратителна пустош? Ха! Та той е тук само заради теб, Дризт До’Урден, за да те накара да си платиш за неприятностите, които си му причинил!

Инстинктивно, елфът направи крачка към злото същество Кати-Бри вдигна Таулмарил, а Бруенор — брадвата си.

Дризт обаче бързо се успокои и даде знак на приятелите си да не правят нищо — Друзил можеше да им даде още информация.

— Ерту ти предлага сделка, изменнико — обърна се злият дух към скиталеца. — Душата ти, в замяна на душата на изтезавания и на джуджешката жрица.

Начинът, по който Друзил бе нарекъл Закнафейн, накара скиталеца да потръпне от болка и за миг той бе готов да приеме предложението на демона. Дълбоко замислен, той сведе глава и отпусна оръжията си. Готов бе да се жертва — както за баща си, така и за Стъмпет. Та нима можеше да постъпи другояче!

Но щяха ли Закнафейн и Стъмпет да одобрят избора му? Не, прекрасно осъзнаваше елфът, никой от тях не би искал да се спаси, ако цената за това бе неговата душа никой от тях не би могъл да живее с мисълта, че той се е пожертвал заради тях.

Веднъж взел решение, Дризт действа светкавично и преди злият дух да успее да реагира, Сиянието потъна дълбоко в едно от крилата му, докато леденият ятаган, изкован, за да се бори със създания на огъня като него, одраска гърдите му и бързо започна да изпива жизнената му енергия.

Друзил успя да се отдръпне, преди острието да го бе наранило по-сериозно и поиска да каже нещо, един последен опит да се спаси. Само че стрелата на Кати-Бри още в началото бе изгорила магическата защита, която Ерту му бе дал, и вторият изстрел на Таулмарил го събори безчувствен на земята.

Дризт се озова над него само за миг и му нанесе жесток удар с двата си ятагана. Злият дух потръпна конвулсивно, после се стопи в облак лютив, черен дим.

— Не правя сделки с обитателите на долните Равнини — обясни скиталецът на притичалия Бруенор, който, макар да бе закъснял за същинската битка, реши да не рискува и стовари брадвата си върху главата на дребното създание, преди то напълно да изчезне.

— И много правилно — съгласи се джуджето.

Не след дълго Риджис вече похъркваше блажено, Кати-Бри също бе заспала дълбоко. Дризт обаче предпочете да остане буден, макар да не очакваше повече неприятности от Ерту през тази нощ. Той тихичко обикаляше лагера, взираше се в тъмния хоризонт и час по час вдигаше поглед към звездното небе, опивайки се от свободата, която лъхаше от всяко кътче на Долината. В този момент, заобиколен от цялата тази красота, скиталецът най-сетне прозря каква бе истинската причина за идването му тук разбра и защо Берктгар и останалите от Заселническа твърдина се бяха завърнали у дома.

— Няма да откриеш кой знае колко чудовища да надничат иззад проклетите звезди — разнесе се дрезгав шепот зад гърба му и когато се обърна, Дризт видя Бруенор да се приближава към него, напълно облечен, с шлем на главата и с брадва в ръце, готов за път.

— Балорите имат крила — напомни му скиталецът, макар и двамата да знаеха, че не врагове търси той в небето.

Джуджето кимна и застана до него. Възцари се тишина всеки от тях се взираше в мрака, безмълвен, потънал в мислите си, сам сред вятъра и звездите. По свъсеното изражение на приятеля си Дризт се досещаше, че нещо му тежи и че Бруенор си има причина да дойде при него, най-вероятно, за да му каже нещо.

— Трябваше да се върна — проговори джуджето най-сетне.

Елфът го погледна и кимна, ала приятелят му все още съзерцаваше нощното небе.

— Гандалуг се грижи за Митрил Хол — продължи Бруенор, а в гласа му се долавяше извинителна нотка. — Те Залите бездруго си му принадлежат по право.

— А пък ти имаш Долината на мразовития вятър — добави Дризт и джуджето най-сетне се обърна, сякаш се канеше да каже още нещо, да се оправдае.

Ала един поглед в дълбоките, лавандулови очи на скиталеца му бе достатъчен, за да разбере, че няма защо да го прави. Елфът го разбираше, разбираше и постъпките му. Почувствал бе, че трябва да се върне и го бе сторил. Дризт не се нуждаеше от повече обяснения.

Двамата прекараха остатъка от нощта един до друг, смълчани, загледани в хилядите звезди, докато зората не изтри тази величествена гледка от небето, или по-скоро не я замени с нещо не по-малко прекрасно. Не след дълго Стъмпет отново беше на крака, с все същото замаяно изражение и празен поглед. Дризт и Бруенор събудиха другите двама и отново поеха на път, неизвестно накъде.

Глава 25 Към айсбергите

Отвъд едно неголямо възвишение приятелите съзряха големите ледени късове, които се поклащаха в тъмните води на Морето на неспирния лед. Логиката им нашепваше, че наближават целта си, ала и четиримата се бояха, че Стъмпет няма да спре, а ще продължи напред, рискувайки живота си сред нестабилните айсберги. Те всички знаеха на какво е способен Креншинибон, знаеха, че едно от имената му бе Кришал Тирит, което в превод от елфически означаваше „кристална кула“, но макар възвишението да закриваше хоризонта, бяха сигурни, че ако кулата наистина бе някъде в морето, вече трябваше да са я видели.

Без да забелязва нищо около себе си, Стъмпет упорито крачеше напред и първа се изкачи до върха на хълма. Четиримата се втурнаха след нея, но едва я бяха настигнали, когато отгоре им се посипа град от вледенени, снежни топки.

Дризт реагира незабавно, отбивайки тежките снаряди с двата си ятагана. Риджис и Кати-Бри се хвърлиха по очи на земята, ала двете джуджета и най-вече Стъмпет, която дори не бе забавила крачка, бяха лошо уцелени. Кървави мехури се надигнаха по лицето на жрицата, но тя не спря, въпреки че на няколко пъти се олюля под силата на ударите.

Когато се съвзе от изненадата, Кати-Бри се хвърли напред, дръпна Стъмпет за глезените и я повали на земята, след което се хвърли отгоре й, за да я защити от сипещите се ледени късове.

Изведнъж канонадата спря, така неочаквано, както бе започнала.

В това време Дризт бе успял да извади ониксовата статуетка и едва бе успял да повика Гуенивар, когато най-сетне и той, и останалите трима забелязаха врага. Но какви ли бяха непознатите същества? Досущ като призраци, двукраките, едри създания, покрити с рошава, бяла козина, изскочиха измежду айсбергите и се втурнаха по сушата с такава лекота, сякаш бяха част от самата земя.

— И аз да бях толкоз’ грозен, сигурно щях да съм зъл кат’ вас! — промърмори Бруенор, докато отиваше при елфа, за да решат какво да правят оттук нататък.

— Че ти да не би да не си — обади се Риджис, без да се надига от земята.

Дризт и Бруенор обаче нямаха време, нито настроение да му отвърнат както подобава — откъм заледеното море продължаваха да прииждат нови и нови врагове. Четиридесет, петдесет, шестдесет, косматите чудовища като че ли нямаха край.

— Чини ми се, че ще трябва да се махаме оттук — отбеляза джуджето и макар това предложение никак да не му се нравеше, скиталецът нямаше как да не се съгласи с него.

Наистина, той и останалите бяха сериозен противник, а и неведнъж се бяха изправяли срещу много по-могъщи неприятели, ала този път насреща си имаха поне стотина от непознатите създания. А те, по всичко личеше, съвсем не бяха глупави — приближаваха се предпазливо, с очевидното намерение да ги обградят.

В този миг Гуенивар се материализира до господаря си, готова да помогне с каквото може.

— Дали пък няма да успеем да ги подплашим? — прошепна Дризт на Бруенор и само с една дума изпрати пантерата срещу настъпващия враг.

Дъжд от ледени топки посрещна силното животно и дори онези от чудовищата, които се намираха точно на пътя му, не отстъпиха, нито се отдръпнаха встрани. Две от тях бяха погребани под тристакилограмовото тяло на котката, ала останалите се нахвърлиха отгоре й с тежките си тояги и много скоро Гуенивар бе принудена да се върне обратно.

Междувременно Кати-Бри се бе изправила (при което Стъмпет побърза да се възползва от свободата си и се опита да продължи напред, докато Риджис не я дръпна за глезените и отново не я събори на земята) и сега вдигна Таулмарил, запращайки първата си стрела между широко разтворените крака на едно от чудовищата вляво от нея. Състрадателната млада жена искаше само да ги стресне и бе истински изненадана от яростния им отпор. Съществото, което бе взела на мушка, дори не трепна, когато стрелата изсвистя под него, сякаш изобщо не се интересуваше дали ще живее или ще умре. После то и още двадесетина от другарите му отговориха с нов дъжд от тежки парчета лед.

Кати-Бри светкавично се хвърли на земята и се претърколи встрани, ала въпреки това бе улучена на няколко места, като един от късовете я удари в слепоочието и едва не я повали в безсъзнание. Все пак тя успя да се изправи и да изтича при Дризт, Бруенор и присъединилата се към тях Гуенивар.

— Струва ми се, че пътят ни току-що смени посоката си — отбеляза тя, разтривайки натъртеното си чело.

— Истинският войн знае кога да отстъпи — съгласи се елфът, ала погледът му продължаваше да се стрелка към мрачните води, търсейки следа от Кришал Тирит или Ерту.

— Някой ще бъде ли така добър да го обясни и на проклетото джудже! — отчаяно се провикна Риджис, стиснал с две ръце един от краката на Стъмпет.

Приятелите му се обърнаха към него и с изумление видяха как жрицата упорито се дърпа напред, влачейки безпомощния полуръст след себе си.

През цялото това време създанията продължаваха да прииждат, понесли тежки ледени късове — очевидно се готвеха за нова канонада, която този път вероятно щеше да бъде съпроводена от яростна атака.

Трябваше да се махнат оттук, ала не разполагаха с достатъчно време, за да влачат съпротивляващата се Стъмпет със себе си. А ако не дойдеше с тях, тя със сигурност беше обречена.

— Ти си ги изпратил! — обвинително кресна Ерту на кристалния отломък.

С помощта на магическото огледало бе видял как таерите — неговите слуги! — препречиха пътя на Дризт До’Урден… последното нещо, което могъщият балор желаеше.

— Признай си! — изрева демонът.

— Поемаш прекалено големи рискове с онзи елф! — долетя в отговор телепатичното предупреждение на Креншинибон. — Не мога да го позволя.

— Таерите са мои слуги! — викна Ерту.

Той, разбира се, знаеше, че няма нужда да изрича каквото и да било на глас, тъй като отломъкът с лекота чете мислите му, ала изпитваше нужда да чуе собствените си викове, да излее гнева си по някакъв начин.

— Всъщност това няма значение — реши той миг по-късно. — Дризт До’Урден е опасен враг. Той и приятелите му ще отблъснат косматите твари. Планът ти няма да успее!

— Таерите са просто оръдие в ръцете ни — самоуверено отвърна Креншинибон. — Те ми се подчиняват безрезервно и по-скоро ще умрат, отколкото да се откажат. С Дризт До’Урден е свършено.

Балорът нямаше как да не му повярва. Въпреки че бе загубил част от силата си след сблъсъка с анти магическия сапфир, отломъкът все още бе достатъчно могъщ, за да наложи волята си на глупавите таери. А и те — повече от сто на брой — наистина бяха прекалено силни и прекалено многобройни, за да могат скиталецът и приятелите му да ги победят. Да, все още можеха да избягат, ако не друг, то поне бързоногият елф, ала Стъмпет бе обречена… Бруенор Бойния чук и пухкавият полуръст също бяха загубени.

За миг Ерту се поколеба дали да не излети от кулата или да използва магическите си умения, за да отиде на брега и собственоръчно да се разправи с омразния изменник.

Ала щом прочете мислите му, Креншинибон начаса изтри образа на брега от вълшебното огледало, за да му попречи да се телепортира там. Разбира се, балорът все още можеше да отиде с летене (въпреки че не знаеше къде точно е битката, той можеше да предположи откъде ще се опита да мине Стъмпет), ала добре разбираше, че докато стигне, Дризт До’Урден най-вероятно отдавна ще е мъртъв.

Разкъсван от люта ярост, той отново се обърна към отломъка, който се опита да го успокои с примамливи обещания за още по-голяма власт и слава.

Ала при цялото си могъщество, магическият предмет не осъзнаваше колко дълбока бе омразата на демона не разбираше, че основната причина за идването му в Материалната равнина бе не друго, а разплатата с ненавистния Дризт До’Урден.

Безсилен и объркан, Ерту изскочи от стаята.

— Не можем да изоставим Стъмпет — рече Кати-Бри и Дризт и Бруенор нямаше как да не се съгласят.

— Стреляй на месо — посъветва я скиталецът. — Стреляй, за да убиваш, а не просто да ги сплашиш.

Още преди да довърши, отгоре им се посипа нов порой от тежки парчета лед. Горката Стъмпет бе улучена неведнъж, Риджис пък бе ударен в главата толкова лошо, че неволно изпусна крака й и тя пак тръгна напред, докато следващите три снаряда не я повалиха в безсъзнание.

Кати-Бри уби две от чудовищата с лъка, после се втурна след Дризт, Бруенор и Гуенивар, които бяха обградили Риджис и Стъмпет, за да ги предпазят.

В това време таерите, останали без повече ледени топки, бързо се приближаваха, без страх, размахали дебели сопи и с грозни викове на уста.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Че проклетите гадини били едва стотина!

— А ние — само четирима! — извика Кати-Бри.

— Петима — поправи я полуръстът и мъчително се изправи на крака.

Гуенивар изръмжа, а младата жена стреля отново, убивайки още едно от чудовищата.

— Вземи ме! — долетя телепатичната молба на Казид’еа и след един последен изстрел, Кати-Бри пусна скъпоценния си лък на земята и извади нетърпеливия меч.

Дризт замахна напред, прерязвайки гърлото на най-близкия звяр, после падна на колене и заби Сиянието дълбоко в корема му. В същото време другият му ятаган се стрелна назад, поваляйки следващото чудовище, което се бе насочило към младата жена.

Кати-Бри побърза да се възползва от помощта на приятеля си и с все сила стовари Казид’еа върху главата на раненото същество. То рухна мъртво, а тя светкавично издърпа меча си от строшения му череп, за да посрещне останалите таери, които много скоро щяха да им отрежат пътя за бягство. Дризт също побърза да се изправи на крака, готов да се бие докрай, макар и четиримата да съзнаваха, че са обречени…

… поне докато съвсем наблизо не проехтя гръмък боен вик:

— Темпос!

С името на своя бог на уста, Ревик и още двадесет и петима войни се врязаха в редиците на косматите чудовища, посичайки с огромните си оръжия всеки, изпречил се на пътя им.

Риджис изпищя от радост, ала млъкна миг по-късно, когато тежката сопа на един от таерите се стовари върху рамото му, запрати го на земята и го остави без дъх от болка. Три от злите създания се надвесиха над него с намерението да го довършат.

В този момент Гуенивар се хвърли отгоре им с извадени нокти и оголени зъби. Докато тя безмилостно дереше отвратителните създания, още един звяр се приближи към падналия полуръст и джуджешката жрица…

… вместо безпомощни жертви обаче, той бе посрещнат от разлютения Бруенор и по-точно — от острата му брадва.

Макар и замаян, Риджис все пак успя да види как джуджето възсяда рухналото чудовище, за да му е по-удобно да го довърши.

Дризт и Кати-Бри се биеха рамо до рамо — както бяха правили много пъти преди.

Младата жена улови тоягата на един от таерите, докато Казид’еа описа къса дъга и отсече другата ръка на чудовището при рамото. За ужас и изненада на Кати-Бри обаче, косматото същество не отслаби натиска си, сякаш нищо не се бе случило, а много скоро от лявата й страна се зададе още един противник. Борейки се да не охлаби хватката си върху сопата и с Казид’еа от другата страна, младата жена нямаше как да се защити от новодошлия враг.

