Пътник за Франкфурт

Глава I Пътник за Франкфурт

— Затегнете коланите, моля.

Пътниците в самолета, макар и различни, еднакво бавно реагираха на съобщението. Всички имаха усещането, че все още не е възможно да са пристигнали в Женева. Дремещите започнаха да охкат и да се прозяват. Спящите трябваше внимателно да бъдат събудени от настойчива стюардеса.

— Коланите ви, моля.

От уредбата се понесе сух и повелителен глас. Той обясни на немски, френски и английски, че след малко ще преминат през област с доста лошо време. Сър Стафорд Най отвори устата си толкова широко, колкото можеше, прозя се и седна изправен на седалката. Сънувал бе как успешно лови риба в английска река.

Сър Стафорд бе четиридесет и пет годишен, среден на ръст, с гладко, мургаво, добре избръснато лице. Предпочиташе да се облича ексцентрично. Човек от много добро семейство, той се чувстваше напълно свободен да си позволява всякакви шивашки капризи. Понякога дрехите му караха по-консервативно облечените му колеги да трепват, но това за него беше просто източник на злобно удоволствие. В него имаше нещо от контетата от осемнадесети век. Той бе човек, който обичаше да бъде забелязван.

Когато пътуваше, особено обичаше да облича нещо подобно на бандитско наметало, което бе купил в Корсика. То беше много тъмносиньо-лилаво, подплатата му бе аленочервена, а отзад висеше качулка, която сър Стафорд можеше да сложи на главата си, винаги когато пожелаеше да се предпази от течение.

Сър Стафорд Най бе разочаровал дипломатическите кръгове. Още в ранната си младост се бе отличил с дарбата си за велики неща, а след това съвсем учудващо не бе успял да отговори на очакванията. В моменти, когато трябваше да е най-сериозен, обикновено го завладяваше някакво странно и дяволско чувство за хумор. Ако трябваше да избира, винаги предпочиташе да бъде злобничкият Пък3, отколкото да се отегчава. В обществения живот бе добре известен, без някога да е постигал особено високо положение. Смяташе се, че макар и с блестящ ум, сър Стафорд Най не е, а и никога няма да бъде човек, на когото може да се разчита. В тези дни на объркана политика и заплетени международни отношения сигурността бе предпочитано качество пред блестящия ум, особено ако човек искаше да стигне до поста посланик. Сър Стафорд Най бе оставен в глуха линия, въпреки че понякога му възлагаха не особено важни мисии, за които бе необходимо изкуството да се създават интриги. Понякога журналистите го наричаха звезда от втора величина на дипломацията.

Никой не можеше да каже дали сър Стафорд е разочарован от кариерата си. Вероятно дори и той самият не знаеше. Бе доста суетен, но също и човек, който обичаше да се отдава на собствената си склонност към немирства.

Сега се връщаше след участие в една анкетна комисия в Малая. Беше му се сторила напълно безинтересна. Според него колегите му предварително бяха решили какво ще открият там. Гледаха и слушаха, но това с нищо не промени предварително съставеното им мнение. Сър Стафорд бе осуетил малко плановете им, но повече, за да се повесели, отколкото воден от някакви убеждения. И все пак, мислеше си той, бе пораздвижил нещата. Искаше му се да има повече възможности да го прави. Другите членове на комисията бяха стабилни, надеждни и изключително скучни хора. Дори и прочутата госпожа Натаниъл Едж, единствената жена в комисията, за която се говореше, че има бръмбари в главата, не беше глупава, когато ставаше въпрос за обикновени факти. Тя гледаше, слушаше и играеше, без да рискува.

Беше се срещал с нея по-рано, когато трябваше да се разреши проблем в една от балканските столици. И точно там сър Стафорд Най не бе успял да се въздържи да не направи някои интересни предложения. В „Инсайд нюз“, това така обичащо скандалите списание, бяха намекнали, че присъствието на сър Стафорд Най в съответната балканска столица е свързано много тясно с проблемите на Балканите и че той е там с тайна и изключително деликатна мисия. Някакъв приятел бе изпратил на сър Стафорд списанието и бе отбелязал съответния пасаж. Сър Стафорд не се стресна. Той прочете материала с доволна усмивка. Беше му изключително забавно да си мисли колко абсурдно далече от истината са журналистите в този случай. Присъствието му в Софияград се дължеше изцяло на съвсем невинния интерес към редки диви цветя от страна на една негова приятелка не в първа младост — лейди Луси Клегхорн, която бе неуморима в търсенето на тези представители на флората и във всеки момент бе готова да се изкатери по някоя скала или да скочи радостно в някое мочурище при вида на миниатюрно цветенце, чието латинско наименование беше обратнопропорционално на размерите му.

Малката група ентусиасти бяха провеждали ботаническите си издирвания по склоновете на планината около десет дни, когато на сър Стафорд му хрумна, че може само да се съжалява, че написаното в списанието не е вярно. Той бе малко, съвсем малко уморен от дивите цветя, а и от скъпата Луси, която, макар че я обичаше, понякога го дразнеше със способността си, въпреки своите шестдесет и няколко години, да тича много бързо нагоре по хълмовете и съвсем лесно да го изпреварва. Той винаги виждаше пред себе си дъното на яркосините й панталони, а Луси, макар и достатъчно мършава на други места, Бог му е свидетел, беше прекалено дебела, за да носи светлосини кадифени панталони. Едно малко хубаво международно забавление, беше си мислил той, забавление, в което да участва, с което да се поразвлече…

В самолета отново прозвуча метален глас по уредбата. Той съобщи на пътниците, че поради гъстата мъгла в Женева самолетът ще бъде отклонен за Франкфурт, а оттам ще продължи за Лондон. Пътниците за Женева ще бъдат превозени от Франкфурт при първа възможност. За сър Стафорд това нямаше никакво значение. Той предположи, че ако в Лондон има мъгла, самолетът ще бъде насочен към Престуик. Надяваше се това да не се случи. Бе кацал в Престуик веднъж или два пъти и му беше достатъчно. Мислеше си, че животът, както и пътуванията със самолет са нещо наистина изключително отегчително. Освен ако — той не знаеше — освен ако — какво?

Във фоайето за транзитни пътници на летището във Франкфурт бе топло и сър Стафорд Най отметна наметалото си, така че алената подплата се надипли пищно около раменете му. Пиеше бира и с половин ухо слушаше различните съобщения.

Пътувания по цялото земно кълбо. Колко романтично би трябвало да бъде. Но имаше нещо в атмосферата на фоайетата на всяко летище, което убиваше романтиката. Те бяха прекалено пълни с хора, с неща за купуване, с еднакви на цвят седалки, с прекалено много пластмаса, имаше прекалено много човешки същества, прекалено много плачещи деца. Сър Стафорд се опита да си припомни кой бе казал: „Бих искал да обичам човешкия род, бих искал да обичам глупавото му лице.“ Може би Честъртън? Несъмнено това бе истина. Съберете заедно достатъчно хора и те започват да изглеждат до болка еднакви, така че човек едва ли може да го понесе. Ако сега имаше едно интересно лице, мислеше си сър Стафорд. Всичко би било толкова различно. Погледна с пренебрежение към две разкошно гримирани млади жени, в националната униформа на страната си — Англия, както предполагаше той, която се състоеше от все по-къси и по-къси миниполи, после към друга млада жена, дори още по-добре гримирана и всъщност доста хубава, която бе облечена в нещо, което според него се наричаше пола панталон. Тя бе отишла малко по-напред в модата.

Не се интересуваше особено от хубави момичета, които изглеждат както всички останали хубави момичета. Би предпочел някоя, която е различна. Някаква жена седна до него на покритото с полиетилен канапе от изкуствена кожа. Лицето й веднага привлече вниманието му. Не защото беше различно, всъщност почти му се стори, че е лице, което познава. Беше жена, която вече бе виждал. Не можеше да си спомни кога и къде, но бе сигурен, че това лице му е познато. Що се отнася до възрастта й, сър Стафорд си помисли, че е вероятно на двадесет и пет или шест. Изящно извит орлов нос, тежка и гъста черна коса, стигаща до раменете й. Пред себе си държеше списание, но не му обръщаше никакво внимание, а всъщност гледаше сър Стафорд с нещо като нетърпение. Внезапно момичето заговори. Имаше дълбок, контраалтов глас, почти толкова дълбок, колкото е гласът на мъж. Чувстваше се съвсем лек чужд акцент.

— Мога ли да говоря с вас?

Той я изгледа изпитателно за момент, преди да отговори. Не, не беше това, което човек можеше да си помисли — не беше просто запознанство. Беше нещо друго.

— Не виждам причина да не го направите — отговоря той. — Изглежда, че ще трябва да убиваме доста време тук.

— Мъглата — каза момичето. — Мъгла в Женева, мъгла вероятно и в Лондон. Мъгла навсякъде. Не зная какво да правя.

— О, не трябва да се тревожите — успокои я той. — Накрая ще ви откарат някъде. Справят се съвсем добре. Вие къде отивате?

— Пътувах за Женева.

— Е, предполагам, че в края на краищата ще стигнете там.

— Трябва да отида там веднага. Ако успея да стигна до Женева, всичко ще бъде наред. Там ще ме посрещнат и ще бъда в безопасност.

— В безопасност? — усмихна се той леко.

Тя каза:

— Това е дума, от която хората днес не се интересуват и все пак би могла да означава много. За мен означава много. — След това добави: — Виждате ли, ако не успея да стигна до Женева, ако трябва да остана тук или да отлетя с този самолет за Лондон, без предварително да се уредят някои неща, ще ме убият. — Погледна го остро. — Предполагам, че не ми вярвате.

— Страхувам се, че е така.

— Но е вярно. Хората ги убиват. Всеки ден убиват някого.

— Кой иска да ви убие?

— Има ли значение?

— За мен не.

— Ако искате, можете да ми повярвате. Говоря истината. Имам нужда от помощ. Трябва ми помощ, за да стигна жива в Лондон.

— И защо избрахте мен да ви помогна?

— Защото мисля, че имате представа какво е смъртта. Знаете какво е смъртта, може би дори сте я виждали.

Той я погледна остро, после отмести погледа си.

— Някаква друга причина?

— Да. Това — каза тя, протегна малката си мургава ръка и докосна гънките на широкото му наметало. — Това.

За първи път у него се пробуди интерес.

— Какво искате да кажете?

— То е необичайно, лесно се запомня. Не е нещо, което всички носят.

— Съвсем вярно — един от капризите ми, ако мога така да се изразя.

— Каприз, който може да ми бъде полезен.

— Какво искате да кажете?

— Искам да ви помоля нещо. Вероятно ще ми откажете, но може и да не го направите, защото мисля, че сте човек, който е готов да рискува. Така както аз съм жена, която рискува.

— Готов съм да изслушам предложението ви — отговори той с лека усмивка.

— Искам да си сложа наметалото ви. Искам паспорта ви и бордната ви карта за самолета. След около двадесет минути ще обявят полета за Лондон. Ще бъда с вашия паспорт и ще нося вашето наметало. Така ще пътувам за Лондон и ще пристигна в безопасност.

— Искате да кажете, че ще се представите за мен? Но, мило момиче…

Тя отвори чантата си и извади малко квадратно огледало.

— Погледнете. Погледнете ме, а след това погледнете и собственото си лице.

И тогава той разбра, разбра какво го бе смутило. Сестра му Памела, която бе починала преди около двадесет години. Той и Памела си приличаха много. Голяма семейна прилика. Лицето й беше малко мъжки тип, а вероятно като млад неговото лице е било малко женствено. И двамата имаха извит орлов нос, наклонени вежди, коса усмивка. Памела беше висока метър и седемдесет и два, а той метър и седемдесет и осем.

Сър Стафорд погледна жената, която му бе поднесла огледалото.

— Приличаме си, това ли искате да кажете? Но, мило момиче, не бихме могли да заблудим никой, който познава вас или мен.

— Естествено. Но нима не разбирате? Това не е и необходимо. Аз пътувам с панталон. Вие пътувахте с качулката на главата. Трябва само да отрежа косата си, да я увия във фунийка от вестник и да я изхвърля в едно от кошчетата тук. После си слагам вашето наметало с качулката, у мен са бордната ви карта, вашият паспорт и билет. И освен ако на самолета няма някой, който ви познава добре, а предполагам, че едва ли има такъв човек, защото вече щеше да ви е заговорил, аз ще мога съвсем безопасно да пътувам, представяйки се за вас. Ще показвам вашия паспорт, когато е необходимо, и ще нося наметалото и качулката така, че само носът, устата и очите ми да се виждат. Ще мога да си отида необезпокоявана, когато самолетът се приземи, защото никой няма да знае, че съм пътувала с него. Ще си изляза спокойно и ще изчезна сред тълпите от хора в Лондон.

— А аз какво ще прав? — попита сър Стафорд с лека усмивка.

— Мога да ви предложа нещо, ако имате смелостта да го приемете.

— Казвайте. Винаги с удоволствие изслушвам предложения.

— Ще станете, ще отидете да купите списание или вестник, или някакъв подарък от щанда. Ще оставите наметалото си тук, на седалката. Когато се върнете с покупките си, ще седнете някъде другаде — да кажем, на края на онази пейка отсреща. Пред вас ще има чаша, същата, която и сега е тук. В нея ще има нещо, което ще ви приспи. Ще поспите в някой тих ъгъл.

— А после?

— Ще предположат, че сте станал жертва на обир. Някой ще е прибавил малко приспивателно към бирата ви и ще е откраднал портфейла ви. Нещо такова. Вие ще кажете кой сте, ще уведомите, че паспортът и нещата ви са били откраднати. Съвсем лесно можете да докажете самоличността си.

— Вие знаете кой съм? Искам да кажа, знаете името ми?

— Все още не — отговори тя. — Още не съм видяла паспорта ви. Нямам никаква представа кой сте.

— И въпреки това твърдите, че лесно мога да докажа самоличността си.

— Имам правилна преценка за хората. Зная кой е важен и кой не е. Вие сте влиятелен човек.

— И защо мислите, че ще направя всичко това?

— Вероятно, за да спасите живота на човешко същество.

— Не е ли доста преувеличена историята ви?

— Да, много е лесно да не повярва човек в нея. Вие вярвате ли ми?

Той я погледна замислено.

— Знаете ли как говорите? Като красива шпионка от някой трилър.

— Може би. Но не съм красива.

— И не сте шпионка?

— Вероятно мога да бъда наречена и така. Притежавам определена информация, която искам да запазя. Ще трябва да ми повярвате. Това е информация, която би била ценна за вашата страна.

— Не мислите ли, че се държите малко абсурдно?

— Така е. Ако това се напише, би изглеждало абсурдно. Но толкова абсурдни неща са истина, нали?

Той я погледна отново. Толкова приличаше на Памела. Предложението й беше смешно, абсурдно, абсолютно невъзможно, а вероятно и опасно. Опасно за него. За съжаление обаче точно това го привличаше. Каква дързост да му предложи такова нещо! Какво ли би излязло от тази история? Естествено би било интересно да разбере.

— И какво ще получа аз? — попита той. — Ето това искам да зная.

Тя го погледна, обмисляйки отговора си, и каза:

— Забавление. Нещо, различно от случките от всекидневието? Средство против скуката, може би. Нямаме много време. Зависи от вас.

— А какво ще стане с вашия паспорт? Трябва ли да си купя перука, ако продават такова нещо тук? Трябва ля да се представя за жена?

— Не. Не става въпрос за размяна на ролите. Вие ще бъдете ограбен и приспан със сънотворно, но си оставате вие. Решавайте. Времето лети, да не се бавим. Трябва да се преобразя.

— Печелите — каза той. — Когато на човек му предложат нещо необичайно, той не трябва да отказва.

— Надявах се, че ще приемете нещата така, но все пак беше случайно попадение.

Сър Стафорд извади паспорта си и го сложи във външния джоб на наметалото. След това стана, прозя се, озърна се наоколо, погледна часовника си и тръгна към щанда, където бяха изложени различни стоки. Дори не се обърна назад. Купи една книжка и заразглежда няколко пухкави животни, подходящ подарък за дете. Накрая избра една панда. Огледа фоайето и се върна там, където бе седял. Наметалото бе изчезнало, момичето също. На масата все още стоеше половин чаша бира. Ето сега поемам риск, помисли си той. Взе чашата, премести се малко встрани и я изпи. Без да бърза. Изпи я бавно. Вкусът й беше съвсем същият, както преди.

— А сега да видим — каза сър Стафорд. — А сега да видим.

Прекоси фоайето и отиде в един далечен ъгъл. Там седеше доста шумно семейство и всички се смееха и говореха. Седна близо до тях, прозя се и отпусна глава на облегалката. Обявиха полет за Техеран. Доста пътници станаха и отидоха да се наредят пред определения изход. Фоайето все още бе наполовина пълно. Сър Стафорд отвори книгата. Прозя се отново. Сега наистина му се спеше, да, много му се спеше… Трябва да реши къде е най-добре да заспи. Някъде, където може да остане…

Трансевропейските аеролинии обявиха заминаването на своя самолет с полет 309 за Лондон.

Не бяха малко хората, които станаха в отговор на повикването. Но междувременно още пътници бяха влезли във фоайето и чакаха за други самолети. Последваха съобщения за мъгла в Женева и за други несгоди при пътуването. Среден на ръст строен мъж, облечен с тъмносиньо наметало, чиято червена подплата се виждаше, с качулка, ниско спусната над късо подстриганата му коса — не много по-рошава от косите на повечето младежи в наше време — прекоси фоайето и зае мястото си на опашката за самолета. Показа бордната си карта и мина през изход номер 9.

Последваха още съобщения. „Суисеър“ обяви полог за Цюрих, БЕА4 — за Атина и Кипър, а след това дойде и друго съобщение.

— Моля, госпожица Дафни Теодофанус, пътуваща за Женева, да се яви на гишето. Полетът за Женева се отлага поради мъглата. Пътниците ще летят през Атина. Самолетът е готов за излитане.

Следваха други съобщения за пътници за Япония, Египет, въздушни линии обхващаха целия свят. Господин Сидни Кук, пътуващ за Южна Америка бе поканен да се яви на гишето, където го очакваше съобщение. Отново извикаха Дафни Теодофанус.

— Последно повикване за полет 309.

В един ъгъл на фоайето момиченце гледаше мъж в тъмносин костюм, който бе дълбоко заспал с глава, отпусната на облегалката на червения диван. В ръката си той държеше малка пухкава панда.

Момиченцето протегна ръка към пандата. Майка й каза:

— Джоан, не пипай играчката. Горкият човек спи.

— Къде отива?

— Може би и той като нас отива в Австралия — отговори майката.

— Той има ли момиченце като мен?

— Сигурно има.

Момиченцето въздъхна и отново погледна пандата. Сър Стафорд Най продължаваше да спи. Той сънуваше, че се опитва да застреля леопард. „Изключително опасно животно — казваше той на водача на сафарито, който, го придружаваше. — Много опасно животно, така съм чувал. Не можеш да имаш доверие на леопардите.“

В този момент сънят се смени с друг, както става в сънищата, и той вече пиеше чай със своята пралеля Матилда и се опитваше да направи така, че тя да го чува. Леля му беше по-глуха от всякога! Сър Стафорд не бе чул нито едно от съобщенията, с изключение на първото за госпожица Дафни Теодофанус. Майката на момиченцето казваше:

— Винаги съм се чудила за липсващите пътници. Обикновено когато пътува със самолет, човек чува такива съобщения. За някой, който не могат да намерят. Някой, който не е чул повикването или не е на самолета, или нещо такова. Винаги се чудя кои са тези хора и какво правят, и защо не се явяват. Предполагам, че тази госпожица, как й беше името, просто е изпуснала самолета си. Какво ще правят с нея сега?

Никой не можа да отговори на въпроса й, защото никой нямаше нужната информация.

Глава II Лондон

Апартаментът на сър Стафорд Най беше много приятен. Гледаше към Грийн парк. Той включи кафеварката и отиде да види какво му е донесла пощата тази сутрин. Не изглеждаше да има нещо особено интересно. Започна да сортира пратките — една-две сметки, квитанция и писма с доста безинтересни марки. Събра ги отново и ги остави на масата, където вече имаше и други писма, събирани през последните два дни. Помисли си, че скоро ще трябва да се заеме с тях. Секретарят му щеше да дойде по някое време следобед.

Върна се в кухнята, наля си кафе и го занесе на масата. Взе две-три писма, които бе отворил късно предишната вечер, когато се бе върнал. Погледна едното от тях и докато го четеше, на лицето му се появи лека усмивка.

— Единадесет и половина — каза сър Стафорд. — Подходящо време. Чудя се. По-добре е просто да обмисля нещата и да се подготвя за Четуинд.

