Пътеводител за посветени

9.

Само един човек в болницата „Св. Франсис" имаше по- хубав кабинет от доктор Томас Уолкот Франклин III.

Ставаше ли въпрос за разпределение на административни блага, йерархията се определяше от приходите, които съответният лекар осигуряваше, а като завеждащ дерматологичното отделение, Т.У. се нареждаше само зад едно друго отделение.

Разбира се, отделението му носеше такива печалби само защото той се бе „продал", както се изразяваха някои в академичните среди. Под негово ръководство отделението лекуваше не само всякакви наранявания, изгаряния и ракови образувания, както и хронични кожни заболявания като псориазис, екземи и акне, но разполагаше и с цял сектор, който се занимаваше единствено с козметични процедури.

Лифтинг на лице. Повдигане на вежди. Уголемяване на бюст. Липосукции. Ботокс. Корекция на устни. И десетки други подобрения. Болницата осигуряваше частно медицинско обслужване в академична среда, нещо, което страшно допадаше на заможните им пациенти. Повечето от тях идваха от Ню Йорк - в началото защото искаха да получат първокласно, ала анонимно лечение, далеч от прекалено „сплотените" среди на пластичните хирурзи в Манхатън, а по-късно, колкото и да бе странно, за-щото го смятаха за въпрос на престиж. Беше адски модерно да те „пипнат" в Колдуел и благодарение на тази мода единствено шефът на сектор „Хирургия", Мани Манело, имаше по-хубава гледка от прозореца в кабинета си.

Е, в личната баня на Манело дори душът беше мраморен, а не само плотовете и стените, но да не издребняваме.

Т.У. харесваше гледката от своя прозорец. Харесваше кабинета си. И обичаше работата си. Което беше добре, тъй като работният му ден започваше в седем сутринта и свършваше в - той си погледна часовника - седем вечерта.

Тази вечер обаче, вече трябваше да си е тръгнал. Всеки понеделник в седем часа вечерта той играеше ракетбол в кънтри клуба на Колдуел... затова сега и сам не бе сигурен как така се бе съгласил да прегледа някого по това време. И все пак го бе сторил и бе наредил на секретарката си да му намери заместник на корта в клуба, само дето за нищо на света не можеше да си спомни нито защо го бе сторил, нито кого щеше да преглежда.

Той извади списъка с пациентите от джоба на лекарската си престилка и поклати глава. Срещу седем часа беше написано името „Б. Нала", а до него - „лазерна манипулация". Боже, изобщо не си спомняше нито кой си бе записал този час, нито как го бе сторил, нито дори кой бе насочил пациента към него... ала нищо не можеше да бъде включено в задачите му за деня без негово разрешение.

Значи трябва да беше някоя важна особа. Или пък пациент на някоя важна особа.

Той май наистина работеше твърде много.

Т.У. влезе в електронните регистри на болницата и отново потърси Б. Нала. Най-близкото име, което откри, беше Белинда Налда. Печатна грешка? Нищо чудно. Само че секретарката му си бе тръгнала в шест часа и би било доста невъзпитано да я прекъсне, докато вечеря със семейството си, за да й поиска обяснение.

Т.У. стана, оправи вратовръзката си и закопча бялата престилка, след което си взе нещо, над което да поработи на долния етаж, докато чакаше Б. Нала или Налда да се появи.

Докато минаваше покрай кабинетите и стаите за прегледи, които се намираха на последния етаж на отделението, той си помисли колко различно беше това място от частната клиника на долния етаж. Като нощта и деня. Всичко тук имаше подчертано болничен вид - обикновени, тъмни килими, кремави стени, безлични кремави врати. Окачените по стените снимки имаха невзрачни стоманени рамки, а растения почти липсваха.

А долният етаж? Условията бяха като в суперлуксозен спа комплекс с униформен портиер и осигуряваха онова обслужване, с което адски заможните бяха свикнали: във всички стаи имаше широкоекранни телевизори, DVD-плейъри, меки дивани и столове, миниатюрни хладилници, пълни със сокове, направени от най-редки плодове, безжичен интернет, както и възможност да се поръча храна от ресторант. Клиниката имаше дори двустранно споразумение с хотел „Стилуел", петзвездната гранддама на луксозните хотели в щата, така че пациентите им можеха да пренощуват в него след полученото лечение.

