Работилницата на дявола

1. На изпит може да се случи всичко

Уендъл Кини стисна ръката на Стейси Ричардсън и й пожела успех.

— И запомни, че не трябва да бързаш — каза той. — Обмисляй добре отговорите си. Няма ограничение във времето, но Къртни обича да приключва на обяд. Деветдесет и осем процента от дисертацията ти са внушителни, затова би трябвало да минеш лесно. И не се притеснявай за Арт. Ще го обуздавам.

Беше осем сутринта във вторник и двамата се намираха в коридора на третия етаж на университета на Южна Калифорния пред кабинета на доктор Къртни Смит. Стейси Ричардсън се готвеше да се яви на устния изпит за доктората си по микробиология. През последната седмица бе спала само по два-три часа — преговаряше материала за последен път. Това вероятно беше грешка, защото трябваше да е свежа, но преговорът на изучаваната четири години микробиология беше труден и тежък.

Предната нощ бе говорила цял час по телефона със съпруга си Макс, който беше във Форт Детрик, Мериланд. Той я окуражи, припомни й научните й постижения и я увери, че щяла да се справи отлично. По едно време обаче по гласа му Стейси усети, че нещо не е наред, и го попита какво е станало.

След дълго мълчание Макс отговори:

— Тук нещата не стоят така, както очаквах. Не мисля, че мястото ми е тук, а и те със сигурност не ме искат.

Не добави нищо повече, защото не искаше да я разсейва с проблемите си в навечерието на изпита. Устният изпит беше последното препятствие и щеше да реши дали Стейси ще изписва пред името си „доктор“.

Доктор Макс Ричардсън беше декан на факултета по микробиология в университета на Южна Калифорния. Бяха се запознали през първата година на доктората й. Той ръководеше лабораторията по вирусология и Стейси слушаше лекциите му и се възхищаваше на сложната му научна мисъл, на личността, на мъжествеността и на телосложението му. Любовната им връзка предизвика скандал във факултета. Интимните срещи със студенти не бяха позволени. Преди да си навлекат сериозни неприятности, те се ожениха, узаконявайки връзката си, и слуховете стихнаха.

Половин година след сватбата срокът на отпуснатата му федерална стипендия свърши. Макс работеше в нова област на микробиологията и изследваше протеините убийци, наречени приони1. Научните занимания му спечелиха шестмесечна стипендия, за да учи във военноморския институт във Форт Детрик, Мериланд, при доктор Декстър Демил, водещия микробиолог в Съединените щати в изследванията на прионите.

Моментът беше крайно неподходящ. На Стейси й оставаха няколко месеца до устния изпит, а Макс не искаше да заминава, особено след като Арт Хикман, смъртният му враг във факултета, беше член на комисията, която щеше да я оценява. Арт също се бе кандидатирал за деканското място. Макс получи длъжността и оттогава Арт непрекъснато злословеше по негов адрес. Накрая Стейси и Макс решиха, че шансът да работи с доктор Демил във Форт Детрик е невероятна възможност и той трябва да приеме. Стейси заяви, че ще се скъса от учене, за да не може Арт Хикман да намери нито един пропуск в представянето й.

Уендъл Кини също беше в комисията. Той беше най-възрастният във факултета по микробиология и голям приятел на Стейси и Макс.

— И не забравяй — добави Уендъл, — по време на изпита може да се случи всичко. Къртни Смит обожава дисциплината си „Стерилизация и дезинфекция“, затова сигурно ще ти зададе въпрос от тази област. А Арт Хикман ще те разнищи с проклетите си паякообразни.

— Де да беше останал в храсталаците с шибаните си паяци — въздъхна Стейси.

Въздушното течение развя кичур от дългите й медно-руси коси. Тя го хвана и го прибра зад ухото си.

Фактът, че всички я намираха за поразително красива, не й помагаше. Веднага щом Стейси се записа в докторската програма, Арт Хикман се опита да й стане научен ръководител. Каза, че искал да я вземе под крилото си, но явно имаше предвид друг орган на тялото си. Стейси ловко отхвърли предложението му. Арт го понесе добре, докато тя не се влюби в съперника му във факултета и не се омъжи за него. Оттогава Хикман бълваше огън и жупел.

Вратата се отвори и на прага на кабинета си застана доктор Къртни Смит. Когато жена защитаваше дисертацията си в комисията винаги имаше жена. А изборът на кабинета й беше добавка към тази политика.

Къртни Смит беше мъжкарана и носеше панталони, които неизменно бяха няколко номера по-тесни, сякаш отчаяно се опитваше да се увери, че още е дванайсетгодишна, въпреки че отдавна бе преминала към по-големите размери. На раменете на костюма й имаше подплънки, за да внушат представата, че има тънка талия, което също беше илюзия. Сега Къртни Смит бе притиснала няколко папки до огромните си гърди.

— Дойде денят — усмихна се тя, показвайки редица сивкави зъби с формата на надгробни плочи.

— Да. Надявам се, че съм готова да го посрещна — нервно отговори Стейси и влезе в малкия кабинет.

Отдавна се бе отказала от полите и роклите и предпочиташе да носи джинси и памучни блузи в усилие да скрие фигурата си от сластолюбивите погледи на тъпаци като Арт Хикман.

За изпита бе избрала памучен панталон, фланелка и синьо спортно сако. Косите й бяха прибрани с кафява пластмасова шнола. Не си беше сложила грим.

И въпреки това изглеждаше фантастично.

В кабинета беше задушно. Беше април, но духаше горещ вятър, който бе повишил температурата до трийсет градуса.

Къртни посочи прозореца.

— Никога не пускат климатичната инсталация по това време на годината, а прозорецът е залепнал от боята, затова помолих да донесат вентилатор. Всеки момент ще дойдат.

— Всичко е наред, доктор Смит — каза Стейси. Сърцето й биеше като обезумяло, а ръцете й висяха до тялото като парализирани. Трябваше да се успокои. В края на краищата нали поне веднъж седмично закусваше с членовете на комисията и ги познаваше много добре.

Обичайната практика беше кандидатите за докторска степен да се сближават колкото е възможно повече с научните си ръководители. Преподавателите гледаха на това като на опит за сприятеляване и възможност аспирантите да могат да им задават научните си въпроси. Но от гледна точка на аспирантите, истинската причина беше да научат любимите проекти и въпроси на научните си ръководители с надеждата да разберат какво ще ги питат на устния изпит.

На прага се появи Арт Хикман — буташе новия си кожен стол. Той беше нисък и набит и оределите му руси коси бяха пригладени на плешивото му теме. Заострените мустаци изглеждаха несъвместими с месестите гънки на лицето му.

— Последен ли съм? — попита той, сетне се обърна към Стейси и хищно се ухили. — Е, госпожо Ричардсън, готови ли сме? Къде е доктор Хорас Розентал?

— Тук — изчурулика глас от коридора, после се появи и самият доктор Розентал.

Той беше висок и слаб, винаги носеше папийонка и можеше часове наред да говори за болестите по растенията и за антигените в почвата. Стейси бе прочела всичките му публикации, за да разбере кои са любимите му теории.

— Голям ден, а, Стейси? — усмихна се Розентал. Сините вени изпъкваха под бялата като слонова кост кожа на лицето му — признак, че рядко излиза. Тази сутрин папийонката му беше червена като череша и осеяна с миниатюрни часовници. „Кой беше казал, че никой не приема сериозно човек с папийонка?“ — нервно помисли Стейси.

— Да започваме — рече Къртни. — Хорас, донеси онзи стол до прозореца.

Розентал грабна тежкия стол и го затътри по пода. Стейси предпочете да стои права. Уендъл Кини й намигна и затвори вратата с ритник.

— И така — каза Арт Хикман, — като начало, дисертацията ти е страхотна. Наистина си се представила много добре. Но както знаеш, устният изпит включва много по-голям обхват от въпроси. Сега ще се опитаме да установим как се справяш с по-общите и не толкова ясно дефинирани аспекти на микробиологията.

— Разбирам — каза Стейси.

— Всеки от нас може да те прекъсне в определен момент на отговора ти и да те попита за дефиниции или да разясниш мислите си, или дори да те пренасочи към друга област. Не смятай това за критика. Ние просто ще проверяваме знанията ти — продължи Хикман.

— Да, докторе, разбирам.

— Ще бъде добре, ако приключим до обяд — рече доктор Къртни Смит.

Уендъл Кини леко се усмихна на Стейси.

Ако си вземеше този изпит, щеше да й остане само докторската теза, а повечето членове на комисията вече бяха прочели части от изследването й, озаглавено „Невротрансмисията на новите разновидности на вируса на беса при миещите мечки“, което обещаваше да бъде изключително произведение на науката.

— Е, да започваме — бодро каза Уендъл Кини.

— Бих искал да обясниш вероятната връзка между вирусите на херпеса и множествената склероза — каза доктор Хикман и приглади тънките си мустаци.

— Да — рече Стейси и се прокашля, за да спечели няколко секунди.

— Не бързай, Стейси. Обмисли внимателно отговора си — напомни й Уендъл.

— Да, благодаря, докторе… Според едно скорошно изследване седемдесет процента от пациентите с най-често срещаната форма на множествена склероза показват симптоми на активна инфекция с вирус номер седем на човешкия херпес.

