Работилницата на дявола

33. Лутър Лъжеца и Лудия Тексасец

Влакът им бе отклонен в Шривпорт, Луизиана, за да да даде път на луксозен пътнически експрес. Влажният топъл въздух полепна по тях като зловонен одеколон. Лутър Лъжеца и Лудия тексасец седяха до Рандъл Рейдър и Декстър Демил и наблюдаваха преподобния Кинкейд. Празният вагон, в който пътуваха, се намираше в средата на влака, превозващ пшеница. Чакаха от почти час.

— Млякото се транспортира из цялата страна по железопътните линии — разсъждаваше на глас Фанън и крачеше напред-назад. — Съхраняват го в огромни хладилни цистерни. Затова ще изпратим възмездие на негрите и евреите в млякото, което купуват от магазините.

— Няма да е толкова лесно — с напрегнат и немощен глас се обади Декстър. — Опитвам се да ти обясня, че в това си състояние прионът е безобиден, защото не е генетично насочен. Така е само обикновен протеин. За да го превърнем в генетично оръжие, трябва да променим всичките му pH-фактори16. Процесът се нарича ацидоза. Работата е много сложна и специфична.

Фанън коленичи до Декстър и изпитателно се вторачи в него. Демил знаеше, че в този миг той не представлява нищо за Кинкейд и също като адмирал Зол, Фанън ще го убие веднага щом получи онова, което иска. Декстър трябваше да призове всичките си инстинкти за оцеляване, за да спечели време.

— Декстър, ние ще постигнем тази победа в името на Бога — каза Кинкейд. — Ще прочистим два града от нечистите раси. Това ще бъде началото на Революцията. Хората, които знаят истината, но се страхуват да действат, ще видят тази победа и ще съберат смелост. Мнозина ще се присъединят към каузата. Мислиш ли, че тази велика победа може да бъде забавена от някакво нищожно лайно като теб?

Демил не каза нищо и Фанън изкрещя:

— Отговори, безбожно копеле!

— Не…

Лутър Лъжеца наблюдаваше учения със садистичен интерес. Той беше тънък и дълъг като върлина, зъл като змия и жесток и опак по характер. След като бе избягал от затвора във Файетвил, където излежаваше присъда за убийство, Лутър се криеше, пътувайки с Християнския хор.

Лудия тексасец беше пълна противоположност на Лутър. Той беше нисък и дебел и никога не повишаваше тон, а шепнеше. Лудия тексасец не беше в добра физическа форма и имаше наднормено тегло. Наричаха го с този прякор, защото за една година брутално бе убил шестима спящи скитници и се бе прославил със смъртоносните си атаки. Очите му обезумяваха, когато посичаше жертвите си с брадвата с къса дръжка, която носеше в раницата си. След като се включи в Християнския хор, той стана главният екзекутор на Фанън.

— „Сложна и специфична работа“. Сигурно ме мислиш за лековерно копеле, което не разбира от нищо — изсъска Кинкейд, оголвайки пожълтелите си от тютюна зъби.

— Не… Аз…

Гласът на Декстър заглъхна.

Фанън се обърна към Лудия тексасец.

— Убий този безбожник.

После стана и отиде до стълбата, за да се изкатери на покрива и да се присъедини към другите членове на групата.

Лудия тексасец взе раницата си, извади брадвата и се приближи до Декстър. Фанън вдигна капака на покрива.

— Не… Не… Моля те — каза Демил, взрян в безизразните очи на Лудия тексасец.

— Говори, братко — рече Фанън.

— Трябва ми лаборатория, измервателни уреди за pH-фактора, киселини и основи. Трябват ми чисти кръвни проби от групите на прицел — афроамериканци и евреи, за да изготвя фрагменти на ДНК.

— Ако намеря всичко, което ти трябва, за колко време ще направиш помията си?

— За няколко часа. Може би и за по-малко.

Фанън се спусна по металната стълба. Ботушите му тупнаха на пода, отеквайки в тишината като плющене на кожен камшик. Той се приближи до Декстър и го погледна.

— Можем да намерим банка с кръв и да откраднем каквото трябва.

— Банките с кръв не съдържат информация. Правителството забранява кръвта да се дели по етнически или расов признак.

— Шибано общество. Шайка лайнари. Е, тогава как ще го направим?

— Има само една лаборатория, където има всичко, което ми е необходимо, но няма да е лесно.

— И на Мойсей не му е било лесно да свали плочите от Синайската планина или да раздели Червено море. Божията работа не е лека. Опасно е да следваш Божията воля. Къде е тази лаборатория?

— В Дяволската работилница във Форт Детрик, Мериланд.

34. Посоката

— Трябва ни влак с предимство — каза Крис на Бъди.

Крис седеше на леглото в апартамента, който Бъди бе наел в хотел „Четири сезона“ във Форт Уърт, и гледаше пътните листове на товарните влакове. Стейси се къпеше в банята.

— Имаш ли нещо с нея? — неочаквано попита Бъди.

— Я стига! Съпругът й е починал наскоро.

— Понякога може да получиш най-хубавото чукане след лична трагедия.

Крис стъписано се вторачи в него, но погледът му сякаш достави удоволствие на Бъди.

— Остави я на мира. Тя се нуждае от време.

Бъди отвори уста да отговори, но Стейси спря водата.

Вратата на банята се отвори и тя влезе в хола на апартамента. Косите й бяха мокри. Беше се увила в две хавлии.

— Господи, чувствам се много по-добре — каза Стейси. — Кой е следващият?

Настъпи продължително мълчание, после Бъди стана и тръгна към банята.

— Докато мирише на жена. Приятно и възбуждащо — ухили се той и затвори вратата.

Стейси погледна картата на Тексас и Луизиана и индиговите копия, които Крис бе изровил от боклука.

— Намери ли каквото търсеше?

— Да. В десет часа довечера оттук тръгва влак с предимство, пълен със скъпа продукция, предимно японски коли. Би трябвало да се движи два пъти по-бързо от влака с пшеница, с който пътува Кинкейд.

— Защо?

— Влаковете с предимство пренасят така наречените „деликатни“ стоки. Колите на този влак струват милиони. Лихвата върху всички тези пари означава, че стоката трябва бързо да стигне до пазара. Влакът с пшеницата ще трябва да го изчаква да мине. Това ще го забави и с малко късмет ще ги изпреварим.

Стейси седна на леглото и започна да бърше косите си с едната хавлия.

— Защо не отидем с кола?

— Поради много причини. Първо, не сме сигурни дали Кинкейд ще отиде чак до Ню Орлиънс. Възможно е да се качи на друг влак в Далас, Шривпорт или Джаксън. — Крис посочи картата. — На всяка от тези гари той може да смени посоката. Ще отидем в Ню Орлиънс, а Кинкейд ще пътува за някъде другаде. Ще трябва да слизам и да разпитвам на всяка гара. Освен това по релсите ще се придвижим бързо, особено ако хванем влака с предимство довечера в десет.

Стейси се огледа, стана и каза:

— Много мило от страна на Бъди да наеме този апартамент. Прекрасен е. Крис кимна, но не каза нищо. Започваше да мисли, че включването на Бъди в тази история е досадна грешка.

Апартаментът беше ъглов и гледаше към някакъв търговски център. Пастелните тонове и красивите старинни мебели успокояваха окото. Климатичната инсталация осигуряваше идеална температура.

Стейси седна на леглото до Крис и каза:

— Не изглеждаш много добре.

— Престани с тези комплименти. Караш ме да се изчервявам.

— Отслабнал си още повече, откакто се запознахме. Той наведе глава и се вторачи в картата и индиговите копия.

— Крис, нуждаем се от теб. Ние сме само трима, а хората от Форт Детрик имат твърде много власт. Освен това в тази история е замесен Пентагонът и един Господ знае кой още. Конспирацията може да стига дори до президента. Не е възможно да се разработи такава голяма програма, без да са замесени висшестоящи личности. Ако се обадим във ФБР, може да ни арестуват, вместо да ни изслушат.

— Нищо ми няма. Ще се справя.

— Трябва да се храниш. Ей сега ще поръчам да ти донесат ядене. Супа, може би овесена каша и кисело мляко.

— Добре — усмихна се Крис. — Но ще пропусна киселото мляко.

— В банята има два душа. Отиди да се изкъпеш, а аз ще поръчам нещо.

Той кимна и бавно стана от леглото. Трябваше да признае, че силите го напускаха с всеки изминал час. Крис отвори вратата на банята.

Бъди Бразил бе увил хавлия на кръста си, стоеше до мивката и смъркаше кокаин. Той рязко вдигна глава и се ухили.

— Охо! Би ли затворил вратата?

Крис се ядоса, протегна ръка и сграбчи Бъди, завъртя го и го изхвърли от банята. Хавлията падна и Бъди падна гол на пода. Тръбичката още беше в носа му. Той дръпна покривката на леглото и се уви, после извади тръбичката от носа си.

— Този задник се дрогираше — презрително каза Крис.

— Глупости — изкрещя Бъди и дръпна покривката на леглото до брадичката си. Картите и индиговите копия се разпиляха по пода.

— Какви други наркотици имаш? — попита Крис, влезе в банята и грабна несесера за бръснене на Бъди.

Бразил се втурна към него, влачейки покривката на леглото. Крис извади пет-шест шишенца и ги вдигна към светлината, за да прочете етикетите. Стейси застана до Бъди на прага.

— Те са за астмата ми — каза Бразил.

— „По едно на всеки четири часа против депресия“ прочете Крис. — Морфинов сулфат, декседрин, клонидин. И всички са предписани от онзи нещастник, когото застреля в задния си двор.

Той хвърли шишенцата към Бъди. Те се удариха в гърдите му и паднаха на пода.

— Виж какво, имам здравословни проблеми.

— Всички имаме проблеми. Аз повръщам храната, защото организмът ми е толкова скапан, че не може да задържи нищо. Ние сме пълна смехория. Шибана болница. Как ще свършим онова, за което сме тръгнали?

— Моля те! — каза Стейси. — Не викай.

Крис излезе от банята и седна на ръба на леглото. Бъди си обу панталона и се наведе да събере шишенцата.

— Изхвърли ги в тоалетната — каза Стейси.

— Предписани са ми — изхленчи Бъди. — Нуждая се от тях.

После видя разочарованието в очите й.

— Махам се. Прибирам се вкъщи — заяви Бъди, хвърли хапчетата в несесера си, събра багажа си и тръгна към вратата.

— Не можеш да си тръгнеш. Нуждаем се от помощта ти — каза Стейси. — Те убиха сина ти.

— Аз почти не го познавах. Апартаментът е платен до утре — каза Бъди, излезе и тръшна вратата.

35. Хайка

Бъди си тръгна по-скоро от неудобство, отколкото от гняв. И сега, докато седеше в джипа на паркинга на „Четири сезона“, се питаше какъв да бъде следващият му ход. В устата си отново усещаше тръпчиво-сладникав вкус. Бе завладян от толкова силна самота и самопрезрение, че това го притисна като съдбоносно предупреждение.

Списъкът с отрицателните му качества беше зашеметяващ. Той беше страхливец и наркоман. Не беше всеотдаен нито към себе си, нито към професията си. Нямаше нито една връзка в живота си, която да цени или да си направи труда да поддържа. Всичките му „близки“ приятели се купуваха и продаваха — професионални познати, които кръжаха около него като самолети, попаднали в гъста мъгла, и чакаха указания от него. Никой от тях нямаше желание да му дари миг на безкористна загриженост. Бъди знаеше, че всичко това е по негова вина. Той бе създал свят, който беше само за него. Неприятната истина беше, че ако искаш да спечелиш уважение, трябва да се отплатиш със същото. Ако продължаваше да фокусира всичко върху себе си, щеше да се пресити. И сега Бъди не знаеше къде да отиде. Не можеше да намери нова посока. Знаеше само, че е престанал да се крие. Но ако не избереше правилния път, щеше да пожертва и малкото, останало от него.

Започна да обмисля възможностите за избор. Може би трябваше да се обади на Пеликана.

Антъни Пеликано работеше за него от петнайсет години. Детективът от Лос Анджелис бе успял да измъкне от затруднено положение неколцина актьори, които се снимаха във филми на Бъди. Пеликано знаеше много тайни и мръсотии в Холивуд. Бъди го бе наел за пръв път по време на развода си. Пеликана успя да разкрие една лесбийска връзка на Тоува и Бъди държа това над главата й като Дамоклев меч, докато деляха имуществото. Антъни сигурно знаеше какво да направи.

Някой потропа на стъклото и Бъди се стресна и рязко обърна глава. Видя портиер в униформа.

— Желаете ли да паркирам колата ви, господине? — усмихна се човекът.

Бъди поклати глава, включи на скорост и потегли в тексаската жега.

— Не ми пука какво са отговорили от офиса му. Кажи му, че е жизненоважно да говоря с него — изкрещя Бъди на Алиша Профит, която го бе информирала, че Пеликана е в Ню Мексико, за да отърве някаква актриса от арест за употреба на мескалин.

— Щели да му предадат да ти се обади — повтори Алиша твърдо като пруски генерал.

Бъди си представи как красивата му асистентка стои зад огромното си бюро в просторния му кабинет в „Парамаунт“ и отчаяно клати тъмнокосата си глава, докато той й крещи. Бе прекарал няколко безобидни нощи с нея, опитвайки се да я свали, но тя му се бе изплъзнала. Алиша винаги си тръгваше с достойнство и затова той я уважаваше. И въпреки това не преставаше да й крещи.

— Там ли е Рейс?

— Да. И Марти е тук.

След миг се обади Рейс Уокър. Гласът му беше плътен и мек, досущ скъпа мебел.

— Как я караш, приятел? — попита каскадьорът с провлачения си говор от Аризона.

— Рейс, нуждая се от помощта ти — каза Бъди. — Вземи четири-пет момчета, които знаят какво правят… Например Били Тюлена и онзи смахнат индианец, когото снимахме в „Шерифа от Каньона на апахите“. Мисля, че се казваше Малкия бизон. Онзи, който вкара горящия пикап в езерото.

— Джон Малката мечка — поправи го Рейс.

— Точно така. И отиди в къщата ми в Малибу и вземи оръжия от шкафа. После ела във Форт Уърт. Колкото можеш по-скоро.

— Какво става, Бъди?

— Имаме да разчистваме сметки — отговори Бъди. Опитваше се да говори мъжествено, но всъщност се чувстваше безсилен и глупав. — Освен това кажи на Алиша да дойде с теб. Трябва ми да уточнява детайлите. Нека се обади на импресариото ми Роб и да изтегли парите от всичките ми кредитни карти. Също така да ми уреди каравана под наем от Форт Уърт за сметка на киностудията. Да бъде дълга най-малко десет метра и с мощен мотор. Ще пътуваме. Трябват ми клетъчни телефони и алкохол. Донеси и няколко дози кокаин и едно-две пликчета марихуана.

— Добре. Но какво става? — повтори Рейс.

Бъди не отговори и затвори, после започна да обикаля безцелно по улиците на Форт Уърт. Накрая спря. Ръцете му трепереха. Нуждаеше се от нещо. Отначало помисли, че му трябва кокаин, за да замъгли съзнанието му и да повдигне духа му. После обаче осъзна, че не са му нужни наркотици. Но какво? Изпитваше някакъв непознат копнеж. Изброи наум физическите си потребности, но списъкът не съдържаше това усещане. И после изведнъж картината се изясни.

Докато седеше в джипа, спрял на една от улиците на Форт Уърт, Бъди осъзна, че повече от всичко копнее за самоуважение.

36. Влак с предимство

— Макс беше герой — каза Стейси. — Той отиде във Форт Детрик и разбра какво правят там, и те го убиха. Макс би постъпил точно така. Би рискувал всичко, дори живота си, ако види несправедливост или измама. И затова го убиха.

Тя произнесе последните думи шепнешком, сякаш беше в църква, макар да бе приклекнала в чакъла до окъпаните от лунна светлина релси.

Двамата с Крис се намираха на петстотин метра източно от бивак „Уютна колиба“ и чакаха влака в двайсет и два часа. Нощта беше топла. Встрани от тях бяха приклекнали други скитници, които също чакаха влака. Вятърът заглушаваше гласовете им.

— Понякога си мисля, че ще полудея. Толкова много ми липсва Макс — добави Стейси.

Крис кимна, после се замисли за Кениди и сякаш усети топлата й ръка на рамото си и дъха й. Споменът за болезнената й смърт не можеше да заличи онези приятни мигове.

Макс разбираше всичко. Можеше да чете мислите ми. Винаги знаеше какво ме плаши и намираше начин да ми помогне.

Крис я погледна, поразен от душевната й сила и красотата й.

След като чу как Стейси описва съпруга си, той се запита защо Макс Ричардсън е работил във Форт Детрик с такава лоша компания. Някак не се връзваше.

— Защо Макс е отишъл да учи при Декстър Демил? — попита Крис.

— Макс много се притесняваше за прионите. Каза ми, че били една от най-големите и потенциално смъртоносни заплахи за глобалната околна среда. Смяташе, че болести като „луда крава“ са само началото. През осемдесетте години англичаните не съумяха да се справят с нея. Те не вярваха, че тази болест ще прескочи междувидовата бариера, но тя зарази и овце. А после идентифицираха над десет случая на заразяване на хора, което доказва, че прионите може да се пренесат и върху Хомо сапиенс. Симптомите на инфектираните от „луда крава“ хора са същите като на болестта „куру“ при аборигените, които Декстър Демил и Карл Гайдушек са се опитали да изолират през седемдесетте години. Болестта „куру“ се причинява от странния обичай на аборигените да изяждат мозъка на мъртвите си роднини. И при „куру“, и при „луда крава“ причинителите са деформирани клетъчни белтъчини. Макс смяташе, че науката не е готова да се справи със заболяванията, предизвикани от приони. В момента още няма много случаи сред хората, но той мислеше, че скоро ще има вълна на зараза, причинена от инфектирано говеждо месо. Точно затова искаше да работи с Декстър Демил — за да намери лек и да разбере как се разпространява болестта и какъв е инкубационният период преди да се проявят ранните симптоми — промяна на настроението и агресивност. Крис я слушаше внимателно.

— Проблемът в Англия се влоши, защото правителството не субсидира изцяло фермите. Ако фермерът установи, че кравата му е умряла от „луда крава“, правителството изплаща само половината от животното. Макс каза, че в резултат на това фермерите не съобщават за заболелите крави, а продават трупа на някоя компания за животински храни на цялата цена и без да предупреждават кланицата. Компанията смила месото и го превръща в храна за други животни. Прионите оцеляват и се предават на цели стада. Макс изучаваше и лекотата, с която прионите прескачат междувидовата бариера. Миналата година Уендъл и Макс направиха лабораторни изследвания и установиха, че дори торовете за зеленчуци, съдържащи заразен костен прах, пренасят дефектната белтъчина. И от зеленчуците заразата се пренася на хората. Не искам да прозвучи драматично, но ако не се контролира, болестта на прионите може да обхване целия свят, унищожавайки всички видове бозайници.

Двамата се умълчаха за миг, после Стейси продължи:

— Макс умря, опитвайки се да спре всичко това. Трябва да вземем приона „Бледия кон“ от Кинкейд, преди да е заразил нещо с него. Биологичното оръжие, което е разработил Демил, изглежда, действа не за период от години, а за броени часове. Това означава, че той и екипът му в Дяволската работилница са го подсилили с нещо. Във Ванишинг Лейк биологичното оръжие действаше много по-бързо. Знам, че звучи пресилено, но ако се опита да зарази с приона големи групи от населението, Кинкейд може да извърши акт, който ще промени еволюционния процес на човечеството. Ако бъдат премахнати хората с определени гени, в оцелелите, които не са умрели веднага, може да настъпят генетични промени. Кой знае какви поражения ще има след петдесет години? Трябва да докажем, че онези копелета от Дяволската работилница наистина разработват тези неща, и ако искаме да привлечем вниманието на обществеността, трябва да се сдобием с мостра, за да разобличим адмирал Зол с доказателство.

Крис за пореден път бе обзет от съмнения във възможностите си.

— Стейси, не съм сигурен какво изисква всичко това. Не съм в добра физическа форма. Нещата за мен се промениха. Не съм такъв, какъвто бях. Не знам дали ще мога да се справя.

Тя го погледна и изпита желание с нея да беше Макс. Макс би приел предизвикателството независимо от последиците. Коленичилият до нея морски пехотинец не можеше да замени мъртвия й съпруг, но пък тя нямаше към кого другиго да се обърне за помощ. Стейси хвана ръката му и я стисна.

— Знам. И аз изпитвам същото. Но трябва да опитаме. Залогът е твърде голям.

— Още треперя — призна Крис. — И още жадувам за алкохол. Понякога мисля само за това. Не съм сигурен дали ще мога да остана трезвен. Бъди взе всички оръжия, а срещу нас има трийсет-четирийсет души. Необходим ни е план, а аз нямам никаква представа…

Стейси го погледна и за пръв път видя в него морския пехотинец от снимката зад барчето на баща му. В сините му очи блестеше енергията от младежките му години. После, също така бързо, както се бе появило, видението изчезна.

Изведнъж в далечината се видяха светлини, после се показа жълто-червеният нос на локомотива. Фаровете се насочиха към тях. Нощните птици и скитниците се умълчаха, докато скърцащото и стенещото чудовище тракаше по релсите.

Локомотивът мина покрай Стейси и Крис и земята под краката им се разтресе. Горещият вятър от тръбата за изгорели газове развя дрехите им като пустинен вятър. После се появиха товарните вагони с колите и на лунната светлина като огърлица заблестяха цветовете на дъгата.

— Сега! — извика Крис и хвана Стейси за ръката.

Хукнаха покрай един от вагоните, превозващи автомобили. Влакът се движеше само с осем километра в час и не беше трудно да тичат успоредно с вагона.

— Хвани се за дръжката. Пази си краката! — изкрещя Крис, после скочи на стъпалото, хвана се за перилата и се прехвърли във вагона.

Стейси също скочи, хвана се за перилата и стъпи на стъпалото.

Вагонът мина покрай групата скитници, които също тичаха успоредно с влака и се опитваха да се качат.

— Къде ще седнем? — попита Стейси. Сърцето й биеше силно от вълнение.

— Ела — отговори Крис.

Изкатериха се по малка червена стълба. Под тях тракаха огромните метални колела на влака.

— Внимавай да не се подхлъзнеш — предупреди я Крис. Качиха се на горния етаж на вагона, където имаше редица нови мерцедеси. Крис започна да се промъква покрай колите, докато не стигна до началото на редицата. После извади джобно ножче, измъкна хромираната лайсна от вратата на един бял мерцедес, бръкна в дупката и отключи. Отвори вратата и се вмъкна в автомобила, като се премести на седалката до шофьора, за да може Стейси да седне зад волана. Тя също се качи в колата и затвори вратата. Крис издърпа пепелника, извади ключовете, подаде й ги и каза:

— Запали.

Стейси включи двигателя. Крис се наведе, за да види колко бензин има.

— Резервоарът е пълен до половината — каза той, кимна доволно, включи климатичната инсталация и я нагласи на двайсет и три градуса. — Е, добре дошла в луксозния вагон на скитниците. Каква музика харесваш?

— Ами… рок енд рол — усмихна се тя.

Крис намери музикална станция на радиото и го пусна тихо, после се облегна назад.

— Пък аз мислех, че пътуването по товарните влакове е тежко и мръсно — каза Стейси.

— Всяко занимание има тънкости, дори пътуването по товарните влакове. Но в това има и прагматичен аспект. Предстои ни да минем през петкилометров тунел, където ще се задушим от липса на кислород, ако сме навън. Но тук в колата няма да усетим нищо.

Двамата се облегнаха назад и се заслушаха в музиката. Влакът продължаваше да се движи под безоблачното, осветено от луната небе на Тексас. След половин час влязоха в дългия тунел, и както бе обещал Крис, не усетиха смъртоносните дизелови изпарения.

Влакът излезе от тунела и Стейси погледна Крис, който замислено се бе вторачил в пейзажа през прозореца.

— Сигурно е било ужасно да загубиш дъщеря си по този начин — неочаквано каза тя, сякаш прочела мислите му. — Представям си колко много ти липсва.

Крис прехапа устни, но не каза нищо. Думите не можеха да изразят чувствата му.

37. Престолът до Господ

Робърт Вейл и Лудия тексасец рядко разговаряха, защото имаха съвършено различни мнения по основните въпроси. Робърт Вейл виждаше Фанън Кинкейд като спасител, богоподобен месия, който получава Божии напътствия. Лудия тексасец виждаше Фанън Кинкейд като друг вид избавление. Фанън му бе дал разрешително да убива и действията му на „прочистване“ облекчаваха ужасната болка в душата му.

Робърт Вейл и Лудия тексасец седяха зад диспечерската кула на разпределителната гара в Шривпорт, Луизиана, и чакаха началникът да изхвърли в боклука ненужните копия на пътните листове на товарните влакове. Гарата беше огромна. Шривпорт беше център на металните отпадъци и се бе разраснал като главна разпределителна гара, откъдето потегляха товарните влакове за Източното крайбрежие.

Двамата мъже не разговаряха и не се поглеждаха, сякаш неволният контакт можеше да съживи презрението, която изпитваха един към друг.

