Пътят към Гандолфо

ГЛАВА СЕДМА

Народният съд премина блестящо за всички заинтересовани. Макензи Хоукинс бе истинско олицетворение на разкаял се и преобразил се враг; идеално изигра ролята си на кротко агънце.

При пристигането си на летището във военновъздушната база „Травис“ в Калифорния той застана стоически пред телевизионните камери и отговори ясно на въпросите от тълпата журналисти и надути зяпачи; очарова печата и укроти кресливите свръхпатриоти.

Без много глезотии заяви, че е дошло време старите войници — дори по-младите стари войници — да се оттеглят с достойнство, времената се променили, а с тях — и ценностите. Това, което преди десетина години било смятано за вероломство, сега станало нормален начин да се действа. Мъжът в униформа и с военен манталитет не бил подготвен, а и не трябвало да бъде подготвен за велики международни дела. Достатъчно било той, простият войник от легионите на своята страна sic… ibid… in gloria transit… Макензи Хоукинс да следва вечните истини, така както той ги разбира.

Всичко бе много свежо. Всичко бе много затрогващо. Всичко бе абсолютна изгъзица. А Мак Хоукинс бе върхът.

За отбелязване е, че човекът в Овалния кабинет наблюдаваше цялата тази работа, потънал дълбоко в креслото си, а на скута му лежеше покорно седемдесеткилограмовото му куче на име Питон. Отвреме-навреме човекът избухваше в смях, пляскаше с ръце над косматото туловище на Питон, тропаше с крака по пода, хихикаше в шепи и се наслаждаваше истински на представлението. Час по час надникваха в стаята членове на семейството му, смееха се, пляскаха с ръце и тропаха с крака от възторг, също като татенцето. Не разбираха защо е толкова щастлив, но не бяха изпитвали такава радост, откакто татенцето застреля в корема онзи гаден малък шпаньол.

Сам Девъро наблюдаваше преобразяването на Макензи Хоукинс със смесени чувства — от сдържан смях през измамно спокойствие до необяснимо страхопочитание. Ястребът се бе превърнал в сантиментално пиленце и липсваше единствено причината за тази метаморфоза. Не че Сам забравяше за страшната заплаха — Монголия или Левънуърт, но след като се призна за виновен, извини се публично, написа онова унизително писмо и позволи да го снимат с наведена глава, докато му четяха присъдата — сто години условно, можеше поне да запази самочувствието си на висш офицер и да се противопостави с двойно по-голяма мощ на всички бури. Вместо това, за да разсее всяко съмнение, той стигна до крайности. Сякаш наистина бе решил да изличи и спомена за себе си.

„Каква ужасна фраза“ — мислеше си Девъро.

Естествено, Сам допускаше поведението на Хоукинс да е свързано по някакъв начин със сделката с Вашингтон за досиетата по силата на член 775 от Устава и разрешението Макензи да бъде допуснат до тях. И така да бе, пак изглеждаше ненужно генералът да се престарава; три разузнавателни служби бяха прегледали досиетата и не намериха в тях нищо, което би могло да навреди на националната сигурност. В по-голямата си част документите засягаха стари конспиративни операции в Сайгон, няколко направо дребни спекулативни сделки в Европа и куп догадки, слухове и недоказани твърдения — абсолютна боза.

Дори Хоукинс да бе убеден, че ще измъкне някой и друг долар от тези непотвърдени и стари данни — а явно тази бе единствената причина да настоява за изпълняване на член 775 от Устава — от това нямаше да пострада никой. А като се има предвид инфлацията, намалената пенсия, която щеше да получи, и статутът му на недосегаем човек, животът му нямаше да е песен. Така че, никой не се притесняваше от това какво ще прави със старите си досиета. Освен това и да имаше неприятни последици, нали бе написал и подписал собственоръчно онова писмо.

— Мамка му стара, момко, да знаеш как се радвам, че те чувам отново — по телефона гласът на Макензи звучеше много силно и някак ентусиазирано, та Сам инстинктивно отдели слушалката от ухото си. Къде от загриженост за слуха си, къде от неясен страх, свързан с този глас.

Девъро се бе разделил с Ястреба преди повече от две седмици в Калифорния, веднага след пресконференцията в базата „Травис“. Сам се върна във Вашингтон и до този момент — три дни преди бе зает почти изцяло с прибиране на багаж и довършване на всички канцеларски задължения, които биха могли дори с една минута да забавят настъпването на великото събитие.

Хоукинс не бе сред тези задължения, но самото му присъствие вещаеше някаква абстрактна заплаха. В по-общ смисъл.

— Здрасти, Мак — предпазливо отговори Сам. Още в началото на съдебния процес в Пекин бяха зарязали военните титли в контактите си. — Във Вашингтон ли си?

— Къде другаде, момко? Утре трябва да се явя в G–2 по член 775. Не знаеше ли?

— Бях много зает. Трябваше да свърша куп неща, преди да пусна кепенците тук. Освен това не виждам защо някой трябва да ми казва, че ще ходиш в архива.

— А е трябвало — отвърна Хоукинс. — Защото ти ще ме придружаваш. Мислех, че знаеш.

Изведнъж Девъро усети огромна твърда буца в стомаха си. По навик изтегли чекмеджето и бръкна за хапче „Малокс“10:

— Да те придружавам ли? За какво ти е придружител? Не знаеш ли адреса? Ще ти го кажа, Мак, имам го тук записан. Не си тръгвайте, сержант! Дайте ми веднага адреса на архива на G–2! Размърдайте си задника, де!

— Чакай, Сам — прогърмя гласът на Макензи Хоукинс. — Това е просто една процедура, нищо повече. Няма защо да се спичаш. Естествено, че знам адреса; би трябвало и ти да го знаеш, момко, нали така?

— Не желая да те придружавам. Не ставам за придружител! Казах ти сбогом още в Калифорния.

— Можеш пак да ми кажеш „здрасти“ на вечеря. Как ти се вижда това?

Девъро задиша тежко. Преглътна хапчето и махна на сержанта-секретар да си ходи.

— Съжалявам, Мак, но наистина имам да довършвам някои неща. Може би в края на седмицата; всъщност, по всяко време след други ден. По-точно, след шестнайсет нула нула.

— Е, Сам, мислех, че ще свършим тая работа утре сутринта. Искам да кажа, че трябва да си там, синко. Така пише в заповедта. Няма да се изцелим накрая, я? Господи! Ако не изпълним заповедта, няма да ни уволнят и двамата.

— Къде искаш да вечеряме? — попита Девъро. Лицето му се сгърчи от болка. Шишенцето с хапчета бе празно.

„Ти ще ме придружаваш. Мислех, че знаеш… Така пише в заповедта. Няма да се изцепим накрая, я?“

В никакъв случай. Девъро поклати глава. От съседното сепаре двойка влюбени го зяпаха учудено. Той спря да клати глава и им се ухили тъпо; пошушнаха си нещо и извърнаха поглед от него. Явно бяха разбрали, че човек никога не може да предвиди кой идиот ще седне на съседната маса.

Висок мъж разгърна завесите под арката, разделяща заведението на две. Сега пък Сам зяпна. От шаш.

Това бе Ястребът. Нямаше съмнение. Само че високият мъж, който културно си пробиваше път през навалицата в ресторанта по нищо не приличаше на разчорления Макензи Хоукинс, който му правеше физиономии с пура в уста през стъклото на килията в Пекин. Нито пък имаше нещо общо с образа на героя Хоукинс, маршируващ твърдо с изпънати рамене срещу силния порив на вятъра под звуците на хиляда гайди.

Първото нещо, което се набиваше на очи, бе брадата а-ла Ван Дайк. Все още не бе пораснала съвсем, но очертанията й бяха ясни, а космите й — добре вчесани. Както и косата — поизрасла, но сресана от грижовни ръце така, че сиви къдрици обгръщаха плътно ушите. Много, ама много изискан вид. Ами очите — е, те не се виждаха много, защото бяха скрити зад очила с рогови рамки и леко матирани стъкла, които му придаваха повече академичен или дипломатичен, отколкото тайнствен вид.

А походката. Мили боже! Нямаше и помен от вдървената военна стойка, сменена с леки, грациозни движения. Непринуденото му поведение и безгрижната походка подобаваха много повече на Палм Бийч, отколкото на Форт Бенинг.

— Забелязах как ме зяпаш — рече Ястребът, докато се намъкваше в сепарето. — Не изглеждам зле, нали? Посерковците в униформа дори не ме забелязват. Какво ще кажеш, а?

— Събра ми очите — призна си Сам.

— Не се шашвай, синко. Първото нещо, което научава шпионинът, е способността да се адаптира. Не само към обстановката, но и към акцента в говора, местните обичаи, начините на общуване… Това е основата на психологическата война.

— Какви ми ги дрънкаш?

— В тила сме, Сам. На вражеска територия, не разбираш ли?

Още преди да е изсърбал елегантно студената си супа, Мак Хоукинс стигна до бомбастичното обяснение за поканата на вечеря. Експлозивната му същност се съдържаше в едно-единствено име.

Хезълтайн Броукмайкъл. Бивш генерал-майор от командването в Банкок. Понастоящем в архива във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Да, Сам, старият Броуки бе с мен в Корея. Дяволски добър офицер, малко избухлив, но нали все трябваше да се съревновава с оня тъпигьоз братовчед му. Как му бе идиотското име? Май се казваше Етълред, а? Представяш ли си? Двама Броукмайкъловци в една и съща армия, и двамата с шибани имена!

— Не ми се яде повече — промълви Девъро. Ястребът продължаваше:

— Да, господинчо, ти наистина съсипа кариерата на Броуки. Не можеше да прибави още една звезда на пагона си, дори да се примоли на всички астролози от Пентагона. Те просто не можеха да се ориентират — единият от двамата Броукмайкъловци бе мошеник, но ти не можа да докажеш и това.

— Не ми разрешиха! — изшептя Девъро, но явно не прецени силата на гласа си. Двойката от съседното сепаре пак го зяпна. Сам пак им се ухили — Имах доказателства и бях подготвил делото. Принудиха ме да го заровя!

— И един достоен мъж бе закопан, точно когато началник-щабовете го гледаха с добро око. Жалко е, казвам ти.

— Стига, Мак. Бях сгащил това копеле на пангара…

— Да, ама обърка копелетата, момко. А тези така наречени доказателства си ги събрал чрез закононарушения.

— Реших се на преценен риск, защото бях побеснял. Платих за това с две години от живота си в тази тъпанарска униформа. И толкова. Сега искам да се махна от армията.

— Много лошо. Искам да кажа, жалко, че чувам това от теб, защото може да се наложи да поостанеш още в Канцеларията на главния инспектор, ако аз…

— Стига! — изрева Девъро шепнешком. — Уволнявам се вдругиден! Нищо, абсолютно нищо не може да спре това!

— Дано. Но нека довърша. Може да се наложи да поостанеш, ако не успея да убедя стария Броуки да си избие от главата една налудничава идея. Виждаш ли, обвиненията срещу теб в Банкок всъщност не са отпаднали; отложили са ги един вид поради усложнените обстоятелства, а какво ще кажеш за кресливите миролюбци, дето постоянно плюят по армията? Броуки не че няма никакви доказателства срещу теб, Сам, но ще иска да изчисти собствения си статут, разбираш ли? Той си мисли, че като разчепка тези обвинения, ти ще изровиш досиетата и ще посочиш истинския Броукмайкъл — ще си принуден да го направиш, иначе отиваш на кино — и тогава шефовете пак ще му се усмихнат, както преди. Това няма да продължи повече от шест-седем месеца. Най-много година или година и половина, ако делото се закучи, но и двамата ще получите каквото искате…

— Искам да се махна от армията! Нищо друго! — Сам така изви салфетката, че тя чак изпука. — Платих си за справедливото възмущение. Това вече е минало!

— За теб, момко. Но не и за стария Броуки.

— Фактите не могат да бъдат изопачени. Извиних се, и то писмено. В други ден след шестнайсет нула нула ще продиктувам на цивилен секретар декларация, в която ясно ще заявя, че няма да отварям това дело!

— Ще го отвориш, ако старият Броуки измъкне един документ от банкокското досие и издаде заповед за арестуването ти. Той е генерал, Сам. Дори да е прекарал службата си в лъскане на пагони на по-висшестоящи лайнари, както разбирам.

Хоукинс стисна устни, зацъка с език и бавно поклати глава; широките невинни очи зад леко матираното стъкло на очилата изразяваха всичко друго, но не и невинност.

— Добре, Мак. Играта свърши. Спомена, че искаш да уговориш Броукмайкъл да зареже тези глупости. Можеш ли?

— Или ще го убедя да не го прави, или ще го разкарам за известно време. Да, мога да направя или едното, или другото. Вземеш ли веднъж в ръка заповедта за уволнение, Броуки няма да може да насъска никого срещу теб, ако ще да си съдере задника. Тази хартийка ще му върже ръцете, нали. Всъщност, ти го знаеш по-добре от мен.

— Да, знам. Само ми кажи каква гадост искаш да извърша.

Ястребът свали тъмните очила и с елегантни жестове започна да чисти стъклата, сякаш лъскаше сапфир.

— Трябва да ти призная, че мислих много за бъдещето си. И смятам, че в него има място и за теб, но не съм много сигурен.

— И си напълно прав. Идната седмица се връщам на бюрото си в „Аарон Пинкъс и съдружници“ в Бостън, най-добрата юридическа фирма по Източното крайбрежие.

— Е, би могъл да го поотложиш с няколко седмици. Да кажем с един месец, а? За Бога, момко, изгубил си цели четири години; какво е още един месец?

— Някой ден Аарон Пинкъс ще влезе във Върховния съд. Всеки ден в неговата кантора носи знания и не желая да се отказвам от трийсет години платено образование. Какво искаш да кажеш с това, че имало място и за мен? Къде?

— Нужен ми е адвокат. Мисля, че по-добър от теб не познавам.

— Предполагам, че съм единственият, когото познаваш…

— Но по някои точки издъхваш, приятелче — прекъсна го Хоукинс, докато нагласяше очилата на носа си. — Съжалявам, че ти го казвам, но това е факт. Така че, двоумя се дали да те наема. Ще помисля още по въпроса.

— А междувременно ще държиш Броукмайкъл настрана, нали?

— А ти ще размислиш ли по предложението, което ти направих? Само за няколко седмици, а? Виждаш ли, имам някой и друг спестен долар…

— Много добре знам колко пари имаш — обади се Девъро. — Наложи се да го проверя. Навярно искаш съвет от мен как да ги вложиш?

— Нещо такова…

— Нямам съответната квалификация, но ще ти помогна. Наистина — Сам искаше да му помогне. След толкова години всеотдайна и изпълнена с опасности служба на родината Мак бе успял да спести общо петдесет хиляди долара. Никакви други авоари. Никакви къщи, недвижимо имущество или акции. Нищо. Тези пари и занижената пенсия бяха всичко, на което можеше да разчита до края на живота си. — А ако не мога да ти дам съвет, какъвто мисля, че заслужаваш, ще намеря някой, който може.

— Трогнат съм, синко.

Дали в грубите бръчки около войнишките му очи не блестеше издайническа сълза? Сам не можеше да каже, защото тъмните очила му пречеха.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Може да прозвучи сантиментално, но това е най-малкото, което всеки данъкоплатец може да направи за теб. Дал си много на страната, а политиците те прекараха. Знам го много добре.

— Е, момко — рече Хоукинс с дълбока, героична въздишка, — всеки прави каквото трябва в този свят. В даден момент… Ох! Тоя идиотски костюм ме стяга повече и от парадна униформа — Ястребът измъкна от вътрешния джоб сгънато пожълтяло списание. Ъгълчетата на някои страници бяха прегънати и маркирани с червено мастило.

— Какво е това? — попита Девъро.

— А-а, китайска комунистическа пропаганда. Жмичките го бяха забравили в килията ми. Обичайните комунистически глупости, написани на неправилен английски. Това е статия, която би трябвало да покаже колко несправедлива е институционализираната религията. Папата на римокатолиците имал първи братовчед — нещо като Броукмайкъловци, само че имената им са различни — с който си приличали като две капки вода. Всъщност, били еднакви като еднолични близнаци, само че братовчедът на папата си пуснал брада, за да скрие приликата.

— Не разбирам. Къде е несправедливостта?

— Братовчедът е второкласен певец в една невзрачна оперна трупа и през половината от годината е без работа. Китайските комуняги веднага правят набиващото се в очи сравнение. Певецът дере гласа си, за да радва хората със своето изкуство и гладува, докато братовчед му папата се тъпче като чревоугодник и краде от залъка на бедните.

— И това толкова те впечатли, та чак си го отбелязал?

— Аа, не, момко. Подчертал съм си само неточностите, за да ги покажа на един мой приятел свещеник. Може да ти се стори чудно, но проучих някои неща, за които преди и на ум не ми е идвало. Бог, църквата и други подобни… Само не ми се смей.

Девъро се усмихна:

— Не намирам нищо смешно в такива работи. Винаги съм ги вземал доста насериозно. Религиозното съзнание е не само конституционно право, но често то е истинският жизнен сок на човека.

— Много хубаво го каза. И задълбочено, Сам. Между другото, пак за оная работа с Броукмайкъл. Утре сутрин в G–2. Трайкай си и прави, каквото ти кажа.

Хоукинс чакаше под навеса пред входа на хотела, когато Сам паркира до бордюра. В едната си ръка носеше дипломатическо куфарче, което изглеждаше много скъпо, с другата отвори вратата и се намъкна в колата. Широка усмивка щеше да разчекне лицето му.

— Майка му стара! Ама че хубава утрин! Денят бе ужасен. Студен и навъсен, а облаците по небето обещаваха проливен дъжд.

— Барометърът ти май се е скапал.

— Дрън-дрън! Слушай, момко, денят, както и възрастта, зависи от това как се чувстваш. А аз се чувствам прекрасно! — Хоукинс поизпъна реверите на туиденото си сако, понагласи тъмно червената вратовръзка върху модерната си раирана риза и приглади нежно с пръсти косата край слепоочията.

— Радвам се, че си в такова добро настроение — рече Сам, запали мотора и се включи в движението. — Не бих искал да ти го развалям, но там не можеш да влезеш с куфарче. Нямаш право да изнасяш документи. Такива са разпоредбите в G–2.

Хоукинс се разсмя. Измъкна пура от джобчето на ризата:

— О, не затруднявай юридическото си мозъче с подробности — той отряза крайчеца на пурата със сребърно ножче. — Погрижил съм се за всичко.

— Не си ти човекът, който трябва да се грижи за нещо! Аз отговарям за теб и през следващите двайсет и четири часа трябва да съм абсолютно чист — Девъро изкара яда си на клаксона; колите около тях му отвърнаха със същото.

— Господи, защо си се вкиснал? Дръж под око само авангарда, за фланговете не се кахъри.

— Абе, на какъв език разговаряме? За какви флангове ми говориш? Какво означава това?

— Означава това, което ти казах снощи — Макензи палеше пурата си. — Прави, каквото ти говоря и не вдигай шум. Между другото, искаш ли да знаеш кой отговаря за архивите в G–2? Всъщност името му едва ли те интересува, но е разкошно копеле, истински гений. Изобщо не бе чувал за мен преди няколко години, когато го измъкнах от лагер за военнопленници, западно от Ханой. Завършил е „Уест Пойнт“. Випуск четиридесет и седма. Също като мен. Майка му стара, колко малък е светът и какви съвпадения…

— Не!… Не, Мак! Не! Не, не и не! Без тия! Няма да стане! — Сам пак се нахвърли на клаксона. Натискаше го като луд. Заради една възрастна дама, която със сетни сили прекосяваше улицата. Бедната женица се разтрепера и сгуши глава още по-дълбоко между раменете си.

— Член седемстотин седемдесет и пет ясно определя, че юристът-придружител е само придружител.

Не и наблюдател. Той отвежда офицера от разузнаването до мястото за преглеждане на документите и го връща, но няма право да влиза с него в помещението. Навярно има много непочтени адвокати, а, Сам? — Макензи дръпна яко от пурата.

— Има още нещо, което е забранено в тази стая, копеле отровно! — Девъро пак натисна с цяла длан клаксона. Възрастната дама преполовяваше със скорост на костенурка улицата. — Не се допускат хора с куфарчета!

— Допускат се, ако става въпрос за окончателно попълване на досието. Никой не може да вижда тези документи, освен дежурният офицер по архив. Те са строго поверителни.

— Да, ама там няма нищо! — изкрещя Сам, като сочеше към куфарчето.

— Откъде знаеш? То е заключено.

При влизането в сградата на военното разузнаване Хоукинс бе придружен мълчаливо, професионално от двама военни полицаи до специалната стая, определена за изпълняване на процедурата по член седемстотин седемдесет и пет. Сам вървеше отзад. Процесията му се стори формална и суха, като на екзекуция, само дето Мак разваляше впечатлението с безгрижната си походка и с цивилния си костюм. Но щом влязоха в стаята, Хоукинс изпъна рамене и с дресирания лай на щатен офицер нареди на двамата полицаи да отведат Сам в съседната стая и да повикат началника си. Те му изкозируваха, подхванаха мълчаливо Сам от двете страни и го заведоха в съседната стая. Затръшнаха вратата, заключиха я, провериха коридора и с походка на офицери от Вермахта излязоха в преддверието. Заключиха и неговата врата.

Цялата тази работа му напомняше нещо; ами, да, сети се накрая Девъро. Преди няколко седмици гледа по телевизията един филм. „Седем дни през май“. Отиде до единствения прозорец и се загледа навън. И надолу. През решетките. Стаята бе на четвъртия етаж. Военното разузнаване явно не желаеше да поема рискове дори с юридически придружители от Главния инспекторат.

От съседната стая се чуваха гласове. Говорещите избухнаха в смях, последваха здрави мъжки псувни. Отколешни братя по оръжие си припомняха доброто старо време, когато на всеки му се печеше яйце на гъза и само генералите си гледаха кефа. Сам седна на един стол, взе в ръце стар, протъркан екземпляр на „Да изкореним венеричните болести в G–2“ и зачете.

Монотонен звук от съседната стая изведнъж откъсна погледа му от четивото, което наистина бе интересно.

Трррррт-шън. Трррррт-шън. Трррррт-шън.

Девъро преглътна няколко пъти, притеснен от това, че забрави хапчетата за стомах в колата. Дори да искаше, не можеше да сбърка този звук с друг. Беше ксерокс-машина.

Защо в секретна стая, където поверителните документи могат само да бъдат разглеждани, имаше копирен апарат?

От друга страна, защо пък не?

Първият въпрос обаче бе много по-логичен. Наличието на копирна машина противоречеше на разпоредбата по член седемстотин седемдесет и пет.

Сам се върна към четивото си, но не можеше да се съсредоточи дори върху илюстрациите.

След час и двайсет минути звукът спря. След няколко минути се чу изщракване в ключалката и вратата към стаята се отвори. Появи се Макензи с куфарчето си в ръка, поиздуто и стегнато с две блестящи метални ленти със знака на военното разузнаване. От дръжката висеше къса стоманена верига.

— Какво по дяволите е това? — попита Девъро от стола, притеснен и доста изнервен.

— Нищо — отвърна спокойно Хоукинс. — Само няколко досиета, готови за прехвърляне.

— И какво по дяволите е това?

— Майоре — продължи Макензи, като извиси глас и се изпъна като струна. — Влиза бригаден генерал Беризфикуш! Мир-но!

Девъро скочи от стола и козирува на огромния офицер с дванайсет реда отличия, превръзка на окото и перука на главата, който бързо влезе в стаята. Генералът отвърна стегнато на поздрава и протегна на Сам тежка, мускулеста ръка.

— Разбрах, че ви предстои уволнение, майоре — рече той с прегракнал глас.

— Да, сър — отвърна Девъро и стисна протегнатата ръка.

В същия миг Хоукинс прехвърли веригата на куфарчето през ръката на Сам, завъртя трите колелца на шифрованата ключалка на нула и излая:

— Първото предаване изпълнено, генерале!

— Прието, сър! — изкрещя в отговор генералът, който все още стискаше здраво ръката на Сам, втренчил единственото си око право в него. — Документите са под ваша охрана и отбрана, майоре! Готови за второ предаване!

— За какво генерале?

— А така! — генералът пусна ръката му. — Не сте ли вие онзи тъпунгер от Главния инспекторат, който прекара стария Броуки Броукмайкъл?

Стомахът на Сам се загърчи; ситна пот изби по челото му, а тежкото куфарче сякаш щеше да му откъсне ръката.

— Нещата не стоят съвсем така, сър.

— Така ли? — изрева генералът. — Значи трябва да вярвам на един нестроевак, а не на Броуки?

— Но, генерале…

— Млък, войнико! Какво е това? Неподчинение ли?

— Не, сър. Съвсем не, сър. Само исках да обясня…

— Да обясните ли? Кръъъ-гом към вратата и пристъпете към второ предаване или ще ви дам на военния съд! За неподчинение и некомпетентност!

— Да, сър! Слушам, сър! — Сам се опита да козирува, но куфарът и веригата бяха много тежки, та само размаха ръка пред лицето и отпраши към вратата, която като по чудо двамата военни полицаи отвориха тъкмо навреме.

Формалностите на входа приключиха много бързо. Металните ленти на куфара имаха въздействието на генералски пагон. Девъро трябваше само да се разпише в книгата за регистриране на посетителите, а миниатюрна камера му щракна една снимка.

Чак на улицата Сам проговори на Ястреба:

— Това копеле е лудо! Щеше де ме набута в дранголника за нищо! Защо?

— Старият Броуки има много приятели — отвърна Макензи. — Дай аз да карам.

— Благодаря — Девъро забърка с лявата ръка в десния си джоб и му подаде с още треперещи пръсти ключовете. Отидоха на паркинга и се качиха в колата.

След петнайстина минути, насред задръстването в центъра на Вашингтон нервите на Сам започнаха да се отпускат. Паническият страх от генерала-идиот, който можеше в последния момент да провали уволнението му, бавно отмираше. Но на негово място идваше друга, много реална заплаха. Присъствието й се засилваше от мълчанието на Ястреба.

— Мак, какво по дяволите трябва да правя с тия шибани документи, като са под моя охрана? Къде ще стане това второ предаване?

— Не знаеш ли?

— Ами, не, разбира се.

— Щото генералът мисли, че знаеш.

— Не, не знам!

— К’во ще кажеш да се върнем и да го попиташ, а, Сам? Ако питаш мен, не ти препоръчвам да го правиш. След като знаеш какви чувства изпитва към теб. Господи! Може да изрови какви ли не закононарушения от твоя страна. А преди малко те и снимаха. Всяка беда води след себе си друга. Като ефекта на доминото. Ще те размятат по съдилищата година-две.

— Какво има в този куфар, Хоукинс? Не ме будалкай! Какво има в него?

— Съжалявам, Сам. Опасявам се, че не мога да ти кажа. Нали разбираш, момко. Поверително е.

Девъро седеше на дивана. Наведе се напред с ръка протегната над малката масичка. Макензи стържеше с ножовка веригата.

— Веднъж да махнем тая проклета верига, после лесно ще отключим куфара — рече Мак успокоително. — С бензинова горелка щяхме да свършим за нула време.

— Ами ръката ми, говедо такова? На всичко отгоре не знаеш и комбинацията на шифъра.

— Не се спичай, до десетина минути ще я сваля. Това желязо се оказа доста яко.

След час и десет минути веригата бе разрязана и увисна на китката на Девъро с ключалка с шифрова комбинация от три цифри.

— Трябва да се обадя в службата — рече Сам. — Ще се безпокоят къде съм.

— Няма. Нали си с мен. Във военното разузнаване. Така пише в споразумението. Най-малко един ден, най-много три.

— Но сега не сме там.

— Отишли сме на обяд… — Макензи се прокашля.

— Все пак, трябва да телефонирам…

— Майка му стара, никакво доверие ми нямаш! Защо мислиш чаках чак до днес, за да отида във военното разузнаване? Остава ти един ден и аз разполагам с времето ти. Ако не си в службата, никаква беда не може да те сполети.

— Разбира се. Ако не смятаме това, че може да ме изправят до стената.

— Глупости — Хоукинс стана от пода и отнесе освободеното куфарче до писалището на хотелската стая. — При мен си на сигурно място. Нали ги знам какви са мърльовци в Главния инспекторат. Мислиш си, че си приключил всичко и в последния момент влиза някой смръдльо и ти казва, че няма да мръднеш от там, докато не свърши инструктажът или някоя друга тъпотия.

Девъро гледаше как генералът отвърза металните ленти и отвори куфарчето. Имаше някаква логика в лудостта на Мак. Сигурно щеше да се появи я някой неоформен документ, я някоя работа, дето началството няма да иска да се занимава с нея. Я ще пратят на грешен адрес някой меморандум. Всичко можеше да се случи. Хоукинс определено имаше право: далеч от службата Сам бе на завет.

Макензи извади неколкостотин фотокопирани страници и ги сложи на писалището до куфарчето. Девъро ги посочи с пръст и попита предпазливо:

— Това цялото ти досие ли е?

— Е, не съвсем. Повечето са отворени дела, които никога не са били закривани.

Сам изведнъж изтръпна повече, отколкото през последните три часа:

— Я, почакай. Нали в архива ми каза, че това са само сурови материали за хора, с които си се сблъсквал по време на службата си?