— Изследване ли, госпожо Ричардсън? — прекъсна я Арт Хикман. — Какво изследване? На боксьорската техника в Калифорния? Нека да бъдем по-точни.

— Ами… Анализът беше публикуван в декемврийския брой на „Природа и медицина“. Изследването е извършено в Минесота и… е финансирано от „Рисърч Асошиътс“, правителствен фонд. Анотацията е от…

— Достатъчно — отново я прекъсна Хикман. — Говори по-конкретно. Продължавай.

— Да, докторе. Резултатите са използвани за изследването на патогени в мозъчната тъкан на болните от множествена склероза…

Докато спираше на паркинга, Джоан Ричардсън едва не блъсна полицая от охраната на университета.

Ченгето се приближи до страничното стъкло на червената й тойота и гневно се вторачи в нея. Джоан взимаше чантата си и бе навела глава, затова той потропа на прозореца и изръмжа:

— Едва не ме прегази!

Тя вдигна глава и той видя, че по лицето й се стичат сълзи.

— Къде е факултетът по биология? — изхлипа Джоан, когато смъкваше стъклото.

— Едва не ме удари — повтори ченгето, но гневът му намаля, когато видя хубавото двайсетгодишно момиче.

— Къде е? Трябва веднага да отида там.

— Първо вкарайте колата си в очертанията. После тръгнете по тази алея. Ще минете покрай зала „Спраг“ и ще завиете наляво. След три сгради ще видите факултета по биология. Голяма тухлена постройка.

Джоан паркира правилно, бързо слезе от тойотата, хукна по алеята и след няколко минути намери факултета. Фоайето беше пълно със стъклени витрини. Някои съдържаха награди на преподаватели, други — проекти на студенти. Жълтият линолеум на пода бе станал светлосив от дългогодишното търкане с лизол. Пред асансьорите имаше рецепция, където седеше един доцент.

— Трябва да отида в кабинета на доктор Къртни Смит — задъхано каза Джоан.

Той погледна обляното й в сълзи лице и рече:

— На третия етаж е, но не може да се качите там, защото има изпит.

— Трябва да говоря със снаха си Стейси Ричардсън. Важно е.

— Не може да прекъсвате изпита. Трябва да чакате тук.

— Колко ще продължи изпитът?

— Три-четири часа, може и по-дълго.

— Не мога да чакам.

Тя се обърна и хукна нагоре по стълбите.

Доцентът остави писмената работа, която преглеждаше, и се втурна след нея.

Джоан стигна до третия етаж и побягна по коридора. На никоя от вратите на кабинетите нямаше име. Доцентът я настигна и я сграбчи за ръката.

— Трябва да говоря със Стейси. Тя е в кабинета на доктор Смит — повтори Джоан.

— Казах ви, че не може да говорите с нея. Тя има изпит.

— Случаят е спешен! Съпругът й току-що се е самоубил.

Доктор Хорас Розентал бе изоставил любимите си вируси по растенията и зададе въпрос за вируса на имуно-дефицита, HIV.

— Кажи ни дефиниция за рецептора на хемокинеза, изразен в извлечените от мозъка клетки и Т-лимфоцитите като нов сърецептор на вируса на имунодефицита.

— Изолирани са варианти на HIV-1, които инфектират извлечените от мозъка CK4 позитивни клетки… — започна Стейси.

На вратата се потропа.

— Има изпит! — извика доктор Смит. — Продължавай, Стейси.

— Тези клетки са резистентни на… На вратата отново се потропа.

— По дяволите! — рече Къртни Смит, стана и отвори. — Казах, че имаме изпит!

— Случаят е спешен — каза доцентът и посочи разплаканото момиче до себе си. — Тя трябва да говори с госпожа Ричардсън.

Джоан влезе в кабинета. Беше спряла да плаче, но когато видя Стейси, отново започна да хлипа.

— Макс е мъртъв!

— Какво?!

— Мъртъв е. Преди малко ми се обадиха. Не могли да те намерят, затова позвъниха на мен.

— Как е станало? — попита Стейси. Мислите й се объркаха. Догади й се.

— Те… Лекарят каза, че се бил застрелял!

— Какво?!

Главата на Стейси се замая. Тя погледна Уендъл Кини, който бе навел глава. Лицето на Арт Хикман беше безизразно, сякаш противоречивите чувства от новината не му позволяваха да реагира. Беше разперил ръце и бе притиснал длани в бюрото, все едно се опитваше да се изтласка и да избяга.

— Самоубийство? — попита Стейси и изпита смесица от чувства, твърде сложни, за да се опишат. Страх, недоумение, гняв… тъга. После се разплака.

Джоан я прегърна.

— Сигурна ли си? Да не би да е някаква ужасна дебелашка… шега?

— Обадих им се и говорих с полковник Лорънс Читик от Форт Детрик. Той каза, че… късно снощи Макс отишъл в задния двор на къщата си. Седнал на един кухненски стол, лапнал дулото и… — Джоан не можа да довърши изречението.

Уендъл Кини стана и сложи ръка на рамото на Стейси, после се обърна към колегите си и каза:

— Явно ще трябва да отложим изпита.

Те кимнаха. Лицата им бяха разтревожени. С изключение на Арт, всички обичаха Макс Ричардсън.

— Да отидем в кабинета ми — предложи Уендъл и поведе двете млади жени по коридора.

Беше четири следобед. Двете бяха в малкия апартамент на Стейси и Макс на Аламеда Булевард, близо до университета, който се намираше в района с най-висока престъпност в Лос Анджелис. Животът в този квартал беше пресметнат риск. Стените на жилището бяха украсени с модернистични произведения на Шагал и Пикасо. Репродукциите струваха само по четирийсет долара, но Макс ги бе сложил в скъпи рамки, за да създаде илюзията, че са оригинали. Бе казал на Стейси, че ако някога спечели Нобелова награда, със стоте хиляди долара ще си купи малка автентична картина. Двата им малки кабинета свидетелстваха за разликата в характерите им: неговият беше безупречно чист и подреден, а нейният — разхвърлян.

Накъдето и да погледнеше, тя виждаше мъртвия си съпруг, чуваше гласа му или си спомняше някой весел, радостен миг. Изи, керамичен миещ мечок, стоеше на лавицата във всекидневната. Макс го бе купил на Стейси, когато й писна от научната й разработка за новите разновидности на бяс при миещите мечки. „Глупава наука“ — бе казала тя. Изи седеше на задните си лапи и бе протегнал предните, сякаш молеше да го прегърнат. Макс го бе взел от една студентска разпродажба на непотребни вещи и го бе кръстил Изи на „Изследване на нарастващите случаи на бяс при миещите мечки в Охайо и Пенсилвания“ — отправната точка на научната й теза. Една вечер той сложи Изи на бюрото й и каза: „С «глупавата» си наука ти спасяваш това прелестно зверче. Не предавай миещия мечок.“

Стейси получи отличен за дисертацията си, в която описваше жизнеспособността на различните вируси, проникнали в миещите мечки, живеещи в природата. Изследването беше публикувано в списание „Науката за животните“. Стейси се зарадва, когато получи чека за петстотин долара, но в същото време се засрами от себе си. Макс имаше право. Никоя наука не е глупава, ако разширява хоризонтите или поставя нови въпроси. Всичко има стойност, ако се добави към информационния резерв.

— Той не се е самоубил — за трети път през последния час каза Стейси, сякаш това твърдение можеше да превърне всичко в лъжа.

— Но те казаха, че Макс се е застрелял…

— Не ми пука какво казват, Джоан — прекъсна я Стейси. — Макс не се е самоубил. Снощи говорих с него почти до един след полунощ. Той изобщо не беше отчаян!

Гневът я беше завладял напълно. Бяха й отнели любимия в някаква затънтена военна лаборатория в Мериланд и Стейси не можеше да се примири с този факт.

Уендъл седеше във всекидневната и гледаше двете разстроени жени. Джоан още ридаеше. Но след като плака един час, Стейси се предаде на вродения си инстинкт и се овладя. Сълзите отстъпиха място на гняв и упорита решителност. Уендъл не беше експерт по скръбта, но знаеше, че първата фаза е отрицанието. Настояванията на Стейси, че Макс не се е самоубил, звучаха като форма на отрицание, но той не беше сигурен как да я утеши.

— Виж какво, Стейси. Струва ми се, че трябва да помислим за…

— Той беше твой приятел, Уендъл — прекъсна го тя. Очите й блестяха от гняв. — Наистина ли вярваш, че си е пръснал черепа? Това са глупости! Може дори да не става дума за него. Да са се объркали. Искам да кажа, че след като главата му е отнесена, може да е някой друг.

— Стейси, лекарите във Форт Детрик не биха направили такава грешка — каза Уендъл.

— Снощи Макс ми каза, че мястото му не било там. И че те не го искали.

— Това би могло да означава всичко. Може би не са били съгласни с някои от научните му възгледи. Или просто е имал лош ден.

— Лош ден? Да, наистина лош ден.

