Пътник за Франкфурт

Глава XIII Съвещание в Париж

Петима мъже седяха в една стая в Париж. Това бе стая, която и по-рано бе виждала исторически съвещания. Доста на брой. Това съвещание беше различно в много отношения и все пак обещаваше да е не по-малко важно от историческа гледна точка.

Председателстваше мосю Грожан. Той беше един разтревожен човек, който правеше всичко възможно да заобикаля нещата с умение и очарователни маниери, които често му бяха помагали в миналото. Струваше му се, че днес не му помагат особено. Сеньор Вители беше пристигнал със самолет от Италия преди час. Жестовете му бяха трескави, държанието му неуравновесено.

— Това надминава всичко — казваше той. — Това надминава всичко, което човек може да си представи.

— Тези студенти — добави мосю Грожан. — Не страдаме ли всички ние?

— Това е нещо повече от студентски вълнения. Това отива отвъд студентските вълнения. С какво може да се сравни? Пчелен кошер. Природно бедствие, каквото човек не би могъл да си представи. Те маршируват. Имат картечници. Някъде са се сдобили и със самолети. Смятат да завладеят цяла Северна Италия. Но това е лудост! Та те са деца — нищо повече! И все пак имат бомби, експлозиви. Само в Милано надминават по брой полицията. Питам ви, какво можем да направим? Военните? Армията също — и те се бунтуват. Казват, че са с lef jeunes24. Казват, че за света няма друга надежда, освен анархията. Говорят за нещо, което наричат Трети свят, но това е просто невъзможно.

Мосю Грожан въздъхна.

— Много е популярно сред младежта — каза той. — Анархията. Вяра в анархията. Познаваме това от Алжир, от всички неприятности, които имаше страната ни и колониалната ни империя. И какво можем да направим ние? Военните? Накрая те подкрепят студентите.

— Студентите, да, студентите — каза мосю Поасоние.

Той беше член на френското правителство, за когото думата „студент“ беше анатема. Ако го питаха, щеше да признае, че предпочита азиатски грип или бубонна чума. За него и двете бяха за предпочитане пред дейността на студентите. Свят без студенти! Това сънуваше понякога мосю Поасоние. Хубави сънища. Не му се случваше доста често.

— А съдиите — попита мосю Грожан — какво става с нашите съдебни власти? Полицията — да, те все още са лоялни, но не и съдиите, те не налагат присъди над младежите, които изправяме пред тях, младежи, които са унищожили собственост, държавна собственост, частна собственост — всякакъв вид собственост. И защо, бихме искали да знаем? Напоследък правя някои разследвания. Префектурата ми подсказа някои неща. Необходимо е повдигане на стандарта на живота сред съдиите, особено в провинциалните области.

— Хайде, хайде — каза мосю Поасоние, — трябва да внимавате за какво намеквате.

— Ma foi25, защо да внимавам? Нещата трябва да се кажат открито. Имало е измами и по-рано, огромни измами, а сега има пари, които циркулират наоколо. Пари, за които не знаем откъде идват, но от Префектурата ми казаха — и аз им вярвам — че започват да разбират къде отиват. Представяме ли си, можем ли да си представим корумпирана държава, субсидирана от външен източник?

— В Италия също — каза сеньор Вители. — В Италия, ах, бих могъл да ви разкажа някои неща. Да, мога да ви кажа какво подозираме. Но кой, кой корумпира света ни? Група индустриалци, група магнати? Как може нещо такова да е истина.

— На това трябва да се сложи край — каза мосю Грожан. — Трябва да се вземат мерки. Военни действия. Да се включат военновъздушните сили. Тези анархисти, тези мародери, те идват от всички класи. Това трябва да се спре.

— Контролът със сълзотворен газ е доста успешен — каза Поасоние със съмнение.

— Сълзотворният газ не е достатъчен — възрази Грожан. — Същият успех може да се постигне, като се накарат студентите да белят връзки лук. От очите им ще потекат сълзи. Нужно е нещо повече.

Мосю Поасоние попита шокиран:

— Нима предлагате да се употреби атомно оръжие?

— Атомно оръжие? Quelle blague26! Какво можем да направим с атомно оръжие? Какво ще стане с почвата на Франция, с въздуха на Франция, ако използваме атомно оръжие? Знаем, че можем да унищожим Русия. Знаем също и че Русия може да унищожи нас.

— Нима намеквате, че група маршируващи студенти може да разбие нашите авторитарни сили?

— Точно това искам да кажа. Предупреден съм за такива неща. За складиране на оръжие, на различни видове химическо оръжие и други неща. Получих доклади от някои от нашите най-видни учени. Знаят се тайни. От секретни складове са откраднати средства за водене на война. Какво ще стане по-нататък, питам ви? Какво ще стане?

На въпроса беше отговорено неочаквано и с по-голяма бързина, отколкото мосю Грожан евентуално би могъл да предвиди. Вратата се отвори и главният секретар се приближи до шефа си със загрижено лице. Мосю Грожан го погледна недоволно.

— Не казах ли, че не искам да ме прекъсват?

— Да, наистина, господин президент, но това е малко необичайно — Той се наведе към ухото на шефа си — Маршалът е тук. Настоява да влезе.

— Маршалът? Искате да кажете…

Секретарят енергично поклати глава няколко пъти, за да покаже, че наистина има предвид това. Мосю Поасоние погледна объркано колегата си.

— Настоява да влезе. Не приема отказ.

Другите двама мъже погледнаха първо Грожан, после развълнувания италианец.

— Няма ли да е по-добре — попита мосю Коен, министърът на вътрешните работи, — ако…

Той спря след „ако“, защото вратата отново рязко се отвори и влезе един мъж. Добре известен мъж. Мъж, чиято дума в миналото дълги години беше не само закон във Франция, но и много повече.

Появата му в този момент бе неприятна изненада за събраните в стаята.

— О, приветствам ви, скъпи колеги — каза маршалът. — Идвам да ви помогна. Страната ни е в опасност. Трябва да се действа, да се действа незабавно! Дойдох да се поставя на вашите услуги. Поемам цялата отговорност за действията в тази криза. Може би е опасно. Зная, че е, но честта стои над опасността. Спасението на Франция е над опасността. Те идват насам сега. Огромна тълпа от студенти, криминални престъпници, освободени от затворите, някои от тях и убийци. Подпалвачи. Крещят обиди. Пеят песни. Скандират имената на своите учители, на своите философи, на тези, които са ги повели по пътя на бунта. Тези, които ще доведат до гибелта на Франция, ако не се направи нещо. Вие седите тук, говорите, възмущавате се. Но трябва да се направи повече. Изпратих да повикат два полка. Уведомил съм въздушните сили, специално кодирани телеграми са изпратени до нашите съседи, моите приятели в Германия, защото тя е нашият съюзник сега в тази криза. Бунтовете трябва да се потушават. Въстание! Метеж! Опасност за мъже, жени, деца и имущество. Отивам да потуша метежа, да им говоря като техен баща, като техен водач. Тези студенти, дори и тези престъпници, те са мои деца. Те са младежта на Франция. Отивам да им говоря за това. Те ще ме послушат, правителствата могат да се сменят, могат да започнат учението си отново под свое собствено ръководство. Стипендиите им не са достатъчни, животът им е лишен от красота, от лидерство. Аз идвам да им обещая всички тези неща. Говоря от свое собствено име. Ще говоря също и от ваше име, от името на правителството, вие направихте всичко, което можахте, действахте така, както смятахте, че е най-добре. Но има нужда от по-висше лидерство. Всичко това има нужда от моето лидерство. Сега тръгвам. Имам списък от още кодирани телеграми за изпращане. Някои ядрени „спирачки“, каквито може да се използват в рядко посещавани места, може да се приложат в модифицирана форма. Те ще всеят ужас в тълпата, но ние самите ще знаем, че няма истинска опасност. Обмислил съм всичко. Планът ми ще успее. Елате, мои верни приятели, придружете ме.

— Маршале, не можем да позволим — не можете да се излагате на опасност. Ние трябва…

— Няма да ви слушам. Прегръщам своята орис, своята съдба.

Маршалът тръгна към вратата.

— Хората ми са навън. Избраната ми охрана. Сега отивам да говоря на тези млади бунтовници, на това младо цвете на красотата и ужаса, да им кажа какъв е техния дълг.

Той изчезна през вратата с величието на водещ актьор, който изпълнява любимата си роля.

— Bon dieu27, той наистина ще го направи — каза мосю Поасоние.

— Ще рискува живота си — добави сеньор Вители. — Кой знае? Това е смело, той е смел човек. Рицарска постъпка, да, но какво ще стане с него? В настроението, в което са сега, les jeunes може и да го убият.

От устните на мосю Поасоние се откъсна въздишка на задоволство. Може наистина да стане така, помисли си той. Да, може да стане така.

— Възможно е — каза той. — Да, може и да го убият.

— Естествено човек не би могъл да иска това — подхвърли мосю Грожан внимателно.

Мосю Грожан го искаше. Надяваше се да стане, въпреки че вроденият му песимизъм го караше да мисли, че нещата рядко ставаха така, както човек ги искаше. Всъщност представяше си много по-ужасна перспектива. Беше съвсем възможно, беше в традицията на миналото маршалът по един или по друг начин да успее да убеди голяма група въодушевени и жадни за кръв студенти да се вслушат в думите му, да повярват на обещанията му и да настояват да му бъде върната властта, която някога е имал. Това беше нещо, което се бе случвало един-два пъти в кариерата на маршала. Личният му магнетизъм бе такъв, че по-рано политиците бяха побеждавани, когато най-малко го очакваха.

— Трябва да го спрем — извика той.

— Да, да — потвърди сеньор Вители. — Светът не може да го загуби.

— Страшно е — каза мосю Поасоние. — Той има прекалено много приятели в Германия, прекалено много контакти, а знаете, че във военно отношение Германия действа много бързо. Може да се възползват от случая.

— Bon dieu, Bon dieu — повтаряше мосю Грожан, бършейки чело. — Какво да правим? Какво можем да направим? Какъв е този шум? Нима чувам пушки?

— Не, не — успокои го мосю Поасоние. — Чувате таблите за кафе от стола.

— Има един цитат, който бих могъл да използвам — каза мосю Грожан, който беше голям почитател на театралното изкуство, — само ако можех да си го спомня. Цитат от Шекспир. „Никой ли няма да ме отърве от този…“

— … „размирен свещеник“ — допълни мосю Поасоние. — От пиесата, Бекет.

— Луд като маршала е по-лош и от свещеник. Свещеникът поне би трябвало да е безопасен, въпреки че всъщност дори и Негово светейшество Папата прие студентска делегация вчера. Благословил ги. Нарекъл ги свои деца.

— Християнско е все пак — каза мосю Коен колебливо.

— Човек може да отиде твърде далече дори и с християнските жестове — отвърна мосю Грожан.

Глава XIV Съвещание в Лондон

Министър-председателят мистър Седрик Лейзънби седеше начело на масата в кабинета на Даунинг стрийт 10 и гледаше събралите се министри без видимо удоволствие. Изразът на лицето му беше определено мрачен, което до известна степен му носеше някакво облекчение. Той започваше да си мисли, че само в уединението на заседанията на кабинета може да отпусне лицето си в недоволно изражение и да забрави за мъдрия и спокоен оптимизъм, който представяше на света и който му бе служил доста добре в различните кризи на политическия живот.

Той погледна към Гордън Четуинд, който се мръщеше, и към сър Джордж Пакъм, който очевидно се питаше, мислеше и се чудеше както обикновено, към присъщата на военните невъзмутимост на полковник Мънроу, към маршала от военновъздушните сили Кенуд, човек със стиснати устни, който не си даваше труда да скрие абсолютното си недоверие към политиците. Там беше също и адмирал Блънт, едър, страховит човек, който тропаше с пръсти по масата и чакаше да настъпи неговото време.

— Не е много добре — говореше маршалът от военновъздушните сили. — Трябва да признаем. Четири от самолетите ни отвлечени през последната седмица. Откраднати в Милано. Пасажерите свалени, а самолетите отлетели някъде другаде. Всъщност за Африка. Там чакали пилоти. Чернокожи.

— Черната сила — каза полковник Мънроу замислено.

— Или Червената сила? — предположи Лейзънби.

— Чувствам, че всичките ни трудности може би идват от приемането на руската доктрина. Ако можехме да се свържем с руснаците — наистина мисля, че едно посещение на най-високо равнище…

— Стойте си там, където сте, министър-председателю — каза адмирал Блънт. — Не се будалкайте пак с руснаците. Всичко, което те искат в момента, е да стоят настрана от цялата тази каша. Те нямат толкова неприятности с техните студенти, колкото ние тук. Всичко, от което те се интересуват, е да държат китайците под око, за да знаят какво ново ще измислят.

— И все пак аз смятам, че личното влияние…

— Стойте тук и се грижете за собствената си страна — каза адмирал Блънт. Верен на името си28 и защото имаше този навик, той го каза остро.

— Няма ли да е по-добре да чуем доклад за това, какво всъщност става? — Гордън Четуинд погледна към полковник Мънроу.

— Искате факти? Съвсем правилно. Те всичките са доста неприятни. Предполагам, че искате не толкова подробности за това, което става тук, колкото информация за общата ситуация в света?

— Точно така.

— Във Франция маршалът все още е в болница. Два куршума в ръката му. Сред политическите кръгове е ад. Големи райони от страната се владеят от така наречените части на Младежката власт.

— Искате да кажете, че имат оръжие? — попита Гордън Четуинд ужасен.

— Имат страхотно много — каза полковникът. — Наистина не зная откъде са го взели. Има известни предположения. Голяма доставка била направена от Швеция за Западна Африка.

— Какво общо има това? — попита Лейзънби. — Кой го е грижа? Нека получават колкото си искат оръжие в Западна Африка. Могат да се изпозастрелят един друг.

— Е, има нещо малко странно във всичко това, но не така пише в докладите на нашето разузнаване. Ето списък на оръжията, които са били изпратени в Западна Африка. Интересното е, че са били изпратени там, но след това са били препратени. Били са приети, потвърдили са получаването, може да са платили, а може и да не са, но преди да минат и пет дни, оръжието е било изнесено отново от страната. Било е изнесено, препратено другаде.

— Но защо е всичко това?

— Защото изглежда оръжието никога не е било предвиждано за Западна Африка — отговори Мънроу. — Било е извършено плащане и оръжието е било изпратено някъде другаде. Възможно е от Африка да е отишло в Близкия изток. В Персийския залив, Гърция, Турция. Освен това една пратка самолети била доставена в Египет. От Египет били изпратени в Индия, а от Индия — в Русия…

— Аз мислех, че са били изпратени от Русия.

— … а от Русия отишли в Прага. Всичко това е лудост.

— Не разбирам — каза сър Джордж. — Човек се пита…

— Изглежда някъде има централна организация, която направлява доставките на различни неща. Самолети, оръжие, бомби, експлозиви, бактериологично оръжие. Всички тези доставки се движат в неочаквани посоки. Доставят се по различни пътища през различни страни в неспокойните места и се използват от лидери и военни части — ако може да се нарекат така — на Младежката власт. Предназначени са предимно за ръководителите на младежки партизански отряди, изявени анархисти, които проповядват анархия и приемат някои от най-съвременните модели, въпреки че се съмнявам дали плащат за тях.

— Нима искате да кажете, че сме изправени пред нещо като война в световен мащаб? — Седрик Лейзънби бе шокиран.

Кроткият човек с азиатско лице, който седеше в долния край на масата и все още не бе проговорил, вдигна глава и на лицето му се изписа монголоидна усмивка:

— Това сме принудени да вярваме. Нашите наблюдения показват…

Лейзънби го прекъсна:

— Ще трябва да престанете да наблюдавате. ООН ще трябва да вземе оръжие и да сложи край на всичко това.

Кроткият човек остана невъзмутим.

— Би било против нашите принципи — каза той.

Полковник Мънроу повиши глас и продължи с обобщението си:

— Водят се битки в отделни части на всички страни. Югоизточна Азия провъзгласи независимостта си неотдавна, а има и четири-пет различни поделения на властта в Южна Америка, Куба, Перу, Гватемала и така нататък. Що се отнася до САЩ, знаете, че Вашингтон беше практически опожарен — Западът гъмжи от въоръжени сили на Младежката власт — в Чикаго е обявено военно положение. Нали знаете за Сам Кортман? Бил е застрелян снощи на стълбите на американското посолство.

— Той трябваше да бъде тук днес — каза Лейзънби. — Трябваше да сподели вижданията си за положението.

— Предполагам, че нямаше да помогне много — намеси се полковник Мънроу. — Много приятен мъж, но не много предприемчив.

— Но кой стои зад всичко това? — издигна се тревожно гласът на Лейзънби. — Има вероятност да са руснаците, разбира се — каза той с надежда. Все още се виждаше как лети за Москва.

Полковник Мънроу поклати глава:

— Съмнявам се.

— Да се провери лично — каза Лейзънби и лицето му се озари от надежда. — Съвсем нова сфера на влияние. Китайците…

— Не са китайците — отговори полковник Мънроу. — Но знаете, че в Германия се възражда неофашизмът.

— Не мислите наистина, че германците биха могли…

— Не мисля, че непременно те са зад всичко това, но когато казвате, че биха могли — да, мисля, че съвсем лесно биха могли. Правили са го преди, както знаете. Подготвяли са нещата години наред, планирали са ги, всичко е било готово и са чакали само думата НАПРЕД. Добре планират, много добре планират. Хората им работят отлично. Възхищавам им се. Не мога да не им се възхищавам.

— Но Германия изглеждаше толкова мирна и добре управлявана.

— Да, разбира се, така е до известна степен. Но нали ви е ясно, не Южна Америка на практика е пълна с германци, с млади неофашисти, че там има голяма Младежка федерация. Наричат се „Суперарийци“ или нещо подобно. Нещо от старите символи — пречупени кръстове и поздрави, и някой, който ги ръководи, наречен Младия Вотан или Младия Зигфрид, или нещо подобно. Куп арийски глупости.

На вратата се почука и влезе секретарят.

— Професор Екщайн е тук, сър.

— Най-добре е да го поканим — каза Седрик Лейзънби. — В крайна сметка, ако някой може да ни каже какви са последните ни научни разработки във военната област, това е той. Може да разполагаме с нещо скрито, което скоро да сложи край на всичките тези глупости.

Освен че беше професионален пътник до чужди места в ролята на миротворец, мистър Лейзънби притежаваше и неизлечим оптимизъм, рядко водещ до някакви резултати.

— Едно добро тайно оръжие доста би ни помогнало — каза маршалът от военновъздушните сили с надежда.

На пръв поглед професор Екщайн, когото мнозина смятаха за водещия британски учен, изглеждаше съвсем незначителен. Той беше дребен човек със старомодни бакенбарди и астматична кашлица. Държеше се като човек, който се извинява за това, че съществува. Издаваше звуци като „ъъъ“, „хъм“, „ммм“, издуха носа си, изкашля се астматично още веднъж и се ръкува притеснено, когато го представиха на присъстващите. Голяма част от тях вече познаваше и ги поздрави с нервно кимване на глава. Седна на предложения му стол и се огледа разсеяно наоколо. Вдигна ръка към устата си и започна да си гризе ноктите.

— Тук са ръководителите на военните служби — каза сър Джордж Пекъм. — Нямаме търпение да чуем вашето мнение за това, какво може да се направи.

— О! — каза професор Екщайн. — Да се направи? Да, да, да се направи?

Настъпи тишина.

— Светът бързо върви към анархия — каза сър Джордж.

— Така изглежда, нали? Поне от това, което чете във вестниците. Не че им вярвам. Наистина какво ли не измислят журналистите. Никога няма каквато и да било точност в думите им.

— Разбрах, че напоследък сте направили много важни открития, професоре — започна Седрик Лейзънби окуражаващо.

— Да, да, така е. Направихме изключително опасно химическо оръжие. В случай че някога ни е необходимо. Бактериологично оръжие, нали разбирате. Газ, който ще се пуска по битовите газопроводи, замърсяване на въздуха и отравяне на водоизточниците. Да, ако искате, предполагам, че можем да убием половината население на Англия, стига да ни дадете около три дни да го направим. — Той потри ръце. — Това ли искате?

— Не, не наистина. За Бога, разбира се, че не — мистър Лейзънби изглеждаше ужасен.

