Пътят към Гандолфо

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Кардинал Игнацио Кварце, чиито фини, аристократични черти говореха за няколко поколения noblesse oblioge32, прекоси като фурия канцеларията си във Ватикана и стигна до огромния прозорец с тераса, гледащ към площада „Свети Петър“. Думите изхвърчаха като куршуми от ядно свитите му устни, носовият му глас скърцаше като развален грамофон:

— Тоя селяндур Бомбалини вече прекалява! Чуй какво ще ти кажа. Той позори колегията, която го издигна, Господ да ни е на помощ!

Кардиналът говореше на един пухкавичък свещеник с бебешко лице, който се бе отпуснал — доколкото позволяваше физиката му — в тапициран с кадифе стол по средата на стаята. Розовите му бузки и бърнестите устни говореха за не толкова аристократичен произход, колкото на кардинала, но и за не по-малка любов към комфорта. Гласът му приличаше повече на котешко мъркане:

— Той бе и си остава само един компромис, кардинале. Нали ви увериха вече, че здравословното му състояние няма да позволи кой знае колко продължително управление.

— Всеки Божи ден в повече прави положението нетърпимо!

— Той притежава някои… слабости, които са ни от полза. Усмири враждебно настроения печат. Хората го обичат, приходите ни от дарения по света почти достигнаха онези от времето на Ронкали.

— Моля, моля! Това име не искам да го чувам! Какво й е доброто на една хазна, която се разтегля и свива като хармоника, защото на Светия отец му текнало да субсидира когото свари! Да не говорим, че приятелски настроен печат не ни и трябва. При предишното положение нашият собствен печат крепнеше повече! Никой не разбира какво става.

— Освен мен, кардинале. Аз съм съвсем на…

— Видя ли го днес? — продължи Кварце, сякаш свещеникът не бе казал нищо. — Как нагло ме обиди! И то пред всички! Заради парите, които отпуснах за Африка.

— Явно предварително го бе замислил, за да удовлетвори онзи ужасен негър, дето все се оплаква.

— И след това разправя смешки — забележи, смешки — на гвардейците отвън! Навря се в музея заедно с тълпите и яде сладолед — забележи сладолед! — дето му го даде оная кобилеста сицилианка! Утре ще вземе да пусне една лира в мъжката тоалетна и после ще изкрадат клекалата! Какъв срам! Горките мощи на Свети Петър ще се обърнат в гроба!

— Това няма да продължи дълго, кардинале.

— И досега бе предостатъчно! Съвсем ще ошушка хазната и ще напълни курията с побеснели радикали.

— Вие ще сте следващият папа. Хората от многобройната средна йерархия също са недоволни и ви подкрепят. Мълчат си, но дълбоко в себе си крият гнева.

Кардиналът се умълча, краищата на устните му провиснаха, долната му челюст изскочи напред, докато гледаше към площада.

— Убеден съм, че делегатите ще са на моя страна. Роналдо, я ми донеси чертежите за вилата ми в Сан Винсенте. Те са единственото нещо, което успокоява нервите ми.

— Разбира се — отвърна свещеникът и се надигна от моравия стол. — Трябва да сте спокоен. А когато дойде лятото, ще се отървете от селяндура Бомбалини. Поне шест седмици няма да мръдне от замъка Гандолфо.

— Чертежите, Роналдо! Много съм разстроен. И въпреки това в този ужасен хаос си оставам най-здравомислещият човек във Ватикана… Къде са чертежите, бе, травестит такъв? — изкрещя кардиналът.

Щом помощникът му с вечната папка с голяма щипка излезе от стаята, папа Франческо Първи стана от тапицирания с бяло кадифе стол с висока облегалка и се премести на диванчето до дамата от списание „Да живее чревоугодничеството“. Още от самото начало бе поразен от красотата на гласа й. Той беше топъл и гърлен. Прекрасен. И толкова подхождаше на тази здрава във всяко едно отношение жена.

Папският помощник искаше интервюто да продължи не повече от Двайсет минути. Но папата сам предложи да разговарят, докато свършат. Журналистката леко се изчерви от неудобство и Джовани реши да я предразположи, като премина на английски и я попита дали ще се продават добре канцеларски папки с големи щипки, ако на вътрешната им страна има нарисувано разпятие. Тя се разсмя, а папският помощник, който не знаеше английски, изглеждаше доста комично, застанал до вратата с притисната до гърдите папка.

„Ще трябва да го сменя“ — рече си наум папата. Беше от ония млади епископи, дето се подмазваха на Игнанио Кварце. Кардиналът действаше прекалено елементарно, пробутваше протежетата си в папските покои още преди да е започнала подготовката за погребението на папата. Но Франческо вече твърдо бе решил да не остави църквата в ръцете на Игнацио Кварце. На литургия стискаше потира така, сякаш извиваше врата на пиле.

Интервюто с Лилиан фон Шнабе от „Да живее чревоугодничеството“ се оказа полезно и приятно. Джовани има възможност да говори надълго и нашироко по двете си любими теми: че вкусна и калорична храна може да се приготви и от евтини продукти с обикновени подправки и сосове; и че в тези трудни дни на високи цени е израз на висша благочестивост — да не говорим за християнско съчувствие — да споделиш трапезата си със свой съсед.

Госпожа фон Шнабе веднага схвана посланието в неговите думи.

— Нещо като притчата за „самуните и рибите“, нали, Ваше Светейшество?

— По-скоро проповедите Му не са били предназначени за богатите в Назарет. Някои от неговите чудеса са се основавали на чисто психологически принципи, скъпа моя. Аз изваждам кошничката си с плодове, вие изваждате вашата със спагети и двамата ще си похапнем предоволно и спагети, и плодове. Самото прибавяне вече създава разнообразие. А разнообразието съвсем правилно приравняваме с имането, а не с нямането.

— Така и храненето се подобрява — закима в знак на съгласие Лилиан.

— Perfetto. Виждате колко е просто. Съчетават се два основни принципа: хем по-евтино, хем по-разнообразно.

— Май звучи почти като социализъм, а?

— Когато стомасите са празни, а цените — високи, глупаво е да се лепят етикети. На стоковата борса не си падат много-много по отваряне на кошници, предпочитат да ги продават. Може би така трябва, като се има предвид естеството на техния труд. Но аз не отправям призива си към тях. Те се хранят в „Гранд Хотел“. Днес черпи един, утре — друг. И това пак е един вариант на принципа за „самуните и рибата“.

Говориха за различни рецепти, създадени по селски блюда, които папата помнеше още от детството си. Джовани забеляза колко впечатлена бе красивата дама с разкошния глас. Добре се бе подготвил за интервюто: в рецептите му имаше и въглехидрати, и белтъчини, и калории, и желязо и всякакви витамини.

Лилиан напълни половин тефтер. Тя пишеше със скоростта, с която говореше папата, и само отвреме-навреме го прекъсваше, за да изясни някоя дума или фраза. Така мина почти един час и тогава тя спря и попита нещо, което Джовани не разбра:

— Кажете нещо за личните си предпочитания, Ваше Светейшество. Има ли ограничения или специални изисквания за ястията, които ви се сервират?

— Che cosa? Какво искате да кажете?

— Ами нали знаете, хората се познават по това, което ядат.

— Искрено се надявам, че не е така. Вече минах седемдесетте, скъпа моя. Прекаляването с чесън или с маслини… Но такава информация няма да свърши работа за статията ви. Хората на моята възраст съвсем естествено се стремят да регулират собствените си нужди в това отношение.

Лилиан отпусна молива си.

— Нямах това предвид, не исках да се ровя чак в такива подробности. Вие сте такъв прекрасен човек, а мен ме имат за най-добрия експерт по храненето в Америка. Мисълта ми бе за това дали кухнята тук се грижи добре за вас.

„Ааах, — мислено въздъхна Джовани Бомбалини, — от колко ли години красива жена не е проявявала загриженост за мен? Не мога да си спомня, било е толкова отдавна! Е, имаше разни грозновати монахини и строги медицински сестри. Но толкова привлекателна жена, с такъв разкошен глас…“

— Ами да, мила моя, тези ужасни доктори наистина настояват да поемам някои храни…

Лилиан се приготви да записва.

Разговаряха още петнайсет минути.

След което на вратата на папския апартамент се почука. Франческо стана от диванчето и се върна на натруфения стол в бяло кадифе с високата облегалка.

На вратата застана доста възбуден кардинал Игнацио Кварце. Сегиз-тогиз попиваше течащия си нос с кърпичка, а от гърлото му излизаха застрашителни звуци.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, Свети отче — извини се той на италиански като придаде малко непочтително звучене на думата „свети“, — но току-що ми казаха, че Ваше Светейшество е изразил несъгласие с инструкциите ми относно събора на Банкерите на Христа.

— Несъгласие е твърде силно казано. Просто предложих комисията да преразгледа решението. Да заемем Сикстинската капела за два дни в разгара на пролетния туристически сезон ми се струва неоправдано.

— Простете ми това, което ще кажа, но Сикстинската капела е най-почитаната и най-посещаваната от нашите забележителности. Всички по-достойни събори стават в нея.

— Да, и по този начин всяка година лишаваме хиляди хора от възможността да се насладят на красотата й. Не съм сигурен, че в това има някакво достойнство.

— Ние не сме Лунапарк, папа Франческо.

От кардиналското гърло продължаваха да излизат странни звуци. Той издуха носа си с аристократична ярост.

— Чудя се понякога, че продаваме какви ли не дрънкулки навсякъде по света — отговори Джовани. — Знаете ли, че на една сергия видях дори броеници?

— Моля ви, Ваше Светейшество. Банкерите на Христа очакват да им дадете Сикстинската капела. Ще се решават много важни въпроси.

— Да, скъпи ми кардинале, запознах се с меморандума. Заглавието „Инвестиции за Христос“ е малко пресилено, според мен, но предполагам, че става въпрос за някои данъчни преимущества.

Изведнъж Джовани се сети за Лилиан. Тя учтиво бе затворила бележника си и гореше от нетърпение да си върви. Ах, колко приятно прекара в нейната компания! И нямаше да допусне Кварце да му развали удоволствието. Той можеше да почака. Обърна се към красивата дама с гальовния глас. На английски, разбира се, защото Кварце много-много не го чаткаше тоя език:

— Какви сме грубияни! Ще ни простите, нали? Възмутеният кардинал с витлата в синусите отново е открил нещо некомпетентно в действията ми.

— В такъв случай трябва да отбележа, че на него не му достига компетентност — отвърна Лилиан, изправи се и пъхна бележника в чантата си. Погледна Джовани право в очите и продължи с нежен глас: — Мисля, че няма да е много уместно, но тъй и тъй не съм католичка, та ще ви го кажа. Вие сте един от най-привлекателните мъже, които съм срещала. Надявам се, че с това не ви обидих.

Спомени отпреди петдесет години нахлуха в главата на Джовани Бомбалини, папа Франческо и наместник на Христос. И всичките бяха хубави. В изцяло свещен смисъл, за което бе благодарен.

— А вие, мила моя, притежавате честност — колкото и погрешно да е впечатлението ви — която е обляна от лъчите на Божията доброта.

— Ако е така, то е защото учител ми бе човек, който много приличаше на вас. Макар че малко хора биха намерили нещо общо.

— Поласкан съм. Този човек… предайте му благословията на един селски свещеник.

Лилиан се усмихна. Запъти се към вратата, където Кварце подсмърчаше, развяваше носна кърпа под зачервения си нос и едва удържаше надигащия се взрив от звуци в гърлото си. Отдръпна се встрани, за да й направи път, като гледаше да не й обръща голямо внимание. Но Лилиан се спря нарочно и той ще-неще я погледна. Тя му намигна и си излезе.

Щом вратата се затвори след нея, папа Франческо зачеса кардинала направо, без милост. Едва сдържа гнева си и се разкрещя на английски:

— Да не съм те чул повече да ми говориш за Сикстинската капела, Игнацио! По-добре да си поговорим за чертежите на къщата ти в Сан Винсенте, а, какво ще кажеш? Я ми обясни какви са тези „мерки за сигурност“! Сауната ли имаш предвид?

Хоукинс плати за две места едно до друго в първа класа на Боинг–747 на авиокомпания „Луфтханза“. Тъй и тъй щеше да му трябва пространство за работа, нямаше смисъл да притеснява друг пътник. А така на свободното място можеше да разположи папката с досиета, та да са му под ръка за бързи справки.

Нарочно избра нощен полет. По това време повечето пътници бяха дипломати, банкери и директори на фирми, свикнали на презокеански полети. Обикновено предпочитаха да летят през нощта, за да могат да се наспят, изобщо не им бе до разговори с непознати. Така никой нямаше да му пречи.

Предстоеше му да направи важен подбор. Щом пристигнеше в Цюрих, трябваше веднага да изпрати предложенията за наемане на работа.

В куфарчето му лежаха подредени личностни характеристики, от които трябваше да подбере хората си. Това бяха последните досиета, които преснима от архива на военното разузнаване. Онези, на които щеше да се падне щастието да бъдат избрани, щяха да сформират неговата бригада, личната му армия, която щеше да има честта да участва в най-необикновената операция в съвременната военна история.

И всеки от тях след операцията щеше да се върне у дома като един от най-богатите хора в своята част на света.

Защото, доколкото бе възможно, те щяха да са от различни места по света. Тъй като задължително условие за наемането им бе да не могат да разкрият нищо за другите след приключване на операцията. По-добре щеше да е да са от различни краища на Земята.

Досиетата в куфарчето на Ястреба бяха на най-изкусните двойни и тройни агенти, за които американската армия бе събрала данни. На всяка от папките имаше една и съща резолюция: „принудително пенсиониран“.

Двойните и тройните агенти не се котираха много. Професионалистите от списъка на Хоукинс от доста време бяха без работа, а за такива хора бездействието е като анатема. Това не само уронваше престижа им сред международните престъпници, но и се отразяваше зле на стандарта им на живот.

Едва ли някой от тях щеше да устои на предложението да изкара петстотин хиляди долара. Пък и всеки един от тях си заслужаваше тази цена. Бяха най-добрите в своите специалности.

Всичко бе въпрос на подготовка. Обмисляш, пак обмисляш… и пак. Всяко действие трябваше да се изпипа от експерт, всяко движение да се разчете с точност до секунда.

И за това бе необходим командир, който да изисква от войниците си идеална точност. Да ги обучи така, че да достигнат върха на възможностите си. Да не е циция, когато се налага да се достави допълнително оборудване и маскировка. Да съумее да възпроизведе възможно най-точно условията, при които ще се осъществи операцията. С една дума, генерал от най-висш ранг. Като него самия. Мамка му и късмет!

След като подбере и събере хората си, Мак щеше да разработи основната стратегия. След това щеше да даде на подчинените си възможност да направят предложения и да доизкусурят действията. Добрият командир винаги трябва да се вслушва в мнението на войниците си, но, разбира се, окончателното решение взима само той.

Слабите и силните страни щяха да се проявят по време на тренировките и всички слабости трябваше да се отстранят.

Колкото по-малко бойци, толкова по-добре, но броят им все пак не трябваше да поставя под въпрос успешното изпълнение на мисията. Поради тази причина всеки един от тях щеше да получи точно петстотин хиляди долара. Никакво допълнително възнаграждение, ако бъдат заловени. Поне не такова, каквото би им се искало. Е, ако хванат някого, семейството му щеше да получи известно обезщетение. Във всички армии това вече се смяташе за нормално. Войниците действаха по-добре на бойното поле, ако не ги терзаеха съмнения за бъдещето на семействата им. Хитро измислено.

Компания „Шепърд“ щеше да открие банкови сметки на тяхно име преди началото на операция „Нулева зона“, но парите от тях можеха да се теглят само след успешното изпълнение на плана.

Майка му стара! Не професионалист, а суперпрофесионалист беше той! Ако онези идиоти от Пентагона му поверяха цялата американска армия, нямаше да имат никакви проблеми с набирането на доброволци. Но посерковците в Пентагона изобщо си нямаха понятие какво е устав. Ако един войник възприема устава такъв, какъвто е, и не се опитва да го изопачи или да търси двусмислия, зад които да се прикрие, значи уставът е един път. Непривлекателен, но полезен.

Нямаше време да мисли за посерковци. Вече знаеше разпределението на постовете в бригадата. Трябваха му експерти в следните седем специалности: камуфлаж, взривни устройства, упойващи средства, ориентиране в непозната местност, летателна техника, картография и електронни системи.

Седем печени момчета. Вече отся досиетата и се спря на дванайсет души. Знаеше, че още преди да пристигне в Цюрих, ще знае кои седем от тях да търси. Трябваше само още веднъж да прочете справките и характеристиките им. Щеше да се свърже с тях от Цюрих, не от Шато Махенфелд. За да не проследят разговорите.

Дори в Цюрих трябваше да действа предпазливо. Не защото можеше да остави следи, това не бе проблем за него. Трябваше да се пази да не налети на Сам Девъро. Сам щеше да пристигне там няколко часа след него и можеше да се очаква, че ще е паникьосан яко. По-лесно щеше да се оправи с него в Махенфелд.

Но пък и не трябваше много-много да се притеснява за това. За Девъро грижата имаха момичетата, а те дотук се справяха прекрасно.

Бре, тяхната верица! Да им се ненадяваш! Трябва да си страхотен късметлия, за да имаш на разположение такъв дамски квартет. Една поговорка гласеше: „Зад всеки велик мъж…“ Да, ама зад него имаше не една, а четири разкошни женички.

Други като тях не можеше да има! На Сам му излезе късмета, но май не го осъзнаваше. Ще му го каже, като се видят в Махенфелд.

Тоест утре, ако всичко върви по план.

Девъро крачеше по перона и търсеше вагона си. Това му струваше доста усилия, защото се оригваше непрестанно. Тъпка се с ядене по целия път от Тизи-мизи на гъза на географията през Алжир и Рим, та до Цюрих. Мадж го изпрати на летище „Дар ел Бейда“, без да му разкрие нищо повече от онова, което му каза при срещата им в хотел „Алети“.

Но Сам реши да не се занимава повече с момичетата. Не беше психолог, познавач на женската душа, та да си блъска главата и да се чуди защо правеха всичко това за Ястреба. Други мисли го бяха налегнали.

Четиридесетте милиона долара бяха събрани. Щом се сдоби с пари, Хоукинс можеше да започне играта. Вероятно му оставаше още само до доуточни някои неща, да купи туй-онуй и да наеме личен състав.

Личен състав! А стига, бе!

Това копеле наистина ще вземе да отвлече папата!

Майко мила! Светът се е побъркал!

Трябваше да мисли само за едно — как да спре Макензи Хоукинс.

И за още нещо — как да отърве затвора. И да се измъкне от вездесъщата ръка на мафията, от английските лордове, от нацистите и особено от дивите араби, дето искаха да му натикат ония работи в оная работа.

Намери купето си. Съвсем същото като онова, в което пътуваха Рекс Харисън и Маргарет Локууд. Щори на прозореца и черни кадифени калъфи на облегалките. Все още го нямаше ритмичното потракване на колелата по железните релси, напомнящо за неизбежното приближаване на ужаса. Големи стъкла на плъзгащите се врати със завеси, иззад които най-неочаквано можеше да надникне нечие зловещо лице.

Нощен влак, Ориент експрес — ръка на убиец се прокрадва в мрака и бавно-бавно измъква изпод гънките на палто черен револвер. Влакът потегли.

— Ама че среща! Викам си, не е за вярване! Та това е майорът! И то къде — в мънинкия стар Цюрих!

Нямаше защо да се чуди. На Титаничните цици хем им беше ред, хем им се падаше.

На вратата на купето стоеше Реджайна Самървил Хоукинс Кларк Медисън Грийнбърг. Тя влезе и въздухът в тясното помещение веднага се изпълни с аромат на магнолия. Сам спокойно си седна на мястото до прозореца, учуден от собствения си непукизъм.

— Появи се тъкмо навреме. Да не би случайно да скоча от влака. Ще ти дам един съвет. Ако тръгна да слизам в Люцерн, викай с всичка сила „Изнасилват ме!“

— Какви странни работи говориш. Надявам се, че си спомняш какво стана в хотел „Бевърли хилс“, аз поне никога няма да го забравя.

— Спомените ми са без начало, без среда и без край. Светът се чука в хиляди натрошени огледалца. Самоизтезаваме се в спомена за Содом и Гомор… Я ми кажи сега как се озова в Цюрих? Във влака, точно в този влак и точно в този вагон?

— Ами, много просто. Мани снима филм в Женева за „Юнайтед артистс“. Такава порнография е, че май ги изгониха да снимат извън Щатите.

— Едно е Женева, друго — Цюрих. Можеше да измислиш нещо по-добро. Размърдай си фантазията де! Няма да излагаме харема на Хоукинс, нали?

— Как може да си такъв грубиян!? Ама наистина! — Реджайна подпря ръце на кръста, изпъчила срещу него огромните си гърди като две големокалибрени гаубици. — И от какво толкова се оплакваш, а? Ние сме си вдигнали задниците от майната си, зарязали сме си къщите, влачим се по света, а насам, а натам и все трябва да тичаш, да тичаш, да тичаш… да провериш всичко още веднъж… и на всичко отгоре да се грижим за теб — и за тялото, и за душата ти — да не би случайно някой да те нарани, всичко да ти е наред… О, Господи, повече от това никой не би могъл да стори! И за какво? За да ни обиждаш! Това е то. Гадна, мръсна мъжка неблагодарност!

Застрашителната й поза изведнъж се разпадна и Реджайна се разплака. Отвори чантичката си, извади хартиена салфетка и седна срещу Сам да си бърше очите.

Имаше вид на изгубено, наранено момиченце.

— Е, хайде стига де. Не е честно.

Като повечето мъже, застанали пред плачеща жена, Сам се чувстваше безсилен.

Така хлипаше Реджайна, че огромният й бюст чак подскачаше. Девъро стана и се наведе над нея:

— Хайде, няма нищо. Всичко е наред. Моля те, не плачи.

Между позатихващите вече ридания тя го погледна с благодарност:

— Значи не ме мразиш? Кажи ми, че не ме мразиш.

— Как мога да те мразя? Ти си толкова хубава… и сладичка… и за Бога, моля те, престани да плачеш.

Тя долепи лице до неговото, устните и стигнаха точно до ухото му:

— Съжалявам. Но съм изтощена. Напрежението беше ужасно. Денонощно дежурях до телефона, все да гадая къде си и да се тревожа какво става. Наистина ми липсваше.

