Пътят на мирния воин

Бензиностанцията на края на дъгата

„Животът започва“, помислих си аз, докато махах с ръка за довиждане на мама и татко, след което завих зад ъгъла с моя стар надежден валиънт, чието позахабено бяло купе бе претъпкано с всички необходими неща, които бях приготвил за първата си година в колежа. Чувствах се силен, независим, готов на всичко.

Като си припявах в такт с музиката по радиото, аз дадох газ на север по шосетата на Лос Анджелис, после изкачих възвишенията на Грейпвайн и излязох на Шосе 99, което ме поведе през зелени земеделски поля, простиращи се чак до подножието на планината Сан Гейбриъл.

Вече по здрач, извиващият път, който се спускаше през Оукландските възвишения, ме изведе пред гледката на залива Сан Франциско с трепкащите светлинки. С наближаването към студентското градче на университета Бъркли вълнението ми се засилваше.

След като намерих моята стая и си разопаковах багажа, аз се загледах през прозореца към разкриващия се Голдън Гейт Бридж и светлините на Сан Франциско, които трепкаха в мрака.

Пет минути по-късно вече крачех по Телеграф Авеню, надничах във витрините, вдишвах свежия въздух на северна Калифорния, наслаждавах се на ароматите, които лъхаха от малките кафенета. Пленен от всичко, аз се разхождах по красиво оформените алеи на университетския комплекс чак до среднощ.

На следващата сутрин, веднага след закуската, отидох до спортна зала „Харман“, където щях да тренирам по шест дни всяка седмица, по четири изтощителни, потни часове на премятания всеки ден, преследвайки мечтата си да стана шампион.

Минаха два дни и вече започнах да затъвам в морето от хора, домашни и учебни програми. Скоро месеците се сляха един с друг, отминаваха и се сменяха плавно, като меките сезони на Калифорния. В часовете някак оцелявах, обаче в гимнастическия салон имах пълен успех. Веднъж един приятел ми каза, че направо съм роден за акробат. Определено имах такъв вид: прилежно подстригана къса кестенява коса, слабо, жилаво тяло. Винаги съм се увличал по разни опасни номера, още от дете обичах да играя на ръба на страха. Гимнастическият салон беше станал за мен светилище, където намирах въодушевление, предизвикателства, а донейде и удовлетворение.

До края на втората си година вече бях летял до Германия, Франция и Англия, представлявайки Федерацията по гимнастика на Съединените щати. Спечелих Световния шампионат на батуд; гимнастическите ми трофеи се трупаха в ъгъла на стаята ми, в „Дейли Калифорниън“ публикуваха снимката ми толкова често, че хората започнаха да ме разпознават и известността ми растеше. Жените ми се усмихваха. Сюзи, една приятна, страшно мила приятелка с къса руса коса и усмивка като от реклама на паста за зъби, ми правеше все по-често любовни посещения. Дори учението ми потръгна! Чувствах се на върха.

През ранната есен на 1966-та обаче, когато започнах трети курс, започна да се оформя нещо тъмно и неуловимо. Тогава вече се бях изнесъл от общежитието и живеех сам в малка пристройка зад къщата на хазяина ми. И тогава започнах да изпитвам нарастваща меланхолия — насред всичките ми постижения. Скоро след това ме налетяха кошмарите. Почти всяка нощ подскачах в леглото и се събуждах плувнал в пот. И почти винаги сънят беше един и същ:

Вървя по тъмна градска улица, около мен са надвиснали високи сгради без прозорци и врати, обгърнати от тъмна, завихрена мъгла.

Висока фигура, облечена в черно, се приближава към мен. По-скоро усещам, отколкото виждам призрак, от който ме побиват тръпки — проблясващ бял череп с черни очни кухини, втренчени в мен насред мъртвешка тишина. Показалец от бяла кост се насочва към мен, белите кокалчета на пръстите му се извиват в сграбчващ жест. Вцепенявам се.

Иззад този закачулен ужас се появява белокос мъж; лицето му е спокойно и гладко. Стъпките му са съвсем безшумни. Някак усещам, че той е единствената ми надежда да се измъкна, има силата да ме спаси, обаче не ме вижда, а аз не мога да го повикам.

Като в издевателство над страха ми, закачулената в черно Смърт се обръща към белокосия мъж, който се изсмива в лицето й. Аз гледам направо смразен. Смъртта се нахвърля яростно към него да го сграбчи. В следващия миг призракът фучи към мен, но старецът го хваща за мантията и го запокитва във въздуха.

Внезапно Черният косач изчезва. Мъжът с блестящо бялата коса ме поглежда и добронамерено ми протяга ръце. Вървя към него, после направо през него, разтваряйки се в тялото му. Когато поглеждам надолу към своето тяло, виждам, че съм в черна мантия. Вдигам ръцете си и виждам ярко бели, възлести кости, които се сключват в молитва.

Тук обикновено се събуждах със сподавен вик.

Една нощ, в началото на декември, лежах в леглото си, заслушан във виещия вятър, който проникваше в стаята ми през една малка пролука на прозореца. Не можех да заспя и накрая станах, навлякох изтърканите дънки „Levis“, тениската, маратонките и якето и излязох навън в нощта. Беше 3:05 часа през нощта.

Вървях безцелно, вдишвайки дълбоко влажния, студен въздух, вглеждах се в звездното небе и се вслушвах за някакъв случаен звук по тихите улици. От студа огладнях и се запътих към една денонощна бензиностанция да си купя някакви бисквити и нещо за пиене. С ръце в джобовете прекосих забързано територията на университета, минавайки покрай заспали сгради, докато стигнах до осветената бензиностанция. Тя беше като ярък флуоресцентен оазис сред притъмнялата пустош от затворени барчета, магазини и кина.

Завих покрай ъгъла на гаража, непосредствено до бензиностанцията и едва не се блъснах в някакъв човек, който седеше в сянката, облегнал стола си о червената тухлена стена. Стреснат, аз отстъпих назад. Той беше с червена вълнена шапка, сиви кадифени панталони, бели чорапи и японски сандали. Видимо се чувстваше добре в лекото си яке, макар че термометърът на стената до главата му показваше 3 градуса.

Без да вдига поглед, той каза с ясен, почти мелодичен глас:

— Извинявай, ако те стреснах.

— О, ъ-ъ, няма нищо. Имате ли нещо газирано?

— Тук има само плодови сокове, млади господине — той се обърна към мен и с полуусмивка свали шапката си, разкривайки блестящо бяла коса. После се разсмя високо.

Този смях! Направо се втрещих и се вгледах в него за миг. Та това беше старецът от съня ми! Същата бяла коса, светлото, гладко лице, висок, слаб мъж на около петдесет-шестдесет години. Той пак се засмя. В смущението си аз някак успях да намеря вратата с надпис „Офис“ и я отворих. И изпитах чувството, че заедно с тази врата се отвори и някаква друга врата, към друго измерение. Стоварих се на едно старо канапе и потръпнах, чудейки се какво ли би могло да нахлуе с оглушителен вой през тази врата в подредения ми свят. Ужасът ми беше смесен с особена омая, която не можех да определя. Седях задъхан и се опитвах да се заловя отново за обикновения свят.