Бяха ги изпратили да вземат копията на разписанията на товарните влакове, превозващи мляко и идващи от Харисбърг, Пенсилвания. Харисбърг беше център на млекодобива, където товареха с мляко огромни хладилни цистерни, предназначени за големите градове в източната част на Съединените щати. Фанън внимателно бе избрал двата града, които възнамеряваше да атакува. Той заяви, че Детройт е столицата на нечистите раси, а Ню Йорк — свърталище на евреите, конклав, пълен с паразити на юдейска поквара. Сега му трябваха само индиговите копия, за да види накъде ще потеглят цистерните с млякото. И тази мисия той бе възложил на Робърт Вейл и Лудия тексасец.

Двамата седяха на сянка зад диспечерската кула и мухите бръмчаха над главите им и кацаха в косите им.

Малко след десет вратата се отвори и по дървените стълби слезе кльощав мъж по джинси и фланелка. Той изсипа в боклука съдържанието на картонената кутия, която носеше, после се обърна и бавно се качи в кабинета си.

— Хайде — каза Робърт Вейл и двамата изскочиха от сенките на магнолията и бързо грабнаха двайсетина индигови копия.

— Хей! — извика някой.

Робърт Вейл се обърна и видя нисък набит пазач в униформа, който държеше поничка.

— Какво правите? — изръмжа пазачът и заплашително тръгна към тях.

— Какво правим ли? — попита Робърт Вейл и погледна Лудия тексасец за помощ.

Лудия вече бе започнал да се усмихва, предвкусвайки убийството, и да плъзга ръка под разкопчаната си риза. Ъгълчетата на месестата му уста се набръчкаха в ухилване, в което нямаше нищо весело.

— Чухте какво ви попитах. Какво правите? Крадете копия на пътните листове, а? — изсмя се подигравателно пазачът.

Той се приближи до тях, захапа поничката, за да освободи ръката си, и грабна копията от Робърт Вейл.

— Е, днес няма да се качите на влака, скапаняци. Отивате в затвора — изфъфли униформеният мъж.

И посегна да откопчее белезниците от колана си. В същия миг Лудия тексасец извади пистолет и го застреля между очите. Деветмилиметровият куршум проби дупка в средата на челото на пазача. Главата на мъжа отхвръкна назад, но предизвиквайки всички закони на физиката, поничката остана в устата му. Лудия тексасец

изпита доближаващо се до оргазъм удоволствие, когато видя как светлината в очите на пазача угасва. Мъжът падна — първо на колене, сетне по лице — и удари пръснатия си череп и неизядената поничка в прахоляка в краката на Лудия.

За миг настъпи тишина, после Робърт Вейл чу нещо, което прозвуча като драскане на нокти по черна дъска. Огромното туловище на Лудия се тресеше. Убиецът се кикотеше. Преподобният Фанън Кинкейд седеше в топлия вагон на влака, превозващ пшеница. Бяха спрели, за да изчакат влак с предимство и завръщането на Робърт Вейл и Лудия тексасец. Чакаха вече два часа.

Рандъл Рейдър седеше в отсрещния ъгъл на вагона и тихо четеше Библията на Декстър Демил. Фанън се заслуша в плътния му дрезгав глас.

Преди години Фанън бе започнал като изпълнен с патриотизъм лейтенант от южняшко баптистко семейство и воден от идеализъм, бе отишъл във Виетнам, за да служи на родината си. Бяха му казали, че няма да се бие срещу северновиетнамците, а срещу комунизма. Той знаеше, че комунистите са врагове на Бога, затова мисията там му се стори справедлива. Но всичко, което видя и направи в онова затънтено място, промени мнението му за човечеството. Фанън стана свидетел на злоупотреби с наркотици, безумие, поквара и разврат. Но продължи да вярва в Бога и в родината си и се отличи в сраженията. Върна се с куп медали и званието полковник. Но щом отново стъпи на американска земя, нещата се промениха.

Хората го наричаха „убиец на бебета“ и го заплюваха, когато се разхождаше с униформата си, която провъзгласяваше победите му над безбожния комунизъм с редиците отличия над сърцето му. Не можа да си намери подходяща работа. Бюрата по труда отнемаха работните места от него и ги даваха на протестиращите срещу участниците във войната, негрите и евреите, които бяха останали по домовете си. Докато препрочиташе откъси от Стария завет, Фанън проумя неща, които дотогава не бе разбирал. Неща, които нямаха смисъл за него, когато беше млад, сега се набиваха в очите му от страниците на Битие и Откровението на Йоана. Всичко бе предсказано преди хиляди години. Той прочете, изтълкува и разбра как дяволът е изпратил на земята юдеите и нечистите раси, за да се опълчат срещу Божията воля. През следващите няколко години Фанън започна да пътува из страната. Отказа се от традиционните политически протести и предпочете книгите за сепаратизъм на белите. Посети арийската църква в Хейдън Лейк, Айдахо, и там се запозна с Боб Матюс. Една нощ двамата дадоха кръвна клетва и се зарекоха да прочистят Съединените еврейски щати от покварата и злото. Фанън стана арийски Робин Худ. Обираше банки и супермаркети и даваше парите на хора, които според него бяха поддръжници на каузата на белите. В замяна не искаше нищо — освен безрезервната им убеденост.

Възгледите му за религията се промениха. Вече не беше баптист. Новите му виждания приличаха на гипс, излят върху несъвършения отпечатък на човечеството, гипс, който се втвърдяваше, докато не изпъкнеха очертанията на моралните недостатъци на Америка. Социалните програми и политическите теории набраздяваха повърхността на любимата му нация като вражески окопи. Нещо повече, Фанън придоби ново чувство за собствената си значимост. Сега вече наистина виждаше призванието си. Той вече не беше само Робин Худ, а новият месия.

Свирката на влака наруши тишината и го изтръгна от мислите му. Земята под вагона се разтресе и покрай тях премина влакът с предимство.

Фанън погледна лъскавите нови автомобили, които се изнизваха пред очите му. Те бяха безбожна възхвала на безграничните човешки потребности от материални ценности. Колите бързаха да стигнат до пазара, където щяха да оправдаят търговските очаквания като фрапантни контейнери за надутата себичност на езичниците. А Фанън, новият месия и Божият ангел на отмъщението, изчакваше встрани, докато автомобилите минаваха покрай него. Но знаеше, че също като Исус и Мойсей преди него, когато падне на бойното поле, ще отиде на небето и ще бъде поканен да седне на престола до Господ.17

38. Шривпорт

От прозорците на белия Мерцедес Крис и Стейси видяха спрелия товарен влак с пшеница.

— Ето го — каза Крис.

— Мислиш ли, че Кинкейд още е в него?

— Това трябва да е влакът, на който се е качил. Поне според Джак Парния локомотив.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да слезем. Той може да смени влака или да ни изчака да минем. И в двата случая трябва да проверим в разпределителната гара и в местния бивак за скитници. Оттук Кинкейд може да се отправи във всяка посока.

— Как ще слезем? — притеснено попита Стейси, защото влакът се движеше с повече от деветдесет километра в час.

— Влакът ще намали скоростта, когато мине покрай разпределителната гара в Шривпорт. Хайде!

Крис изключи двигателя на мерцедеса и отвори вратата.

Върнаха се по същия път и стигнаха до стълбата. Крис слезе пръв и помогна на Стейси. Застанаха на пода на товарния вагон, само на метър над релсите.

— Не говориш сериозно, нали? — попита Стейси и погледна чакълестия наклон, пробягващ отдолу.

Крис слезе по страничната стълбичка, хвана се за перилата и провеси десния си крак над релсите. Почти мигновено въздушното течение вдигна крака му и го удари в задника му.

— Какво правиш?

— Това е начин да разбера дали влакът се движи достатъчно бавно, за да скочим. Стар и изпитан метод — усмихна се Крис. — Още не можем да слезем. Влакът се движи твърде бързо.

Влакът наближи Шривпорт. Крис посочи една от старите дървени бараки, покрай които минаваха. На стената бе нарисуван някакъв знак.

— Виждаш ли това?

— Да — отговори Стейси.

— Такъв знак във формата на обърнато V на стена преди града означава, че ченгетата на гарата са гадни копелета, които ще те пребият преди да те арестуват. Това е предупреждение, оставено от скитници… Затова трябва да слезем преди да стигнем до товарната гара.

Неколцина скитници скочиха от влака и се претърколиха в прахоляка.

Крис отново провеси крак над чакъла, за да провери дали влакът е намалил достатъчно скоростта. Този път кракът му не се удари в задника.

— Добре. Да слизаме.

Той събра сили и скочи, после направи няколко несигурни крачки, падна и се претърколи през рамо. Без да се замисля, Стейси също скочи, падна на земята и се затъркаля като трън, понесен от вятъра.

Влакът намали още. Спирачките изсвистяха.

Крис вдигна Стейси и се усмихна.

— Току-що за пръв път скочи от влак, нали? Е, добре дошла при Рицарите на пътя. Ако още пиех, щяхме да полеем събитието.

— Господи, не е толкова лесно, колкото изглежда — усмихна се тя, въодушевена от преживяването.

Скитниците бяха изчезнали като по магия, досущ хлебарки в дъските на под. Стейси и Крис тръгнаха покрай релсите към близките дървени бараки. Крис посочи рисунките на стената на една от тях.

— Виждаш ли това? Стейси кимна.

— Скитниците ги рисуват, за да предупреждават събратята си какво ги очаква на разпределителната гара.

Той посочи триъгълник с две ръце от двете страни и обясни:

— Това означава, че ченгетата са въоръжени. После й показа друг символ — рисунка на котка.

— А това означава, че тук живее добра жена.

До котката имаше три триъгълника, всеки по-голям от предишния.

— А това? — попита Стейси.

— Това означава, че жената вярва на преувеличени истории и измислици. Лековерна е. Хайде да вървим.

Минаха покрай бараката с рисунката на котка, намериха вратата, отвориха я и прекосиха отрупания с ръждясали железни отпадъци двор. Крис потропа на задната врата на порутената къща, която отчаяно се нуждаеше от боядисване. След минута отвътре се показа възрастна жена с кърпа на главата.

— Я виж ти — усмихна се тя на Крис, после насочи замислен поглед към Стейси. — Мисля, че не съм ви виждала.

— Току-що скочихме от влака и се питаме дали ще бъдете така любезна да ни разкажете нещо повече за разпределителната гара тук.

— Стойте надалеч от Шривпорт, Тукашните пазачи са зли. Как те викат, синко?

— Аз съм Лъки, а тя е Стейси.

— Викат ми Пепеляшка — гордо каза старицата. — Заради саждите от влаковете.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се Крис, после добави: — Искаме да знаем къде е бивакът и що за място представлява.

— Наричат го „Черното леговище“ и е много опасен. На изток оттук е, край реката. Там има много бандити. Миналата година убиха двама скитници. Ченгетата не направиха нищо и слухът се разпространи. И оттогава бивакът се пълни с членове на ПТВА. Три километра по-нататък вдигат нов бивак, казва се „Нуждая се от повече“. Там е по-безопасно. Нещата не са като едно време. Сега всички имат оръжия. Тази сутрин скитници застреляха един от пазачите.

— Сериозно? — попита Крис.

— Да. Цял ден говорят за това по телевизията. Казаха, че е застрелян с деветмилиметров пистолет.

Крис си спомни, че докато беше във водите на Ванишинг Лейк, Кинкейд бе насочил срещу него деветмилиметров пистолет.

— Далече ли е разпределителната гара от железопътната линия? — попита той.

— Не. Няма и километър. Но в момента пазачите са побеснели. Ще пребият всеки, който прилича на скитник.

— Имате ли нещо против, ако приятелката ми постои при вас, докато аз свърша някои неща?

— Не, разбира се — усмихна се възрастната жена. — Винаги се радвам на компания.

— Няма да се бавя — каза Крис на Стейси.

Тя го последва до портата на градината и попита:

— Какво ще правиш?

— Ако хората на Кинкейд са убили пазача, обзалагам се на каквото искаш, че са търсили копия на пътните листове на товарните влакове. Ще отида в бивак „Черното леговище“, за да проверя дали още са там. Ако ги намеря, може да разбера на кой влак смятат да се качат. Искам да стоиш тук и да се ослушваш за влака с пшеницата. Трябва да мине всеки момент. Излез и огледай вагоните. Търси празен вагон и гледай под всичките. Понякога скитниците пътуват под вагона или на покрива. Бандитите на Кинкейд са четирийсетина и вероятно пътуват в два-три вагона. Ако още са на влака, ще ги забележиш.

— Щом мислиш, че са на влака, защо не се промъкнем да проверим?

— Не мисля, че са там, защото иначе нямаше да отидат в диспечерската кула и да убият пазача, но за всеки случай трябва да проверим. Освен това, докато отидем чак дотам, влакът сигурно ще потегли. Огледай го, докато минава. Ще гледам да се върна бързо.

Той й се усмихна и излезе. Стейси чу стъпките му по чакъла.

Тя се обърна и погледна възрастната жена, която прибираше побелелите си коси под забрадката, за да е по-представителна пред гостенката си. Стейси имаше чувството, че е Алиса в заешката дупка. Намираше се в нов свят, където не беше в сила нито едно от правилата в предишния й живот. И не разбираше нищо.

39. Изкушението

Крис застана пред къщата на Пепеляшка и се опита да определи накъде е изток.

През петдесетте и шейсетте години Шривпорт беше голям център на метални отпадъци и в резултат на това се бе превърнал в главната разпределителна гара на Юга. И сега, поради множеството железопътни линии, тук имаше всевъзможни фабрики, произвеждащи всичко — от топки до мебели. Постройките бяха сгушени сред дървета с огромни корони.

Въздухът беше влажен. Крис вървя към реката, докато фланелката не му плувна в пот. Повечето сгради, покрай които мина, бяха строени през петдесетте години и приличаха на мотели. Тук-там имаше по някоя хубава къща, строена преди Гражданската война.

След час Крис намери Черното леговище. Щом го зърна, разбра, че предупреждението е вярно. Нямаше кучета, нито деца, което беше лош знак. Освен това колибите бяха временни и по-импровизирани от обикновено. В другите биваци скитниците често строяха бараки от вехтории и откраднати материали и после ги оставяха на идващите след тях. В този бивак нямаше „постоянни жилища“. Всички бяха неприветливи коптори, направени от неприветливи хора. След като временните им обитатели се преместеха, копторите мигновено се разграбваха.

Крис съблече фланелката, която беше неподходяща с монограма си на кон и ездач, и я завърза на кръста си. Някога стегнатите му мускули бяха изтънели. Той все още имаше атлетично телосложение, но беше много отслабнал. Крис протегна ръка, взе малко кал от реката и натърка главата и лицето си. Така изглеждаше мръсен, сякаш не се беше къпал от няколко седмици. После събу хубавите си испански кожени мокасини и ги скри под мъха на едно дърво.

Бос и гологръд, Лъки Кънингам влезе в бивак „Черното леговище“. Никой не го закачи. Той се бе преобразил в един от тях. В този си вид Крис не беше интересен за никого като плячка за ограбване. Поглеждаха го веднъж и преставаха да му обръщат внимание.

Той започна да се мотае из бивака, като залиташе, сякаш беше дрогиран или пиян. Желанието му да пийне нещо нарастваше. Устата му се напълни със слюнка и стомахът го заболя. Някъде беше чел, че ако си на диета, трябва да стоиш далеч от кухнята, защото влезеш ли в помещение, където си свикнал да се храниш, започваш да изпитваш глад. Крис беше вечно пиян в тези биваци и сега го обзе замъгляваща съзнанието жажда за алкохол. Той усети, че решителността му отслабва, затова продължи да върви, спомняйки си Кениди и обещанието си да отмъсти за нея. Но ръката му беше в джоба, където имаше достатъчно пари, за да си купи бутилка от скитниците. Тези противоречиви мисли се въртяха в главата му, докато очите му оглеждаха временните обитатели на бивака.

И в следващия миг видя Бен Брук Боб и Пулман Хлапето. Те бяха край езерото, настрана от останалите. Крис ги познаваше от няколко години. Бен Брук Боб беше гаден кучи син, който бе висок колкото него и тежеше най-малко сто и двайсет килограма. Нещо по-лошо, той беше откачен. Веднъж изпадна в ярост и нападна с чук един скитник. Беше почти размазал на пихтия мъжа, когато неколцина скитници успяха да го дръпнат настрана. А Пулман Хлапето имаше детска физиономия и беше хомосексуалист, лична собственост на Боб. По товарните влакове пътуваха малцина педерасти, както и малко жени.

Крис реши, че вероятно ще изтръгне повече от Пулман Хлапето, ако го отдели от Бен Брук Боб, който ревниво пазеше кльощавия си любовник. След двайсетина минути Пулман стана и остави Боб сам край реката. Крис го проследи, промъквайки се между дърветата покрай бивака. Скоро разбра, че Хлапето отива в гората по голяма нужда. Пулман извади от джоба си бутилка и я сложи на земята. Сетне разкопча колана си, смъкна панталона си до глезените и клекна. Крис стоеше сред дърветата недалеч от него. Вниманието му беше раздвоено между клекналия Пулман и бутилката уиски, която примамливо лежеше пред очите му. После сигурно несъзнателно разбута зелените листа и Хлапето погледна право към него.

— Здрасти — ухили се Крис. — Отдавна не сме се виждали. Хайде, свърши си работата, после ще поговорим.

Крис излезе от скривалището си и взе бутилката. Стомахът го присви само при допира с алкохола. Представи си как огнената течност се стича в гърлото му и сгрява тялото му.

Пулман Хлапето го погледна учудено, бързо стана и вдигна панталона си.

— Не те познавам — каза той. На продълговатото му лице беше изписан страх, но и вълнение.

— Запознахме се преди няколко години в бивак „Оглозган кокал“ край Денвър. Още ли ходиш с Бен Брук Боб? — сладострастно се ухили Крис: опитваше се да изкара Хлапето от равновесие с държането си.

— По-добре се разкарай. Ако Боб те види, че говориш с мен, ще те убие.

— Боб няма да разбере, че сме разговаряли, ако не направиш глупостта да му кажеш. Искам само малко информация. Чух, че Фанън Кинкейд е бил в този бивак. Искам да знам къде е отишъл.

Без да съзнава, Крис отвъртя капачката на бутилката и я вдигна към устата си.

— Махай се от мен, по дяволите! Имаш ли представа какво ще стане, ако Боб те хване с мен? — Хлапето изпадна в паника.

— Само отговори на въпроса ми. Виждал ли си наоколо Кинкейд?

Крис отпи глътка, но я задържа в устата си — нещо не му позволи да я преглътне. Дълбоко в подсъзнанието си той чу гласа на Кланси. „Той ще разбере, ако се провалиш, затова недей да пиеш. Ти ще сразиш онзи лайнар.“ Той стоеше, без да може нито да изплюе алкохола, нито да го преглътне. Накрая друг взе решението вместо него.

— Какво правиш с приятеля ми, да ти го начукам? — прониза тишината гласът на Бен Брук Боб.

Крис рязко се обърна, но беше късно. Огромният скитник го удари в лицето и Крис се строполи на земята, като изплю уискито. Претърколи се вдясно секунда преди ножът, хвърлен с безпогрешна точност, да се забие на мястото, където лежеше. Крис скочи, но Бен Брук Боб заби рамо в стомаха му, като крещеше от ярост. Двамата паднаха върху купчина камъни.

Ръмжейки като див звяр, Бен Брук Боб нанесе три бързи удара по главата на Крис, който видя звезди и усети вкус на кръв в устата си. Схватката беше към края си, защото Крис едва съумяваше да запази съзнание. С отчаян рефлекс, усвоен по време на обучението си в специалните сили, той придърпа към себе си Бен Брук Боб и притисна ръцете му до тялото му. Съзнанието му леко се проясни. Той се претърколи, ритна с десния крак, изтласка се на левия и се озова върху Боб. После го хвана през гърдите. Но Боб изви гръб, отскубна се от ръцете му и се изправи. Крис нямаше сили и главата му беше замаяна. Още беше на колене. Бен Брук Боб се обърна и го ритна в лицето. Крис падна по гръб. Боб отново вдигна крак, но Крис успя да го ритне в слабините. Боб се преви на две. Крис протегна ръце и го дръпна на земята. Този път вкопчи пръсти в мускулестия му врат и започна да го души, спирайки притока на кръв към мозъка му. Боб отчаяно започна да се мята. После нещо във врата му изведнъж изпука. След няколко секунди Бен Брук Боб лежеше неподвижно по лице на земята. Крис стана и се обърна към Пулман Хлапето.

— Не ме удряй — ужасено изпищя скитникът.

— Говори, дрисльо — каза Крис. Беше напълно изтощен от двуминутната схватка и знаеше, че ако Хлапето побегне, няма да успее да го хване. За щастие, хомосексуалистът не се сети за тази тактика.

— Остави ме на мира — каза Пулман и отстъпи няколко крачки.

— Кажи ми, каквото те питам, инак ще свършиш като него — блъфира Крис. Главата му беше замаяна, а зрението — замъглено.

— Не знам нищо за Кинкейд, нито за оня дебел убиец, с когото пътува. Аз и Боб сме тук само от няколко часа.

— Какъв дебел убиец? За кого говориш?

Крис пристъпи заплашително напред. Пулман Хлапето погледна Боб за помощ, но грамадният скитник все така лежеше по лице.

— Викат му Лудия тексасец — каза Хлапето.

— Бяха ли тук, в този бивак?

— Двама от тях седяха ей на оная маса, до дърветата. Гледаха някакъв боклук. Само това знам.

— Кои двамата?

— Лудия тексасец и някакъв гаден скапаняк. Имаше татуировки на челото. „Яж лайна“ и „Шибай се“.

Устните на Пулман трепереха. Той изглеждаше на петнайсет-шестнайсет години, но Крис бе чувал, че е на двайсет и пет. „Дупетата“ като Хлапето се предаваха от скитник на скитник и Крис не знаеше дали да го съжалява, или да изпитва отвращение към него.

— Защо не се прибереш вкъщи? — попита Крис. — Махни се оттук, по дяволите. Този тип не ти трябва. Изчезвай, преди да се е свестил.

— Може би ще го направя — каза Пулман, но не помръдна от мястото си. Приличаше на хванато натясно зверче.

Крис се обърна и тръгна, оставяйки бутилката уиски там, където бе паднала. Отправи се към масата, която бе посочил Пулман Хлапето. В прахоляка имаше някакви хартии. Други плаваха в плитките води край брега на реката. Вятърът бе отвял няколко индигови копия в храстите. Крис ги събра и бързо излезе от бивака.

Приближи се до дървото, където бе скрил мокасините си, взе ги и тръгна към къщата на Пепеляшка. На половината път намери навит градински маркуч, пусна водата и изми калта от главата и кръвта от лицето си. Въпреки умората и болките от сбиването, усети, че върви с лекота, както преди футболните мачове, когато тръпнеше от вълнение преди двубоя. Бе намерил онова, което бе отишъл да търси, но бе направил и нещо по-важно — бе устоял на изкушението да пие. Не знаеше дали щеше да преглътне уискито, или не. Беше се поколебал, бе стигнал до границата, но не я бе прекрачил. Духът му се повдигна.

Влезе в двора на Пепеляшка, седна под сянката на магнолията и разгърна индиговите копия. Стейси го гледаше с любопитство. Крис още изглеждаше зле, но въпреки това се усмихваше. Тя долови промяна в него.

— Ето — каза той и посочи едно от копията. — Някой е отбелязал това с молив.

Стейси прочете: ПРЕД — ШП — БР — БМ (КСС-Ю)

— Изглежда от Шривпорт тръгва влак с предимство за Батън Руж, по линия „Канзас Сити Юг“. Сетне са отбелязали прехвърляне на линия „Норфък Юг“, която отива до Балтимор — каза Крис и погледна Стейси. — Питам се, защо Балтимор.

Двамата се замислиха, после Стейси рече: — Балтимор е само на осемдесет километра от Форт Детрик.

40. Императорът

Бъди бе чувал, че когато Цезар минавал по изпълнените с хора улици на Рим, до него винаги вървял един роб. Докато тълпите приветствали императора, робът шепнел в ухото му: „Цезаре, ти си простосмъртен.“

Бъди нямаше човек, който да го съветва и вразумява. Напротив, робите му постоянно изкарваха най-лошото в него. И колкото повече им плащаше, толкова по-взискателен и неумолим ставаше той.

Бъди седеше на „командирския“ стол, точно зад Били Тюлена, който караше десетметровата каравана, наета от Алиша Профит, асистентката на Бъди, и крещеше на чернокожия каскадьор, като сочеше отклонението от магистралата.

— Подмина го, шибан скапаняк!

Били намали и започна да търси място, където да обърне.

Караваната беше пълна с „откачалките на Бразил“ — изразяващ симпатия, но в същото време унизителен термин за най-доверените му служители.

Алиша Профит говореше по клетъчния телефон и уговаряше промени в графика на озвучаването на филма „Предстартово броене в окръг Смърт“ — Бъди бързаше да го пусне по екраните през януари, наред с боклуците на другите киностудии. По традиция през януари прожектираха най-скапаните филми през годината.