— Точно това искам да кажа. Въпросът не е в това, че нямаме достатъчно смъртоносно оръжие. Имаме прекалено много. Всичко, което имаме, е прекалено смъртоносно. Трудното ще бъде да запазим някого жив, дори и самите себе си. Е? Всички хора на върха. Да, нас например. — Той се изсмя с весел и хриплив смях.

— Но ние не искаме това — повтори мистър Лейзънби.

— Не става въпрос какво искате, а какво имаме. Всичко, което имаме, е страшно смъртоносно. Ако искате да изтриете от картата всички хора под тридесет години, предполагам, че ще можете да го направите. Но имайте предвид, че ще трябва да изтребите и голяма част от по-възрастните. Трудно е да се отделят едните от другите. Аз лично съм против. Имаме някои много добри млади научни работници. Кръвожадни, но умни.

— Какво става с този свят? — запита внезапно Кенуд.

— Точно там е въпросът — каза професор Екщайн. — Не знаем. Не знаем тук, горе, въпреки всичко, което знаем за едно или друго нещо. В наши дни знаем малко повече за луната, знаем много в областта на биологията, можем да трансплантираме сърца и дробове, предполагам, че скоро ще можем да трансплантираме и мозъци, въпреки че не зная как ще стане. Но не знаем кой стои зад това. Има някой. Някой с много власт. О, да, то се проявява по най-различни начини. Престъпни банди, търговия с наркотици, всички тези неща. Хора с много власт, направлявани от няколко добри мозъци зад кулисите. Ставаха разни неща в една или друга страна, понякога в европейски мащаб. Но сега отиват по-далече, от другата страна на земното кълбо — в Южното полукълбо. Ще стигнат чак до Антарктида, преди да сме свършили, предполагам. — Той изглеждаше доволен от диагнозата си.

— Хора със зла воля…

— Да, може и така да се каже. Зла воля заради самата зла воля или заради пари или власт. Трудно е да се разбере всичко това. Горките дребни участници също не знаят. Те искат насилие и харесват насилието. Не харесват света, не харесват нашето материалистично отношение. Не харесват много от нашите мръсни начини за печелене на пари, не харесват много от мошеничествата ни. Не искат да виждат бедност. Искат по-добър свят. Е, може би е възможно да се построи един по-добър свят, ако се обмисли достатъчно дълго. Но проблемът е, че ако искате да вземете нещо, първо трябва на негово място да поставите друго. Природата не търпи празно пространство — стара поговорка, но вярна. По дяволите, това е като трансплантация на сърце. Махате едно сърце, но на негово място трябва да сложите друго. Сърце, което работи. И трябва да се погрижите за сърцето, което ще сложите, преди да махнете болното. Всъщност аз мисля, че е по-добре много от тези неща да се оставят на мира, но предполагам, че никой няма да ме слуша. А всъщност това и не е моята област.

— Газ? — предложи полковник Мънроу.

Професор Екщайн се оживи.

— О, имаме всякакви видове газове на склад. И имайте предвид, че някои от тях са донякъде безвредни. Леки „спирачки“, така да се каже. Имаме всички тези неща. — Той сияеше като доволен търговец на едро.

— Атомно оръжие? — предложи мистър Лейзънби.

— Не си играйте с това! Не искате радиоактивна Англия, нали? Или радиоактивен континент?

— Значи не можете да ни помогнете? — попита полковник Мънроу.

— Не и докато някой не разбере нещо повече за всичко това — каза професор Екщайн. — Е, съжалявам. Но трябва да знаете, че повечето неща, по които работим днес, са опасни. — Той отново подчерта думата: — Наистина са опасни.

Погледна ги обезпокоен, както един нервен чичо би погледнал група деца, оставени да си играят с кутия кибрит, които лесно биха могли да подпалят цялата къща.

— Е, благодарим ви, професор Екщайн — каза мистър Лейзънби. В гласа му не се чувстваше особена благодарност.

Професорът схвана правилно, че е свободен, усмихна се на всички и бързо излезе от стаята.

Мистър Лейзънби едва дочака да се затвори вратата, за да излее чувствата си.

— Всички са еднакви, тези учени — въздъхна той горчиво. — Никога няма никаква полза от тях. Никога не измислят нещо разумно. Всичко, което могат, е да разбият атома, а след това казват на нас да не бърникаме из тези неща.

— И по-добре да не го бяхме правили — каза адмирал Блънт остро, както преди. — Това, което ние искаме, е нещо простичко и обикновено, като някакво средство, което унищожава селективно плевелите, което би… — Той спря внезапно. — Какво, по дяволите…?

— Да, адмирале? — попита министър-председателят учтиво.

— Нищо — просто ми напомни нещо. Не мога да си спомня точно какво…

Министър-председателят въздъхна.

— Още научни експерти да чакат на прага? — попита Гордън Четуинд, поглеждайки с надежда часовника си.

— Предполагам, че старият Пайкъуей е тук — каза Лейзънби. — Има някаква картина — или чертеж — или карта или нещо подобно, което иска да видим…

— За какво става въпрос?

— Не зная. Цялото е с някакви балони — отговори Лейзънби неопределено.

— Балони? Защо балони?

— Нямам представа. Е — въздъхна той, — по-добре да я видим.

— Хоршам също е тук…

— Може да има да ни каже нещо ново — предположи Четуинд.

Полковник Пайкъуей влезе, стъпвайки тежко. Носеше нещо, навито на руло, което бе разгънато с помощта на Хоршам и с малко усилия бе изправено така, че седящите около масата да го виждат.

— Все още не е начертано в мащаб, но дава обща представа — каза полковник Пайкъуей.

— Какво означава това, ако въобще означава нещо?

— Балони? — измърмори сър Джордж. Хрумна му нещо. — Газ ли е? Нов газ?

— По-добре изнесете лекцията, Хоршам — каза Пайкъуей. — Познавате общата идея.

— Зная само това, което ми е казано. Представлява диаграма на асоциация за световен контрол.

— Състояща се от кого?

— От групи, които притежават или контролират източниците на власт — суровините на властта.

— А буквите от азбуката?

— Представляват хора или кодови названия на определени групи. Това са пресичащи се кръгове, които вече покриват земното кълбо.

Кръгът, отбелязан с буквата „О“, е оръжието. Някой или някаква група притежава оръжие. Всякакъв вид оръжие. Експлозиви, картечници, пушки. По целия свят се разпраща оръжие според някакъв план, доставя се привидно на развиващите се страни, на изостаналите страни, на воюващите страни. Но не остава там, където е изпратено. Почти незабавно се препраща другаде. За партизаните в Южна Америка, за бунтовници в САЩ, за складовете на Черната сила, за различни страни в Европа.

„Н“ представлява наркотиците — мрежа от доставчици ги разпространява от различни складове и източници. Всякакви наркотици — от по-безвредните разновидности до истинските. Центърът изглежда е в Източното Средиземноморие и минава през Турция, Пакистан, Индия и Централна Азия.

— И печелят?

— Огромни суми. Не става въпрос само за доставчици. Има нещо много по-зловещо. Наркотиците се използват, за да се унищожат слабите сред младежта, за да се превърнат, така да се каже, в напълно зависими роби. Роби, които да не могат да живеят, да съществуват или да работят за господарите си, без дозата наркотик.

Кенуд подсвирна.

— Доста неприятно, нали? Нямате ли някаква представа кои са тези доставчици?

— Някои от тях знаем. Но само дребните риби. Не истинските босове. Главният щаб, доколкото можем да съдим, е в Централна Азия и Източното Средиземноморие. Оттам ги разпращат в гуми на коли, в цимент, в бетон, в най-различни машини и индустриални стоки. Доставят се по целия свят като обикновени търговски стоки.

„Ф“ означава финанси. Парите! Паяжината на парите е в центъра на всичко. Трябва да отидете при мистър Робинсън, за да ви разкаже за парите. Според една бележка тук, огромни суми пари идват от Америка, а има един център също и в Бавария. Има огромни резерви в Южна Африка във вид на злато и диаманти. По-голямата част от парите отиват в Южна Америка. Една от основните фигури, които контролират парите, ако мога да се изразя така, е силна и способна жена. Вече е стара — наближава й времето да умира. Но все още е силна и жизнена. Името й е Шарлот Крап. Баща й беше собственик на складовете „Кран“ в Германия. Тя самата беше финансов гений и оперираше на Уолстрийт. Увеличаваше непрекъснато богатството си чрез спорт, машини, индустриални концерни. Всички тези неща. Живее в огромен замък в Бавария и оттам направлява вливането на пари в различни части на земното кълбо.

„И“ представлява изследванията, науката, познанията по химическото и бактериологическо оръжие. Различни млади учени дезертираха — има цяло ядро от тях в САЩ, струва ми се, които са се заклели и са предани на каузата на анархията.

— Борба за анархия? Противоречие на термините. Може ли да съществува нещо подобно?

— Когато е млад, човек вярва в анархията. Иска един нов свят, а като начало трябва да разруши стария, както се разрушава старата къща, преди на нейно място да се построи нова. Но ако човек не знае къде отива, ако не знае накъде го примамват или дори тласкат да върви, какъв ще бъде новият свят и къде ще бъдат вярващите, когато го постигнат? Едни от тях — роби, други — заслепени от омраза, трети — от насилието и садизма, които се проповядват и прилагат на практика. Някои от тях, Бог да им е на помощ, все още ще бъдат идеалисти, все още ще вярват, както хората във Франция по време на Революцията са вярвали, че тя ще донесе благоденствие, мир, щастие и сполука на всички.

— И какво ще правим ние сега? Какво предлагате да направим?

Отговор даде адмирал Блънт.

— Какво ще правим ли? Всичко, което можем. Уверявам ви, всички, крито сте тук, ние правим каквото можем. Имаме хора, които работят за нас във всяка страна. Имаме агенти, хора, които разследват, събират информация и я донасят тук.

— А това е много важно — каза полковник Пайкъуей. — Преди всичко трябва да знаем, да знаем кой кой е, кой е с нас и кой е против нас. А после трябва да видим какво да се направи, ако изобщо може да се направи нещо. Наричаме тази диаграма „Кръгът“. Ето списък на всичко, което знаем за ръководителите от този кръг. Тези с въпросителен знак означават, че знаем само кодовото им име или пък само предполагам, че те са хората, които ни трябват.

Глава XV Леля Матилда отива на лечение

— Мислех за някакво лечение? — предложи лейди Матилда.

— Лечение? — каза доктор Доналдсън. За момент той изглеждаше леко озадачен и загуби вида си на медицинско всезнание, а това, както си помисли лейди Матилда, беше едно от дребните неудобства да те лекува по-млад лекар, а не някой от старите, с които от години си свикнал.

— Така го наричахме — обясни лейди Матилда. — Когато бях млада, отивахме на лечение. Мариенбад, Карлсаб, Баден-Баден и всички останали. Само преди един ден прочетох във вестника за онова ново място. Съвсем ново и модерно. Всички нови идеи и разни такива неща. Не че съм наистина за новите идеи, но всъщност не бих се изплашила от тях. Искам да кажа, че сигурно са си все същите неща. Вода с вкус на развалени яйца и най-новата диета, лечебни разходки, водни процедури, или както го наричат сега, в доста неудобно време сутринта. И предполагам, че правят масаж или нещо подобно. Някога използваха водорасли. Но това място е някъде в планината. Бавария или Австрия или някъде там. Така че, предполагам, няма да има водорасли. Навярно пухкав мъх. А вероятно и хубава минерална вода, освен онази с вкус на сяра, на развалени яйца, искам да кажа. Прекрасни сгради, както разбрах. Единственото нещо, за което може да се тревожи човек, е това, че сега изглежда никъде не слагат парапети в новите модерни сгради. Мраморни стълбища и разни такива, но нищо, за което да се хванеш.

— Мисля, че съм чувал за мястото, за което говорите — каза доктор Доналдсън. — Доста го рекламират в пресата.

— Е, знаете какви са хората на моята възраст — продължи лейди Матилда. — Обичат да опитват новите неща. Всъщност мисля, че го правят, само за да се забавляват. Не смятат, че здравето им наистина ще се подобри. Все пак не мислите, че идеята е лоша, нали, доктор Доналдсън?

Доктор Доналдсън я погледна. Той не беше толкова млад, колкото го смяташе лейди Матилда. Наближаваше четиридесетте и беше тактичен и мил човек, който искаше да угажда на възрастните си пациенти дотолкова, доколкото смяташе за приемливо, без някаква реална опасност те да предприемат нещо наистина неподходящо.

— Сигурен съм, че изобщо няма да ви навреди — отговори той. — Би могло да се окаже доста добра идея. Разбира се, пътуването е уморително, въпреки че човек днес лети със самолети и стига доста бързо и лесно.

— Бързо да. Лесно не — каза лейди Матилда. — Рампи и подвижни стълби, качване и слизане от автобуси от летището до самолета и от самолета до друго летище, и от летището на друг автобус. Всичко това, нали разбирате. Но чух, че може да се пътува с инвалиден стол в самолета.

— Естествено, че може. Ако обещаете да направите това и да не мислите, че можете да ходите навсякъде…

— Зная, зная — прекъсна го пациентката му. — Вие разбирате. Вие наистина сте много отзивчив човек. Всеки си има гордост, нали знаете, и докато може да куцука с бастун или с малко помощ, не иска да изглежда абсолютна развалина или прикован на легло или нещо такова. Щеше да е по-лесно, ако бях мъж — замисли се тя. — Искам да кажа, че човек може да завърже крака с онези огромни бинтове и подплатени неща, сякаш са с подагра. Няма нищо лошо в подаграта за мъжете, искам да кажа. Никой няма да помисли нищо лошо за мен. Някои от старите им другари мислят, че са попрекалявали с портвайна, защото така смятаха някога, макар че аз изобщо не вярвам в това. Портвайнът не е причина за подаграта. Да, инвалиден стол и мога да отида със самолет до Мюнхен или някое друго място. Човек може да уреди да го чака кола.

— Надявам се, че ще вземете мис Ледъран.

— Ейми? Разбира се. Не бих могла без нея. Така или иначе, смятате, че не би ми навредило?

— Мисля, че може да ви е много полезно.

— Вие наистина сте мил човек.

Очите на лейди Матилда проблеснаха с пламъчета, които той вече познаваше.

— Мислите, че ще ми бъде приятно и ще се ободря, ако отида на някое ново място и се срещна с нови хора, и, разбира се, сте съвсем прав. Но на мен ми харесва да си мисля, че отивам на лечение, въпреки че в действителност едва ли има от какво да се лекувам. Няма, нали? Искам да кажа, освен от старостта. За съжаление старостта не се лекува, а само повече напредва, нали?

— Въпросът е всъщност дали ще ви е приятно. Е, аз мисля, че да. Между другото, ако се уморите, когато вършите нещо, спрете.

— Ще пия вода, дори и да има вкуса на развалени яйца. Не защото ми харесва, или защото мисля, че наистина ще ми помогне. Но има някакъв успокояващ ефект. Също като старите жени в селото ни. Те винаги искаха хубаво силно лекарство, боядисано в черно, лилаво или тъмнорозово, със силен аромат на мента. Те мислеха, че то е много по-добро от хубавите малки хапчета или от шише, което изглежда пълно с обикновена вода, без никакъв екзотичен цвят.

— Знаете прекалено много за човешката природа — каза доктор Доналдсън.

— Много сте мил с мен. Благодаря ви. Ейми!

— Да, лейди Матилда?

— Дай ми един атлас, ако обичаш. Загубила съм представа за Бавария и страните около нея.

— Нека да помисля. Атлас. Предполагам, че трябва да има в библиотеката. Трябва да има стари атласи от около 1920 г., струва ми се.

— Чудя се дали нямаме нещо малко по-съвременно.

— Атлас — каза Ейми, потънала в размисъл.

— Ако не, може да купиш и да ми го донесеш утре сутрин. Ще бъде много трудно, защото всички имена са различни, държавите са различни и няма да зная къде съм. Но ти ще трябва да ми помогнеш. Намери и голяма лупа, моля те. Струва ми се, че четох с една в леглото преди няколко дни. Може да е паднала между леглото и стената.

Нужно беше малко време, за да се задоволят исканията й, но накрая атласът, лупата и един стар атлас, по който да сравняват, бяха намерени. Ейми, толкова мила жена, помисли си лейди Матилда, помогна много.

— Да, ето го. Изглежда, че все още се казва Монбрюге или нещо подобно. Намира се или в Тирол, или в Бавария. Всичко сякаш си е сменило мястото и има нови имена…

Лейди Матилда огледа спалнята си в Гастхаус29. Беше много добре подредена, много скъпа. Съчетаваше комфорта с привидна аскетичност, която можеше да накара обитателката й да се захване със строг курс от упражнения, диета и вероятно болезнена серия масажи. Мебелите са интересни, помисли си лейди Матилда. Те бяха за всички вкусове. Имаше един голям готически текст в рамка на стената. Немският на лейди Матилда не беше така добър, както на младини, но според нея той говореше за златната и омагьосваща идея за връщане към младостта. Не само че младостта държеше бъдещето в ръцете си, но и на възрастните се внушаваше идеята, че те самите също могат да изживеят втора пролет.

Тук имаше неща, които помагаха на човек да следва доктрината на всеки един от многото пътища в живота, които привличаха различните хора. (Както винаги, предполагаше се, че имат достатъчно пари да платят за това.) До леглото имаше Библия на Гидеон30, същата каквато лейди Матилда често бе намирала край леглото си, когато пътуваше из Америка. Тя я вдигна с одобрение, отвори я наслуки и сложи пръст върху един стих. Прочете го, клатейки доволно глава, и си отбеляза нещо накратко в един бележник, който лежеше на масичката до леглото. Тя беше правила това често през живота си — то беше нейният начин да получи напътствия от Бога на момента.

Тя продължи да разглежда стаята. На удобно, но ненатрапващо се място лежеше Almanack de Gotha32, скромно поставен на една полица на масичката до леглото. Безценна книга за всички, които искаха да се запознаят с висшите слоеве на обществото няколкостотин години назад, която все още се разглеждаше и по която си правеха справки и бележки хората с аристократичен произход или тези, които проявяваха интерес към него. Ще ми бъде полезно, каза си лейди Матилда, мога да прочета доста неща оттук.

Близо до бюрото, до печката от стилен порцелан имаше издания с меки корици на различни молитви и догми от съвременните пророци. Тези, които сега или съвсем наскоро бяха викали в пустинята, бяха тук, за да бъдат изучавани и оценявани от млади последователи с коси като ореоли, странни одеяния и искрени сърца. Маркузе, Гевара, Леви-Строс, Фанон.

Ако ще разговаря със златната младеж, по-добре да почете малко и от това.

В този момент на вратата тихо се почука. Тя се отвори леко и зад нея се показа лицето на вярната Ейми. Ейми, помисли внезапно лейди Матилда, ще изглежда точно като овца, когато остарее с десет години. Хубава, вярна, мила овца. В този момент, с радост мислеше лейди Матилда, тя все още изглежда като мило пълничко агне с хубава къдрава коса, замислени добри очи, което може приятелски да казва „бее“, а не да врещи.

— Надявам се, че спахте добре.

— Да, скъпа моя, спах чудесно. Носиш ли онова нещо?

Ейми винаги знаеше какво има предвид лейди Матилда. Тя го подаде на работодателката си.

— О, диетата ми. Разбирам. — Лейди Матилда я разгледа и след това каза: — Колко невероятно непривлекателна! Каква е тази вода, която трябва да пия?

— Не е много приятна на вкус.

— Да, предполагам, че не е. Ела след половин час. Имам едно писмо, което искам да пуснеш.

Премествайки настрани подноса със закуската си, тя отиде до бюрото. Помисли няколко минути и написа писмото си.

— Трябва да свърши работа — промърмори тя.

— Какво казахте, лейди Матилда?

— Писах на старата си приятелка, за която ти споменах.

— Тази, за която казахте, че не сте виждали от петдесет-шестдесет години?

Лейди Матилда кимна с глава.

— Надявам се — започна Ейми с тон на извинение, — искам да кажа… аз… това е много време. Днес хората бързо забравят. Надявам се, че тя ще си спомни за вас, за всичко.

