Пътят на мирния воин

1. Магически полъх

Беше късно вечерта. След тренировката и вечерята бях легнал да подремна. Когато се събудих, беше почти полунощ. Тръгнах бавно към бензиностанцията в свежия пролетен въздух на нощта. Силният бриз повяваше в гърба ми и сякаш ме тласкаше да вървя напред по алеите на студентския град.

Когато наближих познатото кръстовище, забавих крачка. Беше започнало да ръми леко и нощта захладняваше. През замъгления прозорец съзрях в сиянието на топло осветения офис фигурата на Сок — отпиваше от чашата си и нещо средно между предчувствие и страх сякаш стисна дробовете ми, а сърцето ми заби ускорено.

Прекосих улицата, като си гледах в краката, и се приближих до вратата на офиса. Вятърът лъхаше във врата ми. Внезапно ме побиха тръпки и рязко вдигнах глава — Сократ стоеше пред вратата, вглеждаше се в мен и душеше въздуха като вълк. Имах чувство, че гледа направо през мен. В главата ми се върна споменът за Черния косач. Макар да знаех, че този мъж носи в себе си огромна топлина и състрадание, все пак имах чувството, че зад тъмните му очи се таи някаква страхотна неведома опасност.

Страхът ми се разсея, когато той заговори спокойно:

— Хубаво е, че се върна — покани ме с жест в офиса. Тъкмо си събух обувките и седнах, когато звънецът на бензиностанцията иззвъня. Избърсах прозореца и видях да се довлича един стар плимут със спукана гума. Сократ вече излизаше през вратата, наметнал пончото си за дъжд от армейските запаси. Докато го наблюдавах, за миг се учудих как изобщо бе успял да ме уплаши.

Тогава дъждовни облаци затъмниха нощта и възвърнаха в мен прелитащи образи на закачулената в черно смърт от съня ми, превърнаха звука на ръмящия дъжд в лудо барабанене на кокалести пръсти по покрива. Не можех да си намеря място на дивана, преуморен от усилените тренировки в салона. Следващата седмица щеше да бъде Шампионатът на Конференцията и днес бяхме правили последната яка тренировка преди него.

Сократ отвори вратата към офиса. Застана на прага и ме повика:

— Ела навън, веднага! — и пак излезе.

Станах, обух си обувките и се взрях в мъглата. Сократ стоеше до колонките, малко извън светлината на лампите. Полузабулен от мрака, той изглеждаше като с черна качулка.

За нищо на света не бих излязъл навън. Офисът беше като крепост срещу нощта — и срещу един свят навън, който започваше да ми стърже по нервите подобно на шумното движение на колите в центъра. Не. Нямаше да изляза. Сократ пак ме повика от мрака, после още веднъж. Накрая, предавайки се на съдбата, аз излязох навън.

Докато се приближавах предпазливо към него, той каза:

— Вслушай се, усещаш ли го?

— Какво?

— Усещай!

Точно в този миг дъждът спря и вятърът сякаш смени посоката си. Странно — беше топъл вятър.

— Вятърът ли, Сок?

— Да, ветровете. Променят се. Това означава повратен момент за теб — точно сега. Може и да не го осъзнаваш, всъщност и аз не го бях осъзнал — но тази нощ е критичен момент в твоя живот. Ти си беше отишъл, но се върна. И сега ветровете се променят — той ме изгледа за миг, после се запъти да влезе в офиса.

Аз го последвах и се настаних на познатия диван. Сократ седна в мекия си кафяв стол и остана напълно неподвижен, приковал поглед в мен. С глас, достатъчно силен да прониже стените, но достатъчно лек, за да го носят мартенските ветрове, той оповести:

— Сега трябва да направя едно нещо. Не се страхувай.

Той стана.

— Сократ, направо ми изкарваш акъла така! — заекнах ядосано аз и се притиснах назад в дивана, докато той бавно идваше към мен с дебнещи стъпки на тигър, излязъл на лов.

Той за миг погледна през прозореца да види дали нещо не би ни прекъснало, после коленичи пред мен и меко каза:

— Дан, помниш ли като ти казах, че трябва да поработим над това да променим умствената ти нагласа, преди да бъдеш в състояние да видиш пътя на воина?

— Да, но всъщност не смятам…

— Не се страхувай — повтори. — Можеш да се утешиш с една мисъл на Конфуций — усмихна се той: — „Само изключително мъдрите и невежите не се променят.“ — при тези думи се пресегна и сложи леко, но здраво длани на слепоочията ми.

Отначало не стана нищо, после внезапно усетих засилващо се напрежение в средата на главата ми. Нещо силно забуча, след това ме изпълни тътен като от морски прибой. Чух звън на камбани и главата ми сякаш щеше да се пръсне. Точно в този момент видях светлината и умът ми се взриви в нейната яркост. Нещо в мен умираше — знаех го със сигурност — и нещо друго се раждаше! Тогава светлината погълна всичко.

Когато се свестих, бях легнал на дивана. Сократ ми поднасяше чаша чай и внимателно ме разтърсваше.

— Какво ми се случи?

— Да кажем просто, че манипулирах енергиите ти и отворих няколко нови вериги. А фойерверките представляваха просто радостта на твоя мозък от енергийната баня. В резултат от това си разтоварен от вечната си илюзия за знание. Опасявам се, че отсега нататък обикновените знания няма да те задоволяват.

— Не схващам.

— Ще схванеш — каза той, без да се усмихне.

Бях много изморен. Изпихме си чая в мълчание. След това аз се извиних, станах, облякох си пуловера и като насън си тръгнах към къщи.

Следващият ден беше препълнен със занятия и учители, бръщолевещи думи, които нямаха никакво значение и смисъл за мен. В часа по история Уотсън изнасяше лекция за това как политическите инстинкти на Чърчил са повлияли на войната. Престанах да си водя записки. Бях прекалено зает да възприемам цветовете и повърхностите в стаята, да долавям енергиите на хората около мен. Звукът от гласа на учителите ми беше много по-интересен от идеите, които те излагаха. Сократ, какво ми направи? Изобщо няма да се справя със сесията.

Тъкмо излизах от час, захласнат в топчестата тъкан на килима, когато чух познат глас.

— Здрасти, Дани! Не съм те виждала от дни насам. Звънях ти всяка вечер, но все те нямаше. Къде си се покрил?

— О, здрасти, Сюзи. Радвам се да те видя пак. Ами-и-… учих — думите й сякаш танцуваха във въздуха. Трудно ги разбирах, но пък можех да усетя какво чувства тя — огорчение и малко ревност. Все пак лицето й сияеше както винаги.

— Бих се радвал да си поговорим още, Сюзи, но съм тръгнал за салона.

— О, бях забравила — долових разочарованието й. — Е, ще се видим скоро, нали? — каза тя.

— Разбира се.

— Ей — добави тя. — Нали лекцията на Уотсън беше страхотна? Обожавам да слушам за живота на Чърчил. Много е интересен, нали?

— Ъ-ъ, да — страхотна лекция беше.

— Е, чао засега, Дани.

— Чао.

Обърнах се да си тръгна и се сетих за думите на Сок за моята „нагласа на стеснителност и страх“. Може би беше прав. Наистина не се чувствах толкова непринудено сред хора, никога не знаех какво да кажа.

Следобеда в салона обаче определено знаех какво да правя. Напълно се оживих, сякаш бях завъртял до край кранчето на енергията си. Играех, премятах се, скачах, бях клоун, факир, шимпанзе. Този ден беше един от най-добрите дни в живота ми. Умът ми беше толкова ясен, че усещах съвсем точно как да направя всяко нещо, което опитвах. Тялото ми беше релаксирало, гъвкаво, бързо и леко. В земната гимнастика измислих задно салто на оборот и половина с късно полузавъртане и приземяване с кълбо, на висилката се приземих с пълно странично двойно превъртане — и двете неща се правеха за пръв път в Съединените щати.

Няколко дни по-късно с отбора отлетяхме за Шампионата на Конференцията в Орегон. Спечелихме състезанието и долетяхме обратно у дома. Беше като сън, изпълнен с фанфари, действие и слава — и все пак не можех да се отърва от безпокойството, което ме измъчваше.

Размишлявах над събитията, които се бяха случили след онази нощ, когато преживях взрива от светлина. Определено беше станало нещо, както предсказа Сок, но то ме плашеше и мисля, че ни най-малко не ми харесваше. Може би Сократ не беше това, което изглеждаше, може да беше нещо много по-умно или по-злонамерено, отколкото подозирах.

Но тези мисли се изпариха, когато прекрачих прага на осветения офис и видях нетърпеливата му усмивка. Щом седнах, Сократ веднага каза:

— Готов ли си да поемеш на пътешествие?

— На пътешествие ли? — повторих като ехо.

— Да — пътуване, екскурзия, излет, ваканция — изобщо приключение.

— Не, благодаря, не съм подходящо облечен.

— Глупости! — изрева той толкова силно, че и двамата се огледахме наоколо да видим дали не беше чул някой минувач. — Шшшт! — изшептя той шумно. — Не викай толкова, че ще събудиш всички.

Възползвайки се от приветливото му настроение, аз изтърсих на един дъх:

— Сократ, животът ми вече няма смисъл. Нищо не излиза както трябва, освен когато съм в салона. Не се ли очакваше всичко при мен да става по-добре? Мислех, че това прави един учител.

Той понечи да отговори, но аз го прекъснах.

— И още нещо. Винаги съм вярвал, че всеки сам трябва да намери собствения си път в живота. Никой на никого не може да каже как да живее.

Сократ се плесна по челото, после вдигна поглед нагоре с вид, че се предава.

— Аз съм част от твоя път, маймунчо. И съвсем не съм те откраднал от люлката ти, нито съм те заключил тук, както знаеш. Можеш да си отидеш, когато поискаш — той отиде до вратата и я отвори.

Точно в този момент една черна лимузина спря на бензиностанцията и Сок изимитира британски акцент:

— Вашата кола Ви очаква, сър.

В смущението си наистина помислих, че потегляме на пътешествие с лимузината. Искам да кажа, защо пък не? Както бях объркан, аз отидох направо до лимузината и понечих да се настаня на задната седалка. Озовах се лице в лице с едно сбръчкано старче, обвило с ръце раменете на около шестнадесетгодишно момиче, вероятно взето от улиците на Бъркли. Старчето впи поглед в мен като злобно влечуго.

Ръката на Сок ме сграбчи отзад за пуловера и ме измъкна от колата. Докато затваряше вратата, той се извини:

— Простете на моя млад приятел. Той никога не е бил в такава хубава кола и просто се поувлече малко — нали така. Пако?

Аз кимнах тъповато.

— Какво става? — изсъсках вбесено с ъгълчето на устата си. Но той вече миеше прозорците. Когато колата си тръгна, аз бях пламнал от неудобство.

— Защо не ме възпря, Сократ?

— Откровено казано, беше ми много забавно. Не знаех, че се хващаш толкова лесно.

Стояхме там, насред нощта, и се гледахме втренчено. Сократ се ухили, а аз стиснах зъби, направо бях бесен.

— Наистина ми писна все да играя ролята на глупака край теб! — изкрещях.

— Е, трябва да признаеш, че след толкова усърдни тренировки вече си я усвоил почти до съвършенство.

Аз се завъртях, сритах кофата за боклук и закрачих към офиса. Тогава внезапно се сетих:

— Защо преди малко ме нарече Пако?

— Съкратено от „глупако“ — каза той, докато минаваше покрай мен.

— Добре тогава, дявол да го вземе! — извиках аз и изтичах покрай него, за да вляза в офиса. — Хайде да тръгваме на твоето пътешествие. Приемам всичко, което имаш да ми предложиш!

— Я виж ти! Това е нова страна от характера ти — смелчакът Дани.

— Дали съм смелчак или не, не знам, но определено не съм глупак. А сега кажи накъде потегляме? Накъде да тръгвам? Аз трябва да поема контрола, а не ти!

Сократ въздъхна дълбоко.

— Дан, нищичко не мога да ти кажа. В по-голямата си част пътят на воина е незабележим, невидим за непосветения. Засега ти показвам какво не е един воин, като ти давам за пример собствения ти ум. Съвсем скоро ще можеш да го разбереш — и затова трябва да те взема на пътешествие. Ела с мен.

Той ме заведе в нещо като кабинка, скрита зад рафтовете с инструменти в гаража, която не бях забелязал дотогава. Обзаведена беше само с малък килим и тежък стол с права облегалка. Преобладаващият цвят в стаичката беше сивото. Започна да ми се гади.

— Седни — каза той спокойно.

— Не и преди да ми обясниш какво е всичко това и скръстих ръце на гърдите си.

Сега беше негов ред да избухне.

— Воинът съм аз, а ти си маймуна. Нищичко няма да ти обяснявам. Сега млъквай и сядай тук или се връщай да се фукаш с гимнастиката си, но тогава забрави изобщо, че някога си ме познавал!

— Майтапиш се, нали?

— Не, изобщо не се майтапя.

Поколебах се за миг, после седнах.

Сократ бръкна в едно чекмедже, извади няколко дълги ленти памучен плат и започна да ме връзва за стола.

— Какво ще правиш, ще ме изтезаваш ли? — опитах да се пошегувам аз.

— Не. А сега помълчи, ако обичаш — каза той и уви последната лента около кръста ми и под стола, като колан на самолетна седалка.

— Да не би да летим, Сок? — попитах нервно аз.

— Може и така да се каже — отвърна той, след което коленичи пред мен, хвана главата ми в ръце и притисна палци в горните ръбчета на очните ми кухини. Зъбите ми затракаха, изпитах мъчителна нужда да уринирам. Но в следващата секунда всичко ми мина. Засвяткаха многоцветни светлини. Стори ми се, че чувам гласа му, но не бях съвсем сигурен — идваше прекалено отдалеч.

Вървяхме по коридор, изпълнен със синкава мъгла. Нозете ми се движеха, но не усещах земята. Заобикаляха ни огромни дървета, които се превърнаха в сгради, а сградите се превърнаха в зъбери и ние се изкачвахме по стръмен каньон, който се оказа ръба на отвесна скала.

Мъглата се разнесе, въздухът стана леден. Под нас на километри се простираха зелени облаци и стигаха до хоризонт от оранжево небе.

Целият треперех. Опитах се да кажа нещо на Сократ, но гласът ми беше заглъхнал. Сега вече се разтреперих неудържимо. Сок сложи ръка на корема ми. Беше топла и ми подейства невероятно успокояващо. Отпуснах се, а той пое ръката ми, стисна я здраво и се хвърли напред, от самия ръб на света, като ме повлече със себе си.

Ненадейно облаците изчезнаха и се озовахме увиснали от покривните греди на затворен стадион, направо си висяхме като два пияни паяка високо над земята.

— Опа! — възкликна Сок. — Малка грешка в изчисленията.

— Какво, по дяволите, става! — изпищях аз, докато се мъчех да се хвана по-добре. Залюлях се нагоре, преметнах се и се озовах легнал върху една греда, като запъхтяно размахвах ръце и крака около нея. Сократ вече бе кацнал леко на друга греда пред мен. Забелязах, че се справяше много добре за толкова възрастен човек.

— Ей, виж! — посочих аз. — Това е състезание по гимнастика! Сократ, ти си луд!

— Аз ли съм луд? — тихо се засмя той. — Виж само кой седи на гредата до мен.

— И как ще слезем от тук?