Огледах офиса. Беше толкова различен от обичайната стерилност и разхвърляност на другите бензиностанции. Канапето, на което седях, беше покрито с поизлиняло, но пъстро мексиканско одеяло. Вляво от мен, до входа, имаше сандъче със спретнато подредени туристически принадлежности: карти, запалки, слънчеви очила и други. Зад едно малко, тъмнокафяво орехово писалище имаше стол, тапициран в плюш със землист цвят. До една врата с надпис „Частно“ стоеше на пост автомат за минерална вода. Близо до мен имаше втора врата, която водеше към гаража.

Най-много от всичко ме порази домашният уют на стаята. Яркожълт козяк застилаше пода по цялата дължина и свършваше до изтривалката с надпис „Добре дошли“ на входа. Стените бяха прясно боядисани, а няколко картини с пейзажи разнообразяваха белотата им. Мекото, приглушено сияние на лампите ми действаше успокоително. Беше в приятен контраст с ослепителния неон вън. Като цяло стаята се усещаше топла, подредена и сигурна.

Как можех да зная, че това щеше да бъде сцена на непредвидими приключения, вълшебства, ужас и романтика? Тогава си помислих само: „На това място много би подхождала една камина.“

Скоро дишането ми се успокои, а мислите ми, ако не уталожени, то поне вече не се щураха толкова. Приликата на този белокос мъж с човека от съня ми беше невероятно съвпадение. С въздишка станах, вдигнах ципа на якето си и се хвърлих навън в студения въздух.

Той не беше помръднал от мястото си. Когато минах покрай него и на прощаване погледнах крадешком лицето му, някакъв особен блясък в очите му задържа моя поглед. Никога не бях виждал очи като неговите. Отначало ми се стори, че в тях са се събрали сълзи, които аха-аха да потекат, но после сълзите се превърнаха в блещукане, като отражение на звездната светлина. Погледът му ме теглеше все по-надълбоко, докато самите звезди сякаш станаха отражение на неговите очи. За известно време загубих представа къде съм, не виждах нищо друго, освен тези очи, непоколебимите и любопитни очи на дете.

Не знам колко време съм стоял там; може да са били няколко секунди или няколко минути, а може и повече. Внезапно се сепнах и осъзнах къде съм. Почувствах се изваден от равновесие, смутолевих нещо като „лека нощ“ и забързах към ъгъла.

Преди да завия, поспрях. По врата ми полази лек гъдел — усещах, че той ме гледа. Обърнах глава назад. Бяха изминали не повече от петнадесет секунди. А сега той стоеше на покрива, скръстил ръце и отправил поглед към звездното небе! Взирах се ту в празния стол, който още си стоеше опрян о стената, ту отново нагоре. Това беше невъзможно! Да бях го видял да сменя колелото на каляска, направена от грамадна тиква и теглена от огромни мишки, едва ли щях да бъда толкова изумен!

В стихналата нощ аз се взирах нагоре към стегнатата му фигура — внушително присъствие, дори и отдалеч. Чух звездите да прозвънват като камбанки, залюлени от вятъра. Внезапно той обърна глава и ме загледа право в очите. Почти усетих дъха му върху лицето си. Потръпнах, но не от студа. Онази врата, през която реалността преливаше в сън, отново се открехна.

Отново се вгледах в него.

— Да? — каза той. — Мога ли да ти помогна? — Пророчески думи!

— Извинете, но…

— Извинен си — усмихна се той. Усетих как се изчервявам; това започваше да ме дразни. Той си играеше някакви игрички с мен, но аз не знаех правилата.

— Добре де, но как се качихте на покрива?

— Да съм се качил на покрива ли? — запита той с невинен и озадачен вид.

— Да. Как стигнахте от този стол — посочих аз, — до този покрив за по-малко от двадесет секунди? Вие седяхте, облегнат на стената ей там. Аз се обърнах, тръгнах към ъгъла, а вие…

— Много добре знам какво съм правил аз — прогърмя гласът му. — Няма защо да ми го обясняваш. Въпросът е дали знаеш ти какво си правил?

— Разбира се, че знам какво съм правил! — Вече почвах да се ядосвам; не бях някакво детенце, че да ми четат лекции! Но отчаяно исках да разбера какъв беше номерът на стареца, затова сдържах яда си и учтиво попитах: — Моля ви, сър, кажете ми как се качихте на покрива.

Той просто ме гледаше втренчено и мълчеше, докато не усетих тила ми да настръхва. Накрая ми отговори:

— Използвах стълбата. Ей я там отзад. — После престана да ми обръща внимание и отново се загледа нагоре.

Бързо заобиколих постройката. Отзад наистина имаше стара стълба, подпряна на стената. Но от върха на стълбата до ръба на покрива имаше поне метър и половина, дори ако беше успял да я използва — което не ми се струваше особено вероятно — това пак не обясняваше как бе стигнал догоре само за няколко секунди.

Нещо докосна рамото ми в тъмното. Ахнах и се обърнах — беше неговата ръка. Някак си бе слязъл от покрива и се бе промъкнал зад мен. Тогава ми хрумна единственият възможен отговор — той има близнак! Явно двамата се забавляваха така да изкарват акъла на невинните посетители. Аз обаче веднага го разобличих.

— Така значи, драги господине! Къде е близнакът ви? Аз да не съм някакъв глупак?

Той леко сви вежди, после избухна в смях. Ха! Това го издаде. Вярно, наистина го бях разкрил. Но отговорът му малко ме разколеба.

— Ако имах близнак, мислиш ли, че щях да си губя времето да стоя тук и да си приказвам с „някакъв глупак“? — Той пак се засмя и тръгна към гаража, като ме остави със зяпнала уста. Умът ми не побираше колко нагъл беше този тип. Побързах да го настигна. Той влезе в гаража и започна да се занимава с някакъв карбуратор под капака на стар зелен форд пикай.

— Значи аз съм глупак, така ли? — попитах по-войнствено, отколкото възнамерявах.

— Всички сме глупаци — отвърна той. — Просто много малко хора го знаят, останалите — не. Ти май си от останалите. Подай ми оня малкия гаечен ключ, ако обичаш.

Подадох му проклетия ключ и тръгнах да си ходя. Преди да изляза обаче просто не можех да не попитам:

— Моля ви, кажете ми как се качихте на покрива толкова бързо? Наистина ме озадачава.

Той ми подаде ключа да го върна на мястото му и каза:

— Светът е загадка, не е нужно да си я обясняваме — посочи рафта зад мен. — Сега ми трябват чукът и отверката, ей ги там.

Аз разочаровано го погледах още минута-две, умувайки как да го накарам да ми каже това, което исках, но той сякаш бе забравил за присъствието ми. Накрая се предадох и тръгнах към вратата, но той се обади:

— Не си тръгвай — не ме молеше; не ми и заповядваше. Каза го просто с делови тон. Взрях се в очите му — погледът му беше мек.

— И защо да не си тръгна?

— Мога да ти бъда от полза — каза той и сръчно извади карбуратора, като хирург при сърдечна трансплантация. Внимателно го постави на земята и обърна лице към мен.

Аз го зяпах.

— Вземи — каза той и посочи карбуратора. — Разглоби го и натопи частите в онази кутия. Така за малко ще позабравиш въпросите си.