Палтото й бе като меко, топло одеяло и почти изцяло обгръщаше ръцете му. Тя ги хвана и бавно ги насочи между гънките на плата към още по-меките и по-топли полукълба под копринената блуза.

— Ето, така е по-добре. Сега вече не плачи — не можа да се сети какво друго да каже и за това й го каза нежно.

Шепотът й в ухото му можеше да обърка целия му метаболизъм:

— Спомняш ли си онези прекрасни стари английски филми, в които действието се развиваше точно в такива влакове?

— Разбира се. Рекс Харисън спасява Маргарет Локууд от злия Конрад Вейт…

— Мисля, че можеш да затвориш вратата и да я заключиш. Има и завеси…

Девъро се изправи. Заключи вратата и дръпна перденцата. Обърна се и видя, че Реджайна е съблякла палтото си и го разстила на седалката.

Монотонното потракване на колелата под тях сякаш подсказваше, че пътуването ще бъде разтърсващо, особено при този неравноделен ритъм. На прозореца се редуваха картинки от швейцарския пейзаж, тънещи в лек здрач.

— Колко време имаме до Зермат? — поинтересува се той.

— Достатъчно — отвърна му тя с усмивка и започна да разкопчава блузата си. — Не можем да го отминем. Там е последна спирка.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

В цюрихския хотел „Д’акор“ Хоукинс се регистрира с фалшив паспорт. Купи го във Вашингтон от агент на ЦРУ, който знаеше, че съдебните власти няма да му позволят да напише книга, след като се пенсионира. Човекът му предложи и няколко перуки и миниатюрни фотокамери, но Макензи отказа. Щом се настани в стаята, първата му работа бе да слезе долу във фоайето и да склони шефката на телефонната централа да сключи с него малка сделка: една дребна услуга срещу пари в брой. И тъй като ставаше дума за една доларова стотачка, много бързо се разбраха всички телефонни разговори и телеграми на негово име да минават само през нейното командно табло.

Качи се обратно в стаята и разстла седемте досиета (окончателно утвърдените) върху ниската масичка за кафе. Беше много доволен от избора си. Тези хора бяха най-хитрите и най-опитните експерти в своите области. Оставаше само да ги вербува. А Макензи знаеше, че е изключително добър вербовчик.

За четирима знаеше, че може да ги намери по телефона. На трима щеше да изпрати телефонограми.

Естествено, с телефоните работата щеше да е по-сложна, защото вероятно нямаше да намира хората от първо набиране. Но все пак, щеше да се свърже със сигурност с тях, защото знаеше различни стари кодове. Трябваше да позвъни до едно баско рибарско селище на брега на Бискайския залив, после до малко градче на остров Крит. Третият телефон бе в Стокхолм, на него отговаряше сестрата на експерт по шпионажа, който в момента се подвизаваше като духовен глава на Скандинавската баптистка църква. Четвъртият телефонен номер бе в Марсилия, тамошният човек работеше като лоцман на катер-влекач.

А какъв географски размах само! Освен Бискай, Крит, Стокхолм и Марсилия, с които имаше телефонна връзка, три телефонограми щеше да изпрати до Атина, Рим и Бейрут. Така се действа, мамка му! И директор на разузнавателна служба можеше да му завиди!

Макензи съблече якето си и го захвърли на леглото. От джобчето на ризата си извади пура. Сдъвка края й колкото трябваше и я разпали. Беше точно девет и петнайсет. Следобедният влак за Зермат тръгваше в четири и петнайсет.

Седем часа. Не беше ли това добра поличба? Седем часа за наемане на седем бойци от класа.

Взе три досиета, отнесе ги до писалището и ги подреди пред телефона. Най-напред щеше да изпрати телефонограмите.

Точно в четири без двайсет Ястребът затвори телефона и с червен химикал сложи отметка върху досието на човека от Марсилия. Това бе последният телефонен разговор. Чакаше още само два отговора: на телефонограмите до Атина и Бейрут. От Рим му се обадиха още преди два часа. Тамошният човек беше стоял без работа най-дълго от всички.

Разговорите протекоха гладко. В началото с посредници или с жени се разменяха учтиви, общи, почти абстрактни фрази. Но Макензи винаги употребяваше точните думи, тихо и поверително. Всеки, с когото искаше да се свърже, след това му се обади.

Никой от тях не му създаде спънки. Предложенията си той направи на същия общоразбираем универсален език. Словосъчетанието „жълта планина“ бе примамката на въдицата и означаваше най-високото възнаграждение, което някой агент можеше да получи. Точната сума в цифри и авансово плащане срещу залагане на имущество се уточняваха с израза „ключ номер петстотин“. „Гарантирана безопасност“ означаваше недостъпни банки, които не подлежат на проверка от международни финансови институции. Факторът „време“ бе между шест и осем седмици в зависимост от „технологичните подобрения, които се налага да бъдат извършени в сложния развоен процес“. И накрая за тежест — собственото му минало на човек, който е правил огромни услуги на правителства от Югоизточна Азия, което се доказваше от няколко банкови сметки в Женева.

Добре бе проучил нещата. Всички до един горяха от желание да си копнат от „жълтата планина“.

Хоукинс стана от бюрото и се протегна. Денят се оказа доста напрегнат и още не бе свършил. До двайсет минути трябваше да тръгне за железопътната гара. През това време трябваше да се види с главната телефонистка и да я инструктира какво да казва на онези, които го търсят. Всъщност напътствията бяха прости и ясни: наел е стаята за една седмица, ще се върне в Цюрих след три дни. Който иска да се свърже с него, да го търси тогава или да остави телефонен номер. На Макензи не му се връщаше в Цюрих, но нямаше как — онези двамата от Атина и Бейрут бяха много печени.

Телефонът иззвъня. Беше от Атина.

След шест минути сложи червена отметка и на неговото досие.

Оставаше още един.

Ястребът премести неразопакования си багаж до вратата и подреди наново документите в куфарчето си. Досието на човека от Бейрут остави най-отгоре, за да му е под ръка. Погледна часовника си: до четири оставаха още три минути. Нямаше смисъл да чака повече. Трябваше да тръгва за гарата. Върна се до бюрото и се обади на главната телефонистка, за да й каже, че иска да й даде някои напътствия…

Тя учтиво го прекъсна:

— Разбира се, mein Herr33. Но не може ли след малко. Точно щях да ви звъня в стаята. Имате международен разговор. С Бейрут.

Мамка му и късмет!

Сам отвори очи. През широките врати на френския прозорец нахлуваше слънце, лек бриз поклащаше завесите от синя коприна. Огледа стаята. Високи тавани, орнаментирани колони в ъглите, навсякъде ламперия от гравирано тъмно дърво — всичко това постепенно оформи в съзнанието му една-единствена дума: chateau34. Изведнъж всичко му се проясни. Беше в онова място — Шато Махенфелд, някъде на юг от Зермат. Отвъд масивната врата на стаята му имаше широк коридор с персийски килими върху блестящия тъмен паркет и свещници по стените. В другия му край започваше огромна вита стълба. По нея се стигаше до просторен хол с кристални полилеи, който не можеше да се използва за нищо друго, освен за балове. Там, сред безценни антики и ренесансови портрети, бе входът — гигантски двойни дъбови врати, зад които мраморни стълби водеха към алея във формата на кръг, достатъчно широка, за да събере погребението на председателя на „Дженерал мотърс“.

Какво е направил този Хоукинс? И как? Ама, че работа. Защо? За какво му е притрябвало това място?

Девъро погледна към спящата Реджайна, тъмнокестенявата й коса се стелеше на вълни върху възглавницата, загорялото й от калифорнийското слънце лице бе наполовина скрито от завивките. Дори да знаеше отговорите на тези въпроси, нямаше да му ги каже. От всичките четири в Харема на Хоукинс тя бе най-хитрата. Какво ли не направи предната вечер, за да го приспи. Отчасти, но само отчасти, това й се удаде. Защото го бе пленила с желязната си воля под нежната външност с дъх на магнолия. Тя бе родена за лидер и, като всички надарени с това качество, изпитваше удоволствие от лидерството си. Добродетелите си — и умствени, и физически — използваше с въображение и с дързост, пък и с доста здраво чувство за хумор. За един миг само можеше да се преобрази от строга моралистка в загубено момиченце в центъра на Атланта. Или от кокетна и предизвикателна сирена — в потайна Мата Хари, нашепваща парола на шофьор с подозрителен вид в сянката на железопътната гара в Зермат.

— Мак Фелдман цопна по гъз в лютивата салца!

Ако не го лъжеше паметта, точно с тези думи се обърна Джини към непознатия мъж с черната барета и със златен зъб отпред, чиито котешки очи ровеха нервно из разкопчаната й блуза.

— Така му се пада! — отговори и онзи шепнешком. — Като не гледа къде върви!

След тези тайнствени думи Джини кимна утвърдително с глава, сграбчи Девъро за ръката и го повлече по една улица.

— Прехвърли куфара си в лявата ръка и подсвирквай с уста. Ще обърне ей там, в алеята, а ние ще го чакаме долу на ъгъла да докара колата.

— Какви са всичките тези идиотщини? Куфара в лявата ръка. Свиркай си…

— Други проверяват дали ни следят.

„Тия май страдат от синдрома «Ориент експрес»“, — помисли си Сам, но въпреки това взе куфара в лявата ръка и си заподсвирква.

— Не това, глупчо!

— Какво има? Свиркам си някакъв химн…

— Тук му викат „DeutschIand Uber Ailes“!35

Тъкмо подхвана „Вековен рок“, и към Реджайна се приближи друг мъж с шлифер досущ като на Конрад Вейт, че и със същите кадифени ревери.

— Брадавиците ви са в камиона.

— Какви симпатични лунички има на задника си Мак Фелдман — отговори тя бързо.

В този миг от тъмната алея изскочи голям черен автомобил и те се качиха в него.

Така започна изнурителното двучасово пътуване. Безкрайни завои и стръмни изкачвания през швейцарските планини и гори. Тук-там клоните на дърветата пропускаха призрачната лунна светлина върху пътя. Накрая стигнаха пред някаква масивна градинска врата. Каква ти врата — направо крепостна порта. А зад нея — ров с вода.

Истински ров! Пълен с вода. Преминаха по мост от здрави дървени греди и поеха по друг стръмен път. След няколко остри завоя излязоха на широка алея във формата на кръг пред огромна къща, каквато Сам не бе виждал от посещението във Фонтенбло със скаутите от „Куинси Бой“. Но във Фонтенбло нямаше парапети. А тук имаше — високи и каменни, с орнаменти, които напомняха за „Айвънхоу“.

Хубаво местенце е това Шато Махенфелд. При това, го видя през нощта. Колебаеше се дали му се иска да го види на светло. Самата мисъл за тази огромна къща го плашеше, особено като се има предвид, че в съзнанието си я свързваше с един тип на име Макензи Хоукинс.

Но какво бе мястото на имението в цялостната схема? За какво бе наето то? Ако онзи идиот Хоукинс смяташе да го използва за команден пункт, защо не е наел Фенуей парк? За поддържането на сградата щяха да са необходими външни хора, а те не винаги са способни да пазят тайна. Питай някой от съда в Нюрнберг и ще разбереш.

Виж, Реджайна нямаше да каже нищо. (Тя, разбира се не бе външен човек, в никакъв случай). И все пак, той се опита да изкопчи нещо от нея. През целия път от Цюрих — е, не непрекъснато — и през половината от нощта в Махенфелд — а може би и по-малко от половината — но тъй или иначе, направи каквото можа, за да разбере онова, което тя знаеше.

Надлъгваха се двамата с неясни фрази, избягвайки категоричните твърдения, за да не би случайно другия да стигне до някакво заключение. Тя си призна — защото вече нямаше как — че с останалите момичета се съгласили да се появяват в определено време и на определени места, за да правят компания на Сам и да го предпазват от изкушения, каквито може да се очакват по време на такова дълго делово пътуване. И за да има до него сигурен човек, който да му предава съобщения. И за да се грижат за него. И всъщност какво лошо има във всичко това? По дяволите! Къде щеше да намери толкова грижовни дами, взели така присърце изпълнението на всяко негово желание? Ами кой следеше да не закъснее за среща или за самолет?

А тя знаела ли е каква е целта на това пътуване?

О, Господи, не! Не е питала. Другите момичета — също.

Защо не?

Но, скъпи! Ястребът им казал да не задават въпроси.

Не са ли си направили… някои изводи? Майка му стара, пътното му разписание не изглеждаше да е на търговец на обувки от Нова Англия.

Сладуран! Когато били омъжени за Ястреба — всяка поотделно, разбира се — той винаги се занимавал със свръхсекретни военни работи, за които добре знаели, че не трябва да питат.

Но той сега не е е армията!

Лошото на армията било, че щом някой хлътнел по нея, оставал сгоден за цял живот.

И така до изнемога.

Тогава му стана ясно. Реджайна не беше някоя тъпа кокошка. Всъщност това се отнасяше и за останалите три. И определено не бяха портаджийки. Ако Джини, Лилиан, Мадж или Ан знаеха нещо конкретно, нямаше да се издадат. Ако усетеха, че ги гледа с подозрение, изключваха напълно, сякаш слагаха капаци и излизаше, че всяка от тях е действала самостоятелно, без каквато и да било връзка с останалите. Никоя нямаше да обели дума пред него.

Освен лудостта на Хоукинс, имаше и нещо друго — Сам наистина харесваше момичетата. Причините да са на страната на Хоукинс можеше да са и най-идиотските, но всяка от тях притежаваше своя индивидуалност и — Бог да му е на помощ — честност, която му се струваше обнадеждаваща. Ако им разкажеше това, което знае, те щяха се превърнат в съучастници. На една конспирация. Не е необходимо да си адвокат, за да знаеш това.

Но Сам беше адвокат и знаеше, че те бяха чисти. Е, не кристално чисти, но от гледна точка на обстоятелствата можеше да се твърди, че всяка е действала, без да знае какво правят другите. Така че нямаше конспирация.

„Благодаря ви, г-н защитник. Комисията смята, че трябва да си поискате обратно таксата за обучение от факултета по право.“

Сам се измъкна на пръсти от огромното легло със смешно дантелено покривало отгоре. Долните му гащи лежаха на пода на половината път от леглото до големия френски прозорец, към който се бе запътил. За миг се замисли защо са толкова далеч от леглото. После се сети и споменът го накара да се усмихне.

Но сега беше сутрин, начало на нов ден и всичко щеше да е по-различно. Джини все пак му съобщи нещо важно: Хоукинс трябваше да пристигне в този ден — късно следобед или привечер. Дотогава можеше да се опита да научи повече за Шато Махенфелд. Или по-точно — какви планове кроеше Ястребът и каква роля се отреждаше на имението в тази афера с папа Франческо, наместника на Христос.

Време беше да изгради своята стратегия за противодействие. Хоукинс си го биваше, по това нямаше спор. Но и той — Сам Девъро от бостънското отбрано общество, също не лапаше мухи. Самоувереност! Мак я имаше, имаше я и той.

Докато нахлузваше гащите, се сети с какво ще започне контранастъплението му. Не ясно като бял ден, ами направо заслепяващо! Такова необикновено място — къща, имение, сервизни помещения, нивите наоколо — като Махенфелд трябваше непрекъснато да се снабдява с продукти и с всичко необходимо, за да може да се живее в него. А доставчиците са като външните хора: виждат, чуват и могат да свидетелстват. Склонността на Ястреба към големите мащаби можеше да се окаже най-уязвимата част от плановете му. Нарушаването на снабдителните връзки бе една от основните цели, за които Сам си мислеше. Той дори нямаше представа колко логично разсъждава от военна гледна точка. Може би само с това щеше да реши всичко в своя полза.

Щеше да пусне слухове, по-опасни и по-невероятни от самото имение Махенфелд. Щеше да започне от слугите, после сред доставчиците, след туй на всеки, който се появи в околността, докато всички избягат надалеч. Тогава ще може да се справи с изолирания и обезкръвен Хоукинс и да… този шум пък какъв е?

Изприпка през френския прозорец на малкия балкон, който бе откъм гърба на къщата. От тази страна нямаше алея за паркиране, а градини с пролетни цветя, с чакълени пътечки, ниски оградки и няколко вирчета, облицовани с камък. Отвъд градините се простираха зелени ниви, които се сливаха с още по-зелени гори, а в далечината се виждаха божествените Алпи.

Тази гледка се нарушаваше от продължаващия шум. От начало, заслепен от слънцето, не можа да прецени откъде идва. Премигна няколко пъти и веднага съжали, че го направи, защото можа да види причината за шума.

Една, две, три… пет, шест… осем, девет! Девет странно подбрани превозни средства бавно се спускаха по пътя, разделящ имението от нивите, и напредваха бавно на юг към близката гора.

Най-отпред се движеха две дълги черни лимузини, следвани от булдозер и доста големичък багер с вдигната нагоре кофа, а след тях… ама че работа… ами да, не грешеше — и пет мотоциклета!

Не бе необходимо голямо въображение, за да се сети човек за какво става дума. Ястребът щеше да прави маневри. Беше си купил своя папска моторизирана колона! И техника, с която да може да променя релефа на местността, така че да отговаря на действителния маршрут, по който ще мине истинската папска моторизирана колона!

Та той още не бе пристигнал в Махенфелд! Как е възможно вече да… ами това какво, мамка му да…?!

Побеснял и объркан, Сам се вкопчи в парапета на балкона и заклати неистово глава, без да откъсва очи от невероятната гледка на петдесетина метра от него.

На плочника пред две разтворени врати, които явно водеха към голяма кухня, стоеше едър мъжага с готварска шапка на главата, който правеше отметки в дебело тесте листове. Пред него се издигаше планина от консерви, картонени кутии и кашони, висока поне пет метра!

Снабдителни връзки ли? Ай, сиктир, бе!

Това копеле Хоукинс сякаш бе изкупил Европа. С тази камара можеха да се нахранят половината гладуващи по долината на Ганг! Кучият му син бе осигурил прехраната на цяла армия поне за двегодишно лагеруване в швейцарските планини.

Лимузини, мотори, булдозери, трактори, храна за целия Чуждестранен легион! Първото действие от стратегията на Сам отиваше по дяволите заради тези шибани девет машини и някакъв скапаняк с готварска шапка на главата.

В обозримото бъдеще просто нямаше да има нужда от доставки, независимо от вида им. Изолацията бе предвидена.

Оставаха значи само външните хора. Десетината души обслужващ персонал, които бяха необходими за поддържане на живота в Махенфелд. Кухнята, градините, нивите (навярно имаше обори и животни в тях) и поне трийсет или четиридесет стаи, които трябваше да се чистят и подреждат, да се бърше праха по мебелите, да се мият коридорите… Ама, разбира се! Дори двайсет души бяха необходими за тази работа!

Ще започне веднага. Например от шофьорите на деветте машини, ще ги убеди да си плюят на петите и да зарежат проклетата техника насред имението, преди да е станало късно. След това ще започне да обработва прислугата група по група. Ще им обясни с най-ужасяващи думи — в случая правните формулировки щяха да свършат най-добра работа — че за тяхно добро е да се разкарат колкото може по-бързо от Махенфелд, преди ливадите около къщата да са почернели от агенти на Интерпол.

Дори да купи всичката храна в Швейцария, Ястребът пак нямаше да се оправи, ако нямаше кой да поддържа имението. А няколко добре подбрани изрази, като „нарушения на международни закони“, „лична отговорност“ и „доживотен затвор“ щяха да подкарат моторите и лимузините навън през портала, далеч от това опасно място.

Сам така се вдълбочи в новата си стратегия, че не забелязваше как долните му гащи непрекъснато се смъкваха надолу и все трябваше да ги придържа с една ръка. Сега обаче се усети, защото се хвана с две ръце за парапета и те паднаха около кокалчетата на краката му. Побърза да възстанови приличния си вид и с известно самодоволство си помисли, че любовните игри с Джини Грийнбърг предната вечер трябва да са били доста весели. Но сега не бе време за приятни спомени, имаше работа да върши. Часовникът му показваше единайсет, не можеше да повярва, че е спал толкова дълго — явно тия игрички са не само весели, но и изтощителни. Имаше на разположение само пет-шест часа, за да разкара всички от имението. Хората не бяха малко и сигурно щеше да им трябва време, за да съберат личните си вещи. Може би щеше да им е необходим транспорт, което беше малко по-сложно. Но едно трябваше да е сигурно: чупят ли се веднъж от Махенфелд, вече и да не помислят да се върнат. Независимо по какви причини. Трябваше да разберат, че Махенфелд е заплаха за всеки, който остане, така че най-добре е всички да се изпаряват.

Евакуация!

Дим да ги няма!

И какво тогава щеше да прави Макензи? Ами, ще си дъвче пурата, нищо друго не му остава!

Всичко беше само въпрос на подготовка и изпълнение.

Майка му стара! Подготовка и изпълнение! Започваше да мисли като Ястреба! И увереността му бе също като неговата! А така! Я, по-смело! Без шест-пет! Хващай съдбата за ташаците и…

Ама, че шибана история! Най-напред трябваше да се облече. Втурна се в стаята. Джини се размърда, измънка нещо насън и зарови лице още по-дълбоко под завивката. Сам изсули скъсаните гащи и на пръсти изтича до куфара си, който лежеше на едно кресло до облицованата с велур стена.

Куфарът беше празен.

Нищичко нямаше в него.

Огледа се за гардероб.

Имаше четири.

Празни. Ако не се смятаха роклите на Джини. Ха сега де!

Без да вдига шум, отиде до вратата и я отвори.

На отсрещния край на коридора седеше онзи тип с черната барета и със златния зъб отпред, котешките му очи този път изучаваха карантиите на Сам. С изненада, която вероятно бе разбираема. За разлика от усмивката.

— Къде са ми дрехите!? — шепнешком попита Девъро, като притвори зад себе си вратата.

— Отидоха за бране, майн хер — отвърна черната барета с акцент, придобит в швейцарски кантон, с който някога се е разпореждал Херман Гьоринг.

— Всичките ли?

— Безплатна услуга от Шато Махенфелд. Бяха мръсни.

— Какви са тия щуротии!? — Сам се опитваше да не повишава глас, за да не събуди Джини. — Никой не ме е питал…

— Спяхте непробудно, майн хер — прекъсна го черната барета с усмивка, която трябваше да покаже колко е вътре в нещата. — Бяхте съсипан.

— Хубаво, сега пък съм бесен! Искам си дрехите обратно. Веднага.

— Няма да стане.

— Защо?

— Бералнята има почивен ден.

— Какво? Защо тогава си ги занесъл там?