До Алиша седеше Рейс Уокър, както винаги облечен като състезател по родео, в избелели сини джинси, колан със сребърна тока и прашни ботуши с цвета на шкурка. До него беше Джон Малката мечка, който рядко говореше. Черните му очи блестяха, а загорялото от слънцето лице беше сплескано, сякаш някой го бе цапардосал с лопата при раждането. Джон Малката мечка обаче не се страхуваше от нищо. Бъди го бе виждал да изпълнява невероятни каскади — да шофира с лудешка скорост, да скача от двайсететажни сгради и да избухва в пламъци. Качествата му бяха изумителни, но въпреки това Бъди не проявяваше уважение към него. Никой не му казваше, че се държи просташки, затова Бъди невъздържано обиждаше всички.

— Оня скапаняк е взел проклетия прион и ние трябва да разберем къде отива и да му го вземем — крещеше Бъди, повтаряйки едно и също за стотен път. — Няма да е трудно да го проследим. В шибаното му паство има петдесетина души. Той е евангелист с безумен поглед и сребристобели коси. Лесно ще го забележим… Дай малко прах — извика той на Алиша, която прошепна нещо по телефона и затвори, после извади кокаин от чантата си и вещо отмери две дози.

Докато Бъди смъркаше, „откачалките на Бразил“ се правеха, че не забелязват това, и нервно гледаха през предното стъкло.

Той избърса остатъците от носа си и гневно се вторачи в картата, очаквайки въздействието на наркотика.

— Шривпорт е само на четирийсет километра. Рейс, когато стигнем там, ще отидем при ченгетата, ще им покажем значката ти и ще видим дали ще дойдат с нас до бивака, където се мотаят скитниците. После ще трошим кости, докато някой проговори.

Рейс Уокър имаше значка на шериф от Ню Мексико, която много пъти бе спасявала Бъди от затвора.

Полицията в Шривпорт се помещаваше в тухлена сграда на Лий Стрийт в старата част на града. Отпред растяха огромни дъбове.

Бъди и Рейс се качиха на третия етаж и влязоха в кабинета на детектив Джак Търън Бобо — дебелак, който според Бъди би се потил дори в снежна виелица в Аляска. Търън слушаше мълчаливо, докато Бъди се представяше и говореше за филмите си.

Значката на Рейс Уокър беше на бюрото на Бобо.

— Днес се занимаваме само със скитници — ухили се детективът. — Първо, някой уби пазача на гарата. Сетне, преди четири часа, някой друг уби скитник в един от онези биваци. Долу в стаята съм задържал цяла група тъпанари с кръвясали очи и памет като на нацистки военнопрестъпници. Готвех се да приключа следствието, да напиша в доклада, че мъртвият скитник е убил пазача, и да зарежа всичко.

— Убит скитник? — попита Бъди.

— Да. Смятам, че извършителят вече е напуснал града. Сбили са се в бивака край реката. Убитият е някой си Бен Брук Боб. Умрял два часа, след като са прекършили гръкляна му. Хватка на специалните сили.

Бъди погледна ченгето, но не каза нищо за Крис Кънингам.

— Синът ми Майк беше убит, докато пътуваше с товарните влакове. Бих искал да говоря с хората, които сте задържали. Опитвам се да разбера кой е убил Майк. Може би някой от онези… — Бъди млъкна, защото видя, че Търън се усмихва. — Нещо смешно ли казах?

— Това не е филм, господин Бразил. Скитниците не казват кой кого е убил на хора с обувки за петстотин долара. Задържал съм любовника на убития. Малкият педал реве като зарязано от родителите си дете, но не иска да ми каже дори колко е часът.

— А предложихте ли да му платите за информацията? — подигравателно се усмихна Бъди.

— Да, разбира се. Полицията в Шривпорт ми дава хиляди долари, за да пълня гушите на тези отрепки.

Иронията се лееше от устата му като благоухание от цветарски магазин.

— Синът ми умря в Оклахома — настоя Бъди. — Това е далеч от вашия район, така че няма за какво да се притеснявате, но аз трябва да разпитам и скитниците от местния бивак.

Той бръкна в джоба си и извади пачка стодоларови банкноти. Отброи десет и ги сложи на бюрото до значката на Рейс.

— За какво е това? — попита детектив Търън и заплашително повдигна вежди.

— За вдовиците и сираците на загиналите полицаи от Шривпорт, за Дружеството на полицаите или за нова скара за двора ви. Вие ще решите. Но аз и Рейс много искаме да прекараме пет минути със скитниците, които сте арестували.

Бобо го погледна и тъжно поклати глава.

— Вие от Холивуд мислите, че целия шибан свят е ваш, нали?

Бъди посегна да прибере парите си, но Търън го погледна изпитателно и рече:

— Е, добре, имате пет минути. После грабна банкнотите.

Стаята, пълна със скитници, миришеше по-лошо и от кош с мръсни чорапи. Рейс Уокър, който всъщност пет години бе работил като ченге в Ню Мексико, огледа групата и посочи четирима души, като запази хленчещия Пулман за накрая.

Бъди започна да раздава стотачки и научи, че двама членове на Християнския хор на Фанън Кинкейд са били в бивак „Черното леговище“ около десет часа сутринта. Мършав мъж с татуировки на име Робърт Вейл казал, че Хорът е тръгнал за Харисбърг.

— Защо Харисбърг? — попита Рейс.

— Н-не знам — заеквайки отговори скитникът с дрипави дрехи и пожълтели зъби. — Н-не каза. С-само рече Харисбърг.

Пулман Хлапето беше безполезен. Той само подсмърчаше и повтаряше:

— Искам да си отида вкъщи… Бъди изпита желание да го удари.

— Да се махаме оттук — каза той на Рейс. Бобо Търън ги чакаше във фоайето.

— Е, разкрихте ли убийството? — ухили се детективът.

— Не — отговори Бъди.

— Мозъците на тези скапаняци не са много гъвкави.

— Също като на онези от гилдията на писателите — въздъхна Бъди и двамата с Рейс излязоха от полицията.

Качиха се в хладната каравана и Бъди заповяда:

— Към Харисбърг.

Караваната потегли, сетне зави надясно и пое на север по магистралата.

До Бъди все още не седеше никой, който да му шепне в ухото, че е простосмъртен.

41. Белия влак

Белия влак пристигна във Форт Детрик в един след полунощ. Влакът нямаше опознавателни знаци, беше боядисан в бяло и се състоеше само от четири вагона. Локомотивът имаше скосени стъкла и козирка. Кабината беше специално направена така, че да има свръхголяма видимост. Двигателят с мощност три хиляди конски сили беше бърз, но олекотен и влакът вдигаше сто и осемдесет километра в час. Белия влак имаше и високоскоростна спирачна система. Първият вагон след локомотива беше цилиндричен и предназначен за токсични отпадъци. Вътрешната и външната му обвивка бяха направени от титан и специална керамика, използвана в космическите ракети. Цистерната обикновено превозваше опасни отпадъци или от атомни реактори, или от военни складове, откъдето изхвърляха извадени от употреба бойни глави. Следващият вагон, също боядисан в бяло, се състоеше от купета за десет морски пехотинци, въоръжени с автоматични пушки — те дежуряха на покрива, за да охраняват влака от атаки или кражби на ядрени материали, каквито често превозваше. Зад този вагон имаше още една цистерна, досущ като първата.

Белия влак спря на уединен коловоз на релсовия път в район с ограничен достъп, до сградата на Първи батальон за сателитни комуникации. Там с джипове патрулираха екипи от командоси на специалните сили Делта Форс. Веднага щом Белия влак спря, в двата му края кацнаха два черни хеликоптера „Бел Джет Рейнджър“. Задачата им беше да охраняват по въздуха Белия влак, където и да отидеше.

Полковник Читик стоеше на площадката и наблюдаваше внушителното пристигане на Белия влак. В Съединените щати имаше само един такъв влак. Той се използваше от Пентагона и мисиите му включваха чести пътувания за пренасяне на ядрени отпадъци от Трий Майл Айланд, през Апалачите и после на юг, до Тексас, където радиоактивните отпадъци се изпомпваха от цистерните и по титаниеви тръби се отвеждаха на хиляди метри дълбочина в горещата вътрешна кора на земята и в сърцевината на планетата се смесваха с кипящата лава.

Машинистът изключи дизеловия двигател, който изрева като гладен звяр. Полковник Читик се надяваше, че за няколко часа ще изпомпат в цистерните всичкия зарин и антракс, който бяха разработили и складирали във Форт Детрик през последните двайсет години, и Белия влак ще потегли.

Вратата на пътническия вагон неочаквано се отвори и стресна полковник Читик. После оттам слезе униформен учен от филиала на Центъра за контрол и превенция на заболяванията в болница „Уолтър Рийд“. Той беше военен от медицинските служби.

— Майор Флин? — попита полковник Читик и протегна ръка.

— Да. Полковник Читик?

Ейдриън Флин съвсем не приличаше на военен. Беше с тесни рамене, плешив и с очила. Нямаше медали, нито отличия в сражения. Читик прецени, че е на около петдесет и пет години.

Читик кимна и двамата се ръкуваха. Бяха разговаряли два пъти по телефона.

Морските пехотинци слязоха от покрива на Белия влак и се огледаха. Всички бяха облечени в камуфлажни униформи и имаха високи бойни ботуши и бели каски.

— Хайде — каза Читик. — Ще отидем с колата ми до биологично опасната зона.

Двигателите на хеликоптерите спряха да бръмчат и в нощта се чу свистенето на хладния вятър във високите треви. Читик заведе майора до служебния си автомобил и седна зад волана. Бе освободил шофьора си по причини за сигурност. Читик потегли и погледна през рамо. На лунната светлина Белия влак и двата хеликоптера приличаха на привидения.

— Адски внушително, по дяволите — рече Читик.

— Пренасяме доста гадни неща — тихо каза майор Ейдриън Флин.

Пътуването до подземния склад продължи десетина минути. Двама униформени военни полицаи с карабини „М-14“ ги пуснаха да минат през портала. Колата слезе по бетонната рампа и спря пред тежки двойни метални врати, монтирани в хълма в стила на противобомбените убежища от петдесетте години. Читик извади от багажника две маски с високоефективни филтри и брезентови защитни облекла и даде единия екип на майора.

— За какво е това? Мислех, че материалът е изолиран.

— Ами, да го наречем предпазна мярка — отговори Читик. — Долу под земята има съблекалня.

Приближиха се до металните врати и полковникът набра кода. Ключалката изщрака и вратите се отвориха.

Влязоха в малка стая, осветена от неонови лампи. Таванът, стените и подът бяха от бетон. На пода имаше оловно фолио.

— Изтичане ли има? — попита майор Флин, поглеждайки разтревожено фолиото.

— Отпадъците се складират тук от средата на седемдесетте години. Тогава са използвали стоманени барабани. Едва след десет години преминахме на херметически контейнери.

Читик се опитваше да говори делово и спокойно, но майор Флин го погледна гневно.

— Сигурно се шегувате. И с колко време разполагам, за да изнеса всичко това оттук?

— Нямаме никакво време, майоре. Следователите от Сената може да дойдат след няколко часа.

— Във фактурата ми пише, че взимам стотици литри зарин, антракс и ускорени приони. А сега ми казвате, че някои от тези неща са в стари барабани?

— Майоре, хайде да си спестим глупостите. Всички знаем, че работата не е тип-топ, както се твърди. Светът е пълен с нехайни задници и ние трябва да бъдем готови да се отбраняваме.

Ейдриън Флин не каза какво мисли, но явно беше съгласен, че светът е пълен с нехайни задници… и че той стои до един от най-големите. След миг на размисъл Флин започна да облича защитните дрехи.

Двамата се приближиха до врата, на която с големи червени букви пишеше:

ОПАСНОСТ

ЗОНА НА БИОЛОГИЧНА ОПАСНОСТ ДОСТЪПЪТ ОГРАНИЧЕН

Полковник Читик допря длан до електронния датчик, който идентифицира отпечатъка му, и ключалката изщрака. Влязоха в огромен студен подземен склад, осветен от флуоресцентни лампи. Флин пресметна, че помещението е около петстотин квадратни метра. На рафтовете на два етажа бяха наредени големи метални барабани. На всеки с бели букви беше отбелязано какво биологично или химично оръжие съдържа, както и датата на производство и складиране.

В стаята стоеше още един мъж с високоефективна филтърна маска и защитно облекло. Преди да отидат при него, нещо привлече погледа на майор Флин. Той се приближи до една от редиците с метални барабани и разтревожено каза:

— Това нещо е изпотено. Тук има ръжда и корозия. Как ще ги изнесем, без да убием себе си и половината база, по дяволите? — Той прочете надписа и добави. — Това е чист зарин, за Бога! От 1976 година!

Флин прокара пръсти по барабана и продължи:

— Вие не сте наред! Това нещо всеки момент ще започне да изтича. Тук има достатъчно отрова, за да изтреби населението на света двайсет пъти. Кой е идиотът, който отговаря за склада?

— Аз — чу се дрезгавият, стържещ глас на третия мъж.

— Запознайте се с адмирал Джеймс Зол — тихо каза Читик.

Зол пристъпи напред. Двамата с майора се спогледаха недружелюбно.

— Ето каква е сделката, майоре — каза адмиралът. — До утре вечерта вие и вашите хора ще изнесете оттук тези неща и ще ги натоварите на влака, инак последиците ще бъдат зашеметяващи.

— Това може би няма да е възможно, адмирале. Ако някой от тези варели се отвори, ще се разпространи биологична зараза, която ще трябва да неутрализираме няколко седмици. Предлагам да циментирате входа и да заровите този склад. После асфалтирайте района отгоре и се молете на Бога да не стане земетресение.

— Пентагонът разполага с планове, на които е отбелязано местоположението на всяка сграда във Форт Детрик, включително на тези под земята. Този бункер се вижда ясно на картата. И тъй като имам чувството, че сенаторите ще искат да го видят, вие трябва да изнесете всичко оттук — изръмжа Зол.

— Ами ако е невъзможно? — с треперещ от страх и гняв глас попита майор Флин.

— Няма невъзможни неща, майоре. Само трябва да имам подходящия човек за тази работа. И по-добре вие да бъдете този човек. Съдържанието на този склад може да предизвика международна катастрофа. Така че хайде да не обсъждаме протокола, нито трудностите по операцията или вашето мнение за осъществяването й, а да разкараме тези боклуци оттук.

42. Кръв в лицето

— Чел съм автентични гръцки и еврейски варианти на Библията и установих, че Адам е дума, която в превод означава „онзи, който е способен да покаже кръв в лицето си“ — каза Фанън.

— Сериозно?

Декстър се опита да изпълни гласа си с интерес, за да прикрие презрението си. Беше му писнало от безкрайните себични и егоцентрични проповеди на Кинкейд и още повече от собственото му мъченичество. Фанън се смяташе за религиозна суперзвезда, която трябва да бъде запомнена и споменавана в молитвите и изобразявана на иконите в църквите.

Намираха се на насипа край железопътната линия на юг от Фредерик, на около осемстотин метра от разпределителната гара, и чакаха да се качат на влака в шест часа, който превозваше провизии за Форт Детрик. Членовете на Християнския хор се бяха снишили, защото Фанън ги бе предупредил да внимават машинистът да не ги види от локомотива.

— Способността да показва кръв в лицето си отличава белия човек и е поредното доказателство, че Адам е бащата на бялата раса — добави Фанън след кратко мълчание. — Логиката в това е съвършена.

Мислите на Декстър Демил препускаха трескаво. Щом пристигнеха във Форт Детрик, той трябваше да измисли начин да предупреди рейнджърите от Делта Форс. Декстър беше убеден, че командосите бързо ще се справят с Фанън Кинкейд и Хора му от фанатици.

Демил не се нуждаеше от много време, за да промени pH-факторите на прионите, намиращи се в устойчивите контейнери, които Фанън бе поверил на Рандъл Рейдър. Възнамеряваше да протака работата в лабораторията, за да спечели време и да намери начин да предупреди охраната. Бе решил да използва лабораторията на Военния научноизследователски институт по заразни болести, намираща се в подземието на сграда номер 1666. Беше я избрал поради две причини. Първо, лабораторията беше богато обзаведена. Второ, той бе работил там две години и знаеше къде се намира всичко. Освен това сградата беше стара и имаше няколко изхода. Щом слезеха под земята, Декстър щеше да включи някоя от алармените системи за опасност от биологична зараза и командосите щяха да дойдат за броени секунди. После само трябваше да намери начин да не попадне в кръстосания огън, докато ликвидираха Фанън и Хора му. Насилието никога не бе привличало Декстър, но той изпитваше желание да види как Кинкейд и бандата му от бели расисти ще бъдат пометени от куршумите.

Влакът пристигна навреме. Шест-седем души от Християнския хор на Фанън изскочиха от скривалищата си и се качиха на първите вагони. Групата се състоеше от десет души — Кинкейд бе решил да остави повечето си хора, за да бъдат по-трудно забележими. Декстър и останалите въоръжени до зъби мъже изскочиха от насипа и се хванаха за шаситата на вагоните. Това беше неудобно и опасно, но Фанън бе обяснил, че ще пътуват по този начин само осем километра, докато влакът влезе във Форт Детрик.

Декстър примря от страх. Беше само на метър от стържещите по релсите метални колела и се бе вкопчил в железата на долната част на вагона.

След по-малко от десет минути Декстър и десетимата членове на щурмовия екип на Фанън бяха във Форт Детрик. Влакът се движеше само с трийсет километра в час, но усещането, че си толкова близо до релсите, беше ужасяващо. Декстър се молеше на Бога да не се изпусне и да не падне. Демил се надяваше, че когато влязат в територията на Форт Детрик, ще ги спрат и ще ги арестуват, но железопътната система се оказа изненадващо добър начин за избягване на блокадите и мерките за сигурност. Влакът намали скоростта и се отправи към товарния перон, където вагоните щяха да бъдат откачени и разтоварени. Фанън скочи пръв и хукна успоредно с вагона, на който беше Декстър.

— Скачай! — изкрещя Кинкейд.

Рандъл блъсна Декстър и го събори в чакъла. Демил се претърколи и тупна под насипа. До него скочиха още четирима членове на Християнския хор.

— Залегнете — заповяда Фанън.

Изведнъж въздушните спирачки изсвистяха и десетте вагона рязко намалиха скоростта. Влакът бавно влезе в товарния перон.

— Ще се скрием в гората ей там — каза новият месия и посочи дърветата наблизо. — Ще вървим по насипа, за да не ни видят от сградите.

Групата тръгна и скоро стигна до гората на хълма.

— Настъпва Божият час — каза Фанън, докато клечаха в сенките на дърветата.

— Вяра и раса — прошепнаха в отговор членовете на щурмовия екип.

Минаха с лекота покрай първия пост на Форт Детрик. Кинкейд явно се беше подготвил за всичко. Декстър се запита дали не е направил огромна грешка, опитвайки се да го примами тук.

Фанън ги поведе по тясна пътека между дърветата. Движейки се в индийска нишка, членовете на Християнския хор се насочиха към централната част на Форт Детрик. Накрая приклекнаха в шубраците и се вторачиха в голямата сграда без прозорци. Кинкейд вдигна бинокъла си.

— Първи батальон по сателитни комуникации — съобщи той, после насочи бинокъла надясно. — Какво е това, мамка му?

И даде бинокъла на Декстър. Ученият погледна през него и онова, което видя, го изненада. Не го беше виждал. Само бе чувал за него. Белия влак. Свръхмодерният влак, целият боядисан в бяло.

43. Превръщане на прионите в биологично оръжие

Стъмни се. Те се бяха скрили в гората на изток от медицинския център. Декстър бе нарисувал карта, която показваше къде се намира сграда номер 1666. Фанън изпрати Рандъл Рейдър и Лудия тексасец да намерят лабораторията и да разузнаят района. После огледа периметъра, осветен от лампите на сградите.

— Какво става там според теб? — обърна се той към Демил. — Изглежда, онзи влак ще тръгне.

Декстър погледна към щаба на батальона за сателитни комуникации, който се намираше на около километър и половина на изток. Хълмът, на който се криеха, беше по средата на разстоянието между медицинския център и щаба, където бе спрял странният Бял влак, състоящ се само от четири вагона. Изведнъж дизеловият двигател започна да бръмчи и влакът бавно потегли към източния край на Форт Детрик, където Декстър бе чувал, че са складовете за биологични оръжия.

— Не знам — рече Демил, макар че всичко му беше ясно, както и последиците.

Фанън се усмихна и тихо каза:

— Погледни ме, Декстър.

— Гледам те.

— Не. Погледни ме в очите.

Демил се обърна към него и Фанън го удари с юмрук в лицето. Декстър едва не изпадна в безсъзнание. Челюстта го заболя толкова силно, че в очите му бликнаха сълзи. Докато той се опитваше да накара мозъка си да функционира, лицето на Фанън застрашително се надвеси над него, досущ бледа, набраздена с кратери луна.

— Не ми казваш всичко, приятел. Само окаян грешник би се опитал да излъже един от Божиите ангели.

Все още зашеметен и със замъглено съзнание, Декстър усети, че Кинкейд го хвана за ризата и го дръпна да седне.

— Хайде отново да поговорим какво става там.

Демил усети бакърения вкус на кръв в устата си и разбра, че устната му е сцепена. Кръвта изглеждаше черна на лунната светлина.

— Защо ме удари? — изхленчи той.

— В следващия живот Господ ще накаже всички лъжци, Декстър, но аз ще ги пребия до безсъзнание в този.

— Мисля, че това е Белия влак — прошепна Демил. Езикът му докосна счупен зъб.

— Виждам, че е бял. Не съм сляп. Искам да знам какво прави.

— Така се казва. Белия влак. — Декстър изпитваше все по-засилващо се чувство на немощ и безнадеждност, граничещо с отчаяние. Ударът в лицето го убеди, че няма да измисли план, с който да хване натясно този човек. — Не съм го виждал, но съм чувал за него. Правителството го използва за транспортиране на токсични материали.

— Какво прави тук?

— В базата има много токсини и биологични оръжия, скрити в подземен склад. Това са незаконни неща, които не би трябвало да произвеждаме. До щаба на сателитните комуникации има подземен склад.

— Мислиш, че там изхвърлят токсични отпадъци?

— Не — отговори Декстър и си помисли колко е тъп Кинкейд. — Изнасят ги.

— Защо?

— Само мога да предполагам, затова не ме удряй.

— Тогава го направи! Предположи нещо!

— След бъркотията във Ванишинг Лейк Сенатската комисия по отбраната сигурно се е разтревожила, че тук нещо не е наред, затова адмирал Зол изнася незаконните си оръжия преди следователите на комисията да са ги намерили.

Фанън Кинкейд вдигна бинокъла и огледа Белия влак, който спря по средата на полето. Влакът приличаше на осветено от луната привидение. Бръмченето на дизеловия му двигател се носеше из равнината като далечно тракане на механична играчка.

— Този влак ще ни свърши чудесна работа — каза Фанън.

Към горната част на вагона след локомотива бяха прикрепени дълги дебели маркучи с помпи. Другият им край изчезваше в асфалтираната площадка на земята. Около влака сновяха мъже в защитно облекло — приличаха на астронавти на луната.

Декстър най-после събра смелост и попита:

— Как ще ни свърши работа?

— Зол ще бъде зает с изнасянето на токсичните отпадъци. Така по-лесно ще влезем в лабораторията, ще направим каквото трябва и ще излезем.

След час Лудия тексасец и Рандъл Рейдър се върнаха. Бяха намерили сградата.

— Може да влезем през една от страничните врати. Дезактивирах вътрешната алармена система — каза Рандъл. — Идиотът, който я е направил, направо си е просил да го оберат. Но това е типично за военните. Най-важното е да е евтино.

Фанън извади кутия с черна боя и членовете на Християнския хор намазаха лицата си.

— И така, хайде бързо да влезем и да излезем — каза Фанън, после се обърна към Декстър и го изгледа по странен начин.

— Декстър, като човек ти нямаш никакво значение за мен. Стойността ти се състои в онова, което трябва да бъде направено. Ти каза, че можеш да направиш това оръжие, и трябва да го сториш. Сигурно ти е минало през ума да се опиташ да ни устроиш засада в лабораторията. Вероятно си въобразяваш, че ще задействаш някоя скрита аларма и ще намериш начин да останеш невредим в престрелката после. Искам да те предупредя да не се опитваш да извършваш такива глупави маневри. Ние имаме опит. Всеки мъж от нас е участвал в битки. Ангелът на пергамската църква ще те следва неотлъчно и ще те изпрати при Създателя при първия обезпокоителен знак. До главата ти ще бъде опрян пистолет, докато не излезем от лабораторията. Напълно ли си откровен с мен?

Декстър го погледна и малкото, което бе останало от волята му, се изпари. Той не можа да каже нищо, само кимна.

— Добре — рече Фанън. — Да вървим.

Членовете на Християнския хор се разделиха на три групи и бързо слязоха от хълма, после, криейки се в сенките, безшумно се промъкнаха до сграда номер 1666.