Разочарованието ми се стопи и премина в смях. Този старец може и да е заядлив, но определено е интересен. Реших да се държа общително.

— Казвам се Дан — представих се аз и с неискрена усмивка протегнах ръка към него. — А вие?

Той бутна една отверка в протегнатата ми ръка.

— Това как се казвам аз няма никакво значение, нито пък как се казваш ти. Това, което има значение, е отвъд имената и въпросите. А сега ще ти трябва тази отверка, за да разглобиш онзи карбуратор — посочи той.

— Нищо не е отвъд въпросите — възразих аз. — Като например това: как литнахте на онзи покрив?

— Не съм летял, а скочих — отговори той с равнодушно изражение. — Няма никаква магия, така че не храни големи надежди. В твоя случай обаче може да ми се наложи да прибегна до една доста трудна магия. Май ще трябва да превърна едно магаре в човешко същество.

— Кой, по дяволите, си въобразявате, че сте вие, за да ми говорите такива неща?

— Аз съм воин! — сопна ми се той. — Освен това, аз съм този, който ти искаш да бъда.

— Не можете ли на един прост въпрос да отговорите? — нахвърлих се яростно на карбуратора.

— Задай ми такъв въпрос и ще опитам — каза той с невинна усмивка. Отверката се изметна и ми одраска пръста. — По дяволите! — извиках аз и тръгнах към умивалника да промия драскотината. Сократ ми подаде лейкопласт.

— Добре тогава. Ето един прост въпрос — бях твърдо решил да говоря с търпелив тон. — Как можете да ми бъдете от полза?

— Аз вече съм ти от полза — отговори той и посочи лепенката на пръста ми.

Това преля чашата.

— Вижте какво, не мога повече да си губя времето тук. Трябва да поспя малко — оставих карбуратора на пода и се наканих да си тръгвам.

— Откъде знаеш, че не си спал през целия си живот? Откъде знаеш, че дори и в момента не спиш? — произнесе той напевно, а в очите му се появи леко блещукане.

— Щом така казвате… — бях прекалено изморен, за да споря повече. — Само още едно нещо. Преди да си тръгна, ще ми кажете ли как направихте онзи номер одеве?

Той дойде до мен, протегна ръка и стисна моята.

— Утре, Дан, утре — усмихна се топло и тази усмивка отми предишния ми страх и раздразнение. Първо в китката, после през ръката и накрая през цялото ми тяло премина топла вълна. Той добави: — Приятно ми беше да те срещна отново.

— Как така „отново“? — започнах аз, но се усетих. — Да, разбирам, утре, утре — и двамата се засмяхме. Аз тръгнах към вратата, спрях, обърнах се, вгледах се в него и после казах: — Довиждане… Сократ.

Той ме погледна с недоумение, после добродушно сви рамене. Май името му допадна. Тръгнах си, без да казвам нищо повече.

На следващата сутрин се успах за първия час. Но по времето, когато започна следобедната ми тренировка, вече бях съвсем буден и във форма.

След като изкачихме и се спуснахме на бегом по стълбите в закритото игрище, Рик, Сид, аз и останалите ни съотборници легнахме на пода потни и запъхтяни и започнахме да разтягаме крака, рамене и гърбове. Обикновено мълчах по време на този ритуал, но днес ми се прииска да им разкажа за снощи. Но успях да им кажа само това:

— Снощи срещнах един необикновен човек на една бензиностанция.

Приятелите ми се интересуваха повече от болките в краката си при разтягането, отколкото от моите историйки.

Разгряхме леко с по няколко лицеви опори, коремни преси и вдигане на краката от легнало положение, след което започнахме сериите премятания. Докато летях във въздуха отново и отново, премятах се на висилката, прескачах на ножици коня и напрягах мускули в новото съчетание на халките, аз си мислех за тайнствените постижения на човека, когото бях кръстил „Сократ“. Обърканите ми чувства ме подтикваха да го избягвам, но ме влечеше да разгадая мистериозния му характер.

След вечеря набързо прегледах уроците си по история и психология, написах черновата на едно есе по английски и излязох от жилището си. Беше 23:00. Когато наближих бензиностанцията, започнаха да ме мъчат съмнения. Дали той наистина би искал да ме види пак? За какво можех да разговарям с него, за да му направя впечатление на високо интелигентен човек?

Той си беше там, застанал пред вратата. Поклони се и с жест ме покани в офиса си.

— Ако обичаш, събуй си обувките — просто такъв е обичаят тук.

Седнах на канапето и си оставих обувките наблизо, в случай, че ми се приискаше да си тръгна набързо. Все още нямах доверие на този тайнствен непознат.

Навън започваше да вали. Багрите и топлината на офиса му бяха в уютен контраст с тъмната нощ и злокобните облаци навън. Започнах да се поотпускам. Облегнах се и казах:

— Знаеш ли, Сократ, имам чувството, че съм те срещал и преди.

— Срещал си ме — отговори той и с това наново се отвори оная врата в ума ми, където сън и реалност ставаха едно. Помълчах малко.

— М-м-м, Сократ, напоследък сънувам един сън — и теб те има в него — наблюдавах го внимателно, но лицето му не издаваше нищо.

— Аз съм бил в сънищата на много хора, ти също. Разкажи ми съня си — усмихна се той.

Разказах му всичко, колкото можех по-подробно. В стаята сякаш притъмня, ужасните сцени оживяха в ума ми, а познатият ми свят започна да избледнява.

Когато свърших, той каза:

— Да, много хубав сън — преди да успея да го попитам какво иска да каже с това, звънецът на бензиностанцията иззвъня веднъж, после втори път. Сократ си наметна едно пончо и излезе в мократа нощ. Наблюдавах го втренчено през прозореца.

По това време на нощта беше много натоварено: пиковите часове на петъчната нощ. Всички бяха припряни, клиенти идваха един след друг. Почувствах се нелепо да си седя вътре просто така, затова излязох да му помогна, но той сякаш не ме забеляза.

Посрещна ме безкрайна опашка автомобили: двуцветни, червени, зелени, черни, кабриолети, пикапи и вносни спортни коли. Настроенията на клиентите бяха толкова различни, колкото и колите им. Като че ли само един-двама души познаваха Сократ, а повечето го поглеждаха повторно, сякаш забелязваха нещо странно, но неопределимо.

Някои от хората бяха в купонджийско настроение, смееха се високо и надуваха радиото в колите си, докато изчакваха реда си. Сократ се смееше заедно с тях. Един-двама клиенти бяха сприхави, полагаха нарочно усилия да се държат неприятно, но Сократ се отнасяше към всички еднакво любезно — сякаш всеки човек беше негов личен гост.

След полунощ колите и клиентите понамаляха. Хладният въздух изглеждаше неестествено застинал след шумотевицата, която го бе изпълвала досега. Когато влязохме в офиса, Сократ ми благодари за помощта. Свих рамене, но ми стана приятно, че бе забелязал. Отдавна не бях помагал на никого с нищо.

Още не влезли в топлия офис, аз се сетих, че имаме недовършена работа. Заговорих го веднага, щом се стоварих на канапето.

— Сократ, имам няколко въпроса.

Той събра молитвено ръце и погледна към тавана, сякаш се молеше за някакви божествени напътствия или божествено търпение.