— По същия начин, по който се качихме, разбира се.

— А как се качихме?

Той почеса глава.

— Не съм съвсем сигурен, просто си поисках места на първия ред. Ама май бяха свършили.

Разкисках се пискливо. Цялата тази работа беше прекалено смешна. Сок сложи длан на устата ми.

— Шшшшт! — И отдръпна ръка. Но сбърка, че го стори.

— Ха-ха-ха-ха-ха! — разкикотих се аз оглушително, преди той да успее отново да ме заглуши. Успях да млъкна, но бях в много палаво настроение и отново се разхихиках.

Той строго ми пошепна:

— Това пътешествие е реално — по-реално от сънуването наяве в обикновения ти живот. Така че обръщай внимание на всяко нещо!

В този момент сцената под мен наистина привлече вниманието ми. От тази височина публиката се сливаше в многоцветна мозайка от точки — една трепкаща, вълнуваща се поантилистична картина. Погледът ми долови издигната платформа по средата на арената с познатия ми яркосин квадрат на постелката за земна гимнастика, заобиколен от множество гимнастически уреди. От тази гледка ме присви стомахът, изпитах обичайната си пред състезателна треска.

Сократ се пресегна към малката си раница (откъде ли се беше взела тя?) и ми подаде бинокъл, тъкмо когато една състезателка излизаше на платформата.

Фокусирах бинокъла на гимнастичката и различих, че беше от Съветския съюз. Значи присъствахме на някакво международно състезание. Докато тя отиваше към успоредката, установих, че я чувам как говори сама на себе си! Помислих си: „Акустиката тук трябва да е фантастична“, но после забелязах, че устните й изобщо не мърдаха.

Бързо насочих бинокъла към публиката и чух бученето на много гласове, хората обаче седяха съвсем притихнали. И тогава ме осени: аз някак си четях мислите им!

Обърнах отново бинокъла към гимнастичката. Въпреки езиковата бариера, аз разбирах мислите й: „Бъди силна… готова…“. Видях как мислено превъртя предварително цялото изпълнение.

След това се фокусирах над един мъж сред публиката — младеж с бяла спортна риза, който в момента изживяваше някаква сексуална фантазия с една от източногерманските състезателки. Друг мъж, явно треньор, бе насочил всичките си мисли към момичето, чието изпълнение следваше. Една жена от публиката също я гледаше и си мислеше: „Хубавото ми момиче… имаше много лошо падане миналата година… дано сега изпълнението да мине добре“.

Забелязах, че приемам не думи, а чувства-представи — едни тихи или приглушени, други ясни и на висок глас. И по този начин именно „разбирах“ руски, немски или който и да бил език.

Забелязах още нещо. Когато руската гимнастичка изпълняваше упражнението си, умът й беше безмълвен. Когато свърши и се върна на стола си, умът й отново „заговори“. Същото беше и с източногерманския гимнастик на халките, и с американеца на успоредката. Нещо повече, най-добрите изпълнители бяха с най-безмълвен ум в своя миг на истината.

Вниманието на един от източногерманците за миг бе отвлечено от някакъв шум, докато правеше една след друга стойки на ръце на успоредката. Просто долових как умът му бе привлечен от шума и той си помисли: „Какво?…“, докато изпълняваше последното превъртане и застана отново в стойка на ръце.

Бях се превърнал направо в един телепатичен воайор, който наднича в умовете на публиката. „Гладен съм… Ще трябва да хвана самолета от единадесет часа, иначе плановете за Дюселдорф направо ще изгърмят… Гладен съм!“ Но в миговете, когато даден изпълнител летеше в салто, умовете на публиката също стихваха.

За първи път осъзнах защо толкова обичах гимнастиката. Тя ми даваше блажен отдих от шумния ми ум. Когато правех превъртания или салта, нищо друго нямаше значение. Когато тялото ми действаше, умът ми си почиваше в мигове на мълчание.

Шумът от мислите на публиката вече почваше да ме дразни, като стерео, което свири много силно. Отместих бинокъла и го пуснах на каишката му. Но не бях забелязал, че не съм я сложил на врата си и едва не паднах от гредата, когато понечих да хвана бинокъла, полетял право към площадката, където една състезателка изпълняваше земна гимнастика!

— Сок! — разтревожено го повиках шепнешком. Той си седеше най-спокойно. Погледнах надолу да видя дали бинокълът не е ударил гимнастичката, но той беше изчезнал.

Сократ се ухили.

— Нещата действат според малко по-различни закони, когато пътуваш с мен.

Той изчезна, а аз се запремятах през пространството, но не надолу, а нагоре. Изпитах смътното усещане, че се движа на заден ход към ръба на скалата, надолу по каньона, после в мъглата, също като герой от някакъв смахнат филм, който се прожектира обратно.

Сократ изтриваше лицето ми с влажна кърпа. Хем още бях вързан за стола, хем в същото време се стоварих в него.

— Е? — каза той. — Пътешествието май се разгръща, а?

— Така си е. Ами-и, може ли вече да ме развържеш?

— Не точно сега — отвърна той и посегна към главата ми.

— Не, чакай малко! — едва успях да изкрещя аз и светлината угасна, надигна се виещ вятър и ме понесе през пространството и времето.

Аз се превърнах в самия вятър, но все още с очи и уши. Виждах и чувах нашир и длъж. Прелетях над източния бряг на Индия, близо до Бенгалския залив, покрай една прислужница, която търкаше нещо с четка. В Хонг Конг прелетях покрай продавач на фини тъкани, който шумно се пазареше с един купувач. Профучах през улиците на Сао Паоло, като изсуших потта на германски туристи, които играеха волейбол под знойното тропическо слънце.

Не остана недокосната страна. Носех се през Китай и Монголия, през необятната, богата земя на Съветския съюз. Втурвах се поривисто през равнините и алпийските поляни на Австрия, плъзгах се вледеняващо през фиордите на Норвегия.

Пораздухах боклуци по площад „Пигал“ в Париж. В един миг бях вихър, който препуска през Тексас, в друг — ласкав бриз, който погалва косите на младо момиче, намислило да се самоубива в Кантън, Охайо.

Изпитах всяко възможно чувство, чух всякакви стонове от мъка и изблици на смях. Достъпно ми беше всяко човешко състояние. Почувствах всичко и разбрах.

Светът беше населен с умове, които се вихреха по-бързо от всякакъв вятър в търсене на това как да се измъкнат и да избегнат трудностите на промяната, дилемата на живота и смъртта — търсене на цел, сигурност, задоволство, опит да се открие смисълът на тайната. Всеки човек, където и да било, живееше в объркано и горчиво търсене. Действителността никога не отговаряше на мечтите им, щастието вечно беше току зад ъгъла — ъгъла, зад който те никога не завиваха.

И причината за всичко това беше човешкият ум.

Сократ махаше лентите, с които ме беше завързал. През прозорците на гаража се процеждаше слънчева светлина и попадаше в очите ми — очи, които бяха видели толкова много — и ги изпълваше със сълзи.

Сократ ме подкрепяше на път към офиса. Когато легнах разтреперен на дивана, осъзнах, че вече не бях наивният, самовлюбен младеж, който беше треперил в сивия стол преди няколко минути, няколко часа или няколко дни. Чувствах се много стар. Бях видял страданията по света, състоянието на човешкия ум и едва не се разплаках от неутешима мъка. Нямаше измъкване.

Сократ пък беше много весел.

— Е, нямаме повече време да си играем. Смяната ми почти свърши. Защо не се прибереш вкъщи да поспиш, хлапе?

С мъка се изправих и пъхнах ръка в погрешния ръкав на якето. Докато я измъквах, попитах отпаднало:

— Сократ, защо ме беше вързал?

— Както виждам, никога не си толкова отпаднал, че да не задаваш въпроси. Вързах те, за да не паднеш от стола, докато вилнееше наоколо, правейки се на Питър Пан.

— Наистина ли летях? Поне такова чувство имах — отново тежко седнах.

— Засега да кажем, че е било полет на въображението.

— Ти хипнотизира ли ме или какво?

— Не по начина, който имаш предвид определено не до такава степен, до каквато беше хипнотизиран от собствените си объркани умствени процеси. — Той се засмя, вдигна раницата си (къде ли я бях виждал преди?) и се приготви да тръгва. — Всъщност те въведох в една от многото паралелни реалности — за твое забавление и за обучение.

— Как?

— Малко е сложно. Защо не го оставим за някой друг път — Сократ се прозя и се протегна като котка. Докато залитах към вратата, чух гласа му зад себе си. — Приятни сънища. Можеш да очакваш мъничка изненада, когато се събудиш.

— Моля те, без повече изненади — промърморих аз и тръгнах замаян към къщи. Смътно си спомням как се стоварих върху леглото. И после — пълен мрак.

Събудих се от звука на будилника, който силно тиктакаше върху синия скрин. Обаче аз нямах часовник, който да се навива, нямах и син скрин. Нито пък имах такъв дебел юрган, изритан в краката ми. Тогава забелязах, че краката също не бяха моите. „Прекалено малки са“, помислих си аз. Слънчевата светлина се лееше през непознат широк прозорец.

Кой и къде бях аз? Долових някакъв бързо избледняващ спомен, но той напълно изчезна.

Малките ми крачета изритаха останалата завивка и аз скочих от леглото. Точно в този момент ме повика мама:

— Данииии! Време е да ставаш, миличък.

Беше 22 февруари 1952 година — шестият ми рожден ден. Захвърлих пижамата си на пода, изритах я под леглото и по бельо се втурнах надолу по стълбите. След няколко часа щяха да дойдат моите приятели с подаръци, щяхме да ядем торта, сладолед и страхотно да се веселим!

След като всички си бяха отишли и украсата за партито беше махната, аз вяло се заиграх с новите си играчки. Бях отегчен, изморен и ме болеше коремът. Затворих очи и се унесох в сън.

Виждах как всеки ден отминаваше същият като следващия: пет дни училище, после почивка, училище, почивка, лято, есен, зима и пролет.

Годините минаваха и не след дълго вече бях един от най-добрите гимнастици от всички гимназии в Лос Анджелис. В гимнастическия салон животът беше изключително вълнуващ: извън салона беше предимно разочарование. Малкото ми мигове на радост бяха, когато отскачах от трамплина или се гушкахме на задната седалка на моя валиант с Филис, първото ми, доста релефно гадже.

Един ден ми се обади треньорът Харолд Фрей от Бъркли, Калифорния, и ми предложи стипендия за Университета! Нямах търпение да потегля към крайбрежието, за да започна новия си живот. Филис обаче не споделяше въодушевлението ми. Започнахме да спорим за моето заминаване и накрая скъсахме. Почувствах се зле, обаче се утешавах с плановете си за колежа. Скоро щеше да започне истинският живот, сигурен бях!

Годините в колежа минаваха бързо, изпълнени с гимнастически победи, но извън тях нямах особено много успехи. В предпоследната година, точно преди селекцията за Олимпиадата по гимнастика, аз се ожених за Сюзи. Останахме в Бъркли, за да мога да тренирам с отбора, бях толкова зает, че не ми оставаше много време или енергия за младата ми съпруга.

Окончателната селекция беше в лосанджелийския Калифорнийски университет. Когато обявиха резултатите, изпаднах в екстаз — бяха ме взели в отбора! Но моето представяне на Олимпиадата не беше според очакванията ми. Върнах се у дома и минах в относителна анонимност.

Скоро се появи новороденият ми син и започнах да изпитвам нарастваща отговорност и напрежение. Намерих си работа като застрахователен агент, която ми отнемаше почти целите дни и нощи. Все не ми оставаше достатъчно време за семейството. След година със Сюзи се разделихме и по-късно тя получи развод. Ново начало, тъжно си помислих аз.

Един ден се погледнах в огледалото и осъзнах, че бяха минали четиридесет години — вече бях стар. Къде ли беше пропаднал животът ми? С помощта на моя психиатър бях преодолял проблема с пиенето, освен това бях имал пари, къщи и жени. Но сега си нямах никого. Бях самотен.

До късно нощем в леглото се чудех къде ли беше синът ми — от години не бях го виждал. Питах се какво ли става със Сюзи и приятелите ми от добрите стари времена.

Сега прекарвах дните си в любимия стол-люлка, отпивах вино, гледах телевизия и си мислех за старите времена. Заглеждах се как разни деца си играят пред къщата. Мислех си, че животът ми е бил хубав. Бях постигнал всичко, към което съм се стремял, но защо тогава не бях щастлив?

Веднъж едно от децата, които играеха на полянката, дойде при мен на верандата. Дружелюбно малко момченце, то ми се усмихна и попита на колко години съм.

— На двеста — отговорих аз.

То изхихика и каза:

— Не, не си на толкова! — и сложи ръце на хълбоците си.

Аз също се разсмях, но това предизвика пристъп на кашлицата ми и Мери, моята красива, опитна, млада болногледачка, помоли момчето да си отиде.

След като тя ми помогна да си възстановя дишането, аз изхриптях:

— Мери, би ли ме оставила за малко сам?

— Разбира се, господин Милман.

Не я проследих с поглед как върви — това беше едно от удоволствията на живота, което отдавна бе умряло.

Останах сам. Май целият ми живот беше минал в самота. Облегнах се назад в люлеещия се стол и просто задишах. Последното ми удоволствие. Скоро и то щеше да си отиде. Разплаках се беззвучно и горчиво. „По дяволите!“, помислих си аз. „Защо бракът ми трябваше да се разпадне? Не можех ли да направя нещата по-иначе? Как всъщност можех да изживея живота си?“

Внезапно изпитах ужасен, терзаещ страх, най-лошият в живота ми. Възможно ли е да бях пропуснал нещо много важно — нещо, което би направило всичко по-различно? „Не, невъзможно е“, уверих се сам. Изброих на глас всичките си постижения. Но страхът упорстваше.

Надигнах се бавно, погледнах надолу към града от верандата на къщата ми на върха на хълма и се запитах: Къде беше отишъл животът? За какво беше той? Дали всеки беше… „Ох, сърцето ми, то… а-ах, цялата ми ръка… боли!“ Опитах се да извикам, но не можех да дишам.

Кокалчетата ми побеляха, докато разтреперен, стисках парапета. След това тялото ми се превърна в лед, а сърцето ми — в камък. Паднах назад в стола, главата ми клюмна напред.

Болката внезапно ме напусна и се появиха светлини, каквито не бях виждал никога досега, и звуци, които никога не бях чувал. Наоколо ми се понесоха видения.

— Сюзи, ти ли си? — попита далечен глас някъде в ума ми.

Накрая всичко, което виждах и чувах, се събра в точка светлина, после изчезна.

Бях намерил единствения покой, който изобщо познавах.

Чух смеха на воин. Станах шокиран, годините се вляха обратно в мен. Бях в собственото си легло, в моя апартамент в Бъркли, Калифорния. Все още бях в колежа, а цифровият ми часовник показваше 6:25 следобед. Бях проспал лекциите и тренировката!

Скочих от леглото и се погледнах в огледалото, като опипвах все още младежкото си лице и потръпнах от облекчение. Всичко е било сън — цял един живот в едничък сън, „мъничката изненада“ на Сок.

Стоях в апартамента си и гледах разтревожен през прозореца. Сънят ми беше изключително ярък. Всъщност миналото ми бе показано абсолютно точно, чак до подробности, които отдавна бях забравил. Сократ ми бе казал, че тези пътешествия са реални. Дали сегашното пътуване не предсказваше и бъдещето ми?

