Пътят към Гандолфо

ПРОЛОГ

Тълпите изпълваха площада „Свети Петър“. Десетки хиляди вярващи чакаха притихнали светият отец да излезе на балкона и да вдигне ръце за благословия. Дошъл бе краят на постите и молитвите и всеки момент камбаните на Ватикана щяха да възвестят празника на Свети Дженаро. Техният звън щеше да огласи цял Рим като послание за веселие и светли чувства. Сигнал за началото щеше да бъде благословията на папа Франческо Първи.

По улиците щеше да има танци, факли, свещи, музика и вино. На „Пиаца Навона“, в Треви и дори в Палатин бяха строени дълги маси, отрупани със спагети, плодове и домашно приготвени лакомства. Та нали самият свети отец, обичаният от всички Франческо учеше така? Отворете сърцата и килерите си за съседа. А той — своите за вас. Нека всички — и бедни, и богати — разберат, че сме едно семейство. В тези трудни времена на хаос и високи цени има ли нещо по-добро от това да се издигнеш над земните неволи и да се вселиш в духа на Бога, да покажеш, че обичаш истински ближния си?

За няколко дни поне нека забравим препирните и различията си. Да се чуе Божието послание, че всички мъже са братя, всички жени — сестри, и всеки трябва да се грижи за другия. Поне за няколко дни състраданието, благочестивостта и любовта към ближния да се възселят в сърцата на всички ни, споделяйки и радост, и тъга, защото няма зло, което да може да устои на силата на доброто.

Прегръщайте се, вдигайте наздравици, смейте се и плачете и не скривайте любовта си един към друг! Нека светът разбере, че за екзалтирания дух няма срам. И като се докоснете до душата на своя брат и чуете гласа на своята сестра, пазете дълго светлия спомен за празника на Свети Дженаро и живейте така, както повеляват принципите на християнското милосърдие. Този свят може да стане по-добър и това зависи от чедата Божии, които го населяват. Така учеше Франческо Първи.

Мълчание падна над десетките хиляди глави на площада „Свети Петър“. Всеки момент на балкона щеше да се появи фигурата на любимия „Il Papa“1, изразяваща едновременно сила, достойнство и безгранична любов. Той щеше да вдигне ръце за благословия и камбаните щяха да зазвънят.

Под високите тавани на папските покои над площада кардинали, монсеньори и свещеници разговаряха на групички и хвърляха сегиз-тогиз по някой поглед към светия отец, седнал в ъгъла. Стаята сияеше от ярки цветове — виолетово, пурпурно червено и снежнобяло. Мантии, раса и шапчици — все отличителни белези на висшата църковна йерархия — се полюшваха и трепкаха, сякаш бяха действащи лица от жива фреска.

А в ъгъла на стол от слонова кост, тапициран със синьо кадифе, седеше Божият наместник, папа Франческо Първи. Имаше вид на обикновен човек, широко скроен, със строги, но нежни черти на истински „campagnuolo“2 и много земен. До него стоеше личният му секретар, млад чернокож американски свещеник от Нюйоркската епархия. Само Франческо можеше да си избере такъв помощник.

Двамата разговаряха тихо, като папата все извръщаше към младия свещеник едра глава и големи кестеняви очи, изразяващи ведро спокойствие.

— Mannaggi!3 — прошепна Франческо, прикрил устни зад грубата си длан. — Щура работа! Цяла седмица градът ще пиянства! Ще се чукат по улиците! Сигурен ли си, че не бъркаме нещо?

— Проверил съм всичко. Да не искате да спорите с него? — отговори чернокожият, приведен напред със спокойна загриженост.

— За Бога, не! Той е най-големият хитрец!

Към стола на папата приближи един кардинал и се поклони:

— Свети отче, време е. Множеството ви очаква — рече той смирено.

— Кой? Ах, да. Минутка, добри ми приятелю.

Кардиналът се усмихна под широкополата си шапка, очите му излъчваха обожание. Франческо винаги го наричаше „добри ми приятелю“.

— Благодаря, Ваше светейшество — и с тези думи кардиналът се оттегли.

Божият наместник започна да си тананика под носа. Долавяха се отделни думи:

— Che gelida… manina… a rigido esanime…4 ах, ла, ла-лаа-тра-ла, ла, ла-лаа…

— Какво е това? — младият папски помощник от Нюйоркската епархия, Харлемска енория, изглеждаше наистина разтревожен.

— Арията на Рудолфо. Ах, този Пучини! Пеенето ми помага, когато съм нервен.

— Зарежете това, човече! Или подхванете някой грегориански псалм. Хайде, нека да е ектения.

— Не зная нито една. Италианският ви става все по-добър, но още е далеч от съвършенството.

— Старая се, братко. Но Вие не ми помагате много. Хайде, стига. Да вървим. На балкона.

— Не ми давайте зор! Тръгвам. Чакайте, да видим сега, значи вдигам ръка, нагоре-надолу, и отдясно наляво…

— Отляво надясно! — смъмри го шепнешком свещеникът. — Не слушате ли какво ви говоря? Ако ще продължаваме тази бутафория, за Бога, научете поне основните неща!

— Мислех, че ако съм прав и давам — не взимам — май беше обратното.

— Не оплесквайте работата. Просто се дръжте естествено.

— Тогава ще пея.

— Не толкова естествено! Хайде.

— Добре, добре! — папата се надигна от стола и се усмихна благо на всички наоколо. Обърна се отново към помощника си и заговори тихо, така че никой да не чуе:

— В случай че някой ме попита, кой е Свети Дженаро?

— Никой няма да Ви пита. И да се случи, използвате обичайния отговор.

— Ах, да. „Четете внимателно Светото писание, синко.“ Пълна идиотщина!

— Вървете бавно, изправете раменете. И се усмихвайте, за Бога! Радостно ви е.

— Направо ми призлява, африканец такъв!

Папа Франческо Първи, наместникът на Христос, излезе на балкона през високите порти и приветствените възгласи на тълпата разтърсиха из основи площада „Свети Петър“. Хиляди гласове крещяха в екзалтация:

— Il Papa! Il Papa! Il Papa!

И когато светият отец застана в оранжевите отражения на залязващото слънце, свещениците в покоите зад него дочуваха неясно тананикане, идващо от блажените му уста. Всеки си мислеше, че това е някаква стар псалм, известен само на най-просветените. Защото толкова знаеше ерудитът папа Франческо.

— Che… gelida… manina… a rigido esanime-e-e… ах, ла, ла-лааа… тра-ла, ла, ла… ла-ла-лааа…

ГЛАВА ПЪРВА

— Кучият му син! — бригаден генерал Арнолд Саймингтън фрасна с всичка сила преспапието върху стъклото, покриващо бюрото му в Пентагона. То се пръсна и ситни стъкълца се разхвърчаха в различни посоки. — Наистина ли го е направил?

— Да, сър — отговори уплашеният лейтенант, прикрил с ръка очите си от канцеларската канонада. — Китайците са много ядосани. Самият премиер е издиктувал текста на оплакването пред дипломатическата ни мисия. Вестник „Хунг циа“5 е пълен с редакционни статии на тази тема, а Радио Пекин ги препрочита на всеки кръгъл час.

— Брех, тяхната мама! — Саймингтън извади стъкълце от кутрето си. — И какво казват? „Прекъсваме програмата, за да съобщим, че американският военен представител генерал Макензи Хоукинс отнесе ташаците на триметрова статуя от нефрит на площад «Сун Тай»“? Абсолютна глупост! Пекин няма да допусне такова нещо, много е неприлично.

— Те го предават по друг начин, сър. Казват, че е разрушил исторически паметник от ценен камък в Забранения град. Според тях било равносилно на това някой да взриви Паметника на Линкълн.

— Има разлика между двете статуи! Линкълн е облечен и ташаците му не висят отвън! Не е същото!

— Въпреки това в Белия дом смятат, че сравнението е оправдано, сър. Президентът иска Хоукинс да бъде разкаран, по-точно да бъде разжалван. С военен съд, както си му е редът. И публично.

— Господи, това не може да стане — Саймингтън се отпусна в креслото си и пое дълбоко дъх, за да се поуспокои.

Протегна ръка и взе доклада от бюрото си.

— Ще го прехвърлим. С едно мъмрене. Ще изпратим копие от заповедта за наказание — така ще го наречем — на Пекин.

— Няма да е достатъчно, сър. Държавният департамент бе пределно ясен. Президентът е на същото мнение. Предстоят търговски споразумения, знаете…

— За Бога, лейтенант — прекъсна го бригадният генерал. — Няма ли кой да му каже на оня пумпал в Овалния кабинет, че не може да е отгоре навсякъде по света. Мак Хоукинс бе избран. Измежду двайсет и седем кандидати. Много добре си спомням какво каза президентът. Дословно. „Роден за този пост“. Така се изрази.

— Това в момента не важи, сър. Той смята, че търговските споразумения са над всякакви съображения — лейтенантът започна да се поти.

— Ще ме уморите, копелета недни — рече Саймингтън и гласът му замря застрашително. — Направо ми смразявате кайсиите. Как я мислите тая? Да не важи, имам предвид. Сега Хоукинс може да е трън в дипломатическия ви задник, но това не може да затрие онова, което важеше преди. Копелето стана герой още във футболния отбор на Академията „Уест Пойнт“6. А ако даваха медали за това, което направи в Югоизточна Азия, самият Мак Хоукинс нямаше да издържи под тежестта им! Джон Уейн пред него е като кокона. Мак е от плът и кръв и затова онзи ку-ку от Овалния кабинет избра точно него!

— Според мен, независимо какво е мнението ви за този човек, президентът като главнокомандващ…

— Мам-ка му! — изрева бригадният генерал, натъртвайки всяка сричка, и ругатнята му прозвуча като строева команда. — Опитвам се да ви обясня — с най-убедителните думи, които зная, че човек като Макензи Хоукинс не може да бъде изправен публично пред военен съд, за да се удовлетвори някакво оплакване на Пекин, независимо колко са пикливите ви търговски споразумения. И знаете ли защо, лейтенант?

Младият офицер отговори спокойно, убеден, че е прав:

— Защото ще раздуе работата. Пред всички.

— Евалла — похвали го Саймингтън. — Хора като Хоукинс се ползват с широка подкрепа в тази страна, лейтенант. Именно затова нашият главнокомандващ го избра! Той е политически фактор. И ако си мислите, че Мак Хоукинс не го знае, е, добре — не сте го назначавали вие, а аз.

— Подготвени сме за такава реакция, генерале — едва чуто промълви лейтенантът.

Бригадният се наведе напред, като внимаваше да не опре лактите си върху натрошеното стъкло.

— Не чух.

— Държавният департамент очакваше остро противопоставяне. Ето защо трябва да реагираме твърдо срещу него. Белият дом съжалява за тази наложителна мярка, но смята, че в този момент само така може да се преодолее назряващата криза.

— Точно това си мислех, че ще ми сервирате — промърмори Саймингтън по-тихо и от лейтенанта. — Я ми обяснете как точно смятате да го прекарате.

Лейтенантът се поколеба, преди да отговори:

— Простете, генерале, но целта не е да прекараме генерал Хоукинс. Попаднали сме в много деликатна ситуация. Китайската народна република иска удовлетворение. В интерес на истината генерал Хоукинс е извършил груба, дори вулгарна постъпка. И на това отгоре отказва да се извини публично.

Саймингтън погледна към доклада, който още държеше в дясната си ръка:

— Пише ли тук защо?

— Генерал Хоукинс твърди, че било капан. Показанията му са на трета страница.

Бригадният разгърна папката и зачете. Лейтенантът измъкна от джоба си носна кърпа и попи потта по брадата си. Саймингтън остави внимателно доклада върху натрошеното стъкло и вдигна очи:

— Ако е вярно това, което казва Мак, наистина е било капан. Разпространете неговата версия за случката.

— Няма такава, генерале. Бил е пиян.

— Мак твърди, че бил дрогиран, а не пиян, лейтенант.

— Пили са, сър.

— И са го дрогирали. Предполагам, че Хоукинс може добре да различи едното от другото. Виждал съм го как изпразва бутилки.

— Но не отрича обвинението.

— Отрича, че е съзнавал какво върши. Хоукинс беше най-добрият разузнавателен стратег в Индокитай. Лично е дрогирал куриери и пощальони в Камбоджа, Лаос, Северен и Южен Виетнам, а навярно и отвъд границите на Манджурия. Той знае каква е разликата.

— Опасявам се, че неговите знания в случая не могат да променят нещата, сър. Кризата се разраства и сме принудени да отстъпим пред исканията на Пекин. Търговските споразумения са от изключително значение за нас. Честно, сър, трябва ни газ.

— Господи! Мислех, че поне това не ви липсва.

Лейтенантът прибра носната си кърпа в джоба и се усмихна скръбно:

— Лекомислието се наказва. Но имаме само десет дни да оправим нещата и да се измъкнем сухи от цялата история.

Саймингтън се втренчи в младия офицер:

— Какво имате предвид?

— Не ми е приятно да го кажа, но генерал Хоукинс постави личните си интереси над служебния си дълг. Трябва да му дадем урок. Това ще е от полза за всички.

— Урок ли? Затова че искаме истината да излезе наяве?

— Има по-висш дълг от истината, генерале.

— Зная — уморено рече бригадният. — Търговските споразумения. Газта.