— Нали ви казах, майн хер. Бяха мръсни.

Сам се втренчи в котешките очи в дъното на коридора. Онзи ги бе присвил злобно, стиснатите му устни скриваха златния зъб. Сам се прибра в стаята и затвори вратата. Трябваше да измисли нещо. И то бързо. Както казваше Мак, най-напред да прецени вариантите. И да се измъкне.

Нямаше слава на побойник, но и не се страхуваше от тупаници. Имаше снажно телосложение и въпреки онова, което Лилиан му каза в Берлин, се чувстваше в добра форма. Въпреки всичко обаче черната барета в коридора можеше да му съдере задника от бой. А пък и не вървеше да избяга гол по стълбите.

Значи първият вариант отпада.

Оставаше прозорецът, по-точно — малкият балкон пред френския прозорец. Грабна гащите си от пода, намъкна ги и стисна здраво с ръка скъсания ластик. Промъкна се тихо на балкона. Стаята беше на третия етаж, но точно под нейния балкон имаше друг. С чаршафи или пердета, навързани на въже, щеше да успее, при това без големи рискове.

Значи вариант две беше приложим.

Влезе обратно в стаята и заоглежда пердетата. Както обичаше да казва майка му в Куинси, пролетни пердета. От тънка коприна, която не бе от най-здравите. Вариант две май отиваше на кино. Ами чаршафите? Тръгна към леглото, без да обръща внимание на прелестите на спящата Реджайна, която съвсем се бе отвила. Ако увие чаршафите с пердета, можеше да се получи издръжлива комбинация. Вариант две пак се появи на хоризонта.

Бойно облекло?

Е, това щеше да го озори. Нямаше под ръка нищо, освен рокли.

Така че, дори вариант две да успееше, трябваше да обмисли вариант три и четири. И като ги обмисли, го присви стомахът. Да тръгне из Махенфелд по долни гащи, които постоянно се смъкват, или да се намъкне в някоя от роклите на Джини с надеждата, че ципът ще издържи.

Едва ли някой щеше да погледне сериозно на мъж по скъсани долни гащи или в парижки тоалет, хукнал да вдига тревога. Може да се появят в допълнение варианти пет и шест: да го затворят или да го изнасилят.

Има си хас!

Трябваше да разсъждава трезво, да се вземе в ръце и да започне да мисли здраво. Бавно. Не можеше да допусне такава дребна подробност, като някакви си дрехи, да попречат на евакуацията. Какво щеше да направи Ястребът на негово място? Използваше един шибан термин, ама какъв беше?

А, да — сили за поддръжка! Точно така.

Сам пак се втурна на балкона. Онзи идиот с готварската шапка продължаваше да брои кашоните и консервите и да ги отмята в списъка. Май с това щеше да се занимава цяла седмица.

— Пссст! Пссст! — надвеси се Девъро над парапета и за малко да забрави да си придържа скъсаните гащи. — Ей, ти! — подвикна шепнешком.

Леко стреснат, мъжът извъртя нагоре глава, но щом го зърна, се усмихна приветливо.

— Bonjour, monsieur! Ca va?36 — отвърна той.

— Шшшт! — Сам изшътка с пръст пред устните си и му махна да се приближи.

Готвачът тръгна към балкона с листовете в ръка и дори по пътя си отбеляза още нещо.

— Oui, monsieur?37

— Държат ме затворен! — прошепна Девъро с тържествена тревога в очите и с доста авторитет в гласа. — Взеха ми дрехите. Трябват ми дрехи. А като сляза долу, искам да събереш в кухнята всички, които работят тук. Имам да ви казвам нещо много важно. Аз съм адвокат. Avocat.

Онзи само поклати глава:

— Je ne comprends pas, monsieur. Désirez vous le petit dejeuner?38

— Кой? Не, бе. Искам дрехи. Виждаш ли? Всичко, което имам, са тези шорти — Сам опъна напред гащите, така че да се покажат между перилата. — Трябват ми панталони, пан-та-ло-ни! Веднага. Моля те!

Онзи го загледа с подозрение. А може би дори с погнуса и омраза.

— Vos sous-vetements sont très jolis39 — пак поклати той глава и си тръгна при кашоните и консервите.

— Чакай! Чакай малко, бе!

— Главният готвач е французин, майн хер, но не чак дотолкова французин.

Този глас дойде отдолу, от балкона под неговия. Беше на огромен, плешив мъж с рамене като трикрилен гардероб.

— Мисли, че му правите непристойни намеци. Мога да ви уверя, че не е такъв човек.

— А ти кой си?

— Името ми е без значение. Напускам имението в момента, в който пристигне новият господар на Махенфелд. Дотогава всяко негово нареждане е закон за мен. За дрехите ви не ми е казано нищо.

Ах, как му се искаше на Девъро да си пусне гащите да паднат и да повтори онова, което Хоукинс направи на покрива на дипломатическата мисия в Пекин! Но се сдържа. Онзи на долния балкон беше доста якичък. А изобилието от мускули обикновено компенсира липсата на чувство за хумор. И вместо това Сам се наведе над парапета и конспиративно му пошепна:

— Хайл Хитлер, бе лайнар!

Лайнарът веднага опъна напред ръка и удари токове:

— Jawohl! Sieg heil!

— Да ти го начукам в ушичките! — Сам се обърна и си влезе в стаята. Толкова беше побеснял, че изрита смъкналите се гащи някъде настрани. Погледна ги отдалеч и нещо му се видя подозрително. Не изглеждаха като скъсани.

Наведе се и ги вдигна от пода.

А така! Игрички ли?

Ластикът бе прерязан на три места! Личеше си много добре, че не е скъсан, а срязан. При разкъсване има раздърпани нишки и разпран плат. Някой беше срязал ластика на проклетите гащи с остър предмет. Умишлено. За да му върже ръцете. По-най простия възможен начин!

— Господи! Какъв е този шум? — Реджайна Грийнбърг се запрозява и срамежливо придърпа завивката върху огромните си гърди.

— Ще ти кажа аз какъв е този шум, кучко проклета! — рече Девъро със спотаен гняв. — Ще ти разгоня фамилията!

— Какво има, сладурчо?

— Не ми сладуркай, южняшка крава такава! Сега не мога да изляза от тук!

Джини се протегна и спокойно занарежда:

— Знаеш ли, веднъж Мак ми каза нещо, което цял живот ми е било от полза. Като западат около тебе снаряди, вика ми, и положението изглежда трагично — а да знаеш, изпадала съм в много тежки ситуации, наистина — мисли си за добрите неща, които си направила, вика ми, на кого си помогнала, на кого си доставила радост. Не мисли за грешките и за тъжните неща, това само те подтиска още повече. А потиснатото съзнание не може да се възползва от обстоятелствата и да те измъкне от ада. Всичко е въпрос на психическа нагласа.

— И какво общо имат тези глупости с факта, че съм оставен без дрехи?

— Почти нищо, предполагам. Просто ми се стори, че си подтиснат. И не е хубаво да се изправиш пред Ястреба в такъв вид.

Сам понечи да й тегли една дълга майна. Но забеляза искреността в очите й и промени намерението си:

— Чакай, чакай. Да се изправя пред Ястреба, викаш. Да не би да искаш да се опълча срещу него? Да го спра?

— Това си решаваш ти, Сам. Аз искам само всички да са добре.

— Ще ми помогнеш ли?

Джини помисли малко и отговори твърдо:

— Не, няма да го направя. Не по начина, който ти искаш. Твърде много съм задължена на Макензи.

— Жено проста! — избухна Девъро. — Ти имаш ли представа с какво се е захванал този кретен?

Госпожа Хоукинс номер едно го погледна така невинно, та чак му идеше да се разплаче:

— Един лейтенант не задава въпроси на генерала, нали така, майоре? От него не се очаква да разбере тънкостите на командването…

— Тогава за какво говорим?

— Ти си умно момче. Ястребът нямаше да те издигне толкова, ако не ти сечеше пипето. Единственото, което искам, е да има кой да му даде най-добър съвет. Така че да може да свърши по най-добрия начин онова, което иска да направи. Ох, как ми се спи… — и Джини се сгуши под завивката.

А Девъро забеляза нещо на нощното шкафче до главата й.

Ножици.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

— Съжалявам за тая история с дрехите — рече Ястребът в просторната гостна, докато Сам пристягаше шнура от перде, с който бе препасал около кръста копринена кувертюра. — Ще кажеш, че за пералнята трябва да има повече от един ключ, нали? Да, ама на такива места нямат вяра никому, сигурно защото често си патят от непочтени гости.

— Хайде стига по тоя въпрос — измърмори Девъро и реши за по-сигурно да стегне още един възел, защото проклетият плат все се изплъзваше изпод шнура. — Перачката ще дойде утре заран, надявам се.

— Сигурно. Тя е една от малкото тук, които се прибират да нощуват у дома. В селото. Това няма да продължи така. Всъщност ще настъпят доста промени.

— Ако ме зарадваш с една-единствена промяна, готов съм дори да вечерям с Азаз-Варак.

— Стига, приятелю, мислиш само за едно. Я да говорим за нещо друго. Сигурен ли си, че не искаш да ти услужа с риза и панталони? Ей сега ще изтичам догоре… — Хоукинс простря ръка покрай цяла редица натруфени кресла по посока на коридора.

— Не! От тебе нищо не искам!… Всъщност, оттеглям си думите. Искам само едно: да зарежеш тая идиотска работа и да ме пуснеш да си вървя у дома!

Макензи отхапа сдъвкания край на пурата си и го изплю на пода между краката на едни рицарски доспехи.

— Ще си отидеш у дома, обещавам ти. Веднага, щом централизираш капиталите на компанията и направиш няколко превода по сметки, които могат да бъдат замразени при определени условия. Свършиш ли тая работа, сам ще те закарам до летището. Честна генералска.

— Глупости на търкалета! Имаш ли представа какво искаш от мен? Не говорим за кълцана карантия, а за четиридесет милиона долара. Това означава да си подпиша сам доживотната присъда! Веднага ще ме вкарат в списъците на Интерпол и във всяко полицейско управление в цивилизования свят ще се любуват на снимката ми, закачена на видно място! Сложа ли името си под трансфер за четиридесет милиона, значи да се простя с адвокатската професия. Веднага ще се разчуе.

— Няма такова нещо и ти го знаеш добре. В швейцарските банки умеят да пазят тайна.

Девъро се огледа да не би някой наблизо да го чуе.

— И така да е, все някой ще оплеска работата, щом… бъде направен онзи опит да се хване… онзи човек в Рим! И с това ще се свърши! Ще бъде само опит! И без това си се оплел здравата. След оная история в Китай сигурно следят отблизо с кого се срещаш и името ми ще излезе наяве заедно с шибаните четиридесет милиона в Цюрих и… майната му на всичко!

— По-спокойно, момко, я не се спичай! Това вече е зад гърба ни. Твоята работа свърши. Или по-точно ще свърши, щом се погрижиш за парите. Измиваш си ръцете и излизаш по-чист и от пресен сняг.

— Не е вярно — Девъро чак се задави от шепота си и придърпа нагоре кувертюрата. — Казах ти вече: сбарат ли те, и аз съм в кюпа!

— За какво? Да речем, че стане така, както казваш — което е малко вероятно — в какво ще те обвинят? Че си помагал във валутните операции на ветеран от армията, който ти е казал, че събира пари в подкрепа на организация, посветила се на разпространяването на религиозно братство? Едно въпросче, господин адвокат, може ли? Ще признаете ли под клетва, че сте извършил закононарушение?

— Абе ти съвсем си откачил! — прекъсна го Сам, направи крачка напред и оплете крака в кувертюрата. — Нали ми каза?! Че ще отвличаш… — изведнъж млъкна и продължи с жестове да показва кръст и нещо, което мята на рамо.

— Ех, мама му стара, момко, учен човек си, пък не разбираш, че има клетва и клетва. Пък и говорим за нещо, което я стане, я не. Ама по-възможно е изобщо да не стане.

Сам затвори за миг очи, вече знаеше какво е да си мъченик. И продължи да шепне, възбудено, но не истерично:

— Да, ама нали аз излязох с шибания ти куфар в ръка от архива на военното разузнаване?

— Това са военни работи — успокои го Макензи. А никой от нас не се е занимавал с армията. Други въпроси?

Девъро се умисли.

— Ами какво ще кажеш за парите. Няма един легален банков превод.

— Това е субективно тълкувание — отвърна Хоукинс и дори поклати глава в знак на потвърждение. — Никой не е излъган, никого не сме насилвали. Няма кражба, няма заговор. Всичките пари са дадени доброволно. А ако методите изглеждат необикновени, всеки отделен инвеститор е в правото си да мисли така, стига да не пречи на останалите. Има и още нещо. Ти сам ми каза, че основното задължение на адвоката е да служи на своя клиент, а не на някакви морални дилеми.

— Аз ли съм го казал?

— А не — баба ми.

— Не звучи лошо…

— Даже никак. Истинско умотворение. Златни уста имаш, момко.

Сам се вгледа в Ястреба, искаше да разбере какво се крие зад това лукавство. Но лукавство нямаше, Хоукинс говореше съвсем сериозно. И щом бе настъпил момент за откровения, Сам реши също да е откровен.

— Слушай какво ще ти кажа. Да предположим, че извършиш тази… тази лудост — да, това е точната дума. Отвличаш папата и се скатаваш на завет. Дори само за няколко дни. Знаеш ли какво може да стане? Какво можеш да предизвикаш?

— Разбира се. Четиристотин милиона зелени гущерчета ще излязат от джобовете на четиристотин милиона балами и ще допълзят при мен. С това не искам да обидя никого.

— Ама че си бунак! Светът ще се побърка! На обвиненията за похищението ще има контраобвинения! Правителства ще си разменят ноти и обиди. Президенти и министър-председатели ще загреят телефоните. И накрая някой малоумник ще вземе да извади от черната кутия тайния код за ядрено нападение, щото му писнало да слуша глупостите на друг малоумник. И ето ти, Мак, Трета световна война!

— Мама му стара, копеле, досега все за това ли си мислил?

— Абе щеше ми се да не мисля какво може да стане.

Хоукинс захвърли пурата в камината и разпери ръце, в очите му се четеше разочарование.

— Ех, момко, хич не си наясно по тия въпроси. Войната вече не е каквато беше. Няма я тръпката. Няма фанфари и барабани, няма мъже, готови за подвизи, няма я омразата към врага в лицето на други мъже. Всичко това е безвъзвратно отминало. Сега има само бутони и премигващи като зайци политици. Размахват ръце, но и това не помага да ги разбереш какво искат да кажат. Мразя войната. Не съм и предполагал, че мога да кажа такова нещо, но ето — казвам го и го осъзнавам. Няма да позволя да започне война.

Девъро гледаше Макензи право в очите.

— Защо да ти вярвам? Всичко, което правиш, говори точно за обратното. Защо ли пък войната ще те спре?

— Защото, млади момко — промълви Ястребът, без дори да мигне от втренчения му поглед, — току-що ти казах истината.

— Добре. Но да предположим, че предизвикаш война, без да искаш?

— Ааа, по-спокойно, мой човек, къде ме търсиш, а! — Макензи направи няколко крачки от камината до втори комплект от рицарски доспехи, изправен от дясната й страна до стената. Забралото на шлема беше вдигнато и той го хлопна с трясък надолу. — Дадох почти четиридесет години от живота си на шибаната армия, за да ме прекарат накрая някакви канцеларски дрисльовци! Приказвай си ги тия колкото искаш! За себе си не съжалявам, защото зная какво правя и нося отговорност за това. Но не ме карай да отговарям и за глупостта на другите! Няма да стане!

Е, свърши се с откровенията, помисли си Девъро. И те, като вариантите едно, две, три и четири от тази сутрин, отидоха на кино. Този път — след изблик на самооправдание. Явно трябваше да се търси друг начин. Сам вярваше, че все ще се открие друга възможност. Ястребът имаше още много работа, преди светият отец да благослови еделвайса в Махенфелд. А вариант седем — след като пет и шест се разминаха — вече се оформяше в главата му. Засега трябваше само да успокои Макензи и в никакъв случай да не изгуби доверието му. Пък и беше прав. От юридическа гледна точка.

Сам наистина беше чист. Пред закона. Иначе бе затънал в лайната до гуша. Но откъм доказателствената страна съвсем не бе лесна плячка за следователите.

— Добре, Мак, няма да споря с теб. Прекараха те наистина, признавам го. И ти вярвам. Че мразиш войната. Може би това е напълно достатъчно. Не знам вече. Личното ми желание е да си отида у дома в Куинси и ако прочета името ти във вестниците, ще си спомня думите, казани от доблестния войник в тази стая.

— Е това е приказка, момко! Чак ме просълзи.

— Щом казваш, че няма нищо опасно, ще свърша това, което искаш. У теб ли са документите за банката?

— Не искаш ли да разбереш сумата, която съм заделил за твоето участие в операцията? Ама че хубава дума — „заделил“, нали съм президент на корпорация, няма да се излагаме с разни селски изрази, я.

— Впечатлен съм. Каква е вноската?

— Кое?

— Заделената сума, бе. Уж си финансов магнат, пък…

— Хитро копеле си ти — прекъсна го Ястребът. — Какво ще кажеш за половин милион, а?

Какво да каже Сам, като онемя. Видя ръката си, която трепереше от почуда, гледаше я и не можеше да повярва, че е негова. Неговата си беше, защото за проверка реши да размърда пръстите си и те помръднаха.

Половин милион долара.

Какво толкова имаше да му мисли? Ненормална работа, като всичко останало. Включително фактът, че не можеха да го обвинят в нарушение на законите.

Сега бе моментът да поиграе на „Монопол“. Я да купим тая уличка и онова паркче.

Стоп. Отиваш в затвора.

Защо да се тревожи?

Полза никаква.

— Това е разумен… хонорар — рече той.

— Само това ли ще кажеш? С парите, дето съм ти внесъл в банка в Ню Йорк, ще можеш да наемеш на работа оня евреин — как му беше името — и ще ти е благодарен за това — Макензи явно остана разочарован. Май очакваше Девъро пак да вдигне олелия до бога.

— Ще падна от щастие, чак като видя сумата вписана в банковата ми сметка в Бостън и чуя майка ми да се оплаква от обслужването в Копли Плаза.40 Разбра ли?

— Знаеш ли — промърмори Хоукинс, опитвайки се де избегне погледа му, — малко си странен.

— И малко съм… — Девъро не довърши. Нямаше смисъл.

От коридора долетя отчетливо и равномерно потракване на високи дамски токчета. През сводестия вход на гостната влезе Реджайна Грийнбърг. Беше в бежов костюм с панталон, закопчаното сако покриваше изцяло титаничните й цици. Изглеждаше съвсем делова. Хвърли бегла усмивка на Сам и се обърна към Хоукинс:

— Разговарях с персонала. Пет души ще останат. Трима няма да могат. Налагало им се да живеят в селото, а аз им обясних, че това е неприемливо.

— Надявам се, че не са се обидили. Джини се разсмя свойски:

— Едва ли. Разговарях поотделно с всеки, а на тримата платих за два месеца напред.

— Останалите схванаха ли условията? — Макензи бръкна в джоба на ризата си за нова пура.

— Напълно. Особено след като им съобщих размера на премиите — отвърна Джини. — Най-малко три месеца няма да мърдат от тук. Роднините им ще казват, че са се хванали на сезонна работа във Франция. Няма да досаждат с въпроси.

— Досущ като на служба отвъд океана — коментира Ястребът и поклати глава. — Но заплащането е къде-къде по-добро, отколкото на военния, при това няма ни оръжие, ни стрелба, ни Господи помилуй.

— Данните им също са в твоя полза — продължи Джини. — Само двама от тях са женени. И доколкото разбрах, не са очаровани от това. Така че, нито ще липсват на съпругите си, нито ще тъжат за тях.

— Ще ни трябват и няколко жени — отбеляза Макензи. — Ще огледам наоколо за удобно място за палатките, разбира се по-далеч от маневрите. А юридическият ни съветник ще отиде до Цюрих да се погрижи за някои финансови въпроси. Как мислиш, Сам, колко време ще отнеме тая работа?

Девъро се стресна, трябваше му време да осмисли какво го питат. Направо бе поразен от властта, която Ястребът имаше върху Джини. Доколкото си спомняше, разводът им е бил преди повече от двайсет години, а тя му докладваше като ученичка на поправителен изпит.

— Не те чух какво каза — измънка Девъро, за да спечели време и да помисли.

— Колко, викам, ще се бавиш в Цюрих?

— Ден, ден и половина, ако няма засечки, разбира се. Всичко ще зависи от разплащането по сметките. Мисля, че преводите са кодирани през Женева, но може и да се лъжа.

— Възможно ли е „засечките“ да се отстранят, ако бутнем някой и друг долар?

— Вероятно. В случая добра работа може да свърши един отказ от получаване на лихви. Периодът от време е малък, но сумите са тлъсти. Банките ще получат няколко хиляди, и то на хартия, не в брой. И това може да накара писарите да си размърдат задниците.

— Евалла, синко, така те искам. С такъв спец като теб мога само да се гордея!

— Елементарно счетоводство. Съдебните процеси с банките са много полезни за всеки адвокат. Тия мошеници — банкерите де — се лъжат помежду си, лъжат и другите по хиляди начини още от времето, когато е била направена първата търговска размяна. Добрият адвокат просто подбира лъжите, за които знае, че ще му свършат работа в даден случай.

— Чуваш ли го, Джини? Това момче е истинско съкровище!

— Страхотен си, Сам. Признавам. Между впрочем, Мак, щом като майорът е толкова оправен, може ли да отида в Цюрих с него — за компания?

— Жестока идея! Как не се сетих пък аз?

— И аз това се чудя — промърмори Девъро. — Направо ще ме просълзите.

От всички краища на света започнаха да пристигат бойците на Ястреба. На гарата в Зермат ги посрещаше шофьорът с баретата, златния зъб и котешките очи, чието име бе Рудолф. През тези два дни на въпросния Рудолф направо му се взе здравето.

Пръв пристигна човекът от Крит. Без проблеми. Което ще рече, че успя да мине митниците без спънки (но с фалшив паспорт) въпреки строгия контрол на летищата и чак на гарата в Зермат започнаха бедите му. Защото Рудолф отказваше да го признае за този, за когото се представяше, въпреки отличителните белези по дрехите и не искаше да го качи в италианското си такси.

