Пътеводител за посветени

8.

Докато прекрачваше прага на детската стая, зи неволно провери дали ризата му е добре загащена в панталоните. Човече, страшно харесваше миризмата на тази стая. Невинност с дъх на лимон, така я наричаше в мислите си. Уханна като цвете, ала не и задушаващо сладникава. Свежа.

Бела го улови за ръка и го поведе към легълцето. Обградена от сатенени панделки, които бяха по-големи от нея, Нала се бе сгушила на една страна, свила ръчички и крачета до себе си, и стискаше очи, сякаш най-усърдно се трудеше върху съня си.

В мига, в който Зи надникна над ръба на кошчето, тя се размърда. Издаде тих звук. В съня си, тя протегна ръчичка. Не към майка си, а към него.

- Какво иска? - попита той като пълен глупак.

- Иска да я докоснеш.

Когато той не помръдна, Бела прошепна:

- Често го прави, докато спи... явно усеща кой е наблизо и й е приятно да я погалят.

Не можеше да не отдаде заслуженото на Бела - тя не се опита да го принуди да направи каквото и да било. Нала обаче не беше никак доволна. Малката й ръчичка все така се протягаше към него.

Зи избърса длан в ризата си, а после и в крачола на панталона си. Докато протягаше ръка към кошчето, пръстите му трепереха. В крайна сметка Нала бе тази, която осъществи връзката между двамата - тя улови палеца му и го стисна с такава сила, че Зи усети как го изпълва чиста, неподправена гордост.

- Силна е - отбеляза той, а от гласа му буквално бликаше одобрение.

До него Бела издаде тихичък звук.

- Нала? - прошепна Зи и се приведе над легълцето. Дъщеря му сви малките си устни и още по-здраво се вкопчи в палеца му. - Ама как стиска само! - Зи нежно прокара показалец по китката й. - Мека... господи, толкова е мека...

Клепачите на Нала се повдигнаха. И когато Зи срещна очите й, които имаха същия златен цвят като неговите, сърцето му спря.

- Здравей...

Нала примига и разклати пръста му. И го преобрази - всичко спря, когато тя докосна не само ръката, но и сърцето му.

- Ти си точно като твоята мамен - прошепна той. - И двете карате всичко друго в света да изчезне.

Нала, която продължаваше да полюшва ръката му, изгука.

- Ама как стиска само... - повтори Зи и погледна към Бела. -Толкова е...

По лицето на Бела се стичаха сълзи, тя бе обвила ръце около тялото си, сякаш се боеше, че ще се пръсне на късчета.

Нещо отново го жегна в сърцето, ала по друга причина.

- Ела, любима - каза той и като протегна свободната си ръка, притисна своята шелан до себе си. - Ела при своя мъж.

Бела зарови лице в гърдите му и вплете пръсти в неговите. Докато стоеше така, сякаш слян в едно с дъщеря си и със своята шелан, Зи се чувстваше хиляда метра висок, по-бърз от порше-то си и по-силен от цяла армия.

Сърцето му заби с нова решителност. Те му принадлежаха, нему и на никого другиго, и той трябваше да се грижи за тях. Едната бе сърцето му, другата бе частица от него и те го правеха цял, изпълвайки пустотата, която дори не бе подозирал, че носи в себе си.

Нала вдигна поглед към родителите си и от пухкавите й ус-тенца се откъсна най-прелестният звук на света, сякаш искаше да каже: „Не е ли просто прекрасно как всичко най-сетне се нареди както трябва?"

Ала тогава дъщеря му протегна другата си ръка... и докосна робските татуировки около китката му.

Зи се вцепени. То беше по-силно от него.

- Тя не знае какво представляват —прошепна Бела.

Зи с мъка си пое дъх.

- Ала един ден ще разбере. Един ден ще научи точно какво представляват.

Преди да отиде на преглед при доктор Джейн, Зи прекара още време с двете си дами. Поръча нещо за хапване за Бела и докато й го приготвяха, той за първи път видя как тя кърми дъщеря му. Нала заспа дълбоко веднага след това, съвсем като по поръчка, тъй като точно в този момент пристигна Фриц с храната. Зи собственоръчно нахрани Бела, подбирайки с огромно удоволствие най-добрите парченца от пилешките гърди с бро-коли и домашно изпечен хляб, които догенът беше приготвил.