Стейси стана и отиде в спалнята — мина покрай боксовата круша, окачена на стената. Макс й бе нарисувал намръщено лице и бе написал думите ИЗВОД-ЗАКЛЮЧЕНИЕ-ДЕДУКЦИЯ-ПРЕЦЕНКА — четирите стожера на логическото мислене. Щом се натъкнеше на научен проблем, той заставаше пред боксовата круша и започваше да я удря. Макс бе играл бокс в отбора на Станфорд и нанасяше ритмични удари, а атлетичното му тяло се обливаше в пот, докато съзнанието му работеше по проблема.

Стейси хвърли няколко дрехи в една чанта, без да ги избира.

Джоан и Уендъл застанаха на прага и се вторачиха в нея.

— Във Форт Детрик ли отиваш? — попита Уендъл.

— Да — през стиснати зъби отговори тя.

Емоциите още я завладяваха на вълни. Гневът й стихваше, после я обземаше неизмерима тъга. Стейси отчаяно се бореше да не й се предава. Макс беше мъртъв — факт, който тя още не можеше да проумее. Той беше идеалният партньор за нея във всяко отношение и никой не можеше да го замени.

— Ще отидеш там и ще ги обвиниш, че са идентифицирали погрешно тялото, така ли? — състрадателно попита Уендъл. — Мислиш ли, че е умно?

— Някой трябва да вземе тялото на Макс. Да го докара тук за погребението. Това е моя работа. Аз съм неговата съпруга. И докато съм там, ще им задам няколко въпроса. Например защо човек, който никога не е страдал от депресии и не е приемал негативно нито живота, нито кариерата си, след два месеца в шибания Форт Детрик изведнъж отива в задния си двор, сяда на кухненския стол и… О, Боже! — Тя потрепери, отметна коси назад и прехапа устни, но после изправи рамене. — Не вярвам на тази история!

— Ще дойда с теб — заяви Джоан.

— Ще се оправя сама, миличка.

— Той ми беше брат. Искам да дойда с теб. Трябва да дойда.

— Ще резервирам билети за самолета.

— Идеята не е много умна — настоя Уендъл. — Лекарите във Форт Детрик ще уредят пренасянето на Макс дотук.

— Убедена съм, но няма да им дам шанс да го направят — каза Стейси.

Тя влезе в килера, който използваше за кабинет, включи компютъра си и намери полет в двайсет и един часа. Самолетът пристигаше в пет сутринта на летището в Дълес, Вирджиния, което се намираше на шейсет километра от Форт Детрик. Стейси запази две места, написа номера на кредитната си карта и изпрати потвърждение. Сетне влезе в банята, затвори вратата, седна на тоалетната чиния и се вторачи в отражението си в огледалото.

Изглеждаше уморена и уплашена. Лицето й сякаш се бе променило. Гневът я напусна и тя почувства безнадеждност и тъга.

— Макс… Макс, защо ме остави? Уендъл потропа на вратата и попита:

— Добре ли си, Стейси?

— Да.

„Защо хората питат за това? — помисли тя. — Глупав въпрос, последван от лъжа.“

След десетина минути Стейси се овладя, излезе от банята, върна се в спалнята и погледна часовника си, сетне се обърна към Джоан.

— Трябва да побързаме, ако искаш да се отбиеш у вас да си вземеш нещата, и в осем да сме на летището.

Тримата тръгнаха към вратата. Стейси излезе последна, като спря за миг пред боксовата круша и си представи Макс. „Щом ударя достатъчно силно това нещо, всичко ми се изяснява“ — беше й казал той веднъж. Стейси остави пътната чанта на пода и прошепна: „Ще разчистя някои сметки, скъпи“, после с всичка сила удари боксовата круша.

2. Образцова общност

Таксито зави по Милитари Роуд покрай огромна табела, на която пишеше:

ФОРТ ДЕТРИК ОБРАЗЦОВА ОБЩНОСТ

Буквите бяха очертани с електрически крушки, а табелата се издигаше на старателно окосената морава до главния вход, ограден от двете страни с каменни стълбове. Знамената на пилоните плющяха на хладния априлски вятър. Американското знаме се издигаше най-високо в средата, а от двете му страни се развяваха флаговете на Форт Детрик и на щата Мериланд. Главният вход се намираше в ъгъла на военната база, разположена на площ хиляда и двеста акра. Таксито спря и униформен военен полицай с бяла каска и колан с кобур с пистолет им каза, че кабинетът на полковник Читик е в сграда номер 810, една пресечка на изток по Даутън Драйв. После даде карта на базата на шофьора и ги пусна да влязат.

Сградите в старата част на Форт Детрик бяха четириетажни, тухлени и правоъгълни, строени в края на четирийсетте години. С течение на времето, докато базата се бе разраствала, се бе появило изумително разнообразие от архитектурни стилове — подобни на кутии постройки от петдесетте, високи бетонни небостъргачи от шейсетте и сгради от стомана и стъкло от осемдесетте и деветдесетте години. Форт Детрик представляваше огромен институт, където работеха хиляди хора — както военни, така и цивилни. Макс бе казал на Стейси, че повечето били деполитизирани през седемдесетте години, когато президентът Никсън закрил програмата за биологични оръжия. Армията обаче още поддържаше института за биологични изследвания с отбранителна цел под строг военен контрол. По бетонните тротоари енергично се движеха мъже и жени, облечени във всички видове униформи на Въоръжените сили на Съединените щати.

Таксито спря пред сграда номер 810 — една от най-старите в базата. Джоан и Стейси извадиха пътническите си чанти от багажника.

— Благодаря — каза Стейси и плати на шофьора, който веднага потегли.

Тя беше изненадващо спокойна и бе изпаднала в състояние, когато „изключваше“ от реалността. Съзнанието й възприемаше смъртта на Макс като абстрактен факт, нещо, което просто се бе случило. „Макс е мъртъв. Аз обичах Макс. Той беше смисълът на живота ми. Ще се справя с проблема. Аз съм жива.“ Това бяха само мисли, а не опустошителни лавини, които да заплашват да я повлекат към безумната реалност. В такива моменти Стейси изпитваше странното чувство, че се е отдалечила от всичко. После, също така неочаквано, съзнанието й се изпълваше с терзания и същите мисли застрашаваха да я принудят да се пречупи психически.

Тя подозираше, че състоянието на „изключване“ от реалността е предпазен механизъм, с който психиката й помага да се справи със стреса. За няколко минути или за час Стейси успяваше да забрави черните мисли и да поеме няколко глътки въздух, преди отново да бъде покрусена.

Двете с Джоан застанаха колебливо пред сграда номер 810. Сега, когато беше тук и гледаше огромния военен медицински институт, Стейси почувства, че идеята й да разчиства сметки и да разбере защо Макс е мъртъв, е не само глупава, но и неосъществима. Форт Детрик беше гигантски и заплашителен, пълен с енергични професионалисти, и приличаше на крепост.

— Е, да отидем да поговорим с онзи тип — каза Стейси.

Двете взеха чантите си и минаха покрай табелата, на която пишеше:

СГРАДА 810

ЩАБ И АДМИНИСТРАЦИЯ ФОРТ ДЕТРИК

Кабинетът на полковник Читик беше в ъгъла на четвъртия етаж и представляваше голяма квадратна стая с паркет, правоъгълни прозорци и огромно бюро. Помощникът на полковника, капитан с червеникави коси и мустаци, ги покани да влязат. На стените имаше снимки на различните военни части, в които бе служил полковник Читик. Мъжете бяха наредени в редици като играчи на футболни отбори преди мач. Стейси се запита кой от стотиците войници на снимките е полковник Читик, когато вратата се отвори и в кабинета влезе изненадващо красив петдесетгодишен човек. Той имаше сребристосиви коси, четвъртита челюст и хубави, равни, бели зъби. Реверите му бяха окичени с отличия на военен лекар, а на лицето му бе изписано подходящо за случая изражение на съчувствие и скръб.

— Госпожо Ричардсън? Аз съм полковник Читик. Много съжалявам, че се запознаваме при такива трагични обстоятелства.

— Благодаря — отговори Стейси и посочи Джоан. — Това е сестрата на Макс, Джоан.

Полковникът се ръкува и с нея и поклати глава — мълчалив знак на преклонение пред скръбта им.

— Моля, седнете — каза той и ги заведе до дивана в отсрещната страна на стаята, после седна на един стол до тях.

— Всъщност не познавах съпруга ви. Той работеше с доктор Демил от Военномедицинския институт по заразни болести. Там се помещава най-голямата биологична лаборатория в Съединените щати — гордо добави той, сякаш Стейси нямаше представа от работата на Макс. — Разбрах, че съпругът ви е бил чудесен, всеотдаен учен. Предполагам, че понякога гъвкав ум като неговия може да притежава странна смесица от интелигентност и мъчителни емоции.

Гласът му беше подмилкваш се и същевременно студен.

— Моля? Какво казахте? — попита Стейси и вирна брадичка.

— Имах предвид, че талантлив гений като съпруга ви вероятно се е затруднявал да живее с огромния си интелект и едновременно със сложните си мисли.

— Преди малко казахте, че не сте го познавали.

— Е, да… Имах предвид, че често случаят е точно такъв. Висшият интелект понякога е емоционално лабилен.

— Щом не сте го познавали, полковник, защо не запазите това мнение за себе си? Макс беше изключително стабилен. Той не беше книжен червей, потънал в интелектуален вакуум.

— Само исках да кажа… — Той млъкна и кимна. — Съжалявам. Да, разбирам ви.