Някой пусна нещо в пощенската кутия. Сър Стафорд отиде в коридора и взе сутрешния вестник. В него имаше много малко новини. Политическа криза, новина от чужбина, която би могла да е обезпокояваща, но той не мислеше, че е така. Просто някакъв журналист даваше воля на чувствата си и се опитваше да направи нещата по-значителни, отколкото всъщност бяха. Трябваше да се предлага на хората нещо за четене. Момиче е било удушено в парка. Винаги имаше удушени момичета. По едно на ден, помисли си той коравосърдечно. Нямаше отвлечени или изнасилени деца тази сутрин. Товл бе приятна изненада. Сър Стафорд си приготви препечена филийка и изпи кафето си.

По-късно той излезе на улицата и тръгна през парка към Уайтхол. Усмихваше се на себе си. Струваше му се, че тази сутрин животът е хубав. Замисли се за Четуинд. Четуинд беше истински глупак. Добра фасада важен на вид и изключително подозрителен към другите. За сър Стафорд щеше да е удоволствие да поговори с Четуинд.

Пристигна в Уайтхол със закъснение от седем минути. Това се дължеше единствено на неговата собствена значимост, сравнена със значимостта на Четуинд, помисли си той. Влезе в стаята. Четуинд седеше на бюрото си, покрито с документи, в кабинета имаше и секретар. Четуинд изглеждаше достатъчно важен, както винаги, когато успееше да го постигне.

— Здравей, Най — каза с широка усмивка на впечатляващо хубавото си лице. — Радваш ли се, че се върна? Как беше в Малая?

— Горещо — каза Стафорд Най.

— Да. Е, предполагам, че винаги е така. Говориш за климата, а не за политическата ситуация, нали?

— О, само за климата — отговори Стафорд Най. Той прие предложената цигара и седна.

— Има ли някакви резултати, за които искаш да поговорим?

— О, едва ли. Нищо, което би нарекъл резултати. Предадох доклада си. Всичко беше само много приказки, както обикновено. Как е Лейзънби?

— О, досаден както винаги. Той никога няма да се промени — каза Четуинд.

— Не, това би означавало да се надяваме на твърде много. Никога досега не бях работил с Баскъм. Той може да е доста забавен, ако поиска.

— Така ли? Не го познавам много добре. Да. Навярно може и да е забавен.

— Да, да. Предполагам, че нямаш никакви други новини?

— Не, нищо. Нищо, което би те заинтересувало.

— В писмото си не споменаваш защо искаш да ме видиш.

— О, просто да си поговорим за някои неща. Нали разбираш, в случай че си донесъл специални сведения. Нещо, за което трябва да сме подготвени. Въпроси в Парламента. Такива работи.

— Да, разбира се.

— Върнал си се със самолет, нали? Разбрах, че си имал малко неприятности.

Стафорд Най си придаде вида, който предварително бе решил да си придаде. Беше малко мрачен с леко загатнато раздразнение.

— А, значи си чул, така ли? — каза той. — Глупава история.

— Да. Сигурно е било глупаво.

— Невероятно е как всичко винаги стига до пресата — каза Стафорд Най. — Тази сутрин във вестника имаше един параграф за това, поместен в последния момент.

— А предполагам, че би предпочел да не беше така?

— Е, прави ме да изглеждам малко като глупак, нали? — отговори Стафорд Най. — Трябва да си го призная. И то на моите години!

— Какво точно стана? Чудех се дали не преувеличават във вестника.

— Е, предполагам, че са го използвали колкото могат по-добре, това е всичко. Знаеш какви са. Страшно отегчителни. В Женева имаше мъгла и трябваше да пренасочат самолета. После във Франкфурт ни забавиха два часа.

— Тогава ли се случи?

— Да. Човек се отегчава до смърт по тези летища. Кацащи самолети, излитащи самолети. Съобщенията по уредбата вървят с пълна пара. Полет 302 за Хонконг, полет 109 за Ирландия. Едно, второ, трето. Хора стават, излизат, а ти просто седиш и се прозяваш.

— Какво точно стана? — попита Четуинд.

— Ами, имах чаша бира пред себе си, беше пилзенска, и реших да си взема нещо за четене. Бях прочел всичко, което имах у себе си, затова отидох до щанда и купих някаква глупава книга. Мисля, че беше детективски роман. Купих също и пухкаво животинче за една от племенниците ми. След това се върнах, допих бирата си, отворих книгата и съм заспал.

— Да, разбирам. Заспал си.

— Ами съвсем естествено нещо, нали? Предполагам, че са обявили полета ми, но дори и да са го направили, не съм чул. И е съвсем ясно защо не съм чул. Мога да спя, на което и да е летище по всяко време, но мога съща така и да чуя съобщение, което се отнася до мен. А този път не съм го чул. Когато се събудих, или по-точно, когато се съвзех, наречи го както искаш, ми оказваха медицинска помощ. Очевидно някой е сложил Мики Фин5 или нещо друго в бирата ми. Сигурно го е направил, докато съм бил за книгата.

— Доста странно, не мислиш ли? — попита Четуинд.

— Е, никога по-рано не ми се беше случвало — каза Стафорд Най. — И се надявам да не се повтори. Разбираш ли, кара те да се чувстваш ужасен глупак. А остава и главоболие. Имаше лекар и някакво същество, което беше сестра или нещо подобно. Явно не беше станало нищо чак толкова страшно. Бяха откраднали портфейла ми с малко пари и паспорта. Разбира се, беше неприятно. За щастие нямах много пари. Чековете ми бяха в един вътрешен джоб. Човек винаги трябва да има някакви документи, в случай че загуби паспорта си. Така или иначе, аз имах писма и други неща и не беше трудно да се установи самоличността ми. Всичко се уреди и продължих за Лондон.

— Все пак е доста неприятно за теб. Искам да кажа за човек с твоето положение — изрече Четуинд и в гласа му се долавяше неодобрение.

— Да — отговори Стафорд Най. — Не ме показва в много добра светлина, нали? Искам да кажа не така умен, както човек с моето… ъъъ… положение би трябвало да бъде.

Идеята сякаш го забавляваше.

— Разбра ли дали това се случва често?

— Не мисля, че е нещо обичайно. Но би могло и да бъде. Предполагам, че всеки човек със склонност да краде би могъл да забележи някой заспал, да бръкне в джоба му и, ако е добър в занаята си, да се добере до портфейл или тефтер, или нещо такова и да се надява на малко късмет.

— Доста неприятно е да се загуби паспорт.

— Да. Сега ще трябва да искам нов. Да давам разни обяснения, предполагам. Както вече казах, цялата история е ужасно глупава. И нека да погледнем нещата такива, каквито са, Четуинд, тя определено не ме показва в много добра светлина, нали?

— Е, вината не е твоя, скъпо момче, вината не е твоя. Можеше да се случи на всеки, абсолютно на всеки.

— Много мило, че го казваш — отговори Стафорд Най, усмихвайки се любезно. — Това ще ми бъде добър урок, нали така?

— Не мислиш, че някой е искал точно твоя паспорт?

— Едва ли — отговори Стафорд Най. — За какво му е моят паспорт? Освен ако някой не е искал да ме ядоса, но е малко вероятно. Или някой си е харесал снимката на паспорта ми — а това е още по-малко вероятно.

— Срещна ли някой познат на летището, къде каза, че е било — във Франкфурт ли?

— Не, не. Абсолютно никой.

— Говори ли с някого?

— Не специално. Размених няколко думи с една приятна дебела жена с малко момиченце, което се опитваше да забавлява. Идваше от Уиган, мисля, и пътуваше за Австралия. Не си спомням никой друг.

— Сигурен ли си?

— Имаше и някаква жена, която искаше да знае какво трябва да направи, ако иска да учи археология в Египет. Казах й, че не зная нищо по въпроса. Посъветвах я да отиде и да попита в Британския музей. Разменихме и две-три думи с един мъж, който мисля, че беше противник на вивисекцията. Много се вживяваше.

— Човек не може да не чувства, че зад подобни случаи винаги има нещо — отбеляза Четуинд.

— Какви случаи?

— Ами това, което е станало с теб.

— Не виждам какво може да се крие зад него — каза сър Стафорд. — Смея да твърдя, че журналистите биха могли да измислят някаква история, страшно ги бива в тези неща. Но все пак случката е глупава. За Бога, нека я забравим. Предполагам, че сега, след като писаха за нея във вестниците, всичките ми приятели ще започнат да ме разпитват. Как е старият Лейланд? С какво се занимава сега? Чух това-онова за него там. Той винаги говори прекалено много.

Двамата мъже продължиха да водят приятелски служебен разговор още десетина минути, след това сър Стафорд стана и си тръгна.

— Имам да свърша много неща тази сутрин — каза той. — Трябва да купя подаръци за роднините си. Проблемът е, че когато човек отива в Малая, роднините му очакват да им донесе екзотични подаръци. Мисля да отида до „Либъртис“. Там имат хубави стоки от Изтока.

Той излезе бодро в коридора и кимна на няколко души, които познаваше. След като сър Стафорд си излезе, Четуинд се обади по телефона на секретаря си.

— Попитай полковник Мънроу дали може да дойде при мен.

Полковник Мънроу влезе, водейки със себе си още един висок човек на средна възраст.

— Не зная дали познавате Хоршам от Секретната — каза той.

— Мисля, че сме се срещали — отговори Четуинд.

— Най току-що си тръгна, нали? — попита полковник Мънроу. — Има ли нещо в тази история за Франкфурт? Искам да кажа, нещо, което трябва да вземем под внимание.

— Струва ми се, че не — отговори Четуинд. — Той е малко ядосан. Мисли, ме историята го прави да изглежда глупак. Което е вярно, разбира се.

Мъжът на име Хоршам кимна утвърдително:

— Значи той го приема така?

— Е, постара се да не покаже особено недоволството си — каза Четуинд.

— И все пак знаете, че не е глупак, нали? — забеляза Хоршам.

Четуинд сви рамене и каза:

— Такива неща се случват понякога.

— Зная, да, да, зная — отговори полковник Мънроу. — И все пак, винаги някак си съм чувствал, че Най е малко непредсказуем. Че по един или друг начин, може да не е съвсем благонадежден във възгледите си.

Мъжът, на име Хоршам проговори:

— Няма нищо срещу него. Съвсем нищо, доколкото ние знаем.

— О, не исках да кажа, че има нещо. Съвсем не исках да кажа това. Само, как точно да се изразя… невинаги се отнася много сериозно към нещата.

Мистър Хоршам имаше мустаци. Намираше, че е полезно да има мустаци. Те му служеха за прикритие в моменти, когато му беше трудно да сдържи усмивката си.

— Той не е глупак — каза Мънроу. — Има мозък, нали разбирате. Не мислите, че — е, искам да кажа, не мислите, че би могло да има нещо съмнително в тази история?

— От негова страна? Струва ми се, че не.

— Вие сте работили върху случая, Хоршам?

— Все още не сме имали достатъчно време. Но, доколкото знам, всичко е наред. И все пак паспортът му е бил използван.

— Използван? Как?

— Минал е през „Хийтроу“.

— Искате да кажете, че някой се е представил за сър Стафорд Най?

— Не, не. Не точно така. Едва ли бихме могли да очакваме такова нещо. Минал е заедно с други паспорти. Разбирате ли, не е имало никаква тревога. Доколкото зная, по това време той дори не се е бил събудил от сънотворното или каквото е било там. Все още е бил във Франкфурт.

— Но някой е могъл да открадне паспорта му, да се качи на самолета и да влезе в Англия.

— Да, така предполагаме — каза Мънроу. — Или някой е взел портфейла, в който е имало пари и паспорт, или някой е имал нужда от паспорт и се е спрял на сър Стафорд Най като удобен човек, от когото да го вземе. На масата е чакала чаша бира, слага малко приспивателно в нея, изчаква докато човекът заспи, взема паспорта и опитва какво ще стане.

— Но в крайна сметка нали гледат паспортите? Трябва да са видели, че не е същият човек — отбеляза Четуинд.

— Да, вероятно е съществувала някаква прилика, разбира се — каза Хоршам. — Но не е имало никаква информация, че той е изчезнал, не е имало нареждане да се следи точно за този паспорт по какъвто и да било начин. От закъснял самолет слиза огромна тълпа. Човекът до голяма степен прилича на снимката в паспорта. И толкова. Бърз поглед, връщат му го, преминава нататък. Така или иначе, следят за чужденците, които влизат, а не за англичаните. Тъмна коса, тъмносини очи, гладко обръснат, метър и седемдесет и осем или колкото е там. Това е почти всичко, което искат да проверят. Не е в списъка на нежелани чужденци или нещо такова.

— Зная, зная. И все пак човек би казал, че ако някой е искал просто да открадне портфейл или пари, не би използвал паспорта, нали? Твърде много рискува.

— Да — каза Хоршам. И точно това е интересното в цялата история. Разбира се, ние сме започнали разследване и задаваме някои въпроси тук-там.

— А какво е вашето мнение?

— Все още не бих искал да казвам нищо — отговори Хоршам. — Нужно е малко време, нали разбирате. Човек не трябва да прибързва.

— Те всички са еднакви — отбеляза полковник Мънроу, когато Хоршам излезе от стаята. — Никога не ти казват нищо, тези проклетници от „секретната“. Дори и да мислят, че са по следите на нещо, не биха го признали.

— Естествено, защото може и да грешат — каза Четуинд.

Това изглеждаше типичен политически възглед.

— Хоршам е изключително добър — отговори Мънроу. — Много го ценят в центъра. Малко вероятно е да греши.

Глава III Човекът от химическото чистене

Сър Стафорд се върна в апартамента си. От кухнята изскочи една едра жена и го поздрави с добре дошъл.

— Виждам, че сте се върнали и всичко е наред, сър. Тези ужасни самолети. Човек никога не може да е сигурен, нали?

— Съвсем вярно, мисис Уърит — каза сър Стафорд Най. — Самолетът закъсня два часа.

— Като колите са, нали? — продължи госпожа Уърит. — Искам да кажа, че човек никога не знае какво може да се повреди. Само дето е по-страшно, така да се каже, защото си във въздуха, нали? Не може просто да спреш до бордюра, не е същото, нали? Ето, вие например. Аз самата не бих се качила на самолет за нищо на света. Поръчала съм някои неща. Надявам се, че нямате нищо против. Яйца, масло, кафе, чай — нареждаше тя със словоохотливостта на екскурзовод от Близкия изток, който показва двореца на някой фараон. — Така — госпожа Уърит спря, за да си поеме дъх. — Мисля, че това е всичко, от което ще имате нужда. Поръчах и френската горчица.

— Не „Дижон“, нали? Винаги се опитват да ти пробутат „Дижон“.

— Не зная кой е бил той, но горчицата е „Естер драгон“, от тази, която обичате, нали така?

— Точно така — каза сър Стафорд. — Вие сте истинско чудо.

Мисис Уърит беше доволна. Тя се оттегли отново в кухнята, а сър Стафорд сложи ръка на дръжката на вратата, готвейки се да влезе в спалнята.

— Предполагам, че направих добре, като дадох дрехите ви на господина, който дойде за тях, сър? Вие не бяхте казали нищо, не бяхте оставили бележка или нещо такова.

— Какви дрехи? — попита сър Стафорд, като се спря.

— Два костюма, така каза господинът, който дойде за тях. Беше от „Туис и Бониуърк“, мисля, че е същата фирма, от която идваха и преди. Имахме малък спор с пералнята „Уайт суон“, ако съм запомнила правилно.

— Два костюма? — попита сър Стафорд. — Кои костюми?

— Ами единият беше онзи, с който пътувахте, сър. Помислих, че той ще трябва да е единият. Не бях съвсем сигурна за другия, но имате един син на ситно райе, за който не ми наредихте нищо, преди да заминете. Той имаше нужда от чистене, а трябваше и да се зашие малко десният маншет, но не исках да върша това на своя глава, докато ви нямаше. Не обичам да правя такива неща — каза госпожа Уърит с явно достойнство.

— Значи човекът, който и да е бил той, отнесе тези два костюма?

— Надявам се, че не съм направила грешка, сър — разтревожи се госпожа Уърит.

— За синия костюм на райе няма значение. Дори бих казал, че така е по-добре. Но костюмът, с който пътувах…

— Той е малко тънък за това време на годината, сър, нали разбирате, сър. Подходящ е за онези места, където сте били, там е горещо. А и имаше нужда от чистене. Той каза, че сте се обадили за тях. Така каза господинът, който дойде за костюмите.

— Той ли отиде да ги вземе от стаята ми?

— Да, сър. Помислих си, че така ще е най-добре.

— Много интересно — каза сър Стафорд. — Много интересно.

Той влезе в спалнята си и се огледа. Беше спретнато и подредено. Леглото беше оправено, ясно си личеше ръката на госпожа Уърит. Електрическата му самобръсначка се зареждаше, вещите му на тоалетката бяха в пълен порядък.

Сър Стафорд отиде до гардероба и погледна вътре. Разгледа и чекмеджетата на шкафа, който стоеше близо до прозореца. Всичко беше съвсем спретнато. Всъщност беше много по-спретнато, отколкото трябваше да бъде. Той бе разопаковал някои неща предишната вечер, но бе направил това съвсем повърхностно. Беше нахвърлял бельо и разни други неща в съответните чекмеджета, но не ги беше подредил. Смяташе да го направи или днес, или утре. Не очакваше мисис Уърит да го свърши вместо него. От нея искаше само да оставя нещата така, както ги е намерила. А и след като се бе върнал от чужбина, му трябваше време за пренареждане и смяна на някои неща поради разликата в климата. Значи някой беше оглеждал тук, някой беше отварял чекмеджетата, беше ги прегледал бегло и защото е бързал бе върнал нещата на мястото им по-внимателно и ги бе подредил по-добре, отколкото е трябвало. Беше свършил работата си бързо и внимателно и си бе тръгнал с два костюма и правдоподобно обяснение. Един костюм, който сър Стафорд е носил по време на пътуването си, и още един от тънка материя, който също е можел да бъде взет в чужбина и след това върнат вкъщи. Но защо?

— Защото някой е търсил нещо — каза си сър Стафорд замислено. — Но какво? И кой? А може би и защо? Да, наистина е интересно.

Седна на стола и се замисли. След малко погледът му попадна на масата край леглото му, където доста наперено седеше малка пухкава панда. Сър Стафорд отиде до телефона и набра един номер.

— Ти ли си, лельо Матилда? — попита той. — Стафорд се обажда.

— А, значи си се върнал, скъпо момче. Толкова се радвам. Вчера четох във вестника, че в Малая има холера, или поне си мисля, че беше Малая. Непрекъснато обърквам всички тези места. Надявам се, че скоро ще дойдеш да ме видиш. Не се преструвай на зает. Изключено е да си зает непрекъснато. Всъщност човек може да приеме такова извинение само от магнати, от хора в бизнеса, нали разбираш, които живеят сред непрекъснати сливания и поглъщания на фирми. Нямам представа какво означава цялата тази заетост. Някога означаваше да си вършиш работата както трябва, но сега означава неща, свързани с атомната бомба и с бетонни заводи — каза леля Матилда разгорещено. — И тези ужасни компютри, които винаги изчисляват погрешно, да не говорим за това, че не са направени в подходяща форма. Наистина животът стана доста труден за нас. Не можеш да си представиш какво са направили с банковата ми сметка. А също и с пощенския ми адрес. Е, мисля, че съм живяла прекалено дълго.

— Изобщо не си мисли такова нещо! Удобно ли е да мина следващата седмица?

— Ела още утре, ако искаш. Поканила съм викария на вечеря, но лесно мога да я отложа.

— О, слушай, няма нужда да го правиш.

— Напротив, точно така трябва. Той е изключително досаден, а освен това иска нов орган. А този, старият, си е добър. Искам да кажа, че проблемът е не в органа, а в органиста. Наистина ужасен музикант. Викарият го съжалява, защото е загубил майка си, към която е бил много привързан. Но фактът, че обичаш майка си, не те прави по-добър музикант, нали? Искам да кажа, че човек трябва да вижда нещата такива, каквито са.

— Точно така. Ще трябва да дойда през следващата седмица — трябва да се погрижа за някои неща. Как е Сибил?

— Прекрасно дете! Много е непослушна, но е толкова сладка.

— Донесох й една пухкава панда — каза сър Стафорд Най.

— Много мило от твоя страна, скъпи.

— Надявам се, че ще й хареса — каза сър Стафорд улавяйки погледа на пандата с известно чувство на безпокойство.

— Е, във всеки случай, тя е много добре възпитана — каза леля Матилда и това беше малко неопределен отговор, чието значение не се хареса особено на сър Стафорд.

Леля Матилда предложи възможни влакове за следващата седмица, предупреждавайки го, че те често или не се движат, или променят разписанието си, като освен това поиска да й занесе сирене „Камамбер“ и половинка „Стилтън“6.

