Пътят на мирния воин

4. Мечът е наточен

След като оставих валианта в гараж под наем, взех автобуса за Сан Франциско, който имаше връзка с директния за летището, но попаднахме в задръстване. Както вървеше, щях да закъснея за полета. Започнаха да ме изпълват тревожни мисли, усетих напрежение в стомаха — но щом си дадох сметка за това, махнах с ръка на всичко и престанах да се притеснявам, както вече се бях тренирал. Отпуснах се и започнах да се наслаждавам на гледката по крайбрежната магистрала, размишлявайки как все повече успявам да контролирам затормозяващите мисли, които обикновено ме завладяваха в миналото. Накрая все пак хванах самолета, дори ми останаха няколко секунди да се помотая.

На летището със здраво ръкостискане и сърдечна усмивка ме посрещна баща ми — една по-стара версия на мен самия с оредяваща коса, облечен с яркосиня спортна риза, която очертаваше мускулестите му гърди. Лицето на мама трогателно се набръчка, като ме посрещна на вратата на апартамента с прегръдки, целувки и новини за сестра ми, за племенниците и племенничките ми.

Вечерта ме заведоха да слушам едно от любимите произведения на майка ми — мисля, че беше от Бах. На сутринта още в ранни зори с татко вече бяхме на игрището за голф, разбира се. През цялото време се изкушавах да им разкажа за приключенията си със Сократ, но накрая предпочетох да ги премълча. Може би някой ден щях да им обясня всичко в писмен вид. Хубаво беше да погостуваш у дома, но този дом вече ми изглеждаше нещо толкова далечно и отдавнашно.

След голфа с татко седнахме в сауната на минералната баня „Джак Лалан“ и той заговори:

— Дани, май колежанският живот ти се отразява добре. Различен си — някак по-спокоен, на човек му е по-приятно да бъде с теб… не че и по-рано не беше приятно с теб, но… — търсеше точните думи, но аз го разбрах.

Усмихнах се. Само ако знаеше истината!

В Лос Анджелис прекарвах повечето си време в обикаляне да търся мотоциклет и накрая намерих един 500-кубиков триумф. Трябваха ми няколко дни докато посвикна с него и на два пъти едва не паднах, понеже ми се бе сторило, че мернах Джой да излиза от един магазин или да завива зад ъгъла.

Скоро дойде и последният ми ден в Лос Анджелис. Рано на другата сутрин щях да забръмча по крайбрежната магистрала към Бъркли, вечерта щяхме да се срещнем със Сид и да отлетим към Югославия за Световния шампионат по гимнастика. През деня си почивах и се мотаех из къщата. След вечерята си взех каската и тръгнах да си потърся пътен сак. Докато излизах през входната врата, татко извика подире ми:

— Внимавай, Дан, нощем мотоциклетите трудно се забелязват — обичайните му предупреждения.

— Да, татко, ще внимавам — извиках му аз. После дадох газ и с рев навлизах в движението, със самочувствието на истински мачо в спортната си тениска, изтърканите „Ливайс“ и кожените боти. Ободрен от прохладния вечерен въздух, поех на юг към Уилшиър. Бъдещето ми след миг щеше да се промени, защото в същия момент, на три пресечки напред по булевард „Уестърн“ Джордж Уилсън се канеше да направи ляв завой.

Аз фучах през мрака, уличните лампи прелитаха покрай мен, докато приближавах към „Уестърн“ и „Седма“. Тъкмо щях да пресека кръстовището, когато забелязах точно пред себе си бялочервен буик да дава мигач за ляв завой. Намалих — дребна предпазна мярка, която вероятно ми спаси живота.

Тъкмо когато моторът ми навлизаше в кръстовището, буикът внезапно ускори и зави точно пред мен. Още няколко безценни секунди тялото, с което бях роден, си беше все така цяло.

Имах достатъчно време да мисля, но не и да реагирам. „Дай наляво!“ — изкрещя умът ми. Но имаше насрещно движение. „Отбий вдясно!“ Но щях да се разбия в мантинелата. „Падни с мотора!“ Но щях да се озова между колелата. Нямах никакъв изход. Набих спирачки и зачаках. Беше нереално, като насън, докато не ми се мярна образът на ужасеното лице на шофьора. С кошмарен тъп звук и мелодичното прозвънтяване на строшено стъкло моторът ми се заби в предната броня на автомобила — а десният ми крак се натроши. После всичко ужасно се ускори и светът потъна в мрак.

Сигурно съм загубил съзнание и съм дошъл отново на себе си, точно когато тялото ми е прелетяло над колата и се е разбило на бетона. Миг на благословена безчувственост и после започна болката — изгарящо, нажежено до червено менгеме, тя стягаше и трошеше крака ми все по-силно и по-силно, докато накрая не можах да издържа повече и закрещях. Исках да престане; молех се да загубя съзнание. Далечни гласове: „… изобщо не го видях…“ „… телефонът на родителите му…“ „… спокойно, скоро ще дойдат…“

След това дочух далечна сирена, едни ръце свалиха каската ми и ме вдигнаха на носилка. Погледнах надолу и видях един бял кокал да стърчи през разкъсания ми кожен ботуш. Когато вратата на линейката се затръшваше, внезапно си спомних думите на Сок: „… и ще бъдеш подложен на сурово изпитание, преди да си готов“.

Секунди по-късно, както ми се стори, вече лежах на рентгеновата маса в спешното отделение на лосанджелийската Ортопедична болница. Лекарят се оплакваше, че е уморен. Родителите ми се втурнаха в стаята, изглеждаха много състарени и пребледнели. Чак тогава ме сграбчи действителността. Изпаднал в шок и вцепенен, аз се разплаках.

Лекарят работеше експедитивно, сложи ми упойка, намести изкълчените пръсти на краката ми и заши дясното стъпало. По-късно, в операционната, скалпелът му проряза дълга червена линия дълбоко в кожата, разсичайки мускулите, които ми бяха служили толкова добре. Той извади кост от таза и я присади към парчетата от дясната ми бедрена кост. Накрая заби тясна метална пластина по средата на костта по протежение на цялото бедро, нещо като вътрешна шина.

Три дни бях в полусъзнание, в морфинен унес, който едва ме отделяше от нетърпимата, непрестанна болка. По някое време на третия ден вечерта се събудих и усетих в тъмното нечие тихо като сянка присъствие да седи до мен.

Джой стана, коленичи до леглото и погали челото ми, а аз извърнах засрамен глава. Тя ми прошепна:

— Дойдох веднага, щом научих — толкова ми се искаше тя да споделя победите ми, а вечно ме виждаше победен. Прехапах устни и усетих вкуса на сълзи. Джой нежно обърна лицето ми към себе си и ме погледна в очите. — Сократ има послание за теб, Дани, помоли ме да ти разкажа тази история. Аз затворих очи и внимателно заслушах.

Един стар човек и синът му работели в малка ферма, имали само един-едничък кон, който да тегли плуга. Веднъж конят избягал.

— Колко ужасно — съчувствали им съседите. — Какъв лош късмет.

— Кой знае дали това е лош късмет или добър късмет — отвърнал фермерът.

След седмица конят се върнал от планините, като довел пет диви кобили в обора.

— Какъв добър късмет! — казали съседите.

— Добър ли? Лош ли? Кой знае? — отвърнал старецът.

На следващия ден, докато синът се опитвал да обязди една от дивите кобили, паднал и си счупил крака.

— Колко ужасно. Какъв лош късмет!

— Лош късмет ли? Добър ли?

Дошли военните да отведат на война младите мъже от всички ферми. Синът на фермера не бил годен, затова го оставили.

— Добро ли? Лошо ли?

Усмихнах се тъжно, после пак прехапах устни в пристъп на силна болка.

Гласът на Джой ми действаше успокоително.

— Всяко нещо си има предназначение, Дани, от теб зависи да се възползваш възможно най-добре от него.

— Как изобщо мога да извлека някаква полза от тази злополука?

— Няма злополуки, Дани. Всяко нещо е урок. Всяко нещо си има предназначение… предназначение… предназначение — повтаряше тя шепнешком в ухото ми.

— Ами гимнастиката, тренировките ми — с тях е свършено.

— Това сега е твоята тренировка. Болката може да пречисти ума и тялото, тя изгаря множество пречки — Джой видя въпросителния поглед в очите ми и добави: — Воинът не търси умишлено болката, но ако тя все пак дойде, той се възползва от нея. А сега си почивай, Дани, почини си — и тя се изниза покрай влизащата сестра.

— Не си отивай, Джой — промърморих аз и потънах в дълбок, безпаметен сън.

Приятели идваха на свиждане, а родителите ми ме посещаваха всеки ден, но повечето време през тези двадесет и един нескончаеми дни аз лежах сам, проснат по гръб. Гледах втренчено в белия таван и с часове медитирах, прекъсван от упорити мисли на меланхолия, самосъжаление и напразни надежди.

Един вторник сутринта, опрян на нови патерици, аз излязох в яркото септемврийско слънце и бавно закуцуках към колата на родителите ми. Бях свалил десетина килограма, десният ми крак беше станал на клечка, с дълъг, лилав белег отстрани.

Свеж бриз погали лицето ми в този рядко ясен ден, без никакъв смог. Вятърът носеше аромати на цветя, които бях забравил; чуруликането на птички в короната на близко дърво се смесваше със звуците на уличното движение и звучеше като симфония за новопробудените ми сетива.

Останах за няколко дни у родителите си, почивах си на топлото слънце и бавно плувах в плитката част на басейна, като болезнено раздвижвах зашитите мускули на крака си. Хранех се здравословно — кисело мляко, ядки, сирене и пресни зеленчуци. Жизнеността ми започна да се възвръща.

Едни приятели ме поканиха да им погостувам няколко седмици в къщата им в Санта Моника, само на пет преки от плажа. Приех с радост възможността да прекарам повече време на чист въздух.

Всяка сутрин бавно отивах до топлия пясък, оставях патериците и сядах до вълните. Слушах чайките и плясъка на вълните, после затварях очи и медитирах с часове, забравяйки света наоколо. Имах чувство, че Бъркли, Сократ и миналото ми се бяха изгубили, останали в друго измерение.

Скоро се залових да правя упражнения, отначало бавно, после с все по-голямо натоварване, докато накрая по цели часове всеки ден се потях под горещото слънце — правех лицеви опори, коремни преси, вдигах крака от легнало положение. Внимателно и с огромно напрежение се вдигах в стойка на ръце и от това положение ги свивах и изпъвах от лактите отново и отново, пухтях от напрежение, докато всеки мускул не стигнеше до предела на възможностите си, а цялото ми тяло лъщеше от пот. После подскачах на един крак до вълните, сядах на плитко и започвах да си мечтая как летя в салтомортале във въздуха, докато солената вода отмиваше в морето лъсналата пот и реещите се мечти.

Тренирах яростно, докато мускулите ми станаха твърди и очертани като на мраморна статуя. Станах един от „редовните посетители“ на плажа, които превръщаха морето и пясъка в свой начин на живот. Масажистът Малкълм сядаше на хавлията и ми разправяше вицове. Док, мозъкът на корпорация „Ранд“, присядаше до плажната ми хавлия всеки ден, за да побъбрим за политика и жени, но предимно за жени.

Време имах предостатъчно време да обмисля всичко, което ми се бе случило, откакто се бях срещнал със Сократ. Мислех си за живота и предназначенията му, смъртта и нейната загадка. И си спомнях моя тайнствен учител — думите му, живите му изражения — най-много обаче си спомнях смеха му.

Топлината на октомврийското слънце повяхна в ноемврийските облаци. Все по-малко хора идваха на плажа и в този период на самота аз се наслаждавах на такъв покой, какъвто не бях изпитвал от много години. Представях си, че оставам на плажа за цял живот, но знаех, че след Коледа ще се върна в университета.

Лекарят ми даде резултатите от рентгена.

— Кракът ви оздравява добре, господин Милман, дори необикновено добре, бих казал. Но ви предупреждавам; не хранете прекомерни надежди. Естеството на вашата катастрофа едва ли би ви позволило да се занимавате отново с гимнастика.

Аз не казах нищо.

Скоро след това се сбогувах с родителите си и се качих на самолета, време беше да се връщам в Бъркли.

На летището ме посрещна Рик, останах няколко дни при него и Сид, докато си намерих квартира в една стара къща близо до университета.

Всяка сутрин, здраво стиснал патериците, аз се добирах до гимнастическия салон и започвах да се упражнявам на уредите за вдигане на тежести, след това изтощен се стоварвах в басейна. Там, подпомаган от водата, натоварвах крака си до точката на болката, опитвайки се да ходя — но винаги до точката на болката, не повече.

След това лягах на полянката зад гимнастическия салон и започвах да разтягам мускулите си, за да поддържам гъвкавостта, която щеше да ми е нужна за бъдещите тренировки. Накрая си почивах в библиотеката, като четях, докато не ме унесеше в дрямка.

Бях се обадил на Сократ, за да му кажа, че съм си дошъл.

Той не беше много разговорлив по телефона, каза ми само да го посетя, когато мога да ходя без патерици. Това ме устройваше; още не се чувствах готов да се срещна с него.

Коледата на тази година беше самотна, докато Пат и Денис, двама от съотборниците ми, не почукаха на вратата ми и не ме награбиха наедно с якето ми, като на практика ме отнесоха до колата. Поехме нагоре към Рено, където имаше сняг, и спряхме на връх Донър. Докато Пат и Денис тичаха в снега и се боричкаха, целеха се със снежни топки и се търкаляха надолу по хълма, аз предпазливо закуцуках през снега и леда и седнах на един пън.

Мислите ми се върнаха към предстоящия семестър и гимнастическия салон. Питах се дали кракът ми някога щеше да бъде отново здрав и прав. От един клон се посипа сняг, тупна глухо на замръзналата земя и ме извади от унеса ми.

Не след дълго потеглихме към къщи. Пат и Денис пееха неприлични песни, аз гледах как белите кристалчета се спускат и проблясват пред фаровете на колата в залязващото слънце. Замислих се за моето дерайлирало бъдеще и изпитах желание да можех да оставя този вилнеещ ум някъде далеч зад себе си, погребан в бял крайпътен гроб нейде из снежната планина.

Веднага след коледните празници отпътувах за кратко до Лос Анджелис, за да се видя с моя доктор и той ми разреши да сменя патериците с лъскав черен бастун. Тогава отпътувах обратно към университета и Сократ.

Беше сряда, 23:40 вечерта, когато, куцукайки, аз влязох през вратата на офиса и видях лъчезарното лице на Сократ. Отново си бях у дома. Почти бях забравил какво е да седиш и да пиеш чай със Сократ в нощната тишина. Беше едно по-изтънчено и в много отношения по-голямо удоволствие от всичките ми атлетични победи. Гледах този мъж, който беше станал мой учител, и виждах неща, които никога преди не бях забелязвал.

В миналото бях забелязал едно сияние, което сякаш го обвиваше, но бях решил, че се дължи само на преуморените ми очи. Сега не бях уморен и нямах никакво съмнение: това беше едва доловима аура.

— Сократ — казах аз, — около тялото ти се излъчва светлина. Откъде идва тя?

— От чистия живот — засмя се той. Тогава камбанката звънна и той излезе да развесели някого под претекста, че обслужва автомобила му. Сократ зареждаше с нещо повече от бензин. Може би и с тази аура, тази енергия или емоция. Във всеки случай, хората почти винаги си тръгваха по-щастливи, отколкото бяха дошли.

Но това, което най-много ме впечатляваше у него, беше не сиянието му, а простотата, тази пестеливост на движенията и действията му. Преди така и не бях си давал истински сметка за всичко това. Имах чувство, че с всеки нов урок, който научавах, аз виждах все по-дълбоко в Сократ. И понеже вече бях осъзнал цялата усложненост и заплетеност на моя ум, разбрах, че той отдавна бе надмогнал своите.

Като се върна в офиса, аз го попитах:

— Сократ, къде е Джой сега? Ще я видя ли пак скоро?

Той се усмихна, сякаш се радваше да чуе отново моите въпроси.

— Дан, не знам къде е тя, това момиче е пълна загадка за мен… и винаги е била.

Тогава разказах на Сократ за катастрофата и всичко, което последва. Той слушаше мълчаливо и внимателно, кимайки с глава.

— Дан, ти вече не си онзи млад глупак, който преди година влезе в този офис.

— Една година ли мина? На мен ми се сториха десет — пошегувах се аз. — Да не би да искаш да кажеш, че вече не съм глупак?

— Не, само, че вече не си млад.

— О, трогнат съм, Сок.

— Но сега ти си глупак с дух, Дан. А това е много съществена разлика. Все още имаш мъничък шанс да намериш вратата и да минеш през нея.

— Коя врата?

— Светът на воина, Дан, се пази от една врата. Тя е добре скрита, като манастир в планините. Мнозина чукат, но малцина влизат.

— Добре, покажи ми тази врата, Сократ. Готов съм, ще изнамеря начин да мина през нея.

— Не е толкова просто, готованко. Тази врата съществува вътре в теб и ти трябва сам да я намериш, аз мога само да те напътствам. Ти обаче още не си готов, ни най-малко. Ако се опиташ сега да минеш през вратата, това би означавало почти сигурна смърт за теб. Предстои ти още много работа да свършиш, докато се подготвиш да почукаш на вратата.

Сократ произнасяше това с тон на официална декларация.

— Дан, с теб разговаряхме доста, ти имаше някои видения и научи някои уроци. Аз те уча на начин на живот, начин на действие. Време е да поемеш пълната отговорност за действията си. За да откриеш вратата, първо трябва да се научиш да следваш…

— Правилата на дома ли? — предположих аз.

Той се засмя, в този момент камбанката звънна и един автомобил плавно мина през една дъждовна локва и навлезе в бензиностанцията. Гледах през замъгления прозорец как Сократ бързо излезе в ръмящия дъжд, намятайки пончото си. Виждах как зарежда резервоара, как отива откъм страната на шофьора и казва нещо на брадатия рус мъж в колата.

Прозорецът пак се замъгли и аз го избърсах с ръкав точно навреме, за да видя как двамата се разсмяха. После Сократ отвори вратата на офиса и рязко ме блъсна нахлулият студен вятър — заедно с него за първи път осъзнах, че изобщо не се чувствам добре.

Сократ се канеше да направи чай, но аз му казах:

— Моля те, седни, Сок. Аз ще направя чая — той седна, кимайки одобрително. Подпрях се на бюрото, защото ми се зави свят. Болеше ме гърлото, чаят сигурно щеше да ми помогне.

Напълних чайника, сложих го на котлона и попитах:

— В такъв случай трябва аз да прокарам някакъв вид път към тази врата, така ли?

— Да. В известен смисъл всеки трябва да го направи. Ти лавираш пътя със собствения си труд.

Предугаждайки следващия ми въпрос, той продължи:

— Всеки — всяко човешко същество, било мъж или жена, вътре в себе си има способността да открие вратата и да премине през нея, но много малко от тях изпитват подтик да го направят, малцина проявяват интерес. Това е много важно. Не аз реших да те обучавам поради някаква твоя вродена дарба — всъщност, наред със силните си страни, имаш и някои очевидни слабости — а ти прояви „волята“ да поемеш на това пътешествие.

Това докосна една чувствителна струна.

— Струва ми се, че може да се сравни с гимнастиката, Сок.

Дори човек, който е с наднормено тегло, или пък кекав, или тромав, може да стане чудесен гимнастик, обаче с много по-дълга и трудна подготовка.

— Да, точно така стоят нещата. И едно мога да ти кажа: твоята пътека ще бъде много стръмна.

Главата ми изгаряше в треска, започваше да ме боли цялото тяло. Подпрях се пак на бюрото и с ъгълчето на очите видях как Сократ идва до мен и посяга към главата ми. „О, не, не сега, не съм в състояние“, помислих си аз. Той обаче само пипна пламналото ми чело. После провери жлезите на шията ми, вгледа се внимателно в лицето и очите ми и продължително измери пулса ми.

— Дан, енергиите ти са доста разбалансирани, далакът ти, изглежда, е увеличен. Съветвам те да отидеш на лекар тази вечер, още сега.

Чувствах се наистина окаяно, когато докуцуках до болницата „Коуъл“. Гърлото ми изгаряше, болеше ме цялото тяло. Лекарят потвърди диагнозата на Сок — далакът ми е силно увеличен. Бях с тежка мононуклеоза и ме приеха в клиниката.

През тази първа трескава, накъсана нощ сънувах, че единият ми крак е огромен, а другият — съсухрен. Когато се опитвах да се залюлея на успоредката или да направя кълбо, всичко излизаше изкривено и аз падах, падах и падах до късния следобед на следващия ден, когато Сократ дойде с букет изсушени цветя.

— Сократ — казах немощно аз, зарадван от неочакваното му посещение, — не трябваше.

— Да, трябваше — отговори той.

— Ще кажа на сестрата да ги сложи във ваза и ще си мисля за теб, като ги погледна — слабо се усмихнах аз.

— Те не са за гледане, за ядене са — каза той и излезе от стаята. След няколко минути се върна с чаша гореща вода. Стри малко от цветята, сложи ги в една марля, която бе донесъл и потопи торбичката чай във водата. — Този чай ще те подсили и ще спомогне за пречистването на кръвта. Ето, пий.

Беше горчиво на вкус — явно силно лекарство.

После извади шишенце с жълта течност, в която плуваха други стрити билки и започна да втрива течността дълбоко в десния ми крак, точно над белега. Зачудих се какво ли би казала сестрата, много хубава млада жена с вид на бизнесдама, ако влезеше в този момент.

— Какво е това жълто нещо в шишенцето, Сок?

— Урина, с малко билки.

— Урина ли! — възкликнах аз, докато хващах крака си и с отвращение го отдръпнах.

— Не ставай глупав — каза той, хвана крака ми и го притегли обратно. — Урината е много почитан еликсир в древните лечителски традиции.

Затворих уморените си очи, главата ми пулсираше като тъпани в джунгла. Усетих треската отново да се засилва. Сократ сложи ръка на главата ми, после хвана китката ми и премери пулса.

— Добре е, билките действат. Довечера ще бъде върхът на кризата, но утре ще се чувстваш по-добре.

Успях да промълвя едва чуто:

— Благодаря ви, доктор Сок.

Той се пресегна и сложи ръка на слънчевия ми сплит. Почти в същия миг всичко в тялото ми се напрегна. Струваше ми се, че главата ми ще се пръсне. Треската направо ме изгаряше, жлезите ми пулсираха. Най-лошо от всичко беше една ужасна, прогаряща болка в десния крак, на мястото на раната.