Лорънс Читик явно се подиграваше с нея. Стейси Ричардсън започна да го ненавижда.

Тримата седяха и се чудеха какво да кажат. Стейси изпита непреодолимо желание да се махне.

— Дошли сме да приберем тялото на Макс и да го закараме в Калифорния — каза тя.

Полковникът ловко замени изражението си на умерена загриженост с вид на леко безпокойство.

— Някакъв проблем ли има? — попита Стейси.

— Ами, не… Само… Имате предвид останките му, нали?

— Имам предвид тялото му — поправи го Стейси.

— Сигурно знаете, че той беше кремиран?

— Какво?

— Кремираха го вчера.

— Кой ви даде разрешение да го кремирате?

— Той.

— Той?!

— Беше написано в медицинската му карта, в графата „Желания в случай на смърт“. Всички тук — и цивилните, и военните — попълват такива формуляри.

— Полковник, Макс не искаше да бъде кремиран. Знам това, защото сме обсъждали този въпрос. Той купи няколко парцела във Форест Лоун до гробовете на майка си и баща си, когато те починаха. Искаше цялото семейство да бъде погребано там.

— Значи е променил решението си.

— Какво става тук, по дяволите? — попита Стейси и стана.

— Може би вие ще ми кажете, госпожо Ричардсън.

— Джоан, брат ти искаше ли да бъде кремиран? — обърна се Стейси към зълва си.

— Не. Както ти каза, ние купихме гробове до мама и татко. Шест.

Лорънс Читик стана, приближи се до бюрото си, отвори някаква папка, прелисти документите там, извади лист и го подаде на Стейси.

— Ето, това е формулярът за желанията в случай на смърт.

— Тук няма подпис, полковник.

Той отново прерови книжата и й подаде друг лист. Стейси не го взе — четеше формуляра за желанията в случай на смърт.

— В графите има само отметки, полковник. Всеки би могъл да попълни този формуляр.

— Обвинявате ли ни в нещо?

Изражението на Читик се промени и очите му станаха пронизителни и опасни.

— Полковник, съпругът ми не се е самоубил. Той нямаше такава склонност.

— Не мисля, че сте в положение да преценявате това, госпожо Ричардсън.

— А вие ли ще го прецените? Вие, който дори не сте го познавали?

Лорънс Читик се отдалечи от бюрото си и застана пред нея, но Стейси не помръдна от мястото си.

— Принуждавате ме да навлизам в области, в които предпочитам да не пристъпвам — каза той.

— Ако имате да ми кажете нещо, нека да го чуем!

— Някои от хората, които работят тук, мислят, че съпругът ви е бил изключително лабилен. Той страдаше от драстични промени в настроението.

— Абсурд.

Лорънс Читик отново се приближи до бюрото си, извади няколко листа от папката и й ги даде.

— Това са оплаквания от негови колеги. Има дори предположения, че Макс е бил наркоман.

— Я си го начукай!

Полковник Читик не беше подготвен за това, но бързо се овладя и рече:

— Мисля, че разговорът приключи.

— Наркоман, а? Разбира се, никога няма да разберем дали е било така, след като сте изгорили тялото му!

— Действахме съобразно документираното желание на съпруга ви.

— Не знам какво се е случило тук, но съпругът ми не се е самоубил. Той не употребяваше наркотици! Не изпадаше в депресии и никога не ви е упълномощавал да го кремирате! Мисля, че тук се потулва нещо голямо, и ще разбера защо го правите!

— Разбира се, имате право да предприемете каквито искате законови процедури за обезщетение. А сега… при мен е урната с праха. Ако желаете, може да я вземете, ако не — ще я изпратим на адреса, който оставите на секретарката ми.

Джоан тихо започна да плаче. Стейси я чу и се обърна към нея.

— Успокой се, миличка. Хайде да се махаме оттук. Тя помогна на зълва си да стане и двете тръгнаха към вратата.

— Госпожо Ричардсън — каза Читик. Стейси се обърна и го погледна гневно.

— Много е трудно да загубиш любим човек. Гневът е сянката, която винаги съпътства смъртта, и опечалените често изпитват желание да се съпротивляват.

— Още не сте видели нищо, полковник.

3. Доктор Дък

Двете стояха пред сграда номер 810. Студеният вятър развяваше дрехите им. Джоан още ридаеше, а Стейси кипеше от гняв. — Шибано копеле… За какъв се мисли? Макс бил наркоман. Често променял настроенията си. Той беше най-стабилният човек на света. Оглавяваше програмата по микробиология в университета. Получи тази длъжност именно защото беше спокоен и организиран. И умен. Трезвомислещ. Изобщо не беше някакъв смахнат учен. Джоан продължаваше да плаче, без да казва нищо.

— Миличка — добави Стейс, — знам, че си съкрушена. Аз също. Но тези хора лъжат и въпросът е защо. И защо са изгорили тялото му? Какво, по дяволите, се е случило тук?

Джоан вдигна глава. Лицето й беше обляно в сълзи. Стейси бръкна в чантата си, извади носна кърпа и й я даде.

— Искам да разбера какво става и може би ще се нуждая от помощта ти. Но как ще ми помогнеш, ако не се стегнеш?

Джоан избърса очи, подсмръкна и се изсекна.

— Как ще разбереш какво става? Те няма да ти кажат нищо.

— Не знам какви са военните лекари, но знам как мислят цивилните. Стандартната процедура след самоубийство е да се направи аутопсия на тялото. Предполагам, че същото се отнася и за военните бази. Ако поискам от полковник Читик копие от доклада от аутопсията, вероятно ще получа десет страници художествени измислици. Затова ще се добера до автентичния доклад.

— И мислиш, че ще ти го дадат ей така?

— Хайде да проверим.

Влязоха в информационния център на базата и взеха телефонния указател на Форт Детрик. Занесоха го на една от дългите дървени маси в отсрещния ъгъл на помещението и седнаха там.

— Какво ще търсим? — попита Джоан.

— Чакай малко — каза Стейси и прелисти индекса. — В научните дисциплини са изброени микробиология, аеробиология… Не. Щом това е военна база, защо ли се занимават с такива неща? После следват имунология, биотехнологии… Химична и индустриална. Нищо. Следващата секция е болести по растенията и ентомология. Не.

Ето… Хуманна и ветеринарна медицина. Това е във Военномедицинския институт по заразни болести. Да, може да е тук. — Кое?

Но Стейси продължи да прелиства страниците и да мърмори, докато четеше имената на научните дисциплини, с които се занимаваха учените в базата.

— Биометрия, клинични изследвания, бактериология, системи за диагностика, вирусология и — бинго! Патология. Страница 212… Отиваме в сграда номер 1666, експериментална патология и лаборатории, първи етаж.

Взеха пътническите си чанти, излязоха от информационния център и тръгнаха към сграда номер 1666.

Форт Детрик изглеждаше добре през април. Навсякъде цъфтяха цветя. От двете страни на улиците растяха брястове, а между тях бяха наредени стари топове от Гражданската война. Стейси и Джоан вървяха двайсетина минути и замръзнаха от студения вятър, но намериха сградата на ъгъла на Потър Стрийт и Рандъл Драйв. Огромната сива постройка от бетон и стъкло явно беше строена през осемдесетте или деветдесетте години. На табелата отпред пишеше:

СГРАДА НОМЕР 1666

ЕСТЕСТВЕНИ НАУКИ

ВОЕННОМЕДИЦИНСКИ ИНСТИТУТ

ПО ЗАРАЗНИ БОЛЕСТИ

Двете спряха и се вторачиха във внушителната сграда.

— Ами сега? — попита Джоан. — Какво да направя?

— Ако ме спрат или играта загрубее, започни да флиртуваш и да им отвличаш вниманието.

— Да флиртувам — укорително се усмихна Джоан. — Най-после задача, за която ме бива.

Фоайето на сградата беше голямо, с плочки на пода и огромен указател на помещенията на едната стена. На пилони бяха окачени пет-шест знамена. Стейси не знаеше какви са, но това не я и интересуваше. Тя се вторачи в указателя.

— Какво търсим? — попита Джоан.

— Лаборатория по патологична биология, където по всяка вероятност са извършили аутопсията. Обикновено държат докладите в операционната зала, докато тялото бъде предадено на роднините за погребението. Надявам се, че докладът от аутопсията на Макс още е там. Ако крият нещо, те го правят тук, и не биха закарали Макс в градската морга. В подземния етаж има биологична лаборатория за примати. Ще се опитам да вляза там.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Ако знаех какво правя, щях да убедя Макс да не идва в тази проклета база.

Стейси се обърна и тръгна към стълбището.

Вратата беше отворена и двете слязоха в подземния етаж. Доловиха миризма, която Стейси познаваше, но Джоан сбърчи нос от отвращение.

Миришеше на химични вещества и консерванти. Носеше се и парливата смрад на формалдехид. Срещу тях се приближи мъж в униформа на капитан от военноморските сили, поколеба се, докато те минаваха покрай него, после каза:

— Извинете…

Стейси и Джоан се обърнаха.

— Не може да влизате тук без пропуски.

— Аз съм от канцеларията на полковник Читик. Търся дежурния патолог — каза Стейси.

— Трябва да се върнете и да вземете пропуска си. Джоан го погледна и сложи ръка на устата си.