Дали не прекаляваха? Със сигурност. Дали пациентите им си плащаха за това? Абсолютно. Истината бе, че парите, които федералното правителство им изплащаше, намаляваха, застра-хователите все по-често отказваха напълно оправдани медицински процедури, а Т.У. се нуждаеше от пари, за да изпълнява мисията си.

Начинът да го стори, бе да привличат богати пациенти.

Работата бе там, че той имаше две изисквания към лекарите и сестрите, които работеха за него. Първо, те трябваше да предлагат най-добрата медицинска грижа на света и да го правят с отзивчивост и съчувствие. И второ - никога да не отпращат пациент. При никакви обстоятелства. Особено когато ставаше въпрос за пациенти с изгаряния.

Независимо колко скъпо или колко продължително беше лечението на тези пациенти, той никога не казваше „не". Особено ако пострадалият беше дете.

Може би мнозина щяха да кажат, че се е продал? Нека си говорят. Той не разгласяваше наляво и надясно онова, което вършеше в безплатната част на клиниката си и слабо се вълнуваше, че колегите му от друга градове може да го смятат за алчен печалбар.

Когато стигна до асансьорите, протегна лявата си ръка, онази с белега, липсващото кутре и кожата на петна, и натисна бутона за слизане.

Готов бе да направи всичко необходимо, за да осигури помощ за хората, които се нуждаеха от нея. Някой бе сторил същото за него и това напълно бе променило живота му.

Когато слезе на първия етаж, сви надясно и прекоси коридора, отвеждащ до махагоновата врата на козметичната клиника. Изисканият надпис върху матираното стъкло съдържаше както неговото име, така и имената на още седмина негови колеги. Нищо в надписа не подсказваше какъв вид медицина се практикува зад вратата. От това мястото придобиваше вид на недостъпен за простосмъртните клуб, нещо, което определено се харесваше на пациентите му, както Т.У. знаеше лично от тях.

Използвайки картата си, той отвори вратата и влезе. Приемната зала тънеше в сумрак и то не защото осветлението се приглушаваше след края на официалното работно време. Ярката светлина не подхождаше на хората, минали една определена възраст, независимо дали бяха в пред- или следоперативен период, пък и успокояващата атмосфера още повече засилваше впечатлението за луксозен спа комплекс, което клиниката се опитваше да внуши. Плочките на пода имаха мек, пясъчен цвят, стените бяха боядисани в успокояващо тъмночервено, а в средата на помещението проблясваше фонтан, направен от кремави, бели и жълтокафяви камъни.

- Марсия? - повика той, произнасяйки името по европейски, вместо обикновеното американско Марша.

- Здравейте, доктор Франклин - разнесе се напевен глас откъм кабинета в дъното на помещението.

Когато Марсия се появи иззад ъгъла, Т.У. пъхна лявата си ръка в джоба. Както обикновено, тя изглеждаше като слязла от страниците на модно списание с безупречната си прическа и ушития по поръчка черен костюм.

- Пациентът ви все още не е дошъл - каза тя с ведра усмивка. - Но съм подготвила втората зала за лазерни манипулации.

Четирийсетгодишна и изкусно пипната, където трябва, Марсия бе омъжена за един от пластичните хирурзи и беше, поне доколкото Т.У. знаеше, единствената жена на света, освен Ава Гарднър, която можеше да си позволи да носи кървавочервено червило и въпреки това да изглежда изискано. Обличаше се само в „Шанел" и бе назначена и получаваше чудесна заплата, за да служи като свидетелство от плът и кръв за забележителните умения на лекарския персонал.

Това, че имаше аристократичен френски акцент, бе допълнителен бонус. Особено с новобогаташите.

- Благодаря ти - каза Т.У. - Да се надяваме, че пациентът скоро ще се появи, за да можеш да си тръгнеш.

- Значи няма да имате нужда да ви асистирам?

Това бе другото прекрасно качество на Марсия. Тя не служеше единствено за украса, а беше и полезна, напълно квалифицирана медицинска сестра, винаги готова да помогне.