Когато чинията се изпразни, а чашата с вино бе изпита, той избърса устата на Бела с бродираната кърпичка. Очите й се затваряха, затова той я зави грижливо, целуна я, взе подноса и десния си ботуш и излезе.

Когато затвори вратата след себе си и чу тихото й изщраква-не, Зи почувства как го облива тихо задоволство. Двете жени в живота му бяха нахранени и спяха в безопасност. Беше изпълнил задълженията си както трябва.

Задълженията? По-скоро - целта на живота му.

Хвърли поглед към вратата на детската стая и се зачуди дали мъжките вампири се обвързваха с децата си. Беше чувал, че се обвързват единствено със своите шелани... ала ето че започваше да изпитва неимоверно силни закрилнически чувства и към Нала. А все още дори не я беше вдигал на ръце. Само още две седмици прекарани с нея и той щеше да е по-опасен от водородна бомба, решеше ли, че я грози каквато и да било опасност.

Това ли бе да си баща? Нямаше как да знае. Никой от Братството не бе родител, а нямаше кого другиго да попита.

Той се запъти към стълбите, куцукайки по коридора със статуите - ботуш, гипс, ботуш, гипс... и през цялото време не откъсваше поглед от китките си.

Когато слезе на долния етаж, остави празните съдове в кухнята, благодари на Фриц и пое през тунела, отвеждащ в тренировъчния център. Ако на доктор Джейн й бе омръзнало да го чака, сам щеше да свали гипса.

Когато мина от съблекалнята в кабинета й, до ушите му достигна пронизителният вой на циркуляр, който го отведе в тренировъчната зала. Докато отиваше натам, Зи се оглеждаше наоколо, любопитен да види как върви изграждането на новата клиника на Джейн. Трите кабинета за прегледи, в които трябваше да се превърне една от залите, щяха да бъдат пригодени така, че да могат да се използват и като операционни, и като болнични стаи. Цялото оборудване щеше да бъде последен модел - доктор Джейн бе решила да инвестира в скенер за компютърна томография, дигитален рентгенов апарат, ултразвук и цял куп високотехнологични хирургични инструменти, както и в софтуер за водене на медицински архиви. С лечебница, оборудвана като напълно функционално спешно отделение, целта бе да се избегне необходимостта да използват клиниката на Хавърс.

Което би било по-безопасно за всички. Благодарение на Ви, имението на Братството беше обвито в мис, ала същото не можеше да се каже за клиниката на Хавърс... което бе станало болезнено очевидно при нападението над клиниката през лятото. И понеже никога не се знаеше дали братята няма да бъдат проследени, разумно бе да извършват колкото се може повече от дейностите си зад стените на имението.

Зи открехна металната врата на тренировъчната зала и се закова на място. Я виж ти! У доктор Джейн определено се криеше един вътрешен дизайнер.

Когато го докараха тук предишната нощ, всичко си беше постарому. А ето че сега, по-малко от двайсет и четири часа по-късно, в бетонната стена насреща му зееше огромна дупка. От другата й страна се виждаше залата, която щеше да бъде превърната в лечебница. Доктор Джейн стоеше пред дупката, стиснала в ръце (единствената плътна част от тялото й) летва, която тъкмо пъхаше в циркуляра.

Когато го забеляза, тя побърза да приключи с летвата и изключи машината.

- Здрасти! - извика тя, когато виенето най-сетне затихна. -Готов ли си да ти махнем гипса?

- Аха. А доколкото видях, теб те бива с трионите.

- И още как! - Джейн се усмихна широко и махна към дупката в стената. - Е, какво ще кажеш за декораторските ми умения?

- Не си губиш времето.

- Какво да ти кажа, всичко е въпрос на подходящия инструмент.

- Готов съм за следващата летва - провикна се Ви от другата зала.

- И тя е готова.

Ви се появи, препасал колан за инструменти, в който бяха втъкнати един чук и няколко длета.