— Стига, Сократ, спри това! — извиках.

Той отдръпна ръка и аз се сринах в леглото.

— Само въведох в тялото ти малко повече енергия, отколкото си свикнал да има — обясни той. — Това ще ускори процеса на оздравяване. Усещането за горене е само там, където имаш възли. Ако се беше освободил от задръстванията — ако умът ти беше чист, сърцето — отворено, и тялото ти — освободено от напрежението, ти щеше да усетиш тази енергия като неописуемо удоволствие — по-хубаво и от секса. Щеше да ти се стори, че си в рая и в известен смисъл щеше да си прав.

— Понякога ме плашиш, Сократ.

— По-висшите хора винаги внушават боязън и страхопочитание — засмя се той. — В някои отношения ти също си по-висш, Дан, поне отвън. Изглеждаш като воин — строен, гъвкав и силен, благодарение на дългата си подготовка като гимнастик. Но ти предстои да свършиш още много работа, докато извоюваш този вид здраве, на което се радвам аз.

Бях прекалено слаб, за да споря. Влезе сестрата.

— Време е да ви премерим температурата, господин Милман. Сократ учтиво стана при влизането й. Аз лежах в леглото бледен и окаян на вид. Никога досега не бях усещал толкова силно контраста между нас двамата. Сестрата се усмихна на Сократ и той й се ухили широко в отговор.

— Мисля, че с малко почивка синът ви ще бъде съвсем наред — каза тя.

— Точно това му казвах и аз — съгласи се Сок с греещ поглед. Тя пак му се усмихна — дали не флиртуваше? С бяло прошумоляване тя излезе от стаята, изглеждаше шеметно привлекателна.

Сократ въздъхна.

— Има нещо в жените с униформа… — после сложи ръка на челото ми. Потънах в дълбок сън.

На следващата сутрин се чувствах нов човек. Докторът вдигна вежди, докато преглеждаше далака ми, опипа дали са подути жлезите и отново провери картона ми. Беше направо смаян.

— Не мога да намеря нищо нередно у вас, господин Милман — звучеше почти като че ли се извинява. — Можете да се приберете у дома след обяда… м-м, почивайте си много — и излезе, взирайки се в картона ми.

Сестрата отново прошумоля на вратата.

— Помощ! — извиках аз.

— Да? — каза тя, влизайки.

— Не мога да си го обясня, сестро. Изглежда имам проблеми със сърцето. Всеки път, когато минете, то се разбива.

— Искате да кажете, че забива по-силно ли? — попита тя.

— О, наречете го както искате. Тя се усмихна и каза:

— Май сте готов да си отивате вкъщи.

— Всички така ми казвате, обаче до един грешите. Сигурен съм, че ще имам нужда от частни медицински грижи. Усмихвайки се привлекателно, тя се обърна и излезе.

— Сестро! Не ме оставяйте — извиках подире й.

Същия следобед, докато вървях към къщи, ме изуми подобрението в крака ми. Още накуцвах силно, замятайки бедро настрани при всяка крачка, но почти можех да ходя без бастуна. Може би това имаше нещо общо с магичното уринолечение на Сок или със зареждането на батериите, което ми бе направил.

Учебната година бе започнала и отново бях заобиколен от други студенти, книги и домашни, но за мен всичко това сега беше на втори план. Можех да играя играта, без да се притеснявам. Имах да правя много по-важни неща в една малка бензиностанция на запад от университета.

След като си подремнах доста дълго, отидох в бензиностанцията. Щом седнах, Сок каза:

— Много работа за вършене.

— Каква, например? — попитах аз, прозях се и се протегнах.

— Основен ремонт.

— Доста работа, а?

— Наистина доста, ще ремонтираме теб.

— О, така ли? — казах аз. „Ох, по дяволите“, помислих си.

— Като феникс, ти ще се хвърлиш в огъня и ще се въздигнеш от пепелта си.

— Готов съм! — казах аз. — Едно от твърдите ми решения за новата година ще бъде да спра поничките.

Сократ се засмя и каза:

— Де да беше толкова просто. В момента ти си една задръстена маса от усукани схеми и допотопни навици. Ще трябва да промениш навиците си в действията, мисленето, сънуването и начина да гледаш на света. По-голямата част от това, което си ти, е поредица от лоши навици.

Той започваше да ме дразни.

— По дяволите, Сократ, преодолях някои трудни премеждия и все още правя най-доброто, което мога. Не можеш ли да проявиш поне малко уважение?

Сократ отметна глава назад и се разсмя. После дойде до мен и ми издърпа ризата. Докато я загащвах отново, той ми разроши косата.

— Чуй ме, о, Велики палячо, всеки иска уважение. Но не става просто като кажеш „Моля, уважавайте ме.“ Трябва да заслужиш уважение, като се държиш достойно — а уважението на един воин не се заслужава лесно.

Преброих до десет, след което попитах:

— Как тогава да заслужа вашето уважение, о, Велик и Страховит Воин?

— Като смениш ролята си.

— За коя роля става дума?

— За ролята ти на „ах, горкичкият аз“ естествено. Престани да се гордееш толкова с посредствеността, покажи малко дух! — ухилен, Сократ скочи и закачливо ме плясна по бузата, после ме ръгна в ребрата.

— Престани! — изкрещях аз, нямах никакво настроение за игричките му. Посегнах да го сграбча за ръката, но той леко скочи върху бюрото. Оттам прелетя над главата ми, извъртя се и ме повали на дивана. Ядосано се надигнах на крака и се опитах да го изблъскам, но в момента, в който го докоснах, той отскочи назад и прелетя над бюрото. Аз паднах по лице на килима.

— Дявол да те вземе! — изкрещях вбесено, като гледах на кръв.

Той се изниза през вратата към гаража. Впуснах се, куцукайки подире му.

Сократ кацна на една броня и почеса глава.

— Я, ти май си ядосан, Дан.

— Изумителна наблюдателност — запелтечих задъхано.

— Добре де — каза той. — Като се вземе предвид затрудненото ти положение, нормално е да си ядосан — но гледай само да насочиш този гняв мъдро — Сок сръчно започна да сменя свещите на един фолксваген. — Гневът е едно от основните ти оръжия, за да трансформираш старите си навици — той развинти една стара свещ с френския ключ — и да ги замениш с нови. — После намести новата и я затегна здраво с ключа.

— Гневът може да изгори старите ти навици. Както виждаш, страхът и мъката възпират действието, гневът подтиква към действие. Когато се научиш да използваш правилно гнева си, можеш да трансформираш страха и тъгата в гняв, а гневът — в действие. Това е тайната на вътрешната алхимия на твоето тяло.

Като се върнахме в офиса, Сократ наля минерална вода и направи чаения специалитет на вечерта — от розови шипки — а през това време продължаваше да говори.

— Ти имаш много навици, които отслабват силата ти. Тайната на промяната е да фокусираш цялата си енергия не в борбата със старите навици, а за изграждането на нови.

— Как мога да контролирам навиците си, като не мога да овладея дори емоциите си, Сок?

Той се облегна назад в стола си.

— Виж как стоят нещата: когато умът ти създаде проблем, когато се възпротиви на живота такъв, какъвто е в момента, тялото ти се изпълва с напрежение и ти усещаш това напрежение като „емоция“, интерпретирана в различни думи: „страх“, „тъга“, „гняв“. Истинската емоция, Дан, е чиста енергия, която тече свободно из тялото.

— Това означава ли, че воинът никога не изпитва нормалните разстройващи емоции?

— В известен смисъл е така. Но все пак емоциите са естествена човешка способност, начин на изразяване. Понякога е добре да дадеш израз на страха, тъгата или гнева — обаче енергията трябва да се насочи изцяло навън, а не да се задържа вътре. На емоциите трябва да дадеш пълен израз, с цялата си сила, тогава те ще изчезнат, без да остане и следа. Така че начинът да контролираш емоциите си е да ги оставиш да текат, да ги оставиш да си отидат.

Аз станах, вдигнах свирещия чайник от котлона и налях от димящия чай.

— Можеш ли да ми дадеш конкретен пример, Сократ?

— Ами, да — каза той. — Да постоиш известно време с едно бебе, например.

Усмихнах се и задухах чая си.

— Странно, никога не бях си мислил за бебетата като за майстори на емоционалния контрол.

— Когато на бебето нещо не му е наред, то се изразява с адски писъци — само с рев. Изобщо не се чуди дали би трябвало да заплаче. Вземеш ли го на ръце или го нахраниш, само секунди след това сълзите му секват. Ако бебето е ядосано, то те кара да разбереш това по съвсем категоричен начин. Но пък после много бързо му минава, можеш ли да си представиш едно бебе да се чувства виновно за гнева си? Бебетата просто му дават воля, после го забравят. Дават му пълен израз, след което млъкват. Пеленачетата са много добри учители и демонстрират чудесно правилното използване на енергията. Научиш ли това, ще можеш да трансформираш всеки свой навик.

Един форд ранчеро спря на бензиностанцията. Сократ се запъти към шофьорското място, а аз ухилен грабнах маркуча и отвинтих капачката на резервоара. Вдъхновен от неговото просветляващо откровение за контролирането на емоциите, аз се провикнах над покрива на автомобила:

— Само кажи какво да правя и ми развържи каишката, Сок.

Ще ги разкъсам на парченца аз тия гадни навици! — едва тогава погледнах пътниците — три потресени монахини! Задавих се от думите си и, изчервен, се залових да мия стъклата. Сократ само се облегна на колонката и покри лице с дланите си.

Щом за голямо мое облекчение ранчерото си тръгна, пристигна друг клиент. Беше пак онзи рус мъж — с къдравата брада. Той изскочи от колата и обхвана Сократ в огромната си мечешка прегръдка.

— Радвам се да те видя, Джоузеф, както винаги — каза му Сократ.

— И аз така… Сократ беше, нали? — и той ми отправи една дяволита усмивка.

— Джоузеф, тази млада машина за въпроси се нарича „Дан“. Натискаш копчето и той задава въпрос. Чудесно е да имаш такова нещо край себе си, наистина, особено ако нямаш с кого да си говориш.

Джоузеф ми стисна ръката.

— Поукротил ли се е старецът в залеза на живота си? — попита ме той с широка усмивка.

Преди да успея да го уверя, че Сок, изглежда, е по-заядлив от всякога, „старецът“ се намеси:

— А, всъщност съм станал доста ленив — на Дан му е много по-лесно, отколкото на теб.

— О, разбирам — каза Джоузеф със сериозна физиономия. — Не си го водил на пробег от 100 мили, а и още не сте минали упражнението с жаравата, нали?

— Ами, къде ти! Едва започваме, още сме на основните неща — как да яде, да ходи и да диша.

Джоузеф се засмя от сърце. Улових се, че и аз се смея заедно с него.

— Като стана дума за ядене — добави той, — защо двамата не наминете сутринта в кафенето? Ще бъдете мои лични гости и ще ви спретна нещо за закуска.

Тъкмо щях да кажа: „О, много бих искал, но наистина не мога“ и Сократ ме изпревари:

— С удоволствие. Сутрешната смяна идва след половин час — и тогава ще наминем.

— Чудесно. Е, до тогава — той подаде на Сок пет долара за бензина и си тръгна.

Заинтересувах се за Джоузеф.

— И той ли е воин като теб, Сок?

— Никой не е воин като мен — отвърна той и се засмя. — Нито пък някой би го пожелал. Всеки мъж или жена има природни дарби. Докато ти, например, се отличаваш в гимнастиката, Джоузеф е майстор в приготвянето на храна.

— Искаш да кажеш в готвенето?

— Не точно. Джоузеф почти не обработва топлинно храната, това разгражда природните ензими, нужни за пълното й смилане. Той приготвя естествени храни по начин, който скоро сам ще видиш. Веднъж опиташ ли кулинарната магия на Джоузеф, повече няма да стъпиш в закусвалня за бързо хранене.

— И какво му е толкова особеното на неговото готвене?

— Всъщност само две неща — и двете много фини. Първо, той влага цялото си внимание в това, което прави, второ, любовта, в буквалния смисъл, е една от основните съставки на всичко, което прави. Вкусът й ти остава дълго време след яденето.

Смяната на Сок — един върлинест тийнейджър, пристигна с обичайното си изръмжаване вместо поздрав. Ние си тръгнахме, пресякохме улицата и поехме на юг. Забързах, накуцвайки, за да следвам широката крачка на Сократ. Спускахме се по живописни малки улички, за да избегнем претовареното движение в този час на сутринта.

Под стъпките ни шумоляха изсъхнали листа, докато минавахме край многообразието от сгради, характерно за жилищния район на Бъркли — смесица от стилове — викториански, испански колониален, неоалпийски фънк и подобните на кутийки малки блокове, подслоняващи повечето от 30-те хиляди студенти.

Както вървяхме, Сократ заговори:

— Дан, ще ти е нужно огромно количество енергия, за да се провреш през мъглите на ума си и да откриеш вратата. За тази цел е изключително важно да се заемеш с пречистващи, възстановителни практики.

— Би ли повторил малко по-ясно, моля?

— Ще те разглобим, ще те почистим и после пак ще те сглобим.

— О, защо не ми го каза така още първия път? — подразних го аз.

— Ще трябва да усвоиш наново всяка своя човешка функция — движение, спане, дишане, мислене, усещане и особено хранене. От всички човешки дейности храненето е едно от най-важните неща за стабилизирането ти.

— Чакай малко, Сократ. С храненето наистина нямам никакви проблеми. Аз съм строен, общо взето се чувствам доста добре, а гимнастиката доказва, че имам достатъчно енергия. Каква разлика, ако променя няколко неща в диетата си?

— Сегашната ти диета — каза той и вдигна поглед към слънчевите клони на едно красиво дърво — може да ти дава „нормално“ количество енергия, но голяма част от това, което ядеш, те кара да се чувстваш отпаднал, отразява се негативно на настроението ти, понижава твоето ниво на осъзнаване и не позволява на тялото ти да достигне оптимална жизненост. Неуравновесената диета оставя в организма ти токсични вещества, което в дългосрочен план засяга дълголетието ти. Повечето от твоите душевни и емоционални проблеми могат да се сведат до минимум просто като отделяш внимание на правилното хранене.

— Как може смяната на диетата да се отрази на енергията ми? — възразих аз. — Искам да кажа, аз поемам калории, а те представляват определено количество енергия.

— Това е традиционният възглед, но той е повърхностен, воинът трябва да различава по-фини въздействия. Основният ни източник на енергия в тази система — каза той и с широк жест изобрази Слънчевата система, — е слънцето. Но общо взето, човешкото същество — тоест ти…

— Мерси за комплимента.

— … на сегашното си ниво на еволюция не е развило способността да използва пряко слънчевата енергия, ти не можеш да „се храниш със слънчева светлина“, освен по някои ограничени начини. Когато човечеството най-сетне развие тази способност, храносмилателните органи ще закърнеят и компаниите, които произвеждат разхлабителни, ще фалират. Но засега храната е тази форма на складирана слънчева светлина, която ти е нужна.

Правилната диета ще ти позволи да използваш възможно най-пряко слънчевата енергия. Произтичащото от нея натрупване на енергия ще отвори сетивата ти, ще разшири осъзнаването ти и ще изостри концентрацията ти като бръснач.

— И всичко това ще стане само като престана да ям тарталети?

— Да, като престанеш да ядеш тарталети и още някои други боклуци.

— Веднъж един японски гимнастик-олимпиец ми каза, че не се броят лошите ти навици, а само добрите.

— Това означава, че добрите ти навици трябва да станат толкова силни, че да анулират безполезните — Сократ посочи напред към едно малко кафене на „Шатък“, близо до „Ашби“. Бях минавал много пъти оттам, без всъщност да го забележа.

— Значи ти вярваш в естествените храни, Сок? — попитах аз, докато прекосявахме улицата.

— Не е въпрос на вярване, а на правене. Едно нещо ще ти кажа: аз ям само това, което е здравословно, и ям само толкова, колкото ми е нужно. За да оцениш онова, което ти наричаш естествени храни, трябва да изостриш инстинктите си, трябва да станеш природен човек.

— Звучи ми доста аскетично. Ти не си ли хапваш понякога поне по един малък сладолед?

— Диетата ми отначало може да ти се стори спартанска, Дан, в сравнение с твоите глезотии, които наричаш „умереност“, но начинът, по който се храня аз, всъщност е изпълнен с наслада, защото съм развил способността да се наслаждавам на най-простите храни. И с теб ще стане така.

Почукахме на вратата и Джоузеф отвори.

— Заповядайте, заповядайте — покани ни ентусиазирано той, сякаш ни посрещаше в собствения си дом. Всъщност това наистина изглеждаше като дом. Дебели килими покриваха пода на малкото предверие. Вътре в салона имаше тежки, полирани, грубо издялани маси, а меките столове с прави облегалки приличаха на антики. По всички стени висяха гоблени, освен на една, която беше почти изцяло закрита от огромен аквариум с многоцветни риби. Утринната светлина се лееше през остъкления таван. Седнахме точно под него, в топлите лъчи на слънцето, от време на време засенчвано от минаващите облаци.

Джоузеф се приближи, понесъл над главата си две чинии. Поднесе ни ги с изкусен замах, първо на Сократ, после на мен.

— Ах, колко вкусно изглежда! — възкликна Сократ и затъкна салфетка на врата си. Сведох поглед. В бялата чиния пред мен имаше един нарязан морков и малко маруля. Зяпнах от смайване.

От изражението ми Сократ едва не падна от стола си от смях, а Джоузеф трябваше да се подпре на масата.

— А-а — казах аз и въздъхнах от облекчение. — Значи е майтап, а?

Без думичка да каже, Джоузеф отнесе чиниите и се върна с Две красиви дървени паници. Във всяка имаше по едно съвършено оформено, миниатюрно копие на планина. Самата планина беше хармонично съчетание от оранжев пъпеш и жълт пъпеш от сорта „медена роса“. Малки парченца орехи и бадеми, всяко издялано поотделно, представляваха кафяви морени.

Скалистите зъбери бяха направени от ябълки и тънки резенчета сирене. Дърветата бяха направени от множество стръкчета магданоз, всяко подрязано в съвършена форма, като дръвче бонзай. Снежна покривка от кисело мляко покриваше върха. В подножието бяха разпръснати нарязани наполовина гроздови зърна и кръг от пресни ягоди. Седях и гледах вторачено.

— Джоузеф, толкова е красиво! Не мога да изям такова нещо, искам да го снимам.

Забелязах, че Сократ вече беше започнал да яде, както винаги бавно и на съвсем малки хапки. Аз се нахвърлих лакомо на планината и почти привършвах, когато Сократ внезапно започна да се тъпче като свиня. Осъзнах, че имитира мен.

Постарах се съвестно да взимам малки хапки и между тях да дишам дълбоко, както правеше той, но това ми се струваше потискащо бавно.

— Насладата, която ти получаваш от храненето, Дан, се свежда до вкуса на храната и усещането за напълнен корем. Трябва да се научиш да се наслаждаваш на целия процес — предшестващия глад, внимателното приготовление, красивото подреждане на масата, дъвченето, дишането, мириса, вкуса, преглъщането и усещането за лекота и енергия след яденето. Накрая можеш да се насладиш на пълното и леко освобождаване от храната след смилането й. Когато отделяш внимание на всеки от тези елементи, ще започнеш да оценяваш простите ястия и няма да ти е нужна толкова много храна.

— Иронията в сегашните ти хранителни навици е, че докато се притесняваш да не пропуснеш едно ядене, ти не осъзнаваш напълно това, което в момента ядеш.

— Никога не съм се притеснявал да не пропусна ядене — възразих аз.

— Радвам се да го чуя. В такъв случай няма да ти е чак толкова трудно следващата седмица. Това ядене ти е последното за следващите седем дни.

По-нататък Сок ми описа пречистващата диета, която щях да започна веднага. Разреден плодов сок или чист билков чай щеше да бъде единствената ми храна.

— Но, Сократ, аз имам нужда от протеини и желязо, за да заздравее кракът ми, нужна ми е енергия за гимнастиката — напразно. Сократ можеше да бъде и много неразумен човек.

Помогнахме на Джоузеф в някои дреболии, поговорихме си още малко, после му благодарихме и си тръгнахме. Вече бях гладен. Докато се връщахме към университския град, Сократ обобщи реда, който трябваше да следвам, докато тялото ми си възвърне природните инстинкти.

— След година-две няма да имаш нужда от правила. Засега обаче оставяш настрана всички храни, които съдържат рафинирана захар и брашно, месо и яйца, както и всякакви наркотици като кафе, алкохол, тютюн или каквато и да било друга безполезна храна. Ще ядеш само пресни, непреработени, нерафинирани храни, без химически добавки. По начало гледай закуската ти да се състои от пресни плодове, може би с малко извара или кисело мляко. Обядът ти, основното ядене, трябва да бъде от сурова салата, печен или задушен картоф, може малко сирене, пълнозърнест хляб или варено жито. Вечерята трябва да е сурова салата и от време на време леко задушени зеленчуци. Добавяй към всяко ядене сурови, неосолени ядки и семена.

— От всичко това виждам, че си страхотен спец по ядките и заядките, Сок — измрънках аз.

На връщане минахме покрай един магазин за хранителни стоки. Понечих да вляза и да си купя нещо сладко, но си спомних, че повече не ми се позволява да ям купешки сладкиши до края на живота ми! А пък през следващите шест дни и двадесет и три часа изобщо нищичко нямаше да ям.

— Сократ, гладен съм.

— Никога не съм казвал, че тренировката на един воин е фасулска работа.

Минахме през територията на университета точно в почивката, така че площад „Спроул“ гъмжеше от хора. Заглеждах се с копнеж подир красивите състудентки. Сократ докосна ръката ми.

— Това ми напомни още нещо, Дан: кулинарните сладости не са единствената глезотия, която ще трябва да избягваш известно време.

— Виж ти! — заковах се на място. — Искам да бъда напълно сигурен, че не съм те разбрал погрешно, Сок. Може ли по-конкретно?

— О, да. Можеш естествено да се наслаждаваш на близки, сърдечни връзки, но докато не станеш достатъчно зрял, ще трябва да се въздържаш напълно от сексуални занимания. Казано още по-просто: дръж си го в гащите.