Въпреки това замахна, този път по-високо, прерязвайки гърлото на първия неприятел. После неволно изпищя и затвори очи — не искаше да гледа как тоягата се стоварва отгоре й.

Дризт обаче беше по-бърз от чудовището и като провря Сиянието под Казид’еа, успя да спре връхлитащата сопа… както Кати-Бри се убеди със собствените си очи, когато удар не последва и тя се осмели да ги отвори.

Това й бе напълно достатъчно и макар че елфът веднага се обърна към своите двама противници, младата жена бе получила цялото време, от което се нуждаеше. С един страховит удар, който отсече главата на първото чудовище, тя се завъртя към втория си нападател и с все сила заби Казид’еа в гърдите му.

Звярът рухна мъртъв, ала мястото му веднага бе заето от нови двама таери.

Купчината трупове и отсечени крайници около Бруенор бързо нарастваше, ала той също понасяше лоши удари, на които отвръщаше с още по-свирепи атаки.

— Шест! — провикна се той, когато брадвата му строши ниското чело на поредния звяр, ала се задави по средата на думата, когато един таер с все сила стовари сопата си върху гърба му.

Този път истински го заболя, но сега не бе моментът да се отпуска. С мъка поемайки си дъх, той рязко се обърна и като улови секирата си с две ръце, нанесе страховит удар в крака на чудовището, сякаш сечеше дърво.

Злото същество се олюля, после се преви одве, докато животът бързо го напускаше.

В това време зад Бруенор се разнесе мощен рев, който го изпълни със задоволство — Гуенивар се бе откопчила от неприятелите си и сега пазеше гърба му.

После още един звук огласи тундрата — с гръмък вик в прослава на Темпос, Ревик и другарите му се хвърлиха в битката. Сега вече кръгът около Риджис и Стъмпет бе подсигурен и защитата бе достатъчно здрава, за да може Гуенивар да се хвърли в нападение — огромно, черно кълбо, което се вряза в редиците на таерите, сеейки смърт навсякъде, където минеше. Дризт и Кати-Бри преодоляха съпротивата на предната линия на чудовищата и се хвърлиха в ядрото на противника.

Само за няколко минути всички врагове бяха мъртви или ранени прекалено тежко, за да продължат да се бият, въпреки че Креншинибон не спираше мисловната си атака, която надвиваше собствените им желания и инстинкти и ги караше да се нахвърлят с люта ярост срещу неприятеля, дори и да умираха.

Междувременно Стъмпет се бе съвзела достатъчно, за да се надигне и отново да поеме напред.

Макар и застанал на едно коляно, с мъка поемайки си дъх, Дризт я видя и се провикна към Ревик. Варваринът извика на двама от другарите си и те начаса я уловиха от двете й страни и я повдигнаха от земята. Жрицата дори не опита да се съпротивлява, просто продължи да се взира с празен поглед към хоризонта и да маха с крака, сякаш искаше да тръгне по въздуха.

Усмивките, които елфът и Ревик си размениха, бързо се стопиха при звука на добре познат глас, разнесъл се зад тях.

— Измяна! — ревна Берктгар и войните му — двойно повече от мъжете, които Ревик бе довел със себе си — ги наобиколиха.

— Става все по-забавно и по-забавно! — сухо промърмори Кати-Бри.

— Законите, Ревик! — провикна се исполинът. — Знаеше ги и въпреки това ги престъпи!

— А нима трябваше да оставя Бруенор и приятелите му да загинат? — в гласа на възрастния варварин нямаше и капка страх, само изумление, въпреки че конфликтът, който назряваше между двамата, много скоро можеше да прерасне във физическа саморазправа. — Никога не бих се подчинил на подобен закон! — заяви той и хората му, много от които бяха ранени в битката с таерите, се разшумяха одобрително. — Някои от нас все още помнят доброто, което сме видели от Дризт До’Урден, от Бруенор и Кати-Бри, и от останалите.

— А някои от нас не са забравили войната срещу джуджетата на Бруенор и жителите на Десетте града! — при резкия отговор на Берктгар мъжете му сякаш настръхнаха.

— Сега вече прекали! — прошепна Кати-Бри и преди скиталецът да успее да я спре, тя пристъпи напред и застана пред едрия варварин.

— Държиш се като истински глупак, Берктгар! — заяви тя в лицето му.

Гневни викове последваха думите й, викове, които караха вожда да я зашлеви за дързостта й. Той обаче бе достатъчно разумен, за да не го стори — Кати-Бри не само бе сериозен противник, който съвсем не бе за подценяване (както той лично се бе убедил в злополучния двубой между двамата в Заселническа твърдина), но имаше Дризт и Бруенор зад гърба си, двама войни, срещу които Берктгар изобщо не искаше да се изправя. Ако само я докоснеше с пръст, отлично знаеше той, единственото, което би могло да го спаси от гнева на елфа, бе Бруенор пръв да се добере до него.

— А някога наистина те уважавах — тонът и думите на младата жена хванаха Берктгар неподготвен. — След смъртта на Уолфгар нямаше по-достоен да заеме мястото му от теб. Нито по храброст, нито по мъдрост. Без теб, с племето щеше да бъде свършено, там, в далечната Заселническа твърдина.

— Където изобщо не ни бе мястото! — вметна Берктгар.

— Така е — съгласи се Кати-Бри и отново думите й го изненадаха и попариха надигащата се в гърдите му ярост. — Добре стори, като върна племето в Долината, при старите обичаи и Темпос. Ала да събудиш старите вражди е глупаво и дори опасно. Спомни си кои са в действителност Дризт До’Урден и баща ми, Берктгар!

— Убийци на моите събратя! — изръмжа варваринът.

— Единствено, когато събратята ти първи идваха с намерението да убиват — отвърна Кати-Бри, без да се колебае. — Та нямаше ли те да бъдат жалки страхливци, ако не защитяха дома и близките си! Нима им се сърдиш, задето се бият по-добре от твоите войни?

Едрият варварин задиша учестено, пулсът му се ускори, гневът нахлу във вените му с нова сила. Дризт, който не го изпускаше от поглед, пристъпи напред. Колкото и тихо да говореха двамата, той бе чул всяка тяхна дума и разбираше, че е дошъл моментът да се намеси.

— Знам какво направи — рече той и Берктгар се напрегна, сякаш очакваше обвинения. — За да се сдобиеш с влияние над цялото племе, реши да очерниш паметта на своя предшественик. Ала предупреждавам те, Берктгар Храбри, за доброто на всички в Долината, не се хващай в мрежата на собствените си полуистини. Името ти се споменава с почит и възхищение навсякъде — в Митрил Хол и в Града на сребърната луна, в Дългата седловина и в Несме, дори в Десетте града и джуджешките мини. Подвизите ти в Стражев дол дълго ще бъдат славени в песни и легенди, ала като че ли забравяш съюзничествата, които се сключиха там, както и доброто, което ти и твоят народ видяхте от Бруенор и неговите джуджета. Помисли си за Ревик, Берктгар — Ревик, комуто дължим живота си, и сам прецени накъде да поведеш племето.

Дълго мълчание последва думите му и Дризт се изпълни с надежда. Берктгар не беше глупак, макар нерядко да позволяваше на чувствата си да вземат превес над разума. Погледна към Ревик и към непоколебимите войни зад него — мнозина от тях ранени, числено превъзхождани, но без капка страх в очите и сърцата. Ала за Берктгар най-важното бе, че нито Дризт, нито Кати-Бри оспорват властта му над племето. Те като че ли наистина бяха готови да работят заедно с него, а младата жена дори го бе сравнила с Уолфгар пред всички!

— И остави чука на Бруенор, комуто той по право принадлежи — реши да рискува Кати-Бри, четейки сякаш всяка мисъл на едрия варварин — Сега твоят меч е оръжието на племето и ако Берктгар прояви достатъчно мъдрост, то може да се покрие с не по-малка слава от легендарния Щитозъб.

Това бе прекалено примамлива представа, за да може Берктгар да й устои. Напрежението напусна лицето му, войните му също се отпуснаха и Дризт със задоволство си помисли, че току-що бяха преминали едно важно изпитание.

— Добре постъпи, като последва Бруенор и приятелите му — обърна се вождът към Ревик — най-близкото подобие на извинение, излизало някога от устата му.

— А ти сбърка, като отхвърли дружбата му — при тези думи на възрастния варварин сърцата на елфа и младата жена се свиха — дали Ревик не отиваше прекалено далече?

Ала Берктгар не се засегна. Замълча си и, макар с нищо да не показа, че е съгласен с обвинението, поне не скочи да се защитава.

— Върнете се с нас — нареди той вместо това.

Ревик се обърна към Дризт, после към Бруенор.

Те все така имаха нужда от помощта му. Та нали Стъмпет още бе сред тях, единствено защото двама от мъжете му я държаха във въздуха.

Берктгар отправи поглед първо към възрастния варварин, после към Бруенор и накрая покрай джуджето, към брега зад тях:

— Смятате да излезете в Морето на неспирния лед, нали?

Бруенор хвърли намусен поглед към Стъмпет:

— Така изглежда — призна той.

— Значи не можем да дойдем — отсече едрият мъж. — И не защото аз го казвам — това е прастар закон на народа ни. Никой варварин не бива да навлиза между плаващите ледове.

Ревик бе принуден да кимне — така си беше. Забраната наистина съществуваше, най-вече защото морето — обитавано от бели мечки и гигантски китове — не предлагаше почти нищо, което да си струва риска.

— Няма и да ви молим да го правите — побърза да се намеси Дризт, за изненада на приятелите си.

Та нали бяха тръгнали да се бият с могъщ балор и злите му слуги! Помощта на яките варвари щеше да им бъде повече от добре дошла. Ала скиталецът разбираше, че Берктгар за нищо на света не би престъпил повелите на предците си и никак не му се щеше да принуждава Ревик отново да се противопоставя на вожда, особено след като отношенията им като че ли най-сетне започваха да се оправят. А имаше и още нещо. Никой от варварите не бе загинал в битката срещу таерите, ала те едва ли щяха да имат същия късмет, ако дойдеха с него до бърлогата на Ерту. А на съвестта на Дризт До’Урден вече тежеше достатъчно пролята невинна кръв. Не, това бе нещо прекалено лично, само между него и Ерту. Той дори би предпочел да се изправи срещу балора съвсем сам, като в двубой на живот и смърт между двама непримирими врагове. Прекрасно разбираше обаче, че демонът със сигурност ще има съюзници, а и не можеше да лиши приятелите си от възможността да бъдат до него, точно както и той би застанал до тях в подобен момент.

— Но все пак признаваш, че поне толкова дължахте на Бруенор? — настоя Кати-Бри.

И този път Берктгар не каза нищо, ала мълчанието му бе всичко, от което младата жена се нуждаеше.

Без да губят повече време, четиримата превързаха раните си, доколкото можаха, благодариха на варварите и се сбогуваха. Двамата мъже най-сетне пуснаха Стъмпет на земята и тя продължи напред, сякаш никога не бе спирала, следвана от приятелите си.

Хората от племето на лоса се обърнаха и поеха на юг, а начело, рамо до рамо, крачеха Берктгар и Ревик.

След известно време Киерстаад се натъкна на мястото, където се бе състояла битката. При вида на стотината мъртви таерски тела и многобройните дири, умелият варварин бързо се досети какво се бе случило. Очевидно бе, че Ревик и хората му са се притекли на помощ на Бруенор, а от следите ясно личеше, че по-късно се е появила още една група (несъмнено, войните на Берктгар).

Младежът обърна поглед на юг, чудейки се дали баща му не се връща в лагера като пленник. За миг дори си помисли да се върне, ала дирите, които водеха в другата посока — дири, оставени от краката на две джуджета, елф, жена, полуръст и гигантска котка — го зовяха да поеме на север.

С Щитозъб в ръка, Киерстаад прекоси студения бряг и навлезе между ледените късове. Нарушаваше отколешните закони на народа си, но това вече нямаше значение. Защото сега той следваше стъпките на Уолфгар.

Глава 26 Не с изненада

Демонът бе непреклонен и не се отказваше от думите си, въпреки че заплахите на вбесения и отчаян балор ставаха все по-яростни.

— Дризт До’Урден и приятелите му се справиха с таерите — настояваше той. — Продължиха напред, оставяйки ги мъртви до един.

— Видя ли го с очите си? — за кой ли път попита Ерту, свивайки и разпускайки юмруци.

— Видях го — без колебание отвърна Бизматек, макар все пак да се поотдръпна от разлютения танари. — Таерите не успяха да ги спрат, дори не ги забавиха особено. Опасни врагове си си избрал, Ерту.

— А джуджето? — при тези думи балорът, чийто гняв бързо отстъпваше място на радостна възбуда, посочи пръстена си, за да поясни, че говори за пленената жрица.

— Води ги насам — злобно се подсмихна Бизматек, приятно развълнуван от нетърпението, което лумна в жестоките очи на Ерту.

Без да каже нищо повече, балорът победоносно разпери прилеповите си криле и литна до площадката на откритото първо ниво на кристалната кула. После се понесе към върха, изгарян от желание да разкаже на Креншинибон за провала му.

— Наистина опасни врагове ни е приготвил — повтори Бизматек, докато гледаше как Ерту се отдалечава.

Онази, към която бе насочена тази забележка — шесторъка марилит, която от кръста надолу имаше тяло на змия — само се подсмихна, без да изглежда особено впечатлена. Никоя от жалките, смъртни твари, които населяваха Материалната равнина, не бе достоен враг за демони като тях.

В това време Ерту вече бе нахлул в малката стаичка на върха на Кришал Тирит и сега се взираше през прозореца с надеждата да зърне пристигането на омразния изменник. Канеше се да поднесе новината по особено драматичен начин, ала във вълнението си не успя да скрие мислите си от могъщия отломък.

— Поел си по опасен път — предупреди го Креншинибон.

Балорът се обърна към него и се разсмя гръмогласно.

— За нищо на света не бива да допускаш провал — продължи отломъкът, без да му обръща внимание. — Твоето поражение ще бъде и мое — попадна ли в ръцете им, с мен е свършено. Те знаят истинската ми същност…

Пренебрежителният смях на Ерту заглуши телепатичното мърморене на Креншинибон.

— Жалките смъртни като Дризт До’Урден са ми добре познати — грубо изръмжа балорът. — А сега ще му покажа какво значи истинска болка и страдание. Преди сам да срещне мъчителната си гибел, с очите си ще види как онези, които обича, умират — не само глупците, които идват с него насам, но и нещастникът, когото държа в плен.

И като се обърна към прозореца, добави:

— Безумецо! Дали разбираш колко страховит враг си си създал! Ела сега, за да получиш наказанието си, а аз — разплатата, която жадувам толкова отдавна!

И като изрита малкото ковчеже, което се въргаляше в краката му (единствената останка от анти магическия сапфир), демонът тръгна към вратата. После се сети за нещо и се върна. Не след дълго щеше да се изправи срещу Дризт До’Урден и спътниците му, между които и жрицата. Ако Стъмпет се озовеше прекалено близо до пръстена, който я държеше в плен, душата й можеше да се освободи и да се върне в тялото й.

— Жрицата — обясни той на Креншинибон. — Духът й е заключен във вътрешността на камъка. Подчини я и помогни с каквото можеш.

После пусна пръстена на пода и изскочи навън — трябваше да отиде при слугите си и да се подготви за идването на скиталеца.

Креншинибон съвсем осезаемо долавяше гнева на демона и ужасяващата злоба, от която бе изтъкано неговото същество. Да, Дризт До’Урден и приятелите му може и да бяха успели да минат покрай таерите, но какво бяха косматите човекоподобни същества в сравнение с изключително могъщия балор!

Който освен това, добре знаеше отломъкът, имаше и няколко също толкова опасни съюзници.

Да, Креншинибон можеше да бъде спокоен. Успехът им бе сигурен, а мисълта да използва Стъмпет срещу собствените й приятели, му бе повече от приятна.

Стъмпет продължаваше напред, проправяйки си път между коварните ледове. Понякога прескачаше по-големите дупки, друг път просто нагазваше в мразовитата вода, без дори да потрепери, сякаш не усещаше нищо от онова, което я заобикаляше.

