Пътят на мирния воин

7. Последното търсене

Когато очите ми се отвориха, аз лежах по гръб и гледах в небето. Сигурно съм бил задрямал. Протегнах се и казах:

— Двамата трябва по-често да се махаме от бензиностанцията и да ходим на пикник, не мислиш ли?

— Да — кимна бавно той. — Само двамата.

Събрахме си нещата и повървяхме километър и нещо през гористите хълмове, преди да вземем автобуса. През целия път надолу по хълма имах смътното чувство, че съм пропуснал да кажа или направя нещо, или може би си бях забравил нещо. Когато автобусът стигна до низината, това чувство бе избледняло.

Преди Сократ да слезе, аз го попитах:

— Хей, Сок, какво ще кажеш утре по някое време да потичаме заедно?

— Защо да чакаме до утре? — отвърна той. — Да се срещнем довечера в 11:30 при моста над потока. Ще направим един хубав, дълъг среднощен пробег нагоре по пистите.

Вечерта, когато поехме нагоре по пистите, пълнолунието придаваше сребристо сияние на тревата и храстите. Но аз познавах всяка педя от осемкилометровото изкачване и можех да тичам и в пълен мрак.

От стръмното изкачване по долната писта тялото ми приятно се загря. Скоро стигнахме прекия път и продължихме нагоре. Това, което преди много месеци ми се струваше цяла планина, сега изобщо не ме затрудняваше. Дишайки дълбоко, аз спринтирах нагоре и подвикнах на Сократ, който се влачеше отзад, пъхтеше и се туткаше.

— Хайде, старче — хвани ме, ако можеш!

На една дълга и равна права погледнах назад, очаквайки да видя как Сократ подтичва след мен. Нямаше го никакъв. Аз спрях и се изкикотих, подозирайки засада. Е, щях да го оставя да ме чака някъде напред и да се чуди къде ли пък съм аз. Седнах на една издатина и се загледах над залива към Сан Франциско, който блещукаше в далечината.

Тогава прошумоля вятър и внезапно разбрах, че нещо не е наред — никак не е наред. Скочих и се затичах обратно по пътеката.

Открих Сократ точно зад завоя, лежеше по очи върху студената земя. Веднага коленичих, внимателно го обърнах, повдигнах го и допрях ухо до гърдите му. Сърцето му беше замлъкнало.

— Боже мой, о, Боже Господи! — простенах аз, а в този миг пронизващ порив на вятъра започна да вие в каньона.

Положих тялото на Сок на земята, допрях уста до неговата и започнах да му правя изкуствено дишане, като в това време отчаяно натисках с длани гърдите му, а паниката ми растеше.

Накрая вече не ми оставаше нищо друго, освен да шепна тихо, обхванал главата му с ръце.

— Сократ, не умирай… моля те, Сократ.

Моя беше идеята да тичаме. Спомних си, че той се бе затруднил по стръмния път нагоре и се бе запъхтял. Само ако… Но вече беше късно. Изпълни ме гняв от несправедливостта на света и той прерасна в такава неудържима ярост, каквато никога не бях изпитвал.

— Н-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е! — изкрещях аз и мъката ми отекна надолу в каньона, вдигна птиците от гнездата и те се зареяха на безопасно във въздуха.

Той няма да умре — нямаше да му позволя! Усетих прилив на енергия да се надига в ръцете, краката и гърдите ми. Щях да му я дам цялата. Ако това означаваше да му дам живота си, с радост щях да платя тази цена.

— Сократ, оживей, оживей! — сграбчих гръдния му кош в ръце, забивайки пръсти в ребрата му. Почувствах се наелектризиран, видях, че ръцете ми излъчват сияние и го разтърсих, пожелавайки с цялата си воля сърцето му да забие.

— Сократ! — заповядах аз. — Оживей!

Но нищо… нищичко. Умът ми се разколеба и аз рухнах. Всичко беше свършило. Седях вцепенен, сълзи се стичаха по бузите ми.

— Моля те — вдигнах поглед нагоре, в сребристите облаци, които се носеха пред луната. — Моля те — обърнах се аз към Бога, Който никога не бях виждал. — Нека да живее.

Накрая престанах да се боря, престанах да се надявам. Той не беше по силите ми. Бях го предал.

От храстите изскочиха да ме видят две зайчета и се загледаха в безжизненото тяло на един стар човек, което държах нежно в ръцете си.

И точно тогава го усетих — същото Присъствие, което бях познал преди много месеци. То изпълни тялото ми. Аз дишах Него, То дишаше мен.

— Моля те — казах аз за последен път, — вземи мен вместо него.

Съвсем искрено го желаех. И в този миг долових пулсиране на врата на Сок. Бързо допрях глава до гърдите му. Силният, ритмичен пулс на сърцето на този стар воин затуптя в ухото ми. Тогава започнах пак да му вдишвам живот, докато накрая гърдите му започнаха да се надигат и спадат сами.

Когато Сократ отвори очи, видя моето лице надвесено над неговото да се смее и да плаче тихо от благодарност. А луната ни къпеше в живак. Зайците се взираха в нас, а козината им излъчваше сияние. После, при звука на гласа ми, те се скриха в храстите.

— Сократ, ти си жив!

— Виждам, че твоята наблюдателност е на обичайното си, остро като бръснач ниво — изрече той със слаб глас.

Опита се да стане, но беше много отпаднал, а и гърдите го боляха, затова го нарамих на плещите си като пожарникар и го понесох нагоре към края на пътеката, на около три километра. Там от научната лаборатория „Лорънс“ нощният пазач можеше да повика линейка.

Той се бе отпуснал на раменете ми и през повечето път мълчеше, докато аз се борех с изтощението, станал вир вода под тежестта му. От време на време той се обаждаше: „Това е страхотен начин за пътуване — хайде да го използваме по-често“ или пък „Дий!“

Прибрах се вкъщи едва след като го настаних в интензивното отделение на болницата „Херик“. През нощта оня сън се върна. Смъртта се опитваше да сграбчи Сократ и аз се събудих с вик.

На другия ден останах при него. Повечето време той спеше, но късно следобед поиска да поговорим.

— Е, какво всъщност стана?

— Открих те да лежиш там. Сърцето ти беше спряло и ти не дишаше. Аз… аз пожелах да живееш с цялата си воля.

— Напомни ми да те впиша в последната си воля. И какво усети?

— Това беше най-странното, Сок. Отначало усетих как през мен протича енергия. Опитах се да ти я предам. Почти се бях отказал, когато…

— Никога не казвай „умря“ — прогласи той.

— Сократ, това е сериозно!

— Продължавай — целият съм слух. Нямам търпение да разбера как е завършило всичко.

Аз се засмях:

— Много добре знаеш как. Сърцето ти отново започна да бие, но едва след като аз бях престанал да се опитвам. Онова Присъствие, което бях усетил някога — То накара сърцето ти отново да бие.

Сократ кимна.

— Ти си усетил Него — това не беше въпрос, а твърдение.

— Да.

— Значи е било добър урок — каза той и леко се протегна.

— Урок ли!? Ти получи сърдечен удар и това било хубав малък урок за мен? Така ли виждаш нещата?

— Да — отвърна той. — И се надявам да ти свърши добра работа. Колкото и силни да изглеждаме, ние винаги имаме някоя скрита слабост, която може да доведе до нашата гибел. Правило на дома: за всяка сила си има слабост — и обратното. Естествено, че и аз имам — още от малък, моята слабост винаги е била сърцето. Ти, мой млади приятелю, имаш друг вид „сърдечни проблеми“.