Предвождани от Рандъл Рейдър и Лудия тексасец, те стигнаха до вратата, която вече беше разбита. Кинкейд остави пред входа четирима пазачи, които приклекнаха в храстите и се приготвиха да стрелят, ако се наложи да прикриват излизането на Християнския хор от сградата. Фанън, Декстър, Рандъл и още трима мъже слязоха по стълбите на сграда номер 1666. Беше десет вечерта и вътре, изглежда, нямаше никого. Демил се запита къде са служителите. В лабораторията винаги имаше хора. И веднага щом си зададе този въпрос, се досети какъв е отговорът. Смахнатият пророк бе предвидил всичко точно. Персоналът беше при Белия влак, в подземния склад или в щаба на Първи батальон за сателитни комуникации.

Декстър отвори вратата на лабораторията, използвайки отпечатака на дланта си, който по чудо още не беше заличен от базата данни. Той, Фанън и Рандъл влязоха вътре. Другите трима заеха позиции в коридора отвън. Декстър запали лампите. Флуоресцентната светлина озари в ярко бяло всичко в помещението. Демил огледа познатите шкафове, пълни с химически препарати и мензури с киселини. Той бе прекарал в тази лаборатория две години, работейки върху ускоряването на приона „Бледия кон“. Всичко, което му беше необходимо, за да промени pH-факторите и да превърне прионите в биологични оръжия, беше тук — киселините, измервателните уреди за нивото на pH, фрагментите ДНК от кръвта на евреи и афроамериканци. Ръцете му се разтрепериха и главата му се замая.

— Имаш трийсет минути. И гледай да не объркаш нещата — тихо каза Фанън Кинкейд.

44. Наблизо

Стейси и Крис пътуваха с пътнически влак на тясната платформа зад вагона с багажа. Бяха предпочели да се возят отвън, вместо да си купят билети, за да могат да скочат, ако съзрат бандата на Кинкейд да се крие някъде в храстите покрай железопътните релси. Крис обясняваше на Стейси значението на рисунките на скитниците върху бараките пред всяка гара, покрай която минеха.

Намираха се на няколко километра от Харпърс Фери, на границата на Мериланд, по линията „Норфък Юг“, която щеше да ги отведе само на петнайсет километра от Форт Детрик.

— Понякога лежахме до късно в леглото и разговаряхме — неочаквано каза Стейси, продължавайки разговора за Макс Ричардсън. — Обсъждахме неща, за които никога не бях мислила. Макс беше много проницателен. Съзираше опасностите и виждаше проблемите там, където другите учени не си правеха труда да погледнат. Тревожеше се за въздействието, което науката ще има върху еволюцията, и за ефекта й върху човешкото развитие. Ето защо се притесняваше толкова много за онова, което правят във Форт Детрик.

— Струва ми се, че е бил свестен и сериозен човек — каза Крис.

— Понякога учените са като коне с капаци — продължи Стейси. — Толкова много искат да успеят и да надминат съперниците си, че забравят за страничните поражения, които могат да нанесат откритията им. Историята на науката е изпълнена с такива недоглеждания. Например изследователската работа на Декстър Демил е започнала като търсене на животоспасяващо лекарство за една ужасна болест в Нова Гвинея, но е завършила като биологично оръжие, което поразява определени етнически групи. Убедена съм, че ако го попиташ кога е прекрачил границата между добрата и лошата наука, той няма да може да ти отговори. Единствената му мисъл несъмнено е била да направи фантастично откритие и да получи научно признание. Макс казваше, че Нобеловата награда виси като голям морков пред всички нас и привлича научната ни себичност, без да се съобразява със слабостта на човечеството да допуска морални грешки. За да получи финансиране, човек често прави ужасни компромиси с бизнесмените или военните. Върши какво ли не, за да намери средства за науката и да постигне академична слава. И така някои научни теории са се превърнали в кошмари с потенциалната сила да доведат до края на света.

— Например цялата ядрена епоха?

— Точно така. Алберт Айнщайн сигурно никога не си е представял, че теорията му за относителността ще се превърне в основа за разбирането на неутрона, от който накрая са произведени ядрените оръжия. Всеки път, когато бъде открито нещо хубаво, в него има и потенциал за непредвидими и ужасни приложения. Макс разбираше тези неща. И това го правеше толкова особен…

— Тогава защо е отишъл във Форт Детрик? Според думите на Уендъл Кини, всички са знаели, че Декстър Демил е започнал да използва прионите във военни разработки.

Стейси не отговори и Крис продължи:

— Уендъл каза, че Пентагонът финансира множество университетски програми и че изследванията на военните върху прионите имат за цел да създадат противопехотни оръжия.

— Макс искаше да разбере с какво се занимава Демил. — Шпионирал ли го е?

— Виж какво, това не е толкова лесно, колкото изглежда. Не всичко е черно и бяло. — Стейси започна да се ядосва. — Искам да кажа, че знанията са ценни и понякога човек се сближава със странни личности, за да разбере някои истини, които после да може да използва за доброто на човечеството. От време на време се налага хора като Декстър Демил да бъдат част от уравнението.

— Но щом университетът на Южна Калифорния е бил финансиран от военните, наред с всички онези университети като „Сам Хюстън“ и този в Тексас, тогава Макс не е ли е участвал във взимането на решенията като декан на факултета по микробиология?

— Не! — ядосано извика Стейси. — Ти никога няма да можеш да разбереш колко е трудно да балансираш между потребността от средства и морала. Макс умееше да прави това по-добре от всеки друг.

Крис осъзна, че не му е приятно да слуша как Стейси говори с обич за мъртвия си съпруг. Запита се дали подсъзнателно не се опитва да разбие представата й за Макс, защото тя очевидно още беше влюбена в покойния си съпруг. После изведнъж се засрами.

— Обичала си го — състрадателно каза той.

— Обожавах го.

Влакът намали скоростта — наближаваха Харпърс Фери. Крис знаеше, че след десетина минути трябва да скочат. В покрайнините на града имаше килнати на една страна, небоядисани колиби с покриви от мушама. Скоро се появиха индустриалните тухлени сгради със скосени стрехи. Това означаваше, че разпределителната гара е наблизо.

— В нощта, преди той да замине, се карахме точно за това, което казваш — тихо добави Стейси. — Аз не исках Макс да отива там. Страхувах се от изследователската работа във Форт Детрик. Спорихме за Декстър Демил.

— Трябва да слизаме. Взе ли нещата? — попита Крис, за да смени темата.

Тя кимна, грабна малката раница, която бе купила в Шривпорт, и я сложи на гърба си.

— Хайде — рече Крис и когато влакът започна да се движи с осем километра в час, двамата лесно скочиха от металната платформа.

Приклекнаха във високите треви и изчакаха, докато влакът не се скри от погледа им и не влезе в гарата.

— До Фредерик има петнайсет километра — каза Стейси.

— А до Форт Детрик?

— Не е далеч. В покрайнините на града е.

— Щом Фанън е дошъл тук, тогава двамата с Демил сигурно искат да вземат нещо от Форт Детрик. Такава голяма военна база сигурно е свързана с железопътна линия. Би трябвало да можем да се качим на някой влак с провизии.

Слязоха по дългия склон и застанаха на място, откъдето се виждаше двулентовото шосе, пресичащо долината.

— Мисля, че можем да минем през официалния вход на Форт Детрик. Не е необходимо да се промъкваме крадешком — каза Стейси. — Урната с праха на Макс е в кабинета на полковник Читик. Той каза, че ще ми я изпрати, но няма как да не ни пусне, ако се появим там да я вземем.

— Тази идея не ми харесва — рече Крис. — Мисля, че е опасно да знаят, че си в базата. След онова, което се е случило последния път, някой ще извика адмирал Зол и ще те затворят в някоя стая за разпит.

— Тогава какво да направим?

— Да проверим дали има железопътна линия, която влиза във Форт Детрик. Все някой ще знае в колко часа пристига влак с провизии. Вероятно един-два пъти дневно.

Тръгнаха по двулентовото шосе на северозапад. Денят беше идеален, хладен и свеж. Вятърът гонеше листата по асфалта. Те танцуваха и се премятаха и с оранжевите си багри приличаха на гъвкави циркови акробати.

Крис инстинктивно намери релсовия път, водещ към Форт Детрик. Огледа релефа на долината и реши, че линията минава по източния склон. Двамата тръгнаха натам и след малко видяха релсите.

След престоя в Шривпорт Крис усещаше, че енергията му се възвръща. Движеше се по-бързо и долавяше ритъм в походката си. Стройното му тяло блестеше от пот, а в очите му се четеше решителност.

В осем и половина стигнаха до горичка, намираща се на неколкостотин метра от оградата, близо до портала, през който влизаха и излизаха влаковете.

— Странно е, че никой не охранява входа. Там винаги има морски пехотинци с автоматични оръжия — каза Стейси.

Под едно дърво близо до тях седеше възрастен скитник. Ядеше праскови и сокът се стичаше по брадата му. Лицето й дрехите му бяха мръсни. Крис се приближи до него и каза:

— Здрасти. Аз съм Лъки.

— Не думай! С тези обувки?

— В колко часа идва влакът с провизиите?

— Два са. Първият вече влезе. Минава в девет всяка вечер. Но дойде и един военен влак, пълен с боклуци от Пентагона. Сега всеки момент ще мине вторият влак с провизиите. Линията свършва на няколко километра оттук, вътре в базата. Навсякъде патрулират джипове. Чувам ги непрекъснато.

— Само тези два влака ли идват тук?

— С изключение на снощния… Беше зловещ като бял призрак.

Старецът описа Белия влак и двата ниско летящи черни хеликоптера.

— Защо ли е дошъл? — попита Крис.

— Знам ли? Но вероятно не е донесъл сладкиши — отговори възрастният скитник.

45. Блед кон без ездач

Декстър бе уплашен до смърт. Стоеше в Дяволската работилница и гледаше обезумелите сиви очи на Фанън Кинкейд. — Хайде, започвай. Направи магията — заповяда ненормалният месия.

Декстър вече беше сложил до измервателния уред за pH, отчитащ маркировката на ДНК, двата метални контейнера, които бяха извадили от дъното на Ванишинг Лейк, когато Фанън неочаквано се приближи до него. Гласът му беше глух шепот, досущ свистящ вятър, духащ в пресъхнал кладенец.

— Във Виетнам, когато хванехме някой жълтур и го разпитвахме, винаги имахме проблем… Как да разбереш дали мръсното копеле казва истината, или лъже? Голям проблем, защото трябваше да изпратя хората си в сражение въз основа на информацията, изтръгната от оризовата глава. Затова разработих собствена техника на разпити, която е по-точна от детектор на лъжата. Знаеш ли, че по скалата на болката от едно до десет нормален човек издържа само двайсет секунди на осмата степен, преди да припадне? Жените издържат почти минута… Представяш ли си? — Дъхът на Фанън миришеше на цигари и беше отвратителен. — Когато дойде в съзнание, човек е в състояние на лек шок и психоза, което не е същото като хипнозата. Той е в съзнание, но все едно сънува. Това продължава само около четири минути. После човекът идва в пълно съзнание и започва да крещи и да повръща. Странното нещо, което установих, е, че в това състояние на агония и полусъзнание дори най-смелите и издръжливите не лъжат. А малцината, които се опитват да лъжат, поглеждам в очите и разбирам, че ме будалкат. Следиш ли мисълта ми, приятелю?

— Моля те… Моля те. Направих всичко, което искаше…

— Да, знам. Но проблемът е там, че още те мисля за лъжец и не ти вярвам повече отколкото на оризовите глави във Виетнам. Откъде да знам дали ще ми дадеш оръжие, ефикасно и годно за употреба, или само се мотаеш тук и се преструваш, че правиш нещо?

— Обещавам. — Гласът на Декстър трепереше от страх.

— Знам какви са обещанията ти. Много скапаняци са ми давали дума, а после заради тях съм загубвал добри, бели американци, защото копелетата лъжеха. Но щом открих, че силната, непоносима болка действа като серум на истината, не загубих нито един човек заради информация от пленени оризови глави.

— Не ми причинявай болка… Моля те. Не издържам на болка.

— Добре, Декстър. Тогава ме накарай да ти вярвам. Докажи ми, че онова, което приготвяш, е нещо повече от морбили. Инак ще те сложа на стола, ще вкарам „уреда на истината“ в пениса ти и ще започна да изпичам простатата ти с електричество.

Фанън извади от джоба си малък реостат с жица и щепсел. На другия край на жицата беше прикрепен дълъг, тънък, подобен на игла предмет, който приличаше на метален катетър. Кинкейд показа уреда на ужасения учен.

— Ето го. Железария само за два долара, а работи по-добре от полиграф на стойност четирийсет хиляди. Пъхам това нещо в дупката на маркуча ти, нагласявам го на осма степен и го държа там, докато топките ти не експлодират и не започнеш да пееш националния химн през задника си.

— Обещавам, че няма да те излъжа, преподобни Кинкейд. Мислех, че съм Софар. Член на твоя Християнски хор.

— Не си. Ние не приемаме лайнари неверници. Но чуй какво ще ти кажа… Ако бързо направиш това чудо, без да се разтакаваш и да ми губиш времето, ще наглася уреда на истината на шеста степен, когато те разпитвам. Няма да го слагам на по-висока степен, за да не усетим миризмата на горящия ти член.

— О, Боже… Господи…

— Това е добро начало. Е, защо не се заловиш за работа? После ще видим какво мисля за резултата.

Декстър възнамеряваше да се мотае известно време в лабораторията, после да избере подходящ момент и да отвори мензура с амониев сулфат, който да задейства алармената система и да доведе рейнджърите от Делта Форс. Но сега, докато гледаше саморъчно направения реостат и си представяше как жицата влиза в пениса и простатата му, решителността му се изпари. Ако Фанън използваше уреда, Декстър щеше за секунди да признае истината. Така че нямаше друг избор, освен да изпълни командите на Кинкейд. Демил вече не се интересуваше от четирийсет и петте процента от населението на Детройт, които бяха афроамериканци, нито от огромната еврейска общност в Ню Йорк. Единствената му грижа беше да спаси собствения си живот.

И Декстър Демил се залови да превръща приона „Бледия кон“ в биологично оръжие. Някога, в името на животоспасяващата наука, в планините на Нова Гвинея, заедно с Карл Гайдушек, той бе помогнал да се изолира предшественикът на този протеин. А сега, като Адолф Хитлер, щеше да го използва, за да извърши геноцид. Демил нямаше представа къде и как е преминал границата.

Той извади учебниците по етническо и расово групиране на ДНК и ги отвори на графиките за протичането на процеса ацидоза. Сетне протегна ръка към мензурите, в които щеше да промени pH на прийоните, и се залови да създава най-страшното оръжие за геноцид на света.

Крис и Стейси изчакаха влака с провизиите и лесно се качиха на него. Скърцайки и тракайки, влакът влезе във Форт Детрик. Те слязоха само на стотина метра от мястото, където преди два часа бяха скочили Фанън и щурмовият му екип.

Снишиха се под насипа и се вторачиха в отминаващия влак. Сетне погледите им бяха привлечени от друг, много по-зловещ влак.

— Ето го — каза Крис и посочи Белия влак, който бе спрял в полето. — Чувал съм за него, когато служех в морската пехота. Охраната пътувала на покрива и била с автоматични оръжия.

Крис тръгна по насипа покрай релсите, опитвайки се да види какво става. Когато се приближиха на триста метра, той приклекна във високите треви и се вторачи в Белия влак. Стейси залегна на земята до него.

— Струва ми се, че изпомпват нещо — каза Крис, като видя огромните гумени маркучи, прикрепени към горната част на вагоните-цистерни и изчезващи в асфалтовата площадка на земята. Чуваше се далечно бръмчене на електрически помпи.

— Трябва да намерим лабораторията на Декстър Демил. Ако са в базата, Фанън и хората му са отишли там. Тя е в сграда номер 1666. Макс каза, че там разработвали свръхсекретни неща. Не му позволявали да влиза там, но ми каза, че Декстър Демил работел в онази лаборатория.

— Знаеш ли къде е?

— Преди няколко дни бях в лабораторията за примати. Мисля, че ще я намеря.

— Да вървим.

Стейси тръгна приведена в посоката, в която бяха поели Фанън и хората му. Двамата с Крис скоро намериха същата пътека в гората и стигнаха до поляната, където Кинкейд бе чакал завръщането на Рандъл и Лудия тексасец. Крис видя нещо на земята и го взе.

— Какво е това? — попита Стейси.

— Фас. Те са били тук.

— Как разбра?

— Поради две причини. Фасът още не е влажен. Бил е хвърлен преди малко. Освен това повечето скитници сами свиват цигарите си. Този фас е хвърлен от някой от хората на Фанън. Преди час са били на това място.

46. Дяволската работилница

Декстър бе приключил с превръщането на прионите в биологични оръжия. Това му отне по-малко от трийсет минути. Той провери протеиновите смеси с измервателния уред за pH.

Всичко изглеждаше наред. Демил погледна Фанън Кинкейд, който се бе облегнал на плота и се бе вторачил в него.

— Готово — каза Декстър, опитвайки се да избегне всевиждащия, ужасяващ, лазерен поглед на проповедника. Устата му беше пресъхнала.

Фанън се приближи до него и погледна трите нови метални контейнера, които Декстър бе приготвил и надписал.

— Това е за афроамериканците — обясни Демил. — А този — за евреите. Разделил съм го на две — за евреите ешкенази18 и за евреите сефарди19.

И погледна Фанън с надежда. Искаше да го зарадва, но не виждаше никаква реакция.

— Няма такова нещо като афроамериканци — мрачно каза Кинкейд. — Има негри и американци.

— Имаш право — съгласи се Декстър. Мъчеше се да не гледа металния катетър, който се подаваше от джоба на Фанън.

После внезапно Кинкейд го изгледа гневно и изръмжа:

— А сега събувай гащите, Декстър!

Лицето на Демил се зачерви и в същото време го обля студена пот. Той поклати глава, но от устата му не излезе звук.

— Рандъл, помогни на Декстър да си събуе панталона — тихо каза новият Мойсей.

Стигнаха до сграда номер 1666. Крис спря на стотина метра от входа, внимателно огледа терена и се опита да реши как би влязъл в сградата, ако беше на мястото на Фанън Кинкейд. От онова, което бе чул досега, му беше ясно, че проповедникът действа с военна прецизност. Това означаваше, че е оставил на входа пазачи. Ето защо Крис трябваше да разбере къде са позициите им и да ги обезвреди.

— Да вървим. Какво чакаме? — каза Стейси.

Крис сложи пръст на устните си и тя кимна. Постояха неподвижно.

— Слушай — прошепна в ухото й той. — Щурците не пеят. Уплашило ги е нещо, което не живее тук.

Крис направи знак на Стейси да залегне, после вдигна три пръста и изчезна в мрака. Тя предположи, че той ще се забави три минути.

Изведнъж й стана студено и се почувства ужасно самотна. Представи си как Макс работи в лабораторията на сградата, която застрашително се извисяваше пред нея. Знаеше, че в подземието Декстър и екипът му са разработили ужасни заплахи за човечеството. Нещо повече, в съзнанието й отекваше нещо, което бе казал Крис. Но Стейси не можеше да си позволи дори да предположи, че Макс е участвал в това. Тази мисъл беше безумна. После луната изведнъж се скри зад тъмен облак и Стейси се озова обгърната от непрогледен мрак.

Крис бавно обиколи сграда номер 1666, като се придържаше колкото е възможно по-далеч от стените. Въздъхна с облекчение, когато луната се скри зад облак, осигурявайки му прикритието на мрака. Напрегна и слуха, и зрението си и изведнъж чу изтракване на метал. Определи позицията на противника инстинктивно и безшумно запълзя по корем натам през високите треви. Но придвижването през тревите беше рисковано. Луната можеше изведнъж да се появи от облаците, да го освети и да го превърне в лесна мишена. Крис се промъкна до живия плет покрай сграда номер 1666 и чу, че някой се изкашля. Звукът го стресна, защото се оказа, че мъжът е само на няколко крачки от него.

Крис замря; дишаше само през устата. След миг се приближи още няколко сантиметра и най-после видя силуета на мъжа. Човекът лежеше по корем в храстите и държеше автоматично оръжие.

Крис се опита да си представи телосложението му и колко място заема в мрака, за да прецени дали е сам, или има и друг. Обходи с поглед сенките наоколо и реши, че човекът е сам.

Стейси приведена тръгна към сградата. Трябваше да намери лабораторията. Трябваше да я види със собствените си очи. Ако Макс бе работил там, Стейси щеше да разбере това. Все щеше да види нещо, оставено от него, някакво доказателство. Тя се приближи до сградата и си представи разположението на помещенията. Имаше отлична зрителна памет и това много й помагаше в колежа и в университета. Затвори очи и си представи указателя във фоайето и как изглежда местоположението на помещенията. Долу имаше няколко лаборатории — за примати, по биохимия и по още нещо. Но какво? И изведнъж се сети. Лаборатория по невротрансмисии. Една от специалностите на Макс беше невротрансмисии. Той бе написал няколко сензационни научни разработки за болестта на Алцхаймер и за приложението на невротрансмисията за стимулирането на отслабващата памет. Бе направил експерименти, които доказаха, че ако в мозъка се имплантират реконструирани участъци ДНК, това ще стимулира синтеза на ацетилхолин, който в много от случаите забавяше отслабването на паметта.

Освен това Стейси знаеше, че за да се приложи невротрансмисионна терапия върху плъхове или шимпанзета, е необходима пълна лабораторна екипировка и всякакви химични съединения. И точно такава би трябвало да бъде лабораторията на Декстър Демил.

Тя отново затвори очи и се опита да си спомни номера на лабораторията. Не можа да се сети, но беше убедена, че това помещение е в подземието. Затова реши да рискува и да слезе там. Бавно се промъкна в мрака, като внимаваше да не стъпва върху листа и сухи клонки, и стигна до сградата.

Вратата беше открехната, а стълбището — тъмно. Стейси бавно отвори и стъпи на площадката. Вдигна глава и видя, че на тавана няма крушка. Заслиза по бетонните стъпала. Сърцето й биеше като обезумяло. „Какво правя, по дяволите?“ — запита се тя, докато се промъкваше към светлината в дъното на стълбите. Стигна до мазето и спря. Стори й се, че чува гласове, затова се дръпна назад и се заслуша. И после отново чу мъжки гласове. Беше сигурна, че е намерила Фанън и Декстър, но беше хваната в капан. Ако останеше, където беше, те щяха да я видят, когато излезеха. Долу имаше още един етаж, където се намираше лабораторията за примати. Стейси слезе на пръсти по последните стъпала, застана на малката площадка, долепи гръб до студената бетонна стена и зачака.

Крис скочи на гърба на пазача, като в същото време уви дясната си ръка около гърлото му и пъхна в устата му шепа пръст преди той да успее да извика. После го стисна с всичка сила и усети как пазачът започна да трепери и да се гърчи конвулсивно, когато достъпът на кръв и кислород до мозъка му спря. Мъжът се съпротивляваше ожесточено, но Крис надделя. От пълната с пръст уста на пазача не излезе и звук. Ръцете му пуснаха оръжието и немощно се вдигнаха към гърлото, опитвайки се да откопчат пръстите на Крис. След двайсет секунди мъжът изгуби съзнание. Крис лежа върху него още трийсет, за да се увери, че човекът няма да помръдне, и се запита дали е мъртъв. Сетне внимателно взе оръжието му, опипа го и разбра, че е „Узи“.

— Добре ли си, Дейл? — прошепна в мрака друг мъж.

— Да — шепнешком отговори Крис, преправяйки гласа си, и допря два пръста до сънната артерия на мъжа под себе си. Не усети нищо.

Крис поклати глава, но мигновено забрави за убийството, което бе извършил. Така го бяха научили в специалните сили.

Стисна узито и започна да се промъква към мястото, където предполагаше, че се крие вторият пазач.

— Ти ли си, Дейл? — попита мъжът, скрит в храстите.

— Моля те… О, Боже! Господи. Не пъхай това нещо в мен — молеше Декстър.

Бяха го съблекли по бельо и го бяха сложили на един стол. Фанън включи в мрежата саморъчно направения си детектор на лъжата и нагласи реостата.

— Започваме от нулата — делово каза той и се приближи до Демил. — Свали си гащите, приятел.

— Моля те, моля те! Ще направя всичко каквото поискаш.

В същия миг навън се чу кратък откос от автоматично оръжие, последван от още един, с различна височина на тона.

— Две оръжия. Взимайте всичко! Изтегляме се! — заповяда Фанън.

Рандъл Рейдър грабна трите контейнера с прионите, натъпка ги в подплатена с дунапрен кутия, сложи я в раницата си и тръгна към вратата на лабораторията.

— Обуй си панталона! — изрева Кинкейд.

Декстър скочи и нахлузи панталона си, подскачайки от крак на крак. Бяха го спасили от ужасното преживяване с реостата, но след като чу изстрелите навън, той не знаеше от кое да се страхува повече.

— Да вървим! — извика Фанън и двамата с Рандъл помъкнаха Декстър, който държеше в ръка обувките си.

Тримата пазачи в коридора хукнаха към стълбището. Фанън, Декстър и Рандъл ги последваха. Отвориха вратата и побегнаха нагоре по металните стълби. Никой не забеляза Стейси.

Фанън, който държеше Декстър за ризата, опря пистолета си в гърба му и дрезгаво прошепна:

— Ще вървиш накъдето те бутам, инак ще застрелям жалкия ти задник и ще те смажа.