— Или за хора, с които други са се сблъсквали. И това ти казах, синко, не помниш ли? Така се беше спекъл, че не ме слушаше.

— О, Господи! Изнесъл си документи по дела, които не са твои?

— Не, Сам — отвърна Ястребът, докато подреждаше купчина листове. — Ти ги изнесе. Така е записано в книгата за посетители. И срещу името ти стои твоят подпис.

Девъро падна назад на дивана:

— Мръсен гадняр!

— Това май обяснява всичко — съгласи се Хоукинс натъжен. — Колко пъти на бойното поле съм се чудил как е възможно да правя такива неща. И отговорът винаги бе един и същ. Бях обучен да оцелявам, момко. И сега се боря за оцеляването си.

Ястребът прилежно подреди от ляво на куфарчето четири купчини фотокопия. И забарабани по тях с пръсти сякаш свиреше на пиано, забил замислен поглед в Сам.

— Мисля, че ще се справиш блестящо. Ще приемеш да те назнача временно за мой адвокат, нали? Няма да е за дълго.

— И става въпрос за нещо много по-сложно от обикновени инвестиции, нали? — Девъро не смееше да отлепи гръб от облегалката на дивана.

— Дребна работа, бих казал.

— А ако откажа, да не се притеснявам и за Броукмайкъл. И той е дребна работа. Ами това незначително измъкване на документи от архива на военното разузнаване? Нищо работа, нали?

— Не си мисли, че е кой знае какво.

— Какво искаш от мен?

— Да подготвиш няколко договора. Фасулска работа според мен. Основавам компания. Можеш да я наречеш дори корпорация.

Сам пое дълбоко дъх:

— Много забавно, ако не беше тъжно. Каквито и да са целите и намеренията, има едно не съвсем маловажно нещо, което се нарича уставен капитал и без което не може да се основе корпорация. Зная финансовото ти положение. Не искам да те обиждам, но спестяванията ти не стигат, за да влезеш в списъка на корпоративните риби.

— Това че не вярваш си е твой проблем. Надявам се много скоро да промениш мнението си.

— И какво искаш да кажеш с тази тъжна забележка?

— Че съм изчислил авоарите до цент, това искам да ти кажа — Хоукинс положи длани върху купчините фотокопия. Сякаш бе открил Изгубения кивот.

— Какви авоари?

— Четиридесет милиона долара.

— Какво? — Сам скочи от дивана като ударен от електрически ток. Стоманената верига на китката му заскача из въздуха и краят й го халоса по окото.

По лявото.

Стаята се завъртя пред очите му.

ГЛАВА ОСМА

Веднага щом затвори вратата на хотелската си стая, Девъро разкъса плика. Отвътре извади правоъгълно листче от дебела хартия и се втренчи в него.

Беше разплащателен чек на негово име. За сумата от десет хиляди долара.

Абсурдна работа.

Всичко бе абсурдно; нищо нямаше смисъл.

Бе хвърлил униформата точно преди една седмица. При уволняването му нямаше никакви спънки; никакъв Броукмайкъл, никакви служебни проблеми в последния момент, защото се появи в канцеларията си само час преди формалната раздяла с армията. А когато отиде, имаше не само превръзка на лявото око, но и дебел бинт на дясната китка, по която пареха рани от изгаряния.

Изнесе се от апартамента си, изпрати нещата си в Бостън, но не замина в същата посока, защото едно гадно копеле на име Макензи Хоукинс настояваше, че се нуждае от „адвоката си“ в Ню Йорк. И така, Сам се сдоби с двустаен апартамент в хотел „Дрейк“ на Парк Авеню, предварително резервиран и платен. За един месец; Хоукинс смяташе, че това е достатъчен срок.

За какво? Макензи още не бил готов да му „открехне“. Но Сам не трябвало да се безпокои, всичко било „включено в графа разходи“.

Чия графа разходи?

На корпорацията.

Каква корпорация?

Тази, която Сам скоро щял да регистрира.

Пълен абсурд!

Бълнувания за четиридесет милиона долара, които направо плачеха за челна лоботомия.

И сега — чек за десет хиляди долара. Чисти, без данък и без разписка.

Да ти умре конят от гъдел! Хоукинс не можеше да си позволи това. Освен това бе стигнал твърде далеч. Никой не изпраща на друг човек (особено пък на адвокат) десет бона без всякакво обяснение. Откачена работа.

Сам отиде до телефона, провери в обърканите инструкции как се борави с него и набра номера на Макензи.

— Мама му стара, момко! Що за възпитание е твоето!? Можеше да кажеш поне едно „благодаря“.

— За какъв дявол? За съучастието ми в кражба ли? Откъде си взел десет хиляди долара?

— От банката.

— От твоите спестявания ли?

— Позна. Сам се обрах.

— Но защо?

От Вашингтон последва кратка пауза.

— От тебе научих тази дума, синко. Мисля, че го нарече договор с адвокат.

Втора пауза. Този път в Ню Йорк.

— Доколкото си спомням, казах, че съм навярно единственият адвокат, сключил договор за някакъв шантаж, който може да го прати на разстрел.

— Това са твои думи. И аз пожелах да поправя впечатлението ти. Искам да знаеш, че ценя високо работата ти. Не ми се ще да мислиш, че те подценявам.

— Стига глупости! Знам, че не можеш да си го позволиш, а освен това не съм свършил работа и за пет пари.

— Слушай, момко, аз по-добре знам какво мога да си позволя и какво не. И освен това не е вярно, че не си направил нищо за мен. Та ти ме измъкна от Китай четири хиляди години преди да изтече срока на присъдата ми.

— Това няма нищо общо. Исках да кажа…

— А утре ще бъде първият ти работен ден — прекъсна го Ястребът. — Няма да се преработиш, но все пак ще започнеш.

Този път паузата в Ню Йорк бе доста по-дълга.

— Преди да кажеш каквото и да било, трябва да ти напомня, че като действащ юрист съм принуден да спазвам професионална етика, която е строго специфична. Няма да направя нищо, което може да застраши адвокатската ми кариера.

Хоукинс му отвърна веднага гръмогласно:

— Не ще и дума! Мама му стара, момко, не желая нечестен адвокат в моята корпорация. Не бих желал името на такъв човек във ведомостта…

— Мак! — изпищя отчаяно Девъро. — Да не искаш да кажеш, че си направил ведомост за заплати?

— Не. Пошегувах се. Но идеята е превъзходна. Сам едва удържаше нервите си:

— Моля те. Мо-ля те! В Бостън има адвокатска кантора и един прекрасен човечец, който някой ден ще стане върховен съдия. Той очаква да се върна при него на работа след седмица-две и няма да погледне с добро око на ангажимента ми към друг човек докато съм в отпуск. А ти ми каза, че ти трябвам за не повече от три — четири седмици. Така че, никаква ведомост.

— Добре — съгласи се тъжно Хоукинс.

— Казвай сега какво има да се прави утре. Ще си начислявам дневен хонорар, който накрая ще извадя от десетте хиляди и ще ти пратя остатъка в края на месеца. От Бостън.

— О, не се притеснявай за това.

— Напротив, притеснявам се. Трябва да ти кажа също, че нямам разрешително да практикувам в щата Ню Йорк. Ще се наложи вероятно да платя на друг адвокат; зависи каква ще бъде поръчката ти. Предполагам, че тя включва подготвяне на документи за регистриране на корпорацията ти — Девъро запали цигара. Почувства облекчение от това, че ръцете му не трепереха.

— Още не. Но и това ще стане след ден-два. Утре искам да провериш положението на един човек на име Делакроче. Анджело Делакроче. Живее в Скарсдейл. Притежава няколко компании в Ню Йорк.

— Какво означава „да проверя положението“?

— Ами, дочух, че имал проблеми в бизнеса. Бих искал да знам дали са сериозни. А може и да ги е оправил. Интересува ме, така да се каже, сегашното му благополучие.

— Благополучие ли?

— Да. В смисъл дали още крета или вече са го тикнали в затвора.

Девъро помълча известно време, после заговори бавно, сякаш обясняваше на дете:

— Аз съм адвокат, а не частен детектив. Това, за което говориш, го вършат адвокати само в телевизионните сериали.

Макензи Хоукинс не се забави с отговора:

— Направо не ми се вярва. Когато човек иска да стане акционер на корпорация, адвокатът на компанията трябва да провери благосъстоянието му, нали така?

— Е, предполагам, че това зависи от процента на дяловото му участие.

— Значително е.

— Значи тоя Анджело Делакроче е проявил интерес?

— Може и така да се каже. Но не бих искал да си помисли, че го подозирам в нещо и го проучвам, нали разбираш?

Девъро забеляза, че ръката му започна леко да трепери. Това бе лош признак; не толкова, колкото болките в стомаха, но все пак лош.

— Имам пак странното чувство, че не ми казваш всичко, което трябва.

— Всяко нещо с времето си. Можеш ли да свършиш тая работа?

— Виж сега, тук има една фирма, с която моята кантора има вземане-даване, всъщност имаше някога. Може би продължава да има. Те навярно ще ми помогнат.

— Чудесно. Свържи се с тях. Но не забравяй, Сам, че отношенията ни са като между адвокат и клиент. Все едно, че си имаш работа с лекар, свещеник или с добра проститутка; не споменавай името ми.

— Можеше да си спестиш това уточнение, не съм ахмак — рече Девъро.

По дяволите! Стомахът му се бунтуваше. Затвори телефона.

— Анджело Делакроче! — Джеси Бартън, старши партньор и син на основателя на „Бартън енд Уисълуайт“, искрено се разсмя. — Сам, ама тебе наистина те е нямало доста време!

— Толкова ли съм гола вода?

— Ще ти го кажа по друг начин. Ако нашият общ приятел в Бостън и някогашен твой работодател (надявам се, че все още е такъв) Аарон Пинкъс разбере, че сериозно готвиш някаква сделка с Делакроче, ще се обади на майка ти.

— Значи съвсем съм дезориентиран?

— Не се майтапя. Аарон ще те вземе за ненормален и лично ще свали табелката с името ти от входа на кантората — Бартън се наведе напред. — Делакроче е от Коза Ностра. Стои толкова високо в йерархията на изнудвачите, че отвсякъде го канят на официални банкети. И, естествено, е недосегаем. Побъркал е и прокурори, и следователи. Не че не се опитват, но просто не могат да го спипат.

— Тогава Аарон не трябва да научи за невинното ми проучване — доверително му пошушна Сам.

— Това, че ми се довери, не трябва да те притеснява. Всъщност, твоят клиент наистина ли е толкова наивен?

Стомахът на Сам бързаше да отговори вместо него. Трябваше веднага да каже нещо, за да заглуши звука:

— Според мен, да. Но му дължа услуга, Джеси. Спаси ми кожата в Индокитай.

— Разбирам.

— Така че, въпросът е важен за мен — продължи Сам. — Значи смяташ, че е абсолютна лудост? Да си има работа с този Делакроче?

— Ако не ми вярваш, сега ще видиш — рече Бартън и посегна към телефона. — Госпожице Демпси, моля, свържете ме с Фил Йенсен — Джеси остави слушалката. — Йенсен е заместник-главен прокурор. Във федералната, не в градската прокуратура. Откакто е там, преследва Делакроче; ще станат вече три години. Йенсен се отказа от сладка служба за шейсет хиляди, за да гони престъпници.

— Похвално.

— Ами, глупости. Иска да става сенатор или нещо повече. Там са големите мангизи… — телефонът иззвъня. Бартън вдигна слушалката. — Благодаря ви… Здрасти, Фил! Джеси е. Фил, при мен е един стар приятел; няколко години бе извън бизнеса. Пита ме за Анджело Делакроче…

От слушалката се чу боботене, което огласи цялата стая. Джеси чак сгърчи лице.

— Не, бе, няма нищо общо с него. Да не съм луд… Казах ти, че отдавна не е практикувал; всъщност беше в чужбина — Джеси се заслуша и погледна към Сам. — Бил ли си в Северна Италия?… Къде по-точно, Фил?… Милано?

Девъро поклати глава. Бартън продължи да говори на Сам, като слушаше гласа на прокурора:

— А в Марсилия?… А в Анкара?… Познаваш ли Рашид?

Девъро клатеше глава.

— Алжир ли?… Бил ли си в Алжир?… Не, Фил, не си прав. Мислиш ли, че щях да ти се обадя, ако работата не беше чиста?… Просто проучване, съвсем законно… Да, знам, Фил… Фил казва, че тези копелета ще купят и Дисниленд… Хайде, Фил, разбрах те; ще се пази от него… Да. Просто исках да съм сигурен относно Делакроче… Добре. Да де. Разбрах. Благодаря ти.

Бартън затвори телефона и се облегна назад:

— Такива ми ти работи.

— Настъпих го по мазола, а?

— По най-болния. Виждаш ли, миналата седмица Делакроче не само се отърва от съдебно преследване, ами от съда изтече информация и сега прокуратурата трябва да му се извини публично. Какво ще кажеш?

— Радвам се, че не се казвам Иенсен.

— Ама Иенсен съвсем не е радостен. Ще оставят Делакроче намира за месец-два, после пак ще се юрнат да го сгащят. Няма да им е лесно; Делакроче бяга като риба. Влиза в съда като у дома си и излиза, без дори да са му го накривили.

— Значи клиентът ми трябва да бяга надалеч от него — заяви по-скоро на себе си Девъро.

— През няколко континента — добави Бартън. — Не дрехите правят човека, а инвеститорите му. Питай когото щеш от Бискейн до Сан Клементе.

— Яяя, колко интересно! Не разбра ли нещо повече?

— Стой надалеч от него — рече Девъро, като прехвърли слушалката в другата ръка и се пресегна за чашата с бърбън на другия край на писалището. — Мирише на мафия и най-добре да нямаш нищо общо с него.

— Разбирам какво искаш да кажеш…

— По ми се ще да чуя „Да, Сам, ще бягам надалеч от Анджело Делакроче“. Това искам да чуя от теб.

— Разбирам те.

— Изобщо не слушаш какво ти говоря. Когато плащаш на адвокат по договор, трябва да го слушаш. Хайде сега, повтаряй след мен: „Ще бягам надалеч…“

— Знам, че днес си имал труден ден, но няма да е лошо да помислиш върху следващата задача. Просто да се пренастроиш.

— Анджело Делакроче не ми излиза от главата.

— С него приключихме…

— Радвам се да го чуя.

— … засега. От теб искам да подготвиш едно стандартно корпоративно споразумение. Истински законен документ, в който да оставиш празно място за попълване на имената на хората, които ще вложат парите си.

— Хора като Делакроче ли?

— Мама му стара, забрави го тоя скапаняк!

— От това, което знам за него, мисля, че трябва да го наричаш по-другояче. Но предпочитам изобщо да не ми споменаваш името му. Какъв вид корпорация? Ако искаш да я регистрирам в Ню Йорк, ще трябва да търся друг адвокат. Нали ти казах?

— В никакъв случай, човече! — изкрещя Хоукинс. — Не искам да намесваш друг! Само ти!

— Обясних ти вече; нямам право да практикувам тук. Не мога да регистрирам фирми в щата Ню Йорк.

— Кой ти говори за регистриране, бе? Искам само документите.

Сам онемя. Не знаеше какво трябва да каже; изобщо можеше ли да каже нещо.

— Да разбирам ли, че ми плащаш по договор десет бона, за да подготвя документи за регистриране, което няма да извършиш?

— Не съм казал, че няма го направя след време. В момента обаче това не ме вълнува.

— Защо тогава си наел адвокат, като не ти трябва? И защо по дяволите съм в Ню Йорк?

— Защото не искам да си във Вашингтон. За твое добро. И когато човек набира капитал, за да основе корпорация, трябва да разполага с напълно законни наглед документи. Отговорих ти в обратен ред.

— Добре, че ми каза. Няма да те питам повече. Каква да бъде корпорацията?

— Обикновена.

— Няма такава. Всяка компания е различна.

— Такава, в която печалбите се разпределят. Между инвеститорите.

— По това всички си приличат. Или поне би трябвало.

— Точно това ми трябва. Не искам изгъзици.

— Почакай така — Девъро остави слушалката и отиде в другия край на стаята, където на един стол бе оставил куфарчето си. Извади от него жълт бележник и два молива и се върна на писалището. — Ще ми трябват някои данни. Ще те питам за някои неща, та да знам какво да представлява този хвърчащ документ за регистрация, дето няма да го внасяме в съда.

— Давай, момко.

— Как ще се казва корпорацията?

— Мислил съм за това. Какво ще кажеш за „Шепърд къмпани“?

— Нищо не мога да кажа. Не знам какво означава. Не че името трябва да има някакъв смисъл. Можеш да я наречеш, както си искаш.

— „Шепърд къмпани“ ми харесва.

— Чудесно — Сам записа името. — Адрес?

— Обединени нации.

Девъро погледна учудено слушалката:

— Какво?

— Това е адресът. Някъде из сградата на Обединените нации.

— Защо?

— Ами, така… символично.

— Не можеш да използваш символичен адрес.

— Защо не?

— Забравих. Нали няма да ги даваме за регистрация. Добре. Хранилище?

— К’во?

— Банката. Която ще съхранява корпоративните фондове.

— Остави празен ред. Всъщност два-три реда. Банките ще са няколко.

Моливът застина в ръката на Сам. След кратко колебание продължи:

— Обект на дейност? Последва пауза във Вашингтон.

— Я ми изреди някои по-законни варианти.

Още по-дълга пауза в Ню Йорк. Моливът направо отказваше да пише.

— Да започнем с намеренията.

— Явно да печелим пари.

— Как?

— Като притежаваме нещо, за което други са готови да платят.

— Преработвателна промишленост? Производство на стоки?

— Не точно това.

— Маркетинг?

— Това по става. Карай така.

— Накъде?

— Дай още няколко думи — отвърна Хоукинс.

— Не съм специалист по регистриране на фирма, но доколкото си спомням от учебниците, обектът на дейност на една компания — мотивът й за печалба — е една или друга форма на производство, преработване, маркетинг, придобиване на собственост, услуги…

— Чакай! Това е.

— Услуги ли?

— Това също звучи добре, но имах предвид предишното.

Сам въздъхна:

— Придобиване на собственост?

— А това. Придобиване на собственост.

— Придобиваш на една цена, продаваш на друга, по-висока. Да не ставаш брокер?

— Много добре звучи, Сам. Точно това му трябваше на стария кокал.

Девъро укроти молива в ръката си и си записа в бележника.

— Ако ще се занимаваш с посредничество, трябва да има някакъв продукт. Услуга, недвижимо имущество или стока…

— От изключително религиозно естество — прекъсна го Макензи с тържествен глас.

— Кое?

— Продуктът.

Сам пое дъх; много, много дълбоко. Когато го изпусна, се чу хъмкане:

— Да не искаш да кажеш, че създаваш компания, която ще посредничи за придобиване на религиозна стока?

— Това е достатъчно.

— Предмети ли?

— О, чудесно.

— За Бога, какво да пиша?

— Посредничество при придобиване на религиозни предмети. Майка му стара, момко! Идеално стана!

Девъро взе назаем от Бартън стандартните за щата Ню Йорк формуляри за сключване на споразумение за ограничено партньорство. Прехвърлянето на записките от бележника върху формулярите не му създаде трудности. Стенографката на хотела ги преписа на машина. Работата му придобиваше по-завършен вид, докато проверяваше документите, в които имаше оставени празни места за попълване на имената на инвеститорите, хранилищата, сумите и с мъдрещата се накрая неясна формулировка: „Посредничество при придобиване на религиозни предмети“.

Но всичко изглеждаше толкова законно, колкото и глава от учебника на Блякстоун. Да, мислеше си Сам, претегляйки на ръка плика с глупости, който щеше да изпрати по пощата на Макензи Хоукинс. Нещата наистина клоняха към завършек. След няколко дни ще се върне в Бостън при „Аарон Пинкъс и съдружници“; „юридическите“ му задължения към Ястреба бяха приключили. Отнеха му всичко на всичко девет дни и свършиха почти три седмици преди определения от Мак едномесечен срок.

Съгласи се да остане в хотел „Дрейк“ още ден-два, за да даде възможност на Мак да оцени усилията му. Нямаше съмнение, че ще бъде похвален, което и стана.

— Честна дума, Сам, този документ е направо внушителен — възхити се Ястребът по телефона от Вашингтон. — Чудя се как успя толкова бързо да го направиш.

— Просто следвах правилата; не беше никак трудно.

— Много си скромен, приятелче.

— Нетърпелив съм. Да, нетърпелив съм да се върна в Бостън…

— Много добре те разбирам — прекъсна го Хоукинс без нужната доза положителност, която можеше да спре зараждащата се болка в стомаха на Девъро.

— Слушай, Мак…

— Виждам, че си ме направил президент на компанията. Не ми каза, че имаш такива намерения.

— Нямаше други имена. Питах те за служителите, ти каза да оставя празно място.

— Какви са тези титли „секретар“ и „ковчежник“? Важни ли са?

— Не, ако не се регистрираш.

— Ами ако някой ден реша да се регистрирам?

— Обикновено двете длъжности се съвместяват. Повечето щати изискват поне двама главни партньори при споразумение за ограничено партньорство.

— Но мога да включа и повече, ако искам, нали?

— Естествено.

— Просто питам, Сам, за да знам как е по закон. Не е толкова важно. Регистрация и без това няма да има. Ей така, да си запълвам времето.

На Девъро му се стори, че долавя нотки на меланхолия в гласа на Хоукинс. Дали Мак не започваше да осъзнава, че това са само фантазии? Дали не му ставаше ясно, че това безразсъдно втурване в частния бизнес е просто начин за компенсиране на липсата на необходимост да взима решения и да командва? Сам се поуспокои. Всъщност изпитваше съжаление към стария кокал. „Да си запълвам времето“ бе евфемизъм за „чакам края“.

— Сигурно е така, генерале.

— Ей, Сам, от седмици не си ме наричал „генерале“.

— Съжалявам. Грешка на езика.

— Ще се чуем утре, момко. Здраво си поработил. Можеш да разпуснеш тази вечер. Не забравяй, че всички разходи са платени.

— Колкото до десетте бона. Наистина си много щедър, но не ги искам. Не ми трябват. Ще извадя от тях всички разходи по подготвянето на документите — машинопис, материали и други подобни, и ще ти върна останалото. Познавам един съветник по инвестициите във Вашингтон, който…

Девъро замлъкна. Щракването от другия край на линията означаваше, че разговорът е приключил.

Нямаше смисъл да не си прекара гот тази вечер. Неведнъж бе нощувал в Ню Йорк и знаеше къде може да му отпусне края: в баровете за ергени на Трето авеню.

Имаше страхотен късмет. Забърса едно сочно младо маце от Омаха, щата Небраска, където живееха Хенри Фонда и Марлон Брандо. Дошла в Ню Йорк да покорява Бродуей. Страшно бе впечатлена от адвоката, който въртял делата на „Метро Голдуин Майер“ и между другото уреждал договори за участие в суперпродукции.

И Сам се впечатли. Цялата нощ, почти цялата сутрин и следобедът на следния ден, та чак до вечерта (с кратки почивки да похапнат и побъбрят).

В девет и двайсет и седем телефонът зазвъня; в девет и двайсет и девет мацето от Омаха промърмори сънено:

— Сам, телефонът е от моята страна.

— Много си наблюдателна.

— Да го вдигна ли?

— Щом е от твоята страна, вдигай.

— Сигурен ли си?

Сам отвори очи. Мацето се бе надигнало и се протягаше; чаршафът се бе смъкнал от тялото й.

— Побързай — рече й Девъро.

— Щом казваш.

— Не съм женен, майка ми не знае къде съм, а на Аарон Пинкъс му е през оная работа. Вдигай слушалката, свършвай бързо и затваряй.

Мацето посегна към апарата. Сам посегна към мацето.

— Някакъв мъж с хриплив глас иска да говори с теб. Казвал се Анджело Делакроче — тя му подаде слушалката.

— Ей, ти! — думите хвърчаха като плюнки. — Ти ли си Самуел Деверозе, секлетал-ковцезник на компания „Шепърд“?

ГЛАВА ДЕВЕТА

Бившият генерал-лейтенант Макензи Хоукинс, награждаван два пъти с най-високото национално отличие за изключителен героизъм в жестоки схватки с врага, се разтрепера като лист, щом зърна бившия майор Сам Девъро, военното недоразумение.

Хоукинс наблюдаваше как Сам слезе от таксито пред входа на голф-клуба „Норт Хямптън“. Единственият източник на светлина бяха жълтите лампи върху каменни постаменти от двете страни на алеята. Нощта бе студена и луната се криеше някъде зад облаците. Лампите обаче осветяваха мястото достатъчно, за да се види колко ядосан вид имаше Девъро.

Макензи разбираше, че Сам е бесен. Но в края на краищата не беше го излъгал. Не в прекия смисъл. Не бе обещавал на Девъро, че няма да търси услугите на Анджело Делакроче. Каза само, че няма причина да го прави, когато Сам настоя пред него за това.

Тогава.

Не сега.

Длъжността секретар-ковчежник бе нещо съвсем друго. Изглеждаше страхотно в текста на споразумението: „Самюъл Девъро, ескуайър, юридически съветник, апартамент 4-Еф, хотел «Дрейк», Ню Йорк“, изписано точно на празния ред, запазен за втория по важност пост в компания „Шепърд“. За негово добро е. Девъро скоро щеше да го разбере. Но в момента Самюъл Девъро, ескуайър, се бе надървил като разгонен бик, отделен от кротките юници.

Ястребът се съгласи да се срещне с Делакроче тук, защото мястото му се стори подходящо. Италианецът много се притесняваше да не бъде проследен и настоя да разговаря с Мак в средата на равното поле до дупка номер шест на игрището за голф „Норт Хямптън“ между дванайсет и един през нощта. Но ако Хоукинс имаше нещо против и посочеше за място на срещата телефонната компания „Бел“, Делакроче пак щеше да се съгласи.

Защото Делакроче нямаше друг избор. Мак държеше в ръцете си документи за мафиота, които можеха да му осигурят присъда, достойна за всеки съд в Китайската народна република.

Но среднощна среща в местност, заобиколена от гъста гора с поточета и малки езерца, устройваше напълно и Хоукинс. На такива места той се чувстваше като риба във вода. Е, не беше чак като в Камбоджа или в Лаос, но при всички случаи щеше да се ориентира по-добре.

Долетя от Вашингтон следобед, с фалшива лична карта взе под наем кола и се отправи към Норт Хямптън. Щом се стъмни, заобиколи входа на голф-клуба и паркира автомобила в западния му край. Делакроче му каза, че клубът няма да работи тази вечер и пазачът ще бъде сменен с негов човек.

Което означаваше, естествено, че Делакроче ще удвои патрулите си навсякъде, най-вече около равното поле на дупка номер шест.

Натъпкал в джобовете си навити тънки въжета и ролка широк лейкопласт, Хоукинс приложи стара хошиминска тактика, която в миналото му вършеше добра работа. Започна атаката си от най-далечния край на вражеската територия и бавно си пробиваше път към фронта.

В единайсет часа вражеските патрули започнаха да заемат местата си в голф-клуба „Норт Хямптън“. Бяха девет души (малко повече, отколкото Мак очакваше), разпръснати в покрайнините на гората от двете страни на полето около шеста дупка, с линия за свръзка, стигаща чак до сградата на клуба и входната алея за автомобили.

Един по един Хоукинс обезвреди осем от тях, прибра им оръжието, завърза ги здраво и облепи лицата им с лейкопласт така, че да не могат не само да гъкнат, но и да мръднат мускулче. Накрая, за по-сигурно им шибна по тила един кай сай удар. След това се промъкна зад гърба на деветия, който пазеше на входа и зачака.

За него пазеше стратегическа изненада, която бе изпитал многократно и имаше голям успех в Лаос. Защото този пазач трябваше да може да говори.

Момчето се оказа много сговорчиво. Особено след като Мак разряза крачолите на панталоните му от чатала до маншетите.

В дванайсет без десет огромната черна лимузина на Делакроче влезе бързо през портала и спря пред широката веранда на клуба. Деветият пазач се приближи в тъмнината до парапета на верандата и извика:

— Всичко е наред, господин Делакроче. Момчетата заеха местата си, както наредихте.

Гласът му бе малко по-висок и напрегнат, но Хоукинс правилно прецени, че в момента други неща вълнуваха Делакроче.

— О’кей. Чудесно — отговори той с дрезгавия си глас и излезе от колата, придружен от двама пазачи, които ходеха като горили, завряли ръце в козината си. — Роко, ти остани тук с Оги. Железният пръст идва с мен. А ти, Месар, откарай колата на паркинга и я скрий да не се вижда.

Щом Делакроче и Железният пръст заобиколиха сградата, Хоукинс дялна един кай сай по врата на деветия от охраната. Двамата още не бяха се скрили в тъмното, и Роко последва Оги в света на сладките сънища.

Дойде ред на джентълмена, когото Делакроче нарече с екзотичното име Месар. Той отне на Хоукинс почти пет минути, защото беше печен. Не паркира лимузината в края на паркинга, а точно в средата. Мак оцени способността му да избира добра позиция. На открито Месарят можеше да наблюдава безпрепятствено всички посоки. Месарят беше печен.

Но не колкото Хоукинс.