Дризт добре разбираше колко опасно е това и много му се искаше да спре жрицата, да я накара да събуе подгизналите си ботуши и да я завие с топли одеяла. В същото време обаче осъзнаваше, че ако няколко премръзнали пръсти на краката са най-сериозният им проблем, значи положението им съвсем не е толкова лошо. В този момент най-доброто, което можеха да сторят (както за Стъмпет, така и за себе си), бе да открият Ерту и веднъж завинаги да приключат с тежката задача, довела ги тук.

През цялото време, докато следваше жрицата, скиталецът държеше едната си ръка в джоба, здраво стиснал ониксовата статуетка, готов начаса да повика Гуенивар. Беше я отпратил у дома веднага след схватката с таерите — дори да се окажеше съвсем краткотрайна, една почивка щеше да й се отрази добре преди следващата битка. Сега обаче, докато се оглеждаше наоколо, елфът започваше да се пита дали наистина бе постъпил правилно.

Пейзажът около тях изглеждаше странно нереален — гора от назъбени, бели грамади, някои от които се издигаха на повече от десет метра, насред безкрайни бели площи, нерядко прорязани от криволичещи тъмни проломи.

Намираха се на около два часа път от брега, далече навътре в заледеното море, когато времето внезапно се промени. Небето заплашително се схлупи над тях, потъмняло от злокобни, черни облаци, вятърът се усили и започна да връхлита с удвоена ярост. Те обаче не спряха, а упорито продължиха напред. Изпълзяха до върха на поредния айсберг, изпречил се на пътя им, после се спуснаха от другата му страна и там, насред мрачните води, които като че ли започваха да изместват ледените късове, най-сетне съзряха онова, което търсеха. Далече на северозапад се въздигаше огромна кристална кула, високо над обкръжаващите я айсберги, и искреше ярко дори в мътната, унила светлина на зимния ден. Не можеше да има никакво съмнение — това не бе природно образувание и, макар да изглеждаше като направено от лед, то бе прекалено неестествено и някак не на място сред студената, ослепителна белота на ледовете.

Бруенор се огледа наоколо и поклати глава:

— Водата е твърде много — обясни той и като посочи на запад, добави: — Ей натам трябва да тръгнем.

Приятелите му нямаше как да не се съгласят с него — досега вървяха на север, но на запад ледът като че ли бе повече и по-дебел.

Само че не те решаваха накъде да поемат. Без да забелязва нищо около себе си, Стъмпет крачеше на север, където, по всичко личеше, много скоро щеше да бъде спряна от обширна площ незамръзнала вода.

Ала в тази непозната и загадъчна земя нещата невинаги бяха такива, каквито изглеждаха — здрав леден брод минаваше над водата, отвеждайки право към кристалната кула. Когато прекосиха импровизирания мост и се озоваха насред гора от високи айсберги, приятелите съзряха Кришал Тирит да се възправя пред тях на по-малко от четвърт миля.

Дризт побърза да извика Гуенивар, Бруенор събори Стъмпет на земята и седна върху нея, а Кати-Бри се изкатери до върха на един от близките айсберги, за да огледа мястото.

Кулата бе издигната върху масивен, десетина метров ледник и младата жена прецени, че би било най-добре да се прехвърлят на него от югозапад, където зърна солидна ледена пътека, широка около четири метра. Откъм западната страна на Кришал Тирит имаше друг айсберг, който бе достатъчно близо, за да успеят да прескочат разстоянието, делящо ги от кулата, ала освен него цялата крепост на демона бе заобиколена от вода.

Кати-Бри не пропусна да забележи и още нещо — на юг, точно срещу кулата, тъмнееше вход на пещера. Доста висока (с почти човешки бой) тя се намираше от другата страна на обширната, равна площ, която ги делеше от крепостта на Ерту и където най-вероятно щеше да се състои битката. Въздъхвайки примирено, младата жена се спусна при приятелите си и им каза какво е видяла.

— Слугите на Ерту ще ни пресрещнат малко след като стъпим на айсберга — рече Дризт и Кати-Бри се съгласи с него. — Ще трябва да се бием с тях за всеки сантиметър земя, а доберем ли се веднъж до пещерата, положението ще стане още по-тежко.

— Да се залавяме за работа тогаз’ — изсумтя Бруенор. — От тоз’ студ краката ми съвсем се смръзнаха!

Кати-Бри все още не сваляше поглед от скиталеца, сякаш очакваше той да измисли някаква друга възможност. Такава обаче явно нямаше. Дори ако тя, Гуенивар и Дризт успееха да използват айсберга, който се издигаше на запад, и да прескочат водата, за Бруенор, с неговите тежки доспехи, както и за дребничкия полуръст, подобен скок щеше да бъде невъзможен. А и ако тръгнеха натам, Стъмпет — която в това си състояние очевидно можеше само да ходи — щеше да остане сама.

В този момент се намеси Риджис:

— Аз няма да ви бъда от особена полза в сражението — тихичко се обади той.

— Не бях забелязал туй да те е спирало досега! — изрева Бруенор, разбирайки го погрешно. — Ако смяташ да си седиш тук, докат’ ние…

Дризт вдигна ръка, за да го накара да замълчи, досещайки се, че хитрият полуръст е измислил нещо важно.

— Ако Гуенивар успее да ме прехвърли през водата, може би ще съумея да се прокрадна до кулата — обясни Риджис.

Лицата на приятелите му грейнаха — май започваха да разбират какво е намислил.

— И преди съм бил в Кришал Тирит — продължи той. — Знам как да се промъкна вътре и как да се справя с отломъка, стига да се добера до него.

При тези думи той погледна към Дризт и кимна. Двамата заедно се бяха преборили с Акар Кесел и Креншинибон в битката за Брин Шандер.

— Опасен ход — отбеляза елфът.

— Така си е — съгласи се Бруенор. — Не е като да се изправиш срещу гнусните слуги на някакъв си танари.

Всички се засмяха нервно.

— Пусни Стъмпет да стане — рече Дризт на Бруенор. — Нека ни отведе, където Ерту е решил. А ти — обърна се той към Риджис, — върви и нека Гваерон Уиндстром, слуга на Миелики и покровител на всички скиталци, бди над теб. Гуенивар ще те отведе, където трябва, но не забравяй, приятелю, че ако не успееш и Креншинибон не бъде надвит, Ерту ще стане непобедим!

Полуръстът само кимна и като се улови за врата на пантерата, се раздели със спътниците си — единствената му надежда, добре разбираше той, бе да се добере до айсберга бързо и незабелязано. Много скоро двамата с Гуенивар се скриха от погледите на останалите. Всъщност, пантерата, със своите остри нокти и силни лапи, които намираха къде да се заловят дори в гладкия, хлъзгав лед, вършеше по-голямата част от работата, а Риджис само се държеше здраво и гледаше да тича достатъчно бързо, за да не й бъде в тежест.

Те замалко не претърпяха злополука, докато слизаха от един особено стръмен леден къс. Гуенивар някак успя да се задържи, ала полуръстът се подхлъзна и политна през глава надолу, повличайки и котката. Риджис прехапа устни, за да не изпищи и затвори очи — не искаше да гледа черната вода, която съвсем скоро щеше да го погълне в мразовитите си обятия.

Гуенивар успя да се залови за леда на сантиметри от морето.

Разтърсени и понатъртени, двамата почакаха за миг, докато се съвземат, после отново поеха напред. Риджис стисна зъби и събра целия си кураж — за нищо на света не биваше да се разколебава, не и сега, когато от задачата му зависеше толкова много.

Приятелите добре разбираха колко са уязвими, докато прекосяват откритите ледове, които ги деляха от Кришал Тирит. Сигурни бяха, че ги следят усещаха, че нещо ужасно е на път да се случи.

Дризт се опита да накара Стъмпет да върви по-бързо, Бруенор и Кати-Бри я изпревариха и се затичаха напред.

Спотаени в пещерата, слугите на Ерту наистина ги очакваха, готови за бой, докато балорът и самият Креншинибон внимателно следяха всяка стъпка на четиримата нашественици.

Отломъкът продължаваше да смята действията на Ерту за глупави — да рискува толкова много, когато в замяна нямаше да спечели почти нищо. С помощта на пръстена, в който бе заключена душата на джуджешката жрица, той използва очите й, за да види къде точно се намира врагът.

Неочаквано, алено сияние озари върха на кулата и сивият сумрак, предхождащ надвисналата буря, отстъпи място на розова мъгла.

Кати-Бри извика към Дризт, после Бруенор я дръпна надолу и я покри с тялото си.

Дризт се блъсна в Стъмпет, за да я събори на земята, ала не успя и се олюля, после продължи напред. Миг по-късно обаче трескаво се опита да забави крачка, видял как от върха на кулата изригва огромна огнена струя и прорязва леда в краката му.

Разнесе се шумен съсък и облак гъста пара обгърна мястото и слисания скиталец. Да спре обаче му бе невъзможно и той се хвърли напред, скачайки колкото сили имаше.

Спаси го единствено щастливата случайност. Огнената струя внезапно угасна, после пламна отново, този път над главата на Стъмпет, прорязвайки нов пролом зад гърба й. Парченца лед се разхвърчаха във въздуха, правейки бездруго непрогледната пара още по-гъста. Изведнъж жрицата се намери върху голям леден блок, който бавно се носеше на югоизток.

Без да показва с нещо, че разбира положението, в което е изпаднала, тя остана на мястото си, вперила празен поглед пред себе си, докато бавно се отдалечаваше от приятелите си.

В това време Дризт, Бруенор и Кати-Бри, останали на същинския айсберг, вече се бяха изправили на крака и отново се хвърлиха напред.

— Наляво! — извика Кати-Бри, видяла някакво същество да се катери по ледения къс пред тях, после едва не се задави, когато успя да разгледа окаяната твар, която пъплеше към тях.

Едни от най-низшите обитатели на Бездната, тези създания се наричаха мани и всъщност бяха духове — призраците на най-жалките отрепки на Материалната равнина. Мъртвешки бледната им кожа, подпухнала от гнусните сокове на разложението, висеше свободно от мършавите им тела, по които лазеха безброй отвратителни, многокраки паразити. На ръст нямаха и метър, но за сметка на това имаха остри нокти и дълги, опасни зъби.

Кати-Бри повали ужасяващото същество с един-единствен изстрел на лъка си, ала това никак не стресна другарите му, които продължиха да се катерят по айсберга.

— Наляво! — отново изкрещя младата жена, ала Дризт и Бруенор нямаше как да я послушат — от пещерата, на по-малко от десетина метра от тях, бяха изскочили цяла орда мани, досущ отвратителна кръстоска между хора и гигантски мухи.

Най-близкото изчадие срещна острата брадва на Бруенор, ала вместо да се строполи мъртво на земята, то избухна във взрив от скверни, киселинни изпарения, които опалиха кожата на джуджето и нахлуха в дробовете му.

— Проклети оркски изчадия! — изръмжа Бруенор и още по-яростно заразмахва секирата си, покосявайки три чудовища само за миг.

Тежък облак надвисна над главата му.

В това време Дризт също не бездействаше. Той нанасяше удари и се движеше между маните толкова бързо, че разяждащите изпарения не успяваха да го докоснат. Само за няколко секунди се справи с множество гнусни създания, ала после се видя принуден да приклекне, за да избегне атаката на един от летящите танари, чазми, както ги наричаха в Бездната.

Когато отново успя да се изправи и да вдигне оръжия, скиталецът се оказа заобиколен от група мани, които ожесточено посягаха към него с дългите си, остри нокти.

Кати-Бри едва не повърна при вида на новите чудовища, които кръжаха в небето. Вече бе успяла да убие цяла дузина мани, но сега трябваше да насочи вниманието си към ужасяващите летящи насекоми.

Завъртайки се рязко, тя стреля по най-близкото от тях почти от упор и въздъхна с облекчение, когато го видя да се премята през глава и да рухва на земята.

Другият демон обаче изведнъж изчезна…

… само за да се появи миг по-късно точно зад нея.

Риджис и Гуенивар видяха огнените струи, които изскочиха от върха на кулата, чуха и шума от разгорялата се битка и още повече ускориха крачка, доколкото им позволяваше тежкият терен.

И този път пантерата вършеше почти цялата работа, а полуръстът само се държеше за нея и гледаше да не изостава. Докато се носеше напред, влачен от силното животно, той неведнъж се удряше в неравния лед, ала нито веднъж не простена, нито се оплака. Колкото и да го болеше, приятелите му със сигурност бяха в много по-тежко положение от него.

— Зад теб! — изкрещя Бруенор и се отскубна от заобикалящите го мани.

Едно от чудовищата се вкопчи в него с все сила, забивайки острите си нокти дълбоко във врата му, ала той сякаш не усети нищо.

Единственото, което имаше значение в този момент, бе Кати-Бри, а тя беше в ужасна беда. Той не можеше да се добере до демона зад гърба й, ала другият танари, онзи, когото тя бе повалила с лъка си, неочаквано се изправи и бавно тръгна към нея.

Огромна грешка.

Кати-Бри се обърна в мига, в който хвъркатото чудовище замахна. Тежкият удар се стовари върху рамото й, но тя го пое и се преметна през глава, за да омекоти силата му, после отново скочи на крака.

Брадвата на Бруенор изхвърча и се заби в гърба на другия танари, поваляйки го на земята за втори път. Демонът се опита да стане, ала притичалото джудже скочи върху него и като измъкна оръжието си от тялото му, започна да нанася удар след удар, докато ледът наоколо не позеленя от кръвта и мозъка на мъртвия звяр.

Междувременно второто чудовище се бе вкопчило в гърба на Бруенор и сега го хапеше и дереше с все сила. Положението като че ли бе на път да вземе лош обрат, ала в този миг остър елфически ятаган потъна дълбоко в тялото на демона, принуждавайки го отново да се издигне във въздуха.

Където стрелата на младата жена веднага го откри. Гнусното създание реши, че му стига толкова и без да чака повече, прелетя над главата й и се насочи обратно към айсберга.

Кати-Бри се обърна, за да изпрати нова стрела срещу него, ала бързо се видя принудена да се прицели много по-ниско — поне двадесетина мани бяха изпълзели иззад ледения блок и сега идваха към нея.

Демонът под Бруенор сякаш се смали, все едно бе кожен мях, внезапно изпразнен от съдържанието си.

Време за губене обаче нямаше и като сграбчи приятеля си за раменете, Дризт го изправи на крака. На непосредствената заплаха за Кати-Бри бе сложен край, ала в това време прииждащите мани се бяха прегрупирали, а те бяха загубили ценни позиции.

Не че това имаше особено значение за двамата другари, калени в безброй битки. Един бърз поглед ги убеди, че младата жена държи групата встрани от тях под контрол и успокоени, те се хвърлиха срещу най-близките редици на чудовищата.

Със смъртоносните си ятагани и светкавични движения, Дризт напредваше най-бързо, посичайки с опиянение протегнатите ръце и източените вратове на гнусните създания. Само за няколко секунди шест от маните бяха мъртви, а елфът вдигаше оръжие за нов удар. Забеляза, че насреща си вече има друг противник, едва когато свирепият му замах бе посрещнат не от едно, а от три остриета.

Изведнъж вражеските редици оредяха — дори маните гледаха да се държат по-надалече от шесторъкото чудовище, което сега се изправи срещу Дризт До’Урден.

Кати-Бри видя какво се случи и веднага разбра в колко опасно положение се намира скиталецът. Без да обръща никакво внимание на Стъмпет, която си стоеше все така безучастна на ледения блок, носещ се на около десетина метра от айсберга, тя се втурна надясно, към брега, опитвайки се да намери по-добър ъгъл за стрелба. От рамото й, там, където я бе ударил крилатият демон, течеше кръв, ала младата жена нямаше нито време, нито възможност да превърже грозната рана.

Хвърляйки се на едно коляно, тя вдигна Таулмарил. Ъгълът бе трудно достъпен, още повече че Дризт, който нито за миг не заставаше на едно място, се намираше между нея и шесторъката марилит. Ала Кати-Бри знаеше, че приятелят й има нужда от нея и ако можеше, сам би й казал да стреля, затова вдигна Таулмарил и се прицели.

