Работилницата на дявола

Пролог 1995 Краят

Високият капитан от морската пехота стоеше до красивата си съпруга и гледаше прясно изкопания гроб. Месинговите копчета на униформата му блестяха на ярката слънчева светлина на Южна Калифорния. Гърдите му бяха окичени с медали от Пустинна буря. Сребърната звезда беше доказателство за смелостта му в сраженията.

Свещеникът говореше за неизбежността на смъртта.

— Господ има Божи замисъл за всеки от нас…

Морският пехотинец не откъсваше очи от ямата в земята и не обръщаше внимание на съчувствените погледи на присъстващите. Макар да беше герой от битки, снажният, хубав млад мъж не можеше да спре да плаче. Раменете му се тресяха, а гърдите му се повдигаха от тежки въздишки.

Щом свърши проповедта, свещеникът направи знак на младия капитан да пристъпи напред и да произнесе прощалното слово на дъщеря си, но Крис не помръдна. Стоеше неподвижен, приковал очи в пръстта, и ридаеше неудържимо.

— Много е тежко — състрадателно каза свещеникът. — Напълно ви разбираме.

Гробарите се приготвиха да спуснат в дупката ковчега с малката Кениди Кънингам. Деформираното й от тумори тяло беше скрито от недоброжелателните погледи на любопитните непознати, които щяха да избягат ужасени, ако я видеха в желанието си да разберат каква болест я е обезобразила.

Морският пехотинец вдигна разплаканите си очи към малкия, обсипан с цветя ковчег, където лежеше четиригодишната му дъщеричка. Огромният хромиран подемен механизъм бе приклекнал зловещо над дупката в земята, досущ футуристичен паяк, готвещ се да хвърли скъпоценната си махагонова какавида.

Тъй като капитан Кънингам не можеше да спре да плаче, баща му Ричард пристъпи напред и зае мястото му. Той беше висок като сина си и също толкова тъжен. Очите му се стрелкаха ту към ридаещия му син, ту към ковчега с внучката му.

— Малката Кениди положи много усилия — тихо каза дядото. — Тя се бори с цялата си душа. Но както каза отец Макмилан, някои неща са в Божиите ръце от самото начало. Някои неща не могат да бъдат променени. Ние никога няма да забравим нито нея, нито смелостта й.

Той протегна ръка, взе един бял карамфил от ковчега и го даде на съпругата на сина си Лора, която също не откъсваше очи от гроба, който след малко щеше да приюти единственото й дете.

И двамата знаеха, че никога няма да имат друго.

Приемът след погребението се състоя в жилището на Ричард Кънингам в Пасадина. Къщата беше построена в испански стил и разположена на три акра, близо до склона, спускащ се от южната страна на хълмовете.

Гостите слязоха от колите си и изпълниха къщата. Всички бяха с черни дрехи и всички бяха печални. Във фоайето семейството бе сложило на триножник най-хубавата снимка на Кениди. Тя беше само на година и половина, когато я бяха правили, но деформациите вече се виждаха. По-късните снимки не бяха за показване.

Кениди имаше проницателните сини очи и руси коси на баща си, но приликата свършваше дотам. Туморите, които бяха започнали да растат в нея, откакто се бе родила, вече изкривяваха усмивката й и издуваха челото й. Постепенно станаха стотици. Злокачествени израждания, състоящи се от преплетени кръвоносни съдове, растяха в клепачите и в устата и на гроздове в гърлото и гръбнака й. Туморите пречеха на говора й и накрая не й позволяваха да върви.

И тогава, когато тя вече не можеше да се движи, Крис Кънингам, героят от войната в Персийския залив, смелият морски пехотинец, разочарова всички.

Той започна да пие.

Лекарите от болница „Витезда“ на военноморските сили се опитаха да дадат обяснение за ужасното състояние на малката Кениди, но не можеха да кажат цялата истина, затова накрая смутолевиха, че понякога стават такива неща. Заявиха, че нямат обяснение защо Кениди се е родила с това заболяване. Гледаха ужасените лица на родителите й и мънкаха безсмислени банални фрази: „Понякога на добрите хора се случват лоши неща“ или „Господ има Божествен замисъл за всеки“.

Лекарите намалиха образуванията, до които можаха да стигнат, с помощта на лазерната хирургия, но накрая Кениди Кънингам не можа да устои на опустошенията на туморите, които разяждаха тялото й, и започна да губи сили. Това продължи три години. Постоянното лечение носеше само временно облекчение и детето ставаше все по-немощно и сякаш се смаляваше. И когато навърши четири и половина, Кениди умря по време на операция на стомаха за отпушване на червата.

Разбира се, лекарите от „Витезда“ знаеха, че не я е убил Божият промисъл. Те вече бяха видели повече от двайсет подобни случая.

Собственият й баща бе произнесъл ужасната смъртна присъда.

