Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ДЕСЕТА

Обедът беше готов. Професор Лиденброк се нахвърли лакомо, тъй като от принудителната диета на кораба стомахът му се беше превърнал в бездънна бездна. Ястиетата — по-скоро датски, отколкото исландски — не бяха нещо особено. Но нашият домакин беше много повече исландец, отколкото датчанин, и ми напомни за древното гостоприемство. Ние се чувствувахме очевидно много повече у дома си, отколкото самият той.

Разговорът се водеше на исландски, като чичо ми вмъкваше и немски думи, а господин Фридриксон — латински, за да мога и аз да го следя. Той се въртеше около научни проблеми, както подобава на учени, но професор Лиденброк се държеше извънредно предпазливо и при всяко изречение ми заповядваше с очи абсолютно мълчание за бъдещите ни намерения.

Още в самото начало господин Фридриксон запита чичо ми за резултатите от издирванията му в библиотеката.

— Вашата библиотека ли — извика професорът. — Но тя се състои само от някакви изпокъсани книги и рафтовете са почти празни.

— Как? — отвърна господин Фридриксон. — Ние притежаваме осем хиляди тома, много от които са ценни и редки произведения на староисландски език, както и всички нови книги, които ни се доставят всяка година от Копенхаген.

— Къде са тия осем хиляди тома? Аз лично…

— Те обикалят страната, господин Лиденброк. На стария леден остров хората обичат да се учат. Няма селянин или рибар, който да не знае да чете, всички четат. Ние смятаме, че книгите не са създадени да мухлясват зад някакви решетки, далеч от жадните погледи. Създадени са за читателите. Така че книгите от библиотеката минават от ръка на ръка, прелистват се, четат се и се препрочитат и често се връщат по рафтовете едва след една или две години.

— А през това време — каза чичо ми с известно негодувание — чужденците…

— Какво да се прави? Чужденците си имат библиотеки и преди всичко нашите селяни трябва да се образоват. Повтарям ви, ученолюбието е в кръвта на исландците. През 1816 година е образувано Литературно дружество и то се развива много добре. Чуждестранни учени се гордеят, че са негови членове. Дружеството издава книги, предназначени за образованието на нашите сънародници, и върши истинска услуга на страната. Ако желаете да станете наш член-кореспондент, господин Лиденброк, ще ни направите голямо удоволствие.

Чичо ми, който членуваше вече в стотина научни дружества, прие с готовност, която трогна господин Фридриксон.

— А сега — предложи последният — кажете ми какви книги сте очаквали да намерите в нашата библиотека, аз може би ще мога да ви осведомя за тях.

Погледнах чичо си. Той се колебаеше да отговори. Това се отнасяше непосредствено до неговите намерения. Но след като размисли, той се реши.

— Бих искал да зная, господин Фридриксон, дали между старите книги се намират и книгите на Арне Сакнусем — каза чичо ми.

— Арне Сакнусем? — отвърна рейкявикският преподавател. — Навярно имате предвид учения от шестнайстия век, велик естественик, велик алхимик и велик пътешественик?

— Именно.

— Едно от светилата на исландската наука и литература.

— Точно така.

— Човек със световна известност!

— Това е вярно.

— И чиято смелост е равна на неговия гений?

— Виждам, че го познавате много добре.

Чичо ми се разтапяше от удоволствие, като слушаше да се говори така за неговия герой. Той просто поглъщаше с очи господин Фридриксон.

— А неговите произведения? — запита той.

— Произведенията му? Няма ги.

— Как така? Няма ги в Исландия?

— Не ще ги намерите нито в Исландия, нито другаде.

— Защо?

— Защото Арне Сакнусем е бил преследван като еретик и през 1573 година трудовете му са били изгорени от ръката на палача в Копенхаген.

— Много добре! Отлично! — извика чичо ми, нещо, което възмути преподавателя по естествени науки.

— Как? — възкликна той.

— Да! Всичко се обяснява, свързва се и се изяснява. Сега вече разбирам защо нароченият Сакнусем е бил принуден да скрие гениалните си открития и да зарови в неразгадаема криптограма тайната…

— Каква тайна? — запита живо господин Фридриксон.