След като свърши с него, Макензи притича по диагонал на паркинга до първото дърво и тръгна през ливадата към равния участък около шеста дупка на игрището. Делакроче искаше да се срещнат насаме, значи Железният пръст щеше да се скрие някъде в тъмното, най-вероятно в края на гората. И ако имаше поне малко мозък в главата, щеше да избере отсрещния, източен край, който бе по-удобен за стрелба.

Но Железният пръст не бе надарен с толкова ум. Остана в западния край, спотаен зад един храст, без да се погрижи за тила си.

Майка му стара, човек не може да изпита и най-малко удоволствие от обезвреждането на такава риба, помисли си Хоукинс.

Въпреки това го оправи и него. Съвсем тихо. За единайсет секунди.

Така Анджело Делакроче остана съвсем сам насред равното игрище около шеста дупка със запалена пура в устата, отпуснато тяло и ръце скръстени отзад, сякаш чакаше да му сервират порция макарони в квартална кръчма.

Тогава се зададе и таксито, с което идваше Девъро по пустия страничен път, водещ към входа на голф-клуба. Макензи го чакаше скрит зад една колона.

Докато Сам се приближаваше по алеята за автомобили, Хоукинс реши да не му казва за обезвредените постове. Това само щеше да стресне бившия майор. „По-добре да си мисли, че Делакроче е удържал на думата си и е сам“.

— Мама му стара! Здрасти, Сам!

Девъро се хвърли на земята и започна да гребе чакъла с ръце, за да се окопае. Макензи извади тънко като писалка, но много мощно фенерче и освети лицето му.

Бившият майор наистина беше бесен. Лицето му така се бе подуло от гняв, че всеки момент можеше да се пръсне.

— Безпринципен педераст! — изшептя Сам колкото ядосан, толкова и уплашен. — Мръсник! Ти си най-гадното същество на Земята! Какво направи, бе, тъпанар такъв?

— Хайде, хайде, що за език е това? Ставай, де, какво си се пльоснал като жаба… — Макензи му подаде ръка.

— Не ме докосвай, гнидо такава! Що ми трябваше да те измъквам от Монголия! Да си беше останал при Лин Шу, да ти вади ноктите един по един цели четири хиляди години! Не ме пипай, бе! — Сам се изправи.

— Виж, майоре…

— Не ме наричай така! Вече не съм военен и не желая и да чувам за армия! Аз съм адвокат, но не твой адвокат, не твой, гадняр такъв! Къде ме докара, а? Тук сигурно ни държат на мушка от няколко страни!

Макензи се ухили:

— Няма никой, момко. Само Делакроче стои насред игрището като италиански чичо на градинско събиране със спагети.

— Не ти вярвам! Знаеш ли какво ми каза това животно по телефона, когато отказах да дойда? Щяло да ми се влоши здравето изведнъж! Това ми каза!

— О, не обръщай внимание на глупости. Тия трътльовци все такива ги плещят.

— Глупости ли? — Девъро се взираше напрегнато в тъмнината. — Тая откачалка каза, че ако закъснея, щял да ми прати кошница с плодове в болницата — утре! А ако се опитам да се чупя от града, някакво говедо на име Месаря щял да ме спипа за нула време!

Ястребът поклати глава:

— Месарят е много печен, но мисля, че не може да ти стъпи и на малкия пръст. На теб залагам, момко.

— Не искам да си имам нищо общо с него, с никого! И не залагай на мен! Няма да ме видиш повече! Затова дойдох — да се разберем веднъж завинаги. Ще се срещна с тоя Делакроче и ще му кажа, че е станала ужасна грешка! Написал съм ти на машина няколко документа и това е всичко!

— Чуй ме сега, синко. Малко преувеличаваш. Изобщо няма за какво да се притесняваш — Хоукинс тръгна през ливадата. Девъро го последва, като въртеше насам-натам глава при всеки звук. — Господин Делакроче ще бъде особено сговорчив. И повече няма да ти държи такъв тон, ще видиш.

Нещо изджвака.

— Какво беше това?

— Отпусни се, бе, човек! Сигурно си настъпил кучешко лайно. Моля те само за едно. Недей да обясняваш нищо, преди да съм говорил с Делакроче, о’кей? Няма да ми отнеме повече от три-четири минути.

— Не! В никакъв случай! Нямам намерение да си затрия обещаващата кариера на някакъв курс по голф на Коза Ностра! Тия копелета не си поплюват! Убиват наред, бият с вериги и циментират трупове! Хвърлят ги в реки! Това пък какво беше?

Някаква птица изпърха с криле в гората.

— Подплашихме пиле. Добре, така да се разберем. Ако си държиш затворена устата, докато свърша с Делакроче, ще ти платя още десет бона. Чисти, няма данък, няма разписка. Какво ще кажеш, а?

— Да не си откачил? Никакви десет бона! Защото няма за какво да ги харча под земята на бостънското гробище! И десет милиона да ми предложиш, не — се навивам, не!

— Възможно е и това да стане…

— Иди да се освидетелстваш в психиатрията, преди да го е направил някой друг!

— В такъв случай май ще трябва да ти го обясня по друг начин. Или ще мълчиш, докато си свърша работата с господин Делакроче, или утре рано-рано ще се обадя във ФБР и ще им кажа, че бивш майор размята наляво и надясно поверителни документи, които незаконно е измъкнал от архива на военното разузнаване.

— О, няма да го направиш! Защото ще кажа истината. Ще кажа как ме изнуди, как ме изигра и пак ме изнуди. Присъдата в Пекин ще ти се стори приказен сън!

— Съвсем усложняваш нещата. Май си забравил за оная история с Броукмайкъл, а? Как ти се струва това — нарушил си законите на шпионажа, за да не послужиш още малко в армията на родината си. И то не в действащо поделение, а на сладка служба. И това ли е шантаж, а?

— Безпринципен педе…

— Знам, знам — прекъсна го Хоукинс отегчено. — Започваш да се повтаряш. Трябва да разбереш, че не ми пука. Сам каза, че ме забутаха в девета глуха. Повече от това не могат да ме прекарат.

Ястребът вървеше без да спира. Девъро подтичваше отзад, като въртеше очи на всички посоки; толкова бе нервиран, че известно време издаваше само нечленоразделни скимтения.

— Нямаш ли съвест, бе? Нямаш ли милост? Поне малко любов към ближния, а?

— Имам, разбира се — отвърна Хоукинс. Пресякоха сектора за третия тур и наближаваха шеста дупка. — Но сега си затвори плювалника поне за малко. Каквото не ти изнася, каза си го. Какво повече искаш?

Облаците на небето изтъняваха и отвреме-навреме луната надничаше зад тях. На стотина крачки пред тях се виждаше тантурестата фигура на Анджело Делакроче, сключил ръце отзад, със светеща пура в устата.

— Сигурно целият се е наръсил с пепел отпред — пошепна Хоукинс. След това извика с пълно гърло — Господин Делакроче?

Туловището пред тях изръмжа нещо. Макензи щракна фенерчето и освети лицето си отгоре. Дългата му стоманеносива коса хвърляше сянка върху добре оформената брадичка а ла Ван Дайк.

— Превръщаш ни в лесна мишена! — изхриптя Сам.

— Че кой ще стреля?

Приближиха се към италианеца. Мак му протегна ръка. Делакроче дори не помръдна.

— Дори когато се предаваха, жмичките ми стискаха ръка. Това ни отличава от животните — рече му тихо Хоукинс.

Без особено желание Делакроче измъкна едната си ръка иззад гърба и двамата се здрависаха.

— Аз не съм жмичка и в случая не се предавам — избоботи той.

— Разбира се — отвърна Макензи по-бодро. — Това е само началото на изгоден съюз. Между другото, запознайте се с моя адвокат и добър приятел Сам Девъро…

— Мак!

— Млъкни и подай ръка — нареди му Хоукинс твърдо. — Мама му стара, момчета! Казах да си стиснете ръцете!

С още по-голямо нежелание ръцете на двамата се срещнаха и почти веднага се разделиха, сякаш притежателите им се страхуваха да не прихванат някаква заразна болест.

— Така е по-добре — Ястребът кипеше от желание за работа. — Сега можем да разговаряме.

И започна. Най-напред изреди всички закононарушения, извършени от Анджело Делакроче в Щатите и в чужбина. Това му отне две минути.

— А сега, господин Делакроче, ще ви кажа, че властите не могат да ви спипат, защото нямат достъп до единствената финансова институция, извършваща разплащанията по тези сделки. Може да ви прозвучи невероятно, но мисля, че аз получих достъп до нея. Има една банка в Женева, Швейцария; първите три цифри от банковата сметка са седем, едно и пет. В нея са скътани малко повече от шейсет и два милиона долара…

— Basta! Basta! Стига!

— …и преводите са правени директно от местата, за които ви споменах. Мисля, че сте запознат с новите швейцарски закони, третиращи сметки от този род. Те са малко подвеждащи, защото това, което в една страна се смята за престъпление, в Женева може да не е. Но ако щете вярвайте, сега Интерпол може да използва като доказателство справки за тези сметки. Необходимо е само да се представи копие от плащане по конкретна сметка, извършено от осъден търговец на наркотици. Още по-невероятно е, че по една случайност аз притежавам фотокопия на няколко такива фактури…

— Basta! Млъквай! — изрева Делакроче. — Железен пръст! Мани! Карло! Дино! Излизайте! Хайде!

Отговориха му единствено звуците на нощта.

— Няма никой там. Поне няма кой да ви чуе — спокойно му обясни Ястребът.

— Какво? …Железен пръст! Figlio della prostituta!11 Изскачай, бе!

Пак нищо.

— Така. Сега двамата с вас, господин Делакроче, ще отидем малко настрани от моя адвокат и приятел, та да си поговорим на четири очи — Макензи понечи да хване италианеца за лакътя, но той бързо дръпна ръката си.

— Месар! Оги! Роко! Не чувате ли, бе? Насам!

— И те спинкат, сър — учтиво подметна Хоукинс. — Ще кютат поне още два часа.

Делакроче се изрепчи на Мак:

— Докарал си ченгета, а? Колко? — двата въпроса се преплетоха.

— Никого не съм довел. Тук сме само аз и моят добър приятел и адвокат…

— Колко са? Сам не можеш да се справиш!

— Да, ама успях — отвърна Ястребът.

— Най-добрите ми момчета!

— Направо не ми се мисли за резервите ви — усмихна се Макензи. — А сега е време да си побъбрим насаме.

Той отведе Делакроче на трийсетина метра настрани. Говори тихо точно четири минути и половина.

След което оглушителен, прегракнал вик раздра тишината над игрището:

— Maniinnaaagggiii!12

И Анджело Делакроче припадна върху прецизно подрязаната трева.

Макензи се наведе над него и с леки потупвания по лицето го свести.

Продължиха разговора, като Ястребът придържаше с ръка главата му изправена.

Втори вик прониза нощта.

— Mannnnaaaagggiii!

И Делакроче пак изпадна в несвяст.

Ястребът повтори процедурата на съживяването.

Говори му още две минути.

— Mannnnaaaaggggiii!

Този път Макензи отпусна главата му на тревата и се изправи. Луната бе пробила нощните облаци и осветяваше вцепененото лице на Сам, който не откъсваше очи от съкрушения Делакроче. Стига толкова, мислеше си Ястребът, докато се връщаше при Девъро. Не виждаше смисъл повече да крие. Сам трябваше да научи. Нямаше начин.

— Е, Сам — започна Мак някак доверително под процеждащата се над игрището лунна светлина, — добро начало, нали? Господин Делакроче гори от нетърпение да внесе цялата сума, запазена като негов дял. Компания „Шепърд“ получи първите си десет милиона долара.

На Девъро му се подкосиха краката. Ястребът се втурна напред и го прихвана, преди да се е строполил на земята. Не че бе твърда, но Макензи искаше да покаже на Сам, че полага грижи за него. Командирът трябва отвреме-навреме да демонстрира на адютанта си загриженост за неговото благосъстояние.

— Майка му стара, синко, стига с тия работи! Държиш се като господин Делакроче! Не е хубаво това, ти си от по-добра мая!

Очите на Сам блуждаеха из лунната светлина. Треперещите му устни изговаряха неясни думи, но отделни фрази се повтаряха и това ги правеше по-разбираеми:

— Секретар-ковчежник! О, Боже, аз съм секлетал-ковцезник! Цимент за десет милиона! Затънах в лайна за десет милиона! Навлякоха ми бетонната пижама! Свършено е с мен!

— Стига си ревал, бе! Ти си велик адвокат, човече! Не ти прилича.

— Да не бях те срещал, копеле проклето! Това бе най-големият провал в живота ми! О, господи! Онзи убиец припадна!

— Ти също. Почти. Аз те хванах да не…

— Шшшт! Да изчезваме от тук! Ще му пиша… че е станала грешка… ще потвърдя, че си мръднал! Било е само лоша шега!

— О, господин Делакроче не е толкова прост, момко — Хоукинс потупа Девъро по бузата с дясната си ръка, а с лявата го държеше здраво за врата, за да не се свлече на земята. — Делакроче е много религиозен, повечето италианци са такива, независимо как си изкарват прехраната. Това е друго. Той знае, че му казах истината.

— Какви ги дрънкаш? Какво общо има религията? Пусни ми врата, бе!

— Религията помага на човека да познае истината. Тя може да не му харесва, но религиозният човек е разсъдлив и може да различи истината от лъжата. Слушаш ли ме?

— Ни най-малко! Ох, боли ме вратът!

— Извинявай. Ще те пусна, но трябва да поговорим — Макензи го освободи. Девъро моментално хукна нанякъде, но Ястребът почти скочи отгоре му и го затисна на земята. — Казах, че трябва да поговорим, момко. Ти си разумен човек, можеш да разсъждаваш логично.

— Там е работата, че ти не си разумен, нито пък логичен! — прошепна Сам, като едва се удържаше да не скочи. — Знаеш ли каква я забърка? Копелета като този… — той посочи с глава към Делакроче, изглежда забрави, че има ръце. — Пречукват те като нищо, ако надникнеш в тефтерите им! После ти устройват най-пищното погребение в града! Знам аз. Нали съм от Бостън.

— Пак пресилваш нещата. Подобно нещо господин Делакроче няма да направи. Той знае в какво положение се намира. Ако не се държи прилично, свършено е с него. Знаеш ли какво доказва банковата сметка в Женева? Че е крал собствените си хора.

Девъро се взираше в Мак през полумрака, невярващ и подозрителен:

— Сигурен ли си?

— Извадих го от архива. Никой не е свързал двете неща. По-скоро, не е искал. С Делакроче са свързани големи клечки от военната промишленост. Сещаш ли се — държавни поръчки, уговорки с профсъюзите… Сега ще ме изслушаш ли?

Сам кимна утвърдително, примрял от страх и по-скоро по принуда. Ястребът му помогна да се изправи и двамата тръгнаха през игрището. Стигнаха до огромен дъб, чиито листа пропускаха на снопове лунната светлина. Сам седна и се облегна на ствола му. Мак приклекна на едно коляно пред него.

— Спомняш ли си преди време ти казах, че съм се заел с неща, за които преди не се сещах? За Бог, за църквата и други такива.

— Тогава обещах да не ти се присмивам… — отговори някак механично Девъро.

— Много умно от твоя страна, момко. Е, тогава наистина доста мислих по тези въпроси, но не в посоката, за която предполагаш. Ти и аз знаем, че деветдесет и девет на сто от комунистическата пропаганда е абсолютна лъжа; всеки го знае. Нашата е, да кажем, петдесет — шейсет на сто, което ни поставя далеч пред тях. Но онзи един процент истина в болшевишките писания ме накара да се замисля. За католическата религия. Не в какво вярват хората, това си е тяхна работа. Ами за това как функционира тази организация. И ми се струва, че приятелчетата във Ватикана доста добре са се наредили. Искам да кажа, че имат яки инвестиции. Когато фондовият пазар скочи нагоре с един-два пункта, това им носи милиарди.

— Като падне, губят милиарди.

— А-а, не е така! Брокерите навреме ги измъкват от това положение, защото иначе Рицарите от Малта ще ги накълцат на парчета. Това е част от сделката.

— Е това вече е пълна глупост.

— Защо тогава всички брокери-католици на Уолстрийт поставят инициали след името си? Да си чул за образователна степен, която да започва с буквата „Р“? А какво ще кажеш за Рицарите на Азиси, Рицарите на Петър, на Матея… можеш да изпишеш цели страници само с имената на ордените. Това е нещо като социален ред. Колкото повече работа върши един брокер за Ватикана на фондовия пазар, толкова по-стабилно е „Р“-то зад името му. И Уолстрийт е само един пример. А това е валидно за всички борси.

— Май си попрекалил с мрачната литература. Да не си чел „Ку-клукс-клановецът“? Издание двайста година.

— Ами, не. Такива глупости не ме интересуват. Човек има право да вярва в каквото иска. Говоря единствено за финансовата страна. Ами какво ще кажеш за недвижимото имущество? Знаеш ли какво недвижимо имущество притежават момчетата от Ватикана? Бих казал, че получават рента от Гинза13 и Газа14 и от повечето земи между тях. Те държат най-добрите парцели в Ню Йорк, в Чикаго, в Хартфорд, Детройт… почти навсякъде, където са се преселили ирландци, италианци, поляци и други такива. Навсякъде действат по един и същ начин. Пристигат първи — преди другите етнически групи — и купуват земя, строят големи църкви. И естествено, тези заселници се чувстват неспокойни на новото място, затова строят къщите си около църквите. След едно поколение децата им вече са адвокати и зъболекари, търговци на автомобили. И какво правят? Изнасят се да живеят в покрайнините на населените места, а ходят на работа там, където преди са живели, където сега е центърът на града, деловият център. И цената на притежаваната от църквата земя скача неимоверно! И това е установен модел!

— Колкото и да се опитвам, не виждам нищо нередно — рече Сам, вторачен във възбудения Хоукинс. — Какво му е на модела?

— Не казвам, че му има нещо. Просто чрез него се събира един невероятен централизиран портфейл.

— Централизиран портфейл ли? Доста нови думи си научил.

— Сам каза, че съм попрекалил с литературата. Но не с такава, за каквато ти си мислиш. Разбираш ли, Сам, стоката, която тия образи от Ватикана произвеждат — говоря за деловата страна и не искам да обиждам никого — не се променя. Отвреме-навреме се налагат малки поправки, тук ще се отнеме нещо, там ще се прибави, но в общи линии стоката остава същата. Това съкращава значително производствените разходи и осигурява неизменна повторяема печалба, без всякакъв риск от пасив…

— Пасив ли?

— Това е счетоводен термин.

— Знам, че е счетоводен термин. Не ми казвай откъде си го научил. От твоите книги.

— Чекмеджетата на Маги, синко.

— Какво?

— Няма значение. Важното е, че схващаш. Сега си представи икономическа ситуация, при която държиш здраво в ръцете си фондовите борси и пазарите на недвижимо имущество, а това означава, че държиш и банките, защото контролираш и парите, и земята. Първостепенни икономически ресурси. Прибави към това и продукт, който изисква минимални производствени промени при максимално нарастване на покупките — е, не е ли това златна мина, а?

— Доста си чел. Щом смяташ, че си прав, защо е тогава целият този шум около енорийските училища и разходите по тях?

— Това са услуги, Сам. Те са в съвсем друга графа на счетоводната книга. Говоря за основните портфейли, не за годишните производствени разходи; те се колебаят в съответствие с икономическите условия. При всички случаи, това си е чист шантаж.

— С такива приказки в Бостън можеш да си изпросиш боя.

Ястребът прехвърли тежестта на тялото си върху другия крак и продължи:

— Питаш ме какво му е нередното на модела. Не ми се ще да го споменавам, защото засяга само посерковците от голямото добрутро, а не обикновените войници, но има нещо гнило в него.

— Намираш нещо неморално, така ли?

— Морал и икономика трябва да са в по-тясна връзка — всеки го знае. Виж, какво става в политиката. Едва ли някой е продавал на червените повече оръжие от мен. Обаче никой няма да ме пипне заради това! Но се учудвам, че онези юнаци от Ватикана се извиняват все с болшевишката заплаха и се противопоставят на много реформи, които биха облекчили теглото на много селяни, които ровят като мравки камениста земя, за да изкарат някак прехраната си.

Девъро го изгледа скептично.

— Тази теза е малко поостаряла. В църквата стават много промени. Новият папа следва по-отворена политика. Като Йоан Двайсет и трети.

— Но не достатъчно бързо, Сам. Някой трябва здраво да раздруса върхушката във Ватикана!

— Не можеш за една нощ да промениш модел, който е граден две хиляди години…

— О, знам го, разбира се — прекъсна го Ястребът. — И добре, че спомена за новия папа. Франческо, де. Защото е много популярна личност. Дори онези, които го ненавиждат заради действията му, знаят, че той е най-ценният авоар за проклетата църква. Не в религиозен смисъл, естествено. Не говоря за това.

— А за какво? В какъв смисъл?

— Този Франческо — продължи Мак, без да обърне внимание на въпросите му, — е нещо повече от обикновен папа. Него хората го обичат, загряваш ли какво искам да ти кажа?

— По-добре го кажи направо.

— Той е от онези хора, за които всеки католик е готов на саможертва, чат ли си?

— Изразът не ми харесва много.

Ястребът бързо размени коленете си — когато човек не се движи, добре е да разпределя тежестта на тялото си по-често.

— Знаеш ли колко са приблизително причестените членове на католическата църква?

— Кои?

— Колко са всички католици по света? Няма значение, ще ти кажа. Четиристотин милиона. Така, сметни сега средно по един американски долар на човек — при определена дата обменният курс е различен и някои ще дадат по-малко, други — повече, но грубо казано, се събират четиристотин милиона долара.

— И какво е това?

— Прогнозираната брутна печалба.

— Каква прогнозирана брутна печалба?

— Ами от услугите на компания Шепърд. Това, как беше — „посредничество при придобиване на религиозни предмети“. Чисто съотношение едно към десет спрямо уставния капитал, но разбира се, чистата печалба няма да е толкова, защото ще трябва да извадим разходите за техническо оборудване и помощен персонал.

— Какви са тия глупости, дето ми ги говориш?

— Ще отвлечем папата, Сам.

— Каквооо?

— Прочетох цял куфар с книги, момко. Проучил съм всички тактически проблеми и мисля, че намерих разрешение за тях. Виждаш ли, има едно място, името му е Киеза ди Сан Томазо ди Виланова в Гандолфо (ще ме извиниш за лошия италиански) и пътят от Ватикана за там минава през една местност, наречена Виа Апиа Антика. Думата ми е за пътя към Гандолфо, викат му още Кастел Гандолфо. Тия италианци хич не си пестят думите.

— Каквоооо?

— Само не изпадай в истерия. Ще събудиш Делакроче.

— Каквооооо?

— Но преди това трябва да съберем останалия уставен капитал. Още трийсет милиона долара. Почти съм се разбрал с тримата инвеститори, но остават за доуточняване някои подробности — Ястребът запуши устата на Девъро с дланта си. — Само не започвай пак. Продължаваш да се повтаряш.

Тялото на Девъро се бе парализирало, само очите му подскачаха като луди над разперените пръсти на Макензи. Нещо като коматозен шок, реши Хоукинс. Виждал бе много такива реакции, особено при новобранци, които за първи път влизат в бой. Сам поне не крещеше, нито оказваше съпротива. Беше замръзнал на място. Ястребът продължи да му говори, имаше да каже само още няколко неща. Задълбоченият анализ можеше да остане за по-късно. Всъщност, по-добре, че Девъро се шашна до такава степен. Във въодушевлението си изпусна някои тактически подробности, които Сам не трябваше да знае.

— Не те избрах лесно. Командирът трябва внимателно да избере кой да му е адютант, защото адютантът е един вид негово продължение. Ти имаш тази дарба, момко. Не казвам, че си идеален, имаш някои недостатъци. Казах ти го вече. Но със сигурност активите ти са повече от пасивите. Признавам го като твой честен приятел и по-висок по чин офицер. Естествено, ще има някои задачи, които ще трябва да изпълниш, без да разбираш напълно жизненоважното им значение. Просто ще трябва да ги приемеш. Командирът сам трябва да носи цялата отговорност, не винаги има време да обяснява причините за решенията си. Питай който искаш действащ офицер, изпращал батальона си в бой. Но ти ще се справиш чудесно, знам го отсега. И ако по някаква причина случайно се изкушиш да поставиш под въпрос заповедите на своя командир или почувстваш, че не можеш да ги изпълниш съзнателно, знай, че нашият инвеститор Анджело Делакроче е убеден, че ти сам, в качеството си на секретар-ковчежник на компания „Шепърд“, си събрал всички доказателства за незаконните му далавери и си ми ги предал. Може би затова не пожела да се здрависа с теб. Като прибавим и нарушенията ти като шпионин в Югоизточна Азия, положението ти става доста несъстоятелно. Но на твое място бих предпочел да оборвам обвиненията на правителството в предателство, отколкото да си имам работа с нашия инвеститор господин Делакроче. Това мафиотско копеле е способно да ти отреже ташаците, да ги напълни с плънка и да ги сервира със сос на траурната трапеза по случай погребението ти. Както ти самият каза вече, погребението вероятно ще е от скъпите.

Нямаше смисъл Ястребът да продължава да държи запушена устата на личния си адютант. Сам беше припаднал, сгърчен от ужас.

Луната, която надничаше през листата на стария дъб на игрището за голф, хвърляше жълтеникава светлина върху младото му, спокойно лице.

Нищо му няма, реши Макензи, момчето ще се оправи! Трябваше му само малко време да осъзнае фактите. Е, ако човек нямаше опита на Хоукинс, можеше да помисли, че кучият му син е хвърлил топа.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Сам Девъро отчаяно се тръшна на стола в хотелската си стая. Щеше му се да е мъртъв.

Е, не наистина, но това със сигурност щеше да реши много проблеми. Разбира се, напълно възможно бе смъртта да го споходи независимо от това дали я е желал или не. Това насочи погледа му към налудничавото, нерегестрирано, но попълнено споразумение за ограничено партньорство между Компания Шепърд с председател Макензи Хоукинс и Корпорация „Норт Хямптън“ с председател господин Анджело Делакроче, хранилище — Грейтбанк в Женева, Швейцария. Държеше документа в ръката си и разсеяно се чудеше кога за последен път си е рязал ноктите.

На лично място на първата страница, точно под името на председателя и над празния ред, запазен за секретар-ковчежника, се мъдреше неговото име.

Господин Самюъл Девъро, юридически съветник, апартамент 4-Еф, хотел „Дрейк“, Ню Йорк.

За миг си помисли дали да не промени адресната си регистрация, но идеята не му хареса. Какъв смисъл имаше това? На единия фланг („фланг“ ли каза?) беше правителството на Съединените щати с много специфични закони за шпионаж, а на другия беше Анджело Делакроче и неговата почетна гвардия с бели вратовръзки на бели ризи, черни костюми и тъмни очила и с неспецифични методи на работа с „порти“ от рода на Сам Девъро, юридически съветник.

Сам се запита какво ли би направил Аарон Пинкъс на негово място. Но веднага се сети какво, та заряза и тази мисъл.

Аарон Пинкъс щеше да се представи на бога Шива.

Стана от стола и заобикаля безцелно из хотелския апартамент. Какво по дяволите щеше да прави? Господи, какво изобщо можеше да направи? Погледът му падна върху неподписаната, напечатана на машина бележка на писалището.

Изпращаха го телеграфически в чужбина. В някаква мраморна банкова зала в Швейцария влиятелен брокер, специалист по световни финанси, вече го чакаше в качеството му на упълномощен наблюдател на прехвърлянето на десет милиона долара в сметката на нерегистрираната, но кипяща от живот компания на име „Шепърд“.

Това щеше да направи, независимо дали му харесваше или не. Ако не отиде в Женева, ще чука камъни до края на живота си в Левънуърт или Делакроче ще се погрижи за циментирането му.

Ще отвлича папата!

Майко мила! Точно това каза ненормалното му копеле! Щял да отвлече папата!

Всички други налудничави идеи на Мак бледнееха пред тази! Дори трета световна война би била по-приемлива! Една обикновена война щеше да бъде къде-къде по-просто нещо. Държавните граници са определени, целите са обследвани, идеологиите — гъвкави. Войната направо изглеждаше като рядка супа в сравнение с четиристотин милиона обхванати от истерия католици; държавни глави щяха да реват на висок глас сервилните си баналности, щяха да обвиняват всяка възможна враждебна организация, независимо дали е екстремистка или не (тайно вкусвайки радостта, че са се отървали от оня палавник във Ватикана) и…

Майчице! Та действията на Хоукинс съвсем логично можеха да доведат до избухването на трета световна война!

Тази мисъл вече ясно определяше какво трябваше да направи Сам. Трябваше да спре Макензи. Но нямаше да може да го направи, ако го затворят в карцера в Левънуърт. Кой щеше да му повярва? Това щеше да е съвсем невъзможно, ако попаднеше на дъното на река Хъдзън, в най-дълбокото и вероятно с краката нагоре. И то благодарение на Анджело Делакроче. Кой щеше да го чуе?

Не, единственият начин да прогони лудостта на Ястреба от лоното на действителността бе да разбере как Макензи възнамерява да осъществи удара си. Да се предполага, че няма да успее бе най-глупавото, на което можеше да разчита. Ястребът не бе за подценяване. Това можеше Да го проумее всеки, ако знае изявите на Мак — четири изключителни бивши съпруги, които го обожаваха, малък първоначален капитал, изразяващ се в десет милиона долара, да не говорим за военните му подвизи за цели три десетилетия и още толкова войни.