— Разбира се, че ще си спомни. Хората, които не забравяме, са хората, които сме познавали, когато сме били между десет и двадесетгодишни. Те се запечатват в паметта ни завинаги. Помним какви шапки са носели, как са се смеели, помним добрите и лошите им страни и всичко за тях. А онези, които съм срещнала преди, да кажем, двадесет години — просто не мога да си спомня кои са. Нито когато ми говорят за тях, нито дори когато ги видя. О, да, тя ще си спомни за мен. И всичко за Лозана. Пусни това писмо. Аз имам нещо за домашна работа.

Тя взе Almanack de Gotha и се върна в леглото, където започна сериозно да изучава нещата, които можеше да й бъдат полезни. Някои семейни и други полезни роднински връзки. Кой за кого се е оженил, кой къде е живял, какви нещастия са се случили на някои. Не че тази, която имаше предвид, можеше да се намери в алманаха. Но тя живееше на такова място, целенасочено бе дошла да живее в замък, принадлежал на благородници, и бе приела проявяваното от местните жители уважение и преклонение пред хората с добър произход. Тя самата, както лейди Матилда добре знаеше, не можеше да има никакви претенции за добър произход, та дори и помрачен от бедност. Тя трябваше да се задоволи с парите. Морета от пари. Невероятно големи количества пари.

Лейди Матилда не се съмняваше, че тя, дъщерята на един осми херцог ще бъде поканена по някакъв тържествен повод. Може би на кафе с превъзходна сметанова торта.

Лейди Матилда Клекхийтън влезе в една от величествените приемни на замъка. Бе пътувала петнадесет мили. Тя се бе облякла доста грижливо, въпреки че до известна степен предизвика неодобрението на Ейми. Ейми рядко даваше съвети, но сега толкова искаше господарката й да успее в това, което предприема, че този път се осмели да изрази умерен протест.

— Не мислите ли, че червената ви рокля е малко износена, ако разбирате какво искам да кажа. Имам предвид точно под мишниците и, да, има две или три доста излъскани места…

— Зная, скъпа, зная. Малко е протрита, но въпреки това е модел на Пату. Стара е, но е много скъпа. Не се опитвам да изглеждам нито богата, нито екстравагантна. Аз съм обедняла потомка на аристократичен род. Без съмнение всеки човек под петдесет години ще ме презре. Но моята домакиня от няколко години живее в общество, където богатите трябва да чакат, за да им сервират, докато домакинята с готовност чака една окъсана, остаряваща жена с безупречен произход. Семейните традиции са нещо, което не се губи лесно. Човек ги приема, дори и когато се премества на ново място. Между другото, в куфара ми ще намериш една боа от пера.

— Нима ще си сложите и боа?

— Да. От щраусови пера.

— О, Господи, сигурно е от сто години.

— Да, стара е, но съм я пазила много грижливо. Ще видиш, Шарлот ще разбере веднага. Ще помисли, че едно от най-добрите семейства в Англия е стигнало до там да носи старите си дрехи, пазени грижливо с години. Ще облека и палтото от тюленова кожа. Малко е износено, но някога беше такова великолепно палто.

Така нагласена тя тръгна. Ейми отиде с нея като добре облечена, макар и непретенциозно елегантна придружителка.

Матилда Клекхийтън бе подготвена за това, което видя — кит, както й бе казал Стафорд. Огромен кит, отвратителна старица, седнала в стая, заобиколена с картини, струващи цяло състояние. С известно усилие тя стана от подобния си на трон стол, който можеше да се използва в сцена, представляваща двореца на някой велик принц, от който и да е период преди Средновековието.

— Матилда!

— Шарлот!

— Ах! След всичките тези години! Колко невероятно!

Те размениха поздрави и изразиха удоволствието си, говорейки отчасти на немски, отчасти на английски. Немският на лейди Матилда не бе много правилен. Шарлот говореше отличен немски, отличен английски, макар и със силен гърлен акцент и понякога английски с американски акцент. Тя наистина е изключително отвратителна, помисли си лейди Матилда. За момент тя изпита обич, която идваше от миналото, въпреки че в следващия момент си спомни, че Шарлот беше особено неприятно момиче. Никой не я бе харесвал истински и лейди Матилда не правеше изключение. Но каквото и да говорим, спомените за далечните училищни дни ни свързват здраво. Не знаеше дали Шарлот я бе харесвала или не. Но помнеше, че, както казваха в онези времена, Шарлот се беше лепнала за нея. Вероятно се бе виждала да гостува в замъка на английски херцог. Бащата на лейди Матилда, макар и от най-достоен род, беше един от най-бедните английски херцози. Имението му се бе запазило само благодарение на това, че се бе оженил за богата жена, към която се бе отнасял с най-голямо внимание, и която с удоволствие го бе тормозила винаги, когато бе имала възможност. За щастие лейди Матилда бе негова дъщеря от втория му брак. Майка й беше изключително мила, а беше и превъзходна актриса, успяваща да изглежда херцогиня по-добре от истинските херцогини.

Размениха си спомени за отминалите дни, за мъченията, на които бяха подлагали някои от възпитателите си, за щастливите и нещастни бракове на някои от съученичките им. Матилда спомена някои родове и семейства, подбрани от Almanach de Gotha. „Но, разбира се, този брак сигурно е бил ужасен за Елза. Един от Пармските Бурбони, нали? Да, да, е, знаем до какво води това. Много неприятно.“

Сервираха кафе, отлично кафе, подноси с крем пита и великолепна сметанова торта.

— Не трябва да докосвам тези неща — извика лейди Матилда. — Наистина! Лекарят ми е много строг. Каза да се придържам стриктно към лечението, докато съм тук. Но в крайна сметка днес е празник, нали? Връщане към младостта. Това е, което толкова много ме интересува. Племенникът ми, който те е посетил скоро — забравих кой го беше довел, графиня… ох, започваше със „З“, не мога да си спомня името й.

— Графиня Рената Зерковски…

— Да, точно така, да. Предполагам много очарователна жена. И тя го довела да те посети. Било е много любезно от нейна страна. Той беше толкова впечатлен. Впечатлен и от красивите вещи, които притежаваш, от начина ти на живот и всъщност от всички прекрасни неща, които чул за тебе. Как имате цяло движение… ах, не зная кое е точното име. Галактика на младежта. Златна, прекрасна младеж. Те те боготворят. Сигурно живееш вълнуващо. Не че аз бих могла да си позволя такъв живот. Трябва да живея много скромно. Ревматоиден артрит. А също и финансовите трудности. Трудно поддържам семейната къща. Е, да, знаеш как е при нас в Англия — неприятностите ни с данъците.

— Спомням си този твой племенник, да. Беше приятен, много приятен мъж. На дипломатическа служба, доколкото разбрах?

— О, да. Но това е… е, знаеш ли, не мога да не мисля, че способностите му не получават признание. Той не говори много. Не се оплаква, но чувства, че е… е, чувства, че не е оценен както трябва. Властта в момента, тези, които са в кабинета, какво са те?

— Canaille!33 — каза Голямата Шарлот.

— Интелектуалци без savoir faire34 в живота. Преди петдесет години щеше да е различно, но сега не го повишават, както би трябвало. Дори ще ти кажа, разбира се, съвсем поверително, че не му се доверяват. Подозират, че симпатизира на… как да се изразя… размирнически, революционни тенденции. И все пак, човек разбира какво може да донесе бъдещето на тези, които приемат по-прогресивните идеи.

— Искаш да кажеш, че той, как наричаха това в Англия, не е съгласен с правителството, както се изразяват.

— Тихо, тихо. Не трябва да говорим такива неща. Или поне аз не трябва да го правя — каза лейди Матилда.

— Ти ме заинтригува — отвърна Шарлот.

Матилда Клекхийтън въздъхна.

— Припиши го, ако искаш, на привързаността на една стара роднина. Стафи винаги ми е бил любимец. Той е чаровен и остроумен. Мисля също и че има идеи. Той вижда бъдещето, едно бъдеще, което трябва доста да се различава от това, което имаме сега. За съжаление в политическо отношение страната ни е в много лошо състояние. Стафорд изглежда наистина впечатлен от всичко, което си му казала и си му показала. Разбрах, че правиш толкова много за музиката. Чувствам, че това, което ни е нужно, е идеалът за свръхрасата.

— Трябва да има и може да има суперраса. Адолф Хитлер е бил прав. Самият той е незначителен човек, но с нещо артистично в характера си. И несъмнено е имал талант за лидерство.

— О, да. Лидерство, ето какво ни е нужно.

— През миналата война избрахте лошо съюзниците си, скъпа. Ако Англия и Германия се бяха съюзили, ако бяха имали едни и същи идеали за младост и сила, две арийски нации с правилните идеали… Помисли си къде щяха да са стигнали и твоята и моята страна сега. А може би и това е твърде ограничена гледна точка, в някои отношения комунистите и другите ни дадоха урок. Пролетарии от всички страни, съединявайте се? Но това значи да се целим твърде ниско. Пролетариите са само материалът ни. Трябва да бъде: „Лидери от цял свят, съединявайте се!“ Младежи с талант за лидерство, с добър произход. И трябва да започнем не с хората на средна възраст, които имат своите навици и се повтарят като развалена грамофонна плоча. Трябва да търсим сред студентите, младите момчета със смели сърца, с велики идеи, готови да тръгнат напред, да бъдат убити, но също и да убиват. Да убиват без никакво угризение — защото е сигурно, че без агресивност, без насилие, без атака, не може да има победа. Трябва да ти покажа нещо…

С доста усилия тя успя да се изправи на крака. Лейди Матилда я последва, преструвайки се, че й е по-трудно, отколкото всъщност й беше.

— Беше през май 1940 г., когато движението на Хитлеровата младеж премина към втория си стадий — каза Шарлот. — Когато Химлер получи от Хитлер един устав. Устава на известните СС. Тя беше създадена за унищожението на източните народи, предопределените роби на света. Това щяло да създаде допълнително място за германската висша раса. Така се създали изпълнителните отряди на СС. — Гласът й се понижи. За момент в него се чувстваше религиозно преклонение. Лейди Матилда едва не се прекръсти по погрешка.

— Орденът на Мъртвешката глава — каза Голямата Шарлот.

Тя премина бавно и с болка през стаята и посочи към стената, където висеше Орденът на Мъртвешката глава, ограден в златна рамка и увенчан с череп.

— Виж, това е най-голямата ценност, която притежавам. Виси тук на стената ми. Когато идват тук, моите златни младежи му отдават почит. А в архивите на замъка имаме ръкописи с историята му. Някои от тях са четиво само за хора със здрави стомаси, но трябва да се научим да приемаме тези неща. Смъртта в газовите камери, изтезанията в килиите, процесът в Нюрнберг говорят доста зловещо за всички тези неща. Но то е било велика традиция. Те били обучавани от млади момчета, така че да не трепнат, да не се отвърнат или да се размекнат. Дори и Ленин, проповядвайки марксистката си доктрина, е казал: „Никаква отстъпчивост!“. Това е било едно от най-важните му правила за създаването на съвършена държава. Но ние бяхме твърде ограничени. Искахме да осъществим великата си мечта само за германската висша раса. Но има и други раси. Те също могат да достигнат съвършенство чрез страдания и насилие и чрез обмислено прилагане на анархията. Трябва да разрушаваме, да разрушим всички мекушави институции. Да унищожим унизителните форми на религия. Съществува религия на силата, древната религия на викингите. Имаме и лидер, все още млад, който става все по-силен с всеки изминал ден. Какво са казвали някои велики умове? Дай ми оръдията и аз ще свърша работата. Нещо такова. Нашият лидер вече има оръдията. Ще има и повече. Ще има самолети, бомби, химическо оръжие. Ще има хора, които да се бият. Ще има транспорт. Ще има кораби и петрол. Ще има това, което може да се нарече духа на Аладин. Потриваш лампата и духът се появява. Всичко е в твои ръце. Средствата за производство, средствата за богатство и нашият млад лидер, лидер и по рождение, и по дух. Той има всичко това.

Тя се задъха и започна да кашля.

— Дай да ти помогна.

Лейди Матилда я заведе до стола й. Шарлот дишаше тежко, докато сядаше.

— Тъжно е да си стар, но аз ще живея достатъчно дълго. Достатъчно дълго, за да видя тържеството на новия свят, едно ново създание. Ето какво е нужно на племенника ти. Ще се погрижа за това. Власт в собствената си страна, това иска той, нали? Готова ли си да поведеш челния отряд там?

— Някога имах влияние. Но сега… — лейди Матилда поклати глава. — Всичко вече е минало.

— То ще се върне отново, скъпа. Добре направи, че дойде при мен. Аз имам известно влияние.

— Това е велика кауза — каза лейди Матилда. Тя въздъхна и промърмори: — Младия Зигфрид.

— Надявам се, че прекарахте приятно на срещата с приятелката си — каза Ейми, докато пътуваха обратно към Гастхаус.

— Ако само беше чула всичките глупости, които наговорих, нямаше да повярваш — отговори лейди Матилда Клекхийтън.

Глава XVI Пайкъуей говори

— Новините от Франция са много лоши — каза полковник Пайкъуей, изчетквайки от сакото си облак пепел. — Чух Уинстън Чърчил да казва това през последната война. Той беше човек, който можеше да говори с прости думи и не повече от необходимото. Думите му ни казваха всичко, което трябваше да знаем. Да, много време мина от тогава, но днес отново го казвам. Новините от Франция са много лоши.

Той се закашля, изхриптя и изчетка още малко пепел от себе си.

— Новините от Италия са много лоши — продължи той. — Предполагам, че и новините от Русия щяха да са лоши, ако позволяваха нещо да излезе от там. Там също имат неприятности. Маршируващи тълпи студенти по улиците, разбити витрини, нападнати посолства. Новините от Египет са много лоши. Новините от Ерусалим са много лоши. Новините от Сирия са много лоши. Това е повече или по-малко нормално, така че няма защо да се тревожим особено. Новините от Аржентина бих нарекъл странни. Всъщност много странни. Аржентина, Бразилия, Куба — всичките са едно. Наричат се Федеративни щати на Златната младеж или нещо подобно. Имат и армия. Обучена както трябва, въоръжена както трябва и командвана както трябва. Имат самолети, имат бомби, имат Бог знае какво. И повечето от тях изглежда знаят какво да правят с тях, което влошава нещата. Явно има и пееща тълпа. Поппесни, стари фолклорни песни и забравени бойни химии. Обикалят, както правеше Армията на спасението — не искам да богохулствам, не нападам Армията на спасението. Винаги са вършили добра работа. И момичетата — хубави като Полишинел с шапчиците си.

Той продължи:

— Чух, че става нещо в цивилизованите страни, като се започне с нас. Някои от нас все още може да бъдат наречени цивилизовани, предполагам? Помня, един от политиците ни преди няколко дни каза, че сме прекрасна нация, преди всичко защото разрешаваме всичко, имаме демонстрации, чупим витрини, пребиваме хора ако нямаме нещо по-добро, с което да се занимаваме, отърваваме се от веселото си настроение, проявявайки насилие, а от моралната си чистота, събличайки по-голямата част от дрехите си. Не зная за какво мислеше, че говори — това е рядкост при политиците, но те могат да направят всичко да звучи правилно. Точно затова са политици.

Той спря и погледна мъжете в стаята.

— Отчайващо, тъжно и отчайващо — каза сър Джордж Пакъм. — Човек трудно може да повярва, човек се тревожи… ако можеше само… Това ли са всички новини, които имате? — попита той печално.

— Не е ли достатъчно? Трудно е да ви задоволи човек. Световната анархия в настъпление — ето какво става. Все още малко нестабилна, не съвсем стъпила на краката си, но съвсем близо до това, всъщност много близо.

— Но, разбира се, срещу нея могат да се вземат мерки?

— Не е толкова лесно, колкото мислите. Сълзотворният газ слага край на размириците за малко и дава отдих на полицията. Естествено имаме и изобилие от бактериологично оръжие, атомни бомби и всякакви други средства. Какво, мислите, ще стане, ако започнем да ги използваме? Масови убийства на маршируващите момичета и момчета, на пазаруващите домакини, на старите пенсионери по домовете им, на голяма част от надутите ни политици, така както ни говорят, че никога не сме били толкова добре, а в добавка и вие и аз сме вътре, ха, ха! Но ако това, което търсите, са само новини — добави полковник Пайкъуей — разбрах, ме днес ще пристигне една ваша сензация. Строго секретно от Германия, самият хер Хайнрих Шпайс.

— Откъде, за Бога, сте чули това? То трябваше да бъде строго…

— Ние знаем всичко — затова сме тук — каза полковник Пайкъуей, използвайки любимата си фраза. — Ще доведе и някакъв скучен доктор, доколкото разбрах… — добави той.

— Да, д-р Райхард, предполагам голям специалист…

— Не. Доктор по медицина — за побърканите…

— О, Боже — психолог?

— Вероятно. Тези, които ръководят лудниците, са повечето такива. Ако имаме късмет, ще пристигне, за да прегледа главите на някои от младите лудетини. Натъпкани са с германска философия, философия на Черната сила, философия на мъртви френски писатели и така нататък, и така нататък. Може би ще му позволят да прегледа и главите на някои от нашите правни светила, които председателстват в съдилищата и ни казват, че трябва да сме много внимателни да не направим нещо, с което да увредим егото на младия човек, защото той вероятно ще трябва да си изкарва прехраната. Много по-добре ще сме, ако ги изпратят всичките да получат държавна помощ, от която да живеят, и тогава ще се върнат по стаите си, няма да работят и ще се забавляват, като четат съвременна философия. Обаче аз съм старомоден. Зная това. Няма нужда да ми го казвате.

— Човек трябва да вземе под внимание новия начин на мислене — каза сър Джордж Пекам. — Човек чувства — имам предвид, човек се надява, е, трудно е да се каже…

— Сигурно много се тревожите — забеляза полковник Пайкъуей. — След като намирате нещата толкова трудни за изразяване.

Телефонът му иззвъня. Той послуша известно време, след това го подаде на сър Джордж.

— Да? Да? О, да. Да. Съгласен съм… Не… не… не Вътрешните работи. Не. Искате да кажете частно. Е предполагам, че е по-добре да използваме… ъъъ — сър Джордж се огледа предпазливо.

— Стаята се подслушва — каза полковник Пайкъуей приветливо.

— Парола „Синият Дунав“ — изрече сър Джордж Пекъм с висок хрипкав шепот. — Да, да. Ще доведа Пайкъуей със себе си. О, да, разбира се. Да, да. Свържете се с него. Да, кажете му, че особено държите той да присъства, но да не забравя, че срещата ни е строго поверителна.

— В такъв случай не можем да вземем моята кола — каза Пайкъуей. — Прекалено добре е известна.

— Хенри Хоршам ще дойде да ни вземе с фолксвагена.

— Чудесно — каза полковник Пайкъуей. — Интересно, нали, всичко това.

— Не мислите… — сър Джордж се поколеба.

— Не мисля какво?

— Искам да кажа всъщност… е, искам да кажа… ако нямате нищо против предложението ми… четка за дрехи?

— О, това ли било — полковник Пайкъуей се тупна леко по рамото и във въздуха се вдигна облак пепел, който накара сър Джордж да се задави от кашлица.

— Нани — извика полковник Пайкъуей и удари звънеца на бюрото си.

Влезе жена на средна възраст с четка за дрехи в ръка, появявайки се внезапно като дух, извикан с лампата на Аладин.

— Моля ви, не дишайте, сър Джордж — каза тя. — Може да ви залюти малко.

Жената отвори вратата пред него и той излезе навън, докато тя четкаше полковник Пайкъуей, който кашляше и се оплакваше:

— Колко са досадни тези хора. Винаги искат да си докаран като бръснарски манекен.

— Не бих описала вида ви точно така, полковник Пайкъуей. Вече трябваше да сте свикнал да ви чистя. А и знаете, че министърът на вътрешните работи страда от астма.

— Е, вината си е негова. Не се е погрижил както трябва да попречи на замърсяването на лондонските улици. Хайде, сър Джордж, нека чуем какво е дошъл да ни каже нашият германски приятел. Изглежда, че е доста спешно.