— Какви — въздъхна той — са въпросите ти?

— Ами все така искам да разбера оня номер с покрива, както и защо ми каза: „Радвам се да те видя отново“; освен това искам да знам какво мога да направя за теб и с какво ти можеш да ми бъдеш полезен. И освен всичко ме интересува на колко си години.

— Засега да започнем от най-лесния. Аз съм на деветдесет и шест години, по твоето време.

Не беше на деветдесет и шест! Петдесет и шест, може би, шестдесет и шест — едва ли, седемдесет и шест — възможно, но удивително. Но чак пък на деветдесет и шест! Той лъжеше, но пък защо му трябваше да ме лъже? А исках да разбера и за другото нещо, което му се изплъзна от езика.

— Сократ, какво имаш предвид с това „по твоето време“? Ти по Източното стандартно време1 ли се водиш — пошегувах се неудачно аз, — или пък идваш от Космоса?

— Нима всички не сме оттам? — отвърна той. По това време аз вече го бях приел като една определена възможност.

— Все пак искам да зная какво можем да направим един за друг.

— Ами просто това: нямам нищо против да имам един последен ученик, а на теб явно ти е нужен учител.

— Имам си предостатъчно учители — светкавично отвърнах аз.

— О, така ли? — той направи пауза. — Дали имаш подходящ учител зависи от това какво искаш да научиш — стана пъргаво от стола си и тръгна към вратата. — Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Отидохме до ъгъла, откъдето се виждаха светлините на бизнес-района надолу по булеварда, а отвъд тях — светлините на Сан Франциско.

— Целият свят там отвъд — каза той, очертавайки с широк жест хоризонта, — е едно училище, Дан. Животът е единственият истински учител. Той предлага много преживявания и ако опитът сам по себе си носеше мъдрост и доволство, тогава старите хора до един щяха да бъдат щастливи, просветлени учители. Обаче уроците от опита са скрити. Аз мога да ти помогна да се научиш от личен опит да виждаш света ясно, а яснотата е нещо, от което отчаяно се нуждаеш в момента. Интуицията ти знае, че това е така, умът ти обаче се противи, ти си преживял много, но си научил малко.

— Не знам, Сократ. Искам да кажа, не бих стигнал толкова далеч.

— Да, Дан, още не знаеш, но ще се научиш. И освен това ще стигнеш толкова далеч, че и повече, уверявам те.

Тъкмо тръгвахме обратно към офиса, когато една лъскава червена тойота спря на бензиностанцията. Сократ продължи да ми говори, докато отваряше резервоара.

— Като повечето хора ти си бил научен да събираш информация вън от себе си, от книги, списания, специалисти — той пъхна маркуча в резервоара. — Също като тази кола, ти се отваряш и оставяш фактите да се влеят в теб. Понякога информацията е висококачествена, а друг път нискооктанова. Ти купуваш знанието си по текущите пазарни цени, почти както купуваш бензин.

— Ей, благодаря, че ме подсети. До два дни трябва да предам чека с таксата за следващия семестър!

Сократ само кимна и продължи да пълни резервоара на клиента. Когато резервоарът се напълни, той продължи да налива бензин, накрая горивото преля и започна да се стича по паважа. Направо стана бензиново наводнение!

— Сократ, гледай какво правиш! Резервоарът прелива!

Без да обръща внимание на предупреждението ми той остави бензина да си тече и каза:

— Точно както този резервоар, Дан, и ти преливаш от предубеждения, препълнен си с безполезни знания. Натрупал си безброй факти и мнения, но въпреки това знаеш много малко за себе си. И за да бъдеш в състояние да учиш, първо трябва да източиш резервоара си — той се ухили, намигна ми, спря бензина и добави: — Ще почистиш тая каша, нали?

Имах чувство, че нямаше предвид само разления бензин. Припряно се заех да поливам с вода паважа. Сок взе парите на шофьора и усмихнат му върна рестото. Върнахме се в офиса и седнахме.

— И ти какво смяташ да правиш, да ме напълниш с твоите факти ли? — наежих се аз.

— Не, няма да те обременявам с повече факти, ще ти покажа „мъдростта на тялото“. Всичко, което изобщо ще поискаш да знаеш, вече е вътре в теб, тайните на вселената са отпечатани в клетките на твоето тяло. Но ти не си овладял вътрешното виждане, не умееш да четеш по тялото. Всичко, което си правил досега, е да четеш книги, да слушаш разни спецове и да се надяваш, че са прави. Когато научиш мъдростта на тялото, ти ще бъдеш Учител сред учителите.

Сдържах се да не се подсмихна. Някакъв си бензинджия да обвинява професорите ми в невежество и да намеква, че образованието ми в колеж е безсмислено!

— О, да, Сократ, разбирам какво имаш предвид под тази „мъдрост на тялото“, но това не е за мен.

Той бавно поклати глава.

— Ти разбираш много неща, но на практика не си осъзнал нищо.

— Какво би трябвало да означава това?

— Разбирането е нещо едноизмерно. То е схващане чрез интелекта. Води до знания, каквито ти имаш. Осъзнаването, от друга страна, е триизмерно. То е едновременно схващане от страна на цялото тяло — главата, сърцето и физическите инстинкти. То идва само в резултат на чистия опит.

— Все още не те разбирам напълно.

— Помниш ли, когато за пръв път си се учил да шофираш? До този момент ти си бил само пътник, само си разбирал какво представлява. Но си осъзнал какво е, едва след като си го направил за първи път.

— Вярно! — казах аз. — Спомням си усещането: „Значи това било то!“

— Точно така! Това изречение перфектно описва осъзнаването. Един ден ще кажеш същото и за живота.

Аз помълчах малко, после заговорих.

— Все пак още не си ми обяснил тази „мъдрост на тялото“.

— Ела с мен — подкани ме Сократ и тръгна към вратата с надпис „Частно“. Когато влязохме, посрещна ни пълен мрак. Стана ми напрегнато, но после страхът ми се замени от изострено очакване. Щях да науча първата си истинска тайна: мъдростта на тялото.

Лампите светнаха. Бяхме в банята и Сократ шумно пикаеше в тоалетната чиния.

— Това — каза гордо той, — е мъдростта на тялото — смехът му отекна във фаянсовите стени, а аз излязох, седнах на канапето и свирепо впих поглед в килима.

Когато той дойде, подхванах:

— Сократ, все пак искам да знам…

— Щом ще ме наричаш „Сократ“ — прекъсна ме той, — поне можеш да уважиш това име, като ми позволиш и аз да задавам въпроси от време на време, а ти да им отговаряш. Става ли?

— Добре! — отвърнах. — Ти току-що зададе въпроса си и аз му отговорих. Сега е мой ред. Та за онзи номер с летенето, дето ми го погоди снощи…

— Доста упорит младеж си ти, а?

— Да, такъв съм си. Нямаше да стигна до тук, където съм днес, без упоритост. А това е още един твой въпрос, на който аз отговорих. Сега може ли да разгледаме някои от моите?

Той не обърна внимание и попита:

— Къде си днес, точно в този момент?