Ястребът влизаше в престъпния свят с всичките си познания по стратегия, с желязната си дисциплина от армията и с качествата на водач, каквито може да има само един опитен генерал. Макензи започваше от най-високото стъпало; липсваше му диплома за завършено висше криминално образование, а вече сложи в джоба си бос на мафията.

Не му липсваше размах на този кучи син. Майка му стара! С тая дързост на Кинг Конг можеше да смачка бетонния покрив на Емпайър стейт билдинг.

Папата ще отвлича!

Не е за вярване.

Самюъл Девъро вярваше, вярваше го и това си е. И не му оставаше нищо друго, освен да намери начин да го предотврати. И да го направи така, че да отърве кожата и да не влезе в пандиза. В главата му започваше да се оформя някакъв план, но бе все още неясен. Все пак в общи линии идеята предлагаше някаква възможност.

„Не бъди много сигурен — каза си Сам на глас. — Имаш работа с жив, законен, гръбначен менингит!“

И все пак, имаше начин. Можеше да се престори, че играе по свирката на Макензи (без желание, разбира се, защото иначе ще предизвика подозрения), ще събере мръсните мангизи и в последния момент ще свика инвеститорите и ще хвърли във въздуха цялата операция. А за да остане жив, ще остави едно писмо в стил „в случай че внезапно се помина, упълномощавам адвокатите си да разкрият…“ каквото трябва там.

Включително тълкуванието на израза „посредничество при придобиване на религиозни предмети“.

И кой ще повярва на това?

— Спри се! — Сам сграбчи китката си, стреснат от собствения си глас. Иззвъняването на телефона го стресна още веднъж. Хукна към него като осъден на смърт, очакващ обаждането на губернатора по повод молбата му за помилване.

— По дяволите! Това трябва да е адвокатът, и секретарят, и ковчежникът на Компания „Шепърд“! С авоари десет милиона долара! Как ти звучи това?

— Въпросът е подвеждащ. Протестирам.

— Знаеш ли, момко, ти си страхотен адвокат!

— Сигурен ли си, че искаш да разговаряме по телефона? — попита Девъро. — Предполагам, че отдавна ни подслушват плътно.

— О, не се коркай. Няма да си кажем нищо непозволено. Поне що се отнася до мен, а надявам се, че ти си много по-печен по тези въпроси. Исках само да те уведомя, че допълнителните екземпляри от споразумението за партньорство те чакат долу на регистратурата. Изпратих ги снощи по един старши сержант — стар познат от…

— Господи, извадил си дубликати? Може ли да си толкова тъп? Фотокопирните бюра обикновено запазват по един екземпляр при тях! Най-малкото имат негатив!

— Не и там, където бях. Тук във фоайето на хотел „Уотъргейт“ имат една голяма машина. Пускаш по четвърт цент за всяка страница… Господи, ако знаеш каква навалица е около нея! Малко са нервни тук, ама няма значение — никой нищо не видя. Доста потискаща картинка е, все пак. Всички се зверят и мълчат като дървета. С изключение на двама пича от „Вашингтон пост“. Нахлуха на бегом от улицата…

— Добре! — прекъсна го Девъро. — Копията са долу. Какво по дяволите трябва да правя с тях?

— Сложи ги във вълшебното си куфарче, онова, дето ти го дадох. Занеси ги в Женева. Там няма да ти трябват, разбира се, но е възможно на връщане да се наложи да се отбиеш на едно-две места. По-конкретно в Лондон, тази спирка е почти сигурна. Ще поостанеш ден-два в хотел „Савоя“. Самолетните билети и всичко необходимо ще получиш в Женева. В Лондон ще ти се обади един джентълмен на има Данфорт. Ще разбереш какво да правиш.

— Това е мръсна игра. Няма да разбера какво да правя; не зная и в момента какво правя! Недей да ме хвърляш в тази идиотска ситуация, без да ми казваш нищо. Нося документи! В тях фигурира моето име! Участвам в прехвърляне на десет милиона долара!

— По-кротко, бе — рече Ястребът малко строго. — Не помниш ли какво ти казах: като мой адютант ще ти се наложи да изпълняваш някои заповеди…

— Глупости! — изрева Сам. — Какво ще казвам на хората?

— Е, ако за някой нещо е глупост, за друг може да се окаже захаросан фъстък. Ако някой много-много любопитства, ще кажеш, че помагаш на стар войник, който тихичко събира доларчета, за да разнася божията любов сред хората.

— Но това е абсурдно — проплака Девъро.

— Това е Компания „Шепърд“ — отвърна Ястребът.

Макензи извади пет страници от фотокопирани досиета, разстлани върху леглото и ги отнесе до писалището в другия край на хотелската си стая. Седна на стола, взе червения маркер и номерира всяка една от тях в горния ляв ъгъл. От една до пет.

Майка му стара! Точно тази комбинация му трябваше, знаеше, че има такава, защото човек не може да не се върне към първия си метод за натрупване на състояние, щом условията го позволяват. И защото времето обезличава проблемите и тревогите, които са го съпътствали преди десетилетия, особено ако е имал сметка от това.

Разузнавателните сведения от Ханой отпреди три години бяха объркващи, но автентични. В общи линии автентични. Всичко останало бе изопачено.

Англичанин, понатрупал пари за сметка на живота на американски войници, като продавал на Северен Виетнам хардуеър и муниции.

Не беше сензация; на Лондон не му пукаше, че търгува с комунистическия блок, въпреки че имаше конкретни разпоредби, забраняващи продажбата на военна техника. Но тогава беше време, когато производствените конвейери в Ханой, Москва и Пекин работеха на ниски обороти. Можеше да се направи състояние от военни доставки, отклонени в посока към виетнамските пристанища.

И някой си лорд Сидни Данфорт направил точно това.

Пазарувал в Щатите, в Западна Германия и във Франция и пренасял стоката с кораби под чилийски флаг до пристанища в нововъзникналите африкански страни. С тази разлика, че корабите така и не виждали африкански бряг. В международни води в Тихия океан променяли курса си и запрашвали на север, зареждали гориво на отдалечените руски острови и се насочвали на юг към Хайфон като редовни търговски плавателни съдове.

Военното разузнаване не могло да докаже участието на Данфорт в тази афера, защото комунистите превеждали парите директно по сметки на чилийските корабни компании и лордът оставал на завет. Освен това Вашингтон не желаел да раздува работата, за да не предизвика скандал. Данфорт бе влиятелен англичанин с много връзки във Форин офис15. Просто не си струваше да го разобличават.

Това, което привлече вниманието на Макензи, бяха чилийските кораби и африканските пристанища. Те бяха използвани за прикритие и преди това. Поточно, преди трийсет години. По време на Втората световна война.

Тайните служби знаеха добре, че с чужда финансова помощ някои южноамерикански компании снабдяваха с всичко необходимо военната машина на Оста срещу добро заплащане в началото на четиридесетте години. В тези напрегнати военни времена най-много кораби попълваха пътните си листове, посочвайки за местоназначение Кейптаун и Порт Елизабет, защото търговската документация там бе в пълен хаос, а в повечето случаи изобщо нямаше такава. На юг от Екватора в Атлантическия океан обръщаха на изток и навлизаха в Средиземно море. Обикновено разтоварваха в Италия.

Дали този лорд Сидни Данфорт не е повторил номера си с корабите отпреди трийсет години?

Едно е да измъкнеш няколко милиона долара от Югоизточна Азия през седемдесетте години, съвсем друго е да натрупаш състояние от масовото клане, което постави на изпитание дързостта на Британския лъв през Втората световна война. Заради второто можеш веднага да изхвърчиш от списъка на постоянно поканените гости в Бъкингамския дворец.

Време беше Ястребът да удари един трансатлантически телефон на лорд Сидни Данфорт, седемдесетгодишен ръкоположен за рицар доайен на британската промишленост. И един от най-богатите мъже в Англия.

Майка му стара! Компания „Шепърд“ май привличаше едва ли не най-интересните инвеститори в света.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Улица „Странд“ гъмжеше от хора. Беше малко след пет следобед и легиони писарушки бързаха към дома си.

Сам пристигна на летище „Хийтроу“ със самолета в четири без двайсет от Женева и веднага потърси уюта на комфортния апартамент в хотел „Савоя“. Трябваше да си почине. Женева бе истински кошмар.

Разбра, че оттук нататък по-добре ще е да проявява пълно неведение относно целите на компания Шепърд, а незнанието си да прикрива зад дълбоко уважение към принципите й, и особено към нейния председател, който се ръководеше от силни религиозни чувства.

Женевските банкери бяха отначало впечатлени от скромността му. Господи, ставаше въпрос за десет милиона долара. Американският адвокат-надзорник само се усмихваше и дрънкаше баналности. Когато настояха да покаже карта за самоличност, малко се притесни, а докато внасяха внушителната сума, мърмореше разни глупости за религиозното братство. За да го разсеят, поканиха го на обяд, на който го съсипаха от намигвания и тостове, предлагаха му най-различни варианти за креватна гимнастика. В края на краищата, това бе Швейцария. Доларът си е долар и този агресивен подход нямаше нищо общо с тиролските провиквания, с еделвайса и с белите престилки на алпийските девици. Постепенно с преминаването на обяда във вечеря женевските банкери решиха, че Девъро или е най-скучният адвокат в Америка, или е най-тайният посредник, който е прекосявал швейцарската граница.

Така я кара той три дни и три нощи и си замина, оставяйки половин дузина швейцарски бюргери да се чудят що за птица е този американец и да лекуват стомасите си от промишлените количества храна и пиене, които изконсумираха покрай него. За Сам напрежението бе непоносимо. В един момент бе стигнал дотам, че не можеше да се съсредоточи в нищо — едва успяваше да пусне някоя и друга неопределена усмивка и да подтиска страховете си. Толкова бе зает със собственото си поведение, че когато на изпроводяк на летището заместник-председателят на Грейтбанк повърна върху шлифера му, Сам можа да каже само „благодаря“.

В привързаността си да се чупи от Женева забрави несесера с приборите за бръснене в хотела и затова сега крачеше по „Странд“ и търсеше някоя дрогерия. Точно срещу Хиподрума откри една и влезе. Купи каквото му трябваше и се върна в хотела, предвкусвайки удоволствието от една продължителна гореща вана и добра вечеря в грил-ресторанта на „Савоя“.

— Майор Девъро! — гласът бе енергичен, американски и на жена. Идваше от едно такси, което спря пред входа на хотела.

Принадлежеше на четвъртата бивша госпожа Макензи Хоукинс, с полегатите, но непослушни цици и с прекрасното име Ан. Тя се втурна към Сам и му се хвърли на врата, притискайки буза и всичко останало о него.

После внезапно се отдръпна и малко се сконфузи:

— Ужасно съжалявам, че така ви се нахвърлям. Ще ми простите, нали? Така се зарадвах, че виждам познато лице.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна Сам и си спомни, че Ан му се стори най-наивна и най-млада от четирите бивши съпруги. — В „Савоя“ ли сте отседнала?

— Да, снощи пристигнах. Никога не съм била в Англия и днес цял ден обикалях из града. Едва се държа на краката си — тя разтвори скъпото си велурено палто и се усмихна на прекрасните крачета отдолу, разкрити щедро от късата пола.

— Ами да отскочим тогава веднага. В бара, какво ще кажете?

— О, нямам думи! Прекрасно е да срещнеш някой познат тук!

— Съвсем сама ли сте? — попита Девъро.

— АА, да. Съпругът ми, Дон, точно сега е дяволски зает с яхтклубовете и ресторантите си и миналата седмица в Ел Ей16 ми вика: „Ани, скъпа, що не си вдигнеш малкото сладко задниче нанякъде? Този месец ще е много натоварен.“ Чудех се дали да не отида до Мексико или Палм Спрингс — знаете къде обикновено се ходи, и тогава се сетих! Ани, никога не си ходила в Лондон. И хванах първия самолет за насам — тя кимна приятелски на портиера и продължи през вратата към салона, следвана от Сам.

— Дон ми каза, че съм щура. Не съм познавала никого в Лондон и други подобни. Но мисля, че точно това ми трябваше, разбирате ли? Исках да отида някъде, където няма да срещам все едни и същи лица. Някъде, където да е по-различно.

— Надявам се, че не съм провалил работата.

— Как?

— Ами нали казахте, че съм от познатите лица…

— О, не! Познат сте ми, но не чак дотолкова. Един кратък следобед у Джини не означава, че сме много близки, нали?

— Разбирам. Барът е насам, по тези стълби — Сам кимна наляво към американския бар на „Савоя“. Но Ан спря, вкопчила се здраво в ръката му.

— Майоре — рече тя колебливо, — краката ми са капнали, вратът ми се схвана от гледане нагоре, а тази чанта ми откъсна раменете. Наистина няма да е лошо първо малко да се пооправя.

— О, разбира се — отвърна Девъро. — Как не се сетих? Съвсем съм оглупял. Всъщност и аз имах намерение, ъъъ… да се пооправя. Забравих си приборите за бръснене в Швейцария — той повдигна торбичката с покупките.

— Ами тогава всичко се нарежда чудесно!

— Ще ви се обадя след около час…

— О, няма нужда го правите. Видяхте ли какви са им тоалетните тук? Аууу! По-големи са от женските кенефи на Дон. В ресторантите на Дон. Мисля, че ще има предостатъчно място за двама ни. Ами хавлиите? Страхотни са! — тя леко притисна ръката му и се усмихна непринудено.

— Ммм, и това е решение…

— Единственото правилно. Хайде, ще си поръчаме нещо за пиене в стаята и ще се отпуснем, ама истински, ммдаа — бяха застанали пред асансьора.

— Много мило от ваша страна…

— Мило ли? Стига глупости! Джини ни каза, че сте и се обадил. Пак ни изпревари. Сега е мой ред. Бил сте в Женева, нали?

Сам я изгледа:

— Казах Швейцария…

— Та това не е ли Женева?

Апартаментът на Ани също гледаше към Темза, бе също на шестия етаж на не повече от десетина метра от неговия.

„Швейцария. Не е ли това Женева?“ Разни мисли се въртяха из главата на Девъро, но бе прекалено изтощен, за да разсъждава върху тях. А и за пръв път от няколко дни се чувстваше толкова свободно, та не му се искаше да се занимава сега с това.

Апартаментът бе досущ като неговия. Високи тавани с гипсови орнаменти, прекрасни стари мебели — лъскави и удобни — писалище, масички и софа, която много би подхождала на Парк Бърнет; настолни часовници и лампи, които не бяха заковани за плотовете, нито имаха надписи с името на хотела; високи, солидни прозорци с разкошни завеси, които откриваха прекрасен изглед към реката и светлинките на лодките, към сградите на отсрещния бряг и моста „Ватерло“.

Сам седеше на софата в хола, захвърлил обувките и грабнал в ръка добре напълнена чаша. По Би Би Си Лондонската филхармония изпълняваше концерт от Вивалди, а за уюта в стаята допринасяше топлината от радиатора.

„Най-после и аз да живна“ — помисли си Сам.

Ан се появи от банята и застана в рамката на вратата. Девъро остана с вдигната чаша, застинала на средата на пътя към устните му. Бе облечена — ако това изобщо е правилният израз — в полупрозрачна нощница, която хем възбуждаше въображението, хем не оставяше много възможности за фантазиране. Полегатите, но немирни гърди изпъкваха под тънката мека материя, дългата светлокестенява коса падаше свободно и чувствено обгръщаше раменете и. Отдолу прозираха заоблените форми на краката й.

Без да продума, тя го примами с пръст. Сам стана и я последва.

В просторната баня на „Савоя“ го очакваше огромна вана, напълнена с гореща вода, няколко хиляди мехурчета бълбукаха на повърхността и пръскаха мирис на рози и пролетна омара. Ан протегна ръце и развърза вратовръзката му, свали ризата, разкопча колана на панталоните му, смъкна ципа и ги свлече на пода. Сам измъкна краката си от тях и с шут ги запрати в ъгъла.

Тя обхвана кръста му с ръце и приклякайки, задърпа надолу слиповете му.

Девъро приседна на ръба на ваната, докато Ан събуваше чорапите му. Тя не изпусна лявата му ръка, дори когато той се прекатури и цамбурна във водата, потопявайки се под бълбукащите мехурчета.

Изправи се, развърза жълтата връвчица и нощницата й се свлече на дебелия бял килим.

Беше направо божествена.

И влезе във ваната при Сам.

— Искаш ли да слезем да вечеряме? — попита тя изпод завивките.

— Разбира се — отговори Сам, също сгушен под тях.

— Знаеш ли, че сме спали повече от три часа? Почти девет и половина е — тя се протегна, а Сам не откъсваше поглед от нея. — Какво ще кажеш като хапнем, да отидем в някоя кръчма?

— Щом искаш — промърмори Девъро, който я зяпаше, отпуснал глава на възглавницата. Тя седна и завивката се смъкна до кръста й. Полегатите, но немирни цици направо плачеха да ги хванеш.

— Уф! — изпъшка тя, леко притеснена и се обърна към Сам, който почти не виждаше лицето й. — Май наистина съм много нахална.

— Напротив, бих казал, че се държиш приятелски. Аз — също.

— Знаеш какво имам предвид — тя се наведе над него и го целуна по двете очи. — Сигурно си имаш планове, може би трябва да свършиш едно-друго, пък аз…

— Все неща, които искам да правя — прекъсна я нежно Девъро. — Всички планове подлежат на промяна в зависимост от желанията и предпочитанията ми.

— Това звучи дяволски възбуждащо.

— Защото съм дяволски възбуден.

— Благодаря.

— Не, аз трябва да ти благодаря — Сам протегна ръка зад гърба й и дръпна завивката над главите им.

След десетина минути (или няколко часа — Девъро не можеше да прецени точно) решиха, че наистина са гладни, но преди това трябва да пийнат по едно уиски. Изпиха си аперитива, разположили се удобно по хавлии сред възглавниците на дивана в хола.

— На това май му се викаше „изтънченост“ — Сам загърна скута си с хавлията. По Би Би Си вървяха някакви коледни песнички, а димът от цигарите им чезнеше на оранжевата светлина от камината. Светеха само две настолни лампи и в стаята цареше баладична атмосфера.

— „Изтънченост“ звучи някак егоистично — продума Ан. — А ние сме заедно — в това няма никакъв егоизъм.

Сам я погледна. Четвъртата съпруга на Хоукинс съвсем не бе идиот. Как по дяволите успя да го направи? Направи ли го изобщо?

— Нищо, че сме заедно, пак е изтънчено, повярвай ми.

— Щом така искаш — усмихна се тя и остави чашата си на масичката до дивана.

— Всъщност, не е толкова важно. Я да се обличаме и да отидем да вечеряме, а?

— Добре. След секунди съм готова — тя забеляза учудения израз на лицето му. — Наистина ще се приготвя бързо. Не съм от тия, дето се гиздят с часове. Мак ми каза веднъж… — тя се сепна и замълча.

— Няма нищо — рече Сам нежно. — Наистина ми е интересно да чуя.

— Ами, веднъж ми каза, че ако твърде много се пипваш да промениш външността, няма начин да не промениш и вътрешността. И не трябва да го правиш, освен ако има основателна причина за това. Или пък ме се харесваш — тя измъкна краката и стана, като придържаше хавлията около себе си. — Първо, не виждам такава причина и второ, харесвам си се и така. И на това ме научи Мак. Харесвам ни и двамата.

— И аз — каза Девъро. — Като се оправиш, ще отидем в моята стая да се преоблека.

— Чудесно. Ще ти закопчея ризата и ще ти завържа вратовръзката — Ан се усмихна и изчезна в спалнята. Сам се изправи чисто гол, преметна хавлията през рамо и отиде до сребърния поднос-масичка с бутилките. Наля си малко скоч и се замисли върху кръчмарската философия на Мак Хоукинс.

„Промениш ли много външността — променяш и вътрешността.“

Не звучеше лошо, както и да го погледнеш.

Малкото бяло копче светеше с мъждукаща светлина между зеленото и червеното на малкото табло отстрани на хотелската му стая. Сам и Ан я видяха едновременно, докато вървяха по коридора към апартамента му. Това означаваше, че за госта на хотела има оставено съобщение на рецепцията. Девъро едва се сдържа да не изпсува гласно.

Майка му стара! Женева още не се бе заличила от съзнанието му. Поне не напълно. Тоя Хоукинс не го оставяше и една нощ да се наспи като човек!

— И пред мойта врата светеше лампичката днес — рече Ан. — Върнах се следобед да си обуя по-удобни обувки и я видях; означава, че са те търсили по телефона.

— Или са ти оставили съобщение.

— Мен ме търсиха по телефона. Дон от Санта Моника. Накрая успях да се свържа с него. Знаеш ли, в Калифорния бе едва осем сутринта.

— Много мило от негова страна, че е вдигнал слушалката.

— Ами! Съпругът ми притежава в Санта Моника две неща — ресторант и мацка. Ресторантът не работи в осем сутринта. Извинявай, че се изразявам така цинично. Мисля, че Дон просто искаше да се увери, че наистина съм на седем хиляди километра от него — Ан му хвърли наивна усмивка.

Сам не знаеше какво да каже.

— Не си ли е направил много труд само за една проверка? — той запали лампата в антрето. Вътре навсякъде светеше, както бе оставил стаята пет часа преди това.

— Съпругът ми страда от хронично притеснение, характерно за кръшкачите. Като адвокат, сигурно го знаеш. Изпитва параноичен страх да не го хвана. Не по принцип, нали разбираш, а на калъп. От финансови съображения; много го е шубе да не го осъдят да плаща, ако имам свидетели и поискам развод.

Влязоха в хола. Сам искаше да каже нещо, но пак не знаеше какво. Избра най-безобидното:

— Мисля, че тоя човек не е наред.

— Много си мил, че го каза, но не трябваше. От друга страна, това сякаш бе най-безобидното, което можеше да измислиш…

— Я да сменим темата — побърза да я прекъсне той и й посочи дивана до масичката за кафе с прилежно подредените върху нея вестници, осигурени от хотела. — Седни, ще се върна след минутка. Не съм забравил: ще ми закопчаеш ризата и ще ми вържеш вратовръзката.

Сам тръгна към вратата на спалнята.

— Няма ли да се обадиш на рецепцията?

— Това може да почака — извика той в отговор от спалнята. — Нямам намерение да си провалям спокойната вечеря заради нещо си. Нито да пропусна да ти покажа някоя и друга кръчма, ако все още са отворени.

— Но трябва да разбереш кой те е търсил. Може да е за нещо важно.

— Няма нищо по-важно от теб — извика Сам, докато сваляше едно двуредно сако от закачалката.

— Може да е нещо спешно.

— Няма нищо по-спешно от теб — отговори той и избра от куфара си една риза на червени райета.

— Аз винаги отговарям на телефона или проверявам за какво са ме търсили, дори да е човек, чието име никога не съм чувала. Не обичам да ме смятат за небрежна.

— Защото не си адвокат. Опитвала ли си се някога да откриеш адвокат на другия ден, след като си го наела за някаква работа? Секретарката му е обучена да лъже, че го няма с убедителността на Ейми Семпъл Макферсън.

— Защо? — Ан бе застанала на вратата на спалнята.

— Ами защото вече ти е прибрал парите и го вълнува само как да изкопчи още някой хонорар. Случаят вероятно изисква размяна на кореспонденция с адвокат на ответника, допълнителни уточнения от всякакъв род. Защо да си усложнява живота?

Ан пристъпи към него, докато надяваше раираната риза. Съвсем непринудено започна да закопчава копчетата й.

— Много си хладнокръвен, момчето ми. Намираш се в непозната страна…

— Не съвсем непозната — подхвърли той с усмивка. — Бил съм тук и друг път. Не забравяй, че ще ти бъда екскурзовод.

— Имах предвид, че току-що си пристигнал от Женева, където явно не ти е било леко…

— Е, оцелях все пак.

— … и сега някой отчаяно се опитва да се свърже с теб…

— Защо пък отчаяно? Не познавам никой, който да е дотам отчаян.

— За бога! — Ан изпъна яката му, преди да я закопчае. — Такива неща ме карат да бъда напрегната!

— Защо?

— Чувствам се отговорна!

— Не трябва — Девъро бе озадачен. Ан изглеждаше много сериозна. Зачуди се дали…

В този момент телефонът иззвъня.

— Ало?

— Господин Самюъл Девъро? — попита мъжки глас с чист английски акцент.

— Да, аз съм.

— Чаках да ми се обадите…

— Тъкмо влизах в стаята — прекъсна го Сам. — Още не съм проверил кой ме е търсил. С кого разговарям?

— В момента само с един телефонен номер. Девъро замълча подразнен.

— В такъв случай трябва да ви кажа, че щяхте да чакате цяла нощ. Не се обаждам на анонимни телефонни номера.

— Хайде стига, сър — нервно отговори гласът. — Очаквате едно-единствено важно обаждане.

— Това май си е ваше предположение…

— Май-не-май — край! Слушайте, много бързам и нямам време да се бъзикам с вас. Казвайте къде да се срещнем.

— Не мисля, че горя от желание за това. Заеби тая работа, Базил, или както ти е там шибаното име.

Този път от другата страна настъпи мълчание. Сам долавяше учестено дишане. След малко телефонният номер проговори:

— За бога, имайте милост към стария човек. Нищо лошо не съм ви сторил.

Сам внезапно се трогна. В гласа се прокраднаха унили нотки — онзи явно беше отчаян. Той си спомни последния разговор с Хоукинс:

— Да не сте…

— Без имена, моля!

— Добре. Без имена. Узнаваем ли сте?

— Изключително. Мислех, че знаете.

— Не знаех. Тогава да се видим на някое по-закътано място.

— Точно така. Мислех, че и това знаете.

— Стига сте повтарял едно и също, де! — еднакво го беше яд и на англичанина, и на Хоукинс. — Тогава вие кажете, освен ако не искате да дойдете в „Савоя“.

— В никакъв случай! Държа няколко жилищни сгради в Белгрейвия. Едната се казва „Емпайър армс“. Знаете ли я?

— Ще я намеря.

— Добре. Ще ви чакам там. Апартамент четиридесет и седем. Мога да стигна до Лондон за един час.

— Не си давайте зор. Не ми е удобно след час.

— О, така ли? По кое време тогава?

— Кога затварят кръчмите?

— В полунощ. След малко повече от час.

— Тяхната мама!

— Моля?

— Ще се срещнем тогава в един.

— Много добре. Ще предупредя охраната на сградата. Запомнете — никакви имена. Само апартамент четиридесет и седем.

— Запомних.

— А, Девъро. Да не забравите документите.

— Какви документи.

Този път паузата бе по-дълга, англичанинът направо се задъхваше:

— Споразумението, бе, дупе рошаво!

Ан изобщо не се разсърди, когато разбра, че се налага да вечерят набързо и Сам да излезе без нея. Тя дори изглеждаше въодушевена от идеята.

Девъро все по-малко се учудваше на това, което става около него. Отказа се да търси причини, а фактите ставаха по-ясни. Съгласи се да й се обади, когато се прибере. Късният час не бил от значение, добави тя и дори му даде ключ от апартамента си.

Таксито спря пред „Емпайър армс“. Щом спомена номера на апартамента, портиерът го поведе през сложна плетеница от тесни коридори и заключени служебни помещения; поеха нагоре по задно стълбище, качиха се на товарен асансьор и най-накрая стигнаха.

На вратата мъж със злокобен израз на лицето и северняшки акцент поиска от Сам да удостовери самоличността си. След това го преведе през антре, просторна дневна и вестибюл и влязоха в слабо осветен кабинет. В най-тъмния ъгъл до прозореца седеше доста грозновато старче. Вратата зад Девъро се затвори. Той остана прав до нея, като се опитваше да нагоди очите си към полумрака и неприятното изкопаемо, седнало в креслото.

— Господин Девъро, естествено — проговори сбръчканото старче.

— Да. Вие трябва да сте онзи Данфорт, за когото ми говори Хоукинс.

— Лорд Сидни Данфорд — грозният дребосък сякаш изплю думите една по една, но веднага след това продължи с меден гласец. — Не зная как вашият работодател е успял да съпостави така фактите, нито признавам, че е стигнал до верни изводи; всичко е толкова безсмислено. А и е станало толкова отдавна. Въпреки това, аз съм добър човек, благодетелен. Доста мил човек, всъщност. Давай шибаните хартии!

— Какво?

— Споразумението, бе, добиче такова!

Съвсем шашардисан, Сам бръкна във вътрешния джоб на сакото си, където бе сгънал екземпляр от споразумението за ограничено партньорство на компания Шепърд. Пристъпи към грозничето и му подаде свитъка. Данфорт разтвори пред себе си сглобяемо писалище, прикрепено отстрани на креслото му и щракна малка настолна лампа над дъската. Грабна листовете хартия и зачете.

— Чудесно! — рече той накрая, като прелистваше обратно страниците. — Абсолютно нищо не се разбира!

Дребният англичанин извади химикалка и започна да попълва празните редове. Щом свърши, сгъна договора и го върна на Девъро с отвращение.