— Аз ли?

— Да. Още не си отворил сърцето си по естествен начин, за да дадеш живот на емоциите си така, както го направи снощи. Ти си постигнал контрол над тялото си и дори донейде контрол над ума си, но сърцето ти още не е отворено. Твоята цел не е неуязвимостта, а уязвимостта — за света, за живота, а от тук и за Присъствието, което си усетил.

Опитах се да ти покажа чрез пример, че животът на воина не е въпрос на някакво въображаемо съвършенство или победа, животът на воина е любов. Любовта е мечът на воина, но когато пронизва, той дава живот, а не смърт.

— Сократ, разкажи ми за любовта. Искам да я разбера.

Той тихо се изсмя.

— Тя не е нещо, което се разбира, може само да се чувства.

— Добре, разкажи тогава за това чувство?

— Виждаш ли? — попита той. — Ти искаш да я превърнеш в схващане на ума. Просто забрави за себе си и чувствай!

Наведох поглед към него, осъзнавайки колко огромна бе саможертвата му — как ме бе обучавал, без никога да се щади, въпреки че е знаел за състоянието на сърцето си — и всичко това само за да задържи интереса ми. Очите ми се изпълниха със сълзи.

— Аз наистина чувствам, Сок…

— Глупости! Тъгата не е най-доброто.

Срамът ми се превърна в раздразнение.

— Понякога можеш направо да вбесиш човека, стари магьоснико! Какво искаш от мен, кръв ли?

— Гневът не е най-доброто — драматично изръмжа той и ме посочи с оцъклени очи, като злодей от старомоден филм.

— Сократ, ти си напълно откачен — засмях се аз.

— Ето, точно това е — смехът е най-доброто!

И двамата се разсмяхме от сърце, после, кискайки се тихичко, той заспа. Аз безшумно излязох.

Когато на другата сутрин отидох на свиждане, той изглеждаше по-укрепнал. Веднага го подложих на разпит.

— Сократ, защо настояваше да тичаш с мен и на всичко отгоре да правиш всички онези скокове, след като си знаел, че всеки момент те можеха да те убият?

— Защо да се тревожи човек? По-добре е да живее, докато умре. Аз съм воин, моят начин на живот е действието — каза той. — Аз съм учител — аз обучавам с примери. Някой ден ти също може да обучаваш другите така, както аз съм ти показвал — тогава ще разбереш, че думите не са достатъчни, ти също ще трябва да обучаваш чрез примери и то само на неща, които си осъзнал от собствения си опит.

Тогава ми разказа една история:

Една майка завела малкия си син при Махатма Ганди и го помолила:

— Моля те, Махатма, кажи на сина ми да престане да яде толкова захар.

Ганди помълчал, след което й заръчал:

— Доведи сина си след две седмици.

Озадачена, жената все пак му благодарила и казала, че ще изпълни заръката му.

След две седмици тя дошла пак със сина си. Ганди погледнал момчето в очите и му казал:

— Престани да ядеш захар.

Благодарна, но още по-недоумяваща, жената попитала:

— Защо ми каза да го доведа след две седмици? Можеше да му кажеш същото нещо още тогава.

Ганди отвърнал:

— Преди две седмици аз ядях захар.

— Дан, въплътявай това, на което учиш, и учи само на това, което си въплътил на практика.

— На какво друго бих могъл да уча, освен на гимнастика?

— Гимнастиката е достатъчна, стига да я използваш като средство да предаваш по-универсални уроци — каза той. — Уважавай другите. Отначало им давай онова, което те искат и може би накрая неколцина от тях ще поискат това, което ти желаеш да им дадеш. Задоволявай се да ги учиш на малки неща, докато някой не поиска повече.

— Как ще разбера дали искат нещо повече?

— Ще разбереш.

— Но, Сократ, сигурен ли си, че ми е писано да бъда учител? Изобщо не се чувствам като такъв.

— Имаш вид да си се запътил в тази посока.

— Това ме подсеща за нещо, за което отдавна искам да те питам — ти често сякаш четеш мислите ми или знаеш бъдещето ми. Аз ще имам ли тази сила един ден?

Като чу това, Сок се пресегна, включи телевизора и се загледа в някакво анимационно филмче. Аз го изключих. Той се обърна към мен и въздъхна.

— Надявах се, че ще заобикаляш отдалеч омаята на силата. Но щом този въпрос изникна, да се опитаме да го отметнем. Та какво искаш да знаеш?

— Ами, като за начало, предсказването на бъдещето. Ти май понякога можеш да го правиш.

— Разчитането на бъдещето се основава на реалистично възприемане на настоящето. Но хич не се опитвай да виждаш бъдещето, докато не започнеш да виждаш ясно настоящето.

— Добре, а четенето на мисли? — попитах аз.

Сократ пак въздъхна.

— Какво за него?

— Повечето време ти изглежда можеш да четеш мислите ми.

— В интерес на истината, да — призна той. — Повечето време аз действително знам какво мислиш. Твоят „ум“ е лесен за четене, защото е изписан на лицето ти.

Аз се изчервих.

— Ето, видя ли какво имах предвид? — засмя се той и посочи пламналите ми бузи. — И не е нужно да си магьосник, за да четеш по лицето, покерджиите непрекъснато го правят.

— Ами какво ще ми кажеш за истинските сили?

Той се понадигна и седна в леглото, после ми каза:

— Наистина съществуват особени сили. Но за воина подобни неща изобщо не представляват интерес. Не се заблуждавай. Щастието е единствената сила, която има значение. И щастието не е нещо, което можеш да постигнеш, то те постига — но чак когато се откажеш от всичко останало.

Сократ изглежда вече се изморяваше. За секунда се взря в мен, сякаш взимаше решение. След това заговори с благ, но същевременно твърд глас и изрече думите, от които най-много се опасявах.

— Ясно ми е, че още си в капана, Дан — все още търсиш щастието някъде другаде. Добре, така да бъде. Ще търсиш, докато напълно ти омръзне. Трябва да заминеш за известно време. Търси каквото трябва и учи каквото можеш. Тогава ще видим.

Гласът ми се разтрепери от мъчителни чувства.

— Колко… колко дълго? Отговорът му ме разтърси:

— Деветдесет години би трябвало да са достатъчни.

Бях направо ужасен.

— Сократ, всъщност не се интересувам чак толкова от силите. Разбирам това, което ми каза, честно. Моля те, нека остана с теб.

Той затвори очи и въздъхна.

— Мой млади приятелю, не се страхувай. Твоят път ще те води, не можеш да загубиш пътя си.

— Но кога може да те видя отново, Сократ?

— Когато приключи търсенето ти, когато истински приключи.

— Когато стана воин ли?

— Воин не се става, Дан. Това е нещо, което или си — сега, в момента — или не си. Самият път създава воина. А сега трябва напълно да ме забравиш. Заминавай и се върни сияещ.

Бях станал много зависим от неговите съвети, от сигурността, която ми вдъхваше. Все още разтреперан, аз се обърнах и тръгнах към вратата. Тогава се вгледах за последен път в тези блестящи очи.

— Ще направя всичко, което поиска, Сократ, освен едно — никога няма да те забравя.

Спуснах се по стъпалата, тръгнах из градските улици и после поех по лъкатушещите пътеки в университетския град към едно несигурно бъдеще.