Гостите минаваха покрай снимката на Кениди и се разписваха в книгата за съболезнования, после отиваха край басейна, където тихо свиреше струнен квартет. Заставаха там с чаши вино или пунш и шепотът им се носеше на фона на тъжната музика досущ пясък, довеян от вятър в пустиня.

Всички бяха запознати с историята предимно от вестниците, където широко се отразяваше съдебното дело, което семейство Кънингам бе завело срещу правителството на Съединените щати.

Но това вече нямаше значение.

Докато опечалените пристигаха, Крис Кънингам стоеше в спалнята си на горния етаж. Също като лекарите във „Витезда“, и той знаеше какво всъщност се бе случило с дъщеря му. След смъртта й преди четири дни Крис бе рухнал и не беше в състояние да се съвземе.

Седеше на леглото в стаята, където бе израснал и където обикновено се чувстваше в безопасност. Опита се още веднъж да намери себе си, докато седеше в стаята, където някога се бе формирала ценностната му система, но спомените се изкривяваха, гледани през призмата на смъртта на Кениди.

Тук, в тази стая, Крис се бе радвал на победа след победа — зрелостния изпит, дипломата от университета в Лос Анджелис и спортните награди. Тук бяха всичките му трофеи и награди и сега той ги разглеждаше внимателно, сякаш търсеше в тях скрит смисъл. Навремето бе обзет от трескаво желание за постижения и победи и никога не се беше вглеждал в себе си. А сега се страхуваше да го направи. Боеше се от онова, което щеше да открие, че липсва в душата му.

Още в гимназията Крис бе свикнал да печели и да превъзхожда другите. Бе се опитал да намери онова, което баща му наричаше „истински въодушевяващите фактори“. Но сега снимките и наградите от „златната младост“ му се присмиваха от лавиците и го караха да се чувства по-объркан и самотен от всякога.

Самосъжалението не му беше присъщо, но смъртта на Кениди го бе покрусила и го беше изпълнила с озадаченост и горчивина.

Баща му потропа на вратата и без да го поканят, влезе. Ричард Кънингам беше вдъхновението на Крис като малък. Той бе типичен американец: беше завършил колеж в Мичиган и бе станал милионер благодарение на собствения си труд, без чужда помощ. Крис отчаяно искаше да му се хареса и вървеше по неговия път, докато Кениди не се разболя и всичко не се промени.

— Трябва да слезеш при гостите, Крис. Не е възпитано поне да не се ръкуваш с тях. Лора е долу и се оправя сама с всичко. Би трябвало да си с нея.

— Аз я убих, татко — прошепна Крис. — Аз убих Кениди. Нищо не може да промени това. Не мога да го преживея. Не мога.

— Не си я убил. И стига вече идиотщини. — В гласа на Ричард прозвуча нотка на раздразнение и нетърпение. — Ако нещо я уби, това беше пиридостигмин бромидът или инсектицидите, а не ти. Съдебното дело ще го докаже. Другите лекари казват, че… — Той млъкна, защото видя, че синът му не го слуша.

Крис гледаше през прозореца, към стария дъб. Като малък често лежеше в леглото в стаята си и съзерцаваше чепатите клони и листата, като си представяше причудливи фигури — кучешка глава или картата на Аляска. Но сега не виждаше нищо освен едно старо дърво.

Ричард не знаеше какво да направи за сина си. Болката на Крис беше толкова очевидна и унищожителна, че баща му се ядосваше и същевременно се сковаваше, сякаш всяко движение можеше да запрати Крис в бездната на душевното опустошение, откъдето нямаше да се върне.

Ричард се бе надявал, че Лора ще намери начин да помогне на съпруга си. Двамата се срещаха още в гимназията. Тя го познаваше по-добре от всеки друг, но Ричард бе забелязал, че Лора гледа Крис почти с омраза. Пиянството му се влошаваше. Синът му, който беше герой първо на футболното игрище, а после на бойното поле, сега бе избрал пътя за бягство на страхливците — съмнението в себе си, самосъжалението и алкохола.

— Крис, моля те… Ела долу.

Крис най-сетне погледна баща си и кимна.

Както се оказа впоследствие, щеше да е по-добре, ако бе останал в стаята си. Крис се напи и докато струнният квартет свиреше „Спомени“, падна в басейна.

Когато го извадиха, униформата му беше залепнала за тялото. Не беше трудно да се види, че е много отслабнал.

Крис се качи в стаята си, седна на леглото и заплака. Баща му стоеше на прага и го гледаше, без да знае какво да направи.

— Трябва да се съвземеш, синко. Кениди е мъртва. Тя не би искала да те види в това състояние. Трябва да започнеш отначало.

Синът му го погледна и Ричард видя в безучастния му поглед такава безнадеждност, че се уплаши.

— Всичко свърши, татко — с монотонен и отчаян глас каза Крис. — Не мога да започна отначало. Нищо не ми остана. Това е краят.