— Нима елфът вече не може да се оправи със собствените си врагове без чужда помощ? — разнесе се нисък, гърлен глас зад нея. — Колко забавно!

Това бе Бизматек, гигантски глабрезу.

Младата жена се хвърли напред и протегна ръка, за да предпази лъка си, стреляйки още преди да се бе завъртяла напълно. От раната й бликна силна струя кръв, ала тя не й обърна никакво внимание. Подигравката, изписана по лицето на най-новия й противник, бързо се превърна в изненада, която на свой ред отстъпи място на болезнена гримаса, когато стрелата прониза бедрото му.

Вместо да се зарадва обаче, Кати-Бри едва сдържа вика си, виждайки как, вместо да спре, стрелата й продължава напред, прелита над водата и се забива в леда на сантиметри от Стъмпет. Миг по-късно младата жена осъзна, че не е трябвало да следи стрелата — с гръмовен рев, четириметровият глабрезу, изтъкан сякаш само от железни мускули, остри щипци и невиждана злоба, се бе озовал до нея с една-единствена гигантска крачка.

Хищните му нокти, които с лекота можеха да я прекършат на две, обхванаха тънкия й кръст.

С едно мълниеносно движение, младата жена провря ръка между лъка и тетивата му и извади меча си, после се опита да пъхне острието между щипците на чудовището и да се откопчи от желязната му хватка.

Изумително остър, Казид’еа се вряза в черупчестото вещество и отсече едната щипка.

— Боях се, че си ме забравила! — оплака се оръжието на господарката си.

— Никога! — твърдо отвърна тя.

Бизматек изръмжа и отново замахна. Макар и само с една щипка, ръката му бе толкова тежка, че Кати-Бри не можа да се задържи на крака и падна на леда. Демонът се надвеси над нея и се приготви да я стъпче.

Само че Казид’еа бе по-бърз — острието проблесна за миг и преди чудовището да разбере какво става, единият от пръстите на крака му вече го нямаше.

Заслепен от болка, Бизматек отскочи назад, ревейки оглушително. Младата жена начаса се изправи и се приготви да посрещне следващото нападение.

Ала то съвсем не бе такова, каквото тя очакваше. Злият глабрезу обичаше да си играе със смъртните (особено с хората), да ги измъчва и унижава, докато най-сетне не ги умъртви бавно, късайки плътта им парче по парче. Този път обаче, имаше пред себе си противник, прекалено могъщ за подобно забавление, реши той, и призова магическите си умения.

Кати-Бри усети как кракът, който й служеше за опора, изведнъж поддава и трескаво се опита да запази равновесие… само за да осъзнае изведнъж, че изобщо не се намира на ледника, а се рее високо във въздуха, на няколко метра над земята.

— Ти, подло, песо главо изчадие на Бездната! — извика тя, ала вече бе твърде късно.

Бизматек вдигна огромната си ръка и младата жена се понесе към водата. Гневно ръмжене се откъсна от устните й, когато разбра какво се опитва да направи демонът. Сега можеше да стори едно-единствено нещо и, като улови Казид’еа така, сякаш бе копие, а не меч, тя с все сила го запрати към ледения блок, на който стоеше Стъмпет. Оръжието мина покрай жрицата и се заби близо до нея, потъвайки чак до дръжката.

В това време Кати-Бри отчаяно се мъчеше да запази равновесие и да се прицели с лъка си. Успя, ала вече беше твърде късно — Бизматек избухна в грозен смях и запрати вълна от магическа енергия срещу нея.

Младата жена падна и ледената вода пресече дъха и вкочани пръстите на краката й.

— Стъмпет! — извика тя. Казид’еа също изпрати мисловен зов за помощ към жрицата, ала тя дори не помръдна.

Бруенор знаеше, че дъщеря му е в беда — беше я видял да се издига високо във въздуха, беше чул плисъка на водата, когато тя падна в нея, а сега до ушите му достигаха отчаяните й викове. Повече от всичко на света искаше да зареже битката и да скочи след нея, да й се притече на помощ, ала с разума си разбираше, че това би било глупаво и напълно безполезно. Така не само щеше да се погуби (което не би имало особено значение, стига да спасеше живота на Кати-Бри), ала щеше да обрече и нея на сигурна смърт. Единственото, което можеше да стори за дъщеря си в този миг, бе колкото се може по-бързо да надвие врага. Крещейки яростно, той бясно заразмахва тежката си брадва и не след дълго всичко около него потъна в гъст облак жълтеникав газ.

Внезапно обаче нещата взеха нов обрат. Насред ослепителен огнен взрив, който запрати джуджето на земята и опали лицето му, се появи Бизматек и с все сила стовари остатъка от десните си щипци върху главата му, посягайки със здравия чифт към гърлото му.

Елфът видя случилото се с двамата му приятели, ала този път не позволи на угризенията да отровят съзнанието му и да забавят ръцете му. Дризт До’Урден отдавна бе разбрал, че не той носи отговорност за всички страдания на този свят и че другарите му сами решават какво да правят с живота си и срещу какви опасности да се изправят. Не, не вина, а ледена ярост пламна в гърдите му сега, придавайки на движенията му невиждана сила и бързина.

Ала как можеше, който и да било да се справи с шест атаки едновременно?

Сиянието се стрелна наляво, после пак и пак, след това светкавично политна надясно, пресрещайки ударите на демона. В същото време леденият ятаган се спусна надолу с приведено към земята острие, отбивайки останалите две оръжия на чудовището с един замах. Миг по-късно Сиянието отново подскочи наляво, спирайки едно от остриетата и отклонявайки друго. Без да мисли, воден от изумителния си войнски инстинкт, скиталецът скочи във въздуха, тъкмо когато злото същество се завърташе на една страна, с намерението да го удари (през краката) със зелената си люспеста опашка и да го събори на земята.

Сега бе моментът да се възползва от неочакваното си преимущество и елфът не пропусна да го стори. Хвърли се напред, веднага щом отново стъпи на краката си, вдигнал ятагани за свирепа атака. Ала, макар да се намираше прекалено близо до чудовището, за да може то да прибегне до оръжията си, нападението на Дризт се провали напълно, когато демонът просто изчезна…

… само за да се появи миг по-късно точно зад него.

За щастие Дризт знаеше достатъчно за демоните, за да се остави да бъде изненадан от подобен ход.

В момента, в който противникът му сякаш се изпари, той се хвърли на земята и се преметна през глава, после мълниеносно отскочи встрани. Инстинктивно прониза един от маните имал нещастието да се озове прекалено близо, но дори не го погледна, а побърза да се обърне, насочвайки цялото си внимание към шесторъката марилит.

И отново звън на оръжия огласи въздуха, дълъг и протяжен, злокобният вой на осем остриета, вплетени в битка на живот и смърт.

Изглеждаше невероятно, почти чудо, ала Дризт наистина успя да нанесе първия удар и Сиянието тържествуващо потъна в едно от раменете на демона, осакатявайки необратимо ръката му.

После обаче пет меча се вдигнаха над главата на елфа и той бе принуден да отскочи назад.

Риджис и Гуенивар най-сетне успяха да се доберат до мястото, където разстоянието между двата айсберга бе най-малко, макар и то да изглеждаше в очите на уплашения полуръст почти непреодолимо. А на всичко отгоре, вместо от другата страна на тесния пролив да има само ледове, между които той и пантерата да се промъкнат незабелязано, там ги очакваха отвратителните пълчища на маните.

В този миг Риджис не искаше нищо друго, освен да се върне обратно и ако не успее да намери приятелите си, да хукне колкото го държат краката и да не спира, докато не стигне в джуджешките мини и не затръшне вратата зад себе си. В съзнанието му се заредиха вдъхващи сигурност картини, в които той се завръщаше тук, заедно с цяла армия джуджета (или, по-точно, зад цяла армия джуджета), ала бързо му се наложи да се раздели с тях.

Вкопчен с две ръце в гърба на Гуенивар, той много скоро разбра, че вярното животно няма никакво намерение да се отказва. Хващайки се още по-здраво, той неволно изпищя, когато с един-единствен скок тя прелетя над черната вода и се приземи от другата страна, разпръсквайки най-близката група мани. Пантерата с лекота би се справила с жалките създания, ала сега имаше друга, по-важна задача и без да губи време, тя се понесе напред, теглейки крещящия от ужас Риджис след себе си, като ту се хвърляше наляво, ту отскачаше надясно, за да избегне гнусните същества. За броени секунди двамата с полуръста оставиха чудовищата зад себе си, превалиха едно неголямо възвишение и се озоваха в малка, пуста долчинка, в самата основа на Кришал Тирит. Маните, очевидно прекалено глупави, за да преследват враг, когото не виждат, не се появиха.

— Трябва да съм полудял — прошепна си Риджис при вида на кристалната кула, в която някога бе прекарал известно време като пленник на Акар Кесел.

Кесел, макар и магьосник, бе просто човек. Този път обаче, Креншинибон бе попаднал в ръцете не на кого да е, а на танари, на огромен и страховит балор!

Риджис не виждаше врата към вътрешността на кулата, но разбира се, той не би могъл да я види. Една от многобройните магически защити на Кришал Тирит се състоеше именно в това — никой обитател на Равнината, където тя бе издигната в момента (с изключение на притежателя на Креншинибон), не бе в състояние да открие вратата й. Риджис не можеше да види вратата, ала Гуенивар, чийто дом бе Звездната равнина, със сигурност можеше.

Полуръстът се поколеба и дори успя да накара пантерата да позабави крачка.

— Там със сигурност има пазачи — обясни той, спомняйки си гигантските тролове, които охраняваха предишното проявление на Кришал Тирит.

А какви ли чудовища бе довел със себе си могъщият балор!

Преди Риджис да успее да довърши, над главите им се разнесе силно жужене. Полуръстът вдигна поглед и едва не се задави при вида на отвратителния хвърковат демон, получовек, полусуха, който се спусна отгоре им.

Без да се притеснява от удара по главата, Бруенор вдигна секирата си и пресрещна връхлитащите щипци. После поиска сам да нанесе удар, но когато не успя, бързо смени тактиката и вместо това отстъпи назад.

— По-голямо изчадие, по-лесна мишена! — изръмжа той и като намести еднорогия си шлем, замахна странично, отблъсквайки двама от маните, имали глупостта да се приближат прекалено.

След това изрева и безстрашно се хвърли в атака.

Четириръкото чудовище посрещна нападението му с тежки, макар и ранени щипци, както и с железни юмруци. Джуджето успя да нанесе един удар, ала в замяна получи два, които го зашеметиха лошо. Съвсем замаян, той безпомощно видя как демонът вдига здравите си щипци и посяга към главата му.

Изведнъж сребро пера стрела проряза въздуха и се заби в гърдите на звяра, принуждавайки го да отстъпи назад.

Да, това бе Кати-Бри — пляскайки във водата, тя подскачаше високо така, че да успее да се прицели с лъка си, който сега държеше обърнат на една страна. И от тази изключително неблагоприятна позиция тя не само че бе успяла да стреля (което само по себе си бе невероятно), но дори бе улучила целта си!

Бруенор не можеше да разбере как дъщеря му е в състояние да скача толкова високо, отново и отново, докато не осъзна, че трябва да бе стъпила на парче лед, скрито под водата.

Нова стрела изсвистя покрай него и накара Бизматек да направи още крачка назад.

Кати-Бри изкрещя доволно, ала викът й не бе съвсем искрен. Да, радваше се, че бе успяла да си върне поне донякъде на чудовището, запратило я в ледените води щастлива бе, че може да помогне на баща си, но в същото време добре разбираше в колко неизгодно положение се намира. Краката й се бяха вкочанили почти напълно, а рамото й продължаваше да кърви. Да, за нея битката бе на път да свърши и тогава водата, която я дебнеше, изпълнена с нетърпеливо очакване, досущ като изгладнял хищник, спотайващ се в сенките зад обречената си жертва, щеше да я погълне завинаги.

Третият й изстрел пропусна целта си, ала все пак мина достатъчно близо, за да принуди Бизматек рязко да приклекне. Демонът се извъртя и се приведе ниско, за да осъзнае миг по-късно, че така сам бе превърнал челото си в прекрасна мишена за тежката брадва на рижото джудже.

Свирепият удар го повали на колене, а жестоката болка, която почувства, когато Бруенор издърпа острието от раната, едва не го накара да припадне. В същото време поредната сребърна стрела прелетя покрай него, разпръсквайки маните, които се опитваха да му се притекат на помощ. Къде бе Ерту сега? Следващият удар се стовари отгоре му миг по-късно и изведнъж целият свят сякаш се завъртя и потъна в непрогледен мрак, после, подет от могъщ, междупространствен вихър, демонът се понесе към Бездната, където го очакваха сто години изгнание.

Бруенор изскочи от облака черен дим — единственото, което остана след прокудения глабрезу — и още по-яростно заразмахва брадвата си, проправяйки си път към Дризт през бездруго оределия враг. Не можеше да види елфа, но затова пък добре чуваше звъна на оръжие, невъобразимо бързата размяна на удар след удар.

За сметка на това успя да зърне Кати-Бри и сърцето му се изпълни с радост — младата жена се бе добрала до ледения блок, върху който стоеше жрицата, и сега се опитваше да се изкатери отгоре му.

— Хайде, Стъмпет! — настойчиво прошепна той. — Открий своя бог и помогни на момичето ми!

Стъмпет обаче нито помръдна, нито показа с каквото и да било, че е забелязала младата жена.

Прекалено погълнати, Кати-Бри и Бруенор така и не видяха как един едър силует се промъква по леда с лека, изящна стъпка и се насочва към мястото на кипящата битка.

Спотаен близо до входа на пещерата, Ерту наблюдаваше случващото се и искрено се забавляваше. Прокуждането на Бизматек не го притесни ни най-малко, загубата на двата хвъркати демони също не го разтревожи, а пък маните бяха последното, което го интересуваше. Дори шесторъката марилит, вкопчена в смъртен двубой с елфа, го безпокоеше дотолкова, доколкото не искаше някой друг да довърши омразния изменник вместо него. Да, както генералите, така и простите му войници бяха напълно заменими — в Бездната имаше безброй демони, които само чакаха някой да ги повика в Материалната равнина.

Така че нека елфът и жалките му приятелчета да спечелят тази битка, нека се порадват на жалката си победа. Жената вече не можеше да им помогне, а и джуджето бе понесло немалко жестоки удари. А Дризт До’Урден, въпреки че се биеше толкова добре, започваше да се уморява. Докато успееше да се добере до пещерата, той най-вероятно щеше да е останал сам, а никой смъртен, пък бил той и елф на мрака, не бе в състояние да се справи с един балор сам.

Със зла усмивка на устните и тържествуващ поглед в горящите очи, могъщият танари наблюдаваше битката, готов да се намеси в мига, в който видеше, че шесторъката му съюзница взема прекалено голямо надмощие над изменника.

Креншинибон също следеше битката с голям интерес. Всъщност, с прекалено голям интерес. Напълно погълнат от случващото се навън, той пропусна да забележи врага на собствения си праг. За разлика от Ерту, той искаше всичко да свърши възможно най-бързо, а Дризт и приятелите му да бъдат унищожени, преди да успеят да се доберат до пещерата. Поколеба се дали да не изпрати нова огнена вълна срещу тях (сега елфът, увлечен в двубоя с шесторъкия демон, представляваше отлична, почти неподвижна мишена), ала първото нападение бе отнело твърде много от силите му, бездруго намалени значително след сблъсъка с анти магическия сапфир. Сега можеше единствено да се надява, че пораженията, които бе понесъл от мощния камък, постепенно ще отзвучат.

А дотогава…

… можеше да стори нещо друго. Изпращайки телепатична заповед към пръстена, който Ерту бе оставил на пода под него, той се обърна към духа на джуджешката жрица.

Далече оттам, върху поклащащия се във водата леден блок, Стъмпет най-сетне се размърда. Кати-Бри се усмихна и въздъхна с облекчение — беше спасена!