Реших да се върна в Лос Анджелис, родния ми град. Извадих от праха стария си валиант и прекарах последния си уикенд в Бъркли в приготовления около заминаването. С мисълта за Линда отидох до телефонната будка на ъгъла и набрах номера в новото й жилище. Когато чух сънливия й глас, разбрах какво искам да направя.

— Скъпа, имам една-две изненади. Премествам се в Лос Анджелис, можеш ли да долетиш в Оукланд възможно най-рано утре сутринта? Оттам ще продължим заедно с колата на юг; има нещо, за което трябва да поговорим.

Последва кратка пауза.

— О, с удоволствие! Ще взема самолета в осем сутринта. М-м-м… — още по-дълга пауза — за какво искаш да говорим, Дани?

— Нещо, за което трябва да те питам лично, но ще ти подскажа малко: има нещо общо със споделяне на живота ни, с бебета и със събуждане сутрин прегърнати — последва още по-дълга пауза. — Линда?

Гласът й трепереше.

— Дан, просто не съм в състояние да говоря. Утре рано взимам самолета.

— Ще те чакам на входа на летището. Чао, Линда.

— Чао, Дани — след това остана само самотното жужене на линията.

Стигнах на входа в 8:45. Тя вече ме чакаше там със светнали очи, красавица с ослепителна рижа коса. Затича се към мен със смях и ме обви с ръце.

— О, толкова е хубаво да те прегърна отново, Дани!

Усещах как топлината на тялото й облива моето. Забързано се отправихме към паркинга, като отначало не намирахме думи.

Подкарах към Тилдън Парк и там завих надясно, към връх Вдъхновение. Бях намислил всичко. Накарах я да седне на парапета и тъкмо щях да и задам въпроса, когато тя ме прегърна, каза: „Да!“ и се разплака.

— Да не би да съм казал нещо? — пошегувах се аз.

Сключихме брак в Съдебната палата на Лос Анджелис с красива скромна церемония. Част от мен се чувстваше много щастлива, друга част беше необяснимо потисната. Събудих се посред нощ и безшумно, на пръсти излязох на балкона на апартамента за медения ни месец. Беззвучно се разплаках. Защо се чувствах така, сякаш бях загубил нещо, сякаш бях забравил нещо много важно? И това чувство нямаше никога да ме напусне.

Скоро се настанихме в нов апартамент. Аз се пробвах в продажбата на застраховки за живот, Линда си намери работа на непълен работен ден като касиер в банка. Животът ни беше уреден и с всички удобства, но аз бях прекалено зает, за да мога да посвещавам много време на младата си жена. Късно нощем, докато тя спеше, аз седях и медитирах. Рано сутрин правех по няколко упражнения. Не след дълго служебните ми задължения вече не ми оставяха време дори за тези неща, цялото ми обучение и дисциплина започнаха да избледняват.

След шест месеца продаването на застраховки ми дойде до гуша. Седнах с Линда на първия ни хубав разговор от много седмици насам.

— Скъпа, какво ще кажеш да се върнем в Северна Калифорния и да си потърсим различна работа?

— Ако наистина така искаш, Дан, аз съм съгласна. Освен това, би било хубаво да сме по-близо до родителите ми. Те са страхотни детегледачи.

— Детегледачи ли?

— Да. Как би се почувствал като баща?

— Искаш да кажеш бебе? Ти… аз… бебе? — прегърнах я нежно и дълго я държах в обятията си.

Вече не можех да правя никакви погрешни стъпки, На втория ден след пристигането Линда отиде до родителите си, а аз тръгнах на лов за работа. Бях научил от бившия ми треньор Хал, че в Станфордския университет имали свободно място за треньор по гимнастика за мъже. Още същия ден се явих на интервю за работата и след това отидох у тъстовете да съобщя новината на Линда. Като стигнах у тях, те ми казаха, че са се обаждали от департамента по „Атлетика“ на Станфордския университет и са ми предложили треньорския пост от септември. Обадих се, че приемам — вече започвах кариера, просто ей така.

В края на август се роди Холи, красивата ни дъщеря. Намерих удобен апартамент до Менлоу Парк и закарах всичките ни неща. Линда с бебето долетя след две седмици. Известно време всички бяхме доволни, но аз скоро потънах в работата си, исках да развия силна гимнастическа програма в Станфорд. Рано всяка сутрин пробягвах километри по игрището за голф и често седях сам на брега на езерото Лагунита. Енергията и вниманието ми отново се разлитаха в много посоки, но за съжаление не и към Линда.

Една година отмина, почти без да забележа. Всичко вървеше така добре; но не можех да си обясня упоритото чувство, че съм загубил нещо, някога, много отдавна. Ярките картини от обучението ми при Сократ — тичането по хълмовете, странните упражнения късно нощем, часовете, прекарвани в говорене, слушане и наблюдаване на тайнствения ми учител — вече се превръщаха в избледняващи спомени.

Скоро след първата годишнина от сватбата ни, Линда ми каза, че иска да се срещнем с брачен консултант. Това ми по-действа като пълен шок, точно когато имах чувството, че ще можем да се поотпуснем и да прекарваме повече време заедно.

Брачният консултант наистина помогна, но между Линда и мен се бе появила сянка — може би я е имало още от първата ни брачна нощ. Линда беше станала мълчалива и затворена, като притегляше и Холи в своя собствен свят. Аз всеки ден се връщах от работа направо изцеден, с твърде малко енергия и за жена ми, и за детето.

На третата ми година в Станфорд подадох молба за квартира в университетския комплекс, за да може Линда да бъде с други хора. Скоро се разбра, че този ход беше подействал прекалено добре, особено на любовната арена. Тя си беше създала свой собствен социален живот, а аз бях освободен от бреме, което не можех или не исках да нося. С Линда се разделихме през пролетта на третата ми година в Станфорд. Аз се зарових още по-дълбоко в работата си и отново се заех с вътрешните си търсения. Сутрин седях в салона с една Дзен-група. Започнах да уча айкидо всяка вечер. Четях все повече и повече с надеждата да открия разковниче, насока или отговори за недовършеното ми дело.

Когато ми предложиха работа в „Обърлин Колидж“, колеж по хуманитарни науки в Охайо, това сякаш беше втори шанс за нас. Но там аз само продължих с още по-голяма сила своето лично търсене на щастие. Още преподавах гимнастика и разработих два курса — „Психо-физическо развитие“ и „Пътят на мирния воин“ — които отразяваха някои от възгледите и уменията, които бях научил от Сократ. В края на първата ми година там от колежа ми отпуснаха специална стипендия, за да пътувам и да правя изследвания в избрана от мен област.

След един труден брак с Линда се разделихме. Оставяйки зад себе си нея и малката ми дъщеричка, аз се отправих на това, което се надявах да бъде последното ми търсене.

Посетих много места по света — Хавай, Япония, Окинава, Индия и много други, където срещнах някои изключителни учители и школи по йога, бойни изкуства и шаманизъм. Имах много преживявания и открих голяма мъдрост, но не и траен покой.

Колкото повече наближаваше краят на пътуванията ми, толкова повече се отчайвах — отново се сблъсквах с въпросите, които кънтяха в главата ми и не ми даваха мира: „Какво е просветление? Кога ще намеря покой?“ Сократ ми беше говорил за тези неща, но тогава нямах уши да го чуя.

Когато пристигнах в селцето Каскаис на португалския бряг, последна спирка в пътешествието ми, въпросите се въртяха безспир в главата ми като повредена грамофонна плоча и имах чувство, че умът ми направо прегрява.

Една сутрин се събудих на уединения плаж, където от няколко дни си бях направил лагер. Погледът ми се зарея към водата. Загледах се как приливът поглъща замъка, който усърдно бях построил от пясък и вейки.