— Но, Сократ — оспорих думите му аз, сякаш животът ми беше изправен пред съд, — това е старомодно, пуританско, безсмислено и нездравословно. Едно е да намаля храната, но това тук е съвсем друго! — И започнах да му привеждам цитати от „Философията на «Плейбой», Албърт Елис, Робърт Римър, Джаклин Сюзън и «Маркиз дьо Сад». Прибягнах дори до «Рийдърс Дайджест» и рубриката «Скъпи Аби», но нищо не го трогна.

Той каза:

— Излишно е да се захващам да ти обяснявам доводите си, просто се налага в бъдеще да намираш тръпка в свежия въздух, прясната храна, прясната вода, прясното осъзнаване и слънчевата светлина.

— Как изобщо мога да следвам всички правила, които ти ми налагаш?

— Поразмишлявай над последния съвет, който Буда е дал на последователите си.

— И какво им е казал той? — попитах го и зачаках вдъхновителен отговор.

— «Правете възможно най-доброто» — и след тези думи той се загуби в тълпата.

През следващата седмица започнаха ритуалите по моето посвещаване. Докато стомахът ми къркореше, Сократ изпълваше нощите ми с «основни» упражнения, учеше ме как да дишам по-дълбоко и по-бавно — със затворена уста и език допрян до небцето. Бъхтех се да правя възможно най-доброто, изпаднал в някаква летаргия, в очакване на следващия ми (уф!) разреден плодов сок и билков чай, мечтаех си за пържоли и палачинки. А всъщност никога не съм обичал особено пържолите и палачинките!

Един ден той ми казваше да дишам от корема, а на следващия — да дишам от сърцето. Започна да ми прави забележки за походката, за начина, по който говоря или че очите ми блуждаели из стаята така, както «умът ми блуждаел из вселената». Нищо, което правех, изглежда не го удовлетворяваше.

Непрекъснато ме поправяше, понякога спокойно, понякога много остро. «Правилната стойка е начин да бъдеш в унисон с гравитацията, Дан. Правилната нагласа е начин да бъдеш в унисон с живота.» И неща от този род.

Третият ден от диетата беше най-тежък. Чувствах се отмалял и разнебитен, имах главоболие и лош дъх.

— Всичко е част от пречистващия процес, Дан. Тялото ти се изчиства, освобождава се от натрупаните токсини.

По време на тренировките единственото, което правех, бе да разтягам мускулите си в легнало положение.

На седмия ден от диетата се чувствах наистина много добре — дори взех да се перча. Имах чувство, че бих могъл да продължа още. Гладът ми бе изчезнал; на негово място усещах единствено приятна отпадналост и чувство за лекота. На тренировките определено ставах по-добър. Ограничаван единствено от слабия си крак, аз тренирах усилено, но се чувствах релаксиран и по-гъвкав от всякога.

Когато на осмия ден започнах захранването, отначало със съвсем малки количества плодове, трябваше да използвам цялата сила на волята си, за да не започна да се тъпча с всичко, което ми беше позволено да ям.

Сократ не търпеше никакви оплаквания и никакви възражения. Всъщност той искаше изобщо да не говоря, освен при крайна необходимост.

— Без повече празни приказки — каза ми той. — Онова, което излиза от устата ти, е точно толкова важно, колкото и това, което влиза в нея.

Поне така можах да цензурирам безсмислените си коментари, които обикновено ме караха да приличам на глупак. Всъщност веднъж като му хванах цаката, се чувствах много добре да говоря по-малко. Някак си ставах по-спокоен. Но след няколко седмици ми писна.

— Сократ, обзалагам се на един долар, че ще мога да те накарам да кажеш повече от две думи.

Той протегна длан към мен и каза:

— Загуби.

Заради гимнастическите си успехи в миналото аз преливах от кураж и увереност през първия месец и нещо. Не след дълго обаче осъзнах, че — както беше казал Сократ — хич нямаше да ми е лесно.

Главният ми проблем беше как да се пригодя социално към приятелите си. С Рик и Сид водехме момичетата си на пица в «Лавал». Всички, включително и моето момиче, си разделяха една огромна пица с наденички, аз си поръчвах малък, пълнозърнест, вегетариански сандвич. Те си взимаха млечен шейк или бира, аз си пиех ябълковия сок. След това решаваха да отидем в сладоледената къща «Фентънс». Докато те ядяха мелбите си, аз смучех парче лед. Гледах ги завистливо, те пък ме гледаха с известно раздразнение. Вероятно ги карах да се чувстват гузни. Социалният ми живот рухваше под бремето на строгия ми режим.

Заобикалях по странични улици, за да избягвам сладкарниците, лавките за сандвичи и откритите ресторанти край университета. Давах си сметка за копнежите и желанията си, но успявах да се преборя с тях. Ако се превърнех в мекотело пред една поничка с желе, просто нямаше да мога да погледна Сократ в очите.

С течение на времето обаче започнах да усещам все по-голяма съпротива. Оплаках се на Сократ, въпреки мрачния му вид:

— Сок, вече не си забавен. Станал си обикновено сърдито старче, дори вече не светиш.

Той ме изгледа намръщено.

— И никакви фокуснически трикове вече.

Точно така си беше — никакви трикове, никакъв секс, никакви пържени картофки, хамбургери, шоколадчета, понички, никакви забавления и почивка, само строга дисциплина на бензиностанцията и извън нея.

Януари премина мудно, изтече февруари, а сега и март почти отминаваше. Отборът приключваше сезона без мен.

Отново споделих със Сократ чувствата си, но той не ми предложи никаква утеха, нито подкрепа.

— Сократ, станал съм същински духовен бойскаут. Приятелите ми вече не искат да излизат с мен. Ти ми съсипваш живота! Опасявам се, че ще се превърна в съсухрен, стар…

Прекъсна ме смехът му.

— Дан, ако те е страх от дехидратация, мога да те уверя, че покойната ми съпруга ме смяташе за доста сочен.

— Твоята съпруга?

Той отново се разсмя на изуменото ми изражение. После ме погледна, сякаш щеше да добави още нещо. Но се залови отново с книжата си и каза само:

— Прави възможно най-доброто.

— Е, благодаря за вълнуващия, насърчителен разговор — дълбоко в мен ми беше обидно, че друг човек — пък бил той дори и Сократ — управлява живота ми.

И все пак, стиснал зъби, изпълнявах всяко изискване с твърда решимост, докато един ден по време на тренировка дойде ослепителната сестра, която играеше главната роля в еротичните ми фантазии от престоя ми в болницата насам. Тя тихо седна и загледа въздушните ни упражнения. Забелязах как почти веднага всички в гимнастическия салон се изпълниха с прилив на нова енергия, а и аз не правех изключение.

Престорих се, че съм погълнат от тренировката, но от време на време я поглеждах с ъгълчето на очите си. Прилепналият й копринен панталон и блузка без ръкави ме разсейваха, умът ми непрекъснато се отнасяше към по-екзотични форми на гимнастика. През останалата част от тренировката остро съзнавах, че тя ме наблюдава.

Изчезна точно преди края на тренировката. Аз се изкъпах, преоблякох се и тръгнах нагоре по стълбите. На площадката горе стоеше тя, облегната съблазнително на парапета. Изобщо не помня как съм изкачил последните стъпала.

— Здравей, Дан Милман. Аз съм Валери. Изглеждаш много по-добре от времето, когато се грижех за теб в болницата.

— По-добре съм, сестро Валери — ухилих се аз. — И толкова се радвам, че вие се грижехте за мен.

Тя се засмя и се протегна изкусително.

— Дан, дали би ми направил една голяма услуга. Да ме изпратиш до вкъщи? Вече мръква, а ме следи някакъв непознат.

Тъкмо щях да кажа, че вече е април и слънцето нямаше да залезе поне още един час, но си помислих: «Какво толкова — дребна подробност».

Вървяхме, разговаряхме и накрая се озовах на вечеря в апартамента й. Тя отвори бутилката си със «специално вино за специални случаи». Отпих само една глътка, но това се оказа началото на края. Направо цвърчах, по-сгорещен от пържола на скарата. В един момент тънко гласче ме попита: «Ти мъж ли си или мекотело?» Друго гласче отговори: «Аз съм едно възбудено мекотело». Тази нощ се издъних по всички параграфи, които бях спазвал. Ядох от всичко, което тя ми сервираше. Започнах със супа от миди, после пържола и салата. А за десерт — няколко порции Валери.

През следващите три дни не можах да спя добре, затормозен как да представя изповедта си на Сократ. Подготвих се за най-лошото.

През онази нощ влязох в офиса и му разказах всичко, без да се оправдавам. Зачаках със затаен дъх реакцията му. Сократ дълго време не проговори. Накрая каза:

— Забелязах, че още не си се научил да дишаш — преди да успея да отговоря, той вдигна ръка. — Дан, аз разбирам как би предпочел един сладолед или палуване с красива жена пред Пътя, който ти показвам, но ти можеш ли да разбереш? — той помълча. — Тук няма похвали, няма упреци. Сега вече разбираш колко властен е гладът на стомаха и слабините. Това е добре. Но помисли над следното: поисках от теб да правиш възможно най-доброто. Това ли беше най-доброто наистина?

Сократ включи очите си на «ярко»; блясъкът им ме прониза.

— Върни се след месец, но само ако си спазвал строго режима. Срещай се с младата жена, ако искаш; дарявай я с внимание и искрени чувства, но каквито и пориви да изпитваш, води се от по-висшия ред!

— Ще го правя, Сократ, кълна се, че ще го направя! Сега наистина разбирам.

— Нито взетото решение, нито разбирането ще те направят по-силен. Решимостта съдържа искреност, логиката съдържа яснота, но и двете не носят енергията, която ще ти трябва. Нека гневът бъде твоето решение, твоята логика. Ще се видим след месец.

Съзнавах, че ако отново пренебрегнех режима, това щеше да бъде краят за мен и Сократ. С нарастваща вътрешна решимост аз си казвах: «Никаква прелъстителна жена, поничка или парче печено кравешко месо няма повече да притъпят волята ми. Или ще овладея поривите си, или ще умра».

Валери ми се обади на следващия ден. В мен се надигнаха всичките познати тръпки при звука на гласа й, който толкова скоро бе стенал в ушите ми.

— Дани, много ми се иска да те видя довечера. Свободен ли си? О, добре. Свършвам работа в седем. Да те чакам ли в гимнастическия салон? Добре, ще се видим тогава — чао.

Вечерта я заведох в кафенето на Джоузеф за върховна салатена изненада. Забелязах, че Валери флиртуваше с Джоузеф. Той беше своето обичайно сърдечно «аз», но не показваше признаци да откликва на флирта й.

По-късно отидохме в апартамента й. Седнахме и си поговорихме. Тя ми предложи вино, аз поисках сок. Тя погали косата ми и ме целуна нежно, шепнейки в ухото ми. Отвърнах на целувката със страст. Тогава вътрешният ми глас се обади ясно и силно. «Я се освести. Спомни си каквото трябва.»

Изправих се на дивана и си поех дълбоко дъх. Хич нямаше да е лесно. Тя също се изправи и вдигна ръце да поприглади косата си.

— Валери, знаеш, че те намирам за много привлекателна и вълнуваща, обаче спазвам определен… ъ-ъ… личен режим, който вече не ми позволява това, което се канехме да направим. Приятна ми е компанията ти и бих искал пак да се виждаме. Но ти предлагам отсега нататък да мислиш за мен като за близък приятел, нещо като любящ с-с-свещеник — чак не можах да го произнеса.

Тя си пое дълбоко дъх и пак приглади коса.

— Дан, чудесно е наистина да си с човек, който не се интересува само от секс.

— Е — казах аз окуражен. — Радвам се да го чуя, понеже знам, че можем да имаме много общи неща освен леглото.

Тя погледна часовника си.

— О, колко късно стана, а утре съм рано на работа, така че ще ти кажа лека нощ, Дан. Благодаря за компанията. Много приятно ми беше.

Звъннах й на другия ден, но даваше заето. Обадих се и на по-другия и накрая се свързах с нея.

— През следващите няколко седмици ще бъда много заета с изпитите за медицински сестри.

Видях я след една седмица, когато дойде към края на тренировката, за да вземе Скот, едно друго момче в отбора. Двамата минаха точно покрай мен, докато се качвах по стълбите — толкова наблизо, че усетих парфюма й. Тя учтиво кимна и ми каза здрасти.

Скот ме погледна закачливо и ми смигна многозначително. Не знаех, че може толкова да ме заболи просто от едно намигване.

С отчаян глад, който една сурова салата изобщо не можеше да задоволи, аз се озовах пред «Чарбройлер». Взех да душа цвърчащите на скарата наденички, подправени със специален сос. Спомних си всички прекрасни случаи, когато бях идвал тук да ям хамбургер с маруля и домати — и то с приятели. Замаян, влязох без да мисля, отидох направо на касата и се чух как казвам:

— Един препечен с двойно сирене, моля.

Жената ми го подаде и аз седнах, поднесох го към устата си и отхапах голяма хапка. Внезапно осъзнах какво правя — избирах между Сократ и един сандвич. Изплюх хапката, ядосано хвърлих сандвича в кофата и излязох. Край — повече нямаше да бъда роб на случайни пориви.

Тази нощ сложи началото на нов прилив на самоуважение и чувство за лична сила. Знаех, че отсега нататък щеше да бъде по-лесно.

В живота ми започнаха да се насъбират дребни промени. От дете страдах от всякакви незначителни симптоми — вечер носът ми почваше да тече от хладния въздух, имах често главоболие, стомашно разстройство и изменчиви настроения, но смятах тези неща за нормални и неизбежни. Сега всичко това беше изчезнало.

Изпитвах постоянно чувство за лекота и енергия, които се излъчваха наоколо. Може би на това се дължеше фактът, че много жени флиртуваха с мен, а децата и кучетата идваха при мен с желание да си играем. Някои от моите съотборници започнаха да търсят съветите ми по свои лични проблеми. Вече не бях малка лодка в бурно море; започвах да се чувствам като Гибралтарската скала.

Разказах на Сократ за изживяванията си. Той кимна.

— Нивото на енергията ти се издига. Хора, животни, дори неща усещат привличане и страхопочитание в присъствието на енергийно поле. Просто така въздейства то.

— Правилата на дома? — попитах аз.

— Правилата на дома — кимна той и продължи: — От друга страна, твърде рано е за самопоздравления. За да запазиш перспективата, по-добре сравнявай себе си с мен. Тогава ще ти стане ясно, че едва си завършил детската градина.

Учебната година свърши, почти без да я усетя. Изпитите минаха гладко, ученето, което винаги ми бе изглеждало като огромна битка, беше станало дребна работа, която просто трябваше да отметна. Разпуснаха отбора за кратка ваканция, след която се събрахме отново за летни тренировки. Започвах да ходя без бастун и дори се опитвах да тичам много бавно по няколко пъти седмично. Продължавах да се насилвам до границите на болката, дисциплината и издръжливостта и естествено продължавах да правя възможно най-доброто по отношение на правилното хранене, правилното движение и правилното дишане — но моето «най-добро» все още не беше много добро.

Сократ започна да повишава изискванията си към мен.

— Сега, когато енергията ти се натрупва, можеш да започнеш да тренираш сериозно.

Практикувах толкова бавно дишане, че едно вдишване и издишване продължаваше цяла минута. Съчетано с пълна концентрация и контрол над определени мускулни групи, това дихателно упражнение сгорещяваше тялото ми като сауна и ми позволяваше да се чувствам добре навън, без значение каква е температурата.

С въодушевление забелязах, че развивам същата сила, която Сок ми бе демонстрирал в нощта, когато се запознахме. За първи път повярвах, че е възможно, макар и малко вероятно, да стана воин от неговия ранг. Вече не се чувствах изоставен от приятелите си, а някак по-висш от тях. Когато някой приятел се оплачеше от заболяване или друг проблем, които знаех, че могат да се излекуват просто като се храни правилно, тогава му разказвах това, което бях научил за отговорността и дисциплината.

Една нощ понесох новооткритата си увереност към бензиностанцията, бях сигурен, че щях да науча някакви древни и недостъпни тайни от Индия, Тибет или Китай. Вместо това, още от вратата ми бе връчен един парцал и ми бе казано да изчистя банята. «Излъскай тоалетните до блясък.» Седмици наред изпълнявах толкова много слугински задачи в бензиностанцията, че не оставаше време за важните ми упражнения. Непрекъснато пренасях гуми, изхвърлях боклук. Чистех гаража и подреждах инструментите. Никога не си бях представял, че е възможно такова нещо, но започваше да ми става скучно със Сократ.

В същото време той беше станал и невъзможно взискателен. Искаше за пет минути да свърша работа колкото за половин час, след това, ако не я бях свършил както трябва, безпощадно ме критикуваше. Държеше се несправедливо, непонятно и дори обидно. Докато възмутено размишлявах над това положение, Сократ влезе в гаража и ме упрекна, че съм оставил кал по пода на банята.

— Но някой е използвал банята, след като я изчистих — възразих аз.

— Без оправдания — скастри ме той и добави: — Изхвърли боклука.

Бях толкова вбесен, че стиснах дръжката на метлата като меч. Почувствах ледено спокойствие.

— Но аз едва преди пет минути изхвърлих боклука! Не помниш ли, старче, или вече те е хванала склерозата?

Той се ухили.

— Говоря за този боклук, маймуно! — той почука по главата си и ми намигна. Изтървах метлата на пода.

Друга една вечер, докато метях гаража, Сократ ме повика в офиса. Седнах навъсен и зачаках поредните заповеди.

— Дан, още не си се научил да дишаш естествено. Станал си доста мързелив и трябва да се концентрираш повече.

Това вече беше капката, която преля чашата. Разкрещях се:

— Ти си мързеливецът — а аз ти върша всичката работа!

Той помълча и ми се стори, че забелязах болка в очите му. После тихо каза:

— Не е редно да крещиш на учителя си, Дан.

Отново си спомних, че с обидите си винаги целеше да ми покаже собствената ми душевна и емоционална неустойчивост, да превърне гнева ми в действие и така да ме подтикне да продължавам напред. Преди да успея да се извиня, той каза:

— По-добре си върви, Дан, и не се връщай, докато не се научиш на учтивост… и не започнеш да дишаш правилно. Може би едно отсъствие ще ти оправи настроението.

Излязох натъжен, с наведена глава. Докато вървях към къщи, си мислех колко търпелив беше той към моите избухвания, оплаквания и вечни въпроси. Всичко, което изискваше от мен, беше с цел да ми помогне. Заклех се никога повече да не му крещя в яда си.

Останал сам, аз се опитвах по-усилено от всякога да преодолея навика си да дишам с напрежение, но изглежда само ставаше по-зле. Ако дишах дълбоко, забравях да си държа езика на небцето, ако пък се сетех да направя това, неусетно се изгърбвах и отпусках. Направо полудявах.

С чувство за пълен провал отидох пак в бензиностанцията да видя Сок и да го помоля за съвет. Заварих го да човърка нещо в гаража. Той ме погледна бегло и каза:

— Махай се.

Ядосан и уязвен, аз мълчаливо закуцуках навън в нощта. Чух гласа му зад себе си:

— След като се научиш да дишаш, направи нещо с чувството си за хумор.

Имах чувство, че смехът му ме преследваше почти до половината път към къщи.

Като стигнах до жилището си, седнах на стъпалата пред входа и се загледах в църквата на отсрещната страна на улицата, без всъщност да виждам нищо пред очите си. Казах си: «Ще взема да зарежа тези невъзможни тренировки». Но сам не си повярвах на думите. Продължих да паса салатите си, избягвайки всякакви изкушения и заинатено се борех с дишането си.

Веднъж, почти по средата на лятото, се сетих за кафенето на Джоузеф. До неотдавна бях толкова зает денем с тренировките, а нощем — със Сок, че не бях намерил време да го посетя. Сега, помислих си тъжно, нощите ми са напълно свободни. Отидох в кафенето му по времето, когато затваряше. Беше празно, намерих Джоузеф в кухнята, с любов чистеше изящните порцеланови съдини.

Джоузеф и аз бяхме толкова различни. Аз съм невисок, мускулест, атлетичен, с къса коса и гладко избръснато лице; а Джоузеф беше висок, слаб, дори изглеждаше крехък, с мека, къдрава руса брада. Аз се движех и говорех бързо, той правеше всичко бавно и внимателно. Въпреки различията ни или може би точно поради тях, той много ми допадаше.

Разговаряхме до късно вечерта, докато му помагах да подреди столовете и да измете пода. Дори като говорех, аз се съсредоточавах, колкото ми беше възможно, в дишането, поради което изпуснах една чиния и се спънах в килима.

— Джоузеф — попитах го аз, — Сократ наистина ли те е карал да пробягаш 100 мили?

— Не, Дан — засмя се той. — Темпераментът ми не е много подходящ за атлетични подвизи. Сократ не ти ли е казал? Аз бях негов готвач и личен прислужник в продължение на много години.

— Не, никога не е споменавал. Но как може да си му бил прислужник много години? Ти едва ли си на повече от двадесет и осем или двадесет и девет години.

Джоузеф грейна в усмивка.

— Е, малко по-старичък съм — на петдесет и две.

— Сериозно ли говориш?

Той кимна. Определено всички тези занимания водеха до нещо.

— Но ако не си се занимавал особено с физическата си форма, какво си правил тогава? В какво се състоеше твоето обучение?

— Дан, аз бях много избухлив и егоцентричен млад човек. И като предявяваше изключително сурови изисквания към службата ми, той ме научи да се раздавам, с истинско щастие и любов.

— А какво по-добро място да се научиш да служиш — казах аз — от една бензиностанция!

Джоузеф се усмихна и каза:

— Той не винаги е работел на бензиностанция, да ти кажа. Имал е изключително необикновен и разнообразен живот.

— Разкажи ми за това! — настойчиво го помолих аз.

— Сократ не ти ли е разказвал за миналото си?

— Не, предпочита да си го пази в тайна. Не знам дори къде живее.

— Нищо чудно. Е, тогава по-добре и аз да го запазя в тайна, докато той сам не пожелае да ти каже.

Прикривайки разочарованието си, аз попитах:

— И ти ли си го нарекъл Сократ? Това ми изглежда доста невероятно съвпадение.

— Не, обаче новото му име, точно като новият му ученик, има дух — усмихна се той.

— Спомена, че имал много сурови изисквания към теб.

— Да, много сурови. Каквото и да правех, все не беше достатъчно добро. А хрумнеше ли ми дори една отрицателна мисъл, той винаги узнаваше и ме прогонваше за цели седмици.