Във вечните войни на Бездната демоните, известни под името марилит, имаха славата на превъзходни стратези, едни от най-умелите генерали в онова скверно място. Само че, както Дризт скоро се убеди, движенията им съвсем не бяха така добре координирани. Атаките на противничката му бяха доста еднообразни, което разбира се, можеше да се очаква — та кой ли би могъл да контролира шест оръжия едновременно!

Затова, макар ръцете му да бяха изтръпнали от десетките удари, които трябваше да отбива за толкова кратко време, скиталецът се справяше по-добре от двамата.

Два бързи замаха наляво, после Сиянието отново политна надясно, докато леденият ятаган ту се стрелваше нагоре, ту рязко се спускаше към земята. Щом завърши серията си, елфът побърза да отскочи встрани — тъкмо навреме, за да избегне опашката на чудовището.

Както можеше да се очаква, то отново изчезна, но този път, вместо да се обърне назад, готов да го посрещне (точно както демонът щеше да очаква), Дризт се хвърли напред. Злото същество се появи там, където бе стояло допреди малко и двата ятагана потънаха дълбоко в тялото му.

— О, сине мой! — неочаквано проговори шесторъкото създание и скиталецът неволно спря, макар това да не му попречи да остане нащрек и да посече двамината мани, осмелили се да дойдат прекалено близо.

— О, сине мой! — повтори демонът. — Нима тази лъжлива външност наистина те заблуди?

Дризт шумно си пое дъх, мъчейки се да не гледа грозната рана, която неговите собствени оръжия бяха отворили върху гърдите на противничката му. Дали не бе допуснал огромна грешка?

— Аз съм, Закнафейн. Това е подъл номер на Ерту — опитва се да ме принуди да се бия срещу теб… както матрона Малис направи със Зинкарла!

При тези думи скиталецът сякаш се вцепени и едва се задържа на крака, когато видя как отвратителното, шесторъко чудовище променя формата си и се превръща в красив мрачен елф.

Елф, когото той познаваше твърде добре.

Закнафейн!

— Ерту иска да ме убиеш — продължи злото създание, с мъка скривайки ехидната си усмивка.

Колко лесно бе да измами жалкия смъртен! Веднъж проникнало в съзнанието му, чудовището го бе оставило да води. Щом спомена, че Ерту стои зад всичко това, мисълта на Дризт веднага се бе насочила към матрона Малис (която и да бе тя) и към някакъв си Зинкарла (каквото и да бе пък това). Единственото, което шесторъкият демон трябваше да стори, бе да се възползва от получената наготово информация.

А тя действаше, и още как!

— Бори се, Закнафейн! — извика Дризт и свали оръжие. — Бори се за свободата си, както тогава, срещу матрона Малис!

— Той е силен — отвърна шесторъкото същество и също сведе два от мечовете си. Той… О, синко!

При звука на познатия топъл глас скиталецът замалко не изгуби съзнание.

— Трябва да помогнем на джуджето! — рече той, повярвал, че пред себе си наистина вижда Закнафейн и че баща му ще съумее да се изтръгне от контрола на Ерту.

Да, Дризт вярваше, защото искаше да повярва, ала да се заблуди ледения ятаган, изкован, за да се бори именно с такива създания на огъня, съвсем не бе толкова лесно. Магическото, оръжие не виждаше измамливия образ на демона, не чуваше мекия му глас.

Дризт вече бе направил крачка към Бруенор, когато внезапно осъзна на какво се дължи неотслабващото пулсиране, което усещаше с цялото си тяло. Ожесточеният глад на ятагана можеше да означава едно-единствено нещо. Без с нищо да показва, че е прозрял измамата на демона, скиталецът направи още една крачка, за да заеме по-удобна позиция, после се нахвърли върху фалшивия образ на баща си с удвоена омраза.

Чудовището също реагира бързо и като прие същинската си форма, вдигна петте си оръжия.

Битката започна отново.

Дризт призова магическите си умения и обгърна тялото на противничката си с вълшебни, пурпурни пламъци. Тя обаче се изсмя подигравателно и ги угаси.

В този миг зад гърба на елфа се разнесоха познати стъпки и той побърза да хвърли облак непрогледна тъма върху себе си и демона.

— Нима мислиш, че не мога да те видя? — долетя ехидният глас на чудовището. — Живяла съм в мрак по-дълго от теб, Дризт До’Урден!

И като че ли наистина бе така — по ударите й изобщо не личеше тъмнината да й пречи. Мечовете й пресрещнаха ледения ятаган на скиталеца, после Сиянието, после пак ледения ятаган… после тежката брадва.

Брадва?

Недоумението на шесторъката марилит трая само миг… напълно достатъчно, за да я обрече на гибел. Да, съществото пред нея явно не бе Дризт, а джуджето. А щом елфът не бе отпред, значи…

Имаше само едно спасение — да се телепортира на някое сигурно място.

Само че скиталецът беше по-бърз и леденият ятаган жадно се впи в гръбнака й.

В този момент магическият мрак се разпръсна и Бруенор изрева възторжено, видял как острието на приятеля му се показва от гърдите на звяра.

Сключил пръсти около дръжката на вярното оръжие, Дризт не само че не охлаби хватката си, но дори успя да го завърти няколко пъти в раната, докато жизнената енергия на чудовището преливаше в ръката му.

Сипейки проклятие след проклятие, демонът се опита да нападне джуджето, но не можа да вдигне ръце — жестокото острие бързо изпиваше силите му. Постепенно тялото му започна да избледнява и да става прозрачно, плътта отстъпваше място на безплътен дим.

С обещания за жестока разплата и нечувани мъчения, злото създание напусна Материалната равнина и се завърна в Бездната.

Обещания, които Дризт бе чувал и преди.

— Това бе нищо в сравнение с онова, което ни очаква в пещерата — отбеляза елфът, когато всичко свърши.

Бруенор кимна и хвърли поглед назад. Там Кати-Бри още се мъчеше да се изкатери на ледения блок, ала Стъмпет почти бе стигнала до нея и джуджето въздъхна с облекчение.

— Да вървим тогаз — изрева той в отговор, разбирайки, че в момента не може да стори нищо повече за дъщеря си.

Наоколо не бяха останали кой знае колко противници и макар откъм айсберга да се задаваха още, двамата приятели с лекота преодоляха слабата им съпротива и нахлуха в пещерата, довършвайки и последната групичка мани, скрити там.

Единствената светлина сега идваше от оръжията на елфа. По острието на Сиянието играеха обичайните синкави искрици, докато леденият ятаган бе окъпан в ярък, много по-наситеносин светлик. Той обикновено пламтеше така само на подобни, изключително студени места, а след съвсем скорошното пиршество с енергията на шесторъкия демон, светлината му бе още по-силна.

Пещерата се оказа по-просторна, отколкото изглеждаше отвън. Таванът се извисяваше на около десетина метра над главите им, а подът бе доста стръмен, придавайки на мястото още по-голяма дълбочина, която дори многобройните ледени сталактити и сталагмити не можеха да намалят.

След като се справиха и с последното чудовище, двамата приятели тръгнаха към насрещната стена на пещерата, където забелязаха стръмно, подобно на възвишение образувание, завършващо със сравнително равна площадка, която сякаш завиваше зад плътна ледена завеса.

Не бяха направили и две крачки, когато грозен смях огласи пещерата, многократно усилен от ехото. Миг по-късно се появи Ерту и пламъците, които обгръщаха огромното му туловище, прогониха смразяващия студ и превърнаха пещерата в огнена пещ.

Беше си най-обикновено подценяване. Летящият демон знаеше доста за Материалната равнина, беше идвал тук и преди и бе добре подготвен какво да очаква от нейните обитатели.

Само че Гуенивар не принадлежеше към това място и бе способна на неща, немислими за една обикновена котка.

Крилатият демон прелетя над тях, убеден, че минава достатъчно високо, за да бъде в безопасност. Каква бе изненадата му обаче, когато пантерата скочи право нагоре, преодолявайки десет метра само за миг, и го събори на земята.

Използвайки предните си лапи за опора, тя с все сила дереше и хапеше насекомовидното тяло на противника си.

Риджис гледаше отстрани, разбирайки, че в случая не може да направи кой знае какво за приятелката си, освен да я окуражава с викове и да я предупреди да побърза, когато зърна група мани да тичат към тях.

— Хайде, Гуенивар! — примоли се той и пантерата удвои усилията си.

След няколко секунди от чудовището остана само струйка черен дим, която много скоро се разсея. Без да губи и миг, Гуенивар дотича до Риджис и понечи да тръгне към вратата, ала полуръстът я спря, осенен от нова, по-добра идея.

— На горното ниво има прозорец — обясни той, тъй като изобщо не гореше от желание да си проправя път през защитниците на кулата, между които вероятно бе и самият Ерту.

Да, поемаха немалък риск, тъй като прозорците на Кришал Тирит нерядко водеха не към вътрешността на кулата, а към някое друго измерение.

Гуенивар огледа мястото, което полуръстът й сочеше и реши да го послуша. Опасявайки се, че няма да успее да издържи на темпото й и може да я забави, Риджис се покатери на гърба й и двамата се понесоха по конусовидното ледено възвишение.

Най-сетне, с помощта на острите си нокти и железните си мускули, пантерата се добра до една сравнително равна площадка, засили се и скочи нагоре, към малкото прозорче на върха на кулата.

Удариха се в стената с всичка сила, но Риджис все пак успя да запази равновесие и да се провре през тесния отвор. Приземи се тежко и се преметна назад, после повика Гуенивар.

Само че пантерата вече препускаше надолу, обратно към ледената равнина, където господарят й несъмнено имаше нужда от нея.

Така Риджис остана съвсем сам в малката стаичка.

Сам с могъщия кристален отломък, който висеше в средата й.

— Просто прекрасно! — разнесе се тъничкият гласец на ужасения полуръст.

Глава 27 Последното изпитание

Дризт и Бруенор бързо осъзнаха в колко неблагоприятно положение се намират. Високите пламъци, които обгръщаха тялото на балора, бързо превръщаха пещерата в кално тресавище. Големи парчета лед падаха от тавана, принуждавайки ги да отскачат ту наляво, ту надясно, а студената вода, в която газеха, правеше всяко движение изключително трудно.

И точно когато двамата приятели си мислеха, че по-лошо не може да стане, Ерту се поотдалечи от тях и без пъклената му горещина водата бързо започна да замръзва, забавяйки ги още повече.

И през цялото време грозният смях на демона кънтеше в ушите им.

— О, какви мъчения те очакват, жалки елфе! — изрева балорът тържествуващо.

Миг по-късно зад гърба на Дризт се разнесе шумен плясък, а жегата изведнъж стана непоносима. Това можеше да означава едно-единствено нещо — демонът бе прибягнал до магия, за да се телепортира точно зад него. Елфът започна да се обръща и приклекна, в опит да избегне удара му, ала балорът просто заби меча си във водата. Мощната енергийна вълна, която последва, разтърси тялото на скиталеца толкова жестоко, че той трябваше да стисне зъби, за да не си прехапе езика.

Въпреки това той успя да се обърне и дори спря следващата атака на противника си във въздуха.

Ала Ерту просто освободи нова енергийна вълна, която премина през Сиянието и преля в тялото на Дризт така неудържимо, че той се олюля и едва не се строполи на земята в несвяст.

Сред злия смях на балора, до ушите му достигна яростният рев на Бруенор, който отчаяно се мъчеше да се добере до него през размекнатия лед. Само че вече бе твърде късно, внезапното нападение на демона ги бе изпреварило и Бруенор никога нямаше да стигне навреме.

Изведнъж Ерту изчезна, сякаш се изпари. На Дризт му отне само миг, за да разбере, че балорът си играе с тях. След като бе чакал толкова години, за да си отмъсти, сега той просто се забавляваше!

Докато елфът си възвърне равновесието, Бруенор някак си успя да се добере до него. Грозният кикот на демона долетя някъде отдалече, но скиталецът нямаше да се остави да бъде измамен толкова лесно.

— Пази се! — предупреди той джуджето. — Ерту може да се появи, където си поиска.

Още не бе изрекъл думите си докрай, когато чу плющене на камшик, последвано от вика на Бруенор. Обърна се рязко, тъкмо навреме, за да види как дебел камшик се увива около краката на приятеля му и го издърпва настрани.

— Не думай! — мрачно се пошегува джуджето, докато с все сила се мъчеше да вдигне оръжие и да се защити.

Този път спасение нямаше, разбра Бруенор, когато обърна поглед през рамо и видя огнената стена, която се издигаше там и с пращене и съскане превръщаше дебелите ледове в гъста пара. Зад нея стоеше демонът и бавно го притегляше към себе си, а злата му усмивка вещаеше само едно — смърт.

В този миг Дризт усети как цялата му сила го напуска, стори му се, че светът рухва отгоре му. Вече знаеше какво мъчение му е приготвил балорът.

Бруенор беше обречен.

Риджис нямаше как да знае, ала неочакваната му поява в малката стаичка на върха на Кришал Тирит спаси Кати-Бри от сигурна смърт. Стъмпет вече бе стигнала до ръба на ледения къс, ала за ужас на младата жена, вместо да й помогне, тя започна да я блъска и да настъпва вкочанените й пръсти, мъчейки се да я събори във водата.

Кати-Бри отчаяно се защитаваше, ала без сигурна опора и с напълно вцепенени крака, положението й бе повече от отчайващо.

Тъкмо в този миг Риджис проникна в кулата и Креншинибон бе принуден да остави жрицата на мира и да насочи цялото си внимание към този нов враг.

Без заповедите на отломъка, Стъмпет отново застана напълно неподвижно, вперила празен поглед пред себе си. На Кати-Бри не й отне много време, за да разбере, че поне за момента жрицата е безопасна и като се улови за крака й, го използва, за да се измъкне от водата.

Не й бе никак лесно, ала най-сетне успя и дори можа да се изправи, макар цялата да трепереше от студ и изтощение. Дризт и Бруенор вече бяха проникнали в пещерата, ала отвън все още имаше достатъчно мани, с които да се пребори, включително и няколко, които бяха скочили във водата и постепенно се приближаваха към нея и Стъмпет, единствените врагове, които не особено интелигентните създания виждаха.

Време беше Таулмарил отново да запее.

Бруенор се бореше с всички сили. Успя да се улови за неголемия чукан, останал от един сталагмит наблизо, ала ледът бе прекалено гладък, за да се задържи за него. Не че и най-здравата скала можеше да му помогне в този миг… не и срещу могъщия танари, който продължаваше да го притегля към себе си. Пламъците на демона обгърнаха стъпалата на злощастното джудже и то изрева от болка.

Дризт се втурна напред толкова ожесточено, че едва смогваше да се задържи върху хлъзгавия, размекнат лед. Понякога падаше, удряше се в сталагмитените останки, но продължаваше, без да обръща внимание на болката. Бруенор се нуждаеше от него и това бе единственото, което имаше значение. Най-сетне откри едно достатъчно твърдо местенце на леда и като го използва за опора, хвърли се напред, протегнал ледения ятаган пред себе си.

Магическото острие мина покрай падналото джудже и пламъците около него начаса угаснаха.

Двамата приятели опитаха да се изправят, но бяха запратени обратно на земята, когато Ерту заби меча си в полуразтопения лед, запращайки мощна енергийна вълна срещу тях.

— Прекрасно, жалки елфе! — възторжено изрева демонът. — Малката отсрочка, която си спечелихте, само ще удължи удоволствието ми, за което съм ти искрено…

Преди балорът да успее да довърши, Гуенивар влетя в пещерата и се стовари върху него, поваляйки го върху хлъзгавия под.

Без да губи нито миг, Дризт се хвърли срещу него, докато Бруенор трескаво освобождаваше глезените си от хватката на бича. Впила зъби и нокти в противника си, Гуенивар го дереше безжалостно.

Ерту и друг път се бе изправял срещу нея (и то не кога да е, а в онзи двубой, когато скиталецът го прокуди в Бездната) и сега се прокле, задето не бе предвидил, че тя отново може да се появи.

Всъщност това нямаше особено значение, каза си той и като напрегна железните си мускули, отпрати тристакилограмовото животно далече от себе си.