- Благодаря ти за предложението, но няма да е необходимо. Просто изпрати пациента в кабинета, а аз ще се погрижа за останалото.

- Дори за регистрирането?

Т.У. се усмихна.

- Сигурен съм, че искаш да се прибереш у дома при Филип.

- Оui*, днес имаме годишнина от сватбата.

Т.У. й намигна.

- И аз чух нещо такова.

Бузите й порозовяха едва забележимо, което бе едно от мно-гото очарователни неща у нея. Може да бе забележително елегантна, ала освен това бе и напълно непресторена.

- Съпругът ми каза да го чакам пред входа. Каза, че имал изненада за мен.

- Знам каква е. Страшно ще ти хареса.

Коя жена не би харесала чифт обици от „Хари Уинстън"**?

Марсия вдигна ръка пред устата си, скривайки усмивката и внезапното си смущение.

- Той ме глези прекалено.

За миг Т.У. почувства угризение на съвестта - кога за последен път беше направил подарък на жена си просто ей така? Трябва да беше... хмм, да, волвото, което й купи миналата година.

Леле!

- Ти го заслужаваш - каза той дрезгаво, като кой знае защо си мислеше за това колко дни в седмицата жена му вечеряше сама. - Така че, върви си у дома и празнувай.

- Така и ще направя, доктор Франклин. Merci millefois. ***-Марсия кимна и отиде до регистратурата, която всъщност представляваше старинна маса с телефон, скрит в едно странично чекмедже, и лаптоп, до който се получаваше достъп, като се отвори махагонов панел. - Само ще изляза от системата и ще изчакам да посрещна пациента ви.

- Приятна вечер.

Докато се отдалечаваше, оставяйки Марсия, засияла от радост, Т.У. извади осакатената си ръка от джоба. Винаги я криеше от нея, наследство от тийнейджърските години. Всъщност беше нелепо - той беше щастливо женен, а и Марсия въобще не го привличаше, така че не би трябвало да има никакво значение.

* Да (фр.). - Бел. прев.

** „Хари Уинстьн" - изключително луксозна американска бижутерска марка. - Бел. прев.

*** Много ви благодаря (фр.). - Бел. прев.

Ала белезите оставят следи вътре в нас и досущ като кожа, която не се е излекувала както трябва, от време на време усещаме грапавите им ръбове.

Трите лазера в клиниката се използваха за премахване на разширени вени по краката, рождени петна и различни кожни дефекти, лазерен пилинг, както и за премахването на маркиращите татуировки, поставяни на онкоболни пациенти по време на лъчетерапията им.

Б. Нала можеше да се нуждае от която и да било от тези манипулации... но ако трябваше да отгатне, Т.У. би заложил на лазерен пилинг. Изглеждаше логично - след края на работното време, в луксозната клиника, а и това загадъчно име. Несъмнено ставаше въпрос за някой изключително заможен пациент, който особено държеше да остане анонимен.

Е, нямаше как - трябваше да се съобразяват с прищевките на кокошките, които им снасяха златни яйца.

Т.У. отиде във втората зала за лазерни манипулации, която предпочиташе, без сам да знае защо, настани се зад махагоновото бюро и влезе в компютърната система, за да провери какви пациенти имаше записани за сутринта. След това се зачете в дерматоложките доклади, които си бе взел.

Докато минутите течаха, започна да го обзема раздразнение от тези богаташи, с техните претенции и самомнителната им увереност, че светът се върти около тях. Е, да, някои от тях бяха свестни, а и всички те допринасяха той да може да си върши работата, обаче от време на време му се искаше някой да им набие в главите, че не са центърът на вселената...

Висока, стройна жена се появи на прага и той се вцепени. Дрехите й бяха съвсем обикновени (бяла риза, втъкната в чифт прилепнали по тялото сини дънки), ала обувките й с червени подметки бяха от Кристиан Лубутен, а чантата, преметната през рамото й - от „Прада".

Тя бе точно неговият тип частен пациент и то не само защото носеше аксесоари на стойност поне три хиляди долара. Тя беше неописуемо красива, с тъмнокестенява коса, сапфиреносини очи и лице, за каквото останалите клиентки бяха готови да платят цяло състояние, за да притежават.