— Всъщност аз може би няма да съм в състояние да се срещна повече с него.

— О? Защо така?

— Каза ми да не му се мяркам повече, докато не се науча да дишам правилно — без напрежение и естествено. Непрекъснато опитвам, но просто не мога.

— А, това ли било? — каза той и остави метлата. Дойде до мен и сложи едната си ръка на корема ми, а другата — на гърдите ми. — Дишай сега — каза ми той.

Започнах да дишам дълбоко — така, както ми беше показвал Сократ.

— Не, не се напрягай толкова.

След няколко минути изпитах много особено усещане в корема и гърдите — отвътре се затоплиха, отпуснаха и се разтвориха. Ненадейно се разплаках като бебе, безумно щастлив и без изобщо да знам защо. В този момент дишах без абсолютно никакво усилие; имах чувство, че аз съм дишан. «Такова удоволствие беше, помислих си. Изобщо не ти трябва да ходиш на кино, за да се забавляваш!» Едва сдържах вълнението си! И в този момент усетих как дишането ми отново се напрегна.

— Джоузеф, изпуснах го!

— Не се притеснявай. Дан. Просто трябва да се поотпуснеш малко. Аз ти помогнах за това. Сега вече знаеш какво е усещането от естественото дишане. За да го стабилизираш, просто трябва да се оставяш да дишаш естествено, все повече и повече, докато започнеш да го усещаш като нещо нормално. Контрол над дишането означава да развържеш всичките си емоционални възли и тогава ще откриеш един нов вид щастие на тялото.

— Джоузеф — казах аз и го прегърнах, — не знам какво и как направи, но ти благодаря — наистина много ти благодаря.

Той грейна в една от тези свои усмивки, които целия ме стопляха, остави метлата си и каза:

— Предай моите поздрави на… Сократ.

Дишането ми не се подобри веднага. Още се борех. Но един следобед, след ранна тренировка в салона, на която бях вдигал тежести с оздравяващия крак, както си вървях към къщи, забелязах, че без да съм се опитвал нарочно, дишането ми беше станало напълно естествено — почти по начина, по който го бях усетил в кафенето.

Вечерта влетях в офиса, готов да зарадвам Сократ с успеха си и да се извиня за поведението си. Той, изглежда, ме беше очаквал. След като ударих спирачки пред него, спокойно ми каза:

— Добре, да продължим — сякаш току-що се бях върнал от тоалетната, а не от шестседмични усилени тренировки!

— Нищо друго ли няма да ми кажеш, Сок? Поне едно: «Браво, момче» или «Добре изглеждаш»?

— Няма похвали, нито упреци по пътеката, която си избрал. Похвалите и упреците са форми на манипулация, от които вече нямаш нужда.

Поклатих ядосано глава, но после се насилих да се усмихна. Макар че щях все така да правя възможно най-доброто, за да заслужа повече уважение, все пак безразличието му ме огорчи. Но поне се бях върнал.

Когато не чистех тоалетни, аз учех нови и още по-трудно удаващи ми се упражнения, като медитиране над вътрешни звуци, докато започнах да чувам по няколко наведнъж. Една вечер, когато правех това упражнение, се улових, че съм навлязъл в едно състояние на покой и релаксация, каквото ми беше непознато дотогава. За известно време — не знам колко дълго — се усещах сякаш извън тялото си. Това беше първият път, когато със собствени усилия и енергия бях стигнал до паранормално изживяване — не трябваше Сок да притиска с пръсти главата ми.

С вълнение му разказах за това. Вместо да ме поздрави, той ми каза:

— Дан, не се разсейвай с изживяванията си. Вникни по-дълбоко в образите и звуците и виж уроците, които се таят зад тях. Те са знаци за трансформация, но не преминеш ли отвъд тях, няма никога никъде да стигнеш.

— Ако ти е нужно изживяване, върви да гледаш кино — по-лесно е от йога. Медитирай по цял ден, ако щеш, чувай звуци и виждай светлини или пък можеш дори да виждаш звуци и да чуваш светлини. Но ако се хващаш в капана на изживяването, ще си останеш все същият глупак. Зарежи това! Аз ти предложих да станеш вегетарианец, а не зеленчук.

Обезсърчен, аз отвърнах:

— Ами ако «изживявам», както го наричаш, то е защото ти ми каза да го правя!

Сократ ме погледна като че ли изненадан.

— Аз ли трябва да ти казвам всичко?

Както бях на път да се вбеся, изведнъж се улових, че се смея. Той също се засмя, сочейки ме.

— Дан, ти току-що изживя великолепна алхимична трансформация. Превърна гнева си в смях. Това означава, че енергийното ти ниво е много по-високо отпреди. Бариерите вече се трошат. Май все пак постигаш известен напредък.

Както се смеехме, той ми връчи парцала за миене.

Следващата вечер Сократ за първи път не каза нито дума за моето поведение. Схванах посланието му: отсега нататък аз поемах отговорността да наблюдавам себе си. Едва сега установих колко добронамерени са били неговите забележки. Вече почти ми липсваха.

Тогава още не го осъзнах, а и месеци след това нямаше да си дам сметка, но от въпросната вечер Сократ бе престанал да ми бъде «родител» и бе започнал да ми бъде приятел.

Реших да се отбия при Джоузеф и да му разкажа какво се бе случило. Докато вървях по «Шатък», покрай мен префучаха с вой две пожарни коли. Така и не им обърнах внимание, докато не наближих кафенето и видях оранжевото небе. Тогава хукнах към него.

Когато стигнах, тълпата вече се разпръсваше. Самият Джоузеф също току-що бе пристигнал и стоеше пред овъгленото си, изтърбушено кафене. Все още бях на двадесетина метра от Джоузеф, когато го чух как изстена от мъка, бавно коленичи и заплака. После скочи с вик на ярост, а миг след това беше напълно овладян и релаксиран. Забеляза ме.

— Дан! Радвам се да те видя пак — лицето му беше напълно спокойно.

Началникът на пожарникарите отиде при него и му каза, че пожарът вероятно е тръгнал от съседното ателие за химическо чистене.

— Благодаря — отговори му Джоузеф.

— О, Джоузеф, толкова съжалявам — казах аз. Но след миг надделя любопитството ми. — Джоузеф, видях те преди минута. Беше много разстроен.

Той се усмихна.

— Да, бях много разстроен, затова позволих на мъката да избликне навън.

Спомних си думите на Сок: «Остави го да избликне и да изтече». Досега това ми се бе струвало просто една хубава идея, но тук, пред почернелите, облени с вода останки на неговото красиво кафене, този крехък воин наистина бе демонстрирал съвършено владеене на емоциите си.

— Толкова красиво местенце беше, Джоузеф — въздъхнах аз, поклащайки глава.

— Да — отвърна замислено той, — нали?

По някаква причина неговото спокойствие ме разтревожи.

— Сега вече изобщо ли не си разстроен?

Той ме погледна безстрастно и после каза:

— Имам една история, която може би ще ти хареса, Дан. Искаш ли да я чуеш?

— Ами, да.

В едно малко рибарско селце в Япония живеела млада, неомъжена жена, която родила дете. Родителите й се почувствали опозорени и настояли да научат кой е бащата. Тя се страхувала и не искала да им каже. Рибарят, когото обичала, й казал тайно, че заминава да си търси късмета и ще се върне, за да се ожени за нея. Родителите й продължили да настояват. Отчаяна, тя ги излъгала, че бащата е Хакуин, един монах, който живеел на хълма.

Разгневени, родителите занесли малкото момиченце до вратата му, чукали, докато той им отворил и му подали бебето с думите:

— Това дете е твое, трябва да си се грижиш за него!

— Така ли? — казал Хакуин, взел бебето в обятията си и помахал на родителите за сбогом.

Минала една година и истинският баща се върнал да се ожени за момичето. Отишли при Хакуин да го помолят да им върне детето.

— Трябва да вземем дъщеричката си — казали те.

— Така ли? — отвърнал Хакуин и им подал детето.

Джоузеф се усмихна и зачака реакцията ми.

— Интересна история, Джоузеф, но не разбирам защо ми я разказваш точно сега. Искам да кажа, точно когато кафенето ти изгоря!

— Така ли? — отвърна той. После двамата се разсмяхме и аз примирено поклатих глава.

— Джоузеф, ти си смахнат колкото Сократ.

— О, благодаря, Дан… а ти се притесняваш колкото за двама ни. Но не се тревожи за мен, аз бях готов за промяна. Вероятно скоро ще замина на юг… или на север. Все едно.

— Все пак не си тръгвай, без да се сбогуваш.

— Довиждане, тогава — каза той и ме прегърна по този свой начин, който ме изпълваше с топлина. — Утре потеглям.

— Ще се сбогуваш ли и със Сократ?

Той се разсмя и отговори:

— Ние със Сократ много рядко си казваме «здравей» или «сбогом». Някой ден ще разбереш.

При тези думи се разделихме. Това щеше да се окаже последният път, когато виждах Джоузеф.

В 3:00 часа в петък през нощта минах покрай часовника на «Шатък» на път за бензиностанцията. Съзнавах повече от всякога колко много още имам да уча.

Още от вратата на офиса заговорих:

— Сократ, кафето на Джоузеф изгоря тази вечер.

— Странно — каза той. — Кафето обикновено само загаря.

И на всичко отгоре се шегуваше!

— Има ли пострадали? — попита той, не особено загрижен.

— Не, доколкото знам. Ти чу ли ме всъщност, не си ли поне малко разтревожен?

— Джоузеф разтревожен ли беше, като говори с него?

— Ами-и… Не.

— Добре тогава.

И с това темата просто приключи.

После, за мое удивление, Сократ извади пакет цигари и си запали една.

— Като стана дума за дим — каза той, — споменавал ли съм ти някога, че няма такова нещо като лош навик?

Не можех да повярвам на очите и на ушите си. Това не може да бъде, казах си аз.

— Не, не си. А аз да хвърля толкова труд да променям лошите си навици по твоя препоръка.

— Виждаш ли, това беше, за да развиваш волята си и да си поосвежиш инстинктите. Да, може да се каже, че навикът сам по себе си — всеки несъзнателен, автоматичен ритуал — е нещо отрицателно. Но някои занимания — пушене, пиене, дрога, ядене на сладки неща или задаване на глупави въпроси — са едновременно лоши и добри, всяко действие си има своя цена и своя наслада. Като признаеш и двете му страни, ти ставаш реалист и отговаряш за действията си. Едва тогава можеш да упражниш свободния избор на воин — да го правиш или да не го правиш.

— Има една приказка: «когато седиш, седи, когато стоиш, стой; каквото и да правиш, прави го без колебание». Веднъж направиш ли даден избор, прави го от все сърце. А не като проповедник, който мисли за молитва, докато люби жена си, и мисли за любов, докато се моли.

Разсмях се от този образ, а Сократ пусна няколко съвършени кръгчета дим.

— По-добре е да правиш грешка с цялата сила на съществото си, отколкото предпазливо да избягваш грешките с трепереща душа. Отговорност значи да осъзнаваш и насладата, и цената, да направиш избора си въз основа на това осъзнаване и после да живееш в съответствие с този избор, без да се терзаеш.

— Звучи прекалено «или-или». Ами умереността?

— Умереност ли? — той скочи на бюрото си и застана като проповедник. — Умереността? Това е замаскирана посредственост, страх и объркване. Това е благоразумната заблуда на дявола. Това е колеблив компромис, от който никой не се чувства щастлив. Умереността е за мекушавите, вечно оправдаващите се, безгръбначните на света, които се страхуват да заемат позиция. Тя е за тези, които се страхуват да се смеят или да плачат, страхуват се да живеят или да умрат. Умереността — той си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за разгромителната си присъда — е като блудкав чай, напитката на дявола!

Разсмях се и казах:

— Твоята проповед започна като лъв и завърши като агънце, Сок. Трябва повечко да се поупражняваш.

Той сви рамене и слезе от бюрото.

— И в семинарията все това ми казваха.

Никога не знаех кога се шегува и кога не.

— Сок, все пак мисля, че пушенето е нещо гадно.

— Ама ти още ли не си загрял посланието? Пушенето не е гадно, гаден е навикът. Аз мога да изпуша една цигара днес, после изобщо да не пуша шест месеца, мога да се наслаждавам на една цигара дневно или седмично, без неустоимата потребност да си запаля друга. И когато пуша, аз не се преструвам, че дробовете ми няма да платят цената, а след това взимам съответните мерки, за да противодействам на отрицателните последици.

— Просто никога не бях си представял един воин да пуши.

Той издуха едно кръгче дим в носа ми.

— Никога не съм казвал, че един воин се държи по начин, който ти ще сметнеш за съвършен, нито пък че всички воини се държат точно като мен. Но всички ние следваме Правилата на дома, разбираш ли?

— Така че независимо дали моето поведение отговаря на твоите нови стандарти или не, трябва да ти бъде ясно, че аз владея всички свои навици, цялото си поведение. Всъщност аз нямам навици, действията ми са осъзнати, умишлени и извършвани с цялото ми същество.

Сократ остави цигарата и ми се усмихна.

— Ти май се позадръстил с цялата си гордост и свръхдисциплина. Време е да си направим малък купон.

И Сократ извади бутилка джин от бюрото си. Гледах го абсолютно невярващо и само клатех глава. Той наля джин и газирана вода.

— Газирана вода? — попитах го аз.

— Тук имаме само плодови сокове, млади господине — каза той, припомняйки ми думите, които бе казал много отдавна, като го срещнах за първи път. А ето ти го сега, предлагаше ми джин и изпи своя на екс.

— И така — каза той, след като гаврътна джина. — Време е за купон, никакви задръжки.

— Харесва ми твоят ентусиазъм, Сок, но в понеделник имам тежка тренировка.

— Вземи си якето, синко, и ме последвай.

Така и сторих.

Единственото нещо, което си спомням ясно, е, че в Сан Франциско беше събота вечер, започнахме отрано и изобщо не спряхме. Нощта беше шемет от светлини, звънтящи чаши и смях.

Спомням си обаче неделята призори. Беше около пет часа. Главата ми пулсираше. Вървяхме по «Мишън» и прекосихме «Четвърта». Едва съзирах табелите на улиците през гъстата утринна мъгла, която се бе спуснала. Внезапно Сок спря и се взря в мъглата. Аз се блъснах в него, изкикотих се, но после бързо се освестих — нещо не беше наред. От мъглата изникна едра тъмна фигура. В съзнанието ми се върна моят полузабравен сън, но изчезна, когато видях още един силует, след него и трети: трима мъже. Двамата от тях — високи, слаби, наежени — препречиха пътя ни. Третият се приближи към нас и извади нож от протритото си кожено яке. Усетих как пулсът ми заблъска в слепоочията.

— Давай парите — нареди той.

Неспособен да мисля ясно, аз пристъпих към него, бръквайки за портфейла си, и залитнах напред.

Той трепна и скочи към мен, замахвайки с ножа. Сократ, със светкавично движение, каквото никога не го бях виждал да прави, хвана мъжа за китката, завъртя се и го запокити на улицата, точно когато другият разбойник се хвърли към мен. Така и не успя да ме досегне — Сократ го спъна със светкавична подсечка и той се просна. Преди третият нападател изобщо да помръдне, Сок го връхлетя, изви му китката и с помитащ удар го повали на земята. Седна върху мъжа и му каза:

— Не е зле да се позамислиш по въпроса за ненасилието, а?

Един от мъжете започна да се надига, но Сократ нададе мощен вик и мъжът падна назад. В това време главатарят беше успял да стане, намери ножа си и разярено закуцука към Сократ. Сократ се изправи, вдигна мъжа, върху когото седеше, и го запрати към онзи с вика «Дръж!» Двамата се свлякоха на бетона, после с яростни крясъци и тримата ни се нахвърлиха в последна, отчаяна атака.

Следващите няколко минути са ми в мъгла. Помня само, че Сократ ме бутна и аз паднах. После настъпи пълна тишина, с изключение на един стон. Сократ стоеше неподвижно, после отърси ръце да ги разхлаби и пое дълбоко дъх. Захвърли ножовете в канала. Тогава се обърна към мен.

— Наред ли си?

— Да, с изключение на главата.

— Удариха ли те?

— Те не, само алкохолът. Какво стана?

Той се обърна към тримата мъже, проснати на паважа, клекна и напипа пулса им. Обърна ги почти нежно и, леко натискайки, провери за наранявания. Едва тогава проумях, че правеше всичко възможно да ги изцели!

— Извикай полицейска линейка — обърна се той към мен.

Изтичах до една телефонна будка наблизо и се обадих. Чак тогава ги оставихме и тръгнахме бързо към автобусната спирка. Погледнах Сократ. В очите му имаше едва доловими сълзи и за пръв път, откакто го познавах, той изглеждаше блед и много уморен.

В автобуса на връщане почти не говорихме. Нямах нищо против, говоренето ми причиняваше болка. Когато автобусът спря на Университета и «Шатък», Сократ слезе и ми каза:

— Чувствай се поканен в офиса ми в сряда, на няколко чашки… — усмихвайки се на измъчената ми физиономия, той добави: — … билков чай.

Слязох от автобуса на една пряка от къщи. Главата ми щеше да се пръсне. Имах чувство, че сме загубили битката и ония още ме блъскат по главата. Опитвах се да вървя със затворени очи колкото може по-дълго, докато изминавах последните метри до блока си. «Значи така трябва да се чувстват вампирите, помислих си аз, — Слънчевата светлина направо ги убива.»

От нашето малко празненство, пропито с алкохолна мъгла, научих две неща: първо, бях имал нужда да поразхлабя малко и да му отпусна края, второ, бях направил отговорен избор — повече никакво пиене, не си струваше цената. Пък и удоволствието от него беше нищожно в сравнение с нещата, на които тепърва започвах да се радвам.

В понеделник тренировката ми по гимнастика беше най-добрата от месеци насам и тя затвърди решимостта ми отново да стана едно цяло — физически и духовно. Кракът ми заздравяваше по-добре, отколкото изобщо можех да очаквам; бях под крилото на един изключителен човек.

Като стигнах до къщи, ме изпълни такъв прилив на благодарност, че пред входа коленичих и докоснах земята. Взех шепа пръст в дланта си и се взрях нагоре през изумрудено зелените листа, които трептяха и проблясваха в бриза. За няколко безценни секунди сякаш бавно се стопих и се слях със земята. После, за пръв път от детството ми насам, усетих някакво животворно, безименно присъствие.

Тогава се обади аналитичният ми ум: «А, значи това било спонтанното мистично изживяване» и магията се развали. Върнах се в земното си състояние — отново бях обикновен човек, който стои под един бряст с малко пръст в ръката. Влязох в квартирата си в отпуснат унес, почетох малко и заспах.

Вторникът беше спокоен и тих ден — затишието пред бурята.

В сряда сутринта ме понесе течението на лекциите. Чувството на ведър покой, което бях сметнал за трайно, скоро беше изместено от дребни грижи и старите пориви. След всички тези дисциплинирани тренировки бях дълбоко разочарован. Тогава се случи нещо ново: усетих пробуждането на могъща интуитивна мъдрост, която можеше да се преведе в следните думи: «Старите пориви ще продължат да се надигат, вероятно с години. Но поривите нямат значение, важното са действията. Упорствай като воин.»

Отначало помислих, че умът ми прави номера. Но това не беше мисъл, не беше глас; беше чувство-увереност. Струваше ми се, че Сократ е в мен, един воин е вътре в мен. И това чувство щеше да остане трайно в мен.

Вечерта отидох в бензиностанцията да разкажа на Сократ за неотдавнашната хиперактивност на ума ми, както и за Чувството. Заварих го да сменя динамото на един поочукан мъркюри. Той вдигна поглед, поздрави ме и каза небрежно:

— Джоузеф почина тази сутрин.

Залитнах назад към някакво комби, потресен от новината за смъртта на Джоузеф и от безсърдечието на Сок. Накрая успях да проговоря.

— Как е починал?

— О, представям си, че много хубаво — усмихна се Сократ. — Разбираш ли, Джоузеф имаше левкемия. От години беше болен, но доста се задържа. Чудесен воин беше — той говореше с обич, но почти небрежно, без следа от мъка.

— Сократ, не си ли разстроен, поне малко?

Той остави гаечния ключ.

— Това ми напомня за една история, която бях чул много отдавна — за една майка, потънала в скръб от смъртта на младия й син.

«Не мога да се справя с болката и скръбта», казала тя на сестра си.

«Сестро, ти жалееше ли сина си, преди да се роди?»

«Не, разбира се», отговорила скърбящата жена.

«Значи не е нужно да го жалееш и сега. Той просто се е върнал на същото място, в изначалния си дом, който е имал преди изобщо да се роди.»

— Тази история за утеха ли ти служи, Сократ?

— Мисля, че е една хубава история. Може би с времето ще я оцениш — отвърна лъчезарно той.

— Мислех, че те познавам добре, Сократ, но никога не съм подозирал, че можеш да бъдеш толкова безсърдечен.

— Няма причина да бъдем нещастни.

— Но, Сократ, той вече си отиде!

Сок тихо се засмя.

— Може да си е отишъл, може да не е. А може и никога да не е бил тук! — смехът му отекна в гаража.

— Иска ми се да те разбера, но не мога. Как можеш да се отнасяш толкова равнодушно към смъртта? Пак ли така ще се чувстваш, ако аз умра?

— Разбира се! — засмя се той. — Дан, има неща, които още не разбираш. Засега мога само да ти кажа, че смъртта е трансформация — може би малко по-радикална от пубертета — той се усмихна, — но не е нещо, заради което трябва особено да се разстройваш. Тя е просто едно от измененията на тялото. Когато стане, стане. Воинът нито търси смъртта, нито бяга от нея.

Преди да заговори отново, лицето му леко помръкна:

— Печалното не е смъртта, печалното е, че повечето хора на практика така и не са живели — едва сега очите му се насълзиха.

Поседяхме още малко — двама смълчани приятели — после си тръгнах към къщи. Тъкмо завивах по една малка уличка, когато отново ме споходи Чувството: «Трагедия» е нещо много различно за воина, и за глупака“. Сократ не беше опечален, просто защото не смяташе смъртта на Джоузеф за трагедия. Аз все не успявах да проумея защо това е така чак до един момент, месеци по-късно, когато се намирах дълбоко в една планинска пещера.