— Вече е невъзможно да се купи нещо тук. Нашият магазин — продавачът беше толкова мил човек, толкова внимателен и с такъв добър вкус към онова, което ние всички харесвахме — изведнъж бе превърнат в супермаркет, шест пъти по-голям, всичко бе преустроено, кошници и метални колички, които човек разкарва наоколо и се опитва да напълни с ненужни неща, майките, които непрекъснато губят децата си, плачат и изпадат в истерия. Много уморително. Е, ще те чакам, скъпо момче — и тя затвори телефона.

Той веднага иззвъня отново.

— Ало? Стафорд? Обажда се Ерик Пю. Разбрах, че си се върнал от Малая — какво ще кажеш да вечеряме заедно днес?

— С удоволствие.

— Чудесно. Лимпитс клъб, осем и петнадесет?

Когато сър Стафорд затваряше телефона, мисис Уърит влезе задъхана в стаята.

— Един джентълмен е долу и иска да ви види, сър. Искам да кажа, поне аз мисля, че е такъв. Във всеки случай, твърди, че няма да имате нищо против.

— Как се казва?

— Хоршам, сър, както онова място по пътя за Брайтън.

— Хоршам? — сър Стафорд бе малко изненадан.

Той излезе от спалнята си и тръгна надолу по стълбите, които водеха към голяма всекидневна на долния етаж. Госпожа Уърит не бе сбъркала. Наистина беше Хоршам и изглеждаше точно така, както бе изглеждал преди половин час — силен, внушаващ доверие, с вдлъбнатина на брадичката, румени бузи, рунтави посивели мустаци и невъзмутим вид.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза той приятелски, като стана на крака.

— Надявате се, че нямам нищо против какво? — попита сър Стафорд Най.

— Да ме видите отново толкова скоро. Срещнахме се в коридора пред стаята на Гордън Четуинд, ако си спомняте.

— Нямам никакви възражения — каза сър Стафорд и плъзна кутията с цигари по масата. — Седнете. Нещо забравено, нещо останало неизречено?

— Мистър Четуинд е много приятен човек — каза Хоршам. — Поговорихме си. С него и с полковник Мънроу. Те са малко разтревожени от всичко това, нали разбирате. Искам да кажа за вас.

— Така ли?

Сър Стафорд Най също седна. Усмихваше се, пушеше и гледаше замислено Хенри Хоршам.

— И оттук къде отиваме?

— Тъкмо се чудех дали мога, без да проявявам прекалено любопитство, да попитам къде отивате вие оттук?

— С удоволствие ще ви кажа. Ще гостувам на една моя леля, лейди Матилда Клекхийтън. Ако искате, ще ви дам адреса.

— Зная го — каза Хенри Хоршам. — Е, предполагам, че идеята е добра. Тя ще се радва да разбере, че сте се върнали у дома жив и здрав. Можеше и да е по-различно, нали?

— Така ли мислят полковник Мънроу и мистър Четуинд?

— Е, знаете как е, сър — каза Хоршам. — Прекрасно знаете. Хората от този отдел винаги се безпокоят. Не са сигурни дали да ви вярват или не.

— Дали да ми вярват? — попита сър Стафорд обидено. — Какво искате да кажете с това, мистър Хоршам?

Мистър Хоршам не се стресна. Той само се усмихна.

— Вижте, създали сте си репутация, че не приемате нещата сериозно.

— О! Помислих дали не искате да кажете, че съм симпатизант на комунистите или че съм преминал на другата страна. Нещо такова.

— О, не, сър. Те просто мислят, че не сте сериозен. Смятат, че от време на време обичате да си позволявате по някоя шега.

— Човек не може да изживее живота си, непрекъснато приемайки себе си и останалите сериозно — отбеляза сър Стафорд Най с неодобрение.

— Не. Но, както вече казах, поели сте доста голям риск.

— Чудя се дали въобще ми е ясно за какво говорите.

— Ще ви обясня. Понякога нещата се объркват и то невинаги по нечия вина. Случва се, така че, както казват, се намесва Всевишният или другият — имам предвид онзи с опашката.

Сър Стафорд започваше леко да се забавлява.

— Става дума за мъглата в Женева ли? — попита той.

— Точно така, сър. В Женева имаше мъгла и това обърка плановете на някои хора. Един човек попадна натясно.

— Разкажете ми всичко — каза сър Стафорд Най — Наистина бих искал да зная.

— Ами, когато вашият самолет излетял от Франкфурт вчера, една пътничка липсвала. Вие вече сте били изпили бирата си и сте седели удобно сам в един ъгъл, похърквайки тихо. Една пътничка не се явила и я повикали по уредбата два пъти. В крайна сметка най-вероятно самолетът е излетял без нея.

— А-ха. И какво е станало с нея?

— Би ми било интересно да узная. Във всеки случай, паспортът ви е пристигнал на „Хийтроу“, въпреки че вие не сте.

— И къде е сега? Трябва ли да съм си го получил?

— Не. Не мисля. Това би била много набързо свършена работа. Онова приспивателно се оказало добро и надеждно. Точно каквото е било нужно, ако мога да се изразя така. Приспало ви е и ви е изключило от играта, без да предизвика някакви особено неприятни странични ефекти.

— Е, после имах ужасно главоболие — отбеляза сър Стафорд.

— Ами не е възможно да се избегне това. Не и при създалите се обстоятелства.

— Тъй като, изглежда, знаете всичко, обяснете ми, какво щеше да се случи, ако бях отказал да приема предложението, което вероятно — казвам само вероятно — ми е било направено?

— Може би е щяло да бъде краят за Мери Ан.

— Мери Ан? Коя е Мери Ан?

— Мис Дафни Теодофанус.

— Струва ми се, че чух да споменават подобно име — съобщиха, че не се е явила за полета си.

— Да, тя пътуваше под това име, а ние я наричаме Мери Ан.

— Коя е тя? Питам само от любопитство.

— В своята област тя е, така да се каже, върхът.

— А коя е нейната област? Тя от нашите ли е или е от техните, ако, разбира се, знаете кои са „техните“? Трябва да призная, че аз самият малко се затруднявам, когато трябва да решавам.

— Да, не е толкова лесно, нали? Разбира се, като се имат предвид китайците и руснаците и странната организация, която стои зад студентските вълнения, и новата мафия и доста интересната група в Южна Америка. И хубавата малка компания от финансисти, които сякаш замислят нещо. Да, не е лесно да се определи.

— Мери Ан — каза сър Стафорд Най замислено. — Струва ми се, че сте избрали странно име за нея, след като истинското й име е Дафни Теодофанус.

— Ами майка й е гъркиня, баща й — англичанин, а дядо й е бил австрийски поданик.

— Какво щеше да се случи ако не бях й, ъъъ, дал назаем една дреха.

— Можело е да бъде убита.

— Хайде, хайде, наистина ли?

— Безпокои ни летище „Хийтроу“. Напоследък там се случиха някои неща, които трябва малко да се поизяснят. Ако самолетът беше летял през Женева, както беше предвидено, всичко щеше да е наред. Щеше да й е осигурена надеждна защита. Но при създалите се обстоятелства нямаше да има време да се уреди нищо, а в наше време никога не се знае кой кой е. Всички играят двойна или тройна, та дори и четворна игра.

— Карате ме да се тревожа — отговори сър Стафорд Най. — Но тя е добре, нали? Това ли искате да ми кажете?

— Надявам се, че е добре. Не сме чули обратното.

— Ако този факт може да ви помогне, днес някой е идвал тук сутринта, докато говорех с приятелчетата си в Уайтхол. Казал е, че съм се обадил на фирма за химическо чистене и е взел костюма, който носех вчера, а също и още един. Разбира се, може другият костюм просто да му е харесал, или пък да му е станало навик да колекционира костюми на мъже, които скоро са се върнали от чужбина. Или… е, може би вие имате да добавите някое „или“?

— Навярно е търсел нещо.

— Да, мисля, че е така. Някой е търсел нещо. После отново е подредил всичко много спретнато. Не така, както бях оставил нещата си. Добре, търсел е нещо. Но какво?

— Аз самият не съм сигурен — бавно каза Хоршам. — А бих искал да зная. Някъде става нещо. Разни неща се подават, разбирате ли, като от лошо завързан пакет. Можеш да надзърнеш тук-там. В един момент мислиш, че нещо става на фестивала в Байройт, а в следващия ти се струва, че се подава от някое имение в Южна Америка, но след това откриваш следа в САЩ. Доста интриги се разиграват на различни места, които ще доведат до нещо. Може би е политика, а може и да е нещо съвсем различно. Вероятно става дума за пари. — Той добави: — Познавате мистър Робинсън, нали? Или по-скоро, мисля, мистър Робинсън спомена, че ви познава.

— Робинсън? — замисли се сър Стафорд Най. — Робинсън. Хубаво английско име. — Той погледна към Хоршам. — Голямо, жълтеникаво лице? Дебел? Замесен преди всичко във финансови сделки. Той също ли е на страната на ангелите7 — това ли искате да ми кажете?

— Не зная нищо за ангелите — отговори Хенри Хоршам. — Но той неведнъж ни е изваждал от затруднение тук, в страната. Хора като мистър Четуинд не го харесват много. Предполагам смятат, че им излиза много скъпо. Доста голям скъперник е този мистър Четуинд. С голям успех си създава врагове там, където не трябва.

— Някога казваха „беден, но честен“ — отбеляза сър Стафорд замислено. — Разбирам, че вие бихте се изразили по-различно. Вие бихте описали нашия мистър Робинсън като скъп, но честен. Или да речем честен, но скъп. — Той въздъхна и добави тъжно: — Бих искал да зная за какво става въпрос. Така излиза, че съм замесен в нещо, за което нямам никаква представа.

Той погледна към Хенри Хоршам с надежда, Но Хоршам поклати глава.

— Нито един от нас не знае. Никой не знае какво точно става.

— Какво може да е скрито тук, за да дойде някой да рови и да търси?

— Честно казано, сър Стафорд, нямам никаква представа.

— Е, много жалко, защото и аз също.

— Доколкото ви е известно, не притежавате нищо. Никой не ви е давал нещо, което да съхраните, да предадете някъде, нещо, за което да се погрижите?

— Абсолютно нищо. Ако имате предвид Мери Ан, тя каза, ме иска да спаси живота си и това беше всичко.

— И ако във вечерните вестници не се появи нищо, значи наистина сте спасили живота й.

— Сякаш това е краят, нали? Жалко. Любопитството ми започва да расте. Много бих искал да разбера какво ще стане по-нататък. Вие всички изглеждате много песимистично настроени.

— Честно казано, така е. Нещата вървят зле в страната ни. Нима се учудвате?

— Разбирам какво искате да кажете. Понякога и аз самият си мисля…

Глава IV Вечеря с Ерик

— Ще възразиш ли, ако ти кажа нещо, старче? — попита Ерик Пю.

Сър Стафорд го погледна. Познаваше Ерик Пю от години. Не бяха много близки. Сър Стафорд смяташе Ерик за доста скучен приятел. Но, от друга страна, беше верен. Освен това беше от онзи тип хора, които, макар и да не бяха забавни, имаха способността да бъдат осведомени. Хората му казваха нещо и той го запомняше. Понякога можеше да получи наистина полезна информация.

— Върнал си се от конференцията в Малая, нали?

— Да — отговори сър Стафорд.

— Нещо особено да се е случило там?

— Всичко беше както обикновено — отговори сър Стафорд.

— Аха. Чудех се дали нещо не е… е, нали разбираш какво искам да кажа. Дали не е станало нещо, което да предизвика сензация.

— Къде, на конференцията ли? Не, просто болезнено предсказуемо. Всички казваха онова, което се очакваше, само че за съжаление с много повече думи, отколкото би могъл да си представиш. Не зная защо ходя на тези неща.

Ерик Пю направи една-две доста скучни бележки за това, което китайците фактически замислят.

— Всъщност не смятам, че кроят нещо — каза сър Стафорд. — Нали разбираш, само обичайните слухове за болестите, от които страда горкият стар Мао, кой прави интриги срещу него и защо.

— А арабско-израелските отношения?

— Това също върви по план. По техния план, така да се каже. Но какво общо има с Малая?

— Изглежда малко като Лигавата Костенурка8 — каза сър Стафорд Най. — „Супата за вечеря, супа превъзходна.“ Защо е тази меланхолия?

— Знаеш ли, мислех си дали не си… — ще ми простиш, нали? Искам да кажа, че не си направил нищо, с което да опетниш името си, нали?

— Аз ли? — попита много учудено сър Стафорд.

— Е, знаеш какъв си, Стаф. Понякога обичаш да шокираш хората, не е ли така?

— Напоследък се държа безупречно — отговори сър Стафорд. — Какво си чул за мен?

— Разбрах, че е имало някакви неприятности заради нещо, станало в самолета, когато си се връщал.

— О? Кой ти каза?

— Знаеш ли, срещнах стария Картисън.

— Ужасен дърт досадник. Винаги си въобразява разни работи, които не са се случили.

— Да, зная. Зная, че е такъв. Но той казваше, че някои хора — или поне Уинтъртън — изглежда мислят, че си направил нещо.

— Направил съм нещо? Бих искал да е така — каза сър Стафорд Най.

— Някаква шпионска игра се е раздвижила и той малко се безпокои за определени хора.

— Какво си мислят, че съм — някой нов Филби Или нещо подобно?

— Знаеш ли, понякога си много невнимателен в приказките и шегите си.

— Често е много трудно да устоя — отговори приятелят му. — Всички тези политици, дипломати и други подобни. Толкова противно сериозни са. От време на време ти се иска да ги пораздвижиш.

— Чувството ти за хумор е доста изкривено, момчето ми. Наистина е така. Понякога се тревожа за теб. Искали са да ти зададат няколко въпроса за нещо, което е станало по време на полета ти от Малая, и изглежда мислят, че не си… е, че вероятно не си им казал истината.

— А, значи така мислят? Интересно. Смятам, че трябва да се потрудя малко върху този въпрос.

— Недей да вършиш нищо прибързано.

— Понякога трябва и да се позабавлявам.

— Виж какво, приятелю, нали не искаш да провалиш кариерата си, само за да дадеш воля на чувството си за хумор?

— Вече започвам да стигам до заключението, че няма нищо по-отегчително от това да правиш кариера.

— Зная, зная. Винаги си бил склонен да мислиш така и виждаш, че не си се издигнал толкова, колкото би трябвало. По едно време беше между кандидатите за Виена. Не искам да те гледам как объркваш нещата.

— Уверявам те, че се държа изключително уравновесено и добродетелно — каза сър Стафорд Най и добави: — По-бодро, Ерик. Ти си добър приятел, но аз наистина не съм се провинил с никакви шеги и игри.

Ерик недоверчиво поклати глава.

Беше приятна вечер и сър Стафорд тръгна пеша към къщи през Грийн парк. Когато пресичаше алеята Бърдкейдж, една кола изскочи от улицата и мина само на сантиметри от него. Сър Стафорд беше човек с навици на спортист и отскочи на тротоара, където беше в безопасност. Колата изчезна надолу по улицата. Той се замисли. За момент беше готов да се закълне, че колата преднамерено се опита да го прегази. Интересна мисъл. Първо бяха претърсвали апартамента му, а сега и самият той вероятно е набелязан. Можеше и да е чисто съвпадение. И все пак през живота си, част от който бе прекарал в доста неспокойни райони и места, сър Стафорд се бе срещал с опасността. Той познаваше, така да се каже, вкуса и мириса й. И сега я почувства. Някой някъде го дебнеше. Но защо? Каква бе причината? Доколкото знаеше, не бе направил нищо, с което да си навлече неприятности. Той се замисли.

Отключи апартамента си, влезе и взе пощата, която лежеше на пода. Нищо особено. Няколко сметки и един брой на списание „Лайфбоут“. Захвърли сметките на бюрото си и разкъса обвивката на списанието. Това беше кауза, за която той понякога допринасяше с нещо. Запрелиства страниците, без да се съсредоточава много, защото умът му все още бе погълнат от собствените му мисли. Но изведнъж спря. Между две от страниците беше прикрепено нещо. Беше залепено със скоч. Огледа го по-внимателно. Беше паспортът му, който му връщаха така неочаквано. Откъсна го и го разгледа. Последният печат бе от пристигането на „Хийтроу“ предишния ден. Тя бе използвала паспорта му, бе стигнала дотук благополучно и бе избрала този начин, за да му го върне. Къде беше тя сега? Искаше му се да знае.

Чудеше се дали някога ще я види отново. Коя бе тя? Къде бе отишла и защо? Имаше чувството, че очаква второто действие на пиеса. Всъщност му се струваше, че първото действие едва ли е завършило. Какво бе видял? Може би една старомодна едноактна пиеса, изпълнявана преди главното представление. Момиче, което толкова абсурдно бе поискало да се облече и да се представи за мъж, което бе минало през паспортния контрол на „Хийтроу“, без да предизвика каквито и да било подозрения, и което бе изчезнало през този изход в Лондон. Не, сигурно никога вече нямаше да я види отново. Това го ядоса. Но защо, мислеше той, защо искам да я видя? Тя не беше особено привлекателна, не беше нищо особено. Не, не беше съвсем вярно. Тя все пак беше нещо особено, в нея имаше нещо, иначе не би могла да го накара, и то без много убеждаване, без открити сексуални намеци, без нищо друго, освен най-обикновена молба за помощ, да направи това, което тя искаше. Молба от едно човешко същество към друго, защото, както бе дала да се разбере, не точно с думи, но все пак бе дала да се разбере, тя познаваше хората и в него бе видяла човек, който би поел риск, за да помогне на друго човешко същество. И той бе поел риска, мислеше си сър Стафорд Най. Тя можеше да сложи каквото иска в чашата му с бира. Ако бе пожелала, щяха да го намерят мъртъв, скрит в някой ъгъл на фоайето за заминаващите пътници на едно летище. И ако бе имала достатъчно познания за лекарствата, което несъмнено беше така, смъртта му можеше да бъде приписана на сърдечен удар, дължащ се на височината или на разликата в налягането, или на нещо подобно. Но защо да мисли за това? Вероятността да я види отново беше много малка и той се ядосваше.

Да, ядосваше се, а той не обичаше да се ядосва. Замисли се за известно време и после написа една обява, която трябваше да бъде поместена три пъти. „Пътник за Франкфурт. 3 ноември. Моля, свържете се със спътника си, отиващ за Лондон.“ Нищо повече. Тя или щеше да го потърси, или не. Ако обявата изобщо й попаднеше, тя щеше да разбере кой я е дал. Беше използвала паспорта му, знаеше името му. Можеше да го намери. Може би щеше да му се обади. А може би не. Най-вероятно не. Ако не му се обадеше случаят щеше да остане само една пиеса преди основното представление, малка глупава пиеска, която посреща закъснелите в театъра и ги забавлява, докато започне съществената част на вечерта. Пиеса от тези, които бяха много популярни преди войната. По всяка вероятност обаче той никога вече нямаше да я види и една от причините можеше да е фактът, че вече е свършила това, за което бе дошла в Лондон и е напуснала страната, отлитайки за Женева или за Близкия Изток, за Русия, Китай, Южна Америка или Съединените Щати. А защо включвам Южна Америка, мислеше си сър Стафорд. Сигурно има някаква причина. Тя не бе споменала Южна Америка. Никой не бе споменал Южна Америка. Наистина никой, освен Хоршам. А и той я бе споменал между много други неща.

На следващата сутрин, докато вървеше бавно към къщи по алеята през парка Сейнт Джеймс, след като бе предал обявата си, погледът му се плъзгаше по есенните цветя, почти без да ги забелязва. Хризантемите изглеждаха вече натежали и източени, а цветовете им бяха в злато и бронз. Ароматът им стигаше до него едва-едва. В него имаше нещо от миризмата на кози, както винаги си бе мислил сър Стафорд, и му напомняше за хълмовете на Гърция. Не трябваше да забравя да следи колоната с личните обяви. Но все още бе рано. Щяха да минат поне два-три дни, преди неговата обява да бъде публикувана и преди някой да успее да отговори също с обява. Ако имаше отговор, той не трябваше да го пропуска, защото в крайна сметка се дразнеше, че не знае, че няма никаква представа за какво е всичко това.

Опита се да си спомни не момичето от летището, а лицето на сестра си Памела. Беше умряла отдавна. Той я помнеше. Разбира се, че я помнеше, но някак не можеше да си представи лицето й. Подразни се, че не може да си го представи. Беше спрял, точно когато щеше да пресече една от улиците. Нямаше движение, освен една кола, която се носеше бавно и тържествено като отегчена вдовстваща аристократка. Старичка кола, помисли си той. Един старомоден даймлер. Сви рамене. Защо стоеше тук така идиотски, потънал в мисли?

Направи рязко една крачка към паважа, за да пресече, и царствената лимузина, както я бе нарекъл мислено, внезапно увеличи скоростта си с неподозирана бързина. Тръгна рязко напред с удивителна скорост и се насочи към него с такава бързина, че той едва успя да скочи на отсрещния тротоар. Колата профуча покрай него и изчезна, завивайки по-надолу по улицата.