— Именно. Понякога се налага символите да бъдат жертвани в името на прагматични цели. Състезателите в колективните спортове го знаят най-добре.

— Добре. Само че Мак няма да се съгласи да изиграе ролята на пожертван символ. Така че как ще действате!

— Чрез главния инспектор — отговори лейтенантът с израз на студент, разрязал тения на изпит по биология. — Проучваме основно досието му. Знаем, че е бил замесен в съмнителни операции в Индокитай. Имаме основания да смятаме, че е нарушавал международни норми.

— Естествено! Беше един от най-добрите!

— Международните норми не признават подобни обяснения. Служители от Главната инспекция вече надушиха някои неща около дейността на генерал Хоукинс преди да бъде назначен на дипломатическа длъжност — лейтенантът се усмихна. Съвсем искрено, защото беше щастлив човек.

— Значи ще му вържете на шията разузнавателните операции, за които половината от началник-щабовете и почти цялото ЦРУ знаят, че му се полагат куп военни отличия, ако не бяха секретни? Ще ме убиете, копелдаци такива — Саймингтън поклати глава в съгласие със самия себе си.

— Може би ще ни спестите време, генерале. Можете ли да ни дадете някои подробности?

— А-а, без тия! Щом ще разпъвате кучия му син, сковете си кръста сами!

— Май не разбирате положението, сър?

Бригадният изблъска стола си назад и ритна пръснатите по пода парчета стъкло:

— Ще ви призная нещо. От хиляда деветстотин четиридесет и пета година не разбирам нищичко — той се втренчи в младия офицер. — Зная, че работите на номер хиляда и шестстотин7, ама строеви ли сте?

— Не, сър. Имам статут на запасен офицер с временно назначение. Мобилизиран съм от „Я, Д и Б“. Гася пожари, преди да са изгорили всичко до основи, образно казано.

— „Я, Д и Б“. Не съм чувал за такъв отдел.

— Това не е отдел, сър, а фирма. „Янгблъд, Джейкъл и Блоуи“ от Лос Анджелис. Най-стабилната рекламна агенция по Западното крайбрежие.

Лицето на генерал Арнолд Саймингтън бавно придоби изражение на объркана ловджийска хрътка.

— Униформата наистина ви стои добре, лейтенант — бригадният се замисли и поклати глава. — Още от хиляда деветстотин четиридесет и пета — добави той.

Специалният следовател от Канцеларията на Главния инспектор майор Сам Девъро гледаше към календара на отсрещната стена на кабинета си. Надигна се от стола зад бюрото, прекоси стаята, за да отиде до него и задраска с кръстче датата на отминаващия ден. Още месец и три дни и щеше отново да е цивилен.

Не че винаги е бил военен. Съвсем не, особено в мислите си. Той бе военна злополука. Жертва на огромна грешка, която доведе до удължаване на военната му служба. Просто нямаше възможност за голям избор: или дослужване, или Левънуърт8.

Сам бе адвокат, страхотен юрист, специалист по наказателно право. Преди години на няколко пъти успя да отложи военната служба заради следването си в Харвардския колеж и в Харвардската школа по право, после изкара две години следдипломна специализация и накрая — четиринайсетмесечна практика в престижната бостънска адвокатска фирма „Аарон Пинкъс и съдружници“.

Армията му изглеждаше като някаква неясна далечна заплаха в безгрижния му живот, беше забравил дори за отлаганията от военна служба.

Но армията на Съединените щати не забравяше никого.

По време на една от редките кампании за попълване на тиловите служби Пентагонът изведнъж откри, че изпитва належаща нужда от юристи. Правният отдел на Министерството на отбраната го бе закъсал здравата — стотици военни съдилища в американските бази, пръснати по целия свят, бяха с вързани ръце, защото не им достигаха съдии и защитници. Предварителните арести бяха препълнени. И Пентагонът реши да прерови списъците на отложените от военна служба й много млади, неженени и бездетни юристи — беззащитни жертви — получиха нетърпящи отказ призовки, в които съвсем ясно се посочваше разликата в значението на думите „отлагане“ и „освобождаване“ от повинност.

Това бе злополуката. Девъро допусна грешката по-късно. Много по-късно. На седем хиляди мили оттук, където се събираха държавните граници на Лаос, Бирма и Тайланд.

В Златния триъгълник.

По причини, известни само на Бога и на армейската тилова служба, Девъро така и не зърна военен съд, да не говорим пък за работа в такъв. Бе назначен в следствения отдел на Канцеларията на Главния инспектор и го изпратиха в Сайгон, за да установи има ли там закононарушения.

А те бяха толкова много, че за определяне на точния им брой не можеше да става и дума. И тъй като наркотиците държаха палмата на първенството на местния черен пазар, който бъкаше от американски предприемачи, разследването го отведе в Златния триъгълник, откъдето по света се разпределяха една пета от всички наркотици с благосклонното съдействие нам босове от Сайгон, Вашингтон, Виентян и Хонконг.

Сам беше съвестен. Не обичаше пласьорите на наркотици и се захвана сериозно с разследването, като се стараеше докладите му до Сайгон да се препращат своевременно до обърканото командване.

Не ги подписваше. Съобщаваше само имена и съответните нарушения. Естествено за тази работа можеше да му теглят куршума или да му забучат нож в ребрата, в най-добрия случай — да го засилят в девета глуха. Но пък си беше истинска школа за тайни операции.

Сред ловните му трофеи имаше седем от армията на Северен Виетнам, генерали, тридесет и един народни представители в парламента на Тайланд, дванайсет полковници от американската армия, трима бригадни генерали и петдесет и осем отбрани майори, капитани, лейтенанти и старши сержанти. Към тях трябваше да се прибавят още петима членове на Конгреса, четирима сенатори, служител от кабинета на президента, единайсет директори на американски компании в чужбина — шестима от които вече бяха си имали работа с правосъдието заради незаконно финансиране на предизборни кампании — и един отворен министър-баптист с голяма популярност сред американския електорат.

Доколкото му бе известно, един младши лейтенант и двама старши сержанти бяха подведени под отговорност. Останалите висяха на косъм.

И тогава Сам Девъро допусна фаталната грешка. Така се бе разярил от корумпираната правна система в Югоизточна Азия, че реши да заложи капан на някоя голяма клечка от престъпната мрежа и да даде урок на всички. Избра един генерал-майор от Банкок. На име Хезълтайн Броукмайкъл. Генерал-майор Хезълтайн Броукмайкъл, випуск четиридесет и трета на Военната академия „Уест Пойнт“.

Сам разполагаше с цял куп доказателства. Чрез поредица от уловки, в които той самият изпълняваше ролята на „свръзка“ (действащо лице, което можеше да даде показания под клетва за лудориите на генерала), успя да изгради желязно обвинение. Не можеше да има двама генерали с фамилно име Броукмайкъл и Сам вече кръжеше над жертвата си като ангел-отмъстител.

Обаче имаше. Двама. И двамата — генерал-майори. Единият се казваше Хезълтайн, другият — Етълред! Явно бяха братовчеди. И този в Банкок — Хезълтайн, не бе онзи от Виентян — Етълред. Виентянският Броукмайкъл бе замесен в престъпния бизнес. Не неговият братовчед. Освен това Броукмайкъл от Банкок бе още по-жесток отмъстител и от Сам. Мислеше си, че събира доказателства за разобличаването на корумпиран следовател от Канцеларията на Главния инспектор. И не се лъжеше. Девъро бе нарушил повечето закони, третиращи международната контрабанда, и всички до един правни актове на правителството на Съединените щати.

Военни полицаи задържаха Сам, натикаха го в карцера и му казаха да се радва, ако прекара останалата част от живота си в Левънуърт.

За щастие на помощ на Сам се притече висш офицер от командването на Главния инспекторат, който наистина не разбираше защо Сам е извършил толкова много престъпления, но знаеше колко много правна и следствена работа бе свършил за Главния инспектор. Всъщност Девъро бе събрал повече доказателствен материал от всеки друг офицер в Югоизточна Азия, а дейността му там компенсираше бездействието във Вашингтон.

Та този офицер се смили над Сам и допусна някои отклонения от обичайната следствена процедура. Обеща му да не повдига обвинение срещу него пред военен съд, ако се остави да бъде наказан дисциплинарно от побеснелия генерал-майор Хезълтайн Броукмайкъл, което се изразяваше в лишаване от заплата за шест месеца. Имаще и друго условие: Сам да продължи да работи за Канцеларията на Генералния инспектор още две години след изтичане на срока на военната му служба. Офицерът смяташе, че през това време бъркотията в Индокитай ще се прехвърли в ръцете на главните й създатели и следствените дела на Канцеларията на Главния инспектор ще се ревизират или услужливо ще се покрият.

Още две години в армията или Левънуърт.

Майор Сам Девъро, патриот и гражданин-войник, реши да удължи военната си служба. Бъркотията в Индокитай съвсем не се оправи, но наистина с нейното решаване бяха натоварени замесените в нея, така че много скоро Девъро бе върнат във Вашингтон, Окръг Колумбия.

Още месец и три дни, мислеше си с наслада Сам, докато наблюдаваше през прозореца как военните полицаи на портала проверяваха излизащите коли. Минаваше пет следобед и след два часа трябваше да хване самолет от летището в Дълес. Беше си стегнал багажа още сутринта и взе куфара със себе си в службата.

Виждаше се краят на четирите години. Две плюс две. Можеше да се съжалява за прекараното в армията време, но то със сигурност не бе изгубено. Преизподнята на корупцията — Югоизточна Азия, стигаше до йерархическите коридори във Вашингтон. Обитателите на тези коридори знаеха кой е той; към него валяха предложения от престижни адвокатски фирми — повече отколкото можеше да обмисли, камо ли да им отговори. А и той не желаеше да им отговаря — не му се нравеха. Също както и следственото дело, което лежеше на бюрото му.

И в него прозираше намесата на разни интриганти. Този път бяха взели мерника на офицер от кариерата на име Хоукинс. Генерал-лейтенант Макензи Хоукинс.

Отначало Сам бе направо зашеметен. Макензи Хоукинс бе абсолютен образ. Жива легенда. От онези личности, които раждаха култове. Култове, сравними единствено с този към хунския вожд Атила.

Мястото на Хоукинс във военните върхове бе гарантирано. „Бантъм букс“ издаде биографията му, а „Ридърс дайджест“ продаде издателските права още преди авторите да напишат първата й глава. Холивуд профука направо неприлична сума за филмирането й. А противниците на милитаризма се настървиха срещу него с фашистка омраза.

Биографията не пожъна очаквания успех, защото главният й герой не помогна много за написването. Освен това имаше някои факти от личния му живот, които помрачаваха образа му на герой, като най-значителният от тях бяха четирите му брака. Филмът също не предизвика бум, тъй като съдържаше безкрайни батални сцени, в които изпълнителят на главната роля се кълчеше сред облаци прах и подвикваше на войниците си: „Сгепцайте ги, тяхната… (взрив!)… Напред, момчета!“

Холивуд също знаеше за четирите му съпруги, но има щастието да изпита на гърба си особеностите на характера му, тъй като го бе наел за консултант по военните въпроси по време на снимките. Макензи Хоукинс спа едновременно с трй от артистките и начука жената на продуцента в един басейн пред очите на мъжа й, който гледаше от прозореца на дневната.

Но продуцентът не прекъсна снимките. В края на краищата, беше вложил почти шест милиона!

Погрешно насочените усилия на генерала можеха да засрамят всеки, който имаше поне малко чувство за мярка, но не и Макензи Хоукинс. В приятелски разговори с колеги той говореше с насмешка за създателите на филма и забавляваше компанията с приключенията си в Манхатън и Холивуд.

Изпратиха го във военния колеж за усвояване на нова специалност — разузнаване и секретни операции. Началниците му се почувстваха някак по-сигурни, след като чаровният Хоукинс попадна в разузнаването. А полковникът стана бригаден генерал и попиваше всичко, което трябваше да знае за новата си специалност. Полагаше завидно старание и цели две години изучаваше буква по буква азбуката на разузнавателната дейност, докато накрая инструкторите решиха, че вече знае всичко.

Тогава го прехвърлиха в Сайгон, където враждебните действия бяха прераснали във война. Във Виетнам — Северен и Южен, в Лаос и Камбоджа, в Тайланд и Бирма Хоукинс покваряваше наред и рушветчии, и идеолози. Докладите за задкулисните му набези и нелегалната му дейност отвъд неутрални граници правеха неизбежна „защитната стратегия“. Методите му на работа бяха толкова необичайно груби и незаконни, че командването в Сайгон бе принудено да отрича съществуването му. Все пак всичко си имаше граници. Дори шпионската дейност.

Щом максимата е „Америка преди всичко“, Хоукинс не виждаше защо тя да не се прилага и в мръсния свят на шпионажа.

А Хоукинс наистина поставяше Америка преди всичко. Независимо от шибаните обстоятелства!

Така че Сам Девъро бе малко натъжен, че интригантите, докопали се до постове с празни приказки в прослава на националния флаг, искаха да изритат такъв човек. Сега на дипломатическата арена Хоукинс бе изпаднал в ролята на защитаващ се лъв и трябваше да бъде премахнат в името на някакви користни съображения. Хората, които следваше да защитят честта на генерала, правеха всичко възможно да го довършат, и то бързо. По-точно за десет дни.