Т.У. бавно се надигна, пъхвайки лявата си ръка дълбоко в джоба.

- Белинда? Белинда Налда?

За разлика от повечето жени от нейната класа (която Т.У. би определил като толкова висока, че въздухът там трябва да бе разреден), тя не влезе в стаята така, сякаш всичко наоколо й принадлежи. Вместо това направи само една крачка и спря близо до вратата.

- Всъщност името ми е Бела.

Гласът й едва не накара очите му да изскочат. Плътен, леко дрезгав... ала топъл.

- Аз, ъъъ... - Т.У. се прокашля. - Аз съм доктор Франклин.

Той протегна здравата си ръка и тя я стисна. Докато се здрависваха, той си даде сметка, че я зяпа и то съвсем не професионално, ала това беше по-силно от него. Беше виждал немалко красиви жени през живота си, ала никоя не можеше да се сравнява с нея. Тя сякаш идваше от друга планета.

- Моля... моля, влезте и седнете - при тези думи той кимна към тапицирания с коприна стол до бюрото. - Ще ми трябва медицинската ви история, а после...

- Няма да лекувате мен, а моя хел... моя съпруг. - Тя си пое дълбоко дъх и хвърли поглед през рамо. - Скъпи?

Т.У. рязко отстъпи назад и така силно се блъсна в стената, че картината с маслени бои до него подскочи. Първата му мисъл при вида на онзи, който прекрачи прага, бе, че може би няма да е зле да се поприближи до телефона, за да може да повика охраната, ако се наложи.

Мъжът имаше прорязано от белег лице и черните очи на сериен убиец, а когато влезе, изпълни цялата стая. Беше толкова едър, че спокойно можеше да мине за боксьор тежка категория или дори за двама такива, ала взреше ли се в теб, веднага ти ставаше ясно, че това е най-малкият ти проблем. Защото той бе мъртъв отвътре. Напълно безчувствен. Което го правеше способен на всичко.

Т.У. бе готов да се закълне, че температурата в стаята се понижи осезаемо, когато мъжът се приближи и застана до жена си.

Тя проговори, тихо и спокойно.

- Дойдохме, за да премахнем татуировките му.

Т.У. преглътна мъчително и си каза, че трябва да се стегне. Добре, може би този главорез беше чисто и просто някоя пънк-рок звезда. Неговите музикални вкусове клоняха повече към джаза, така че не можеше да очаква да разпознае този тип в кожени панталони, черно поло и пиърсинг на ухото. Това обаче би обяснило доста неща. Включително и това защо жена му бе като извадена от модно списание. Повечето певци имаха красиви жени, нали така?

Да... единственият проблем с тази теория беше погледът на черните очи. Това не беше изкуствено поддържан грубиянски имидж, целящ да продава албуми, а истинска свирепост. Истинско зло.

- Докторе? - каза жената. - Някакъв проблем ли има?

Т.У. преглътна още веднъж и за миг му се прииска да не бе отпратил Марсия. От друга страна - първо се спасяваха жените и децата, нали така? Най-вероятно за нея бе по-сигурно да не е тук.

- Докторе?

Той продължаваше да се взира в огромния тип... който стоеше, без да помръдва, като се изключи това, че дишаше. По дяволите, ако този тип имаше такова намерение, отдавна да е направил кабинета на пух и прах. А какво правеше той? Стоеше си там.

И си стоеше.

И... си стоеше.

Най-сетне Т.У. се прокашля и реши, че ако щеше да става нещо лошо, вече да се е случило.

- Не, няма проблем. Просто ще поседна.

Той се настани на стола зад бюрото и се наведе, за да отвори хладилния шкаф, в който имаше най-различни марки газирана вода.

- Да ви предложа нещо за пиене?

Когато и двамата отказаха, той си отвори бутилка „Перие" с лимон и изпи половината на един дъх, сякаш беше скоч.

- Така. Ще ми трябва медицинската ви история.

Съпругата седна, а мъжът остана да се извисява над нея, без да откъсва очи от Т.У. Странното бе, че се държаха за ръце и Т.У. остана с впечатлението, че по някакъв начин жената бе неговата опора.