Глава XVII Хер Хайнрих Шпайс

Хер Хайнрих Шпайс беше разтревожен и не се опитваше да скрие това. Той всъщност призна, без да крие, че ситуацията, която тези петима мъже бяха дошли да разискват, беше много сериозна. В същото време той донесе онова чувство на увереност, което беше негово основно качество при изследването му на трудния напоследък политически живот в Германия. Той беше солиден, сериозен мъж, който можеше да вразуми всички, и навсякъде, където се появеше. Не създаваше впечатление на човек с блестящ ум и това само по себе си вдъхваше доверие. Блестящи политици бяха отговорни за около две трети от националните кризи в немалко страни. Останалата една трета от неприятностите беше предизвикана от онези политици, които, макар и надлежно избрани от демократични правителства, не бяха успели да скрият изключителната си неспособност да правят преценки, липсата си на здрав разум и всъщност на някакви забележителни умствени способности.

— Разбирате, че това в никакъв случай не е официално посещение — каза канцлерът.

— Да, да.

— Получих известна информация, която реших, че е важно да споделя с вас. Тя хвърля доста интересна светлина върху някои случки, които ни озадачиха и опечалиха. Това е д-р Райхард.

Представиха го. Доктор Райхард беше едър и спокоен на вид човек, който имаше навика от време на време да казва „Ach, so“35.

— Доктор Райхард ръководи голям институт в околностите на Карлсруе. Там лекува душевноболни. Мисля, че съм прав като казвам, че там лекувате между петстотин и шестстотин пациенти, нали?

— Ach, so — отговори д-р Райхард.

— Доколкото разбрах, при вас има няколко различни вида душевни заболявания?

— Ach, so. Имам различни форми на душевни заболявания, но независимо от това проявявам специален интерес и лекувам почти изключително един определен вид заболяване.

Той премина на немски и хер Шпайс междувременно направи кратък превод, в случай, че някои от английските му колеги не разбират. Това беше както необходимо, така и проява на такт. Двама от тях разбираха малко, един изобщо не разбираше, а другите двама бяха истински озадачени.

— Доктор Райхард е имал най-голям успех при лекуването на заболяването, което неспециалистите като мен описват като мегаломания. Мисълта, че си някой друг, а не този, който всъщност си. Идеята, че си по-важен, отколкото си. Идеята, че ако имаш мания за преследване…

— Ach, не! — каза доктор Райхард. — Не, мания за преследване не лекувам. В моята клиника няма случаи на мания за преследване. Не в групата, от която специално се интересувам. Точно обратното — те поддържат измамните си илюзии, защото искат да са щастливи. И те са щастливи и аз мога да ги оставя да бъдат щастливи. Но, виждате ли, ако ги излекувам, те няма да са щастливи. Ето защо трябва да намеря лекарство, което ще им върне разума и въпреки всичко те пак ще бъдат щастливи. Наричаме това особено състояние на ума… — Той изрече една дълга и свирепо звучаща на немски дума от най-малко осем срички. — Заради нашите английски приятели ще продължа да използвам думата мегаломания, въпреки че зная, че това не е думата, която използвате сега, д-р Райхард — продължи хер Шпайс доста забързано. — И така, както казах, в клиниката си имате шестстотин пациенти.

— А по времето, за което ще говоря, имах осемстотин.

— Осемстотин!

— Беше интересно, много интересно.

— Имате такива хора… да започнем като начало…

— Имаме всемогъщия Бог — обясни доктор Райхард. — Разбирате ли?

Мистър Лейзънби изглеждаше малко объркан.

— О, ъъъ… да, ъъъ, да. Много интересно, сигурен съм.

— Има, разбира се, един или двама младежи, които мислят, че са Исус Христос. Но това не е така популярно, както всемогъщият. Освен това ги има и другите. По времето, за което искам да говоря, имах двадесет и четирима адолфхитлеровци. Това, сигурно разбирате, беше по времето, когато Хитлер беше жив. Да, двадесет и четирима или двадесет и петима хитлеровци — той погледна в един малък бележник, който извади от джоба си. — Тук съм си водил някои бележки, да. Петнадесет наполеоновци. Наполеон винаги е бил популярен. Десет мусолиновци, пет превъплъщения на Юлий Цезар и много други случаи, много любопитни и много интересни. Но сега няма да ви отегчавам с това. При положение, че не сте специалисти, то не би представлявало интерес за вас. Ще преминем към случая, който е от значение.

Доктор Райхард отново заговори с кратки фрази, а хер Шпайс продължи да превежда.

— Един ден при него отишъл правителствен служител. Високо ценен по онова време — имайте предвид, че това било през войната — от управляващите. В момента ще го наричам Мартин Б. Ще разберете кого имам предвид. Той водел със себе си своя шеф. Всъщност водел със себе си — няма да говорим със заобикалки — водел самия фюрер.

— Ach, so — каза д-р Райхард.

— Беше голяма чест, че той идва да разгледа — продължи докторът. — Той беше благосклонен, майн фюрер. Каза ми, че е чул много добри отзиви за моите успехи. Каза, че напоследък имало неприятности. Случаи в армията. Там имало доста случаи на хора, вярващи, че са Наполеон, понякога вярващи, че са някои от маршалите на Наполеон, и от време на време, разбирате, се държали в съответствие с това, давали военни команди и така причинявали неприятности. Щях с удоволствие да му дам цялата професионална информация, която можеше да му е полезна, но Мартин Б., който го придружаваше, каза, че не е необходимо. Както и да е, нашият велик фюрер не искаше да се товари с такива подробности — каза д-р Райхард, гледайки хер Шпайс малко неловко. — Той каза, че несъмнено би било по-добре, ако хора с медицинска квалификация и с известен опит като невролози дойдат за консултация. Това, което той искаше бе, ach, той искаше да разгледа и аз скоро разбрах какво иска да види. Не би трябвало да съм изненадан. О не, защото то беше симптом, който човек разпознава. Напрегнатият живот вече започваше да се отразява на фюрера.

— Предполагам, че самият той по това време вече е започвал да се мисли за всемогъщия Бог — каза неочаквано Пайкъуей и се изсмя.

Доктор Райхард изглеждаше шокиран.

— Той ме помоли да му позволя да разбере някои неща. Научил от Мартин Б., че всъщност имам много пациенти, които, откровено казано, се смятат за Адолф Хитлер. Обясних му, че няма нищо необикновено и след като така уважаваха и боготворяха Хитлер, съвсем естествено беше огромното желание да приличат на него в крайна сметка да доведе до това те да се отъждествяват с него. Бях малко разтревожен, когато споменах това, но с радост забелязах, че той проявява признаци на голямо задоволство. Той приемаше страстното желание да се отъждествяват с него като комплимент и аз му бях благодарен. После попита дали може да се срещне с представителна група пациенти с точно това заболяване. Проведохме малка консултация. Мартин Б. Се колебаеше, но ме отведе настрана и ми каза, че хер Хитлер всъщност иска да направи такъв опит. А той самият искаше да е сигурен, че хер Хитлер няма да се срещне… е, накратко, да не позволим хер Хитлер да поема никакви рискове. Ако някой от тези така наречени хитлеровци, които страстно вярваха, че са такива, бяха склонни към насилие или бяха малко опасни… Уверих го, че няма защо да се безпокои. Предложих да избера група от най-приятелски настроените ни фюрери и да ги събера, за да се срещнат с него. Хер Б. настоятелно твърдеше, че фюрерът много иска да говори с тях, да бъде сред тях, без аз да го придружавам. Той каза, че пациентите нямало да се държат естествено, като видят шефа на болницата, и ако нямало опасност… Отново го уверих, че няма опасност. Казах обаче, че ще се радвам, ако хер Б. остане с него. Нямаше пречки за това. Всичко беше уредено. Изпратени бяха съобщения до фюрерите да се събират в една стая за среща с изтъкнат посетител, който иска да сравни някои бележки с тях. Ach, so. Мартин Б. и фюрерът бяха представени на събралите се. Аз се оттеглих, затваряйки вратата, и се заприказвах с двамата адютанти, които ги придружаваха. Казах, че фюрерът изглежда особено развълнуван. Несъмнено напоследък бе имал много неприятности. Това, мога да кажа, беше малко преди края на войната, когато, съвсем честно, нещата вървяха зле. Те ми казаха, че самият фюрер напоследък много страдал, но бил уверен, че може да доведе войната до успешен край, ако идеите, които той непрекъснато представял на своите генерали, бъдат приети, и то без отлагане.

— Предполагам, че по това време — намеси се сър Джордж Пакъм, — фюрерът… искам да кажа… без съмнение той е бил в състояние, което…

— Не е необходимо да подчертаваме това — каза хер Шпайс. — Той изобщо не бил на себе си. В няколко случая трябвало други да решават вместо него. Но всичко това можете да разберете от изследванията, кого направихте в моята страна.

Спомням си, че на Нюрнбергския процес…

— Няма нужда да говорим за Нюрнбергския процес, уверен съм — каза мистър Лейзънби решително. — Всичко това е вече история. Ние очакваме едно велико бъдеще в Общия пазар с помощта на вашето правителство, с правителството на мосю Грожан и с останалите ви европейски колеги. Миналото си е минало.

— Точно така — каза хер Шпайс. — А сега говорим за миналото. Хер Б. и хер Хитлер останали при събралите се съвсем кратко. Те излезли отново след седем минути. Хер Б. изразил задоволството си от опита пред д-р Райхард. Колата ги чакала и той и хер Хитлер трябвало веднага да тръгват за някъде, където имали друга среща. Тръгнали си забързани.

Настъпи тишина.

— А после? — попита полковник Пайкъуей. — Случило ли се е нещо? Или вече се било случило?

— Държанието на един от нашите пациенти, който мислеше, че е Хитлер, стана необичайно — каза д-р Райхард. — Той много приличаше на Хитлер, което винаги го бе карало да е напълно уверен в собствените си думи. Сега той още по-настоятелно твърдеше, че наистина е фюрерът, че трябва незабавно да замине за Берлин, че трябва да ръководи някакъв Съвет на генералния щаб. Всъщност държеше се по начин, който въобще не приличаше на лекото подобрение, което се забелязваше у него до този момент. Изглеждаше толкова различен, че аз не можех да разбера тази внезапна промяна. И наистина почувствах облекчение, когато след два дни роднините му дойдоха да го вземат за по-нататъшно лечение вкъщи.

— И го оставихте да си отиде — каза хер Шпайс.

— Естествено, че го оставих да си отиде. Те водеха лекар със себе си, болният беше доброволен пациент, не беше освидетелстван, така че имаше пълното право. И така, той си тръгна.

— Не виждам… — започна сър Джордж Пакъм.

— Хер Шпайс има теория…

— Не е теория — отговори хер Шпайс. — Това, което ви казвам, е факт. Руснаците го скриха, ние го скрихме. Имаше много доказателства. Хитлер, нашият фюрер, останал в лудницата по свое собствено желание в този ден, а един човек, който много приличал на истинския Хитлер, си заминал с Мартин Б. Именно тялото на този пациент по-късно било намерено в бункера. Няма да говоря със заобикалки. Не е необходимо да навлизаме в излишни подробности.

— Всички ние трябва да знаем истината — каза Лейзънби.

— Истинският фюрер бил отведен по предварително подготвен маршрут в Аржентина и живял там няколко години. Там му се родил син от едно красиво арийско момиче от добро семейство. Някои казват, че била англичанка. Душевното му състояние се влошило и той умрял луд, вярвайки, че командва армиите си на бойното поле. Вероятно това е бил единственият начин да избяга от Германия. И той го приел.

— И искате да кажете, че през всичките тези години нищо не се е разчуло, нищо не е станало известно?

— Имаше слухове, винаги има слухове. Ако си спомняте, казваха, че една от дъщерите на руския цар успяла да избяга при масовото убийство на семейството.

— Но това беше… — сър Джордж Пакъм се спря — измислица, чиста измислица.

— Една група хора доказа, че е измислица. Друга група го прие. И двете групи я познаваха. Твърдяха, че Анастасия е истинската Анастасия или че Анастасия, великата руска княгиня, е просто едно селско момиче. Коя история беше вярна? Слухове! Колкото по-дълго се разказват, толкова по-малко им вярват хората, с изключение на тези, които са склонни към романтика и продължават да им вярват. Често се разпространяват слухове, че Хитлер е жив, че не е мъртъв. Няма нито един, който със сигурност да каже, че са идентифицира трупа му. Руснаците твърдят, че са го направили. Но не дадоха никакви доказателства.

— Наистина ли искате да кажете… д-р Райхард, че подкрепяте тази необичайна история?

— Ach — каза доктор Райхард. — Вие ме питате, но аз ви разказах това, което зная. Уверен съм, че Мартин дойде в моя санаториум. Мартин Б. доведе фюрера със себе си. Мартин Б. се отнасяше към него като към фюрер, говореше му с уважението, с което човек се обръща към фюрера. Що се отнася до мен, аз вече живеех със стотици фюреровци, наполеоновци или цезаровци. Трябва да разберете, че хитлеровците, които живееха в моя санаториум, си приличаха, те можеха, почти всеки от тях можеше да е Адолф Хитлер. Те самите нямаше да могат да вярват с такава страст, така пламенно да са убедени, че са Хитлер, ако нямаше някаква прилика, благодарение на грима, дрехите и непрекъснатото вживяване в ролята. Никога по-рано не се бях срещал с хер Адолф Хитлер. Виждахме негови снимки във вестниците, знаехме как горе-долу изглежда нашият велик гений, но виждахме само снимките, които той искаше да бъдат показвани. И така той дойде, той беше фюрерът, Мартин Б., човекът на когото най-много можеше да се вярва по този въпрос, каза, че той е фюрерът. Не, не се съмнявах. Изпълнявах заповеди. Хер Хитлер искаше да влезе сам в една стая, за да се срещне с избрана група от своите, как да се изразя, своите гипсови копия. Той влезе. Излезе. Възможно е да е станала размяна на дрехи, които така или иначе не се различаваха много. Дали излезе той или някой от самозваните хитлеровци? Подканен да бърза от Мартин Б. и откаран с колата, докато истинският е останал, може би наслаждавайки се на ролята си, навярно разбирайки, че по този и само по този начин може да избяга от страната, която вероятно всеки момент е щяла да капитулира. Той беше вече душевно разстроен, мозъкът му бе увреден от яростта и гнева, че заповедите, които издава, безумно фантастичните послания, изпращани до хората му. За онова, което трябва да правят, да говорят, невероятните неща, които трябваше да опитват, не бяха изпълнявани незабавно, както по-рано. Той сигурно вече е чувствал, че не е върховен командващ. Но имаше двама или трима, които му оставаха верни и те имаха план да го изведат от страната, от Европа, на друг континент на място, където той можел да събере около себе си своите последователи нацисти, младите, които така страстно вярваха в него. Там пречупеният кръст отново щял да бъде въздигнат. Той изиграл ролята си. И несъмнено с удоволствие. Да, това може да се очаква от човек, чийто разум вече му изневерява. Да покаже на онези, другите, че може да изиграе ролята на Адолф Хитлер по-добре от тях. Понякога той се смеел сам и когато лекарите и сестрите ми поглеждали в стаята, виждали лека промяна. Пациент, който изглеждал необичайно разстроен душевно. Е, няма нищо странно. Винаги става така. С наполеоновците, с цезаровците, с всички тях. Както би се изразил неспециалистът, в някои дни са по-луди от обикновено. Това е единственият начин, по който мога да го обясня. Сега нека говори хер Шпайс.

— Фантастично! — извика министърът на вътрешните работи.

— Да, фантастично — каза хер Шпайс търпеливо. — Но и фантастични неща се случват. В историята, в реалния живот, без значение доколко са фантастични.

— И никой не заподозрял, никой не разбрал?

— Било е много добре планирано. Било е добре планирано, добре обмислено. Маршрутът за бягството бил готов, не се знаят точните подробности за него, но човек може да направи доста добра рекапитулация. Някоя от хората, които били замесени, които предавали определен човек от място на място с различна маскировка, под различни имена, някои от тези хора, както установихме по-късно при разследванията, които направихме, не са живели толкова дълго, колкото биха  могли да живеят.

— Искате да кажете, за да не издадат тайната или за да не говорят прекалено много?

— СС се погрижили. Големи възнаграждения, възхвали, обещания за високи постове в бъдеще, а после — смъртта е много по-лесно разрешение. СС били свикнали със смъртта. Те знаели различни начини за това, знаели как да се отърват от телата. О, да, ще ви кажа, че по този въпрос се прави разследване от известно време. Информацията идва до нас малко по малко, ние разследваме, получаваме документи и истината беше разкрита. Адолф Хитлер наистина е стигнал Южна Америка. Казват, че била извършена и брачна церемония, че се родило дете. Детето било дамгосано по крака със знака на пречупения кръст. Още като бебе. Срещал съм се с верни агенти, на които мога да се доверя. Те са виждали този дамгосан крак в Южна Америка. Детето било отгледано там, пазено много грижливо, закриляно, подготвяно — подготвяно както вероятно подготвят Далай Лама за великата му съдба. Защото това била идеята, която фанатизираните младежи подкрепяли. Идеята била по-различна от тази, с която започнали. Не само обикновено възраждане на нацизма, на новата германска свръхраса. И това, да, но и още много други неща. Вече се говорело за младежта на много други народи, свръх расата на младите хора от почти всички страни в Европа да се съюзи, да приеме анархията, да разруши стария, материалистичен свят, да създаде огромен отряд от убиващи, склонни към насилие братя. Основано първо на разруха, а после на установяване на власт. И вече имали своя лидер. Лидер с подходящата кръв във вените си, лидер, който, макар и доста различен от мъртвия си баща, бил, не, всъщност е златокос северен младеж, за който се предполага, че прилича на майка си. Златен младеж. Младеж, когото целият свят може да приеме. Първи германците и австрийците, защото той бил предметът на тяхната вяра, на тяхната музика, Младия Зигфрид. И така той израснал като Младия Зигфрид, който щял да ръководи всички тях, който щял да ги отведе в обетованата земя. Не обетованата земя на евреите, които те презирали, не там, където Мойсей отвел хората си. Евреите били мъртви в земята, избити или задушени в газовите камери. Това щяла да бъде тяхна собствена земя — земя, спечелена с тяхната собствена храброст. Страните в Европа трябвало да се свържат със страните в Южна Америка. Там те вече имали своя авангард, своите анархисти, своите пророци, своите Гевара и Кастро партизаните, техните последователи, дълго и ревностно обучавани в жестокост, мъчения, насилие и смърт, а след нея — славен живот. Свобода! Като управници на новата Световна Държава. Избраните завоеватели.

— Абсолютни глупости — каза мистър Лейзънби. — Щом веднъж се сложи край на това, всичко ще рухне. Нелепо е. Какво могат да направят те? — Гласът на Лейзънби звучеше просто свадливо.

Хер Шпайс поклати голямата си, мъдра глава.

— Можете да питате. Аз ви казвам отговора, който гласи: Те не знаят. Те не знаят къде отиват. Не знаят какво ще правят с тях.

— Искате да кажете, че те не са истинските лидери?

— Те са младите маршируващи герои, вървящи по пътя към славата, по стъпалата на насилието, болката, омразата. Сега имат последователи не само в Южна Америка и Европа. Култът се разпространи на север. В Съединените щати младежите съща се бунтуват, маршируват, следват знамето на Младия Зигфрид. Учат ги да бъдат като него, учат ги да убиват, да се наслаждават на болката, учат ги на законите на Мъртвешката глава, на законите на Химлер. Обучават ги. Тайно им насаждат идеи. Те не разбират за какво ги обучават. Но ние знаем. Поне някои от нас. А вие? Във вашата страна?

— Може би четирима или петима от нас — каза полковник Пайкъуей.

— В Русия знаят. В Америка започнаха да разбират. Знаят, че съществуват последователите на Младия герой, Зигфрид, водещ началото си от легендите на северните народи, и че един млад Зигфрид е техният лидер. Че това е новата им религия. Религията за прославения младеж, златния триумф на младостта. В него са се възродили древните северни богове.