— Добре — с тънък гласец изписка Демил.

Фанън го блъсна навън и хукна до него, използвайки тялото му като щит.

Групата побегна вдясно от сградата. Изведнъж по улицата изрева джип. Вътре седяха двама командоси от Делта Форс.

Рандъл Рейдър и Лудия тексасец откриха огън веднага щом откритият джип зави. Смъртоносният поток от деветмилиметровите им автоматични оръжия покоси командосите. Телата им политнаха назад и паднаха на земята. Последните куршуми изсвистяха и рикошираха в джипа, откъсвайки парчета метал от още движещото се превозно средство.

Джипът измина още двайсетина метра и се блъсна в табелата, на която пишеше:

СГРАДА НОМЕР 1666

ЕСТЕСТВЕНИ НАУКИ

ВОЕННОМЕДИЦИНСКИ ИНСТИТУТ

ПО ЗАРАЗНИ БОЛЕСТИ

— В джипа! — изкрещя Фанън.

Всички се втурнаха натам. Изведнъж отново прозвучаха автоматични откоси. Пламъкът на дулото блесна на четирийсетина метра от тях.

Стреляше Крис Кънингам. Той повали двама от членовете на Християнския хор. Единият беше Лудия тексасец, който се олюля, когато десет куршума разкъсаха стомаха му. Лудия направи още две несигурни крачки и падна на задната седалка на джипа. Робърт Вейл скочи вътре и изхвърли Лудия на земята. Фанън блъсна Декстър на задната седалка и седна зад волана. Рандъл Рейдър се обърна към мястото, където лежеше Крис, и започна да стреля. Куршумите откъснаха парчета от бетонната стена и ги запратиха някъде в мрака.

Джипът потегли. Гумите разпръснаха огромни буци пръст и туфи мокра трева. Крис се изправи и стреля по него. Фанън угаси фаровете. Крис не чу куршумите му да поразяват метал.

Стейси чу стрелбата и се замоли на Бога Крис да е невредим. Започна да изкачва стъпалата към по-горния етаж на подземното ниво и намери лабораторията, в която мъжете бяха работили. Лампите още светеха и вратата беше отворена. Стейси влезе вътре и в същия миг стрелбата спря. Тя бързо огледа помещението и видя работния плот. Приближи се и погледна бележките, които Декстър бе забравил. Това бяха карти на ДНК. Но Стейси нямаше време да ги разчита. После видя нещо, от което кръвта й се смрази. Протегна ръка и взе една от стъклениците. Етикетът бе надписан с почерка на Макс. Тя погледна и другите стъкленици. Всички бяха надписани от Макс.

Той бе работил в тази лаборатория. Макс бе изследвал проби ДНК. И за какво бе използвал ацидоза? Дали бе помагал на Демил да прицели прионите в определени етнически групи? Беше й трудно да повярва, че съпругът й е работил в Дяволската работилница.

После чу викове и още изстрели, хукна нагоре по стълбите и излезе от сградата.

Застана отпред и се зачуди накъде да побегне. Някъде наблизо потегли кола.

Крис се върна на мястото, където бе оставил Стейси, но тя не беше там.

— Стейси! — извика той.

— Тук съм — отговори тя от сенките.

— Да тръгваме!

Хукнаха обратно по пътя, по който бяха дошли, към полето и горичката.

— Какво стана? — задъхана попита Стейси.

— Не говори.

Тя едва успяваше да догонва Крис. Изведнъж луната се показа от облаците и ги освети.

Във Форт Детрик прозвуча сирена, сетне край сграда номер 1666 блеснаха светлини, но Стейси и Крис вече бяха далече.

Най-после стигнаха до гората и Крис се обърна. По улиците на базата шареха фаровете на двайсетина коли.

— Какво стана? Уплаших се, че са те застреляли — рече Стейси.

— Казах ти да ме чакаш — ядосано отговори Крис.

— Чух стрелба.

Той поклати глава в недоумение и насочи вниманието си към маршрута им за бягство.

— Не можем да останем тук. След няколко минути ще намерят мъжете, които убих.

— Убил си хора?

— Да, така мисля — огорчено каза Крис. — Трябва да вървим. Тук е опасно. Ако командосите от базата са ходили в същото училище като мен, ще намерят следите ни в мократа трева и ще ни хванат за нула време.

— Когато бях тук, видях един път, който минаваше покрай оградата от източната страна на базата. Забелязах го, докато ме извеждаха от щаба на батальона за сателитни комуникации.

— Покажи ми го.

Тръгнаха между дърветата на хълма. Крис погледна релсите и с изненада установи, че призрачният Бял влак е изчезнал.

Хукнаха през поляната към оградата в източната част на базата, за която Стейси бе споменала. Зад тях се чу бръмчене на хеликоптер.

— Да се върнем под дърветата — извика Крис и дръпна Стейси.

От запад се появиха два хеликоптера „Бел Джет Рейнджър“ и се насочиха към неканените гости. Прожекторите им ги осветиха. До гората оставаха петдесет метра.

— Арестувани сте — прогърмя глас от мегафона на единия хеликоптер.

И после картечницата изстреля поток от трасиращи куршуми, които взривиха тревата на десет крачки от тях и запалиха малък огън, който бързо угасна.

— Легнете по очи! — заповядаха им по мегафона. Крис и Стейси стояха неподвижно. Лицата им бяха вдигнати към заслепяващата светлина.

Единият хеликоптер кацна и Крис разбра, че бягството е невъзможно. Той кимна на Стейси и двамата изпълниха заповедта.

Командосите изскочиха от хеликоптера и се втурнаха към Стейси и Крис, които лежаха по лице на земята. Другият хеликоптер кръжеше над тях. Въздушната струя развяваше дрехите им. Командосите им сложиха белезници, грубо ги дръпнаха да станат, повлякоха ги към хеликоптера и ги блъснаха вътре. Двигателят изрева и хеликоптерът излетя в мрака.

47. Познато преживяване

Крис и Стейси бяха в различни бетонни стаи в щаба на Първи батальон за сателитни комуникации. Крис чу стъпки, погледна през прозорчето на вратата и видя двама командоси с непроницаеми лица. Те влязоха в стаята и махнаха белезниците му. Единият го държеше на прицел, а другият взе отпечатъците му.

— Къде е Стейси? Какво й направихте? — попита той, но те си тръгнаха, без да отговорят.

След два часа вратата на стаята отново се отвори. Командосите го дръпнаха в коридора и го заведоха в голямо помещение без прозорци. На вратата пишеше: „Ситуационна стая за сателитни комуникации.“ Пак му бяха сложили белезниците, които се впиваха в китките му. Командосите грубо го блъснаха да седне на един стол. В стаята стоеше млад латиноамериканец с пагони на капитан.

— Искам адвокат — каза Крис. — Дори в армията не може да ме задържите, без да ми предявите обвинения.

— Млъкни. Не говори. Не казвай нищо — рече капитан Десилва.

След минута вратата се отвори и командосите от Делта Форс доведоха Стейси и я бутнаха да седне на един от дървените столове. Тя се огледа и видя, че е в стаята, където за пръв път бе видяла адмирал Зол.

— Добре ли си? — попита Крис, но Десилва пристъпи напред и го удари силно в лицето. От устата на Крис потече кръв.

— Казах да мълчиш. Това се отнася и за теб — каза Десилва и изгледа гневно Стейси.

Чакаха около половин час, после вратата отново се отвори и в стаята влязоха адмирал Зол, полковник Читик и двама въоръжени командоси.

Зол се приближи до масата и се вторачи в Стейси.

— Какво да ви правя, госпожо Ричардсън? — изръмжа той с дрезгавия си глас.

Тя не отговори, а само го изгледа враждебно. Зол се обърна към Крис.

— Вие обаче ме изненадахте. Току-що получих досието ви, капитан Кънингам. Награден сте със Сребърна звезда. Би трябвало да сте от добрите типове.

— И вие — огорчено каза Крис. Вече бе прочел името „Зол“ на табелката под редиците бойни награди на гърдите на адмирала.

Това беше човекът, когото търсеше. Този мъж беше виновен за ужасната смърт на Кениди. Изведнъж Крис закипя от гняв. Завладя го самоубийствена ярост и той забрави за собствената си безопасност.

Изражението на адмирал Зол не се промени. Ситуацията беше същата като преди, но този път Стейси имаше чувството, че няма да излезе жива от базата. Сега тя имаше много по-ясна представа какво става във Форт Детрик и разбираше, че залогът за адмирал Зол е твърде голям, за да пощади живота им.

— Разбрах, че вие двамата и останалите скитници, които сте довели, сте проникнали в сграда номер 1666, в лабораторията за невротрансмисии. Не се отказвате, а, госпожо Ричардсън? Или сте решили да ми се бъркате в работата, докато загубя търпение?

— Знаем какво правите тук — каза Стейси. — Знаем за експериментите с приони, които сте извършили с Трой Лий Уилямс и Силвестър Суифт в затвора във Ванишинг Лейк. Вие сте издали заповедта. Само вие можете да наредите да ги прехвърлят там.

— Не можете да докажете нищо — тихо каза Зол. — Ще трябва да се справим с вас и с капитан Кънингам. Ние тук сме патриоти и служим на най-неотложните потребности на страната.

„Прегърни ме, татко. Моля те. Много ме боли.“ Крис стана, но Нино Десилва го сграбчи и го блъсна на стола.

— Пусни ме, боклук такъв — изсъска Крис, после се обърна към Зол. Отмъщението беше висшата му сила, но сега, когато стоеше лице в лице с адмирала, той не можеше да направи нищо. Безсилието му бързо се превърна в гняв. — Идиот! Искаш да извършиш геноцид, създавайки генетично биологично оръжие. Ти не си патриот, а… шибано чудовище!

— Не знаете какво говорите, капитане — рече Зол и стана. — Един ден тази програма ще спаси света от ядрена катастрофа. Ако хора като мен не поемат огромни лични рискове, за да променят стратегическото мислене на военните, светът е обречен да се взриви в облак от радиоактивен прах. Генетичните биологични оръжия са смъртоносни, но за разлика от ядрените, няма да унищожат безразборно всичкия живот на земята.

„Татко, обичам те. Много ме боли… Моля те, спри болката.“

— Кучи син! Онзи боклук, който изпробвахте в затвора в Хънтсвил през осемдесетте години, е бил пренесен в Ирак и те са го използвали срещу нашите войници. Вие сте разработили синдрома на Персийския залив тук, шест години преди Пустинна буря. Аз го нося в себе си. Преносител съм. Трябваше да видиш как умря четиригодишната ми дъщеря, проклето копеле! Главата й беше подута и посиняла като гниещ плод. Накрая очите й бяха толкова дълбоко хлътнали в отоците, че не се виждаха. Ти я уби, гаден негоднико! Не ми казвай, че биологичните оръжия не убиват безразборно!

Крис бе станал и крещеше неконтролируемо, а Зол го гледаше гневно. Омразата и чувствата на Крис бяха толкова силни, че всички в стаята се вцепениха. Нино Десилва отвори широко уста и се вторачи в него. После неочаквано Крис се хвърли, удари Зол с глава и разби веждата му. Върху униформата на адмирала закапа кръв. Командосите от Делта Форс хванаха Крис и го повалиха на пода. Единият затисна гърба му с коляно. Само Нино Десилва не помръдна. Изглежда, бе изпаднал в шок.

Зол спокойно извади носна кърпа от джоба си и я притисна до кървящата си рана, сетне погледна Крис.

— Съжалявам за пиридостигмина, който разработихме. Беше грешка да го пренасяме там. По онова време Саддам Хюсеин ни беше съюзник. Той го използва срещу Иран, където държаха американски заложници. После политическата обстановка в Средния изток се промени. Може да са го използвали срещу нас по време на войната в Персийския залив и да са пострадали наши момчета, американци. Не сме разбрали.

Зол говореше механично.

— Управлението по въпросите на воините ветерани още отрича всичко. Отказва да лекува ветераните, които страдат от синдрома на войната в Персийския залив. Защо не им наредиш да изследват това заболяване? — попита Крис. Единият от командосите натисна главата му към пода, но Крис продължи: — Няма да го направиш, защото ще изложиш на риск всичко, което правите тук! По-лесно е да зарежеш онези нещастници.

— Сигурно е хубаво да гледаш света от такава морално възвишена позиция — каза Зол.

— Хората, които нахлуха в лабораторията ти, са бели расисти. Те имат мостри от приона „Бледия кон“ и ще ги използват срещу определени групи от населението. И без това ще бъдеш разобличен — каза Стейси.

— Има ли липсващи мостри от протеина? — обърна се Зол към Читик.

— Всичко е тук — отговори полковникът.

— Декстър Демил имаше две стъкленици, скрити във водоустойчиви контейнери на дъното на Ванишинг Лейк. Те отидоха там след пожара и ги взеха — настоя Стейси.

— Декстър Демил е мъртъв — отговори Зол, но държането му леко се промени. Властният му тон отстъпи място на съмнение.

— Той е жив и със сигурност няма да те защити след онова, което каза на медиите за него — рече Стейси.

— Това обаче не променя отговорността ми към вас и капитан Кънингам. Вие двамата сте вън от уравнението. — Зол погледна Нино Десилва, който бе възвърнал стоическото си изражение. — Знаеш какво трябва да направиш.

Десилва кимна, а Зол се приближи до Крис и каза:

— Съжалявам за дъщеря ви. Но посоката, която сме избрали тук, е правилната. За съжаление, понякога се налага да се простим със смели войници.

— Я си го начукай — изръмжа Крис. — Извиненията и шибаните сантименталности не се приемат.

Стейси и Крис бяха на задната седалка. Караха ги към екзекуцията им. Двамата гледаха стъписани как Нино Десилва завива наляво, отклонява се от черния път и се насочва към една пуста част на базата, там, където щяха да бъдат гробовете им.

Десилва бавно спря, но не угаси двигателя, а сложи ръка на деветмилиметровия си пистолет „Берета“. Тримата седяха и мълчаха.

Сетне Нино Десилва погледна в огледалото за обратно виждане и изпитателно се вторачи в пленниците. Крис и Стейси бяха принудени да се прегърбят, защото белезниците им бяха закачени за метални скоби на пода на колата.

— Имаш добро военно досие — каза Нино на Крис.

— Да. И какво от това? Медалът, който ще ми дадеш сега, е с формата на куршум.

Десилва се обърна и погледна Крис и Стейси през металната решетка.

— Онова, което каза за затвора в Хънтсвил… и за биологичните оръжия, които сме разработвали тук през осемдесетте години… Вярно ли е?

— Не чу Зол да го отрече, нали?

— Не постъпих в армията, за да убивам американци — неочаквано каза Десилва.

— Никой от нас не е мислил, че ще прави това — рече Крис.

— Брат ми участва в Пустинна буря. И се разболя. Вече не може да прави нищо. Само лежи. Няма никаква енергия. По тялото му има обриви. Дори съпругата му го напусна. Управлението по въпросите на воините ветерани казва, че болестта е в главата му, нещо като психически шок, все едно мозъкът му е прецакан. Но това са пълни глупости.

Стейси разбра, че Десилва няма желание да изпълни заповедта на Зол, и каза:

— Биологичните оръжия, които те са разработвали, са причинили болестта на брат ви, капитане. И сега това оръжие е в ръцете на бели расисти, които няма да се поколебаят да го използват.

Но Десилва сякаш не я чу. Той явно повторно преживяваше нещо. Когато отново заговори, гласът му беше тих, почти шепот.

— Аз убих онзи индианец в Бадуотър, Тексас… Пазача. Той просто се изпречи на пътя ни. Но имах заповеди и го убих. Оттогава не мога да спя. — Той наведе глава и се вторачи в нещо. — И аз откраднах трупа на онзи млад скитник. А сега трябва да убия теб, носител на Сребърна звезда, морски пехотинец като мен, и една жена. Какъв е смисълът?

— Пусни ни. Зол няма да разбере. Когато ни намери, ще бъде късно.

— Затънал съм до гуша — продължи Нино. — Всичко се промени, откакто убих онзи индианец. Всичко.

Десилва дълго мълча, после угаси двигателя и извади беретата. Отвори вратата, слезе от колата и хвърли на задната седалка ключовете от белезниците.

— Какво ще правиш? — попита Крис.

— Ако ви пусна, мъртъв съм. Или ще гния в затвора до края на живота си — отговори Нино Десилва. — Трябва да изпълня заповедта. Отключете белезниците и слезте от колата.

Крис и Стейси се спогледаха. Погледът на Крис предупреди Стейси да бъде готова, защото той ще предприеме нещо. Тя кимна.

Двамата махнаха белезниците. Десилва отвори вратата и им направи знак да слязат. Държеше ги на прицел.

Крис слезе и се опита да се приближи до него, но Нино беше добре обучен и мигновено отстъпи назад.

— Не мърдайте. На колене — заповяда Десилва. — Ще го направя така, че няма да усетите нищо.

— Както направи с Макс Ричардсън ли? — попита Стейси.

— Не знам нищо за това. Ник Зинго ми каза, че той се бил самоубил.

— Макс беше убит — възрази Стейси.

— Не исках да убия индианеца — тихо рече Десилва. — Не мога да се примиря, че го убих.

Нино вдигна пистолета и погледна в дулото. Крис нямаше какво да губи и реши да се хвърли върху него, почти към сигурна смърт. Надяваше се, че Стейси ще използва атаката и ще избяга. Но точно когато Крис се готвеше да пристъпи към действие, Нино Десилва отпусна пистолета и тихо каза:

— Не мога. Не мога да го направя отново. Изчезвайте.

Крис кимна, хвана Стейси за ръката, дръпна я и хукна в мрака. После се обърна и погледна Нино Десилва. Капитанът стоеше с наведена глава.

— Понякога човек пада, но добрите отново се изправят — каза Крис и продължи да бяга.

Нино Десилва ги гледа, докато не изчезнаха в мрака.

48. Как да убиеш върколак

— Ти прави филми за доене на крави и бране на цветя, а аз ще правя филми за чукане и дрогиране и ще видим кой ще спечели повече пари — изръмжа Бъди на Алиша Профит.

Тя говореше за един филм, който харесваше, направен от сантиментален италиански режисьор, починал в киностудията, и възхищението й към него ядоса Бъди. Той искаше много повече лоялност от членовете на екипа си. Но Алиша, която той мислеше за твърде красива и млада, за да е толкова умна и самоуверена, не отстъпваше.

— Само за пари ли става въпрос, Бъди? Ти имаш пари. Искаш да видиш колко голяма ще стане купчината ли? Или колко ферарита можеш да караш едновременно? Не знам защо не довърши „Търсещият“. Щеше да бъде хубав филм. Един човек търси себе си, преди да умре. Беше изпълнен с патос и човечност. Трябваше да се бориш за него.

— Патос? Това да не е колумбийски сериал? Сценарият беше адски скучен. Старец, който умира. Че на кого му пука? Няма динамика.

Всъщност Бъди харесваше сюжета, но хората от киностудията го разубедиха, след като подписа договор за шест други филма. Те искаха касови филми с голям бюджет. От време на време Бъди изваждаше сценария на „Търсещият“ и го прочиташе. Да, наистина, защо, по дяволите, не се беше борил за него?

— Мисля, че „Търсещият“ щеше да промени представата на хората за теб — продължи Алиша. — Също както когато Спилбърг направи „Списъкът на Шиндлер“. Той преоткри себе си с този филм.

Пътуваха през Гетисбърг, Пенсилвания. Шофираше Джон Малката мечка. Били Тюлена седеше до Алиша и Рейс край сгъваемата маса. Бъди усещаше тежест в раменете и умора в очите. Знаеше, че това е начало на настъпваща депресия. Изсмърка няколко дози кокаин в опит да я предотврати, но организмът му изгаряше наркотика като доменна пещ. Той ставаше все по-потиснат и разговорът с Алиша и фактът, че бяха в Гетисбърг, не му помагаха.

Последния път, когато беше тук, бе едва на двайсет и две години. Тъкмо бе завършил колежа за филмово изкуство и беше изпълнен с велики идеи да промени киното. Бъди посети този исторически град, отбелязал повратната точка на Гражданската война, и засне документален филм, използвайки петте хиляди долара, които бе спестил, докато работеше през ваканциите. Даде всичко до последния цент, но успя да устои на предизвикателството. Филмът се казваше „Двата ястреба на Гетисбърг“ и се разказваше за Гражданската война, като тук-там се промъкваха социално-икономическите и расовите проблеми в живота на Америка сто години след битката. Бъди бе проследил съдбата на двама души — чернокож войник от Съюзническата армия на име Евън Хоук20, загинал, бранейки крехка, но изпълнена с надежда мечта, и на правнука му, Рубен Хоук, работник във фабрика в Гетисбърг. Животът на Рубен не бе осъществил нито една от мечтите на прадядо му. Сид Шийнбърг бе нарекъл филма „седемдесет минути забележително киноизкуство“ и го бе сравнил с първия филм на Спилбърг, който му бе спечелил място като режисьор в телевизията. Но Бъди се страхуваше да режисира отново. Това беше първият му холивудски компромис, когато предпочете да избира, вместо да произвежда.

Тогава режисирането на голям, касов филм още беше само мечта, но Бъди откри, че му харесва да не поема цялата отговорност за онова, което прави. Ако си режисьор и филмът се провали, ти си виновен за всичко. Но ако си продуцент, има много хора, на които можеш да прехвърлиш вината. Сценаристът винаги беше най-удобната и лесна мишена. Бъди бе стоварвал вината върху мнозина сценаристи. По едно време беше толкова зает с тази дейност, че се чувстваше като магьосник.

Лека-полека, с течение на годините, Бъди се превърна в бунтар и непукист, издокаран в черно като сутеньор, и се сближи с Хайди и момичетата от бардака й. В Малибу се стичаше безкраен поток от красиви жени, за да декорират и обзавеждат къщата му. Апетитни дългокраки хубавици — манекенки, актриси и всякакви други, които се усмихваха, флиртуваха и хранеха надежди да станат звезди. Бъди се наслаждаваше до забрава на тези удоволствия, но винаги след това се чувстваше ужасно, сякаш в цялата тази пищна красота имаше скрита зараза, която незабележимо опустошаваше душата с греховността си.

Всички тези чувства го объркваха и той взимаше все повече наркотици, опитвайки се да прогони болезненото самовглъбяване. Двайсет и две годишният режисьор и мечтата му останаха някъде по скалистия път към Холивуд.

Джак Никълсън, когото Бъди боготвореше, го наричаше „върколак“ заради смуглата му кожа и нощния му живот. Но всъщност Бъди съвсем не приличаше на върколак. Дълбоко в себе си той беше едно объркано дете и в минутите, преди да го завладее депресията, ясно виждаше всичко и разбираше безполезността си. Бъди знаеше, че не отива никъде и не прави нищо. Никой нямаше да гледа касовите му филми, когато музиката към тях и костюмите престанеха да бъдат модни. Подобно на Би Джийс и панталоните „чарлстон“, филмите му бяха фокусирани в настоящия момент и това ги определяше като преходни и маловажни.

— Алиша, дай една доза — провикна се той.

Бъди никога не носеше наркотици в себе си. Не можеше да си позволи отново да го арестуват.

— Включете телевизора — заповяда той, за да смени темата и да прогони спомените.

Колкото и да искаше, Бъди никога нямаше да заснеме „Търсещият“, защото се страхуваше, че няма да спечели пари. Той не можеше да понася мисълта, че ще направи боклук. Бъди искаше винаги да печели. Той беше бунтар.

— Труповете във Форт Детрик още не са идентифицирани — каза красивата говорителка от екрана. — Но хората, които са били застреляни, явно са проникнали във военната база с влака с провизиите. Какво са правили в лабораторията в сграда номер 1666, все още е загадка за лекарите, но източници, близки до разследването, казват, че военните учени се опитват да установят причината за взлома по химичните вещества и материалите, използвани там. Нападателите са убили двама войници и са оставили четирима мъртви съучастници, после откраднали джип и избягали, разбивайки главния портал на Форт Детрик. Армията още има медицински институт там, но по-голямата част от инвентара е била извадена от употреба преди десет години.

Бъди се втренчи в екрана и депресията му се засили. Имаше чувството, че носи на гърба си стотици килограми. Дали Крис и Стейси бяха сред мъртвите? Дали сега всичко зависеше от него? Той бе обещал пред себе си, че няма да се откаже, и тази клетва му даваше сили, но от друга страна, цял живот бе кръшкал, беше се изплъзвал и си бе приписвал чужди заслуги. А сега бе изправен пред силен и страшен противник. Това не бяха филмовите критици с техните иронични подигравки, а откачени фанатици с биологични оръжия и автоматични пушки. Бъди се почувства като пиле, което се пече на бавен огън и се смалява с всяка изминала минута.

— Излизаме от Гетисбърг. След половин час ще бъдем в Харисбърг — тихо каза Рейс.

Бъди не го чу.

— А после? Още ли искаш да отидем на онази разпределителна гара? — настоя Рейс.

Бъди мислеше за Крис и Стейси — смели, всеотдайни, решителни и вероятно мъртви.

— Какво ще кажеш? — попита Рейс.

— Моля?

— Попитах дали още искаш да отидем на разпределителната гара в Харисбърг?