По неизвестни причини в нито един от докладите на военното разузнаване за него не бе упоменато, че е чернокож. Но това си бе факт. Човекът от Крит беше висококвалифициран инженер-летец, симпатизиращ на Съветите дотолкова, доколкото му плащаха, двоен агент с докторска научна степен и съвсем черна кожа. Макензи три доста сол на главата на Рудолф, който му се обади по телефона от Зермат, и накрая тъпа нарът му с тъпанар пусна наемника да се качи отзад в колата.

Момчетата от Марсилия и Стокхолм пристигнаха заедно от Париж, след като предната вечер се засекли в „Ле Калавадос“ на булевард „Жорж Пети“ и си припомниха старото приятелство от времето, когато и двамата крънкаха мангизи едновременно и от съюзниците, и от Оста. Много се зарадваха, като разбраха, че са се запътили към една и съща „жълта планина“ в Зермат. С тях Рудолф нямаше проблеми, защото те го откриха, преди той да ги е забелязал, и дори го посмъмриха, че не се е прикрил добре.

Човекът от Бейрут не пристигна с влака от Цюрих, ами с наета линейка. Имаше си основателни причини за това, свързани с няколко опита на полицията в Цюрих да го хване в миналото за контрабанда. Ето защо той пристигна със самолет в Женева. Там нае автомобил на името на известен богаташ-травестит, остави колата в Лозана и се свърза с болницата „Две дечица“ в Монтрьо. Представи се за сърдечно болен, който искал да прекара последните си дни в Зермат, и нае линейка да го откара до там. Всички тези предпазни мерки бяха изчислени във времето така, че да може да пристигне в Зермат заедно с влака от Цюрих. И всичко щеше да мине гладко, ако не бе Рудолф. За зла участ Рудолф спука гума на планинския път недалеч от Махенфелд и в бързината да навакса закъснението и да стигне навреме до гарата направи лека катастрофа на паркинга. Удари се в линейката.

От задната врата на белия автомобил изскочи крайно нервиран тежко болен, който започна да му крещи какъв е идиот, кретен и баламурник. В негово лице Рудолф трудно можеше да познае този, за когото всъщност бе пратен в Зермат.

Той обаче не се впечатляваше вече чак толкова. От известно време подозираше, че новият господар на Махенфелд не е съвсем с всичкия си. Както и гостите, които посрещаше на гарата.

А прекрасният обект на неспокойните му сънища — сладката едрогърдеста фройлайн, замина нанякъде. И нещата в имението вече не бяха същите.

Посрещането на човека от Рим мина направо блестящо. По влака му бяха затрили някъде багажа. Суетнята около откриването на трите куфара и дългият разговор на Рудолф по телефона с Махенфелд съвсем изнервиха деликатния римлянин. Затова Рудолф се смили и му разреши да пътува на предната седалка.

Юначагата от Бискайския залив прекали с предпазните мерки. След като показа тайния знак за самоличност (чифт бели ръкавици с избродирани черни рози на тях), той се извини, че трябва да посети мъжката тоалетна. И се измъкна от там през прозореца. Мина половин час и нетърпението на Рудолф прерасна в любопитство. Любопитството пък бързо премина в паника, щом видя, че тоалетната е празна. Опита се да не привлича много вниманието, докато проверяваше чакалнята и багажното отделение. Бискаецът го следеше през цялото време отдалеч. И чак когато от съседната телефонна будка дочу, че Рудолф е решил да вдигне Махенфелд под тревога, се увери, че този е човекът, който трябва да го посрещне.

Бискаецът пътува на задната седалка, а Рудолф не обели дума през целия път до Махенфелд.

Последен пристигна наемникът от Атина. Бискаецът беше подозрителен, ама този направо страдаше от мания за преследване. Като за начало дръпна аварийната спирачка на влака и го принуди да спре малко преди гарата, точно пред товарния кантон. Докато кондуктори и техници търчаха насам-натам из вагоните, за да разберат какво е станало, той скочи от влака и през коловозите незабелязано се промъкна до перона на гарата и там се скри зад една колона. Веднага забеляза Рудолф, но не му се обади.

Накрая влакът влезе в гарата. Рудолф напрегнато се взираше във всеки от слизащите пътници, атинянинът забеляза колко е притеснен. Когато на перона не остана никой, освен един-двама железничари, той се приближи към Рудолф изотзад и го потупа по рамото. Показа веднага знака за разпознаване и с жест му каза да го последва.

След което атинянинът изтича до края на перона, скочи долу на релсите и хукна към товарния парк. Бързо взе голяма преднина на Рудолф и започна да си играе с него на „Фигаро — тук, Фигаро — там“ между вагоните.

Накрая неуморимият наемник забеляза, че Рудолф е на ръба на пълното отчаяние и прекрати гоненицата. Опита се да успокои шофьора, докато заедно вървяха към таксито.

Макензи Хоукинс наблюдаваше колата, която пъплеше по пътя към Махенфелд и сам се похвали за високия си професионализъм. Само седемдесет и два часа след първия телефонен разговор от стаята на хотел „Д’Акор“ всичките му бойци бяха налице в казармата.

Мамицата му на папата!

Опирайки се на неписаното правило, че подкупът може да те отведе далеч напред в банкерството, Сам си свърши много бързо работата в Цюрих, по-точно в „Щаатс банк“, където събра в една сметка целия капитал на компания „Шепърд“. Можеше дори да се върне в Зермат с ранния следобеден влак. Реджайна Грийнбърг пък се беше запиляла из магазините, затова й остави бележка в хотел „Д’Акор“: „На боулинг съм. Ще се прибера късно“.

Искаше във влака да е сам, за да може да помисли добре. Вариант седми придобиваше все по-ясни очертания с всеки изминал час. Най-вече заради книжата, които му тикна в ръцете изпотеният от напрежение банков попечител, станал значително по-богат след срещата си със Сам.

Документите бяха четиринайсет. Четири от тях удостоверяваха превеждането на парите от Женева, Каймановите острови, Берлин и Алжир, като се изключваха лихвите (ясно защо); в друг формуляр се описваха общите авоари на компания „Шепърд“, тайните кодове за достъп до тях и номера на банковата сметка; имаше и документ за банкова сметка на името на семейство Девъро (Сам не обясни нищо на чиновника, а и той подмина този въпрос, сякаш такава сметка не съществуваше); и осем отделни документа, предвиждащи осем различни попечители на сметките, отбелязани в тях.

Сумата в едната бе по-голяма, а парите бяха разпределени по равно в четири отделни депозита; явно бяха предназначени за четирима души. Девъро лесно се досети кои са те: бившите госпожи Хоукинс Едно, Две, Три и Четири.

Оставаха още седем депозита с еднакви суми.

Седем.

Бойците на Ястреба.

Макензи бе наел седем мъже да отвлекат папата. (Сам не можеше да допусне, че сред тях има жени; четирите му бивши съпруги бяха способни на всичко, за което се изискваха женски умения.) Тези седмината щяха да са неговите… как им викаше той?… а, да — подофицери. Макензи даде да се разбере, че ги очаква много скоро да пристигнат в Махенфелд.

— Какво имаш предвид, като казваш „подофицери“? — попита го тогава Девъро.

— Войската, синко, войската! — отговори му Ястребът с блеснали от възторг очи.

— Какво ще рече „много скоро“?

— В първа степен на бойна готовност сме. Това, момко, означава, че всички постове са попълнени, чакаме само хората да се появят.

— До няколко дни, така ли?

— Не се знае, може и по-рано. Всичко зависи от контрамерките на врага. Войниците ни ще трябва да прекосят вражеската територия, за да стигнат до базовия лагер.

— Гъза да си съдера, не мога да включа какви ги дрънкаш.

— И без това тия работи не те засягат. Твоята работа е да оправиш финансите в Цюрих. Преди първия инструктаж на бойната група искам подофицерите ми да разберат как командният център се е погрижил за техните интереси. Това ще им даде стимул, ще ги сплоти; това винаги е било грижа на началството.

Това бе другата причина Сам да размишлява все по-усилено върху Вариант седми._„Оправи финансите… преди първия инструктаж… командният център се е погрижил за техните интереси.“_

Това означаваше, че Ястребът е наел хората си, без да им каже какво точно ще се иска от тях. От военна гледна точка в това нямаше нищо необичайно, но като се имат предвид ресурсите на бъдещия враг, а именно — целия свят, няколко добре формулирани фрази, като: „Ама вие знаете ли, че този маниак иска да отвлече папата?“, или „Имате си работа с освидетелстван луд“, или „Тоя нещастник взе, че отнесе ташаците на един паметник в Китай“… и други от този род можеха много лесно да разколебаят наемниците и да ги накарат да търсят друго поле за изява.

Трябваше да се действа навреме. И да се уцели психологическия момент. Ако правилно бе разбрал, Хоукинс възнамеряваше да удари подофицерите си от две страни: с подробно, стратегически издържано описание на отвличането и достоверните документи от „Щаатс банк“ в Цюрих, които гарантираха на всеки от тях голямо състояние, независимо от изхода на операцията! Трудно можеше да се противодейства на тази тактика, но нали именно за това бе Вариант седми.

Сам щеше първи да се докопа до подофицерите. Ще извади тежката артилерия на съмнението и ще се опита да ги убеди колко откачен е Ястребът. За криминалните типове нямаше нищо по-страшно от това шефовете им да са неуравновесени. Неуравновесеността означава неспособност за правилно преценяване на обстоятелствата, независимо от това колко добре се прикрива. Липсата на правилна преценка можеше да доведе до десетарка, двайсетарка или доживотна присъда, а в този конкретен случай най-вероятно — въже и чувал на главата.

Дори в Европа престъпните елементи трябва да са чули за побъркания генерал, когото изгониха от Китай. Не беше чак толкова отдавна. И като свърши с всичко това, Сам щеше да извади силния си коз.

Силен ли? Най-силният беше този коз. Направо смазващ.

Защото така, както си пътуваше във влака, той щеше да прегледа документите от „Щаатс банк“ и щеше да запише номерата и кодовете на тайните банкови сметки.

Тези данни щеше да запише на седем отделни листчета и да ги предаде на всеки от наемниците.

Така те можеха да си оберат крушите от Шато Махенфелд, да отидат в Цюрих и… да си изтеглят парите.

Всеки подофицер можеше да спечели състояние! Без да е направил абсолютно нищо. Страхотно!

Джовани Бомбалини излезе в любимата си градина, за да остане насаме. Не искаше да вижда и да разговаря с никого. Беше ядосан на света, на своя си свят, а когато човек е ядосан, най-добре е да остане сам и да размисли.

Въздъхна. Ако трябваше да бъде искрен пред себе си, всъщност се сърдеше на Бога. Каква нелепост! Вдигна очи към следобедното небе и от устните му се отрони една-единствена дума:

— Защо?

Сведе глава и продължи по пътеката. Лилиите цъфтяха, поздравяваха живота.

Който той трябваше да напусне.

Току-що лекарите му представиха общото си заключение. Жизнените му сили намалявали много бързо. Не му оставали повече от шест-седем седмици.

Самата смърт не бе тежка. Добри боже, тя дори представляваше облекчение! Борба беше този живот. Но борба или не, той не укрепи силите, необходими за довършване на своята и на Ронкали работа. Трябваше му още време; трябваше му влиянието на високия пост, за да сближи противоборстващите групи. Как Бог не разбираше това?

„О, мили Боже! Защо? Само още малко време, а? Обещавам да не изпускам нервите си. Няма да обиждам онзи сополив… пардон,… кардинал и неговата банда от крадци. Шест месеца ще ме устроят идеално. След това с благодарност ще се оставя в ръцете на Христос. Може и пет месеца, а? Много неща могат да се свършат за пет месеца…“

С цялото си сърце Джовани се опита да долови небесен ответ. Ако имаше, навярно бе твърде слаб, за да го усетят изтощените му жизнени сили.

„Ами ако говориш със Светата Дева? Тя може да намери по-красноречиви слова в моя полза. Казват, че жените са по-убедителни в такива случаи…“

Пак нищо. Само слаба болка в коленете, което означаваше, че тежестта е вече непосилна за старите му кокали и няма да е лошо да поседне за малко. Какво му каза онази прекрасна журналистка? Имало някакви упражнения…

Basta! Само това оставаше — да се гътне, докато прави лицеви опори. Игнацио Кварце щеше да изтъркаля тялото му под някое легло и кой знае кога щяха да го намерят. А дотогава кардиналът ще си оплете кошницата.

Папата стигна до любимата си бяла пейка и се отпусна на студения мрамор. Лек бриз повя откъм градинския зид и разклати клоните на дървото над главата му. Не беше ли това знак? Ветрецът наистина бе освежаващ. След малко той спря и се върна застоялият въздух, а вместо шумоленето на листата се чуха стъпки.

По пътеката към него приближаваше новият папски помощник. Млад, чернокож свещеник от Ню Йорк, блестящ ученик, който свърши много добра работа в Харлем. Франческо умишлено назначи именно такъв човек за свой помощник въпреки силното противопоставяне на някои. Това беше малка част от един по-голям замисъл.

— Ваше Светейшество?

— Да, синко. Изглеждаш развълнуван. Какво има.

— Мисля, че направих голяма грешка. Но бях объркан, а вас ви нямаше в покоите и нямаше какво друго да направя. Съжалявам.

— Добре, добре, но не можем да разберем колко голяма е белята, ако не ми разкажеш какво всъщност е станало. Да не би случайно да си открил Игнацио Кварце скрит в килера ми и да си повикал гвардейците?

Чернокожият свещеник се усмихна. Кардиналът отдавна му бе дал да разбере, че не одобрява назначението му за помощник. Франческо използваше всеки удобен случай да омаловажи обидното поведение на Кварце.

— Не, Ваше Светейшество. Чух личния ви телефон да звъни. Онзи, в чекмеджето на нощното шкафче — не спираше да звъни.

— И така трябва да бъде, синко — прекъсна го папата. — Неговата линия не минава през централата на Ватикана. Та значи ти се обади накрая. Кой беше? Само няколко стари приятели знаят този номер. Та кой звънеше?

— Някакъв монсеньор от Вашингтон, свети отче. Беше много разтревожен…

— А-а, монсеньор Патрик Денис О’Гилигън! Да, той често се обажда. Играем с него шах от разстояние.

— Беше много развълнуван и ме взе за вас. Не ми даде изобщо възможност да отговоря. Говореше като картечница и не можах да го прекъсна.

— Да, такъв си е Пади; има си и той проблеми. Пак ли онези двама Беригънс…

— Не, свети отче. Още по-лошо. Президентът му се обадил. Искал да си смени религията!

— Che cosa? Madre di Dio!

— Не е само това, Ваше Светейшество. И шестнайсет служители на Белия дом искали да познаят Христа веднага. При определени условия за привилегии и нещо, на което му викали християнски имунитет.

Джовани въздъхна. Имаше толкова много работа.

Поне четири месеца, мили Боже, а?

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Сам забеляза, че непознатите лица в Махенфелд си приличаха по едно нещо. Всичките бяха с мускули, надути до пръсване. Сякаш цял живот са пренасяли огромни камъни под зоркия поглед на затворнически пазачи. Като стана дума за поглед, очите им също бяха еднакви. Изглеждаха някак сънливи, с полупритворени клепачи. Но само на пръв поглед. Ако се взре в тях, човек щеше да види неспокойното им шарене във всички посоки, почти нищо не оставаше незабелязано.

Единият от тях бе висок, рус мъж, сякаш излязъл от телевизионна реклама за скандинавски пури. Имаше един чернокож, който за щяло и за нещяло поклащаше мълчаливо глава, а когато имаше да каже нещо, говореше с английски акцент, ошлайфан из университетските аудитории. Третият имаше тъмна кожа и остри, северни черти на лицето и говореше като хората от персонала на хотел „Савоя“. Двама бяха французи и май се занимаваха с лодки. Дългокос мъжага с тесни, впити панталони пристъпяше гордо и си въртеше задника, сякаш танцуваше танго — явно бе италианец. Седмият бе грък, имаше дивашки поглед и червена кърпа на врата. Все разправяше вицове, които останалите не можеха съвсем да разберат.

Разговаряха помежду си с някаква задушевна учтивост и с маниери, каквито могат да се научат само във висшите богаташки среди. Единствено в очите им се четеше недоверие. Но в гостната на Шато Махенфелд те се чувстваха като у дома си. Ястребът събра всички там преди късната вечеря.

Бяха заедно, но от съображения за сигурност нямаше запознанства. Никакви имена.

Сам се върна в имението в седем. Щеше да стигне поне един часа по-рано, но се наложи да върви пеша последните пет мили от пътя до Махенфелд, защото се оказа, че на такситата в Зермат е забранено да пътуват извън определени граници в тази посока. Рудолф го нямаше никакъв. Опита се да открие телефона на имението в едно бюро за информация, но там му казаха, че такова място не съществува.

Това можеше съвсем да го обезсърчи, ако не беше Вариант седми. Той знаеше кога едно дело може да бъде спечелено.

Макензи го посрещна със смесени чувства. Беше доволен, че се е върнал толкова скоро с финансовите бумаги, но окачестви постъпката му по отношение на Реджайна като крайно некавалерска. Момичето си го биваше, а сега Сам нямало да може да се сбогува с нея.

Защо?

Защото багажът й бил изпратен на летището. Джини си заминавала за Калифорния. Щяла да мине през Рим да поразгледа музеите.

„Значи, чао, Джини“ — помисли си Девъро. Това леко го натъжи, но трябваше да мисли за своя Вариант седми. Времето за действие май бе настъпило.

Макензи му каза, че първата вечер няма да се говори за работа. Щяха да си побъбрят, да се разходят из градината, по един коктейл, вечеря, бренди и — толкоз. Защо ли? Защото на момчетата щеше да им трябва време да се преценят един друг, да проверят стаите си за микрофони, да смажат оръжието си и изобщо да се уверят, че Махенфелд не е някакъв капан на Интерпол. Да не се притеснявал Сам, ако чуе шумове през нощта — повечето от бойците щели сами да излязат на разузнаване. И това щяло да е от полза, защото като се натъкнат един на друг, щели да разберат, че не са събрани случайни хора и че им предстои сериозна обща работа.

На сутринта, когато всички са отпочинали, Ястребът щял да им направи първия инструктаж. Преди това обаче сигурно щял да се сбогува със Сам. Естествено, щял да тъгува за младия си приятел. Но трябвало да удържи на генералската си дума, това сплотявало бойците.

Девъро си бил свършил работата. Рудолф щял да го откара до Зермат, за да хване сутрешния влак за Цюрих, а от там привечер имало самолет за Ню Йорк.

Но Сам трябвало да знае едно нещо, за да не се изненадва и притеснява. Около месец двама сътрудници на първия инвеститор на компания „Шепърд“ — г-н Делакроче, щели да поддържат с него тесни връзки. Казвали се май Железният пръст и Месарят. Това била временна уговорка, нищо опасно нямало.

Да. Сам разбираше. Не беше необходимо да му се обяснява повече.

Девъро сметна разговора за приключен. Каза, че ще се обръсне, ще вземе душ, за да свали потта от тялото си след петкилометровата разходка в планината, и ще слезе за коктейла.

В стаята си Сам откри ножиците, с които Джини преряза ластика на долните му гащи и с тях разкрои лист хартия на седем еднакви лентички — десет на три сантиметра. На всяко написа един и същ текст:

Грижливо сгъна листчетата, така че да могат да се скрият в дланта му и ги прибра в джоба на сакото. От куфарчето извади картончетата с номерата на банковите сметки и кодовете за теглене на суми от тях и ги пъхна в джоба на панталона. Това бяха върховните му козове. Неустоимите!

После слезе в гостната и пусна в действие всичко от етикецията на общуването, на което го бяха възпитавали в елитния Бостън. Здрависа се с всички.

И предаде на всеки поканата си.

Към един и половина се приготви да ги чака. Първи се появи италианецът, ръцете му бяха скрити в лъскави, тесни черни ръкавици, на краката имаше балетни обувки с гумени подметки с грайфери. След него един по един дойдоха и останалите в не по-различно облекло. Всички бяха с ръкавици и с меки обувки или маратонки, тъмни или черни пуловери, тесни панталони с широки колани, по които висяха още по-широки ножове, малки кобури с една-единствена каишка върху миниатюрните пистолети и няколко навивки тънка жица.

„Заедно представляват съвсем професионална група от психопати“ — мислеше си Сам, докато им обясняваше с леко наставнически тон, че могат да се отпуснат, да се настанят удобно и който иска, да пуши.

Всички се бяха отпуснали и повечето вече пушеха, та това не му се стори добро като начало. Но обикновено нещата, които започваха зле, накрая стигаха до най-добрия възможен край.

Затова продължи. Отначало — спокойно. С това как в древни времена племенният човек обръщал поглед към небесата в деня преди решителна битка, за да потърси утеха от онова, което не можел съвсем да разбере. Защото намирал успокоение в примитивната вяра. Природните явления имали структура, имали някаква организация и това означавало, че трябвало да съществува сила, разум или всезнаещ интелект, който да разбира всичко наоколо. И в същото време да остава неразбираем.

Имало красота в тази липса на разбиране, защото хората се стремели да надминат своите възможности, да се доближат до всевиждащата и всезнаеща сила, създала земята, тях самите, която ги познавала и обичала.

Без този стремеж човекът бил най-обикновено животно. С него той се извисявал и съчувствието станало част от него.

Сам обясни, че символите и имената сами по себе си не са от значение, защото всички религии са свързани помежду си. Важното било разграничаването на доброто от злото. Но символите и титлите носели мистицизъм и спокойствие за милиони хора по света. Вярата. Бедните и потиснатите се молели на тях, чакали от тях съчувствие и надежда. И за милиони хора тези символи били единствената топла светлина в техните нескончаеми зими от мрак.

Тук Девъро направи пауза. Време беше да повиши малко тона:

— Джентълмени, от вас се иска да извършите такова ужасно престъпление, че всяко зло пред него бледнее, престъпление, което е твърде възможно и да не успее и може само да приближи всеки от вас до смъртта, или до присъда, с която ще бъдете обречени на мизерно вегетиране зад решетките до края на живота си. Защото между стените на тази къща живее човек, който ще ви лиши от най-ценното! От свободата! От живота ви! Той си мисли, че може да извърши невъзможното. Нездравият му разум е убеден, че може да преодолее бързата и ужасяваща реакция и да избегне отмъщението на целия свят! Той иска да ви поведе към лакомите лапи на забравата. Иска да отвлече главата на римокатолическата църква! С една дума — луд човек!