Кой знае защо това ме наведе на мисли за собствената ми смърт и за нещата, които Сократ ми бе говорил. Откъслечни негови думи и жестове се понесоха в ума ми, подобно на вейките от моя замък, които разпилени се носеха в плитката вода: „Не забравяй как летят годините, Дани. Един ден ще откриеш, че смъртта не е това, което си си представял; нито пък животът. И едното, и другото би могло да е прекрасно, пълно с промени, или пък — ако не си се пробудил — и двете могат да се окажат огромно разочарование“.

В паметта ми отекна неговият смях. Тогава си спомних една случка в бензиностанцията: беше ме хванала някаква летаргия и ненадейно Сократ ме сграбчи и ме разтърси. „Събуди се! Ако знаеше, че си болен неизлечимо, че ти остава съвсем малко живот, нямаше така да губиш безценното си време! Е, добре, ще ти кажа, Дан — ти наистина си смъртно болен и тази болест се нарича рождение. Остават ти съвсем малко години живот. И с всеки човек е така! Така че бъди щастлив сега, без причина — иначе изобщо никога няма да бъдеш щастлив.“

Започна да ме гложди ужасно чувство за нещо неотложно, но нямах къде да ходя. Така че си останах да се мотая на плажа и в собствените си нескончаеми мисли. „Кой съм аз? Какво е просветление?“

Веднъж много отдавна Сократ ми бе казал, че дори за един воин победа над смъртта няма, има само осъзнаване на това кои всъщност сме всички ние.

Докато лежах на слънце, спомних си как обелих и последната люспа на една глава лук в офиса на Сок, за да видя „кой съм аз“. Спомних си и за един герой от книга на Дж. Д. Селинджър — като гледа как сестричката му пие мляко, той казва: „Все едно да наливаш Бог в Бог, ако разбираш какво искам да кажа“.

Спомних си и за един сън на Лао Цзъ:

Лао Цзъ заспал и сънувал, че е пеперуда. Когато се събудил, той се запитал: „Дали съм човек, който току-що сънува, че е пеперуда, или спяща пеперуда, която в момента сънува, че е човек?“

Тръгнах да се разхождам по брега и си затананиках една детска песничка:

Плавай, плавай, лодчице, по речното течение, весело, весело, лодкарю, животът е съновидение.

Направих си дълга следобедна разходка и се върнах в лагера, закътан зад едни скали. Бръкнах в раницата и извадих една стара оръфана книга, която си бях взел от Индия. Беше английски превод на духовни предания. Прелистих страниците и открих една история за просветлението:

„Миларепа търсел просветлението навсякъде, но все не можел да намери отговор — докато веднъж видял един старец, нарамил тежка торба, да върви бавно по планинската пътека. Миларепа на мига усетил, че този старец знае тайната, която сам той отчаяно търсел толкова години.

— Старче, моля те, кажи ми това, което знаеш. Какво е просветление?

Старецът му се усмихнал за миг, свалил тежкия товар от раменете си и се изправил.

— О, да, виждам! — възкликнал Миларепа. — Вечно съм ти благодарен. Но, моля те, още един въпрос: какво има след просветлението?

Старецът пак се усмихнал, вдигнал отново торбата на рамо, наместил тежкия товар и продължил по пътя си.“

Същата нощ сънувах един сън:

Тъмно е, аз съм в подножието на огромна планина и търся под всеки камък някаква драгоценност. Долината тъне в мрак, затова не мога да намеря скъпоценния камък.

Тогава поглеждам нагоре към блестящия връх на планината. Ако скъпоценният камък изобщо може да се намери, той трябва да е на върха. Катеря се и се катеря, започнал съм трудно пътешествие, което ще ми отнеме много години. Най-сетне стигам края на пътешествието си. Стоя, окъпан в ярка светлина.

Сега вече виждам ясно, но никъде не мога да намеря скъпоценния камък. Поглеждам далеч надолу към долината, откъдето преди много години съм започнал да се изкачвам. Едва сега осъзнавам, че тази драгоценност винаги е била вътре в мен, дори и в началото, и че светлината винаги си е греела. Просто моите очи са били затворени.

Събудих се посред нощ, под ярката луна. Въздухът беше топъл, а светът беше съвсем притихнал, чуваше се само ритмичното плискане на вълните. Чух гласа на Сок, но знаех, че това е само поредният спомен: „Просветлението не е постижение, Дан, то е осъзнаване. И когато се пробудиш, всичко се променя и нищо не се променя. Ако един слепец осъзнае, че вижда, светът променя ли се?“

Седях загледан в лунната светлина, която проблясваше в морето и обливаше в сребро далечните планини.

„Как беше онази поговорка за планините, реките и великото търсене?… А, да, сетих се.“

„Първо планините са планини и реките са реки.

После планините вече не са планини и реките вече не са реки. Накрая планините са планини и реките са реки.“

Станах, затичах се по плажа и се гмурнах в тъмния океан, като влязох доста навътре. Вече бях на дълбокото, когато ненадейно усетих някакво същество да плува в черните дълбини някъде под краката ми. Нещо приближаваше към мен много бързо — беше Смъртта.

Бясно заплувах към брега и се проснах задъхан на мокрия пясък. Пред очите ми пропълзя малко раче и се зарови в пясъка, обляно от една вълна.

Станах, избърсах се и се облякох. Прибрах си нещата на лунната светлина. И докато слагах раницата на гръб, аз си казах:

— По-добре изобщо не започвай; но веднъж започнал нещо, по-добре го свърши.

Разбрах, че ми е време да се прибирам у дома.

Докато самолетът се приземяваше на пистата на летище „Хопкинс“ в Кливланд, ме изпълваше все по-нарастваща тревога за брака и живота ми. Бяха минали повече от шест години. Чувствах се по-стар, но не и по-мъдър. Какво можех да кажа на жена ми и дъщеря ми? И щях ли някога да видя пак Сократ — а ако да, какво можех да му занеса?

Когато слязох от самолета, Линда и Холи ме очакваха. Холи се затича, пищейки от радост и силно се притисна в мен. Прегръдката ни с Линда беше нежна и топла, но лишена от истинска близост, беше като прегръдка със стар приятел. Явно времето и опитът ни бяха теглили в различни посоки.

Линда караше колата от летището до вкъщи. Холи доволна заспа в скута ми.

Научих, че Линда не е била самотна по време на моето отсъствие. Беше си намерила приятели, включително и интимни. Както става в такива случаи, скоро след завръщането ми в Обърлин срещнах един много специален човек — студентка, мила млада жена на име Джойс. Късата й, черна коса се спускаше на бретон над миловидно лице и сияйна усмивка. Тя беше дребничка и много жизнерадостна. Много силно ме привличаше и ние прекарвахме всеки свободен час заедно, разхождахме се дълго из парка „Арборетум“ и си говорехме край спокойните води. С нея можех да говоря така, както никога не съм могъл да разговарям с Линда — не защото Линда не можеше да разбере, а защото нейните пътеки и интереси бяха в друга посока.

Джойс се дипломира през пролетта. Искаше да остане с мен, но аз изпитах чувство на дълг към брака си затова с тъга се разделихме. Знаех, че никога нямаше да я забравя, но семейството ми трябваше да бъде на първо място.