И все пак, не можех да преодолея вярването, че аз — а следователно и Сократ — би трябвало да се чувстваме нещастни, когато смъртта сполети някого. Тези объркани мисли продължаваха да отекват в ума ми, чак докато най-сетне заспах.

На сутринта имах отговор. Сократ просто не се беше държал в съответствие с моите очаквания. Вместо това той ми бе демонстрирал върховенството на щастието. Изпълни ме нова решимост, бях видял колко безсмислени са опитите да живея в съответствие с условностите и очакванията на другите или на собствения си ум. Като воин, аз щях да избирам кога, къде и как да мисля и действам. При това твърдо решение почувствах, че вече започвам да разбирам какво е да живееш като воин.

Вечерта отидох в офиса на бензиностанцията и казах на Сократ:

— Готов съм. Вече нищо не може да ме спре.

Безпощадният му поглед отнесе цялата ми многомесечна тренировка. Разтреперих се. Той заговори шепнешком, но въпреки това гласът му ме пронизваше като меч.

— Не бъди толкова вятърничав! Може би си готов, а може би не. Едно е сигурно: не ти остава много време! Всеки ден, който отминава, е ден, който те приближава до смъртта ти. Тук не си играем игрички, разбираш ли?

Счу ми се, че вятърът навън започна да вие. Без предупреждение топлите му пръсти се допряха до слепоочията ми.

Бях се спотаил в един храсталак. На два-три метра, с лице към скривалището ми, се извисяваше мечоносец, висок почти два метра и половина. Масивното му, мускулесто тяло вонеше на сяра. Главата му, дори и челото, бе покрита с грозна, сплъстена коса, веждите му бяха като белези от меч върху противното, разкривено лице.

Той злобно беше вперил очи в един млад воин, изправил се пред него. Внезапно пет еднакви подобия на великана се материализираха и обкръжиха младия воин. Шестимата се разкикотиха един през друг — виещ, стенещ смях, дълбоко от корема. Доповръща ми се.

Младият воин извиваше глава наляво и надясно, бясно въртеше меча си, замахваше, отскачаше и сечеше въздуха. Нямаше никакъв шанс.

С ръмжене всичките образи наскачаха към него. Мечът на великана се спусна иззад гърба на младежа и отсече ръката му. Той изкрещя от болка при рукналата кръв и започна сляпо да сече въздуха в последно, обезумяло усилие. Огромният меч отново замахна и главата на младия воин падна от раменете му и се затъркаля по земята с изумено изражение.

— Оххх — неволно простенах аз и ужасно ми се доповръща. Вонята на сяра ме задушаваше. Нещо болезнено ме сграбчи за ръката, измъкна ме от храстите и ме тръшна на земята. Като отворих очи, мъртвите очи на отсечената глава на младия воин, само на сантиметри от лицето ми, мълчаливо ме предупредиха за собствената ми, неизбежна гибел. Тогава чух гърления глас на великана.

— Прощавай се с живота си, млади глупако! — изръмжа злият магьосник. Издевателството му ме разяри. Докопах меча на младия воин и със задно превъртане скочих на крака и се изправих пред великана.

— „Глупак“ ме е наричал много по-добър човек от теб, лигав евнух такъв! — и с пронизителен вик се нахвърлих към него, развъртял меча си.

От силата на париращия му удар не можах да се задържа на крака. Внезапно той стана на шестима. Докато скачах на крака, мъчех се да задържа с поглед оригинала, но вече не бях много сигурен кой е.

Всичките започнаха някакво монотонно баене, дълбоко от корема, то се превърна в ниска, ужасяваща гълчава на смъртта, докато те дебнешком се промъкваха към мен.

Тогава ме споходи Чувството и разбрах какво трябваше да направя. „Великанът представлява източника на всичките ти беди, той е твоят ум. Той е демонът, който трябва да съсечеш. Не се заблуждавай като падналия воин: фокусирай се!“ Умът ми най-абсурдно изкоментира: „Дяволски подходящо време за уроци“. В този момент се върнах към надвисналата смъртна опасност, изпълнен с ледено спокойствие.

Легнах по гръб и затворих очи, сякаш се предавах на участта си, държах меча в ръце, опрял острието върху гърдите и едната си буза. Илюзиите можеха да заблудят очите ми, но не и ушите. Само истинският мечоносец можеше да издава звуци, като върви. Дочух го зад себе си. Той можеше да направи само едно от двете — да си отиде или да убива. Реши да убива. Вслушвах се напрегнато. Точно като усетих как мечът му замахва надолу към мен, аз с всичка сила вдигнах острието нагоре и усетих как се забива, разкъсвайки дрехи, плът и мускули. Ужасен вой и после чух сгромолясването на тялото върху земята. Демонът, проснат по лице, беше нанизан на меча ми.

— Този път за малко да не се върнеш — каза Сократ, свил вежди.

Аз изтичах до банята и моментално заповръщах. Като излязох оттам, той вече беше направил чай от лайка с женско биле, „за нервите и стомаха.“

Започнах да разказвам на Сократ за това пътуване.

— Аз се бях скрил в храстите зад теб, всичко видях — прекъсна ме той. — По едно време едва не кихнах, добре, че се удържах. Определено не горях от желание да се забърквам с оня тип. В един момент си помислих, че ще ми се наложи, но ти сам се справи доста добре, Дан.

— Благодаря ти, Сок — усмихнах се. — Аз…

— От друга страна, ти май пропусна нещо важно, което едва не ти костваше живота.

Сега беше мой ред да го прекъсна.

— Най-важното, което ме занимаваше в момента, беше острието на онзи великан — казах му. — А освен това не съм пропуснал нещото.

— Така ли?

— Сок, цял живот съм се борил с илюзии, погълнат от всякакви дребни лични проблеми. Бях решил да посветя живота си на себеусъвършенстване, без да си дам сметка за главния проблем, изпратил ме на това търсене. Докато се опитвах да накарам всичко в света да работи за мен, аз винаги съм се предавал на ума си, вечно съм се занимавал прекалено много със себе си — все аз, аз, аз. Този великан е единственият ми истински проблем в живота — и той е моят ум. Обаче Сократ — казах аз с нарастващо вълнение, едва сега съзнавайки какво бях направил, — аз го съсякох!

— Не се и съмнявах в това — отвърна ми той.

— А какво, ако беше надвил великанът, тогава какво щеше да стане?

— Да не говорим за такива неща — изрече той мрачно.

— Искам да зная. Наистина ли щях да умра?

— Много вероятно — каза той. — Най-малкото щеше да полудееш.

Чайникът започна да свири.

5. Планинската пътека

Сократ наля от горещия, димящ чай в двете ни еднакви чаши и произнесе първите окуражителни думи, които бях чувал от месеци насам.

— Оцеляването ти в дуела е истинско доказателство, че си готов да напредваш по-нататък към Едната Цел.

— Каква е тя?

— Когато откриеш това, вече ще си я стигнал. А междувременно тренировката ти вече може да се прехвърли на друга арена.

Промяна! Знак за напредък. Взех да се въодушевявам. Най-сетне щяхме отново да се движим, помислих си аз.

— Сократ, за каква друга арена говориш? — попитах го аз.

— Ами първо на първо — повече няма да ти бъда машина за отговори. Ще трябва сам да намираш отговорите вътре в себе си.

— И започваш още от сега. Излизаш навън, зад бензиностанцията, до контейнера за боклук. Там, до стената, на самия ъгъл, ще намериш голям плосък камък. Сядаш на този камък и не ставаш, докато не изнамериш нещо, което си струва да ми кажеш.

Изчаках го малко. И попитах:

— И това ли е всичко?

— Това е. Седни и отвори ума си към своята собствена вътрешна мъдрост.

Излязох навън, намерих камъка и седнах в тъмното. Отначало в ума ми се понесоха безразборни мисли. После се замислих над всички важни схващания, които бях научил през годините в училище. Измина един час, после — два, три. След още някой и друг час щеше да изгрее слънцето. Започна да ми става студено. Забавих дишането си и живо си представих как коремът ми се затопля. Не след дълго отново се почувствах добре.

Зазоряваше се. Единственото, което измъдрих да му кажа, бе нещо, хрумнало ми по време на една лекция по психология. Станах, краката ми бяха изтръпнали, наболяваха ме и се повлякох към офиса. Сократ, разположен удобно на бюрото си и с релаксиран вид, каза:

— А, толкова скоро? Е, и какво е то?

Почти ми беше неудобно да му го кажа, но се надявах да остане доволен.

— Ами виж, Сок. Под всичките привидни различия, всички ние изпитваме едни и същи човешки потребности и страхове; всички ние сме на един и същи път, заедно, като се водим един друг. И това разбиране може да ни направи състрадателни.

— Не е лошо, връщай се на камъка.

— Но вече се съмва… и ти си тръгваш.

— Това не е проблем — ухили се той. — Сигурен съм, че до довечера ще си измислил нещо.

— Довечера, аз…

Той ми посочи вратата.

Седях на камъка, като вече цялото тяло ме наболяваше и си мислех за детството си. Разглеждах миналото си, търсейки някакво прозрение. Опитах се да сбия всичко, което се бе случило през месеците със Сократ, в един остроумен афоризъм.

Помислих си за лекциите, от които ще отсъствам, за тренировките, които пропусках… и как щях да се оправдавам пред треньора, дали пък да не му кажа, че съм седял на един камък пред една бензиностанция. Това щеше да е достатъчно откачено обяснение, за да го накара поне да се засмее.

Слънцето се издигаше мъчително бавно на небето. Седях прегладнял и раздразнителен, а след това потиснат, чак докато започна да мръква. Нямах нищичко за Сократ. И тогава, точено по времето, когато наближаваше неговата смяна, изведнъж се сетих — той искаше нещо дълбоко, нещо по-космично! Съсредоточих се с възобновени усилия. Видях го да влиза в офиса и ми махва с ръка. Удвоих усилията си. И после, около полунощ, ме осени. Не можех дори да ходя, затова се поразкърших няколко минути, преди да се дотътря до офиса.

— Аз виждах хората под социалните им маски, виждах техните страхове и объркан ум и това ме правеше циничен, понеже още не бях в състояние да проникна отвъд всичко това и да видя светлината в тях. — Струваше ми се, че това е много мащабно прозрение.

— Отлично — обяви Сократ.

Тъкмо щях да си отдъхна, когато той добави:

— Но не е точно това, което имах предвид. Не можеш ли да извадиш нещо по-вълнуващо?

Изръмжах от яд неясно на кого и се затътрих обратно към моя философски камък.

„Нещо по-вълнуващо“, бе казал той. Дали не ми подсказваше неща? Мислите ми от само себе си се върнаха към неотдавнашна тренировка в гимнастическия салон. Моите съотборници кудкудякаха около мен като квачки. В момента се залюлявах на горния лост, но пропуснах едно превъртане и трябваше да скоча от върхово положение. Знаех, че ще се приземя на крака доста тежко, но преди да съм стигнал до пода, Сид и Хърб ме хванаха във въздуха и внимателно ме положиха на земята.

— Внимавай, Дан — упрекна ме Сид. — Да не искаш да си счупиш крака, преди да е оздравял.

Всичко това нямаше особено отношение към сегашната ситуация, но оставих мислите си да текат на воля с надеждата, че може би Чувството щеше да ми подскаже. Нищо. Толкова се бях схванал и изтръпнал, че вече не можех да се концентрирам. Реших, че няма да е шмекерия, ако се изправя на камъка и направя няколко плавни движения от тай чи, китайска форма на бавни упражнения, които Сок ми бе показал.

Леко свих колене и плавно се залюлях напред и назад, като извивах бедра, плавно движех ръце във въздуха и оставях дишането ми да контролира преместването на центъра на тежестта. Умът ми се опразни, а после се изпълни с една сцена.

Беше преди няколко дни, бях излязъл на спортно ходене и се движех бавно и внимателно към площад „Прово“, между общината и гимназията. За да се отпусна по-лесно, започнах да се олюлявам напред-назад в движенията на тай-чи. Концентрирах се над плавността и равновесието, чувствах се като водорасло, реещо се в океана.

Няколко момчета и момичета от гимназията спряха и ме зазяпаха, но аз не им обръщах внимание, оставяйки концентрацията ми да тече заедно с движенията. Когато свърших, отидох да си обуя анцуга върху шортите за тичане и в това време се обади обикновеното ми съзнание: „Дали съм изглеждал добре?“. Вниманието ми бе привлечено от две хубави тийнейджърки, които ме гледаха и хихикаха. „Май ги впечатлих тия момичета“, помислих си аз и в това време пъхнах и двата си крака в единия крачол, загубих равновесие и паднах по задник.

Още няколко ученици се разкикотиха заедно с момичетата. За миг се почувствах много неловко, но после легнах по гръб и се разсмях с тях.

Все така седнал на камъка се питах защо тази случка можеше да е толкова важна. И тогава ми просветна — разбрах, че вече имам нещо ценно, което да кажа на Сократ.

Влязох в офиса, застанах пред бюрото на Сок и заявих:

— Няма обикновени мигове!

Сок се усмихна.

— Добре дошъл отново.

Свлякох се на дивана, а той сложи чай.

Оттогава се отнасях към всеки миг в салона — и на земята, и във въздуха — като към специален миг, заслужаващ цялото ми внимание. Все пак щяха да ми бъдат нужни още уроци, защото, както Сократ неведнъж ми беше обяснявал, способността да насочвам изострено като бръснач внимание към всеки миг от всекидневния ми живот, щеше да изисква много повече практика.

На следващия ден, рано следобед преди тренировката, аз се възползвах от синьото небе и топлото слънце, за да поседя гол до кръста в горичката секвои и да помедитирам. Не бяха минали и десет минути, когато някой ме сграбчи и ме разтърси напред-назад. Изтърколих се встрани задъхан и останах свит на кълбо. Тогава видях кой беше.

— Сократ, понякога ти липсват всякакви обноски.

— Събуди се! — каза той. — Никакво спане повече на работното място. Имаме работа да вършим.

— В момента не съм на работа — подразних го аз. — Обедна почивка, обърнете се към съседния служител.

— Време е да се поразмърдаш, вожде Седящ бик. Отивай да си вземеш маратонките и до десет минути да си се върнал.

Отидох вкъщи, обух си старите адидаски и забързах обратно към гората секвои. Сократ никакъв го нямаше. Тогава видях нея.

— Джой! — тя беше облечена със сини сатенени шорти, жълти маратонки „Тайгър“ и тениска, завързана над кръста. Изтичах до нея и я прегърнах. Със смях се опитах да я бутна и съборя на земята, но тя не се даваше. Изгарях от желание да разговаряме, да споделя с нея чувствата си, плановете, но тя сложи пръсти на устните ми и каза:

— По-късно ще имаме време да говорим, Дани. Сега само ме следвай.

Тя демонстрира някакво доста сложно разгряване — съчетание от движения тай-чи, визуализация, калистеника и упражнения за координация, за „да разгреем не само тялото, а и ума“. След няколко минути се почувствах лек, релаксиран и изпълнен с енергия.

Без никакво предупреждение, Джой внезапно извика:

— На старта, готови, бум! — и затича през университското градче нагоре, към възвишенията на каньона Строубери. Последвах я, като пуфтях и пъшках. Още не бях във форма да тичам и изостанах далеч назад. Яростно напрягах сили, дробовете ми изгаряха. Далеч напред, Джой бе спряла на върха, откъдето се разкриваше футболният стадион. Когато стигнах до нея, едва дишах.

— Защо се забави толкова, миличък? — попита тя с ръце на хълбоците. И отново затича нагоре по каньона, насочвайки се към тесните прашни пътеки, които се виеха стръмно нагоре. Аз упорито я следвах, всичко ме болеше така, както отдавна не ме беше боляло, но бях твърдо решен да я изпреваря.

Когато наближихме пътеките, тя намали ход и започна да тича с по-човешко темпо. После, като стигна началото на долната пътека, тя за мой ужас не се обърна да се връщаме, а се засили нагоре по хълма, оставяйки ме далеч назад.

Когато в края на долната пътека тя се обърна и не пое по убийствено стръмната, тристаметрова пряка пътека, която свързваше горния и долния път, аз си казах на ум една благодарствена молитва. Надолу се тичаше много по-лесно и Джой заговори:

— Дани, Сократ ме помоли да те въведа в нова фаза на тренировки. Медитацията е ценно упражнение. Но в последна сметка ти трябва да отвориш очи и да се огледаш около себе си. Животът на един воин — продължи тя, — не е практика в седнало положение, той е въпрос на движение. Както Сократ ти е казвал — продължи тя, докато завивахме и почнахме по-стръмно спускане, — този път е път на действието — и ти наистина ще трябва да действаш!

През цялото време аз я слушах внимателно, следейки с поглед пътеката.

— Да, разбирам това, Джой — отвърнах аз, — затова именно тренирам гимн… — и вдигнах поглед тъкмо навреме, за да видя как прекрасната й фигурка изчезва в далечината.

Когато по-късно следобед влязох в гимнастическия салон, бях напълно изцеден. Проснах се на дюшека и правих разтягащи упражнения, чак докато не дойде треньорът да ми каже:

— Цял ден ли смяташ да се разтягаш или ще благоволиш да опиташ и някое друго от прекрасните занимания, които сме ти подготвили — ние ги наричаме „гимнастически упражнения“.

— Добре, Хал — засмях се аз.

За пръв път изпробвах някои прости упражнения с премятане, за да изпитам крака си. Едно беше да тичаш, но да се премяташ — съвсем друго нещо. По-сложните премятания оказват над 270 килограма натиск върху краката в момента на оттласкването на тялото нагоре. За първи път от година насам започнах да изпитвам краката си и на батуда. Отскачайки ритмично във въздуха, правех салто след салто.

— О-опа! Е-е-ха!

Партньорите ми на батуда, Пат и Денис, се развикаха:

— Милман, може ли по-леко? Знаеш, че кракът ти още не е оздравял!

Помислих си какво ли биха казали, ако узнаеха, че току-що бях пробягал километри по хълмовете.

Когато вечерта отидох в бензиностанцията, бях толкова преуморен, че едва си държах очите отворени. От хладния октомврийски въздух влязох в офиса, настройвайки се за ободрителен чай и спокоен разговор.

— Ела тук и се изправи пред мен — нареди ми Сократ. — Застани ето така — показа ми той с леко присвити колене, изнесени напред бедра и рамене, изтеглени назад. Протегна ръце напред, сякаш държеше невидима водна топка. — Задръж в това положение неподвижно и дишай бавно, докато ти разкажа някои неща, които трябва да знаеш за правилната тренировка.

Той седна зад бюрото си и ме загледа. Още в самото начало краката ме заболяха и се разтрепериха.

— Колко дълго трябва да стоя така? — простенах аз.

Без да обръща внимание на въпроса ми, той каза:

— Ти се движиш доста добре, Дан, в сравнение с обикновените хора, но въпреки това тялото ти е пълно с възли. Мускулите ти са прекалено напрегнати, а за да се движат, едни напрегнати мускули имат нужда от повече енергия. Така че преди всичко ще трябва да се научиш как да освобождаваш натрупаното напрежение.

Краката ми вече направо се тресяха от болка и изнемога.

— Боли ме!

— Боли те, просто защото мускулите ти са като камък.

— Добре де, показа ми го достатъчно!

Сократ само се усмихна и неочаквано излезе от офиса, като ме остави да стоя така — с присвити колене, целият треперещ и плувнал в пот. Върна се с един жилав сив котарак, който очевидно бе водил доста битки на бойните полета.

— Трябва да развиеш мускули като този котарак, за да можеш да се движиш като нас — каза Сократ, като го галеше зад ушите, а той мъркаше.

По челото ми бяха избили капчици пот. Болката в раменете и краката ми беше много силна. Най-сетне Сократ ми нареди:

— Свободно!

Моментално се изправих и избърсах чело, после разтърсих свободно крайниците си.

— Ела тук и се запознай с този котарак — той мъркаше от удоволствие, докато Сок го галеше зад ушите. — Ние двамата ще ти служим за треньори, нали, писанчо?

Котаракът измяука високо и аз го потупах.

— А сега бавно стисни мускулите на краката му, чак докато стигнеш до костта.

— Може да го заболи.

— Стискай!

Натисках все по-дълбоко и по-дълбоко в мускулите на котарака, докато не усетих костта. Котаракът ме гледаше с любопитство и продължаваше да мърка.

— Сега стисни мускулите на прасеца ми — каза Сок.

— О, не мога, Сок. Не се познаваме достатъчно.

— Хайде, глупчо!

Започнах да стискам и с изненада усетих, че на пипане неговите мускули бяха като на котарака, поддаваха като стегнато желе.

— Твой ред е — каза той, пресегна се и стисна мускулите на прасеца ми.

— Оу! — изскимтях. — Винаги съм смятал, че твърдите мускули са нещо нормално — казах аз, като разтривах прасеца си.

— Да, нормално нещо са, Дан, но ти имаш да стигаш далеч отвъд нормалното, отвъд обикновеното, отвъд общоприетото и разумното, чак до света на воина. Ти винаги си се опитвал да бъдеш нещо по-висше в един обикновен свят. Сега трябва да станеш обикновен в един по-висш свят.

Сократ потупа още веднъж котарака и го пусна да излезе. Той се помота малко на вратата, после се отдалечи. Тогава Сократ започна да ме запознава с по-фините елементи на физическата тренировка.

— Вече си могъл да установиш как умът налага напрежение на тялото. Натрупвал си тревоги, притеснения и други умствени боклуци години наред. Сега е време да се освободиш от старите напрежения, заключени в мускулите ти.

Подаде ми чифт шорти и ми каза да ги обуя. Когато се върнах, той също беше по гащета и бе разпрострял един бял чаршаф върху килима.

— И какво ще правиш, ако дойдат клиенти?

Той ми посочи работния комбинезон, закачен до вратата.

— А сега прави точно каквото правя аз.

И започна да втрива ароматно масло по левия си крак. Повтарях всяко негово движение, докато той стискаше, притискаше и впиваше пръсти дълбоко в мускулите на краката, отгоре, отдолу, отстрани, между пръстите, разтягаше ги, мачкаше ги и ги подръпваше.

— Масажирай не просто плътта и мускулите, а чак костите — колкото можеш по-дълбоко — каза той.

Половин час по-късно свършихме с левия крак. Повторихме същото с десния. Този процес продължи часове, обхващайки всяка част на тялото. Научих за мускулите си неща, които никога не съм знаел. Усещах къде се свързват, усещах формата на костите. Удивително беше, че аз, един атлет, до такава степен не съм познавал тялото си.