Сам спря. По ред започна да изучава лицата им. Цигарите им горяха нахалост във въздуха, зяпнали бяха от почуда, очите им щяха да изскочат от напрежение, ако не беше парализиращата сила на шока.

А така! Шашна ги! Правосъдието лежеше в дланта му! А думите, които току-що изрече, ги връхлетяха като гръмотевици!

Време беше да ги довърши с най-силните козове. Неустоимите цифри — номера и кодови думи, с които всеки от тях щеше да стане богат. Много, много богат. Без да са направили нищо, ако не се смята желанието им да се предпазят от вечната забрава.

— Джентълмени, разбирам, че сте покрусени и ме боли да ви гледам такива. Боли ме, че аз трябваше да ви причиня това. Както заявил великият римлянин Марк Аврелий, „Трябва да правим каквото трябва тогава, когато съдбата изисква да го направим“. А пък индийският пророк Бага Нишяд отбелязал: „Кофите изплакани сълзи могат да се изсипят върху семената и оризът ще роди зърна като диаманти“. Аз нямам диаманти, джентълмени, но за всеки от вас съм запазил по едно богатство. Заслужена награда. Пари, които ще облекчат болката ви и ще ви върнат към свободата, където няма страх, няма забрава. Ето. Давам ви тези малки картончета. Всяко от тях е паспорт към личното ви благоденствие. Позволете ми да ви обясня. И Сам взе, че им обясни.

А седмината подофицери разглеждаха картончетата и си хвърляха по някой поглед.

— Говорите ли френски? — попита го единият от французите.

Девъро се разсмя, при това с доста леко сърце:

— Хабер си нямам…

— Благодаря — рече французина и се обърна към останалите. — Vous parlez tous français?41

Всички кимнаха утвърдително.

И започнаха да си приказват на френски.

Тихо. Бързо. Накрая седемте глави пак кимнаха утвърдително. Сам беше трогнат, сигурно обсъждаха как да му благодарят, мислеше си той.

Затова остана като гръмнат, когато двама от тях го сграбчиха, обърнаха го с лице към пода и започнаха да овързват китките на ръцете му с жица.

— Какво правите, бе? Защо ми връзвате ръцете? Ама какво е това? — викаше той, и въртеше глава към гръка, който свали червената си кърпа от врата и я навиваше на лента.

— Ами това? Какви са тия работи, бе?

Около него се чуваха странни металически прищраквания, точно както при проверяване на оръжие преди стрелба.

— Ние имаме съчувствието, за което говорехте, мосю — рече му французинът. — И затуй на всеки разрешаваме да си завърже очите, преди да го екзекутираме.

— Каквооо!?

— Смелост, синьоре — обади се италианецът. — Добре си знаем занаята. Или приемаме залозите, или не участваме в играта.

— Уха! — изрева викингът. — Т’ва е игра, брато. Едни печелят, други губят. Ти изгуби.

— Каквооо!?

— Носете го долу на плочника — нареди вторият французин. — Ако някой ни срещне, ще кажем, че тренираме.

— Мак! Мааак! Маааак!

Поведоха го по коридора. Няколко чифта ръце запушваха устата му. Сам започна да ги хапе.

— Хоукинс! Къде си, твойта мама да… ъх,… ъх…

Ръцете пак се стовариха върху лицето му. Групата напредваше доста бързо по коридора към стълбището. Девъро отново успя да отвори уста и впи зъби в плътта пред нея. Ръцете инстинктивно се отдръпнаха. Сам ритна с крака назад и за миг се освободи.

Преди да са го сграбчили отново, хукна напред и се хвърли презглава по извитата стълба надолу. Докато се търкаляше, виковете му огласяха цялата къща:

— Хоукинс! Излез, копеле мръсно! Тия идиоти ще ме убият.

Подмяташе се той надолу по стъпалата, главата му се удряше в стената, с рамене поемаше лашкането в стената при всеки завой на стълбите. Виковете му ставаха все по-нечленоразделни, но цялостното им съдържание не можеше да се сбърка:

— Лай-на-ри! Го-ве-да! Ох! Патлаци! Ох! Твойта мама, скапаняк такъв! Ъх! Ох! Хоукинс! Ааа! Главата ми! Ох!

На края на стълбите приличаше на денк с мръсни дрехи. Откъм гостната, под сводестия вход се появи Ястребът с пура между зъбите и свитък карти в ръката. Погледна към Сам на пода и после към подофицерите си горе.

— Мама му стара, момче! Това променя всичко!

Пак му взеха дрехите. Този път обаче в гардероба нямаше дори парцал. Рудолф му носеше храна.

Ястребът му обясни, че с много зор успял да убеди хората си да не го убиват — накрая се съгласили, макар това да не им харесвало.

— Честно казано, за малко да избухне метеж, преди да сме си разпределили цветовете — рече му Хоукинс на другата сутрин.

— Преди какво? Всъщност, няма значение, не ми казвай.

— Истина ти казвам, синко. Бях принуден да взема строги мерки и трябваше да им припомням, че при подобни случаи — независимо от консенсуса — ничия заповед не може да е над тази на командващия генерал. По едно време бяха готови да зарежат всичко и да си тръгнат, но аз зная как да се оправям с такива вироглавци. Очите им говорят, синко. Винаги очите ще гледаш.

— Не мога да разбера — призна си откровено Девъро. — Говорих толкова ясно. Разнищих всичко от игла до конец. Как се е стигнало дотук, какви са мотивите. Ами с парите! Като се сетя само! В ръцете ми бяха!

— Било ти е в ръцете на баба ми хвърчилото — отговори му лаконично Ястребът. — Допуснал си две големи грешки. Първо, предположил си, че такива изискани офицери като тях ще приемат пари, без да са ги заслужили…

— Аа, само не това! — прекъсна го с рев Девъро. — Не ми ги пробутвай тия глупости за благородните престъпници! Каквото и да е, не вярвам на такива приказки!

— Мисля, че грешиш, момко, но щом казваш, тогава остава втората ти грешка.

— И каква е тя?

— Един от най-старите капани на Интерпол се състои в следното: открива се солидна банкова сметка и се пуска някой да я наблюдава. Изненадан съм, че не го знаеш. Ти, приятелю, откри седем сметки наведнъж.

Сам се шмугна под одеялото и се зави презглава. За жалост, не можеше да обори с нищо думите на Макензи.

— Виж, Сам, животът е низ от клетки, някои са свързани, повечето обаче са си отделни. Отвреме-навреме свързаните трябва да доказват целесъобразността на връзката между тях. Ти, значи, ми спаси живота в Пекин. Събра всичките си знания и опит и ме спаси от оная забрава, за която така пространно си говорил. Снощи, в Швейцария, аз ти спасих живота. Като използвах моя опит и моите знания. Квит сме. Клетките ни по това направление вече не са свързани. Така че, не се разстройвай, синко. Повече не мога да поемам отговорност, честна генералска.

Към края на втората седмица Сам вече не се съмняваше, че ще откачи напълно. Самата мисъл за дрехи го побъркваше. През целия си живот бе смятал дрехите за неизменна част от всекидневието — понякога доставяха радост или задоволяваха егоистични чувства — но никога не бяха обект на мисли в продължение на толкова много дни.

„Я, какво хубаво сако. И цената е нормална. Вземи си го. Ризи ли? Майка му го съветваше да си купи ризи. Какво им е на тия? Не съм прокурор, а адвокат. Добре, добре. Ризи и сиви фланели. Ами чорапи? По неизвестни причини в чекмеджето на бюрото му винаги имаше чифт чорапи. И долни гащи и носни кърпи. Костюми купуваше много рядко, един-два пъти в живота си, за разни специални случаи. Но така и не се изкуши да си ушие поне един при шивач. А в шибаната армия държеше цивилните си дрехи винаги да са му под ръка, не за друго, а защото бяха по-различни от омразната униформа. Дрехите никога не са били важен фактор в живота му.“

Сега бяха.

Но неволята бе майка на изобретателността. И в случая едва ли можеше да има по-добро доказателство за правотата на тази поговорка. И Сам изобретяваше, като основната цел на изобретенията му бе свързана с коренната промяна на положението му.

Това трябваше да става постепенно, чрез налични други възможности. След като бе толкова тясно свързан с дейността на компания „Шепърд“, след като, така да се каже, се бе накиснал до уши в тази престъпна тиня, и вече всички пътища за излизане от нея бяха отрязани, какъв смисъл имаше да се бори още? Животът май наистина бе низ от клетки и той бе заключен в една от тях с табелка Макензи Хоукинс и с четиридесет милиона долара накуп, които бяха доста мангизи.

Вероятно, само вероятно, отрицателното му отношение бе разрушаващо. Може би, само може би, трябваше да насочи енергията си към по-продуктивни действия, да намери области, в които можеше да помогне. В края на краищата имаше една неизменна последна възможност. Компания „Шепърд“ можеше да хвръкне във въздуха и тогава доста осколки щяха да проникнат и в скривалището на втория и единствен щатен служител на фирмата според регистрационните документи.

Това бяха хипотезите, които в началото на третата седмица той започна да формулира с думи — първоначално, като спираше насред изречението — при всекидневните посещения на Макензи. Но скоро разбра, че само споменаването им не бе достатъчно убедително. Ястребът трябваше да разбере, че мозъкът му работи, да забележи сам преобразяването му.

В сряда вече стигна до следното:

— Мак, мислил ли си за правните аспекти след… как да ти кажа, след…

— Операция „Нулева зона“ е разработена без грешка. Какви правни аспекти? Мисля, че ти се справи блестящо в тази област.

— Не зная. Бая оплетени случаи съм оправял с пазарлъци. От Бостън до Пекин.

— За какво говориш?

— Нищо. Помислих си само… ама, нищо де. Но в четвъртък му сервира друго:

— Може да има някои последици… след тази „Нулева зона“… за които навярно не си се сетил. В ръководството на компанията може да се появи тумор, който да я разяде отвътре.

— Изразявай се по-ясно, момко.

— Ами… Я по-добре да говорим за друго. Това са само хипотези. Каква беше тази дандания следобед? Звучеше много внушително.

Ястребът го изгледа продължително, преди да отговори:

— Уха! Голяма патаклама падна. Няма нищо по-хубаво от точността във военните маневри! Чак сърцето ми се разтуптя! Какво беше това, дето ми го разправяше? За тумора де.

— А-а, забрави го. Старият ми мозък си търси с нещо да се занимава. Маневрите наистина ли са толкова… жестоки?

— Да — Хоукинс претърколи пурата между зъбите си от единия до другия край на устата. — Мисля, че вървят много добре.

В петък:

— Как беше практиката днес?

— Практика ли? Абе, момче, това не е практика? Това са маневри.

— Извинявай. Та как минаха маневрите?

— Малко вяло. Имаме някои малки затруднения.

— Съжалявам. Но вярвам, че ще се справиш.

— Ммм, да… — Ястребът кръстосваше пред леглото му, пурата в устата му съвсем се скашка. — Май ще се наложи да наема и няколко души за отвличане на вниманието. Не повече от трима. Да, бях разсеян днес. И мама му стара, Сам, досега да съм на бойното поле, ако не бяха твоите номера.

— Казах ти вече. Наистина съжалявам за всичко. Аз се бях разсеял…

Макензи спря и го погледна изпитателно:

— Искрен ли си?

— Да — отговори Девъро бавно, но уверено. — Първото нещо, което трябва да знае един адвокат, е, че трябва да работи с факти, с неоспорими доказателства. Абсолютно доказани, не само донякъде и отчасти. Аз забравих това. И искрено съжалявам.

— Няма да се правя, че разбирам нещо от тия глупости, но ако наистина се чувстваш така, както схващам от думите ти, какви ми ги плещеше вчера? И онзи ден? За някакви последици след операцията „Нулева зона“?

„Ааа, падна ли ми!? — както казват в Бостън“ — рече си на ум Девъро. Но по лицето му не трепна нито едно мускулче. Беше пак хладнокръвният адвокат, взел присърце интересите на клиента си.

— Добре, ще ти обясня. Знам ги тия попечителски сметки. С изключение на голямата, която предполагам, че е твоя, седмината ти подчинени (или техни пълномощници) могат да теглят от тях до триста хиляди с първия секретен код. Вторите секретни кодове са записани в други документи. На тези документи е необходим твоят подпис, за да бъдат освободени влоговете. Мисля, че ще изпратиш подписа си в Цюрих, преди да потеглиш към „Нулевата зона“. Прав ли съм дотук?

— Доста мислих върху това попечителство. Какво не му е наред?

— Нищо. Засега. С вторите секретни кодове всеки от седмината ще получи общо петстотин хиляди, нали така? Толкова е хонорарът им. Половин милион за операция „Нулева зона“. На всички по равно.

— Не е малко за шест седмици работа.

— Но трябва да се помисли и за друго. Договарянето с полицията по принцип може да включва и още много неща, освен имунитет. И не само чрез написване на книга, въпреки че доколкото знам, в последно време много пари се прехвърлят на доносници посредством издатели.

— За какво говориш? — Ястребът смачка фаса на пурата в таблата на леглото.

— Какво ще попречи на подофицерите ти да се обърнат чрез посредници, разбира се, към властите и да сключат отделни сделки? След свършен факт. Прибират ти парите, измъкват се от преследване, защото оказват сътрудничество. Не забравяй, че става дума за един от най-големите удари в историята. Освен това, което са взели от теб, защо да не натрупат още няколко хиляди, а?

Присвитите очи на Макензи се поотвориха с облекчение. И със самодоволство. Усмихна се победоносно и го попита:

— За това ли си се притеснил, приятелю?

— То не е за пренебрегване…

— В никакъв случай. Не го пренебрегвам изобщо. Никой от хората ми няма да направи такова нещо. Защото ще искат да изчезнат като горски зайци от настъпващ пожар. Няма да посмеят да изскочат на открито, за да не се сблъскат един с друг.

— Сега пък аз не разбирам за какво говориш — измърмори Сам, покрусен от самоувереността му.

Ястребът приседна на леглото му.

— И за това съм помислил, синко. И то ти ми даде тази идея. Ще се сбогувам с всеки един от тях поотделно, насаме. И на всеки ще дам открит чек за още половин милион. На всеки ще кажа, че само той получава допълнително възнаграждение. Защото като всеки добър командир, съм разбрал, че мисията е нямало да успее, без неговия изключителен принос в стратегията и тактиката на операцията. И така ще ги обвържа. При това, двойно. Никой няма да посмее да съобщи за престъпление, което не би било възможно, без неговата професионална помощ, особено пък като става дума за още половин милион. Освен това никой няма да иска останалите да разберат, че е бил награден с половин милион повече от другите.

— Майко мила! — Сам не можа да сдържи възхитата си.

— Клаузевиц показва, че не можеш да се биеш с берберските племена така, както с драгуните на краля. Въпрос на приложна тактика. Чат ли си?

Девъро пак бе поразен от размаха, с който действаше Ястребът.

— Божичко, но ти говориш за три и половина милиона долара! — възкликна той почти шепнешком.

— Браво, много бързо смяташ. И по милион за момичетата, това прави още четири милиона. Плюс първоначалните три и половина милиона за офицерите. А за твое сведение, въпреки че смятах да премисля отново, имам още един открит чек за теб. С него хонорарът ти ще се закръгли на един милион.

— Какво?

— Мисля, че от самото начало не можа да разбереш целта на онези четиридесет милиона начален капитал. Тази цифра не ми е щукнала ей така, изневиделица. Тя се оформи след много внимателни проучвания. Купих си едно книжле от Комисията по ценните книжа и борсите. В нея се обяснява към какво да се стремиш, за да гарантираш печалба на корпорацията си. Виж сега, преди фирмата ни да представи услугата си на пазара, трябваше да осигурим предварителни разходи за заплати от близо 15 милиона, след това имаше разходи по събирането на капитала под формата на пътни, дневни и джобни… ммм, малко те попритесних по това перо, но всичко бе за твое добро. Освен това — разходи за недвижимото имущество на корпорацията и за оборудване…

Тук слухът на Сам съвсем се разстрои. През бученето до ушите му долитаха само откъслечни фрази, като „самолетче за пет милиона“ и „късовълнова релейна система за връзка на стойност един-два милиона“, „ремонтни работи и подсигуряване на хранителни запаси“, „допълнителни канцеларии за компанията“. Но и те му бяха достатъчно, за да се замисли къде се намира. Чисто гол под чаршафосано одеяло някъде в Швейцария, или напълно облечен в директорски кабинет в сградата на „Крайслер“. За нещастие на бедния му стомах всичко му се събра накуп с краткото обобщение на Ястреба.

— В онази книжка доста подробно се описваше ликвидността на авоарите, които трябва да бъдат запазени като резервен капитал. Препоръчваше се те да бъдат между двайсет и пет и трийсет процента. След това проверих как е в нормалната търговска практика при споразумения за ограничено партньорство и открих, че обикновено са между десет и петнайсет процента. Това ми се стори недостатъчно. Поотпуснах му малко края и реших да заделя поне двайсет и пет процента. И ето какво се получи: прогнозираният бюджет възлизаше на трийсет милиона, взимаме го като базова стойност и прибавяме поне двайсет и пет процента от нея, което се равнява на десет милиона. Всичко четиридесет милиона — точно толкова, колкото събрах. Какво да се прави, това го изискват икономическите закони, а при тях отклониш ли се, разказва ти се играта, да знаеш.

Девъро беше онемял. Мозъкът му работеше бясно, но устата му бе като вдървена. Униформеният перко Макензи изведнъж се бе превърнал в мастития финансист Хоукинс. И това бе по-страшно от всички ужасни неща, които му бяха минавали през акъла. Желязната военна дисциплина (или липсата на такава), съчетана с безмилостните икономически закони (каквито вече и без това нямаше), образуваха военнопромишлен комплекс. Ястребът бе един вървящ военнопромишлен комплекс!

Ако преди Сам смяташе за наложително да спре Макензи, то сега просто бе длъжен да го стори на всяка цена.

— Ти си непобедим — промълви накрая Девъро. — Оттеглям всичките си предишни съмнения. Дай ми възможност да се включа, ама наистина да се включа в работата. Нека си заработя честно милиончето, а?

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Всеки офицер получи обозначение с цвят на френски език. Не защото всички говореха френски, просто думите за цветове бяха по отчетливи на френски, отколкото на други езици.

Американския негър от Крит нарекоха, естествено, Ноар. Викингът от Стокхолм получи името Гри, французина от Бискай кръстиха Бльо, а сънародника му от Марсилия — Вер. Тъмнокожият от Бейрут възприе името Брюн, римлянинът — Оранж, а атинянинът се нарече Руж, заради червената кърпа, неизменно вързана на врата му. За да има ред и дисциплина, Ястребът настоя да използват обръщението „капитан“ пред новите си имена.

Това разграничение на властите и на самоличността се налагаше и от факта, че при нападението в „Нулевата зона“ всичките щяха да са маскирани с чорапи на главите. Косите трябваше да са ниско подстригани, никакви бради или мустаци, пудра или боя щеше да уеднакви цвета на лицата им до среднокавказки тен.

Мъжете приеха заповедта без излишни въпроси.

Защракаха ножици, забръмчаха електрически бръснач-ки — никой не искаше да се отличава от колегите си. Анонимността означаваше сигурност, всички го разбираха добре.

Ученията навлязоха в четвъртата седмица. Горският път, който обикаляше в кръг имението Махенфелд, беше преобразен така, че да прилича колкото може повече на „Нулевата зона“. Изкорениха се дървета, канари се преместиха, цели храсталаци бяха презасяти. Още едно място — виещ се, тесен път зад къщата, който се спускаше по стръмен склон и потъваше в гората — също бе прочистено и префасонирано.

При променянето на релефа на тези две площадки мъжете се ръководеха от увеличени снимки — 123 на брой, ако трябва да сме точни — изпратени от услужлива туристка в Рим на име Лилиан фон Шнабе. Госпожа Фон Шнабе обаче, изглежда, не държеше много на тези снимки. Всъщност тя изпрати филмите непроявени. Двама пратеници, които не се познаваха помежду си, ги донесоха и предадоха на сащисания Рудолф във Зермат. Бяха скрити в кашончета с дамски превръзки. Рудолф прибра странната пратка в багажника под инструментите — в края на краищата и той имаше някакво мъжко достойнство.

На третия ден от четвъртата седмица Ястребът реши да възпроизведе първото цялостно разиграване на операцията. Налагаше се обаче да спират и да започват отново, тъй като трябваше да изпълняват и предполагаемите действия на врага. Ръмжаха мотоциклети, хвърчаха лимузини, маскирани мъже скачаха от скали и залягаха в храстите. С хронометър в ръка Макензи засичаше времето за изпълнение на всяка фаза от нападението. Беше разработил общо осем фази — от началото до края на операцията. И в интерес на истината, офицерите му усвояваха действията много бързо. Те разбираха много добре, че пълният успех на замисъла зависеше от успешното изпълнение на всяка тяхна роля във всяка от осемте фази. Не можеше и дума да става за провал.

Именно заради това капитаните единодушно се възпротивиха срещу тактическото нововъведение на Ястреба да не се носят никакви оръжия. Един добре скрит нож винаги можеше да им свърши добра работа в подобни нападения и често можеше да е решаващ за изхода от тях. Но Макензи бе непоколебим — трябваше да е абсолютно сигурен, че косъм нямаше да падне от главата на папата, докато не се получи откупа. Всички пистолети, ножове, въженца за душене, летящи звездички, метални нокти и дори обикновени оловни боксове бяха разчистени. Забраняваше се и ръкопашен бой на равнище по-високо от обикновено джудо.

В крайна сметка те се съгласиха с всички ограничения.

— В Швеция има поговорка, която гласи: „За едно волво в гаража си струва цял живот да се возиш със скандинавските железници“. Ще се подчиня на командира — заяви капитан Гри.

— Точно така — съгласи се капитан Бльо, французинът от Бискай. — За тези пари, ако трябва ще им пея и гасконски приспивни песни докато не заспят.

Но до приспивни песни нямаше да се стигне. Приспиването щеше да стане с едносантиметрови подкожни игли, съдържащи содиев пентотал. Всеки от капитаните щеше да получи патрондаш с няколко такива игли, подредени в гумени калъфчета, точно като патрони. Лесно и бързо се вадеха от там. Приспивателното вещество започваше да действа след секунди, ако бъде вкарано в радиус от три сантиметра около последния вратен прешлен. Номерът беше само да се обездвижи жертвата за няколко мига, докато веществото започне да действа. Това не бе трудно за тях, а и машините щяха да бръмчат, така че и да извикаше някой, едва ли щеше да се чуе надалеч.