— Странно — каза си сър Стафорд. — Наистина странно. Дали все пак съществува някой, на когото не се харесвам? Някой, който ме следи, наблюдава ме, когато се прибирам вкъщи, и чака удобен случай?

Полковник Пайкъуей както винаги бе заобиколен от гъст цигарен дим в малката стая на Блумсбъри, където седеше, разположил огромното си тяло на стола, от десет до пет часа с малка почивка за обяд. Очите му бяха затворени и само примигването от време на време показваше, че е буден. Той рядко вдигаше глава. Някой бе казал, че прилича на кръстоска между древен Буда и голяма синя жаба и, може би, както бе добавил някакъв дързък младеж, само с едва загатнато кръвосмешение с хипопотам някъде в родословието му.

Тихото позвъняване на интеркома на бюрото му го стресна. Примигна три пъти и отвори очи. Протегна доста изтощената си на вид ръка и вдигна слушалката.

— Да? — каза той.

Чу се гласът на секретаря му.

— Министърът е тук и иска да се види с вас.

— Така ли? — попита полковник Пайкъуей. — Кой министър? Баптистът9 от църквата на ъгъла?

— О, не, полковник Пайкъуей. Сър Джордж Пакъм.

— Жалко — отговори полковник Пайкъуей, поемайки си въздух като астматик. — Наистина жалко. Преподобният Макгил е много по-забавен. Около него се усеща нещо вълнуващо от огъня на ада.

— Да го поканя ли да влезе, полковник Пайкъуей?

— Предполагам, че очаква да бъде поканен да влезе веднага. Министрите са много по-обидчиви от държавните секретари — каза полковник Пайкъуей мрачно. — Очакват, когато дойдат, всички да се въртят около тях.

Сър Джордж Пакъм бе въведен в кабинета. Той се закашля и с мъка си пое дъх. С повечето хора беше така. Прозорците на малката стая бяха плътно затворени. Полковник Пайкъуей седеше облегнат на стола си, целият посипан с пепел от пурите си. Въздухът в стаята беше почти непоносим и сред официалните кръгове тя беше известна като „лисичата дупка“.

— Ах, скъпи приятелю! — възкликна сър Джордж живо и весело по начин, който не подхождаше на тъжния му и аскетичен вид. — Струва ми се, че доста отдавна не сме се срещали.

— Седнете, седнете, заповядайте — каза Пайкъуей. — Искате ли пура?

Сър Джордж потрепери леко и отговори:

— Не, благодаря. Не, много ви благодаря.

Той погледна настойчиво към прозореца. Полковник Пайкъуей не схвана намека. Сър Джордж прочисти гърлото си и се закашля още веднъж, преди да изрече:

— Е, предполагам, че Хоршам е идвал при вас.

— Да, Хоршам беше тук и каза каквото имаше да казва — отговори полковник Пайкъуей бавно и отново затвори очи.

— Реших, че така е най-добре. Имам предвид да се отбие тук. Много е важно нещата да не се изнасят навън.

— Е, но те ще се разпространят, нали?

— Моля?

— Така ще стане — каза полковник Пайкъуей.

— Нямам представа доколко вие, ъъъ… е, какво ще кажете за този последен случай?

— Тук знаем всичко — отговори полковник Пайкъуей. — Нали сме за това.

— О, да, разбира се. За сър С. Н… — Знаете за кого става въпрос, нали?

— Наскоро бе пътник за Франкфурт — каза полковник Пайкъуей.

— Изключително странна история. Много странна. Човек започва да се чуди, просто не знае, не може дори да си представи…

Полковник Пайкъуей слушаше учтиво.

— Какво да мисли човек? — продължи сър Джордж. — Вие познавате ли го лично?

— Срещали сме се един или два пъти — каза полковник Пайкъуей.

— Човек наистина не може да не се чуди…

Полковник Пайкъуей доста трудно потисна прозявката си. Беше поизморен от чуденето, мисленето и представянето на сър Джордж. Така или иначе, мнението му за мисловния процес на сър Джордж беше отрицателно. Предпазлив човек, човек, на когото можеше да се разчита, че ще ръководи отдела си предпазливо. Но не и човек с блестящ интелект. Може би така е по-добре, помисли си Пайкъуей. При всички случаи тези, които мислят и се чудят, и не са съвсем сигурни, са съвсем подходящи за мястото, където Бог и избирателите са ги поставили.

— Човек не може напълно да забрави разочарованията, които сме имали в миналото — продължаваше сър Джордж.

Полковник Пайкъуей се усмихна любезно.

— Карлстън, Конуей и Кортфолд — каза той. — Напълно доверени, проучени и одобрени. Всички започват с „к“, всичките измамни като греха.

— Понякога са чудя дали има някой, на когото може да се вярва — разстроено отбеляза сър Джордж.

— Отговорът е лесен — каза полковник Пайкъуей. — Няма такъв.

— Ето например сър Стафорд — продължи сър Джордж. — Добро семейство, чудесно семейство. Познавах баща му, дядо му.

— Често стават грешки в третото поколение — прекъсна го полковник Пайкъуей.

Тези думи не помогнаха на сър Джордж.

— Не мога да не се съмнявам — искам да кажа, че понякога той наистина не изглежда сериозен.

— Когато бях млад, заведох двете си племеннички да видят замъците на Лоара — подхвана неочаквано полковник Пайкъуей. — На брега един мъж ловеше риба. Аз също носех въдицата си. Той ми каза: „Vous n’etes pas tin pecheur serieux. Vous avez des femmes avec vous“10.

— Искате да кажете, че сър Стафорд…

— Не, не. Някога не се е забърквал в истории с жени. Неговият проблем е иронията. Обича да скандализира хората. Не може да не си прави шеги и да не остроумничи.

— Това не е много добре.

— Защо не? — попита полковник Пайкъуей. — Да обичаш шегите е по-добре, отколкото да си имаш работа с изменник.

— Ако само човек можеше да е сигурен, че на него може да се разчита. Вие какво ще кажете — какво е вашето лично мнение?

— Сигурен е като камбана — каза полковник Пайкъуей. — Ако камбаната може да е сигурна. Тя издава звук, но това е друго, нали? Не бих се тревожил, ако бях на ваше място.

Сър Стафорд Най бутна настрана чашата си с кафе. Взе вестника и хвърли поглед на заглавията, след това внимателно го сгъна на страницата с личните обяви. Четеше тази колона вече седем дни. Беше разочарован, но не и изненадан. Защо, за Бога, очакваше отговор? Погледът му се движеше бавно надолу по различните съобщения, чиито подробности винаги го бяха карали да смята тази страница за особено интересна. Не бяха само лични обяви. Половината или повече от половината бяха завоалирани реклами, предложения за продажби или съобщения за неща, които хората търсеха да купят. Вероятно трябваше да ги поместват под друго заглавие, но бяха публикувани тук, защото авторите им смятаха, че така има по-голяма вероятност да привлекат вниманието. Между тях се срещаха и една-две от тези, които му харесваха.

За момент пръстът на сър Стафорд Най престана да се движи. Джени Капстън. Харесваше му това име. Дали имаше улица „Лизърд“? Вероятно имаше. Никога не бе чувал за нея. Въздъхна, продължи да плъзга пръста си надолу по колонката и почти веднага спря отново.

Четвъртък, 11 ноември. Това е… да, това е днес. Сър Стафорд се облегна назад и пийна още малко кафе. Беше развълнуван и възбуден. Хънгърфорд. Хънгърфорд бридж. Стана и отиде в кухнята. Мисис Уърит режеше картофи на лентички и ги хвърляше в голяма купа, пълна с вода. Тя вдигна поглед с лека изненада.

— Искате ли нещо, сър?

— Да — отговори сър Стафорд Най. — Ако някой ви каже Хънгърфорд бридж, къде бихте отишли?

— Къде бих отишла? — замисли се мисис Уърит. — Имате предвид, ако искам да отида, нали?

— Да приемем, че искате да отидете.

— Ами тогава, предполагам, че ще отида на Хънгърфорд бридж, нали?

— Искате да кажете, че ще отидете в Хънгърфорд в Бъркшир?

— Къде е това? — попита мисис Уърит.

— Осем мили след Нюбъри.

— Чувала съм за Нюбъри. Моят старец заложи на един кон там миналата година. И добре направи.

— Значи, ще отидете в Хънгърфорд, край Нюбъри?

— Разбира се, че не — отговори мисис Уърит. — Да ходя толкова далече… — и защо? Бих отишла на Хънгърфорд бридж естествено.

— Искате да кажете…

— Ами близо до Чаринг Крос. Знаете къде е. На Темза.

— Да — отговори сър Стафорд Най. — Да, много добре зная къде е. Благодаря ви, мисис Уърит.

Знаеше, че постъпва както при хвърляне на ези-тура. Обява в сутрешен Лондонски вестник в Лондон се отнасяше за железопътния мост Хънгърфорд в Лондон. Ето защо най-вероятно беше обявата да има предвид точно това, въпреки че в случая сър Стафорд изобщо не можеше да бъде сигурен в човека, дал тази обява. Доколкото я познаваше, идеите й бяха оригинални. Не бяха нормалните реакции, които човек очаква. Но все пак какво друго можеше да направи? Освен това в Англия сигурно имаше и други места, наречени Хънгърфорд, и вероятно там също имаше мостове. Но днес, е, днес щеше да види.

Беше студена, ветровита вечер и от време на време пръскаше ситен дъжд. Сър Стафорд Най бе вдигнал яката на шлифера си и с мъка вървеше напред. Не пресичаше Хънгърфорд бридж за първи път, но никога не бе го възприемал като място, където човек би се разхождал за удоволствие. Под него беше реката, а по моста пресичаха огромно множество забързани като самия него фигури. Плътно загърнати в шлиферите си, с ниско нахлупени шапки, във всеки един, във всички тях се усещаше огромно желание колкото може по-скоро да се приберат у дома, за да избягат от вятъра и дъжда. В тази забързана тълпа щеше да е много трудно да разпознае някого, мислеше си сър Стафорд Най. 7.20. Не особено подходящ момент за каквато и да било среща. Може би ставаше въпрос за Хънгърфорд бридж в Бъркшир. Така или иначе, изглеждаше много странно.

Той продължаваше с усилие напред. Вървеше с равномерна крачка, без да задминава хората, пред себе си, и си проправяше път сред идващите насреща. Вървеше достатъчно бързо, за да не го задминават движещите се след него, въпреки че, ако поискаха, можеха и да го направят. Вероятно е шега, помисли си сър Стафорд Най. Не от неговия тип шеги, но вероятно някой друг я харесваше.

И все пак не би казал, че е в нейния стил. Около него минаваха забързани фигури, блъскайки го встрани. Насреща крачеше тежко жена, облечена в шлифер. Тя се блъсна в него, подхлъзна се и падна на колене. Сър Стафорд й помогна да стане.

— Добре ли сте?

— Да, благодаря.

Тя продължи забързано, но когато се разминаваше с него, мократа й ръка, за която я бе държал, докато й помагаше да се изправи, пъхна нещо в дланта му и сви пръстите му. След това изчезна, загуби се зад него, потъвайки сред тълпата. Сър Стафорд Най продължи напред. Не можеше да я настигне, а и тя не искаше да бъде настигната. Той бързаше, а ръката му здраво стискаше нещо. И след цяла вечност, както му се стори, най-после стигна до края на моста откъм Съри. След няколко минути вече бе влязъл в малко кафене и седеше на една маса, поръчвайки си кафе. След това погледна какво държи в ръката си. Беше много тънък непромокаем плик. В него бе сложен друг съвсем обикновен бял плик. Отвори и него. Съдържанието му го изненада. Вътре имаше билет.

Билет за Фестивалната зала за следващата вечер.

Глава V Вагнеров мотив

Сър Стафорд се настани по-удобно на мястото си, слушайки настойчивото барабанене на нибелунгите, с което започна програмата.

Въпреки че обичаше Вагнер, „Зигфрид“ съвсем не беше любимата му опера от цикъла. „Рейнско злато“ и „Залезът на боговете“ бяха двете, които предпочиташе. Музиката на младия Зигфрид, който слуша песента на птиците, по някаква странна причина винаги го бе дразнила, вместо да го изпълва с наслада. Вероятно това се дължеше на факта, че когато беше съвсем млад, бе отишъл на едно представление в Мюнхен, в което участваше великолепен тенор за нещастие с огромни размери, а той самият бе твърде млад, за да може да отдели удоволствието от музиката от удоволствието да гледа един млад Зигфрид, който да изглежда достатъчно млад. Видът на тенора с повече килограми от нормалното, който се търкаляше по сцената в пристъп на младежка буйност, го бе отвратил. А и не обичаше особено птици и горски шумове. Не, дай му рейнските девойки, въпреки че в Мюнхен дори и рейнските девойки тогава бяха с доста внушителни размери. Но това нямаше толкова голямо значение. Завладян от мелодичния поток на водата и радостната песен, той не бе позволил на визуалното възприятие да му повлияе.

От време на време сър Стафорд се оглеждаше небрежно наоколо. Бе заел мястото си доста рано. Залата бе пълна, както обикновено. Дойде антрактът. Сър Стафорд стана и се огледа. Мястото до него бе останало празно. Някой, който трябваше да дойде, не бе дошъл.

Беше ли това отговорът или просто закъснелият не бе допуснат да влезе, нещо, което все още се практикуваше, когато се изпълняваха творби на Вагнер?

Той излезе, разходи се, пи кафе, изпуши една цигара и се върна, когато обявиха края на антракта. Този път, когато се приближи, видя, че мястото до неговото е заето. Вълнението веднага го обзе отново. Стигна до мястото си и седна. Да, това бе жената от летището във Франкфурт. Тя не му обърна внимание. Гледаше право пред себе си. Профилът й бе така ясно очертан и чист, както го помнеше. Тя обърна леко глава и погледът й мина покрай него, без с нищо да покаже, че го е познала. Желанието да не покаже, че го познава, бе толкова настойчиво, сякаш го бе изрекла с думи. Това бе среща, за която не трябваше да се знае. Поне за сега.

Светлините започнаха да загасват. Жената до него се обърна.

— Извинете, бихте ли ми дали програмата си? Страхувам се, че съм загубила моята, когато идвах към мястото си.

— Разбира се — отговори той.

Подаде й програмата и тя я взе. Отвори я и започна да я разглежда. Светлините угаснаха. Започна втората част на програмата. Започна с увертюрата на „Лоенгрин“. Когато тя свърши, жената му върна програмата с няколко думи на благодарност.

— Много съм ви признателна. Беше много мило от ваша страна.

Следваше музиката на Зигфрид с горските шумове. Сър Стафорд погледна в програмата, която тя му бе върнала. И тогава забеляза нещо, което бе написано леко с молив на края на една от страниците. Не се опита да го чете в този момент. Всъщност светлината нямаше да е достатъчна. Сър Стафорд просто затвори програмата и продължи да я държи в ръка. Беше съвсем сигурен, че той самият не бе писал нищо там. Не и в собствената си програма. Помисли си, че тя вероятно е държала своята програма готова, може би сгъната в мантата й, и вече е била написала някакво съобщение, което да му предаде. Струваше му се, че атмосферата на тайнственост и опасност все още съществува. Срещата на Хънгърфорд бридж и пликът с билета, пъхнат в ръката му. А сега мълчаливата жена, която седеше до него. Той я погледна няколко пъти с бързия и небрежен поглед, който човек хвърля на някой непознат, седящ до него. Тя се облегна назад. Роклята й без деколте беше от матов черен креп, а на шията си носеше старинна златна огърлица. Тъмната й коса беше късо подстригана и добре оформена. Не погледна към него и не отвърна на нито един от погледите му. Той започна да се чуди. Дали в залата имаше някой, който я наблюдава или наблюдава него, който следи дали ще се погледнат или ще се заговорят? Сигурно беше така или поне съществуваше вероятност да е така. Тя бе отговорила на повика му във вестника. Нека се задоволи с това. Любопитството му не бе намаляло, но сега поне знаеше, че Дафни Теодофанус, наречена още Мери Ан, беше тук, в Лондон. Съществуваха възможности в бъдеще да научи повече за онова, което ставаше. Но трябваше да остави тя да планира всичко. Трябваше само да я следва. И сега щеше да й се подчини така, както й се беше подчинил на летището и — нека да си го признае — животът изведнъж бе станал по-интересен. Това беше по-добре от скучните конференции в политическия му живот. Наистина ли онази кола се бе опитала да го прегази предишната вечер? Мислеше, че е така. И то два опита, не само един. Лесно беше човек да си въобрази, че е обект на нападение — хората днес караха толкова безразсъдно, че не беше трудно да се види предумишленост там, където я нямаше. Сър Стафорд сгъна програмата си, без повече да я погледне. Музиката свърши. Жената до него проговори. Тя не обърна главата си и не личеше дали говори на него, но изрече високо и с въздишка между думите си, сякаш говореше на себе си или на съседа си от другата страна:

— Младия Зигфрид. — И отново въздъхна.

Програмата завърши с марша на майстерзингерите. След ентусиазираните аплодисменти хората започнаха да си тръгват. Сър Стафорд изчака да види дали ще му даде някакъв знак, но тя не го направи. Жената взе наметката си, мина край редицата столове, тръгна леко забързана с другите хора и изчезна в тълпата.

Стафорд Най запали колата си и потегли към къщи. Когато пристигна там, разтвори програмата от Фестивалната зала на бюрото си и започна внимателно да я разглежда, след като бе включил кафеварката.

Програмата беше, меко казано, разочароваща. В нея като че ли нямаше никаква бележка. Само на една от страниците над списъка с изпълненията стояха следите на нещо, написано с молив, което смътно бе забелязал преди. Но това не бяха думи или букви, нито дори цифри. Бяха просто няколко ноти. Сякаш някой бе надраскал музикална фраза с не много подходящ молив. За момент Стафорд Най си помисли, че вероятно има тайно съобщение, което може да прочете, като нагрее листа. Доста внимателно, а в известна степен и малко засрамен от мелодраматичното си хрумване, той доближи листа до решетката на електрическата печка, но без никакъв резултат. Въздъхна и хвърли програмата обратно на масата. Чувстваше се обяснимо раздразнен. Цялата тази несвързана история, срещата на вятъра и дъжда на онзи мост над реката! Да седи по времето на концерт до жената, на която изгаряше от желание да зададе поне десетина въпроса — и накрая какво? Нищо! Нищо повече. И все пак тя се бе срещнала с него. Но защо? Ако не искаше да говори с него и да се видят отново, защо изобщо бе дошла?

Погледът му разсеяно се плъзна през стаята към библиотеката, където държеше различни трилъри, детективски романи и малко научна фантастика, и той поклати глава. Литературата е толкова по-вълнуваща от истинския живот, помисли си сър Стафорд. Трупове, мистериозни телефонни обаждания, красиви шпионки и всичко това в изобилие! Но може би тази загадъчна жена не бе приключила с него. Следващия път, помисли си сър Стафорд, той също щеше да организира нещо. Играта, която тя играеше, можеше да се играе и от двама.

Той блъсна програмата настрана, изпи още една чаша кафе и отиде до прозореца. Държеше програмата в ръцете си. Докато поглеждаше към улицата, очите му отново се спряха на отворената програма в ръката му и той започна да си тананика почти несъзнателно. Имаше добър слух в съвсем лесно можеше да изтананика нотите, надраскани на програмата. Звучаха му някак познато. Започна да си пее по-високо. Какво беше това? Там, там, там-там-ти-там. Там. Да, определено му бе познато.

Започна да отваря писмата си.

Те бяха съвсем безинтересни. Няколко покани — една от американското посолство и една от лейди Аталхамптън за благотворително вариететно представление, на което щяха да присъстват кралски особи и за което, както пишеше в поканата, пет гвинеи нямаше да бъдат прекалено голяма сума за билет. Той леко ги бутна настрана. Много се съмняваше, дали му се иска да приеме, която и да е от тях. Реши, че вместо да остава в Лондон, по-добре е без повече церемонии да отиде и да погостува на леля си Матилда, както й беше обещал. Въпреки че не я посещаваше много често, той обичаше леля си Матилда. Тя живееше в един преустроен апартамент, състоящ се от редица стаи в едното крило на голяма къща в Георгиански стил в провинцията, която бе наследила от дядо му. Леля му имаше голяма красива всекидневна, малка овална трапезария, нова кухня — преустроена за тази цел стая, по-рано принадлежала на икономката, две спални за гости, голяма удобна спалня с баня за самата нея, както и стая с баня за търпеливата й компаньонка, която живееше с нея. Хората от вярната прислуга, които бяха останали, бяха добре осигурени. Останалата част от къщата бе затворена, а мебелите — покрити с калъфи периодическите се почистваше. Стафорд Най обичаше тази къща, където бе прекарвал ваканциите си като момче. В онези дни това беше една весела къща. Там живееше най-възрастният му чичо с жена си и двете си деца. Да, в онези дни там беше приятно. Имаше пари и достатъчно прислуга, за да се грижи за всичко. В онези дни той не бе обръщал голямо внимание на портретите и картините. Имаше огромни викториански картини, заемащи почетно място, претрупвайки стените, но имаше също така и по-стари майстори. Да, някога там имаше наистина хубави портрети. Имаше една картина на Рейбърн, две на Лорънс, по една на Гейнсбъро и Лили, две на Вандайк, макар и доста съмнителни. Имаше също и няколко картини на Търнър. Някои от тях трябваше да бъдат продадени, за да осигурят семейството със средства. За него все още бе удоволствие, когато гостува там, да се разхожда из къщата, разглеждайки семейните картини.

