Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Излапахме бързо-бързо вечерята и нашата малка група се разположи колкото може по-удобно. Постелята ни беше твърда, подслонът — не много сигурен, а положението ни, на пет хиляди стъпки над морското равнище, беше твърде тежко. Въпреки това аз прекарах много спокойна нощ. Отдавна не бях спал тъй добре. Дори не сънувах.

На следната сутрин се събудихме полупремръзнали от доста студения въздух и облени от лъчите на грейналото слънце. Напуснах гранитното си легло и отидох да се порадвам на великолепната гледка, която се откриваше пред очите ми.

Намирах се на южния връх на Снефелс. Оттук погледът ми обхващаше по-голямата част от острова. От тази височина бреговете изглеждаха по-ниски, а вътрешността — някак вдлъбната. Гледката наподобяваше Хелбесмерова релефна карта, просната пред краката ми. Тук-там виждах дълбоки долини, бездните зееха като кладенци, езерата приличаха на някакви локви, а реките — на ручеи. Вдясно се редуваха безброй ледници и остри планински върхове, някои от тях бяха забулени в лека мъгла. Тия необозрими планински вериги със сякаш разпенена снежна покривка ми напомняха повърхността на развълнувано море. Обърнех ли се на запад, виждах океана, който се простираше в цялото си величие като продължение на тия вълнообразни върхове. Окото ми едва можеше да различи къде свършваше земята и къде почваше морето.

Прехласнах се да съзерцавам тия планински върхове, но този път не ми се зави свят, сякаш бях свикнал най-сетне да гледам отвисоко. Възхитеният ми поглед се къпеше в прозрачните слънчеви лъчи, забравих кой съм, забравих къде се намирам, живеех с живота на духовете и самодивите, тия въображаеми обитатели от скандинавската митология. Опивах се от сладостната омая на висините и не мислех за бездните, в които моята съдба щеше да ме въвлече след малко. Чичо ми и Ханс се приближиха и присъствието им ме възвърна към действителността.

Чичо ми се обърна на запад и посочи някаква лека пара, някаква мъгла — смътно очертана земя, която доминираше на самия хоризонт на океана.

— Гренландия — поясни той.

— Гренландия ли? — извиках аз.

— Да. Само тридесет и пет левги ни разделят от нея и когато се топят ледовете, белите мечки, носени върху ледените блокове от север, достигат чак до Исландия. Но това не е съществено. Ние сме на Снефелс, ето и двата му върха — единият на юг, а другият на север. Сега Ханс ще ни каже името, което исландците са дали на върха, върху който сме стъпили.

На този въпрос Ханс отвърна:

— Скартарис.

Чичо ми ме погледна победоносно и каза:

— Към кратера!

Кратерът на Снефелс представлява обърнат конус, отворът на който бе приблизително половин левга в диаметър. Прецених, че дълбочината му достига две хиляди стъпки. Човек може да си представи състоянието на този резервоар, когато е бил пълен с гръм и пламъци. Дъното на тази фуния едва ли имаше повече от петстотин стъпки обиколка, а умереният й наклон улесняваше достъпа до най-долната й част. Неволно сравних кратера с разширена цев на огромна пушка-шишане и се ужасих от това сравнение.

„Само луди могат да се спуснат в тази цев, когато пушката може би е заредена и може да гръмне при най-малкото сътресение“ — помислих си аз.

Но не можех да се откажа. С видимо безразличие Ханс отново застана начело на нашата група. Последвах го безропотно.

За да улесни слизането, Ханс описваше от вътрешната страна на конуса дълги елипси, трябваше да се върви сред вулканични скали. Някои от тях се откъртваха, търкулваха се и подскачаха надолу до дъното на бездната. Падането им предизвикваше ехо, което се повтаряше с чудна звучност.

На места в конуса срещахме вътрешни ледници. Тогава Ханс вървеше извънредно предпазливо, опипваше почвата с железния си бастун, за да открие пукнатините. При съмнителни места стана нужно да се привържем един о друг с дълго въже, така че ако някой от нас се подхлъзнеше внезапно, неговите другари да могат да го задържат. Тази солидарност беше уместна. Но тя не изключваше всяка опасност.

Въпреки трудностите при спускането по непознати на водача склонове, пътят ни премина благополучно, като изключим, че един от исландците изтърва вързоп с въжета, който полетя по най-късия път към дъното на бездната.

На пладне стигнахме дъното. Вдигнах глава и видях горното отверстие на конуса, в което се очертаваше къс от небето. Окръжността му беше чувствително смалена, но почти идеална. В една точка се открояваше, сякаш забит в безкрайността, върхът на Скартарис.