И така, убедени от мъдрите слова на Гри и Бльо, офицерите се съгласиха с изискванията на Ястреба. Това донякъде представляваше предизвикателство за тях, пък и никой не проявяваше интерес към доживотно пътуване със скандинавските железници. Не и след операцията, когато всеки от тях щеше да има пари за цяла флотилия волва.

Разчиташе се на тясната специализация на всеки капитан. Гри и Бльо бяха майстори на камуфлажа и бързото изтегляне от бойното поле. Капитан Руж беше специалист по детонациите, взривил сам шест пристана в Коринтския проток, когато се пусна слух, че идвали американците. Упоителната медицина бе специалност на англичанина, капитан Брюн, който в Бейрут бе хванал доста стабилен тен и се интересуваше от всякакви лекарства и наркотици. Авиотехниката и електрониката бяха поверени на блестящи професионалисти. За първото имаше грижата капитан Ноар, чиито постижения в Хюстън и в Москва бяха направо забележителни. Второто бе от компетенцията на капитан Вер, който в Марсилия се видя принуден да разработва необикновени системи за радиовръзка. Това международно пристанище гъмжеше от „слушалки“ на Интерпол.

И накрая, ориентирането на място бе запазено за капитан Оранж, който познаваше Рим като пръстите на вечно жестикулиращата си ръка. Той трябваше да направи описания на осем различни комплекта от облекла, които по нищо да не се различават от местната всекидневна мода. Освен това трябваше да уреди четири отделни начина за пътуване до „Нулевата зона“. Защото в последните дни на четвъртата седмица всеки от капитаните трябваше да отиде до Рим и лично да огледа мястото.

С летището в Зараголо нямаше проблеми — щяха да се съгласят. Нямаше да е трудно да прехвърлят хеликоптера в „Нулевата зона“. Това щеше да стане в нощта преди нападението. Гри и Бльо обещаха да го маскират така, че никой да не го открие.

„Бре, мама му стара“ — помисли си Макензи, когато след осмата фаза на тренировката стрелката на хронометъра се закова на двайсет и една минути. Още ден-два и щяха да достигнат оптималното време от осемнайсет минути. Гордост изпълни генералските му гърди, по които някога висяха медали. Създаденият от него отряд бе на път да стане най-страхотната миниармия, каквато нямаше и във военните учебници.

Дори тримата редници (наети за отвличане на вниманието) бяха превъзходни. Единствената им работа се състоеше в това да лежат неподвижно и да пищят. Както си му беше редът при войници от такъв нисък ранг, те си нямаха и хабер за какво става дума. Капитан Брюн ги нае от маковите ниви в турските планини, където щяха и да се върнат веднага след приключване на операцията. Съгласиха се да свършат работата срещу фиксирано възнаграждение и не искаха да знаят нищо. Настаниха ги в отделно помещение и те не се хранеха в столовата с офицерите.

Наричаха ги просто редници Едно, Две и Три.

След края на тренировката офицерите се скупчиха около Ястреба до голямата черна дъска, която бе монтирал на стойка в полето. През маскировъчните им чорапи избиваше пот. По-прилежните ги свалиха внимателно и ги огледаха за евентуални повреди. От джобовете заизскачаха цигари и кибрити. Никой не ползваше запалка, защото по нея оставаха отпечатъци.

Тримата редници, естествено, застанаха настрана. На такова разстояние, че да се виждат, но да не чуват какво се говори около дъската. Низшите чинове в армията не се допускаха на такива обсъждания. Така си бе по устав.

Анализът започна. Въпреки че бе безкрайно доволен, Хоукинс изобщо не спомена добрите страни, а направо ги подхвана за грешките. Драскаше с тебешир по дъската така авторитетно, че офицерите гледаха гузно, като сгълчани деца.

— Точност, джентълмени! Изключителна точност във всичко! Дори за секунда не трябва да си отвличате вниманието. Капитан Ноар, закъсняваш с придвижването от първа фаза към поста си в шеста фаза. Капитан Гри, нещо не се оправяш добре с расото върху униформата. Тренирай бе, човек! Капитани Руж и Брюн, пета фаза направо я проспахте! Извади го това радио бе, неговата мила родна майка! Какво ми се кумиш! Капитан Оранж, твоят пропуск беше най-сериозният!

— Che cosa? Аз не правя грешки!

— Седма фаза, капитане! Ако седма фаза не бъде изпълнена както трябва, цялата мисия отива на кино! Това е размяната, бе! Разбери, ти си този, който знае италиански най-добре. Слагам Фрескобалди в колата на папата и взимам папата. А ти къде беше през това време, бе?

— На позицията, генерале!

— Да, ама на противоположната страна на пътя! Ами ти, капитан Бльо, уж си експерт по камуфлажа, а главата ти стърчеше като пъпеш на стобор в четвърта фаза. Крий се, бе! Тия храсти за какво са? Сега по въпроса за изтеглянето от „Нулевата зона“ в осма фаза. Някои от вас смятат, че трябва да се чупим с два хеликоптера, а не с един, както го тренираме. Помислете, джентълмени, за радарите. Един малък „бръмбар“ с италиански опознавателни знаци може да мине незабелязан, ако лети ниско. Но с два радарите ще ни надушат. Я си помислете как ще се чувствате, ако във въздуха ви сгащи италианската въздушна охрана. Къде ще бягате, а? Не се обиждайте, капитан Оранж.

Капитаните се спогледаха. Явно бяха обсъждали помежду си осма фаза и някои са изразили недоволство от факта, че хеликоптерът взима само Ястреба, папата и двамата пилоти. Но командирът май знаеше по-добре. Маршрутите за изтегляне от „Нулевата зона“ бяха разработени старателно от Гри и Бльо. Те не само бяха най-добрите в тази работа, ами също щяха да използват тези пътища. По всичко личеше, че изтеглянето по суша ще е по-сигурно.

— Оттегляме възраженията си — обади се капитан Вер.

— Добре — отвърна Макензи. — Тогава да видим как…

До тук успя да стигне. Защото в далечината, на другия край на полето се появи бягащата фигура на Сам Девъро, нахлузил шорти и подвикваш в такт:

— Едно, две, три. Защо на джогинг си? Четири, пет, шест. От болки да се отървеш! Седем, осем девет. Шкембето ми къде е? Четири, три, две, едно! Няма го! Няма го!

— Mon Dieu! — възкликна капитан Бльо. — Тая откачалка е неуморима. Пети ден се бъхти.

— Още преди да сме станали сутрин и през почивките вика под прозорците! — добави Гри.

Другите закимаха или замърмориха в знак на потвърждение. Те приеха решението на генерала идиотът да не се разстрелва, но имаше някои възражения срещу това да му бъде разрешено да излиза извън стаята и да прави гимнастика. Но страстите се успокоиха, когато стана ясно, че навън ще го охраняват двама от обслужващия персонал в Махенфелд. Смотанякът му със смотаняк не можеше да избяга никъде само по едни шорти на него, не можеше и да прескочи високата телена ограда, отвъд която се простираше недостъпната гора на швейцарските планини. Те обаче категорично отхвърлиха всякаква възможност клоунът да бъде включен в операцията „Нулева зона“.

И ето го сега — тича неуморимо, опитва се да ги впечатли с физическата си форма. Като слаб атлет, който никога няма да бъде приет в отбора, но не иска да се откаже и тренира.

— Добре, добре — рече през смях Хоукинс. — Ще поговоря с него и ще го успокоя. Не разбирате ли, че заради вас го прави. Иска да е с големите батковци.

Побъркваше ги и така трябваше. Разбира се, понякога имаше чувството, че ще падне от изтощение и никога няма да стане повече. Но продължаваше, защото знаеше, че идиотските му номера имаха желания от него ефект. Всичко го избягваха, някои даже хукваха да се скрият, щом го зърнеха. Налудничавото му поведение се превърна в неприятна, дразнеща гротеска. Трите кучета, които бяха докарали кой знае откъде да пазят пред стаята му, вече ги нямаше. Свалиха ги долу в сервизните помещения, защото не спираха да лаят. Сам не забравяше да минава всеки ден от там, за да се полюбува на приглушеното им ръмжене — толкова бой бяха изяли за лая си срещу него, че вече не смееха да отворят уста, като го видят. Само повдигаха глава и го гледаха с омраза как подтичва покрай оградата.

Подобно бе отношението на обслужващия персонал и на офицерския състав. Девъро беше щурчо, но номерата му поизвехтяха. За него обаче имаше значение фактът, че го приемаха като нещо нормално. И след някой и друг ден той щеше да се възползва от това пренебрежение.

Въпреки че не му се разрешаваше да се храни с Мак и с останалите психопати от неговата компания, Ястребът бе достатъчно разумен да не пропуска всекидневните си визити при него късно следобед, когато го прибираха в стаята и му вземаха шортите. Девъро знаеше защо. Хоукинс търсеше отдушник за ентусиазма си. И без да иска, се изпусна пред Сам, че ден-два него и офицерите няма да ги има, защото ще ходят на разузнаване в „Нулевата зона“. След това щели да се върнат за евентуални последни промени в тактиката.

Но Сам не трябвало да се притеснява. Нямало да е сам в Махенфелд. Охраната, обслужващият персонал и кучетата щели да останат.

Сам се подсмихна. Защото когато Ястреба и неговите скапаняци се разкарат от имението, идваше ред на неговата „Нулева зона“. От известно време подготвяше пазачите си — онзи Рудолф с бесния поглед и един стопроцентов убиец без име. Постепенно приучваше Рудолф и Безименния да сядат насред полето и да го наблюдават как тича в кръг. Това не беше трудно, защото така и те си спестяваха излишните физически усилия. Седяха си кротко на тревата с насочени към него патлаци, а той си бягаше на воля, като отвреме-навреме спираше за разпускащи упражнения. Всеки път постепенно увеличаваше разстоянието между себе си и тях. Така този следобед се отдалечи на почти двеста и петдесет метра от грозните черни дула в ръцете им.

Друго може да не научи в армията, но поне знаеше, че пистолетите не ги бива много при стрелба на разстояние, по-голямо от трийсет метра. Не че губеха точността си — причините за разсейване на стрелбата бяха други, но все пак можеше да се разчита на късмет. Възпирането на Ястреба бе от онези цели, които по време на война правят от страхливия войник герой. Какво казваше Макензи? — „Убеденост му е майката, момче. Нищо не може да я замени. Дори всичките боеприпаси в света, взети заедно…“

Сам беше убеден. С всеки изминал ден опасността от Трета световна война нарастваше.

Планът му бе прост… и относително безопасен. Голямо беше изкушението му да номерира вариантите, но провала на предишните му опити в тази насока го възпря. Ще излезе да бяга в южната част на моравата, както правеше напоследък. Там съседната гора бе най-гъста, а тревата — най-висока. Ще се отдалечи неусетно от пазачите си, както сега, и ще спира за разпускащи упражнения, между които и лицеви опори. Това щеше да му даде възможност да се сниши до земята и да се скрие в тревата.

В удобен момент ще изпълзи по най-бързия начин до горските храсталаци и след това бежешком до телената ограда. Но нямаше да я прескочи, ами ще свали шортите — предварително разпрани, където трябва — и ще ги хвърли от другата страна. Ако всичко вървеше, както го бе предвидил, Рудолф и Безименния щяха да се разделят да го гонят в две посоки. Сам ще извика, уж че се е наранил и след това — дим да го няма. В най-гъстата гора.

Рудолф и Безименния ще изтичат до мястото. Като видят гащите, веднага ще предприемат необходимите действия: единият ще прескочи оградата, а другият ще хукне обратно към къщата да вземе кучетата.

Сам ще чака, докато чуе лая им. Тогава ще се върне в Махенфелд, ще влезе вътре и ще си открадне дрехи и някакво оръжие. Вземе ли автомобил от паркираните на алеята пред къщата и пистолет за сплашване на пазача на портала, вече нищо нямаше да го спре.

Трябваше да успее!

Нямаше начин да се провали.

Да не си мисли Ястреба, че е единственият, който разбира от стратегия. Ще му даде да разбере кога си е имал работа с бостънски адвокат от кантората на Аарон Пинкъс!

Викове прекъснаха хода на мислите му. Беше стигнал до място, откъдето се виждаше тренировъчния полигон с някакви странни пътни знаци и автомобили. Рудолф и Безименния крещяха по него да се връща. Естествено, ще се подчини. Не му разрешаваха да наблюдава маневрите.

— Съжалявам, пичове! — извика им той задъхано и обърна посоката. — Я да опънем един тегел до портала и стига за днес!

Рудолф и Безименния се намусиха. Рудолф му показа среден пръст, а Безименния — палец между показалеца и средния.

Сам никога не забравяше да приключва бягането със спринт до портала. Така можеше да разгледа подробно района, което щеше да му е от полза при бягството. Нищо чудно да се наложи сам да задейства механизма за отваряне на вратите, това ще зависи от степента на паниката в момента. Ако тя бъде максимална (както би се изразил Макензи), може и да ги забравят отворени.

Тъкмо разсъждаваше по тази възможност, галопирайки по дървения мост над рова с вода, и зърна гледка, от която едва не му прилоша. През портала минаваше дълга, черна лимузина, край която пазачът с угодническа усмивка се кланяше като японец. Колата се закова точно пред Сам, замръзнал на място и готов да скочи в рова.

— Чудо на чудесата! — извика от шофьорското място Лилиан Хоукинс фон Шнабе. — Сам Девъро по спортен екип! Всесилни Боже, послушал ме е! Стягаш съборетината, а?

И ако до този момент обмисляше дали да не се удави в рова, то вторият глас, който чу, го хвърли директно към парапета на моста.

— Направо си муци, не като в Лондон! — провикна се Ан от Санта Моника, г-жа Хоукинс номер четири с полегатите, но непослушни цици. — Малкото ти пътешествие явно те е освежило!

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Планът за бягство на Девъро не се провали, както вариантите от едно до четири. Нито отпадна, както вариантите пет и шест. Нито пък предизвика гръм и трясък и насилие върху Сам, както седмия вариант. Но, поне за известно време, изпълнението му се отлагаше.

Изведнъж трябваше да мисли как да се справи с още двама пазачи. Макензи толкова се изненада, като видя едната, колкото Сам от появата на двете. Ястреба сам си го призна. Ей така, между другото, без това да наложи промяна в графиците му. Просто използва реалната ситуация, за да укрепи собствените си позиции, превръщайки един дълг в авоар.

— Ани има проблем, съветнико — рече той на Девъро. — Мисля, че можеш да измислиш някоя юридическа дяволия. Виж, направи там нещо, като мине тази история.

— Всички проблеми стават незначителни, когато…

— Не и нейните. Гле’й сега, роднините на Ани — да им го начукам на всичките — са живели повече в затвора, отколкото на свобода. Досиетата на баща й, майка й и братята заемат половината от архива на детройтската полиция.

— Не съм ги виждал, в моите оперативни справки ги нямаше — за миг Девъро се разсея от собствените си грижи.

Този път Макензи не се опитваше да го подхлъзне. В очите му не играеха палави огънчета, само тъга имаше в тях. И истинност. Но в досието на Ан не се споменаваше нищо за роднините-престъпници. Доколкото си спомняше, там пишеше, че единствена дъщеря на двама отвеяни учители от Мичигън, които съчинявали поезия на френски език. И двамата — покойници.

— Ами! Няма нищо такова — обясни му Ястреба. — Аз ги измислих тия работи заради армията. Пък и заради всички ни, най-вече заради нея. Това много я потискаше — Макензи снижи гласа си, сякаш трябваше да признае нещо болезнено, но все пак реално и неизбежно. — Ани беше проститутка. Тръгнала по лошия път, който хич не й подхожда, още като момиче. Бачкала на улицата. Толкова й бил акълът тогава. Нямала нормално семейство, у дома не се и задържала. Когато не ловяла клиенти, отивала в библиотеката и разглеждала лъскавите списания, опитвала се да си представи как изглежда един свестен живот. Все гледала как да се усъвършенства. Знаеш ли, тя и сега не престава да чете. Винаги иска да научи нещо повече. Защото под външността й се крие много нежна душа. Всъщност, винаги е била такава.

Сам си припомни хотел „Савоя“ и Ан, настанила се удобно в леглото с книгата „Жените на Хенри Осми“. И после — думите, които изрече в антрето, преди да се облече. Те означаваха много за нея. Девъро вдигна очи към Ястреба и ги повтори тихо:

— Не променяй много външността, за да не промениш и вътрешността — ти си й го казал, така ли?

Макензи изглеждаше смутен. Явно не бе забравил нищо.

— Много ядове си имаше тя. Както ти казах, душата й бе много нежна, ама тя не знаеше. Да ме убие Господ, но аз я открих. Всеки на мое място щеше да го стори.

— Какви са й проблемите със закона?

— Тоя келнер, съпругът й, да го шибат анадолците. От шест години се влачи с него, помогна му да израсне от плажен вирипишко до собственик на ресторанти. Тя ги построи тези ресторанти. И толкова се гордее с тях! Пък и харесва сегашния си живот. Обича да гледа морето, лодките, красивите хора по крайбрежната улица. Сега живее сносно и най-важното — сама го постигна.

— Добре де, карай по-накратко.

— Оня пръдльо иска да я разкара. Хванал ри е друго гадже и не иска нищо от Ани. Само тих развод и — чупката!

— А тя не иска развод, така ли?

— Как ще иска бе? Нали ще загуби ресторантите? Въпросът е принципен, Сам. Те са всичко за нея.

— Не може да й ги вземе ей така. Има си закон за уреждане на имуществените спорове, а в Калифорния той е най-непоклатимият.

— Досущ като него. Отишъл в Детройт и изровил полицейското й досие.

Сам помълча известно време.

— Е, това вече е сериозен проблем.

— Ще поработиш по него, нали?

— Не може да се направи много. Това е остра конфронтация, не може да се действа с хитрост. Трябва да намерим контраобвинения — Девъро щракна с пръсти, адвокатската му находчивост явно откри блестящо решение. — Виж какво. Пусни ме оттук и отлитам директно за Калифорния! Ще наема един от най-добрите частни детективи в Ел Ей42 — като в кримките — и ще го сбараме тоя курльо.

— Добре си го намислил, приятелю — похвали го Ястреба и чак зацъка с език. — Харесва ми тази твоя агресивност. Гледай да я запазиш още известно време. Да речем месец-два.

— Ама защо не сега? Мога да…

— Опасявам се, че няма да можеш. Просто въпросът не подлежи на обсъждане. Засега трябва да останеш тук. Но през това време поговори с Ани. Проучи фактите по-подробно. Лилиан също може да помогне, много я бива за тия работи.

С тези думи Макензи се освободи от дълга си и го превърна в авоар. Така хората, натоварени да пазят Сам, се увеличиха с още двама. Рудолф и Безименния лесно можеше да ги преметне, но бившите госпожи Хоукинс бяха друго нещо.

Но само няколко часа след пристигането им Сам разбра, че Лилиан няма да има много време за него. С обичайната си енергичност тя се развихри из къщата, вземайки под свое командване двама души от обслужващия персонал. Работа закипя още на сутринта, веднага щом бойният отряд потегли на маневри.

Горе. В стаите на последния етаж.

Започна едно чукане и стържене на триони. Мебели се качваха и сваляха по дългите вити стълби, по-големите се спускаха и вдигаха с въжен механизъм отвън. По каменните саксии на терасите се насадиха цветя, декоративни храсти и малки дървета. Толкова можа да види отвън, тъй като не му разрешаваха да се качва от третия етаж нагоре. Всеки ден Лилиан и двамата и помощници мъкнеха нагоре четки, бои и дървени плоскости за облицоване на стени. Сам вече не можеше да се прави на учтиво разсеян и я попита какво прави.

— Малък ремонт, нищо особено.

Накрая пристигнаха няколко варела с трошени камъни и чист чакъл, две-три мраморни пейки и (ако не се лъжеше, пък нали е от Бостън, там ги знаят тия работи) малък молитвен олтар — също от мрамор.

Чак тогава Девъро се сети с каква задача е натоварена Лилиан. От последния етаж на Шато Махенфелд трябваше да направи папска резиденция! С апартаментите му, с градините, че и с олтар!

Мили Боже! Папска резиденция!

Ан обаче прекарваше повечето време с него. Тъй като Хоукинс сметна за неуместно двете да се хранят в офицерската столова (за да не разсейват бойците преди битката), сервираха им храната в стаята на Девъро и докато те бяха там, Сам се гушеше под одеялото на леглото. Но Лилиан рядко се появяваше, почти през цялото време беше горе — да ремонтира и подрежда.

Така обстоятелствата сближиха Сам и Ан. И то изцяло платонически, за тяхна обща изненада. В интерес на истината Сам не пожела да се възползва от случая, пък и тя не показа желание за физическа близост. Сякаш и двамата разбираха лудостта, която ги заобикаляше и не искаха да ангажират другия с истински чувства. Колкото повече разговаряше с нея, толкова по-ясно му ставаше на Сам какво имаше предвид Макензи, когато му говореше за нея. Тя бе най-изключителният човек, когото познаваше. Докато останалите жени на Хоукинс бяха стигнали някакъв връх и знаеха стойността си, тя не се задоволяваше с постигнатото. Около нея витаеше някакво необяснимо усещане за целенасоченост, което сякаш крещеше така, че целият свят да чуе колко много може да се развие тя, колко много опит може да натрупа. Но от всичко това на човек хич не му ставаше тъжно.

Девъро осъзнаваше непосредствената беда: можеше не на шега да си отклони вниманието. Започваше да си мисли, че от петнайсет години търси точно тази жена.

Но сега не биваше да мисли за такива работи. В главата му се оформяше нов план. Железен.

В същия ден, в който Хоукинс и неговата бригада от откачени капитани заминаха за „Нулевата зона“!

В залата отекнаха последните сладникаво-горчиви акорди на оркестъра. Гуидо Фрескобалди няколко пъти излиза на сцената за поклони, изтривайки по някоя сълза в окото. Трябваше едновременно да раздава изкуството си и да мисли за всемогъщи неща. Трябваше също да побърза да се преоблече и да заключи гримьорната.

Най-после се обадиха! Тръгваше за Рим! Щеше да прегърне братовчед си, най-обичания от всички папи — Джовани Бомбалини, Франческо, наместника на Христос! Майко мила! Каква беше тази благословия! Да се съберат отново след всичките тези години!