Леля му Матилда беше голяма бъбрица, но винаги се радваше на гостуванията му. Той я обичаше и все пак не бе съвсем сигурен защо точно сега изведнъж бе поискал да я види. И какво го бе навело на мисълта за семейни портрети? Дали защото там имаше портрет на сестра му Памела от един от известните художници преди двадесет години? Искаше му се да види този портрет на Памела и да го разгледа по-отблизо. Да види каква бе приликата между сестра му и непознатата жена, която бе разстроила живота му по този възмутителен начин.

Малко раздразнено той отново взе програмата от Фестивалната зала и започна да си тананика написаните с молив ноти. Там, там, ти-там… И тогава изведнъж всичко си дойде на мястото и той разбра. Беше мотивът на Зигфрид. Рогът на Зигфрид. Мотивът на Младия Зигфрид. Думите, изречени от жената предишната вечер. Не точно към него или към когото и да било. Но това е било съобщение — съобщение, което не би означавало нищо за хората наоколо, защото привидно се отнасяше за музиката, която слушаха. Мотивът бе написан върху програмата му с ноти. Младия Зигфрид. Сигурно означаваше нещо. Е, може би по-нататък ще се изясни. Младия Зигфрид. Какво, по дяволите, означаваше това? Защо, как, кога и какво? Колко нелепо! Всички тези въпросителни думи.

Той отиде до телефона и се свърза с леля си Матилда:

— Но, разбира се, Стафи, ще се радвам да те видя, скъпи. Вземи влака в четири и половина. Знаеш ли, той все още се движи, но пристига тук час и половина по-късно. И тръгва от Падингтън по-късно — в пет и петнадесет. Предполагам, че имат предвид това, когато говорят за подобряване на железопътния транспорт. Спира на няколко невероятно абсурдни гари. Добре. Хорас ще те посрещне в Кингс Марстън.

— Значи, той все още е там.

— Разбира се, че все още е там.

— Сигурно е там — отвърна сър Стафорд Най. Хорас някога бе работил като коняр, след това като кочияш, беше станал шофьор и очевидно все още заемаше тази длъжност.

— Сигурно е най-малко на осемдесет — каза сър Стафорд и се усмихна на себе си.

Глава VI Портрет на една дама

— Изглеждаш много добре и си почернял, скъпи — каза леля Матилда, оглеждайки го с одобрение. — Малая, предполагам. Ако Малая беше мястото, където си ходил. Или Сиам или Тайланд? Сменят имената на всички тези места и ми става все по-трудно. Така или иначе, не беше Виетнам, нали? Знаеш ли, изобщо не ми харесва името Виетнам. Толкова е объркано — Северен Виетнам и Южен Виетнам и Виетконг и Виет не знам какъв си и всички искат да се бият и никой не иска да спре. Не са съгласни да отидат в Париж или където и да било, да седнат на някоя кръгла маса и да поговорят разумно. Наистина, не мислиш ли, скъпи? Знаеш ли обмислях това и смятам, че би било много добро разрешение — не може ли да се построят много футболни стадиони и тогава всички те могат да отидат там и да се бият, само че с не толкова смъртоносни оръжия. Не с онзи отвратителен горящ напалм. Нали разбираш. Просто да се удрят, да се боксират и така нататък. За тях ще е удоволствие, за всички ще е удоволствие, а освен това може да се взема и входна такса от тези, които искат да ги гледат. Наистина, не мисля, че знаем как да дадем на хората онова, което искат.

— Смятам, че идеята ти е прекрасна, лельо Матилда — каза сър Стафорд Най, целувайки приятно парфюмираната й бледорозова, набръчкана буза. — А ти как си, скъпа?

— Е, вече съм стара — отговори лейди Матилда Клекхийтън. — Да, стара съм. Разбира се, ти не знаеш какво значи да си стар. Ако не е едно, ще е друго. Ревматизъм или артрит, или неприятен пристъп на астма или гърло, или изкълчен глезен. Знаеш ли, винаги има нещо. Не много сериозно, но го има. Защо дойде да ме видиш, скъпи?

Сър Стафорд бе малко стреснат от така зададения въпрос.

— Обикновено идвам да те видя, когато се върна от командировка в чужбина.

— Ще трябва да седнеш с един стол по-близо — каза леля Матилда. — С още толкова съм оглушала, откакто се видяхме последния път. Изглеждаш променен… Защо изглеждаш променен?

— Защото съм почернял от слънцето. Ти така каза.

— Глупости, изобщо нямам предвид това. Не ми казвай, че най-после е някое момиче?

— Момиче?

— Е, винаги съм мислила, че един ден все ще се появи. Проблемът е, че имаш прекалено голямо чувство за хумор.

— Защо мислиш така?

— Е, така мислят другите за теб. О, да, така мислят. Чувството за хумор пречи и на кариерата ти. Знаеш ли, човек съвсем се обърква с всички тези хора. Дипломатите и политиците. Така наречените млади държавници, стари държавници и държавници на средна възраст. И всички тези различни партии. Наистина мисля, че е много глупаво да има толкова партии. Преди всичко тези ужасни, ужасни лейбъристи. — Тя вирна във въздуха своя консерваторски нос. — Да, когато бях младо момиче, изобщо не съществуваше такова нещо като Лейбъристка партия. Никой нямаше да знае какво означава това. Щяха да кажат „глупости“. Жалко, че не се оказа глупости. А и либералите, разбира се, но те са ужасно некадърни. А също и торите или консерваторите, както отново се наричат сега.

— А при тях какво не е наред? — попита сър Стафорд Най с лека усмивка.

— Прекалено много сериозни жени. Липсва веселие.

— Е, в днешно време нито една политическа партия няма голяма слабост към веселието.

— Точно така — каза леля Матилда. — И, разбира се, точно тук грешиш. Ти искаш да освежиш атмосферата. Искаш да се повеселиш малко и си правиш малки шеги с хората, а на тях естествено това не им харесва. Те казват „Ce n’est pas un gargon serieux“11, както онези рибар.

Сър Стафорд се засмя. Очите му оглеждаха стаята.

— Какво гледаш? — попита лейди Матилда.

— Картините ти.

— Не искаш да ги продам, нали? Днес, изглежда, всички продават картините си. Старият лорд Грампиън, знаеш го. Продаде някои от картините си от Търнър, а също и някои от прадедите си. Също и Джефри Голдман. Всичките му прелестни коне. На Стъбс бяха, нали? Нещо такова. А какви пари получава човек! Но аз не искам да продавам картините си. Харесват ми. Повечето от тези в стаята представляват интерес, защото са семейни портрети. Зная, че в днешно време никой не иска семейните си портрети, но аз съм старомодна. Харесвам ги. Искам да кажа портретите на моите деди. Какво гледаш? Памела?

— Да. Мислех си за нея преди няколко дни.

— Странно е, колко много си приличате с нея. Искам да кажа, независимо от това, че не сте близнаци, макар да твърдят, че близнаците от различен пол не могат да си приличат съвсем, ако разбираш какво имам предвид.

— Значи Шекспир е направил доста голяма грешка с Вайола и Себастиан.

— Е, обикновените братя и сестри могат да си приличат, нали? Вие с Памела винаги много сте си приличали — на външен вид искам да кажа.

— Не и по друго? Не мислиш ли, че си приличахме и по характер?

— Не, бяхте съвсем различни. Точно това е забавното. Но, разбира се, ти и Памела имате семейните черти. Не на семейство Най. Искам да кажа, че имате чертите на семейство Болдуен-Уайт.

Когато ставаше въпрос за генеалогия, сър Стафорд никога не успяваше да надмине леля си.

— Винаги съм мислила, че ти и Памела приличате на Алекса — продължи тя.

— Коя е била Алекса?

— Вашата прапра… мисля че има и още едно „пра“ баба. Унгарка. Унгарска графиня или баронеса, или нещо подобно. Вашият прапрадядо се влюбил в нея, когато бил в посолството във Виена. Да. Унгарка. Ето каква е била. И много спортен тип. Унгарците са такива, нали разбираш. Ходела на лов, яздела прекрасно.

— Има ли неин портрет в галерията?

— Тя е на първата площадка. Точно над стълбището, малко вдясно.

— Трябва да отида и да я видя, когато си лягам.

— Защо не отидеш да я видиш сега, а после да се върнеш и да си поговорим за нея?

— Ще отида, щом искаш — усмихна й се той.

Сър Стафорд излезе бързо от стаята и изтича нагоре по стълбите. Да, старата Матилда имаше остро око. Точно това бе лицето. Това бе лицето, което бе видял и запомнил. Запомнил го бе не заради приликата със самия себе си, нито дори заради приликата с Памела, а защото изглеждаше като лицето на този портрет тук. Хубаво момиче, доведено от посланика, неговия прапрапрадядо, ако толкова „пра“ бяха достатъчни. Леля Матилда никога не се задоволяваше само с няколко. Била е на около двадесет години. Дошла е тук и е била много весела, яздела е прекрасно и е танцувала божествено и всички мъже се влюбвали в нея. Но казват, че тя винаги е била вярна на прапрапрадядо му, един изключително стабилен и сериозен член на дипломатическите среди. Живяла е с него в посолствата в чужбина и се е върнала тук, имала е деца — три или четири, както му се струваше. И чрез едно от тези деца чертите на нейното лице, носът й и извивката на шията й са се предали на него и на сестра му Памела. Чудеше се дали младата жена, която бе сложила сънотворно в бирата му и го бе накарала да й даде наметалото си, уверявайки го, че е в смъртна опасност, ако той не й помогне, не му е пета или шеста братовчедка, потомка на жената, чийто портрет гледаше. Да, може би е така. Вероятно са от една и съща националност. Както и да е, лицата им много си приличаха. Колко изправена бе седяла тя в операта, какъв чист профил, а и тънкият, леко извит орлов нос. И цялата атмосфера около нея.

— Намери ли я? — попита лейди Матилда, когато племенникът й се върна в бялата гостна, както обикновено наричаше всекидневната си. — Интересно лице, нали?

— Да, и доста хубава.

— Много по-добре е човек да е интересен, отколкото хубав. Но ти не си бил нито в Унгария, нито в Австрия, нали? Не би могъл да срещнеш такава жена в Малая? Тя не би седяла на някоя маса, водейки си бележки или поправяйки речи и тем подобни. Тя е била волно същество, както казват хората. Прекрасни маниери и всичко останало. Но волна. Волна като горска птичка. Не е знаела какво е страх.

— Откъде си толкова осведомена за нея?

— О, съгласна съм, че не сме живели по едно и също време. Родила съм се няколко години след смъртта й. И въпреки това винаги съм се интересувала от нея. Тя обичала приключенията, разбираш ли. Много обичала приключенията. Разказват се доста странни истории за нея, за неща, в които се забърквала.

— И как е реагирал на това прапрапрадядо ми?

— Предполагам, че се е тревожел до смърт — отговори лейди Матилда. — Но казват, че бил много привързан към нея. Между другото, Стафи, чел ли си „Затворникът от Зенда“?

— „Затворникът от Зенда“? Звучи ми много познато.

— Разбира се, че ти звучи познато. Това е роман.

— Да, да, разбирам, че е роман.

— Предполагам, че не го знаеш. Не е от твоето време. Но когато бях младо момиче, това беше първата романтична история, до която се докосвахме. Никакви поппевци и Бийтълси. Просто една романтична книга! Когато бях младо момиче, не ни позволяваха да четем романи. Поне не сутринта. Можехме да ги четем следобед.

— Какви странни правила — каза сър Стафорд. — Защо се е смятало за нещо лошо да се четат романи сутрин, а следобед — не?

— Ами, разбираш ли, сутрин момичетата трябваше да вършат нещо полезно. Да се занимават с цветята или да почистват сребърните рамки на снимките. Всички тези неща, които ние, момичетата, вършехме. Малко уроци с гувернантката и всичко друго. Следобед ни позволяваха да седнем и да четем някоя книга, и обикновено първата, която ни попадаше, беше „Затворникът от Зенда“.

— Сигурно е била много приятна и порядъчна книга? Струва ми се, че си спомням нещо от нея. Може би все пак съм я чел. Предполагам, че всичко е много възвишено. Не много секс?

— Разбира се. Ние не четяхме книги със секс. Имахме романтичното. „Затворникът от Зенда“ беше много романтична история. Обикновено се влюбваха в Рудолф Расъндил, главния герой.

— Струва ми се, че помня това име. Малко надуто, нали?

— Е, аз все още си мисля, че е доста романтично име. Сигурно съм била на дванадесет години. Това че отиде да видиш портрета, ме накара да си го спомня. Принцеса Флавия — добави тя.

Стафорд Най й се усмихваше.

— Изглеждаш млада и порозовяла и много сантиментална — каза той.

— Точно така се чувствам. В днешно време момичетата не могат да се чувстват така. Те губят разсъдъка си от любов или припадат, когато някой свири на китара или пее на висок глас, но не са сантиментални. Обаче аз не бях влюбена в Рудолф Расъндил, а в другия, в неговия двойник.

— Той двойник ли имаше?

— О, да, един крал. Кралят на Руритания.

— А, сега си спомням, разбира се. Ето от къде идва думата Руритания, която толкова често се употребява. Да, знаеш ли, мисля, че наистина съм я чел. Кралят на Руритания и Рудолф Расъндил, който се представя за него и се влюбва в принцеса Флавия, годеницата на краля.

Лейди Матилда въздъхна дълбоко още няколко пъти.

— Да, Рудолф Расъндил е наследил червената си коса от далечна прабаба и на едно място в книгата той се покланя пред портрета й и казва нещо за… не мога вече да си спомня името, графиня Амелия или нещо подобно, от която е наследил чертите си и така нататък. Аз те погледнах и си помислих, че си като Рудолф Расъндил, а ти стана и отиде да погледнеш портрета на една жена, която може би ти е била далечна прабаба, и да видиш дали ти напомня за някого. Замесил си се в някаква романтична история, нали?

— Какво, за Бога, те кара да говориш така?

— Е, знаеш ли, в живота няма много различни видове поведение. Човек ги разпознава, когато ги види. Като в книга по плетиво. Около шестдесет и пет различни плетки. И когато видиш някоя от тях, я разпознаваш. Твоята плетка в момента, бих казала, е романтичното приключение — въздъхна тя. — Но, предполагам, че няма да ми разкажеш за него.

— Няма нищо за разказване — каза сър Стафорд.

— Винаги си бил доста добър лъжец. Е, както и да е. Доведи я да ме види някога. Това е всичко, което искам, преди докторите да са успели да ме уморят с още някой нов антибиотик, който току-що са открили. Колко разноцветни хапчета е трябвало да изпия през живота си! Никога не би повярвал.

— Не зная какво искаш да кажеш с това „тя“ и „нея“…

— Така ли? Е, мога да усетя, когато е замесена жена. Има някаква жена някъде в живота ти. Но не мога да разбера как си я намерил. На масата за конференции в Малая? Дъщеря на някой посланик или министър? Хубава секретарка от посолството? Не, нито едно от тези предположения не ми изглежда правдоподобно. На кораба за Англия? Не, днес не се пътува с кораби. Може би в самолета.

— Започваш малко да се доближаваш до истината — не можа да се въздържи сър Стафорд Най.

— А — залови се тя за това. — Стюардеса?

Той поклати глава.

— Е, добре. Запази тайната си. Но внимавай, аз ще разбера всичко. Винаги съм имала нюх за нещата, които стават с тебе. Както и за нещата изобщо. Естествено вече съм извън всичко, но от време на време се срещам със старите си приятели и сам разбираш, че е доста лесно да се научи по нещичко от тях. Хората се тревожат. Хората навсякъде се тревожат.

— Искаш да кажеш, че има някакво всеобщо недоволство, вълнения?

— Не, изобщо не исках да кажа това. Искам да кажа, че хората по върховете са обезпокоени. Ужасните ни правителства са обезпокоени. Скъпия стар, сънлив Форин офис е обезпокоен. Стават неща, които не би трябвало да стават. Вълнения.

— Студентски вълнения?

— О, студентските вълнения са само един от цветовете на дървото. То е разцъфтяло навсякъде и във всяка страна или поне така изглежда. При мен идва едно мило момиче и ми чете сутрешните вестници! Сама не мога да ги чета както трябва. Тя има приятен глас. Взема писмата ми и ми чете разни работи от вестниците, много е мила и добра. Чете ми това, което аз искам да зная, а не това, което тя смята, че е подходящо за мен. Да, всички са обезпокоени, доколкото аз мога да разбера. А го разбрах от един мой много стар приятел.

— Някой от твоите военни приятелчета?

— Той е генерал-майор, ако те разбирам правилно. Отдавна се е оттеглил, но все още е добре осведомен. Младежта може да се нарече движещата сила на всичко, което става. Но не това е тревожното. Те — които и да са — действат чрез младежта. Младежта във всяка страна. Младежта, която подтикват. Младежта, скандираща лозунги, които звучат вълнуващо, макар че тя невинаги знае какво точно означават те. Толкова е лесно да се започне революция. Присъщо е на младежта. Тя винаги се е бунтувала. Бунтуваш се, рушиш, искаш светът да е различен от това, което е. Но си сляп. Очите на младежта са завързани. Те не могат да видят накъде ги водят нещата. Какво идва след това? Какво ги очаква? И кой стои зад тях, насърчавайки ги да продължават? Ето кое е страшното. Разбираш ли, някой държи морков пред магарето, за да го накара да върви напред, а в същото време зад магарето има друг с пръчка, който го подтиква.

— Имаш някакви странни фантазии.

— Не са само фантазии, скъпо мое момче. Същото са казвали хората и за Хитлер. Хитлер и хитлеровата младеж. Но това е било дълга и грижлива подготовка. Било е война, разработена в най-големи подробности — петата колона, внедрена в различни страни в очакване на супермените. Супермените щели да бъдат цветът на германската нация. Ето така са мислели и страстно са вярвали. Може би сега някой друг вярва в нещо подобно. Това е кредо, което те с готовност ще приемат — ако им се предложи достатъчно умно.

— За кого говориш? Китайците ли имаш предвид или руснаците? Какво искаш да кажеш?

— Не зная. Нямам никаква представа. Но някъде има нещо и то се развива по същия начин. Отново определен модел, нали разбираш. Модел! Руснаците са затънали до гуша в комунизма. Бих казала, че ги смятат за старомодни. Китайците? Мисля, че не знаят накъде вървят. Прекалено много се водят по вожда Мао, предполагам. Не зная кои са хората, които кроят плановете. Както казах и по-рано, всичко е въпрос на „защо, къде, кога и кой“.

— Много интересно.

— Толкова е страшна тази идея, която непрекъснато се повтаря. Историята, която се повтаря. Младия герой, златокосия супермен, когото всички трябва да следват. — Тя помълча малко и каза: — Същата идея, разбираш ли. Младия Зигфрид.

Глава VII Съвет от пралеля Матилда

Леля Матилда го погледна. Тя имаше остър и проницателен поглед, който Стафорд Най бе забелязал и по-рано. Забеляза го особено ясно и сега.

— Значи вече си чувал тези думи — каза тя. — Разбирам.

— Какво означават?

— Нима не знаеш? — вдигна високо вежди тя.

— Да умра на място, ако лъжа — каза сър Стафорд, както се кълнеше, когато бе дете.

— Да, винаги казвахме така, нали? — изрече лейди Матилда. — А това ли е истината?

— Тези думи не ми говорят нищо.

— Но си ги чувал вече.

— Да. Някой ми ги каза.

— Някой, който е от значение?

— Би могло да се каже така. Предполагам, че би могло да се каже така. Какво имаш предвид с това „който е от значение“?

— Е, напоследък ти взе участие в няколко правителствени мисии, нали? Представляваше бедната ни нещастна страна толкова добре, колкото можеш, което предполагам, че не е било много по-добре, отколкото биха го направили и други, седейки около някаква маса и разговаряйки. Не зная дали е имало някакви резултати.

— Най-вероятно не — каза Стафорд Най. — В крайна сметка човек не е оптимистично настроен, когато е вътре в тези неща.

— Човек прави всичко, което може — поправи го леля Матилда.