Бъди погледна едрия каскадьор, после и останалите в караваната. Лицата им изразяваха странна безучастност. Повечето мислеха, че това е поредната му фантазия — престрелка с боя, която ще го накара да се почувства герой, но че няма нищо опасно. Безизразните им лица говореха, че се съмняват дали ще намерят Кинкейд и че Бъди всъщност не търси неприятности, а само иска да се прави на герой, за да се хвали после в Холивуд. „Помниш ли, когато преследвахме онзи откачен скапаняк, шибания проповедник? Провървя му на копелето, че не го настигнах да му взривя задника.“

— На разпределителната гара в Харисбърг ли, Бъди? — повтори Алиша, погледна го и за пръв път видя на лицето му странното изражение на объркано дете.

— Да — промълви Бъди.

Рейс кимна на Джон Малката мечка, който превключи на по-висока скорост. Излязоха от Гетисбърг и се отправиха към Харисбърг и към странния сблъсък на Бъди със съдбата.

49. Разпределителната гара

Синьо-бялата каравана пристигна в Харисбърг няколко минути след дванайсет на обед и спря на паркинга до разпределителната гара.

Бъди още седеше на командирския стол и се опитваше да се превъплъти в образа на боец, както правеше в Малибу преди престрелките с боя. Той сядаше, издокаран в камуфлажното си облекло за петстотин долара, обясняваше правилата и разпределяше участниците, като се грижеше най-добрите да са в неговия отбор. Но сега не знаеше какво точно да направи и как дори да започне да дава указания на групата си. Мислеше само за ужасяващото усещане, което бе изпитал, когато във Ванишинг Лейк върху джипа се изсипа градушка от деветмилиметрови куршуми. Той се загледа навън през предното стъкло на караваната и видя стотици цистерни от неръждаема стомана — сигурно бяха пълни с бензин или петрол.

— Какво искаш да направим, Бъди? — бодро попита Алиша.

— Ами… не знам — произнесе Бъди неприсъщите за него думи и погледна Рейс за помощ.

— Ще отида да огледам наоколо — каза Рейс. — Ще ми кажеш ли по-точно какво да търся?

— Казах ти, че водачът им е със сребристобели коси и всички са облечени като скитници и имат татуировка ПТВА на ръцете. И вземи оръжие — отговори Бъди.

— Не е необходимо. Само ще огледам — провлачено каза Рейс, слезе и тръгна към редиците цистерни.

— Онзи Кинкейд е гадно копеле — предупреди Бъди. — Не можем да рискуваме. Най-важното е аз да ръководя операцията от караваната. Тук ще бъде командният ни център. Ще поддържаме радиовръзка и ще ви казвам какво да правите.

— Добра идея — каза Алиша и завъртя очи към тавана.

Зачакаха Рейс да се върне. Мина почти половин час. Бъди крачеше из тапицирания с плюш команден център и оглеждаше хората си. Както винаги, лицето на Джон Малката мечка беше безизразно и не издаваше мислите и чувствата му. Били Тюлена, чернокожият каскадьор, когото Бъди бе използвал в десет филма, невъзмутимо редеше пасианс. Алиша Профит четеше списание. Бъди обаче потрепваше нервно.

— Хванали са Рейс. Знаех си! — изведнъж извика той. — Нали само щеше да огледа наоколо? Мина половин час, по дяволите! А него го няма. Е, добре… Хванали са Рейс. Сега сме с един по-малко. Трябва да организираме нещо. Лично аз мисля, че ако са убили Рейс, трябва да се свържем с полицията. Алиша, обади им се.

Тя извади клетъчния телефон и започна да набира номера на „Справки“, когато вратата изведнъж се отвори и на прага застана Рейс. Бъди се стресна, отскочи назад и удари крака си в масата.

— Тук са. Над трийсет души. В другия край на разпределителната гара. Първо видях една група край административната сграда. Ровеха в боклука и вадеха някакви хартии. Проследих ги и видях останалите под един насип от другата страна на голямата водонапорна кула — каза Рейс.

— Търсят индигови копия — рече Бъди, демонстрирайки знанията си, придобити през двата дни с Крис Кънингам.

— Какво? — попита Алиша.

Търкайки с ръка ударения си крак, Бъди обясни как изхвърлените копия на пътните листове могат да бъдат използвани, за да се избере подходящ влак за пътуване.

— И имаш право, че са въоръжени — добави Рейс. — Имат цяла артилерия. Преброих най-малко шест-седем автоматични оръжия…

— Още ли искаш да се обадя в полицията? — попита Алиша.

Бъди кимна.

— Тактически това е правилният ход.

— Въпросът е там, че те сякаш се готвят да тръгнат нанякъде. Щом изровиха хартиите от боклука, настъпи раздвижване.

— Накъде тръгнаха? Отдалечават ли се от нас? — мрачно попита Бъди.

— Мисля, че тръгнаха натам.

Рейс посочи североизточната част на разпределителната гара.

— Добре, Алиша, обади се на ченгетата. По-добре аз да остана тук и да говоря с тях. Джон, Рейс и Били, вие вземете оръжия и тръгвайте. Не изпускайте от поглед тези бандити. След като разберете къде отиват, се върнете тук да обсъдим положението.

— Бъди, не че имам нещо против, но щом ще викаме ченгетата, предпочитам да не ме хванат с автоматично оръжие в ръце — каза Рейс.

— Ако ще се държиш като пъзльо, мястото ти не е тук — скастри го Бъди.

— Ти се криеш в караваната, задник такъв! — ядоса се Рейс и изведнъж атмосферата се вледени.

Всички се вцепениха, очаквайки Бъди да избухне. Членовете на екипа му никога не поставяха под съмнение нивото на тестостерона на шефа си.

— Виж какво, Рейс, не се крия, по дяволите — спокойно каза Бъди и всички си поеха дъх и леко се отпуснаха.

— Някой трябва да ръководи операцията, иначе ще настъпи пълен хаос. Не се тревожи за автоматичното оръжие. Аз имам разрешително за търговия с оръжие. Ще кажа на ченгетата, че снимаме филм… Всички обичат филмите.

Бъди се приближи до шкафа и извади снайперска пушка, но нито Джон Малката мечка, нито Рейс или Били не я искаха. Бяха донесли и един картечен пистолет „Узи“ и два „Хеклер и Кох“. Рейс и Малката мечка ги взеха, а Бъди грабна узито. Караваната се изпълни със звуците на добре смазани оръжия, когато всички започнаха да ги проверяват и зареждат. Бъди раздаде радиопредаватели и заповяда:

— И така, излизаме. Използвайте осемнайсети канал за връзка. Алиша, обади се на ченгетата.

Тя набра номера на полицията и след като обясни на пет-шест души кой е Бъди, най-после се свърза с отговорника за връзките с обществеността и даде телефона на режисьора.

— Филм ли ще снимате? — развълнувано попита полицаят.

— На разпределителната гара възникна проблем — поправи го Бъди. — Има въоръжени скитници и мисля, че веднага трябва да изпратите хора тук.

— Филм за въоръжени скитници? — попита полицаят, който още не можеше да разбере за какво става дума.

— Виж какво, задник такъв, това не е филм, а реалност, разбра ли? Моите хора се опитват да овладеят положението, но ни трябват полицейски подкрепления.

Изведнъж се разнесоха изстрели от автоматично оръжие и свистене на рикоширащи куршуми. Сърцето на Бъди подскочи.

— Какво става, мамка му? Чу ли? — изкрещя той по телефона.

— Не, господине… Какво има?

Стрелбата продължи. Бъди видя, че Рейс Уокър бяга като обезумял. После Рейс се олюля и падна. Дясната страна на гърдите му се обагри в кръв.

— По дяволите! Улучиха Рейс — измърмори Бъди и изпусна телефона.

— Направи нещо, Бъди! — извика Алиша. — Те убиват Рейс.

— Какво? — попита Бъди.

Чуха се още изстрели, последвани от пронизително свистене на куршуми.

— Те умират! Трябва да им помогнем! — изкрещя Алиша, изтича до шкафа и започна да рови из оръжията.

Бъди се почувства пълен глупак. Когато Алиша тръгна към вратата, той я сграбчи, обърна я към себе си и изтръгна от ръцете й автоматичния пистолет „Браунинг“.

— Обади се пак на полицията! Кажи им веднага да дойдат — заповяда Бъди, после, без да знае защо и какво се надява да постигне, излезе от караваната. — Мамка му, това е лудост!

Той се хвърли на земята и се скри зад задното колело.

— Отиди да видиш как е Рейс! — извика Алиша, която се подаде на вратата и гневно го погледна.

— Добре, добре — рече Бъди, зареден с енергия от презрението и очевидното й разочарование от него.

Той тръгна по релсите към Рейс Уокър и го намери в локва кръв. Каскадьорът се опитваше да стане, но нямаше сили.

— Не мърдай — заповяда Бъди и погледна раната му. — Мамка му, изглежда ужасно.

— Ей там, на около сто и петдесет метра, има две редици вагони. Джон отиде натам от страната на насипа. Не знам какво се случи с Били. Хората на Кинкейд са се качили на цистерните и се опитват да ги отворят.

— Да ги отворят? Кое?

— Цистерните. Мисля, че вътре има мляко. Вагоните са хладилни. Имат рисунка на крава. — Рейс говореше през стиснати зъби. — Трябва да повикаш помощ. Много са.

— Първо трябва да ти намеря безопасно място. Бъди взе оръжието на Рейс и използвайки дулото, отвори вратата на товарния вагон, до който стояха. Вътре имаше щайги. Бъди преметна Рейс на рамо и го прехвърли във вагона, после взе радиопредавателя му и го включи.

— Стой тук — каза Бъди, макар че това прозвуча глупаво, защото Рейс и без това не можеше да отиде никъде.

— Джон, Бъди е… Кажи нещо.

Никой не отговори. Проклетите радиопредаватели, които струваха на Бъди цяло състояние, сега не предаваха нищо освен атмосферни смущения.

После пак се чу стрелба от автоматично оръжие, последвана от четири пронизителни изстрела на пистолет.

— Джон, Бъди е. Били, обади се. Отново никой не отговори.

Бъди не знаеше какво да направи. Инстинктът му подсказваше да се скрие под вагона, докато всичко свърши. Но изглежда, го бе завладяла някаква сила, която той не разбираше и не можеше да контролира. И тази сила го караше да тръгне по посока на стрелбата. „Защо правя това?“ — запита се Бъди, но тръгна.

Взе картечния пистолет „Хеклер и Кох“ на Рейс, наведе се и хукна между вагоните. Някъде пред него се чуха приглушени гласове. Бъди забави крачка, промъкна се край товарния вагон, до който беше стигнал, и надникна. Отпред имаше редица хладилни цистерни с рисунка на крава, което показваше, че пренасят мляко.

Сетне изведнъж земята под краката му се разтресе. След миг Бъди осъзна, че вибрациите са предизвикани от куршуми, рикоширащи край него.

— Мамка му! — изкрещя той. — Простреляха ме!

Той се хвърли встрани, претърколи се и започна да стреля напосоки, без да е сигурен в какво се е прицелил. Стреляше инстинктивно по нещо, което видя да се движи на покрива на една от цистерните. После оттам се свлякоха две тела — скитници с татуировки на бицепсите. Паднаха на земята на десет крачки от него. От дупките, които Бъди бе пробил в цистерната, потече мляко.

— Улучих ги! Улучих ги! — радостно изкрещя той, сетне рязко се обърна, когато куршуми обсипаха вагона, до който стоеше, наведе се и хукна.

Хвърли се на земята, изпълзя от другата страна и видя още трима души на покрива на друга цистерна с мляко. Бяха отворили капака и изливаха нещо вътре. Бъди вдигна картечния пистолет и изпразни пълнителя по тях. Нямаше резервен пълнител, затова хвърли оръжието и извади от колана си автоматичния „Браунинг“.

Когато се обърна и се прицели, видя, че тримата мъже се свличат по цистерната, оставяйки кървави дири по лъскавия алуминий.

— Очистих ги — с неподправена изненада каза Бъди. — Пречуках ги тия копелета.

И пак побягна приведен, търсейки укритие.

Не знаеше за колко време стигна до североизточния край на разпределителната гара. Сетивата му бяха изострени докрай и адреналинът замъгляваше представата за време.

И изведнъж видя Фанън Кинкейд. Проповедникът стоеше до една цистерна с мляко й гледаше нагоре. Бъди се прицели и стреля, но не го улучи. Фанън рязко се обърна и също стреля. Първият куршум уцели Бъди в стомаха и го повали по гръб, а вторият се заби в десния му крак. Бъди се претърколи и видя, че на покрива на третата цистерна стоят други трима души, които изливат нещо в млякото.

Бъди беше прострелян, но не усещаше нищо. Знаеше, че е ранен смъртоносно, но беше твърдо решен да изпълни мисията си докрай. Вдигна немощно дясната си ръка и стреля по мъжете на покрива на третата цистерна, но не ги улучи. В долната част на цистерната зейнаха няколко дупки, откъдето бликна мляко. Фанън насочи деветмилиметровия си пистолет и стреля по Бъди, който видя пламъка от дулото на оръжието му и почувства пронизителна болка в рамото. После тялото му се разтърси от още няколко куршума, които пробиха смъртоносни дупки в бъбреците, белите дробове и черния му дроб.

Бъди се намираше в къщата, висяща на километър и половина над каньона. Двамата с Майк вървяха по решетките и също както преди, не падаха.

— Сега най-после можем да правим всичко, което винаги сме искали, татко — каза Майк. — Ще ходим на дълги разходки и ще споделяме чувствата си. Ще бъдем баща и син, но и най-добри приятели.

Стигнаха до басейна, висящ на хиляди стъпки над плодородната долина, застанаха на решетките и се вторачиха в зашеметяващата гледка.

— Ела, татко, ще ти покажа пътя — каза Майк и го хвана за ръката.

И Бъди и синът му се понесоха като ангели над зелената долина, обляна в мека бяла светлина.

50. Жезъл железен

Фанън проповядваше от Откровението на Йоана. Членовете на Християнския хор бяха под един мост близо до железопътната линия, на около двайсет и пет километра южно от разпределителната гара в Харисбърг, където бяха оставили четирима мъртъвци, сред които Рандъл Рейдър, Ангела на пергамската църква. Декстър ближеше раната на ръката си.

— „И ще ги пасе с жезъл железен; като глинени съдове ще се строшат“ — четеше Кинкейд от Откровението на Йоана 2:27, след като половин час бе говорил против американското правителство.

Последователите му стояха в прахоляка под железопътния мост и мълчаливо слушаха, всеки потънал в мислите си.

Декстър бе започнал да се примирява с неизбежната си смърт. Той образно си представяше края на живота си. Но наред с това го завладя и отдавна сдържан гняв и негодувание.

Фанън затвори Библията и я сложи в раницата си, сетне свали очилата без рамки, внимателно ги пъхна във вътрешния си джоб и огледа паството си.

— Не можахме да отровим негрите и евреите, но все още имаме възможности за избор. Трябва да извършим едно последно бойно действие. Ще атакуваме Сатаната в свърталището на бесовете и нечистите духове. Във Вашингтон.

— Моля? Какво? — попита Декстър.

— Чу какво казах, грешнико.

— Да атакуваме Вашингтон, окръг Колумбия? Това ли каза? — Декстър не вярваше на ушите си.

— Точно така. Ти имаш най-голяма заслуга за провала ни, но сега маршрутът ни е предопределен. Само трябва да следваме очертания от Бога път. „От устата Му излизаше остър меч, за да поразява с него народите; Той ще ги пасе с железен жезъл.“21

— Неприятно ми е да го кажа, но във Вашингтон, окръг Колумбия, има повече полиция и въоръжени военни сили, отколкото във всеки друг град на света. Там има над деветнайсет полицейски и военни агенции, вариращи от армията до ФБР и ченгетата в парковете.

— Победата ми е обещана в Откровението на Йоана — заяви Фанън.

— Откровението на Йоана? Това е единствената книга, която са прочели задници като теб и Дейвид Кореш22. — Декстър преминаваше границата. Гласът му стана писклив. Не можеше да се овладее. — Планът да се отровят евреите и чернокожите беше лудост. Слава Богу, че онзи тип с картечния пистолет „Хеклер и Кох“ в Харисбърг го осуети. Прионите са или на земята, или изтичат през дупките от куршуми в цистерните. Ченгетата и адмирал Зол ще разберат какво си намислил. Онзи тип, който и да беше, сложи край на революцията ти, Кинкейд!

— Преподобни Кинкейд! — извика Фанън.

— Щом аз не съм доктор, и ти не си преподобен. Не съм виждал сертификата за ръкополагането ти.

В очите на двамата блестеше безумие. Фанън бавно се изправи, извади пистолета си и го насочи към Декстър.

— Това е отговорът ти на всичко, нали? — развилня се Демил. — Застрелваш, убиваш и унищожаваш всичко и всеки, който не е съгласен с теб. Откровението на Йоана! Знаеш ли, че тази книга е писана триста години след смъртта на Исус? Знаеш ли? Повечето теолози не я понасят. Това е лудост!

Членовете на Християнския хор ги гледаха стъписани. Декстър бе отишъл твърде далеч, за да спре.

Фанън го прикова с поглед. Във вманиачените му очи се четеше ужасяваща злоба и лудост.

— Откровението на Йоана не е част от Библията. Това е безумие, написано от смахнат! — изкрещя Декстър.

Фанън освободи предпазителя.

— Хайде! Давай! — предизвика го Демил. — Всичко е по-добро от този живот.

— „Ето, ида скоро; и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му. — Очите на Кинкейд блестяха. — Аз съм Алфа и Омега, Начало и Край, Първият и Последният.“23

После, без да добави нито дума повече, Фанън натисна спусъка.

Декстър политна назад и падна в прахоляка. На дясната страна на лицето му, където го бе улучил куршумът, зейна огромна дупка. Лявата половина беше отнесена.

— „И ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота.“ Откровението на Йоана 22:19 — рече Фанън Кинкейд и се обърна към членовете на Християнския хор. Скитниците бяха втрещени от насилието, на което бяха станали очевидци. Никой не се приближи, нито погледна тялото на Декстър Демил. — Съберете си багажа. Тръгваме. Трябва да извършим Божието дело.

51. Разляно мляко

Мотелският комплекс се наричаше „Синята жаба“ и се намираше в покрайнините на Фредерик, Мериланд.

Крис и Стейси бяха в бунгалото в края на пътеката, до пресъхнало речно корито. Стаята беше чиста, но малка. Бяха се изкъпали и бяха изпрали дрехите си и сега седяха по бельо и ги чакаха да изсъхнат на радиатора в банята.

Говорителката по телевизията каза, че включва сензационен репортаж.

— Прехвърляме се в Харисбърг, Пенсилвания.

На екрана се появи висок мъж с прошарени коси — Уилтън Пиърс, началник на полицията в Харисбърг. Той се прокашля, сетне започна да чете от напечатан текст.

— Холивудският режисьор Бъди Бразил беше убит в престрелка, състояла се преди час на местната разпределителна гара. Той явно е дошъл тук с членове на филмовия си екип, за да спре атака с биологично оръжие. Загинаха и още трима мъже с неустановена самоличност, които, изглежда, са членове на престъпна секта на име ПТВА. Четвърти член на сектата е починал в болницата в Харисбърг. Рейс Уокър, каскадьор от екипа на господин Бразил, е тежко ранен и също се намира в болницата в Харисбърг. Според членовете на екипа му, господин Бразил е дошъл тук след странното отвличане на тялото на мъртвия му син от моргата в Санта Моника, Калифорния. Трупът е бил откраднат по време на аутопсията, която трябвало да установи дали Майкъл Бразил е бил заразен със смъртоносно биологично оръжие. По всичко личи, че господин Бразил се е опитал да попречи на сектантите от ПТВА да изсипят това заразно биологично вещество в цистерните с мляко, предназначени за Детройт и Ню Йорк. Ще знаем какво точно е било токсичното вещество, когато учените от Центъра за контрол и превенция на заболяванията и екипът по отбранителни биологични оръжия от Форт Детрик, Мериланд, анализират млякото. Преди да умре, четвъртият прострелян член на ПТВА каза на полицията, че се готвели да атакуват Сатаната. Оттук насетне ФБР поема разследването и трябва да отправяте въпросите си към тях. Това е всичко. Крис намали звука и се вторачи в екрана.

— Господи. Горкият Бъди. Но как е разбрал, че са там?

Стейси не каза нищо. Двамата дълго мълчаха.

— Питам се дали Кинкейд е един от убитите — каза Крис.

Стейси пак не отговори.

— Или Декстър. Къде ли е Декстър Демил? Стейси седеше с наведена глава.

— Не мога да повярвам, че Бъди е участвал в престрелка с онези мръсници. Ако е така, той е спасил живота на много хора. Загинал е като герой — добави Крис.

Изведнъж Стейси стана, приближи се до телефона, взе слушалката и набра някакъв номер.

— На кого се обаждаш? — попита Крис, но тя не го погледна.

Уендъл Кини вдигна слушалката. Той беше в малкия си апартамент близо до университета, на една пресечка от факултета по естествени науки. Микробиологът също гледаше новините.

— Уендъл, видя ли новините?

— Да.

— Изследва ли контейнерите, които ти изпратих? — Стейси едва се владееше.

— Да… Върху дунапрена има отпечатъци от мастило. Доколкото можах да разбера, контейнерите са съдържали приони, но не са били генетично насочени, а…

— Още ли са в теб? Нали не си ги изпратил в Центъра за контрол и превенция?

— Още са в мен — тихо каза възрастният учен. — Къде си, Стейси? Тревожа се за теб. Струва ми се, че нещо не е наред.

Крис се приближи до нея и се вторачи в профила й, очертан от оскъдната светлина на лампата с избелял жълт абажур.

— Макс замесен ли е във всичко това? — огорчено попита тя.

Чу се само как Уендъл поема дълбоко дъх.

— Бил е замесен — заключи Стейси. — Помагал е на доктор Демил да разработи биологичното оръжие с приони.

Гласът й беше толкова измъчен, че Крис не можеше да слуша. Сякаш откъсваха части от нея.

— Стейси, нещата не са толкова прости. Не можеш да съдиш никого. Твърде е сложно.

— Това е геноцид, по дяволите! Геноцид! Копелетата във Форт Детрик са превърнали прионите в биологично оръжие, за да атакуват генетично различните групи хора. Макс е работил в Дяволската работилница! Стъклениците с киселинната основа, която променя pH, за да се превърнат прионите в оръжие, са надписани с неговия почерк. Той е работил с Демил по прицелването на прионите. — Гласът й започна да трепери.

— Ако това е истина, тогава защо са го убили? — спокойно попита Уендъл.

— Не знам. Може да се е уплашил. Да се е опитал да се измъкне. Откъде да знам защо са го убили? Но преди шест часа бях в онази лаборатория и видях почерка му. Макс ми каза, че само работел в мозъчния тръст, четял записки и изграждал хипотези, но това са били глупости. Той е помагал биологичното оръжие да бъде насочено към определени генетични групи. Защо не го спря, Уендъл?

Кини не каза нищо.

— Да те вземат дяволите, Уендъл! И ти си замесен в това, нали? — Стейси беше изумена от мълчанието му. — Ние трябва да лекуваме хората, а не да ги убиваме! Науката трябва да прави открития и да лекува. Ти и Макс я изопачихте и унищожихте всичко, в което вярвах!

— Ти не разбираш, Стейси — тихо каза Кини. — За да намерим финансиране, ние трябваше да…

Стейси не чу останалото, защото трясна телефонната слушалка. После седна на леглото и се разплака. Ридаеше неудържимо и Крис не знаеше как да я утеши.

Накрая и той седна на леглото и сложи ръка на рамото й.

Тя подскочи, сякаш я удари електрически ток.

— Недей!

— Съжалявам — прошепна Крис и се надигна, но Стейси протегна ръка и го спря.

— О, Боже, Крис! Господи… Толкова много го обичах. Как е могло да стане така?

Той не каза нищо, а тя продължи да ридае. Крис я прегърна и я притисна до себе си. Риданията разтърсваха тялото й. Двамата дълго седяха на леглото.

Стейси плачеше, но в същото време едва сдържаше гнева си, насочен срещу предателството и всичко, което бе обичала у покойния си съпруг. Освен това си спомняше Макс и нежните му ласки.

Подсъзнателно усещаше как Крис я гали по гърба, опитвайки се да я утеши, както правеше Макс. Изведнъж гневът й угасна като свещ на вятъра и я завладяха силни чувства. Докато Крис утешително шепнеше в ухото й, Стейси усети ритмичните удари на сърцето му. Сетне почувства нещо друго. Непогрешимо. Обзе я страст, която внезапно превърна гнева й в сексуална възбуда. Тя изпита желание да унищожи всичко, останало от Макс, и да се освободи от лъжите и нечестността му. Знаеше, че е разстроена и объркана, но изпитваше сексуална възбуда. Тя вдигна глава и целуна Крис по устата.

Той се дръпна толкова бързо, че я стресна, и попита:

— Какво правиш?

Изражението му беше напрегнато и изтерзано.

— Нуждая се от теб — отговори Стейси и в очите й пак бликнаха сълзи.

— Не…

— Знам, че ме намираш за привлекателна.

В забележката й прозвуча предизвикателност и необоснован гняв.