При нормални условия Сам щеше с огромно удоволствие да екове обвинителен акт срещу такъв месиански фукльо като Хоукинс; и независимо от чувствата си щеше да го направи. Това бе последното му следствено дело за Канцеларията на Главния инспектор и нямаше намерение да рискува, та да му натресат още две години служба. Въпреки това му беше криво. Ястребът (както наричаха още Хоукинс)9 заслужаваше по-добро отношение въпреки криворазбрания си фанатизъм.

Навярно потискащото чувство се дължеше на факта, че това бе последната „оперативна“ задача, с която го натоварваше Белият дом. Наредиха му да изрови нещо злепоставящо от моралния облик на Хоукинс, което генералът не би могъл да отрече. Да провери, например, дали не е ползвал услугите на психиатър.

Хоукинс и психиатър! Мили Боже! Тия хора няма да се научат.

Сам изпрати екип на Главния инспектор в Сайгон, за да потърсят там някакви уличаващи подробности. А той трябваше да вземе самолет от Дълес и да отиде в Лос Анджелис.

Всичките бивши съпруги на Хоукинс живееха там в радиус от трийсет мили, от Малибу до Бевърли Хилс. Те щяха да свършат по-добра работа от всеки психиатър. Господи! Психиатър! Откъде им идват на акъла такива глупости?

Тия смотаняци на Пенсилвания Авеню № 1600 във Вашингтон май носеха не глави, а кратуни на раменете си.

ГЛАВА ВТОРА

— Името ми е Лин Шу — представи се учтиво униформеният комунист, като гледаше изкосо огромния, размъкнат американски офицер, разположил се удобно в коженото кресло с чаша уиски в едната ръка и надъвкана пура в другата. — Командир съм на Народната полиция в Пекин. А вие в момента сте под домашен арест. Няма смисъл да ругаете, това са само формалности.

— Формалности за какво? — изкрещя Макензи от креслото, което бе единствената западна мебел в подредената в източен стил къща. Той стовари тежкия си ботуш върху полираната черна маса и прехвърли ръка върху облегалката на креслото. Огънчето на пурата му бе съвсем близо до копринения параван, който разделяше стаята на две. — Не съществуват никакви други шибани формалности, освен тези чрез дипломатическата мисия. Идете там и се оплачете. Вероятно ще ви обяснят за какво става дума.

Хоукинс се ухили и дръпна яка глътка уиски.

— Предпочел сте да живеете извън мисията — продължи китаецът с име Лин Шу. Очите му шареха между върха на пурата и копринената преграда. — Следователно не сте на американска територия. И това означава, че трябва да се подчинявате на разпоредбите на Народната полиция. Ние обаче знаем, че няма къде да мърдате, генерале. Затова казах, че това е само формалност.

— А колко човека сте поставили там? — Хоукинс махна с ръка към прозорците.

— Два патрула от двете страни на резиденцията ви. Общо осем души.

— Та това е ужасно силна стража за човек, който няма да ходи никъде.

— Малка волност. На снимките по-добре ще изглеждат два патрула, отколкото един или три.

— Позволявате си волности? — Хоукинс опъна от пурата и отново отпусна ръка върху облегалката на креслото. Огънчето бе на не повече от два сантиметра от коприната.

— Допусна ги Министерството на образованието. Не можете да отречете, генерале, че мястото ви за уединение е много приятно, нали? Чудесна къща на прекрасен хълм. Тих квартал и красив изглед — Лин Шу заобиколи креслото и незабелязано побутна назад копринената преграда, по-далеч от горящата пура на Хоукинс. Беше късно — огънчето бе прегорило малка кръгла дупчица в плата.

— Наемите в квартала са високи — отговори Хоукинс. — В този народен рай, където никой не притежава нищо, но всеки притежава всичко, някои хора явно лапат доста долари. По четиристотин всеки месец.

— Имали сте късмет, че изобщо сте я намерили. Само колективите могат да придобиват собственост. Колективната собственост не е частна.

Полицаят се приближи до тесния проход, който водеше към единствената спалня в къщата. Вътре беше тъмно. Прозорецът, от който трябваше да нахлува светлина, бе покрит с одеяло, заковано с пирони за рамката. В единия ъгъл бяха натрупани едно върху друго няколко шалчета, по пода се въргаляха празни опаковки от американски шоколади, до носа му достигаше остър мирис на уиски.

— За какво са ви снимките?

Китаецът извърна очи от неприятната гледка:

— За да покажем на света, че се отнасяме с вас по-добре, отколкото вие с нас. Тази къщичка по нищо не прилича на животинските ви клетки в Сайгон, нито на гъмжащите от акули води около Олкотас.

— Алкатрас. Така му викат индианците.

— Моля?

— Нищо. Голяма реклама ще си направите, а?

Лин Шу помълча преди да отговори:

— Представете си, че някой, който дълги години публично поругава най-свидните светини на любимото ви отечество, взриви Паметника на Лин Кълн във Вашингтон във вашия окръг в Колумбия. Варварите с тоги от вашия Върховен съд отдавна да са го екзекутирали — китаецът се усмихна и опъна маоистката си куртка. — Ние не се държим като първобитни хора. Ценим високо живота на всяко същество. Дори на болно куче като вас.

— А вие, жмичките, не сте поругали нищо, така ли?

— Нашите ръководители само търсят истината. Това го знае целят свят; така учи непогрешимият председател Мао. Истината не е поругание, генерале. Тя е само истина. Всички го знаят.

— Дори в моя окръг Колумбия — промърмори Хоукинс и свали крака си от лакираната маса. — Защо по дяволите избрахте мен? Колко други са извършвали поругателства, а аз с какво съм по-различен от тях?

— Вие сте толкова известен. Или позорно известен, ако щете… Въпреки че гледах с удоволствие филма за вас. Беше много хубав, истинска поетична възхвала на насилието.

— Брей, и вие ли го гледахте?

— Тайно. Някои сцени бяха изрязани. Там, където главният герой убива наши млади герои. Много жестоко, генерале — комунистът заобиколи черната лакирана маса и пак се усмихна. — Да, вие сте човек с позорна слава. А сега се подиграхте с нас, като разрушихте един почтен паметник…

— Я стига с тия глупости. Дори не помня какво стана тогава. Бях упоен и вие добре го знаете. Пихме с вашия генерал Лю Шин. С неговите курви в неговата къща.

— Трябва да очистите петното, което лепнахте на честта ни, генерал Хоукинс. Не разбирате ли? — Лин Шу говореше тихо, сякаш Хоукинс не го бе прекъсвал. — Няма нищо по-просто от това да се извините. Предвиждаме специална церемония за това. В присъствието на малка група журналисти. Написали сме текста, който трябва да прочетете.

— Айде, стига бе! — Хоукинс скочи от стола и извиси ръст над полицая. — Пак същото! Колко пъти трябва да ви обяснявам бе, копелета такива? Американците не пълзят пред никого! По дяволите и церемонията, и журналистите! Разбра ли, джудже смрадливо?

— Не се притеснявайте. Придавате прекалено голямо значение на една обикновена церемония. Поставяте ни — всички нас — в много трудно положение. Заради някаква церемонийка, толкова дребна, толкова простичка…

— Но не и за мен! Аз представлявам въоръжените сили на Съединените щати и нищо не е дребно или просто за нас! При нас няма шест-пет, момче, ние сме войници!

— Нищо не разбрах.

Хоукинс сви рамена, впечатлен от собствените си думи.

— Няма значение. Отговорът ми е „не“. Може да сте подплашили онези посерковци от мисията, но при мен номерът няма да мине.

— Те апелираха за вашето съдействие, защото така са им наредили. Трябва да сте се досетил за това.

— Още по-голяма глупост! — Хоукинс отиде до камината, отпи от чашата си и я остави отгоре до една богато украсена кутия. — Тъпанарите от мисията са я забъркали с онези педерасти от Държавния департамент. Изчакайте докато прочетат доклада ми в Белия дом и в Пентагона, тогава ще видите. Ох, как ще ми заподскачате, дребосъци кривокраки! — генералът се ухили щастливо, та чак очите му заблестяха.

— Продължавате да ни оскърбявате — рече Лин Шу тихо и поклати натъжен глава. Взе шарената кутия от камината, до която стоеше чашата на Хоукинс. — Фойерверки „Цин Тао“. Най-добрите в целия свят. Какъв трясък, какви цветове! Истинско удоволствие е да ги гледаш и слушаш.

— Да — съгласи се генералът, малко озадачен от смяната на темата. — Даде ми ги Лю Шин. Що изтряскахме онази нощ! Преди да ме упои, копелето мръсно.

— Генерал Хоукинс, та това £ прекрасен подарък.

— Господ е свидетел, че съм го заслужил.

— Как не разбирате? — продължи полицаят. — Те гърмят също като бомби. Святкат като истински гранати, но не са нито едното, нито другото. Те са само блъф. Подобие на нещо друго. Сами по себе си представляват нещо, но то е само илюзия за една друга действителност. Абсолютно безопасни са.

— И какво от това?

— Ами точно това се иска от вас. Подобие, а не действителност. Трябва само да се престорите, че се извинявате. На една кратичка, простичка церемония с няколко думи, за които ще знаете, че са само една илюзия. Съвсем безопасно. И много цивилизовано.

— Дрън-дрън! — изрева Хоукинс. — Всеки знае какво е фойерверк, но никой няма да знае, че се преструвам.

— Между нас казано, не съм съгласен с вас. Това не е нищо повече от обикновен дипломатически ритуал. Всеки ще разбере, повярвайте ми.

— Така ли? А откъде сте толкова сигурен? Вие сте пекинско ченге, а не цуни-гъз.

Комунистът завъртя из ръцете си кутията с фойерверки и въздъхна тежко:

— Дължа ви извинение за малката заблуда, генерале. Не съм от Народната полиция. Аз съм втори заместник-министър в Министерството на образованието. Дошъл съм да ви призова да се вслушате в здравия разум. Всичко останало обаче е вярно. Вие наистина сте под домашен арест и патрулите наистина са полицаи.

— Ама че проклетия! Все ми изпращат разни посерковци — Хоукинс пак се ухили. — Доста сте се спекли, бе момчета!

Комунистът отрони още една въздишка:

— Да. Идиотите, които започнаха всичко това, са изпратени в миньорски колективи в Монголия. Това бе лудост, но трябва да призная, че сте бил голямо изкушение за тях, генерал Хоукинс. Имате ли представа колко цинични нападки сте отправили към всеки марксист и социалист и дори към всяка поне малко демократична страна върху лицето на Земята? Това са най-лошите — по-скоро най-добрите — примери за демагогия.

— Повечето от тези глупости бяха съчинени от хората, които ми плащаха да ги говоря — отвърна Хоукинс, малко умислен. После побърза да добави: — Не че не им вярвах! По дяволите, наистина вярвах!

— Невъзможен сте! — Лин Шу тропна с крак като разсърдено дете. — По-откачен сте и от Лю Шин и неговата банда от ръмжащи хартиени тигри! Нека чукат сега камъни и овци в Монголия, та да им дойде акъла в главата! Направо сте невъзможен!

Хоукинс се втренчи в комуниста — не отделяше очи от разгневеното му лице и от кутията с фойерверки в ръката му. Беше си наумил нещо и двамата знаеха какво е то.

— И не само това, хитрецо — промърмори генерал-лейтенантът и тръгна към Лин Шу.

— Не! Не! Без насилие, идиот такъв… — Беше твърде късно да вика. Хоукинс го сграбчи за куртката, повдигна го като перце от земята и му фрасна един под брадата.

Заместник-министърът на образованието се свлече в безсъзнание.

Хоукинс измъкна кутията от ръката му и се втурна покрай лакираната маса в спалнята. Повдигна съвсем малко единия край на одеялото, заковано на прозореца, и погледна навън към задния двор на къщата. Двама полицаи разговаряха спокойно, подпрели пушките си на земята. Зад тях се откриваше склонът на хълмчето, по който се слизаше към селото.

Хоукинс пусна одеялото и изтича обратно в спалнята. Веднага се хвърли на пода и на четири крака се запромъква към входната врата. Другите двама полицаи стояха на десетина метра пред къщата и не бяха нащрек. Нещо повече, бяха с гръб към вратата и гледаха към пътя, който се извиваше надолу към хълма.

Макензи отвори шарената кутия с фойерверки, разкъса вътрешната хартиена опаковка и изсипа стегнатите в пачки цилиндрични пушкала. Свърза фишеците на две от тях и извади запалката „Зипо“, спомен от Втората световна война.

Спря за миг и пое дълбоко дъх — беше забравил нещо и това го ядоса. Без да поглежда навън мина покрай прозорците и влезе в спалнята. От един пирон на стената откачи кобура и патрондаша. Препаса го на кръста, извади колта четиридесет и пети калибър и провери затвора — всичко бе наред. Пъхна го обратно в кожения кобур и се върна в стаята, заобиколи креслото пред камината, прекрачи тялото на неподвижния Лин Шу и отиде отново до входната врата.

Щракна запалката и поднесе пламъчето към фитила. Отвори вратата и хвърли вързаните фойерверки на тревата пред верандата.

Леко и бързо затвори вратата и пусна резето. После придърпа една лакирана ракла и подпря вратата с нея. Хукна към спалнята, повдигна крайчеца на одеялото на прозореца и зачака.