Втурнах се към бензиностанцията и в 21:50 посрещнах Сократ, който тъкмо идваше. Щом той влезе вътре и работникът от дневната смяна си тръгна, аз го попитах:

— Добре де, Сок. Какво всъщност стана?

— Знаеш го по-добре от мен. Това беше твоят живот, а не моят, слава Богу.

— Сократ, умолявам те — протегнах ръце към него. — Такъв ли ще бъде моят живот? Защото, ако ще бъде такъв, не виждам никакъв смисъл да го живея.

Той заговори много бавно и меко, както правеше, когато искаше да обърна специално внимание на думите му.

— Точно както има различни интерпретации на миналото и много начини да промениш настоящето, така има и безброй възможни бъдещи времена. Ти си сънувал едно много вероятно бъдеще — онова, към което си се бил насочил преди да ме срещнеш.

— Искаш да кажеш, че ако онази вечер бях решил да подмина бензиностанцията, този сън щеше да бъде моето бъдеще?

— Много вероятно. И още би могъл да бъде. Но ти можеш да правиш избор и да промениш сегашните си обстоятелства. Можеш да промениш бъдещето си.

Сократ направи чай и плавно постави чашата до мен. Движенията му бяха изящни и осъзнати.

— Сок — започнах аз, — не знам какво да правя. Животът ми през тези няколко месеца е като някакъв невероятен роман, разбираш ли какво искам да кажа? Понякога ми се ще да можех да се върна към един нормален живот. Този таен живот тук с теб, тези сънища и пътешествия… много ми идват.

Сократ си пое дълбоко дъх, явно следваше нещо от огромно значение.

— Дан, колкото повече напредваш, толкова по-взискателен ставам към теб. Но ти гарантирам, че ще поискаш да изоставиш този живот, който познаваш, и ще избереш алтернативи, които определено са по-привлекателни, по-приятни, по-„нормални“. Точно сега обаче това би било по-голяма грешка, отколкото можеш да си представиш.

— Но аз наистина виждам стойността на това, което ми показваш.

— Може и да е така, но ти все още имаш удивителната способност да се самозаблуждаваш. Затова ти беше нужно да сънуваш живота си. Припомняй си го, когато се изкушаваш да избягаш и да се впуснеш подир илюзии.

— Не се тревожи за мен, Сократ. Ще се справя.

Ако знаех какво тепърва ми предстои, щях да си държа устата затворена.

2. В мрежата на илюзиите

Мартенските ветрове поутихнаха. Разнобагрените пролетени цветове проливаха въздуха с ароматите си — чак до банята, където отмивах потта и умората от тялото си след усилената тренировка.

Облякох се бързо и запрескачах по няколко стъпала по задното стълбище на гимнастическия салон Хармън, за да погледам как небето над игрището Едуардс става оранжево с последните отблясъци на слънцето. Хладният въздух ме освежи. Успокоен и в мир със света, поех бавно към центъра и си взех един чийзбургер на път за „Ю Си Тиътър“. Тази вечер даваха „Голямото бягство“, интересен филм за храброто бягство на няколко британски и американски военнопленници.

Когато филмът свърши, аз забързах по „Юнивърсити Авеню“ към колежа, завих вляво при Шатък и стигнах до бензиностанцията малко след като Сократ бе застъпил смяната си. Беше натоварена вечер, затова почти до полунощ му помагах. Влязохме в офиса и си измихме ръцете, след което за моя изненада той се залови да приготвя за вечеря китайска храна — и започна нова фаза от обучението.

Започна се, когато му разказах за филма „Голямото бягство“.

— Звучи като вълнуващ филм — каза той, докато изваждаше от торбичката пресните зеленчуци, които бе внесъл в офиса, — а освен това и тъкмо навреме.

— О? Как така?

— Дан, ти също имаш нужда да избягаш. Ти си пленник на собствените си илюзии — за самия себе си и за света. За да се измъкнеш на свобода, ще ти трябват повече кураж и сила, отколкото на който и да било филмов герой.

През онази вечер се чувствах толкова добре, че изобщо не можех да приема на сериозно думите на Сок.

— Нямам чувство да съм пленник — освен ако не си ме вързал за стола.

Той се залови да мие зеленчуците. Повишил глас над течащата вода, отбеляза:

— Не виждаш затвора си, защото решетките му са невидими. Част от моята задача е да ти посоча, че си в бедствено положение и, надявам се, това преживяване ще те лиши напълно от илюзии.

— О, много ти благодаря, приятелю! — казах аз, смаян от неговата недобронамереност.

— Май не ме разбра — той насочи една ряпа към мен и после я наряза в купата. — Лишаването от илюзии е най-големият подарък, който мога да ти направя. Но понеже си много привързан към илюзиите, ти смяташ този термин за отрицателен. Ти проявяваш съчувствие към някой свой приятел, като му казваш: „О, това преживяване съвсем те е лишило от илюзии!“, а всъщност би трябвало двамата да го отпразнувате. Лишаването от илюзии буквално означава „освобождаване от илюзии“. Но ти си се вкопчил много здраво в своите илюзии.

— Факти — предизвиках го аз.

— Факти — повтори той и остави настрана тофуто, което режеше на кубчета. — Дан, ти страдаш. Ти поначало не се наслаждаваш на живота си. Твоите развлечения, палавите ти връзки, дори гимнастиката ти, са само временни начини да се разсееш от потиснатото чувство на страх.

— Чакай малко, Сок — почувствах се засегнат. — Да не искаш да кажеш, че гимнастиката, сексът и филмите са нещо лошо?

— Сами по себе си — не. Но за теб те са пристрастяване, а не удоволствие. Използваш ги, за да се разсееш от това, което знаеш, че си длъжен да направиш — да се освободиш.

— Чакай, Сократ. Това не са факти.

— Да, факти са, и то напълно удостоверими, макар че още не го виждаш. Ти, Дан, с втълпения си стремеж към постижения и развлечения избягваш да видиш основния източник на своето страдание.

— Значи така си мислел ти! — сопнах се остро аз, като не успях да прикрия раздразнението в гласа си.

— Май това не е нещо, което много ти се искаше да чуеш, а?

— Не, ни най-малко. Като теория е интересно, но не мисля, че се отнася до мен, това е всичко. Защо не ми кажеш нещо малко по-насърчително?

— Готово — каза той, взе от зеленчуците и продължи да кълца. — Истината, Дан, е че животът ти върви чудесно и ти в действителност изобщо не страдаш. Ти нямаш нужда от мен и вече си воин. Това как ти звучи?

— По-добре! — засмях се и настроението ми моментално се оправи. Но знаех, че думите му не отговаряха на истината. — Истината сигурно е някъде по средата, не мислиш ли?

Без да сваля поглед от зеленчуците, Сократ каза:

— Мисля, че от моя гледна точка тази твоя „среда“ е същински ад.

Попитах го отбранително:

— Аз ли просто съм олигофрен или ти си се специализирал да работиш с духовни инвалиди?

— Може и така да се каже — засмя се той, наля малко сусамено масло в един тиган и го сложи на котлона да се сгорещи.

— Но пък и почти цялото човечество страда от твоя проблем.

— И какъв е този проблем?

— Мислех, че вече съм ти го обяснил — каза търпеливо той.

— Ако не получиш това, което искаш, страдаш; ако получиш това, което не искаш, страдаш; а дори когато получиш точно това, което искаш, пак страдаш, защото не можеш да го задържиш завинаги. Твоят проблем е твоят ум. Той иска да живее без промени, без болка, без всичките задължения на живота и смъртта. Но промяната е закон и тази реалност не може да се отмени с никакви преструвки.

— Сократ, наистина те бива да угнетяваш хората, знаеш ли? Вече май дори не ми се яде. Ако животът беше само страдания, тогава защо изобщо би ни пукало за каквото и да било?

— Животът не е страдание; въпросът е, че за теб той ще бъде по-скоро страдание, отколкото радост, ако не се освободиш от всички обвързаности на ума си и просто не препуснеш на воля, каквото и да става.

Сократ пусна зеленчуците в цвъртящия тиган и ги раздруса. Помещението се изпълни с вкусен аромат. Цялото ми раздразнение се изпари.

— Май апетитът ми току-що се върна.

Сократ се засмя, докато разделяше хрупкавите зеленчуци в две чинии и ги постави на старото си бюро, което ни служеше и за трапеза.

Той ядеше мълчаливо, като взимаше с пръчиците малки хапки. Аз ометох зеленчуците направо за тридесетина секунди, май наистина бях доста прегладнял. Когато Сократ привършваше своето ядене, аз го попитах:

— И какви са положителните начини на използване на ума? Той вдигна поглед от чинията си.

— Няма такива — и невъзмутимо се върна към яденето.

— Нямало такива ли? Сократ, това звучи направо смахнато.

Ами всичките творения на ума? Книгите, библиотеките, изкуствата? Ами напредъкът на обществото, вдъхновяван от най-блестящите умове?

Той се засмя, остави пръчиците и каза:

— Няма никакви блестящи умове — и отнесе чиниите на умивалника.

— Сократ, престани да правиш такива безотговорни изявления и ми обясни какво имаш предвид!

Той излезе от банята с двете блестящо измити чинии.

— По-добре да ти дефинирам наново някои понятия. „Ум“ е едно от онези хлъзгави понятия, като „любов“, например. Самото определение зависи от състоянието на твоето съзнание.

Погледни го по следния начин: ти имаш мозък, който управлява тялото, натрупва информация и борави с тази информация. Ние наричаме тези абстрактни процеси на мозъка „интелект“. Аз самият никъде не съм използвал думата „ум“. Мозък и ум не са едно и също. Мозъкът е нещо реално, умът не е. „Умът“ е едно илюзорно следствие от основните мозъчни процеси. Той е нещо като тумор. Състои се от всичките произволни, неконтролирани мисли, които изплуват като мехурчета в съзнанието, идвайки от подсъзнанието. Съзнанието не е ум, осъзнаването не е ум, вниманието не е ум. Умът е едно препятствие, задръстване, нещо като злокачествено образувание. Той е като еволюционна грешка в човешкото битие, първична слабост в човешкия опит. Аз лично смятам ума за напълно безполезен.

Стоях в мълчание и дишах бавно. Не знаех какво всъщност да кажа. Но не след дълго думите сами изникнаха.

— Наистина имаш уникален възглед, Сок. Не ми е съвсем ясно за какво говориш, но звучиш наистина много искрено.

Той само се усмихна и сви рамене.

— Сок — продължих аз, — трябва ли да си отрежа главата, за да се отърва от ума си?

Той пак се усмихна и каза:

— Това е един от лековете, обаче има нежелани странични ефекти. Мозъкът може да бъде полезен инструмент. Той може да помни телефонни номера, да решава математически главоблъсканици или да твори поезия. Така работи той за останалата част от тялото — като трактор, например. Но когато не можеш да престанеш да мислиш за даден математически проблем или телефонен номер, или когато тревожни мисли и спомени се надигат против волята ти, това вече не означава, че мозъкът ти работи, а че умът ти зацепва. Тогава именно умът е завзел контрола над теб, тогава тракторът е полудял.

— Вече схващам.

— За да го проумееш истински, трябва да наблюдаваш себе си и ще разбереш за какво говоря. Появява ти се мехурче с гневна мисъл и ти ставаш гневен. Същото е и с чувствата ти. Те са рефлекторен отклик на мисли, които ти не можеш да контролираш. Мислите ти са като полудели маймуни, ухапани от скорпион.

— Сократ, аз мисля…

— Ти прекалено много мислиш!

— Точно щях да ти кажа, че наистина искам да се променя. Ако има нещо в мен, то е, че винаги съм бил отворен за промени.

— Това — каза Сократ — е една от най-големите ти илюзии. Ти искаш да си сменяш дрехите, прическата, жените, апартаментите и работата. Целият си изпълнен с желание да промениш каквото и да било друго, освен самия себе си, но въпреки всичко ти ще се промениш. Или аз ще ти помогна да си отвориш очите, или времето ще го стори, но времето не винаги е добронамерено — отсече заплашително. — Така че избирай. Но преди това трябва да осъзнаеш, че си в затвор — едва тогава ще можем да кроим планове за твоето бягство.

С тези думи той седна на бюрото си, взе един молив и с вид на много зает шеф се залови да проверява разни квитанции. Почувствах ясно, че съм освободен за остатъка от вечерта. Радвах се, че урокът ми е свършил.

Следващите няколко дни, които скоро се проточиха в седмици, бях премного зает, както се оправдавах аз, за да отскоча до Сократ. Но неговите думи непрекъснато глождеха ума ми — смисълът им не ми даваше мира.

Започнах да си нося малък бележник, в който записвах мислите си в течение на целия ден, освен по време на тренировките, когато мислите ми отстъпваха на действието. След два дни трябваше да си купя по-голям бележник, за една седмица и той се изпълни. С удивление установих каква голяма част от мислите ми бяха боклук и поначало колко негативен бе мисловният ми процес.

Чрез тази практика по-ясно осъзнавах умствения си шум, бях увеличил тона на мислите си, които по-рано представляваха само някаква несъзнателна фонова музика. Престанах да пиша, но мислите ми продължаваха да кънтят оглушително. Може би Сок би ми помогнал да овладея силата на звука им. Реших да го посетя вечерта.

Заварих го в гаража, почистваше с пароструйка двигателя на един стар шевролет. Тъкмо се канех да го заговоря, когато на вратата се появи дребна, тъмнокоса фигура на млада жена. Дори Сок не я бе чул да влиза, което беше много необичайно. Той я забеляза само миг преди аз да я съзра и се понесе леко към нея с разтворени ръце. Тя сякаш затанцува към него, двамата се прегърнаха и се завъртяха из помещението. През следващите няколко минути те само се гледаха един друг в очите. Сократ току я запитваше: „Да?“, и тя отвръщаше: „Да.“ Всичко това ми изглеждаше много странно.

Като нямах какво друго да правя, аз просто се заглеждах в нея всеки път, когато прелетеше покрай мен. Беше висока малко над метър и петдесет, на вид яка, но с излъчване на крехка деликатност. Дългата й черна коса бе вдигната на кок, опъната над ясното й, някак сияйно лице. Най-отличителната черта на това лице бяха очите — големи, тъмни очи.

Моето вторачване явно най-сетне бе привлякло вниманието им.

Сократ се обърна към мен:

— Дан, това е Джой.

Мигновено се почувствах страхотно привлечен от нея. Очите й заискриха над мила, леко палава усмивка.

— Джой3 е името ти ли, или описание на настроението ти? — попитах я аз, опитвайки да се правя на остроумен.

— И двете — отговори тя и погледна Сократ, а той й кимна. После тя ме прегърна. Ръцете й леко обвиха кръста ми в много нежна прегръдка. В същия миг се почувствах изпълнен с десетократно повече енергия от когато и да било, почувствах се успокоен, изцелен, умиротворен и пронизан от любов до дъното на душата.

Джой ме погледна с големите си лъчезарни очи и моите собствени очи блеснаха.

— Старият Буда сигурно те е прекарал през центрофуга, нали? — тихо ме попита тя.

— Ами-и, май да — промърморих в отговор. „Събуди се, Дан!“, казах си аз.

— Е, изцеждането си струва. Знам го, защото и с мен беше така в началото.