— Да, наистина мисля, че си една от най-привлекателните жени, които съм виждал. Но това не е редно, Стейси. Не можеш да си го върнеш на Макс, като използваш мен. Той е мъртъв. Не искам да започнем по този начин.

После ще се чувстваш леснодостъпна. Ще мразиш и мен, и себе си.

Изражението й се промени. Тя се почувства засрамена и потисната.

— Той е бил човек, Стейси. Направил е погрешен избор… като мен. Като капитан Десилва. Хората не са съвършени. Аз се опитах да бъда съвършен и не успях. Просто трябва да направим онова, на което сме способни.

В същия миг Крис почувства странен душевен покой. Докато се опитваше да утеши Стейси, той изведнъж разбра нещо за собственото си емоционално заболяване.

Мигът на възбуда премина и Крис отново я притисна в обятията си. Стейси сложи глава на рамото му и той усети, че тялото й трепери. После мускулите й се отпуснаха и тя се притисна до него.

— А аз очаквах много повече — прошепна Стейси.

52. Дерайлиране

Квартирата на адмирал Зол се намираше в една стара ферма. Имотът бе продаден на американската армия през 1952-ра, но къщата беше строена през 1772-ра година, преди Революцията. Правоъгълната двуетажна сграда имаше осем стаи и две бани и се извисяваше като овдовяла кралица в югоизточния край на Форт Детрик. Над двойните прозорци и големите веранди бе надвиснал заострен покрив с кули.

Адмирал Зол харесваше къщата в архитектурно отношение, но смяташе, че в нея се живее трудно. Малките стаи не подхождаха на величествената му походка и представителното му телосложение. Но фермата бе служила за квартира на персонала на Форт Детрик почти половин век, затова, за да спази традицията, той живееше тук от шест години, откакто съпругата му почина.

Зол се прибра в девет вечерта. Беше капнал от умора. След като издаде заповедта за елиминирането на Стейси Ричардсън и Крис Кънингам, той се отби в лазарета на базата, за да зашият веждата му. После отиде лично да огледа лабораторията за невротрансмисии. Доколкото видя, нищо не беше откраднато. Но Зол още се притесняваше за твърдението на госпожа Ричардсън, че Демил е взел мостра от приона „Бледия кон“, която е скрил на дъното на Ванишинг Лейк.

Денят беше дълъг и тежък. Освен неприятностите със Стейси Ричардсън и капитан Кънингам, Зол бе контролирал изнасянето на хилядите литри смъртоносни биологични оръжия, които бяха изпомпани от старите, течащи варели и вкарани в специално направените цистерни за токсични отпадъци на Белия влак. Товарът щеше да мине през Мериланд и Апалачите и да отиде в Южен Тексас, където щеше да бъде изхвърлен в недрата на земята и да изчезне завинаги.

Зол бе довел екип от доброволци от Делта Форс, които запушиха празните варели и ги увиха в найлонови чували, предназначени за индустриални отпадъци. После изсмукаха въздуха, докато тежките найлони не залепнаха за контейнерите, натовариха ги на камиони, закараха ги в източната част на Форт Детрик и ги хвърлиха в дълбока дупка, изкопана преди два дни.

На вратата се позвъни и Зол тръгна по тясното извито стълбище. Старите чамови дъски скърцаха под краката му. Той отвори външната врата и видя полковник Читик, преоблечен в чиста униформа. Наскоро избръснатото му лице разцъфна в уморена усмивка.

— Току-що ми се обадиха. Комисията по разследването ще бъде тук в девет часа утре сутринта. Двама сенатори и няколко души от Центъра за контрол и превенция на заболяванията в Атланта.

— И не са наши хора, нали?

— Не са. Този екип ще изпълнява строго задачата си.

— Ела да пийнем нещо. Денят беше тежък.

Читик кимна. Никой от двамата не искаше да обсъжда нахлуването в лабораторията и ликвидирането на госпожа Ричардсън и капитан Кънингам. Моментът беше критичен за взаимоотношенията им. Сега повече от всякога всеки беше опасен за другия.

Влязоха в старата къща. На стените имаше картини, изобразяващи земеделски сцени. Зол пусна лед в две чаши, после наля шотландско уиски. Двамата вдигнаха наздравица, спогледаха се и отпиха от двайсет и пет годишното уиски.

— Какво мислиш за онази бъркотия в Харисбърг? — попита Читик. — Убити са четирима членове на ПТВА, значи трябва да има връзка с онова, което стана тук.

Зол остави тежката кристална чаша на старинната маса. Тишината в стаята се нарушаваше само от равномерното тиктакане на стенния часовник.

— Зависи какво ще намерят нашите хора в Харисбърг в цистерните с мляко. Каквото и да стане, ще протакаме работата.

Читик също остави празната си чаша и се усмихна.

— Мисля, че днес отървахме кожата.

Адмиралът изсумтя, после се приближи до вратата и я отвори. Читик излезе, но се обърна.

— Приключихме във Ванишинг Лейк. Донякъде приключихме и тук. Това означава, че Дяволската работилница не функционира.

— Не за дълго, полковник. Политическият климат се променя. Господ да благослови онова смахнато копеле Саддам. Колкото повече ни заплашва с биологични оръжия, толкова по-вероятно е нашето правителство отново да започне научните разработки. А през това време имам няколко университетски лаборатории, които ще продължат изследванията. И военноморски институт на един остров в Южния Тихи океан, който ще бъде добра база за операции. Тези неща са твърде важни за оцеляването на нацията ни. Това са единствените тактически и стратегически оръжия, които ще имат смисъл в новото хилядолетие. Трябва да намерим хора за тази операция, докато проклетият Конгрес и президентът се вразумят.

— Да. Напълно съм съгласен с теб — каза Читик, но си помисли, че е време да поиска прехвърляне. Имаше странното чувство, че политическите перспективи на Зол са изчерпани.

— Да — изръмжа Откачения ас с недружелюбния си дрезгав глас, после затвори вратата пред лицето на полковник Лорънс Читик.

Товарният влак, състоящ се от сто вагона, се движеше през Апалачите. Линията минаваше през тесен проход, после се изкачваше на върха, спускаше се надолу, продължаваше през Джорджия, Арканзас и Източна Оклахома и свършваше в Тексас. Машинистът Калвин Хикман работеше по този маршрут от две години. Познаваше добре пътя и караше бързо.

Вагоните превозваха предимно селскостопанска продукция и строителни материали и всички бяха предназначени за Атланта. Влакът бе прехвърлил билото и се движеше надолу по склона. Хикман бе сложил ръка на ръчната спирачка и наблюдаваше манометъра, така че не видя първата предупредителна червена светлина на семафора, която показа, че стрелката отпред току-що е била отместена. И не чу нищо, защото предупредителните камбанки на сигналната система бяха изключени. Но дори да бе забелязал нещо, той караше твърде бързо, за да може да спре. Освен това влакът беше много тежък и се носеше надолу по склона с висока скорост.

След километър и половина отново блесна предупредителна светлина. Хикман се стресна и мигновено натисна лоста за спирачките. Разнесе се пронизително стържене на метал.

— Мамка му! — изруга Калвин. Влакът можеше да дерайлира.

Погледна през страничното стъкло и видя, че няколко души бягат покрай релсите. Отначало помисли, че са скитници, но после осъзна, че бягат, опитвайки се да се отдалечат колкото е възможно повече от обречения влак. Те знаеха, че влакът ще дерайлира!

Последният мъж, когото Калвин Хикман видя, беше висок скитник със сребристобели коси. Стоеше до железопътната линия и беше единственият, който не бягаше, а сякаш четеше на глас от отворена Библия.

Калвин разбра, че тези хора са преместили стрелката. Шефовете често го бяха предупреждавали, че членовете на ПТВА нападат товарни влакове и после ги обират.

Локомотивът мина покрай последния червен семафор и Калвин усети, че колелата излизат от релсите. Влакът се движеше с осемдесет километра в час. Локомотивът заора в земята и Хикман удари лошо главата си в металното табло.

Вагоните започнаха да се блъскат един в друг, да излизат от релсите и да прекършват околните дървета като клечки. Разнесоха се трясъци и стържене на метал.

Над петдесет вагона се сгромолясаха по планинския склон. Въздухът се изпълни с пушек, пепел и прахоляк.

Фанън вдъхна мириса на катастрофа и каза:

— „И чух глас от небето да ми казва: напиши: блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях.“

Сетне затвори Библията, свали очилата си и ги сложи в джоба си.

Фанън Кинкейд стоеше само на метър и половина от релсите, но по някаква причина, известна само на Господ или на Дявола, като по чудо остана невредим.

53. Възмездие

Крис и Стейси пътуваха на югоизток, към Балтимор, на влак, който имаше само трийсет вагона и се движеше бързо. Бяха се настанили в един празен вагон в средата на композицията. Бяха чули за голямата катастрофа в Апалачите, в която бяха загинали машинистът и огнярят и бяха ранени още няколко души. Мълвата за катастрофата се бе разпространила като горски пожар.

— Тревожиш се за дерайлиралия влак, нали? — попита Стейси.

— Да. Нещо ми подсказва, че това е работа на Кинкейд.

— Но защо? Защо влак, пълен със строителни материали и селскостопанска продукция?

— Може би, за да блокира прохода. Трябва да намеря железопътна карта.

— Защо?

— Казал е, че ще атакува Сатаната. Кой е Сатаната?

— Не знам. Предполагам, че е нещо, което Кинкейд мисли за зло.

— Той е ветеран от войната във Виетнам, който е бил изолиран от обществото, затова кой е Сатаната?

— Саддам Хюсеин казва, че Сатаната е Америка.

— И по-точно Вашингтон, окръг Колумбия.

— Затова ли искаше да пътуваме с този влак, на изток?

— Повярвай, тази история не е свършила. — Злокобният му тон убеди Стейси, че Крис има право. Той я погледна. — В Александрия, точно на границата между Мериланд и Вирджиния, има голяма разпределителна гара. Не съм минавал оттам, но казват, че персоналът бил дружелюбно настроен. Изглеждаме добре и може би началникът на гарата ще ми позволи да видя железопътната карта.

— Мислиш ли, че ще ти я покаже?

— Може би… ако ти му се усмихнеш.

— Това е политически неправилна идея — закачливо каза Стейси.

— Ще помагаш ли, или ще стоиш със скръстени ръце? — усмихна се Крис.

Влязоха в разпределителната гара в Александрия, като се промъкнаха покрай оградата, за да не ги видят патрулиращите пазачи. Накрая стигнаха до сградата, където се намираше кабинетът на началника.

Крис потропа на дървената врата. Отвори им двайсет и няколко годишно чернокосо момиче със стройна фигура и тесни джинси. Усмивката му беше широка и привлекателна.

— Здравейте — весело каза тя.

— Здравейте — рече Крис. — Търся началника на гарата.

— Пред вас е.

Крис се вгледа в нея, видя бръчици около устата и ъгълчетата на очите, и реши, че е поне на трийсет и няколко. Тя му се усмихна и той отвърна със същото.

— Работя по застраховката на няколко изчезнали въздушни възглавници и радиоапарати — каза Крис. — Загубихме ги от товара с автомобили, който беше доставен преди два дни в окръг Колумбия. Стереоуредбите и въздушните възглавници са изтръгнати от колите. Мислим, че са го направили ПТВА. Питах се дали може да погледна картата на местната железопътна система. Искам да добия представа накъде са отишли.

— Имате ли документ?

Крис бръкна в портфейла си, извади карта и й я даде.

— Вие сте Ал Клегман, застрахователен агент, така ли?

— От плът и кръв.

— Не ми приличате много на Ал Клегман — усмихна се тя.

Стейси видя, че младата жена харесва Крис, и изпита ревност, която я изненада със силата си.

— Мога да се обадя в офиса и да поискам карта оттам, но след като сме тук, помислих, че ще е по-лесно и бързо да…

— Знаете ли телефонния номер на офиса си?

— Проверявате ли ме? — усмихна се той.

— Щом искате да видите железопътната карта.

— Номерът е 555–7890. Искате ли факса и електронната ми поща?

Младата жена му върна картата и каза:

— Влезте, Ал. Казвам се Силвия. А коя е дамата?

— Аз съм Ленора Клегман — приветливо се усмихна Стейси. — Отивахме да обядваме и сетне да подремнем.

Силвия ги погледна замислено, после се обърна и ги заведе в малкия си кабинет.

— Чухте ли за дерайлиралия влак в Апалачите? — попита Крис.

— Няма начин да не разбера. Цялото движение се обърка.

— Кой мислите, че го е направил?

— Проклетите ПТВА. Поне така пише в доклада на диспечера. Ето я картата.

Крис се вторачи в картата, запамети конфигурациите на железопътните линии и кимна.

— Добре. Много ми помогнахте. Благодаря — каза той, после се обърна към Стейси. — Хайде, мила, време е да хапнем нещо и да намерим мотел.

— Колко си романтичен — усмихна се Стейси и двамата тръгнаха към вратата.

— Между другото — рече Силвия, — не можахте да ме заблудите.

Крис се обърна.

— Вие не сте женени, а имате тайна връзка.

Той се усмихна, после двамата със Стейси излязоха от кабинета.

— Номерът с картата на застрахователя беше много хитър — каза тя.

— А ти с твоето „да подремнем“?

— Тя беше на път да скочи и да те изнасили. Трябваше да направя нещо.

Крис се ухили.

Кой, по дяволите, е Ал Клегман? — попита Стейси.

— Не си спомням. Вероятно някой застрахователен агент, с когото съм се запознал, когато Кениди беше болна. Визитната му картичка беше в портфейла ми, затова запомних номера, докато идвахме насам.

Стигнаха до един парк и седнаха на дървена маса за пикник. Крис извади от джоба си лист хартия и попита:

— Имаш ли нещо за писане?

— Червило.

Стейси му го даде и Крис започна да рисува карта.

— Тук железопътната линия минава през Апалачите. Това е проходът. Всеки влак, отиващ на юг от Ню Йорк, Филаделфия или Балтимор, трябва да мине по тази линия. Освен ако не се отклониш през Ню Джърси или през Пенсилвания, с което ще удължиш пътя си с неколкостотин километра, маршрутът през Апалачите е най-краткият, ако искаш да отидеш на юг.

— За какво намекваш?

— Ако Кинкейд е предизвикал дерайлирането на влака в планината, значи е имал основателна причина да го направи и това не е било да открадне ябълки от селскостопанския товар.

— А каква?

— Питам се накъде ли е тръгнал Белия влак, който потегли от Форт Детрик. Когато бях рейнджър, чух, че ядрените отпадъци се изхвърлят в Тексас. Ако Белия влак отива на юг и проходът през Апалачите е блокиран, тогава единственият път е през североизточния коридор.

Крис отбеляза маршрута на картата и добави кръстче.

— Какво е това? — попита Стейси.

— Вашингтон, окръг Колумбия. По всяка вероятност Белия влак ще мине през столицата. Това е единственият път за Юга.

Той й върна червилото и двамата се вторачиха в картата.

— Но на Белия влак има въоръжени морски пехотинци — каза тя. — И над него летят два хеликоптера.

— Да, имаш право. Влакът се охранява строго.

— Възможно ли е Кинкейд да измисли начин да отвлече или да отклони Белия влак за окръг Колумбия и да пусне токсините? Това би било самоубийство.

— Кинкейд е фанатик — рече Крис. — А някои фанатици живеят, за да умрат.

Замислиха се. Накрая Стейси каза:

— Трябва да го спрем.

54. Отклонение

Белия влак пътуваше по източния склон на Апалачите, когато им се обадиха и им съобщиха, че пред тях има катастрофа. Влакът спря на три километра от мястото на инцидента. Двата хеликоптера „Бел Джет Рейнджър“ кацнаха на поляната до него и морските пехотинци се наредиха около вагоните.

Майор Ейдриън Флин седеше в малкия комуникационен център в служебния вагон и се опитваше да уреди придвижването им напред. Първото му обаждане беше до адмирал Зол, който изръмжа:

— Разкарайте товара оттам, майоре. Не искам да стоите и да чакате. Намерете обиколен път.

Флин озадачено погледна капитана на морските пехотинци, който седеше до него.

— Оттук има само два пътя. Освен ако не искате да отидем чак в Пенсилвания, ще трябва да върна влака трийсет километра назад през планината и да се прехвърлим на линията „Север-Изток“, която отива във Вашингтон, окръг Колумбия. И тъй като пренасяме токсични отпадъци, ще ми трябват половин дузина разрешителни.

— Направете го. Но товарът трябва да изчезне. Възможно е някой любопитен сенатор да научи, че Белия влак е бил в базата, и да ви спре, преди да сте изпомпали боклуците в Тексас. Времето е от критично значение. Товарът не може да стои там и да чака нещо да се случи!

Зол гледаше гневно телефона на масата за конференции в огромния си кабинет във Форт Детрик.

— Слушам, сър — каза майор Флин и затвори, после се обади на началника на гарата на източната секция и поиска да мине през Брунсуик, Мериланд и да се прехвърли на линията „Север-Изток“ за Вашингтон. След това щеше да поиска необходимите разрешения да продължи към Атланта и да стигне до Тексас.

Малко след два следобед се получи разрешението да минат през Брунсуик и майор Флин заповяда на командира на охраната морските пехотинци да се качат на покрива на Белия влак. После се обади на пилотите на хеликоптерите и те запалиха моторите. След няколко минути бръмченето им бе заглушено от грохота на двигателя на Белия влак.

— Готови сме да тръгнем — съобщи машинистът.

— Добре. Потегляй — отговори майор Флин.

Белия влак започна да се движи на заден ход по линията, спускаща се към Мериланд.

— Ще се почувствам по-добре, когато излезем от тази проклета планина — каза майор Флин на морския пехотинец, който седеше до него.

Фанън Кинкейд нямаше време да търси удобни вагони по пътните листове. Той разпредели двайсетте души, които му бяха останали, и им каза да се разположат по линията за Вашингтон и да се движат по двама. Заповяда им да му кажат, когато намерят подходящ вагон, после намери място за почивка.

Избра открит товарен вагон във влак, пътуващ по линията „Север-Изток“, който отиваше във Вашингтон. Релсовият път вървеше успоредно с магистрала 395, пресичаше река Потомак близо до сградата на Пентагона и оттам се отправяше на юг към Ричмънд.

Фанън беше уморен. Не беше спал две денонощия и почти цялата енергия го бе напуснала. Усещаше немощ, но знаеше, че трябва да продължи. Щеше да намери начин да нанесе този удар в името на Господ. Някъде от редиците на неудовлетворените и пренебрегнати християни щеше да се появи неговият приемник. Е, този човек нямаше да бъде свят и божествен като него, но щеше да продължи борбата.

Постепенно мислите му се откъснаха от логиката и здравия разум и започнаха свободно да кръжат около мечтите му за слава.

— „Аз съм, Който изпитвам сърца и вътрешност; и всеки му от вас ще въздам според делата му.“ — прошепна той, после заспа дълбоко в открития товарен вагон.

Робърт Вейл видя цистерната с бензин „Тексако“ на един страничен коловоз на около петстотин метра напред. Той беше с новия си партньор Питър Кели, специалист по експлозивите по време на войната в Персийския залив и известен в Християнския хор като Бомбаджията. Работата му беше да прави и да поставя експлозиви. Двамата се приближиха до огромната цистерна. Робърт взе един камък и го хвърли по цистерната.

— Пълна е до половината. Какво ще кажеш?

— Ще я взривя така, че ще отнесе боята на онзи купол ей там — отговори Бомбаджията и посочи сградата на Конгреса, която се издигаше зад редицата дървета на около осемстотин метра от тях. — Ще се върна, за да кажа на Фанън, да взема алуминиевия нитрат и да направя експлозива. Ти остани тук и се опитай да отвориш цистерната.

Робърт Вейл погледна цистерната. Мястото й бе отлично. Сякаш Господ го бе определил. Най-после преподобният Кинкейд щеше да бъде възнаграден. Християнският хор щеше да направи крайното си изявление и светът щеше да бъде принуден да му обърне внимание.

Робърт Вейл потупа пълната до половината с бензин цистерна с надпис ТЕКСАКО, ВЗРИВООПАСНО.

— Красавица — прошепна той, после се изкатери по стълбичката и с помощта на гаечен ключ започна да развинтва болтовете на капака.

Докато работеше, Робърт Вейл си спомни думите на Фанън. „Смъртта ще предшества армията на Господ“ — бе предсказал той.

55. Ярка, горяща звезда

— „Ето, иде с облаците — каза Фанън Кинкейд, който стоеше върху цистерната с бензин и наблюдаваше как Бомбаджията излива вътре амониев нитрат. — И ще Го види всяко око, и ония, които Го прободоха; и ще се разплачат пред Него всички земни племена.“

Фанън спря да цитира от Откровението на Йоана и застана неподвижно. Вятърът развяваше сребристобелите му коси. Питър Кели бе обещал, че амониевият нитрат ще усили експлозията стократно.

Неколцина членове на Християнския хор му помогнаха да слезе на земята. Кинкейд се бе променил драстично през последните седемдесет и два часа. От груб, навъсен и заплашителен тип, той бе станал някак уязвим и несигурен. Юмруците му вече не бяха мощни оръжия, прикрепени към поразяващи мускулести ръце, а висяха безпомощно отпуснати. Беше трудно да се възприеме такава бърза и опустошителна промяна в човек, който доскоро бе притежавал душевна сила и власт и бе държал в пълно подчинение последователите си.

Робърт Вейл и Бомбаджията се бяха промъкнали под цистерната и бяха прикрепили отдолу радиоуправляем пластичен взрив. Експлозивът беше сложен в метална кутия и Робърт Вейл я бе завинтил за долната част на цистерната. Ударната вълна на възпламенения бензин щеше да увеличи мощта на експлозията, която щеше да унищожи всичко в радиус от двеста метра.

— Готово ли е? — неочаквано попита Фанън, излизайки за миг от унеса.

— Почти — отговори Бомбаджията.

След десет минути свършиха работата, но Кинкейд отново се бе вглъбил в себе си. Робърт Вейл и Питър Кели трябваше да му помогнат да слезе по стръмния насип на релсите.

— Той ме изпрати. Така беше обещано — измърмори Фанън. — „Аз, Исус, изпратих Своя Ангел да ви засвидетелствува.“ Той ме посвети в делата си.

— Трябва да се махнем оттук, преподобни — рече Робърт Вейл. — Ще се качим на покрива на сградата на Федералното авиационно управление. Ще минем по задните стълби. Ще наблюдаваме експлозията оттам. Наехме микробус, който веднага след това ще ни измъкне от града.

— Аз съм неговата ярка, горяща звезда — измърмори Фанън, без да обръща внимание на думите му. — Неговият Апокалипсис, Неговият Пратеник през вековете.

Робърт Вейл кимна и дръпна Кинкейд за ръката.

— Хайде, преподобни, трябва да стигнем до безопасно място преди Белия влак да е пристигнал.

„Нещата най-после се уреждат“ — помисли майор Флин, който току-що бе получил специално разрешение за целия път до Ричмънд. Погледна часовника си. Движеха се само с трийсет километра в час и всеки момент щяха да се прехвърлят на линията „Север-Изток“, която щеше да отведе Белия влак във Вашингтон, окръг Колумбия. Флин включи радиопредавателя, свързан с машиниста, и попита:

— Как е положението?

— Вече виждам купола на сградата на Конгреса. След минута ще бъдем на разпределителната гара, откъдето ще се прехвърлим на линията „Север-Изток“.

— Добре — каза майор Флин и се свърза с пилотите на двата хеликоптера. — Бял ангел до Въздух едно. След минута ще тръгнем по линията „Север-Изток“. Не сме я проучили предварително, затова внимавайте.

— Прието. Пред нас има две цистерни и два товарни вагона. Всичко изглежда наред, но може би трябва да попиташ началника на местната гара какво има в тях.

— Прието — каза майор Флин, взе клетъчния телефон и се обади на началника на гарата. — Тук е военният Бял влак, превозващ токсични отпадъци. На ваша територия ще се прехвърлим на линията „Север-Изток“.

— Добре. Имате разрешение.

— Искаме информация за страничните коловози в окръг Колумбия, от Саут Капитол Стрийт до река Потомак.

— Добре. Изчакайте малко. Ей сега ще проверя — каза диспечерът и след минута отново се обади. — На седми коловоз има цистерна с бензин „Тексако“. Пълна е до половината. Има и два товарни вагона с фитинги за тръби, и още една цистерна с фосфат на прах.

— Добре. Благодаря. Приближаваме се. Ще ви уведомим, когато излезем от границите на града.

— Благодаря. Ще чакам обаждането ви.

Майор Флин изключи клетъчния телефон и натисна копчето на вътрешната радиосистема на Белия влак.

— Всичко е проверено. Бъдете нащрек. Тръгваме.

Локомотивът увеличи скоростта и се отправи към центъра на Вашингтон, като теглеше двете цистерни със смъртоносни химични и биологични оръжия.

Преди да напуснат Фредерик, Крис и Стейси се обадиха в Националния ситуационен център, откъдето ги свързаха с Бреговата охрана на Бъзардс Пойнт. Бреговата охрана беше федералната агенция, която се занимаваше със съобщения за инциденти и произшествия в крайбрежните води и по железопътните линии. Лейтенант Робърт Маккинли ги изслуша търпеливо, докато му обясняваха какво според тях ще се случи.