— Лошо ми е. Тези миризми…

— Тя е новият ни компютърен програмист. Показвам й помещенията. Бихте ли я извели? Няма да се бавя. Чакай ме навън, скъпа.

Притеснен, капитанът погледна Стейси.

— Моля ви — безпомощно се усмихна тя. — Нямам време да се връщам на четвъртия етаж на сграда номер 810, за да си взема проклетия пропуск от палтото. Тази сутрин полковникът нещо се е вкиснал.

Споменаването на точния етаж и номер на сградата сякаш приспа притесненията на капитана. Той хвана Джоан за ръката и я поведе към изхода.

Стейси веднага тръгна по коридора и се приближи до едно бюро, където седеше медицинска сестра.

— Кой е дежурен тази сутрин?

— Доктор Дък.

— Кой?

— Доктор Мартин Дък. На шега го наричат Доналд Дък. Но той е бил във Виетнам и е симпатичен човек.

— Къде е кабинетът му?

— Нататък по коридора, през люлеещите се врати, после вдясно.

— Благодаря.

Стейси тръгна бързо и енергично като хората от персонала на Форт Детрик. Мина покрай един склад, спря и отвори вратата.

Вътре имаше парцали, кофи и дезинфекционни препарати. После Стейси видя онова, което й трябваше — зелена медицинска престилка. Тя я облече, завърза колана на тънката си талия, грабна шапка и я сложи на главата си. Сетне видя папка за поръчки на почистващи препарати и я взе.

Отново тръгна по коридора, мина през люлеещите се врати и влезе в лабораторията.

— Търся доктор Дък — каза тя на една жена, която буташе количка с медицински инструменти.

— Той е в лаборатория Б. Прави аутопсия на шимпанзе.

— Благодаря.

Стейси отвори вратата на лаборатория Б и видя висок азиатец, който работеше на металната маса. Беше разрязал шимпанзето — съвсем младо животно — и измерваше органите.

— Коя сте вие? — попита доктор Дък, като я видя.

— Доктор Къртни Смит — излъга тя. — Събирам патологичните данни за смъртта на Макс Ричардсън по заповед на полковник Читик. Още не сме получили доклада от аутопсията.

— Изпратих го вчера.

— Не е стигнал до нас и главният лекар ми се кара. Всички си го изкарват на мен. Ако ми дадете копие, много ще ми помогнете.

— Трябва да приключа с тази аутопсия. И искам да видя пропуска ви.

Без да обръща внимание на последната забележка, Стейси се приближи до масата и погледна мъртвото шимпанзе. Вътрешностите му бяха пълни със смъртоносни тумори, Тя реши да смае лекаря с познанията си по медицина, за да бъде по-убедителна.

— Какво е това? Приличат на гроздове от тумори в кръвоносните съдове.

— Точно така — усмихна се той. — Повечето хора мислят, че са само мастни натрупвания.

— Маймуната изглежда твърде млада, за да има толкова много тумори. Заразила се е от родителите си, така ли?

— Да. Изследваме пиридостигмин бромида, съдържаш се в препарат против насекоми, който използвахме по време на войната в Персийския залив. Мисля, че по погрешка се забърка неприятен коктейл от химични съединения. Бащата е носителят и изглежда добре, но малкото е лошо поразено. Прилича на състоянието на някои от децата на ветераните от Персийския залив. — Доктор Дък угаси лампата и махна ръкавиците си. — Ще ви дам доклада от аутопсията и после ще се заема с мозъка на шимпанзето.

Той се приближи до шкафа и започна да рови из папките.

— Ричардсън… Ричардсън… Ето. Провървя ни. Докладът от аутопсията още е тук. В папката има още едно копие, затова няма да се наложи да чакате — каза той и й го даде.

— Много ви благодаря.

Стейси излезе още преди доктор Дък да се обърне към масата за аутопсии.

Стейси и Джоан бяха в мотел „Лейквю“ на пет-шестстотин метра от езеро Фредерик. Джоан гледаше края на новините в седемнайсет часа, а Стейси четеше доклада от аутопсията на Макс.

Кръвта му беше без особености. Нямаше следи от наркотици, стимуланти или депресанти. Стейси бавно прелистваше страниците и четеше всяка дума.

Куршумът бе унищожил дъгата на небцето, сетне бе продължил нагоре по целия мозъчен ствол и бе пробил дупка с размера на разтворена длан, излизайки от тила.

Стейси седеше и едва преглъщаше сълзите си.

Голямата изненада дойде на шестата страница.

— Не мога да повярвам! — прошепна тя, след като прочете всичко. — Тия кучи синове са го убили.

4. Откаченият ас

Стейси не можеше да заспи. Съзнанието й бе претоварено с мисли за доклада от аутопсията и със спомени за Макс. В шест сутринта тя най-после се отказа от опитите да подремне и тихо се вмъкна в банята, за да не събуди Джоан. Изкъпа се, изсуши косата си и си сложи крем на лицето. Върна се в спалнята, седна на малкия, неудобен дървен стол до бюрото и тъкмо се замисли какъв да бъде следващият й ход, когато телефонът иззвъня.

— Обажда се Уендъл — каза старият й приятел. Стейси му каза да почака минутка, занесе телефона в банята и затвори вратата, за да не събуди Джоан.

— Обади се някакъв тип от Форт Детрик. Оставили са съобщение в кабинета на Макс в университета и Рут от канцеларията на ректора го е приела.

— От полковник Читик?

— Позна.

— Това е копелето, което се опита да ме убеди, че Макс се е самоубил, защото взимал наркотици. Представяш ли си? И са кремирали тялото без мое разрешение.

Стейси реши да не му казва какво е открила в доклада от аутопсията. Още не беше сигурна какво ще предприеме по този въпрос и не искаше Уендъл да започне да изказва неприемливи за нея обяснения.

— Искат да говорят с теб — продължи той. — Според Рут полковникът много съжалявал за вчерашната среща и казал, че вероятно си останала разочарована.

— Колко е проницателен!

— Искаш ли да ти кажа номера му?

Стейси се обиди, че Уендъл не коментира безумното обвинение, че Макс е употребявал наркотици, нито незаконното изгаряне на тялото му.

— Да. Чакай да взема нещо за писане.

Тя остави слушалката, отиде в спалнята, взе лист и писалка и се върна в банята. Уендъл каза номера и попита:

— Как сте? Тревожа се за вас двете.

— Добре сме.

Стейси добави, че го обича, и затвори, после набра номера на полковник Читик.

— Военномедицински батальон, кабинетът на полковник Читик — отговори мъжки глас.

Тя си представи червенокосия капитан.

— Обажда се госпожа Ричардсън. Разбрах, че полковник Читик ме е търсил…

— О, слава Богу, че се обадихте. Полковникът се питаше дали може да се срещне с вас колкото е възможно по-скоро, за да разясни забележките си от вчера.

— Разбрах го отлично.

— Мисля, че си заслужава да се срещнете с него веднага.

— След час? — предложи Стейси, защото изведнъж я обзе гняв, който я изпълни с нетърпение неизбежният конфликт да се състои колкото е възможно по-скоро.

— Може да ви изпратим кола, ако желаете.

— Не е необходимо. Ще се оправя сама — отговори Стейси и затвори, без да каже довиждане.

После събуди Джоан. Зълва й се подпря на лакът и я погледна през разчорлените си коси.

— Бръкнахме им в здравето. Искат пак да говорят с мен и да се опитат да изгладят нещата.

— Господи, нима пак ще отидеш там?

— И още как. Може би са проследили телефонния разговор и са разбрали, че се обаждам от този мотел. Спомняш ли си онзи „Холидей Ин“ на Фредерик, покрай който минахме на идване?

— Ще го намеря.

— Отиди там и ако не ти се обадя или не се върна до четири часа, позвъни на Уендъл и му разкажи всичко.

— Сигурна ли си, че трябва да направиш това?

— Да. Ще ти оставя доклада от аутопсията. Скрий го някъде.

— Няма ли да ти трябва?

— Те знаят какво пише там.

Стейси взе такси до Форт Детрик. Когато стигна до главния вход на Милитари Роуд, военният полицай вече я чакаше.

— Госпожа Ричардсън? — попита той, след като тя се представи. — Адмиралът би желал да се срещне с вас в зона Б, сграда номер 1425.

— Кой?

— Командирът на базата, адмирал Джеймс Зол. — Страхопочитанието му беше непогрешимо. — В сграда номер 1425 е щабът на Първи батальон за сателитни комуникации.

— Комуникации? — учуди се Стейси.

— Да, госпожо. Тази сутрин той работи там. Сградата се намира извън очертанията на базата. Трябва да завиете надясно по Потър Роуд. — Военният полицай извади карта и я показа на шофьора на таксито. — Около три километра ще се движите по Фронтидж Роуд. После ще видите сателитните антени край езерото и голяма сграда без прозорци.

— Добре. Да тръгваме — каза Стейси.

Шофьорът мина през портала, зави надясно и пое по Фронтидж Роуд. Напуснаха очертанията на базата и подкараха по тесен неравен път през зелени хълмисти ниви. По периметъра на базата имаше триметрова ограда с бодлива тел. След около три километра видяха сателитните антени, езерото и огромната сграда без прозорци. Приближиха се и Стейси забеляза двама военни, които стояха пред входа, пушеха и явно я чакаха. Щом таксито спря, те хвърлиха цигарите и отвориха вратата. И двамата бяха капитани от флотата.