— Сега изчезвай! Наистина съм чудесен човек, прекрасен филантроп, скромен мултимилионер, когото всички обожават. Заслужил съм напълно изключителните почести, с които ме даряват. Всеки го знае. И никой, повтарям — никой не би допуснал, че мога да имам нещо общо с подобна идиотщина! Аз само проповядвам религиозно братство, разбра ли ме? Братство, викам!

— Нищо не разбирам — призна си Сам.

— Аз също — отвърна Данфорт. — Парите ще бъдат преведени на Каймановите острови. Името на банката е вписано и десетте милиона — ще бъдат прехвърлени до четиридесет и осем часа. И с това задълженията ми към вас свършват!

— Каймановите острови ли?

— В Карибско море са, гъз смотан!

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Девъро забеляза отдалече светлината на бялата лампичка в дъното на коридора в „Савоя“. Не беше нужно да приближава, за да се увери, че светеше до вратата на неговия апартамент, а възможността да се направи на разсеян му даваше още една причина да се вмъкне в покоите на Ан.

— Ако не си ти, Сам, значи съм го закъсала — провикна се тя от спалнята.

— Аз съм. Но ще го закъсаш по друг параграф.

— Тая закъсвация най я обичам.

Девъро влезе в просторната спалня с изглед към реката. Ан седеше в леглото и четеше някаква книга с шарени корици на светлината на нощната лампа.

— Какво четеш? Изглежда внушително.

— Прекрасен разказ за жените на Хенри Осми. Купих си я в „Тауър“ сутринта. Тоя човек е бил истински звяр!

— Не съвсем. Имал е много геополитически грижи.

— Май повече грижи му е създавала оная работа!

— Сама не предполагаш колко си близо до историческата истина. Ще пийнем ли нещо?

— Първо трябва да се обадиш по телефона. Обещах щом се прибереш, да позвъниш веднага.

Ан спокойно прелисти страницата. Сам се втренчи в нея с недоумение и любопитство.

— Какво каза?

— Макензи се обади. Чак от Вашингтон — тя прелисти следващата страница.

— Макензи ли? — Девъро не можа да се сдържи да не изреве. — Ей така — Макензи се обадил! Седиш си тук и ми разправяш, че Макензи се обадил. Откъде знаеш? Теб ли е търсил?

— Ама слушай, Сам, не се нервирай — с ледено изражение на лицето тя обърна още една страница от проклетата си книга. — Да се правя, че не го познавам ли? Имам предвид…

— Ааа, не! Спести ми идиотските сравнения! Искам само да знам какво е това невероятно съвпадение, при което на седем хиляди мили от дома си на телефона те уцелва бившият ти съпруг, който търси мен — на три хиляди мили от Ню Йорк.

— Ако се успокоиш, ще ти кажа. Ако не, ще си чета книжката и толкоз.

На Девъро му идеше да удари първо на екс сто грама, но подтисна гнева си и рече по-смирено:

— Спокоен съм и много бих искал да те чуя. Моля те, говори.

Ан остави книгата в скута си и вдигна очи към него:

— Първо, Мак бе също толкова нервиран, колкото си и ти сега.

— Как стана така, че те намери на телефона?

— Притесних се — затова.

— Не те питам защо, а как.

— Ако си спомняш, а мисля, че няма да ти е трудно, стига да се понапънеш малко, ти ме остави на масата долу в ресторанта. Закъсняваше за някъде и аз ти предложих да платя сметката, а после да те чакам горе. Така ли беше?

— Ще ти върна една вечеря. Карай нататък.

— Прекрасен момък с фрак и бяла вратовръзка дойде и ми каза, че те търсят спешно на телефона от Щатите. Винаги ли ходят така издокарани?

— Така е прието в „Савоя“. Какво му каза?

— Че ще се върнеш много късно, че не знам точно в колко часа. Той съвсем се шашна и затова го попитах дали не бих могла да му помогна. Тогава ми каза, че те търси някой си генерал Хоукинс от Вашингтон — явно чинът и градът го бяха притеснили. Мак винаги прави така, за да се свързва по-лесно по телефона. И тогава му казах: „Я дай, аз да разговарям със стария пръдльо“. Това много му хареса — Ан пак вдигна книгата. — Сега върви му се обади. Записала съм номера му на бюрото в другата стая. Оставих го още до телефона в твоя апартамент и долу на рецепцията. Много съм поласкана, че най-напред влезе при мен.

„Наистина изглеждаше възможно“ — помисли си Сам. Необичайно, но в рамките на вероятното, колкото вероятно бе някои радиовълни да означават, че в Галактиката има и друга цивилизация.

— Какво каза Хоукинс? Защо бе нервиран?

— А, навярно защото попадна на мен — отговори тя, като отдели без желание очите си от книгата. — Разпсува се, започна да крещи, да издава заповеди. Викам му: „Мак, да си измиеш устата със сапун, преди да говориш с мен!“ Все това му казвах. Ние в Бел Айл не сме свикнали на такъв език. Накрая се успокои и дори се разсмя — очите й се извъртяха към тавана.

„Май я налегнаха спомени — реши Сам, — и то съвсем не невинни“.

— Пита ме дали съм се отървала от оня келнер — той така му вика на Дон — и ако не съм, защо. Каза ми какъв готин човек си. Знаеш ли, Мак има много високо мнение за теб. Както и да е, много било важно да му се обадиш. Обясних му, че ще се върнеш много късно, може би чак в три сутринта. Ама той вика: нищо, във Вашингтон щяло да бъде едва десет вечерта.

— Не може ли да почака до сутринта?

— Не. Повтори ми го няколко пъти. Каза, ако решиш да отлагаш, да ти предам, че някакъв италианец те търсел спешно.

— Не спомена ли случайно дали не е строителен предприемач?

— Не. Но мисля, че трябва да му позвъниш. Ако искаш да говориш насаме с него, има телефон и в другата стая.

— Мама му стара, момко! Иди разправяй после, че светът не е малък! На другия край на света си и на кого попадаш — на малката стара Ани. Не че е дърта, нали ме разбираш…

— Разбирам — прекъсна го Сам, — че си искал да ми предадеш поздрави от Делакроче. Този път какво каза на набожния си приятел? Че съм разпнал Христос ли?

— Ами, не! Това беше психологическа уловка, в случай че не искаш да ми се обадиш. Не съм му виждал очите на Делакроче. Едва ли гори от желание да се вижда с нас. Оправих ти настроението, нали?

Девъро запали цигара. Това му помогна да притъпи леката болка, зараждаща се в стомаха му.

— Ще ти призная нещо, Мак. Притеснявам се дори само от това, че си ме търсил. Имам чувството, че ще ми кажеш нещо, което няма да ме приближи и със сантиметър до Бостън, до майка ми и до моя истински работодател Аарон Пинкъс. Така ми действат психологическите ти номера.

От другата страна на линията последва продължително и звучно цъкане с език.

— Абе много подозрителен човек си бил ти. Сигурно защото си адвокат. Как мина срещата с Данфорт?

— Тоя е луд, бе. Пълна откачалка. Но подписа. Влиза с десет милиона долара по причини, които са ми неизвестни. Банката се намира на Каймановите острови, заради което, предполагам, се и обаждаш.

— Да не мислиш, че ще те пращам чак на Каймановите острови?

— И това ми мина през акъла.

— Няма да направя такова нещо. Там не е гот. Няма нищо интересно, само банки и банкери с пожълтени гащи. Опитват се да направят там втора Швейцария… Не, аз ще прескоча дотам и ще се погрижа за всичко. А, прибавил съм още десет бона в банковата ти сметка. Мисля, че това ще те зарадва.

— Мак! — Девъро се сгърчи от остра болка в стомаха. — Не е възможно!

— Напротив, много е лесно, приятелю. Касиерът трябваше само да провери номера на влога ти.

— Не това имах предвид! Нямаш право да внасяш пари по моя сметка!

— Банката нямаше нищо против…

— Естествено, че на банката не й пука! Аз съм против! Аз! Не разбираш ли? Това означава, че ми плащаш!

— Една десета от един процент? Майка му стара, момче, това не е възнаграждение, а измама!

— Не желая да ми плащаш! Не ща да имам никакви финансови отношения с теб! Това ме прави съучастник!

— Не ги разбирам аз тия работи, но със сигурност знам, че не е редно човек да се възползува от способностите на друг, да му губи времето и да не му плати за това — Хоукинс изрече това с глас на умерен евангелист.

— Млъкни, че ми призлява, педал такъв — отвърна Девъро, усетил неизбежното поражение. — Освен за Данфорт, какво друго искаше да разбереш?

— А, добре, че ме подсети. Има в Западен Берлин един образ, с когото искам да се видиш.

— Стига. Знам — прекъсна го Девъро съвсем сломен. — Самолетните билети и резервацията за хотела ще са на рецепцията в „Савоя“, преди да съм си изрекъл името.

— Ега ти дългото име. Ще пристигнат сутринта.

— Добре, Мак, вече разбирам и от една дума. Сам знаеше, че затъва здраво. Но някой ден щеше да намери начин да се измъкне, обеща си той.

Макензи изписа сумата с цифри. 20 000 000, 00. След това — с думи: Двадесет милиона долара.

Странно, но това не го впечатли особено. Бяха просто средства, а не същинската цел. Все пак, мина му мисълта, че много лесно може да определи деня като печеливш, да затвори кепенците и да се оттегли на заслужена почивка в Южна Франция. Сигурно беше, че нито Делакроче, нито Данфорт щяха да тръгнат да го съдят. В никакъв случай. Но не това бе целта. Парите им бяха само средство и междинен продукт. И един вид законна форма на наказание. И двамата си го заслужаваха.

Но времето напредваше стремително и не трябваше да се отвлича с подобни размишления. До лятото оставаха само няколко месеца — имаше да се свърши още много работа. Доста време щеше да отнеме подборът и обучението на личния състав. Наемането и оборудването на тренировъчната база щеше да е трудно, особено тайното закупуване на техниката. Само тренировките щяха да отнемат няколко седмици. С една дума, за кратко време трябваше да се направи много. Това също създаваше изкушение да се отклони от първоначално избраната стратегия и да се задоволи само с наполовина събрания капитал, но щеше да сбърка, ако го направи. Сто на сто. Беше определил сумата четиридесет милиона не само заради цифровата симетрия с четиристотин милиона (въпреки че върху договора двете суми изглеждаха съвсем добре), ами защото четиридесет милиона щяха да стигнат за всичко, включително за непредвидени разходи, каквито можеше да се появят в последния момент.

Известни още като спешно изтегляне от огнева позиция.

Трябваше да са четиридесет милиона и толкоз. Почти беше готов с третия си инвеститор. Хайнрих Кьониг от Берлин.

Хер Кьониг не беше лесна плячка. Докато Сидни Данфорт се бе престарал с начина си на действие в Чили, а Анджело Делакроче не прикриваше добре сделките си в Средиземноморието и публично демонстрираше широк живот, то Хайнрих Кьониг не бе допуснал никакви очевидни грешки и си живееше спокойно в малко градче на двайсетина мили от Берлин.

Но преди двайсет и две години той изпълнил блестящо ролята си в една изключително опасна игра. Тя му донесла не само огромна печалба, но и гарантирана капитализация и краен успех в разнообразните му делови начинания.

В разгара на студената война Кьониг бил двоен агент-изнудвач. Започнал с осигуряване на поверителна информация и за двата лагера, после започнал да крънка пари (посредством канали на трети разузнавания) от онези, които се страхували да не бъдат разкрити. Много скоро получил митнически облекчения за новите си компании от доста страни, зависими от икономическата благосклонност на двата мастодонта в студената война. Накрая с благословията на Мефистофел успял да убеди Вашингтон, Лондон, Берлин, Бон и Москва да изключат неговите компании от действащото международно законодателство. Просто им обяснил, че ще информира останалите за предишните им деяния.

И тогава, за всеобщо облекчение на много правителства Кьониг се оттеглил на завет. Беше изградил империята си върху смачканите тела (мъртви и парализирани) на половината бюрократичен и индустриален елит в Европа и в Америка. Беше останал недосегаем, защото всеки изпитваше ужас от реалната заплаха да започне разчистване на сметки, ако той проговори. Та кой бюрократ, кой заместник-министър или министър, кой държавник (пък бил той и премиер) ще допусне да бъде отворена кутията на Пандора? По този начин дори в пенсия Кьониг оставаше толкова сигурен, колкото и в най-дейните си години.

Кьониг разчиташе на страха. Но можеше ли да има страх човек, на когото не му пука за последиците, дори да засягат правителства, компании или целия свят?

И това бе оръжието на Хоукинс.

Защото желаещите да пречукат Кьониг щяха да се наредят на дълга опашка пред дома му, ако на всички станеше ясно, че враговете им отдавна знаят за миналите им грехове. Пълно разобличаване — това бе заплахата на Мак.

Кьониг лесно щеше да види смисъла в този подход, защото именно неговата липса му бе осигурила благоденствието. Веднага щеше да се сети какво ще стане — стотици обяснителни радиограми щяха да полетят към своите адресанти във висшите коридори на властта в целия свят. Ама разбира се! Кьониг щеше да разбере веднага, щом го засипе с имена, дати и събития.

Макензи вдигна отделените на леглото фотокопия, като внимаваше да не ги разбърка и ги отнесе до масичката за кафе пред дивана. Седна и с червен молив започна да огражда точките, които му трябваха.

Нещата се нареждаха чудесно. Трябваше само да се преценят добре възможностите и наличните резерви, на които можеше да се разчита. Проста инвентаризация. Събра фотокопията, премести се на бюрото и разстла маркираните страници пред телефона. Беше готов да изрецитира спокойно и безчувствено цялото това досие с двойни предателства, от които и Чингиз хан можеше да се изчерви.

Хайнрих Кьониг щеше да се прости с десет милиона долара.

С подуто от недоспиване лице Девъро влезе в залата за митнически контрол на берлинското летище „Темплехоф“, примирен дори с мисълта, че лаещият униформен неонацист, който провери документите и багажа му, може да му удари печат на челото.

„Господи, дай му на германеца власт и му гледай сеира“ — помисли си той.

Изведнъж се втренчи с недоумение в собствения си куфар, разтворен на тезгяха. Дрехите вътре бяха прилежно сгънати и подредени, сякаш не той, а Бергдорф Гудман бе събирал багажа му. Постепенно през бялата мъгла в главата му изплува спомена, че за всичко се бе погрижила Ан. Не само приготви багажа му, ами слезе с него да рецепцията и му помогна да си уреди сметката.

Направи го, защото той не бе в състояние дори да се усмихне. Идиотското положение, в което се бе насадил, го въвлече в битка с пълна бутилка Скоч. И естествено, загуби. Единственото, което си спомняше, бе, че успя поне да изпрати по пощата на Хоукинс проклетото споразумение за ограничено партньорство.

Берлинският хотел „Кемпински“ представляваше тевтонска версия на нюйоркския „Шери Недърланд“, но с малко по-груба мебелировка. Креслата във фоайето сякаш бяха тапицирани с бетон, а не с кожа. Все пак се виждаше, че не са пестени пари за разкоша — полировката на облицовките от тъмно дърво блестеше от чистота, а изрядният до противност персонал гледаше с омраза всички слаби, демократично мислещи и по-низши същества като Сам.

На рецепцията го регистрираха за нула време без засечки. До стаята го съпроводи позастарял оберфюрер от СС, който боравеше с куфара му така, сякаш в него имаше еврейски понички с пушена сьомга. Щом влязоха в апартамента (беше огромен, Хоукинс наистина се стараеше да му осигурява само лукс класа), оберфюрерът отвори щорите във всички стаи с авторитета на човек, свикнал да дава заповеди на наказателен отряд. Загрижен за живота си, Девъро му бутна солиден бакшиш, изпрати го до вратата като че ли беше някой дипломат и каза едно изискано auf Wiedersehen!17

Отвори куфара. Ан предвидливо му бе загърнала бутилка уиски в хавлиена кърпа на хотел „Савоя“. Точно в този момент едно уиски щеше да му дойде дюшеш. Не много — само колкото да заработи машинката.

На вратата се почука. Сам така се стресна, че се задави и опръска леглото с уиски. Завъртя капачката на бутилката и трескаво затърси къде да я скрие.

Под възглавницата! Под завивката! Спря се. Какво правеше? Какво му ставаше? Какво ставаше с него? Върви по дяволите, Макензи Хоукинс!

Пое дълбоко дъх и спокойно остави бутилката на нощното шкафче. Още веднъж си пое дъх, отвори вратата и бавно, без да иска изпусна целия въздух в дробовете си грамче по грамче.

На вратата стоеше русокосата Афродита от Пало Алто, Калифорния, останала в паметта му като дамата с малки и щръкнали цици. Третата по ред госпожа Макензи Хоукинс. Лилиан.

— Знаех си, че това сте вие! Така казах и на мъжа на рецепцията — че не може да е друг!

Сам се чудеше защо й бе дал прозвището „малки и щръкнали“. Първата част направо бе обидна за дамата. Изглежда се бе подвел на фона на останалите три чифта.

Такива мисли минаваха през главата на Девъро, докато се звереше като петокласник, разгърнал за първи път списание „Художници и модели“, а Лилиан се настаняваше на дивана срещу него и обясняваше как долетяла в Берлин преди три дни, за да изкара двуседмичен курс по готварство.

Наистина всичко това бе невероятно. В края на краищата той беше умел адвокат. Беше разнищвал до последните подробности начина на мислене на всякакви престъпници, на изкусни измамници от всички социални слоеве. И въпреки изтерзаните си мисли и тяло нямаше да позволи на третата госпожа Макензи Хоукинс да го прави на балама! Погледна я твърдо и си каза: Мама му стара, а защо пък не?

— И така, ето ни заедно, Сам. Нали можем да си говорим на ти? Гледай ти, какви изненади може да поднесе интересът към кулинарното изкуство.

— Но напълно правдоподобна, Лилиан! Това е, което прави съвпаденията ммм… как да кажа… наистина случайни! — Сам изпадна в истеричен припадък на смях, като се опитваше да закове погледа си в една точка. Но бе твърде изтощен, за да се бори и остави очите му да се реят свободно.

— А и не виждам по-добър начин за разглеждане на Берлин. Ако имаме късмет, можем да попаднем на някой закътан тенискорт! Разбрах, че в хотела има басейн. Навярно имат и спортна зала… — Лилиан изведнъж замълча и Девъро се почувства онеправдан. В скапаното състояние, в което се намираше, нейният нежен, задъхан глас беше като балсам. — Може би очакванията ми са твърде много. Сам ли си тук?

Знаеше, че не трябва. Не трябваше!

— По-сам никога не съм бил.

— А-а, тия работи не са хубави. Извинявай, ама изглеждаш ужасно уморен. Сигурно се съсипваш от работа. Някой трябва наистина да се погрижи за теб.

— Аз съм само бледа сянка на собствения си образ…

— Бедното ми агънце. Ела насам да ти поразтрия гръбчето. Знаеш ли как помага, ооо, сега ще видиш.

— Направо съм за боклука. В главата ми е вакуум, краката ми са пълни с олово…

— Изтощен си, агънцето ми. А така, опъни се хубаво и сложи глава в скута на Лили. Ау, страните ти горят. Ами врата? Жилите ти са се опънали като рибарски въжета. Ето, така. Така е по-добре, нали?

По-добре беше. Усещаше как чевръстите й пръсти разкопчаваха ризата му и ангелски нежно галеха гърдите му. По дяволите! Да става каквото ще! Отвори очи и без да иска се ококори срещу двете великолепни цици, увиснали само на няколко сантиметра от лицето му.

— Обичаш ли гореща вана, пълна с безброй сапунени мехурчета, ухаещи на рози? — прошепна той.

— Не съвсем — отвърна му тя също шепнешком. — Падам си по топлите душове. В изправено положение, така да се каже.

Сам се усмихна.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Ухание изпълваше въздуха около него. Не беше необходимо да отваря очи, за да разбере откъде идваше.

Доколкото си спомняше (а неподвижните му долни крайници бяха доказателство, че помни добре), предишната вечер си я прекараха почти цялата под душа в банята на хотел „Кемпински“.

Сам повдигна клепачи. Лилиан седеше до него, облегната на възглавниците. На сладкото й чипо носле бяха кацнали очила с рогови рамки. Четеше нещо от огромна папка с протрити твърди корици. Белият чаршаф прикриваше гърдите й, но не и заоблените форми отдолу.

— Здравей — поздрави я той тихо.

— Добро утро! — погледна го тя отвисоко и се усмихна доволно. — Знаеш ли колко е часът?

Тая руса мацка наистина беше спортен тип, реши Сам. Сигурно е от сърфирането по плажовете на Калифорния, а може и Макензи Хоукинс да я е научил как да прави лицеви опори.

— Часовникът ми е на ръката под завивките. Не зная кое време е.

— Десет и двайсет. Спа цели единайсет часа. Как се чувстваш?

— Да не искаш да кажеш, че сме си легнали… че съм заспал… в единайсет и половина снощи?

— Сигурно са те чували как хъркаш чак при Бранденбургската врата. Цяла нощ те ръчках, за да спреш. Но напразно. Как ти е главата?

— На мястото си е. По необясними причини.

— От парата е. И от упражненията. Освен това не беше в състояние да пиеш много. Мисля, че кръвообращението ти се бунтува — Лилиан взе молив от нощното шкафче и започна да си отбелязва нещо в менюто.

— Ухаеш страхотно — проговори той след кратко мълчание, през което си припомни за изгледа от скута й и за нежните ангелски пръсти, които докосваха гърдите му.

— Ти също, агънце — отвърна тя с усмивка, свали очилата и погледна надолу към него. — Знаеш ли, тялото ти съвсем не е лошо.

— И аз си го харесвам.

— Исках да кажа, че като цяло имаш доста солидна физика, с правилни пропорции и добра координация. Жалко, наистина, че си я оставил така да се разпадне — тя почука с очилата по брадичката си като някой лекар, който преценява състоянието на пациента си след операция.

— Е, не бих казал, че чак толкова съм се занемарил. Някога тренирах народна топка. Бях доста добър.

— Сигурно. Само че това е било преди повече от десет години. Я, погледни тук… — Лили отви гърдите му. — Виждаш ли? И тук, и тук! Няма никой. Тия мускули не са помръдвали с години! Ами тук?

— Ох!

— Тия мускули направо са изчезнали. Кога за последен път си правил упражнения?

— Снощи. Под душа.

— Този аспект на физическото ти състояние не подлежи на съмнение. Но той е само незначителна част от всичко…

— Но не и за мен!

— … свързано с двигателната система. Тялото ти е храм. Не му позволявай да се руши чрез бездействие. Стегни го! Дай му възможност да се изпъне, да си поеме дъх и да бъде полезно. Затова ти е дадено. Виж Макензи…

— Протестирам! Не желая и да зървам Макензи!

— Говоря от клинична гледна точка.

— Знаех си аз — промърмори Девъро. — Не мога да се отърва от него. Обсебил ме е.

— Даваш ли си сметка, че Мак е доста над петдесетте? А я го виж какво тяло има. Изпънато като струна…

Очите на Лили се зареяха напосоки. Както тези на Ан в хотел „Савоя“. И тя като нея се замечта по миналото и спомените й съвсем не бяха невинни.

— Добре, де — рече Сам. — Но Хоукинс е прекарал целия си живот в армията. Тичал, скачал, измъчвал и убивал. Бил е принуден да поддържа формата си, за да оцелее. Нямал е друг избор.

— Грешиш. Мак разбира значението на това да можеш да разполагаш с пълните си възможности. Веднъж ми каза… Е, няма значение какво, не е толкова важно — Лилиан дръпна ръката си от гърдите му и посегна към очилата.

— Не, моля те — спалнята в хотел „Кемпински“ май не се различаваше много от тази в „Савоя“. Но мацките не бяха взаимозаменяеми; всяка носеше своята индивидуалност. — Ще се радвам да чуя какво е казал Мак.

Тя хвана очилата с две ръце, кръстосвайки замислено рамките им:

— Тялото ти трябва да е реално продължение на ума ти, развито до краен предел, но не и изтормозено.

— По ми харесва оня лаф за външността и вътрешността…

— Какво?

— Пак някаква негова сентенция. Може би аз не мога да разбера. Умът и физиката са две съвсем различни неща. Мога да си представя, че съм способен да скоча от Айфеловата кула, но по-добре е да не се опитвам.

— Защото това няма да е реалистично. Това означава да издевателстваш над тялото си. Но можеш с тренировки да постигнеш бързо слизане по стълбите и за рекордно кратко време. Това вече е реалистично физическо продължение на въображението ти. И си струва да опиташ.

— Да тичам надолу по Айфеловата кула?

— Щом сериозно си решил да скочиш от нея.

— Ами, решил съм. Значи от тези псевдосхоластични глупости, дето ми ги дрънкаш, излиза, че щом човек си е наумил да направи нещо, трябва да превъплъти тази мисъл възможно най-пълно във физическо действие.

— Да. Главното е да не бездействаш — Лили размаха ръце, за да подчертае това, което казва, и завивката се смъкна от тялото й.

„Ама че е сладур“ — помисли си Девъро. Но в този момент бе недосегаема — водеше спор.

— Тая работа или е прекалено сложна, или е далеч по-проста, отколкото изглежда — рече той.

— Прекалено сложна е, повярвай ми — отвърна тя. — Неуловимото е скрито в очевидното.

— И ти вярваш в това схващане за предизвикателството, така ли? Искам да кажа, основното е да посрещаш предизвикателствата, нали?

— Да, нещо подобно. Заради самото удовлетворение от това, че се опитваш да осъществиш онова, което можеш да си представиш мислено. Да изпиташ възможностите си.

— И ти вярваш в това — Сам го изрече без въпросителна интонация.

— Ами да. Защо?

— Защото в този момент въображението ми работи толкова трескаво, че едва издържам. Изпитвам нужда да го изразя физически; да изпробвам възможностите си. В разумни граници, разбира се — той се измъкна нагоре, докато очите им се изравниха. Протегна ръка, свали очилата й, сгъна ги и ги пусна на пода до леглото.

Лилиан му подаде менюто. Очите й се смееха, устните й бяха полуотворени, готови за целувка:

— Тъкмо се чудех кога ще си поискаш.

И точно тогава гадният нацистки телефон иззвъня.

Гласът на другия край на жицата принадлежеше на мъж, който явно бе възпитаван в младостта си с военните филми на „Уорнър Брадърс“. От всяка сричка се процеждаше злоба:

— Ние не може по телефон говори.

— Иди на отсрещната страна на улицата и ще си викаме през прозореца — тросна му се Девъро.

— Време е ценен! Слизаш долу във фоайе, отиваш при далечен стол до прозорец отдясно на врата! Под ръка носиш „Дер Шпигел“. И разменяш кръстосани крака на всеки двайсе секунди.

— Седнал ли съм?

— Глупаво изглеждаш да кръстосваш крака прав, майн хер.

— Ами ако някой друг е седнал на стола?

Последвалото мълчание говореше едновременно за гняв и за объркване. Накрая Сам чу звук, който наподобяваше писък на подплашено прасенце.

— Премахни го! — заповяда гласът.

— Но това е глупаво.

— Правиш каквото аз казва! Време за спор няма! Ще потърсят тебе. След петнайсе минути.

— Ей, чакай малко! Сега ставам. Не съм закусил, трябва да се обръсна…

— Вече са четиринайсе минути, майн хер!

— Гладен съм, бе!

Затвориха му телефона без повече обяснения.

— Твойта мама — рече Девъро и се обърна нетърпеливо към прекрасната Лилиан.

Но тя вече не беше в леглото. Стоеше права де него, увита в хавлията на Сам.

— Така да се каже, скъпи, телефонът ни спаси. Ти имаш работа, а аз трябва да се приготвя за училище.

— За училище ли?

— Der erstklassig Strudelschule — отвърна Лилиан. — Не е на професионалното равнище на парижката кулинарна академия, но е по-весело. Започваме по обед. На „Лайпцигер щрасе“. Това е близо до „Унтер дер Линден“. Наистина трябва да побързам.

— Какво ще стане с нас? Ами закуската… ти не взимаш ли душ сутрин?

Лилиан се разсмя искрено, без превземки.

— Училището свършва в три и половина. Ще се видим тук.

— В коя стая си?

— Петстотин и единайста.

— Моята е петстотин и девета.

— Зная. Не е ли чудесно?

— Направо превъзходно…

Във фоайето на хотел „Кемпински“ се разиграваше абсурдна сцена. „Далечен стол до прозорец“ беше зает от възрастен господин, който здравата похъркваше, отпуснал глава и с полуотворена уста. За нещастие в скута му лежеше новият брой на „Шпигел“.

Отначало господинът само се подразни, но много скоро съвсем се разгневи на двамата юнаци, които стояха до него и с красноречиви жестове го караха да стане и да тръгне с тях. На два пъти Сам се опита да се намеси, като обясняваше как ли не, че и той носи „Шпигел“ със себе си. Това не помогна. Двамата не му обърнаха никакво внимание, интересуваха се единствено от господина в креслото. Накрая Девъро застана точно пред тях и започна демонстративно да кръстосва и прекръстосва крака.

Тогава до него се приближи отговорникът на асансьора и на перфектен и гръмогласен английски му обясни как да стигне до мъжката тоалетна.

В този момент огромно женище, което страхотно приличаше на Дик Баткъс18, се приближи до тримата, надвесили се над креслото, и се нахвърли върху двамата гестаповци, като им нанасяше удари по главите едновременно с кутия за шапка и с черната си кожена чанта.