— Истински християнски принцип. Но в днешно време често се случва човек да е много по-добре, ако прави колкото може по-малко. Какво означава всичко това, лельо Матилда?

— Не мисля, че аз съм човекът, който знае — отговори леля му.

— Е, ти много често знаеш разни неща.

— Не съвсем. Аз просто чувам някои неща оттук-оттам.

— Да?

— Знаеш, че все още имам някои стари приятели. Хора, които са вътре в нещата. Разбира се, повечето от тях са или практически напълно глухи или почти слепи, или не съвсем наред с акъла, или не могат да вървят изправени. Но по нещо в тях все още функционира. Да кажем, нещо тук, горе — и тя вдигна ръка към добре сресаната си белокоса глава. — Хората са доста разтревожени и отчаяни. Повече от обикновено. Това е едно от нещата, които успях да доловя.

— Не е ли било винаги така?

— Да, да. Но сега е малко повече от обикновено. По-скоро явно, отколкото скрито, както би могло да се каже. От дълго време чувстваме, че нещата са доста объркани, както успях да забележа отстрани, а несъмнено и ти си го забелязал отвътре. Много объркано. А сега сме стигнали до момента, в който смятаме, че нещо би могло да се направи за тази бъркотия. В нея има елемент на опасност. Нещо става — нещо се мъти. И не само в една страна. В доста много страни. Те са събрали хора, които да им служат, и опасното е, че това са млади хора. От този тип хора, които биха отишли навсякъде, биха направили всичко и за съжаление биха повярвали на всичко, които мислят, че каузата сигурно е справедлива и светът ще бъде променен, щом им обещават сваляне на правителства, разруха и осуетяване на нечии планове. Те не мислят за съзидание, а само за разруха — ето в какво е проблемът. Младите, които искат да създават нещо, пишат стихове и проза, композират музика, рисуват картини, така както винаги са правили. При тях всичко ще бъде наред… Но щом хората започнат да обичат разрухата заради самата разруха, злото излиза напред.

— Казваш „те“ или „тях“. Кого имаш предвид?

— Бих искала да зная — отговори лейди Матилда. — Да, бих искала да зная. Много бих искала. Ако разбера нещо, което е от полза, ще ти кажа и тогава ще можеш да действаш.

— За съжаление аз няма на кого да кажа, имам предвид на кого да го предам.

— Да, не го предавай на когото и да било. Не можеш да се доверяваш на всички. Не го предавай на нито един от онези идиоти, които са в правителството или са свързани с него, или се надяват да участват в него, след като тези си отидат. Политиците нямат време да погледнат света, в който живеят. Те поглеждат страната, в която живеят, и я виждат като една огромна избирателна платформа. Имат достатъчно въпроси да решават за момента. Те вършат неща, за които наистина вярват, че ще подобрят положението, и после се учудват, когато не са подобрили нищо, защото това не са нещата, които хората искат. Нещо повече, човек не може да не стигне до този извод. Политиците смятат, че Бог им е дал правото да изричат лъжи в името на справедливи каузи. Не беше толкова отдавна всъщност, когато господин Болдуин каза известната си фраза: „Ако бях говорил истината, щях да загубя изборите“. Министър-председателите все още мислят така. Можем да благодарим на Бога, че от време на време се появява по някой велик човек, но това се случва рядко.

— И какво предлагаш да се направи?

— Нима искаш съвет от мен? От мен? Знаеш ли на колко години съм?

— Наближаваш деветдесетте — предположи племенникът й.

— Е, не съм чак толкова стара — каза лейди Матилда леко обидена. — На толкова ли изглеждам, скъпо момче?

— Не, мила лельо. Изглеждаш на не повече от шестдесет и шест.

— Така е по-добре — отбеляза лейди Матилда. — Изобщо не е вярно, но звучи по-добре. Може би ще разбера нещо от някой от моите мили стари адмирали или от някой стар генерал, или дори маршал от военновъздушните сили — те научават разни работи — все още имат приятели и все още се събират да си поговорят. И така нещата се предават. Е, винаги е имало канал за предаване на информация и все още го има, независимо колко са остарели хората. Младия Зигфрид. Трябва ни ключ, за да разберем какво означава това — не зная дали е човек или парола, име на някакъв клуб, нов Месия или попизпълнител. Но определено означава нещо. А и музикалният мотив. Вече съм забравила времето, когато слушах Вагнер. — И тя запя със старческия си глас някаква трудно различима мелодия. — Зовът на Зигфрид, нали? Защо не си купиш инструмент? Истински инструмент. Нямам предвид грамофон, на който се слагат плочи. Искам да кажа флажолет, онези неща, на които свирят децата в училище. Имат специални часове. Ходих на една беседа преди няколко дни. Нашият викарий я организира. Беше много интересно. Разбираш ли, да се проследи историята на флажолетите и различните видове, които съществуват от времето на кралица Елизабет до наши дни. Едни малки, други големи и всичките с различни тонове и звучене. Много интересно. Беше интересно от гледна точка на две неща. Самите флажолети. Някои от тях издават прекрасни звуци. А също и историята им. Да. За какво говорехме?

— Доколкото разбрах, искаше да ми кажеш да си купя един от онези инструменти.

— Да. Купи си и се научи да свириш на него зова на рога на Зигфрид. Ти си музикален, винаги си бил музикален. Надявам се, че ще можеш да се справиш.

— Знаеш ли, струва ми се, че той ще изиграе много малка роля за спасението на света, но се осмелявам да твърдя, че ще успея да се справя.

— И бъди готов. Защото, разбираш ли — тя почука по масата с калъфа на очилата си, — в определен момент може да поискаш да направиш впечатление с това на някой от лошите хора. Може да ти е от полза. Те ще го посрещнат с отворени обятия и тогава може да разбереш нещичко.

— Идеите ти наистина са чудесни — каза сър Стафорд с възхищение.

— Какво друго му остава на човек на моята възраст? — отговори леля му. — Не можеш да се движиш много. Не можеш често да се събираш с хора, не можеш да работиш в градината. Всичко, което можеш да правиш, е да седиш на стола си и да размишляваш. Спомни си това след четиридесет години.

— Едно нещо, което каза, ме заинтересува.

— Само едно? — попита лейди Матилда. — Не е особено много, като се има предвид колко дълго говорих. И какво е то?

— Ти каза, че може да успея да впечатля някои от лошите хора със свиренето си — така ли да те разбирам?

— Ами това е един от начините, нали? Добрите хора са без значение. Но лошите… е, ти трябва да научиш някои неща, нали? Трябва да проникнеш в някои неща. Като онези бръмбари „мъртвите часовничета“12 — каза тя замислено.

— Значи трябва да издавам многозначителни звуци в нощта?

— Е, нещо подобно, да. Веднъж имахме такъв бръмбар в източното крило на къщата. Оказа се много скъпо да оправим всичко. Предполагам, че ще струва точно толкова скъпо да се оправи и светът.

— Всъщност много по-скъпо — каза Стафорд Най.

— Няма значение — отговори лейди Матилда. — Хората никога нямат нищо против да похарчат много пари. Това ги впечатлява. Само когато искаш да направиш нещо икономично, отказват да участват. Знаеш ли, хората не са се променили. Искам да кажа в нашата страна. Ние сме същите, каквито винаги сме били.

— Какво имаш предвид?

— Ние можем да вършим големи дела. Бяхме добри в управлението на една империя. Не бяхме достатъчно добри, за да успеем да запазим тази империя, но всъщност вече нямахме нужда от нея. И го разбрахме. Прекалено трудно е да се запазят нещата. Роби ми помогна да разбера това — добави тя.

— Роби? — Името му звучеше някак познато.

— Роби Шорам. Робърт Шорам. Той ми е стар приятел. Лявата му страна е парализирана. Но все още може да говори и има доста добър слухов апарат.

— И е най-известният физик в света — каза сър Стафорд Най. — Значи и той е един от старите ти приятелчета, така ли?

— Познавам го още от времето, когато беше момче! — каза лейди Матилда. — Предполагам, че си изненадан от това, че сме приятели, че имаме много общи неща и ни е приятно да разговаряме.

— Е, не бих си помислил, че…

— Че имаме много общи теми на разговор? Вярно е, че нямам представа от математика. За щастие, когато бях още момиче, дори и не се опитвахме да я учим. Предполагам, че Роби се е справял лесно с математиката, още когато е бил четиригодишен. В днешно време казват, че това е естествено. Той може да говори за много неща. Винаги ме е харесвал, защото бях несериозна и можех да го разсмивам. Освен това съм добра слушателка. А той понякога наистина говори много интересни неща.

— Предполагам, че е така — каза сър Стафорд Най сухо.

— О, не бъди толкова надменен. Молиер се е оженил за прислужницата си, нали? И са били щастливи — ако Молиер е този, който имам предвид. Ако един мъж е ужасно умен на него изобщо не му е нужна точно толкова умна жена, с която да разговаря. Би било изтощително. Той би предпочел една хубава глупачка, която да може да го разсмива. Аз не изглеждах зле, когато бях млада — каза самодоволно лейди Матилда. — Зная, че нямам академично образование и съвсем не съм интелектуалка. Но Робърт винаги е казвал, че имам достатъчно здрав разум, че съм интелигентна.

— Ти си чудесен човек — каза сър Стафорд Най. — За мен винаги е удоволствие да идвам да те виждам и ще си отида, запомняйки всичко, което ми каза. Предполагам, че има още много неща, които можеш да ми кажеш, но очевидно няма да го направиш.

— Не и докато не е дошъл подходящият момент — каза лейди Матилда, — но ще се погрижа за твоите интереси. От време на време ме осведомявай какво правиш. Следващата седмица ще вечеряш в американското посолство, нали?

— Откъде знаеш? Поканен съм.

— И, доколкото разбрах, си приел.

— Е, всичко това влиза в задълженията ми. — Той я погледна с любопитство. — Как успяваш да си толкова добре осведомена?

— О, Мили ми каза.

— Мили?

— Мили Джийн Кортман. Съпругата на американския посланик. Изключително привлекателно същество. Дребна и със съвършена външност.

— А, искаш да кажеш Милдред Кортман.

— Кръстена е Милдред, но предпочита Мили Джийн. Говорих с нея по телефона за някакво благотворително матине — тя е това, което някога наричахме „джобна Венера“.

— Много хубав израз — каза сър Стафорд Най.

Глава VIII Вечеря в посолството

Докато госпожа Кортман се приближаваше да го посрещне с протегната ръка, Стафорд Най си спомни израза, който леля му бе употребила. Мили Джийн Кортман беше между тридесет и пет и четиридесет години. Имаше нежни черти, големи синьо-сиви очи, съвършено оформена глава със синкавосива коса, боядисана в изключително красив цвят и подредена в изящна прическа. Тя беше много популярна в Лондон. Съпругът й, Сам Кортман, беше едър, тромав и малко муден човек. Той много се гордееше с жена си. Самият той беше от онези хора, които говорят бавно и прекалено изразително. Когато той разясняваше с най-големи подробности някой въпрос, който изобщо не си струваше да се споменава, хората често откриваха, че вниманието им понякога се отклонява от разговора.

— Току-що се връщате от Малая, нали сър Стафорд? Сигурно е било много интересно там, въпреки че аз не бих избрала точно този сезон. Но всички се радваме да ви видим отново сред нас. Да видим сега. Познавате лейди Олдбъроу и сър Джон, също и хер и фрау фон Рокен и мистър и мисис Стагенхам.

Всички те бяха познати на сър Стафорд в една или друга степен. Имаше един холандец със съпругата си, които не бе срещал по-рано, защото те току-що бяха поели поста си. Семейство Стагенхам бяха министърът на сигурността и съпругата му. Винаги ги бе смятал за изключително безинтересна двойка.

— И графиня Рената Зерковски. Струва ми се тя спомена, че сте се срещали и по-рано.

— Сигурно беше преди около година. Когато за последен път бях в Англия — каза графинята.

И ето тя отново беше пред него, пътничката от Франкфурт. Спокойна, напълно владееща себе си, облечена елегантно в красива сиво-синя рокля с цвят на чинчила. Косата й вдигната високо (перука?), а на шията й — рубинен кръст със старинна изработка.

— Сеньор Гаспаро, граф Райтнер, мистър и мисис Арбътнот.

Всичко около двадесет и шест души. На масата сър Стафорд седеше между отегчителната мисис Стагенхам и сеньора Гаспаро. Рената Зерковски беше точно срещу него.

Вечеря в посолство. Вечеря, на каквито той толкова често присъстваше и на която бяха поканени същият тип гости. Различни членове на дипломатическия корпус, наскоро назначени министри, един-двама индустриалци, няколко души от хайлайфа, обикновено поканени, защото умееха да водят разговори, естествени хора, които ти е приятно да срещаш, въпреки че един-двама, както мислеше сър Стафорд Най, един-двама вероятно бяха по-особени. Дори когато беше зает да поддържа разговор със сеньора Гаспаро, очарователна събеседничка, бъбривка, леко склонна към флирт, умът му блуждаеше, както и погледът му, въпреки че не се забелязваше особено. Докато гледаше разсеяно гостите около масата, човек никога не би казал, че сър Стафорд Най си прави някакви свои заключения. Бяха го поканили тази вечер. Защо? По някаква причина или въобще без причина. Защото името му се беше появило автоматично в списъците, които секретарките от време на време правеха, с кръстчета срещу имената на тези, чийто ред да бъдат поканени бе дошъл. Или защото им бе нужен допълнително някой мъж или жена, на масата. Винаги го търсеха, когато бе нужен допълнително някой мъж.

— О, да — казваше някоя съпруга на дипломат. — Стафорд Най е точно човекът, който ни трябва. Ще го сложим до мадам еди-коя си или лейди някоя друга.

Може би го бяха поканили, за да попълни броя на гостите, без да има някаква друга причина. И все пак той се чудеше. От опит знаеше, че има и някои други причини. Ето защо погледът му беше зает, макар и да се движеше бързо и приветливо, без да създава впечатление, че наблюдава нещо определено.

Сред гостите вероятно имаше някой, който по някаква причина беше от значение; беше важен. Някой поканен не за да попълни броя на гостите, а точно обратното — някой, заради който гостите бяха подбрани така, че да са подходящи за него или за нея. Някой, който беше от значение. Сър Стафорд се чудеше — чудеше се кой от всички би могъл да е този.

Кортман знаеше, разбира се. Може би и Мили Джийн. Човек никога не можеше да е сигурен със съпругите. Някои от тях бяха по-добри дипломати и от мъжете си. На някои можеше да се разчита просто заради чара им, заради способността им да се приспособяват, заради готовността им да доставят удоволствие, заради липсата на любопитство. Докато други, помисли си той с тъга, се оказваха истински провал, що се отнасяше до съпрузите им. Жени, които, макар и вероятно да бяха допринесли с престиж или с пари в брака си с някой дипломат, бяха способни във всеки един момент да кажат или да направят нещо погрешно и да създадат неблагоприятна ситуация. Ако трябваше да се избегне нещо подобно, нужно бе един или двама, дори няколко от гостите да са това, което можеше да се нарече професионалисти в изглаждане на ситуацията.

Означаваше ли тази вечеря нещо повече от светско събиране? Бързият му и непропускащ нищо поглед беше обходил масата и бе набелязал един или двама души, които до този момент въобще не бе успял да разбере. Американски бизнесмен. Приятен, без да блести в обществото. Професор в един от университетите в Средния запад. Едно семейство, съпругът — германец, съпругата — доминиращо, почти агресивно американка. Много красива жена при това. Много привлекателна физически, помисли си сър Стафорд. Беше ли някой от тях от значение? През ума му преминаха различни възможности. ФБР, Интелиджънс сървис. Бизнесменът можеше да е от Интелиджънс сървис и да е тук с някаква цел. В днешно време нещата стояха така. Не както някога. Как беше формулата? Големият Брат те наблюдава. Да, но сега работите отиваха по-далече. Презокеанският Братовчед те наблюдава. Висшите Финансови кръгове от Средна Европа те наблюдават. Поканили са някого, който създава трудности в дипломацията, за да може ти да го наблюдаваш. О, да. В днешно време зад всяко нещо често се криеха много причини. Но беше ли това само още една формула, още една мода? Можеше ли наистина да значи повече, да е нещо съществено, нещо истинско? Как трябваше да говори човек за събитията в Европа днес? Общият пазар. Е, той беше справедлив, занимаваше се с търговия, с икономика, с взаимоотношенията между страните.

Това беше сцената. Но някой стоеше зад нея. Зад кулисите. В очакване на реплика. Готов да суфлира, ако е необходимо. Какво ставаше? Какво ставаше във висшите кръгове и зад тях? Той не знаеше.

Някои неща му бяха известни, за други се досещаше, за някои неща, мислеше си той, не зная нищо и никой не иска да узная каквото и да било за тях.

Погледът му се спря за момент върху жената срещу него, която бе вдигнала брадичка нагоре, а устните й бяха разтворени леко в любезна усмивка, и очите им се срещнаха. Тези очи не му казваха нищо, усмивката й не му казваше нищо. Какво правеше тя тук? Тя беше в стихията си, беше на мястото си тук, познаваше този свят. Да, тук тя се чувстваше като у дома си. Той си помисли, че без особени трудности би могъл да разбере къде стои тя в дипломатическия свят, но щеше ли това да му каже къде беше истинското й място?

Младата жена с панталон, която го бе заговорила на летището във Франкфурт, бе с енергично, интелигентно лице. Беше ли тя истинската жена или истинска беше тази случайна светска позната? Беше ли една от тези две личности роля, която тя играеше? И ако беше така, коя? А може би имаше и други, освен тези две личности. Той се питаше дали е така. Искаше му се да разбере.

Или фактът, че беше поканен и се срещна с нея, беше чисто съвпадение? Мили Джийн ставаше от мястото си. Заедно с нея станаха и всички дами. В този момент се надигна внезапна глъчка. Глъчка, която идваше отвън. Викове. Крясъци. Шум от счупено стъкло на прозорец. Викове. Шум — със сигурност изстрели Сеньора Гаспаро заговори, стискайки ръката на Стафорд Най.

— Нима отново! — възкликна тя. — Dio!13 Отново тези ужасни студенти. И у нас е същото. Защо нападат посолствата? Бият се, съпротивляват се на полицията, маршируват, крещят идиотски неща, лягат по улиците. Si, si14, имаме ги в Рим, в Милано. Има ги в цяла Европа, като напаст са. Защо никога не са доволни, тези младежи? Какво искат?

Стафорд Най пиеше брендито си и слушаше тежките думи на мистър Чарлс Стагенхам, който се държеше като първосвещеник. Суматохата беше затихнала. Изглежда полицията бе прогонила някои от размирниците. Това бе една от онези случки, които някога биха се смятали за необичайни, дори за тревожни, но сега се приемаха като нещо съвсем обикновено.

— По-големи полицейски сили. Ето какво ни е необходимо. По-големи полицейски сили. Това е повече, отколкото тези момчета могат да поемат. Казват, че навсякъде е така. Преди няколко дни говорих с хер Лурвиц. Те си имат неприятности, а също и французите. В скандинавските страни не е толкова тревожно. И какво искат всички те — само неприятности? Казвам ви, че ако можех да действам така, както…

Стафорд Най насочи мислите си другаде, преструвайки се любезно, че се интересува от обясненията на Чарлс Стагенхам как точно би действал той, което при всички случаи беше лесно да се отгатне предварително.

— Крещят за Виетнам и такива неща. Нима някой знае нещо за Виетнам? Нито един от тях не е бил там, нали?

— Мисля, че е малко вероятно — отговори сър Стафорд Най.

— Тази вечер Ман ми каза, че имат много неприятности в Калифорния. В университетите. Ако имахме разумна политика…

Междувременно мъжете се присъединиха към дамите в салона. Движейки се с небрежна грация и с вид на човек, който няма никаква цел — нещо, което той намираше изключително полезно — сър Стафорд Най седна до една златокоса, приказлива жена, която познаваше сравнително добре. За нея със сигурност можеше да се твърди, че рядко казва нещо, което си струва да се чуе, що се отнася до мъдрост или идеи, но беше изключително добре осведомена за всички жени, които познаваше. Стафорд Най не зададе директни въпроси, но скоро вече слушаше някои забележки за графиня Рената Зерковски, без дамата да е разбрала по какъв начин е насочил разговора към тази тема.

— Все още изглежда много добре, нали? Не идва често тук напоследък. Ходи най-вече в Ню Йорк или на онзи чудесен остров. Знаете кой имам предвид. Не Менорка. Един от другите в Средиземно море. Сестра й е омъжена за този сапунен крал. Поне аз мисля, че е такъв. Не гърка. Мисля, че този е швед. Страхотно богат. А освен това тя прекарва много време и в някакъв замък в Доломитите или близо до Мюнхен. Много е музикална, винаги е била такава. Тя казва, че сте се срещали и по-рано, нали?

— Да. Преди една-две години, струва ми се.