— Но, разбира се — каза хер Шпайс, понижавайки глас до нормален тон, — това не е простата, прозаична истина. Зад това стоят влиятелни личности. Зли хора с блестящи умове. Първокласен финансист, голям индустриалец, някой, който притежава най-добрите учени, който притежава мини, нефт, залежи на уран — група хора, които сами по себе си не изглеждат особено интересни или необикновени, но независимо от това имат контрол върху нещата. Те контролират източниците на власт и чрез някакви свои средства контролират младежите, които убиват, и младежите, които са роби. Чрез контрол върху наркотиците те си осигуряват роби. Роби във всяка страна, които малко по малко преминават от по-безвредните към истинските наркотици и които тогава стават съвсем раболепни, напълно зависими от хора, които дори не познават, но които тайно владеят и телата, и душите им. Огромната им жажда за определен вид наркотик ги прави роби и скоро тези роби стават негодни за нищо, поради зависимостта си от наркотиците. Те могат само да седят, потънали в апатия, и да сънуват сладки сънища. И тогава ще ги оставят да умрат или дори ще им помогнат да умрат. Те няма да наследят това царство, в което вярват. Умишлено им се насаждат странни религии. Богове от отминали времена, но променени.

— И свободният секс също играе своята роля, предполагам?

— Сексът може да унищожи сам себе си. В древния Рим мъжете, които се отдавали на порока, на прекалено много секс, които правели секс до смърт, докато се отегчат и уморят, често бягали от него, отивали в пустинята и ставали отшелници като Св. Симеон Стълпник. Сексът ще се самоизчерпи. За момента той върши своята работа, но не може да владее някого така, както наркотиците. Наркотиците, садизмът, любовта към властта и омразата. Желание да причиниш болка заради самата болка. Удоволствие от това, че я причиняваш. Те свикват да изпитват удоволствие от злото. Щом веднъж удоволствието от злото те завладее, не можеш да се откажеш.

— Скъпи ми канцлере… наистина не мога да ви вярвам… Искам да кажа, е… ако тези тенденции съществуват, те трябва да бъдат унищожени, като се вземат строги мерки. Искам да кажа, наистина човек… човек не може да продължава да насърчава такива неща. Трябва да се вземе твърдо становище… твърдо становище.

— Замълчете, Джордж — мистър Лейзънби извади лулата си, погледна я и отново я прибра в джоба си. — Мисля, че най-добрият план е да отлетя за Русия — каза той, връщайки се към своята идея фикс. — Доколкото разбирам тези факти са… са известни на руснаците.

— Те знаят достатъчно — каза хер Шпайс. — А доколко ще признаят, че им е известно… — той сви рамене — това е трудно да се предположи. Никога не е лесно да се накарат руснаците да говорят открито. Те си имат свои неприятности на китайската граница. Сигурно много по-малко от нас вярват, че движението е достигнало такъв напреднал стадий.

— Трябва да направя мисията си специална, трябва да я направя.

— Ако бях на ваше място, щях да си остана тук, Седрик.

Гласът на лорд Алтъмаунт прозвуча тихо от мястото, където той доста уморено се бе облегнал на стола си.

— Имаме нужда от вас тук, Седрик — каза той. Гласът му звучеше спокойно и властно. — Вие сте главата на правителството ни — трябва да останете тук. Имаме добре обучени агенти — нашите емисари, които са подходящи за чуждестранни мисии.

— Агенти? — попита със съмнение сър Джордж Пакъм. — Какво могат да направят агентите на този етап? Трябва да получим доклад от… а, Хоршам, ето ви — не бях ви забелязал. Кажете ни, какви агенти имаме? И какво биха могли да направят?

— Имаме някои много добри агенти — отговори Хенри Хоршам тихо. — Агентите са, за да съобщават информация. Хер Шпайс също ви донесе информация. Информация, която неговите агенти са получили за него. Проблемът е, и винаги е бил (само прочетете за последната война), че никой не иска да вярва на информацията, която агентите съобщават.

— Разбира се… Интелигентността…

— Никой не иска да приеме, че агентите са интелигентни! Но те са. Те са много добре обучени и техните доклади са верни в девет от десет случая. Какво става тогава? Високопоставените отказват да им вярват, не искат да им вярват, а отиват и по-далече, като отказват да действат според получената информация.

— Наистина, скъпи Хоршам… аз не мога…

Хоршам се обърна към германеца.

— Не е ли ставало същото, дори и във вашата страна, сър? Били са представяни верни доклади, но невинаги са действали според тях. Когато истината е неприятна, хората не искат да я знаят.

— Трябва да се съглася — това може да се случи и се случва — не често, мога да ви уверя… Но да… понякога…

Мистър Лейзънби отново си играеше с лулата си.

— Нека да не спорим за информацията. Въпросът е да се направи нещо, да се действа в зависимост от информацията, която имаме. Това е не само национална криза — то е интернационална криза. Трябва да се вземат решения на най-високо равнище, трябва да действаме. Мънроу, полицията трябва да бъде подсилена от армията, трябва да се вземат мерки във военно отношение. Хер Шпайс, вие винаги сте били велика военна нация — бунтовете трябва да се потушават с военна сила, преди да са станали неконтролируеми. Сигурен съм, че ще се съгласите с такава политика…

— С политиката, да. Но тези вълнения са вече, както вие казвате, „неконтролируеми“. Те имат оръжие — пушки, картечници, експлозиви, гранати, бомби, химически и други газове…

— Но с нашите ядрени оръжия — само една заплаха за ядрена война… и…

— Това не са просто недоволни ученици. В тази младежка армия има учени — млади биолози, химици, физици. Да започнем или да се включим в ядрена война в Европа… — хер Шпайс поклати глава. — Вече имахме такъв опит да се отрови водата в Колон. Тиф.

— Цялата ситуация е невероятна — Седрик Лейзънби се огледа с надежда наоколо. — Четуинд… Мънроу… Блънт?

Единственият, който за изненада на Лейзънби отговори, беше адмирал Блънт.

— Не зная каква е ролята на Адмиралтейството — и не е моя работа. Бих ви посъветвал, Седрик, ако искате да направите най-доброто за себе си, да вземете лулата си и доста запаси тютюн и да отидете колкото се може по-далече от ядрената война, която мислите да започвате. Отидете на лагер в Антарктика или някъде, където ще е нужно много време на радиоактивността да ви настигне. Професор Екщайн ни предупреди, а той знае какво говори.

Глава XVIII Послеписът на Пайкъуей

След това срещата приключи. Разделиха се, като направиха преразпределение.

Немският канцлер с министър-председателя, сър Джордж Пакъм, Гордън Четуинд и д-р Райхард заминаха на обяд на Даунинг стрийт.

Адмирал Блънт, полковник Мънроу, полковник Пайкъуей и Хенри Хоршам останаха да направят коментара си, разговаряйки по-свободно, отколкото биха си позволили, ако високопоставените личности бяха останали.

Първите забележки бяха малко несвързани.

— Благодаря на Бога, че взеха Джордж Пакъм със себе си — каза полковник Пайкъуей. — Безпокойство, суетене, чудене, предположения — понякога съвсем се отчайвам.

— Трябваше да отидете с тях, адмирале — отбеляза полковник Мънроу. — Не виждам как Гордън Четуинд или Джордж Пакъм ще попречат на нашия Седрик да се разприказва за консултации на високо равнище с руснаците, китайците, египтяните, аржентинците или където го отнесе въображението му.

— Имам по-важна работа — отговори адмиралът рязко. — Отивам в провинцията да се срещна с един стар приятел.

Той погледна с известно любопитство към полковник Пайкъуей.

— Историята с Хитлер беше ли наистина изненада за вас, Пайкъуей?

Полковник Пайкъуей поклати глава:

— Не съвсем. Знаем слуховете, че нашият Адолф се появил в Южна Америка и поддържал жива идеята за пречупения кръст с години. Шансът да е вярно е петдесет процента. Който и да е бил той — луд, актьор натрапник или истинският, скоро умрял. Неприятни истории и за това, че не е заслужавал хората, които го подкрепяли.

— Чие е било тялото, намерено е бункера? Това все още е въпрос, който се разисква — каза адмирал Блънт — Никога не е имало категорична идентификация. Руснаците се погрижиха да няма.

Той стана, кимна на другите и тръгна към вратата. Мънроу каза замислено:

— Предполагам, че д-р Райхард знае истината, въпреки че беше доста уклончив.

— А канцлерът? — полита Хоршам.

— Разумен човек — изръмжа адмиралът, обръщайки глава, застанал до вратата. — Водеше страната си в посоката, в която искаше, когато тази младежка история започна да си прави шеги и да си играе с цивилизования свят. Жалко! — Той погледна хитро към полковник Мънроу.

— А златокосото чудо? Син на Хитлер? Знаете ли всичко за него?

— Няма причини за безпокойство — отговори Пайкъуей неочаквано.

Адмиралът пусна дръжката на вратата, върна се и седна.

— Глупости — каза полковник Пайкъуей. — Хитлер никога не е имал син.

— Не може да сме сигурни.

— Сигурни сме. Франц Йосиф, Младия Зигфрид, лидерът идол е най-обикновен мошеник, жалък самозванец. Той е син на аржентински дърводелец и една хубава блондинка, германка, изпълнителка на незначителни роли в операта. Наследил е гласа и външността от майка си. Бил е внимателно избран за ролята, която е трябвало да играе, бил е подготвен за звезда. В ранните си години е бил професионален актьор. Бил е дамгосан по крака с пречупен кръст — история, измислена за него, пълна с романтични подробности. Отнасяли са се с него като с Далай Лама.

— И имате доказателство?

— Пълна документация — засмя се полковник Пайкъуей. — Една от най-добрите ми агентки я достави. Писмени показания, фотостатии, подписана декларация, включително и една от майката, както и медицинско удостоверение за датата на белега, копие от оригиналния акт за раждане на Карл Агилерос и подписано свидетелство за идентичността му с така наречения Франц Йосиф. Всичко необходимо. Агентката ми успяла да избяга с тях точно навреме. Преследвали я и можело да попадне в ръцете им, ако не е имала малко късмет във Франкфурт.

— И къде са сега тези документи?

— На сигурно място. Чакат подходящия момент за развенчаването на един първокласен самозванец…

— Правителството знае ли това? Министър-председателят?

— Никога не казвам на политиците всичко, което зная. Не, докато мога да го избягна или докато съм съвсем сигурен, че ще направят каквото трябват.

— Вие сте един стар дявол, Пайкъуей — каза полковник Мънроу.

— Някой трябва да бъде — отговори полковник Пайкъуей тъжно.

Глава XIX Сър Стафорд има посещение

Сър Стафорд посрещаше гости. Бяха хора, които не познаваше от по-рано, с изключение на един от тях, когото беше виждал. Те бяха младежи с приятна външност, сериозни и интелигентни, или така поне трябваше да мисли той. Косите им бяха стилни и добре поддържани, дрехите им бяха добре ушити, макар и малко старомодни. Като ги гледаше, сър Стафорд Най не можеше да отрече, че това, което вижда, му харесва. В същото време се чудеше какво искат от него. Знаеше, че единият от тях е син на петролен крал. Другият, след като бе завършил университета, бе проявявал интерес към политиката. Имаше чичо, който бе собственик на верига от ресторанти. Третият бе младеж с надвиснали вежди, който се мръщеше и за когото подозрителността сякаш беше втора природа.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да ни приемете, сър Стафорд — каза този, който изглежда бе русият лидер на тримата.

Гласът му беше много приятен. Казваше се Клифорд Бент.

— Това е Родерик Кетъли, а това е Джим Брустър. Ние всички сме разтревожени за бъдещето. Може ли да се изразя така?

— Предполагам, че отговорът е, нима всички ние не сме? — попита сър Стафорд Най.

— Не ни харесва как вървят нещата — каза Клифорд Бент. — Размирици, анархия и всичко останало. Е, като философия е чудесно. Честно казано, мисля, че може да твърдим, че всички минаваме през такава фаза, но човек излиза на другата страна. Искаме хората да могат да правят научни кариери, без да им се пречи. Искаме демонстрации, но не демонстрации на хулиганство и насилие. Искаме интелигентни демонстрации. И другото, което искаме, съвсем честно, или така поне мисля аз, е нова политическа партия. Джим Брустър тук се занимава сериозно със съвсем нови идеи и планове относно въпросите на синдикализма. Опитват се да го надвикат и да го надприказват, но той продължава да говори, нали така Джим?

— Заблудени стари глупаци, повечето от тях — каза Джим Брустър.

— Искаме разумна и сериозна политика за младежта, по-икономичен метод на управление. Искаме нови идеи в образованието, но нищо фантастично или екстравагантно. И ако спечелим места в парламента и в крайна сметка успеем да съставим правителство — а не виждам защо да не успеем, ще искаме да приложим тези идеи на практика. В нашето движение има много хора. Ние представляваме младежта, разбирате ли, точно така, както и привържениците на насилието. Ние сме за умереност и смятаме да създадем разумно правителство, като намалим броя на парламентаристите, и вече си набелязваме, търсим хора сред политиците, независимо какви са убежденията им, ако ги определим като хора на здравия разум. Дойдохме тук, за да видим дали ще проявите интерес към нашите цели. В момента те не са напълно установени, но сме стигнали до там да установим кои хора искаме. Мога да кажа, че не искаме тези, които имаме в момента, нито тези, които може да ги сменят. Що се отнася до третата партия, тя изглежда е отпаднала от ръководството, макар и в нея да има един-двама добри мъже, които страдат от това, че са в малцинството, но мисля, че ще приемат нашия начин на мислене. Искаме да ви заинтересуваме. Искаме един ден, може би не толкова далече, колкото може да си помислите, някой, който да разбира и да провежда подходяща, успешна външна политика. Останалата част от света е в по-лошо състояние, отколкото сме ние сега. Вашингтон е изравнен със земята, в Европа постоянно има сражения, демонстрации, опустошават се летища. Е, добре, не е необходимо да ви пиша информационен бюлетин за последните шест месеца, но нашата цел е не толкова да поставим света отново на краката му, колкото да изправим Англия отново на краката й. Да имаме подходящите хора, които да го направят. Имаме нужда от млади хора, от много млади хора, и имаме много млади хора, които не са с революционерите, които не са анархисти, които ще са съгласни да опитат да накарат една страна да се развива добре. Нужни са ни и някои от по-възрастните — не искам да кажа хора на повече от шестдесет години, а мъже на четиридесет-петдесет — и дойдохме при вас, защото, е, защото сме чували някои неща за вас. Познаваме ви и вие сте човекът, който ни трябва.

— Мислите ли, че постъпвате разумно?

— Да, мислим, че е така. — Вторият младеж леко се засмя. — Надяваме се, че по този въпрос ще се съгласите с нас.

— Не съм сигурен. Говорите много свободно в тази стая.

— Това е вашата всекидневна.

— Да, да. Това е моят апартамент и моята всекидневна. Но онова, което говорите, а вероятно и онова, което смятате да кажете, може да е неразумно. Както за вас, така и за мен.

— О, мисля, че разбирам какво имате предвид.

— Предлагате ми нещо. Начин на живот, нова кариера, предлагате също да скъсам някои връзки. Предлагате форма на нелоялност.

— Не ви предлагаме да станете предател, работещ за друга страна, ако това искате да кажете.

— Не, не да работя за Русия, нито за Китай или за някое от другите места, споменавани в миналото, но мисля, че е покана, свързана с известни чуждестранни интереси. — Той продължи: — Скоро се върнах от чужбина. Много интересно пътуване. Последните три седмици бях в Южна Америка. Има нещо, което искам да ви кажа. Откакто съм се върнал в Англия, забелязах, че ме следят.

— Следят ви? И не мислите, че си въобразявате?

— Не, не мисля, че си въобразявам. В моята кариера това са неща, които съм се научил да забелязвам. Бил съм в някои доста далечни и — как да кажа — интересни места на света. Вие сте решили да ме посетите и да видите какво мисля за предложението ви. Все пак щеше да е по-безопасно, ако се бяхме срещнали другаде.

Той стана, отвори вратата на банята и завъртя кранчето.

— От филмите, които съм гледал преди години — каза той, — съм научил, че ако искате да заглушите разговор в стая, която се подслушва, пускате водата. Не се съмнявам, че съм малко старомоден и че днес има по-добри методи човек да се справи с подслушването. Но при всички случаи сега бихме могли да говорим по-ясно, въпреки че дори и при това положение според мен трябва да сме внимателни. Южна Америка — продължи той — е много интересна част от света. Федерацията на Южноамериканските страни („Испанско злато“ е едно от имената й), в която сега влизат Куба, Аржентина, Бразилия, Перу и една-две други, не съвсем установени, но в процес на стабилизиране държави. Да. Много интересно.

— И какви са възгледите ви по този въпрос? — попита подозрителния Джим. — Какво ще ни кажете за това?

— Ще продължавам да съм предпазлив — каза сър Стафорд Най. — Ще можете да разчитате на мен повече, ако не кажа нещо необмислено. Но смятам, че мога да направя това и след като спрете водата.

— Спри я, Джим — каза Клиф Бент.

Джим се ухили неочаквано и се подчини.

Сър Стафорд отвори едно чекмедже на масата и извади един флажолет.

— Все още не съм много умел изпълнител — каза той.

Той сложи флажолета до устните си и започна една мелодия. Джим Брустър се върна начумерен.

— Какво е това? Някакъв проклет концерт ли ще изнасяме?

— Млъкни — каза Клиф Бент. — Невежество такова, нищо не разбираш от музика.

Стафорд Най се усмихна.

— Виждам, че споделяте удоволствието ми от музиката на Вагнер — каза той. — Тази година бях на Младежкия фестивал и с удоволствие слушах концертите.

Той повтори мелодията още веднъж.

— Мелодия, която не познавам — каза Джим Брустър. — Може да е „Интернационалът“, „Червеното Знаме“ или „Боже, краля ни пази“ или „Янки Дудъл“, или „Знаме, обсипано със звезди“. Какво, по дяволите, е това?

— Мотив от една опера — отговори Кетъли. — И си затвори устата. Ние знаем всичко, което трябва.

— Зовът на рога на един млад герой — каза Стафорд Най. Той вдигна ръка в бързо движение, един жест от миналото, който означаваше „Хайл Хитлер“, и промърмори тихо: — Новият Зигфрид.

Тримата станаха.

— Напълно сте прав — каза Клифърд Бент. — Мисля, че всички трябва да сме много предпазливи.

Той се ръкува с тях.

— Радваме се, че ще бъдете с нас. Едно от нещата, от които страната ще има нужда в бъдеще — в своето славно бъдеще, надявам се — ще бъде първокласен министър на външните работи.

Те излязоха от стаята. През леко открехнатата врата Стафорд Най ги видя как се качват в асансьора и слизат. Усмихна се странно, затвори вратата, погледна към часовника на стената и седна в креслото си — да чака…

Мислено се върна към онзи ден преди една седмица, когато той и Мери Ан се бяха разделили на летище „Кенеди“. Бяха стояли там и на двамата им беше трудно да говорят. Стафорд Най пръв бе нарушил мълчанието.

— Мислиш ли, че някога ще се срещнем отново? Питам се…

— Има ли някаква причина да се срещнем?

— Много причини, бих казал.

Тя погледна първо него, а после бързо встрани.

— Тези раздели са неизбежни. Това е част от работата.

— Работата! За теб винаги най-важна е работата, нали?

— Така трябва да бъде.

— Ти си професионалистка. Аз съм само аматьор. Ти си… — той замълча. — Какво си ти? Коя си ти? Всъщност не зная, нали?

— Не.

Тогава той я погледна. Стори му се, че вижда тъга на лицето й. Нещо, което беше почти болка.

— Значи трябва да се… чудя… Предполагам мислиш, че трябва да ти вярвам.

— Не. Не мисля така. Това е едно от нещата, които съм научила, които животът ме е научил. Няма човек, на когото може да се вярва. Помни това — винаги.

— Значи това е твоят свят? Свят на недоверие, страх, опасности.

— Искам да оцелея. И съм жива.

— Зная.

— И искам ти да оцелееш.

— Но аз ти се доверих във Франкфурт…

— Ти пое риск.

— Беше риск, който си струваше да се поеме. Знаеш това така добре, както и аз.

— Искаш да кажеш, защото…

— Защото бяхме заедно. А сега… Обявяват полета ми. Нима приятелството ни, което започна на летище ще свърши на летище? Къде отиваш? Какво ще правиш там?

— Ще правя това, което трябва. В Балтимор, във Вашингтон, в Тексас. Ще върша онова, което ми е казано.

— А аз? На мен нищо не ми е казано. Аз трябва да се върна в Лондон — и какво да правя там?

— Да чакаш.

— Да чакам какво?

— Да те потърсят, което сигурно ще стане.

— И тогава какво да правя?