Сократ светкавично нахлузваше комбинезона си в малкото случаи, когато звъннеше камбанката, но общо взето почти не ни безпокояха. Когато пет часа по-късно навлякох дрехите си, имах чувство, че същевременно си навличам ново тяло. Връщайки се, след като бе обслужил един клиент, Сок каза:

— Ти вече изчисти множество стари страхове от миналото си.

Отделяй време да повтаряш тази процедура поне веднъж седмично през следващите шест месеца. Обръщай специално внимание на краката, обработвай мястото на раната си всеки ден в продължение на две седмици.

„Поредното домашно“, помислих си аз. Небето започваше да просветлява. Запрозявах се. Време беше да се прибирам вкъщи. Когато се запътих към вратата, Сократ ми каза да го чакам при ония пътеки точно в един часа на обяд.

Подраних на срещата. Лениво се разгрях, усещах тялото си отпуснато и леко след „масажа на костите“, но само с няколко часа сън още се чувствах изморен. Започна леко да ръми, а и по начало не ми се тичаше никъде, с никого. Тогава дочух шумолене в близките храсти. Спотаих се и се взрях, очаквайки от гъсталака да се появи сърна. Но измежду листата изникна Джой с вид на принцеса-елф, облечена с тъмно зелени шорти и жълта тениска с отпечатан надпис: „Щастието е пълен резервоар“. Явно, подарък от Сократ.

— Джой, преди да започнем да тичаме, нека да поседнем и да поговорим; имам да ти кажа толкова много неща.

Тя се усмихна и светкавично се отдалечи.

Докато я следвах нагоре по първия завой, непрекъснато подхлъзвайки се по мократа глинеста почва, усещах краката си отмалели след вчерашната тренировка. Скоро се запъхтях и започнах да накуцвам с десния крак, но не се оплаках. Благодарен бях, че тя поддържа малко по-бавно темпо от вчерашното.

Стигнахме до края на долната пътека, без да говорим. Дишах много трудно и не ми беше останала капчица енергия. Понечих да завия, за да се връщаме обратно, но тя извика:

— Хайде хоп! — и пое по пряката пътека.

„Не-е-е!“, изпищя умът ми. „За нищо на света“, изхленчиха изтощените ми мускули. После погледнах Джой, която леко тичаше нагоре по възвишението, сякаш беше равна писта.

С протестен вой поех нагоре. Изглеждах като пияна горила, изгърбен, пъхтящ и сумтящ, аз слепешком катерех нагоре, по две стъпки напред и една, плъзгайки се назад.

На билото вече беше равно. Джой стоеше там и вдъхваше уханието на мокри борови иглички с доволния и миролюбив вид на Бамби. Дробовете ми направо молеха за въздух.

— Имам една идея — запъхтяно изговорих аз. — Хайде през остатъка от пътя да вървим… не, по-добре да пълзим… така ще имаме повече време да поговорим. Как ти звучи това, не е ли много по-добре?

— Да тръгваме — весело каза тя.

Разочарованието ми се превърна в ярост. Ще я надбягам аз нея, ако ще да тичаме до края на земята! Стъпих в една локва, подхлъзнах се в калта, ударих се в клона на едно ниско дърво и едва не се пребих по склона на хълма.

— По-дяволите-проклето-копеле! — думите ми излязоха като прегракнал шепот. Не ми беше останала енергия дори да говоря.

С усилия изкачих едно малко хълмче, което ми се стори поне като зъберите в Колорадо, и видях Джой клекнала да си играе с едни диви зайци, които подскачаха по пътеката. Когато се добрах до нея, зайците се скриха в храстите. Тя ме погледна усмихнато и каза:

— О, ето те и теб.

С героично усилие се приведох напред и успях да мина бързо покрай нея, но тя се изстреля напред и отново я изгубих.

Бяхме изкачили около триста метра. Сега бях високо над Залива и под мен се разкриваше университетският комплекс. Обаче не бях в нужното настроение или състояние на ума, за да оценя гледката. Имах чувство, че ще припадна. През ума ми прелетя една картина — как съм погребан на хълма, под мократа земя, с табелка: „Тук почива Дан. Добро момче, добър опит“.

Дъждът се беше усилил, но аз тичах като в транс, приведен напред, залитайки, единият крак, после другият. Маратонките ми тежаха като железни ботуши. След това свих в един завой и видях последното възвишение, което изглеждаше почти отвесно. Умът ми отново отказа, тялото ми спря, обаче горе на върха стоеше Джой, сложила ръце на хълбоците, сякаш за да ме предизвика. Успях някак да се приведа напред и отново да задвижа краката си. Напрягах се, силех се и ръмжах от усилия през последните няколко безкрайни крачки, докато накрая направо се блъснах в нея.

— Спокойно, приятел, спокойно — засмя се тя. — На финала си.

Както се бях облегнал на нея, останал без дъх, аз изхриптях:

— Кажи… го… пак.

Сега вървяхме надолу по хълма и така имах благотворно време да се съвзема и да говоря.

— Джой, струва ми се, че не е естествено да се насилвам толкова яко и с такава скорост. Не бях подготвен както трябва да тичам на такова дълго разстояние; не мисля, че е много добре за тялото.

— Прав си — каза тя. — Но това не беше изпитание за тялото, а за духа ти — проверка дали ще можеш да продължиш — не само с хълма, но и с тренировката си. Ако беше спрял, това щеше да бъде краят. Но ти го издържа, Дани, издържа с развети знамена.

Задуха вятър и заваля дъжд като из ведро — целите прогизнахме. Джой спря и взе главата ми в ръце. Вода капеше от мокрите ни коси и се стичаше по бузите ни. Аз я обгърнах през кръста, притеглен от блестящите й очи, и се целунахме.

Бях изпълнен с нова енергия. Разсмях се от вида ни — и двамата бяхме като гъби, които трябва да се изстискат — и казах:

— Ще те надбягам до подножието! — поех и набрах добра преднина. „Какво по дяволите, помислих си. Мога и да се изтъркалям надолу по проклетата пътека!“ Разбира се, тя спечели.

По-късно през този следобед, изсушен и стоплен, аз лениво се разтягах в салона със Сид, Гари, Скот и Хърб. Топлината в салона беше приятен подслон от поройния дъжд навън. Въпреки изтощителното бягане, аз още имах запаси от енергия.

Но когато вечерта влязох в офиса и си събух обувките, запасите ми се бяха изчерпали. Всичко ме болеше, искаше ми се да просна тяло на дивана и да спя поне десет-дванадесет часа. Устоях на този порив, настаних се колкото можах по-грациозно и се обърнах към Сократ.

С удивление открих, че беше променил декора. По стената имаше снимки на скиори, тенисисти, гимнастици и играчи на голф. На бюрото му имаше баскетболна ръкавица и футболна топка. Сократ дори беше облякъл тениска с надпис „Треньор на «Охайо Стейт»“. Май бяхме навлезли в спортната фаза на обучението ми.

Докато Сок правеше специалния си ободряващ чай, който наричаше „Гръмовно проклятие“, аз му разказах за напредъка си в гимнастиката. Той слушаше и кимаше с явно одобрение. Следващите му думи ме заинтригуваха.

— Гимнастиката може да бъде дори нещо повече от това, което вече си разбрал. За да го проумееш по-лесно, трябва да видиш защо точно ти харесва акробатичното изкуство.

— Би ли ми обяснил малко повече?

Той бръкна в бюрото си и извади три смъртоносни на вид ками.

— Остави, Сок — казах му. — Всъщност нямам нужда от обяснение.

— Стани — нареди ми той!

Като станах, той небрежно запрати единия нож изотдолу, право към гърдите ми.

Аз отскочих настрани и паднах върху дивана, а ножът безшумно тупна на килима. Лежах шокиран, сърцето ми биеше като лудо.

— Добре беше — каза той. — Малко пресилена реакция, но добре. Сега стани и хвани следващия.

Точно тогава чайникът започна да свири — отлагане на присъдата.

— Е — казах аз, изтривайки запотените си ръце, — време е за чай.

— Чаят ще почака — отговори той. — Гледай внимателно — Сок подхвърли бляскащото острие право нагоре във въздуха. Аз го гледах как се върти и започва да пада. Докато ножът падаше, той замахна надолу, изравнявайки скоростта на ръката си със скоростта на падащия нож, и хвана дръжката между палеца и пръстите си като с клещи, стискайки здраво.

— Сега ти опитай. Забележи как го хванах — така, че дори да попаднех на острието, нямаше да се порежа — той ми хвърли един нож. Вече поуспокоен, аз се отдръпнах от пътя му и направих хилав опит да го хвана.

— Ако изпуснеш следващия, ще започна да ти ги хвърлям през рамо — закани се той.

Този път приковах поглед в дръжката и, когато приближи, пресегнах се и я хванах.

— Ей, успях!

— Не е ли прекрасно нещо спортът? — попита той.

Известно време бяхме напълно погълнати от хвърляне и хващане. После той даде почивка.

— Сега да ти разкажа за сатори, едно понятие от Дзен. Сатори е състоянието на съществуване на един воин, то възниква в момента, когато умът се освободи от мисли и стане чисто осъзнаване. Тялото е активно, чувствително, релаксирано, а емоциите са отворени и свободни: сатори е това, което изпита ти, докато ножът летеше към теб.

— Знаеш ли, Сок, много пъти съм изпитвал това усещане, особено по време на състезания. Често пъти се концентрирам така пълно, че дори не чувам аплодисментите.

— Да, това е изживяване на сатори. А сега, ако вникнеш в онова, което ще ти кажа, ще разбереш правилното използване на спорта — или на рисуването, или на музиката — която и да било друга действена или творческа врата към сатори. Ти мислиш, че обичаш гимнастиката, но това е само опаковката на подаръка вътре: сатори. Правилното използване на гимнастиката е да фокусираш цялото си внимание и чувство върху действията си, тогава ще постигнеш сатори. Гимнастиката те вкарва в мига на истината, когато животът ти виси на косъм, като на дуелиращ се самурай. Тя изисква пълното ти внимание: или сатори, или умираш!

— Като по средата на двойно салто.

— Да, затова гимнастиката е воинско изкуство, начин да тренираш не само тялото, но и ума, и емоциите си, врата към сатори. Последната стъпка за воина е да разпростре просветлението си и във всекидневния живот. Тогава сатори ще стане твоя реалност, твоят ключ към вратата, едва тогава ние ще бъдем равни.

Аз въздъхнах.

— Изглежда толкова далечна възможност, Сократ.

— Докато тичаше нагоре по хълма след Джой — засмя се той, — ти не гледаше с копнеж към върха на планината, гледаше право пред себе си и правеше стъпка след стъпка. Така действа това.

— Правилата на дома, нали? — той се усмихна в отговор.

Прозях се и се протегнах. Сократ ме посъветва:

— По-добре поспи малко. Утре сутринта започваш специална тренировка, чакам те в 7 часа на пътеката до гимназия „Бъркли“.

Когато будилникът ми иззвъня в 6:15, трябваше насила да се измъкна от леглото, да потопя глава в студена вода и да вдишам няколко пъти през отворения прозорец, а накрая изревах във възглавницата, за да се разсъня.

Като излязох на улицата, вече бях съвсем бодър. С бавно спортно ходене прекосих „Шатък“ и свих по „Олстън Уей“, покрай Младежката християнска асоциация на „Бъркли“ и пощата, след това пресякох „Милвия“ и стигнах до гимназията, където ме чакаше Сок.

Скоро открих, че той ми беше подготвил редовната програма. Тя започваше с половин час клек в непоносимата поза, която ми бе показал в бензиностанцията. После поработихме с някои основни принципи на бойните изкуства.

— Истинските бойни изкуства учат на хармония или несъпротивление — начина, по който дърветата се превиват във вятъра, например. Тази нагласа е много по-важна от физическата техника.

Прилагайки принципите на айкидо, Сократ беше в състояние да ме хвърли без никакви видими усилия, колкото и да се мъчех да го отблъсна, сграбча, ударя или преборя.

— Никога не се бори с някого или нещо. Когато те бутат, дърпай; когато те дърпат, бутай. Открий естествената посока на движението и я последвай. Тогава се обединяваш със силата на природата — неговите действия бяха доказателство за думите му.

Скоро стана време да си тръгвам.

— Ще се видим утре, по същото време, на същото място. Довечера си остани вкъщи и практикувай упражненията. Помни, трябва да дишаш толкова бавно, че ако пред носа ти имаше перце, то да не помръдне. — Той си тръгна плавно, сякаш с ролкови кънки, а аз се затичах към дома така релаксирано, като че ли вятърът ме отвяваше към къщи.

Същия ден в гимнастическия салон правех всичко възможно да приложа това, което бях научил, „да оставя движенията сами да си стават“, вместо да се опитвам аз да ги правя. Огромните превъртания на висилката сякаш сами се навиваха, аз се залюлявах, отскачах и след салто заковавах в стойка на ръце на успоредката — едно сред друго, при премятането, ножиците и на коня с гривни имах чувство, че ме подкрепят въжета, спуснати от тавана — нямах тегло. И, освен всичко друго, смотаните ми крака се връщаха във форма!

Със Сок се срещахме всяка сутрин, щом изгрееше слънцето. Аз крачех наоколо, а той тичаше на подскоци като газела. С всеки изминал ден ставах все по-релаксиран, а рефлексите ми — светкавично бързи.

Един ден, както тичахме за разгряване, той внезапно спря. Изглеждаше по-блед отвсякога.

— Май по-добре да поседна малко — каза той.

— Сократ, мога ли да направя нещо?

— Да — изглежда му беше трудно да говори. — Просто продължавай да тичаш, Дан. Аз ще кротна малко.

Направих каквото ми каза, но държах под око неподвижната му фигура — както седеше със затворени очи, той имаше горд и изправен вид, но някак си състарен.

От седмици се бяхме уговорили да не се срещаме вечер, така че не отидох до бензиностанцията, но му се обадих да видя как е. Изпитах облекчение, когато Сократ вдигна телефона.

— Как е, тренер? — попитах го аз.

— Направо върха — каза той, — но си наех помощник да ме замести няколко седмици.

— Добре, Сок, пази се.

На следващия ден видях на пистата да пристига тичешком моята заместник-треньорка и направо подскочих от радост. Нежно хванах Джой за ръка, прегърнах я и зашепнах в ухото й, а тя също така нежно ме запокити през глава на поляната. И като че ли това не беше достатъчно унизително, та ме би и на ръгби, после отби всичките бейзболни топки, които й хвърлях, поне на петдесет метра над главата ми. Каквото и да правехме, на каквото и да играехме, тя нямаше грешка и ме караше мен, световния шампион, да се изчервявам от срам — и яд.

Удвоих броя на упражненията, които ми бе възложил Сократ. Тренирах с по-голяма концентрация отвсякога. Ставах в 4:00 сутринта, практикувах тай-чи до изгрев слънце, след това тичах по възвишенията, преди да отида да се срещна с Джой — и така всеки ден. Изобщо не споменавах, че тренирам допълнително.

Носех нейния образ със себе си на лекциите и в гимнастическия салон. Искаше ми се да я видя, да я прегърна, но първо трябваше да я хвана. Засега най-многото, на което можех да се надявам, бе да я победя на собствените й игри.

Няколко седмици по-късно отново тичахме и подскачахме по пистата със Сократ, който вече се бе върнал във форма. Усещах краката си изпълнени със сила и гъвкавост.

— Сократ — казах аз, като ту се затичвах напред, ту се озовавах зад гърба му, играейки на гоненица с него, — досега никога и думичка не си продумвал за всекидневните си навици. Нямам представа какъв си, когато не сме заедно. Е?

Той ми се ухили и скочи на около три метра напред, после заспринтира по пистата. Аз се завтекох след него и се приближих достатъчно, за да ме чува.

— Няма ли да ми отговориш?

— Не — каза той. И въпросът бе приключен.

Когато накрая свършихме с упражненията за разтягане и медитация за тази сутрин, Сократ дойде до мен, прегърна ме през рамо и каза:

— Дан, ти беше волеви и способен ученик. Отсега нататък сам ще си съставяш програмата, прави тези упражнения, които имаш чувство, че са ти нужни. Ще ти дам и една безплатна екстра, защото си я заслужи — ще те тренирам по гимнастика.

Не можах да не се разсмея. Просто не можах да се сдържа.

— Ти мен да тренираш… по гимнастика? Мисля, че този път се надценяваш, Сок — затичах се да се засиля и направих циганско колело, кълбо назад и високо салто с двойно превъртане.

Сократ дойде до мен и каза:

— Знаеш ли, това не мога да го направя.

— Видя ли! — извиках аз. — Най-после открих нещо, което аз мога да правя, а ти — не.

— Обаче забелязах — добави той, — че трябваше повече да изпънеш ръце, когато се оттласкваше за превъртането… а, и главата ти беше много назад при изхвърлянето във въздуха.

— Сок, стари мошенико… прав си — казах аз. Дадох си сметка, че наистина бях извил глава прекалено назад, а ръцете ми трябваше да бъдат по-изпънати.

— Веднъж като пооправим техниката ти, ще можем да поработим и над отношението ти — добави той. — Ще се видим в гимнастическия салон.

— Но, Сократ, аз вече имам треньор, а и не знам дали Хал или другите гимнастици ще се съгласят да се мотаеш из салона.

— О, сигурен съм, че ще измислиш какво да им кажеш.

Положително щях да измисля.

Този следобед, по време на срещата ни преди тренировката, казах на треньора и съотборниците си, че моят ексцентричен дядо от Чикаго, който е бил член на „Търнърс Джимнастикс Клъб“, ми е дошъл на гости за няколко седмици и иска да идва да ме гледа.

— Той е готин старец, доста е пъргав, смята се за много добър треньор. Ако всички вие нямате нищо против, може ли да му угодим на прищявката — той малко не е с всичкия си, ако разбирате какво имам предвид — но съм сигурен, че няма много да пречи на тренировката.

Съгласиха се с консенсус.

— А, между другото — добавих аз. — Той обича да му викат Мерлин.4 — Едва успявах да остана сериозен.

— Мерлин ли? — повториха всички.

— Да. Знам, че е малко смахнато, но като го видите, ще разберете.

— Може би като видим този твой „Мерлин“ в действие, ще разберем и теб, Милман. Казват, че тези неща се наследявали генетично — те се разсмяха и започнаха разгряването. Този път Сократ навлизаше в моя територия и щях да му дам да разбере. Чудех се, дали щеше да хареса новия си прякор.

За днес бях подготвил малка изненада за целия отбор. В гимнастическия салон се бях ограничавал и те нямаха представа, че съм се възстановил толкова пълно. Пристигнах по-рано и влязох в офиса на треньора. Той се ровеше из разни книжа, разхвърляни по бюрото.

— Хал — заговорих аз, — искам да участвам в състезанието за включване в отбора.

Той ме погледна над рамките на очилата си и каза със съчувствие:

— Знаеш, че още не си напълно оздравял. Говорих с лекаря на отбора и той каза, че на крака ти ще му трябват още поне три месеца.

— Хал — приближих се до него и зашепнах, — мога да го направя днес, сега! Занимавах се с някои допълнителни упражнения извън салона. Дай ми възможност!

Той се поколеба.

— Е, добре, но в една дисциплина — да видим как ще върви.

Всички се разгрявахме заедно по различните дисциплини в малкия гимнастически салон, залюлявахме се, мятахме се, скачахме, правехме ръчни стойки. Започнах да изпълнявам движения, които не бях правил повече от година. Но пазех истинските изненади за по-късно.

Започнахме първата дисциплина — земна гимнастика. Всички ме загледаха в очакване, докато застанах, готов да започна съчетанието, и сякаш се чудех дали кракът ми ще издържи натоварването.

Всичко беше точно — двойното премятане назад, гладкото вдигане в ръчна стойка, лекият ритъм, с който навлязох в танцови елементи и завъртания, които сам бях измислил, още едно високо премятане и една последна въздушна серия. Приземих се леко, в пълен контрол. До съзнанието ми стигнаха аплодисментите и одобрителните изсвирквания. Сид и Джош се спогледаха удивено: „Откъде се взе това ново момче?“ и „Ей, ще трябва да го запишем в отбора“.

Следваща дисциплина, първи на халки мина Джош, после Сид, Чък и Гари. Най-сетне дойде и моят ред. Натрих си ръцете с талк, проверих дали бинта на китките ми е добре стегнат и с подскок се хванах за халките. Джош ми помогна да спра залюляването и отстъпи назад. Мускулите ми потръпнаха в очакване. Вдишвайки, аз се изтеглих нагоре в обратен висеж, после бавно се спуснах и изпънах тяло в „железен кръст“.

Чух приглушени възклицания, докато плавно се залюлях надолу, после обратно нагоре с предно превъртане. Бавно се изтеглих в ръчна стойка с изопнати ръце и тяло.

— Проклет да съм! — възкликна Хал, използвайки най-силната ругатня, която някога бях чувал от него. Излизайки от ръчната стойка, аз се залюлях бързо и леко, после заковах без да трепна. Накрая, след високо двойно салто, се приземих само с едно почти незабележимо отстъпване встрани. Хич не беше зле.

И така продължих. След като приключих последното си съчетание, отново поздравяван със свиркания и изненадани възгласи, аз забелязах Сократ да седи тихо в ъгъла и да се усмихва. Явно беше видял всичко. Махнах му да дойде.

— Момчета, искам да ви представя моя дядо — казах аз. — Това са Сид, Том, Хърб, Гари, Джоуъл, Джош. Момчета, това е…

— Приятно ни е, Мерлин — отвърнаха те в хор. За частица от секундата Сократ сякаш се озадачи, но после каза:

— Здравейте, и на мен ми е приятно. Исках да видя с каква тайфа се движи Дан — те се ухилиха, явно им беше допаднал.

— Надявам се, не намирате за много странно това, че ми викат Мерлин — подхвърли той небрежно. — Истинското ми име е Мерил, но този прякор ми се лепна. Дан казвал ли ви е някога как му викаха вкъщи? — подсмихна се той.

— Не — казаха те, изгаряйки от любопитство. — Как?

— Май по-добре да не ви казвам. Не искам да го злепоставям. Той винаги може сам да ви каже, ако реши — Сократ, тая лисица, ме погледна и със сериозен тон ми каза: — Не бива да се срамуваш от това, Дан.

Докато се разотивахме, те ми подвикваха:

— Чао, Сюзет!

— Чао, Жозефин!