Взривът бе толкова силен, че дори той се учуди. Явно стегнатите в пачка фойерверки бяха гръмнали едновременно. Пазачите в задния двор подскочиха като ужилени. Грабнаха оръжието в ръце, но пушките им се преплетоха във въздуха. Накрая успяха да ги насочат напред и се втурнаха към другия патрул пред къщата.

Щом се скриха от погледа му, Хоукинс отпра с рязък замах одеялото, разби с крак тънките дървени прегради и стъклото, скочи през прозореца на тревата и хукна по склона към равнината.

ГЛАВА ТРЕТА

В подножието на хълма минаваше главният черен път, който опасваше в кръг селцето. Като спици на колело от него се отделяха безброй отклонения към пазарчето в центъра на селището. По допирателната му излизаше полупавирано шосе, водещо към главната магистрала на около шест километра на изток. По нея имаше още двайсет километра до американската дипломатическа мисия в рамките на големия Пекин.

Трябваше му някакво превозно средство, по възможност автомобил. Но автомобили на практика тук не притежаваше никой извън най-висшите ръководни кръгове. Народната полиция, разбира се, имаше коли. Досети се, че може да заобиколи хълма и да види дали Лин Шу не бе оставил своята на шосето от другата страна, но това бе много рисковано. Дори да я намери и да я вземе, тя щеше да е белязана.

Хоукинс заобиколи селото, като се стараеше да се движи от страната на склона. Щяха да го преследват. Можеше да остане сред хълмовете колкото си поиска; това не го притесняваше. Някога бе живял месеци наред, скрит в планините Кун Сул и Лай Тай в Камбоджа; оправяше се в гората по-добре и от дивите животни. Та нали беше професионалист!

Сега обаче нямаше смисъл да го прави. Трябваше да се добере до мисията и да разгласи пред свободния свят с какъв враг си има работа. Крайно време беше, мамка му! Можеха да изпратят радиограми, да барикадират целия комплекс и да се бият, докато самолетоносачите не им осигурят въздушна подкрепа. Ако трябва, да вдигнат във въздуха цял Пекин. След това можеха да ги измъкнат с хеликоптери.

Разбира се, цивилните мухльовци щяха да напълнят гащите, но той щеше да ги стегне. Щеше да ги научи тези посерковци как да се бият. Да се бият! Не да разтягат локуми!

Макензи спря да фантазира. Отдолу по пътя зад завоя пърпореше самотен моторист. Носеше полицейска униформа. Като по поръчка!

Хоукинс се надигна от високата трева и залази надолу по хълма. За по-малко от минута стигна до пътя. Мотопедът все още бе зад завоя, но се чуваше задавеното му бръмчене. Генералът се просна насред пътя и присви крака, за да изглежда по-малък. Притаи дъх и зачака.

Звукът от мотора се чуваше по-ясно — явно бе излязъл от завоя. След малко изкюфка и спря. Полицаят слезе и подпря машината на степенката. Хоукинс чуваше бързите стъпки, с които онзи идваше.

Полицаят се наведе над него и докосна рамото му, щом разпозна американската униформа. Мак подскочи. Полицаят изпищя.

След пет минути, опънал до пръсване полицейската куртка и панталоните, намъкнати върху неговите, Хоукинс нахлупи мотористките очила и тясната фуражка с ластик за стягане под брадата. За късмет, намери из джобовете си пура. Сдъвка края й и я запали.

Сега вече можеше да потегли.

Дипломатическото аташе се втурна в кабинета на шефа, без да обърне внимание на секретарката и без да почука на вратата. Шефът лъскаше зъбите си с копринено парцалче.

— Извинявайте, сър. Току-що получих инструкциите от Вашингтон! Нали искахте да ги прочетете веднага?

Шефът на дипломатическата мисия в Пекин взе телефонограмата и зачете. С всяка прочетена дума очите му се разширяваха, а долната му челюст увисна от учудване. Между зъбите му се бе закачил конец от копринения плат, който бе провиснал надолу към бюрото.

На около километър пред себе си Хоукинс забеляза заградителния кордон, препречил полупавираното пекинско шосе. През зацапаните очила успя да различи само патрулната кола на полицията и войниците, строени в редица на пътя.

Приближавайки с пълна скорост, забеляза, че си подвикваха нещо един на друг. Един от тях излезе напред и размаха отчаяно пушката над главата си. Явно му даваше знак да спре.

Нямаше съмнение защо го спират. Майка му стара, помисли си Хоукинс, като ще се мре, поне да е като хората! С всички сили напред, с гръм и трясък — давай! Крясъците на комунягите щяха да му спукат тъпанчетата!

Брех, майка му стара! Не виждаше нищо от прахоляка, а стъпалото му все се изплъзваше от проклетия педал на газта.

Посегна към кобура и измъкна колта.

За прицелване и дума не можеше да става, но поне знаеше къде е спусъкът! И го натисна няколко пъти!

За негово учудване полицаите не отвърнаха на стрелбата; вместо това наскачаха един върху друг, като побеснели прасета в прахта встрани от пътя и с писъци ровеха земята, за да се скрият от куршумите.

Грозна работа!

Доколкото виждаше през мръсните очила и дима от пурата, дори офицерът в средата не посмя да стреля. И това ми било офицер!

Макензи не отпускаше педала на газта и изпразни докрай пълнителя на пистолета. Изкачи се по купчина пръст и пясък, прелетя във въздуха с мотоциклета и запрепуска по тревистия склон на някакъв хълм. Докато летеше, забеляза под себе си крещящи полицаи и искрено съжали, че нямаше повече патрони. Въртеше като бесен кормилото на мотора, за да го насочи обратно към пътя.

Най-после! Изкачи се на шосето! Бе пробил барикадата! И се носеше като фурия по магистралата към Пекин!

Истинско удоволствие бе да надува по бетонната настилка. Колелата на мотора пееха, вятърът галеше лицето му — чист и свеж ветрец, който въртеше в големи кръгове около ушите му дима от неизгасналата пура. Дори през очилата вече виждаше по-добре.

Измина следващите петнайстина километра като метеорит, който цепи пълното с опасности китайско небе. Още километър и половина и щеше да стигне северните предградия на Пекин. Мама му стара! Ще успее! И тогава ще видят комунягите какво е американски контраудар!

Пришпори мотопеда по гъмжащите от хора улички и прескочи високия бордюр пред входа към Площада на Великото цвете. На отсрещния му край се извисяваше сградата на мисията с фасада от алабастър в разкошен източен стил. Както винаги, тук имаше много хора — местни жители й провинциалисти, дошли да зърнат някой от онези розови, високи чуждоземци, влизащи или излизащи през белите стоманени порти на средноголемия двор.

Пространството около сградата наистина не бе голямо. Около мисията нямаше тухлена стена, нито висока метална ограда. Равно окосената морава отпред бе заградена с нисък парапет от орнаментирано дърво.

Затова пък прозорците и вратите бяха добре защитени със стоманени решетки.

Макензи изфорсира мотора, за да подплаши с рева му тълпите от зяпачи.

Така и стана.

Китайците се отдръпваха настрани, за да дадат път на препускащия моторист.

А накрая Хоукинс щеше да падне от седалката, когато коридорът пред него откри края на площада и той видя срещу какво летеше с петдесет километра в час.

Пред затворената дървена портичка на мисията бяха опънати три реда дървени прегради, всяка следваща с трийсет сантиметра по-висока от предишната!

Десетина войници стояха строени в редица с оръжие в ръце, втренчили поглед напред. Право срещу него.

Стана тя, каквато стана, помисли си Макензи, няма време за мислене, трябва да се действа.

Открито и нагло!

Ех, да имаше сега поне един патрон!

Наведе глава напред, натисна газта докрай и насочи мотоциклета точно в средата на барикадата.

Стрелката на спидометъра подскочи като бясна и се залепи в левия край на скалата; човек и машина полетяха през тесния коридор от хорски тела като огромен, куршум от плът и стомана.

Сред крясъците на уплашената тълпа и побягналите войници Хоукинс стисна здраво кормилото и запъна тялото си в облегалката на седлото. Предното колело се отлепи от земята като излитаща птица феникс и се вряза с трясък в дървената преграда.

Като неуправляем жив снаряд Макензи Хоукинс прегази дървените прегради, хвърляйки трески на всички страни.

Моторът нагази дълбоко в ситния чакъл на пътеката, водеща към входа на мисията. Неудържим тласък изхвърли Макензи напред, той прелетя над кормилото, претърколи се на земята и се удари в първото стъпало пред бялата желязна врата. Зъбите му все още стискаха запалената пура.

Не трябваше да се мае, жмичките щяха да се окопитят всеки момент, ще загърмят по него и ще усети парещите ужилвания миг преди да дойде забравата.

Но никой не стреля. Чуваха се само виковете на зяпачите и войниците. Уплашени дръпнати очи надничаха над купчината натрошени дървении. Повечето от войниците, хвърлили се по очи на земята, вече се изправяха на крака.

Но никой не посягаше към оръжието. Макензи започна да разбира защо — беше на американска територия. Ако го убиеха зад оградата на мисията, това щеше да представлява престъпление, извършено на американска земя. Щеше да стане международен скандал. Майка му стара! Беше под крилото на посерковците! Дипломатическите бабини деветини закриляха живота му!

Скочи на крака, хукна нагоре по стълбите към желязната врата и едновременно натисна звънеца и зарита с крака по нея.

Никакъв отговор.

Зарита още по-яростно и не сваляше длан от звънеца. Крещеше нещо на онези кретени отвътре и след цяла вечност малкото квадратно прозорче на вратата се отвори.

В рамката му се появиха чифт ококорени от уплаха очи.

— За Бога, Хоукинс съм! — изрева Макензи, почти заврял лице в прозорчето. — Отваряй вратата, копеле недно! Какво се туткаш?

Очите премитаха, но вратата не помръдна.

Хоукинс пак се разкрещя, но очите отвътре само мигаха на парцали. Минаха няколко секунди и на тяхно място се появи уста, която изрече смразяващи, невероятни думи:

— Няма никой у дома, сър.

— Какво?

— Съжалявам, генерале.

И устните изчезнаха зад желязната вратичка на прозореца. Мандалото отвътре хлопна.

Макензи остана известно време като вкаменен. После заудря отново с ръце и крака по вратата, крещеше като побъркан и натискаше звънеца така, че бакелитената му кутия се пръсна.

Пак нищо.

Обърна се назад и видя сеирджиите и войниците, които се превиваха от смях, като го гледаха как се кълчи пред вратата.

Хоукинс скочи от стълбите и затича насам-натам по моравата пред сградата. Всички прозорци бяха затворени, металните розетки бяха спуснати плътно зад решетките. Проклетата сграда приличаше на огромна, бяла, затворена мида.

Заобиколи от едната страна — навсякъде едно и също: затворени прозорци, спуснати капаци и решетки.

Стигна до задния вход, заудря по вратата и се развика, както никога не бе викал през живота си.

Накрая и тук се отвори малко прозорче и в рамката се показаха чифт други очи, не толкова уплашени като предишните, но все пак разтревожени.

— Отваряй тая скапана врата!

Но никакви ругатни не помагаха. В прозорчето се показа уста, над която висяха посивели мустаци. Беше посланикът.

— Изчезвай от тук, Хоукинс — рече той с обработения си акцент на голяма клечка от Източното крайбрежие. — Вече си извън играта!

И затвори прозорчето.

Макензи се вкамени. Време и пространство потънаха в небитието. Не забеляза дори, че зяпачите и войниците бяха се преместили от тази страна на мисията.

Напълно объркан, се отдръпна от входа и заоглежда стената и покрива на сградата.

Нямаше да му се опре с тези решетки по прозорците. Хвана се за решетката на първия от тях и се закатери нагоре, докато стигна до втория.

За няколко минути издрапа по стената и се прехвърли върху полегатия покрив.

Изкачи се до върха му и се огледа.

Отляво на пътеката, водеща към централния вход, в тревата бе забит пилон, на който се развяваше американското знаме. Лек ветрец развяваше величествено родния флаг.

Генерал-лейтенант Макензи Хоукинс наплюнчи пръст и установи посоката на вятъра. След това свали ципа на панталона си.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Девъро се усмихна на портиера в хотел „Бевърли Хилс“, заобиколи огромната лимузина, даде бакшиш на момчето, което я изкара от паркинга и се настани зад волана. Всичко си беше, както трябва да бъде в Южна Калифорния: портиери, момчета за всичко, безмълвни бакшиши, дълги коли и ослепително слънце.

В калифорнийски стил бе и разговорът му по телефона преди два часа с първата госпожа Макензи Хоукинс.

Бе решил да започне в логичен порядък, сглобявайки един по един фактите от живота на човек, стигнал до падението. Все нещо щеше да изскочи на бял свят; лесно щеше да документира тази съвременна версия на „Величие и падение на един развратник“, ако почнеше от първото му съприкосновение със света на корупцията: изисканите тоалети и пари, вместо с убийствата, мъченията и арогантността на „Уест Пойнт“.

Първото съприкосновение бе Реджайна Съмървил Хоукинс. Според събраните данни Реджайна бе родена сред ловните полета на щата Вирджиния, разглезена богаташка щерка. Бе отишла под венчило с подарения й от съдбата Хоукинс в 1947 година, когато отрупаният с лаври млад герой от битката край Булжа впечатли нацията с нови подвизи, отразени в светските хроники на вестниците. Двамата бързо намерили общ език, тъй като татенцето Съмървил владеел по-голямата част от крайбрежието на Вирджиния, а Джини била типична южняшка красавица — комбинация от пари и магнолии. Талантливият възпитаник на „Уест Пойнт“ бил покорен и временно подчинен от напевния провлачен акцент, огромните гърди и вроденото благоразположение на тази нежна, но упорита дъщеря на Конфедерацията.