- Здрасти, Зи! Как е кракът ти? - подхвърли той, докато отиваше при своята шелан.

- Ще е още по-добре, когато доктор Джейн махне тая гадост от него. - Зи кимна към стената. - Човече, ама вие изобщо не си губите времето, а?

- Аха. Тази вечер трябва да свършим със скелето.

Доктор Джейн подаде летвата на мъжа си и го целуна набързо; от допира лицето й също стана плътно.

- Веднага се връщам. Само да му сваля гипса.

- Не се тревожи - каза Ви и кимна на Зейдист. - Изглеждаш добре. Радвам се.

- Жена ти страшно я бива.

- Така си е.

- Добре, момчета, достатъчно с хвалебствията - усмихна се Джейн и отново целуна своя хелрен. - Хайде, Зи, да вървим.

Когато тя се обърна, Ви плъзна поглед по тялото й... което без съмнение означаваше, че щом Зи им се махнеше от главата, Ви щеше да „поработи" и над нещо друго, освен над новата клиника.

Когато доктор Джейн и Зи отидоха в лечебницата, той седна на кушетката, без да чака покана.

- Мислех, че може да ти хрумне да използваш циркуляра, за да го свалиш.

- А, не, в семейството ти вече има един без крак. Двама ще бъде малко прекалено - каза тя с мила усмивка. - Някаква болка?

-Не.

Доктор Джейн докара портативен рентген.

- Вдигни си крака. Точно така. Благодаря.

Зи взе оловната престилка, с която тя се върна, и сам си я сложи.

- Може ли да те попитам нещо? - каза той.

- Аха. Нека обаче първо да свърша с това.

Тя настрои уреда и след миг кратко бръмчене изпълни стаята. Джейн погледна към един екран и отново се обърна към Зи:

- Завърти се на една страна, ако обичаш.

Той се подчини и тя нагласи крака му. Ново бръмчене и още едно поглеждане към монитора.

- Добре, можеш да седнеш. Кракът ти изглежда отлично, така че смятам да махна този чудесно поставен гипс.

Тя му подаде едно одеяло и се обърна, докато той си сваляше панталоните. След това донесе трионче от неръждаема стомана и се залови за работа.

- Е, какво искаше да ме попиташ? - каза тя, надвивайки шума на триона.

Зи потърка татуировката около лявата си китка, а после протегна ръка към нея.

- Наистина ли мислиш, че е възможно да се махнат?

Джейн спря за миг, без да изключва триона; очевидно обмисляше отговора си, не само от медицинска, но и от човешка гледна точка. След това издаде кратък звук, нещо подобно на „хм" и бързо довърши разрязването на гипса.

- Искаш ли да почистиш крака си? - попита тя, докато вземаше влажна хавлиена кърпа.

- Да. Благодаря.

След като Зи се избърса набързо, тя му подаде нещо, с което да се подсуши.

- Имаш ли нещо против да погледна кожата по-отблизо? -попита тя и кимна към китката му.

Зи поклати глава и тя се наведе над ръката му.

- Лазерното премахване на татуировки е много популярно при хората. Не разполагам с необходимата техника, но с твоя помощ имам идея как бихме могли да го направим. И кой би могъл да го стори.

Зи се загледа в татуировките си на кръвен роб и си представи малката ръчичка на дъщеря си върху наситеночерното мастило.

- Мисля... да, мисля, че искам да опитам.

Бела се събуди в голямото легло, което делеше със своя хелрен, и се протегна блажено. Чувстваше се така, сякаш току-що се бе върнала от едномесечна ваканция. Тялото й бе отпо-чинало и силно... и я наболяваше точно там, където трябва. И въпреки душа, който си беше взела по-рано, мирисът на Зи все още лъхаше от нея, което бе просто прекрасно.

Ако се съдеше по часовника на нощното шкафче, беше спала непробудно близо два часа. Тя стана, наметна си халат и си изми зъбите. Бързо надникване, за да види как е Нала, и нещо за хапване, й звучеше като отлична идея. Тъкмо отиваше към детската стая, когато Зи влезе в спалнята.

Лицето й грейна в усмивка, която не можеше да потисне.

- Махнали са ти гипса.