Устата ми беше прекалено пресъхнала, за да мога да я попитам за подробности. Пък и тя вече се бе обърнала към Сократ и казваше:

— Е, аз тръгвам. Дали да не се срещнем в събота сутринта в десет и да отидем на пикник в Тилдън парк? Аз ще приготвя нещо за хапване. Май времето ще е хубаво. Искате ли? — погледна Сок, после мен. Аз кимнах безсловесно, докато тя безшумно отплава през вратата.

Явно за остатъка от вечерта нямаше да бъда от никаква полза за Сократ. Всъщност дните чак до края на седмицата се оказаха напълно пропилени. Най-сетне дойде съботата и аз се запътих гол до кръста към бензиностанцията. Искаше ми се хвана малко слънчев загар, но и се надявах да впечатля Джой с мускулестия си торс.

Взехме автобус до парка и там тръгнахме по шумолящите нападали листа, натрупали се между боровете, брезите и брястовете покрай нас. Седнахме на една издигната полянка, обляна от топлото слънце, и разопаковахме храната. Аз се проснах на одеялото, закопнял да се попека на слънцето, като се надявах Джой да се присъедини към мен.

Най-неочаквано се надигна вятър и се насъбраха облаци. Просто не можех да повярвам. Заваля — отначало ситен дъждец, а после направо като из ведро. Грабнах си ризата и я облякох, проклинайки. Сократ само се смееше.

— Как можеш да мислиш, че това е смешно! — сопнах му се аз. — Целите прогизнахме, още цял час няма да има автобус и храната ни отиде на кино. А Джой си е направила труда да я приготви и съм сигурен, че тя не намира това за толкова…

Но Джой също се смееше.

— Аз не се смея на дъжда — каза Сок. — Смея се на теб — и той направо се заля от смях и се претърколи в мократа трева. Джой започна една танцова интерпретация по „Пеейки в дъжда“. Съчетание от Джинджър Роджърс и Буда — това ми дойде твърде много.

Дъждът спря така внезапно, както бе започнал. Слънцето проби и скоро храната и дрехите ни изсъхнаха.

— Май моят танц за дъжд подейства — каза Джой и се поклони.

Тя седна зад прегърбеното ми, отпуснато тяло и започна да разтрива раменете ми, а Сократ каза:

— Дан, време е да започнеш да се поучаваш от житейския си опит, а не само да се оплакваш от него или да му се наслаждаваш. Току-що ти бяха изнесени два много важни урока, направо ти паднаха от небето, така да се каже.

Аз взех да се ровя в храната пред мен, като се опитвах да не го слушам.

— Първо — каза той, докато дъвчеше малко маруля, — нито разочарованието ти, нито гневът ти бяха предизвикани от дъжда.

Устата ми беше прекалено пълна с картофена салата, за да мога да протестирам. Сократ продължи, царствено насочвайки към мен един морков.

— Дъждът си беше напълно закономерна проява на природата. А твоят „яд“ от проваления пикник и „щастието“ ти, когато слънцето отново се показа, бяха продукт на твоите мисли. Те нямат нищо общо с това, което става в момента. Не ти ли се е случвало да бъдеш „нещастен“ на някой празник, например? Тогава е очевидно, че източникът на настроенията ти е твоят ум, а не другите хора или обстоятелствата около теб.

Това е първият урок.

Сок глътна хапка картофена салата и продължи:

— Вторият урок идва от наблюдението как ти още повече се ядоса, като видя, че аз изобщо не си развалих настроението. Ти започна да виждаш себе си, сравнен с един воин, всъщност двама воини, ако нямаш нищо против — усмихна се на Джой. — И това не ти хареса, а, Дан? То би могло да означава, че е нужно ти да се промениш.

Седях навъсен и се мъчех да смеля думите му. Дори не забелязах кога двамата с Джой се бяха втурнали да тичат. Скоро отново заръмя.

Сократ и Джой се върнаха на одеялото. Той заподскача нагоре-надолу, имитирайки поведението ми от преди малко.

— Дяволите да го вземат този дъжд! — викаше той. — Провали ни пикника! — и затропа с крака, после внезапно спря, смигна ми и дяволито се усмихна. Миг след това се просна по корем върху купчина мокри листа и се престори, че плува. Джой се разпя или разсмя, не знам кое точно.

Тогава аз просто махнах с ръка на всичко и се затъркалях до тях по мокрите листа, като се сборичках с Джой. Тази част особено ми допадна и си помислих, че сигурно и на нея й харесва. Тичахме и танцувахме като луди, чак докато стана време да си тръгваме. Джой приличаше на палаво кученце — и в същото време с всичките достойнства на една горда, силна жена. Главоломно хлътвах по нея.

Докато автобусът ни друсаше по пътя, извиващ по възвишенията с изглед към Залива, небето се пропи в розово и златно от залеза. Сократ направи слаб опит да обобщи уроците ми, но аз абсолютно не му обръщах внимание, сгушен с Джой на седалката зад него.

— Ъ-хмм, би ли ми обърнал малко внимание — каза той. Пресегна се, стисна носа ми с два пръста и обърна лицето ми към себе си.

— Какво искаш? — изрекох аз. Джой зашепна нещо в ухото ми, докато Сократ ми стискаше носа. — Предпочитам да слушам нея, отколкото теб — казах му аз.

— Тя може да те поведе само по пътя към цъфналата ръж — ухили се той и ми пусна носа. — Дори един млад глупак във вихъра на любовта не може да не забележи как собственият му ум поражда и разочарованията, и… радостите му.

— Великолепен подбор на думи! — казах аз и потънах в очите на Джой.

Докато автобусът завиваше, ние се смълчахме, загледани как се запалват светлините на Сан Франциско. Автобусът спря в подножието на хълма. Джой бързо стана и слезе от автобуса, последвана от Сократ. Аз понечих да сляза и да тръгна с тях, но той се обърна и ми каза: „Не“. И това беше всичко. Джой ме гледаше през отворения прозорец.

— Джой, кога ще те видя пак?

— Може би скоро. Зависи — каза тя.

— От какво зависи? — попитах аз. — Почакай, Джой, не си тръгвай. Шофьор, пуснете ме да сляза! — но автобусът потегляше. Джой и Сок вече бяха изчезнали в мрака.

В неделя изпаднах в дълбока депресия, която не можех да преодолея. В понеделник на лекциите не чувах и думичка от това, което говореше преподавателят. На тренировките не можех да се съсредоточа и имах чувство, че енергията ми е изцедена докрай. Не бях ял от екскурзията насам. Готвех се за посещението си в понеделник вечер в бензиностанцията. Ако Джой беше там, щях да я накарам да си тръгне с мен — иначе аз щях да тръгна с нея.

И тя наистина беше там, смееха се със Сократ, когато влязох в офиса. Почувствал се чужд, аз се запитах дали не се смеят на мен. Влязох, свалих си обувките и седнах.

— Е, Дан, поумня ли малко от събота насам? — попита ме Сократ. Джой само се усмихна, но усмивката й ме уязви. — Чудех се, дали ще се появиш тази вечер, Дан, от страх, че може да кажа нещо, което не ти се иска да чуеш — думите му ми действаха като малки чукове. Стиснах зъби.

— Опитай се да се отпуснеш, Дан — обади се Джой.

Разбирах, че тя се опитваше да ми помогне, но ми дойде много да ме критикуват и двамата.

— Дан — продължи Сократ, — ако оставаш сляп за слабостите си, няма да можеш да ги преодолееш — нито пък ще можеш да използваш пълната си сила. Също както при гимнастиката. Погледни се!

Не можех да проговоря. Когато най-сетне успях, гласът ми трепереше от напрежение, яд и самосъжаление.

— Д-да, г-гледам се…

Никак не исках да се държа така в нейно присъствие! Сократ усмихнато продължи.

— Вече съм ти казвал, че прекаленото внимание, което отдаваш на настроенията и импулсите на ума, е много дълбока грешка. И ако продължаваш така, ще си останеш все същият — а по-лоша участ от това не можеш и да си представиш! — той се разсмя от сърце на думите си, а Джой утвърдително кимна.

— Май доста е напушен, а? — ухили се тя към Сократ.

Аз седях безмълвно и стисках юмруци. Най-сетне успях да проговоря.

— Не мисля, че сте особено забавни — владеех напълно гласа си.

Сократ се облегна назад в стола си и с хладнокръвна жестокост каза:

— Ти си ядосан, но опитите ти да го прикриеш са много жалки, глупако. („Не пред Джой!“, помислих си аз.) Твоят гняв — продължи той — е доказателство за упоритите ти илюзии. Защо трябва да защитаваш един аз, в който дори не вярваш? Кога ще пораснеш?

— Слушай какво, откачено дърто копеле! — изкрещях аз. — Аз съм си наред! Идвам тук само заради емоцията. Но вече видях каквото ми трябваше да видя. Твоят свят изглежда пълен със страдания, а не моят. Да, може и да съм потиснат, но единствено, когато съм тук при теб!

И Джой, и Сократ не отрониха нито думичка. Само кимаха с глава, на вид изпълнени със съчувствие и състрадание. По дяволите тяхното съчувствие!

— И двамата си въобразявате, че всичко е толкова ясно, толкова просто и толкова забавно. Не ви разбирам и двамата, а и не съм сигурен, че имам желание за това.

Ослепял от възмущение, объркване и мъка, аз излетях през вратата, заклевайки се, че ще го забравя, ще забравя и нея, ще забравя, че изобщо съм стъпвал в тази бензиностанция късно през една звездна нощ.

Възмущението ми беше преструвка и аз го съзнавах. Нещо по-лошо — съзнавах, че и те го знаят. Бях се издънил. Чувствах се слаб и глупав, като малко момченце. Можех да понеса унижение пред Сократ, но не и пред нея. А сега бях сигурен, че съм я загубил завинаги.

Тичайки през улиците, открих, че се движа в обратната на дома ми посока. Накрая се озовах в един бар на булевард „Юнивърсити“, близо до улица „Гроув“. Натрясках се колкото можах и, когато накрая се добрах до апартамента си, бях благодарен, че изпаднах в безсъзнание.

Никога нямаше да мога да се върна. Реших да се опитам да възобновя нормалния живот, който бях захвърлил преди месеци. Първото нещо беше да наваксам с лекциите, ако смятах да се дипломирам. Сузи ми даде своите записки по история, а по психология взех от един приятел в отбора. Заседявах се до късно нощем, подготвяйки писмени работи и затънал в книги. Много нещо имах да си спомням — и много да забравя.

В салона тренирах до изтощение. Отначало треньорът и съотборниците ми се радваха да видят тази възобновена енергия. Рик и Сид, най-близките сред съотборниците ми, се удивяваха на безразсъдните ми изпълнения и ги наричаха на шега „предсмъртното желание на Дан“. Аз изпълнявах всяко съчетание, независимо дали бях подготвен или не. Те смятаха, че преливам от храброст. Аз си знаех, че исках да се нараня — нуждаех се от физическа причина за болката вътре в мен.

Не след дълго шегичките на Рик и Сид преминаха в загриженост.

— Дан, забелязал ли си, че имаш сенки под очите? И кога за последен път си се бръснал? — попита ме Рик.

Сид смяташе, че прекалено съм отслабнал.

— Какво ти е, Дан?

— Това си е моя работа — сопнах му се аз. — Не, всъщност благодаря ти, Сид, но съм добре. Здрав и корав, нали разбираш?

— Добре, но гледай все пак да си отспиваш от време на време, иначе до лятото съвсем ще се стопиш.

— Да, разбира се — не им казах, че хич не ми пукаше дори да се стопях дотолкова, че да изчезна.

Превърнах и последните си грамове мазнини в жили и мускули. Изглеждах як като статуя на Микеланджело. Кожата ми беше светнала, бледа и прозирна като мрамор.

Ходех на кино почти всяка вечер, но не можех да изкарам от ума си представата за Сократ, седнал в бензиностанцията, може би заедно с Джой. Понякога мрачно си представях как двамата седят и ми се присмиват, може би за тях аз бях плячката им като воини.

Не отделях време за Сузи или която и да била от другите жени, които познавах. Малкото сексуално желание, което ми бе останало, потъваше в тренировките, удавях го в пот. Освен това, как можех да понеса идеята да се вгледам в нечии други очи, след като бях гледал в очите на Джой? Една нощ ме събуди почукване на вратата и чух плахия глас на Сузи отвън.

— Дани, там ли си? Дан? — тя пъхна една бележка под вратата. Дори не станах да погледна бележката.

Животът ми се превърна в изтезание. Смехът на другите хора ме дразнеше. Представях си Сократ и Джой, разкикотили се като зъл магьосник и вещица, да кроят заговори срещу мен. Филмите, които гледах, бяха загубили цветовете си, храната, която ядях, имаше вкус на тесто. А веднъж на една лекция, докато Уоткинс анализираше социалните въздействия на това или онова, аз станах и се чух да изкрещявам с всички сили: „Тъпотии!“. Уоткинс се опита да не ми обръща внимание, но всички очи, около 500 чифта, се впериха в мен. Публика. Щях да им покажа аз! „Тъпотии!“, изкрещях отново. Няколко анонимни ръце изръкопляскаха и се разнесе сподавен смях и шепот.

Уоткинс, който никога не губеше костюмираното си самообладание, предложи:

— Бихте ли ни обяснили защо?

Проврях се от моето място до пътеката между банките и се качих на подиума, внезапно съжалих, че не се бях избръснал или поне да бях с чиста риза. Застанах очи в очи с него.

— Какво общо имат всички тези глупости с щастието, с живота? — още аплодисменти от публиката. Направо усетих как ме преценява дали съм опасен — и как реши, че може и да съм. Смело напред! Ставах все по-уверен.

— Може би сте прав — съгласи се спокойно той.

Господи, той ме занасяше пред 500 души! Щях да им обясня как стоят нещата — щях да ги науча, да накарам всички да разберат. Обърнах се към аудиторията и започнах да им разказвам за срещата си с един човек в една бензиностанция, който ми бе показал, че животът не е такъв, какъвто изглежда. За разказвах им притчата за краля на хълма, самотен сред един полудял град. Отначало цареше мъртва тишина, после няколко души захихикаха. Какво им ставаше? Аз не бях казал нищо смешно. Продължих историята, но скоро вълна от смях заля цялата зала. Всички те ли бяха полудели или аз?

Уоткинс ми пошепна нещо, но не го чух. Продължих да говоря, макар че никой вече не слушаше. Той отново ми пошепна:

— Синко, мисля, че се смеят, защото ципът ти е разкопчан.

Унижен до смърт, аз погледнах надолу и после към тълпата. Не! Не, не пак, не исках отново аз да съм глупакът! Пак да съм идиотът! Разплаках се и смехът стихна.

Избягах от залата и продължих да тичам, докато не останах без сили. Покрай мен минаха две жени — пластмасови роботи, търтеи на обществото. Когато се разминахме, те ме изгледаха погнусено и се извърнаха.

Огледах мръсните си дрехи, които на всичко отгоре сигурно и воняха. Косата ми беше невчесана и сплъстена, не се бях бръснал от дни насам. Озовах се в Студентския съюз, без да помня как съм отишъл там, стоварих се на един лепкав, пластмасов стол и съм заспал. Сънувах, че съм прикован с бляскав меч върху един дървен кон. Конят пък беше прикован на въртележка, която бясно се въртеше ли въртеше, а аз отчаяно се пресягах да се уловя за парапета. Разнасяше се монотонна, меланхолична музика, а зад нея чувах смразяващ смях. Събудих се замаян и се повлякох към къщи.