Девъро разбра, че работата отива на лошо и трябва да действа бързо. Сграбчи единия от тях за врата и го измъкна от бойното поле.

— Слушай ме, педал откачен! Аз съм човекът! Кьониг ви изпраща, нали?

Минута по-късно двамата бързо-бързо го изведоха от хотела и свърнаха в една близка пресечка.

Малко по-надолу насред тясната уличка чакаше огромен камион с чергило над каросерията. Вътре пространството бе изпълнено догоре с кафези с хиляди (поне толкова изглеждаха) цвърчащи пилета.

По средата бе оставен тесен коридор между кафезите. По него се стигаше чак до кабината. Пред задното й прозорче бяха оставени две ниски столчета.

— Ей, я не се занасяйте! Да не искате да ме вкарате вътре? Не е хигиенично!

Придружителите му кимнаха по германски и се усмихнаха — по германски. Пак по германски го повдигнаха и го набутаха в тесния коридор към столовете.

От всички страни го кълвяха остри клюнове. Плътният брезент не пропускаше слънчев лъч. Миризмата на курешки беше непоносима.

Пътуваха близо час по селски пътища, като тук-там спираха, за да бъдат проверени от доста услужливи източногермански военни патрули. Щом видеха западногерматките марки, войниците махваха с ръка на шофьора да продължава и пъхваха банкнотите в джоба си.

Влязоха в голяма ферма. Из ливадите пасяха крави, през тесния отвор на коридорчето Сам забеляза дори силози и конюшни.

Накрая камионът спря. Първият от придружителите му отпра типична германска усмивка и го изведе на светло.

Отведоха го в обор, който вонеше на кравешка пикня и на пресни фъшкии. Минаха (по германски) през криволичещите коридори на смърдящата сграда и стигнаха до една празна клетка. Сини панделки, вързани отгоре, показваха, че това са покоите на някой изключително надарен бик за разплод.

Вътре сред лайната на столче за доене седеше мъж с биче телосложение, който трябваше да е Хайнрих Кьониг.

Хер Кьониг не помръдна — седеше и втренчено гледаше Сам. Малките му очички, потънали в месестата, набръчкана кожа около тях, само дето не хвърляха мълнии.

— Е, и… — Кьониг стоеше неподвижен. С почти незабележим жест той даде знак на двамата да си вървят.

— Е, и? — отвърна Сам с пресипнал глас, усещайки влага от курешките по гърба си.

— Ти ли си човекът на оня звяр генерал Хоукинс? — Кьониг изговори думата „генерал“ с твърдо германско „г“.

— Ще позволите ли да ви поправя? — рече Девъро през изкуствен смях. — Всъщност, познаваме се бегло с него. Аз съм най-обикновен адвокат от Бостън, просто един чиновник, нищо повече. Работя за един евреин на име Пинкъс. Няма да го харесате. Майка ми живее в Куинси и по една странно съвпадение…

— Достатъчно! — мощна пръдня се разнесе изпод столчето за доене. — Ти си посредникът, свръзката на оня проклетник!

— Ами що се отнася до това, бих искал да оспоря законната връзка; предполагаемата връзка, която е обект на изясняване по въпроса за намеренията и в светлината на предварителните данни. Не съм убеден, че…

— Стига, чакал такъв! Какво говоря — хиена си ти! Да. Но хиените вият силно, когато мършата е достатъчно. Я ми кажи. Този Хоукинс. Той е човек на Гелен, нали?

— На кого?

— Гелен!

Девъро включи. Гелен бе шпионин номер едно на Третия райх, който купуваше и продаваше след войната за всички, които бяха готови да му платят. На Кьониг нямаше да се понрави мисълта, че между Хоукинс и Гелен има някаква връзка. Но това можеше да означава, че с Гелен е свързан и някой си Сам Девъро.

— Аа, не. Мисля, че генерал Хоукинс дори не е чувал за този — как му беше името. Не го познава, сигурен съм — курешките попиваха в ризата му и вече се стичаха по настръхналия му гръб.

Кьониг се надигна от столчето, ознаменувайки помръдването с още една оглушителна пръдня. Погледна Сам с нескрита омраза и му рече:

— Да си имаме уважението с генерала. Но ми е изпратил някакъв тъп дърдорко. Давай хартиите, мухльо.

— Хартиите… — Сам бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна екземпляр от споразумението за ограничено партньорство на компания „Шепърд“.

Германецът зачете документите страница по страница, без да каже нито дума, но с живописна комбинация от пръдни и нечленоразделни звуци.

— Потресаващо! Каква несправедливост! Навсякъде имам политически врагове! Всички искат да ме съсипят! — по ъглите на устата му изби пяна.

— Напълно споделям чувствата ви — обади се Девъро, клатейки енергично глава. — На ваше място щях да хвърля това нещо в лайната.

— Ще ви се, нали? Знам ви аз! Искате да ме сгащите натясно! Забравихте! Забравихте моя принос за мира в света. Забравихте, че благодарение на мен суперсилите откриха червена телефонна връзка помежду си. Сега заговорничите зад гърба ми. Дрънкате глупости за някакви несъществуващи банкови сметки, за скромните ми жилища. Не можете да отречете, че съм спечелил с честен труд всяка своя дойчемарка! Когато се оттеглих, не можехте да го понесете; нямаше кой да ви оправя бакиите! А сега! Тази неблагодарност!

— О, напълно ви разбирам.

— Нищо не разбираш, идиот такъв! Дай нещо за писане!

Къониг пръдна и подписа.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Камбаните звъняха тържествено и славно. Ехото им огласяше целия площад „Свети Петър“, носеше се над мраморните пазачи на Бернини и кубетата на църквите и стигаше до най-отдалечените кътчета на градините във Ватикана.

На бяла мраморна пейка, загледан в оранжевите лъчи на залязващото слънце, седеше пълничък мъж с пице, по което личаха белезите на седем десетилетия, изживяни ако не в пълен мир, то поне в добро разположение на духа. Лицето му бе едро, но селската костна структура под изобилстващата плът издаваше, че не е свикнало на глезотии. Очите му бяха големи и кръгли — кафяви на цвят и спокойни. В тях се четеше в еднаква степен и сила, и схватливост, и решителност, и приповдигнато настроение.

Носеше разкошните бели одежди, отговарящи на неговия сан. Най-високият сан в йерархията на Свещената Апостолска Католическа Църква, наследник на самия апостол Петър, епископ на Рим и духовен пастир на четиристотин милиона души по цялата земя.

Папа Франческо Първи, наместникът на Христос.

Появил се на бял свят като Джовани Бомбалини в едно селце на север от Падуа в първите години на века. За обстоятелствата около раждането му не се знаеше почти нищо, защото семейство Бомбалини не бе богато. Местната акушерка понякога забравяше да докладва на селския писар за резултатите от своя (и на пациентките си) труд, тъй като знаеше, че църквата все ще направи нещо по този въпрос — кръщавките носеха пари. Всъщност появата на Джовани Бомбалини в този свят можеше изобщо да не бъде регистрирана законно, ако баща му не се бе хванал на бас с братовчед си Фрескобалди, живеещ през две села по на север, че второто му дете ще е момче. Татко Бомбалини не искаше да даде на братовчеда Фрескобалди и най-малка възможност за отказ от облога и затова отиде лично в кметството, за да съобщи за раждането на сина си.

Втората част на облога бе, че съпругата на Фрескобалди, която очакваше дете в същия месец, ще роди момиче. Но и тя роди момче и басът бе анулиран. Според оскъдните данни в регистрите малкият Гуидо Фрескобалди се пръкнал два дни след братовчеда си Джовани.

Още в първите години на живота си Джовани показал, че е по-различен от останалите деца в селото. Така например той не учеше катехизиса наизуст чрез повтаряне на глас, ами първо искаше да го прочете открай докрай и тогава да го запомни. Това смути селския свещеник, защото понамирисваше на прекалена предпазливост и донякъде противоречеше на църковните норми, но детето не можеше да бъде убедено да прави като другите.

Джовани Бомбалини наистина бе изключително момче. Въпреки че не кръшкаше от кърската работа, умората не му пречеше да чете до среднощ всичко, което му попаднеше. На дванайсет години откри библиотеката в Падуа, която не можеше да се сравнява с тази в Милано или Венеция, да не говорим за Рим, но приятелите на Джовани разправяха, че изчел всичко в Падуа, после в Милано и във Венеция. И тогава неговият свещеник го препоръчал на светите отци в Рим.

В църквата Джовани откри възможност за осъществяване на молитвите си. И тъй като се молеше много (което бе по-лесно, но отнемаше също толкова време, колкото и работата на полето), накрая стана така, че можеше да чете повече, отколкото си бе мечтал.

На двайсет и две години Джовани Бомбалини вече бе ръкоположен за свещеник. Някои го смятаха за най-учения свещеник в Рим. За него казваха, че е erudito fantastico. Но Джовани не притежаваше онзи скован от догмите ум на обикновените ерудити във Ватикана и не възприемаше без съмнение всяка житейска истина или религиозна даденост. Във всичко търсеше изключенията и отклоненията, дори и в светите писания, посочвайки (не без известна палавост според някои), че църковните книги затова са покоряващи, защото съдържат открити противоречия.

Когато стана на двайсет и шест, Джовани Бомбалини вече създаваше сериозни главоболия на Ватикана. На всичко отгоре, имаше доста незрял вид, което не съвпадаше с изискванията за строго академично излъчване на римски ерудит. Приличаше по-скоро на смешен селчо от северните провинции. Нестройно, набито и широко скроено, тялото му щеше да подхожда повече на някой планински козарник, отколкото на мраморните зали във Ватикана. Нито широките теологични познания, нито добрият му нрав, нито дори дълбоката вяра в църквата можеха да заличат крещящото несъответствие между дух и тяло. Поради тази причина все му намираха работа на забутани места като Златния бряг, Сиера Леоне, Малта и по погрешка — в Монте Карло. Поуморен служител на протокола във Ватикана бе сбъркал назначението му за Монтес Кларос в Бразилия (навярно никога не бе чувал за това място) и вписа срещу името му Монте Карло. И тогава съдбата се усмихна на Джовани Бомбалини.

Обикновеният на вид свещеник с весели очи и леко чувство за хумор, с глава пълна със знания, повече отколкото на дузина международни финансисти взети заедно, попадна във водовъртежа на високите залози и вихрените страсти. На Златния бряг, в Сиера Леоне и в Малта стоеше без работа и когато нямаше молитви и проповеди сред местното население, запълваше времето с четене на всевъзможна литература, с което натрупа още знания в необятната си памет.

Всеизвестно е, че хората, които живеят в постоянно движение, които се подлагат на големи рискове и употребяват алкохол в значителни количества, изпитват отвреме-навреме необходимост да се утешат духовно. Така отец Бомбалини прибра под крилото си няколко черни овци. И последните с изненада откриха, че той не е обикновен свещеник, който предлага просто покаяние, а много забавен човек, с когото часове наред можеш да разговаряш на всякаква тема: и за състоянието на световните пазари, и за бъдещи геополитически събития в светлината на историческите прецеденти, и особено за постиженията на кулинарното изкуство. (Бомбалини отдаваше предпочитание на основните сосове и препоръчваше да се избягват изобретенията на често неподходящата haute cuisine19.)

Не минаха много месеци и отец Бомбалини стана редовен гост на почти всички по-големи хотели и вили на важни клечки по Лазурния бряг. Този странен на вид и топчест прелат бе прекрасен събеседник и всеки се чувстваше по-добре, ако поговори с него, преди да излезе и да оправи (успешно) жената на съседа.

В резултат на това църквата се сдоби с доста богати благодетели, които прехвърляха във Ватикана значителни парични пожертвования на името на отец Джовани. Броят им растеше бързо заедно с размера на благодеянията.

Рим не можеше повече да пренебрегва Бомбалини. Това потвърждаваха и ковчежниците на Ватикана.

По време на войната монсеньор Бомбалини обикаляше столиците на съюзниците и се свързваше ту с една, ту с друга съюзническа армия. Това стана по две причини. Първо, защото не се подчини на началниците си във Ватикана и не можеше да остане неутрален пред целите на хитлеризма. Своето становище той подкрепи на шестнайсет страници с безброй исторически, теологически и литургични факти, които само йезуитите можеха да разберат и застанаха на неговата страна. Рим предпочете да си затвори очите и да се надява на най-доброто. Втората причина за пътуванията по време на войната бе тази, че много от богаташите, подвизавали се през трийсетте години в Монте Карло, по онова време бяха или полковници, или генерали, или посланици с дипломатически връзки. Всички те искаха да го имат до себе си. Толкова много бяха заявките за неговите услуги от страна на съюзниците, че във Вашингтон Джон Едгар Хувър написа върху досието му следното: „Крайно подозрителен. Може да е педераст.“

Следвоенните години бяха за кардинал Бомбалини време на стремително изкачване по стълбата на църковната йерархия. За това в значителна степен допринесе приятелството му с Анджело Ронкали, с когото го сближиха свободните възгледи и склонността към непокорство, а не на последно място и взаимното влечение към винцето и приятната игра на карти след вечерната молитва.

Джовани Бомбалини — вече папа Франческо — седеше на бялата каменна пейка в градината на Ватикана и си мислеше колко му липсва Ронкали. Заедно бяха постигнали много — весели времена бяха ония. Идентичността на възкачването им към престола на Свети Петър винаги му се бе струвала забавна. Ронкали — Йоан, сигурно също би се забавлявал с това.

И двамата бяха компромис, предложен от строгите ортодоксални кръгове във Ватикана, за да се потуши огънят на недоволството, зараждащ се в някои части на световното паство. Никой от тях не трябваше да управлява дълго. Но на Ронкали му бе по-лесно — трябваше да се бори само с теологически аргументи и недоразвити социални реформатори. Не му се налагаше да си има работа с тъпи млади свещеници, които искаха да се женят и да имат деца или пък да оглавяват хомосексуални енории. Не че това тревожеше лично Джовани; религиозните закони и догми по принцип не забраняваха брака и създаването на поколение, а що се отнасяше до другото, щом любовта към ближния не надхвърляше библейските неясноти по този въпрос, нямаше нищо лошо в това. Но Господ му бе свидетел какъв шум се вдигаше по тези проблеми!

Имаше да направи още толкова много, а докторите му дадоха да разбере, че времето му е ограничено. Това бе единственото нещо, по което бяха наясно — не можеха да определят някаква конкретна болест или увреждане. Просто се посъветваха и потвърдиха, че неговите „жизнени сили“ отслабват с тревожна бързина. Той настоя да бъдат откровени с него. Господи, не се страхуваше от смъртта! Дори се радваше на почивката. Заедно с Ронкали щяха да орат райските лозя и пак да си играят на бакара. След последната игра тук, на земята, Ронкали му дължеше към шестстотин милиона лирети.

Каза на докторите, че твърде много зяпат в микроскопите си, а обръщат малко внимание на очевидното. Всичко беше толкова просто — машинката се износваше и толкова. На което те само поклатиха глава дълбокомислено и рекоха тъжно: „Още три месеца, най-много четири, свети отче.“

И това ми било лекари! Basta! Конски доктори с дипломи! А какви заплати получаваха само! Козарите от Падуа знаеха повече от тях за медицината — неволята ги беше научила.

Франческо чу стъпки зад гърба си и се обърна. По градинската алея към него приближаваше млад папски помощник, чието име не можа да си спомни. Младият свещеник носеше в ръката си папка. На корицата имаше отпечатано разпятие, което изглеждаше доста глупаво.

— Ваше светейшество ме помоли преди вечерня да уредим някои дребни въпроси.

— Разбира се, отче. За какво става дума?

Помощникът изреди набързо няколко незначителни неща от протоколно естество и Джовани поласка младия прелат, като поиска мнението му по някои от тях.

— Накрая има една просба от американско списание — „Да живее чревоугодничеството“. Нямаше да я спомена на Ваше светейшество, ако не бе придружена с много положителна препоръка от Информационната служба на американските въоръжени сили.

— Ама че странна комбинация, нали отче?

— Да, Ваше светейшество. Напълно необяснима.

— И каква е молбата?

— Имат дързостта да молят Ваше светейшество да се съгласи да даде интервю на една журналистка, която се интересува от най-любимите ви ястия.

— Защо наричате това дързост?

Младият прелат замълча и за миг изглеждаше малко объркан. Но той бързо се окопити и продължи по-уверено:

— Защото кардинал Кварце каза така, Ваше светейшество.

— Обясни ли високообразованият кардинал причините за такава оценка? Или, както винаги, е общувал насаме с Господ Бог и просто е предал божествената присъда?

Франческо се опита да не пресилва съвсем естественото си отношение към Игнацио Кварце. Кардиналът се ползваше с омразата на почти всички свещенослужители във Ватикана. Беше erudito aristocratico20 с италианско-швейцарски произход и толкова жалостив, колкото можеше да бъде разярена кобра.

„А и на външен вид прилича на змия“ — помисли си Джовани.

— Обясни, Ваше светейшество — отвърна свещеникът и в същия миг съвсем се стъписа. — Той… ами той…

— Нека се опитам аз да отгатна, отче — рече светият отец благосклонно и с разбиране. — Любимият на всички ни кардинал е изразил мнението, че любимите манджи на папата изобщо не са впечатляващи, нали?

— Ами то… как да кажа…

— Виждам, че точно това е казал. Но, отче, истина е, че предпочитам по-обикновена кухня от тази на нашия кардинал с вечно течащ нос. Само че това не е от незнание. А по-скоро от липса на суетност, бих казал. Не искам да кажа, че е суетен нашият кардинал, чието ляво око за нещастие все гледа надясно. Убеден съм, че не е и помислял да бъде такъв.

— Разбира се, че не, Ваше светейшество.

— Но аз смятам, че би било добре в тези времена на високи цени и голяма безработица вашият свети отец да посочи някои съвсем евтини и при това много вкусни блюда. Как се казва тази журналистка? Нали беше жена? Вижте, отче, не искам да се разчува, че е мое мнение, но жените не ги бива много в готвенето.

— И аз така смятам, Ваше светейшество. Монахините от Рим полагат огромни усилия, но…

— Забъркват само буламачи, нали така, отче? Та как й е името на тази журналистка от чревоугодническото издание?

— Лилиан фон Шнабе. Американка, родена в Калифорния, омъжена за доста по-стар от нея германец, избягал в Щатите по времето на Хитлер. По щастливо стечение на обстоятелствата в момента е в Берлин.

— Попитах само как се казва, отче. А не за биографията й. Откъде знаете толкова много за нея?

— Ами, пишеше го в препоръката от Информационната служба на американските въоръжени сили. Очевидно военните имат високо мнение за нея.

— Повече от очевидно. Значи съпругът й избягал от Хитлер? Човек не може да откаже на толкова състрадателна жена. Като отчетем и цените на хранителните продукти, явно налага се папата да препоръча някои по-евтинки манджици. Уредете ми среща с нея, отче. А на нашия прекрасен кардинал, който така страда от хронична високодецибелна кихавица, предайте, че искрено се надяваме да не погледне на решението ни като на лично предизвикателство към него. „Да живее чревоугодничеството“. Господ Бог е благосклонен към мен. Това ще бъде едно признание. Чудя се защо ли кореспондентката им е в Берлин? В Бон има един монсеньор, който прави разкошно Sauerbraten21.

— Ако искаш, вярвай, ама от устата ти стърчи перушина! — възкликна Лилиан, щом Сам влезе в стаята.

— Можеше да са и курешки.

— Моля?

— Пътувах с доста странно превозно средство до мястото на деловата си среща.

— За какво говориш?

— Ще взема един душ.

— Но не с мен, скъпи!

— Никога не сам изпитвал такъв глад. Ония идиоти не пожелаха да спрем дори за един… как му викаха? А, щрудел. Навсякъде eìn, zwei, drei! Mach schnen!22 Господи, ще умра от глад! Ама тия наистина си мислят, че са спечелили войната!

Лилиан се отдръпна от него.

— У-у-у, смърдиш ужасно! Как изобщо са те пуснали да влезеш в хотела?

— Минах с маршова стъпка — сигурно затова — Сам забеляза голям бял плик на писалището. — Това какво е?

— Изпратиха го от рецепцията. Било спешно, пък не били сигурни ще се отбиеш ли на връщане да попиташ дали има нещо за теб.

— Мога да заключа само, че твоят бивш перко пак не е стоял със скръстени ръце — Девъро взе и разпечата плика. Вътре имаше самолетни билети и кратка бележка. Нямаше нужда да чете бележката билетите казваха всичко.

Алжир.

Тогава зачете бележката.

— О, не! Мамка му, не! Нямам и един час!

— За какво? За самолета ли?

— Какъв самолет? Откъде, по дяволите, знаеш, че трябва да летя?

— Ами Макензи се обади. От Вашингтон. Да знаеш само как се шашна, като ми чу гласа…

— Спести ми оригиналните си обяснения! — изрева Девъро и се втурна към телефона. — Ще му кажа само няколко неща на това копеле гадно! Дори каторжниците имат почивен ден! Или поне време да хапнат и да се изкъпят!

— Няма да го намериш сега — избърбори Лилиан. — Затова се обади. Нямало да го има в хотела цял ден.

Сам се обърна и тръгна към нея застрашително. Но се спря. Това маце можеше да го накълца и да го начука на пържоли.

— Предполагам, че е обяснил защо трябва да летя точно с този самолет. Разбира се, след като е преодолял шока да чуе сладкото ти гласче.

Лилиан го гледаше учудено. Но Девъро не можеше да разбере доколко искрено бе учудването й.

— Мак спомена за някакъв германец на име Кьониг. Този Кьониг много искал да изчезнеш от Берлин веднага — независимо по какъв начин.

— И най-безобидният начин е с полет на „Еър Франс“ до Париж и оттам до Алжир, така ли?

— Да, така каза. Макар и не със същите думи. Той страшно те обича, Сам. Говори за теб като за свой син. Нероденият син, за който винаги си е мечтал.

— Ако съществува Яков, то аз съм Исав. Иначе ще ме прецакат като Авесалом.

— Не е нужно да ставаш вулгарен…

— Точно това е нужно, нищо друго! И за чий, по дяволите, ще ходя в Алжир?

— При някакъв шейх на име Азаз-Варак — отвърна Лилиан Хоукинс фон Шнабе.

Хоукинс побърза да напусне хотела. Нямаше желание да разговаря със Сам. Имаше пълно доверие в Лилиан. Всъщност доверяваше се изцяло и на четирите момичета. Вършеха си работата без грешка! Освен това трябваше да се срещне с един майор от израелската армия, който с малко повече късмет можеше да попълни и последните липсващи му подробности от гатанката. Гатанката се наричаше шейх Азаз-Варак. Трябваше да се обади по телефона в Алжир, преди Девъро да пристигне там. Ястребът не можеше да мине без тези последни уточнения, които щяха да осигурят останалата част от уставния капитал на компания „Шепърд“.

Азаз-Варак бе крадец от световен мащаб и това се знаеше. По време на Втората световна война той продаваше петрол на убийствени цени както на съюзниците, така и на Оста, като предпочиташе само онези, които плащаха на място и в брои. С това обаче не си спечели врагове; напротив — радваше се на всеобщо уважение от Детройт до Есен.

Но войната беше много стара история. Онази война. А Хоукинс се интересуваше от поведението на Азаз-Варак по време на един много по-пресен конфликт — Близкоизточната криза.

По нейно време Азаз-Варак се покри много старателно.

Страните от Близкия изток си разменяха клетви, светът напрегнато следеше сблъсъците между армиите, свикваха се спешни международни конференции, от целия този хаос хитреците трупаха невъобразими печалби, а най-лакомият от всички тях — шейх Азаз-Варак, обяви, че го нападнали херпеси и отива на лечение на Вирджинските острови.

Майка му стара! Нямаше логика в това! Ето защо Макензи изрови досието на шейха и го проучи основно като истински професионалист. И установи, че обяснението се крие някъде между 1946 и 1948 година. По това време шейх Азаз-Варак посещавал много често Тел Авив!

Според докладите на разузнаването първите няколко пътувания до там той направил съвсем открито. Предполагало се, че търсел израелки за харема си. След това обаче продължил честичко да идва в Тел Авив, но тайно, като кацал през нощта на частни летища, които можели да приемат свръхмодерните му лични самолети.

Пак ли е идвал за жени? Хоукинс се съсипа да търси из документите, но не намери името на нито една еврейка, пожелала да замине за шейхството на Азаз-Варак.

Тогава какво е правил шейхът в държавата Израел? И защо е ходил там толково често?

Отговорът на този въпрос Макензи научи съвсем неочаквано от информация на военноморското разузнаване на остров Свети Тома, където Азаз-Варак се оттегли по време на Близкоизточната война. Там той се опитал да купи повече недвижимо имущество, отколкото предлагали желаещите да продават. И побеснял, когато ударил на камък.

Местните жители и без това си имали достатъчно грижи. На тях не им трябвали араби с хареми и с роби. Господи! Роби! Като чули за това, в бюрото по туризма щели да паднат; само това оставало — да започнат въстания срещу робовладелството. Навсякъде затръшвали вратата на Азаз-Варак и не скланяли да му продадат дори две кофи пясък. Когато имало подозрения, че се опитва да купи нещо чрез подставени лица, в договорите се включвали такива условия, от които Палм Бийч можел да позеленее от завист, а Американското сдружение за граждански права да се пръсне от яд. С една дума, никой шибан арабин не можел да притежава, наема, посещава или преминава през местна земя.

Съвсем разярен, шейхът включил в играта някаква американска холдингова компания на име „Бъфало корпорейшън“ и се опитал да преговаря чрез нея. Все пак си има закони и Свети Тома беше притежание на Съединените щати. Така че на Хоукинс не му отне много време откриването на факта, че корпорация Бъфало с адрес: Олбани стрийт, Бъфало, Ню Йорк, телефон — неупоменат, е филиал на друга неизвестна компания — „Всеобща дружба“, с централа в Бейрут, телефон — също неупоменат.

Няколко проследени телефонни обаждания до израелски разчетни къщи показваха съвсем ясно с какво се е занимавал Азаз-Варак по време на честите си посещения в земята на евреите. Той притежаваше половината недвижимо имущество в Тел Авив, и то предимно в по-бедните квартали на града. Шейхът беше собственик на бордеите в еврейската столица.

Корпорацията „Бъфало“ събираше наеми от различни квартали на града. И ако израелският майор, който работеше в техническото снабдяване, можеше да потвърди съдържанието на един доклад, даден на Ястреба от негови приятели от ЦРУ в Камбоджа, значи корпорацията „Бъфало“ се занимаваше и с нещо друго. Бизнес, който можеше да има ужасни последици за собственика й, в случая — същия онзи арабин, който подплашил търговците на недвижимо имущество на остров Свети Тома.

Докладът бе съвсем обикновен — трябваше само някой военнослужещ да потвърди съдържанието му пред Макензи. Информацията бе съвсем кратка: хората на ЦРУ надушили, че по време на Близкоизточната война основен снабдител на Израел с горива и петролни продукти била неизвестната американска фирма „Бъфало корпорейшън“.

Шейх Азаз-Варак не само владееше половината земя в Тел Авив, ами е смазвал израелската военна машина в разгара на конфликта с арабите, за да не позволи на маниаците в Кайро да разрушат инвестициите му в израелската столица.

„С такава информация в ръцете трябва само едно телефонно обаждане“ — мислеше си Макензи Хоукинс. — „До шейхството на Азаз-Варак“.

Девъро се зарадва на проявеното към него съчувствие от стюардесата на „Еър Франс“, но много повече щеше да се зарадва на някоя манджица. В бюфета на Боинга не бе останало нищо, но стюардесата обеща, че в Париж всичко ще бъде наред. От това, което можа да разбере от нея, руски военни маневри блокирали аутобана и снабдителните камиони на „Бош“ не успели да пристигнат навреме на летището, а каквото имало в бюфета, го разграбил наземният обслужващ персонал в Прага. Но всяко зло, за добро — в Париж храната била къде-къде по-добра.

И така, за да не мисли за глада, Сам пафкаше цигари (дори по едно време се усети, че дъвче тютюн) и размишляваше върху делата на Макензи Хоукинс. Съседът му по място бе представител на някаква източна религия, навярно сикх, с кафява кожа и сиви петна по лицето, с много малка черна брадичка, с виолетов тюрбан на главата и с бляскащи миши очи. Пътуването до Париж явно нямаше да мине в разговори и това щеше да улесни размишленията на Сам.

Значи така. Хоукинс прибра още десет милиона. И сега оставаше някакъв арабски шейх, който щеше да направи четвъртата и последна финансова инжекция. Не беше ясно какво е измъкнал Макензи от архива на разузнаването, но шантажиращият ефект от информацията можеше да се сравнява само с взрив на термоядрена бомба. Господи! Четиридесет милиона!

Какво щеше да ги прави? Кое „техническо оборудване“ и кой „личен състав“ (независимо от качествата им) струваха толкова много?

Естествено, че папата не може да бъде отвлечен с долар и половина в джоба, но беше ли необходимо да се събират пари, които биха стигнали за изплащане на външния дълг на Италия?