Но не можеше да се похвали. На никого. Такава бе уговорката. Така искал папа Франческо, а никой не би се противил на желанието на такъв мил човек. И все пак Гуидо малко се позачуди. Защо Джовани настояваше да излъже ръководството на трупата, че отивал да навести роднина в Падуа, а не в Рим. Дори приятелят му, режисьор-постановчикът, му намигна, когато му каза това.

— Може би ще склониш роднината да се помоли на Свети Петър да пусне отгоре някоя свещена лира, а, Гуидо? Този сезон съвсем го закъсахме с приходите в касата.

Откъде беше разбрал? И кога?

Джовани не си падаше по тайните работи. Но пък и кой бе той — някой си Фрескобалди — та да се съмнява в мъдростта на любимия си братовчед, папата.

Гуидо влезе в тясната гримьорна и започна да сваля костюма. На закачалка на стената висеше костюмът, с който ходеше на църква в неделя. Щеше да пътува с него. Изведнъж го налегна срам и се почувства като неблагодарник.

Джовани се отнесе така добре с него. Как изобщо можеше да се съмнява в намеренията му.

Журналистката, която им уреди срещата, му поиска мерките. Всички до една. Попита я за какво са й и тя му обясни. И тогава сълзи рукнаха от очите му.

Джовани искал да му купи нов костюм.

Ястреба и хората му се върнаха от Рим. Последната проверка на „Нулевата зона“ мина гладко, не се налагаха промени.

Всички разузнавателни данни бяха събрани и обработени. С помощта на основни шпионски похвати, приложими на чужда територия, Хоукинс се сдоби с вражеска униформа (в случая черен костюм и бяла свещеническа яка) и с пропуск за Ватикана. Намери си и карта за самоличност, удостоверяваща, че е йезуит, който прави проучване на дейността на хазната. Така си осигури достъп до всички календари и лични програми за пътувания и срещи.

Всички събрани данни потвърждаваха предвижданията на Ястреба.

Папата щеше да тръгне за замъка Гандолфо в същия ден, който бе избрал и предишните две години. Той бе организиран човек, при него времето винаги бе разчетено правилно според нуждите. Замъкът Гандолфо го очакваше и той щеше да отиде там.

Папата щеше да пътува със същия неголям моторизиран конвой. Той не бе надут човек и не обичаше разхищенията. Един мотоциклет за отцепление, два отпред и два отзад на кортежа от две коли. В едната щеше да пътува той с най-близките си помощници, другата бе за секретари и по-незначителни свещеници, които се грижеха за работните му документи и за книгите.

Щяха да минат по панорамния път, за който папата винаги се сещаше с умиление, щом станеше дума за Гандолфо. Казваше се Виа Апиа Антика и минаваше през живописни хълмчета и каменни останки от древен Рим.

Виа Апиа Антика. „Нулевата зона“.

Двата малки самолета бяха доставени в Зараголо. Летището се използваше най-вече от богаташи. За турците капитан Ноар купи малък фиат от името на етиопското посолство. Паркира го в денонощно охраняван гараж съвсем близо до едно полицейско управление — район, в който нямаше почти никаква престъпност.

Гуидо Фрескобалди вече пътуваше към Рим. С него щеше да се оправя Реджайна. Щеше да го настани в пансион на Виа Дуе Мачели и да се грижи добре за него до деня на нападението. Още рано сутринта в този ден трябваше да го наблъска с тиопенталов разтвор, така че да е в приповдигнато и опиянено състояние поне дванайсет часа.

Ястреба смяташе да го вземе с фиата на път за „Нулевата зона“. Разбира се, преди това Реджайна щеше да го облече подходящо.

Оставаше да се уреди само още едно нещо. Двете лимузини, използвани в маневрите, трябваше да се откарат на някакво място, наречено Валтурнанче, на десетина километра северозападно от алпийския град Шамполюк. До едно рядко използвано летище. Лимузините бяха записани на имената на двама несъществуващи гърци. Но и швейцарският продавач не си направи труда да иска паспорти на гърци, които можеха да си позволят да вземат такава кола.

Лилиан щеше да се погрижи за прехвърлянето им. Можеше да използва за тази работа двамата, които помагаха в ремонта и обзавеждането на папските покои. Откарват колите на позицията и изчезват заедно с Лилиан. Разбира се, че за тази работа Мак ще им плати отгоре.

Щом се върнат от операцията и папата бъде настанен невредим на горния етаж в Махенфелд, щеше да освободи Рудолф и оня — как му беше името? Готвачът трябваше да остане. Дори и да разбере за кого готви, нямаше нищо страшно. Готвачът бе френски хугенот, издирван от полициите на шестнайсет държави.

Оставаше Ан. Е, и Сам.

Със Сам щеше да се справи. Нямаше проблем с него. Обаче Ани го тревожеше. Какво целеше? Защо не си тръгваше? Защо използва собствената му клетва срещу него?

— Ти ни обеща тържествено, че ако някоя от нас дойде при теб с молба за помощ, няма да ни откажеш. Че няма да позволиш да се отнасят несправедливо с нас. Ето ме сега — тук съм, нужна ми е помощ, извършена е несправедливост. Няма къде другаде да отида. Моля те, нека да остана тук.

Ами какво да се прави? Един генерал трябваше да държи на думата си.

Но защо? Да не би Сам?

А стига бе!

И така, щеше да умре в Гандолфо.

„Има къде-къде по-лоши места“ — мислеше си Джовани Бомбалини и зяпаше през прозореца на кабинета си. Преди половин век можеше да се надява само на гробище на Златния бряг с опело на смесица от латински и куа и безброй мухи, кръжащи около главата му. Гандолфо без съмнение бе за предпочитане.

Там щеше да работи и по-спокойно. Да използва оставащите му седмици, за да оправи личните си работи, които не бяха много, и да направи всичко възможно, за да укрепи необратимостта на започнатите от него промени в църквата. Щеше да вземе със себе си неколкостотин анализа от най-мощните епархии в света и щеше да подпише безброй нови повишения в длъжност. Назначенията щяха да дадат предимство на младия, напорист дух. Който често нямаше нищо общо с младостта.

Трябваше да има балансиран подход, не трябваше да забравя, че не може да обиди старата гвардия, пък и не биваше. Старите бойни коне бяха минали през църковни битки, за които повечето от тези, дето крещяха за реформи, дори не знаеха. Как да промениш философията на цял един живот? Но добрите стари бойни коне знаеха кога да отстъпят встрани и да си пасат в ливадата, готови да дадат безстрастен съвет, когато потрябва. Другите — такива като Игнацио Кварце — трябваше да се понастъпят.

Папа Франческо реши да изложи тези свои виждания и препоръки в нещо като дисертация за последна почит, която да бъде прочетена пред курията43 след смъртта му и след това съдържанието й да стане обществено достояние. Тази идея можеше да се стори на някои малко нагла, но ако Бог не желаеше тя да се осъществи, можеше да го призове при себе си винаги, когато си поиска.

Започна вече да пише дисертацията, като диктуваше на младия си чернокож помощник. А до всички служби във Ватикана разпрати меморандум, с който назначаваше младия свещеник за изпълнител на неговите функции, в случай че бъде призован в прегръдките Христови.

Разказаха му как Игнацио Кварце повръщал цял час, след като прочел меморандума. Носните му кухини сигурно са заприличали на валдхорни.

— Ваше Светейшество? — през вратата на спалнята излезе младият чернокож свещеник с куфар в ръка. — Не мога да открия миниатюрната шахматна дъска. Няма я в чекмеджето при телефона.

Джовани помисли известно време, после се прокашля през смях:

— Май я забравих в банята, отче. Откакто монсеньор О’Гилигън реши проблемите си със смяната на вярата, като разяснил на желаещите какво представлява самобичуването, ходовете му станаха много хитри. Нужна е голяма концентрация.

— Да, сър — свещеникът се усмихна и остави куфара. Ще я сложа в пътната чанта.

— Привършваме ли вече със стягането на багажа? Всъщност, защо „ние“, като ти свърши цялата работа?

— Почти, свети отче. Лекарствата ви са в моето куфарче.

— Няма да е лошо да вземем и малко хубаво бренди.

— Погрижих се и за това, Ваше Светейшество.

— Добре, че Бог ми прати теб, синко.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Голямата метална табела бе закрепена здраво по средата на дървената бариера, преграждаща изцяло тесния път.

Изглеждаше съвсем официална, абсолютно истинска — до последния малък светлоотражател и емблемата на градската управа на Рим. Съвсем официално тя отклоняваше движението от Виа Апиа Антика по заобиколен път през гората, малко по-надолу по хълма. В този участък пътят бе най-тесен и шофьорите нямаха друга възможност, освен да свърнат по отклонението, освен ако не бяха с най-малкия от всички фиати. Отклонението не можеше да избегне дори фиатът, който Ястреба докара от гаража до полицейското управление и който сега лежеше преобърнат в подножието на хълма.

По-големите автомобили не можеха дори да обърнат и да се върнат. А на заден ход трябваше да се кара повече от миля през безброй дупки и остри завои. Другата възможност бе да се мине през ливадите покрай пътя, но из тях имаше големи камъни, баирчета и долчинки и дори каменни основи на стени, строени в древността. Законът забраняваше да се кара през полета, но това тук бе достатъчно опасно, за да помисли изобщо някой да влезе в него.

Подобни мисли се рееха в главата на капитан Ноар, който лежеше неподвижно в храстите под равнището на пътя след бариерата. Черното му лице под маската бе здравата напудрено. Вече дочуваше ръмженето на приближаващите мотоциклети.

Всичко бе готово.

Настъпи моментът за операцията.

Мястото беше избрано идеално. Наоколо имаше само дървета, поля и хълмове. Генералът си знаеше работата. Отвличането можеше да се извърши на това пусто място дори без да се отклонява движението, но поради ред причини отбивката се оказваше най-важната част от операция „Нулева зона“. Колите можеха да обърнат назад, но сложните маневри за това нямаше да са по вкуса на шофьорите и те щяха да предпочетат да заобиколят по горския път.

Ако евентуално решаха нещо друго, капитан Ноар щеше да свирне с високочестотната свирка в ръката му. Този сигнал означаваше, че Първа фаза с позиции от Едно до Три на план А се отменя и автоматично в действие влиза план Б, фаза Двойна нула, позиции от Сто и едно до Сто и десет. Което означаваше отвличането да бъде извършено по-надолу по Виа Апиа Антика.

На завоя като огромен диамант, отразяващ италианското слънце, проблясна синият шлем с бял кръст отпред. Носеше го първият униформен моторист от кортежа, който караше по-напред от другите. Отцеплението, както му викаше генералът. Караше с умерена скорост, по-бързо по този разбит път не можеше.

Мотористът забеляза голямата, съвсем автентична табела и спря малко преди нея. Капитан Ноар притаи дъх. Униформеният слезе от машината, изтупа прахта от ботушите си и се приближи още няколко крачки. Гледаше учудено бариерата, надникна зад нея да види дали се работи по пътя. Накрая изръмжа нещо.

Обърна се и вдигна ръце. Първият автомобил бе на около стотина метра преди бариерата.

Отцеплението се върна при мотора си, качи се, завъртя кормилото, върна се до първата лимузина и започна енергично да обяснява на хората вътре какво е положението.

Задната врата се отвори и от нея излезе свещеник в черно расо. Заедно с моториста отидоха пешком до бариерата, като оглеждаха пътя надолу по хълма, по който бе отклонено движението.

Набързо размениха няколко фрази, които капитан Ноар не можа да чуе. Ръкомаханията им показваха, че не могат да решат какво да правят. Свещеникът запретна с две ръце дългите поли на расото си и изприпка покрай първата кола до папската лимузина.

Капитан Ноар не можеше да види добре какво става, но вятърът довя напрегнатите гласове, които разговаряха още по-оживено. Преглътна слюнката в устата си и стисна свирката в ръка.

След малко с облекчение дочу смях. Свещеникът се върна при първия автомобил, кимна с глава на моториста да кара по отбивката и се шмугна в колата.

Генералът добре познаваше врага, който току-що взе рисковано решение.

Кортежът пое вляво след моториста. Шофьорите караха много бавно, като внимателно избягваха неравностите. Когато двата мотора, движещи се отзад, се скриха зад първия завой, капитан Ноар изскочи от храстите, изтича до бариерата, извъртя я така, че да затвори отбивката и отлепи надписа, под който имаше друг:

„Успя бе! Разказа им играта! Избяга от Махенфелд и сега пътуваше за Рим. И ако всичко вървеше по план, нямаше да открият бягството му чак до сутринта! Но тогава вече ще е твърде късно! Ястреба ще е тръгнал за «Нулевата зона».“

Нямаше как да разберат, че се е чупил. Освен ако не разбият вратата на стаята му, което едва ли ще стане, като се имат предвид обстоятелствата. Ан не разговаряше с него, беше се заключила в стаята си в южното крило. Така я разсърди в един спор, че виковете й се чуваха чак на Матерхорн, а от псувните й можеше да се изчерви и дърт докер. Сигурно ги беше научила от пандизчийското си семейство.

Рудолф и Безименния не искаха изобщо да си имат работа с него. Да не говорим пък за пряк контакт. След скарването с Ан той се оплака пред двамата си пазачи от внезапни, остри болки в слабините. Превиваше се одве и пъшкаше като пред умирачка.

— Господи, Боже мой! Това е кувейтски енцефалит — викаше им той. — Видях го преди пет седмици в алжирската пустиня. Мамка им на тия манафи мръсни! Прихванал съм го от тях! Олеле, майко мила! Какво ще правя сега? Ташаците се подуват като баскетболни топки, само че стават по-тежки! Ох, не ми се мисли! Трябва да отида на лекар! Повикайте ми лекар!

— Никакъв лекар! Никакви контакти с външния свят, докато не се върне господарят на Махенфелд — Рудолф бе несломим.

— Тогава се пазете — плашеше ги Сам. — Заразно е!

И след това предупреждение припадна, стиснал с две ръце карантиите си в шортите. Съвсем объркани, Рудолф и Безименния без да искат се отдръпнаха до стената на гостната. Сам се посъвзе малко, но все още превит се завлачи нагоре по стълбите. За да посрещне своя Създател в мир и с подути ташаци.

Рудолф и Безименния го следваха до стаята му на почтено разстояние и изчакаха да затвори вратата. След малко я пооткрехна и забеляза пазачите си далеч в дъното на коридора. Бяха увили лицата си с кърпи и пръскаха наоколо с дезинфекциращ препарат.

Пътят беше чист! За хубаво, хитричко измъкване от Махенфелд!

Лилиан и двамата й помощници трябваше да откарат лимузините към някакво летище на юг. Дочу как Ястреба обясняваше на бившата си съпруга, трета по ред, откъде да минат. Стигало се за четири часа и било много важно да остави колите на някакъв път край западната писта на летището.

Летище ли?!

Ами, да! Самолет! До Рим можеше да стигне със самолет. И дори да не искат да го вземат, имаше телефони, имаше радио…

Планът му изведнъж се избистри. Ще се вмъкна в багажника на втората кола, която щеше да кара един от мъжете. Нищо работа бе да блокира ключалката на задния капак, докато се сбогуваше с Лилиан и й помагаше да натовари куфарите си.

Щом пазачите му потънаха в аерозолни облаци от дезинфекциращ спрей, Сам завърза един за друг три чаршафа, смъкна се по тях на земята, изтича до лимузината, паркирана на алеята, и се намъкна в багажника й.

Като се настани вътре, уви чаршафите около тялото си, щастлив, че не се сетиха да му вземат шортите, и зачака. Разчиташе на природните нужди да му помогнат да изпълни плана си и не се излъга в очакванията си.

Лимузините изфучаха през портала и започна едно пътуване — не ти е работа. Три часа и половина се изкачваха, спускаха, подмятаха, пропадаха и клатушкаха из швейцарските планински пътища. Накрая Сам чу желаното припряно изсвирване на клаксона. От другия автомобил му отговориха със същия сигнал. Колата намали и спря. Шофьорът изскочи бързо навън. Девъро чуваше стъпките му. След миг чу онова специфично плющене на струя, което не можеше да сбърка с никой друг звук.

Отвори багажника, измъкна се навън и халоса пикаещия швейцарец с един гаечен ключ.

За нула време свали от него панталоните, якето, ризата и обувките. Навлече само панталоните и якето — това бе достатъчно, за да изглежда като другия в тъмнината на нощта — и скочи на мястото на шофьора. Натисна клаксона два пъти, което бе сигнал, че могат да продължат.

Лилиан му свирна в отговор и веднага потегли.

На летището във Валтурнанче (така пишеше на табелата) можеше да има проблеми, но това бързо бе компенсирано с огромната сума пари, която Сам намери в джоба на якето. Пет хиляди долара. Американски! Ястреба май им бе дал хонорари.

Това за миг само роди нов план в главата на Девъро. Невероятен, жесток финал!

Имаше начин да спре Ястреба, без помощта на полицията! Без намесата на властите! Ще го спре най-хладнокръвно, ще разбие операция „Нулева зона“ и ще разформирова бригадата му — и всичко това наведнъж. Без разстрели, палачи или доживотни присъди! Разкошен план! Без грешка, ти казвам!

При западната писта на летището пътят правеше голям завой. Сам намали скоростта и щом предната кола се скри зад завоя, той спря, изключи двигателя, грабна ризата и обувките, изскочи навън и се свря в гората.

Така почака известно време да се случи неизбежното. Колата на Лилиан се връщаше на заден ход. Двамата с придружителя излязоха и хукнаха назад към изоставената лимузина.

— Това минава всякакви граници! — възмущаваше се тя. — В последния момент се измъкна това копеле неблагодарно! А Мак му даде пари. Ама какво се учудвам и аз? Хванало го е шубето. Хайде, качвай се. Почти стигнахме.

Час по-късно, навлечен с кожено яке и с панталони с няколко номера по-широки от необходимото, Девъро брои две хиляди и петстотин долара на един онемял пилот, който не можеше да повярва, че този изпадняк ще има пари да плати за спешен, нередовен полет до Рим. Сам си го избра тоя пилот, като гледаше да е някой по-дребен и по-хилав от него. Обикновено на такива сделки се навиваха хора със съмнителен морал.

Важното е, че успя! Вече летяха. Преди изгрев слънце щеше да е в Рим. И тогава Сам Девъро, най-добрият млад адвокат в Бостън, щеше да направи най-добрата пледоария в кариерата си.

Облечени в полицейски униформи, капитаните Гри и Бльо стояха прави и неподвижни зад стволовете на две акации, разположени една срещу друга от противоположните страни на пътя. Не помръдваха с изключение на десните си ръце, които нервно попипваха върховете на спринцовките в кожените калъфчета от дясната им страна.

Както предвиждаше командирът, двамата мотоциклетисти, които иначе караха пред лимузините, сега бяха принудени от тесния път да изостанат назад и се движеха точно пред двамата от ариегарда. Правилно се оказа и предвиждането на Хоукинс, че шумът от моторите ще е много силен.

Една по една машините ги отминаваха. Щом последните двама мотористи стигнаха между акациите, Гри и Бльо изскочиха на пътя, всеки халоса своя човек с лявата ръка по главата, а с дясната му заби спринцовката във врата.

След броени секунди онези двамата не мърдаха.

Гри и Бльо спуснаха моторите им в плитката канавка отстрани на пътя и замъкнаха двете тела в храстите. После хукнаха напряко през гората, за да се придвижат до мястото на следващата задача. Там бяха скрити и двете раса, които трябваше да облекат върху униформите.

Капитаните Оранж и Вер лежаха по лице един срещу друг от двете страни на пътя, скрити във високите бурени. Позициите им бяха в началото на втория завой по стръмния склон. През стъблата на тревите забелязаха — с голямо задоволство, разбира се — че последните двама мотористи ги няма. Другите двама бяха заети с трудната задача да задържат машините си изправени и пъплеха след втората лимузина.

Капитан Оранж се прекръсти, когато папският автомобил минаваше покрай него.

Капитан Вер се изхрачи. От тия тъпи италианци скоро французин нямаше да се дореди да стане папа.

Вторият автомобил навлезе в последния стръмен завой от пътя. Оранж и Вер скочиха и изпълниха светкавично многократно тренираните действия срещу двамата мотористи.

Папската лимузина бе вече долу, в подножието на хълма. Оставаха броени секунди до експлозията от Четвърта фаза и запалването на димките в преобърнатия фиат. Оранж и Вер се втурнаха към следващата си задача, най-престижната от всички Седма фаза. Пета и Шеста, включващи обезвреждане на системата за връзка и упояване на папските приближени, вече можеха да започнат.

Седма фаза бе поантата на операцията „Нулева зона“. Тогава трябваше да стане размяната. Гуидо Фрескобалди на мястото на Джовани Бомбалини.

Взривовете от фиата бяха страхотни, турците се разкрещяха, като пуяци. Ястреба се усмихна. Ех, че хубава гледка! Мама му стара! И филмов режисьор нямаше да го направи да изглежда така автентично. Пушеци, викове и паника.

Кортежът спря, от двете коли се чуваха угрижени гласове. Бяха само две коли и един мотоциклетист на пуст селски път, заобиколен от стръмен хълм откъм юг и гъста гора от север.

„Оптимална ситуация“, помисли си Ястреба, докато се опитваше да задържи изправен Гуидо Фрескобалди, скрит в храстите.

Капитан Ноар достигна поста си и сигнализира на капитаните Руж и Брюн. Те дебнеха на десетина метра един от друг, готови всеки момент да изпълнят Пета фаза: обезвреждане на техниката за свръзка.

Моментът настъпи.

Полицаят от Ватикана скочи от мотора си и хукна към димящия фиат с крещящите отвътре турци. Всички врати на лимузините се отвориха, наизскачаха и шофьори и свещеници, размахваха ръце и си нареждаха един на друг какво да правят, след малко всички вкупом се юрнаха към преобърнатата кола.

Сега!

Преоблечени като свещеници, Ноар, Руж и Брюн изскочиха от скривалищата си. Брюн и Руж скочиха на предните седалки в първата кола и започнаха да късат под таблото всяка жица, която зърнеха. Ноар изтича до втория автомобил, в който пътуваше папата, и се хвърли през отворената врата към радиоапарата.

Внезапно една длан се пресегна от задната седалка и го сграбчи за врата, а цяла ръка се спусна под брадата му и го притисна към седалката. Под бялото расо и двете ръце бяха черни!

А хватката, която държеше Ноар за врата, му беше добре позната. Така действаха по улиците на Харлем!

Ноар въртеше глава и се опитваше да я измъкне от капана, в този момент пред лицето му се появи лицето на негов брат-чернокож!

Негър в бяло църковно расо!