Заразправях му припряно за себе си. Но си дадох сметка, че гледа да ме отклони от настойчивите опити да получа отговори на въпросите си. Въпреки това му разказах за близкото и далечното си минало и за необяснимите депресии. Той ме слушаше търпеливо и внимателно, сякаш разполагахме с цялото време на света, чак докато не свърших историята си няколко часа по-късно.

— Много добре — каза той. — Обаче така и не ми отговори на въпроса „къде си?“.

— Отговорих ти, не помниш ли? Разказах ти как съм стигнал до тук, където съм днес: чрез упорит труд.

— И къде си?

— Какво искаш да кажеш с това къде съм?

— Къде си ти? — повтори той меко.

— Аз съм тук.

— Къде е това тук?

— В този офис, в тази бензиностанция! — играта започваше да ме изкарва от търпение.

— Къде е тази бензиностанция?

— В Бъркли.

— Къде е Бъркли?

— В Калифорния.

— Къде е Калифорния?

— В Съединените щати.

— Къде са Съединените щати?

— На един земен масив — един от континентите в Западното полукълбо. Сократ, аз…

— Къде са континентите?

Аз въздъхнах.

— На Земята. Свършихме ли вече?

— Къде е Земята?

— В Слънчевата система, третата планета от Слънцето. А Слънцето е една малка звезда в Млечния път, нали така?

— Къде е Млечният път?

— О, Боже — въздъхнах аз, загубил търпение, и извъртях очи. — Във Вселената — облегнах се назад и скръстих ръце с вид, че съм приключил.

— А къде — усмихна се Сократ, — е Вселената?

— Вселената е… ами-и, има различни теории как е възникнала тя…

— Не те питам за това. Къде е тя?

— Не знам… как мога да отговоря?

— Точно там е въпросът. Не можеш да отговориш и никога няма да можеш. То е непознаваемо. Ти си невеж по отношение на това къде е Вселената и следователно по отношение на това къде си ти самият. Всъщност нямаш знания къде се намира каквото и да било, нито пък знаеш какво представлява което и да било или как се е появило. То е загадка.

— Моето невежество, Дан — продължи той, — се основава на това разбиране. А твоето разбиране се основава на невежество. Аз съм един весел глупак, докато ти си един прекалено сериозен задник.

— Слушай — казах му, — все пак трябва да знаеш някои неща за мен. Първо на първо, аз вече съм своего рода воин. Дяволски добър гимнастик съм — за да не бъда голословен и да му покажа, че и аз мога да бъда спонтанен, скочих от дивана и направих пълно задно салто, приземявайки се елегантно на килима.

— Ей — каза той, — страхотно беше! Направи го пак!

— Е, чак пък страхотно, Сок. Но всъщност това е съвсем лесно за мен — постарах се гласът ми да не звучи нафукано, но не можах да сдържа една горда усмивка. Често показвах подобни неща на децата по плажа или в парка. И те винаги искаха да го видят пак.

— Добре, Сок, гледай сега внимателно — подскочих нагоре и в момента на превъртането някой или нещо ме запокити във въздуха. Стоварих се като чувал на канапето. Мексиканското одеяло от облегалката се усука около мен и ме покри. Бързо измъкнах глава от завивката и се огледах за Сократ. Той си седеше все така на стола отсреща в стаята, на четири-пет метра от мен, и дяволито се усмихваше.

— Как го направи това? — объркването ми беше толкова пълно, колкото неговата престорена невинност.

— Хареса ли ти полетът? — попита той. — Искаш ли да опиташ пак? — след което добави: — Не се разстройвай от този нищожен гаф, Дан, дори такъв велик воин като теб от време на време може да сбърка.

Станах сковано и оправих дивана, като подпъхнах одеялото обратно. Трябваше да правя нещо с ръцете си, нужно ми беше време да помисля. Как го беше сторил? Още един въпрос, на който нямаше да ми отговори.

Сократ спокойно излезе от офиса, за да напълни резервоара на един пикап, натоварен с покъщнина. „Пак излиза, за да ободри някой друг пътник по време на пътуването му“, помислих си аз. После затворих очи и се замислих над неговото явно неподчинение на природните закони или поне на здравия разум.

— Искаш ли да научиш някои тайни? — дори не го бях чул кога е влязъл. Той седеше в стола си, кръстосал крака.

Аз също кръстосах крака и нетърпеливо се наведох напред. Диванът обаче се оказа прекалено мек, аз се бях навел малко повече, отколкото трябваше и се прекатурих. Преди да успея да разплета краката си, озовах се проснат по очи на килима.

Сократ направо се скъса от смях. Станах бързо и седнах на дивана, изправен като глътнал бастун. Сок хвърли поглед към каменната ми физиономия и изпадна в още по-неудържим смях. Свикнал повече на аплодисменти, отколкото на подигравки, аз скочих на крака, засрамен и ядосан. Сок внезапно се овладя, лицето и гласът му се изпълниха с властност.

— Седни! — заповяда той и посочи дивана. Аз седнах. — Попитах те дали искаш да чуеш една тайна.

— Да — тайната за покрива.

— Ти можеш да избереш дали искаш да чуеш една тайна. Аз избирам каква ще бъде тя.

— Защо трябва винаги да играем по твоите правила?

— Защото сме на мой терен, затова — Сок говореше с престорен яд, като явно продължаваше да ме занася. — Сега много внимавай. Между другото, чувстваш ли се удобно и… м-м-м стабилно? — и той ми смигна. Аз само стиснах зъби.

— Дан, има места, които искам да ти покажа, и истории, които искам да ти разкажа. Имам тайни, които ще ти разкрия. Но преди да започнем това пътешествие заедно, трябва да разбереш, че стойността на една тайна не е в това, което узнаваш, а в това, което правиш.

Сок извади някакъв стар речник от чекмеджето и го вдигна във въздуха.

— Използвай всички знания, с които разполагаш, но винаги си давай сметка, че те са ограничени. Знанието само по себе си не е достатъчно, то е без сърце. Няма такова знание, колкото и огромно да е то, което да може да подхранва или крепи духа ти, то никога не може да ти донесе истинско щастие или покой. Животът изисква нещо повече от знание, той изисква силни чувства и постоянна енергия. Животът изисква правилно действие, ако искаш знанието да придобие живот.

— Знам го, Сок.

— Това е проблемът ти — ти знаеш, но не действаш. Ти не си воин.

— Сократ, това просто не е вярно. Знам, че понякога съм действал като воин, когато наистина е имало огромно напрежение — трябва да ме видиш в гимнастическия салон!

— В такъв случай можеш понякога наистина да прилагаш ум на истински воин — решителен, гъвкав, ясен и освободен от колебания. Можеш да развиеш тяло на воин — ловко, подвижно, чувствително и изпълнено с енергия. В някои редки моменти дори можеш да усетиш сърцето на воин, обичащо всичко и всички, които се появят около теб. Но тези качества в теб са разпокъсани на части. Липсва ти цялостност. Моята задача е да те събера отново парче по парче, Хъмпти-Дъмпти, да те сглобя.