— Госпожо Ричардсън, аз съм капитан Уилкокс — каза по-възрастният, — а това е капитан Карпентър.

Двамата козируваха. Стейси слезе от таксито.

— Защо не ме изчакате? — обърна се тя към шофьора, защото започваше да изпитва опасения, че е изолирана в този затънтен край на базата.

Но капитан Карпентър вече бе извадил двайсет долара от джоба си и плащаше.

— Ще ви уредим превоз за връщане — каза той и направи знак на шофьора да потегли.

Преди Стейси да успее да възрази, капитан Уилкокс я хвана за ръката и я поведе към сградата.

— Пуснете ме, ако обичате.

Той мигновено изпълни искането й и рече:

— Извинете, госпожо. Оттук, моля.

Изкачиха няколко каменни стъпала и влязоха в изненадващо оскъдно обзаведено фоайе. До стената имаше няколко дървени бюра. Флагът на Първи батальон за сателитни комуникации беше до американското знаме. Останалото беше сив цимент и бели стени.

— Бих искала да отида до тоалетната — каза Стейси. — Насам, госпожо.

Минаха през една врата и тръгнаха по ярко осветен коридор. На половината от вратите имаше прозорчета, през които Стейси видя стаи за сателитни и телекомуникации, свързващи Форт Детрик с базите в цял свят. Накрая влязоха в помещение с надпис „Ситуационна стая за сателитни връзки“, което имаше висок таван и размерите на баскетболно игрище. В средата имаше дървена маса, а около нея бяха наредени шест стола. Нямаше други мебели.

— Къде е тоалетната? — повтори Стейси.

— Почакайте тук — каза капитан Уилкокс и двамата с капитан Карпентър я оставиха сама в огромното помещение без прозорци.

Освен нервността от засилващата се потребност да отиде по нужда, Стейси започна да изпитва и страх. Пребори се с пристъпа на гадене и прошепна: „Не ме оставяй, Макс“.

Не знаеше колко време я накараха да чака, защото батерията на часовника й се бе изтощила. Ако намерението им беше да я уплашат и да я пречупят психически, чакането оказа обратния ефект: когато най-после вратата се отвори и в стаята влезе едър мъж в униформа на адмирал, окичена с медали, Стейси кипеше от гняв. Тя беше дъщеря на военен и видя, че пет от медалите са за проявен героизъм по време на сухопътни сражения — нещо необичайно за офицер от военноморския флот. Адмирал Джеймс Зол беше огромен човек с прошарени коси и хищнически челюсти. Той влезе в стаята, придружен от двамата си любими капитани и следван от полковник Лорънс Читик. Адмиралът спря на няколко крачки от Стейси и се вторачи в нея. Тя стигаше до гърдите му. Полковник Читик пристъпи напред и ги представи.

— Адмирал Зол, това е вдовицата на Макс Ричардсън, Стейси Ричардсън.

Адмиралът протегна ръка и след кратко колебание Стейси я стисна.

— Хайде да седнем — каза Зол.

— Накарахте ме да чакам близо четирийсет минути. Бих искала да отида до тоалетната.

— Времето ми е ограничено — каза адмиралът. — Ще ви бъда благодарен, ако изчакате.

И седна, давайки знак, че срещата е започнала. Стейси също седна. От двете й страни се настаниха двамата капитани. Зол и Читик бяха срещу нея.

— Информираха ме за срещата ви с полковник Читик вчера и много съжалявам за някои от нещата, които той ви е казал.

Гласът му беше дрезгав, стържещ и властен, глас на човек, свикнал да издава заповеди и да държи на своето.

— Много мило от ваша страна — хладно отговори Стейси.

— Вие сте разстроена и мислите, че около кремирането или дори около смъртта на съпруга ви има нещо странно. Но съпругът ви е написал в медицинската си карта, че желае кремиране в случай на смърт, и това е неоспорим факт. Също така е факт, че той се е застрелял с ловджийска пушка, която преди две седмици е купил в града. Началникът на военната полиция тук в базата разполага с всички документи, свързани с покупката на оръжието и на две кутии патрони дванайсети калибър.

— Тогава за коя по-точно част от срещата ми с полковник Читик съжалявате толкова много?

Адмиралът, човек явно свикнал да владее положението и мразещ наглите възражения, настръхна, като чу забележката й.

— Не мисля, че съпругът ви е употребявал наркотици.

— Разбира се. Това са пълни лайнарщини.

— Не съм свикнал да слушам жени да говорят като каруцари.

— А аз не съм свикнала да обвиняват съпруга ми, че е бил наркоман, депресиран и психически лабилен. Искам да ви напомня, че той беше декан на факултета по микробиология в университета на Южна Калифорния — чест, която не се оказва на наркомани и психически нестабилни хора. Полковник Читик каза, че неколцина от колегите му са написали оплаквания от държането на Макс. Бих искала да видя оплакванията и да разговарям с хората, които са ги написали.

— Защо? — попита адмирал Зол и пое дълбоко дъх.

— Да предположим, че току-що сте си пръснали черепа, както си седите на кухненски стол в задния си двор.

— Това е нещо, което едва ли ще направя, и затова не ме притеснява.

— Нито е притеснявало Макс. Но да предположим, че се е случило с вас. Съпругата ви е изненадана, защото знае, че никога не бихте решили проблемите си по този начин. После, въпреки красивите медали, които толкова гордо носите на гърдите си, и отличната ви военна кариера, някои безименни хора, ваши колеги, започват да твърдят, че сте били безразсъден и драстично сте променяли настроенията си, че сте били депресиран и на всичко отгоре сте били наркоман. Няма ли да предположите, че някой, който ви обича, например съпругата ви, ще поиска паметта ви да не бъде опетнена? И ако кажете „не“, значи сте проклет лъжец.

Вратът и лицето на Зол почервеняха. Той не откъсваше очи от Стейси.

— Сдържайте се, млада госпожо. Не оценявам отношението ви и това няма да ви доведе доникъде.

— Е, адмирале, аз не съм под вашето командване и ще приспособя отношението си към своите чувства, не към вашите. А в момента съм една много ядосана вдовица, на която изобщо не й пука за вашите чувства.

— Какво по-точно искате да направим? — попита Зол. Едва сдържаше гнева си.

— Искам да признаете, че Макс не се е самоубил, защото това е истината.

— И вие можете да я докажете?

— Несъмнено.

— Разбирам. И как смятате да го направите?

— Едва ли ще искате да знаете. И настоявам да отида до тоалетната — каза Стейси и стана.

— Останете на мястото си, госпожо Ричардсън! Искам да знам за какво говорите, по дяволите!

Единият от капитаните сложи ръка на рамото й и я бутна да седне на стола. Тя го изгледа гневно, после се обърна към адмирала.

— Твърдя, че Макс не се е самоубил, и че мога да го докажа!

— Как?

— Трябва да отида до тоалетната.

— Няма да отидете никъде, докато не изясним този въпрос.

— Отказвате да ме пуснете да отида до тоалетната?

— Как ще докажете нещо, което не е истина?

— Прочетох доклада от аутопсията на Макс.

Адмиралът погледна полковник Читик, който само сви рамене.

Зол кимна на двамата капитани и на Читик и те станаха и излязоха от стаята. Адмиралът и Стейси останаха сами.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Как се сдобихте с копие от доклада от аутопсията?

— Не е ваша работа, но го имам.

— Е, и какво от това? Там пише, че Ричардсън се е застрелял в главата. Край на историята.

— Не е краят, а началото. Краят на историята е абсолютно нелогичен.

Вратата се отвори и на прага застана капитан Уилкокс — държеше клетъчен телефон. Той направи знак на адмирала. Зол стана и излезе. Стейси остана сама. Прокле се, че не бе отишла до тоалетната, преди да тръгне към базата. Беше толкова ядосана, че изхвърча от мотелската стая веднага щом таксито пристигна. Сега единствената й мисъл беше как да се изпикае. Трябваше да избие това от главата си и да се съсредоточи върху противника… Тя смъкна бикините си и бързо приклекна до стола. Изпика се на пода, после премести масата над локвата, за да я скрие.

Минаха петнайсет-двайсет минути. Стейси пресметна, че е във Форт Детрик почти от час и половина. Беше невъзможно да прецени точно, защото часовникът й не работеше и стаята нямаше прозорци.

Най-сетне вратата се отвори и адмирал Зол, двамата капитани и полковник Читик влязоха и пак заеха местата си. Без да съзнават, всички сложиха краката си под масата, като стъпиха в локвата урина на Стейси.

— И така — започна адмиралът, — току-що потвърдихме, че някой се е вмъкнал в лабораторията с приматите и е откраднал строго секретен документ. Убеден съм, че това ще ви се стори много интересно, но са ви необходими задълбочени познания по медицина, за да разберете доклада от аутопсията. Вие несъмнено сте изтълкували погрешно онова, което сте прочели. Докладът е собственост на базата и ние настояваме да ни го върнете.