В този миг леденият ятаган се стрелна към корема му, жаден за скверната му огнена плът.

Мечът на демона спря връхлитащото острие и мощната енергийна вълна, която последва сблъсъка на двете оръжия, отхвърли Дризт назад.

Междувременно Бруенор бе успял да се изправи и сега връхлетя върху демона, забивайки брадвата си дълбоко в крака му. Ерту изрева от болка и го удари с все сила, запращайки го във въздуха, после разпери крила и се издигна нависоко, далече от враговете си. Гуенивар скочи след него, ала той я спря, улавяйки я с телекинетична магия, същата, която Бизматек бе използвал срещу Кати-Бри.

Въпреки това, за Дризт и извън пещерата намесата на пантерата бе наистина полезна, тъй като поне за малко отклоняваше вниманието на могъщия демон от тях.

— Пусни баща ми! — изкрещя скиталецът.

Ерту избухна в смях и като захвърли пантерата надалече, се нахвърли още по-ожесточено върху тях.

Стаята не бе голяма, навярно около четири метра в диаметър, с куполовиден покрив, който стигаше до самия връх на Кришал Тирит. Точно в средата, увиснал във въздуха, проблясваше Креншинибон и туптеше с меко, розово-червено сияние, сякаш бе живо същество.

Риджис се огледа наоколо. Недалече от себе си видя пръстен с моравочервен камък и малко ковчеже, което му се струваше познато, макар в момента да не можеше да се сети откъде. Ала какво означаваха тези два предмета, полуръстът не знаеше.

Пък и нямаше време да мисли за това, не и в този момент. Двамата с Дризт неведнъж бяха говорили за Кесел и неговото падение и той добре помнеше как елфът бе надвил магическата кула — поръсвайки отломъка, който беше нейното сърце и й даваше живот, с дебел слой брашно. И така, уверен в онова, което прави, Риджис пристъпи напред и отвори малката кесийка, която висеше на кръста му.

— Време е за сън — подхвърли той на Креншинибон и думите му замалко не се сбъднаха… макар и не точно както той очакваше, тъй като не магическият предмет, а самият той едва не изгуби съзнание.

Двамата с Дризт бяха допуснали сериозна грешка. В онази кула, издигната от Кесел край Брин Шандер, скиталецът (макар да не го знаеше) бе покрил не Креншинибон, а едно от многобройните му копия, докато сега пред Риджис стоеше истинският отломък, могъщ и невероятно зъл. А с подобна жалка атака, той можеше да се справи с лекота — мощната енергийна вълна, която запрати срещу нападателя си, стопи брашното още във въздуха, изпепели кесийката в ръцете на полуръста, а него самия отхвърли далече назад, в другия край на малкото помещение.

Замаян и уплашен, Риджис отчаяно простена, когато на пода досами него зейна дупка и, предшествана от характерната за тези гнусни създания задушлива воня, в стаята се показа огромната, зеленикава ръка на един трол.

Кати-Бри почти не чувстваше крайниците си, зъбите й тракаха неудържимо и макар тетивата на Таулмарил да се впиваше в измръзналите и пръсти, тя не усещаше нищо. Ала да се откаже бе немислимо — Дризт и Бруенор имаха нужда от нейната помощ.

Използвайки яката, набита Стъмпет за опора, тя се прицели и стреля. Чудовището, което се намираше най-близо до входа на пещерата, рухна мъртво, а младата жена продължи да изпраща магическите си стрели, които никога не свършваха, срещу чудовищата на брега. Много скоро и последното от тях падна мъртво и тя насочи вниманието си към онези, които се появяваха иззад леденото възвишение. В ожесточението си Кати-Бри едва не простреля и Гуенивар — вярното животно профуча толкова бързо, че за миг тя не можа да го разпознае, после обаче се изпълни с надежда, виждайки го да се втурва в пещерата.

Много скоро почти всички мани бяха мъртви, с изключение на няколко, които пляскаха във водата, мъчейки се да се доберат до Стъмпет и Кати-Бри. Таулмарил се погрижи за повечето от тях, ала един все пак успя да се изкатери върху ледения блок и се хвърли срещу младата жена.

Тя трескаво се огледа наоколо, видя Казид’еа, забит до дръжка в леда и разбра, че няма да съумее да стигне до него навреме. Вместо това вдигна лъка си и с все сила го стовари върху лицето на гнусното създание.

Демонът се олюля и едва успя да се задържи на крака. Още преди да си бе възвърнал равновесието, младата жена го удари с чело право в носа, после заби върха на Таулмарил в брадичката му, с лекота пробивайки разлагащата се кожа. Отвратителното същество избухна във взрив от задушлив газ, ала вече беше твърде късно — устремът, с който се бе нахвърлил върху Кати-Бри, както и давещият облак, който я обгърна след поражението му, запратиха младата жена назад, покрай Стъмпет и обратно в мразовитото море.

Борейки се да си поеме дъх, тя изплува над водата, но краката й бяха напълно вкочанени, а и ръцете си почти не чувстваше. Някак си успя да се залови за ръба на ледения блок, пъхайки пръсти в тесния процеп, който напипа там, ала добре разбираше, че няма да може да издържи още дълго — силите й бързо я напускаха. Опита се да помоли Стъмпет за помощ, но дори устата вече не я слушаше.

Да, беше се спасила от демоните… само за да стане жертва на безмилостната Долина на мразовития вятър, мястото, което наричаше свой дом. Горчива усмивка изкриви устните й, докато студът бавно пълзеше във вените й, а светът ставаше все по-далечен и по-далечен.

Риджис се удари в куполовидния таван, когато единият от двамата тролове, нахлули в малката стаичка, го вдигна във въздуха, та по-добре да види ужасеното му лице.

— Отиваш право в търбуха ми! — доволно заяви отвратителното създание и отвори огромната си паст.

„Та то може да говори“, помисли си полуръстът и в мозъка му се роди отчаян план.

— Почакай! — рече той и бръкна под туниката си. — Виж какво имам!

И като извади скъпоценния си вълшебен медальон, размаха го пред очите на изненадания и внезапно заинтригуван трол.

— И това е само началото — заекна полуръстът, мъчейки се да запази самообладание, което не бе никак лесно, при положение, че ужасяващата участ, която го очакваше, ако не успее, бе повече от ясна. — Имам купища от тези. Виж само как прекрасно танцува, как мами погледа ти и…

— Ей, ти! — изръмжа вторият звяр и сръга другаря си. — Ще го ядеш ли или не?

Ала първият трол вече бе попаднал в плен на магията и започваше да разбира, че никак не му се ще да дели плячката с когото и да било.

Ето как на Риджис не му бе никак трудно да го убеди да стори онова, което и двамата искаха в този момент.

— Убий го! — предложи той и кимна към второто чудовище.

После изведнъж тупна на земята и едва не бе стъпкан, когато двата звяра се вкопчиха в ожесточен двубой. Време за губене нямаше, но какво трябваше да стори? Докато трескаво пълзеше по-надалече от биещите се тролове, забеляза пръстена, който се търкаляше на пода и побърза да го мушне в джоба си. После погледът му се спря върху отвореното ковчеже и той изведнъж си спомни къде го бе виждал преди.

Точно същото сандъче бе видял в ръцете на онзи глабрезу, който се бе появил, докато се биеха с матрона Баенре в тунелите под Митрил Хол… същото ковчеже, от което демонът бе извадил черния сапфир, обезсилил всички магии в онази стая!

Риджис грабна скъпоценния предмет, изтича покрай троловете и се втурна право към кристалния отломък. Мощната вълна от мисловни образи, която го връхлетя, едва не го повали на земята. Усетил надвисналата опасност, могъщият Креншинибон проникна в съзнанието му и се опита да го подчини на волята си. Риджис искаше, отчаяно искаше да продължи напред, ала краката не го слушаха.

И всъщност, каза си той изведнъж, защо да продължава напред? Нима наистина искаше да срине тази толкова красива и величествена кула? А и кристалния отломък? Защо трябваше да го унищожава, когато можеше да го използва за собствена изгода?

Пък и защо все трябваше да слуша Дризт?

Въпреки че в този момент душата на Риджис бе почти напълно обсебена от отломъка, той все пак успя да вдигне рубинения медальон, който висеше на кръста му, и да го разлюлее пред очите си.

И този път, както винаги, вълшебният предмет прикова погледа му и го повлече в омайните си глъбини. Мнозина се изгубваха в тази магия, ала там, дълбоко в сърцето на скъпоценния камък, Риджис откри себе си.

За частици от секундата той пусна медальона и се хвърли напред. Креншинибон изпрати нова мисловна атака срещу него, ала вече беше твърде късно.

Ковчежето щракна и Риджис вдигна пленения отломък.

Преди да успее да се зарадва на победата си обаче, усети мощния трус, който се надигна от основата на кулата и тръгна към върха. С Кришал Тирит беше свършено.

— О, не отново! — простена полуръстът.

Точно същото му се бе случило и предишния път. Тогава се бе спасил с помощта на Гуенивар, докато Дризт бе избягал през…

Без да губи и миг, Риджис се втурна към прозореца и скочи на перваза. Хвърли поглед назад, към двамата тролове, които вече не се биеха, а се държаха здраво един за друг, докато кулата, която наричаха свой дом, се тресеше под краката им. Като по команда те се обърнаха към усмихнатия полуръст.

— Някой друг път, може би — рече той, после скочи.

След като прелетя няколко метра, той се удари в ледената могила и се затъркаля надолу през глава, спирайки най-сетне в подножието й. Съвсем наблизо кристалната кула бързо се рушеше огромни каменни късове хвърчаха във всички посоки, минавайки почти на сантиметри от замаяния, ранен полуръст.

Мощният трус разлюля целия айсберг и за миг битката в пещерата утихна — необходима, макар и твърде кратка отсрочка за противниците на демона. Двамата приятели тъкмо се опитваха да си поемат дъх и да съберат сили, за да продължат отчаяната битка, когато ледът под Бруенор се пропука и той пропадна вътре. Дупката не бе особено дълбока, едва му стигаше до кръста, ала когато всичко свърши и земята отново се успокои, джуджето се оказа здраво приклещено.

Загубата на Креншинибон по никакъв начин не се отрази на Ерту, нито пък го отслаби — единственото, което рухването на кулата направи, бе да разпали още по-свирепа ярост в гърдите му.

Гуенивар се хвърли върху него, ала той вдигна огромния си меч и я спря във въздуха, нанизвайки я на жестокото острие.

Коленичил в размекнатия лед, Дризт с безпомощен ужас гледаше как демонът бавно се приближава с протегнат към него меч, на който пантерата отчаяно се гърчеше, ръмжейки в агония.

Това беше краят, болезнено ясно осъзна скиталецът. Това бе грозният, жалък край за всички. Този път изход нямаше. Искаше му се Гуенивар да успее да се освободи и да отиде при Бруенор, та когато я отпрати обратно в Звездната равнина, тя да вземе джуджето със себе си.

Ала дори това бе невъзможно. Последна мъчителна конвулсия и пантерата се отпусна безжизнено, после бързо се стопи, оставяйки само струйка сивкав дим след себе си. Материалното й тяло бе прекършено и духът й трябваше да се върне в родната си Равнина.

Дризт извади ониксовата статуетка, просто за да се увери, че Гуенивар наистина е добре. Не можеше да я повика отново, не и в близките няколко дни, не и преди вярното животно да се възстанови поне донякъде от жестоките си рани. Познатото съскане, което се разнесе край него, го накара да вдигне очи от фигурката. Леденият ятаган и този път бе угасил пламъците на приближаващия се демон, който сега стоеше на по-малко от два метра от коленичилия скиталец.

— Готов ли си да умреш, Дризт До’Урден? — гръмовният глас на балора огласи пещерата. — Знаеш ли, в този миг баща ти ни вижда и представи си колко ли ще страда, докато те гледа как умираш в краката ми, бавно и мъчително!

Сигурен, че демонът не го лъже, елфът усети как в гърдите му се надига безумна ярост. Ала дори тя не можеше да му помогне вече. Той беше вкочанен от студ, изтощен и раздиран от скръб, каквато надали бе изпитвал досега. Дризт До’Урден беше победен и го знаеше.

Думите на Ерту бяха верни само наполовина. Пленникът му, лежащ на площадката зад полупрозрачната ледена стена в дъното на пещерата, наистина виждаше какво се случва.

Разкъсван от безсилен гняв, той отчаяно дереше гладкия, твърд лед и ридаеше така, както не бе ридал през всички тези години.

— Котката ти ще ми върши страхотна работа — подхвърли демонът.

— Никога! — изръмжа Дризт и преди Ерту да успее да направи каквото и да било, запрати черната фигурка навън.

Не можа да чуе плисък на вода, но бе сигурен, че я е хвърлил достатъчно силно, за да падне в морето.

— Добре стори, приятелю — мрачно рече Бруенор.

Самодоволната усмивка на балора се смени с гневна гримаса. Тежкият му меч политна нагоре, после се заспуска към главата на елфа. Макар да знаеше, че това няма да го спаси, Дризт вдигна Сиянието, за да се защити.

Изведнъж мощен рев „Темпос“ огласи пещерата, последван миг по-късно от огромен боен чук, който се стовари върху гърба на демона.

Без капка страх, Киерстаад се втурна вътре, мина през пролуката, отворена в пламъците на Ерту от ледения ятаган, и се изправи пред балора, като през цялото време викаше Щитозъб. Младежът неведнъж бе чувал историята на великолепното оръжие и знаеше, че то трябва да се завърне в ръцете му.

Ала това не се случи. Да, вече не лежеше на земята край демона, ала защо не се бе появило в очакващите му ръце, Киерстаад не можеше да разбере.

— Трябваше да се върне! — недоумяващо извика той, най-вече към Бруенор, после политна, запратен надалече от тежкия пестник на балора.

Удари се в една ледена могила и стенейки, се свлече на земята.

— Трябваше да се върне! — немощно повтори той, преди черната пелена на безсъзнанието да се спусне отгоре му.

Щитозъб не можа да отиде при Киерстаад, защото се бе завърнал в ръцете на истинския си господар — Уолфгар, син на Беорнегар, който наблюдаваше битката иззад ледената стена. Именно той бе прекарал последните шест години в плен на жестокия балор.

Допирът на вярното оръжие, изковано за него от джуджето, което го обичаше като роден баща, сякаш го преобрази превърна го в човека, който бе допреди шест години. В този миг безброй спомени нахлуха в съзнанието му, спомени, които нарочно се бе мъчил да погребе дълбоко в себе си през всички тези години на безнадеждност и пустота.

Да, разкъсваха го силни чувства, ала не дотам, че да го накарат да забрави отчаяното положение, в което се намираха приятелите му. С името на Темпос на уста — и колко хубаво бе отново да чуе името на своя бог, произнесено от собствените му устни! — той се зае да срине стената, която му пречеше да помогне на скъпите си другари.

Риджис чу нечий тих гласец в мозъка си. За миг се уплаши да не е Креншинибон, но след като се увери, че ковчежето е добре затворено и че държи злия отломък на сигурно място, предположи, че може да е рубиненият медальон.

Когато установи, че не е и той, полуръстът най-сетне откри източника — пръстена, който бе намерил в Кришал Тирит и който бе прибрал в джоба си. Извади го и внимателно се вгледа в него, опасявайки се да не е още някое въплъщение на Креншинибон.

Тъкмо се канеше да го изхвърли в морето, когато изведнъж му се стори, че разпознава гласеца.

— Стъмпет? — попита той и го поднесе към очите си.

После остави пръстена на земята, приклекна до него и вдигна малкия си боздуган.

Гръмовните удари, посипали се по ледената стена, разтърсиха цялата пещера толкова силно, че дори Ерту се разтревожи и неволно погледна назад. А Дризт тъкмо това и чакаше.

Сиянието се впи в прасеца на демона, докато леденият ятаган се стрелна към слабините му. Острието намери целта си и балорът нададе агонизиращ вик, докато магическото оръжие жадно изпиваше жизнената му енергия.

Ала обратът в битката бе само временен. Ерту бързо отблъсна Дризт от себе си, после изчезна, появявайки се отново високо във въздуха, между ледените сталактити, които висяха от тавана.