Едно беше сигурно. Планът на Ястреба за отвличане на папата предвиждаше прехвърляне на огромни парични суми. И всеки, който приемаше тези пари, ставаше де факто съучастник в това най-тежко престъпление! Това беше още една възможност, която Сам можеше да използва. При това доста добра възможност. Да можеше само да се докопа до имената на снабдителите — знаеше как да ги подплаши и да остави Мак с вързани ръце. Разбира се, че Ястребът няма да отиде при някой и да му каже: „Абе, знаеш ли, ще купя от теб този влак, защото смятам да отвлека онзи симпатяга папата и влакът ще ми е от полза.“ Не, опитен генерал от военното разузнаване няма да постъпи така. Но ако Сам успее да се свърже с този някой и му рече: „Абе ти знаеш ли, че влакчето, дето го продаваш на оня брадат идиот, ще бъде използвано за отвличане на папата? Ха, сега спи спокойно, де!“ — е, това вече е нещо друго. Онзи няма да си продаде влака. И ако успее да спре продажбата на влака, навярно ще може да прегради пътя и на другите доставки, от които се нуждаеше Ястребът. Макензи представляваше една цяла армия, а всяка военна операция зависеше изцяло от стабилните доставки. Без тях стратегическите замисли трябваше да се променят, а можеше и съвсем да пропаднат. Това е свещено военно правило.

Да, разсъждаваше Девъро, вторачен в германския здрач от борда на незаредения с храна самолет на „Еър Франс“, тази възможност си заслужава да бъде използвана. Като прибави първото — да открие как Ястребът възнамерява да осъществи отвличането, и второто — да разбере с какъв шантажиращ материал Макензи държи инвеститорите в ръцете си, доставчиците ставаха третата важна съставка. В превантивното лекарство.

Сам затвори очи и го налегнаха видения от далечното минало. Беше в стаята си на приземния етаж в къщата в Куинси, щата Масачузетс. На средата имаше огромна маса, върху която влакчетата му от комплекта „Лайънъл“ кръстосваха във всички посоки, през миниатюрни тунели и мостчета, през долчинки и баирчета. Но изведнъж усети, че нещо не бе на ред.

Ами да! С изключение на локомотивите, всички вагони имаха един и същ надпис: „Хладилен. Храна“.

На летище „Орли“ обявиха, че пътниците за Алжир трябва да останат в самолета. За Девъро това нямаше значение, щом забеляза белия камион, който се приближи до служебната врата и мъже в бели престилки започнаха да прехвърлят от него в бюфета блестящите от чистота метални кутии с вкуснотии. Дори хвърли радостна усмивка към Мишето око до него и забеляза, че тюрбанът му се е смъкнал над челото. Реши да го предупреди (защото всеки ще ти е благодарен, ако му кажеш, че се разхожда с разкопчан панталон), но се сети, че на „Орли“ в самолета се качиха няколко познати на арабина, които дойдоха при него да изразят почитанията си и не рекоха нищо за тюрбана. Значи не е фатално, заключи Девъро. Освен това и на ония чалмите бяха поразкривени. Навярно това бе религиозен признак, по който се отличаваха от други секти.

А и в момента Сам не можеше да мисли за нищо друго, освен за блестящите кутии на колелца, които вече изпълваха скарите в бюфета на самолета и разпращаха във всички посоки ухания на escalope de veau, tournedos, sauce Béarnaise23 и, ако не го лъжеше обонянието, на стек au poivre.24 Бог на небето не спеше и се грижеше за „Еър Франс“. Майко мила! Девъро пресметна грубо часовете, откакто яде за последен път: бяха към трийсет и шест.

От високоговорителя над пилотската кабина се чуха неясни думи и боингът потегли към пистата за излитане. Само след две минути самолетът вече бе във въздуха, а стюардесата разнасяше сред пътниците най-смислената според Сам литература — менюто.

Поръчката му задържа стюардесата при него по-дълго от всеки друг на борда. Това се дължеше на факта, че му течаха обилно лигите и трябваше да преглъща, докато изреждаше блюдата. Последва цял час на агония, през който за аперитив пътниците вземаха коктейли. Обикновено Сам не пропускаше аперитива, но този път не можеше да помисли за пиене. Стомахът му бе празен, та дрънчеше.

Накрая вечерята се появи в дъното на пътеката между седалките. Стюардесата мина напред да раздаде малките салфетки и приборите, като подпитваше тук-там кой какво вино е поръчал с основното ястие. Сам не го сдържаше на мястото му и проточваше нетърпеливо врат над облегалката пред него. Миризмите, които достигаха до него, щяха направо да го побъркат. Всяко отделно благоухание бе като празник за ноздрите му и обилни слюнки се стичаха надолу в гърлото му с всеки разпознат мирис.

И естествено, че точно това ще се случи.

Странният сикх до него скочи от мястото си и развърза чалмата. От нея изпадна огромен револвер. Желязото издрънча на пода, Мишето око се наведе, сграбчи го и закрещя:

— Айиии! Айиии! Ал Фатах! Ал Фатах! Айиии!

Това беше сигнал за начало. В първа класа започна невъобразима симфония от викове „Айиии!“ и „Ал Фатах!“.25 Някъде изпод широките си панталони Мишето око измъкна адски дълъг ятаган, от вида на който можеше да ти призлее.

Сам гледаше безмълвно. Напълно съкрушен.

Значи тоя не беше сикх. А арабин. Мръсен палестинец, неговата мила родна мамка! Какво друго?

Острието на ятагана вече лъщеше пред очите на уплашената стюардеса, а дулото на пистолета потъна между гърдите и. Момичето правеше всичко възможно да запази присъствие на духа, но ужасът просто струеше от очите й.

— На жицата! На жицата при командира! — крещеше палестинецът. — Този самолет ще продължи за Алжир. Такава е повелята на „Ал Фатах“! Към Алжир! Само към Алжир! Или всички ще умрете! Ще умрете! Ще умрете!

— Mais, oui, monsieur26 — проплака стюардесата. — Самолетът е за Алжир! За там летим, мосю!

Арабинът се оклюма. Блесналите му от ярост очи помътняха от объркване и недоумение.

Но нов пристъп на злоба ги съживи.

Той разцепи въздуха с ятагана и неистово размаха револвера.

Налудничавите му крясъци можеха да пръснат свръхиздръжливите стъкла на илюминаторите, но за щастие не успяха.

— Айиии! Айиии! Арафат! Чуйте думата на Арафат! Еврейски кучета и християнски свини! Никаква храна, никаква вода, докато не кацнем! Така повелява Арафат!

Някъде далеч в мъждукащото си подсъзнание Сам чу тихо гласче, което нашепваше: „Прецакаха те, сладуран такъв“.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Режисьор-постановчикът сбърчи вежди; две цигулки и три валдхорни изпортиха кресчендото във „Валса на Мюзета“. Краят на действието се провали. За кой ли път.

Записа си какви забележки да направи на диригента, който се усмихваше измъчено, без да усеща дразнещия дисонанс. Това бе обяснимо: слухът на бедния човечец вече не беше така добър.

Вдигна поглед и установи, че осветителят пак дремеше или беше отишъл до тоалетната. За кой ли път. Лъчът на прожектора се бе смъкнал надолу, абсолютно неподвижен, право в трапа на оркестъра и осветяваше един нещастен флейтист вместо Мими на сцената.

Записа си и това.

На сцената забеляза друг проблем. Всъщност два. Летящите врати в кафенето бяха закачени наопаки и празнината под тях разкриваше на публиката какво става зад декора. А там се тътрузеха безброй голи крака на статисти; от скука някои дори се чешеха между пръстите. Вторият проблем бе със стълбите отляво на сцената. Не бяха закрепени както трябва и единият крак на Рудолфо пропадна в празното пространство, а някакъв чеп разпра чорапогащника му чак до чатала.

Режисьор-постановчикът въздъхна и си записа и това.

И това беше редовно представление на „Бохеми“ от Пучини. Mannaggia!

Точно когато изписа три големи удивителни след двайсет и шестата забележка за тази вечер, помощник-касиерът влезе при него в служебната ложа и му подаде някакво листче.

Беше бележка за Гуидо Фрескобалди и понеже му се занимаваше с всичко друго, но не и със спектакъла, режисьор-постановчикът я разгъна и я прочете.

Без да иска, затаи веднага дъх. Старият Фрескобалди щеше да припадне (ако изобщо е възможно Гуидо да припадне). Някакъв вестникар от публиката искаше да се види с Фрескобалди след представлението.

Режисьорът тъжно поклати глава, като си спомни горчивите сълзи и протести на Гуидо след последното (и единствено) свое интервю с журналист. Всъщност репортерите бяха двама: единият от Рим, другият — негов колега от Китай. И двамата — комунисти.

Не интервюто разплака Фрескобалди, а статията, която се появи въз основа на него.

„Беден оперен певец изнемогва в името на народната култура, а братовчед му, папата, си живее в разкош и разточителство на гърба на подтиснатите наемни работници!“

Това можеше да се прочете под заглавието, набрано с едри букви. Самата статия започваше на първа страница в комунистическия вестник „Ло Пополо“. В нея се разказваше как след старателно журналистическо разследване репортери на вестника (който винаги е нащрек за несправедливостите, произтичащи от нечистия съюз между капитализма и институционализираната религия) открили вопиющата неправда, на която бил обречен роднината-двойник на най-силния и най-деспотичен религиозен водач в света. Как един Гуидо Фрескобалди се принасял в жертва заради изкуството, а братовчед му — папа Франческо, крадял от всички. Как Гуидо раздавал големия си талант за доброто на народа, без да очаква материални облаги, задоволявайки се само с мисълта, че творчеството му повдига духа на масите. А Светият отец, толкова различен от братовчед си, не правел нищо друго, освен да измисля нови начини за измъкване на пари от уплашените и подтиснати бедни хора. Гуидо Фрескобалди бил светец на Земята, а неговият братовчед — подъл разбойник, който без съмнение организирал оргии в катакомбите на Ватикана, заобиколен от богатствата на църквата.

Режисьор-постановчикът не знаеше много за братовчеда на Гуидо, не знаеше и какво прави той в катакомбите, но познаваше добре Фрескобалди. А репортерът на „Ло Пополо“ бе обрисувал доста изкривен образ на Гуидо, когото всички от трупата познаваха. Но именно такава представа за Гуидо получи външният свят, след като прочете репортажа. В отделна редакционна статия на същата тема вестникът съобщи, че тази поразяваща история ще бъде препечатана във всички социалистически страни, и дори в Китай.

Как само страдаше Фрескобалди тогава! Протестираше открито и гръмогласно като всеки изигран и объркан човек. Режисьор-постановчикът се надяваше, че ще намери време да му предаде бележката в кратката пауза между двете действия, но в такива моменти Гуидо бе неуловим. А ако я остави в гримьорната му, нямаше да я види.

Защото ролята на Алсиндоро бе повратен момент в оперната кариера на Гуидо Фрескобалди. Личен триумф в живота му, посветен изцяло на любимата музика. Тя бе доказателство, че упоритият труд наистина е нещо повече от таланта.

Гуидо винаги така дълбоко съпреживяваше това, което става на сцената (включително своето собствено изпълнение), че докато траеше суматохата между действията, се разхождаше нервно зад кулисите, като изпаднал в транс, с навлажнени очи и високо вдигната глава, горд, че е дал всичко от себе си за публиката на Ла Скала Минусколо, в петия състав на световноизвестната опера. Това бе едновременно и тренировъчна зала и музикално гробище, като даваше на неопитните възможност да разгърнат вокалните си качества на воля, а на поостарелите певци осигуряваше прехрана и занимание до деня, в който Великият Композитор ги призове на небето.

Режисьор-постановчикът препречете бележката за Гуидо. В залата тази вечер седеше журналистката синьора Грийнбърг, която искаше да поговори с Фрескобалди. Препоръчана бе не от кой да е, а от Информационната служба на въоръжените сили на Съединените щати. И режисьор-постановчикът знаеше защо синьора Грийнбърг споменаваше за тази препоръка. След като комунистите публикуваха онази ужасна статия, Гуидо неизменно отказваше да се среща с журналисти. Дори си пусна огромни мустаци и брада, за да прикрие приликата си със Светия отец.

Комунистите постъпиха глупаво. По навик „Ло Пополо“ влизаше непрекъснато в конфликт с Ватикана, но много скоро разбраха това, което всички знаеха: папа Франческо не можеше да бъде оплют. Не заради друго, ами защото беше прекалено добър човек.

Гуидо Фрескобалди също бе добър човек, мислеше си режисъор-постановчикът. Много нощи бяха прекарали с него на бутилка вино, само двамата, той — подсказвач на реплики на средна възраст, и застаряващият актьор, отдал целия си живот на музиката.

Та действителната история на Гуидо Фрескобалди бе истинска драма! Достойна за перото на самия Пучини!

Първо, той живееше единствено за любимата си опера; всичко останало беше без значение, необходимо само за поддържане на живота в тялото, обладано от духа на музиката. На времето бе женен. Но след шест години брачен живот жена му го напусна и отведе шестте им деца обратно в селския дом на баща си край Падуа, въпреки че материалното положение на Фрескобалди, което по традиция означаваше материалното положение на семейството му, не бе от най-окаяните. А ако приходите му сега не бяха достатъчни дори за него, това не се дължеше на обстоятелствата, а на избора му. Семейство Фрескобалди всъщност бе доста заможно; братовчедите им Бомбалини имаха достатъчно средства, за да позволят на сина си Джовани да стане църковен служител, а Бог знае, че за това са нужни пари.

Но Гуидо обърна гръб и на църквата, и на търговията, и на земеделието. Интересуваше го единствено музиката, неговата любима опера. Придума родителите си да го изпратят в музикалната академия в Рим, където много скоро се разбра, че страстта на Гуидо по операта е далеч по-силна от таланта му.

Фрескобалди имаше гореща кръв и страстна душа, като всеки потомък на латинците, но и доста неверен музикален слух. А татко Фрескобалди започваше да губи търпение, като гледаше с какви хора общува Гуидо — дрехите им издаваха, че са non sono stabile27, обличаха се смешно.

И така, когато стана на двайсет и две, старият Фрескобалди му каза да се върне на село. Беше учил в Рим цели осем години, а забележителен напредък нямаше. Не можеше да си намери и работа (поне не такава, свързана с музиката) и нищо не обещаваше синът да преуспее на това поприще в бъдеще.

На Гуидо много-много не му пукаше от това. Нищо извън музиката не можеше да го развълнува. Баща му не можеше да го разбере. Той отказа да плаща за престоя му в Рим и Гуидо се върна на село.

Старият Фрескобалди му каза да се ожени за прекрасната си братовчедка Роза Бомбалини, която срещаше известни трудности с намирането на съпруг. Обеща му, ако го стори, да му купи фонограф за сватбен подарък. Тогава ще може да си слуша каквато иска музика. Обеща му още, ако не се ожени за Роза, да му съдере задника от бой.

И така, цели шест години, през които братовчед му (и вече шурей) отец Джовани Бомбалини учеше във Ватикана и обикаляше света, Гуидо Фрескобалди насила бе принуден да живее със сто и петдесеткилограмовата фурия на име Роза.

В деня на седемгодишнината от сватбата той се отказа. Събуди се с крясъци, изпочупи прозорците и мебелите, разби няколко чинии в стените и заяви на Роза, че тя и шестте й деца са най-отвратителните същества, които е виждал.

Basta!

Повече не можеше да издържа!

Роза си взе децата и избяга при родителите си, а Гуидо отиде в града в магазина за спагети на баща си, грабна една купа с доматен сос, нахлупи я на главата на стария Фрескобалди и напусна Падуа завинаги. Отиде в Милано. Щом светът не му позволяваше да стане велик тенор, можеше поне да бъде близо до големите певци, до голямата музика.

Готов бе да чисти тоалетните, да мете сцените, да шие костюми и да пренася копия и пики. Каквото и да е.

Ще посвети живота си на Ла Скала!

И така минаха четиридесет години от живота на Фрескобалди. Бавно, но с радост се издигна от тоалетните до метлата, от шивач до статист. Докато накрая му дадоха първата реплика на сцената („Не се иска да пееш, Гуидо! Просто изговори думите.“) и искреният ентусиазъм, с който изпълни ролята си, веднага го направи любимец на по-непретенциозните почитатели на операта. В Ла Скала Минусколо. Където билетите бяха по-евтини.

Със своята всеотдайност Фрескобалди бързо спечели симпатиите на колегите от трупата. Не пропускаше репетиция, готов винаги да помогне, да подсказва репликите, да замени някого, който отсъства, а знанията му бяха неизчерпаеми.

През всичките тези години един-единствен път Гуидо създаде неприятности, и то не по своя вина. Става дума, разбира се, за опита на вестник „Ло Пополо“ да се заяде с братовчед му, папата. За щастие, репортерът-комунист не знаеше нищо за брака му със сестрата на Светия отец. Но това трудно можеше да излезе на бял свят, тъй като Роза Бомбалини бе починала от преяждане още преди три десетилетия.

Щом свърши действието, режисьор-постановчикът хукна към гримьорната на Фрескобалди. Но беше закъснял. Дамата, която разговаряше с Гуидо, без съмнение бе синьора Грийнбърг. Изглеждаше съвсем по американски и Бог я бе надарил с великолепни форми. Говореше италиански с малко странен акцент.

Удължаваше думите като в прозявка, но съвсем нямаше вид на заспала.

— Вижте, сеньор Фрескобалди, целта е да опровергаем гадостите, които писаха онези комунисти.

— О, да, направете го, моля ви! — извика Гуидо. — Такива отвратителни неща изписаха за братовчед ми. А няма по-изтънчен човек на света от него, от папата. Плаче ми се, като си спомня какви главоболия му създадох!

— Сигурна съм, че не ви се сърди. За вас говори само хубави неща.

— Да, да, разбира се — отвърна Фрескобалди с насълзени очи. — Като деца играехме заедно из нивите, докато родителите ни си гостуваха едни на други. Джовани… простете, папа Франческо… бе най-добрият от всички братя и братовчеди. Дори като момче бе добър човек. Какви ги плещя? Не знам, разбирате ли ме?

— Той ще се радва да ви види отново — рече синьората. — Не сме уточнили още точната дата, но той се надява да се срещнете, за да ви снимаме заедно.

Гуидо Фрескобалди не можа да се сдържи. Без да загуби и грам достойнство, заплака тихичко, не издаде нито звук, не направи никакъв жест.

— Такъв мил човек. Знаете ли, когато отпечатаха онази гадна статия, той ми изпрати бележка. Саморъчно я написал. Гуидо, братовчеде скъпи и приятелю, вика ми, защо се криеш толкова години от мен? Когато имаш път към Рим, обади ми се, моля те. Може малко да се поборим. Направил съм място в градината. Благославям те во веки веков, Джовани — Фрескобалди попи сълзите в очите си с крайчеца на памуче от пудриерата. — Нито намек, че е разгневен или обиден. Но естествено, че никога не бих посмял да обезпокоя такъв велик човек. Че кой съм аз?

— Той е знаел, че вината не е ваша. Разбирате, че вашият братовчед предпочита да не се разчуе, че подготвяме контрапубликация срещу комунистическата статия. Знаете какво е сега международното положение…

— Нито дума! — прекъсна я Гуидо. — Гроб съм и ще чакам само да ми се обадите кога да дойда в Рим. Ако се наложи — в случай, че имам представление — ще оставя дубльора си да играе вместо мен, но ще дойда. Публиката може да започне да хвърля домати, но за Франческо съм готов на всичко!

— Това ще го трогне.

— Знаете ли — Фрескобалди се наведе напред в креслото и снижи глас, — че лицето под тази брада и мустаци е съвсем същото като на преподобния ми братовчед?

— Настина ли толкова си приличате?

— Още от деца.

— И през ум не ми е минавало. Но сега, като го казахте, наистина започвам да намирам някаква прилика.

Режисьор-постановчикът затвори тихо вратата. Беше леко открехната; не го видяха, а и нямаше смисъл да ги безпокои. Гуидо щеше да се притесни, защото гримьорната му не бе голяма. Значи така — Фрескобалди ще се срещне с братовчед си, папата. Buonissimo!28 Навярно щеше да убеди Светия отец да отпусне малко средства за Ла Скала Минусколо. Имаха нужда от пари.

Представлението беше ужасно.

— Айиии! Ал Фатах! Айиии! Арафат!

С викове палестинските революционери изскочиха през вратата на самолета и се спуснаха по стълбите към бетонната писта на летище „Дар ел Бейда“. Известно време долу се прегръщаха и целуваха, после изчезнаха в нощта с размахани ятагани. В радостната суматоха един от тях без да иска си клъцна пръста, но това не опечали никого. Под водачеството на Мишето око групата хукна към оградата на летището.

Никой не се опита да ги спре. Напротив — от контролната кула обърнаха прожекторите към тях, за да им осветяват пътя, докато прескачат оградата. За властите беше ясно, че е по-добре да оставят тия идиоти да си отидат през нея. Ако минеха през сградата, само щяха да навредят на имиджа им. Колкото по-бързо се разкарат, толкова по-добре. Само пречеха на туризма.

Щом и последният палестинец се измъкна от самолета, Сам се навря в бюфета. Но уви. Дори в моменти на криза „Еър Франс“ запазваше самообладание… и финансова прозорливост. Блестящите метални кутии бяха приготвени за пътниците на обратния полет.

— Но аз съм си платил, за да ме нахраните, ваш’та мама! — изкрещя Сам.

— Съжалявам — отвърна стюардесата с безизразна усмивка. — Забранено е сервирането на храна след приземяване. Пише го в разпоредбите.

— Но, за Бога, нали ни отвлякоха!

— На билета ви е записано „Алжир“. Ето, в Алжир сме. На земята. След приземяване. Не се разрешава храна.

— Това е нечовешко!

— Това е „Еър Франс“, мосю.

Девъро премина алжирския митнически контрол като залиташе от глад. В ръката си държеше четири петдоларови банкноти, разперени като карти за игра. На всяко от четирите гишета проверяващият се усмихваше, прибираше по една банкнота и го пропускаше веднага. Никой не погледна багажа му. Сам грабна куфара си от гумената транспортна лента и хукна да търси ресторант на летището.

Всичко беше затворено. Имаше религиозен празник.

Пътуването с такси от летището до хотел „Алети“ на Рю дьо Ленур ел Хетаби с нищо не успокои нито нервите му, нито агонизиращия му празен стомах. Колата беше допотопна, шофьорът — по-допотопен и от нея, а пътят към града минаваше по стръмен склон и изобилстваше от остри завои.

— Ужасно съжаляваме, мосю Девъро — рече му мургавият служител на рецепцията на идеален английски. — Цял Алжир пости до изгрева на слънцето. Такава е повелята на Мохамед.

Сам се отпусна на мраморния тезгях и едва-едва прошепна:

— Вижте, уважавам правото на всеки да практикува вярата си както иска, но не съм ял от много време, а и имам малко пари…

— Мосю! — прекъсна го служителят и ококори очи, изпъвайки се в цял ръст, който не надхвърляше метър и петдесет. — Повелята на Мохамед! Не предизвиквайте Аллах!

— Боже мили! Да вярвам ли на очите си!? — гласът долетя от другия край на салона. Светлините на високия таван бяха слаби. Фигурата чезнеше в полумрака. Единственото, в което Сам не се съмняваше, бе, че гласът е гърлен и на жена. И то на расова жена. Май и друг път го бе чувал, но не бе много сигурен. Как можеше да е сигурен в нещо в този момент, на това невероятно място, в Алжир, по време на някакъв идиотски религиозен празник и в последните стадии на гладната смърт. Нищо не можеше да е сигурно.

И тогава фигурата излезе от полумрака, предхождана от две огромни цици, които цепеха въздуха с величествеността на ледоразбивачи.

Едри и кръгли. Ама разбира се; защо изобщо си правеше труда да изглежда изненадан? Десет милиона… трийсет милиона, четиридесет милиона долара вече бяха играчка за него. Защо да се стряска от госпожа Макензи Хоукинс номер две?

Тя притисна студената, влажна кърпа до челото му; Сам лежеше изпружен на леглото. Шест часа преди това тя свали обувките и чорапите му, съблече му ризата и му каза да легне по гръб и да престане да трепери. Всъщност му заповяда да престане да трепери. И да плещи несвързани дивотии за разни нацисти и кокоши курешки и за побъркани араби, които искали да взривяват самолети, защото ги возели точно за където трябва. Дрън-дрън ярина!

Но това беше преди шест часа. През цялото време се опитваше да го разсее, да не мисли за храна, за Макензи Хоукинс, за някакъв шейх на име Азаз-Варак и — о, Господи — за отвличането на папата!

И успя да свие размерите на цялата тази лудост до много по-сбитите пропорции на ужасяващ кошмар.

Казваше се Мадж; това помнеше добре. Седеше на кожената възглавница до него в хола на Реджайна Грийнбърг; и всеки път когато искаше да подчертае нещо, протягаше ръка да го докосне. Това се бе запечатало в съзнанието му, защото щом се наведеше към него, едрите и кръгли гърди понечваха да изскочат от басмяната й блузка, точно както сега заплашително напираха изпод копринената риза.

— Още съвсем, съвсем мъничко — рече му тя с дълбокия си, малко задъхан глас. — Момчето от рецепцията обеща, че първият поднос, който ще излезе от кухнята, е за теб. Само се отпусни.

— Разкажи ми пак.

— Какво съм поръчала за ядене ли?

— Не. За това как се озова тук. Ще отклони мислите ми от глада.

— А, не. Пак ще почнеш да ми дрънкаш разни врели-некипели. Ясно е, че просто не искаш да ми повярваш.

— Може нещо да не съм доразбрал…

— Ставаш досаден — промърмори Мадж и се наведе застрашително над него да оправи кърпата. — Добре. Накратко и по същество. Покойният ми съпруг бе един от най-известните вносители на африканско изкуство по Западното крайбрежие. Галерията му бе най-голямата в Калифорния. Когато почина, остави сто хиляди долара, вложени в статуетки на Мусо Гросаи. Какво по дяволите да правя с петстотин статуетки на голи пигмеи? Кажи де, какво? И ти щеше да постъпиш така. Искам да спра доставките и да си получа парите обратно. Разплащането за Мусо Гросаи става в Алжир… Ама че работа! Пак ли започваш?

Девъро не можеше да се сдържи. От смях по бузите му рукнаха сълзи.

— Съжалявам. Просто това е къде-къде по-убедително от внезапна разходка до Лондон заради затрупан с работа съпруг. Да не говорим пък за готварски курс в Берлин. Това направо е прекрасно! Господи, петстотин голи пигмеи! Ти ли го измисли или Мак?

— Много си подозрителен — Мадж се усмихна нежно и разбиращо и вдигна кърпата от челото му. — Това не е хубаво. Чакай, ей сега ще ти намокря пак кърпата със студена вода. До петнайсет-двайсет минути трябва да ти донесат закуската — Тя стана от леглото и замислено се втренчи навън през прозореца. Оранжевите лъчи на настъпващия ден проникваха през стъклото в стаята. — Слънцето вече се показа.

Девъро не откъсваше от нея очи; утринната светлина обливаше красивото й тяло, придаваше допълнителен блясък на кестенявата коса и озаряваше лицето й. То не бе младо лице, но в него имаше нещо по-хубаво от младостта. Една откритост, която приемаше спокойно годините и дори им се присмиваше. Една прямота, която на Сам му изглеждаше трогателна.

— Страхотна си — промълви той.

— И тебе си те бива — отвърна тя тихо. — Притежаваш, както се изразяваше един мой приятел, лице, което всеки би искал да познава. Очите ти не лъжат. Приятелят ми казваше: „Наблюдавай очите на хората, особено в тълпата, гледай дали слушат“. Всъщност Мак ми го каза. Преди доста време. Очи да слушат — сигурно звучи глупаво.

— Съвсем не е глупаво. — Очите наистина слушат. Имах един приятел, който ходеше по коктейли във Вашингтон и там повтарял една и съща дума — „хамбургер“ — през цялото време. Каквото и да го питат — „хамбургер“, и нищо друго. Кълнеше се, че в деветдесет процента от случаите хората около него отговаряли: „Ах, колко интересно. Ще проверя статистиките по този въпрос“ или „Да не забравите да го споменете пред заместник-министъра“. Той знаел винаги кой ще отговори така, защото очите на тези хора постоянно шарели насам-натам; пък и приятелят ми не беше някоя голяма клечка.

Мадж се разсмя непринудено. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна:

— На мен пък ми се струва, че е бил важна личност.

— Освен всичко друго, си и добра.

— Опитвам се да бъда — тя пак загледа през прозореца. — Макензи казваше още, че твърде много хора действат, водени от съвсем естественото желание да са загрижени за околните. Като че ли загрижеността е проява на слабост. Викаше ми: „Майка му стара, Маджи, аз наистина съм загрижен, но само някой да посмее да ми каже, че съм слаб!“ И никой не посмя.

— Мисля, че да проявяваш загриженост е още един начин да бъдеш добър — добави Девъро, дълбоко замислен върху това, което каза.

— При това най-добрият начин — подкрепи го Мадж и отнесе кърпата в банята. — Ей сега се връщам.

Тя затвори вратата зад себе си. Сам си повтори на ум: „Твърде много хора действат, водени от съвсем естественото желание да са загрижени за околните“. Пустият му Макензи се оказваше много по-сложна личност, но на Девъро не му бе сега до психологически анализи. Поне не преди да е дошла закуската.