В дъното на кратера зееха три комина, през които централното огнище е бълвало лава и пари, когато Снефелс е изригвал. Всеки един от тия отвори имаше около сто стъпки в диаметър. Те бяха зинали пред краката ни. Нямах сили да погледна вътре. Професор Лиденброк побърза да разгледа тяхното разположение. Той се задъхваше от вълнение, пробягваше от един комин на друг, ръкомахаше и издаваше нечленоразделни звуци. Седнали върху късове лава, Ханс и другарите му го наблюдаваха — те го сметнаха очевидно за побъркан.

Внезапно чичо ми нададе вик. Помислих, че се е подхлъзнал и паднал в една от бездните. Но нищо подобно не бе се случило. Заварих го с разперени ръце, разкрачен, изправен пред една гранитна скала, поставена в центъра на кратера като някакъв огромен пиедестал за статуята на Плутон. Той беше застинал в позата на изумление, но неговото изумление скоро отстъпи място на безумна радост.

— Аксел! Аксел! — развика се той. — Ела! Ела!

Затичах се. Ханс и исландците не се и помръднаха.

— Погледни — каза професорът.

Аз също се изумих, но не споделих радостта му. Върху западната страна на тази скала разчетох, написано с полуизтрити от времето рунически букви, едно хиляди пъти прокълнато име:

— Арне Сакнусем! — извика чичо ми. — Още ли се съмняваш?

Не отговорих нищо и се върнах отчаян на пейката си от застинала лава. Този факт ме порази.

Не помня колко време съм стоял така, потънал в размишления. Зная само, че когато вдигнах глава, видях чичо си и Ханс сами в дъното на кратера. Исландците бяха освободени и те навярно се спущаха сега надолу по склоновете на Снефелс, за да се върнат в Стапи.

Ханс спеше спокойно до една скала върху поток застинала лава. Чичо ми се въртеше в дъното на кратера като див звяр, попаднал в клопката на някой ловец. Нямах никакво желание, нито пък сили да стана. Последвах примера на водача и се унесох в мъчителна дрямка. Струваше ми се, че долавям шумове и трусове, идващи от недрата на планината.

Така протече първата нощ в дъното на кратера.

На следната сутрин на върха на конуса надвисна мрачно, тежко, сиво небе. Това разбрах не толкова от настъпилата тъмнина в бездната, колкото от яростта, която обзе чичо ми.

Стана ми ясна причината за лошото му настроение и в сърцето ми трепна смътна надежда. Ще обясня защо.

От трите пътя, които се откриваха пред нас, само един е бил взет от Сакнусем. По думите на исландския учен пътят можел да се познае по това, че сянката на Скартарис се простирала до самия ръб на отвора в последните дни на месец юни — особеност, отбелязана в криптограмата.

Този остър връх можеше да бъде оприличен на стрелката на огромен слънчев часовник, сянката на който в определен ден посочва пътя за центъра на земята.

Но щом нямаше слънце, нямаше да има и сянка и следователно това указание не можеше да ни послужи. Беше 25 юни и ако в продължение на шест дни времето бъде облачно, щяхме да бъдем принудени да отложим наблюденията си за някоя друга година.

Няма да описвам безпомощната ярост на професор Лиденброк. Денят премина, но никаква сянка не се простря на дъното на кратера. Ханс не се помръдна от мястото си, макар че, ако изобщо е мислел нещо, той сигурно се е чудел какво ли чакаме. Чичо ми нито веднъж не ми заговори. Погледът му, неизменно устремен към небето, се губеше в сивата му мъглявост.

На 26 юни пак нищо. Дъжд, примесен със сняг, валя през целия ден. Ханс построи от късове лава една колиба. Забавлявах се, като проследявах хилядите импровизирани водопадчета, които се стичаха по склоновете на конуса и се разбиваха с оглушителен рев във всеки срещнат камък. Чичо ми вече не се сдържаше. Наистина дори и по-търпелив да беше, имаше за какво да се ядосва, все едно кораб да заседне до самото пристанище.

Но след всяко нещастие провидението изпраща радост. То готвеше за професор Лиденброк удовлетворение, което можеше да се сравни само с отчаянието му.

На следния ден небето бе все още заоблачено, но в неделя, 28 юни, предпоследния ден на месеца, с новолунието дойде и промяна на времето. Слънцето плисна като из ведро своите лъчи в кратера. Всяко възвишение, всяка скала, всеки камък, всяка грапавина получи дял от благотворните лъчи и хвърли сянката си върху земята. Сянката на Скартарис се открои като някакво острие и започна незабелязано да се върти заедно със слънцето.

Чичо ми пък се въртеше с нея.

По обед, когато сянката беше най-къса, тя леко близна ръба на средния комин.

— Тук е! — извика професорът. — Тук! Към центъра на земята — прибави той по датски.

Погледнах Ханс.

— Forut — каза спокойно водачът.

— Напред — повтори чичо ми.

Беше един часа и тринадесет минути следобед.