Татенцето познавал много хора във Вашингтон и като имала предвид способностите и заслугите на Хоукинс, Реджайна се надявала след шест месеца да е генералша. В най-лошия случай — след година.

Във Вашингтон. Или в Нюпорт. А може би в Ню Йорк. Ако е рекъл Господ, защо не и на прекрасните Хавайски острови. Прислуга, ливреи, балове, още прислуга и…

Но Хоукинс бил чешит, а тате не познавал чак толкова много хора, които да укротят непокорния му нрав. На Ястреба не се харесвал безгрижния живот във Вашингтон, в Нюпорт и в Ню Йорк. Той искал да бъде с войниците си. Така Реджайна се озовала в разни забутани казарми, където съпругът й се скапвал да обучава безразлични наборници как да действат в някаква въображаема война. Тя решила да смени своя подарък на живота и познанствата на татенцето този път се оказали достатъчни. Хоукинс бил прехвърлен в Западна Германия, а семейният лекар ясно заявил, че климатът там няма да се отрази добре на здравето на Реджайна. Разстоянието между двамата съпрузи било достатъчно голямо, за да се стигне лесно до безпроблемен развод.

Днес, трийсет години по-късно, Реджайна Съмървил Хоукинс Кларк Медисън Грийнбърг живееше с четвъртия си съпруг Емануел Грийнбърг, филмов продуцент, в предградие на Лос Анджелис с екзотичното име Тарзана. Преди два часа по телефона тя рече на Сам Девъро:

— Виж какво, сладур, щом ще си говорим за Мак, ще повикам момичетата. Обикновено се събираме в четвъртък, но няма да го правим на въпрос за един ден, нали така?

Сам си записа упътванията как да стигне до Тарзана и сега пътуваше към къщата на Реджайна с автомобил под наем. От радиото гърмеше парчето „Мътни води“, което изглеждаше подходящо за случая.

Съзря отбивката за дома на Грийнбъргови след като изкачи последната стръмнина към билото на хълма и сви от пътя. Не след дълго стигна до желязна порта с автоматично дистанционно управление, която се разтвори, щом приближи до нея.

Паркира колата пред гараж с четири клетки. На асфалтовата площадка отпред имаше два кадилака, един ролс-ройс „Силвър клауд“ и едно мазерати, което се набиваше в очи сред останалите коли. Облегнати на ролса, двама шофьори си приказваха сладко. Сам излезе от колата с дипломатическото си куфарче в ръка и затвори вратата.

— Аз съм брокер на госпожа Грийнбърг — обърна се той към тях.

— Попаднал си където трябва, приятел — разсмя се по-младият шофьор. — Трябва да нарекат това място „Мерил, Линч и Момичетата“.

— Някой ден може и това да стане. Оттук ли се минава за къщата? — Сам посочи към постлана с каменни плочи пътека, която криволичеше и се губеше сред храсталаците под миниатюрни портокалови дървета.

— Да, сър — отговори по-възрастният с повече достойнство, сякаш искаше да заличи впечатлението от свойското държане на колегата си. — Завийте надясно. Ще я видите.

Сам пое по пътеката към входа на къщата. Никога не бе виждал розова врата, но знаеше, че такова нещо може да има само в Южна Калифорния. Натисна бутона на звънеца и хор от камбанки изсвири началните тактове на „Любовна история“. Дали Реджайна знаеше края, зачуди се той.

Вратата се отвори и тя се появи, облечена в тесни къси панталони и още по-тясна полупрозрачна блуза, която едрите й гърди доста предизвикателно опъваха до пръсване.

Макар и над четиридесетте, Реджайна излъчваше младежка увереност. Имаше тъмна коса, загоряла кожа без грам излишна тлъстина под нея и изглеждаше прекрасно.

— Вие ли сте майорът? — попита тя с гърлен и провлачен южняшки акцент.

— Майор Сам Девъро — потвърди той. Глупаво бе да се представя така официално, но не можа да измисли друго, защото вниманието му бе заето изцяло с двете й гигантски предизвикателства отпред.

— Влизайте. Сигурно сте си помислил, че ще се подразним, ако сте във военна униформа.

— Нещо такова, струва ми се — Девъро се ухили глуповато, едва откъсна очи от издутата блуза и влезе в антрето.

То бе малко и откриваше пътя към огромен хол, чиято отсрещна стена бе изцяло от стъкло. Зад стъклото се простираше безкрайна тераса с бъбрековиден басейн и с парапет от ковано желязо.

Всичко това обаче той забеляза чак след около петнайсет секунди. Преди това бе зает с разглеждането на още три чифта цици.

Всеки един от тях бе по своему величествен. Сочни и обли. Малки и щръкнали. Полегати, но непослушни.

Те принадлежаха съответно на Мадж, Лилиан и Ан. Реджайна Грийнбърг ги представи бързо и с финес. И Сам автоматично съотнесе циците, тоест момичетата към данните, които лежаха в дипломатическото му куфарче.

Лилиан бе трета по ред. От Пало Алто, Калифорния.

Мадж бе втората. Тукахоу, Ню Йорк.

Ан бе четвъртата. Детройт, Мичигън.

Географски напречен разрез на Америка.

Реджайна — Джини, явно бе най-голямата, но не толкова на външен вид, а по-скоро по старшинство. Защото наистина всичките бяха в онази трудна за отгатване възраст между трийсет и пет и четиридесет и пет години — разлика, която Южна Калифорния с лекота заличаваше. И всяка от тях бе облечена по калифорнийски сексапилно — небрежно, но не без усилия за постигане на желания ефект.

Макензи Хоукинс бе мъж, на чиито вкус и способности можеше да завижда всеки.

С официалностите приключиха бързо и с лекота. Предложиха на Сам нещо за пиене, той не посмя да откаже в такава компания и го настаниха върху една кожена възглавница на пода, от която не виждаше как ще успее да стане. Остави куфарчето си отстрани, но се усети, че ако му потрябва, ще трябва да изпълни цял комплекс от йогически упражнения, затова реши да го използва само в краен случай.

— Ето, всички сме налице — изръмжа Реджайна Грийнбърг. — Харемът на Хоукинс, така да се каже. Какво очаква от нас Пентагонът? Свидетелски показания ли?

— Всички ще потвърдим едно нещо без всякакви резерви — радостно възкликна Лилиан.

— Дори с огромно желание — добави Мадж.

— Ооо — рече Ан.

— Да, добре. Способностите на генерала са огромни — запелтечи Сам. — Искам да кажа… така де, не очаквах да ви видя наведнъж. Заедно. Така на куп.

— О, ние сме си цял женски клуб, майоре — успокои го Мадж, Сочни и пълни, която седеше на също такава възглавница до него и се пресегна да го потупа по ръката. — Джини ви е казала. Ние…

— Да, зная — прекъсна я Девъро.

— И да разговаряте с една от нас за Мак, все едно, че разговаряте с всички ни — добави Лилиан, Малки и щръкнали, от другия край на стаята.

— Точно така — изгука Ан, Полегати, но непослушни и неочаквано се изправи насред стъклената стена.

— В случай, че нямаме кворум, аз изпълнявам ролята на говорителка — изръмжа Реджайна Грийнбърг, разположила се върху кожа от ягуар на дивана отдясно. — Защото съм първата и съм най-старша.

— Не непременно по възраст, скъпа — обади се Мадж. — Не искаме да се подценяваш.

— Не зная откъде да започна — рече Сам, но въпреки това се хвърли смело напред към трудната задача. Бегло засегна абстрактните неволи при общуването със силно индивидуалистична личност. Бавно и спокойно обясни, че Макензи Хоукинс е въвлякъл правителството на своята страна в особено деликатна ситуация, от която трябва да се намери изход. И въпреки че правителството било безусловно и безкрайно благодарно на Хоукинс за изключителните му заслуги, често се налагало да се проучва миналото на даден човек, за да му се помогне — не само на него, а и на правителството — да излезе от трудни положения. Често онова, което изглеждало донякъде отрицателно, водело до положителни резултати, дори само за да балансира и подчертае положителните характеристики.

— Значи искате да го прекарате — обобщи Реджайна Грийнбърг. — Очакваше се това да стане, нали, момичета?

Последва хоров отговор „да“, придружен с утвърдителни кимания.

Сам много добре разбираше, че не трябва открито да отрича това; у тези жени имаше много повече интелигентност, а може би й усет, отколкото личеше на пръв поглед.

— Защо говорите така? — попита той Джини.

— За Бога, майоре! — отговори Титаничната цица. — Мак от години си имаше неприятности с посерковците от Вашингтон! Колко пъти им е бърсал насраните задници! Именно заради това си умират от кеф, когато онези либерали от Севера го взимат на подбив. Но с Мак шега не бива!

— Точно сега никой не го взима на подбив, госпожо Грийнбърг. Мога да ви уверя в това.

— Какво толкова е направил? — попита настървено Ан, чийто разкошен силует се очертаваше на фона на стената-прозорец.

— Обезобразил… — Сам изведнъж спря, защото думата му се стори неподходяща. — Разрушил национален паметник, принадлежащ на правителство, с което се опитваме да сме в добри отношения. Нещо като паметника на Линкълн.

— Пиян ли е бил? — поинтересува се Лилиан, напърчила малките си гърди срещу него като артилерийски снаряди.

— Твърди, че не бил пиян.

— Значи не е бил — заяви Мадж убедено от възглавницата до него.

— Мак може да пие наравно с цял батальон, докато не паднат всички под масата — поясни Джини и за по-убедително кимна с глава, — но никога, никога не е злепоставял пагона заради уиски.

— Той никога не го е казвал с думи, майоре — обади се Лилиан, — но при него този принцип бе по-непоклатим от всяка друга клетва.

— По две причини — добави Джини. — В никакъв случай не искаше да унижава ранга си, а и не можеше да допусне посерковците да му се присмиват заради пиянство.

— Така че, виждате ли — заяви Мадж, — Мак не е направил на паметника на Линкълн това, за което го обвиняват. Той просто не би го направил.

Сам въртеше очи ту към една, ту към друга. Ясно бе, че никоя от бившите госпожи Хоукинс няма да му помогне, никоя нямаше да каже лоша дума за този човек.

Защо?

Положи адски усилия, за да стане от възглавницата и се опита да си придаде израз на адвокат на кръстосан разпит. Много мил, много скромен адвокат. Заразхожда се бавно покрай огромния прозорец. Ан се настани на неговата възглавница.

— Естествено — започна той с усмивка, — тези обстоятелства, събирането ви тук поражда няколко въпроса. Не че сте длъжни да отговаряте на тях, но честно да ви кажа, лично аз не го разбирам. Нека ви обясня…

— Нека да отговоря — прекъсна го Реджайна. — Не можете да разберете защо харемът на Хоукинс брани името му? Нали така?

— Именно.

— Като говорителка — продължи Джини с мълчаливите кимания на одобрение от страна на останалите — ще бъда кратка и точна. Мак Хоукинс е велик пич — и в леглото, и извън него. Това за леглото не е смешно, защото много бракове се провалят точно заради това. Невъзможно е да се живее с кучия му син, но вината за това не е негова. Мак ни даде нещо, което никога няма да забравим, защото то е с нас всекидневно. Той ни научи да разчупваме калъпа си. Просто, нали? „Разчупи калъпа си.“ Но, приятелю, това те освобождава. „Ти сам разполагаш със собствените си възможности“, казваше той. „Никой не може да те принуди да направиш нещо и няма нещо, което да не можеш да направиш; използвай способностите си и работи като луд.“ Е, разбира се, не всички вярваме в това свещено правило. Но бог ни е свидетел, че той накара всяка една от нас да се опита да го приложи. Той ни освободи само с едно щракване на пръстите и мисля, че се справихме добре. Така че, виждате ли, никоя от нас няма да му откаже услугите си, ако почука на вратата й. Схващате ли?

— Схващам — отговори тихо Сам.

Телефонът иззвъня. Реджайна се пресегна към телефона на мраморната масичка зад дивана. Обърна се към Сам:

— За вас е. Сам се стресна:

— Оставих за всеки случай телефонния ви номер на рецепцията в хотела, но не очаквах, че… — стигна до масичката и пое слушалката.

— Какво е направил? — Лицето му пребледня. Продължи да слуша. — Господи! Не може да бъде! — След малко продължи съвсем объркан: — Да, сър. Ще се постарая да стане… Ще се прибера в хотела и ще чакам инструкции. Освен ако не прехвърлите случая на някой друг, след месец се уволнявам, сър. Разбирам. Най-много пет дни, сър.

Затвори и се обърна към харема на Хоукинс. Към тези разкошни четири чифта млечни жлези, които хем мамеха, хем не подлежаха на описание.

— Няма да опрем до вас, скъпи дами. Но на Мак Хоукинс може и да му потрябвате.

— Аз съм единствената ви връзка с началството, майоре — рече младият лейтенант, докато кръстосваше — някак по детски, помисли си Сам — луксозната стая в хотел „Бевърли хилс“. — Можете да се обръщате към мен с името Лоудстоун. Никакви имена, ако обичате.