По средата на следващата зима с Линда и Холи се върнахме в Северна Калифорния. Може би това, че бях прекалено зает с работата и със себе си, доведе и до окончателен разрив на брака ни. И все пак никой от признаците за разпадането му не беше толкова тъжен, както постоянно глождещите ме съмнения и меланхолията, които изпитах за първи път още в нощта на сватбата ни — онова мъчително съмнение, че нещо не е както трябва, че не мога да си спомня нещо, което преди години съм забравил. Единствено в присъствието на Джойс се освобождавах от това чувство.

След развода Линда и Холи се преместиха в красива старинна къща. Аз потънах в работата си — преподавах гимнастика и айкидо в Младежката християнска асоциация на Бъркли.

Изкушението да отида в бензиностанцията беше мъчително, но нямаше да го сторя, докато не ме повикат. А и как можех да се върна? За всичките тези години не бях открил нищичко, което можех да покажа.

Преместих се в Пало Алто и заживях сам и по-самотен от всякога. Много пъти си мислех за Джойс, но знаех, че нямам право да й се обадя, все още имах пред себе си недовършена работа.

Започнах отново да тренирам. Правех упражнения, четях, медитирах, а въпросите се забиваха в ума ми все по-дълбоко и по-дълбоко, като меч. След няколко месеца започнах да усещам едно възродено чувство на благополучие и добра форма, каквито не бях изпитвал от години. През това време започнах да пиша — купища бележки от дните ми със Сократ. Надявах се, че този преглед на времето, което бяхме прекарали заедно, можеше да ми даде някакъв нов ключ. Всъщност нищо не се беше променило — поне нищо, което аз можех да забележа — откакто той ме беше отпратил.

Една сутрин седях на стъпалата пред малкото ми жилище, което гледаше към магистралата. Размишлявах над последните осем години. Бях започнал като глупак и после бях станал почти воин. Тогава Сократ ме бе изпратил по широкия свят, за да се уча, а аз отново бях станал глупак.

Това ми изглеждаше пропиляно време — всичките тези осем години. И ето, седях тук на предните стъпала и се вглеждах в планината отвъд града. Внезапно вниманието ми се фокусира и планините придобиха леко сияние. В този миг ме осени какво щях да направя.

Разпродадох малкото неща, които имах, нарамих раницата на гръб и поех на автостоп на юг към Фресно, а оттам тръгнах на изток към Сиера Невада. Беше късно лято — хубаво време да зачезнеш из планините.

8. Вратата се отваря

Някъде около езерото Едисън поех по тесен път и навлязох в една местност, която Сократ веднъж бе споменал — вървях навътре и нагоре, към сърцето на пустошта. Чувствах, че тук, в планината, щях да намеря отговора — или да умра. В известен смисъл бях прав и за двете.

Минавах през алпийски поляни, между гранитни зъбери, пътят ми се виеше сред гъсти борови и смърчови гори, нагоре към високите езера, където хора се срещаха по-рядко от пумите, елените или малките гущери, които се шмугваха под камъните, като ме зърнеха.

По здрач си направих лагер. На следващия ден продължих да се изкачвам нагоре, през огромните гранитни масиви, които започваха над горския пояс. Катерех се по огромни канари, минавах през каньони и проломи. Следобеда си набрах ядивни корени и плодове и полегнах до един кристален извор. За пръв път от години насам май бях доволен.

По-късно следобеда поех обратно надолу през безлюдния пущинак и сумрака на гъсто преплетените дървета, на връщане към базовия лагер. Там събрах дърва за нощния огън, изядох шепа храна и медитирах под един висок бор, отдавайки се изцяло на планината. Ако тя можеше да ми предложи нещо, готов бях да го приема.

Небето се стъмни, аз седях и греех ръцете и лицето си на пращящия огън, когато от сенките излезе Сократ!

— Минавах наблизо, та ми хрумна да се отбия да те видя — каза ми той.

Невярващ на очите си, но преливайки от възторг, аз го прегърнах и го повалих на земята с луд смях, като и двамата доста се поомърляхме. Изтупахме се и седнахме край огъня.

— Изглеждаш си почти същия, стари воине — човек не би ти дал и годинка над стоте. (Всъщност изглеждаше поостарял, но изпъстрените му със сиво очи все така съхраняваха блясъка си.)

— Ти, от своя страна — ухили се той и ме огледа, — изглеждаш доста по-стар, но не много по-умен. Кажи сега, научи ли нещо?

Аз въздъхнах, загледан в огъня.

— Ами, научих се да си правя един мой чай.

Сложих малкото канче вода на импровизираната скара и приготвих ароматен чай от билки, които бях намерил, докато се скитах през деня. Не бях очаквал гости, затова му дадох моята чаша, а на себе си налях в купичката. Тогава думите ми се отприщиха. Докато говорех, отчаянието, което бях сдържал толкова време, накрая ме надви.

— Нищо не ти нося, Сократ. Все така се лутам — изобщо не съм се приближил до вратата повече, отколкото бях при първата ни среща. Аз провалих теб, а животът провали мен, животът разби сърцето ми.

Той ме погледна ликуващо.

— Да! Сърцето ти е разбито, Дан, но се е разбило, за да разкрие вратата, която сияе в него. Това е единственото място, където не си търсил. Отвори очи, палячо, ти почти си стигнал!

Объркан и с чувство за провал, аз само седях безпомощно. Сок ме окуражи:

— Почти си готов, вече си съвсем близо.

Вкопчих се жадно в думите му.

— Близо до какво?

— До края.

За миг по гръбнака ми пропълзя страх. Бързо се шмугнах в спалния си чувал, а Сократ разви своя. Последният ми спомен от онази нощ бяха очите на моя учител, които блестяха така, сякаш той гледаше през мен и през огъня към друг свят.

При първите лъчи на утринното слънце Сократ вече беше буден и седеше край един поток наблизо. Седнах мълчаливо до него и взех да мятам камъчета във водата, като ги слушах как цамбуркат. Без да проговори, той се обърна и внимателно се вгледа в мен.

Вечерта, след безгрижен ден на скитане, плуване и печене на слънце, Сократ каза, че иска да чуе всичко, което мога да си спомня, откакто се бяхме виждали за последен път. Разказвах три дни и три нощи — изгребах до дъно склада със спомените си. През цялото време Сократ почти не проговаряше, освен за да ми зададе някой кратък въпрос.

Малко след залез слънце той ми махна да отида при него край огъня. Седяхме напълно неподвижни, старият воин и аз с кръстосани крака върху меката земя, високо в планината Сиера Невада.

— Сократ, всичките ми илюзии се разбиха, но изглежда няма нищо, което да заеме тяхното място. Ти ми показа, че търсенето ми е напразно. Ами какво тогава е пътят на мирния воин? Не е ли пътека, търсене?

Той се засмя от сърце, хвана ме за раменете и ме разтърси.

— След всичкото това време, най-сетне ти хрумна един по-сполучлив въпрос! Обаче отговорът е точно под носа ти. През цялото време аз ти показвам пътя на мирния воин, а не пътя към мирния воин. Докато вървиш по пътя, ти си воин. През тези осем години ти си изоставил нагласата си на воин, затова е трябвало да я търсиш. Обаче пътят е сега, винаги е бил сега.

— Тогава какво да правя сега? Накъде да тръгна оттук?

— Какво значение има? — извика весело той. — Един глупак е „щастлив“, когато желанията му са задоволени. Един воин е щастлив без причина. Точно това прави щастието най-висша дисциплина — по-висша от всичко друго, на което съм те учил.

Пъхнахме се отново в спалните чували, а лицето на Сок грееше към мен с алените отблясъци на огъня.