Повиквайки на помощ лекарската си подготовка, той извади скъпата си химикалка и започна да задава обичайните въпроси. Отговаряше му съпругата - никакви алергии, никакви предишни операции, никакви здравословни проблеми.

- Ъъъ... къде са татуировките?

Моля те, господи, само да не са пбд кръста.

- Около китките и врата му. - Тя погледна мъжа си с искрящи очи. - Покажи му ги, скъпи.

Мъжът вдигна единия си ръкав и Т.У. се намръщи, обзет от професионално любопитство. Черната ивица бе невероятно плътна и макар че не бе специалист по татуировките, спокойно можеше да каже, че никога досега не бе виждал толкова дълбоко оцветяване.

- Доста са тъмни - каза той и се приведе напред. Някакъв вътрешен глас му подсказа да не докосва мъжа, освен ако не се налага, и той го послуша. - Невероятно тъмни.

Бяха почти като окови, помисли си той. После отново се облегна в стола си.

- Не съм сигурен дали сте подходящ кандидат за лазерно премахване. Мастилото изглежда толкова плътно, че ще са необходими многократни процедури, за да постигнем дори частично избелване. И то в най-добрия случай.

- И все пак ще опитате, нали? - каза жената. - Моля ви!

Т.У. повдигна вежди. „Моля" не беше дума, която влизаше в речника на по-голямата част от пациентите на този етаж. Тонът й също бе крайно необичаен за това място - в него се долавяше тихото отчаяние, което можеше да се чуе от роднините на пациенти, лекувани на последния етаж, онези, чиито заболявания засягаха целия им живот, а не само отражението им в огледалото.

- Мога да опитам - отвърна той, като прекрасно си даваше сметка, че с този тон тя би могла да го убеди да изяде и собствените си крака. След това погледна към съпруга. - Ще ви помоля да си свалите полото и да седнете на леглото за прегледи.

Съпругата стисна масивната длан в своите.

- Всичко ще бъде наред.

Съпругът обърна към нея лицето си с изпъкнали скули и сурова челюст и видимо почерпи сили от очите й. След миг той отиде до масата за прегледи, седна върху нея и свали полото си.

Т.У. стана от стола, заобиколи бюрото...

...и се вцепени. Гърбът на пациента беше покрит с белези. Белези, които изглеждаха като оставени от камшик. През цялата си медицинска кариера не беше виждал нищо, което дори да наподобява тези белези... и бе сигурен, че са резултат от някакво мъчение.

- Татуировките ми, докторе - каза съпругът с неприятен тон. - Ако не бъркам, трябва да огледате татуировките ми.

Докато Т.У. примигваше насреща му, той поклати глава.

- Нищо няма да се получи...

Жената побърза да отиде при него.

- Напротив, ще се получи. Ще...

- Да потърсим някой друг.

Т.У. се приближи, заставайки между съпруга и вратата. След това преднамерено бавно извади лявата ръка от джоба си.

Погледът на черните очи се спусна надолу и се спря върху обезцветената кожа и обезобразеното кутре. След това отново се вдигна нагоре, пълен с изненада; черните очи се присвиха, сякаш мъжът се питаше докъде ли стига изгореното.

- Чак до рамото и надолу по гърба ми - каза Т.У. - Пожар, когато бях на десет. Не можах да изляза от стаята си. Бях в съзнание, докато пламъците ме обгръщаха... през цялото време. След това прекарах осем седмици в болница. Направиха ми седемнайсет операции.

За миг се възцари тишина, сякаш съпругът обмисляше какво означава всичко това: „Ако си бил в съзнание, несъмнено си усетил миризмата на горящата си плът и си почувствал всяко жегване на болката. А и после в болницата... операциите... "

Изведнъж мъжът се отпусна, напрежението напусна тялото му, сякаш някой бе отворил предпазен клапан.

Т.У. безброй пъти бе виждал същата реакция у пациентите си с изгаряния. Ако лекарят ти знае какво изпитваш, не защото го е научил в медицинското училище, а защото го е преживял, няма как да не се почувстваш по-сигурен в ръцете му, сякаш и двамата членувате в един и същи ексклузивен и суров клуб.