— О, да. Предполагам, когато е била в Англия последния път. Казват, че била замесена в историята в Чехословакия. Или може би исках да кажа в Полша? Но наистина е толкова трудно, нали? Имам предвид всички тези имена. Имат толкова много „з“-та и „к“-та. Невероятно трудни и толкова странни. Тя е много образована що се отнася до литературата. Пише петиции и кара хората да се подписват. Да се даде убежище на писатели тук или разни такива неща. Не че някой наистина обръща много внимание. Искам да кажа, за какво друго може да мисли човек в днешно време, освен как да плати собствените си данъци. Сумите, отпускани за пътуването, оправят нещата донякъде, но не съвсем. Искам да кажа, че трябва да вземете парите, за да ги използвате в чужбина, нали? Не зная как хората успяват да намерят пари, но все пак имат доста. О, да, доста пари имат.

Тя погледна доволно надолу към лявата си ръка, на която имаше два големи пръстена — един с диамант и един с изумруд, което сякаш доказваше, че поне за нея е похарчена значителна сума.

Вечерта отиваше към края си. Той знаеше съвсем малко повече за спътничката си от Франкфурт, отколкото преди. Знаеше, че тя има фасада, която, както му се струваше, притежаваше много аспекти, ако тези две думи можеха да се употребят заедно. Тя се интересуваше от музика. Е, той се бе срещнал с нея във Фестивалната зала, нали? Обичаше да спортува на открито. Имаше богати роднини, които притежаваха острови в Средиземно море. Занимаваше се с благотворителност за литературни дейци. Жена, която имаше подходящи връзки, високопоставени роднини и достъп до висшето общество. Без някаква ясно изразена политическа принадлежност, и все пак вероятно свързана с някоя група. Човек, който се местеше от място на място, от една страна в друга. Движеше се сред богатите, сред талантливите, в литературния свят.

За момент си помисли за шпионаж. Изглеждаше най-вероятният отговор. И все пак той не го задоволяваше напълно.

Вечерта напредваше. Накрая дойде неговият ред да поговори с домакинята. Мили Джийн беше много добра в това отношение.

— От толкова време искам да говоря с вас, да чуя за Малая. Толкова съм глупава, що се отнася до всички тези места в Азия, непрекъснато ги обърквам. Разкажете ми какво стана там. Имаше ли нещо интересно или всичко беше ужасно скучно?

— Сигурен съм, че можете да се досетите какъв е отговорът.

— Ами, предполагам, че е било ужасно скучно. Но вероятно на вас не ви е позволено да го кажете.

— О, не, мога да си го мисля, мога и да го кажа. Не беше точно по моя вкус, разбирате ли.

— Защо отидохте тогава?

— Ами винаги съм обичал да пътувам, да опознавам различни страни.

— Вие сте толкова интересна личност в много отношения. Разбира се, целият живот в дипломатическия корпус е всъщност много скучен, нали? Но точно аз не би трябвало да казвам това. Казвам го само на вас.

Много сини очи. Сини като камбанки в гората. Те се разтвориха малко по-широко и черните вежди над тях се повдигнаха леко във вътрешния си край, докато външните им краища се спуснаха малко надолу. От това лицето й заприлича на лицето на хубава персийска котка. Сър Стафорд се чудеше каква всъщност е Мили Джийн. Имаше топъл глас на южнячка. Хубавата й глава, профилът й, съвършен като профил върху монета — какво бе тя всъщност? Не беше глупачка. Жена, която можеше да използва светските оръжия, когато бе необходимо, която можеше да очарова, когато пожелаеше, която можеше да се затвори и да стане загадъчна. Ако искаше нещо от някого, тя можеше умело да го получи. Той забеляза как напрегнато го гледа тя в момента. Искаше ли нещо от него? Той не знаеше. Мислеше, че е малко вероятно.

Тя каза:

— Познавате ли мистър Стагенхам?

— А, да. Говорих с него на масата по време на вечеря. Не се бяхме срещали по-рано.

— Казват, че е много важна личност — каза Мили Джийн. — Президент е на ПБФ, както знаете.

— Човек трябва да знае всички тези неща — отговори сър Стафорд Най. — ПБФ, ДСВ и всички останали инициали.

— Ужасно — каза Мили Джийн. — Ужасно. Всички тези инициали. Няма вече личности, няма хора. Просто инициали. Какъв ужасен свят! Точно това си мисля понякога. Какъв ужасен свят. Искам да бъде различен, съвсем, съвсем различен…

Наистина ли искаше да каже това? За момент той си помисли, че е така. Интересно…

Гровнър скуеър беше самото спокойствие. По тротоара все още имаше следи от счупени стъкла. Имаше дори и яйца, смачкани домати и парчета блестящ метал. Но звездите горе бяха спокойни. Една след друга колите се приближаваха до входа на посолството, за да вземат разотиващите се гости. Полицаите бяха тук, по ъглите на площада, но присъствието им не се натрапваше. Един от тръгващите си политици заговори с полицейски офицер. След това се върна и измърмори:

— Няма много арести. Осем. Ще бъдат на Боу стрийт сутринта. Горе-долу същите хора. Петронела, разбира се, е бил тук, както и Стивън и хората му. Е добре. Човек би си помислил, че един ден ще се уморят от всичко това.

— Живеете немного далече оттук, нали? — изрече един глас в ухото на сър Стафорд. Дълбок, контраалтов глас. — Мога да ви откарам на път за вкъщи.

— Не, не. Мога спокойно да се прибера пеша. Само около десет минути път е.

— Уверявам ви, не няма да ме затрудните — каза графиня Зерковски и добави: — Отседнала съм в „Сейнт Джеймс тауър“.

„Сейнт Джеймс тауър“ беше един от по-новите хотели.

— Много мило от ваша страна.

Очакваше ги голяма, скъпа на вид кола, взета под наем. Шофьорът отвори вратата, графиня Рената се качи и сър Стафорд Най я последва. Тя беше тази, която даде на шофьора адреса на сър Стафорд. Колата потегли.

— Значи знаете къде живея? — попита той.

— Защо не?

Той се зачуди какво точно означава отговорът „Защо не?“.

— Защо не, наистина — каза сър Стафорд. — Та вие знаете толкова много, нали? Благодаря ви, че върнахте паспорта ми.

— Помислих си, че това може да спести някои неудобства. Може би ще е по-просто, ако го изгорите. Предполагам, че са ви издали нов…

— Предположението ви е вярно.

— Ще намерите бандитското си наметало в най-долното чекмедже на скрина. Оставили са го там тази вечер. Помислих си, че идеята да си купите ново може би няма да ви хареса и че вероятно ще е невъзможно да се намери същото.

— То ще ми е по-скъпо сега, когато е преживяло известни… приключения — каза сър Стафорд и добави: — То изпълни задачата си.

Колата бръмчеше в нощта.

Графиня Зерковски отговори:

— Да, то изпълни задачата си, след като съм тук — жива…

Сър Стафорд не отговори. Може би имаше право, а може би грешеше, но той предположи, че тя иска той да задава въпроси, да настоява да научи повече за това, какво е правила тя и от какво е успяла да се спаси. Искаше той да прояви любопитство, но сър Стафорд Най нямаше да го направи. По-голямо удоволствие му доставяше да не проявява любопитство. Чу я да се смее тихо. И все пак той доста изненадващо реши, че това е доволен смях, смях на човек, който е удовлетворен, а не изпаднал в безизходица.

— Приятно ли прекарахте вечерта? — попита тя.

— Хубав прием. Според мен Мили Джийн вина дава хубави приеми.

— Значи я познавате добре?

— Познавах я в Ню Йорк, преди да се омъжи. „Джобна Венера“.

Тя го погледна с лека изненада.

— Това ли е вашето определение за нея?

— Всъщност не. Така я нарича една моя възрастна роднина.

— Да, това е описание, което човек рядко чува за жена в наше време. Мисля, че е много подходящо за нея. Само че…

— Само че какво?

— Венера е съблазнителка, нали? А амбициозна ли е?

— Мислите ли, че Мили Джийн е амбициозна?

— О, да. Преди всичко амбициозна.

— И мислите, че да е съпруга на американския посланик в Лондон не е достатъчно, за да задоволи амбициите й?

— О, не — каза графинята. — Това е само началото.

Той не отговори. Гледаше през прозореца на колата. Понечи да каже нещо, но се спря. Забеляза, че графиня Зерковски му хвърли бърз поглед, но тя също мълчеше. Едва когато минаваха по един мост над Темза, той каза:

— Значи не ме карате вкъщи и не се връщате в хотела си. Пресичаме Темза. Веднъж вече се срещнахме там на един мост. Къде ме водите?

— Имате ли нещо против?

— Мисля, че да.

— Да, виждам, че вероятно е така.

— Е, разбира се, това е във вашия стил. Отвличанията са на мода днес. Вие ме отвлякохте. Защо?

— Защото, както и по-рано, имам нужда от вас — каза тя и добави: — И други имат нужда от вас.

— Нима?

— И не сте доволен.

— По-доволен щях да бъда, ако ме бяхте попитали.

— Щяхте ли да дойдете, ако ви бях попитала?

— Може би да, може би не.

— Съжалявам.

— Съмнявам се.

Продължиха да пътуват мълчаливо в нощта. Не се движеха през запустели местности, бяха на главния път. От време на време фаровете осветяваха някое име или табела, така че Стафорд Най съвсем ясно виждаше къде се намират. Минаваха през Съри и първите населени части на Съсекс. Струваше му се, че понякога поемат по някое отклонение или страничен път, който не е най-прекият, но не можеше да е сигурен дори и в това. Той почти бе готов да попита спътничката си дали го правят, защото имаше вероятност да ги следят от Лондон. Но твърдо бе решил да се придържа към политиката си на мълчание. Тя беше тази, която трябваше да говори, да даде информация. Дори и с допълнителните сведения, които бе успял да научи, той все още я смяташе за загадка.

Пътуваха към провинцията след прием в Лондон. Сигурен беше, че колата, в която се намираха, е една от най-скъпите коли под наем. Това беше нещо, планирано предварително. Разумно, в него нямаше нищо съмнително или неочаквано. Предполагаше, че скоро ще разбере къде отиват. Освен ако нямаше да пътуват чак до крайбрежието. Помисли си, че това също е възможно. На една табела видя надпис Хейзълмиър. Сега пътуваха към Годълминг. Всичко беше много ясно и открито. Провинцията с богатите предградия. Приятни горички, красиви къщи. Завиха няколко пъти и накрая колата намали. Изглежда бяха стигнали до целта на пътуването си. Порта. Малка бяла къщичка до портата. Нагоре по алеята с добре поддържани рододендрони от двете страни. Завиха и спряха пред къщата. „Псевдотюдор“, измърмори сър Стафорд Най тихо. Спътничката му се обърна и го погледна въпросително.

— Просто една забележка — каза Стафорд Най. — Не ми обръщайте внимание. Предполагам, че пристигнахме там, където искахте.

— И вие не сте особено възхитен от това, което виждате.

— Градината изглежда добре поддържана — отбеляза сър Стафорд, проследявайки светлината на фаровете, докато колата завиваше. — Трябват пари, за да се поддържа такава къща в добро състояние. Бих казал, че е доста удобна за живеене.

— Удобна, но не и красива. Бих казала, че човекът, който живее в нея предпочита удобството пред красотата.

— Сигурно е доста разумно — отговори сър Стафорд. — И все пак в някои отношения той е изключително чувствителен към красотата, към някои видове красота.

Спряха пред добре осветена веранда. Сър Стафорд слезе и протегна ръка, за да помогне на спътничката си. Шофьорът се бе изкачил по стълбите и бе натиснал звънеца. Той погледна въпросително жената, докато тя вървеше нагоре по стълбите.

— Ще имате ли нужда от мен тази вечер, милейди?

— Не. Това е всичко засега. Ще позвъним утре сутринта.

— Лека нощ. Лека нощ, сър.

Отвътре се чуха стъпки и вратата се отвори рязко. Сър Стафорд бе очаквал някакъв иконом, но вместо това се появи едра като гренадир прислужница. С посивяла коса, стиснати устни, изключително надеждна и компетентна, помисли си той. Много ценни качества, които трудно се намират в днешно време. Жена, на която човек може да се довери и която може да бъде свирепа.

— Страхувам се, че малко сме закъснели — каза Рената.

— Господарят е в библиотеката. Той помоли вие и господинът да отидете при него, щом пристигнете.

Глава IX Къщата близо до Годълминг

Тя тръгна нагоре по широкото стълбище и двамата я последваха. Да, помисли си сър Стафорд Най, много удобна къща. Тъмнокафяви тапети, изключително грозно дъбово стълбище с дърворезба, но с удобни ниски, широки стъпала. Добре подбрани картини, без да представляват особен интерес от художествена гледна точка. Къща на богат човек, помисли си той. Човек с не лош, традиционен вкус. Хубав, дебел килим тип персийски с приятен тъмновиолетов цвят.

На първия етаж подобната на гренадир камериерка тръгна към най-близката врата. Отвори я и се отдръпна назад, за да влязат, но не съобщи имената им. Първа влезе графинята, а сър Стафорд Най я последва. Чу вратата да се затваря тихо след него.

В стаята имаше четирима души. Зад голямо бюро, отрупано с папки, документи, една-две разтворени карти и вероятно други документи, които разглеждаха, седеше едър и пълен мъж с много жълто лице. Това бе лице, което сър Стафорд Най беше виждал, въпреки че в момента не можеше да си спомни името му — човек, с когото се беше срещнал съвсем случайно и все пак по важен повод. Той би трябвало да знае, да, определено би трябвало да знае. Но защо, защо не можеше да си спомни името му?

Човекът зад бюрото се изправи с едва забележимо усилие и пое протегнатата ръка на графиня Рената.

— Пристигнахте — каза той. — Прекрасно.

— Да. Нека да ви запозная, въпреки че според мен вече се познавате. Сър Стафорд Най, мистър Робинсън.

Разбира се. Нещо в мозъка на сър Стафорд щракна като камера. Това съвпадаше и с друго име. Пайкъуей. Ако кажеше, че знае всичко за мистър Робинсън, нямаше да бъде вярно. Той знаеше за мистър Робинсън всичко, което самият мистър Робинсън позволяваше да се знае. Доколкото всички знаеха, името му беше Робинсън, макар че можеше да е и всяко друго име с чуждестранен произход. Никой никога не бе изразил подобно предположение. Свърза и външния му вид с името. Високото чело, меланхоличните тъмни очи, голямата уста и внушителните бели зъби — вероятно изкуствени, но във всеки случай зъби, за които можеше да се каже както в Червената шапчица: „За да мога да те изям, детето ми!“.

Знаеше също и кой е мистър Робинсън. Достатъчна беше само една дума, за да го опише. Мистър Робинсън представляваше Парите с главно П. Парите във всичките им аспекти. Международни пари, световни пари, частни финанси в страната, банките, парите не такива, каквито ги вижда средният човек. Никога не бихте го помислили за много богат човек. Несъмнено беше много богат, но не това бе важното. Той бе един от тези, които се разпореждат с парите, принадлежеше към големия банков клан. Личният му вкус можеше дори и да е простичък, но сър Стафорд Най се съмняваше. Мистър Робинсън вероятно живееше в доста голям комфорт и дори в лукс. Но нищо повече. Значи зад цялата тази тайнствена история стоеше силата на парите.

— Чух за вас преди един-два дни — каза мистър Робинсън, докато се ръкуваха. — От нашия приятел Пайкъуей.

Всичко съвпада, помисли си Стафорд Най, защото си спомни, че полковник Пайкъуей също бе присъствал при онзи единствен случай, когато се бе срещнал с мистър Робинсън. Спомни си, че Хоршам говореше за мистър Робинсън. И така съществуваха Мери Ан (или графиня Зерковски?) и полковник Пайкъуей, който седеше в задимения си кабинет с полузатворени очи — или току-що събуждайки се, или заспивайки, и мистър Робинсън с голямото си жълтеникаво лице, и някъде пари бяха изложени на опасност. Погледът му се премести върху другите трима в стаята, защото искаше да види дали знае кои са и дали може да се досети кого представляват.

Поне за двама от тях не беше необходимо да се досеща. Мъжът, който седеше на високия стол носилка до камината, възрастен човек, когото облегалката на стола обрамчваше като картина, някога е бил добре известен в цяла Англия. Всъщност той все още беше известен, въпреки че вече рядко го виждаха. Един болен, един инвалид, човек, който се появяваше за съвсем кратко, и както казваха, това му струваше физическа болка и усилия. Лорд Алтъмаунт. Слабо, изпито лице, голям нос, посивяла коса, която започваше малко над челото и падаше като гъста сива грива, малко щръкнали уши, които някога карикатуристите рисуваха, и дълбок, проницателен поглед, който не толкова наблюдаваше, колкото изучаваше. Проникваше дълбоко във всичко, върху което се спираше. В този момент той се бе спрял върху сър Стафорд Най. Когато Стафорд Най тръгна към него, мъжът протегна ръка.

— Аз не ставам — каза лорд Алтъмаунт. Гласът му бе слаб и угасващ, глас на стар човек. — Гърбът ми не ми позволява. Току-що сте се върнали от Малая, нали, Стафорд Най?

— Да.

— Струваше ли си да ходите? Предполагам, мислите, че не. И вероятно сте прав. И все пак тези малки излишни неща, тези орнаменти са ни необходими в живота, за да украсяваме хубавите дипломатически лъжи. Радвам се, че успяхте да дойдете или бяхте доведен тук тази вечер. Предполагам, че това е работа на Мери Ан?

Значи така я нарича той и я възприема като Мери Ан, помисли си сър Стафорд Най. Така я наричаше Хоршам. Без съмнение тя бе една от тях. Що се отнася до Алтъмаунт, той представляваше — какво представляваше той в днешно време? Стафорд Най се замисли. Той представляваше Англия. Щеше да представлява Англия, докато го погребат в Уестминстърското абатство или в някой провинциален мавзолей, в зависимост от желанието му. Той винаги е бил Англия и познава Англия, бих казал, знае цената на всеки политически или правителствен служител достатъчно добре, дори и никога да не е говорил с него.

Лорд Алтъмаунт каза:

— Това е нашият колега, сър Джеймс Клийк.

Стафорд Най не познаваше Клийк. Не мислеше, че някога е чувал за него. Неспокоен човек, от този тип хора, които не могат да си намерят място. Остър подозрителен поглед, който никога не се спира за дълго на едно място. В него се чувстваше сдържаното безпокойство на ловджийско куче, което очаква командата. Готово да се втурне при един поглед на господаря си.

Но кой беше господарят му? Алтъмаунт или Робинсън?

Стафорд Най премести погледа си върху четвъртия мъж. Той бе станал от стола, на който седеше близо до вратата. Гъсти мустаци, вдигнати вежди, внимателен, затворен в себе си, успяващ по някакъв начин да остане познат и все пак почти неразгадаем.

— Значи това сте вие — каза сър Стафорд. — Как сте, Хоршам?

— Много се радвам да ви видя тук, сър Стафорд.

Доста внушителна група, помисли сър Стафорд Най, хвърляйки бърз поглед наоколо.

Бяха приготвили стол за Рената недалече от огъня и от лорд Алтъмаунт. Тя бе протегнала ръка — лявата си ръка, забеляза сър Стафорд — и той я бе взел в своите ръце, бе я задържал за момент, и след това я бе пуснал. Лорд Алтъмаунт каза:

— Рискуваш, детето ми, рискуваш прекалено много.

Гледайки го, тя отговори:

— Вие бяхте този, който ме научи да го правя, и това е единственият възможен начин да се живее.

Лорд Алтъмаунт обърна глава към сър Стафорд Най.

— Не аз те научих да избираш хората. Имаш вроден талант за това. — Гледайки Стафорд Най, той добави: — Познавам вашата пралеля, или може би прапралеля?

— Пралеля Матилда — каза веднага Стафорд Най.

— Да, точно нея. Един от викторианските tours-de-force15 от деветдесетте години. Сигурно сега тя самата е почти на деветдесет.

Той продължи:

— Не я виждам много често. Може би един-два пъти в годината. Но винаги ме поразява тази нейна жизненост, която надживява физическата й сила. Те знаят тайната на това, тези упорити викторианци, а също и някои от времето на крал Едуард16.

Сър Джеймс Клийк каза:

— Ще пиете ли нещо, Най? Какво предпочитате?

— Джин с тоник, ако може.

Графинята отказа с леко поклащане на главата.

Джеймс Клийк донесе чашата на Стафорд Най и я сложи на масата близо до мистър Робинсън. Стафорд Най не възнамеряваше да говори пръв. Тъмните очи зад бюрото за момент загубиха меланхоличния си вид. Внезапно в тях проблесна нещо.

— Някакви въпроси? — попита той.

— Твърде много — каза сър Стафорд Най. — Няма ли да е по-добре да започнем с обясненията, а въпросите да оставим за после?