Започнах да минавам през учебните си задължения като призрак. Моят свят се бе преобърнал с краката нагоре. Опитвах се да се върна към предишния си начин на живот, да се почувствам мотивиран за уроците и тренировките, но вече нищо нямаше смисъл.

През това време преподавателите продължаваха да дрънкат нескончаемо за Ренесанса, за инстинктите на мишките и за средния период на Милтън. Всеки ден прекосявах като насън площад „Спроул“ насред студентски демонстрации и седящи стачки, нищо вече нямаше смисъл за мен. Силата на студентите не ми повлия ободрително, не намирах утеха в дрогата. И така се реех, чужденец в чужда земя, увиснал между два свята, без да мога да се заловя за ни един от тях.

Веднъж късно следобед седях в горичката от секвои в дъното на университетския комплекс и чаках да мръкне, като обмислях кой е най-подходящият начин да се самоубия. Аз вече не принадлежах на този свят. Не знам как си бях загубил обувките, бях с един чорап, а краката ми бяха кафяви от засъхнала кръв. Не изпитвах нито болка, нито нищо.

Реших да се срещна със Сократ за последен път. Затътрих се към бензиностанцията и застанах на отсрещния тротоар. Той тъкмо приключваше с една кола, а в това време на бензиностанцията дойде жена с малко момиченце, към четиригодишно. Жената изглежда не познаваше Сократ, сигурно го питаше за някакъв адрес. Изведнъж малкото момиченце протегна ръце нагоре към него. Той го вдигна и то обви ръце около врата му. Жената се опита да отдръпне момиченцето от Сократ, но то не се пускаше. Сократ се засмя и като говореше нещо на момиченцето, внимателно го остави на земята. После приклекна и двамата се прегърнаха.

В този момент се почувствах неописуемо тъжен и се разплаках. Тялото ми се тресеше от мъка. Обърнах се и побягнах, но след няколкостотин метра рухнах на пътеката. Бях прекалено изтощен, за да се прибера вкъщи или да направя каквото и да било, и може би това ме бе спасило.

Събудих се в болница. В ръката ми имаше интравенозна игла. Някой ме беше обръснал и измил. Поне се чувствах отпочинал. Изписаха ме на другия ден и аз се обадих в здравния център „Коуъл“.

— Доктор Бейкър, моля — отговори ми секретарката му. — Казвам се Дан Милман. Бих искал да се запиша при д-р Бейкър колкото е възможно по-скоро.

— Да, г-н Милман — каза тя с ведрия, професионално дружелюбен глас на секретарка на психиатър. — Докторът има свободен час след една седмица, във вторник, 13 часа, това устройва ли ви?

— Няма ли някакъв час по-скоро?

— Опасявам се, че…

— Но аз ще се самоубия преди да е минала седмицата до следващия вторник, госпожо.

— Можете ли да дойдете днес следобед? — гласът й звучеше успокояващо. — В 14 часа добре ли е?

— Да.

— Добре, дотогава, г-н Милман.

Доктор Бейкър беше висок, снажен мъж с лек нервен тик до лявото око. Внезапно загубих всякакво желание да говоря с него. И как ли да започна? „Ами-и, хер докторе… имам един учител на име Сократ, който скача на покривите… не, не от тях, това аз се каня да направя. И… а, да, той ме води на пътешествия из непознати места и времена и аз се превръщам във вятър и съм малко потиснат и, да, в училище всичко е наред, а аз съм прочут гимнастик и искам да сложа край на живота си.“

Станах.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, докторе. Но изведнъж се почувствах страхотно. Просто исках да видя как живее по-добрата половина от хората. Чудесно беше.

Той се опита да ме заговори, търсейки „подходящите“ думи, но аз си тръгнах, прибрах се вкъщи и заспах. За момента сънят ми изглеждаше най-добрата алтернатива.

Същата нощ се завлякох до бензиностанцията. Джой я нямаше там. Част от мен изпита болезнено разочарование — толкова ми се искаше да се вгледам отново в очите й, да я държа отново за ръка и тя да ме държи — но друга част изпита облекчение. Пак щяхме да бъдем един на един — Сок и аз.

Когато седнах, той не каза нищо за дългото ми отсъствие, освен:

— Изглеждаш уморен и потиснат — каза го без следа от жал. Очите ми се изпълниха със сълзи.

— Да, много съм потиснат. Дойдох да се сбогуваме. Дължах ти го. Задъних се на половината път и повече не мога да издържам. Не ми се живее.

— Грешиш в две неща, Дан — той дойде и седна до мен на дивана. — Първо, още не си стигнал половината от пътя, доста си далеч от там. Но си много близо до края на тунела. И второто нещо — каза той и докосна слепоочието ми, — е, че ти няма да се самоубиеш.

Вбесен се вторачих в него.

— Ти ще ми кажеш!

В този момент установих, че вече не сме в офиса му, а седим в евтина хотелска стая. Нямаше съмнение — миризма на мухъл, изтънял сив мокет, две тесни легла и малко, пропукано, долнокачествено огледало.

— Какво става? — за миг животът се бе върнал в гласа ми. Тези пътешествия винаги бяха шок за организма ми, почувствах прилив на енергия.

— В момента се извършва опит за самоубийство. Само ти можеш да го спреш.

— Точно сега още нямам намерение да се самоубивам — казах аз.

— Не ти, глупчо. Младият човек вън, на перваза на прозореца. Той учи в южнокалифорнийския университет. Казва се Доналд, играе футбол и завършва философия. Последна година е и не иска да живее. Иди при него — и Сократ посочи с жест прозореца.

— Не мога, Сократ.

— Тогава той ще умре.

Надвесих се през прозореца и видях, че сме в центъра на Лос Анджелис, а от улицата, на около петнадесет етажа по-долу, група миниатюрни хора гледаха нагоре. Надникнах настрани през прозореца и видях светлокос младеж с кафяви дънки Ливайс и тениска, който стоеше на десетина крачки от мен върху тесния перваз и гледаше надолу. Канеше се да скочи.

Не исках да го стресна, затова го повиках тихичко по име. Той не ме чу. Повиках го отново:

— Доналд!

Той рязко вдигна глава и едва не падна.

— Не се приближавай до мен! — предупреди ме. А после: — Откъде знаеш името ми?

— Един мой приятел те познава, Доналд. Може ли да седна тук на перваза и да си поговорим? Няма да се приближавам повече.

— Не, нито дума повече — лицето му беше безжизнено, монотонният му глас вече бе лишен от живот.

— Дон… така ли те наричат хората — Дон?

— Да — отговори той автоматично.

— Добре, Дон, знам, че това си е твоят живот. А така или иначе 99 процента от хората по света се самоубиват.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това? — попита той, а в гласа му се върна искрица живот. Вкопчи се по-здраво в стената.

— Ами, сега ще ти обясня. Начинът, по който живеят повечето хора, ги убива — разбираш ли какво искам да ти кажа, Дон? Може да им отнеме тридесет или четиридесет години да убият себе си чрез пушене или пиене, чрез стрес или редовно преяждане, но все едно — те се самоубиват.

Прокраднах се няколко стъпки по-близо до него. Трябваше много внимателно да подбирам думите си.

— Дон, аз се казвам Дан. Ще ми се да прекараме по-дълго заедно и да поговорим, може да имаме доста общи неща. Аз също съм спортист, в университета „Бъркли“.

— Ами… — той млъкна и се разтрепери.

— Слушай, Дон, почва да ме хваща малко шубе да седя тук, на този ръб. Ще се изправя, за да мога да се хвана за нещо — бавно се изправих. Аз самият треперех малко. „Божичко, помислих си, какво правя на този ръб?“

Заговорих меко, опитвайки се да намеря мост към него.

— Дон, чух, че днес ще има прекрасен залез, ветровете откъм Санта Ана довяват буреносни облаци. Сигурен ли си, че не искаш никога повече да видиш някой залез или изгрев? Сигурен ли си, че не искаш никога повече да се поразходиш из планината?

— Никога не съм ходил в планината.

— Не можеш да си представиш какво е, Дон. Там горе всичко е толкова чисто — водата, въздухът. Навсякъде ухае на борови иглички. Някой път можем да отидем заедно. Какво ще кажеш? По дяволите, щом толкова искаш да се самоубиваш, можеш поне да го направиш след като си видял планината.

Ами, това е — бях казал всичко, което можах. Сега зависеше от него. Докато говорех, ми се искаше все по-силно той да живее. Вече бях само на няколко крачки от него.

— Спри! — каза той. — Аз искам да умра… още сега.

Предадох се.

— Добре — казах му. — Тогава идвам с теб. И без това вече съм виждал проклетата планина.

Той за пръв път ме погледна.

— Сериозно ли говориш?

— Да, съвсем сериозно. Ти ли си пръв или аз?

— Но… ти пък защо искаш да умреш? — попита ме той. — Това е лудост. Изглеждаш толкова здрав — и сигурно имаш много неща, заради които да живееш.

— Виж какво — казах му. — Не знам какви са твоите проблеми, но в сравнение с моите сигурно са просто бели кахъри, ти дори не би могъл да проумееш моите. Но стига приказки!

Погледнах надолу: щеше да бъде толкова лесно. Просто трябваше да се наведа напред и гравитацията щеше да свърши останалото. И поне веднъж щях да докажа на това самодоволно старче, Сократ, че е сгрешил. Щях да полетя със смях и викове: „Ти сбърка, старо копеле такова!“ — по целия път до долу, където кокалите ми щяха да се потрошат, всичките ми органи щяха да се размажат и аз щях да се откъсна завинаги от всички бъдни залези.

— Чакай!

Беше Дон, пресягаше се към мен. Поколебах се и после се хванах за ръката му. Погледнах го в очите и в това време лицето му започна да се променя. Стана по-тясно. Косата му потъмня, тялото му се смали. Стоях там и гледах самия себе си. После огледалният образ изчезна и останах сам.

Изумен, аз отстъпих назад и се подхлъзнах. Започнах да падам, премятайки се във въздуха отново и отново. С вътрешното си зрение виждах кошмарния, закачулен призрак, който ме чакаше долу. Чувах гласа на Сок, който викаше някъде отгоре: „Десети етаж, спално бельо, завивки… осми етаж, домакинска техника, фотоапарати“.

Лежах на дивана в офиса и гледах спокойната усмивка на Сок.

— Е? — попита ме той. — Ще се самоубиваш ли?

— Не — ала с това решение бремето и отговорността на живота ми отново се стовариха върху мен. Казах му какво чувство изпитвам. Сократ хвана раменете ми и само каза:

— Запази това чувство, Дан.

Преди да си тръгна през онази нощ, аз го попитах:

— Къде е Джой? Искам пак да я видя.

— Като му дойде времето. Тя ще дойде при теб, може би по-късно.

— Но само ако можех да си поговоря с нея, нещата биха станали толкова по-лесни.

— Кой изобщо ти е казвал, че ще бъде лесно?

— Сократ — настоях аз, — трябва да я видя!

— Не трябва да правиш нищо друго, освен да престанеш да виждаш света от гледната точка на собствените си, лични домогвания. Отпусни се! Когато се поосвободиш от ума си, ще можеш да се осъзнаеш. Дотогава обаче искам да продължиш да наблюдаваш — колкото можеш повече — бунището на ума си.

— Поне само да й се обадя…

— Извоювай си го! — каза той.

В последвалите седмици шумът взе пълно господство над ума ми: необуздани, прихватничави, глупави мисли, чувство на вина, тревога, мъчителни копнежи — абсолютен шум. Дори когато спях, оглушителната какофония на сънищата непрекъснато щурмуваше ушите ми. Сократ беше съвсем прав — аз наистина бях в затвор.

Един вторник към десет часа вечерта дотърчах до бензиностанцията. Нахълтах в офиса и простенах:

— Сократ! Ще полудея, ако този шум не отслабне! Умът ми направо е превъртял — всичко е точно както ти ми каза!

— Много добре! — каза той. — Първото осъзнаване на един воин.

— Ако това е напредък, тогава предпочитам да назадвам.

— Дан, когато яхнеш необязден жребец, който според теб е опитомен, какво става?

— Изхвърля те… или ти избива ченето.

— Животът, по свой удивителен начин, доста пъти ти е избивал ченето.

Не можех да го отрека.

— Но когато знаеш, че жребецът е див, ще подходиш към него по подобаващия начин.

— Мисля, че разбирам, Сократ.

— Или може би по-точно разбираш, че мислиш? — засмя се той.

Тръгнах си с напътствията да оставя „осъзнаването ми да се стабилизира“ още известно време. Правех всичко възможно. През последните месеци осъзнаването ми беше израснало, но когато влязох в офиса, имах все същите въпроси:

— Сократ, най-сетне осъзнах степента на умствения ми шум; и, да, моят кон е див — но как да го укротя? Как да намаля шума? Какво да направя?

Той почеса глава.

— Ами… предполагам, че просто ще трябва да развиеш много добро чувство за хумор — той се заля в смях, после се прозя и се протегна — не както правят обикновено повечето хора — протягайки ръце настрани и нагоре — а също като котка. Изви гръб и чух как гръбнакът му направи пук-пук-пук-пук.

— Сократ, знаеш ли, че като се протягаш, приличаш съвсем на котка?

— Предполагам, че да — отвърна нехайно той. — Добра практика е да копираме положителните качества на различни животни, точно както можем да подражаваме на положителните качества на някои хора. Аз направо се възхищавам на котката — тя се движи като истински воин.

— Колкото до теб, ти си се формирал, следвайки модела на глупака. Време е да поразшириш малко репертоара си, не мислиш ли?

— Да, предполагам, че трябва — отговорих с овладян глас аз. Но бях ядосан. Извиних се и си тръгнах рано, малко след полунощ. Успях да поспя пет часа, когато будилникът ме събуди. Реших да се отбия пак до бензиностанцията.

В този момент бях взел едно тайно решение. Повече нямаше да играя ролята на жертвата, на човечеца, когото той си въобразява, че превъзхожда. Вече щях да бъда ловецът, аз него щях да дебна.

Имаше още около час до изгрев слънце, когато свършваше смяната му. Спотаих се в храстите откъм долния край на университетския комплекс, близо до бензиностанцията. Смятах да го проследя и така все щях да стигна до Джой.

Взирайки се през листака, наблюдавах всяко негово движение. Докато стоях с изострено внимание, мислите ми утихнаха. Единственото ми желание беше да разкрия нещо за живота му извън бензиностанцията — тема, по която той винаги мълчеше. Сега сам щях да проследя отговорите.

Бях се вторачил в него като бухал. Повече от всякога ми направи впечатление колко плавно и грациозно беше всяко негово движение. Миеше стъклата без нито едно излишно движение, пъхаше маркуча с бензин в резервоара най-артистично.

Сократ влезе в гаража, сигурно да поработи над някоя кола. Почувствах умора. Затворих очи само за няколко минутки, както ми се струваше, но когато се надигнах, небето вече беше светло. О, не! Бях го изпуснал!

Но тогава го видях — зает с последните си задължения в края на смяната. Сърцето ми подскочи, когато той излезе от бензиностанцията, прекоси улицата и се запъти право към мястото, където бях аз, изтръпнал, зъзнещ, с болки из цялото тяло, но добре прикрит. Надявах се само, че тази сутрин няма да му хрумне да заоре през храстите.