— В доклада от аутопсията пише, че куршумът е унищожил дъгата на небцето и е продължил нагоре, разрушавайки всичко от меката увула до клиновидната кост на синуса — каза Стейси. — Между другото, тези две мембрани се намират в задната част на устата, близо до гълтачния мускул.

Адмирал Зол погледна двамата капитани, които се бяха вторачили в Стейси.

— Умея да разчитам медицински доклади — продължи тя. — Остават ми по-малко от две седмици, за да стана доктор по микробиология в университета на Южна Калифорния.

Мъжете се спогледаха изненадано.

— Щом пише така, значи това е истината — рече адмирал Зол.

— Освен това пише, че куршумът е продължил нагоре, унищожавайки всичко по пътя си, включително мозъчния ствол. После е минал през малкия мозък и е излязъл през тила.

— Какво искате да кажете?

— В доклада от аутопсията също пише, че в средната част на левия бял дроб и в основата на десния е имало значително количество поета при вдишване кръв.

Адмиралът отново погледна полковника. За разлика от Читик, Зол не беше лекар.

— Вдишал е кръв, преди да умре — поясни полковник Читик, но разбра накъде бие Стейси и пребледня.

— Е, и какво от това? — изсумтя Зол. — Пръснал си е черепа и е вдишал кръв от раната, преди да умре. Какво доказва това, по дяволите?

— Това не може да стане — отговори Стейси. — Невероятно е от медицинска гледна точка. Мисля, че някой е пребил Макс, неизвестно поради каква причина, вероятно за да изтръгне нещо. И по време на побоя Макс е вдишал кръвта, която е била в устата му. Още е бил жив. А чак после някой го е застрелял в устата, за да прикрие пораженията от побоя. Защото Макс е знаел нещо, което не е трябвало да знае, и са го убили, за да го отстранят от пътя си.

— Това е абсурдно! И не разбирам защо да не може да стане — каза адмиралът.

— Сър — рече полковник Читик, но Зол му направи знак да млъкне и гневно се вторачи в Стейси.

— Мозъчният ствол е бил унищожен — продължи Стейси. — Мозъчният ствол контролира дихателния рефлекс. Без него човек не може да диша. Не е възможно Макс да е вдишал кръвта в белите си дробове, след като е бил застрелян. Това е станало преди… Ето защо теорията ви за смъртта на Макс е лъжа.

В стаята настъпи продължително мълчание.

В очите на Зол се появи нещо ново — погледът на убиец, който някога беше характерната му черта като пилот във Виетнам. Един следобед през 1972 година той бе атакуван от седем китайски изтребителя „МИГ“. Младият лейтенант Джеймс Зол стана ас за по-малко от три минути. Той свали пет от вражеските изтребители, после катапултира, броени секунди преди надупченият му от куршуми „Интрудър“ да се вреже в шестия. След два часа го извадиха от океана. Колегите му направиха нещо, което почти никога не се случваше. Те промениха позивната му от „Трион“ на „Откачения ас“ и този прякор му остана през цялата кариера. А когато стана адмирал, другите го наричаха така зад гърба му.

— Какво по-точно искате да кажете? — след неколкоминутен размисъл попита Зол.

— Предполагам, че Макс е бил убит — отговори Стейси. — И мисля, че вие знаете защо.

Внезапно, държането на адмирала драстично се промени.

— С кого си мислиш, че говориш, да ти го начукам? — извика той, стана и се наведе над нея.

— Предполагам, че в дадените обстоятелства дори един адмирал може да си позволи каруцарски език.

— Имаш шибаната наглост да седиш тук и да твърдиш, че някой в тази база е убил мъжа ти. Хубаво, можеш да четеш доклади от аутопсии, но какво от това? Не можеш да кажеш без сянка на съмнение какво се е случило. Това е само твое мнение. Не можеш да твърдиш, че мъжът ти е бил убит!

— Мога, адмирале! И освен ако не смятате да направите същото и с мен — нещо, което властите в тази страна трудно ще преглътнат, тогава имате огромен проблем, защото аз няма да спра да ровя, докато не разбера защо Макс е бил убит.

Адмирал Зол я погледна така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Имаш забележително въображение, сладурано.

— Не ме наричайте сладурана.

Стейси загуби чувство за предпазливост и кипна. Но това й подейства терапевтично — за пръв път от два дни усети, че възелът в стомаха й се отпуска.

— Нямаш представа какви проблеми мога да ти създам — изсъска Зол.

— Не ме разбрахте, адмирале. Аз ще създам проблеми на вас.

— Ние финансираме шибания университет, където правиш докторат. Всяка година програмата на Форт Детрик дава милиони за стипендии. Защо мислиш, че избрахме декана на факултета по микробиология да дойде тук? Ако продължаваш да се занимаваш с тази история, никога няма да вземеш доктората си. Лично аз ти го гарантирам!

— А на мен лично изобщо не ми пука — отговори Стейси, унищожавайки с едно-единствено категорично изречение четирите години на изтощително учене.

Адмирал Зол стана. Нещо се плисна в чорапа му.

— Какво е това, по дяволите? — попита той, протегна ръка под масата и докосна локвата урина.

— На ваше място не бих пипала това — каза Стейси. Зол дръпна мократа си ръка. Прозрението го осени и лицето му се зачерви от гняв. Той стана от стола, изтръска урината от пръстите и от обувката си и излезе. Докато вървеше, подметките му шляпаха. Полковник Читик и двамата капитани го последваха.

Стейси отново остана сама.

Седеше и чакаше, но никой не идваше. В главата й се въртяха ужасни фантазии. Щяха ли да я убият? Началникът на военната полиция може би също участваше в заговора. Сигурно щяха да се погрижат да изглежда така, сякаш се е побъркала от скръб от смъртта на Макс и също се е самоубила. Дали щяха да използват някакво биологично оръжие и после да кажат, че е влязла в силно заразна лаборатория? Или щяха да инсценират автомобилна катастрофа? Нямаше начин да разбере. Не й оставаше нищо друго освен да чака. Капнала от умора, Стейси отпусна глава на масата и заспа.

Събуди се, защото някой я разтърси за рамото. Стейси се изправи рязко и видя жена на средна възраст, облечена в цивилни дрехи.

— Чака ви кола — каза жената и я изведе от стаята.

Навън сенките се бяха удължили. Минаваше четири следобед. Стейси пресметна, че е седяла в стаята повече от шест часа.

Колата беше кафява военна лимузина, а шофьорът — жена в униформа. Стейси седна на задната седалка и колата се върна по същия път, по който тя бе дошла и спря до тротоара пред Милитари Авеню. Стейси слезе. Жената зад волана й даде някакъв плик и потегли обратно към базата.

Стейси отвори плика.

Съобщението беше напечатано на обикновена хартия и гласеше: „Бъди много внимателна. Разстоянието между смелостта и глупостта е точно девет милиметра.“

Нямаше подпис.

5. Пролетен хребет

Беше десет сутринта и Стейси караше взетото под наем мицубиши по междущатска магистрала 70, излизайки от Мериланд. Джоан се бе отпуснала на седалката до нея. Спряха пред информационния център на жилищен комплекс „Пролетен хребет“, който се намираше зад масивна тухлена стена. Пазачът бе приготвил ключа и го даде на Стейси, като й обясни как да стигне до къщата, която бе наемал Макс.

Тя подкара из хубавия жилищен комплекс, който Макс бе описал по телефона.

Къщата се намираше в края на Кетлър Роуд. Беше двуетажна, с колони, тухлена фасада и покрив от сиви плочи. Имаше грижливо окосена морава и красиво подредени цветни лехи. Вратата беше наскоро боядисана в черно. Стейси отвори плика и извади ключа. Не беше сигурна какво ще търси, но нещо я привличаше към мястото, където бе умрял Макс. Освен това искаше да се опита да намери начин да се сбогува с него. Близостта му й липсваше. Може би трябваше да вземе урната с праха му… Поне нея можеше да гледа и да държи в ръка.

Джоан бе спряла да плаче и бе изпаднала в унес. Бе обезумяла, след като Стейси се бе забавила повече от четири часа. Беше се обадила на Уендъл и му бе изпратила по факс доклада от аутопсията. Двамата бяха решили да се обадят на полицията, когато Стейси влезе в хотелската стая на „Холидей Ин“. Сутринта двете наеха кола, обадиха се в жилищен комплекс „Пролетен хребет“ и се отправиха натам.

Стейси отключи. Вратата силно изскърца.

Влязоха в просторен слънчев коридор. Стейси погледна пощата на масичката. Имаше предимно реклами. После бързо влезе в къщата.

Отиде в спалнята и погледна дрехите на Макс. Куфарите му бяха на най-горния рафт на гардероба, но Стейси нямаше сили да се залови с прозаичната задача да събере багажа му. Пък и какво щеше да прави с вещите му? Дали да ги запази като спомен? Реши да отложи решението на този въпрос за по-късно.

Отиде в банята и видя четката за зъби, самобръсначката му и шишенцето с витамини. Огледа осиротелите принадлежности на Макс и се помъчи да преглътне сълзите си.

После влезе в кабинета му. На бюрото стоеше компютърът на Макс. Стейси се запита върху какво ли е работил съпругът й, преди да умре, седна, включи компютъра и се вторачи в екрана. Вместо правоъгълника, в който трябваше да се напише паролата, там беше изписано само „WINDOWS’98“.

