Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Спускането започна тоя път през другата галерия. Както обикновено Ханс вървеше напред. Не бяхме изминали и сто крачки и професорът, като освети стената с фенера, извика:

— Това са примитивни пластове! Ние сме на прав път. Да вървим напред и само напред!

Когато земята е изстивала постепенно в първите дни на света, свиването на обема й е предизвикало размествания, разкъсвания, свличания и пукнатини в кората й. Тунелът представляваше именно една от тия пукнатини, през която се е разливал някога еруптивният гранит: хилядите му лъкатушни разклонения бяха образували непроходим лабиринт в тази първична почва.

Колкото по-дълбоко навлизахме, толкова по-ясно се очертаваха различните слоеве, които образуват първичните почви. Геоложката наука смята, че тази почва е основата на минералната кора и е установила, че тя се състои от три различни слоя — шисти, гнайс и слюдести лески, легнали върху непоклатимата скала, която наричаме гранит.

Но никога минералозите не са имали толкова благоприятни условия да наблюдават непосредствено природата. Ние можехме да видим с очите си и да докоснем с ръцете си онова, което сондата — груба и неразумна машина — не можеше да извади на повърхността на земята.

През красиво обагрените зелени шисти се точеха метални жилки от мед и манганова руда със следи от платина и злато. Мислех си за всички тия богатства, заринати в недрата на земята, на които човешката ненаситност никога не ще се радва. Тия съкровища са били заровени още при първите размествания на пластовете на такава дълбочина, че никаква кирка не би могла да ги изтръгне от техния гроб.

След шистите следваха гнайсите, също така напластени в забележително правилни и успоредни слоеве; най-после идеха слюдестите лески, разположени на едри люспи, в които проблясваше бялата слюда.

Светлината на нашите фенери се отразяваше в малките фасети на скалите, лъчите се кръстосваха и аз си представях, че се движа в някакъв кух диамант, в който светлинните лъчи се пречупваха и се разпадаха на хиляди ослепителни искри.

Към шест часа вечерта фееричната светлина значително намаля и после изчезна почти напълно; стените придобиха някакъв кристален, но мрачен оттенък. Слюдата се сля все по-плътно с фелдшпата и кварца, за да образува най-твърдата и съвършена скала — гранита. Той поддържаше, без да бъде смазан, тежестта на четирите земни пласта. Ние бяхме живи вградени в огромен гранитен затвор.

Осем часа вечерта. Все още нямаше вода. Беше ужасно мъчително. Но чичо ми продължаваше да върви и не мислеше да спре. Той напрягаше слух, за да долови ромоленето на някакъв извор, но напразно.

Краката ми обаче отказваха да ми служат. Понасях мълчаливо мъките си, за да не принудя чичо си да спре. Това щеше да го отчае, тъй като последният ден, който му принадлежеше, вече проваляше.

Най-после силите ми ме напуснаха, простенах и паднах, като извиках:

— Помощ! Умирам!

Чичо ми се върна обратно. Той скръсти ръце, погледна ме и глухо изрече:

— Свърши се!

Долових за последен път гневното му ръкомахане и склопих очи.

Когато ги отворих отново, моите другари лежаха неподвижно, увити в одеялата си Нима спяха? Аз лично не можех нито за миг да се унеса в сън. Моите страдания надхвърляха всяка граница, особено когато си помислех, че за моята болка нямаше лек. Последните думи на чичо ми — „свърши се“, отекваха в ушите ми и наистина бях изпаднал в такова състояние на слабост, че не можех дори и да мечтая да се върна обратно на земната повърхност.

Над нас имаше цяла левга и половина земна кора. Стори ми се, че тя лежеше с цялата си тежест върху раменете ми. Бях като смазан и правех отчаяни усилия, за да се обърна върху гранитната си постеля.

Изминаха няколко часа. Наоколо цареше дълбока тишина — гробна тишина. Никакъв шум не достигаше през тия стени, от които най-тънката беше пет мили дебела.

В дрямката си долових някакъв шум. В тунела стана тъмно. Втренчих се и ми се стори, че виждам как исландецът се отдалечава с фенер в ръка.

Къде ли отиваше той? Нима ни изоставяше? Чичо ми продължаваше да спи. Понечих да извикам, но никакъв звук не излезе от пресъхналите ми устни. Тъмнината беше станала непрогледна и последните стъпки на ловеца заглъхнаха.

„Ханс ни изостави! — помислих си аз — Ханс! Ханс!“ Изрекох тия думи почти безгласно. Никой не ги чу. След първия миг на ужас аз се засрамих от подозрението си към човека, който с държанието си досега не бе заслужил никакво съмнение. Той не бягаше, не беше тръгнал по обратния път, а напротив, беше се спуснал надолу. Ако имаше лоши намерения, той щеше да се изкачи нагоре. Тия разсъждения ме поуспокоиха. Замислих се за други неща. Само някоя важна причина могла да наруши почивката на този спокоен човек. Дали не е доловил в нощната тишина ромолене, което не беше достигнало до моето ухо?