— Лейтенант Лоудстоун, хиляда и шестстотин. Звучи чудесно — отбеляза Девъро, докато си наливаше още бърбън.

— Стига ми толкова пиене.

— Защо не отидете в Китай вместо мен?

— Предстои ви наистина дълго пътуване.

— Не, ако вие се заемете със случая.

— Де да можех. Знаете ли, че там има седемстотин милиона потенциални потребители. Наистина ми се иска да огледам по-добре това пазарче.

— Кое?

— Пазара.

— Ах, да. Пазара.

— Прекрасна възможност! — лейтенантът застана пред прозореца с ръце на гърба. Горките потребители.

— Тогава отивайте, за Бога! След тридесет и два дни излизам от този Дисниленд и не желая да си сменям униформата за някаква китайска куртка!

— Опасявам се, че не ми е възможно, сър. На номер хиляда и шестстотин имат сега нужда от професионалисти. Всички останали са заети… О, по дяволите! — Лейтенантът се извърна от прозореца и отиде до бюрото, върху което бяха разпръснати десетина снимки, девет на тринайсет. — Всичко е налице, майоре. Всичко, което ви трябва. Малко са размазани, но обектът Хикс се вижда съвсем ясно! Това вече не може да го отрече.

Сам погледна към леко замъглените, но ясни снимки от Пекин:

— За малко да го стигне, а?

— Позор! — намръщи се лейтенантът, докато разглеждаше снимките. — Няма какво повече да се каже.

— Освен, че почти го е стигнал — Сам прекоси стаята и седна в едно кресло с чаша в ръка. Лейтенантът също седна.

— Вашият следовател в Сайгон ще ви изпрати докладите си в Токио. Вземете ги с вас в Пекин. В тях има доста компрометиращи факти. В случай, че ви потрябва нещо, с което да го довършите.

— Ей, че готин човек сте. Познавате ли баща си? — Сам опъна доста яка глътка от бърбъна.

— Не трябва да го приемате лично, майоре. Това е конкретна операция и всичко ни е налице. Просто част от…

— Не ми повтаряйте…

— …разработения план — Лоудстоун почти глътна последните думи. — Съжалявам. Но дори и да го приемете лично, какво повече ви трябва? Този човек е маниак. Опасен, егоцентричен ненормалник, който пречи всячески на миротворческите ни усилия.

— Аз съм адвокат, лейтенанте, а не ангел-отмъстител. Вашият маниак е помогнал много за осъществяването на други планове. Много хора са на негова страна. Днес следобед, например, разговарях с осем, пардон — четирима — Сам погледна чашата си. А, къде изчезна бърбънът?

— Вече няма такива — заяви лейтенантът.

— Какви?

— Колкото и симпатизанти да има, ще изчезнат.

— Симпатизанти ли? Та той да не е политик? — Сам реши, че пиенето няма да му стигне. И без това не можеше да се разбере с този чукундур. По-добре съвсем да се натряска.

— Изпикал се е на американското знаме! Това е…

— Ама стигнал ли го е?

— Изпращаме ви в Китай — продължи Лоудстоун, като пренебрегна въпроса му — по възможно най-бързия начин. Самолетът „Фантом“ ще мине по северния маршрут, имате спирки в Жуно и на Алеутските острови до Токио. Оттам ще ви вземе товарен самолет до Пекин. Донесъл съм ви всички необходими документи от Вашингтон.

Девъро изломоти в чашата с бърбън:

— Мазя сички опелативни планове, мазя кихлички с яца…

— Не е зле да си починете, сър. Почти единайсет часа е, а в четири трябва да тръгнем за военновъздушната база. Самолетът излита при изгрев слънце.

— Що не съм на ваше място, Лоудстоун. Как звучи само, а? Пет часа. Изчезвайте оттук!

— Сър? — изправи глава младежът.

— Заповядвам ви да се махате. Не желая да ви виждам докато не стане време да тръгваме.

— Моля?

— Чупката! — Сам се сети нещо и очите му, макар и премрежени, заблестяха игриво. — Лейтенант, знаете ли какво сте? Посерко, това сте. Абсолютен посерко, Бог ми е свидетел. Вече знам смисъла на тази дума!

Четири часа… Какво ще прави?

Струваше си да опита. Но първо трябваше да удари още един бърбън.

Наля си в чашата, приближи се до бюрото и се засмя на снимките от Пекин. Биваше си го, кучият му син. Но не бе отишъл до бюрото, за да гледа снимките. Издърпа едно чекмедже и извади от него тефтерчето си. Запрелиства го, като се опитваше да нагласи на фокус страниците, изписани със собствения му почерк. Прекоси стаята и вдигна слушалката на телефона до леглото. Набра деветката, а след това и телефонния номер от тефтерчето.

— Ало? — Гласът бе нежен като магнолия, на Сам дори му се стори, че долавя аромат на олеандър.

— Госпожа Гринбърг? Сам Девъро е насреща…

— А, как сте? — по тона личеше, че не желае да крие колко се радва, че разговаря с мъж. — Чудехме се на коя от нас ще се обадите. Поласкана съм майоре! Все пак аз съм най-възрастната. Трогнахме се, наистина.

„Съпругът й навярно го нямаше там“ — помисли си Сам докато отпиваше от бърбъна. Мисълта за изкусителна полупрозрачна блуза стопляше душата му.

— Много мило от ваша страна. Знаете ли, след малко заминавам много, много надалеч. През океани и планини, пак през океани и острови и… — Мама му стара! Не бе помислил какво да каже, дори не бе сигурен, че ще й позвъни. Пустият му бърбън бе развинтил фантазията му! — Мишията е шекретна, ъ-ъ-ъ — секретна. Много тайна. Ще се срещна с вашия… м-м-м… бивш съпруг?

— Разбира се, миличък! Та ти не можа да зададеш и половината от важните за правителството въпроси. Разбирам те напълно, наистина.

— Появиха се някои неясноти, особено една…

— Обикновено така става. Убедена съм, че трябва да направя всичко, за да помогна на правителството в тази деликатна ситуация. В „Бевърли Хилс“ ли си?

— Да, госпожо. Стая осемстотин и двайсет.

— Чакай малко — тя покри слушалката с ръка, но Сам я чу как се провикна към съпруга си. — Мани! Спешен случай от национално значение. Трябва да отида в града.

ГЛАВА ПЕТА

— Майоре! Майор Девъро! Оставили сте телефона отворен. Глупаво е.

Прегракналите викове на Лоудстоун бяха придружени от непрекъснато и силно чукане по вратата.

— Какво по дяволите е това? — попита Реджайна Грийнбърг и сръга Сам под завивката. — Реве като несмазан клапан.

Девъро отвори очи и се вторачи в тъмната бездна на махмурлука.

— Това, скъпа моя покровителко на Тарзан, е гласът на лошите хора. Те изскачат на видело, щом земята закипи.

— Знаеш ли колко е часът? Я, повикай охраната на хотела, хайде!

— Няма — отговори Сам и с мъка се вдигна от леглото. — Защото ако го направя, онзи джентълмен ще събере Съвета на началник-щабовете. Мисля, че им е взел страха. Те са професионални убийци, а той е рекламен агент.

И преди Девъро да се освести, нечии ръце го облякоха, разни коли го разкарваха насам-натам, някакви мъже му крещяха в лицето и накрая го препасаха с колан в самолет „Фантом“ на военновъздушните сили.

Всички се усмихваха. Всеки китаец се усмихваше.

„Повече с устните, отколкото с очите“ — помисли си Сам.

На летището в Пекин го чакаше автомобил на американската дипломатическа мисия, придружаван от две коли на китайската армия и осем китайски офицери. Всички се усмихваха; дори автомобилите.

Двамата притеснени американци, дошли с колата на мисията, бяха аташета. Личеше си, че искат час по-скоро да се върнат в мисията; изглежда никой от тях не се чувстваше сигурен сред китайски военни.

Нямаха и желание да обсъждат каквото и да било, освен времето, което бе гадно и навъсено. Всеки път, когато Сам насочваше разговора към Макензи Хоукинс (и защо не? — нали се бе изпикал на техния покрив) — те млъкваха и само поклащаха глави и сочеха с пръсти насам-натам из автомобила. И се смееха без причина.

Накрая Девъро разбра, че искаха да му покажат, че в колата има микрофони. Та и той се разсмя. Без причина.

Ако автомобилът наистина бе оборудван с устройства за подслушване и ако някой наистина слушаше, помисли си Девъро, сигурно ще му се стори, че трима възрастни американци си разменят вътре мръсни жестове.

А ако пътуването от летището до мисията му се стори малко странно, то половинчасовият разговор с посланика на Площада на Великото цвете бе направо абсурден.

Подхилкващите се придружители го въведоха в антрето, където няколко американци с посърнали лица чакаха като зяпачи в зоологическа градина — неуверени за сигурността си, но впечатлени от новото животно, извадено за показ. Поведоха го припряно по дълъг коридор до една голяма врата, зад която явно се намираше кабинетът на посланика. Влезе вътре и посланикът набързо се здрависа с него, като държеше показалец пред стиснатите си устни — знак да не се говори. Единият от придружителите на Сам измъкна някакво метално устройство, не по-голямо от цигарена кутия и замаха с него пред прозорците, сякаш ги благославяше. Посланикът го гледаше търпеливо.

— Не съм сигурен — пошушна аташето.

— Защо? — попита дипломатът.

— Стрелката мръдна леко, но може да е от високоговорителите на площада.

— Дяволска работа! Трябва да ни дадат по-чувствителни уреди. Драснете едно писмо до Вашингтон — посланикът хвана Сам под мишница и го поведе обратно към вратата. — Елате с мен, генерале.

— Майор съм.

— А, чудесно.

Посланикът прекоси коридора до друга врата, отвори я и заслиза по стръмни каменни стъпала към просторно мазе. На стената имаше една-единствена обикновена електрическа крушка; посланикът я запали и поведе Сам покрай някакви кашони до друга врата, която едва се виждаше на слабото осветление. Беше тежка и дипломатът трябваше да запъне крак о стената, за да я отвори.

Помещението бе хладилник, излязъл от употреба, който сега се използваше за винарска изба.

Посланикът влезе и драсна клечка кибрит. На един от рафтовете имаше свещ, изгоряла наполовина. Посланикът поднесе клечката към фитила й и мъждивата светлина заскача по стените и рафтовете. Виното не бе от най-добрите марки, забеляза Девъро.

Посланикът даде знак на Сам да отиде по-навътре и притвори вратата, но не много плътно.

Удълженото му лице изглеждаше още по-призрачно от подскачащата светлина; той се усмихна виновно:

— Може да ви се стори малко налудничаво, но не е така, уверявам ви.

— О, не се притеснявайте, сър. Тук е много уютно. И тихо.

Сам се опита да отвърне на усмивката му. През следващия половин час получи последните инструкции на правителството. Мястото бе много подходящо за това — дълбоко под земята, наоколо имаше само червеи, не виждали никога дневна светлина.

Въоръжен с куфарчето си и с кураж колкото на подгонен заек, Девъро излезе от мисията през бялата желязна врата и бе посрещнат от китайски офицер, който му махаше от началото на пътеката. За първи път Сам забеляза разрушенията — натрошени дъски и железни скоби, пръснати из моравата.

Офицерът стоеше зад оградата на мисията и се усмихваше учтиво.

— Името ми е Лин Шу, майор Девъро. Ще ви заведа при генерал-лейтенант Хоукинс. Насам, към колата ми.

Сам седна на задната седалка на военния джип и се отпусна назад, като положи куфарчето върху коленете си. За разлика от изнервените американци Лин Шу изобщо не се притесняваше да приказва. Разговорът веднага се завъртя около Макензи Хоукинс.

— Много неуравновесен човек, майор Девъро — заклати глава китаецът. — Обсебен е от дракони.

— Опита ли се някой да го вразуми?

— Аз лично. С голямо и пленително постоянство.

— Но без голям или пленителен успех, предполагам.

— Какво да ви кажа? Той ме нападна. Това изобщо не е хубаво.

— И само заради това искате цялостен съдебен процес? Посланикът ми каза, че сте непреклонни. Съд или Hazzerai.

— Hazzerai ли?

— Неприятности. На еврейски.

— Не изглеждате да сте евреин…

— Я да говорим за процеса — прекъсна го Сам. — За нападението ли ще го обвините?

— О, не. Това няма да е издържано от философска гледна точка. Очакваме страданията ни да са физически. Чрез борба и страдания се придобива сила — Лин Шу се усмихна; неизвестно защо. — Генералът ще бъде съден за престъпления срещу отечеството.

— Разширяване на първоначалното обвинение отбеляза Сам тихичко.

— Много по-сложно обаче — отговори Лин Шу и дълбока покруса смени усмивката на лицето му. Злостно поругаване на национална светиня — нещо като вашите паметници на Линкълн. С откраднат камион връхлетял срещу статуята на площад Сун Тай. Обвинен в обезобразяване на почитано произведение на изкуството — статуята е изваяна по формите на съпругата на председателя. И никакви контрааргументи за опиати не могат да оправдаят това. Видели са го твърде много дипломатически лица. Вдигнал голям шум на площада.

— Ще посоча смекчаващи вината обстоятелства — „все ще се намерят свидетели“, рече си Сам наум.

— Що се отнася до нападението срещу мен, такива няма.