- М-м-м... ела тука, моя шелан.

Той се приближи, обви ръце около нея и я приведе назад, така че тя трябваше да се улови за него, за да се задържи изправена. След това я целуна, бавно и продължително, притискайки долната половина на тялото си и огромната си ерекция към бедрата й.

- Липсваше ми - прошепна той във врата й.

- Нали само преди два часа...

Езикът му в устата й я накара да замълчи, също като ръцете му, които в крайна сметка се озоваха върху ханша й. Той я отнесе до един от прозорците, сложи я върху перваза, разкопча се и...

- О, господи... - простена Бела с усмивка.

Ето това беше мъжът, когото познаваше и обичаше. Винаги копнеещ за нея. Жадуващ за близостта й. Когато той започна да се движи бавно в нея, мислите на Бела се върнаха назад, към началото, когато той най-сетне я бе допуснал до себе си. Беше останала наистина учудена от това как непрекъснато търсеше близостта й - докато се хранеха, докато бяха заедно с братята в имението, докато спяха денем. Сякаш се опитваше да навакса векове, през които бе лишен от топъл, изпълнен с обич контакт.

Бела обви ръце около врата му и допря буза до ухото му, наслаждавайки се на мекия допир на късо подстриганата му коса, която я милваше при всяко негово движение.

- Ще се нуждая... от помощта ти - каза Зи, докато ту потъваше в нея, ту отново се отдръпваше.

- Каквото поискаш... само не спирай...

- И през ум... не ми... - Зи така и не можа да довърши, тъй като сексът бе единственото, за което бе в състояние да мисли в този момент. - О, господи... Бела!

Когато свършиха, той се отдръпна лекичко, а лимоненожъл-тите му очи искряха като шампанско.

- А, между другото - здрасти. Забравих да го кажа, когато влязох.

- Мисля, че ме поздрави съвсем подобаващо. - Тя го целуна по устата. - Спомена нещо за помощ?

- Не искаш ли първо да се пооправиш малко? - провлачено попита той, а блясъкът в жълтите му очи красноречиво говореше, че от „пооправянето", което има предвид, външният й вид едва ли ще стане по-спретнат.

Както и се оказа.

Когато и двамата най-сетне се наситиха един на друг и след като си взе душ за трети път този ден, Бела се уви в хавлиения халат и се зае да си суши косата.

- Е, от каква помощ се нуждаеш?

Зи се облегна на мраморния плот до умивалниците и потърка късоподстриганата си коса, а по лицето му се изписа крайно сериозно изражение.

Бела прекъсна онова, което правеше. Докато Зи мълчеше, тя направи няколко крачки назад и се настани на ръба на джакузито, за да му даде лично пространство, а после зачака, като свиваше и разпускаше юмруци в скута си.

Без сама да знае защо, докато Зи подреждаше мислите си, Бела внезапно си даде сметка колко много бяха преживели в тази баня. Именно тук го бе заварила да повръща, след като я възбуди за първи път на онова парти. А след това... след като я спаси от лесърите, я изкъпа в същата тази вана. А под душа в другия ъгъл тя за първи път пи от кръвта му.

Мислите й се върнаха към онзи труден период от живота им, непосредствено след отвличането, когато тя все още се съвземаше, а той се бореше с привличането, което изпитваше към нея. Хвърли поглед надясно и си спомни как го бе открила на плочките, обливан от студената струя на душа, да търка китките си, убеден, че е нечист и неспособен да я нахрани.

Беше проявил огромна храброст. Да превъзмогне онова, което му бяха причинили, за да й се довери, изискваше забележително мъжество.

Когато отново погледна към Зи, видя, че той се взира в китките си.

- Решил си да ги махнеш, нали? - каза тя.

Бегла усмивка пробяга по устните му, повдигайки крайчеца на белега, който прорязваше лицето му.

- Толкова добре ме познаваш.

- Как ще го направиш?

Когато Зи й обясни, тя кимна.

- Отличен план. А аз ще дойда с теб.

Той вдигна поглед към нея.

- Добре. Благодаря ти. Не мисля, че мога да го направя без теб. Бела се изправи и отиде при него.

- Не се тревожи за това.