Тя му се усмихна с онази внезапна весела усмивка, която той така добре познаваше.

— Тогава ще свириш по слух. Ще знаеш как да го направиш, нищо повече. Хората, които ще те потърсят, ще ти харесат. Ще бъдат добре подбрани. Важно е, много е важно да сме сигурни кои са те.

— Трябва да тръгвам. Довиждане, Мери Ан.

— Auf Wiedersehen36.

Телефонът в лондонския апартамент иззвъня. В изключително подходящ момент, помисли си сър Стафорд Най, връщайки го от спомените му точно в момента, в който се бяха сбогували.

— Auf Wiedersehen — измърмори той, ставайки, и премина през стаята, за да вдигне телефона. — Нека бъде така.

Чу глас, чието хъхрене не можеше да обърка.

— Стафорд Най?

Той даде нужния отговор:

— Няма дим без огън.

— Лекарят ми казва, че трябва да спра да пуша. Горкият човек — каза полковник Пайкъуей, — по-добре е да се откаже от тази идея. Някакви новини?

— О, да. Тридесет сребърника. Обещани, така да се каже.

— Проклети свине!

— Да, да, запазете спокойствие.

— А вие какво отговорихте?

— Изсвирих им една мелодия. Мотивът с рога на Зигфрид. Следвах съвета на една възрастна леля. Стана доста добре.

— Звучи ми побъркано.

— Знаете ли песента, наречена „Хуанита“? Трябва да науча и нея, в случай че ми потрябва.

— Знаете ли коя е Хуанита?

— Мисля, че да.

— Хм, питам се… за последен път са чули за нея в Балтимор.

— А гръцкото ви момиче, Дафни Теодофанус? Питам се къде е тя сега.

— Вероятно седи на някое летище в Европа и ви чака — каза полковник Пайкъуей.

— Изглежда, че повечето летища в Европа са затворени, защото са взривени или повече или по-малко съсипани. Експлозии, отвличания, веселби.

— Детският кръстоносен поход, последна мода.

— Не че наистина зная много за него. Зная само за онзи, на който тръгнал Ричард Лъвското сърце. Но до известна степен цялата тази история е като Детския кръстоносен поход. Започнал с идеализъм, започнал с идеята за това, че християнският свят освобождава Светите места от неверниците, и завършил със смърт, смърт и отново смърт. Почти всички деца измрели. Или били продадени в робство. И това ще свърши така, ако не намерим някакъв начин да ги накараме да се откажат…

Глава XX Адмиралът посещава стар приятел

— Помислих, че всички тук сте измрели — каза адмиралът, сумтейки.

Забележката му бе насочена не към иконома, който би искал да види да отваря тази врата, а към младата жена, чиято фамилия никога не можеше да запомни, но чието име беше Ейми.

— Звънях ви поне четири пъти миналата седмица. Били сте в чужбина, така ми казаха.

— Бяхме в чужбина. Току-що се връщаме.

— Матилда не би трябвало да се развява из чужбина. Не на нейната възраст. Ще умре от високо кръвно налягане, от сърдечен удар или от нещо друго в някой от тези модерни самолети. Подскачащи наоколо, пълни с експлозиви, поставени там от арабите или израелците, или от някой друг. Вече изобщо не са безопасни.

— Докторът й го препоръча.

— Е, да, знаем какви са докторите.

— И тя наистина се върна в много добро настроение.

— Къде беше?

— О, на лечение. В Германия или… Така и не можах да запомня дали е Германия или Австрия. Онова ново място, нали знаете, Голден Гастхаус.

— А, да, зная го. Страшно скъпо, нали?

— Е, казват, че прави чудеса.

— Вероятно е само по-различен начин да те довършат по-бързо — каза адмирал Блънт. — На теб хареса ли ти?

— Е, не много наистина. Природата беше много красива, обаче…

От горния етаж се чу властен глас.

— Ейми, Ейми! Защо толкова време говориш в салона? Доведи адмирала тук, горе. Чакам го.

— Скитосваш насам-натам — каза адмирал Блънт, след като поздрави старата си приятелка. — Така ще се погубиш някой ден. Помни ми думата…

— Не, няма. Днес изобщо не е трудно да се пътува.

— Да тичаш по всичките тези летища, рампи, стълби, автобуси.

— Съвсем не. Имах инвалиден стол.

— Когато те видях преди една-две години, каза, че не искаш и да чуеш за такова нещо. Каза, че си прекалено горда, за да признаеш, че имаш нужда от инвалиден стол.

— Е, напоследък трябваше да забравя част от гордостта си, Филип. Ела, седни тук и ми кажи защо изведнъж толкова много искаше да ме видиш. През последната година доста ме позабрави.

— Е, и аз самият не бях много добре. Освен това се занимавах с някои неща. Нали знаеш тия случаи, когато те молят за съвет, но въобще не смятат да го следват. Не остават флотата на мира. Продължават да искат да се бъркат в работата й, проклети да са.

— Изглеждаш ми доста добре — каза лейди Матилда.

— Ти самата не изглеждаш зле, скъпа. Очите ти блестят.

— По-глуха съм, отколкото бях, когато се видяхме последния път. Ще трябва да говориш по-високо.

— Добре. Ще говоря по-високо.

— Какво искаш — джин с тоник, уиски или ром?

— Изглежда си готова да раздаваш всякакви силни напитки. Ако за теб няма значение, ще пия джин с тоник.

Ейми стана и излезе от стаята.

— А когато го донесе, моля те, отърви се отново от нея. Искам да говоря с теб. Искам да кажа да говоря точно с теб.

Когато напитките пристигнаха, лейди Матилда отпрати Ейми, махайки с ръка, и тя излезе с вид, който говореше, че така иска тя, а не работодателката й. Беше тактична млада жена.

— Добро момиче — каза адмиралът, — много добро.

— За това ли ме помоли да се отърва от нея и да се погрижа да затвори вратата? За да не чуе, че казваш нещо хубаво за нея?

— Не. Исках да се посъветвам с тебе.

— За какво? За здравето си, къде да намериш нова прислуга или какво да посадиш в градината?

— Искам да се посъветвам с тебе за нещо много сериозно. Помислих си, че може да си спомниш нещо.

— Скъпи Филип, колко трогателно, че си мислиш, че мога да си спомня каквото и да било. С всяка година паметта ми става все по-зле. Стигнах до заключението, че човек помни само тези, които наричаме „приятели от младостта“. Човек помни дори и ужасните момичета, с които е учил, въпреки че не иска. Точно там бях сега, между другото.

— Къде си била? Посещавала си училища?

— Не, не, не, ходих при една приятелка от училище, която не бях виждала от около тридесет-четиридесет-петдесет години.

— Как изглеждаше тя?

— Невероятно дебела и дори още по-неприятна и по-ужасна, отколкото си я спомням.

— Трябва да знаеш, че имаш доста странен вкус, Матилда.

— Е, хайде, кажи ми. Кажи ми какво искаш да си спомня.

— Питах те, дали си спомняш един друг твой приятел. Робърт Шорам.

— Роби Шорам? Разбира се, че го помня.

— Учения. Световноизвестния учен.

— Разбира се. Той не беше от хората, които човек някога би забравил. Чудя се какво те е накарало да мислиш за него.

— Нуждите на обществото.

— Странно е, че го казваш. Аз самата си мислех същото преди няколко дни.

— Ти си мислила това?

— Че той е нужен. Или някой като него — ако има някой като него.

— Няма. Слушай сега, Матилда. Хората говорят с тебе. Казват ти някои неща. Аз самият съм ти казвал някои неща.

— Винаги съм се чудила защо — едва ли мислиш, че ще ги разбера или че ще мога да ги разкажа. Това е още по-вярно за Роби.

— Аз не ти разкривам тайни от флотата.

— Е, той не ми е разкривал научни тайни. Искам да кажа само най-общо.

— Но е говорил с теб за тях, нали?

— Е, понякога обичаше да говори неща, които биха ме удивили.

— Добре тогава, ето какво. Искам да зная дали в дните, когато можеше да говори както трябва, горкият, ти е казвал за нещо, наречено „Проект Б“.

— „Проект Б“ — замисли се Матилда Клекхийтън. — Звучи ми някак познато. Понякога той говореше за този или онзи проект за тази или онази операция. Но трябва да разбереш, че нищо от това нямаше никакъв смисъл за мен и той знаеше, че е така. Но обичаше, как да се изразя, да ме удивлява. Обясняваше го така, както фокусникът обяснява как вади три заека от шапката си, без да се разбере как го е направил. „Проект Б“? Да, беше доста отдавна… За известно време той беше много развълнуван. Понякога го питах: „Как върви «Проект Б»“?

— Зная, зная винаги си била тактична жена. Винаги помниш с какво се занимават хората или от какво се интересуват. Дори и нищо да не разбираш, проявяваш интерес. Веднъж ти описвах някакво ново морско оръдие и сигурно си била отегчена до смърт. Но слушаше така сияеща, сякаш бе нещо, което си чакала да чуеш цял живот.

— Както казваш, винаги съм била тактична жена и добра слушателка, въпреки че никога не съм била особено интелигентна.

— Е, искам да чуя малко повече от онова, което Роби е казал за „Проект Б“.

— Каза… е, много е трудно да си спомня сега. Спомена го, след като бе говорил за някаква операция, която правели на мозъка. Нали знаеш, на хора, които са страшно меланхолични и мислят за самоубийство и които толкова се безпокоят и са толкова неврастенични, че имат ужасни страхови комплекси. Нещо такова, неща, за които хората говореха във връзка с Фройд. Спомена още, че са възможни странични ефекти. Искам да кажа, че хората ставали много доволни, кротки и покорни и повече не се тревожели, не искали да се самоубиват, но… е, искам да кажа, че не се безпокоели достатъчно и затова ги прегазвали и разни такива неща, защото не мислели за опасността и не я забелязвали. Разказвам го доста лошо, но ти разбираш какво имам предвид. Но както и да е, казваше той, в това щял да е проблемът с „Проект Б“.

— Описа ли го по-подробно?

— Каза, че аз съм го навела на тази мисъл — продължи Матилда Клекхийтън неочаквано.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че учен като Роби, един от най-известните учени, всъщност е твърдял, че ти си му дала някаква идея? Та ти нямаш никаква представа от наука.

— Разбира се, че нямам. Но се опитвах да науча хората на малко здрав разум. Колкото са по-умни, толкова по-малко здрав разум имат. Искам да кажа, че от истинско значение са хората, които мислят за обикновени неща, например за перфорацията на пощенските марки, или като този Адам или как му беше името, не, Макадам в Америка, който поставил онова черно нещо по пътищата, така че фермерите да могат да карат стоките си от фермите до крайбрежието и така да печелят повече. Искам да кажа, че те са много по-полезни от великите учени. Учените могат само да измислят неща, с които да унищожат човека. Е, нещо такова казах на Роби. Съвсем мило, разбира се, като шега. Той точно ми говореше, че в света на науката били извършени великолепни неща в областта на бактериологичното оръжие и за биологичните експерименти и за това какво може да направи човек с неродените деца, ако се заеме с тях достатъчно рано. Също и за някакви особено опасни и много неприятни газове и колко глупаво било хората да протестират против атомните бомби, защото те били истинска милост в сравнение с някои от другите неща, изобретени след това. И тогава аз казах, че би било много по-добре, ако Роби или някой умен човек като него може да измисли нещо наистина разумно. А той ме погледна с онова малко пламъче, което понякога проблясва в очите, и каза: „А какво според теб е разумно?“ И аз отговорих: „Ами вместо да изобретявате тези бактериологични оръжия и отвратителни газове и така нататък, защо просто не изобретите нещо, което да прави хората щастливи?“ Споменах, че сигурно не би трябвало да е по-трудно да се направи. Казах му: „Говориш за тази операция, при която ти махат малко от мозъка отпред или може би отзад. Но това толкова променя характера на хората. Те стават съвсем различни. Не се тревожат вече и не искат да се самоубиват. Но щом можете да променяте така човека, само като вземете малко от кръвта, или от мускула му, или от някой нерв, или направите нещо с жлезите му — махнете или прибавите малко, щом можете така да променяте характера на хората, защо не измислите нещо, което да ги направи приятни или може би просто сънливи? Представи си, че има нещо, не таблетка за сън, а просто нещо, с което хората да могат просто да седят на стола и да сънуват приятни сънища двадесет и четири часа и да се събуждат, само за да ги нахранят от време на време.“ Казах, че би било много по-добра идея.

— И това ли е „Проект Б“?

— Е, той, разбира се, никога не ми каза какво точно представлява. Но беше развълнуван от някаква идея и твърдеше, че аз съм го навела на тази мисъл, така че трябва да е било нещо доста приятно, което съм му подсказала, нали? Искам да кажа, че не му бях предложила никакви идеи за по-неприятни начини за убиване на хора и не исках хората, разбираш ли, дори да плачат, както при сълзотворния газ или нещо такова. Може би да се смеят, да, помня, че споменах разсмиващ газ. Казах му, че ако на някого му вадят зъби му дадат да помирише три пъти и той започне да се смее, е разбира се, разбира се, че може да се изобрети нещо, което е не по-малко полезно, но с по-продължителен ефект. Защото, предполагам, разсмиващият газ действа около петдесет секунди, нали? Помня, че веднъж на брат ми му вадиха зъб. Зъболекарският стол беше много близо до прозореца и брат ми се смееше толкова много, искам да кажа, когато не беше на себе си, че си изпъна крака направо през прозореца на зъболекаря и цялото стъкло падна на улицата, а зъболекарят много се разсърди.

— Твоите истории винаги имат толкова странни отклонения — каза адмиралът. — Така или иначе това е нещото, с което Роби Шорам е решил да се занимава по твоя съвет.

— Не зная какво точно е било. Искам да кажа, не мисля, че е било за приспиване или за разсмиване. Но при всички случаи е било нещо. Не беше всъщност „Проект Б“. Имаше друго име.

— Какво име?

— Ами, мисля че той го спомена един или два пъти. Името, което му бе дал. По-скоро нещо като Бенгърова храна37 — каза леля Матилда, дълбоко замислена.

— Някакво успокоително средство за храносмилане?

— Не мисля, че имаше нещо общо с храносмилането. По-скоро мисля, че беше нещо, което се помирисва или нещо такова, може би беше свързано с жлезите. Знаеш ли, говорехме за толкова много неща, че никога не беше ясно за какво точно говори той в момента. Бенгърова храна. — Бен… Бен… наистина започваше с „Бен“. И с него бе свързана някаква приятна дума.

— Това ли е всичко, което можеш да си спомниш?

— Така мисля. Искам да кажа, че това беше само един разговор и после, след много време, той ми спомена, че съм му дала някаква идея за „Проект Бен“, или как му беше името. А след това, ако си спомнех, понякога го питах дали все още работи по „Проекта Бен“ и понякога той много се ядосваше и казваше не, срещнал някаква трудност и щял да го остави, защото е в… в… е, следващите осем думи бяха на съвсем професионален език и аз не бих могла да си ги спомня, а и ти не би ги разбрал, ако ти ги кажа. Но мисля, че накрая, о, Боже, о, Боже, всичко това беше преди осем-девет години — накрая той дойде един ден и каза: „Помниш ли «Проекта Бен»?“ Аз отговорих: „Разбира се, че го помня. Още ли работиш по него?“ А той отговори, че не, че е решил да се откаже. Казах, че съжалявам. Съжалявам, ако се е отказал, а той отговори: „Не става въпрос за това, че не мога да постигна целта си. Сега зная, че може да стане. Зная къде съм сгрешил. Зная точно каква е била пречката и зная как да я оправя. Лиза работи по това с мен. Да, би могло да се получи. Ще трябва някои неща да се експериментират, но би могло да се получи.“ „Добре — казах му — Какво те тревожи тогава?“ А той отговори: „Не зная как точно ще се отрази на хората.“ Казах нещо за това, че се страхува, че би могло да убие хората или да ги осакати за цял живот или нещо подобно. „Не — каза той, — не е това.“ Той каза, че е… ах, да, разбира се, сега си спомням. Той го наричаше „Проект Бенво“38. Да. Защото имаше нещо общо с благосклонност.

— Благосклонност! — възкликна адмиралът, силно изненадан. — Благосклонност? Благотворителност ли искаш да кажеш?

— Не, не, не. Мисля, че просто е искал да каже, че то може да направи хората благосклонни. Да се чувстват благосклонни.

— Мир и доброжелателност към хората?

— Е, той не се изрази точно така.

— Не, това е привилегия на религиозни лидери. Те проповядват тези неща и ако човек живее така, както проповядват те, светът ще стане по-щастлив. Но доколкото разбирам, Роби не е проповядвал. Той е смятал да направи в своята лаборатория нещо, което да доведе до същия резултат с чисто физически средства.

— Нещо такова. Освен това каза, че никога не може да се предвиди дали нещо е полезно за хората или не. То или е полезно или не. Каза и нещо за… ох, пеницилина и сулфонамидите и трансплантацията на сърца и разни хапчета за жените, въпреки че тогава нямаше противозачатъчни средства. Но нали разбираш, неща, които изглеждат добри и са чудотворни хапчета и чудотворни газове или разни други чудотворни неща, а впоследствие се оказва, че има нещо в тях, което ги прави колкото полезни, толкова и вредни, и тогава предпочиташ никога да не ги е имало и никога да не са били изобретявани. Изглежда, че това се опитваше да ме накара да проумея. Беше много трудно да се разбере. Попитах го: „Нима искаш да кажеш, че се страхуваш да поемеш риска?“, а той отговори: „Права си. Не искам да поемам риска. И в това е проблемът, защото, разбираш ли, в крайна сметка въобще не зная какъв ще бъде рискът. Ето така става с нас, бедните учени. Ние поемаме рискове и те не са в това, което сме открили, а в това, какво ще направят с откритието ни хората, на който ще трябва да съобщим за него.“ Казах: „Ето че отново говориш за ядрени оръжия и атомни бомби“, а той отговори: „По дяволите ядрените оръжия и атомните бомби. Ние сме отишли много по-далече.“

„Но щом хората ще станат добросърдечни и благосклонни, за какво се тревожиш тогава?“ — попитах го аз. А той отговори: „Ти не разбираш, Матилда. Никога няма да разбереш. Моите колеги, учените, вероятно също няма да разберат. И нито един политик няма да разбере. И така, както виждаш, рискът е прекалено голям. Всеки случай, човек трябва дълго да помисли.“ „Но нали може хората отново да се изведат от това състояние, точно както при разсмиващия газ? Искам да кажа, че може да направиш хората благосклонни само за кратко време, а после пак да станат каквито трябва — или каквито не трябва — зависи от коя страна гледаш на нещата, предполагам.“ А той отговори: „Не, разбираш ли, това ще е за постоянно. Съвсем за постоянно, защото оказва влияние на…“ и отново заговори на професионален език. Нали ти е ясно, дълги думи и цифри. Формули или молекулярни промени — нещо такова. Предполагам, че сигурно е нещо като онова, което правят с кретените. Нали знаеш, за да не са вече кретени — или им засилват или им намаляват отделянето на хормона на щитовидната жлеза. Забравих кое точно. Нещо подобно. Е, предполагам, че някъде има някоя малка хубава жлеза и ако се премахне или се изолира или се направи нещо драстично с нея — тогава хората стават постоянно…

— Постоянно благосклонни! Сигурна ли си, че това е точната дума? Благосклонност?

— Да, защото по тази причина му даде името „Бенво“.

— Питам се какво са мислели колегите му за решението да се откаже?

— Не мисля, че много от тях са знаели. Лиза, как й беше името, австрийката, тя работеше с него. Имаше и един младеж на име Ледентал или нещо такова, но той умря от туберкулоза. А за другите, които са работели с него, той говореше по-скоро като за помощници, които не са знаели какво точно прави и какво се опитва да постигне. Разбирам за какво мислиш — каза внезапно Матилда, — но не смятам, че е споделил с някого. Искам да кажа, че според мен той е унищожил формулите или бележките си или каквото и да е било там, и се е отказал от цялата идея. После получи удар и се разболя, и сега не може да говори много добре, милият. Едната му страна е парализирана. Чува доста добре. Слуша музика. Сега това е целият му живот.

— И мислиш, че е приключил с работата?

— Дори не се вижда с приятелите си. Мисля, че е болезнено за него. Винаги намира някакво извинение.