— Давай, Бруенор! — извика елфът и погледна през рамо към джуджето, което почти бе успяло да се измъкне от дупката. — Не всичко е загубено — много скоро Закнафейн ще ни се притече на помощ.

И сякаш получил нови сили, той се закатери нагоре, готов да се бие до смърт. Внезапно обаче почувства как коленете му омекват и едва се задържа да не падне при вида на пребледнялото лице на Бруенор. Разтреперан, той проследи погледа му към ледената стена, иззад която очакваше да се появи баща му.

Вместо това, видя Уолфгар. С мръсна, невчесана коса и дълга брада, ала несъмнено Уолфгар, с Щитозъб в ръце и свиреп вик на уста.

— Момчето ми! — бе всичко, което Бруенор успя да промълви, преди да се строполи обратно в дупката.

Прилеповите крила на Ерту изплющяха и той яростно се нахвърли върху доскорошния си пленник.

Ала Щитозъб вече летеше към него и замалко не го събори на земята. Въпреки това жестокият му бич обви глезените на варварина и го събори от могилата.

— Уолфгар! — изкрещя Дризт и лицето му се сви от болка, когато видя как едрият мъж рухва на пода.

Само че едно падане изобщо не можеше да спре изстрадалия варварин, не и сега, когато отново беше сред приятелите си, а могъщият му чук бе при него. Ревейки гръмогласно, той скочи на крака и здраво стисна Щитозъб, верния Щитозъб, който вече се бе завърнал в ръката му.

Побеснял от ярост, Ерту се хвърли в битката с удвоена жестокост, твърдо решен веднъж завинаги да сложи край на жалката им съпротива, да унищожи приятелите на омразния елф, а след това да довърши и него самия. Кълба черен мрак изпълниха въздуха, пречейки на Уолфгар да се прицели за нов удар камшикът на демона плющеше зловещо, докато той самият се носеше из пещерата, ту с помощта на прилеповите си крила, ту като използваше магия, за да се телепортира.

Настана хаос. Всеки път, щом Дризт се опиташе да отиде при Уолфгар, Бруенор или дори при падналия Киерстаад, Ерту вече беше там, с меч в ръка и макар че скиталецът винаги успяваше да спре свирепото оръжие, мощната енергийна вълна, която то запращаше срещу него, неминуемо го разтърсваше жестоко. И всеки път, когато скиталецът се опиташе да нанесе удар, Ерту вече беше в някой друг край на пещерата, за да сее болка и страдание сред приятелите на омразния си враг.

Вече не й беше студено, не усещаше болка, не изпитваше абсолютно нищо. Кати-Бри крачеше в мрака и бързо оставяше царството на живите зад себе си.

В този миг една силна ръка я сграбчи за рамото и я изтегли от водата. Постепенно сетивата й се възвърнаха, а с тях и душата й.

А после почувства… топлина, магическа топлина, която пълзеше във вените й и я сгряваше до мозъка на костите носейки живот там, където той едва мъждукаше.

Кати-Бри отвори очи и видя Стъмпет Рейкингклоу да се надвесва над нея. Зовейки своите божества, жрицата трескаво работеше, мъчейки се да върне към живот жената, която за рода Боен чук бе по-скъпа и от дъщеря.

Ослепителни мълнии прорязваха сумрака в пещерата всеки път, щом Ерту замахнеше с меча си. Мощният им тътен и победоносният рев на демона се сливаха с плющенето на прилеповите му крила, а бойните викове на Уолфгар се смесваха с гласа на изумения Бруенор, който (все още приклещен в дупката на пода) не спираше да повтаря „Момчето ми! Момчето ми!“. Дризт отчаяно се опитваше да въведе някакъв ред в хаоса, да измисли обща стратегия, която да им позволи да обединят сили, за да притиснат злия Ерту в ъгъла и да го победят.

Само че демонът нямаше намерение да допусне подобно нещо. Той ту връхлиташе върху някой от противниците си, ту отново се издигаше високо нагоре, нанасяше жесток удар, после светкавично изчезваше. Понякога заставаше между сталактитите и отприщваше огъня си, докато те не политнеха надолу като тежки, ледени копия. Понякога слизаше на пода, за да държи елфа и приятелите му далече един от друг, ала въпреки всичките му усилия, Дризт постепенно се приближаваше до Бруенор.

Където и да се появеше, балорът не оставаше там задълго. Макар че мекият, подобен на тресавище под забавяше движенията на скиталеца, а джуджето все още не можеше да се измъкне от дупката, в която бе заклещено, варваринът и страховитият му чук не даваха на Ерту и миг покой. На няколко пъти демонът се телепортира само миг преди Щитозъб да се стовари върху стената, където допреди секунда бе стоял той.

И все пак, балорът продължаваше да владее положението, макар че така и не му се удаваше възможност да нанесе решителен удар.

Време бе веднъж завинаги да приключи с това.

Бруенор почти бе успял да изпълзи от дупката, само единият му крак все още бе вътре, когато демонът се материализира точно зад него.

Дризт изкрещя, за да го предупреди и джуджето инстинктивно се извъртя на една страна и се хвърли срещу балора, сграбчвайки единия му крак (при което сам изкълчи коляното си). Мечът на Ерту се спусна към него, ала Бруенор бе прекалено близо, за да може оръжието да го посече. Въпреки това ударът го разтърси лошо, а енергийната вълна накара костите му да изпукат и едва не строши изкълченото му коляно.

Напук на болката, джуджето още по-здраво стисна крака на демона. Знаеше, че не може да го нарани, но се надяваше поне да го задържи на едно място достатъчно дълго, за да могат приятелите му да атакуват. Пламъците на Ерту опърлиха косата и заслепиха очите му, ала изведнъж угаснаха — сигурен знак, че Дризт е наблизо.

Камшикът на балора изплющя и елфът се претърколи настрани, за да го избегне, приземявайки се на едно коляно, после опита да се изправи, но се подхлъзна и залитна.

Камшикът отново изплющя, ала се оказа безсилен срещу могъщия боен чук. Щитозъб връхлетя върху демона и го запрати към стената. Неволно, Ерту усети как го изпълва уважение към доскорошния му пленник. Наистина, вече бе изпитал силата на чука, ала нищо не го бе подготвило за исполинската сила, заключена в тялото на Уолфгар. Ударът на Киерстаад го бе одраскал ударът на Уолфгар му причини истинска болка.

В това време Дризт бе успял да си възвърне равновесието, но преди да стигне до демона, той тропна с крак (при което не само се отскубна от хватката на джуджето, но и го измъкна от дупката, запращайки го високо във въздуха), после изчезна.

— Глупци! — долетя гласът му откъм изхода на пещерата. — Ще открия Креншинибон и ще се върна много преди да сте намерили начин да се измъкнете оттук! Обречени сте!

Дризт се хвърли към изхода, Уолфгар се прицели за един последен изстрел дори Бруенор се мъчеше да се изправи на крака, ала и тримата разбираха, че няма да успеят да се доберат до демона навреме.

Ерту се обърна и се накани да полети навън, ала каква бе изненадата му, когато една сребропера стрела се заби право в лицето му.

Ревът му огласи пещерата, а Щитозъб полетя и се стовари отгоре му, разкъсвайки плътта и трошейки костите му.

Кати-Бри стреля отново и демонът, улучен в гърдите, политна назад.

Бруенор закуцука към него, в движение улавяйки брадвата си, подхвърлена му от Дризт тъкмо навреме. После, възползвайки се от инерцията, която оръжието вече бе набрало, замахна с все сила.

Демонът изрева от болка, когато оръжието потъна дълбоко в гърба му, а още преди да се съвземе от жестокия удар, поредната сребърна стрела го прониза в гърдите.

Междувременно Дризт бе успял да се добере до него и когато той вдигна ръка, за да пресрещне Сиянието, леденият ятаган се вряза дълбоко в тялото му. Миг по-късно Уолфгар се присъедини към приятелите си, нанасяйки удар след удар стрелите на Кати-Бри все така препречваха изхода.

И през цялото време ятаганът на елфа жадно изпиваше жизнената енергия на балора, докато Сиянието нито за миг не спираше на едно място, оставяйки грозни рани след себе си.

С един последен енергиен изблик, Ерту рязко се обърна, запращайки Бруенор и Уолфгар настрани, но не и Дризт. Могъщият демон се вгледа в лавандуловите му очи и разбра, че е победен — още в тези най-първи мигове, в които тялото му започна да губи плътността си. Само че този път щеше да вземе и Дризт До’Урден със себе си в Бездната.

Вдигна страховития меч високо над себе си, а с другата си ръка избута Сиянието встрани, стискайки зъби, за да не закрещи от болка.

Сега скиталецът бе напълно беззащитен. Пусна ледения си ятаган, забит до дръжка в тялото на демона, и се опита да отскочи назад. Твърде късно.

Окъпано от ярки мълнии, свирепото острие неумолимо се спускаше към него.

Изведнъж една силна ръка се пресегна пред ужасените му очи и се, сключи около китката на балора, спирайки жестокото оръжие на сантиметри от главата на Дризт. Ерту извърна изумен поглед и видя… Уолфгар! Стиснал зъби, с изопнати докрай железни мускули, исполинът стискаше ръката му и сякаш всички години, прекарани в плен, всички нечовешки мъчения, които бе понесъл в Бездната, се бяха претопили в чиста омраза и му придаваха свръхмощна сила.

Нямаше човек — нямаше смъртен! — пък бил той и едрият варварин, който да може да удържи могъщия демон с голи ръце. Ала Уолфгар опровергаваше всяка логика, противопоставяйки й една своя истина — за нищо на света нямаше да позволи на Ерту да му причини още болка, нямаше да позволи да му отнемат Дризт!

Балорът невярващо поклати уродливата си глава. Това не можеше да бъде истина!

Ала беше. Уолфгар го удържа и много скоро, с протяжен крясък и сред облак дим, Ерту напусна Материалната равнина.

Обзети от чувства, прекалено силни, за да бъдат изразени с думи, тримата приятели дълго останаха така — безмълвни, вплетени в крепка прегръдка.

Глава 28 Санът на Беорнегар

Кати-Бри видя Риджис да се задава откъм айсберга, залитайки видя и как Дризт и Бруенор излизат от пещерата, подпирайки се един в друг. А след тях, преметнал Киерстаад (който все още беше в безсъзнание) през рамо, се показа…

Стъмпет, която със своите лечебни магии бе сторила немалко, за да помогне на младата жена да се съвземе, бе истински учудена, когато я видя да рухва на колене, със задавен вик на уста. Притеснена, жрицата проследи изумения й поглед и веднага разбра какво става.

— Хей! — попита тя, потърквайки наболата си брада. — Туй не е ли…

— Уолфгар! — ахна Кати-Бри.

В това време Риджис се присъедини към приятелите си на брега и също зяпна от изненада, когато видя кого са избавили от лапите на злия Ерту. С развълнувани, ликуващи писъци, той се хвърли на врата му и Уолфгар, на хлъзгавия лед и с Киерстаад на рамо, политна назад и едва не си пукна главата.

Което ни най-малко не го притесни. Ерту и скверните му слуги бяха победени, дошло бе време за ликуване!

Почти.

Дризт трескаво претърсваше леда пред пещерата, проклинайки се, задето бе изгубил вяра в себе си и своите приятели. Попита Риджис, а после Стъмпет и Кати-Бри, ала никой не бе виждал статуетката.

Фигурката, която му позволяваше да призовава Гуенивар в Материалната равнина, я нямаше, погълната от черните води на морето.

Когато разбра, че от елфа няма да има голяма полза, Бруенор взе нещата в свои ръце. Първото, което трябваше да сторят, бе да намерят начин да прехвърлят Стъмпет и Кати-Бри от плаващия блок върху айсберга, където се намираха те самите. И колкото по-бързо, толкова по-добре — Дризт, Уолфгар и Бруенор бяха мокри и премръзнали, а и Киерстаад спешно се нуждаеше от помощта на жрицата.

Стъмпет, която бе изкатерила десетки планини, имаше точно онова, което им трябваше — дебело въже с кука накрая. Без да губи нито миг, тя го хвърли към айсберга и когато то тупна само на два-три метра от краката на Бруенор, той побърза да го привърже възможно най-сигурно, после изтича да помогне на Уолфгар, който дърпаше с всички сили, за да доближи ледения блок до брега… ледения блок, върху който стоеше Кати-Бри, любовта на живота му, момичето, което преди толкова много години се канеше да му стане жена.

В това време Дризт почти не забелязваше какво правят другарите му. Приклекнал на ръба на айсберга, той потопи двата си ятагана в морето, опитвайки се да освети мрачната вода.

— Трябва ми нещо, което да ми помогне да сляза там долу — извика той към Стъмпет, която държеше своя край на въжето, като същевременно се опитваше да го утеши.

Застаналият наблизо Риджис обаче, поклати глава — досещайки се, че елфът ще опита нещо подобно, той бе пуснал във водата парче канап с окачена на края му тежест. Макар да бе дълга почти двадесет метра, връвта така и не бе стигнала до дъното. Дори ако Стъмпет откриеше магия, която да го сгрее и да му даде възможност да диша под повърхността на морето, Дризт пак нямаше да може да се спусне толкова надълбоко, нито пък можеше да се надява да открие черната статуетка в тъмните води.

Когато слезе на айсберга, Кати-Бри прегърна баща си (Стъмпет бе отишла при Киерстаад, без да губи нито минута), после неловко се изправи пред Уолфгар.

Колко дрипав и измъчен изглеждаше той! Буйна и невчесана, русата му коса стърчеше във всички посоки, брадата му стигаше до средата на гърдите, а небесносините му, така жизнерадостни някога очи, сега бяха помътнели и някак празни. Все още бе едър и добре сложен, но в същото време у него се усещаше някаква апатия и изнуреност, по-скоро душевна, отколкото физическа. Ала това си оставаше Уолфгар и каквито и белези да бяха оставили върху него годините, прекарани в плен на злия демон, Кати-Бри не ги виждаше, не и в този миг.

Сърцето на младия варварин също биеше учестено. Кати-Бри изобщо не се бе променила. Е, може би бе станала малко по-закръглена, вече не бе момиче, а истинска жена, ала тъмносините й очи грееха с прежния си блясък, с все същата любов към живота и приключенията, с онзи непокорен, ала по детски чист дух, който нищо не можеше да прекърши.

— Мислех, че… — започна тя, но гласът й изневери и тя трябваше да спре, за да си поеме дъх и да се поуспокои. — Нито за миг не съм те забравила!

Уолфгар я сграбчи в обятията си и с все сила я притисна до гърдите си. Опита се да говори, да й каже, че единствено мисълта за нея го е поддържала през цялото това време. Ала думите бяха прекалено слаби, прекалено бледи, за да изразят чувствата, които го давеха, затова той просто я притискаше до себе си, а сълзите им се смесваха и отмиваха дългите години на страдание и болка.

Гледка, която сгряваше сърцата на Бруенор, Риджис и Стъмпет, и дори на Дризт, макар че в този миг неговата собствена горест бе прекалено голяма, за да може истински да се наслади на щастието на приятелите си. Гуенивар си бе отишла, загуба не по-малко болезнена от загубата на Закнафейн, или на Уолфгар. Пантерата бе негова спътница години наред, понякога единствената му спътница, единственият му верен другар.

Но ето че нея вече я нямаше, а той дори не бе успял да се сбогува с нея.

Най-сетне Киерстаад, когото Стъмпет междувременно бе свестила, ги върна към суровата действителност. В мига, в който отвори очи, младежът разбра, че неприятностите им още не са свършили, особено когато видя бързо сгъстяващите се облаци и превалящото слънце. Насред морето бе студено, много по-студено, отколкото в тундрата, а нямаха достатъчно материална да запалят и поддържат огън.

За щастие, той знаеше друг начин, който да ги опази от нощния мраз. Все още прекалено слаб, за да се изправи, той се подпря на лакти и обясни на Бруенор какво да стори. Следвайки неговите съвети, Кати-Бри се зае да кърти здрави ледени блокове с помощта на Казид’еа и не след дълго вече имаха подслон — ледена колиба.