— Почакай една минутка, Сократ. Макар и да не се съмнявам, че ти имаш някои необикновени дарби и обичаш да се обгръщаш в тайнственост, не виждам как изобщо допускаш, че ти мен можеш да ме събираш в едно. Да разгледаме положението: аз съм студент в колеж, ти обслужваш коли. Аз съм световен шампион, ти се занимаваш с някакви дреболии в гаража, правиш си чай и чакаш някой нещастен глупак да се натъкне на теб, за да му изкараш ангелите. Да не би пък аз да съм този, който може да помогне на теб да се събереш в едно — не бях съвсем сигурен какво говоря, но се чувствах прав.

Сократ само се изсмя и поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си. После дойде до мен, коленичи от едната ми страна и каза:

— Ти ли? Ти на мен да помогнеш да се събера? Може би някой ден ще имаш този шанс. Но засега се налага да проумееш разликата между нас — той ме ръгна в ребрата, после още веднъж, като продължи да говори: — Един воин действа…

— По дяволите, престани! — извиках аз. — Лазиш ми по нервите!

— … а един глупак само реагира.

— Ами ти какво очакваш?

— Аз те ръгвам и ти се раздразваш; аз те обиждам и ти реагираш с гордост и гняв; аз се подхлъзвам на някаква бананова кора и ти… — той направи две крачки встрани, подхлъзна се и тупна на килима. Не можах да се сдържа и се разсмях.

Седна на пода, обърна се с лице към мен и обобщи:

— Твоите чувства и реакции, Дан, са автоматични и предвидими, моите не са. Аз творя живота си спонтанно, твоят живот е обусловен от миналото ти.

— Откъде-накъде предполагаш всички тези неща за мен, за миналото ми?

— Защото те наблюдавам от години.

— Да бе, нали!? — възкликнах аз и зачаках пак някаква шега. Такава обаче не последва.

Ставаше късно, а имах да мисля над много неща. Чувствах се обременен от ново задължение, дълг, който не бях сигурен дали ще мога да изпълня. Сократ влезе, избърса ръце и наля в чашата си минерална вода. Докато отпиваше бавно, аз му казах:

— Трябва да тръгвам, Сок. Късно е, а имам да подготвям важни работи за училище.

Сократ продължи да седи мълчаливо, докато аз станах и си облякох якето. Тогава, тъкмо когато тръгвах към вратата, той бавно и внимателно заговори. Всяка дума сякаш беше лек шамар по бузата ми.

— По-добре вземи да преосмислиш своите „важности“, ако искаш да имаш поне някакъв шанс да станеш воин. В момента интелектът ти е колкото на идиот, духът ти е каша. Тепърва ти предстои да вършиш много важна работа, но в по-различна класна стая, отколкото можеш да си представиш.

Аз бях забил поглед в пода. Вдигнах глава към лицето му, но не можех да го погледна в очите. Извърнах глава.

— За да оцелееш след бъдещите уроци — продължи той, — ще ти трябва много повече енергия, от всеки друг път. Ще трябва да изчистиш тялото си от напрежението, да освободиш ума си от сковаващите знания и да отвориш сърцето си за енергията на истинските емоции.

— Сок, по-добре да ти обясня програмата си. Държа да разбереш, че съм много зает. Бих искал да те посещавам често, но ми остава толкова малко време.

Той ме погледна мрачно.

— Остава ти дори по-малко време, отколкото можеш да си представиш.

— Какво искаш да кажеш? — зяпнах аз.

— Остави това сега — отговори той. — Продължавай.

— Добре, та аз имам определени цели. Искам да бъда шампион по гимнастика. Искам нашият отбор да спечели националните първенства. Искам да завърша с добра диплома, което означава да чета книги и да пиша домашни. Вместо това ти ми предлагаш да прекарвам половината си нощ в една бензиностанция и да слушам — надявам се, няма да приемеш думите ми като обида — един много странен човек, който иска да ме вкара в своя измислен свят. Това е лудост!

— Да — усмихна се тъжно той, — лудост е.

Сократ се облегна в стола си и се загледа в пода. Умът ми се бунтуваше срещу измислиците му на безпомощен старец, но сърцето ме влечеше към този енергичен стар ексцентрик, който твърдеше, че е някакъв си „воин“. Съблякох си пак якето, събух обувките си и отново седнах. Тогава в ума ми изплува една история, която ми бе разказал моят дядо:

Имало едно време един обичан крал, чийто замък се намирал на високо възвишение и от него се виждало цялото му кралство. Той бил толкова обичан, че поданиците от близките градчета всеки ден му изпращали дарове, а рожденият му ден се празнувал из цялото кралство. Хората го обичали забради славата му на мъдър и справедлив крал.

Един ден градът бил сполетян от беда — водата му се оказала замърсена и всички мъже, жени и деца полудели. Само кралят, който имал свой собствен извор, се спасил.

Скоро след тази трагедия лудите поданици заговорили, че кралят се държал доста „странно“, че съдел зле, а мъдростта му била фалшива. Мнозина дори стигнали дотам да твърдят, че кралят трябва да е полудял. Популярността му скоро се стопила. Хората вече не му носели дарове и не празнували рождения му ден.

Самотният цар, високо на своето възвишение, останал без никаква компания. Един ден решил да слезе от възвишението и да посети града. Денят бил горещ, затова той пил вода от селската чешма.

Същата вечер се вдигнало голямо празненство. Всички хора ликували, защото любимият им крал си „възвърнал здравия разум“.

Тогава осъзнах, че лудият свят, който имаше предвид Сократ, изобщо не беше неговият свят, а моят. Станах, готов да си тръгна.

— Сократ, ти ми каза да слушам интуицията на собственото си тяло и да не завися от нещата, които чета или които хората ми казват. Тогава защо трябва да седя тук безсловесно и да слушам това, което ти искаш да ми кажеш?

— Много добър въпрос — отвърна той. — И за него си има също толкова добър отговор. Първо на първо, аз ти говоря от собствен опит, не споделям с теб разни абстрактни теории, които съм чел в някакви книги или съм слушал да ми препредава някакъв специалист. Аз съм човек, който познава истински тялото и ума си, а следователно познава също така телата и умовете на другите. Освен това — усмихна се той, — знае ли се дали пък аз не съм интуицията на твоето тяло, която ти говори в момента?

Той се обърна към писалището си и се зае с някакви книжа. Явно за тази вечер вече бях свободен. Неспокойните ми мисли ме поведоха в нощта.

Дни след това бях много объркан. До този човек се чувствах слаб и неадекватен, дразнеше ме начинът, по който се отнасяше към мен. Той като че ли непрекъснато ме подценяваше, а аз не бях дете! „Защо ли да предпочета да се правя на идиот, седнал в някаква бензиностанция“, мислех си аз, „при положение, че тук, в моята област, съм уважаван и ми се възхищават?“

В гимнастиката тренирах по-усилено от всякога — тялото ми гореше трескаво, като летях във въздуха и упражнение след упражнение се борех да изградя свой стил. Въпреки това се чувствах някак по-неудовлетворен от преди. Всеки път, когато научавах някое ново движение или получавах похвала, аз се сещах как ме беше запокитил на дивана онзи старец.

Хал, моят треньор, започна да се тревожи за мен и ме заразпитва да не би нещо да не е наред. Уверявах го, че всичко е наред. Но не беше. Вече нямах настроение да се шегувам с момчетата от отбора. Чувствах се много объркан.