— Дан — заговори тихо той, — това е последната задача, която изобщо ще ти възложа, но тя продължава завинаги: Действай щастливо, чувствай се щастлив, бъди щастлив без никаква причина. Тогава ще можеш да обичаш и да правиш каквото искаш.

Вече ми се доспиваше и очите ми се затваряха. Тихо промърморих:

— Но, Сократ, има някои неща и хора, които е много трудно да обичаш; изглежда е невъзможно да бъдеш непрекъснато щастлив.

— Нищо, Дан, точно това означава да си воин. Разбираш ли, аз не ти казвам как да бъдеш щастлив, казвам ти просто да бъдеш щастлив.

С тези негови последни думи аз заспах.

Малко преди съмване Сократ леко ме разтърси.

— Чака ни дълъг преход — каза ми той.

Скоро поехме нагоре в планината.

Единственият признак за възрастта или слабото сърце на Сок беше по-бавното му темпо при изкачване. Отново се сетих, че учителят ми не беше неуязвим и каква саможертва правеше. Никога повече нямаше да приемам за даденост времето, което прекарвах с него. Докато се изкачвахме все по-нагоре, аз си спомних една странна история, която досега не бях разбирал.

Една непорочна жена вървяла по ръба на една скала. Долу, на около стотина метра, тя видяла мъртва лъвица-майка, наобиколена от скимтящи малки. Без да се, поколебае, жената скочила от скалата, за да имат лъвчетата нещо за ядене.

Може би на някое друго място и в друго време Сократ би направил същото.

Изкачвахме се повечето време в мълчание все по-нагоре, през скалиста почва с редеещи дървета, а после към върховете над горския пояс.

— Сократ, накъде отиваме? — попитах аз, когато седнахме за кратка почивка.

— Отиваме до една особена могила, свещено място, на най-високото плато на много километри наоколо. Това е било погребална могила на ранно американско племе, толкова малко, че съществуването му не е записано в историческите книги, но все пак тези хора са живели и се трудели в уединение и мир.

— Откъде знаеш това?

— Мои предци са живели сред тях. А сега да вървим, трябва да стигнем до платото преди здрач.

Искаше ми се да вярвам на Сократ във всичко — но в този миг се появи тревожното чувство, че съм в ужасна опасност, а той премълчава нещо.

Слънцето беше зловещо ниско, Сократ ускори ход. Вече дишахме трудно, катерехме се и прескачахме от една канара на друга, потънали в сянка. Сократ изчезна в един процеп между две морени и аз го последвах надолу по тесен тунел, образувал се между огромните скали, докато не излязохме отново на открито.

— В случай, че се връщаш сам, трябва да използваш този проход — каза ми Сократ. — Това е единственият път навътре или навън.

Понечих да му задам въпрос, но той ми махна да мълча.

Светлината чезнеше от небето, когато превалихме едно последно възвишение. Оттам пред нас се разкриваше падина с формата на купа, заобиколена от извисяващи се скали сега тънещи в сенки. Почнахме да се спускаме надолу в купата и стигнахме един зъбер.

— Наближаваме ли гробището? — попитах го неспокойно.

— В момента стоим върху него — каза той, — стоим сред духовете на древни хора, племе на воини.

Внезапно забрули вятър, сякаш в потвърждение на думите му. Тогава до нас достигна най-зловещият звук, който някога бях чувал — нещо като стенещ човешки глас.

— По дяволите, що за вятър е това?

Без да отговори, Сократ спря пред една черна дупка в огромната скала и каза:

— Да влизаме.

Инстинктите ми диво сигнализираха за опасност, но Сок вече беше влязъл. Запалих фенерчето си и тръгнах след слабата му светлинка навътре в пещерата, оставяйки стенещия вятър зад гърба си. Треперливият лъч на фенерчето осветяваше процепи и ями, чието дъно не се виждаше.

— Сок, не ми се ще да бъда погребан толкова далеч в планината.

Той ме прониза с поглед. Но за мое облекчение тръгна към входа на пещерата. Не че това имаше някакво значение — навън беше също толкова тъмно, колкото вътре. Направихме си лагер и Сократ извади купчинка дърва от раницата си.

— Реших, че може да ни потрябват — каза той.

Скоро огънят вече пращеше. Телата ни хвърляха странни, разкривени сенки, които танцуваха лудешки по стената на пещерата пред нас, докато пламъците поглъщаха дървата.

Сократ посочи сенките и каза:

— Тези сенки в пещерата са същностен образ на илюзия и реалност, на страдание и щастие. Ето ти една древна история, популяризирана от Платон:

Имало едно време едни хора, които изживявали целия си живот в Пещера на илюзиите. В течение на няколко поколения те се приучили да вярват, че собствените им сенки, хвърляни по стените, били самата реалност. Само митовете и религиозните притчи говорели за по-светли възможности.

Обсебени от играта на сенките, хората свикнали с тяхната тъмна реалност и станали нейни пленници.

Взирах се в сенките и усещах с гърба си топлината на огъня, докато Сократ продължаваше да говори.

— През цялата история, Дан, е имало благословени изключения сред затворниците на Пещерата. Те били тези, на които играта на сенките им омръзвала и започвали да се съмняват в нея, вече не се омайвали от сенките, колкото и високо да подскачали те. Тези хора станали търсачи на светлината. Малцината щастливци намерили водач, който ги подготвил и ги извел навън от всички илюзии, в слънчевата светлина.

Завладян от историята му, аз гледах как сенките танцуват по гранитните стени в жълтата светлина. Сок продължи:

— Всички хора по света, Дан, са в плен на Пещерата на собствения си ум. Само тези малцина воини, които виждат светлината, които се освобождават, отказвайки се от всичко, могат да се смеят във вечността. Това ще направиш и ти, приятелю.

— Звучи непостижимо, Сок. И малко плашещо.

— То е нещо отвъд търсенето и отвъд страха. Веднъж стане ли, ще видиш, че е очевидно, просто, обикновено, будно и щастливо. То е просто реалността отвъд сенките.

Седяхме в пълна тишина, нарушавана само от пращенето на дървата в огъня. Наблюдавах Сократ, който сякаш очакваше нещо. Беше ми тревожно, но бледото просветляване от разсъмването, което очертаваше входа на пещерата, съживи духа ми.

Но тогава пещерата отново потъна в мрак. Сократ стана бързо и отиде до входа, аз вървях плътно зад него. Когато излязохме навън, въздухът миришеше на озон. Усетих как статичното електричество надига косъмчетата отзад на врата ми. И тогава се разрази бурята.

Сократ се извъртя с лице към мен.

— Нямаме много време. Трябва да се измъкнеш от пещерата, вечността не е толкова далеч!

Блесна светкавица. Мълния удари една скала в далечината.

— Побързай! — каза Сократ припряно, с настойчивост, каквато не бях чувал досега. В този миг ме споходи Чувството — онова чувство, което никога не грешеше — и ми донесе думите: „Внимавай — Смъртта дебне“.

Тогава Сократ отново заговори, гласът му беше зловещ и остър.

— Тук е опасно. Върни се навътре в пещерата — аз взех да ровя в раницата си за фенерчето, но той излая: — Тръгвай!

Върнах се назад в пълния мрак и се притиснах о стената. Затаил дъх, го зачаках да дойде при мен, но той беше изчезнал.

Тъкмо щях да го повикам, когато нещо ме повали почти в безсъзнание — нещо подобно на менгеме внезапно сграбчи врата ми изотзад със смазваща сила и ме затегли навътре в пещерата.