Спотаих се по-дълбоко в листака и успокоих дишането си. Чифт сандали минаха покрай мен, само на метър от временното ми скривалище. Почти не чувах леките му стъпки. Той сви надясно по разклоняващата се пътека.

Бързо, но предпазливо, аз заподскачах по пътеката като катерица. Сократ вървеше изненадващо бързо. Едва успявах да следвам дългата му крачка и за малко да го изгубя, когато далеч напред зърнах една белокоса глава да влиза в библиотеката „Доу“. Най-малко от всичко очаквах това от него. „Какво ли може да прави точно там?“, зачудих се аз и се приближих, потръпвайки от вълнение.

Влязох през голямата дъбова врата и минах покрай група ранобудни студенти, които се обърнаха след мен и се разхилиха. Не им обърнах внимание, а продължих да следя плячката си по един дълъг коридор. Видях го как зави надясно и изчезна. Притичах до мястото, където бе изчезнал. Не можеше да бъркам. Трябва да беше влязъл през тази врата. Това беше мъжката тоалетна, а друг изход нямаше.

Не посмях да вляза. Заех позиция в една телефонна кабина наблизо. Минаха десет минути, двадесет минути. Възможно ли беше да съм го изпуснал? Имах нужда да отида до тоалетната. Трябваше да вляза — не само, за да намеря Сократ, но и за да използвам мястото по предназначение. Какво толкова? В края на краищата, това си беше моя територия, не негова. Щях да го накарам да ми обясни. И все пак щеше да се получи поста неловко.

Влязох в облицованата с плочки тоалетна и отначало не видях никого. Като си свърших работата, се заех да търся по-внимателно. Друга врата нямаше, значи той трябваше да е още тук. Някакъв човек излезе от една кабинка и ме видя как наведен надзъртам под вратичките. Излезе забързано от помещението, като смръщи вежди и заклати глава.

Върнах се към заниманието си. Наведох глава да надникна под последната врата. Отначало зърнах петите на крака, обути в сандали, после ненадейно лицето на Сократ надникна изпод вратата, с главата надолу и идиотски ухилено. Явно беше с гръб към вратата и се беше навел напред, с глава между коленете.

Отстъпих назад сащисан и абсолютно сконфузен. Нямах никакво прилично обяснение за странното си поведение в тоалетната.

Сократ отвори вратичката с театрален жест и възкликна:

— УУУУФФФ човек може запек да получи, докато го следи един начинаещ воин! — смехът му прокънтя из фаянсовото помещение, а аз страхотно се изчервих. Пак ме беше надхитрил! Просто усещах как ушите ми се издължават — отново ме бяха направили на магаре. Тялото ми се тресеше в смесица от срам и яд.

Усещах лицето си да гори. Хвърлих поглед в огледалото и там, спретнато закичена в косата ми, видях кокетна жълта панделка. Едва сега си обясних подсмихването и хихикането на хората, докато минавах през университета, особения поглед, с който ме бе изгледал колегата по тоалетна. Сократ сигурно ми беше закачил панделката на главата, когато съм задрямал в храсталака. Внезапно се почувствах крайно отпаднал, обърнах се и излязох през вратата.

Точно преди да се затвори, чух Сократ да казва, не без нотка на съчувствие в гласа си:

— Това беше само, за да ти припомни кой е учителят и кой — ученикът.

Следобеда се хвърлих да тренирам яростно като триста бесове, изпуснати от ада. С никого не говорих и — което беше доста мъдро от тяхна страна — никой думичка не ми каза. В тиха ярост аз се заклевах, че ще направя каквото и да се наложи, но ще накарам Сократ да ме признае за воин.

На излизане един съотборник ме спря и ми подаде някакъв плик.

— Някой е оставил това в офиса на треньора. Адресирано е до теб, Дан. От някой твой фен ли е?

— Не знам. Благодаря, Хърб.

Излязох навън и разкъсах плика. На лист хартия без редове пишеше: „Гневът е по-силен от страха, по-силен от мъката. Духът ти израства. Готов си за меча. Сократ.“

3. Освобождаване

На следващата сутрин над Залива се беше разстлала мъгла — закриваше лятното слънце и разхлаждаше въздуха. Събудих се късно, направих си чай и изядох една ябълка.

Реших малко да поотпусна, преди да се заловя с всекидневните си занимания, затова измъкнах малкото си телевизорче и напълних една купа с разни бисквитки. Избрах някаква сапунена опера и се потопих в проблемите на други хора. Докато гледах, завладян от драмата, посегнах за още една бисквитка и открих, че купата е празна. Възможно ли беше да съм изял всичките тези бисквити?

По-късно същата сутрин отидох да потичам около игрището „Едуардс“. Там се запознах с Дуайт, който работеше в научна зала „Лорънс“, в Бъркли Хилс. Трябваше повторно да го попитам за името му, защото първия път „не го чух добре“ — още едно напомняне за отслабеното ми внимание и блуждаещ ум. След няколко обиколки Дуайт каза нещо за безоблачното синьо небе. Толкова бях потънал в мислите си, че дори не бях забелязал небето. После Дуайт продължи да тича към възвишенията — беше трениран маратонец — а аз се запътих към къщи, размишлявайки за моя ум — ако имаше занимание, което да върви толкова против себе си, то беше именно това.

Забелязах, че в гимнастическия салон съсредоточавах вниманието си съвсем точно над всяко действие, но щом престанех с упражненията, мислите отново замъгляваха възприятието ми.

Вечерта отидох в бензиностанцията по-рано, надявайки се да посрещна Сократ още в началото на смяната му. Дотогава бях направил всичко възможно да забравя вчерашната случка в библиотеката и бях готов да чуя каквато и да било противоотрова за хиперактивния ми ум, която Сократ можеше да ми предложи.

Зачаках. Стана полунощ. Малко след това Сократ дойде.

Тъкмо се бяхме настанили в офиса, когато се разкихах и носът ми протече. Бях леко настинал. Сок сложи чайника на котлона и аз по навик започнах с въпрос.

— Сократ, какво да правя, за да спра мислите си, ума си… освен да развивам чувство за хумор?

— Първо трябва да разбереш откъде идват мислите ти, как преди всичко се зараждат те. Например, в момента имаш настинка, физическите й симптоми ти казват, че тялото ти има нужда да възвърне баланса си, да възстанови собствената си връзка със слънчевата светлина, свежия въздух, простата храна, да си почине в естествена среда.

— Какво общо има това с моя ум?

— Всичко. Безредните мисли, които те смущават и разсейват, също са симптоми — на конфликт с околната ти среда. Когато умът е в сблъсък с живота, надигат се мисли. Когато се окаже, че нещо е в конфликт с вярванията на човек, появява се смущение. Мисълта е несъзнателна реакция към живота.

До бензиностанцията приближи автомобил, на предната седалка стърчаха като истукани възрастни мъж и жена, и двамата облечени официално.

— Ела с мен — нареди ми Сок.

Съблече якето и памучната си риза, разкривайки гол гръден кош и плещи със стегнати, добре очертани мускули под гладка, прозирна кожа.

Той отиде до автомобила откъм страната на шофьора и се усмихна на потресената двойка.

— Какво мога да направя за вас, приятели? Бензин — да зареди духа ви? Или масло — да смаже по-острите търкания от деня ви? Или пък нов акумулатор — да заредите с повечко енергия живота си? — намигна им открито и остана да стои усмихнат, докато колата припряно потегли и с пълна газ се отдалечи от бензиностанцията. Той почеса глава.

— Май току-що се сетиха, че са забравили водата вкъщи да тече.

Докато си почивахме в офиса, отпивайки от чая, Сократ ми обясни изнесения урок.

— Видя как онези мъж и жена се възпротивиха на нещо, което според тях беше ненормална ситуация. Предубедени поради своите ценности и страхове, те не са се научили да реагират спонтанно. А можех да бъда събитието на деня им!

— Виждаш ли, Дан, когато се съпротивяваш на това, което ти се случва, умът ти започва бясно да препуска, същите тези мисли, които те връхлитат, всъщност са създадени от самия теб.

— А твоят ум различно ли работи?

— Моят ум е като езеро без ни една вълничка. Твоят ум, от друга страна, прелива от вълни, защото ти се чувстваш отделен и често застрашен от непредвидени, нежелани събития. Твоят ум е като езеро, в което някой току-що е хвърлил огромна скала.

Слушах го, загледан в дъното на чашата с чай, когато усетих докосване точно зад ушите. Вниманието ми внезапно се изостри, взирах се все по-дълбоко и по-дълбоко в чашата, надолу, надолу…

Бях под вода и гледах нагоре. Това беше нелепо! Да не би да бях паднал в чашата с чай? Имах перки и хриле, съвсем като на риба. Пляснах с опашка и се стрелнах към дъното, където беше тихо и спокойно.

Внезапно огромна скала се стовари върху повърхността на водата. Ударната вълна ме запокити назад. Перките ми отново заблъскаха водата и се защурах да търся убежище. Спотаих се, докато всичко отново не затихна. С течение на времето започнах да свиквам с малките камъни, които от време на време падаха във водата и надигаха вълнички. Но големите плясъци все така ме плашеха.

В един свят, отново пълен със звук и сухота, аз лежах на дивана и гледах с широко отворени очи усмивката на Сократ.

— Сократ, това беше нещо невероятно!

— Моля ти се, само без рибарски истории. Радвам се, че си поплува добре. Сега може ли да продължа?

И без да дочака отговор, продължи:

— Ти беше една доста нервна риба, побягваше при всяка по-голяма вълна. След това посвикна с вълните, но все още не беше прозрял причината за тях. Както виждаш — продължи той, — нужен е огромен скок на осъзнаването, за да може рибата да разшири полезрението си извън водата, в която е потопена, и да види източника на вълните.

— Подобен скок на осъзнаването ще ти е нужен и на теб.

Когато разбереш ясно кой е източникът, ще видиш, че вълните на твоя ум нямат нищо общо с теб самия, просто ти ще наблюдаваш отстранено, без да реагираш свръхчувствително всеки път, когато цопне някое дребно камъче. Успееш ли да успокоиш мислите си, няма повече да те лашкат бурите на света. Запомни — когато имаш проблеми, остави мислите да си текат, а ти се заеми с ума!

— Как, Сократ?

— Хубав въпрос! — възкликна той. — Както си научил от физическите си тренировки, скоковете при гимнастиката — или при осъзнаването — не стават от раз, те изискват време и практика. А практиката, нужна, за да прозреш източника на собствените ти вълни, е медитацията.

След това грандиозно откровение той се извини и отиде в банята. Сега беше моментът аз да му поднеса изненадата си. Извиках от дивана, за да може да ме чуе през вратата на банята:

— Аз съм едни гърди пред теб, Сократ. Миналата седмица се включих в група за медитация. Реших сам да направя нещо за този мой стар ум — поясних аз — Всяка вечер седим по половин час заедно. Вече започвам да релаксирам повече и постигам известен контрол над мислите си. Забелязал ли си, че съм по-спокоен? А ти, Сок, практикуваш ли медитация? Ако не, мога да ти покажа какво съм нау…

Вратата на банята се отвори с трясък и Сократ се хвърли към мен, надавайки смразяващ кръвта вик, над главата си бе издигнал бляскав самурайски меч! Преди да успея да помръдна, мечът се спусна към мен, беззвучно разцепвайки въздуха, и спря на сантиметри от главата ми. Погледнах надвисналия меч, после Сократ. Той ми се ухили.

— Цар си на ефектното появяване. Направо ми изкара акъла! — казах задъхано аз.

Острието бавно се издигна. Надвиснало над главата ми, то сякаш улавяше и засилваше цялата светлина в стаята. Блесна ми в очите и ме накара да примижа. Реших по-добре да си замълча.

Обаче Сократ само коленичи на пода пред мен и внимателно постави меча между нас, после затвори очи, пое си дълбоко дъх и остана напълно неподвижен. Наблюдавах го известно време, чудейки се дали този „дремещ тигър“ няма да се събуди и да скочи върху мен, ако помръднех. Минаха десет минути, после двадесет. Предположих, че той може би искаше и аз да медитирам, затова затворих очи и останах да седя така половин час. Когато отворих очи, той все така си седеше там като същински Буда. Вече не ме свърташе на едно място и тихичко станах да си налея вода. Тъкмо пълнех чашата, когато той сложи ръка на рамото ми. Стреснато се дръпнах и водата се разплиска по обувките ми.

— Сократ, можеше и да не ми се промъкваш така зад гърба. Не можа ли да издадеш някакъв звук?

Той се усмихна и заговори:

— Тишината е изкуството на воина… а медитацията е неговият меч. Това е основното оръжие, което ще използваш, за да посечеш илюзиите си. Но разбери едно: доколко ще е полезен мечът, зависи от мечоносеца. Ти още не знаеш как да използваш оръжието, затова в твоите ръце то може да се превърне в опасен, заблуждаващ или безполезен инструмент.

— В началото медитацията може да ти помогне да релаксираш. Ти изваждаш на показ „меча“ си, гордо го сочиш на приятелите си. Блясъкът на този меч подмамва мнозина медитиращи към по-нататъшни илюзии, докато накрая те го захвърлят, за да търсят поредната „вътрешна алтернатива“.

Воинът, от друга страна, използва меча с вещина и дълбоко разбиране. С него той разсича ума на ленти, разцепва мислите, за да разкрие липсата на съдържание. Слушай и се учи:

Александър Велики, поел с войските си на поход през пустинята, се натъкнал на две дебели въжета, завързани в масивния и много заплетен Гордиев възел. Никой не успявал да го развърже, докато пред това изпитание не се изправил Александър. Без миг колебание той извадил меча си и с един мощен удар разсякъл възела на две. Той бил воин!

— Така и ти трябва да се научиш да атакуваш възлите на ума си — с меча на медитацията. Докато един ден не се издигнеш над всякаква потребност от оръжие.

Точно в този момент един стар микробус фолксваген, прясно боядисан в бяло и с изрисувана от едната му страна дъга, влезе със запъхтян двигател в бензиностанцията. В него седяха шест души, трудно различими един от друг. Когато приближихме до тях, видяхме, че са две жени и четирима мъже, всичките облечени от глава до пети в еднакви сини роби. Разпознах, че са членове на една от многото новоизникнали духовни групи в района на Залива. Тези особени хора високомерно избягваха да зачетат присъствието ни, сякаш нашето простосмъртие можеше да ги зарази.

Сократ естествено пое предизвикателството, като моментално се преобрази в накуцващ фъфлек. Чешейки се неудържимо, той беше същински Квазимодо.

— Хей, Джак — подвикна той на шофьора, който беше с най-дългата брада, която някога съм виждал, — бензин ли ще искаш или к’во?

— Да, искаме бензин — отговори мъжът с глас, плавен като олио за салата.

Сократ похотливо огледа двете жени на задната седалка пъхна глава през прозореца и високо прошепна:

— Ей, вие правите ли си медитация? — произнесе го така, сякаш имаше предвид някаква самотна форма на сексуално освобождаване.

— Да — отговори шофьорът, от гласа му направо се оцеждаше космическо превъзходство. — А сега ще налееш ли бензин в микробуса ни?

Сок ми махна да напълня резервоара и продължи всячески да бъзика шофьора.