— Една тайна, която… чиято… — отвърна чичо ми, като се заплете.

— Да не би да притежавате някакъв специален документ? — запита нашият стопанин.

— Не… Това е просто мое предположение.

— Добре — каза господин Фридриксон, който, забелязал смущението на събеседника си, прояви внимание и не настоя повече. — Надявам се — добави той, — че няма да напуснете острова ни, без да сте почерпили от минераложките му богатства.

— Разбира се — каза чичо ми. — Но аз съм закъснял малко. Тук са минали вече учени, нали?

— Да, господин Лиденброк. Проучванията на господата Олафсен и Повелсен, извършени по нареждане на краля: изследванията на Троил, научната мисия на Гемар и Робер на борда на френската корвета22 „Ла Рьошерш“23, а напоследък и наблюденията на учените от фрегатата „Кралица Хортензия“ допринесоха до голяма степен за опознаването на Исландия. Но вярвайте ми, предстои още много работа.

— Смятате ли? — запита добродушно чичо ми, като се помъчи да скрие блясъка на очите си.

— Да. Колко почти непознати планини, ледници, вулкани има за изследване! Без да отиваме по-далеч, виждате ли тази планина, която се възправя на хоризонта — това е Снефелс.

— Ах! — каза чичо ми. — Снефелс.

— Да. Един от най-интересните вулкани, кратерът на който най-рядко се посещава.

— Угаснал ли е?

— О, угаснал преди петстотин години.

— Е добре — каза чичо ми, който трескаво кръстосваше крак върху крак, за да не подскочи. — Бих искал да започна геоложките си проучвания с тоя Сефел, Фесел… как беше?

— Снефелс — поправи го добрият господин Фридриксон.

Тази част от разговора се водеше на латински. Бях всичко разбрал и едва успявах да запазя сериозния си вид, като гледах как чичо ми се опитваше да сдържа радостта си, която просто преливаше. Той си придаваше невинен вид, който приличаше по-скоро на гримасата на стар дявол.

— Да — продължи той. — Вашите думи ме насърчиха да взема решение. Ще се опитаме да се изкачим на Снефелс, а може би и да изследваме кратера му!

— Много съжалявам, че моите занимания не ми позволяват да отсъствувам — каза господин Фридриксон, — инак с удоволствие бих ви придружил. И за мен ще бъде полезно.

— О, не, не! — отвърна живо професорът. — Не искаме никого да безпокоим, господин Фридриксон. От сърце ви благодаря. Присъствието на учен като вас би било твърде полезно, но вашите задължения…

Искам да вярвам, че в невинната си исландска душа нашият домакин не схвана плитко скроените хитрости на чичо ми.

— Ще сторите много добре, ако започнете с тоя вулкан, господин Лиденброк — каза той. — Там ще направите извънредно много интересни наблюдения. Но кажете ми, как смятате да отидете на полуостров Снефелс?

— По море, като прекося залива. Този е най-прекият път.

— Естествено. Но е невъзможно да го използувате.

— Защо?

— Защото няма нито една лодка в Рейкявик.

— Ах! Дявол да го вземе!

— Ще трябва да отидете по суша, все по брега. Ще вървите малко повече, но ще бъде по-интересно.

— Добре, но ще ни бъде нужен водач.

— Аз мога да ви посоча човек.

— Може ли да се разчита на него? Интелигентен ли е?

— Да. Той живее на полуострова. Ловец е на ейдери24. Много е ловък и ще останете доволен от него. Той говори отлично датски.

— А кога мога да го видя?

— Ако желаете, още утре.

— А защо не днес?

— Защото той ще пристигне в града едва утре.

— Тогава утре — отвърна чичо ми с въздишка.

Тоя важен разговор завърши след малко. Немският професор и исландският преподавател си размениха сърдечни благодарности. По време на обеда чичо ми научи важни неща: историята на Сакнусем, причината за написването на тайнствения документ, разбра, че нашият домакин няма да го придружава в експедицията и че от утре ще има на разположение водач.