Ноар не обичаше да причинява болка на свои братя, но в този случай се налагаше. Този печен католик явно не бе успял да мине отвъд Сто тридесет и осма улица и Амстердам. Ноар стисна мекото месо между палеца е показалеца му и започна да го извива. Чернокожият свещеник изрева и освободи главата му, Ноар веднага се пресегна и го изтегли до кръста върху облегалките на предните седалки. С тъжна въздишка му нанесе саблен удар в тила. И без да губи време се залови с работата си: късаше жици и трошеше копчета наред. Дебеланкото в бяло расо — „нашият човек“, помисли си Ноар — внимателно изтегли тялото на негъра обратно на задната седалка, като придържаше главата му, сякаш бе тежко ранен.

— Нищо му няма, чичо. Не зная при вас как е. Но аз такова нещо — никога! Баптистите държат ритъма! Вие пък — ченгетата…

„Мръсен педераст! Само това му липсваше! И какво ли още го очакваше на римското летище «Леонардо да Винчи» — един Бог знае! Направо кошмар посред бял ден, като смяташе и това, че не бе спал цяла нощ.“

Проклетото джудже-пилот от Валтурнанче настоя самолетът му да бъде прегледан от инспектор по наркотиците! Пълна глупост! Никой не даваше и пет пари дали ще кацне самолет, натоварен с крадено злато или с недекларирани диаманти, но ако на борда има само една цигара марихуана, са готови да ти спукат гьона! Но протестите му не помогнаха, дори напротив — влошиха нещата. Инспекторът реши да го съблече и да го обискира основно.

— Per favore, signore.46 Къде са ви долните дрехи? Къде сте ги оставили?… Я прегледайте още веднъж самолета!

— Ама това на нищо не прилича — крещеше Девъро. — Как може заради чифт шорти да…

— Che cosa?47 — попита с подозрение капитанът.

— Шорти, бе! — Сам очерта с ръце къде са му гащите. — Къде ще скрия…

— Ахааа — прекъсна го капитанът. — Швейцарецът от планината носи гащи до колената. С джобчета и финтифлюшки. И с много копченца. Копчетата сигурно са кухи!

— Не съм швейцарец! Американец съм! Капитанът вдигна вежди и снижи глас:

— Ахаа… Мафия, а, синьоре?

И разговорът вървеше все в този дух, докато накрая Сам не се разтовари с десет стодоларови банкноти, което пък съвпадна с края на смяната на капитана и Девъро бе освободен.

— Откъде да взема такси?

— Първо си обменете парите, синьоре. Никой шофьор на такси няма да може да ви върне ресто от стодоларова банкнота.

— Не ми останаха стотачки. Имам само по петстотин долара.

— Тогава сигурно ще повикат полиция. Такива банкноти едва ли са истински. Ще ви трябват лири.

„Ох, да ви пикая на страната“ — помисли си Сам. В никакъв случай не му трябваха нервни таксиджии и полицаи. С тях нямаше да може да се осъществи грандиозния финал с отстраняването на Ястреба.

Та така си загуби още почти час на опашката пред бюрото за обмяна на валута, само за да му кажат, че банкноти с такава номинална стойност задължително се проверяват на спектограф.

— Благодаря, синьоре — рече му след малко мустакатата служителка. — Проверихме ги на четири различни машини. Истински са. Ето ви лирите. Имате ли си празен куфар за тях?

Девет и четиридесет и пет. Имаше още време! С такси до Рим щеше да стигне за един час, дори движението да е натоварено. После вероятно ще му трябва още половин час да стигне до южните предградия, откъдето да поеме по Виа Апиа.

Не повече от двайсет минути по Виа Апиа и щеше да е там. Щеше да разпознае мястото по знаците, които успяваше да зърне по време на маневрите. Щеше да стигне в „Нулевата зона“ половин час преди началото на акцията!

Ще спре Ястреба, ще предотврати Третата световна война, ще отърве доживотния затвор и ще се прибере в Бостън с истинска швейцарска банкова сметка!

Мама му стара! Ако имаше две пури, щеше да ги запали едновременно!

Изтича през чакалнята към изхода, над който думата „такси“ беше изписана на три езика. Но щом изскочи на циментовата площадка, дъхът му секна.

Цялото свободно пространство пред аерогарата бе задръстено от коли, натоварени с багаж. Шофьорите се бяха скупчили на групички и така гневно разговаряха помежду си, сякаш подготвяха бунт.

Сам се приближи до един турист:

— Какво става?

— Стачка обявиха, тяхната мамка жабарска!

Сам се дръпна настрани. Джобовете му бяха нафрашкани с няколко милиона лири. Все на някой от паркингите ще намери човек, който да го качи.

Намери го. В единайсет без двайсет. И му предложи пари. Колкото по-бързо кара, толкова повече хилядарки щеше да получи. Мъжът се съгласи.

Единайсет и трийсет и две! Щеше да успее!

Трябваше!

От това зависеше бъдещето му! Ами! Какво има да се залъгва? Животът му зависеше от това!

Гри и Бльо затегнаха вървите около расата. И двамата бяха на колене, скрити във високите бурени под извитите клони на храстите край стария път в подножието на хълма. Готови бяха да изскочат от храсталака и да започнат изпълнението на Шеста фаза — обезвреждането на кортежа. Преобърнатият фиат лежеше точно пред тях и бълваше черен дим във всички посоки. Петимата помощници на папата, двамата шофьори и мотоциклетистът тичаха наоколо и се опитваха да достигнат врещящите вътре турци.

Броят им не представляваше проблем. Като се включат в обгърнатото от дим меле, Гри и Бльо ще действат бързо, стараейки се да увеличат бъркотията. Номерът бе да ги упояват един по един. Руж щеше да помага от западния фланг. Той дебнеше някой да не усети каква е работата и да хукне към колите.

Сега, хайде!

Гри и Бльо изхвръкнаха от храстите и се гмурнаха в суматохата от дим, крясъци и размахани ръце. Полите на расата им се вееха, ръцете им стискаха готови за действие спринцовки.

Един по един хората от антуража на папата се свличаха на земята с щастливи усмивки на грейналите им лица.

— Връзвай ги, връзвай ги! Дай малко въже! — крещеше Гри на турците, които изпълзяха от колата.

— Не много здраво, бе, идиоти такива! — сопна им се Бльо. — Не чухте ли какво каза командирът?!

— Mon Dieu! — стреснато извика той, сграбчи Гри за рамото и с глава посочи нагоре по склона. — Qu’est-ce que c’est ca?48

Проснат по гръб, точно на половината път от тях до лимузините, лежеше Руж, вдигнал право нагоре едната си ръка с чупка в китката, сякаш бс застинал при изпълняване на пирует. Чорапената маска не можеше да скрие олимпийското спокойствие на лицето му. В бързината, изглежда, се бе препънал и забил извадената игла в стомаха си.

— Бързо! — ревна Гри. — Антиотровата! Генералът е помислил за всичко!

— Това му е работата — промърмори Бльо.

— Хайде! — нареди Ястреба, сграбчил с две ръце Гуидо Фрескобалди, който се разпя на висок глас.

Мак видя на отсрещната страна на пътя Оранж, който се прекръсти, преди да изскочи от храстите и да се втурне към папската лимузина. „Излишно е“ — помисли си Хоукинс, папата няма дори да се опита да избяга. Той остави чернокожия си помощник да лежи на задната седалка и в момента излизаше от колата с почервеняло от гняв лице.

Ястреба хвана Фрескобалди за ръката и го повлече към колата.

— Добра среща, господине — поздрави той папата.

— Animale!49 — прогърмя гласът на светия отец. — Uccissore! Assassino!50

— Какво казваш? Не те разбрах.

— Basta! — изпепеляващ гняв струеше от очите на Франческо, очи на великан в тяло на простосмъртен. — Убий и мен! Щом убиваш чедата ми! Чеда на Бога! Убиваш невинни! Убий ме де! Прати ме при Христос! И нека Бог се смили над душата ти!

— Абе я си… глей работата и млъквай! Никой никого няма да убива.

— Нали виждам с очите си! Чедата божии са мъртви.

— Виждаш — грънци! Няма им нищо и никой няма да пострада.

— Всички са мъртви — вече по-нерешително проплака Франческо, докато оглеждаше наоколо с тревога.

— Толкова са мъртви, колкото и ти. Щяхме ли да ги завързваме, ако не бяха живи? А кажи де! Оранж! Насам!

— Si Generale51 — Оранж се приближи, заобикаляйки автомобила отзад, като не преставаше да се кръсти.

— Вади цветнокожия от колата. Сигурно е гостенин на папата.

— Той е свещеник! Мой личен помощник!

— Айде бе? Внимателно, Оранж — обърна се той към италианеца, който измъкваше младия свещеник от автомобила. — Сложи го в храстите и поразхлаби малко яката на расото му. Ще заври с това пончо. Я, глей каква жега е.

— Значи, искате да кажете, че всичките са живи? — попита Джовани, все още учуден.

— Разбира се, че са живи — отвърна Хоукинс и даде знак на Вер да приготви Фрескобалди за размяната. Двойникът на папата седеше умислен.

— Не вярвам! Убихте ги! — упорстваше папата.

— Абе няма ли да млъкнеш! — това не бе въпрос.

— Чуй ме добре. Не знам ти как се справяш с командването, но предполагам, че можеш да различиш жив от умрял човек, нали?

— Che cosa?…

— Капитан Гри! — Макензи помаха на маскирания скандинавец, който тъкмо овързваше един свещеник на земята до първата лимузина. — Вдигни го тоя и го донеси насам!

Гри изпълни заповедта. Хоукинс хвана папата за дясната ръка и му рече:

— Ето. Допри си пръстите до врата му. Виждаш ли? Има ли пулс, а?

Папата присви очи, вторачен съсредоточено във върха на пръстите си.

— Сърцето… да, бие. Значи истината казвате. Ами другите? И техните ли сърца туптят?

— Вече ти дадох дума — отвърна сухо Ястреба. — Трябва да те порицая, господинчо. Командирите на противника не лъжат, когато са сигурни, че ще те пленят. Ние не сме животни. Хайде, че нямаме много време — Ястреба даде знак на Вер да доведе упоения Фрескобалди. — Извинявам се, но ще трябва да ти сменим дрешките. Аз ще…

Макензи изведнъж замлъкна. Папа Франческо не сваляше очи от Фрескобалди. Той веднага позна оперния певец, който избръснат гладко и без мустаци, приличаше на Джовани Бомбалини много повече, отколкото самия Бомбалини.

— Та това е Гуидо! Гуидо Фрескобалди! — светият отец така извика, че го чуха сигурно чак в пристанището на Неапол. — Гуидо от моята кръв! От моята плът! Madre di Dio!52 И ти ли си с тия еретици!?

Синьор Гуидо Фрескобалди се подсмихваше.

— Che gelida… manina… a rigido esanime… ah la-la… la-laaa…

— Той e наистина, само че от тази сутрин малко се е шеметосал. Така ще е известно време. Хайде сега да свалим някои нещица от теб и да му ги сложим на него. Капитан Оранж! Капитан Вер! Помогнете на господин Франческо.

— Я го вижте! — Ястреба говореше гордо, като генерал, превзел вражеска крепост. А всъщност държеше ухиления Фрескобалди, вече преоблечен. — Много му отива, нали?

Потресеният Франческо не можа да се сдържи и извика:

— Jesus et Spiritus Sanctus!53 Грозният Фрескобалди на мое място! Господ наистина е чудотворец!

— Като два снаряда от един калибър сте.

Светият отец едва събра сили да попита:

— Слагате… Фрескобалди… на трона на Свети Петър?

— Само за около два часа, ако е рекъл Господ и ако изчисленията ми са верни.

— Но защо?

— Нямам нищо против теб лично. Доколкото знам, не си лош човек.

— Защо тогава? Кажете, за бога, защо? Това не е отговор.

— Не съм и мислил да ти отговарям — отвърна Ястреба. — Само не викай повече, че с тоя глас ще ме капичнеш. Откъде ги вадиш тия децибели, бе?

— Тогава докато не се капичнеш ще викам, ако не ми кажеш… Айииии!…

— Добре де! Добре! Отвличаме те. За откуп. Не се притеснявай, косъм няма да падне от главата ти, честна генералска.

Капитаните Гри и Бльо притичаха до тях и дадоха знак на Макензи:

— Районът е чист, генерале — изрева Гри.

— Всички са упоени — добави Бльо. — Готови сме да тръгваме.

— Браво! Тогава какво чакаме? Хайде, бойци! Измитаме се от района! Готови за изтегляне! Под строй! Напред!

Като по сигнал на около петдесетина метра от тях забръмча хеликоптерът, скрит в една горичка.

Но в същия момент дочуха и друг звук. Идваше от пътя горе по хълма. Изскърцаха спирачки на автомобил.

— Спрете! — викаше някой с пресипнал с глас. — За бога, спрете!

— Какво?

— Mon Dieu!

— Che cosa?!

— А стига бе!

— Tokig!

— Bakasi!

— Мамка му!

По черния път надолу по склона тичаше Сам. Носеше се с такава скорост, че не можа да вземе последния завой и падна на едно коляно.

Джовани Бомбалини гледаше учудено; по навик реши да благослови коленичилия мъж:

— Deus et figlio…

— Млъкни, бе! — изръмжа му Макензи. — Мама му стара, Сам! Какво правиш тук? Нали беше болен бе…

— Слушайте, всички! — прекъсна го Сам. — Всички се съберете тук! — той се изправи, но капитаните не помръднаха от местата си и гледаха някак безучастно. — Бягайте! Спасявайте си живота! Оставете го тоя сам! Това е капан! Махенфелд падна! Снощи! Пълно е с ченгета от Интерпол… — долната му челюст увисна за миг, като видя изражението на Ястреба. — К’во рече?

— Що не се гръмнеш, бе, бастун такъв! Уважавам напъните ти, ама хабер си нямаш от бойни действия — Макензи разкопча якето си и измъкна отвътре кожен калъф. — Хич може ли да тръгнеш в нападение, без да имаш постоянна връзка с командния пункт, абдал с абдал? Ти знаеш ли, че съм предавал по релейка от Ли Сол в Камбоджа чак в долината на Меконг?

— Какво?

— Такова, магаре недно! Високочестотна радиовръзка. Осъществява се във фиксиран час, едновременно приемаш и предаваш. Насра се, Сам! Само преди час в Махенфелд всичко беше спокойно. Не зная как си успял, но добре, че си дошъл до тук сам… Иначе щеше да направиш голяма глупост… Както и да е… Хайде, момчета! Продължаваме с Осма фаза!… Ти също, Сам. Идваш с нас, ще те повозим малко. И този път внимавай! А си решил пак да се правиш на много хитър, отварям вратичката на хеликоптера и те пускам от седемстотин метра да си летиш на воля!

— Мак, недей! Помисли за Третата световна война!

— А ти си помисли за свободното падане, без парашут, право в чиния със спагети!

В този момент до тях достигна друг звук. Този път тревожен. От билото на хълма. От Виа Апиа Антика.

Капитаните и турците замръзнаха на местата си. Ястреба въртеше глава ту надолу към тях, ту нагоре към пътя.

Светият отец рече само:

— Carabinieri.54

Виеха полицейски сирени. Приближаваха към тях.

— Мама му стара! Не може да бъде! Какво е станало, Сам? Мамичката ти ще…

— Господи, не съм аз, Мак! Как бих могъл…

— Мисля, че малко сте се объркал, синьор — рече спокойно папа Франческо.

— Какво? Какво съм объркал?

— Кортежът трябваше да спре в едно селце — то дори и селце не е — казва се Тускабондо, на около миля след инсценираната ви отбивка.

— Исусе!

— Той е милостив, синьор генерале.

— Тия копелета сега ще плъзнат по хълмовете, по полето. Ама че се насадихме!

— И във въздуха, генерале — обади се Оранж, изпод маската му се стичаха струйки пот. — Карабинерите имат хеликоптери да те заринат. Те са pazzi55 във въздуха!

— Исусе Христе!

— Figlio di Santa Maria, figlio di Dio — Той е спасението, генерале.

— Абе нали ти казах да не се обаждаш?! Я, внимавай! Проверете си картите! Бързо! Гри и Бльо, преценете пътища за изтегляне Е-осем и Е-дванайсет! Предишните бяха по-бързи, но не осигуряват прикритие. Давам ви една минута! Оранж и Вер! Дайте ми Фрескобалди! Заминавайте с другите! Сам, ти оставаш тук!

Воят на сирените приближаваше. Гънейки се като сварен макарон в ръцете на Хоукинс, Фрескобалди запя още по-високо.

— Синьор — Джовани Бомбалини направи крачка към Макензи — Казахте, че държите на генералската си дума, нали така?

— Какво? А, да, разбира се. Мисля, че и с вас е така. Да си командир е голяма отговорност.

— Точно така. А истината е дясната ръка на отговорността — папата огледа още веднъж безжизнените тела на хората от кортежа му, изпънали се на тревата в удобни пози, без дори драскотина по тях. — И, естествено, съчувствие.

Ястреба не го слушаше. Крепеше Фрескобалди, трябваше да държи под око Девъро и изчакваше решението на Гри и Бльо.

— За какво ми говорите?

— Твърдите, че не желаете да ме нараните лично.

— Разбира се. Кой ще ни даде откуп за труп?

— А Фрескобалди е здрав като бик — продължи тихо да говори той, но повече на себе си, отколкото на Макензи, разглеждайки полузаспалия Гуидо. — Такъв си е той, синьор генерале. Ако се съглася да дойда с вас, без да ви създавам пречки или усложнения, така да се каже, в духа на сътрудничеството, ще ми направите ли една малка услуга? Като командир на командир.

Ястреба запремига насреща му.

— И каква е тя?

— Да драсна една бележчица, само няколко думи, естествено, на английски. И да я оставя на помощника си. Разбира се, ще можете да я прочетете преди това.

Макензи извади от вътрешния джоб на якето си боен полеви тефтер, скъса един лист, отвори херметичната химикалка и ги подаде на Франческо:

— Имате петнайсет секунди.

Папата сложи листа върху багажника на лимузината и бързо написа нещо на него. Върна го на Ястреба.

— Ако това е някакъв код, нещо много мижав ми изглежда. Няма значение, пъхни му го в джоба на черния. Хареса ми, дето си писал, че си о’кей.

Джовани изтича до помощника си, пъхна бележката под расото му и се върна при Ястреба.

— Не губете време, генерале!

— Какво?

— Пъхайте Фрескобалди в колата! Бързо! Вътре има едно куфарче. В него са ми лекарствата. Дайте ми го, ако обичате.

— Какво?

— Ако винаги така се туткате, няма да ви вземат и в курията. Къде е elicottero?

— Хеликоптерът ли?

— Да.

— Ей там. На една поляна.

Капитаните Гри и Бльо приключиха съвещанието си. Гри му извика:

— Инструктирахме хората, генерале. Тръгваме! Среща — на Зараголо!

— Зараголо ли? — възкликна светият отец. — Летището на Монти Пренестини, нали?

— Да — отговори Ястреба и някак втренчено го загледа. — Защо? Какво има?

— Кажете им да заобиколят от север Роко Приора. Там е пълно с полиция.

— Това май се пада на изток от Фраскати…

— Да!

— Чухте го, нали, капитани! Заобикаляте Роко Приора! Хайде, чупката!

— Не! — изкрещя Сам, който хвърляше погледи към билото на хълма. — Всички сте полудели! Откачили сте! Ще ви спра! Всичките!

— Млади човече! — Джовани зае най-авторитетната си папска поза. — Няма ли да млъкнете най-накрая и да изпълнявате заповедите на генерала, а?!

От горичката се показа Ноар:

— Машината е готова за излитане, генерале! Небето е чисто.

— Ще имаме още един пътник. Трябва да приберем юридическия съветник. Няма да е лошо да му боцнеш една игличка, ако можеш.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Ноар.

— Една доза, капитане!

— Що толкова малко, бе, неговата мамка!?

Така Джовани Бомбалини, главата на римокатолическата църква, и Макензи Хоукинс, двукратно награден от Конгреса с почетен орден, натикаха Гуидо Фрескобалди в папската лимузина и хукнаха като бесни към хеликоптера в гората.

За Франческо беше по-трудно. Светият отец попържаше нежно Свети Себастиан, покровителят на атлетите. Накрая съвсем се отчая, запретна полите на расото, заголвайки дебели селски прасци и за малко да стигне до хеликоптера преди Макензи.

Малкият самолет се издигна над облаците, скупчили се върху Зараголо. На кормилото бе капитан Ноар. На мястото на помощник-пилота седеше капитан Руж. Ястреба и папата седяха в първото отделение един срещу друг, до прозорците.

Макензи хвърляше озадачени погледи към Франческо. От дългогодишния си опит знаеше, че когато врагът оказва съпротива, най-добре е да не се предприема нищо, докато обстоятелствата не наложат незабавен контраудар.

Този път обаче случая бе съвсем друг. Франческо изобщо не се държеше като враг. А Ястребът бе срещал най-различни врагове.

Мама му стара, нещо не беше наред!

Ей го, седи си там, разкопчал тежкото расо, изул обувките си, скръстил ръце върху едрия си корем и зяпа ли зяпа през прозореца с щастливия израз на месар, който за пръв път се качва на самолет. Чудна работа. И доста съмнителна.

Защо бе?_ Защо?_

Макензи реши, че няма смисъл да носи повече маската. Останалите не трябваше да ги свалят, но за него вече бе все едно.

Свали я с въздишка на облекчение. Франческо се обърна към него, в очите му нямаше и помен от омраза. Папата му се усмихна приветливо и кимна с глава, сякаш за да му каже: „Радвам се да се запознаем лице в лице“.

Бре, мама му стара!

Макензи бръкна в джоба за пура. Измъкна една, отхапа й края и извади кибрит.

— Per favore? — Франческо се наведе към него.

— Какво?

— Една пура, синьор генерале. За мен. Може ли?

— О, ама разбира се. Заповядай — Хоукинс измъкна още една от кутията и му я подаде. После се сети и бръкна в джоба за резачката, но беше късно.

Франческо отхапа края й, изплю го на пода, при това съвсем не просташки, взе от Мак кибрита и драсна клечка.

Папа Франческо, наместникът на Христос имаше съвсем блажен вид. Облегнат удобно назад, кръстосал крака под расото, той пускаше с наслада ароматичния дим от пурата да се върти над главата му и се любуваше на гледката долу.

— Grazie56 — рече Франческо.

— Prego57 — отвърна Макензи.