— До скоро, Жералдин.

— Дяволите да те вземат, Мерлин, виж какво ми докара! — казах му аз и намусено тръгнах към душовете.

През остатъка от седмицата Сократ не сваляше поглед от мен. Понякога се обръщаше към някой друг гимнастик с великолепен съвет, който се оказваше съвсем на място. Бях изумен от познанията му. Проявяваше неизчерпаемо търпение към всеки от тях, но с мен съвсем не се държеше така. Веднъж, изпълнил най-доброто си съчетание на коня с гривни досега, аз тръгнах щастлив да си махна бинта от китките, но Сок ми махна да се приближа и каза:

— Съчетанието ти изглеждаше прилично, но много мърляво се отнесе към махането на бинтовете. Запомни, във всеки миг трябва да има сатори.

След висилката той ми каза:

— Дан, още не си се научил да медитираш действията си.

— Какво имаш предвид с това „да медитирам действията си“?

— Да медитираш едно действие е нещо различно от това да го извършиш. За да се извърши нещо, е нужен извършител, някой, който съзнава себе си, докато го извършва. Но когато медитираш действие, ти вече си се освободил от всичките си мисли, дори от мисълта „аз“. Не е останал никакъв „ти“, който да го извършва. Забравяйки себе си, ти се превръщаш в това, което правиш, и така действието ти е свободно, спонтанно, без амбиции, задръжки или страх.

И продължавахме все в този дух. Той наблюдаваше всяко изражение на лицето ми, изслушваше всеки коментар, който правех. Казваше ми непрекъснато да отделям повече внимание на душевната и емоционалната си форма.

Някои хора бяха чули, че отново съм във форма. Сузи дойде да гледа и доведе със себе си Мишел и Линда, две нови приятелки. Линда веднага спря погледа ми. Беше стройна, рижа жена с хубаво лице зад очила с рогови рамки, носеше семпла рокля, която загатваше привлекателни форми. Надявах се да я видя пак.

На другия ден, след много разочароваща тренировка, на която ми се струваше, че нищо не се получава добре, Сократ ме извика да седна до него на един дюшек.

— Дан — каза той, — вече си постигнал високо ниво като гимнастик. Ти си направо спец.

— Благодаря, Сократ.

— Това не беше непременно голям комплимент — той се обърна, за да ме погледне право в очите. — Един специалист тренира физическото си тяло с целта да печели състезания.

Някой ден може би ще станеш майстор-гимнастик. Един майстор посвещава тренирането си на живота, затова той постоянно поставя ударение на ума и емоциите.

— Разбирам това, Сок. Казвал си ми го много…

— Знам, че го разбираш. Въпросът е, че още не го осъзнаваш, не го изживяваш още. И досега изпадаш във възторг от някои нови физически постижения, а след това клюмваш унило, ако веднъж физическата тренировка не мине добре. Но когато истински осъзнаеш и си поставиш за цел умствената и емоционалната форма — практиката на воина — тогава за теб ще са без значение физическите успехи и несполуки. Виж например, какво става, ако си изкълчиш глезена?

— Ще тренирам нещо друго, друга област от тялото.

— Същото е и с трите ти центъра. Ако една област не върви добре, това просто е възможност да тренираш другите. В някои от най-слабите си физически дни можеш да научиш най-много за ума си — той помълча и добави: — Повече няма да идвам в гимнастическия салона. Вече ти казах достатъчно. Искам да чувстваш, че съм в теб, че наблюдавам и коригирам всяка грешка, колкото и незначителна да е тя.

Следващите няколко седмици бяха много натоварени. Ставах в 6:00, разгрявах се и медитирах преди лекции. Посещавах редовно лекциите и си пишех домашните бързо и с лекота. След това сядах за около половин час, просто без да правя нищо, преди да отида, на тренировка.

По това време започнах да се виждам с приятелката на Сузи, Линда. Тя много ме привличаше, но нямах нито време, нито енергия за нещо повече от това да си поговорим няколко минути преди или след тренировка. Но дори и така, между всекидневните ми упражнения много си мислех за нея… после за Джой… и после пак за нея.

Способностите ми и доверието на отбора растяха с всяка нова победа. На всички им стана ясно, че не просто се бях възстановил, а имаше и нещо повече. Макар че гимнастиката вече не беше центърът на живота ми, тя все пак си оставаше важна част от него, така че давах най-доброто от себе си.

С Линда излязохме няколко пъти на среща и се разбирахме много добре. Една вечер тя дойде да поговори с мен за някакъв свой личен проблем и накрая остана цялата нощ, една нощ на близост, но според условията, които ми налагаха тренировките. Толкова бързо се сближавахме, че това започваше да ме плаши. Тя не влизаше в плановете ми. Въпреки това ме привличаше все по-силно.

Чувствах се „изменник“ спрямо Джой, но пък никога не знаех кога тази енигматична млада жена ще се появи отново, ако изобщо се появеше. Джой беше идеалът, който ту долиташе, ту отлиташе от живота ми. А Линда беше реална, топла, любяща — и беше тук.

Треньорът беше в трескава възбуда, ставаше все по-взискателен и грижлив, но и по-нервен с всяка изминала седмица, която ни приближаваше към Националния студентски шампионат за 1968 в Тусон, Аризона. Ако спечелехме тази година, това щеше да е за пръв път на Университета ни и Хал щеше да постигне целта си от двадесет години насам.

Скоро се явихме на тридневни състезания срещу Университета на Южен Илинойс. До последната вечер на отборното първенство „Калифорнийският“ и „Южен Илинойс“ бяха напълно равностойни в тази най-оспорвана надпревара в историята на гимнастиката. Оставаха още три дисциплини, а „Илинойс“ водеха с три точки.

Това беше критичен момент. Ако трябваше да бъдем реалисти, можехме да се класираме на приличното второ място. Другата възможност беше да се целим към невъзможното.

Аз поне се целех към невъзможното, духът ми беше в готовност. Застанах пред Хал и отбора — моите приятели.

— Казвам ви, че ще спечелим. Този път нищо няма да ни спре. Да действаме!

Думите ми бяха най-обикновени, но това, което чувствах — една наелектризираност, или да я наречем, непоколебима решителност, зареди със сила всеки член на отбора.

Набирахме инерция като приливна вълна, засилвахме се по-бързо и по-мощно с изпълнението на всеки състезател. Публиката, до преди малко поодрямана, сега оживено се раздвижи, хората се навеждаха напред от местата си. Нещо ставаше, всички го усещаха.

Очевидно от „Илинойс“ също усетиха силата ни, защото започнаха да потрепват на ръчната стойка или да се олюляват при приземяването. Но преди последната дисциплина от състезанието те все още имаха цяла точка преднина, а висилката винаги е била силният им уред.

Накрая останаха двама гимнастици от Калифорнийския — Сид и аз. Тълпата притихна. Сид отиде до висилката, скочи и изпълни едно съчетание, от което на всички ни спря дъхът. Накрая завърши с най-високото двойно странично превъртане, което някой някога бе виждал в салона. Тълпата полудя. Аз бях последен от нашия отбор — упование и връх на напрежението за тях.

Последният състезател на „Илинойс“ се справи добре. Те бяха почти недостижими, но точно от това „почти“ имах нужда. Налагаше се да взема 9.8 за равенство, а никога не бях постигал толкова.

Ето я и нея, последната ми проверка. Умът ми преля от спомени: болката от онази вечер, когато бедрената ми кост се натроши на парчета, заклеването ми да се възстановя, предупреждението на доктора да забравя гимнастиката, Сократ и непрестанното ми обучение, нескончаемото тичане в дъжда, високо нагоре по хълмовете. И тогава усетих растяща сила, прилив на ярост към всички онези, които бяха казвали, че никога повече няма да мога да играя. Страстта ми се превърна в ледено спокойствие. Там, в този миг, моята съдба и бъдеще изглеждаха в равновесие. Умът ми се проясни. Емоциите ми преливаха от сила. Успей или умри!

С този дух и непоколебима решителност, на които се бях научил в малката бензиностанция през изминалите месеци, аз тръгнах към висилката. В салона нямаше и звук. Мигът на тишината, мигът на истината.

Бавно натрих талк на дланите си и проверих бинта на китките си. Пристъпих напред и поздравих съдиите. Като се обърнах към главния съдия, в очите ми блестеше простичко послание: „Ето го проклетото най-добро съчетание, което изобщо някога си виждал“.

Скочих към висилката и изтеглих крака нагоре. Залюлях се от ръчна стойка. Единственият звук в салона беше от моите ръце, които се въртяха около лоста, пускаха го, извиваха се, хващаха го, усукваха се.

Само движение — нищо друго не съществуваше. Нито океани, нито светът, нито звездите. Само висилката и един опразнен от мисли гимнастик — а скоро дори и те се стопиха в едното движение.

Добавяйки един елемент, който никога досега не бях изпълнявал на състезание, аз продължих нататък, преминавайки собствените си граници. Въртях се все по-бързо и по-бързо, засилвайки се за отскока в двойно странично салто с изпънато тяло.

Въртях се направо със свистене около лоста, подготвяйки се да се пусна и да отлетя в пространството, да се понеса, въртейки се, в ръцете на една съдба, която сам си бях избрал. Оттласнах се и изпънах крака, превъртях се веднъж, после втори път, леко ги присвих и разтворих, с изопнато за приземяването тяло. Бе настъпил мигът на истината.

Направих безупречно приземяване, което отекна из целия салон. Пълна тишина — и после адска лудница. 9.85: бяхме шампиони!

Треньорът ми се появи като от нищото, сграбчи ръката ми и започна диво да я разтърсва, като във възторга не се сещаше да я пусне. Съотборниците ми подскачаха и викаха, наобиколиха ме и ме запрегръщаха, някои от тях — с насълзени очи. Чак тогава чух аплодисментите да отекват сякаш надалеч и после все повече се усилиха. Едва сдържахме вълнението си по време на церемонията за награждаването. Празнувахме цяла нощ и осъмнахме в коментари за състезанието.

После всичко свърши. Отдавна бленуваната цел бе постигната. Чак тогава осъзнах, че аплодисментите, оценките и победите за мен вече не бяха същото. Толкова много се бях променил, дългото търсене на победата най-сетне бе приключило.

Беше ранната пролет на 1968 година. Колежанските ми години приближаваха към своя край. Какво щеше да последва — нямах представа.

Чувствах се сковано, когато се сбогувах с отбора си в Аризона и се качих на самолета обратно към Бъркли и Сократ… и Линда. Безцелно гледах облаците под нас, чувствах се напълно изцеден от всякакви амбиции. През всички тези години ме бе държала една илюзия — че щастието е в победата — а сега тази илюзия се бе изпепелила. След всичките ми постижения не бях по-щастлив, нито пък по-удовлетворен.

Накрая прозрях през облаците. Видях, че никога не се бях научил как да се наслаждавам на живота, а само как да постигам неща. През целия си живот бях зает да търся щастието, но така и не бях го намирал или, ако съм го намирал, не съм успявал да го задържа.

Отпуснах глава на облегалката, когато самолетът започна да се спуска. Погледът ми се замъгли от сълзи. Бях навлязъл в задънена улица и не знаех накъде да поема.

6. Наслада отвъд ума

С куфара в ръка, отидох направо в апартамента на Линда. Между целувките й разказах за шампионата, но не споменах нищо за неотдавнашните ми мрачни прозрения.

Тогава Линда ми съобщи какво решение е взела и с това ме измъкна за малко от собствените ми грижи.

— Дани, напускам университета. Разбира се, много дълго го обмислях — ще се хвана на работа, но повече не искам да се връщам да живея вкъщи. Ти имаш ли някакви идеи?

Веднага се сетих за приятелите ми, при които бях останал след катастрофата с мотоциклета.

— Линда, бих могъл да се обадя на Шарлот и Лу в Санта Моника. Те са прекрасни — помниш ли, разказвал съм ти за тях? — и съм сигурен, че ще се радват да останеш при тях.

— О, това би било чудесно! Мога да им помагам из къщата и да се хвана на някаква работа, за да участвам в покупките.

След петминутен телефонен разговор Линда вече имаше бъдеще. Щеше ми се и при мен всичко да можеше да се реши толкова просто.

Тогава се сетих за Сократ, прекъснах я и казах, че имам едно излизане. Линда беше озадачена:

— След полунощ?

— Да, имам… едни по-особени приятели, които стоят до много късно нощем. Наистина трябва да отида — още една целувка и вече ме нямаше.

Все така с куфара, аз влязох в офиса.

— Нанасяш се при мен ли? — пошегува се Сок.

— Не знам какво правя, Сократ.

— Е, на шампионата обаче определено си знаел какво правиш. Четох новините. Поздравления. Сигурно си много щастлив.

— Знаеш много добре как се чувствам, Сок.

— Със сигурност знам — каза той непринудено и тръгна към гаража да възкреси трансмисията на един стар фолксваген. — Отбелязваш напредък, точно според плана.

— Приятно ми е да го чуя — отговорих аз без особен ентусиазъм. — Но накъде води този план?

— Към вратата! Към истинската наслада, към свободата, към радостта от живота, към безразсъдното щастие! Към единствената цел, която изобщо си имал. И като начало, време е да пробудиш отново сетивата си.

Помълчах, докато осмисля думите му, и после попитах:

— Пак ли?

— О, да. Вече ти се е случвало да бъдеш облян от светлина и да намираш наслада в най-простичките неща.

— Но не е било скоро, струва ми се.

— Да, доста отдавна — отговори той, взе главата ми в дланите си и ме изпрати назад в детството.

С широко отворени очи съм, загледан съсредоточено в очертанията и цветовете под ръцете ми, докато пълзя по пода, покрит с плочки. Пипвам килима и той ме докосва в отговор. Всичко е ярко и живо.

Стискам лъжица в едната си ръчичка и удрям по чашата. Звънтящият звук е наслада за ушите ми. Викам от възторг с всички сили! После вдигам поглед нагоре и виждам една пола, която се полюшва над мен. После ме вдигат и аз надавам гукащи звуци. Окъпан съм в уханието на майка ми, тялото ми се отпуска в нейното и аз се изпълвам с блаженство.

Малко по-късно. Прохладен въздух докосва лицето ми, докато пълзя в градината. Пъстри цветя се извисяват край мен и съм заобиколен от нови аромати. Откъсвам едно и го лапвам — устата ми се изпълва с горчиво послание. Изплювам го.

Идва майка ми. Протягам ръчичка към нея да й покажа някакво шаващо черно нещо, което гъделичка дланта ми. Тя посяга и го отмахва.

— Гаден паяк! — казва тя.

После поднася някакво нежно нещо към лицето ми и то заговаря на носа ми.

— Роза — казва тя и пак повтаря същите звуци: — роза.

Аз поглеждам нагоре към нея, после наоколо и отново се потапям в света на ухаещите багри.

Поглеждам старинното бюро на Сократ, после надолу към жълтия килим. Разтърсвам глава. Всичко ми изглежда помътняло, без никакъв блясък.

— Сократ, чувствам се полузадрямал, сякаш трябва да се наплискам със студена вода и да се разсъня. Сигурен ли си, че това пътешествие не ми е навредило с нещо?

— Не, Дан, вредите са ти били нанесени преди години по начини, които скоро ще видиш.

— Това място… това беше дворът на дядо ми, май. Спомням си го, беше като райската градина.

— Точно така, Дан. То всъщност е било райската градина. Всяко малко дете живее в сияйна градина, където всяко нещо се усеща пряко, без намесата на мисълта.

— За всеки от нас „изгонването от рая“ настъпва, когато започнем да мислим, когато започнем да назоваваме и познаваме нещата. Не само Адам и Ева са били прогонени, разбираш ли, а всички ние. Раждането на ума е смъртта на сетивата… а не че като сме отхапали от ябълката, ние сме станали малко секси!

— Иска ми се да можех да се върна там — въздъхнах аз. — Беше толкова ярко, толкова ясно, толкова радостно.

— Това, на което си се наслаждавал като дете, може отново да бъде твое. Иисус от Назарет, един от най-великите воини, е казал, че човек трябва да бъде като малко дете, за да влезе в Царството небесно. Сега сигурно разбираш.

— Преди да си тръгнеш тази нощ, Дан — добави той, докато пълнеше една чаша от термоса, — искаш ли още малко чай?

— Не, благодаря, Сок. Резервоарът ми е пълен за тази нощ.

— Добре, тогава ще се видим утре сутринта в осем часа в Ботаническата градина. Време е да се поразходим из природата.

Тръгнах си, вече в очакване на тази разходка. Събудих се само след няколко часа сън, бодър и отпочинал, изпълнен с вълнение. Може би днес, може би утре щях да открия тайната на радостта.

Стигнах до Строубери Каньон със спортно ходене и зачаках Сок на входа на градината. Когато той дойде, поехме из огромното зелено пространство с всякакви видове дървета, храсти, растения и цветя, които човек може да си представи.

Влязохме в една огромна оранжерия. Топлият и влажен въздух контрастираше с утринния хлад навън. Сок посочи тропическата растителност, която се извисяваше над нас.

— Като дете всичко това щеше да се представи пред очите, ушите и осезанието ти като за първи път. Но сега ти вече си научил названията и категорията на всяко нещо. „Това е хубаво, това е лошо, това е маса, това е стол, това е кола, къща, цвете, куче, котка, пиле, мъж, жена, залез, океан, звезда.“ И тези неща са ти скучни, защото съществуват само като названия за теб. Сухите схващания на ума помътват зрението ти.

С широк жест Сократ обхвана палмите високо над главите ни, които почти докосваха плексигласа на геодезическия купол.

— Сега ти виждаш всяко нещо през булото на асоциациите за нещата, което замъглява прякото, просто усещане. Ти „си виждал всичко това по-рано“, то е като да гледаш филм за двадесети път. Виждаш само спомени за неща и затова ти става скучно. Скуката е всъщност едно много дълбоко неосъзнаване на живота, скуката е осъзнаване, хванато в капана на ума. И ще трябва да загубиш ума си, за да можеш да се върнеш към сетивата си.

Вечерта Сократ вече слагаше чайника, когато влязох в офиса, внимателно си събух обувките и ги сложих на килима зад дивана. Все още с гръб към мен, той попита:

— Какво ще кажеш за едно малко състезание? Ти правиш някакъв номер, после аз правя номер и да видим кой печели.

— Ами, добре, ако наистина го искаш.

Не исках да го затруднявам, затова направих само стойка на една ръка за няколко секунди върху бюрото, после стъпих и направих задно салто, като леко се приземих на килима.

Сократ поклати глава, явно обезкуражен.

— Мислех си, че ще бъде равностойно състезание, но сега виждам, че не е.

— Съжалявам, Сок, но в края на краищата ти не ставаш по-млад, а мен доста ме бива в тая работа.

— Исках да кажа — ухили се той, — че ти нямаш никакъв шанс.

— Какво?!

— Ами, ето — каза той.

Следях го с поглед, докато той се обърна бавно и се запъти демонстративно към банята. Отместих се към входната врата за всеки случай, да не би да изскочеше от там пак с някой меч. Но той излезе само с чашата си. Напълни я с вода, усмихна ми се, вдигна я към мен, като за наздравица, и после бавно я изпи.

— Е? — попитах го аз.

— Това е.

— Това ли? Какво беше това? Ти нищичко не направи.

— О, не, направих. Но ти просто нямаш очи да оцениш моето постижение. Аз усещах лека токсичност в бъбреците си, след няколко дни тя можеше да засегне цялото ми тяло. Така че преди да са се проявили каквито и да било симптоми, аз локализирах проблема и прочистих бъбреците си.

Не можах да не се разсмея.

— Сок, ти си най-великият, най-сладкодумният мошеник, когото изобщо съм познавал. По-добре си признай, че си по-беден, вместо да блъфираш.

— Аз съм напълно сериозен. Това, което ти описах току-що, действително беше така. Но е нужен усет към вътрешните енергии и волеви контрол над някои много фини механизми.

— Ти, от своя страна — продължи той, посипвайки сол в раната, — съвсем смътно съзнаваш какво става вътре в тази кожена торба. Както при упражнението на греда, когато за първи път се учиш да правиш стойка на ръка, ти още не си достатъчно чувствителен, за да доловиш кога губиш равновесие, така че все още можеш да паднеш лошо.

— Там е работата, Сок, че в гимнастиката аз съм развил много голяма чувствителност към равновесието. Разбираш ли, трябва да направиш някои от най-сложните…

— Глупости. Ти си развил само едно най-грубо ниво на съзнание, достатъчно, за да изпълниш някои елементарни съчетания от движения, но нищо, с което да впечатлиш някого.

— Ти определено отнемаш всякаква романтика от тройното салто, Сок.

— В него няма никаква романтика, просто номер, който изисква най-обикновени качества. Когато си в състояние да усещаш протичането на енергии в тялото си и да постигнеш елементарно настройване, едва тогава ще имаш твоята „романтика“. Тъй че продължавай да тренираш, Дан. Изтънчвай сетивата си по малко всеки ден, разгрявай ги, както правиш в гимнастическия салон. И накрая твоето осъзнаване ще проникне дълбоко в тялото ти и в света. Тогава ще започнеш по-малко да мислиш за живота и повече да го усещаш. Тогава ще се радваш на най-простичките неща в живота и повече няма да се пристрастяваш към постижения или скъпи развлечения. Следващия път — засмя се той, — може пък да проведем истинско състезание.

Стоплих отново вода за чая. Поседяхме мълчаливо още малко, после отидохме в гаража и там помогнах да Сок да извади двигателя на фолксвагена и да подмени повредената трансмисия.

Излязохме да обслужим огромна черна лимузина. Когато се върнахме по-късно в офиса, попитах Сок дали смята, че богатите хора са поне малко по-щастливи от такива „бедни глупаци като нас“.

Отговорът му, както обикновено, ме шокира.

— Аз не съм беден, Дан, аз съм безкрайно богат. А колкото до теб, ти трябва да станеш богат, за да бъдеш щастлив.

Усмихна се на втрещения ми вид, взе писалка от бюрото си и написа върху един чист бял лист.

Щастие = Удовлетворение / Желания

— Ако имаш достатъчно пари да задоволиш желанията си, Дан, ти си богат. Но има два начина да бъдеш богат: можеш да си изработиш, да наследиш, да вземеш на заем, да изпросиш или да откраднеш достатъчно пари, за да посрещнеш скъпите си желания; или пък можеш да си изградиш простичък начин на живот с малко желания — по този начин винаги ще имаш пари повече от достатъчно.