Тъкмо навреме — магиите на Стъмпет бяха на свършване, а студът настъпваше заплашително бързо. Скоро след това небето сякаш се отвори и ситната, но неприятна суграшица бързо премина в свирепа снежна фъртуна.

Ала вътре в малката колиба на всички им бе топло и уютно.

На всички, с изключение на Дризт, който имаше чувството, че без Гуенивар никога отново няма да почувства истинска топлина.

Утрото дойде сиво и някак мътно, по-студено дори от мразовитата нощ. И сякаш това не им бе достатъчно, ами се оказаха и уловени в капан — силни ветрове бяха бушували през цялата нощ и сега техният айсберг бе прекалено далече от който и да било леден блок, за да могат да се върнат обратно.

Киерстаад, който тази сутрин се чувстваше значително по-добре, се изкачи на върха на конусообразното възвишение и с все сила наду рога си.

Отвърна му единствено ехото, което подхвана песента на рога и я понесе над морето.

Дризт прекара цялата сутрин в молитви към Миелики и Гваерон Уиндстром, молейки ги да му върнат Гуенивар, скъпата му приятелка. Копнееше да я види как излиза от морето и се хвърля в ръцете му! За това жадуваше елфът и за това се молеше, макар дълбоко в себе си да знаеше, че няма да стане така.

Изведнъж го осени идея. Дали му я нашепна Миелики, или пък сам се сети, той не знаеше, а и не се интересуваше. Първо отиде при Риджис, Риджис, който бе издялал толкова прекрасни предмети от костите на пъстървата, въдеща се в езерата на Десетте града Риджис, който собственоръчно бе изработил великолепната фигурка на еднорог, която скиталецът носеше около врата си.

Полуръстът бързо си намери подходящо парче лед и веднага се залови за работа, а Дризт отиде в другия край на айсберга, колкото се може по-далече от останалите, и се зае със своята задача.

Върна се след около два часа, водейки със себе си нов приятел — млад тюлен, който весело подскачаше след него. Като всеки скиталец, той добре познаваше животните, знаеше как да общува с тях, кои движения биха ги изплашили и кои биха ги успокоили. Когато се приближи достатъчно до лагера, той с радост установи, че в негово отсъствие Бруенор и Кати-Бри, използвайки лък и набързо опъната, импровизирана мрежа, бяха успели да уловят малко риба.

— Хей! — възмути се джуджето, когато видя Дризт да взима една от рибките и да я подхвърля на тюлена.

После обаче лицето на Бруенор светна и той доволно потри ръце, смятайки, че се досеща за намеренията на приятеля си:

— Всъщност, давай, давай! Охрани го, тъкмо ще има повечко за нас!

Смръщеното лице на елфа набързо сложи край на всякакви подобни мисли.

Когато отиде при Риджис, Дризт бе изумен и искрено възхитен от умението му. Онова, което доскоро бе най-обикновен къс лед, се бе превърнало в почти съвършено копие (както на големина, така и на вид) на изгубената ониксова статуетка.

— Ако имах малко повече време… — взе да се извинява Риджис, ала Дризт не го остави да довърши — и това щеше да му свърши чудесна работа.

И така, те се заловиха да обучат тюлена. Скиталецът хвърляше фигурката във водата и щом извикаше „Гуен“, Риджис се втурваше към ръба на айсберга и я изваждаше с помощта на мрежата, която Бруенор бе измайсторил. После отнасяше и мрежата, и статуетката на Дризт и като „награда“ получаваше една риба. Разиграха тази сценка много пъти, докато най-сетне елфът пъхна мрежата в устата на тюлена.

В мига, в който умното животно го видя да мята фигурката в морето и го чу да извиква познатото вече „Гуен“, то се гмурна във водата и бързо се показа отново, захапало ледената статуетка. По устните на Дризт заигра обнадеждена усмивка и той огледа приятелите си със светнали очи, после подхвърли една риба на тюлена.

Занимаваха се с това в продължение на още двадесетина минути, като всеки път елфът хвърляше фигурката все по-надалече и всеки път животното я намираше и му я носеше обратно, посрещано с възторг и, което бе по-важно за него, с вкусна риба.

Най-сетне бяха принудени да спрат, защото тюленът се измори, а и вече бе сит.

Следващите няколко часа се сториха безкрайни на Дризт. Безмълвен и неспокоен, той седеше на топло в ледената колиба, а край него приятелите му си приказваха, най-вече с Уолфгар, опитвайки се да го приобщят към света на живите, който той бе напуснал толкова отдавна.

На всички (и най-вече на самия Уолфгар) им бе болезнено ясно, че му предстои да измине немалък път.

Докато чакаха, Киерстаад честичко излизаше навън и надуваше бойния си рог, тласкан от нарастващо безпокойство — дори и да се движеха, със сигурност се отдалечаваха от брега, вместо да се доближават до него, а не бяха в състояние да насочват айсберга, накъдето искат. Да, риба имаше достатъчно, ледената колиба и магиите на Стъмпет пък щяха да ги пазят от студа, ала Морето на неспирния лед не бе най-подходящото място, на което да прекарат зимата в Долината! Рано или късно, осъзнаваше младежът, някоя снежна буря щеше да ги погребе в мразовитите си обятия, или пък някоя бяла мечка щеше да ги навести докато спят.

По-късно същия ден Дризт и питомникът му отново се заеха за работа. След като се убеди, че животното добре разбира какво се очаква от него, той накара Риджис да му отвлече вниманието, после плесна във водата с ръка и извика „Гуен“, преструвайки се, че е хвърлил фигурката.

Приятно развълнуван, тюленът се гмурна в морето, ала този път не откри нищо и най-накрая бе принуден да се върне при тях, ръмжейки сърдито.

Скиталецът не го възнагради.

Тази нощ, както и по-голямата част от следващата сутрин, животното прекара затворено в ледената колиба. Дризт го искаше гладно, истински гладно, тъй като знаеше, че времето им бързо свършва и можеше единствено да се надява, че айсбергът няма да се отдалечи прекалено много от потъналата фигурка.

След като тюленът на няколко пъти се връщаше с ледената статуетка в уста, елфът отново отклони вниманието му и го изпрати да я търси, без преди това да я е хвърлил в морето. Минаха няколко минути и когато животното започна да се дразни, той тайничко я пусна във водата.

Щастлив, тюленът веднага я забеляза и му я донесе, за което, разбира се, получи заслужената си риба.

— Не потъва достатъчно надълбоко — отбеляза Риджис, досещайки се къде е проблемът. — Трябва да го научим да се гмурка за нея.

И така, използвайки катераческата кука на Стъмпет за тежест (Уолфгар се погрижи да я извие така, че да им свърши работа), Дризт на няколко пъти хвърли фигурката в морето, като много внимаваше животното да види къде точно пада тя. Всеки път то изчезваше в мрачните води, само за да се върне след минута-две заедно с ледената статуетка.

После отново прибегнаха до същата хитрост и затаиха дъх, когато го видяха да се гмурка надълбоко.

Показа се отново доста надалече от айсберга, изръмжа сърдито към Дризт и отново се скри.

Всичко това се повтори на няколко пъти, докато най-сетне тюленът изскочи от водата, горд от себе си…

… и с ониксовата статуетка в уста.

Възторжените викове на приятелите прокънтяха над леденото островче, а Киерстаад с все сила наду рога си. Този път обаче му отвърна още някой, освен ехото и като хвърли обнадежден поглед на другарите си, той пак засвири.

Откъм мъглите, виещи се над мразовитото море, се зададе лодка с Берктгар на носа и голяма група джуджета и варвари на греблата.

Киерстаад отново доближи рога до устните си, после го подаде на Уолфгар и след миг най-чистият и силен звук, чуван някога в Долината, огласи айсберга и прокънтя надалече.

Вождът и Ревик изумено се взряха в изгубения си вожд, а объркването им бързо отстъпи място на възторжено въодушевление. Това бе незабравим миг дори за гордия Берктгар.

Тази нощ Дризт се оттегли в покоите си в джуджешките мини със смесени чувства. Беше неимоверно щастлив, задето Уолфгар бе сред тях и задето се бе справил с толкова могъщ враг като Ерту, без никой от приятелите му (включително и Гуенивар) да пострада сериозно.

Ала в същото време не можеше да спре да мисли за баща си. Толкова месеци бе живял с убеждението, че пак ще го види и макар нито за миг да не изпита разочарование, задето пленникът на демона се бе оказал не Закнафейн, а Уолфгар, сега му бе трудно да се прости с така лелеяните си мечти отново да се срещне с баща си.

Легна си с неспокойно сърце и засънува.

Присъни му се, че се буди в стаята си от нечие присъствие. Посегна към ятаганите си, ала рязко спря, когато разпозна духа на Закнафейн.

— Синко — меко заговори призракът, а на устните му изгря топла усмивка, — с мен всичко е наред, много по-добре съм, отколкото можеш да си представиш.

Скиталецът бе прекалено разтреперан, за да каже каквото и да било, ала по лицето му се четяха всички онези въпроси, които напираха в гърдите му.

— Повика ме един стар жрец — обясни Закнафейн. — Каза, че имаш нужда да го чуеш лично от мен. На добър час, синко. Бъди благодарен за приятелите, с които си благословен, и знай, че ще дойде ден, в който отново ще бъдем заедно.

И с тези думи призракът изчезна, така внезапно, както се бе появил.

На другата сутрин Дризт се събуди, изпълнен с покой, какъвто отдавна не го бе обземал. Разумът му нашепваше, че това е било просто сън, макар и необичайно ярък… поне докато не осъзна, че баща му бе говорил на езика на Мрачните и че старият жрец не можеше да е друг, освен Кадърли.

Скиталецът вече бе решил, че щом зимата отмине, ще изпълни обещанието си и ще отнесе кристалния отломък (прибран на сигурно място в черното ковчеже) във „Възвисяване на вярата“.

Дните минаваха, а споменът за срещата му с духа на Закнафейн не избледняваше, както не си отиваше и вътрешният му покой и Дризт окончателно се убеди, че тя не е била просто сън.

— Предложиха ми племето — рече Уолфгар на Дризт.

Беше студена, зимна утрин и двамата бяха приседнали под открито небе, недалече от джуджешките мини. От битката им с Ерту бяха минали повече от два месеца.

Елфът се замисли над тази новина (която съвсем не го изненада), после поклати глава. Наистина, приятелят му доста бе укрепнал, откакто се бе завърнал сред тях, ала все още не бе готов да поеме бремето на подобна отговорност.

— Отказах — призна варваринът.

— Засега — успокои го Дризт.

Младият мъж вдигна ясносините си очи към небето, очи, в които след толкова много години отново гореше живот.

— Завинаги — поправи го той. — Мястото ми не е тук.

Елфът не бе съвсем сигурен дали е съгласен с него. Доколко ли отказът на Уолфгар, зачуди се той, се дължеше на трудното приспособяване, което все още му предстоеше? Та той още не бе свикнал с много от най-обикновените неща в живота си чувстваше се неудобно в чуждо присъствие и най-вече в това на Кати-Бри, макар че и Дризт, и Бруенор бяха убедени, че искрата между двамата отново е припламнала.

— Разбира се — продължи варваринът — Берктгар винаги може да разчита на съветите ми. Освен това не смятам да търпя никаква враждебност между неговите хора, моите мъже и жителите на Десетте града. Имаме си достатъчно истински врагове и без сами да си създаваме нови.

В това отношение скиталецът бе напълно съгласен с него.

— Обичаш ли я? — неочакваният въпрос на Уолфгар го хвана неподготвен.

— Разбира се, че я обичам — искрено отвърна той. — Така, както обичам и теб, и Бруенор, и Риджис.

— Няма да ви преча… — понечи да каже младият мъж, ала бе прекъснат от веселия смях на елфа.

— Изборът не е нито мой, нито твой — напомни му той, — а на Кати-Бри. Спомни си какво имаше някога и какво в безразсъдството си едва не изгуби.

Уолфгар дълго се взира в скъпия си другар, твърдо решен да се вслуша в мъдрите му думи. Животът си бе на Кати-Бри и само тя можеше да реши какво да прави с него, но каквото (или когото) и да избереше тя, той винаги щеше да бъде сред приятели.

Очакваше ги дълга и студена зима, с много сняг и малко събития. Да, нищо между тях вече нямаше да бъде същото, не и след всичко, което бяха преживели, ала единственото, което имаше значение, бе, че отново са заедно, телом и духом. И нека никой, бил той човек или демон, не се опитваше да застане между тях!

Беше една от онези вълшебни, пролетни вечери в Долината, мека, ала все пак прохладна, с лек ветрец, който приятно щипеше бузите. Безброй звезди, ярки и невероятно близки, изпълваха нощното небе и трудно бе да се каже къде свършва то и къде започва тъмната тундра. Позната гледка, която изпълваше Дризт, Риджис и Бруенор с тих покой. Доволна бе и Гуенивар, която обикаляше в подножието на Възвишението на Бруенор.

— Отново са приятели — отбеляза джуджето, имайки предвид Уолфгар и Кати-Бри. — Той има нужда от нея, а тя му помага да се върне в нашия свят.

— Никак не е лесно да забравиш шест години, прекарани в плен на демон като Ерту — обади се и Риджис.

Думите им извикаха широка усмивка на лицето на Дризт — по всичко личеше, че приятелите му най-сетне бяха открили своето място, заедно. Тази мисъл го накара да се запита за своето собствено място в този свят.

— Смятам, че ще успея да хвана капитан Дюдермонт в Лускан — неочаквано каза той. — А ако не там, със сигурност ще го настигна в Града на бездънните води.

— Да му се не види, елфе! — изръмжа Бруенор. — Тоз’ път пък от какво бягаш?

Дризт го погледна и се разсмя.

— От нищо не бягам, любезно ми джудже — отвърна той. — Ала съм дал обещание и за успокоението на собствената си съвест, както и за доброто на целия свят, трябва да отнеса Креншинибон на Кадърли.

— Момичето рече, че онуй място било на юг от Сундабар — рече джуджето, убедено, че най-после го е хванало в лъжа. — Хич не ми ги пробутвай разни такива, че ще стигнеш дотам по море!

— Така е — съгласи се скиталецът. — Ала е по-близо до Портата на Балдур, отколкото до Града на бездънните води. „Морски дух“ е бърз кораб и с негова помощ ще съкратя немалка част от пътя си.

На това Бруенор нямаше какво да отвърне.

— Да му се не види, елфе! — промърмори той. — Хич не ми се качва пак на някаква си лодка, ама щом се налага…

Дризт изпитателно се взря в него:

— Да не би да мислиш да дойдеш с мен?

— А ти да не би да мислиш, че ще си останем тук? — отвърна Риджис и когато елфът обърна изумен поглед към него, полуръстът не пропусна да му припомни, че не друг, а лично той бе пленил кристалния отломък.

— Разбира се, че идват с теб — разнесе се познат глас в мрака под тях. — Както и ние!

Миг по-късно Уолфгар и Кати-Бри се изкачиха по стръмната пътека и се присъединиха към тях.

Дризт се вгледа в тях един по един, после вдигна очи към звездното небе.

— През целия си живот търсех място, което да нарека свой дом — тихичко заговори той. — През целия си живот очаквах нещо повече от онова, което съдбата ми предлагаше, повече от Мензоберанзан, повече от приятели, които биха били до мен само заради личната си изгода. Смятах, че домът е място и то наистина е, макар и не физически осезаемо място. Истинският дом е тук — при тези думи той докосна сърцето си и отново ги погледна. — Той е чувството, което само присъствието на истински приятели може да ти даде. Сега, когато вече знам това, най-сетне открих и истинския си дом.

— Но нали отиваш в Карадуун — меко отбеляза Кати-Бри.

— А ние идваме с теб! — провикна се Бруенор.

Дризт се усмихна, после силно се разсмя.

— Ако обстоятелствата не ми позволяват да си остана у дома — заяви той, — тогава просто вземам своя дом със себе си!

От мрака под тях долетя ревът на Гуенивар. Още преди да съмне, шестимата приятели отново щяха да поемат на път.