- Е, може ли да направите нещо, докторе? - попита мъжът и сложи ръце на бедрата си.

- Имате ли нещо против да ви докосна?

Прорязаната от белег устна на мъжа се повдигна едва забележимо, сякаш току-що бе добавил още една червена точка в актива на Т.У.

-Не.

Т.У. нарочно използва и двете си ръце, докато разглеждаше китките на пациента, за да може той по-добре да види белезите на своя лекар и още повече да се отпусне.

Когато свърши, отстъпи назад.

- Не съм сигурен какво ще се получи, но да опитаме... -Т.У. вдигна поглед и така и не довърши изречението. Очите на мъжа... вече не бяха черни. А жълти.

- Не се тревожете за очите ми, докторе.

Като от нищото, в ума на Т.У. изплува увереността, че онова, което бе видял, е напълно нормално. Точно така. Напълно нормално.

- Та какво казвах... а, да, нека опитаме с лазера. - Той се обърна към съпругата. - Искате ли да си вземете стол и да го държите за ръката? Мисля, че така ще е по-спокоен. Ще започна с една от китките и да видим какво ще стане.

- Трябва ли да легна? - мрачно попита пациентът. - Защото не мисля, че... да, не мисля, че изгарям от желание.

- Няма да е необходимо. Може да останете седнал дори когато стигнем до врата. За него дори ще ви дам огледало, за да виждате какво се случва. През цялото време ще ви обяснявам точно какво правя и какво най-вероятно ще изпитате. Поискате ли, винаги можем да прекъснем. Само ми кажете и веднага ще спра. Това е вашето тяло и вие командвате.

Последва миг мълчание, в който и мъжът, и жената се взираха в него, а след това съпругата каза със задавен глас:

- Доктор Франклин, вие сте истинско съкровище.

Пациентът притежава невероятна търпимост към божата, помисли си Т.У. час по-късно, докато с едно настъпване на педала изпрати поредния тънък червен лъч върху оцветената с мастило масивна китка. Невероятна търпимост. Всеки лъч беше като удар с ластик, което не бе нещо особено, ако го направят един-два пъти. Ала след две-три минути изложени на подобни удари, повечето пациенти настояваха да си починат. А този тип? Дори не трепна. Нито веднъж. Затова и Т.У. продължи...

Разбира се, с пиърсингите на зърната и на ухото, както и всичките белези, той очевидно бе познал немалко болка в живота си - не само по своя воля, но и против нея.

За съжаление, татуировките се оказаха напълно устойчиви към лазера.

Т.У. изруга тихичко и разтърси дясната си ръка, която бе започнала да се уморява.

- Няма нищо, докторе - меко каза пациентът. - Направихте каквото можахте.

- Просто не разбирам - Т.У. махна защитните очила и хвърли поглед на машината. За миг се зачуди дали пък не е повредена. Но нали с очите си бе видял лъчите на лазера. - Няма абсолютно никаква промяна в оцветяването.

- Наистина, докторе, всичко е наред. - Пациентът също махна предпазните си очила и по устните му за миг пробяга усмивка. - Оценявам, че го взехте толкова на сериозно.

- По дяволите! - Т.У. се облегна в стола си и яростно се взря в мастилото.

Дошли незнайно откъде, думите сами изскочиха от устата му, макар и да не бяха особено професионални: - Не сте си ги направили по собствено желание, нали?

Съпругата се размърда неспокойно, сякаш се тревожеше какъв ще е отговорът, ала съпругът само поклати глава.

- Не, докторе, не беше по мое желание.

- По дяволите! - Т.У. скръсти ръце и запрехвърля през ума си всичко, което знаеше за човешката кожа. - Просто не разбирам защо... и се опитвам да измисля друго решение. Не смятам, че с химическо премахване ще получим по-добри резултати. Така де, след като лазерът не постигна абсолютно нищо.

Съпругът прокара необичайно елегантни пръсти по китката си.

- Може ли да ги изрежем?

Жената поклати глава.

- Не смятам, че е добра идея.