През нощта отново ми се яви на сън Черния косач, но с тази разлика, че сега беше един кискащ се Сократ, предрешен в мрачните одежди на Черния косач, който насочи към мен пушка и изстреля от нея флагче, на което пишеше: „Бум!“. Събудих се разкикотен, а не в стенания, както досега.

На другия ден намерих бележка в пощенската си кутия. На нея пишеше само: „Тайните на покрива“. И когато вечерта Сократ дойде на работа, аз вече седях на стъпалата пред бензиностанцията и го чаках. Бях отишъл по-рано, за да поразпитам дневната смяна — да науча истинското му име и, може би, дори къде живее — те обаче не знаеха нищичко за него.

— Пък и кого ли го интересува? — каза през прозявка единият. — Някакъв смахнат дядка, който предпочита нощните смени.

Сок си съблече якето.

— Е? — нахвърлих се веднага аз. — Ще ми кажеш ли най-сетне как се озова на покрива?

— Да, ще ти кажа, мисля, че вече си готов да го чуеш — отвърна сериозно той. — В древна Япония е съществувала една елитна група от воини-убийци.

Той произнесе последната дума с такъв заплашителен тон, че остро почувствах безмълвния мрак, който сякаш дебнеше навън. По врата ми полазиха тръпки.

— Тези воини — продължи той, — се наричали нинджа и били обгърнати в легенди и слава, които вдъхват ужас. Говорело се, че могат да се превръщат в животни, дори се смятало, че могат да летят — е, само на малки разстояния естествено.

— Естествено — повторих аз, изпитвайки чувството, че вратата към света от сънищата се отваря от вледеняващ повей. Тъкмо се чудех накъде ли клони, когато той ме въведе в гаража, където поправяше един японски спортен автомобил.

— Трябва да се сменят свещите — каза Сократ, като пъхаше глава под капака.

— Да, ама нали щеше да ми кажеш за покрива? — настоях аз.

— След минутка стигам до там, само да сменя тези свещи. Имай търпение. Това, което ще ти кажа, ще си струва чакането, повярвай ми.

Аз седнах и взех да въртя в ръце някакъв чук, оставен на масата.

Откъм ъгъла на Сократ дочух:

— Знаеш ли, тази работа е много забавна, стига наистина да вложиш цялото си внимание в нея.

За него може и наистина да беше така.

Внезапно той остави свещите, притича до ключа на лампата и я угаси. В пълния мрак не можех да видя дори ръцете си и започнах да се изнервям. Никога не можех да предвидя какво ще направи Сократ, а и след онези приказки за нинджите…

— Сок? Сок?

— Къде си? — извика той точно зад гърба ми.

Аз се завъртях във въздуха и се стоварих върху гюрука на някакъв шевролет.

— Н-н-е… не знам! — заекнах.

— Абсолютно правилно — каза той и включи осветлението. — Май започваш да поумняваш — отбеляза той с усмивка като на Чешиърския котарак2.

Само поклатих глава пред неговата смахнатост и се спуснах до решетката на шевролета. Надникнах под отворения капак и видях, че всичките му чаркове липсваха.

— Сократ, би ли престанал най-сетне с клоунадите и да продължиш по темата?

Той завинти сръчно новите свещи, вдигна капачето на разпределителя и огледа роторите, като в същото време отново подхвана историята:

— Тези нинджи не се занимавали с магия. Тяхната тайна била в най-интензивните физически и умствени тренировки, които човек познава.

— И накъде води всичко това, Сократ?

— За да видиш накъде води нещо, най-добре да изчакаш, докато стигнеш края — отговори ми той и продължи разказа си.

— Нинджите можели да плуват, облечени в тежка броня, можели да се катерят по отвесни стени подобно на гущери, както се задържали само с пръстите на ръцете и краката си в съвсем малки цепнатини. Те изобретили гениални въжета за катерене, тъмни и почти невидими, и прибягвали до изобретателни методи, за да се прикриват — трикове за разсейване, оптически илюзии и измъкване. Нинджите — добави той накрая — били страхотни скачачи.

— Е, вече си идваме на думата! — едва не потрих ръце, предвкусвайки финала.

— Младият воин, още докато бил дете, се тренирал да скача по следния начин: давали му едно царевично зърно и му казвали да го посади. Когато стъблото започвало да расте, младият воин трябвало да прескача малкото стръкче по много, много пъти. Всеки ден стъблото пораствало с още малко, всеки ден детето трябвало да го прескача. Скоро стъблото ставало по-високо от детето, но това не го спирало. Ако накрая не успеело да прескочи стъблото, давали му ново царевично зърно и трябвало да започне всичко отначало. Докато накрая вече нямало стъбло, което младият нинджа да не можел да прескочи.

— Е, и какво? Каква е тайната? — попитах аз в очакване на финалното разкритие.

Сократ направи пауза и си пое дълбоко дъх.

— Ами, виждаш ли, младият нинджа се тренирал с царевични стъбла. Аз тренирам с бензиностанции.

Тишина изпълни стаята. После неочаквано мелодичният смях на Сок звънна из бензиностанцията, той се разсмя толкова силно, че трябваше да се облегне на датсуна, над който работеше.

— Значи това било то, а? Това си имал да ми разказваш за покривите?

— Дан, това е всичко, което можеш да узнаеш, преди да започнеш да действаш — отговори той.

— Искаш да кажеш, че ще ме научиш да скачам на покрива? — попитах аз и настроението ми внезапно се оправи.

— Може би да, може би не. Всеки от нас има своите уникални дарби. Ти може и да се научиш да скачаш по покривите — ухили се той. — А засега ми подай онази отверка, може ли?

Подхвърлих му отверката. Кълна се, че той я хвана във въздуха, макар че гледаше в друга посока! Бързо си свърши работата с нея и ми я подхвърли с вик: „Внимавай!“ Аз я изпуснах и тя шумно издрънча на пода. Това направо ме вбеси — зачудих се колко ли още подигравки можех да понеса.

Седмиците минаваха бързо и започнах да свиквам почти да не спя нощем. Някакси се приспособих. Имаше и друга промяна: забелязах, че посещенията при Сократ започнаха да ми стават по-интересни дори от тренировките в салона.

Всяка нощ, докато обслужвахме колите — той наливаше бензин, аз миех прозорците, а двамата заедно се шегувахме с клиентите, ме подканваше да разказвам за живота си. Но беше странно несловоохотлив по отношение на своя собствен живот, отклоняваше въпросите ми с едно кратко: „По-късно“, или заговаряше на някаква напълно различна тема.

Когато го попитах защо се интересува в такива подробности от моя живот, той ми отговори:

— Трябва да разбера личните ти илюзии, за да схвана мащаба на болестта ти. Ще трябва първо да изчистим ума ти, за да може да се отвори вратата към пътя на воина.

— Да не си ми пипнал ума! Аз си го харесвам точно такъв, какъвто е.

— Ако наистина го харесваше такъв, какъвто си е, в момента нямаше да бъдеш тук. В миналото толкова пъти си променял мисленето си. Скоро ще го промениш отново, но по доста по-дълбок начин.

Оттогава реших, че ще трябва много да внимавам с този човек. Не го познавах достатъчно добре и още не бях сигурен колко е луд всъщност.