— Тия копелета са изтрили информацията на твърдия диск — каза Стейси на Джоан.

— Трябва да тръгваме. Самолетът излита след час и четирийсет минути.

Стейси продължаваше да гледа екрана. После тихо попита:

— Къде си го сложил, Макс?

— Кое?

— Той винаги правеше резервни копия. Беше фанатик в това отношение. Тук някъде трябва да има диск с всички важни документи и научни изследвания.

— Ясно — без да прояви интерес, рече Джоан. Стейси провери лавиците, дипломатическото куфарче и бюрото. В едно от чекмеджетата имаше няколко кутии с дискове. Единият беше за възстановяване на програмата в първоначалното й състояние. Стейси присви очи. „Ето как са изтрили файловете в компютъра на Макс! Но въпреки това трябва да има резервен диск. Може да е залепен под чекмеджетата“ — помисли тя, издърпа ги едно по едно и пъхна ръка отдолу. Сетне провери в банята, кухнята и кабинета. Нищо.

Накрая застана в средата на хола, сложи ръце на кръста си и отчаяно огледа помещението.

— Трябва да тръгваме — повтори Джоан.

— Добре — съгласи се Стейси, после отвори плъзгащите се стъклени врати и излезе в задния двор.

— Какво правиш? — попита Джоан.

— Не знам… Само…

Стейси започна да обикаля двора — гледаше в земята и се опитваше да види къде се бе случило произшествието. Накрая видя място, където тревата изглеждаше по-тъмна. Приклекна и допря длан до земята. Тревата се бе втвърдила от кръвта на Макс.

— Господи! — изстена тя. — Защо са го направили? Защо… защо, Макс?

Този път не можа да преглътне сълзите си и се разплака.

Джоан я дръпна да се изправи и я прегърна.

— Знам какво ти е… Хайде да се прибираме!

— Трябва да направим нещо! Трябва! — повтаряше Стейси.

Качиха се на самолета и след четири часа и половина кацнаха на летището в Лос Анджелис. Уендъл Кини ги посрещна и тримата се качиха в четиригодишния му зелен форд. Поеха по Харбър Фрийуей и Уендъл погледна Стейси.

— Мисля, че наистина си им бръкнала в здравето с тоя доклад от аутопсията.

— Те са го убили.

— Може би — каза той и прокара пръсти през гъстите си побелели коси. — Твърдението ти отговаря на анализа от аутопсията, но може да има друга причина за кръвта в белите дробове, затова нека да не правим прибързани заключения.

— Какви други причини?

— Може да се е сбил в някой бар или другаде. Или да е претърпял автомобилна злополука и да е порязал устата си и да е вдишал кръвта. И после, в пристъп на депресия или на нещо друго, да се е самоубил.

— Глупости! В нощта, когато се е случило, разговарях с него до един. Макс изобщо не беше потиснат. Нито е катастрофирал. Престани да говориш така!

— Само искам да кажа…

— Глупости — повтори Стейси. — Нека да ти кажа още нещо. Информацията в компютъра му е изтрита. Няма абсолютно нищо. Дори някои от личните му файлове, където знам, че пазеше снимки на мен и на родителите и сестра си.

— Е, това вече е лош знак — рече Уендъл.

— Онези типове от Форт Детрик са намислили нещо наистина ужасно. Макс се е превърнал в проблем и те са го отстранили.

— Нещо ужасно? Но какво? Форт Детрик е един от водещите медицински институти на Източното крайбрежие.

— Приони. Знаеш ли какво е това? Не са вируси, нито химични съединения. Прионите са идеалното биологично оръжие, защото не са живи микроорганизми. Не можеш да ги убиеш с огън или студ. Те не умират като ебола или СПИН и се приспособяват към химията на организма, затова имунната ти система дори не знае, че са там, и не се бори с тях. Макс ми обясни, че прионите са най-смъртоносните и ужасяващи убийци на света. Преди две седмици ми каза по телефона, че според него доктор Декстър Демил разработвал първото биологично оръжие с приони.

— Доктор Демил е голям учен, носител на Нобелова награда. Той не би направил такова нещо. Нито във Форт Детрик, нито в никоя база в Съединените щати няма програма за разработване на биологични оръжия. Всички бяха затворени с указ на президента. Във Форт Детрик извършват само такива изследвания, че ако някой терорист използва биологично оръжие срещу нас, да можем бързо да направим антитела срещу него. Нямаме стратегически програми за биологични оръжия според договора за неразпространение от 1972 година.

— Наистина ли вярваш в това, Уендъл? Този договор е подписан от стотина страни и знам, че най-малко десет от тях продължават активно да разработват биологични оръжия. Русия, Ирак, Иран, Израел, Великобритания, Египет и един Господ знае още кои. След като толкова много враждебно настроени към Съединените щати страни се занимават с тези незаконни изследвания, мислиш ли, че ЦРУ и Пентагонът не знаят за това? И бъди сигурен, че са намерили начин програмите за биологични оръжия да продължат да се осъществяват.

Уендъл Кини замълча, после реши да смени темата. — Какво каза на онези хора от Форт Детрик?

— Казах им, че Макс сигурно е разбрал нещо, превърнал се е в проблем и те са го премахнали.

— Майчице! — изстена той.

— Защо да не нарека нещата с истинските им имена?

— Защото откакто напусна града, отложиха изпитите ти за неопределено време. Факултетът по микробиология ще ревизира дисертацията ти.

— Някой се е обадил. Уендъл, колко пари дава тихомълком за биологични изследвания Пентагонът на университетите в страната?

— Свят ще ти се завие.

— Университетът на Южна Калифорния има ли някакво тайно споразумение с онези лайнари от Форт Детрик?

— Не, доколкото ми е известно. В края на краищата, Макс ръководеше програмата. Той обичаше хората. Мисля, че никога не би се съгласил да използва средства от правителството, за да разработва незаконни оръжия, които може да бъдат употребени срещу човечеството.

— Точно така! — разпалено каза Стейси и си помисли: „И въпреки това отиде във Форт Детрик, за да изучава прионите с Декстър Демил, който в миналото беше критикуван за съмнителни научни изследвания с военно предназначение.“

И двамата си го помислиха, но никой не го произнесе на глас.

— А тайните помещения, открити във Форт Детрик през осемдесетте години? — попита Стейси. — Намерили са ги много след забраната за разработване на биологични оръжия. Там е било пълно със зарин и различни видове антракс.

— Извършвали са изследвания и са разработвали антитела.

— Там е имало достатъчно количества, за да бъде унищожено два-три пъти населението на земята. Имаше разследване в Конгреса. Програмата беше спряна. Кого будалкат? Те продължават да произвеждат и да складират такива вещества. А изследванията на ЦРУ върху комари, когато пуснаха над Карвър Вилидж женски екземпляри, заразени с тропическа и жълта треска, и умряха тринайсет души? А разпространяващите се по въздуха бактерии, пускани над Сан Франциско и в метрото в Ню Йорк от средата на седемдесетте до края на осемдесетте години? Правителството призна за това. Умряха невинни американски граждани. Тия кучи синове във Форт Детрик май наистина се занимават с аеробиология.

— Виж какво, Стейси, не казвам, че програмата ни няма ужасни етични пропуски, нито че не съществуват злонамерени учени или военни, или хора на ЦРУ, които са решили на всяка цена да продължат да се занимават с тези неща. Но нашето правителство не разработва умишлено такива стратегически оръжия.

— Добре, добре. Само…

— Какво?

— Бих искала да знам върху какво е работил Макс и какво е имало в компютъра му. Знаеш какъв беше той. Записваше всичко и имаше резервни дискове. Ако са го убили, защото е знаел нещо, тогава някъде съществува копие, повярвай. Онова, което са изтрили от твърдия диск, не е единственият запис на изследванията му.

— Боя се, че никога няма да разберем.

Стигнаха до апартамента на Макс и Стейси и Джоан извади чантата си от багажника на форда на Уендъл и я сложи във фолксвагена си. Тя беше много сдържана и мълча през целия път от летището. Преди да се качи в колата си, Джоан хвана ръката на Стейси и каза:

— Страх ме е, миличка. Мисля, че не бива да се забъркваш в тези неща.

— Знам — каза Стейси, целуна я и гледа, докато фолксвагенът се скри от погледа й.

Уендъл си тръгна и тя се качи по стълбите, отключи, пусна чантата си на пода и огледа тристайния апартамент, който доскоро беше бил щастливо гнездо на влюбени. Едва сега забеляза колко е малък, колко протрит е диванът и колко много петна има на килима. После влезе в кабинета си, погледна компютъра и го включи, за да провери електронната си поща.

И тогава го видя!

„Скъпа Стейси — започваше съобщението, — не всичко е наред във Форт Детрик, затова искам да прочетеш този прикрепен файл и после да го скриеш на сигурно място.“

След като бяха разговаряли преди да го убият, Макс й бе написал писмо, към което бе прикрепил файлове с научните си изследвания. Съобщението по електронната поща съдържаше всичко, което той подозираше, че става в една тайна лаборатория във Форт Детрик, наречена „Дяволската работилница“. В записките си Макс описваше доктор Декстър Демил, приона „Бледия кон“2 и ужасните експерименти с хора, които предстояха в стария затвор във Ванишинг Лейк3, Тексас.