— Ей, приятел, знаеш ли, че приличаш малко на момиче в тая рокля? Не ме разбирай погрешно, наистина ти стои добре. И защо не се бръснеш, какво криеш в тоя космалак?

Докато аз раболепничех, той го даваше все по-жестоко.

— Ей — запита едната от жените, — тоя тук гадже ли ти е? Я кажи — обърна се после към другия мъж на предната седалка, ти правиш ли го понякога или се пестиш, както пишеше в „Нешънъл Инкуайърър“?

Това почти преля чашата. Когато Сократ взе да им брои рестото — мъчително бавно (непрекъснато губеше бройката и започваше отначало) — аз вече щях да избухна в смях, а хората в микробуса трепереха от гняв. Шофьорът грабна рестото и отпраши от бензиностанцията съвсем не по благочестив начин. Докато микробусът излизаше на магистралата, Сократ се провикна след тях:

— Медитацията ви се отразява добре. Продължавайте да практикувате!

Едва се бяхме върнали в офиса, когато един голям шевролет навлезе в бензиностанцията. Звънът от камбанката на бензиностанцията бе последван от нетърпеливо „ууга-ууга“ на музикален клаксон. Излязох със Сократ да му помогна.

Зад волана седеше четиридесетгодишен „тийнейджър“, облечен в лъскави сатенени дрехи и нахлупил широкопола шапка за сафари с пера. Беше страхотен нервак и непрекъснато барабанеше по волана. До него жена на неопределима възраст пърхаше с изкуствени мигли в огледалото за обратно виждане, докато си пудреше носа.

По някаква причина те ме подразниха. Изглеждаха глуповато. Искаше ми се да ги попитам: „Защо не се държите както подобава на възрастта ви?“, но само наблюдавах и чаках.

— Ей, приятел, тук имате ли автомат за цигари? — попита хиперактивният шофьор.

Сократ прекъсна заниманието си и със сърдечна усмивка каза:

— Не, сър, но има денонощен магазин надолу по пътя.

После се зае да провери маслото, посвещавайки му цялото си внимание. Върна рестото така, сякаш поднасяше чай на император. Когато колата замина, ние поостанахме до колонката, вдишвайки нощния въздух.

— С тези хора ти се държа толкова любезно, но определено беше доста противен с онези духовно търсещи в сини роби, които явно бяха на по-високо еволюционно ниво. Защо така?

Веднъж и той да ми даде прост, директен отговор.

— Единствените нива, които трябва да те интересуват, са моето… и твоето — каза усмихнат. — Тези хора имаха нужда от любезност. Духовно търсещите имаха нужда от нещо друго, над което да поразмишляват.

— А аз от какво имам нужда? — изтърсих.

— От повече практика — отговори веднага той. — Само едноседмичното практикуване на медитация не ти беше достатъчно, за да останеш спокоен, когато ти налетях с меча, нито пък помогна на нашите синьодрешковци, когато малко се позабавлявах с тях.

— Нека погледнем нещата така — продължи — едно кълбо напред не е всичко в гимнастиката. Една техника на медитация не е всичко в пътя на воина. Ако не успееш да обхванеш цялостната картина, можеш да се заблудиш, да практикуваш само кълбо напред — или само медитация — през целия си живот, както така ще получиш само частична полза от тренирането.

Така че, за да останеш на правилния път, ти е нужна специална карта, която обхваща целия терен, който ще изследваш.

Тогава ще осъзнаеш ползата — и ограниченията — на медитацията. И въпросът ми е: от къде можеш да намериш добра карта?

— От сервиз на бензиностанция естествено!

— Тогава, сър, заповядайте в офиса и ще ви дам точно тази карта, която ви е нужна.

Влязохме със смях през вратата на гаража. Аз се пльоснах на дивана, Сократ безшумно се настани между масивните облегалки за ръце на плюшеното си кресло.

Цяла минута ме гледаше втренчено.

— Опа! — казах нервно, затаил дъх. — Нещо става.

— Проблемът е — въздъхна той накрая, — че не мога да ти опиша терена, поне не с толкова много… думи — стана и тръгна към мен с онзи блясък в очите, който ми подсказваше да си стягам багажа — потеглях на пътешествие.

Само в един миг се озовах в една висока точка някъде из космоса, усетих как се разширявам със скоростта на светлината, издувах се като балон, избухнах и се разпрострях до крайните предели на съществуването, докато накрая аз бях Вселената. Нищо вече не беше отделно от мен. Аз бях станал всичко. Бях Съзнание, разпознаващо себе си, бях чистата светлина, която физиците определят като материя, а поетите — като любов. Бях едно и бях всичко, озарявайки всички светове. В този момент вечното, непознаваемото ми се разкри като неописуем абсолютен факт.

За частица от секундата се върнах към смъртната си форма, реейки се сред звездите. Видях една призма с очертания на човешко сърце — пред нея всяка галактика изглеждаше мъничка. Тя разлагаше светлината на съзнанието във взрив от сияйни цветове, искри, блестящи във всеки нюанс на дъгата, които се разлитаха из целия космоса.

Собственото ми тяло се превърна в лъчиста призма и хвърляше искри многоцветна светлина във всички посоки. И тогава ме осени, че най-висшето предназначение на човешкото тяло е да стане ясен канал за тази светлина — за да може яркостта й да разтваря всякакви бариери, всякакви възли, всякаква съпротива.

Усещах тази пречупена светлина да преминава през всички системи на тялото ми. Тогава разбрах, че осъзнаването — това е начинът, по който човешкото същество изживява светлината на съзнанието.

Научих какво означава вниманието — то е съзнателно канализиране на осъзнаването. Отново усетих тялото си, беше като празен съд. Погледнах краката си, те се изпълниха с топла, сияйна светлина и се изгубиха в собствения си блясък. Погледнах ръцете си — същият резултат. Фокусирах вниманието си върху всяка част на тялото, докато отново станах целият само светлина. Накрая проумях процеса на истинската медитация — да разширява осъзнаването, да насочва вниманието, докато накрая се отдадеш изцяло на Светлината на Съзнанието.

Една светлинка примигваше в мрака. Събудих се и видях Сократ, който святкаше и угасваше фенерче в очите ми.

— Токът спря — каза той, оголил зъби като тиква на Вси светии, като освети отдолу лицето си с фенерчето. — Е, сега всичко е малко по-ясно, нали? — попита ме той, като че ли току-що бях научил как работи електрическа крушка, а не бях видял самата душа на вселената. Трудно ми беше да проговоря.

— Сократ, имам към теб дълг, който никога няма да успея да изплатя. Сега разбирам всичко и знам какво трябва да правя. Не мисля, че ще имам нужда да се срещаме пак.

Домъчня ми, че съм завършил обучението. Той щеше да ми липсва.

Сократ ме погледна с недоумение, после се заля в смях по-гръмко от всякога. Целият се тресеше, сълзи потекоха по бузите му. Накрая се поуспокои и ми обясни защо се смее.

— Съвсем не си завършил още, младши, работата ти едва сега започва. Погледни се. В същността си ти си същият, какъвто дойде тук преди месеци. Това, което видя, беше само едно видение, а не запечатващ се завинаги личен опит. То ще избледнее в паметта ти, но дори и така може да послужи за основа на практиката ти. А сега се отпусни и престани да се държиш толкова сериозно!

Той се облегна назад, дяволит и мъдър както винаги.

— Виждаш ли — каза шеговито, — тези малки пътешествия ми спестяват някои трудни обяснения, през които трябва да минем, за да те светна.

Точно в този миг лампите светнаха и двамата се разсмяхме.

Той бръкна в малкия хладилник до охладителя за лед и извади няколко портокала, залови се да ги изстисква и продължи да ми говори.

— Ако искаш да знаеш, и ти на мен ми правиш услуга. Аз също съм „заседнал“ на едно място във времето и пространството, и сам имам да изплащам един вид дълг. Много нещо от мен е вързано за твоя напредък. За да мога да те уча — продължи той, като хвърляше портокаловите кори назад през рамо към кофата (всеки път улучваше безпогрешно), — буквално трябваше да вложа част от себе си в теб. Доста добра инвестиция, уверявам те. Така че през цялото време трябва да полагаме усилия като екип. Приготви сока и ми подаде една малка чаша.

— Тогава да вдигнем наздравица — казах аз, — за успешното партньорство.

— Дадено — усмихна се той.

— Кажи ми нещо повече за този дълг. На кого си задължен?

— Да кажем, че е част от Правилата на дома.

— Глупости, това изобщо не е отговор.

— Може да е глупост, но въпреки това аз трябва да спазвам определени правила в бизнеса — и той извади една визитна картичка. Изглеждаше ми напълно нормална, докато не забелязах леко сияние. С релефни букви пишеше:

— Пази я добре. Може да ти потрябва. Когато имаш нужда от мен — когато истински имаш нужда от мен — просто хвани картичката с две ръце и ме повикай. И аз ще дойда, по един или друг начин.

Прибрах я грижливо в портфейла си.

— Ще я пазя, Сократ. Бъди сигурен. Ъ-ъ, между другото, случайно да ти се намира една такава картичка с адреса на Джой?

Той не ми отговори.

И двамата замълчахме, а Сократ се залови да приготвя една от неговите ситно нарязани салати. Тогава ми хрумна един въпрос:

— Сократ, как всъщност го правя? Как се отварям за тази светлина на осъзнаването?

— Ами… какво правиш, когато искаш да видиш нещо? — попита ме той, отговаряйки на въпроса с въпрос.

Разсмях се.

— Гледам! О, имаш предвид медитацията, така ли?

— Да! — отговори. — А ето и същината й — добави той, привършвайки да реже зеленчуците. — Има два едновременни процеса: единият е прозрение — волята на вниманието, канализиране на осъзнаването, за да се фокусира точно върху това, което искаш да видиш. Другият процес е да се предадеш — да оставиш всички надигащи се мисли да си текат. Това е истинската медитация, така ти се освобождаваш от ума.

— А, имам една история, която съвсем подхожда на тази тема:

Един ученик по медитация седял в дълбока тишина с малка група практикуващи. Ужасен от виденията си на кръв, смърт и демони, той станал, отишъл до учителя и прошепнал:

— Роши, току-що имах ужасни видения!

— Зарежи ги — казал учителят му.

След няколко дни ученикът се наслаждавал на фантастични еротични фантазии, прозрения за смисъла на живота, със съответните ангели и космически декори — изобщо голяма работа!

— Зарежи ги — казал учителят, приближил го в гръб и го пернал с една пръчка.

Разсмях се от историята и казах:

— Знаеш ли, Сок, мислех си…

Сократ ме перна по главата с един морков и каза:

— Зарежи го!

Седнахме да хапнем. Аз набучвах зеленчуците с вилица, той поемаше малки хапки с дървените пръчици и докато дъвчеше, дишаше равномерно. Никога не взимаше втора хапка, преди да е свършил напълно с предишната, сякаш всяка хапка сама по себе си беше отделно ястие. Възхищавах се от начина, по който се хранеше той, докато аз безгрижно сдъвквах храната надве-натри и за нула време ометох всичко. Свърших пръв, облегнах се назад в стола и обявих:

— Мисля, че съм готов да се пробвам в истинската медитация.

— А, да — той остави пръчиците си. — „Покоряването на ума“. Стига само да те интересува.

— Интересува ме! Искам себеосъзнаване. Затова съм тук.

— Искаш представа за себе си, а не себеосъзнаване. А си тук, защото нямаш по-добра алтернатива.

— Обаче наистина искам да се отърва от шумния си ум — възразих аз.

— Това е най-голямата ти заблуда, Дан. Ти си като човек, който отказва да носи очила, като упорито твърди, че вече не печатат вестниците с толкова ясен шрифт като едно време.

— Грешиш — отвърнах аз и заклатих глава.

— Не очаквам все още да видиш истината, но поне трябва да я чуеш.

— Какво имаш предвид? — попитах го нетърпеливо, като не можех да се съсредоточа.

— Че наближаваш дъното — каза Сократ с глас, който твърдо сграбчи цялото ми внимание. — Ти се отъждествяваш със своите дребнави, досадни и по начало затормозяващи те убеждения и мисли, смяташ, че ти си твоите мисли.

— Глупости!

— Твоите упорити илюзии са потъваща гемия, новако. Препоръчвам ти да ги зарежеш, докато все още има време.

Овладях надигащия се гняв.

— Как можеш ти да знаеш, че аз се „отъждествявам“ с ума си?

— Добре — въздъхна той. — Ще ти го докажа: какво имаш предвид, когато кажеш: „Аз си отивам вкъщи“? Не приемаш ли от само себе си, че ти си нещо отделно от къщата, в която отиваш?

— Ами разбира се! Що за глупав въпрос.

Без да обръща внимание, той попита:

— Какво имаш предвид, когато казваш: „Тялото ми не е във форма днес“? Кой е „аз-ът“, който е отделен от тялото и говори за него като за свое притежание?

Не можех да не се разсмея.

— Семантика, Сократ. Все някак трябва да го кажеш.

— Вярно, обаче условностите на езика ни разкриват начина, по който гледаме на света. Всъщност ти наистина се държиш като че ли си „ум“ или някакво друго невидимо нещо вътре в тялото.

— И защо според теб го правя?

— Защото най-големият ти страх е от смъртта и най-дълбокият ти стремеж е оцеляването. Искаш Завинаги, копнееш за Вечността. В заблуденото си вярване, че ти си този „ум“, „дух“ или „душа“, ти откриваш клауза за бягство от договора си със смъртността. Може би като „ум“ би могъл да излетиш на свобода от тялото, когато то умре, мм?

— Това е мисъл — ухилих се аз.

— Точно това е то, Дан, мисъл, не по-реална от сянката на някоя сянка. А ето и истината: съзнанието не е вътре в тялото, по-скоро тялото е вътре в съзнанието. И ти си именно това съзнание; а не фантомния ум, който ти създава толкова грижи. Ти си тялото, но си и всичко друго. Именно това ти разкри твоето видение. Само умът се заблуждава, застрашен от промяната. Затова, ако просто се отпуснеш в тялото без никакви мисли, ще бъдеш щастлив, доволен и свободен, няма да се чувстваш нещо отделно. Безсмъртието вече е твое, но не по начина, който си представяш или на който се надяваш. Ти си бил безсмъртен още отпреди да се родиш и ще бъдеш безсмъртен дълго след като тялото ти се разложи. Тялото е съзнание, то е безсмъртно. То само се променя. Единственото смъртно нещо е умът — с личните ти убеждения, история и идентичност, така че на кого му е притрябвал?

Сократ сложи край на темата, като се отпусна назад в креслото си.

— Сократ — казах аз, — не съм сигурен, че загрях всичко.

— Разбира се, че не си! — засмя се той. — Във всеки случай, думите значат твърде малко, ако сам не си проумял истината в тях. Тогава най-сетне ще бъдеш свободен и ще паднеш неспасяемо във вечността.

— Това звучи доста добре.

Той се засмя.

— Да, бих казал, че е доста добре. Но точно сега, аз само поставям основите за това, което предстои.

— Сократ, щом аз не съм моите мисли, какво съм тогава?

Той ме погледна така, сякаш току-що ми беше обяснил, че едно и едно правят две, а след това аз го бях попитал „Добре де, ами тогава колко са едно и едно?“ Посегна към хладилника, взе една глава лук и я пъхна в ръката ми.

— Обели го, люспа по люспа — нареди ми той. Започнах да беля. — Какво откриваш?