Лейтенант Маккинли включи касетофона.

— Имате информация от първа ръка, че ПТВА ще атакува Белия влак, който ще мине през Вашингтон, окръг Колумбия?

— Да — отговори Крис.

Маккинли намери на компютъра рутинния маршрут на Белия влак, който минаваше през Апалачите и отиваше в Тексас. Но информацията не беше осъвременена след дерайлирането в планинския проход. Лейтенантът предположи, че се обажда поредният фанатик на тема ядрени отпадъци, защото мнозина членове на природозащитни организации звъняха, разтревожени от товара на Белия влак.

— Ако не реагирате, може да загинат милиони хора — добави Крис, защото усети, че Маккинли се двоуми.

— Ще направя проверка по оплакването ви. С кого разговарям?

Крис каза името и адреса си.

— Крис Кънингам? Да не сте онзи полузащитник от преди десет години? — попита лейтенантът. Сега беше абсолютно убеден, че го будалкат.

— Вижте какво… Трябва да накарате Бреговата охрана да спре влака преди да е тръгнал по линията „Север-Изток“.

— Благодаря за обаждането. Ще направим проверка — повтори Маккинли и затвори, като си мислеше, че фанатиците, които постоянно протестираха срещу Белия влак, биха направили всичко, за да го спрат.

Застана в средата на кабинета си и се опита да реши как да реагира на предупреждението. Не можеше да го пренебрегне, но от друга страна, не можеше да се отнася с еднаква загриженост към всяко обаждане, инак трябваше да звъни на ФБР по три пъти на ден. Отбеляза си да провери адреса на Кънингам в Пасадина, но стигна до извода, че не е необходимо да вдига шум във ФБР или в Пентагона, тъй като компютърът му показваше, че Белия влак не минава през Вашингтон. За да се застрахова, Маккинли реши да впише обаждането в доклада си за дежурството и да следи движението на Белия влак, докато стигне до Тексас.

Крис и Стейси наеха кола и потеглиха към Вашингтон. Разстоянието беше сто и десет километра, но пътуването им отне само четирийсет и пет минути. Стейси опита да се свърже с Уендъл Кини, но той не отговори. Тя остави съобщение на телефонния му секретар незабавно да й позвъни.

В два следобед, докато се движеха по околовръстното шосе, те чуха бръмченето на два хеликоптера. Крис спря, слезе от колата и погледна нагоре. Шофьорите зад него започнаха да викат и да натискат клаксоните. Той не им обърна внимание, защото видя двата черни „Бел Джет Рейнджър“, които бавно се движеха на запад. После изведнъж хеликоптерите увеличиха скоростта. Крис предположи, че летят над Белия влак, който явно се насочваше към центъра на Вашингтон. Той скочи в колата и настъпи педала за газта.

Стейси бе разтворила картата на града.

— Завий надясно по Си Стрийт. Тя води до железопътната линия и свършва там.

Крис зави по Си Стрийт, която се намираше близо до огромната сграда на Федералното авиационно управление, и спря пред бариерата на железопътната линия. Изскочи от колата и хукна към релсите. Белия влак се виждаше и бавно се движеше към мястото, където стоеше Крис. Фарът на заострения локомотив светеше и белите цилиндрични вагони блестяха. На покрива имаше осем души въоръжена охрана. Двата черни хеликоптера летяха над тях.

Крис се огледа и видя цистерната с бензин „Тексако“ на около двеста метра от него и на петстотин метра от приближаващия се Бял влак.

— Бензинът е лесно запалим — каза Крис, после хукна към цистерната.

Изведнъж, докато бягаше, усети присъствието на Кениди. Тя сякаш беше с него, даваше му сили и го насърчаваше да продължи. Крис си представи куража, усмивката и подутото й чело. Споменът за болезнената й смърт го накара да тича още по-бързо. И изведнъж забеляза на долната част на цистерната очертанията на нещо, което не трябваше да бъде там.

От покрива на сградата на Федералното авиационно управление членовете на Християнския хор гледаха как Крис тича към цистерната. Лесно бяха разбили ключалката на вратата и се бяха качили по бетонните стълби. Фанън Кинкейд сякаш бе изгубил всякакъв интерес към онова, което ставаше. Той стоеше до отдушника на вентилационната шахта и горещият въздух развяваше крачолите на панталона му.

— Взриви проклетия експлозив! — извика Робърт Вейл, като видя, че мъжът се хвърли под цистерната и започна да дърпа металната кутия с пластичния взрив.

— Не. Още не може — отговори Бомбаджията. — Влакът е далеч. Трябва да бъде в радиус от двеста метра.

Белия влак се приближаваше. Мъжът под цистерната изведнъж започна да рита скобата, с която бе закрепен пластичният взрив.

Белия влак беше на четиристотин метра от цистерната.

После — само на триста.

— Бял ангел, имаме проблем — каза пилотът на водещия хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“. — Някакъв тип току-що се мушна под цистерната пред нас.

— Прието — отговори майор Флин, скочи и погледна през страничния прозорец на вагона, но ъгълът беше много остър и не видя нито цистерната, нито мъжа.

— Намали на осем километра в час — заповяда Флин на машиниста, после даде указания на пилотите. — Въздух едно, сниши се и виж какво прави онзи човек. Въздух две, задръж позицията си.

— Прието — отговори първият пилот.

Белия влак намали скоростта, но продължи бавно да напредва. Сега се намираше само на двеста и петдесет метра от цистерната.

Крис отчаяно се опитваше да изкърти с ритници пластичния взрив от цистерната. Металните болтове се разхлабиха, но отказваха да паднат. Той погледна към релсите и видя, че Белия влак бавно се приближава. Единият от черните хеликоптери се сниши и се насочи към Крис.

Хеликоптерът не летеше под ъгъл за атака. Ако стреляше, куршумите щяха да минат високо. Крис продължи да рита пластичния взрив. Белия влак беше само на двеста метра…

— Спри, по дяволите! — безпомощно изкрещя той.

— Той ще изрита експлозива! — изкрещя Робърт Вейл.

— Още не можем да взривим цистерната — каза Бомбаджията. — Влакът трябва да се приближи. Ще изчакаме, докато стигне до ей онази стена. Вагоните са яки и твърди. Трябва да ги взривим на парчета, така че заринът и антраксът да хвръкнат високо във въздуха, та вятърът да ги разнесе.

Робърт Вейл гледаше мъжа под цистерната, който продължаваше да рита пластичния взрив.

— Застреляй това копеле — измърмори Фанън. Преподобният бе излязъл от транса си и също гледаше цистерната.

Робърт Вейл се изненада, че не им бе хрумнало такова просто решение. Трима членове на Хора насочиха автоматичните си оръжия към Крис и започнаха да стрелят.

Куршумите рикошираха в земята около цистерната. Един от тях улучи мъжа и го повали. Робърт Вейл видя, че човекът обърна лице към тях и ги погледна.

— От покрива на сградата на Федералното авиационно управление се стреля — каза пилотът на водещия „Бел Джет Рейнджър“. — Обявявам тревога. Прикривай ме. Отивам там.

Кинкейд и членовете на Християнския хор видяха, че хеликоптерът се насочва към тях, и се прицелиха в него.

Десет автоматични пушки откриха огън. Звукът от изстрелите се смеси със свистенето на куршумите.

Деветмилиметровият куршум улучи Крис в дясното рамо, раздроби костта и го повали по гръб. Той изведнъж видя покрива на сградата на Федералното авиационно управление и хората на Фанън, които стреляха по него. Куршумите рикошираха в релсите и в земята наоколо. После черният хеликоптер препречи линията на огъня и се насочи към покрива.

Крис не можеше да движи дясното си рамо и ръката си, но реши отново да се опита да изкърти пластичния взрив. Събра всичките сили, които му бяха останали, и вдигна крак…

Пластичният взрив излетя от долната част на цистерната, но падна на десет крачки встрани, точно в средата на релсовия път, по който се движеше Белия влак.

Хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър“ се насочи към покрива на сградата на Федералното авиационно управление и бе обсипан с куршуми от бандитите от ПТВА. Резервоарът му се запали и черният хеликоптер експлодира, заливайки хората на Кинкейд с дъжд от нагорещен метал и пластмаса. Корпусът и роторът паднаха върху съседния четириетажен гараж.

Машинистът на Белия влак видя експлозията и без да чака заповед, реши да се махне по-бързо. Увеличи скоростта, но не видя пластичния взрив между релсите — само на четирийсет метра пред влака.

Крис също видя експлозията, после чу как Белия влак увеличава скоростта. Стана и залитайки, тръгна към пластичния взрив. Дясната му ръка беше неподвижна, от раната в рамото му течеше кръв.

Белия влак се приближаваше към него. Изведнъж зрението му се замъгли. Крис имаше чувството, че се движи като насън. В краката му сякаш имаше олово и всичко ставаше като на забавен каданс.

— Не! — изкрещя той към приближаващия се влак.

Знаеше, че ако Белия влак мине през експлозива, цистерната ще гръмне и ще взриви всичко наоколо. Но не можеше да продължи напред. Спъна се и падна.

Някой изтича покрай него. Движеше се толкова бързо, че Крис усети въздушното течение. Беше Стейси. Тя грабна пластичния взрив и хукна настрана от релсите — носеше металната кутия в двете си ръце и бягаше, колкото й държат краката.

Робърт Вейл държеше детонатора, но не гледаше към релсите, а наблюдаваше горящия хеликоптер, който току-що се бе разбил на покрива на надземния гараж.

Когато жената взе пластичния взрив и хукна настрана от релсите, Фанън Кинкейд грабна детонатора от ръката на Робърт Вейл. Изведнъж вторият „Бел Джет

Рейнджър“ се сниши над покрива и атакува. Докато деветмилиметровите куршуми изкъртваха парчета от бетона около него, Фанън насочи радиодетонатора към жената. Пилотът на хеликоптера нагласи мерника и отново стреля. Потокът от бронебойни куршуми откъсна крака на Кинкейд, но докато падаше, обзет от гняв и болка, той все пак успя да натисне копчето на детонатора. После го заля градушка от олово.

Стейси хвърли пластичния взрив, колкото можа по-далеч от цистерната. Не видя експлозията, но я усети.

Ударната вълна откъсна дясната й китка и я отхвърли почти шейсет метра назад. Около нея заваля дъжд от отломки. Разнесе се пушек. Дрехите и косите й се запалиха. Тя почувства изгаряща топлина и силна болка. Вдигна глава и видя, че Крис пада върху нея. Крещеше нещо, но тя не разбра думите му. Само усети как Крис се хвърли върху нея и задуши пламъците с тялото си.

Почувства се на друго място, където се крепеше между живота и смъртта. Беше спокойна и не усещаше болка. Гласът на Крис шепнеше някъде отдалеч.

— Моля те, не умирай… Обичам те.

После настъпи пълна тишина и Стейси видя красива ярка светлина.

56. Началото

Кланси Блек пристига във Вашингтон, окръг Колумбия, в пет часа следобед. Валеше дъжд и от буреносните облаци се сипеха светкавици.

Крис му се беше обадил от болница „Уолтър Рийд“ и го бе помолил да отиде при него, без да му каже защо. Черната атака веднага отиде в стаята си в Мисията и хвърли няколко неща в пътническата си чанта. По Си Ен Ен вече предаваха новината и показваха снимки на Крис и Стейси.

— По всичко личи, че столицата се е разминала на косъм от атака с ужасно биологично оръжие — каза говорителят.

Докато вървеше през сградата на летище „Дълес“ във Вашингтон, Кланси видя още кадри на телевизорите в магазините за сувенири. Имаше репортажи от престрелката на покрива на сградата на Федералното авиационно управление, заснети от местен новинарски хеликоптер, и снимки на горящия „Бел Джет Рейнджър“. Атаката на ФБР срещу останалите членове на ПТВА напомни на Кланси за Уейко. Федералните агенти изскочиха от хеликоптерите и започнаха да избиват членовете на Християнския хор. По новините съобщиха, че всичките последователи на Фанън са загинали на покрива.

Имаше подробна информация за бившия полузащитник на отбора на Университета на Лос Анджелис и носител на Сребърна звезда Крис Кънингам и за микробиолога Стейси Ричардсън. В репортажа се изказваше предположението, че те са спасили живота на милиони хора, като са попречили на белите расисти, които са се опитали да взривят влак на Пентагона, превозващ биологични и химични оръжия.

Кланси спря само още веднъж, за да види снимките на странния Бял влак и да чуе неясното изявление на майор Ейдриън Флин.

Излезе от сградата на летището, взе такси и каза на шофьора да го закара в болница „Уолтър Рийд“. В района около болницата сякаш се провеждаше демонстрация. Навсякъде имаше новинарски микробуси. Улиците бяха пълни със зяпачи и полицаи, макар да се изливаше пороен дъжд. Кланси плати на шофьора и започна да си пробива път през тълпата. Най-сетне, мокър до кости, успя да стигне до входа на болницата, където го спря охраната.

— Съжалявам, но не може да влезете без пропуск — каза ченгето.

— Надявам се, че съм в списъка ви. Казвам се Кланси Блек, съветникът на Крис Кънингам.

Полицаят прегледа списъка и намери името му.

— Качете се на последния етаж.

На последния етаж на болницата цареше още по-голяма суматоха. Коридорът беше претъпкан с репортери, а на пода като спагети се виеха кабели.

Кланси си проправи път през новинарските екипи и стигна до врата, охранявана от друго ченге.

— Казвам се Кланси Блек. В списъка съм.

— Да. Добре — рече полицаят, погледна в списъка и му направи знак да влезе.

Крис лежеше на болничното легло в отсрещния край на стаята. Цялата му дясна страна беше превързана. От тялото му като пиявици висяха тръбичките на системата за интравенозно лечение.

Телевизорът работеше. Звукът беше намален. Крис се обърна и махна на Кланси.

— От онова, което видях по телевизията, си се справил добре — каза Черната атака. — Не е зле за човек, завършил Мисията ми.

— Искам да изляза оттук, Кланси. Искам да видя Стейси. По новините казаха, че е в Центъра по изгаряния във Вашингтон. Загубила е ръката си и състоянието й е критично. Тя не може да умре, човече… Трябва да остане жива.

— Доколкото виждам, не можеш да отидеш никъде, особено с тези тръбички и системи.

По телевизията предаваха кадри от мачовете на Крис, сетне излъчиха снимки от награждаването му със Сребърна звезда. Последва интервю с баща му.

— Разбрах, че президентът възнамерява да награди сина ви с медал „Свобода“. Това е най-високото отличие, което може да получи едно цивилно лице.

Гласът на Ричард Кънингам беше едва доловим.

— Синът ми е герой. Винаги е бил герой. И на футболното игрище, и в Персийския залив. Затова не съм изненадан, че е рискувал живота си, за да спаси други хора.

Крис извърна глава от екрана и Кланси видя, че очите на приятеля му са пълни със сълзи.

— Какво има? Защо плачеш?

— Не мога да го направя отново, Кланси. Пак ще започна да скитам и да пия.

Кланси не беше психолог, но психологията беше неговата стихия. Той умееше да разбира и да изслушва хора, изпаднали в криза. Винаги бе подозирал, че нещо във взаимоотношенията между Крис и баща му не е наред. Знаеше, че майката на Крис е починала млада и че баща му е типичен американец от Мичиган. Крис не бе споменавал нищо повече — явно не искаше да говори за баща си. Винаги, когато се повдигнеше този въпрос, Крис ставаше нервен и сменяше темата. Кланси подозираше, че алкохолизмът му е причинен от нещо по-дълбоко от трагичната смърт на дъщеря му и загубата й е била само поводът. Кланси се поколеба за миг, после каза:

— Помниш ли, когато дойде при мен и повърна на пода във фоайето? Подслоних те и ти казах, че ме е грижа какво става с теб. Спомняш ли си какво каза тогава?

Крис не отговори.

— Каза ми, че никой не те иска и на никого не му пука за теб.

— Бях пиян — рече Крис, но очите му още бяха насълзени.

Той взе дистанционното управление на телевизора и гневно изключи звука, за да не слуша славните спомени на баща си. В долната част на екрана се появи надпис:

БАЩАТА НА ГЕРОЯ

— Тогава ти ми каза и друго — продължи Кланси. — Каза: „Нямам си никого.“ Спомняш ли си?

Крис пак не отговори. Само гледаше екрана, от който баща му с гордост говореше за него.

— Щом си нямаш никого, тогава кой е този тип, който се хвали с теб?

— Той е моят… — Крис млъкна, после добави. — Той се съгласи да…

Крис отново млъкна и сякаш се пренесе някъде далеч.

Кланси се запита дали да не рискува и да не се опита да отгатне. Знаеше, че хората в състоянието на Крис може лесно да се разстроят и да изпаднат в депресия, но от друга страна, периодите на силни емоционални кризи бяха времето, когато човек беше най-податлив на предложения и най-склонен да се справи с истинските си демони.

Така че Кланси реши да хвърли бомбата.

— Осиновен ли си, човече? За това ли става дума? Опитваш се да накараш баща ти да те приеме? Ето защо имаш големи постижения — типичен американец като баща си и герой от войната в Персийския залив? За да може той най-после да те приеме и да те обикне? През целия си живот ли си се чувствал като боклук и захвърлено дете, което никой не иска?

На лицето на Крис се изписа смесица от гняв и самопрезрение, а после изтерзаност. Кланси пое дълбоко дъх и продължи да го притиска.

— И така, този човек те е прибрал в дома си, но те е накарал да се трудиш, за да спечелиш любовта му. И ти никога не си се чувствал достатъчно добър за него.

Лицето на Крис почервеня от смущение. Той погледна Кланси, но не каза нищо. В погледа му се четеше зов за помощ.

— Виж какво, Крис. Знаеш ли защо умря Кениди? Тя умря, защото онези копелета във Форт Детрик правеха отрова. Ти отиде в Персийския залив, донесе я и отровата я уби. Не ти. Вината не е твоя, човече. Кениди не умря, защото ти не успя да направиш нищо. Нейната смърт не е доказателство за твоето безсилие. Ти нямаш нищо общо с това. Баща ти не е съумял да те приобщи и вината е негова. Той не е бил достатъчно умен, за да види какво притежава, или е бил твърде голям егоист, за да се интересува. Но ще ти кажа едно, Крис. Време е да разбереш кой си всъщност. Докато не проумееш това, няма да намериш покой. Не оставяй този миг да отлети. Може повече никога да не се доближиш до него.

Кланси видя, че е уцелил десятката. Приятелят му плачеше.

— Не съм психиатър, а само съсипан бивш боксьор, който не обича да вижда хора, спящи на улицата, но мога да ти помогна… Аз те обичам и ме е грижа за теб. Винаги е било така.

— Не мога да живея сам — дрезгаво каза Крис. Кланси хвана здравата му ръка, задържа я и рече:

— Че кой ти е казал, че си сам? Виж, аз съм тук.

Минаха две седмици, но Стейси още отказваше да види Крис. Той непрекъснато разпитваше медицинския персонал за нея и научи, че е преместена от Центъра по изгаряния в друга клиника във Вашингтон.

Крис отказваше да говори пред медиите и това го направи още по-желан за тях.

Те постоянно стояха пред болницата и когато седмица по-късно го преместиха в хотел, отидоха да го дебнат там.

Той даде показания пред ФБР и се съгласи да свидетелства пред сенатската комисия, извършваща разследването. По телевизионните новини съобщиха, че адмирал Зол е под домашен арест във Форт Детрик, а полковник Лорънс Читик се е съгласил да свидетелства срещу него в замяна на имунитет срещу подвеждане под съдебна отговорност. Уендъл Кини се бе самоубил, взимайки свръхдоза ксанакс.

От Конгреса и Белия дом зададоха много въпроси за съдържанието на Белия влак и нещо по-важно — за онова, което се е извършвало във Форт Детрик. Медиите в национален мащаб постепенно започнаха да разкриват истината за Дяволската работилница.

Крис редовно ходеше в болницата, за да сменят превръзката му, и свикна много ловко да се изплъзва от журналистите. Деветмилиметровият куршум беше раздробил рамото му и специалистите от „Уолтър Рийд“ му казаха, че никога няма да може да си служи пълноценно с дясната ръка. Назначиха му терапия, но той не посещаваше процедурите.

Дните се превърнаха в седмици. Един ден еднообразието на оздравителния период беше нарушено от плешив психиатър, също лекуващ се алкохолик, когото Кланси му бе препоръчал. Човекът дойде и изслуша Крис, който се опита да разгадае чувствата си към себе си, баща си и смъртта на дъщеря си. След втората седмица Крис вече не можеше да понася оплакванията си за детството си — сега му звучаха като хленчене. Но имаше чувството, че е разбрал какво се е случило с него и защо е преживял криза. Крис мислеше, че лечението ще подейства с течение на времето, но му беше необходима помощта на Стейси. А и той отчаяно искаше да й помогне. Но тя не желаеше да го види. Всъщност дори се криеше. Крис копнееше да я види, но Стейси бе изчезнала.

Един следобед той се обади на Карл Брил, агента на ФБР, който бе взел показанията му след инцидента с Белия влак, и му остави съобщение, че си е спомнил още нещо.

Само след час на вратата на хотелската стая се потропа и на прага застана Брил и първите му думи бяха:

— Имал си да ни кажеш още нещо.

— Да. Влез — отговори Крис.

Брил седна и го загледа очаквателно. Крис не знаеше как да започне.

— Как е рамото? — попита Брил, за да наруши тишината.

— Вече няма да мога да хвърлям топката.

— И какво от това? Онези дни отдавна минаха. Е, какво има?

— Мисля, че… си спомням нещо. Трябва да говоря със Стейси Ричардсън. Нещо се върти в подсъзнанието ми. Мисля, че тя ще ми помогне да го изясня.

— Глупости — отсече Брил.

— Искам да знам къде е тя, Карл.

— Последния път, когато погледнах значката си, там пишеше Федерално бюро за разследване, а не „Бюро за намиране на мацки за инвалиди“.

— Трябва да говоря с нея, Карл. Ти си взел показанията й. Трябва да ми кажеш къде е.

— Не извършвам такива услуги.

— Не искам нищо друго, освен да знам къде е. Хайде, длъжник си ми. Ако не бяхме предотвратили взривяването на Белия влак, сградата на ФБР щеше да е пълна с мъртви агенти и ти вероятно щеше да си един от тях.

Карл пое дълбоко въздух и каза:

— Стейси Ричардсън е в частна клиника в Роузмънт. Не знам адреса, но няма начин да не я забележиш на околовръстното шосе. Има пет сгради и кула в средата.

Прилича на гигантска скулптура на среден пръст, насочен към града, и затова е любимото ми място. Стейси Ричардсън е в стая номер 606 под името Лора Кендъл.

— Благодаря.

Карл Брил стана, приближи се до вратата, после се обърна.

— Хей, Крис, чувал ли си израза „Внимавай какво си пожелаваш“?

— Какво означава това?

— Тя хич не изглежда добре — отговори Брил и излезе от стаята.

Крис взе такси и каза на шофьора да излезе на околовръстното шосе. Движеха се по огромната магистрала, когато видяха сградата, която сякаш наистина показваше среден пръст на града. Крис я посочи и каза на шофьора да го закара там.

Слезе от таксито, плати и влезе във фоайето, после взе асансьора до шестия етаж и намери стая 606. После отвори вратата.

Сърцето му биеше като обезумяло.

Стейси седеше на голямо кресло до прозореца и гледаше телевизия. Когато той влезе, тя се обърна рязко.

Лицето й беше ужасно обгорено. Дясната й ръка изглеждаше по-къса и беше превързана до рамото. Косата й беше обръсната, за да могат да лекуват изгарянията на главата й.

— Махни се — каза тя. — Отивай си… Моля те. Не ме гледай.

Крис коленичи до нея.

— Недей, моля те — каза тя и се опита да скрие лицето си от него.

Той я прегърна и нежно я притисна до себе си.

— Не ме докосвай!

— Стейси… Стейси… моля те, не прави така. Въпреки факта, че експлозията я бе обезобразила, близостта прогони болката, с която Крис живееше, откакто бяха разделени.

— Не. Моля те, върви си — повтори тя. Очите й се напълниха със сълзи.

— Никога повече няма да си отида. Не мога да те оставя.

Стейси го блъсна.

— Как може да обичаш това? — попита тя и се обърна към него.

— Истинската красота е в душата. Знам колко много обичах Кениди, а накрая цялата беше в тумори. И въпреки това тя беше най-красивият човек, когото познавах… докато не срещнах теб. Само едно нещо може да ме накара да си отида. Погледни ме и ми кажи, че не ме обичаш.

— Моля те, Крис.

— Кажи го.

Тя го погледна и поклати глава.

— Не мога. Но няма да излезе нищо.

— Изживях дните си на златно момче. И нищо не излезе. Обичам те и искам да живея с теб.

Стейси плачеше и едновременно се смееше. Крис я притисна до себе си.

— Лекарите казаха, че след присаждането на кожа и когато косата ми порасне…

— Шшт, това няма значение. Изминах дълъг път. Но още имам много да уча и да преживея. Сигурен съм обаче в едно — оттук започва всичко. Най-после намерих началото.