- Съпругата ви има право - съгласи се Т.У. и като се приведе напред, леко натисна китката му. - Кожата ви притежава чудесна еластичност, но като се има предвид че още нямате и трийсет години, това си е в реда на нещата. Искам да кажа, че ще трябва да ги изрежем на ленти и след това да зашием кожата. А и определено не го препоръчвам за врата - рискът да засегнем някоя артерия е прекалено голям.

- Ами ако белезите не са проблем?

Т.У. нямаше намерение да дискутира този въпрос - като се имаше предвид на какво приличаше гърбът на пациента, белези определено щяха да останат.

- Не мога да ви го препоръчам.

Последва дълго мълчание - Т.У. се опитваше да измисли нещо, а те не искаха да го притесняват. Когато изчерпа всички възможни алтернативи в главата си, той вдигна поглед към тях. Изумително красивата жена стоеше до страховития си съпруг -едната й ръка почиваше върху рамото му, а другата нежно го милваше по обезобразения гръб.

Очевидно бе, че въпреки белезите той не й бе по-малко скъп - в нейните очи той бе цялостен и красив, независимо от състоянието на кожата му.

Т.У. се замисли за своята жена. Която бе съвсем същата.

- Някакви други идеи, докторе? - попита съпругът.

- Толкова съжалявам. - Той се огледа наоколо; ненавиждаше обзелото го чувство на безпомощност. Като лекар той бе обучен да направи нещо. Като човек със сърце трябваше да направи нещо. - Толкова много съжалявам.

По устните на съпруга отново пробяга усмивка.

- Лекувате много случаи на изгаряния, нали?

- Това ми е специалността. Работя предимно с деца. Нали разбирате, заради...

- Да, разбирам. Бас държа, че сте много добър с тях.

- Как бих могъл да не съм?

Пациентът се приведе напред и положи огромната си длан върху рамото му.

- Ние ще си вървим, докторе. Но моята шелан ще остави онова, което ви дължим, на бюрото ей там.

Т.У. хвърли поглед към съпругата, която бе извадила чековата си книжка, и поклати глава.

- Защо не оставим нещата така? Нали в крайна сметка не можах да направя нищо за вас.

- А, не, ами времето, което ви отнехме? Ще си платим.

Т.У. изруга един-два пъти, първо - тихичко, ала след това и на глас:

- По дяволите!

- Докторе? Погледнете ме.

Т.У. вдигна поглед към пациента. Човече, тези жълти очи бяха направо хипнотизиращи.

- Леле! Имате невероятни очи.

Пациентът се усмихна по-широко отпреди, разкривайки зъби, които... не бяха нормални.

- Благодаря ви, докторе. А сега ме чуйте. Сигурно понякога ще сънувате онова, което се случи днес. Искам да запомните едно - тръгвам си оттук доволен.

Т.У. се намръщи.

- Защо да сънувам...

- Просто помнете, че не съм разстроен заради това, което стана. Доколкото ви познавам, това най-много ще ви терзае.

- Все още не разбирам, защо ще съ...

Т.У. примига и се огледа наоколо. Седеше на малкия въртящ се стол, който използваше, когато лекуваше пациенти, до леглото за прегледи имаше още един стол, а в ръката си държеше предпазни очила... само че в стаята нямаше никой друг.

Странно. Би могъл да се закълне, че допреди малко разговаряше с невероятна...

Главата го заболя и докато разтъркваше слепоочията си, изведнъж се почувства страшно изморен... изморен и странно потиснат, сякаш се бе провалил в нещо важно.

Освен това беше и разтревожен. Разтревожен заради един м...

Главоболието му се засили и като простена, Т.У. се изправи и отиде до бюрото. Там имаше плик, най-обикновен кремав плик, върху който с полегат почерк бе написано „В знак на благодарност към д-р Т.У. Франклин, да се употреби по негово усмотрение за подпомагане на доброто дело на неговото отделение".

Той го отвори и отвътре извади чек.

И зяпна.

Сто хиляди долара. На името на дерматологичното отделение на болница „Св. Франсис".

Подписът бе на някой си Фриц Пърлматър, но нямаше адрес, само дискретен надпис в горния ляв ъгъл - „Национална банка Колдуел, частна клиентска група”.