— Разбирам — не разбираше, но нямаше смисъл да се задълбочава. — Колко може да отнесе?

— Какво да отнесе? Статуята ли?

— Затвор. Каква присъда? За колко време?

— Около четири хиляди седемстотин и петдесет години.

— Какво? Че то по-добре да го екзекутирате!

— За синовете и дъщерите на отечеството животът е безценен дар. Всяко живо същество е способно да даде нещо от себе си. Дори жесток престъпник като вашия вманиачен генерал-империалист. Предстоят му навярно още много продуктивни години в Монголия.

— Я, чакайте малко! — Девъро се поизправи и се втренчи право в очите на Лин Шу. Не бе много сигурен, но му се стори, че нещо на предната седалка изщрака. Приличаше на звук от затвор на пистолет.

Реши да не мисли за това. Така щеше да е най-добре. Отново се обърна към Лин Шу:

— Това е лудост! Знаете, че това е абсолютна глупост! Какви ги дрънкате? Четири хиляди години? В Монголия? — куфарчето падна от коленете му; отпред пак се чу щракване. — Дайте да говорим сериозно… — думите му позаглъхнаха, докато се навеждаше да вдигне куфарчето.

— Такива са наказанията, които предвижда законът за подобни престъпления — обясни Лин Шу. — Никое чуждо правителство няма право да се намесва във вътрешното законодателство на страната-домакин. Това е немислимо. Но в този конкретен случай може би не е съвсем неразумно.

Сам не бързаше да отговори; виждаше как намусеното лице на Лин Шу бавно възвръщаше предишното си учтиво изражение.

— Ако не се лъжа, работата май отива към уреждане на проблема извън съда?

— Как така? Извън съда?

— Компромис. Не говорим ли за компромис?

Лицето на Лин Шу съвсем се проясни. По-щастлива усмивка Девъро не бе виждал.

— Да, разбира се. Компромисът е поучителен. И в това има сила.

— И навярно ще смъкнем малко от четирите хиляди години в Монголия — чрез компромиса, а?

— Възможности — колкото щеш. Ако успеете там, където други не са могли. В края на краищата от компромиса ще имаме взаимна изгода.

— Надявам се, че разбирате колко сте прав. Хоукинс е национален герой.

— Такъв бе и Спиру Егню, майоре. Вашият президент го каза.

— Какво можете да предложите? Отмяна на съдебния процес?

Лин Шу помръкна. „Това не е на хубаво“, помисли Сам.

— Не можем да го направим. Процесът вече е обявен. Твърде много хора от международната общност знаят за него.

— Репутация ли ще пазите или искате да продавате газ? — Девъро се облегна назад; китаецът наистина търсеше компромис.

— По малко от двете е компромис, нали?

— Колко е вашето малко? В случай че вразумя Хоукинс.

— Първо, можем да помислим за намаляване на присъдата — Лин Шу пак се усмихна.

— От четири хиляди на две и петстотин ли? — попита Девъро. — А, благодаря, много щедро от ваша страна. Предлагам да започнем от условна присъда; отказвам се от оправдателната.

— Какво означава условна присъда?

— По-късно ще ви обясня; ще ви хареса. Дайте ми някакъв стимул да се захвана с Хоукинс — Сам забарабани с пръсти по капака на куфарчето. Глупав навик, но обикновено помагаше за разконцентриране на противниците, а понякога предизвикваше и бързо отстъпление.

— Съдебната процедура в Китай може да има много форми. Продължителна, натруфена и ритуална. Или много кратка, бърза и без ексцеси. Три месеца или три часа. Вероятно бих могъл да съдействам за втората…

— Именно. И условна присъда. Съгласен съм — рече Сам веднага. — Това ми стига, за да се заема здраво за работа. За мен сделката е готова.

— Тази условна присъда. Ще трябва да ми я разясните.

— В общи линии не само ще запазите репутацията си и ще продадете газта, но ще покажете и колко сте твърди и пак ще ви хвалят в печата като герои. Всичко на куп. Какво по-добро от това?

Лин Шу се усмихна. Девъро се почуди за миг дали зад тази усмивка не се криеше някакво прозрение, което китаецът не искаше да покаже. Но много скоро съмненията му се разсеяха. Лин Шу му зададе въпрос, на който сам отговори още преди Девъро да отвори уста.

— Какво по-добро от това ли? Ами генерал Хоукинс да го няма в Китай. Да, това е по-доброто.

— Какво съвпадение. Та това е една от незначителните подробности, които предвижда условната присъда.

— Наистина ли? — Лин Щу гледаше право напред.

— Ти не си ми грижа — рече Сам унесено. — Ами какво ще правя с обекта Хикс?

ГЛАВА ШЕСТА

Вътрешността на килията се виждаше ясно през огледалното стъкло, вградено в тежката метална врата. Имаше обикновено легло, писалище, скрито осветление на тавана, подвижна лампа на писалището, нощна лампа до леглото и килим на пода. На стената вдясно отворена врата водеше към малка баня, а вляво имаше закачалка за дрехи. Помещението не бе по-голямо от три на четири метра, но бе снабдено с всичко необходимо, дори повече отколкото Сам бе виждал другаде.

Липсваше само Макензи Хоукинс.

— Виждате колко сме грижовни — рече Лин Шу, — добре сме настанили генерала, нали?

— Много съм впечатлен — отговори Девъро. — Но не виждам самия генерал.

— А-а, вътре е — китаецът се усмихна спокойно.

— Прави ни разни номера. Като чуе стъпки, се скрива отстрани на вратата. На два пъти пазачите се хванаха и влизаха да видят какво става. За щастие бяха няколко души и успяваха да го надвият. Сега вече всички смени са предупредени. Подават му храната през едно прозорче.

— Значи не се предава… — засмя се Сам. — Голяма работа е.

— И то не една — добави Лин Шу със загадъчен израз, застана в очертан пред стъклото кръг на пода и натисна един червен бутон. — Генерал Хоукинс? Моля ви, покажете се. Аз съм Лин Шу, вашият добър и благосклонен приятел. Зная, че сте отстрани до вратата, генерале.

— Да ти го начукам в гъза, жмичка такава!

Лин Шу веднага отпусна бутона и се обърна към Девъро:

— Отвреме-навреме го прихващат и забравя добрия тон.

Китаецът се върна до разговорната система и пак натисна бутона:

— Моля ви, генерале, с мен е ваш сънародник. Представител на вашето правителство. От въоръжените ви сили…

— Провери й чантичката! Бръкни под полата й! Червилото й може да е бомба! — изкрещя отвътре невидимият генерал.

Лин Шу изглеждаше объркан. Сам го помести леко от вратата, натисна бутона и изрева в микрофона:

— Стига с тия номера, вирипишко смотан! Покажи рунтавия задник, дето Господ ти е дал за лице или отварям прозореца и пускам вътре гърмящото червило! Ще ти спукам задника, скапаняк такъв!… Между другото, имаш много здраве от Реджайна Грийнбърг.

Внушителната глава на Макензи Хоукинс бавно се показа пред огледалното стъкло. Изглеждаше адски объркан. Половин пура стърчеше между зъбите му, а кръвясалите очи гледаха с невярващо любопитство.

— Какво е това? Какво му казахте? — Лин Шу бе отворил уста от учудване.

— Това е строго секретна военна парола — отвърна Девъро. — Използваме я само в критични моменти.

— Няма да любопитствам повече; уважавам военната тайна. Ако натиснете ръчката отстрани на стъклото, генерал Хоукинс ще ви види. Ако желаете, ще ви пусна вътре. Аз обаче предпочитам да остана тук.

Сам завъртя ръчката; чу се изщракване. Огромното, разкривено лице изведнъж се сгърчи в отвратена физиономия. Сам имаше чувството, че Хоукинс гледа нещо много гадно и нищожно: гледаше военното недоразумение Девъро.

Сам кимна на Лин Шу. Китаецът се пресегна с две ръце и отключи вратата. Тя тежко се открехна и Сам влезе в килията.

И огромен юмрук се стовари като гръм право в лявото му око. Стаята, светът, галактиката се завъртяха в миг и се разпаднаха на стотици хиляди ослепително бели петна.

Сам почувства първо влажната кърпа върху лицето си и чак след това болката в главата, особено в окото, и това му се стори странно. Вдигна ръка, махна кърпата и премигна. Най-напред съзря бял таван. Светлината в центъра бодеше очите му, особено лявото. Осъзна, че е на легло, претърколи се настрани и всичко си дойде на мястото.

Хоукинс седеше пред писалището, върху което бяха разпръснати документи и снимки. Генералът бе награбил няколко листа и шареше с поглед по тях.

Не бе необходимо да мърда болната си глава; ясно бе, че куфарчето му лежеше отворено някъде в краката на генерала. За всеки случай обаче си направи труда да се увери. Куфарчето бе отворено и лежеше на пода с дъното нагоре. Празно. Съдържанието му бе пред генерала.

Сам предупредително се изкашля. За друго не можа да се сети. Хоукинс се обърна; изразът на лицето му не предвещаваше нищо добро. Липсваше свойската приветливост, характерна за братя по оръжие.

— Доста сте се поизпотили, а, посерковци такива?

С големи усилия Девъро смъкна крака от леглото и докосна с ръка лявото си око. Съвсем предпазливо, защото почти не виждаше с него.

— Може да съм лайнар, генерале, но не съм нищожество, което се надявам някой ден да ти докажа. Боже, как ме боли.

— Ти искаш да докажеш нещо си — Хоукинс посочи към книжата и се ухили цинично, — на мен? След това, което знаеш? Не ти липсва чувство за хумор, момче. Слушай какво ти говоря.

— Говориш като допотопно животно, каквото си всъщност — измънка Сам и се изправи. Това движение се оказа адски трудно. — Хареса ли ти това, което прочете там?

— Някакво гадно досие! Да не би да искат пак да правят филм за мен?

— Да, Студио Левънуърт. Ще промиват филмите в затворническата пералня. Голям бунак си — Девъро посочи чаршафа, който покриваше огледалното стъкло на вратата. — Това за хитро ли го смяташ?

— Не много, но върши работа. Обърква ги. Източният мозък има две много характерни слабости: склонност към объркване и смут — Хоукинс го гледаше спокойно.

Сам се стресна от това, което чу. Не знаеше защо — от самите думи ли или от проникновения тон, с който бяха изречени. Каквото и да бе, не очакваше такава реакция.

— Исках да кажа, че стаята се подслушва. Цялата е в микрофони, разбираш ли? Само натискат един червен бутон и чуват всичко, което си говорим.

— Грешиш, боецо — отговори генералът и стана от стола. — Ако изобщо си войник, а не някой пикльо. Я, ела насам.

Хоукинс отиде до чаршафа и повдигна първо единия му край, после другия. Отдолу се показаха две почти незабележими дупчици в стената. Виждаха се, защото в тях бе натъпкана мокра тоалетна хартия. Хоукинс пусна чаршафа и посочи още шест такива отвора по стените, всичките запушени по същия начин.

— Мамка и и килия, проверил съм я цялата педя по педя. Запуших всички микрофони. До един. Знаеш ли колко са хитри тия маймуни? Бяха ми поставили един точно над възглавницата, да не пропуснат нещо, ако заговоря насън. Него най-трудно го открих.

Сам поклати глава в знак на одобрение. Изведнъж се сети за нещо много очевидно:

— Щом си ги запушил всичките, всеки момент ще нахълтат и ще ни преместят. Не мислиш ли?

— Не се коркай толкова. Електронното подслушване в затворени помещения се осъществява с жици, които водят към едно централно устройство. Най-напред ще помислят, че някъде има късо съединение. Докато търсят къде е, ще мине цял час. Това ще ги обърка. После и да се сетят, че няма късо, ами съм запушил микрофоните, ще се смутят. Объркване и смут; характерните слабости. Още час ще се чудят къде да ни преместят, така че да не допуснат грешка. Значи имаме на разположение два часа. Няма да е лошо през това време да ми обясниш някои неща.

Девъро имаше чувството, че няма да е лошо да може да му обясни някои неща. Хоукинс бе страхотен професионалист и Сам не желаеше сблъсък с него. Преди всичко не физически, а както подозираше от известно време, и интелектуален.

— Да ти разкажа нещо за Реджайна Грийнбърг, а?

— Прочетох бележките ти. Пишеш много грозно.

— Аз съм адвокат, всички адвокати имат грозен почерк. Иначе не могат да си вземат държавния изпит. Освен това не смятах да ги давам за преписване на машина.

— Дано да е така — рече Хоукинс. — Имаш и мръсно подсъзнание.

— Ти пък имаш страхотен вкус.

— Бившите си съпруги не обсъждам с никого.

— Те обаче са много словоохотливи, щом стане дума за теб.

— Познавам момичетата. Не са ти казали нищо, което би могъл да използваш срещу мен. Не са такива. Това, дето са ти казали, не ме интересува.

— Това да не би да е проява на висок морал?

— Доколкото съм способен на подобно нещо. Все пак не съм пълна отрепка, момко — Хоукинс посочи към бюрото. — Хайде сега, започвай с обясненията по тия писания.

— Какво има да обяснявам? Нали ги прочете? Трябва ли да ти разтълкувам, че те представляват типичен случай на персона нон грата, от една страна, и огромна неприятност, от друга. Ако се налага, то току-що го направих — Девъро докосна раненото си око. Ужасно го болеше, чак приседна на леглото.