— Но е жив — каза адмирал Блънт. — Все още е жив. Имаш ли адреса му?

— Да, някъде в тефтера ми с адресите. Все още е на същото място. Някъде в Северна Шотландия. Но… о, разбери… някога той беше такъв прекрасен човек. Сега не е. Почти е мъртъв. Във всяко отношение.

— Винаги има надежда — каза адмирал Блънт. — И вяра — добави той. — Вяра.

— Предполагам и благосклонност — каза лейди Матилда.

Глава XXI Проект Бенво

Професор Джон Готлиб гледаше втренчено хубавата млада жена, която седеше срещу него. Той почеса ухото си с малко маймунския жест, доста характерен за него. Така или иначе той доста приличаше на маймуна. Издадена челюст и високо чело на математик, които до известна степен бяха в контраст, и дребна съсухрена фигура.

— Не всеки ден млада жена ми носи писмо от президента на Съединените щати — каза професор Готлиб. — Както и да е — добави той развеселен, — президентите невинаги знаят какво правят. За какво става въпрос? Доколкото виждам, оказва ви се доверие от най-високо място.

— Дойдох да ви попитам какво знаете или какво можете да ми кажете за нещо, наречено „Проект Бенво“.

— Вие наистина ли сте графиня Рената Зерковски?

— Формално, може би. Но повече ме познават като Мери Ан.

— Да, за това ми пишат в отделно писмо. И искате да знаете за „Проекта Бенво“. Да, имаше такова нещо. Сега то е приключено и забравено, както предполагам и човекът, който го измисли.

— Искате да кажете професор Шорам.

— Точно така. Робърт Шорам. Един от най-великите гении на нашето време. Айнщайн, Нилс Бор и някои други. Но Робърт Шорам не живя толкова, колкото трябваше. Голяма загуба за науката — какво беше казал Шекспир за лейди Макбет: „Тя трябваше да умре след това.“

— Той не е мъртъв — каза Мери Ан.

— О! Сигурна ли сте? Нищо не се чува за него дълго време.

— Инвалид е. Живее в Северна Шотландия. Парализиран е, не може да говори много добре, не може да се движи много добре. Повечето време седи и слуша музика.

— Да, представям си. Е, радвам се. Щом може да го прави, значи не е много нещастен. Иначе е доста ужасно за блестящ учен, който вече не е блестящ. Който всъщност е мъртъв в инвалиден стол.

— Съществуваше ли нещо, наречено „Проект Бенво“?

— Да, той беше много запален по него.

— Говорил ли ви е за него?

— В самото начало каза на някои от нас. Предполагам, че вие не сте учен?

— Не, аз съм…

— Предполагам, че сте просто агент. Надявам се, че сте на страната, на която трябва. Днес все още трябва да се надяваме на чудеса, но не мисля, че ще разберете нещо за „Проекта Бенво“.

— Защо не? Казахте, че е работил по него. Щеше да е велико изобретение, нали? Или откритие, или както се наричат тези неща.

— Да, щеше да е едно от най-великите открития на века. Не зная какво точно не стана както трябва. И друг път се е случвало. Нещо върви добре, но на последния етап някак си не се получава. Разваля се. Не става така, както сте очаквали и в отчаянието си се отказвате. Или правите това, което направи Шорам.

— Какво направи той?

— Унищожи го. Всяка проклета частица от него. Той самият ми каза. Изгорил всички формули, всички бележки по него, цялата информация. Три седмици след това получи удар. Съжалявам. Виждате, че не мога да ви помогна. Никога не съм знаел подробности, нищо друго, освен общата му идея. Вече не си спомням дори и нея, освен едно нещо. „Бенво“ означаваше „благосклонност“.

Глава XXII Хуанита

Лорд Алтъмаунт диктуваше.

Гласът му, който някога беше висок и властен, сега бе станал кротък и все още изненадващо привлекателен. Той сякаш идваше тихо от сенките на миналото и беше така емоционално затрогващ, както един по-властен глас не би могъл да бъде.

Джеймс Клийк записваше думите една след друга, като от време на време спираше, когато настъпеше момент на колебание — взимаше го предвид и самият той чакаше кротко.

— Идеализмът — каза лорд Алтъмаунт — може да възникне и обикновено възниква, движен от естествен антагонизъм към несправедливостта. Това е естествено отвращение от грубия материализъм. Вроденият идеализъм на младежта се подхранва все повече и повече от желанието да бъдат унищожени тези две фази на съвременния живот — несправедливостта и грубия материализъм. Желанието да се разруши злото понякога води до любов към рушенето заради самото рушене. То може да доведе до удоволствие от насилието и от причиняването на болка. Всичко това може да бъде подхранвано и подсилвано отвън от хора, които имат естествената дарба да ръководят. Този идеализъм се ражда в младежките години. Той би трябвало и би могъл да доведе до желание за един нов свят. Той би трябвало и също така да води към любов към всички човешки същества, към доброжелателност към тях. Но тези, които веднъж са се научили да обичат насилието заради самото насилие, никога няма да станат възрастни. Те ще спрат в своето забавено развитие и ще останат така през целия си живот.

Интеркомът иззвъня. Лорд Алтъмаунт направи един жест и Джеймс Клийк го вдигна и се заслуша.

— Мистър Робинсън е тук.

— А, добре. Доведи го. Можем да продължим по-късно.

Джеймс Клийк стана и остави настрани бележника и молива си.

Мистър Робинсън влезе. Джеймс Клийк му подаде стол, достатъчно голям, за да го побере, без да му е неудобен. Мистър Робинсън се усмихна в знак на благодарност и седна до лорд Алтъмаунт.

— Е? — каза лорд Алтъмаунт. — Има ли нещо ново за нас? Диаграми? Кръгове? Балони?

Изглеждаше леко развеселен.

— Не точно — отговори мистър Робинсън невъзмутимо. — По-скоро нещо като отбелязване течението на река…

— Река? — попита лорд Алтъмаунт. — Каква река?

— Река от пари — каза мистър Робинсън с леко извинение в гласа, както говореше винаги когато станеше въпрос за неговата специалност. — Те са наистина точно като река, такива са парите… идват отнякъде и определено отиват някъде. Наистина много интересно — ако се интересувате от такива неща, естествено. Разбирате ли, те разказват собствената си история…

Джеймс Клийк изглеждаше така, сякаш не разбира, но лорд Алтъмаунт каза:

— Да, ясно ми е. Продължавайте.

— Идват от Скандинавския полуостров, от Бавария, от САЩ, от Югоизточна Азия, като по пътя се подхранват от по-малки притоци…

— И къде отиват?

— Предимно в Южна Америка — посрещат нуждите на вече здраво установената Главна квартира на Войнстващата младеж…

— И представляват четири-пет взаимно свързани кръга, които ни показахте — оръжие, наркотици, изследвания и химическо оръжие, както и финансите?

— Да, смятаме, че доста точно знаем кой контролира тези различни групи…

— А кръгът „Х“ — Хуанита? — попита Джеймс Клийк.

— Все още не можем да сме сигурни.

— Джеймс има някои предположения по този въпрос — каза лорд Алтъмаунт. — Надявам се, че греши, да — надявам се, че греши. Инициалът „Х“ е интересен. Какво означава — Справедливост? Съд39?

— Фанатизиран убиец — каза Джеймс Клийк. — Жените от този тип са много по-опасни от мъжете.

— Има исторически прецеденти — призна лорд Алтъмаунт. — Иаил, която поднесла масло на Сисара в разкошен съд, а после пронизала главата му с пирон. Юдит, която убила Олоферн40, а съгражданите й я поздравили за това. Да, може да излезе нещо такова.

— Значи смятате, че знаете коя е Хуанита, така ли? — попита мистър Робинсън. — Интересно.

— Е, може и да греша, сър, но се случиха някои неща, които ме карат да мисля…

— Да — каза мистър Робинсън. — Ние всички трябваше да се замислим, нали? По-добре кажете коя е според вас, Джеймс.

— Графиня Рената Зерковски.

— Какво ви кара да се спрете на нея?

— Местата, на които е била, хората, с които е била във връзка. Прекалено много са съвпаденията в начина, по който тя се озовава на различни места и всички тези неща. Била е в Бавария. Посетила е Голямата Шарлот. Още повече, взела е със себе си Стафорд Най. Мисля, че е показателно…

— Смятате, че и двамата са замесени? — попита лорд Алтъмаунт.

— Не бих искал да кажа това. Не го познавам достатъчно, но… — той се спря.

— Да — каза лорд Алтъмаунт. — Има някои съмнения, що се отнася до него. Още отначало беше заподозрян.

— От Хенри Хоршам?

— Колкото до Хенри Хоршам, може би. Предполагам, че полковник Пайкъуей не е сигурен. Следят го. Той сигурно го знае. Не е глупак.

— Още един — каза Джеймс Клийк сурово. — Невероятно е как може да ги отглеждаме, да им се доверяваме, да им разкриваме тайните си. Съобщаваме им какво смятаме да правим, като непрекъснато повтаряме: „Ако има един човек, на когото вярвам, това е… о, Маклейн или Бърджес, или Филби или който и да е от тях.“ А сега — Стафорд Най.

— Стафорд Най, въвлечен от Рената, наречена Хуанита — каза мистър Робинсън.

— Онази странна история във Франкфурт — каза Джеймс Клийк, — и посещението при Шарлот. Предполагам, че Стафорд Най след това е бил с нея в Южна Америка. А колкото до нея самата — знаем ли къде е сега?

— Осмелявам се да твърдя, че мистър Робинсън знае — изрече лорд Алтъмаунт. — Така ли е, мистър Робинсън?

— Тя е в Съединените щати. Чух това, когато бях у приятели във Вашингтон или по-скоро близо до него. Тя била в Чикаго, след това в Калифорния, а след това отишла от Остин при един световноизвестен учен. Това е последното, което чух.

— Какво прави там?

— Би могло да се предположи — каза мистър Робинсън със спокойния си глас, — че се опитва да получи информация.

— Каква информация? Мистър Робинсън въздъхна.

— Това бихме искали да знаем. Предполага се, че е същата информация, която ние толкова много искаме да получим, и че го прави като наш представител. Но човек никога не знае — може да е за другата страна.

Той се обърна да погледне лорд Алтъмаунт.

— Разбрах, че тази вечер пътувате за Шотландия. Вярно ли е?

— Съвсем вярно.

— Мисля, че не трябва да го правите, сър — каза Джеймс Клийк и обърна разтревоженото си лице към работодателя си. — Напоследък не сте добре, сър. Ще бъде много уморително пътуване, по какъвто и начин да отидете — със самолет или с влак. Не можете ли да го оставите на Мънроу или Хоршам?

— На моите години да се пази човек е загуба на време — каза лорд Алтъмаунт. — Ако мога да бъда полезен, бих искал да умра на браздата, както казва поговорката.

Той се усмихна на мистър Робинсън.

— По-добре ще е и вие да дойдете с нас, Робинсън.

Глава XXIII Пътуване в Шотландия

Командирът на ескадрилата беше малко учуден защо е всичко това. Беше свикнал да му казват само част от нещата. Предполагаше, че е свързано със „сигурността“. Не искаха да рискуват. Беше вършил подобни неща и по-рано, и то неведнъж. Да лети до необичайни места с необичайни пътници, да внимава да задава въпроси само по същество. Познаваше някои от пътниците си, но не всички. Разпозна лорд Алтъмаунт. Човек, който е зле, помисли си той, много болен човек, който, според мен, успява да живее само благодарение на волята си. Неспокойният мъж с лице като на ястреб вероятно беше специалното му куче пазач, грижещ се не толкова за сигурността му, колкото за това да се чувства добре. Вярно куче, което винаги беше до него. Сигурно носи със себе си лекарства, стимуланти, цяла торба с медицински хитрости. Командирът на ескадрилата се чудеше защо не го придружава и лекар. Би било една допълнителна предпазна мярка. Старецът изглеждаше като самата смърт. Благородна смърт. Нещо в музей, изваяно от мрамор. Командирът на ескадрилата познаваше Хенри Хоршам съвсем добре. Познаваше няколко души от „сигурността“. И полковник Мънроу, който не изглеждаше така свиреп, както обикновено, а сякаш малко по-неспокоен. Като цяло, не много щастлив. Имаше и един едър мъж с жълтеникаво лице. Вероятно чужденец. Азиатец? Защо летеше за Северна Шотландия? Командирът на ескадрилата каза почтително на полковник Мънроу:

— Всичко готово ли е, сър? Колата чака.

— Какво точно е разстоянието?

— Седемнадесет мили, сър, доста неравен път, но не много лош. В колата има допълнителни одеяла.

— Получихте заповедите, нали? Бихте ли повторили, ако обичате, командир Андрюс.

Командирът на ескадрилата повтори и полковникът кимна одобрително. Накрая, когато колата потегли, командирът на ескадрилата се загледа след нея, питайки се защо, по дяволите, точно тези хора са на това шосе сред самотната пустош, пътувайки към достолепен стар замък, където в уединение живееше един болен човек, без приятели или каквито и да било посетители. Предположи, че Хоршам знае. Хоршам сигурно знаеше доста странни неща. Но така или иначе, Хоршам едва ли щеше да му каже нещо.

Шофьорът караше внимателно. Накрая колата тръгна по чакълена алея и спря пред верандата. Това беше сграда от здрав камък с кули. От двете страни на голямата врата висяха лампи. Самата врата се отвори, преди да е станало нужда да звънят, за да ги приемат.

На прага застана възрастна шотландка на повече от шестдесет години със сурово, мрачно лице. Шофьорът помогна на пътниците да слязат.

Джеймс Клийк и Хоршам помогнаха на лорд Алтъмаунт да слезе и го подкрепиха нагоре по стълбите. Жената се отдръпна и му се поклони учтиво. Тя каза:

— Добър вечер, Ваша Светлост. Господарят ви очаква. Той знае, че пристигате, имаме готови стаи за вас и във всички е запален огън.

В салона се появи още една фигура. Висока, слаба жена между петдесет и шестдесет години, жена, която все още бе хубава. Черната й коса бе разделена в средата, имаше високо чело, орлов нос и загоряла кожа.

— Ето, мис Нойман ще се погрижи за вас — каза шотландката.

— Благодаря, Джанет — каза мис Нойман. — Внимавай огънят в стаите да не угасне.

— Добре.

Лорд Алтъмаунт се ръкува с нея.

— Добър вечер, мис Нойман.

— Добър вечер, лорд Алтъмаунт. Надявам се, че не сте много уморен от пътуването.

— Полетът беше чудесен. Това е полковник Мънроу, мис Нойман. Това са мистър Робинсън, сър Джеймс Клийк и мистър Хоршам от „сигурността“.

— Мисля, че си спомням мистър Хоршам отпреди няколко години.

— Не съм забравил — каза Хенри Хоршам. — Беше във Фондация „Левесон“. Мисля, че по това време вече бяхте секретарка на професор Шорам?

— Първо бях негова помощничка в лабораторията, а след това му станах секретарка. И все още съм му секретарка, доколкото той има нужда от мен. Освен това той има нужда и от болнична сестра, която да живее тук повече или по-малко постоянно. От време на време се налагат промени — мис Елис, която е тук сега, смени мис Бюд само преди два дни. Помолих я да остане близо до стаята, в която ще бъдем ние. Помислих си, че ще предпочетете да разговаряте насаме, но смятам, че тя трябва да бъде наблизо, в случай че имаме нужда от нея.

— Той много ли е зле? — попита полковник Мънроу.

— Той всъщност не страда — каза мис Нойман, — но трябва да се подготвите, ако не сте го виждали, искам да кажа, ако не сте го виждали от дълго време. Той е само една човешка останка.

— Само още един момент, преди да ни заведете при него. Умствените му способности не са съвсем изчерпани, нали? Разбира ли онова, което му говорят?

— О, да, той разбира прекрасно, но тъй като е полупарализиран, не може да говори много ясно, въпреки че невинаги е така, и не може да се движи без помощ. Но според мен мозъкът му е така добре, както някога. Единствената разлика е, че сега се уморява много лесно. Бихте ли искали нещо за пиене преди това?

— Не — каза лорд Алтъмаунт. — Не, не искам да чакам. Въпросът, по който сме дошли, е доста спешен, така че бихте ли ни завели при него — доколкото разбрах, той ни очаква.

— Да, очаква ви — каза Лиза Нойман.

Тя ги поведе нагоре по някакви стълби по един коридор и отвори вратата на неголяма стая. Стените бяха покрити с тапети, отгоре ги гледаха главите на елени — някога мястото е било ловна хижа. Обзавеждането и подредбата бяха съвсем малко променени. В единия край на стаята имаше голям грамофон.

Високият мъж седеше на един стол до огъня. Главата му, а също и лявата му ръка леко трепереха. Кожата на лицето му бе увиснала на една страна. Без да говори със заобикалки, човек би могъл да го опише само по един начин — като човешка развалина. Човек, който някога е бил висок, здрав, силен. Имаше изящно чело, хлътнали очи и ъгловата, волева брадичка. Очите под гъстите вежди бяха умни. Той каза нещо. Гласът му не беше слаб, издаваше доста ясни, но невинаги разпознаваеми звуци. Беше загубил способността си да говори само частично — все още можеха да го разбират.

Лиза Нойман отиде и застана до него, следейки устните му, за да може да превежда думите му, ако бе необходимо.

— Професор Шорам ви посреща с добре дошли. Той много се радва да ви види тук, лорд Алтъмаунт, полковник Мънроу, сър Джеймс Клийк, мистър Робинсън и мистър Хоршам. Той би искал да ви каже, че чува доста добре. Ще може да чуе всичко, което му говорите. Ако има някакви трудности, аз мога да помагам. Това, което иска да ви каже, ще може да ви предаде чрез мен. Ако прекалено много се умори да говори ясно, аз разбирам по устните му, а освен това ние общуваме съвършено чрез знаци, ако възникне някаква трудност.

— Ще се опитам да не ви губя времето и да ви уморя колкото може по-малко, професор Шорам — каза полковник Мънроу.

Мъжът на стола кимна с глава в знак, че е чул.

— Има въпроси, които мога да задам на мис Нойман.

Ръката на Шорам се вдигна едва забележимо към жената, застанала до него. Устните му произнесоха нещо, отново не съвсем разбираемо за тях, но тя бързо преведе.

— Той казва, че разчита на мен да предам всичко, което вие искате да кажете на него или той на вас.

— Мисля, че вече сте получили писмо от мен — каза полковник Мънроу.

— Така е — отговори мис Нойман. — Професор Шорам получи писмото ви и знае съдържанието му.

Една болнична сестра открехна съвсем леко вратата, но не влезе. Тя каза с тих шепот:

— Трябва ли да донеса или да направя нещо, мис Нойман? За някого от гостите или за професор Шорам?

— Не, мисля, че не. Благодаря ви, мис Елис. Но ще се радвам, ако останете във вашата всекидневна от другата страна на коридора, в случай че имаме нужда от вас.

— Естествено… разбирам.

Тя си отиде, затваряйки тихо вратата.

— Не искаме да губим време — каза полковник Мънроу. — Без съмнение професор Шорам е запознат с последните събития.

— Напълно — потвърди мис Нойман. — Дотолкова, доколкото се интересува.

— Продължава ли да се интересува от постиженията на науката и такива неща?

Главата на Робърт Шорам се раздвижи бавно от едната на другата страна. Той самият им отговори.

— Вече съм приключил.

— Но в общи линии сте запознат със състоянието, в което е светът? Успехът на това, което наричат Революция на младежта. Завземането на властта от напълно въоръжени младежки сили.

Мис Нойман каза:

— Той е напълно запознат е всичко, което става — в политическия смисъл искам да кажа.

— Днес светът се е отдал на насилието, болката, революционните догми, една странна и невероятна философия на управление от анархистично малцинство.

По изпитото лице премина лек израз на нетърпение.

— Той знае всичко това — проговори неочаквано мистър Робинсън. — Не е нужно да се повтарят всички тези неща отново. Той е човек, който знае всичко. — После се обърна към професор Шорам: — Помните ли адмирал Блънт?

Главата отново кимна. На изкривените устни се появи нещо като усмивка.

— Адмирал Блънт помни, че сте работил върху някакъв проект — мисля, че наричате тези неща проекти? „Проект Бенво“.

Те видяха как в очите му се появи някаква тревога.