Вратата на банята се отвори и в рамката й застана Мадж, усмихната предизвикателно и палаво, напълно убедена в ефекта от вида, в който се появи. Беше без пола и риза. Гърдите й опъваха да краен предел дантеления сутиен с цвят на слонова кост. Плитките бикини подчертаваха заобления й ханш и се впиваха в меката бяла плът между бедрата й.

Тя заобиколи леглото и приседна грациозно отстрани, като хвана неподвижната му ръка. Наведе се напред, огромните й цици го притиснаха и наелектризираха цялото му тяло така, че започна да диша учестено. Целуна го по устните. Отдръпна се и разкопча колана му. С бързи, обиграни движения го освободи от панталона.

— Е, майоре, време е това, за което си мислехте, да се…

И гадният алжирски телефон иззвъня.

Всичко отново се завъртя пред очите му. Внезапен порив на истерия прогони здравия разум. Отлетяха по дяволите и сладките мисли, и сутиена, и меката плът. Вместо тях ушите му доловиха арабски писъци и команди, които заплашваха с невероятно насилие, в случай че не им се подчини.

— Ако спреш за миг да крещиш за прасета и кучета, може би ще успея да разбера какво искаш да ми кажеш — отговори Сам, като държеше слушалката колкото може по-далеч от ухото си. — Казах само, че точно сега не мога да сляза долу.

— Аз съм пратеник на шейх Азаз-Варак!

— Това пък що за чудо е?

— Куче!

— Айде бе? Домашно куче ли?

— Млъквай! Азаз-Варак е повелителят на всички ханове! Господар на пустинните ветрове, с око на сокол, с дързостта на всички лъвове от Юдея, цар на гръмотевиците!

— Тогава аз за какво съм му? — колебливо попита Сам и с нежелание си припомни, че името вече го е чувал от Хоукинс. Четвъртият съдружник. С последните десет милиона. Майка му стара! Мисълта за толкова пари вече не го впечатляваше повече отколкото десет кутии с дъвки.

— Трай, куче! Че ще ти отрежа ушите и ще ти ги натикам в оная работа.

— А-а-а, не така! Или ще говориш прилично, или затварям, тук до мен има дама.

— Моля ви, господин Девърооо — рече арабинът с доста по-спокоен и малко протяжен глас. — В името на Аллах, не се опъвайте. Ако не тръгнете с мен, моите уши ще бъдат натикани в оная ми работа. Трябва незабавно да тръгнем за Тизи Узу.

— Тизи… кой?

— Узу, господин Девърооо.

— Узу ли? Това пък къде е?

Изведнъж се случи нещо неочаквано. Без предупреждение Мадж грабна от Сам слушалката.

— Я ми го дай тоя! — изрепчи се тя. — Зная къде е Тизи Узу; със съпруга ми веднъж бях там. Ужасно място!… Слушай, който и да си, надявам се, че имаш основателна причина да каниш приятеля ми в Тизи Узу. В тая забутана дупка няма ни ресторант, ни хотел, за тоалетна да не говорим.

Тя не сваляше слушалката от ухото си и внимателно слушаше какво казва арабинът, като отвреме-навреме кимаше с глава. Воят от другата страна на линията достигаше и до ушите на Сам.

— Остави, Мадж, ще се оправя сам…

— Чакай, този мухльо дори не е алжирец… Да… Да… Добре. Тогава ще слезем двамата заедно!… Щеш, не щеш — това е положението, пустинен плъх такъв… Това, са си твои уши, сладурче… А, и още нещо. Щом пристигнем, искам да видя заредена маса с ядене за моя приятел. Разбра ли ме добре? И никакви бисквити от камилски лайна, ясно ли е? А така. Слизаме след пет минути.

Тя затвори телефона и се усмихна на Девъро, който лежеше съвсем разсъблечен и пребледнял.

— Много мило от твоя страна, но нямаше нужда…

— Не ставай глупав. Не ги знаеш тия какви са. Аз ги познавам много добре. Трябва да си твърд с тях. Съвсем безобидни са. Нищо, че размахват ножове. Освен това не бих могла да се отделя от теб дори за миг. След като зная какво бяхме решили да правим. А и състоянието ти… — тя се наведе и отново го целуна. — Така съм загрижена за теб.

Девъро допускаше, че от изтощението и глада може да има халюцинации, но двамата араби в дълги бели роби във фоайето на хотела наистина имаха зловещ вид.

Питър Лори и Борис Карлоф29. Доста по-млади от оригиналите на най-новите им снимки, които Сам бе виждал, но иначе си бяха лика-прилика.

Следващите двайсет минути му бяха като сън. Все пак, трябваше да запази способността си да разсъждава. Азаз-Варак — който и да бе той и където и да се намираше — бе последният от инвеститорите. Време бе да се замисли за своята контрастратегия.

Питър Лори седеше на предната седалка до Борис, който караше. Колата препускаше по утринните улици на Алжир и задницата й занасяше опасно на всеки завой. Бяха изминали почти половината от извиващия по стръмния хълм път, когато Девъро се усети, че отиват към летището „Дар ел Бейда“.

— Със самолет ли ще пътуваме? — попита той угрижено.

— Разбира се, скъпи — отговори Мадж. — Тизи Узу е на около двеста мили на изток. Твърде дълго се пътува с кола. Не забравяй, че вече съм била там.

Девъро я погледна. Помълча малко и прошепна:

— Да, помня. Но не мога да разбера защо си тук. Знаеш ли в какво се намесваш? Осъзнаваш ли какво правиш?

— Опитвам се да ти помогна.

— Като Роуз Мери Уудс.

Отвътре хеликоптерът бе малко по-тесен от главната чакалня на гара „Пенсилвания“. Навсякъде бяха разпръснати възглавници, а до всяко място за сядане имаше сложна система от водна помпичка и маркуч, окачен на стената, с нещо като газова горелка отдолу. В дъното отворен коридор водеше към задната част.

Три минути след излитането донесоха на Сам първото хранително вещество от Бог знае колко часа. Купичка с горчива черна течност, чийто мирис едва-едва напомняше на кафе. Миришеше повече на развалена сардина.

Изпи я на един дъх, сбърчи вежди и погледна към дребния арабин, увит в чаршафи, който му я наля. Дребосъкът завъртя няколко колелца на водната помпичка на стената и запали с клечка кибрит горелката отдолу. Откачи гумения маркуч от стената и подаде края му на Сам.

Девъро го взе и се — зачуди какво да го прави. Със сигурност нямаше да му помогне, но поне щеше да сложи нещо в устата си. Нищо вече не можеше да надмине агонията в стомаха му. Пъхна мундщука между зъбите си и всмукна смело.

Не глътна пушек, а по-скоро някаква пара. Едновременно сладка и лютива. И доста приятна. Всъщност прекрасна. И съвсем разсейваща.

Сам дръпна по-силно от мундщука; после пак и пак. Погледна към Мадж, която седеше срещу него върху купчина възглавници.

— Я си хвърли дрешките, мила — чу се да казва. — Ще бъдеш ли така добра?

— Как не, ей сега, чакай ти — отвърна му тя с предизвикателен шепот.

Шептеше ли наистина? Гласът й сякаш достигаше до ушите му някъде отдалеч на приливи и отливи.

— Първо блузката, ако обичаш — пак не бе сигурен, че той самият казва това, което чуваше. — После и поличката, ама си позавърти малко дупето, де. Голям кеф ще е.

— Ти по-добре го извади.

— А, станал ли е вече? — усещаше съвсем ясно парфюма й. Болката в стомаха я нямаше. Вместо нея тялото му се изпълваше с някаква несломима сила, която пулсираше отвътре. Чувстваше се способен на чутовни подвизи; беше се превърнал в — как му викаха арабите? — господар на пустинните ветрове. Повелител на светкавиците и гръмовержец. Събрал в себе си смелостта на всички лъвове от Юдея.

— Това, дето го пушиш, не е „Лъки страйк“, а хашиш.

— Кой?… — думите й достигнаха някакъв отдалечен сектор от мозъка му, който по някаква случайност все още работеше. А бе какви ги вършеше той, мама му стара! Изплю веднага мундщука и се опита да спре люлеенето на хеликоптера; явно машината се люлееше, иначе защо всичко ще му се върти пред очите. Тигърът от Юдея започна да се смалява. Докато не заприлича на пършиво коте.

Тогава чу гласа на Питър Лори, който се връщаше от пилотската кабина:

— Насочваме се на юг-югоизток от Тизи Узу.

— Защо? — попита Мадж, явно разтревожена. — Каза Тизи Узу, нали? Защо отиваме другаде? Внимавай, еднодневка такава, имам приятели на Рю Юсуф! Алжирското правителство още не е забравило услугите, които му е правил покойният ми съпруг!

— Хиляди извинения, мила госпожо, но моето правителство е Азаз-Варак. Моят шейх е шейх на всички шейхове, повелител на всички ханове, с око на сокол и смелост…

— Когато ме повииикаааш, повикааааш, повикааааш! — Сам изведнъж подхвана някаква песен. Поне гласът напомняше неговия. И наистина пееше.

— Млъкни, бе! — изкрещя Мадж.

— Сам-самиииичък в тази нощ, която е само за…

— Престани с тия глупости!

— Песента ми се стори подходяща.

— Къде отиваме? — обърна се тя към арабина, който гледаше Сам така, сякаш американецът трябваше да се наблюдава много отблизо.

— На седемдесет мили югоизточно от Тизи Узу има една пустинна местност, през която минават само бедуини. Много е закътана и става идеално за тайни срещи. Там е издигната шатра за шейха на всички шейхове и господар на всички ханове. Азаз-Варак, великолепният, ще долети от пресвещеното си царство, за да се срещне с онова пършиво куче на име Девъро-о.

— Когато теб зовааа… Девъроо… само теееб…

— Затваряй си устата!

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Навсякъде из стаята в хотел „Уотъргейт“ бяха разхвърляни карти — върху леглото, по масичката за кафе, по пода, една беше подпряна на огледалото пред бюрото, друга покриваше диванчето. Всякакви карти — на бензиностанциите по пътищата, на железопътните линии, топографски карти, геоложки и растителни картографски анализи, дори снимки на местности от въздуха от височини петстотин, хиляда и петстотин, пет хиляди и двайсет хиляди фута.

Към тях имаше и триста шейсет и три наземни снимки на проучвания терен.

Всичко трябваше да се изпипа, за да няма неочаквани изненади.

Преди пет минути бе оформил окончателното си решение. Посредникът за придобиване на недвижими имоти от свръхсекретната международна фирма „Ле Шато Сюис де Гран Сиекл“ щеше да пристигне много скоро. Естествено, основният закон в работата на „Ле Шато Сюис“ бе запазването на пълна тайна по сделките.

Мак си бе избрал едно отдалечено имение в кантона Вале, на юг от Зермат, в полята край Шамполюк. Земите около него попадаха в картографската сянка на Матерхорн и на практика бяха недостъпни.

Най-важни за избора му бяха два фактора. Първо, теренът трябваше да съвпада максимално с този в „Нулевата зона“, както Хоукинс бе кръстил мястото на операцията. Всяка извивка или завой на пътя, всеки склон или баир, които можеха да са от значение за влизането и изтеглянето от „Нулевата зона“, трябваше да съвпадат колкото е възможно повече. Маневрите се обезсмисляха, ако тренировъчната площадка не отговаряше на бойното поле.

Вторият фактор бе непристъпността. Базовият лагер, както Мак бе кръстил взетата под наем собственост, трябваше да е скътан надалеч от основните пътища и да не се вижда добре от въздуха. Районът трябваше да може да скрие голямо количество бойна техника за секунди и да осигури условия за тренировка на поне дузина бойци за най-малко осем седмици.

Въпросното имение отговаряше на тези изисквания. При това не бе далеч от Цюрих. Капиталите на компания „Шепърд“ щяха да бъдат прехвърлени в Цюрих. Девъро щеше да се погрижи за тази финансова операция. Както и за условията в договора за наемане на имението.

На вратата тихичко се почука. Макензи се запромъква внимателно през картите и снимките по пода. Долепи устни до вратата и с приглушен глас попита:

— Мосю Д’Артанян?

В „Шато Сюис“ задължително използваха псевдоними.

— Oui, mon general!30 — отговориха му тихичко от коридора.

Хоукинс отвори и в стаята влезе пълничък мъж на средна възраст с абсолютно безличен вид. Дори добре подстриганите му мустачки бяха безлични. „Този трудно ще го забележиш в тълпата“, — помисли си Макензи, — „в него няма нищо отличително“.

— Виждам, че сте проучил добре предоставената от нас информация — рече мосю Д’Артанян с акцент, придобит на Запад от Елзас-Лорен. Явно не бе от хората, които си губят времето с празни приказки и това се хареса на Ястреба.

— Да, прегледах документите. И реших.

— На какво се спряхте?

— Имението Махенфелд.

— Ааах, Le Machenfeld! Magnifique… extraordinaire!31 Какви исторически събития са се разигравали по хълмовете му, колко битки са били спечелени и загубени пред гранитните му стени! А вътрешната канализация е съвсем модернизирана и е в отлично състояние. Много прецизен избор. Браво, поздравявам ви. Вие и вашите религиозни братя ще бъдете много щастливи там.

От вътрешния джоб на сакото си Д’Артанян измъкна най-дебелия плик, който Хоукинс бе виждал през живота си. Хората на свръхсекретната фирма не се разхождаха насам-натам с куфарчета в ръка, сети се Мак. Толкова много поверителна информация, събрана накуп, носеше рискове. Посредниците носеха у себе си само най-необходимите документи.

— Това ли са формулярите за наема?

— Oui, mon general. Напълно готови. Трябва само да попълните кой имот сте си избрал. И, разбира се, да внесете предплатата за шест месеца.

— Добре, но преди да стигнем до това, може ли да прегледам условията на договора…

— Искате да добавим нови ли, мосю?

— Не, просто ми се ще да се уверя, че разбирате правилно старите.

— Но, генерале, няма нищо за неразбиране — усмихна се Д’Артанян. — Вие ми продиктувахте изискванията си в най-малки подробности; аз ги перефразирах на езика на официалните документи, както обикновено процедираме при нас, и вие одобрихте текста. Ето, вижте сам — и той подаде бумагите на Хоукинс. — Предполагам, знаете, че никога не си позволяваме да променяме изискванията на клиентите си. Трябва само да впишем името на имота и да проверим дали изискванията не са в противоречие с условията на собственика. Проверих всички възможни съмнителни моменти и се оказа, че противоречия няма.

Макензи взе документите и се добра до дивана, прескачайки картите и снимките, пръснати по пода. Разблъска с една ръка две огромни топографски карти, за да се отвори място и седна.

— Искам да съм сигурен, че това, което чета, не се различава от онова, което чух.

— Готов съм да отговоря на всякакви въпроси, ако имате такива. Всеки посредник на „Ле Шато Сюис де Гран Сиекл“ е напълно запознат с всички условия. И когато приключим със сделката, документите се микрофилмират и се изпращат в хранилището на компанията в Женева. Препоръчваме ви да направите същото с вашия екземпляр от договора. Става неоткриваем.

Хоукинс зачете на глас от листовете хартия:

— „Тъй като едната страна по договора, известна още като наемател, влиза във владение in-nomen-incognitum на…“ — Мак плъзна поглед надолу по страницата. — „При липсата на… communictum-directorum между едната страна… и другата страна по…“ Мама му стара! А бе, там да не минавате задължителен курс за подготвяне на тайни операции?

Д’Артанян пак се усмихна, та чак мустаците му се разтеглиха:

— Питайте, мосю.

И ето какво се разбра от цялата тази работа.

„Ле Шато Сюис де Гран Сиекл“ бе изключително подробна и точна в съставянето на документи, които след подписването им вече не виждат бял свят.

Най-важното бе, че всички имена се запазваха в пълна тайна. Те не можеха по никакъв начин да станат достояние на лица, организации, съдебни инстанции или правителства. Нямаше закон, бил той национален или международен, който да е над това споразумение; то самото бе единственият валиден закон. Паричните вноски се плащаха директно във фирмата в брой или с банков чек. В случая с компания „Шепърд“ те щяха да се превеждат от банка на Каймановите острови.

Когато се налагаше да бъде посочен „източник“, най-напред се преценяваше как да се избегне излишното странично любопитство. При компания „Шепърд“ единственото обяснение за „източник“ бе, че това е свободна федерация на международни филантропи, заинтересовани от развитието и разпространението на историческа религиозност.

Всички доставки, оборудване, транспорт и услуги щяха да бъдат извършени от „Ле Шато Сюис де Гран Сиекл“ при пълна секретност посредством клоновете на фирмата в Зермат, Интерлакен, Шамони или Гренобъл. Абсолютно всички важни доставки за Шато Махенфелд щяха да стават само в часовете между полунощ и четири сутринта. При възможност шофьори, технически персонал и товарачи щяха да бъдат членове на братството, които компанията щеше да изпраща в Махенфелд от някой от тези клонове. При липса на свободен човек доставките можеха да се извършват само от служител на „Ле Шато Сюис“ с не по-малко от десет години безупречна служба във фирмата.

Плащанията щяха да се извършват предварително по общоприетите разценки за подобен род услуги, плюс четиридесет на сто надценка за поверителността.

— Този процент е доста висок — отбеляза Макензи.

— Ние цепим по най-широките булеварди и не се занимаваме с хора, които минават по тесните улички — отвърна Д’Артанян. — Мисля, че таксата за консултантската ни работа доказва това.

Не ще и дума, помисли си Ястребът. Хонорарът за консултиране — в случай че се стигне до сключване на сделка, независимо каква — бе петстотин хиляди долара.

— Вършите си прекрасно работата, господин Д’Артанян — рече Хоукинс, докато вадеше химикалка.

— В добри ръце сте. След няколко дни, така да се каже, ще изчезнете от лицето на Земята.

— Не се тревожете за това. Без друго всеки, който ме познава — без изключение — ще се радва повече да не чуе нищо за мен. Май на всички усложнявам живота — Ястребът се подсмихна някак на себе си. И се подписа под договора с името: Джордж Вашингтон Рапопорт.

Д’Артанян си тръгна с чек от Макензи, който трябваше да бъде осребрен от Адмиралтейската банка на Каймановите острови. Чекът бе за един милион, четиристотин деветдесет и пет хиляди долара.

Ястребът събра купчина снимки и се върна към дивана. Но още преди да седне, знаеше, че няма да има време да мисли за прелестите на Махенфелд. Трябваше да се погрижи за други, по-спешни неща. Махенфелд Нямаше да струва нищо без личния състав, който щеше да се обучава там. Но бившият генерал-лейтенант Макензи Хоукинс, награждаван два пъти с почетен медал на американския Конгрес, знаеше какво и как да го направи. До „Нулевата зона“ оставаха още няколко месеца. Но нещата вече бяха в ход.

Чудеше се какво ли правят Сам и Маджи. Майка му стара, това момче се справяше много добре!

Хеликоптерът се приземи, като вдигна цели пластове пясък и ги завъртя в гъсти жълти облаци. Толкова непроницаема бе вихрушката около машината, че Сам разбра, че кацат, чак когато плъзгачите потънаха в пясъка с неприятно стържене.

Бяха останали във въздуха повече отколкото се очакваше. Заради малък навигационен проблем: пилотът изгуби посоката. Ясно, че той беше виновен, защото беше немислимо да се допусне, че шатрата на Азаз-Варак е издигната не там, където трябва. Накрая все пак откриха палатковия лагер.

Облаците пясък се утаиха и Питър Лори отвори вратичката. Пустинното слънце грееше ослепително. Сам се хвана за ръката на Мадж, докато излизаха от машината. Слънцето прежуряше, а пясъкът под краката им направо вреше. „Абе тия ни докараха на майната си!“

— Айии! Айии! Айии! Айии!

Пищяха и прииждаха отвсякъде араби с чалми. Вятърът подмяташе чаршафоподобните им роби като корабни платна. Питър Лори и Борис Карлоф застанаха от двете страни на Сам и го сграбчиха за ръцете, сякаш водеха животно на заколение. Мадж стоеше отпред, някак наежена да го защити, помисли си Девъро с известно неудобство. Тичащите към тях чаршафи и чалми постепенно образуваха две успоредни редици, а коридорът между тях водеше малко нагоре по склона на една дюна към най-голямата шатра. Гласът на Питър Лори се извиси над всички:

— Айии! Око на сокола! Гръмовержецо! Повелителю на всички ханове и шейх на шейховете!

Обърна се към Сам и изрева още по-високо:

— На колене! Кирлива бяла хиена!

— Какво? — Девъро не искаше да противоречи, просто мислеше, че панталоните му ще се подпалят от врящия пясък.

— По-добре да коленичиш — изръмжа Борис Карлоф, — ако не искаш да те набучат на кол.

На пясъка наистина беше много неприятно. И съвсем по човешки Сам се притесни за Мадж, която бе с доста къса пола. Премигна и се обърна към нея.

Напразно се притесняваше. Мадж не бе коленичила. Стоеше си права малко встрани. В малко театрална поза.

— Кучка такава — изсъска Девъро.

— Пази си главата — отвърна му тя шепнешком. — В преносен смисъл.

— Айии! Посрещнете принца на светкавиците и гръмотевиците! — изкрещя Питър Лори.

В дъното на коридора от чаршафи и чалми около шатрата започна суетене. Двама дребосъка отметнаха чергилото пред входа и се проснаха на земята с лица, заровени в пясъка. От сянката на вътрешността се появи мъж, който беше пълен антипод на големите приготовления за посрещането му.

Принцът на светкавиците и гръмотевиците се оказа един хилав, дребен арабин. От гънките на увития около телцето му чаршаф надничаше навярно най-грозното лице, което Девъро бе виждал. Под дългия, тънък и увиснал нос, горната устна бе толкова закривена, че гъстите му черни мустаци сякаш излизаха из ноздрите. Цветът на кожата му — където се виждаше — бе светлобежов и подчертаваше тъмните кръгове под очите.

Азаз-Варак приближаваше, стиснал устни, ноздрите му бяха наострени, главата му се полюшваше, очите му бяха приковани в Мадж. Когато заговори, в пискливия му глас се усещаше известно достойнство.

— Жените в леговището на лъва, тези от харема де… никоя от тях не знае какви тежки отговорности лежат върху плещите ми. Искаш ли да тй подаря камила, госпожо?

Мадж поклати отрицателно глава също с достойнство. Азаз-Варак не сваляше очи от нея.

— Две камили?… Тогава самолета?

— В траур съм — рече Мадж твърдо, но с уважение. — Заможният ми шейх се спомина, точно след като Луната изпълни последната си четвъртина. Знаеш какво повелява Коранът, нали?

Очите на Азаз-Варак под тежките клепачи се изпълниха с разочарование. Примлясна един-два пъти с изкривените си устни, преди да отговори:

— Ах, това неприятно бреме на религията ни. Остават ти още две четвъртини от Луната, за да оцелееш. Дано шейхът ти остане при Аллах. Когато изтече срокът на траура ти, може би ще посетиш палатите ми, а?

— Ще видим. А сега придружителят ми е гладен. По волята на Аллах той ме закриля. Но няма да може да го прави, ако припадне.

Азаз-Варак огледа Сам, сякаш на пясъка лежеше жертвено животно за курбан:

— Тогава значи изпълнява две задачи. За едната заслужава награда, за другата — презрение. Ставай, куче въшливо, да видиш шатрата на орела.

— Там ще хапнем, така ли? — Девъро се опита да пусне най-благодарната си усмивка, докато се изправяше.

— Ще споделиш трапезата ми като си свършим работата. Моли се на Аллах да свършим, преди северните снегове да са дошли в пустинята. Донесе ли гадното споразумение?

Девъро кимна утвърдително.

— А ти донесе ли телешко варено?

— Млък! — изкрещя Питър Лори.

— Госпожо — обърна се Азаз-Варак към Мадж, — моите слуги ще изпълнят всяко ваше желание. Палатите ми са прекрасни, ще ви харесат.

— Изкушавате ме. Да видим къде ще съм след около месец, а? — тя намигна на Азаз-Варак. Той облиза няколко пъти кривите си устни, после щракна с пръсти и пое към орловата си палатка.

Минутите течаха, прерастваха в четвърт час, в половин час, в час и накрая минаха два часа. Девъро искрено вярваше, че това е краят. Една обещаваща адвокатска кариера вървеше към крах чрез глад в забравена от Бога пустиня на около седемдесет мили южно от някакво място със смешното име Тизи Узу в Северна Африка.

Още по-смешен изглеждаше краят в присъствието на Азаз-Варак, който размишляваше надълго и нашироко върху всяка дума от споразумението за ограничено партньорство на компания „Шепърд“, а десетина араби надничаха през рамото му и спореха шумно помежду си. Всяка страница се обсъждаше така, сякаш бе единствената; всяка по-завъртяна и ненужна юридическа формулировка се разнищваше до дупка за значение, каквото никой не би открил и каквото всъщност нямаше. Сам виждаше съвсем ясно парадокса: трудно разбираемият за обикновените хора юридически жаргон, с който всеки адвокат си изкарваше прехраната, сега с всяка измината минута го отдалечаваше от собственото му оцеляване.

През болния му мозък премина една налудничава мисъл: ако всички юридически документи бяха писани така, че да стават разбираеми по време на ядене и всички блюда се отменяха до постигането на устно съгласие, ефективността на правосъдието щеше да е къде-къде по-висока. А повечето от адвокатите, които познаваше, щяха да останат без работа.

Непрекъснато някой от министрите на Азаз-Варак грабваше страница от споразумението и на перфектен английски го питаше какво означава този или онзи абзац. Дежурният отговор на Девъро бе, че това е стандартна клауза, която макар и задължителна, няма кой знае какво значение.

Щом не е важна, защо стилът е така объркващ? Само важните клаузи се вписват с неясни фрази; иначе защо ще се прикриват зад сложни изрази.

И още — добрите неща се изразяват ясно, а неприятните обикновено се прикриват зад мъгляви думи. Стандартна клауза не означава ли неизгодна клауза?

И така до безкрайност. Докато в един момент Сам не издържа и закрещя.

Нищо друго, само крещеше.

Азаз-Варак и министрите му го погледнаха. Кимнаха едновременно, сякаш искаха да кажат: „Разбрахме те добре“. И пак се запрепираха на скапания си арабски език.

В този момент тъмна мъгла замрежи погледа му и последното, което си спомняше, бяха думите на шейха на шейховете, изречени с пискливия му глас:

— Сребърните снегове достигнаха пустинята. Тези гадни документи са като следи от камила в пясъчна буря, те нямат никакъв смисъл. Никакво значение, което би могло да предизвика гнева на Аллах или на международните власти. Като благосклонен и всезнаещ човек, ги подписах. Не че съм съгласен с ужасяващите твърдения, които трябваше да изслушам, а защото искам само да помогна за обединяването на света в любовта, куче омразно такова.

Азаз-Варак се надигна от купчината възглавници под задника му. Няколко превити на две министри го съпроводиха до една разделителна завеса в шатрата, зад която шейхът се скри.

Питър Лори се приближи до Сам с договора в ръка. Подаде му го и прошепна:

— Пъхай го в джоба. Да не го види пак окото на сокола, че тогава — не знам…

— Соколът става ли за ядене?

Притеснено, арабчето се втренчи в него:

— Очите ти плуват в орбитите си, Абдул Девъро — рече той. — Вярвай на Корана, книга четвърта, параграф първи.

— Какво по дяволите означава това? — промълви със сетни сили Сам.

— Свети празници бяха дадени и на невярващите и те вече не бяха неверници.

— Означава ли това, че ще ядем?

— Да. Повелителят на хановете е поръчал любимото си блюдо: варени камилски ташаци, задушени в стомах от пустинен плъх.

— Айиии! — изпищя Девъро пребледнял и скочи от земята. Мандалото падна, оттук-нататък не му оставаше нищо друго, освен пълно самоунищожение. Краят бе съвсем близо. Разрушителни сили искаха той да свърши в ужасни мъки.

Така да бъде. Ще посрещне смъртта без колебание. Твърдо. Без да размишлява, само с неудържим гняв. Прескочи възглавниците и килимите и изскочи навън. Слънцето клонеше към залез; краят му щеше да дойде с оранжевите отражения на залязващия диск над пустинния хоризонт.

Варени ташаци! Стомах на плъх!

— Мадж! Мадж!

Трябваше да я намери! Тя можеше да разкаже на майка му и на Аарон Пинкъс за неговата кончина. Нека знаят, че е посрещнал смело смъртта.

— Мадж! Къде си?!

Когато чу гласа й, усети объркване, съвсем различно от усещанията на онези, които са пред умиране.

— Здрасти, сладур! Ела насам. Виж какво става. Няма да повярваш!

Сам се обърна с крака, заровени в пясъка до кокалчетата, пресъхналите му устни трепереха. На петдесетина метра няколко араби се бяха скупчили пред хеликоптера и надничаха в пилотската кабина.

Съвсем объркан, Девъро се повлече натам. Арабите се размърмориха, но му направиха място да мине. Сам се хвана за ръба на прозореца и се надигна да види какво става вътре. Беше лесно, защото машината бе затънала надълбоко в пясъка.

Само че нямаше какво да гледа, трябваше да слуша.

Непрекъснато, оглушително пращене се носеше от таблото за управление и резонираше в стените на тясната кабина. Мадж седеше на мястото на помощник-пилота, блузата й бе разкопчана почти до долу.

От радиото долетя глас, от който Сам се смрази; за един миг убийствен ужас го накара да забрави и глада и изтощението.