— Тия глупости за Индокитай — изръмжа Хоукинс и грабна от бюрото купчина листове, — така са написани, сякаш съм работил за жълтите маймуни!

— Е, не чак дотолкова. Просто се поставят под съмнение някои твои методи на работа…

— Та това е същото, момко! — прекъсна го генералът. — Или съм работил за тях, или съм бил двоен агент, или съм прибрал половината мръсни пари на Югоизточна Азия в джоба си! Или съм бил толкова прост, че да не разбера изобщо какво съм правил!

— Ааа — изпя Сам високо. — „Най-после започваме да схващаме“ — каза Алис на Петела Робин. Военен, ама истински военен, награден с два почетни медала от Конгреса, трудно може да бъде набеден като предател. Но битките, шумотевицата, подмолните действия, отвличанията, мъченията и примитивните средства за оцеляване — всичко това на куп без съмнение ще запрати въпросният герой право в Страната на смеха. Много жалко, но човешката психика не може да поеме повече от това.

— Дрън-дрън! — изрева Хоукинс. — В главата си имам повече акъл от онези мухльовци, които са скалъпили всички тези глупости!

— Две точки за генерала — Девъро вдигна два пръста в знак за победа. — Само за протокола отбелязвам, че генералът е по-умен от всеки на номер хиляда и шестстотин. Но трябва да добавя, че въпреки това ще го прекарат.

— Как ще стане това, момко?

— О, стига бе, Хоукинс. С тебе е свършено! Как и защо е станало не зная. Ясно ми е само, че си се изхвърлил в неподходящ момент; вдигнал си твърде много шум и сега ще бъдеш пожертван! И не само това, ами ще се откажат от теб на всеослушание. Дори ще послужиш за назидание!

— Това пък е върхът на глупостта! Почакай само да го чуят в Пентагона и ще видиш!

— Те вече го знаят. Гарван гарвану око не вади. Вече не съществуваш, генерале! Освен може би като далечен спомен — Сам стана от леглото. Болката в лявото око постепенно обхващаше цялата му глава.

— Не ми ги пробутвай тия, защото не съм вчерашен — упорстваше Хоукинс, но си личеше, че увереността му вече не е толкова голяма. — Имам приятели. Имам зад гърба си кариера, която е като реклама за наемане на военнослужещи. Майка му стара, аз съм генерал, който е започнал от редник, от гадната кал в Белгия! Не могат да се отнесат така с мен!

— Аз пък не съм войник, а адвокат. И ти казвам, че са те напръскали обилно с амнестичен газ. Снимките, които изпратиха приятелчетата ти от Пекин, ще те довършат. Спукана ти е работата.

— Трябва да го докажат!

— О, не се притеснявай за това. Преди около час получих доказателствата в една винарска изба. От един психопат със свещ в ръката. Много солиден гражданин. Държат те здраво в ръцете си.

Хоукинс запремига и извади от устата си сдъвканата незапалена пура.

— Как ще стане това?

— Чрез здравната ти книжка. Това е неопровержимото доказателство. Психофизиологично. Психичен срив, причинен от стрес, е най-невинното, с което могат да оправдаят действията ти. Министерството на отбраната ще направи декларация, в която по-конкретно ще се посочва, че умишлено си бил поставен в заплетени ситуации, че да бъде установена болестта ти. Мисля, че медицинският термин е „напредваща шизофрения“. Доказват го противоречивите ти действия в. Индокитай. А пък снимките, на които се вижда как пикаеш на покрива на мисията, имат много сложно клинично обяснение.

— Моето е по-ясно. Бях бесен! Почакай само да изложа моята версия.

— Изобщо няма да ти дадат възможност да го направиш. Ако планът им се задейства, президентът възнамерява да направи официално изявление, ще похвали заслугите ти от миналото, ще покаже медицинската ти книжка (с трогателно нежелание, разбира се) и ще призове нацията да се моли за теб.

— Няма да стане — генералът все още не отстъпваше. — Вече никой не вярва на президента.

— Може би, но той държи копчетата. Не неговите, навярно, но доста други. Ще те забият в някой ядрен силоз, ако такова е неговото желание — Сам забеляза метално огледало в тясната баня и тръгна към вратата.

— Но защо ще го прави? Защо ще му позволят да го направи? — пурата висеше безпомощно между пръстите на Хоукинс.

Девъро разглеждаше отблизо подутата синина над лявото си око.

— Защото се нуждаем от газ — отвърна той.

— Какво? — Хоукинс изпусна пурата и тя се претърколи на пода. Явно по навик той я стъпка и я размаза с крак. — Газ ли?

— Много е сложно за обясняване. Няма значение — Сам притисна с ръка възпалената кожа около окото. От петнайсет години не му се бе случвало такова нещо; колко ли време щеше да остане подутината. — Просто приеми нещата такива, каквито са и се опитай да се измъкнеш колкото може по-леко. Нямаш голям избор.

— Караш ме да клекна и да се примирявам с всичко, така ли?

Девъро излезе от банята, спря насред килията и въздъхна:

— Бих казал, че най-важната ми задача сега е да те спася от клечане в Монголия. В продължение на четири хиляди и кусур години. Ако ми помогнеш, мисля, че ще успея.

— Да ме измъкнеш от Китай ли?

— Да.

— С какво трябва да помогна? На жълтите маймуни и на Вашингтон? — намигна му Хоукинс.

— С много. Ще трябва да извървиш целия път назад.

— Дори да изляза от армията?

— Не виждам смисъл да оставаш? А ти?

— Мамка му!

— И аз казвам същото. Но това с нищо няма да ти помогне. Извън военната униформа те чака свят широк. Наслаждавай му се.

Хоукинс се върна до писалището разтреперан от гняв. Взе една от снимките, сви рамене и я хвърли обратно върху купчината. Бръкна се за нова пура.

— Майка му стара, момко, не си го обмислил добре. Може да си адвокат, но както каза, не си войник. Истинският командир не гали противника — тегли му ножа, без много да мисли. Никой няма да ме остави да си живея живота. Ще ме натикат в някой ядрен силоз, както каза. За да ми запушат устата.

Девъро въздъхна дълбоко:

— Мисля, че ще мога да уредя достатъчно гаранции за всички заинтересовани страни. След като направиш всичко, което се иска от теб тук. Пълни признания, публично извинение и тям подобни.

— Мамка му мръсна!

— Монголия, генерале…

Хоукинс стисна здраво пурата между зъбите. „Май ще се навие“ — помисли си Девъро.

— Какво ще рече „гаранции“?

— Първото, което сега ми идва на ум, е, да речем, едно писъмце до министъра на отбраната, придружено с магнетофонен запис на твоя глас. В писмото и в записа ще заявиш, че в моменти на пълно умствено прояснение осъзнаваш колко си болен и така нататък, и така нататък.

Хоукинс го гледаше като гръмнат:

— Не си добре!

— Само ако знаеш колко силози има в двете Дакоти.

— Господи!

— Не е толкова трагично, колкото изглежда. Писмото и записът ще бъдат погребани в Пентагона. Ще ги използват, само ако решиш да мътиш мозъците на общественото мнение. Ще ти ги върнат, да речем, след пет години. Какво ще кажеш?

Хоукинс се бръкна за кибрит. Драсна клечка и лицето му се скри зад облак гъст дим. Но гласът му се чу ясно:

— Но покрай тукашната история не желая да се говори, че съм превъртял. Не искам да ме изкарват чалнат.

— Ама, разбира се. Няма такова нещо. Ще кажат, че е просто преумора — Девъро кръстосваше насам-натам из тясната килия, както често правеше в съдебните зали, излагайки мотивите на адвокатската защита. — Пийнал си малко повечко, може би; това поражда съчувствие, дори симпатия, когато клиентът има по-особен характер. Китайците ще искат да извъртят нещата на идеология, но мисля, че ще успея да ги поукротя. Прозрял си много неща. Били са благосклонни, дори мили с теб. Режимът на народната република е готин. И снизходителен. Но преди не си го осъзнавал. И сега наистина съжаляваш за всички хули, които се изрекъл срещу него през последните двайсет и пет години.

— Майчице! Кръв ми капе от сърцето! — неизвестно как Хоукинс съумяваше да крещи и едновременно с това да дъвче пурата. Извади я от устата си и със сломен глас добави: — Знам, знам… Силозите или Монголия — все е същото. Господи!

Девъро го гледаше с болка. Приближи се до него и му заговори със съчувствие:

— Здраво те притиснаха, генерале. Знам го най-добре. Прочетох досието ти и съм съгласен може би с една нищожна част от това, за което се бориш; мисля, че си голям перко. Но съм абсолютно убеден, че не си машинатор. И че с теб шега не бива. Помниш ли какво си казал на момичетата? Всеки разполага сам със себе си. Това ми говори много. Така че, нека ти помогна. Аз не съм войник, но съм адски способен адвокат.

Хоукинс му обърна гръб. „Не иска да видя объркването му“ — реши Сам.

Когато проговори, в думите му имаше толкова безсилие, че човек можеше да се разплаче:

— Не знам защо се тревожа толкова какво ще кажат за мен или защо ме е страх от силозите и от Монголия. По дяволите, момко, имам повече от трийсет години служба в армията. Ако сваля униформата (независимо какво ще намъкна вместо нея), все едно, че съм гол като сокол. Извън армията, не зная нищо друго, не мога да правя нищо друго. Никога не съм се занимавал с техника, освен във Второ главно. Не знам какво са това „преговори“. Мога само да чукам и да ловя мошеници. Погледни докладите ми от Индокитай и ще видиш: прекарвал съм и КГБ, и ЦРУ, и Северновиетнамската армия, та дори и продажниците от генералния щаб в Сайгон. Но това е друго. Мога да командвам хора, но винаги ми даваха най-големите главорези, отрепките. В цивилизацията такива като тях няма да ги пуснат дори на улицата. Винаги съм се държал добре с тях. Умеех да работя с тия гадни копелета; знаех им кътните зъби. Но вън от армията не ме бива за нищо.

— Такива приказки не подхождат на човек, който е казал, че всеки сам разполага със себе си. Можеш много повече.

Хоукинс се обърна с лице към Сам. Заговори бавно, някак отнесено:

— Глупости, момко. Знаеш ли какво? Способен съм само да бъда престъпник. Но и такъв май няма да стана, защото не съм алчен за пари.

— Търсиш предизвикателства. Така правят талантливите хора. Парите са само средство; обикновено предизвикателството е в количеството, в това, което представляват, а не какво можеш да купиш с тях.

— Сигурно — Хоукинс пое дълбоко дъх и се протегна.

„Май вече вижда оставката си“ — помисли си Девъро. Мина безцелно покрай него и си затананика някаква мелодийка. От опит знаеше, че на клиента трябва да се даде известно време, за да приеме напълно решението.

— Чакай малко, момко. Задръж топката… — Хоукинс извади пурата от устата си и погледна Сам право в очите. — Всички искат помощта ми. И жмичките, и онези задници във Вашингтон, а вероятно и десетина газови корпорации. Да, ама те не само искат, а се нуждаят от нея. Щом я получат, ще изопачат всичко, ще нагласят делото… Оттам-нататък ръцете им ще са развързани да правят…

— Не, не, почакай. Работата е такава, че…

— Не, ти почакай, момко! Няма да ти усложнявам работата. Ще ти предложа по-добра сделка, отколкото си смятал, че е възможно да има — пурата заскача в устата му, очите му блестяха, гласът му бе напрегнат. — Ще направя всичко точно така, както ми кажете. Дума по дума, жест по жест. Ще целуна всеки фас по площад Сун Тай, ако искате. Но в замяна искам две неща. Да се махна от Китай и от армията — двете вървят заедно. И още нещо: да ме пуснат за три дни в архива на G–2 в окръг Колумбия. Искам да видя само моето досие, ничие друго. Майка му стара, другите досиета нали аз съм ги писал! Искам само да хвърля за последно един поглед върху онова, което съм сторил за армията. В присъствието на колкото искате пазачи. Ще направя последни преценки и някои добавки. Стандартна процедура при уволняване на офицер от разузнаването. Какво ще кажеш? Сам се колебаеше:

— Не знам. Това са поверителни материали…

— Но не и за служител, който ги е съставял! Устав за секретните операции, Член седемстотин седемдесет и пети, Глава „Поправки“. Всъщност, човек като мен дори е задължен да направи окончателни преценки.

— Сигурен ли си?

— Както че съм още жив пред теб.

— Е, щом е стандартна…

— Просто ти цитирах устава! Той е Библията на армията, момко!

— Тогава не виждам пречки…

— Искам разрешение в писмен вид. В замяна на писмото и записа, които доказват колко съм преуморен, та чак ям гущерови лайна. Всъщност поставям ултиматум: или Вашингтон ми дава писмено нареждане да изпълня Член 775 на Устава за секретните операции след завръщането си в Щатите, или заминавам за силозите в Монголия! Все още имам много поддръжници в родината. Може да са дребни риби, ама могат да вдигнат страхотен шум.

Макензи Хоукинс се ухили; пурата му съвсем се бе скашкала. Този път Сам зяпна:

— Какво си намислил?

— Нищо страшно, момко. Просто ме подсети за една работа. Всеки разполага сам със себе си. С всяка своя част. Навън сигурно ме очаква огромен свят. И едно-две предизвикателства.