Стилът на Сок непрекъснато се променяше, беше необичаен, духовит и дори чудат. Веднъж той подгони с крясъци някакво малко бяло кученце, което просто вдигна крак до стъпалата на бензиностанцията — и то в момента, когато ми изнасяше лекция за „върховните преимущества на непоклатимото, хладнокръвно самообладание.“

В друг един случай, около седмица по-късно, след като бяхме будували цяла нощ, отидохме до Строубери Крийк и спряхме на един мост, за да погледаме реката долу, придошла от зимните дъждове.

— Чудя се колко ли е дълбока реката сега? — отбелязах между другото аз, загледан разсеяно в бушуващите води. И докато се усетя какво става, озовах се с плясък в разпенената, кална, кафява вода.

Той ме беше блъснал от моста!

— Е, и колко е дълбока?

— Достатъчно дълбока — изпелтечих аз, докато се тътрех с прогизнали дрехи към брега. Дотук с невнимателните размисли на глас! Отбелязах си наум отсега нататък да си държа устата затворена.

С течението на дните започнах да забелязвам все повече и повече разлики помежду ни. Когато бяхме в офиса му, огладнеех ли, аз почвах да се тъпча с шоколадчета, Сок обаче похапваше някоя прясна ябълка или круша, или пък си правеше билков чай. Аз се въртях на дивана, докато той седеше в несмутимо спокойствие на стола си, като същински Буда. Моите движения бяха непохватни и шумни в сравнение с неговите — той просто сякаш се плъзгаше безшумно по пода. А при това беше стар човек.

Всяка нощ ме очакваха множество малки уроци, като се започне още от първите дни на запознанството ни. Една нощ направих грешката да се оплача, че хората в колежа не са много дружелюбни към мен.

Той меко отбеляза:

— По-добре е ти самият да поемеш отговорността за живота си такъв, какъвто е, вместо да обвиняваш за проблемите си другите хора или обстоятелствата. Когато прогледнеш, ще видиш, че здравословното ти състояние, твоето щастие, както и всяко обстоятелство в живота ти са били до голяма степен предизвикани от самия теб — било то съзнателно или несъзнателно.

— Не знам какво искаш да кажеш, но не съм съгласен с теб.

— Добре, изслушай тогава една история за един човек като теб, Дан:

На един строеж в Средния Запад, когато прозвучавал сигналът за обяд, всички работници сядали заедно да ядат. И най-редовно Сам, щом отворел кутията с обяда си, започвал да се оплаква:

— По дяволите! — роптаел той. — Пак ли сандвичи с фъстъчено масло и мармалад! Мразя фъстъчено масло и мармалад!

И така ден след ден Сам все се оплаквал от сандвичите си с фъстъчено масло и мармалад. Минали седмици и останалите работници започнали да се дразнят от държанието му. Накрая един човек от строителната бригада му казал:

— За Бога, Сам, щом толкова мразиш фъстъчено масло и мармалад, защо просто не кажеш на жена си да ти приготвя нещо друго?

— За каква жена говориш? — отвърнал Сам. — Аз не съм женен. Сам си правя сандвичите.

Сократ помълча, после добави:

— Та, както виждаш всички ние сами си правим сандвичите в този живот. — И ми подаде кафяв плик с два сандвича вътре.

— Какъв предпочиташ — с домат и сирене или със сирене и домат? — попита ме той ухилен.

— О, все ми е едно — поех аз шегата му.

Докато дъвчехме, Сократ каза:

— Когато поемеш напълно отговорността за живота си, можеш да станеш напълно човек, а веднъж станеш ли човек, може и да откриеш какво означава да бъдеш воин.

— Хиляди благодарности, Сок, за тази храна за мисълта и за стомаха — казах му аз с тържествен поклон. След това си облякох якето и се наканих да си тръгвам. — Една-две седмици няма да наминавам. Идва сесия. Пък и имам да размишлявам здраво над някои неща — без да му оставя време за отговор, аз му махнах с ръка и, си тръгнах.

Потопих се изцяло в последните за семестъра уроци. През часовете в гимнастическия салон се отдавах на най-усилените тренировки, които някога съм правил. Но щом свършеше физическото напрежение, мислите и чувствата ми започваха да се въртят неспокойно. Усетих първите признаци за нещо, което щеше да се превърне във все по-усилващо се чувство на отчуждение от света на всекидневието ми. За пръв път в живота трябваше да правя избор между две различни реалности. Едната беше луда, а другата — разумна, обаче аз просто не знаех коя коя е, затова не се отдавах нито на едната, нито на другата.

Не можех да се отърва от засилващото се чувство, че може би, само може би, Сократ всъщност изобщо не е ексцентричен. Може би неговите описания на живота ми бяха по-точни, отколкото съм си представял. Започнах да виждам как действително се отнасям с хората и това, което виждах, започна да ме безпокои. Външно изглеждах доста дружелюбен, но всъщност се интересувах само от себе си.

Бил, един от най-добрите ми приятели, падна от коня и си счупи китката, Рик най-сетне овладя пълното задно салто, над което се беше потил цяла година. И в двата случая емоционалният ми отклик беше един и същ: нищо.

Под тежестта на увеличаващото се себепознание уважението ми към самия себе си бързо се изпаряваше.

Една вечер, точно преди сесията, на вратата ми се почука. Бях приятно изненадан да видя Сюзи с бляскавата усмивка като от реклама на паста за зъби, русата мажоретка, която не бях виждал от седмици. Осъзнах колко самотен се бях чувствал.

— Няма ли да ме поканиш, Дани?

— О! Да. Наистина се радвам да те видя. Ъ-ъ, седни, дай си палтото, искаш ли нещо за хапване? За пиене? — Тя само ме гледаше втренчено.

— Какво има, Сюзи?

— Изглеждаш изморен, Дани, но… — протегна ръка и докосна лицето ми. — Има нещо… очите ти изглеждат някак си различни. Какво ти е?

Аз докоснах бузата й.

— Остани при мен тази нощ, Сюзи.

— Мислех си, че никога няма да ме поканиш. Но си нося четката за зъби!

На следващата сутрин се извъртях в леглото, за да вдъхна уханието на разрошената коса на Сю, сладостно като лятна слама, и да усетя спокойното й дишане на възглавницата ми. „Би трябвало да се чувствам добре“, помислих си аз, но настроението ми беше сиво като мъглата отвън.

През следващите няколко дни двамата със Сю прекарвахме доста време заедно. Не мисля, че бях много добра компания, но нейното жизнерадостно настроение стигаше и за двама ни.

Нещо ме възпираше да разкажа за Сократ. Той беше от друг свят, един свят, в който тя нямаше място. Как би могла да разбере, при положение че дори аз не можех да проумея какво става с мен?

Сесията мина и замина. Справих се добре, но ми беше все едно. Сюзи си замина у тях за пролетната ваканция, а аз бях доволен, че оставам сам.

Скоро пролетната ваканция свърши и топли ветрове задухаха по мръсните улици на Бъркли. Знаех, че е време да се върна към онзи воински свят, към онази странна малка бензиностанция — този път може би малко по-отворен отпреди и малко по-скромен. Но сега бях по-сигурен в едно нещо. Ако Сократ почнеше да ме занася с остроумието си, веднага щях да му го върна!