— „Проект Бенво“ — каза мис Нойман. Връщате се много назад, мистър Робинсън, щом си спомняте за него.

— Това беше ваш проект, нали? — попита мистър Робинсън.

— Да, негов беше — мис Нойман сега говореше от негово име по-лесно, като нещо съвсем естествено.

— Не можем да използваме ядрено оръжие, не можем да използваме експлозиви, химическо оръжие, или газ, но бихме могли да използваме вашия „Проект Бенво“.

Настъпи тишина. Никой не проговаряше. След малко от устните на професор Шорам отново се чуха ясните, но изкривени звуци.

— Той казва, че разбира се „Бенво“ би могъл да се използва успешно при създалите се обстоятелства…

Мъжът на стола се бе обърнал към нея и й говореше нещо.

— Той иска да ви обясни — каза мис Нойман. — „Проект Б“, по-късно наречен „Проект Бенво“, е нещо, върху което е работил много години, но накрая го е изоставил по свои лични причини.

— Защото не е успял да осъществи проекта си?

— Не, не че не е успял — каза Лиза Нойман. — Не е това. Аз работих с него по този проект. Той го изостави по определени причини, но не се е провалил. Той успя. Той беше на правилна следа, разви идеята си, направи изпитания в различни лабораторни условия и успя.

Тя се обърна отново към професор Шорам, направи няколко движения с ръка, докосвайки устните, ухото и отново устните в някакъв странен език на жестовете.

— Питам дали иска да ви обясня какво точно представлява „Бенво“.

— Ние бихме искали да ни обясните.

— А той иска да знае как сте разбрали за него.

— Разбрахме за него от една ваша стара приятелка, професор Шорам — каза полковник Мънроу. — Не от адмирал Блънт, той не можа да си спомни много, а от един друг човек, на когото някога сте говорили за него — лейди Матилда Клекхийтън.

Мис Нойман отново се обърна към него, за да проследи устните му. Тя се усмихна леко.

— Той казва, че е мислел Матилда за мъртва от години.

— Тя е съвсем жива. Тя е тази, която поиска да узнаем за откритието на професор Шорам.

— Професор Шорам ще ви каже основното от това, което искате да знаете, въпреки че трябва да ви предупреди, че тази информация ще ви бъде напълно безполезна. Всички записки, формули, бележки и доказателства за откритието бяха унищожени. Но тъй като единственият начин да се отговори на въпросите ви е да разберете в основни линии какво представляваше „Бенво“, аз доста точно мога да ви кажа какво съдържаше той. Знаете начините на използване и целите на сълзотворния газ, с който полицията контролира разбунтували се тълпи, бурни демонстрации и така нататък. Той причинява пристъп на плач, болезнени сълзи и възпаление на синусите.

— И това е нещо от този род?

— Не, изобщо не е нещо от този род, но може да се използва за същите цели. На учените им хрумна, че може да се променят не само основните реакции и чувства на човека, но също и умствените му способности. Можете да промените характера на човека. Характерните качества на афродизиака са добре известни. Те водят до състояние на сексуална възбуда, съществуват различни лекарства или газове, дори и операции на жлезите — всяко от тях може да доведе до промяна в мозъчната жизненост, увеличена енергия както при промяна в щитовидната жлеза. Професор Шорам иска да ви каже, че има определен процес, сега няма да ви обяснява дали е свързан с жлезите или е газ, който може да бъде произведен, но има нещо, което може да промени човека и неговото отношение към живота — неговата реакция към хората и към живота въобще. Той може да е в състояние на бяс, водещ към убийство, може да е патологично склонен към насилие и все пак под влиянието на „Проекта Бенво“ се превръща в нещо или по-скоро в някой съвсем различен. Става — има само една дума за това според мен, която се съдържа в името му — става благосклонен. Иска да е полезен на другите. Излъчва доброта. Ужасява се от възможността да причини болка или да прояви насилие. „Бенво“ може да бъде пуснат над големи области и да повлияе на хиляди хора, в случай че се произведе в достатъчно големи количества и се разпространи успешно.

— Каква е продължителността на действието му? — попита полковник Мънроу. — Двадесет и четири часа? Повече?

— Вие не разбирате — каза мис Нойман. — Това е постоянно.

— Постоянно? Променяте природата на човека, променяте един компонент, физически компонент, разбира се, от неговата същност и това води до постоянна промяна в природата му. И не може да се върне назад? Не можете да го направите отново такъв, какъвто е бил? Промяната трябва да се приеме като постоянна?

— Да. Първоначално това вероятно беше откритие интересно за медицината, но професор Шорам го виждаше като възпиращо средство, което може да се използва в случай на война, на масови бунтове, метежи революции, анархия. Той не гледаше на него само от медицинска гледна точка. То не прави хората щастливи, а само поражда у тях силно желание другите да са щастливи. Това е нещо, както казва той, което всеки чувства в живота си в един или друг момент. Те имат силното желание да направят един човек или много хора доволни, щастливи, здрави, всички тези неща. И тъй като хората могат да изпитват такива чувства, ние решихме, че има компонент, който контролира това желание в тях и ако веднъж този компонент се задейства, това може да продължи вечно.

— Прекрасно — каза мистър Робинсън.

Той говореше по-скоро замислен, отколкото ентусиазирано.

— Прекрасно. Какво откритие. Какво нещо, което да се задейства, ако… но защо?

Главата, облегната на стола, се обърна бавно към мистър Робинсън. Мис Нойман предаде:

— Той казва, че вие разбирате по-добре от другите.

— Но това е отговорът — извика Джеймс Клийк. — Точният отговор. Това е прекрасно.

Лицето му бе ентусиазирано и развълнувано. Мис Нойман клатеше глава:

— „Проектът Бенво“ не се продава и не се подарява. Той беше изоставен.

— Нима ни казвате, че отговорът е не? — попита полковник Мънроу невярващо.

— Да. Професор Шорам казва, че отговорът е не. Той реши, че това е против… — тя се спря за момент и погледна към човека на стола. Той направи леко движение с глава, с едната си ръка и от устата му излязоха няколко гърлени звуци. Тя изчака и после продължи: — Той самият ще ви каже, че се страхуваше. Страхуваше се от това, което науката е извършила в момента си на тържество. Нещата, които е изобретила и опознала, които е открила и дала на света. Чудотворните лекарства, които невинаги са били чудотворни, пеницилинът, който е спасил живота на хора и е отнел живота на хора, сърдечните трансплантации, които донесоха обезверяването и разочарованието от неочакваната смърт. Той е живял във времето, когато е бил разбит атомът — нови оръжия, които убиват. Трагедиите на радиоактивността, замърсяването, до което доведоха новите индустриални открития. Страхува се от всичко, което науката би могла да направи, ако се използва безразборно.

— Но това е нещо полезно. Ще бъде от полза за всички — извика Мънроу.

— Както са били и много други неща. Винаги са ги приветствали като изключително полезни за човечеството, като велики чудеса. А след това идват страничните ефекти и още по-лошо — фактът, че понякога вместо полза, нанасят вреда. Ето защо той реши да се откаже. Той казва — тя започна да чете от един лист, който държеше, а от своя стол той закима с глава, съгласявайки се с нея: „Доволен съм, че постигнах това, което си бях поставил за цел, че направих своето откритие. Но реших да не го публикувам. То трябва да бъде унищожено. И беше унищожено. И отговорът ми към вас е не. Няма благосклонност по желание. Някога можеше и да има, но сега всички формули, ноу-хау, бележките ми и информацията за необходимите действия ги няма — изгорени са и са превърнати в пепел. Аз унищожих интелектуалната си рожба.“

Робърт Шорам се мъчеше да каже нещо с хриплив и неясен глас:

— Унищожих интелектуалната си рожба и никой на света не знае как съм стигнал до нея. Имаше един човек, който ми помагаше, но той е мъртъв. Умря от туберкулоза, една година след като постигнахме успеха си. Трябва да си вървите. Не мога да ви помогна.

— Но тези ваши знания означават, че можете да спасите света!

Човекът на стола издаде странен звук. Беше смях. Смехът на осакатен човек.

— Да спася света! Да спася света! Каква фраза! Нали това мислят, че правят вашите младежи! Те вървят напред с насилие и омраза, за да спасят света. Но не знаят как! Ще трябва да го направят_ сами_, със собствените си сърца, със собствените си умове. Не можем да им дадем изкуствен начин да го направят. Не. Изкуствена доброта? Изкуствена милост? Нищо подобно. Не би била_ истинска. _Не би означавала нищо. Би била срещу природата. — Той изрече бавно: — Срещу Бога.

Последните две думи дойдоха неочаквано, ясно изречени.

Той огледа слушателите си. Сякаш ги молеше да го разберат, а в същото време не се надяваше истински на това.

— Имах право да унищожа всичко, което бях създал…

— Много се съмнявам — каза мистър Робинсън. — Знанието си е знание. Вие сте дали живот — не трябва да рушим онова, което сме създали.

— Имате право на мнение, но трябва да премете факта.

— Не — мистър Робинсън изрече думата със сила.

Лиза Нойман се обърна гневно към него.

— Какво искате да кажете с това „не“?

Очите й святкаха. Хубава жена, помисли мистър Робинсън. Жена, която вероятно през целия си живот е бяла влюбена в Робърт Шорам. Обичала го е, работила е с него, а сега живееше до него, грижейки се за него със своята интелигентност, като му предлагаше преданост в най-чистата й форма, без съжаление.

— През живота си човек научава някои неща — каза мистър Робинсън. — Не мисля, че аз ще живея дълго. Първо, защото теглото ми е прекалено голямо. — Той въздъхна, поглеждайки към огромното си тяло. — Но има някои неща, които зная. Прав съм, Шорам. Ще трябва да признаете, че съм прав. Вие сте честен човек. Не бихте унищожили работата си. Не бихте могли да стигнете до там. Все още имате всичко някъде, заключено, скрито, може би дори не в тази къща. Бих предположил, но това е само предположение, че го пазите в някой сейф или банка. Тя също знае, че е там. Вие й вярвате. Тя е единственият човек в света, на когото вярвате.

Шорам каза този път с почти ясен глас:

— Кой сте вие, кой, по дяволите сте вие?

— Аз съм просто човек, който знае какво представляват парите — отговори мистър Робинсън — и нещата, които произлизат от парите. Хората и техните особености и начина им на живот. Ако искате, бихте могли да намерите работата, която сте прибрали. Не искам да кажа, че можете да я извършите отначало сега, но мисля, че тя е някъде. Вие ни казахте възгледите си и аз не бих искал да твърдя, че са изцяло погрешни. Може би сте прав. Ползата за хората е нещо сложно. Горкият стар Бевъридж41, освобождаване от лишенията, освобождаване от страха, освобождаване от какво ли не, той е мислел, че създава рай на земята, като е казвал това и го е планирал и го е подготвял. Но не успя да създаде рай на земята и се съмнявам, че вашият „Бенво“ или както го наричате (звучи като марка храна) също ще донесе рай на земята. Благосклонността, както и всичко друго, крие своите опасности. Това, което ще направи, е да спести много страдания, болка, анархия, насилие, робство на наркотиците. Да, ще попречи да се случат доста лоши неща и би могла да спаси нещо, което е важно. Би могла — само би могла — да е много важна за хората. За младите хора. Този ваш „Бенволео“ — сега го нагласих да звучи като марка почистващо средство — ще направи хората благосклонни и ще призная, че може би ще ги направи и снизходителни и самодоволни. Но има също и вероятност, ако промените природата на хората със сила и те трябва да продължат да живеят с точно тази природа до смъртта си, един или двама от тях, не много, могат да открият, смирени, не горди, че имат естествено призвание към това, което са били принудени да направят. Наистина да се променят, преди да умрат. Да не могат да се освободят от новия навик, който са придобили.

Полковник Мънроу каза:

— Не разбирам за какво, по дяволите, говорите.

Мис Нойман отговори:

— Говори глупости. Трябва да приемете отговора на професор Шорам. Той ще прави с откритията си каквото поиска. Не можете да го насилвате.

— Не — каза лорд Алтъмаунт. — Ние няма да ви насилваме, нито да ви измъчваме, Робърт, или да ви караме насила да ни кажете къде е скривалището ви. Ще направите това, което смятате за правилно. Вярвайте ми.

— Едуард? — каза Робърт Шорам. Говорът отново леко му изневери, ръцете му зажестикулираха и мис Нойман бърз преведе.

— Едуард? Той казва, че вие сте Едуард Алтъмаунт?

Шорам заговори отново и тя предаде думите му.

— Той ви пита, лорд Алтъмаунт, дали наистина с цялото си сърце и разум го молите да ви довери „Проекта Бенво“. Той казва… — тя се спря гледайки и слушайки, — той казва, че вие сте единственият човек в обществото, на когото някога се е доверявал. Ако вие искате това…

Внезапно Джеймс Клийк се изправи. Разтревожен, той се озова до стола на лорд Алтъмаунт, бърз като светкавица.

— Нека да ви помогна, сър. Вие не сте добре. Вие сте болен. Моля, отдръпнете се малко, мис Нойман. Аз… аз трябва да стигна до него. Аз… лекарствата му са в мен. Аз зная какво да правя…

Той бръкна в джоба си и извади една спринцовка.

— Ако не му сложа това веднага, ще бъде твърде късно. — Той бе хванал ръката на лорд Алтъмаунт, навиваше ръкава му, стиснал плътта му, и спринцовката бе готова.

Но още някой се раздвижи. Хоршам прекоси стаята, блъскайки полковник Мънроу настрана. Ръката му се сключи около ръката на Джеймс Клийк, докато изтръгваше от него спринцовката. Клийк се бореше, но Хоршам бе прекалено силен за него. А и Мънроу вече бе там.

— Значи ти си бил, Джеймс Клийк — каза той. — Ти си бил предателят, верният ученик, който не е бил верен ученик.

Мис Нойман бе изтичала до вратата — беше я отворила и викаше.

— Сестра! Елате бързо. Елате.

Сестрата се появи. Тя хвърли бърз поглед на професор Шорам, но той махна с ръка и посочи към другата страна на стаята, където Хоршам и Мънроу все още държаха борещия се Клийк. Тя бръкна в джоба на престилката си.

Шорам изрече, заеквайки:

— Алтъмаунт. Сърдечен удар.

— Сърдечен удар, друг път — изрева Мънроу. — Това е опит за убийство. — Той замълча. — Дръжте младежа — каза той на Хоршам и с един скок се озова в другия край на стаята. — Мисис Кортман? Откога сте медицинска сестра? Бяхме ви загубили, след като се измъкнахте в Балтимор.

Мили Джийн все още ровеше в джоба си. Когато извади ръката си, в нея имаше малък автоматичен пистолет. Тя погледна към Шорам, но Мънроу й попречи, а Лиза Нойман стоеше пред стола на професора.

Джеймс Клийк изрева:

— Алтъмаунт, Хуанита… бързо… стреляй в Алтъмаунт.

Тя вдигна бързо ръка и стреля.

Джеймс Клийк каза:

— Дяволски добър изстрел!

Лорд Алтъмаунт бе получил класическо образование. Той промълви тихо, гледайки Джеймс Клийк:

— Джейми? И ти ли, Бруте? — и се строполи на стола си.

Доктор Маккалъх се огледа наоколо, без да знае какво да каже или да направи по-нататък. Вечерта беше едно доста необикновено изживяване за него.

Лиза Нойман се приближи и постави до него една чаша.

— Горещ пунш — каза тя.

— Винаги съм знаел, че жени като вас се срещат една на хиляда, Лиза — отбеляза той с одобрение. — Трябва да кажа, че бих искал да разбера какво е всичко това, но доколкото схващам, става въпрос за едно от онези тайнствени неща, за които нищо няма да науча.

— Професорът — той е добре, нали?

— Професорът? — той погледна добродушно разтревоженото й лице. — Той е добре. Ако ме питате, това му се е отразило много добре.

— Мислех, че може би шокът…

— Съвсем добре съм — каза Шорам. — Това, което ми трябваше, беше шоково лечение. Чувствам се — как да се изразя — отново жив. — Той изглеждаше удивен.

Маккалъх каза на Лиза:

— Забелязвате ли колко по-силен е гласът му? В случаи като неговия, истинският враг е апатията — нужно му е отново да работи — стимулът на умствената работа. Музиката е нещо хубаво — тя го успокояваше и му позволяваше да се наслаждава на живота до известна степен. Но той е човек с голям интелектуален потенциал и му липсва работата, която е била смисълът на живота му. Ако можете, накарайте го да работи отново.

Той поклати окуражаващо глава, когато тя го погледна със съмнение.

— Мисля, че ви дължим обяснение за това, което се случи тази вечер, доктор Маккалъх — каза полковник Мънроу — въпреки предположението ви, че силните на деня ще искат да потулят всичко. Смъртта на лорд Алтъмаунт… — той се поколеба.

— Всъщност куршумът не го е убил — каза докторът. — Смъртта му се дължи на шока. Спринцовката е щяла да свърши добра работа — стрихнин. Младият човек…

— Взех я от него точно навреме — каза Хоршам.

— През цялото време е бил змия в пазвата? — попита докторът.

— Да — ползвал се е с доверие и обич повече от седем години. Син е на един от най-старите приятели на лорд Алтъмаунт…

— Случва се. А дамата… доколкото разбирам също е замесена.

— Да. Получила е работата тук с фалшиви документи. Полицията я търси за убийство.

— Убийство?

— Да. Убила е съпруга си, Сам Кортман, американския посланик. Застреляла го е на стълбите на посолството, а след това разказала една измислена история за маскирани младежи, които го нападнали.

— Какво е имала против него? Нещо политическо или лично?

— Предполагаме, че е разбрал за някои неща от дейността й.

— Бих казал, че е подозирал изневяра, а вместо това се натъкнал на стършелово гнездо от шпионаж и конспирации, като всичко било ръководено от жена му. Не знаел точно какво да прави. Приятен човек, но малко бавно мислещ — а тя имала здравия разум да действа бързо. Каква скръб демонстрира на погребалната церемония.

— Мемориал42 — каза професор Шорам.

Малко стреснати, всички се обърнаха да го погледнат.

— Трудна дума, мемориал, но наистина имам предвид това. Лиза, ние с теб трябва отново да започнем работа.

— Но, Робърт…

— Аз отново съм жив. Попитай доктора дали трябва да си почивам.

Лиза погледна въпросително доктор Маккалъх.

— Ако го направите, ще съкратите живота си и отново ще потънете в апатия…

— Ето — каза Шорам. — Мо-мода — последна мода в медицината. Да накарат всички, дори да са… на… прага на смъртта… да продължат да работят.

Доктор Маккалъх се засмя и стана.

— Не сте много далече от истината. Ще ви изпратя някои лекарства, които ще ви помогнат.

— Няма да ги вземам.

— Ще ги вземате.

На вратата докторът се спря:

— Просто съм любопитен — как успяхте да повикате полицията толкова бързо?

— Командирът на ескадрилата Андрюс се бе погрижил за всичко — каза полковник Мънроу. — Пристигна на момента. Знаехме, че жената е някъде наоколо, но нямахме представа, че вече е в къщата.

— Е, аз ще тръгвам. Вярно ли е всичко, което ми разказахте? Имам чувството, че всеки момент ще се събудя, след като съм заспал, четейки последния трилър. Шпиони, убийци, предатели, шпионаж, учени…

Той излезе.

Настъпи мълчание.

Професор Шорам изрече бавно и внимателно:

— Отново на работа…

Лиза каза онова, което жените винаги казват:

— Робърт, трябва да бъдеш предпазлив…

— Не… не предпазлив. Може би нямам много време.

Той повтори:

— Мемориал…

— Какво искаш да кажеш? Повтаряш го отново.

— Мемориал? Да. На Едуард. Негов мемориал. Винаги съм мислил, че има лице на мъченик.

Шорам изглеждаше потънал в мисли.

— Бих искал да се свържа с Готлиб. Може да е мъртъв. Добре се работи с него. С него и с теб, Лиза. Вземи нещата от банката…

— Професор Готлиб е жив — във фондацията „Бейкър“, Остин, Тексас — каза мистър Робинсън.

— Какво ще правиш? — попита Лиза.

— „Бенво“, разбира се! Мемориал на Едуард Алтъмаунт. Той умря за него, нали? Никой не трябва да умира напразно.