— Така ли предпочитате?

— Вероятно би опростило нещата.

— Добре, ще започнем с няколко прости факти. Може би са ви помолили да дойдете тук, а може и да не са. Ако не са, това навярно малко ви притеснява.

— Той предпочита винаги да го молят — намеси се графинята. — Самият той ми го каза.

— Естествено — изрече мистър Робинсън.

— Бях отвлечен — каза сър Стафорд Най. — Много е модно, доколкото зная. Един от нашите съвременни методи.

Говореше с тон на човек, който леко се забавлява.

— Което естествено води до въпрос от ваша страна — каза мистър Робинсън.

— Само една малка думичка с четири букви. Защо?

— Точно така. Защо? Възхищавам се на вашия сбит начин на изразяване. Това е таен комитет — комитет за разследване. Разследване от световно значение.

— Звучи заинтригуващо — отговори сър Стафорд Най.

— Повече от заинтригуващо е. То е важно и неотложно. В тази стая сега са представени четири различни начина на живот — каза лорд Алтъмаунт. — Ние представляваме различни клонове. Аз съм се оттеглил от активно участие в делата на страната ни, но все още съм авторитет, с когото се съветват. От мен поискаха съвет и ме помолиха да ръководя разследването за това, какво става в света точно тази година след Христа, защото е ясно, че нещо става. Джеймс има своя специална задача. Той е дясната ми ръка. Той е и нашият говорител. Джейми, би ли разяснил ситуацията на сър Стафорд Най?

На сър Стафорд му се стори, че ловджийското куче сякаш потръпна. Най-после! Най-после мога да говоря и да направя нещо! Той се наведе леко напред.

— Когато в света става нещо, трябва да се потърси причината. Външните признаци винаги се виждат лесно, но те не са важни или така поне мислят Председателят — той се поклони на лорд Алтъмаунт, мистър Робинсън и мистър Хоршам. Винаги е било едно и също. Вземете една естествена сила — голям водопад, който ще ви даде електрическа енергия. Възползвайте се от откритието за получаване на уран от уранита и скоро това ще ви даде атомна енергия, за която до този момент хората не са знаели, нито са мечтали. Когато откриете въглища, те ви дават транспорт, мощност, енергия. Винаги съществуват сили, които ви дават различни неща. Но зад тях стои някой, който ги ръководи. Трябва да разберем кой стои зад силите, които постепенно вземат надмощие практически във всички страни в Европа, и дори още по-далече — в някои части на Азия. Вероятно в по-малка степен в Африка, но същото е и в Америка — и в Северна, и в Южна. Трябва да проникнем зад онова, което става, и да открием силата, която го ръководи. Едно от нещата, които ръководят всичко, са парите.

Той кимна към мистър Робинсън.

— Мистър Робинсън тук, предполагам, знае за парите толкова, колкото никой друг в света.

— Съвсем просто е — отговори мистър Робинсън. — Предстоят големи раздвижвания. Зад тях сигурно има пари. Трябва да разберем откъде идват. Кой работи с тях? Откъде ги вземат? Къде ги изпращат? Защо? Това, което Джеймс каза, е съвсем вярно — аз зная много за парите. Толкова, колкото човек би могъл да знае. А съществуват и така наречените течения — дума, която днес използваме доста често. Течения или тенденции — има безброй много думи, които хората използват. Те не означават съвсем едно и също, но са тясно свързани. Появява се, така да се каже, тенденция към недоволство. Погледнете назад в историята. Ще видите как тя се появява отново и отново, повтаряйки се като периодична таблица, като модел. Желанието за неподчинение, начините за изразяване на неподчинение, формата, която неподчинението приема. То не е нещо специфично за всяка страна. Ако възникне в една страна, ще възникне и в други в по-голяма или в по-малка степен. Това е, което искате да кажете, нали, сър? — той се обърна леко към лорд Алтъмаунт. — Горе-долу така ми го представихте.

— Да, вие изразявате нещата много добре, Джеймс.

— Това е модел, модел, който се появява и изглежда неизбежен. Щом го видите, веднага можете да го разпознаете. Имало е периоди, когато жаждата за кръстоносни походи е завладявала държавите. Из цяла Европа хората се качвали на кораби и са тръгвали да спасяват Светите места. Всичко е съвсем ясно, един прекрасен модел на определено поведение. Но защо са тръгвали? Това е интересното, разбирате ли? Да се види защо са се появили тези желания и модели на поведение. Отговорът невинаги е в материалното. Всякакви неща могат да станат причина за недоволство — жажда за свобода, за свобода на словото, за свобода на вероизповеданието — отново серия от пряко свързани модели. Това е довело хората до идеята за имиграция в други страни, до създаването на нови религии, много често толкова тиранични, колкото и формите на религия, които са оставили зад себе си. Но ако се вгледате внимателно, ако направите достатъчно проучвания, ще видите какво е сложило началото на тези и на много други — ще използвам същата дума — модели. В някои случаи това е като заразна болест. Вирусът може да се пренася из целия свят, през морета, през планини. Може да отиде навсякъде и да заразява. Очевидно той се пренася, без някой да го тласка. Но дори и сега не можем да сме напълно сигурни, че това винаги е вярно. Може би е имало причини. Причини, поради които тези неща са се случвали. Човек може да отиде и малко по-далече. Има и хора. Един човек — десет, няколкостотин души, които могат да бъдат причината, които могат да тласнат нещата. Ето защо трябва да се разглежда не крайният резултат, а хората, които задвижват нещата. Имаме кръстоносците, имаме религиозните ентусиасти, имаме жаждата за свобода, имаме всички останали модели, но трябва да отидем още по-назад. Назад към вътрешността на нещата. Видения, сънища. Пророкът Иоил17 е бил прав, когато е казал: „Старците ви ще сънуват сънища, на младежите ви ще се явят видения“18. А кое от двете е по-силно? Сънищата не рушат. Но виденията могат да ви открият нови светове, както и да рушат световете, които вече съществуват…

Внезапно Джеймс Клийк се обърна към лорд Алтъмаунт:

— Не зная дали има връзка, сър, но веднъж ми разказахте една история за някой от посолството в Берлин. За някаква жена.

— А, това ли? Да, тогава ми се стори интересно. Да, има връзка с нещата, за които говорим в момента. Една от съпругите на дипломатите, умна, интелигентна, образована жена. Тя имаше голямо желание да отиде и лично да чуе фюрера, когато произнася реч. Разбира се, говоря за времето, непосредствено преди войната през 1939 г. Беше й интересно да види какво може да направи ораторското изкуство. Защо всички бяха толкова впечатлени? И така, тя отиде. Когато се върна, каза: „Това е нещо изключително. Никога нямаше да повярвам. Разбира се, аз не зная немски достатъчно добре, но и аз бях завладяна. И сега разбирам защо и с всички останали е така. Искам да кажа, че идеите му са прекрасни… Те те възпламеняват. Нещата, които каза. Просто чувстваш, че не може да се мисли по друг начин, че само ако го последват, хората ще построят цял един нов свят. О, не мога да го обясня както трябва. Ще напиша онова, което съм успяла да запомня, и ще ви го донеса да го прочетете. Тогава ще разберете по-добре, отколкото ако просто се опитам да ви обясня какво е било въздействието на думите му.“

Отговорих й, че идеята й е много добра. На следващия ден тя дойде при мен и ми каза: „Не зная дали ще ми повярвате. Започнах да записвам това, което бях чула, това, което Хитлер каза. Това, което думите му означаваха, но… беше страшно… просто нямаше какво да запиша, не си спомнях нито една вдъхновяваща или вълнуваща фраза. Помнех някои от думите, но след като ги записах, те сякаш нямат същото значение. Те са просто… о, те са просто безсмислени. Не разбирам.“

Това показва една от най-големите опасности, които човек невинаги помни, но тя съществува. Има хора, способни да заразят околните с буен ентусиазъм, нещо като видение за живота и за нещата, които стават. Те могат да го направят, макар и не с онова, което казват, не с думите, които чуваме, не дори и с идеята, която описват. Има нещо друго. Това е магнетичната сила, която много малко хора притежават, силата да започнат нещо, да създадат видение. Вероятно чрез личния си магнетизъм, чрез гласа си, може би чрез някакво излъчване, което идва направо от плътта им. Не зная, какво е, но то съществува.

Такива хора имат власт. Великите религиозни учители са имали тази власт, има я и в злия дух. Може да се изгради вяра в определено движение, в неща, които трябва да се направят, в неща, които ще доведат до един нов рай и една нова земя. И хората ще вярват в това, ще работят, ще се борят и дори ще умират за него.

Той понижи глас и каза:

— Джан Смътс19 изразява това само в една фраза. Той казва, че геният да ръководиш може да бъде не само съзидателна сила, а и нещо демонично.

Сър Стафорд Най се размърда на стола си.

— Разбирам какво искате да кажете. Думите ви са интересни. Струва ми се, че може и да са верни.

— Но, разбира се, мислите, че преувеличавам.

— Не зная дали мисля така — каза сър Стафорд Най. — Нещата, които звучат преувеличени, много често въобще не са. Те просто са неща, които човек не е чувал по-рано и не е мислил за тях. Ето защо му се струват толкова непознати, че не може да направи нищо друго, освен да ги приеме. Между другото, мога ли да задам един съвсем прост въпрос? Какво правят хората в такива случаи?

— Ако на човек му се стори, че става нещо такова, той трябва да разбере какво е това — каза лорд Алтъмаунт. — Трябва да направи като мангустата на Киплинг — да отиде и да разбере. Да разбере откъде идват парите, откъде идват идеите и, ако мога да се изразя така, откъде идва организацията. Кой я направлява? Има главен ръководител, както и командир. Ето това се опитваме да разберем. Бихме искали да дойдете с нас и да ни помогнете.

Това беше един от редките случаи в живота на сър Стафорд Най, когато беше изненадан. Каквото и да бе чувствал в други случаи, той винаги бе успявал да го скрие. Но този път беше различно. Той погледна един по един мъжете в стаята — мистър Робинсън с невъзмутимото жълто лице, показващ всичките си зъби, сър Джеймс Клийк, който бе говорил малко прибързано според сър Стафорд, но който въпреки всичко очевидно беше полезен, кучето на Господаря, както го наричаше в себе си. Погледна към лорд Алтъмаунт, който седеше на стола си, чийто гюрук се виждаше зад гърба му като рамка на картина. Осветлението в стаята не беше силно. То му придаваше вида на светец в нишата на някоя катедрала. Аскетичен. От четиринадесети век. Велик човек. Да, Алтъмаунт беше един от великите мъже на миналото. Стафорд Най не се съмняваше в това, но сега той вече бе много стар. Ето защо сър Джеймс Клийк му бе необходим и лорд Алтъмаунт разчитаме на него. Той погледна зад тях към загадъчното хладно същество, което го бе довело тук — графиня Рената Зерковски, наречена Мери Ан, наречена Дафни Теодофанус. Лицето й не му казваше нищо. Тя дори не го гледаше. Накрая погледът му се спря на господин Хенри Хоршам от „сигурността“.

С лека изненада забеляза, че Хенри Хоршам му се усмихваше.

— Но, вижте — каза сър Стафорд Най, изоставяйки официалния тон на разговор, изразявайки се по-скоро като някогашния осемнадесетгодишен ученик, — каква, за Бога, е моята роля? Какво зная аз? Честно казано, не съм се изявил особено в професията си. Във Форин офис нямат много високо мнение за мен.

— Знаем това — отговори лорд Алтъмаунт.

Беше ред на сър Джеймс да се усмихне и той го направи.

— Може би така е по-добре — отбеляза той и добави с тона на извинение, когато лорд Алтъмаунт се намръщи: — Съжалявам, сър.

— Това е комитет за разследване — каза мистър Робинсън. — Не става въпрос какво сте направили в миналото и какво може да е мнението на други хора за вас. Това, което ние се опитваме да направим, е да съберем комитет за разследване. В момента членовете на този комитет не са много. Каним ви да се присъединете към нас, защото смятаме, че притежавате някои качества, които може да помогнат при разследването.

Стафорд Най обърна глава към човека от „сигурността“.

— Какво ще кажете, Хоршам? Не мога да повярвам, че сте съгласен.

— Защо не? — попита Хенри Хоршам.

— Наистина ли? Какви са моите „качества“, както ги наричате? Честно казано, аз самият не вярвам в тях.

— Вие не боготворите героите — каза Хоршам. — Ето защо. Вие сте човек, който може да види през фалша. Не приемате хората според това, как те оценяват себе си или как светът ги оценява. Вие имате своя собствена преценка за тях.

Ce n’est pas un gargon sirieux. Думите изплуваха в съзнанието на сър Стафорд Най. Странна причина, поради която да бъдеш избран за трудна и напрегната работа.

— Трябва да ви предупредя — каза той, — че моят основен недостатък, за който често са ми правили забележки и който ми е струвал няколко добри длъжности, според мен е доста добре известен. Бих казал, че не съм достатъчно сериозен за такава важна задача.

— Вярвате или не, но точно това е причината, поради която ви искат — отговори Хоршам. — Прав съм, милорд, нали?

Той погледна към лорд Алтъмаунт.

— Държавната служба! — възкликна лорд Алтъмаунт. — Искам да ви кажа, че много често най-големите неприятности в обществения живот идват от това, че хората на държавна служба приемат себе си прекалено сериозно. Смятаме, че при вас няма да е така. Във всеки случай, Мери Ан мисли така.

Сър Стафорд се обърна. Ето я тук, вече не е графиня. Отново бе станала Мери Ан.

— Надявам се, че нямате нищо против да попитам, коя сте вие всъщност? Искам да кажа, истинска графиня ли сте?

— Абсолютно. Geboren20 както казват германците. Баща ми беше човек от известен род, добър ловец, прекрасен стрелец и имаше много романтичен, но малко западнал замък в Бавария. Все още е там, замъкът. Що се отнася до произхода, аз съм свързана с онази голяма част от европейския свят, която все още гледа изключително снобски на това. Бедна и опърпана графиня сяда първа на масата, а богат американец с баснословно богатство от долари в банката трябва да чака.

— А Дафни Теодофанус? Тя откъде се появи?

— Удобно име за паспорт. Майка ми беше гъркиня.

— А Мери Ан?

Сър Стафорд Най видя усмивка на лицето й за първи път. Очите й се преместиха от лорд Алтъмаунт към мистър Робинсън.

— Може би защото съм нещо като момиче за всичко. Посещавам разни места, търся неща, пренасям неща от една страна в друга, потулвам истории, върша каквото и да е, ходя навсякъде, оправям каши. Права ли съм, чичо Нед? — погледна тя отново към лорд Алтъмаунт.

— Съвсем права си, скъпа. За нас ти си Мери Ан и винаги ще си останеш Мери Ан.

— Носехте ли нещо на онзи самолет? Искам да кажа, пренасяхте ли нещо важно от една страна в друга?

— Да. Знаеше се, че го нося. Ако не бяхте ми се притекли на помощ, ако не бяхте изпили може би отровната бира и не бяхте ми дали яркото си бандитско наметало, за да се преоблека… е, понякога стават злополуки. Нямаше да стигна до тук.

— Какво носехте — или не трябва да питам? Има ли неща, които никога няма да узная?

— Има много неща, които никога няма да узнаете. Има много неща, за които няма да ви е позволено да питате. Мисля, че ще отговоря на този ваш въпрос. С голи факти. Ако ми е позволено да го направя.

Тя отново погледна лорд Алтъмаунт.

— Доверявам се на твоята преценка — отговори той. — Можеш да говориш.

— Казвай — изрече непочтителният Джеймс Клийк.

Мистър Хоршам потвърди:

— Предполагам, че трябва да знаете. Аз самият не бих ви казал, но аз съм от „сигурността“. Говори, Мери Ан.

— Едно изречение. Носех акт за раждане. Това е всичко. Няма да ви кажа повече и няма смисъл да ми задавате въпроси.

Стафорд Най огледа всички.

— Добре. Ще се присъединя към вас. Поласкан съм, че ме поканихте. А сега къде отиваме?

— Вие и аз заминаваме утре — отговори Рената. — Отиваме на континента. Може би сте чели или знаете, че в Бавария има музикален фестивал. Той е нещо ново, което се организира едва от две години. Има доста трудно немско име, което означава „Общество на младите певци“, и се подпомага от правителствата на няколко страни. Той се противопоставя на традиционните фестивали и музикални продукции на Байройт. Голяма част от музиката е съвременна — млади композитори имат възможност да представят творбите си. Докато някои имат високо мнение за него, други го отричат напълно и гледат на него с презрение.

— Да, чел съм за това — каза сър Стафорд. — Ще присъстваме ли на него?

— Имаме запазени места за две от представленията.

— Има ли фестивалът някакво особено значение в разследването ни?

— Не — отговори Рената. — Той е по-скоро това, което може да се нарече възможност за излизане и влизане. Отиваме там с фиктивна и истинска цел и своевременно си тръгваме към следващата си цел.

Той се огледа.

— Инструкции? Ще получа ли заповеди? Ще ме информирате ли?

— Не в смисъла, който вие влагате в тези думи. Отивате с изследователска цел. По пътя ще научите някои неща. Ще заминете като самия себе си, знаейки само това, което знаете в този момент. Отивате като човек, който обича музиката, като малко разочарован дипломат, който може би се е надявал на някой пост в собствената си страна и не го е получил. И няма да знаете нищо повече. Така е по-безопасно.

— Това ли е мястото, където нещо става в този момент? Германия, Бавария, Австрия, Тирол — тази част на света ли?

— Едно от местата, които ни интересуват.

— И не е единственото?

— Всъщност дори не е и основното. Има други места на земното кълбо, различни по важност, от които се интересуваме в различна степен. Трябва да открием колко е важно всяко едно от тях.

— Но аз не зная, или може би няма да ми бъде казано нищо за другите места, които представляват интерес.

— Съвсем накратко. Едното от тях, което смятаме за най-важното, е с център в Южна Америка. Има два центъра в Съединените Щати — единият е в Калифорния, а другият е в Балтимор. Има един в Швеция и един в Италия. През последните шест месеца центърът в Италия развява много активна дейност. Португалия и Испания също имат малки центрове. Разбира се, и Париж. Има и нови интересни места, които сега „се създават“, както може да се изразя човек. Все още не напълно развити.

— Имате предвид Малая или Виетнам?

— Не. Не, всичко това е по-скоро в миналото. То беше сигнал за насилие, за студентски вълнения и за много други неща. Трябва да разберете, че сега се прокламира разрастващата се организация на младежите в целия свят срещу съответната форма на управление, срещу традициите на дедите им, много често срещу религията, в която са възпитани. И този скрит култ към слободията, този нарастващ култ към насилието. Насилие не като средство за забогатяване, а насилие заради самото насилие. Това се подчертава специално. Причините за него са едно от най-важните и значими неща за хората, за която говорим.

— Слободия — това важно ли е?

— То е начин на живот, нищо повече. То води до някоя злоупотреби, но не прекомерни.

— А наркотиците?

— Култът към наркотиците е изграден и подклаждан целенасочено. От тях са спечелени много пари, но парите не са основният мотив, или поне ние мислим така.

Всички погледнаха към мистър Робинсън, който бавно поклати глава.

— Да — каза той — изглежда, че е така. Арестуват хора и ги съдят. Преследват пласьорите на наркотици. Но зад това стои нещо повече от самата търговия с наркотици. Тя е средство, при това пагубно средство за натрупване на пари. Но в нея има нещо повече.

— Но кой… — Стафорд Най замълча.

— Кой, какво, защо и къде? Четирите въпроса. Това е вашата мисия, сър Стафорд — каза мистър Робинсън. — Ето какво трябва да разберете. Вие и Мери Ан. Няма да бъде лесно, а и помнете, че най-трудното нещо на света е човек да запази тайните си.

Стафорд Най погледна с интерес жълтеникавото лице на мистър Робинсън. Може би тайната за властта на мистър Робинсън във финансовия свят беше именно в това. Неговата тайна беше, че пазеше тайната си. Устните на мистър Робинсън отново се разтвориха в усмивка. Големите му зъби заблестяха.

— Когато човек знае нещо, винаги силно се изкушава да покаже, че го знае, с други думи, да говори за него. Не че иска да предаде информация, не че са му предложени пари, за да предаде информация. Въпросът е, че иска да покаже колко важен е той. Да, всичко е съвсем просто. Всъщност — продължи мистър Робинсън с полупритворени очи — всичко на този свят е толкова просто, толкова просто. Ето това е, което хората не разбират.

Графинята се изправи и Стафорд Най я последва.

— Надявам се, че ще се чувствате удобно и ще спите добре — каза мистър Робинсън. — Според мен къщата е доста удобна.

Стафорд Най промърмори, че е съвсем сигурен в това и скоро получи доказателство, че е прав. Той заспа, веднага щом сложи глава на възглавницата си.