— Само воинът има нужното прозрение и дисциплина да използва втория начин. Пълното внимание към всеки миг е моето желание и моето удоволствие. Вниманието не коства никакви пари, единствената ти инвестиция е да го тренираш. Това е още едно от предимствата да бъдеш воин, Дан — много по-евтино ти излиза! Тайната на щастието не е в това да се стремиш да имаш повече, а да развиеш способността да се наслаждаваш на по-малкото.

Почувствах се доволен, докато слушах думите, които нижеше. Нямаше никакви сложности, никакви напрегнати домогвания, никакви отчаяни начинания, които си принуден да извършаваш. Сократ ми показваше съкровищницата от богатства, които се намираха в тялото.

Той трябва да бе забелязал моята отнесеност, защото внезапно ме сграбчи под мишниците, вдигна ме и ме подхвърли нагоре толкова високо, че главата ми едва не се удари в тавана! Докато се спусках, той ме пое, за да забави падането и ме постави на крака.

— Просто исках да се уверя, че разполагам с вниманието ти за следващата част. Кое време е?

Разтърсен от краткия полет, аз отвърнах:

— Ами-и, ето там, часовникът в гаража показва точно 2:35.

— Грешиш! Времето винаги е било, е и ще бъде сега. Сега е времето, времето е сега. Ясно ли е?

— Ами, да, ясно е.

— Къде сме?

— В офиса на бензиностанцията… виж, не я ли играхме тази игра преди доста време?

— Да, така е, и тогава научи, че единственото, което знаеш със сигурност, е, че си тук, където и да се намира това тук. Отсега нататък, щом вниманието ти започне да се отнася към други времена и места, искам моментално да се върнеш. Запомни, времето е сега и мястото е тук.

Точно в този момент в офиса влетя един колежанин, като влачеше свой приятел зад себе си.

— Не можех да повярвам! — каза той на приятеля си, като посочи Сократ, а после се обърна към него: — Минавахме вън по улицата и като погледнах насам, ви видях да подхвърляте тоя човек до тавана. Кой сте вие, все пак?

За миг ми се стори, че Сократ ще се издаде. Той обаче погледна с празен поглед колежанина, после се разсмя.

— О-о! — и пак се засмя. — О, това ли било! Не, ние просто се упражнявахме тук, да минава времето. Това тук е Дан, той е гимнастик, нали, Дан?

Аз кимнах. Приятелят на колежанина каза, че ме помни, бил гледал няколко състезания по гимнастика. Историята на Сократ придобиваше достоверност.

— Тук зад бюрото си имаме един трамплин — Сократ отиде зад бюрото, където за мое пълно удивление той „демонстрира“ несъществуващия мини-батуд така убедително, че се замислих, дали наистина няма такъв зад бюрото. Сок заподскача все по-високо и по-високо, докато стигна почти до тавана, а след това подскоците му постепенно почнаха да се снижават, докато накрая спря и се поклони. Аз изръкоплясках.

Малко сконфузени, но със задоволено любопитство, момчетата си тръгнаха. Изтичах от другата страна на бюрото — естествено, никакъв батуд нямаше. Разсмях се истерично.

— Сократ, ти си невероятен!

— Да — каза той, без фалшива скромност.

Небето вече просветляваше предизгревно, когато със Сократ се приготвихме да си тръгваме. Докато вдигах ципа на якето си, имах чувството, че този изгрев ще бъде символичен за мен.

На път за вкъщи се замислих над промените, които ставаха — не толкова външно, колкото вътре в мен. Почувствах с нова яснота къде е пътят ми и кои са приоритетите ми. Както преди много време бе поискал Сок, аз най-сетне се бях освободил от нагласата, че светът е длъжен да задоволява очакванията ми, а оттук вече не можех и да се разочаровам. Разбира се, щях да продължа да правя каквото е необходимо, за да живея във всекидневния свят, но аз щях да определям условията. Започвах да се чувствам свободен.

Отношенията ми със Сократ също се бяха променили. Първо, имах по-малко илюзии, които да защитавам. Ако той ме напречеше глупак, можех само да се засмея, защото знаех, че поне по неговите стандарти ще е прав. А и вече рядко ме плашеше.

Докато минавах покрай болница „Херик“ на път за вкъщи, една ръка ме сграбчи за рамото и аз инстинктивно се изплъзнах, като котка, която не иска да я галят. Обърнах се и видях един ухилен Сократ.

— Вече май не си такъв нервак, а?

— Какво правиш тук, Сок?

— Излязох да се поразходя.

— Е, би било чудесно да се поразходим заедно. Изминахме в мълчание една-две пресечки, тогава той ме попита:

— Кое време е?

— О, трябва да е… — тогава се усетих. — … сега.

— И къде сме ние?

— Тук.

Той не каза нищо повече, а на мен ми се говореше, затова му разказах за новото си чувство на свобода и плановете ми за бъдещето.

— Кое време е?

— Сега — въздъхнах аз. — Непременно ли трябва все да…

— Къде сме ние? — попита невинно.

— Тук. Обаче…

— Чуй ме — прекъсна ме той. — Стой в настоящето. Не можеш да направиш нищо, за да промениш миналото, а бъдещето никога няма да дойде точно такова, каквото го планираш или очакваш. Изобщо няма воин в минало време, нито пък ще има воин в бъдеще време. Воинът е тук, сега. Мъката на човек, страхът и гневът, съжалението и вината, завистта, плановете и копнежите живеят само в миналото или в бъдещето.

— Почакай малко, Сократ. Съвсем ясно си спомням как съм бил ядосан в настоящето.

— Не е така — каза той. — Всъщност искаш да кажеш, че си действал ядосано в настоящ момент. Това е естествено, действието винаги е в настоящето, понеже е израз на тялото, а то съществува само в настоящето. Но умът, разбираш ли, е като фантом и всъщност никога не съществува в настоящето. Единствената му сила над теб е да отклонява вниманието ти извън настоящето.

Наведох се да си вържа обувките и в този момент усетих нещо да докосва слепоочията ми.

Дозавързах си обувките и се изправих. Озовах се сам в мухлясал стар таван без прозорци. В сумрака различих няколко стари куфара-сандъци с формата на ковчези, изправени отвесно в ъгъла на помещението.

Внезапно изпитах ужасен страх, особено като осъзнах, че в неподвижния въздух не се чува абсолютно нищо, сякаш всякакъв звук бе заглушен от застоялия, мъртъв въздух. Направих една предпазлива крачка и забелязах, че стоя в пентаграма, петолъчна звезда, начертана с кафеникаво-червено на пода. Погледнах по-отблизо. Кафеникаво-червеният цвят беше от засъхнала — или засъхваща — кръв.

Зад себе си чух ръмжащ смях, толкова гаден и ужасяващ, че трябваше да преглътна надигналия се в устата ми металически вкус. Автоматично се обърнах и се оказах лице в лице с прокажен, обезформен звяр. Той дишаше в лицето ми и гадно-сладникавата воня на нещо отдавна мъртво ме блъсна с пълна сила.

Гротескните му бузи се изтеглиха назад и разкриха черни кучешки зъби. Тогава той проговори:

— Елллла прри мееееен — почувствах непреодолим подтик да се подчиня, но инстинктът ми надделя. Заковах се на място.

Той изрева бясно.

— Домъкнете го, чеда мои!

Сандъците в ъгъла бавно започнаха да се приближават към мен и се отвориха, разкривайки гнусни, разлагащи се човешки трупове, които излязоха от ковчезите и се запътиха към мен. Аз безумно се въртях из пентаграмата, търсейки място, откъдето да избягам, когато вратата зад мен се отвори и млада жена на около деветнадесет години влезе със залитане в помещението и се свлече точно на ръба на пентаграмата. Вратата остана отворена, лъч светлина минаваше през нея.

Тя беше красива, облечена в бяло. Простена, сякаш бе ранена, и каза с отвъден глас:

— Помогни ми, моля те, помогни ми — разплаканите й очи изразяваха молба, но съдържаха и обещание за отблагодаряване, награда и неутолимо желание.

Аз погледнах към приближаващите фигури, после към момичето и към вратата.

Тогава ме споходи Чувството: Остани на място. Пентаграмата е настоящият миг. Там ти си в безопасност. Демонът и слугите му са миналото. Вратата е бъдещето. Внимавай.

Точно в този миг момичето отново простена и се претърколи по гръб. Роклята й се плъзна нагоре по бедрото, почти до кръста. Протегна се към мен умолително, съблазнително:

— Помогни ми…

Пиян от желание, аз изскочих от пентаграмата.

Жената изръмжа, разкривайки кървавочервени зъби. Демонът и целият му антураж взеха да вият победоносно и се хвърлиха към мен. Аз скочих обратно в пентаграмата.

Свит на кълбо върху тротоара, разтреперан, аз вдигнах поглед към Сократ.

— Ако си отпочинал достатъчно, искаш ли вече да продължим? — попита ме той, а в това време няколко ранобудни спортни натури претичаха в крос покрай нас с удивени физиономии.

— Трябва ли да ме плашиш почти до смърт всеки път, когато решиш да ми докажеш някое свое твърдение? — изписках аз.

— Бих казал, че да — отвърна той, — когато твърдението е от особена важност.

След няколко мига мълчание свенливо попитах:

— Предполагам, че нямаш телефона на онова момиче, нали? Сократ се плесна по челото и погледна към небето.

— Приемам, че си схванал идеята на тази малка мелодрама?

— Като обобщение — отговорих аз, — стой в настоящето: по-безопасно е. И не излизай от пентаграмата заради когото и да било, особено ако е с кучешки зъби.

— Прав си — ухили се той. — Не позволявай на никого и на нищо, най-малко на собствените си мисли, да те измъкват извън настоящето. Сигурно си чувал тази история за двамата монаси:

Двама монаси, единият стар, другият много млад, вървели по разкаляна пътека в гората — на връщане към манастира си някъде в Япония. По едно време се натъкнали на красива жена, която стояла безпомощно на брега на кален, буен поток.

Като видял затруднението й, по-старият монах я вдигнал в силните си ръце и я понесъл през потока. Тя му се усмихвала, обвила ръце около врата му, докато той не я оставил внимателно на другия бряг. Благодарила с поклон, а монасите продължили в мълчание пътя си.

Когато наближили портата на манастира, младият монах не можал повече да се сдържи:

— Как можа да носиш красива жена в ръцете си? Струва ми се, че такова поведение не подобава на един свещеник.

Старият монах погледнал спътника си и отвърнал:

— Аз я оставих там. А ти още ли я носиш?

— Май ме чака още доста работа — въздъхнах аз, — точно когато си мислех, че съм стигнал донякъде.

— Работата ти не е да „стигнеш донякъде“, а да бъдеш тук. Все още почти не ти се случва да живееш напълно в настоящето, Дан. Ти съсредоточаваш ума си „тук и сега“, само когато правиш салто или когато аз ти вадя душата. Вече е време да се заемеш сериозно, както никога досега, за да имаш шанса да откриеш вратата. Тя е тук, пред теб, отвори очи, сега.

— Но как?

— Просто дръж вниманието си върху настоящия момент. Дан, и ще се освободиш от мислите. Когато мислите досегнат настоящето, те се стапят — той се приготви да си тръгва.

— Чакай, Сократ. Преди да си тръгнеш, кажи ми едно нещо — ти ли си бил по-старият монах в историята — онзи, който пренесъл жената? Звучи ми като нещо, което ти би направил.

— Ти още ли я носиш? — той се засмя и с лека стъпка изчезна зад ъгъла.

Изминах в крос последните няколко пресечки към къщи, взех си душ и потънах в дълбок сън.

Когато се събудих, излязох да се поразходя, като продължих да медитирам по начина, предложен от Сократ — съсредоточавах вниманието си все повече и повече в настоящия момент. Почвах да се събуждам за света и като че ли станал отново дете, аз се връщах в сетивата си. Небето ми изглеждаше по-ярко, дори и през мъгливите майски дни.

Не споменавах пред Сократ нищо за Линда, може би по същата причина, поради която и на нея не бях казвал изобщо за своя учител. Те бяха различни части от живота ми, а чувствах, че Сократ се интересуваше повече от вътрешното ми обучение, отколкото от светските ми връзки.

Джой никаква я нямаше, освен когато образът й изплуваше в паметта ми или се появеше в някой сън. Линда ми пишеше почти всеки ден, а понякога ми звънеше по телефона, понеже работеше в „Бел Телефон“.

Лекциите минаваха гладко, седмица след седмица. Истинската ми класна стая обаче беше Сдробели каньон, където препусках по хълмовете като вятър, загубил представа за разстояния, и се надбягвах с дивите зайци. Понякога спирах, за да медитирам под дърветата или просто да подишам свежия бриз, който идваше от проблясващия залив далеч долу. Седях по половин час, наблюдавах проблясъците на водата или пък облаците, които се носеха над главата ми.

Вече се бях освободил от всичките „важни цели“ от миналото ми. Оставаше само една: вратата. Понякога дори и това го забравях в гимнастическия салон, когато играех направо в екстаз, политах високо във въздуха над батуда, обръщах се и се премятах, реех се лениво, после правех двойно салто и отново политах нагоре.

С Линда продължавахме да си кореспондираме, а писмата ни се бяха превърнали в поезия. Но пред очите ми се носеше образът на Джой, усмихната закачливо, разбиращо, докато накрая вече не бях сигурен какво или по-точно коя всъщност искам.

Тогава, докато се усетя, последната ми година в университета наближи своя край. Последните изпити бяха просто формалност. Докато пишех отговорите в привичните сини тетрадки и се наслаждавах на гладкото синьо мастило, което излизаше от писеца на писалката ми, аз осъзнах, че животът ми се е променил. Дори редовете на хартията ми се струваха произведение на изкуството. Идеите просто се изливаха плавно от главата ми, неспъвани от никакво напрежение или тревога. После всичко вече беше минало и аз осъзнах, че съм завършил университетското си образование.

Занесох на бензиностанцията пресен ябълков сок, за да отпразнуваме случая със Сократ. Докато си седяхме и отпивахме от сока, мислите ми се изплъзнаха от вниманието ми и се отнесоха в бъдещето.

— Къде си? — попита ме Сок. — Кое време е?

— Тук, Сок, сега. Но сегашната ми реалност е, че трябва да започна някаква кариера. Можеш ли да ме посъветваш нещо?

— Съветът ми е: прави, каквото искаш.

— Не ми помагаш особено. Можеш ли да добавиш нещо по-вече?

— Добре тогава: прави, каквото трябва.

— Но какво?

— Няма значение какво правиш, а само колко добре го правиш. Между другото — добави той, — Джой ще намине през уикенда.

— Прекрасно! Какво ще кажеш да отидем на пикник тази събота! В десет сутринта, добре ли ти звучи?

— Добре, ще те чакаме тук.

Пожелах му лека нощ и излязох в прохладната юнска нощ под искрящите звезди. Беше около 1:30, когато завих от бензиностанцията и тръгнах към ъгъла. Нещо ме накара да се обърна и да погледна нагоре към покрива. И там беше Сократ — същата гледка, която бях видял преди толкова много време — стоеше напълно неподвижно, около тялото му сияеше мека светлина, а той се взираше нагоре в нощта. Въпреки че беше на двадесетина метра и заговори тихо, аз го чух така, сякаш стоеше точно до мен:

— Дан, ела тук.

Тръгнах бързо обратно и като завих, видях как в този момент Сократ излиза от сенките.

— Преди да си тръгнеш тази вечер има едно последно нещо, което трябва да видиш — той насочи двата си показалеца към очите ми и ме докосна точно над веждите. След това само отстъпи назад и скочи право нагоре, озовавайки се на покрива. Аз стоях като хипнотизиран, не можех да повярвам на очите си. Сок скочи долу, приземявайки се с едва чут звук.

— Тайната — засмя се той, — е в много силните глезени.

Аз потърках очи.

— Сократ, това реално ли беше? Искам да кажа, аз го видях, но преди това ти докосна очите ми.

— Реалността няма ясно определени граници, Дан. Земята не е плътна. Тя е направена от молекули и атоми, мънички вселени, изпълнени с пространство. Тя е място на светлина и на магия, стига само да отвориш очите си.

Пожелахме си пак лека нощ.

Най-сетне дойде съботата. Влязох в офиса и Сок стана от стола си. Тогава усетих една гъвкава ръка да обвива кръста ми и видях сянката на Джой да се движи до моята.

— Толкова се радвам да те видя пак — казах аз и я прегърнах.

Усмивката й сияеше.

— Оох — изпищя тя. — Много силен си станал. Да не би да тренираш за Олимпийските игри?

— Всъщност реших да се оттегля — отговорих сериозно аз. — Гимнастиката ме доведе докъдето можа, време ми е да продължа по-нататък.

Тя кимна без коментар.

— Е, да тръгваме — обади се Сократ и понесе пъпеша, който беше купил. Аз сложих сандвичите в раницата си.

Поехме нагоре по хълмовете в невероятно красив ден. След като обядвахме, Сок реши да ни остави сами и „да отиде да се покатери на някое дърво“.

Когато по-късно слезе от дървото, той ни завари във вихъра на „мозъчна буря“.

— Един ден ще напиша книга за живота си със Сократ, Джой.

— И може да направят филм по нея — добави тя, докато Сок слушаше, застанал до дървото.

Аз вече се ентусиазирах.

— И всички ще носят тениски на воин…

— И сапун на воин — извика Джой.

— И лепенки с воини.

— И дъвки!

На Сократ му дойде много, поклати глава и се покатери обратно на дървото.

Двамата се разсмяхме, търкаляйки се из тревата, а аз казах с тренирана небрежност:

— Ей, хайде да си направим едно малко състезание до въртележката и обратно?

— Дан, ти трябва да си мазохист — изперчи се Джой. — Баща ми е гепард, а майка ми — антилопа. Сестра ми е вятърът, а…

— Да бе, а братята ти са порше и ферари.

Тя се засмя, докато си обуваше маратонките.

— Който загуби, чисти боклука — казах аз. Имитирайки съвършено комика Уилям Фийлдс, Джой каза:

— Всяка минута се ражда по един будала.

След това, без предупреждение, тя отпраши. Извиках подир нея, докато си обувах маратонките:

— И сигурно чичо ти е Заека Питър! После извиках нагоре към Сократ:

— Връщаме се след няколко минути.

И затичах в спринт след Джой, която вече беше далеч напред, насочвайки се към въртележката на около една миля оттук.

Тя наистина беше бърза — но аз бях по-бърз и го знаех. Моето обучение ме бе наточило като острие, каквото не бях си и представял, че мога да бъда.

Джой хвърли поглед назад, докато плавно движеше ръцете и краката си и бе изненадана — дали не и шокирана? — да ме види как тичам точно зад нея, дишайки спокойно.

Тя затича още по-бързо и пак хвърли поглед назад. Бях достатъчно близо, за да видя капчиците пот, стичащи се по нежната й шия. Когато я задминах, тя изпуфтя:

— Какво си направил, да не си хванал на автостоп някой орел?

— Да — засмях се аз. — Един мой братовчед — после й пратих въздушна целувка и затичах още по-бързо.

Вече бях заобиколил въртележката и бях на половината път обратно към пикника, когато видях, че Джой беше изостанала със стотина метра. Изглежда вече доста се напрягаше и изморяваше. Дожаля ми за нея, затова спрях, седнах и откъснах един цвят от див синап, който растеше покрай пътеката. Когато наближи и ме видя как мириша цветето, тя забави ход.

— Чудесен ден, нали? — казах аз.

— Знаеш ли, това ми напомня историята за костенурката… и заека — каза тя. И при тези думи се изстреля напред с невероятна скорост.

Изненадан, аз скочих и хукнах след нея. Бавно, но сигурно я застигах, но вече наближавахме поляната, а тя все още водеше. Все повече скъсявах разстоянието, докато вече чувах сладкото й, задъхано дишане. Пробягахме последните двадесетина метра рамо до рамо. Тогава тя се пресегна и хвана ръката ми, разсмяхме се, забавихме ход и се строполихме право върху резените пъпеш, които Сок беше приготвил, а семките им се разхвърчаха на всички страни.

Сократ, вече слязъл от дървото, изръкопляска, докато аз се плъзнах по лице върху резен пъпеш и той се размаза по бузите ми.

Джой ме погледна и заговори превзето:

— Ама, сладък, недей да се изчервяваш така. В края на краищата, ти едва не ме победи.

По лицето ми се стичаше сок, избърсах го и си облизах пръстите.

— Виж к’во, сладурче — отвърнах й аз, — дори един пълен глупак може ясно да види, че аз победих.

— Тук има само един глупак — промърмори Сок — и той току-що размаза пъпеша.

Всички се разсмяхме и аз се обърнах към Джой с поглед, сияещ от любов. Но като видях как ме гледа, смехът ми секна. Тя обаче ме хвана за ръка и ме отведе до края на поляната, където се откриваше изглед към вълнистите зелени хълмове на парка Тилдън.

— Дани, трябва да ти кажа нещо. Ти си много специален човек за мен. Но според това, което ми е казвал Сократ — тя погледна назад към него, а той бавно поклати глава от една страна на друга, — твоят път май не е достатъчно широк и за мен… или поне така изглежда. Пък и още съм много млада, Дани… и на мен също ми предстоят много неща, на които трябва да се отдам напълно.

Разтреперих се.

— Но, Джой, знаеш, че искам да бъдеш завинаги с мен. Искам да имаме деца и да те топля нощем. Може да имаме такъв прекрасен живот заедно.

— Дани — каза тя, — има и нещо друго, което трябваше да ти кажа по-рано. Знам, че изглеждам и се държа… ами, на възрастта, на която ти вероятно очакваш, че съм. Но аз съм само на петнадесет години.

Погледнах я с увиснало чене.

— Това означава, че от месеци насам аз съм имал цял куп противозаконни фантазии.

И тримата се разсмяхме, но моят смях беше кух. Късче от живота ми се бе сгромолясало и разбило.

— Джой, аз ще те чакам. Все още има шанс.

Очите на Джой се изпълниха със сълзи.

— О, Дани, шанс винаги има… за всяко нещо. Но Сократ ми каза, че ще е най-добре да ме забравиш.

Сократ мълчаливо се приближи зад гърба ми, докато аз се взирах в сияйните очи на Джой. Тъкмо протягах ръка към нея, когато той ме докосна леко в основата на черепа. Светлината угасна и аз мигновено забравих, че изобщо някога съм познавал момиче на име Джой.