— Сократ! — изкрещях аз. — Сократ!

Хватката на врата ми се охлаби, но тогава започна много по-ужасна болка: нещо смазваше главата ми отзад. Аз крещях и крещях от нетърпима болка. И точно преди черепът ми да се пръсне от влудяващия натиск, чух следните думи — със сигурност изречени от гласа на Сократ:

— Това е последното ти пътуване.

Ужасен пропукващ звук и болката изчезна. Свлякох се надолу и тупнах на пода. Блесна светкавица и в моментната виделина зърнах Сократ, надвесен над мен да гледа надолу. Тогава прокънтя гръм от един друг свят. В този миг разбрах, че умирам.

Единият ми крак висеше безжизнено от ръба на бездънна яма. Сократ ме бутна в бездната и аз започнах да падам, като се блъсках и размазвах в скалите, падах все по-надолу в недрата на земята, после прелетях през един отвор, планината ме пусна и се озовах в слънчевата светлина. Разбитото ми тяло се преметна още веднъж и накрая се стовари на купчина върху една влажна, зелена поляна, далеч, далеч надолу.

Тялото ми представляваше натрошено, безформено парче месо. Надойдоха лешояди, гризачи, насекоми и червеи, за да се нахранят с тази разлагаща се плът, която някога си бях представял, че съм „аз“. Времето течеше все по-бързо и по-бързо. Дните се сменяха светкавично, а небето учестено примигваше, редувайки светлина и мрак, все по-бързо и по-бързо, докато накрая всичко се сля в една мъглявина, тогава дните станаха седмици, а седмиците — месеци.

Сменяха се сезоните и тленните ми останки вече се разтваряха в почвата, обогатявайки я. Ледените зимни снегове запазиха костите ми за един миг във времето, но с все по-светкавичното примигване на сезоните дори и костите станаха на прах. Подхранвани от тялото ми, цветята и дървета растяха и умираха на тази поляна. Накрая дори поляната изчезна.

Бях станал част от лешоядите, които бяха пирували с плътта ми, част от насекомите и гризачите и част от хищниците, хранили се с тях, в един велик кръговрат на живота и смъртта. Аз станах техните предци, докато накрая и те се върнаха в земята.

Онзи Дан Милман, който бе живял някога отдавна, вече бе изчезнал завинаги, един мимолетен миг във времето — но аз оставах неизменен през всички времена. Сега бях Себе си, Съзнанието, което наблюдаваше всичко и беше всичко. А всичките ми отделни части щяха да продължат завинаги — вечно променящи се, вечно нови.

Сега осъзнах, че Черния косач, Смъртта, от която Дан Милман толкова се бе страхувал, е била всъщност най-голямата му илюзия. Също както и животът му е бил илюзия — проблем, не по-значителен от един забавен инцидент, когато Съзнанието е забравило Себе Си.

Докато Дан бе живял, той не бе минал през вратата, не бе осъзнал истинската си природа, той бе живял като смъртен, в страх и самота.

Но аз знаех. Да можеше само тогава той да бе знаел това, което аз знам сега.

Лежах на пода на пещерата и се усмихвах. Надигнах се и седнах, опрял гръб на стената, после се взрях в мрака, озадачен, но без страх.

Очите ми посвикнаха с тъмното и съзрях един белокос мъж да седи усмихнат до мен. Тогава, от хилядите години далечина всичко се върна и за миг ми стана тъжно, че се завърнах в смъртна форма. Но после осъзнах, че то нямаше значение — всъщност нищо нямаше значение!

Това ми се стори много смешно, всичко ми се струваше забавно, затова се разсмях на глас. Погледнах Сократ, очите ни блестяха в екстаз. Знаех, че той знае това, което зная аз. Скочих напред и го прегърнах. Двамата затанцувахме из пещерата, като се смеехме неудържимо на моята смърт.

По-късно си събрахме нещата и поехме надолу по планинския склон. Минахме през прохода и продължихме да се спускаме през клисури и падини с морени към базовия ни лагер.

Не говорех много, но често се смеех, защото всеки път когато погледнех наоколо — към земята, небето, слънцето дърветата, езерата, потоците — си спомнях, че всичко това бях Аз!

През всички тези години Дан Милман непрекъснато се беше борил „да бъде някой“. Каква ирония! Той наистина бе станал някой, но някой заключен в страхлив ум и смъртно тяло.

„Е, помислих си, сега аз отново играя Дан Милман и спокойно мога да посвикна с това за още няколко секунди от вечността, докато и то отмине. Но вече знам, че аз не съм само това парче плът — и тази тайна напълно променя всичко!“

Невъзможно ми е да опиша въздействието на това знание. Бях просто буден.

И така, аз се събудих за действителността, освободен от всякакви значения или търсене. Какво изобщо можех да търся? Всички думи на Сократ бяха оживели със смъртта ми. Това именно беше парадоксът на всичко, смешното във всичко, то беше и великата промяна. Всякакви търсения, всякакви постижения, всякакви цели бяха еднакво приятни и еднакво ненужни.

Усещах как в тялото ми тече мощна енергия. Чувствах как преливам от щастие и избухнах в смях, това беше смехът на безпричинно щастлив човек.

И така вървяхме надолу, покрай най-високите езера, през линията на горския пояс и навътре в гъстата гора, спускайки се към потока, където си бяхме направили лагер преди два дни… или преди хиляда години.

Там горе, в планината, бях загубил всичките си правила, всичките си поуки, целия си страх. Повече нямаше какво да ме контролира. Какво наказание изобщо можеше да ме заплаши? И все пак, макар че нямах правилник за поведение, аз чувствах кое е хармонично, кое е правилно, кое е изпълнено с обич. Бях способен само на действия, изпълнени с обич. Той го беше казал — каква по-велика сила от това?

Бях загубил ума си и бях се слял със сърцето си. Вратата най-сетне се бе отворила и аз бях скочил през нея със смях, защото и тя беше само шега. Беше една несъществуваща врата, поредната илюзия, един образ, който Сократ бе втъкал в материята на моята реалност, както ми беше обещал много отдавна. Най-сетне бях видял каквото имаше да се види. Пътят щеше да продължи безкрайно, но сега той беше изпълнен със светлина.

Когато стигнахме лагера, вече мръкваше. Накладохме огън и хапнахме лека вечеря от сушени плодове и слънчогледови семки, последните ми запаси. Едва тогава, докато отблясъците от огъня подскачаха по лицата ни, Сократ заговори.

— Ще го загубиш, нали знаеш.

— Кое ще загубя?

— Това твое видение. То е нещо рядко — възможно е само при едно малко вероятно стечение на обстоятелства — но си е изживяване, затова ще го изгубиш.

— Може и да е така, Сократ, но на кого му пука? — засмях се. — Освен това загубих ума си и май никъде не мога да го намеря!

Той вдигна вежди, приятно изненадан.

— А, тогава изглежда моята работа с теб приключи. Вече съм си изплатил дълга.

— О-о! — ухилих се. — Да не искаш да кажеш, че днес се дипломирам?

— Не, Дан, днес аз се дипломирам.

Той стана, сложи раницата си на гръб и си отиде, разтвори се в сенките.

Време беше да се връщам в бензиностанцията, където бе започнало всичко. Някак имах чувството, че Сократ вече е там и ме чака. По изгрев слънце стегнах раницата си и поех надолу в планината.

Пътуването докато изляза от пустошта ми отне няколко дни. Тогава се качих на автостоп до Фресно, от там поех по шосе 101 към Сан Хосе, а от там — към Пало Алто. Не можех да повярвам, че бях напуснал квартирата си само преди няколко седмици и то като един безнадежден „някой“.