Сто хиляди долара.

За миг в ума му се появиха образите на покрит с белези мъж и невероятно красива жена, ала главоболието бързо ги прогони.

Т.У. взе чека и го пъхна в джоба на ризата си, а после изключи лазерната машина и компютъра и се отправи към задния изход на клиниката, гасейки осветлението по пътя си.

Докато се прибираше у дома, се замисли за жена си, за това как бе изглеждал, когато тя го видя за първи път след пожара, преди всички тези години. Беше само на единайсет и му бе дошла на свиждане с родителите си. Имаше чувството, че ще умре от срам, когато тя застана на прага - по това време вече си падаше тайничко по нея, а ето че тя трябваше да го види в това състояние, в болнично легло и покрит с бинтове.

Тя му се усмихна, взе здравата му ръка в своята и му каза, че независимо как изглежда, все още иска да бъдат приятели.

И наистина го мислеше. Впоследствие го бе доказвала безброй пъти. Дори искаше да бъдат нещо повече от приятели.

Понякога, помисли си Т.У., най-доброто лечение е знанието, че онзи, когото обичаме, не го е грижа как изглеждаме.

Докато шофираше, мина покрай бижутерски магазин, затворен за през нощта, покрай цветарски магазин и накрая покрай антиквариата, който знаеше, че жена му обича да посещава.

Беше го дарила с три деца. Близо двайсетгодишен брак. И достатъчно лично пространство, за да изгради кариерата си.

В замяна той й бе дал безброй самотни нощи. Вечери, споделени единствено с децата. Почивки, които продължаваха само ден-два и всъщност бяха част от дерматоложки конференции.

Както и едно волво.

Отне му двайсет минути, докато открие супермаркет, който бе отворен двайсет и четири часа, и той се втурна в магазина, макар да нямаше работно време, за което да се тревожи.

Отделът за цветя се намираше вляво от автоматичната врата. При вида на всички тези рози, хризантеми и лилии, първият порив на Т.У. бе да докара лексуса си до входа и да напълни багажника с цветя. Както и задната седалка.

В крайна сметка избра едно-единствено цвете и през целия път до дома го държа много грижливо между палеца и показалеца си.

Паркира колата в гаража, ала не мина през кухнята. Вместо това отиде до входната врата и натисна звънеца.

Познатото, обичано лице на жена му надникна през един от високите, тесни прозорци, които обграждаха входа на къщата им в колониален стил. Видимо озадачена, тя отвори вратата.

- Ключът ли си...

Т.У. протегна цветето, което стискаше в изгорената си ръка.

Беше най-обикновена маргаритка. Точно такава, каквато тя му носеше всяка седмица в болницата. В продължение на два месеца.

- Не ти казвам „благодаря" толкова често, колкото заслужаваш - промълви той. - Нито пък „обичам те". Нито, че все още си толкова красива, колкото и в деня, когато се ожених за теб.

Ръката на жена му затрепери, докато поемаше цветето.

- Т.У.... добре ли си?

- Господи... фактът, че ме питаш нещо такова, само защото ти нося цвете... - Той поклати глава и я претегли в прегръдките си. - Толкова съжалявам.

Подрастващата им дъщеря мина покрай тях и завъртя очи към тавана, преди да поеме по стълбите.

- Намерете си стая!

Т.У. се отдръпна лекичко и прибра един кичур от прошарената коса на жена си зад ухото й.

- Мисля, че няма да е зле да последваме съвета й, какво ще кажеш? А, и между другото, за годишнината ни ще отидем на почивка... и този път няма да е на конференция.

Жена му се усмихна, а после направо грейна.

- Какво се е случило с теб?

- Тази вечер в кабинета ми дойде един пациент с жена си... -Т.У. трепна и разтърка слепоочията си. - Тоест... какво казвах?

- Какво ще кажеш да вечеряме? - рече жена му и се притисна в него. - А после ще видим какво може да се направи по въпроса със стаята.

Т.У. затвори вратата и още по-здраво прегърна жена си. До-като вървяха по коридора, отвеждащ в кухнята, той я целуна.

- Звучи чудесно. Просто чудесно.