— Още люспи.

— Продължавай.

Свалих още няколко люспи.

— Само още люспи, Сок.

— Продължавай да белиш, докато не свършат люспите. Какво откриващ?

— Не остана нищо.

— Все пак нещо е останало.

— И какво е то?

— Вселената. Помисли над това, докато се прибираш вкъщи.

Погледнах през прозореца, почти се съмваше.

Отидох на другата вечер след посредствена медитация. Все още гъмжах от мисли. Нямаше много работа рано вечерта, затова седнахме да пием ментов чай, а аз му разказах колко мижава беше днешната ми медитация.

— Да, вниманието ти все още се разсейва. Нека ти разкажа една история:

Един Дзен-ученик попитал своя роиш кой е най-важният елемент на Дзен. Роиш отговорил:

— Вниманието.

— Да, благодаря — казал ученикът. — А бихте ли ми казали кой е вторият най-важен елемент?

И роиш отвърнал:

— Вниманието.

Погледнах Сок в недоумение, очаквайки още.

— Това е всичко, приятелю — обяви той.

Станах да си налея малко вода, а Сократ ме попита:

— Обръщаш ли достатъчно внимание на стойката си?

— Ъ-ъ, да — отговорих аз, но хич не бях сигурен. Отидох до сифона.

— Обръщаш ли достатъчно внимание на походката си? — попита той.

— Да — отговорих аз, започвайки да загрявам играта.

— Обръщаш ли достатъчно внимание на начина, по който говориш?

— Ами, мисля, че да — отговорих му, вслушвайки се в гласа си. Но започнах да изпитвам смущение.

— Обръщаш ли внимание на това как мислиш? — продължи той.

— Сократ, дай ми да си поема дъх — правя най-доброто, каквото мога!

Той се наведе към мен.

— Твоето „най-добро“ не е достатъчно добро! Вниманието ти трябва да е така напрегнато, че чак да пари. С безцелно въргаляне по дюшека в гимнастическия салон не се става шампион, или само да си седиш със затворени очи и да оставиш вниманието ти да блуждае — това не тренира осъзнаването ти.

Интензивността на практиката носи пропорционална полза. Ето ти една история:

Седях в манастира и ден след ден се борех с един коан, гатанка, която ми беше задал учителят ми, за да пришпори ума ми и да види истинската му природа. Не можех и не можех да я разгадая. Всеки път, когато отивах при роиш, нямах какво да му предложа. Бях бавен ученик и започнах да се обезкуражавам. Той ми каза да продължа да работя над коана си още един месец.

— Дотогава със сигурност ще можеш да го решиш — окуражи ме.

Месецът течеше и аз правех най-доброто, на което бях способен. Но коанът си оставаше неразгадан.

— Позанимавай се с него още една седмица, но с огън в сърцето! — каза ми той.

Ден и нощ коанът гореше, но все така не можех да стигна до прозрение.

Моят роиш ми каза:

— Още един ден, но с целия си дух.

На края на деня бях напълно изтощен. Казах му:

— Учителю, няма смисъл — месец, седмица, ден — все не мога да прозра загадката.

Учителят ми ме изгледа продължително.

— Медитирай още един час — каза той. — Ако дотогава не разгадаеш коана, ще трябва да сложиш край на живота си.

— Защо един воин трябва да седи и да медитира? Аз мислех, че да си воин, това е начин на действие.

— Медитацията е пасивно действие; все пак ти си напълно прав, че пътят на воина е по-динамичен. В последна сметка ти ще се научиш да превръщаш всяко свое действие в медитация. Но поне в началото седенето в медитация служи като церемония, специално време, което отделяш, за да засилиш интензивността на практиката. Трябва да овладееш ритуала до съвършенство, преди да си в състояние да го разпростреш както трябва и над всекидневния си живот.

— Като учител аз ще използвам всеки метод и средство, с които разполагам, за да те заинтригувам и да ти помогна да постоянстваш в работата, която ти предстои. Ако просто бях дошъл при теб и ти бях казал тайната на щастието, ти дори нямаше да ме изслушаш. На теб ти трябва някой да ти вземе акъла, да ти направи факирски номера или да скочи на покрива, за да привлече поне малко интереса ти.

— Е, аз нямам нищо против да играя игрички, поне по малко в началото, обаче идва време, когато всеки воин трябва да продължи сам по пътя. Засега ще правя каквото е нужно, за да те задържа тук и да учиш по този начин.

Почувствах се манипулиран и се ядосах.

— Значи аз мога и да си остарея така, седейки си тук в тази бензиностанция като теб, в очакване да хвана на въдицата някой наивен ученик, така ли? — и моментално съжалих, че тези думи ми се изплъзнаха от езика.

Сократ, без ни най-малко да се засегне, се усмихна и заговори спокойно:

— Не възприемай погрешно това място или учителя си, Дан.

Нещата и хората не винаги са това, което изглеждат. Мен ме определя Вселената, а не тази бензиностанция. Колкото до това защо трябва да стоиш тук и какво можеш да спечелиш, не е ли очевидно? Аз съм напълно щастлив, както виждаш. А ти щастлив ли си?

Приближи се автомобил, обвит в кълба пара, които бълваха от радиатора.

— Ела — каза ми Сократ. — Тази кола страда и може би ще трябва да я застреляме, за да я избавим от мъките.

Двамата отидохме до повредената кола, чийто радиатор направо вреше, а собственикът й, в отвратително настроение, също вдигаше пара.

— Какво толкова се туткате? Не мога да вися тук и да чакам цяла нощ, дявол да го вземе!

Сократ го изгледа с очи, излъчващи любящо състрадание.

— Да видим дали можем да ви помогнем, господине, и да превърнем всичко това само в дребно притеснение — той каза на мъжа да откара колата в гаража, където сложи манометър на радиатора и откри откъде изпуска. За няколко минути запои пукнатината, но каза на човека, че все пак скоро ще трябва да си купи нов радиатор. — Всичко на този свят умира и се променя, дори и радиаторите — отбеляза той и ми смигна.

Докато човекът подкарваше автомобила, внезапно ме осени истината в думите на Сократ. Той наистина беше напълно щастлив! Явно нищо не можеше да смути щастливата му нагласа. През цялото време, откакто го познавах, се бе случвало да действа ядосано, тъжно, великодушно, грубо, с хумор и дори загрижено. Но винаги в очите му беше блещукало щастие, дори когато са се изпълвали със сълзи.

Мислех си за Сократ на връщане към къщи, а сянката ми растеше и се смаляваше като минавах под всяка улична лампа. Пред моята сграда се спънах в тъмното в един камък и заобиколих тихо по алеята към задния двор, където под клоните на един орех ме чакаше моят малък, приспособен за жилище гараж. Оставаха само два три часа до разсъмване.

Легнах си, но не можах да заспя. Питах се дали ще мога да открия тайната на неговото щастие. В момента това ми изглеждаше по-важно дори от тайната на скока му върху покрива.

После се сетих за визитната картичка, която ми беше дал. Бързо се измъкнах от леглото и запалих лампата. Взех си портфейла и извадих картичката. Сърцето ми лудо се разтуптя. Сократ ми бе казал, че ако някога истински изпитам нужда от него, да хвана картичката в двете си ръце и просто да го повикам. Добре, сега щях да го изпитам.

Позадържах се така за миг, разтреперен, нозете ми се подкосиха. Хванах картичката с две ръце и повиках:

— Сократ, ела, Сократ. Дан те вика.

Чувствах се като пълен глупак, щръкнал в 4:55 часа сутринта с някаква светеща картичка в ръце и говорещ на въздуха. Нищо не се случи. Възмутено захвърлих картичката на шкафа. И в този момент токът угасна.

— Какво-о-о! — изкрещях аз и се защурах наоколо да доловя дали той не беше тук. Като в класическа комедия отстъпих назад, спънах се в стола, блъснах се в ръба на леглото и се проснах на пода.

Лампата отново светна. Ако някой ме подслушваше, би могъл да реши, че съм студент, който се мъчи с уроците си по древногръцки. Защо иначе ще крещя така в 5:02 сутринта:

— Проклет да си, Сократ!

Така и никога не разбрах дали токът спря по съвпадение, или не. Сократ бе казал само, че ще дойде, но не бе казал как. С оглупял вид аз взех картичката да я прибера в портфейла си и забелязах, че се е променила. Под последния ред — „Парадокси, Хумор и Промени“ — се бяха появили две думи с по-черен шрифт: „Само при спешност!“.

Разсмях се и после почти моментално заспах.

Започнаха летните тренировки. Радвах се да видя старите познати лица. Хърб си пускаше брада, Рик и Сид поддържаха летния си загар и изглеждаха по-стройни и силни от всякога. Страхотно ми се искаше да споделя със съотборниците си нещата от моя живот и уроците, които бях научил, но още не знаех как да подхвана темата. После се сетих за визитната картичка на Сок. Повиках Рик, преди да започнем разгряването.

— Ей, искам да ти покажа нещо.

Знаех, че веднъж видеше ли светещата картичка със „специалностите“ на Сок, щеше да се заинтригува и да ме заразпитва, може би всички щяха да се заинтересуват.

След драматична пауза аз извадих картичката и му я подхвърлих.

— Виж това, не е ли доста странно, а? И този човек е мой учител.

Рик я погледна, обърна я, после ме погледна мен — лицето му беше празно като картичката.

— Това някаква шегичка ли е? Да ти кажа право, Дан, не я загрявам.

Взех картичката и я погледнах от двете страни.

— Ъхъ — смутолевих аз и напъхах картончето в портфейла си, — стават грешки, Рик. Да вървим да разгряваме.

Тайно в себе си въздъхнах. Тази случка щеше да укрепи името ми на ексцентрика в отбора.

„Сократ, помислих си аз, какъв евтин номер — изчезващо мастило!“

Вечерта влязох в офиса му с картичката в ръка. Хвърлих я на бюрото му.

— Ще ми се вече да беше престанал да си правиш такива шегички, Сократ. Писна ми да изглеждам като идиот.

Той ме погледна съчувствено:

— О? Пак ли си изглеждал като идиот?

— Хайде стига, Сократ. Моля те — би ли престанал с това?

— С кое да престана?

— Номера с изчезва… — но с крайчеца на окото си долових мекото сияние откъм бюрото:

Корпорация „Воин“ Сократ, собственик. Специализиран в: Парадокси, Хумор и Промени. Само при спешност!

— Не загрявам какъв е номерът — промърморих аз. — Тази картичка променя ли се?

— Всичко се променя — отвърна той.

— Да, знам, но това тук може да изчезва и да се появява отново, така ли?

— Всичко изчезва и се появява отново.

— Сократ, когато я показах на Рик, на нея нямаше нищо.

— Такива са Правилата на Дома — усмихна се той и сви рамене.

— Хич не ми помагаш, искам да зная как…

— Зарежи това — каза той. — Забрави го.

Лятото бързо отмина сред напрегнати тренировки и срещи до късна нощ със Сократ. Половината време правехме медитация, а през останалото работехме в гаража или просто си почивахме на чаша чай. В такива моменти го питах за Джой, копнеех да я видя отново. Но Сократ не ми казваше нищо.

Краят на ваканцията наближаваше и умът ми се върна към предстоящите лекции. Реших да отлетя до Лос Анджелис и да навестя за около седмица родителите си. Смятах да оставя моя валиант тук на гараж, а в Лос Анджелис да си купя мотоциклет, с който да се движа там.

Обикалях по булевард „Телеграф“ да си купя някои неща и тъкмо бях излязъл от аптеката с паста за зъби в ръка, до мен дойде един кльощав тийнейджър — толкова близо, че долових застоялата миризма на алкохол и пот.

— Да можеш да ми дадеш малко дребни? — попита ме той, без да ме поглежда.

— Не, съжалявам — отговорих му аз, без да изпитвам никакво съжаление.

Докато отминавах, си помислих: „Хвани се да бачкаш“. После в ума ми изплува неясно чувство за вина, бях отказал на просяк без пукнато петаче. Надигнаха се гневни мисли: „Ама не бива така да се завира в хората!“

Бях извървял половин пряка, преди да осъзная целия този мисловен шум, който ме бе изпълнил, и породеното от него напрежение — само защото някакъв тип ме бе помолил за пари, а аз му бях отказал. И в същия миг махнах с ръка на всичко. Стана ми по-леко, поех дълбоко дъх, отърсих се от напрежението и насочих вниманието си към прекрасния ден.

Вечерта на бензиностанцията съобщих на Сократ новината си.

— Сок, отлитам до Лос Анджелис за няколко дни да се видя с нашите. Ще си купя мотоциклет, докато съм там. А, и току-що научих днес, че Федерацията по гимнастика на Съединените щати ни изпраща със Сид в Любляна, Югославия, на Световния шампионат по гимнастика. Смятат, че двамата сме потенциални олимпийци и искат да ни покажат малко. Какво ще кажеш?

За моя изненада Сократ само сви вежди и отвърна:

— Каквото трябва да стане — ще стане.

Реших да подмина това и тръгнах към вратата.

— Е, довиждане засега, Сок. Ще се видим след няколко седмици.

— Ще се видим след няколко часа — каза ми в отговор той. — Чакай ме на обяд пред фонтана „Лудвиг“.

— Добре — отговорих аз, чудейки се какво ли има предвид. После му пожелах лека нощ.

Спах около шест часа и хукнах към фонтана, точно пред Студентския съюз. Фонтанът се казваше „Лудвиг“, на името на едно куче, което често цамбуркаше в него. Сега няколко други кучета лудуваха и цамбуркаха там, разхлаждайки се от августовската жега, няколко малки дечица също пляскаха в плитката вода.

Точно когато прочутата камбанария на Бъркли — Кампанил — започна да отмерва 12 часа, видях сянката на Сок в нозете си. Още не бях се разсънил съвсем.

— Да повървим — каза ми той.

Тръгнахме през университетския комплекс, минахме покарай зала „Спроул“, покрай Школата по оптометрия и болницата „Коуъл“, после покрай футболния стадион и се заизкачвахме по възвишенията на Строубери каньон.

Най-сетне той заговори.

— Дан, при теб вече започна един съзнателен процес на трансформация. Той вече е необратим, връщане назад няма. Опиташ ли се да го сториш, ще завършиш с полудяване. Сега можеш да вървиш само напред, вече си обвързан.

— Искаш да кажеш, като с някоя институция ли? — опитах да се пошегувам.

Той се засмя.

— Може би има известни прилики.

После продължихме да вървим мълчаливо в сянката на храстите, избуяли покрай пътеката за крос.

— След определена точка никой не може да ти помогне, Дан. Аз ще те напътствам още малко, но после дори аз ще трябва да се отдръпна и ти ще бъдеш сам. Ще бъдеш подложен на сурово изпитание, преди да си готов. Ще трябва да развиеш в себе си огромна вътрешна сила. Надявам се само това да стане навреме.

Лекият бриз откъм Залива бе спрял и въздухът беше горещ, въпреки това аз потръпнах. И треперейки в жегата, видях как един гущер се шмугна през храстите. Последните няколко думи на Сок току-що стигнаха до съзнанието ми. Вдигнах поглед към него. Нямаше го.

Изпитал страх, без да зная защо, аз забързах обратно по пътеката. Тогава още не знаех, но подготовката ми бе приключила. Сега започваше същинската тренировка. И щеше да започне с едно изпитание, от което за малко да не оцелея.