Оставих си багажа и поех с автомобила към Бъркли. Стигнах до познатите улици в три следобед, много преди смяната на Сократ. Паркирах на Пиедмон и продължих пеш през университетския комплекс. Лекциите тъкмо започваха и студентите бяха заети с това да бъдат студенти. Поех по „Телеграф Авеню“, като гледах как продавачите в магазините играят съвършено ролята си на продавачи. Навсякъде, откъдето минавах — магазини за облекла, супермаркети, кина и салони за масаж — всички бяха до съвършенство това, което смятаха, че са.

Минах по „Юнивърсити“, после по „Шатък“ носех се по улиците като щастлив фантом, призрак на Буда. Искаше ми се да пошепна в ухото на всеки човек: „Събуди се! Събуди се! Скоро човекът, който вярваш, че си, ще умре — затова се събуди и бъди щастлив с това знание. Не е нужно да търсиш, постижението не води доникъде. То изобщо няма значение затова просто бъди щастлив сега! Любовта е единствената реалност на света, защото всичко е Едно, разбираш ли. А единствените закони са парадокс, хумор и промяна. Проблем не съществува, никога не е имало и никога няма да има. Освободи се от борбата си, от ума си, изхвърли тревогите си и се отпусни на този свят. Не е нужно да се противопоставяш на живота, просто прави възможно най-доброто, на което си способен. Отвори очи и виж, че ти си много повече от това, което си представяш. Ти си светът, ти си вселената, ти си себе си, а също и всички други! Всичко е удивителна Игра на Бога. Събуди се, върни си чувството за хумор. Не се тревожи, просто бъди щастлив. Вече си свободен!“

Искаше ми се да го кажа на всеки срещнат, но сторех ли го, те щяха да ме сметнат за умопобъркан или дори за опасен. Познавах мъдростта на мълчанието.

Магазините вече затваряха. След час-два щеше да стане време за смяната на Сок в бензиностанцията. Отидох с колата на хълмовете, оставих я там и седнах на една скала с изглед към Залива. Загледах се далеч надолу към Сан Франциско и Голдън Гейт. Усещах всичко — птиците, сгушени в гнездата си из горите в Тибурон, Марин и Саусалито. Чувствах живота на града, влюбените, които се прегръщаха, престъпниците в действие, социалните сътрудници-доброволци, които даваха от себе си каквото могат. И знаех, че всичко това, добрите и лошите, високите и ниските, светите и светските, всички те бяха съвършена част от Играта. Всички играеха ролите си толкова добре! И аз бях всичко това, всяка малка частица от него. Огледах се във всички посоки на света — и обичах всичко.

Затворих очи, за да медитирам, но осъзнах, че сега непрекъснато медитирам, с широко отворени очи.

След полунощ спрях колата на бензиностанцията, камбанката оповести пристигането ми. От топло осветения офис излезе моят приятел — здрав и енергичен, с вид на петдесетгодишен мъж, строен, жилав, с плавни движения. Той дойде откъм страната на шофьора и ухилен попита:

— Догоре ли?

— Щастието е пълен резервоар — отвърнах аз и млъкнах. Къде бях виждал това изречение преди? Какво се опитвах да си спомня?

Докато Сок наливаше бензин, аз измих стъклата, след това паркирах колата зад бензиностанцията и влязох в офиса за последен път. За мен той беше като свещено място — един невероятен храм. Тази вечер стаята изглеждаше някак наелектризирана, определено нещо ставаше, но нямах представа какво.

Сократ бръкна в чекмеджето си, извади една голяма тетрадка, напукана и изсъхнала от старост, и ми я подаде. В нея имаше бележки, изписани със старателен, изящен почерк.

— Това е моят дневник — записки от живота ми, още от младини. Той ще отговори на всичките ти незададени въпроси. Сега е твой, приеми го като подарък. Аз вече съм дал всичко, което мога. Сега е твой ред. Моята работа е приключена, но на теб тепърва ти предстои.

— Какво още ми остава? — засмях се аз.

— Да пишеш и да учиш другите. Да живееш обикновен живот, да се научиш как да оставаш обикновен в един труден свят, към който, в известен смисъл, вече не принадлежиш. Остани обикновен и можеш да бъдеш полезен за другите.

Сократ стана от стола си и внимателно намести чашата си до моята на бюрото. Погледнах ръката му — тя излъчваше сияние, по-ярко отвсякога.

— Чувствам се много особено — каза той с нотка на изненада. — Май трябва да тръгвам.

— Мога ли да направя нещо? — попитах аз, като си помислих, че стомахът му не е наред.

— Не — загледан в пространството, сякаш стаята и аз вече не съществувахме, той бавно отиде до вратата с надпис „Частно“, отвори я и влезе вътре.

Чудех се дали ще му мине. Чувствах, че времето в планината бе изцедило силите му и все пак сега сияеше по-ярко от всякога. Както винаги, Сократ се държеше неразбираемо.

Седях на дивана, вторачен във вратата и го чаках да се върне. Извиках към вратата:

— Ей, Сократ, тази нощ светиш като светулка. Да не си ял електрическа змиорка за вечеря? Ще трябва да те взема за Коледната вечер — чудесно украшение за елха става от теб. Стори ми се, че видях изпод вратата да блясва ярка светлина. Е, една гръмнала крушка можеше да го накара да побърза.

— Сок, цяла нощ ли ще висиш там? А аз си мислех, че воините нямат запек.

Изминаха пет минути, после десет. Седях, стиснал в ръце безценния му дневник. Повиках го, след малко пак го повиках, но ми отвърна само тишина. И внезапно разбрах — невъзможно беше, но знаех, че се е случило.

Скочих и изтичах до вратата, блъснах я толкова силно, че тя се удари във фаянсовата стена с металически звън, който отекна кухо в празната баня. Спомних си за проблясването преди няколко минути. Сократ беше влязъл, излъчвайки сияние, в тази баня и бе изчезнал.

Стоях там дълго време, докато не чух познатата камбанка на бензиностанцията, а след нея — бибипкащ клаксон. Излязох навън и механично напълних резервоара, взех парите и върнах ресто от моя джоб. Като се върнах в офиса, забелязах, че дори не си бях обул обувките. Започнах да се смея, смехът ми стана направо истеричен, след това утихна. Облегнах се назад на дивана, на старото мексиканско одеяло, което сега беше станало на дрипа и се разпадаше, огледах се из стаята, погледнах жълтия килим, излинял от старост, старото орехово бюро и сифона за вода. Видях двете чаши — на Сок и моята — все още една до друга на бюрото, и накрая — празния му стол.

И тогава започнах да му говоря. Където и да беше палавият стар воин, последната дума беше моя.

— Добре, Сок, ето ме тук, отново между миналото и бъдещето, рея се между небето и земята. Какво бих могъл да ти кажа, което да бъде достатъчно? Благодаря ти, учителю мой, мое вдъхновение, приятелю мой. Ще ми липсваш. Сбогом.

Тръгнах си от бензиностанцията за последен път, изпитвайки само учудване. Знаех, че всъщност не съм го загубил. Нужни ми бяха всичките тези години, за да видя очевидното — че Сократ и аз никога не сме били различни. През цялото това време ние сме били едно и също.

Вървях по заобиколените с дървета пътеки на университета, през поточето и отвъд сенчестите гори, към града — продължавах по Пътя, пътя към дома.