Работилницата на дявола

6. Опитни свинчета

Бяха ги сложили в отделни килии във военния затвор във Ванишинг Лейк. Сградата приличаше на крепост и беше потискаща и оскъдно осветена. Беше построена през петдесетте години и отдавна бе изживяла предназначението си на наказателна институция. Затворът се намираше на източния бряг на живописно вулканично езеро, високо в Черните хълмове на източен Тексас. Килиите бяха изградени от сиви бетонни блокове и представляваха старомодни тесни помещения без прозорци, наредени една над друга. Двамата мъже бяха там от няколко дни и макар да ги деляха само дванайсет метра, Трой Лий Уилямс и Силвестър Суифт не се бяха виждали.

— Ей, чуваш ли ме? — отчаяно извика Трой Лий. — Искам да знам какво правят с тая шибана стена! Всичкото това чукане и тряскане ме побърква.

Силвестър Суифт не каза нищо.

Трой Лий Уилямс беше червенокос и мършав. Твърде бялата му кожа беше покрита с татуировки. На гърба му с петсантиметрови букви пишеше ГАДНО КОПЕЛЕ. Останалата част на тялото му приличаше на задната стена на долнопробна кръчма. Трой Лий бе напуснал училище в единайсети клас и бе предпочел армията пред затвора, но пак свърши зад решетките, след като изнасили и после уби една сервитьорка, докато беше в отпуск в Роузмънт, Калифорния. Съди го военен съд и той се размина на косъм от смъртното наказание. Трой Лий нямаше приятели, защото беше диагностициран шизофреник. И когато чуваше гласове, плашеше до смърт всички.

— Ей, скапаняк! — отново извика Трой Лий. — На теб говоря!

— Млъкни, да ти го начукам — разнесе се плътният, басов глас на Силвестър Суифт.

Той излежаваше доживотна присъда в Левънуърт, защото с откраднат кухненски нож бе нападнал двама войници в стола във Форт Денис. Нападението беше заради кражбата на няколко шоколадови десертчета от шкафчето на Силвестър. Двамата войници умряха преди да успеят да ги закарат до лазарета.

Уилямс и Суифт бяха единствените двама затворници в стария затвор във Ванишинг Лейк. Старомодната наказателна институция беше затворена преди година, а после бе дадена от държавата на университета „Сам Хюстън“, който я преотстъпи под наем на Форт Детрик.

И преди три дни Трой Лий Уилямс и Силвестър Суифт тайно бяха преместени тук.

— Никой не ми казва нищо. Мамка му! Оня рошавият ме пита дали не съм бил проклет евреин. Аз! Пита ме дали не съм бил някаква етническа грешка. Разгони ми фамилията… Ей, отговори ми! Чу ли? На тебе говоря!

Силвестър Суифт се опита да не му обръща внимание. И той се питаше защо са ги докарали тук. И той се притесняваше от звука на електрическите бормашини и триони, който се разнасяше зад стоманената врата. Един от военните полицаи му бе казал, че там е старата газова камера.

Според Силвестър последните десет дни наистина бяха странни — от пълния двудневен медицински преглед, който му направиха в Левънуърт, до полета с военния „C-141 Старлифтър“ без опознавателни знаци. Сложиха му белезници и го настаниха между двама въоръжени пазачи също без знаци за ранга и частта.

Седяха в задната част на огромния товарен самолет, сред кашони с медицински запаси, и летяха, без да спират, чак до една военна писта на юг от Уейко, Тексас. Там се качиха на малък хидроплан „Карибу“ и полетяха над планините. Минаваха през каньоните, за да не ги засече радарът, и накрая се приземиха край едно вулканично езеро. Силвестър слезе и красотата на планината го изуми. Борови гори ограждаха чистото синьо езеро, което беше около осем километра в диаметър. Очарованието се помрачаваше само от огромния сив бетонен затвор, извисяващ се застрашително досами водата, досущ трансилвански замък.

След като го приеха в затвора във Ванишинг Лейк, Силвестър отново бе прегледан изцяло. Взеха му кръв и проби от кожата. И точно тогава той се запозна със странния мършав лекар с рошава коса, който прегледа черното му като абанос тяло, търсейки физически дефекти. Прегледът вбеси Силвестър. Мършавият не беше във военна униформа, а с лабораторна престилка върху цивилните дрехи. Имаше проницателни зелени очи и беше на четирийсет и няколко години.

Мъжът не се представи, но зададе на Силвестър същите въпроси, каквито многократно му бяха задавали в Левънуърт. Има ли семейство и приятели? Какви са имената им? Познава ли родословието си?

— Нямам никого — нетърпеливо изръмжа той и изля расовата си омраза в порой от цветисти улични псувни.

Доктор Декстър Демил погледна папката в ръцете си — тя съдържаше пълната медицинска история на Силвестър Суифт.

— В досието ти пише, че излежаваш тригодишна присъда в Левънуърт без право на свиждания. Наистина ли нямаш приятели, Силвестър?

— Не — изръмжа Суифт. — Не ми трябват шибани приятели. Сам я карам.

След прегледа заведоха Силвестър в килията. Докато вървеше по коридора, той за пръв път чу гласа на Трой Лий Уилямс. И оттогава бе принуден да търпи бръщолевенето му и шума от непрекъснатия ремонт на газовата камера.

Бормашината спря да бръмчи и зад стоманената врата се разнесоха удари на чук.

— Какво мислиш, че строят онези скапаняци? — попита Трой Уилямс.

Доктор Демил знаеше, че е пред прага на исторически пробив във военната стратегия. Но въпреки чувството за предстояща победа, кошмарите му се засилиха. Това бяха видения за работата му с Карл Гайдушек в Нова Гвинея в началото на седемдесетте години. Сънищата винаги бяха черно-бели. Декстър и Карл брутално убиваха аборигенските жени, вместо героично да ги спасяват. После Демил отсичаше главите им, които се разцепваха като ананаси. Течната мозъчна тъкан се изсипваше на земята и той гледаше как мозъците им се изплискват в прахоляка. В продължение на месец Демил всяка нощ се събуждаше ужасен. Тялото му беше обляно в пот. Той беше убеден, че сънищата са злокобни предупреждения, изпратени от подсъзнанието му.

Но когато се замислеше за двамата мъже, които наскоро бяха докарани в затвора, съзнанието му претърпяваше драстични промени. Угризенията за съдбата им мигновено се изместваха от завладяващо вълнение от предстоящото откритие.

Той взе проби ДНК и изготви карти на генома на Трой Лий и на Силвестър. Протеиновите маркери бяха изключително точни и генетичните особености и дефекти в ДНК на двамата мъже се виждаха веднага.

Декстър знаеше, че адмирал Зол го смята за риск за сигурността. Безсънието и депресиите на Демил се влошаваха. Предната година бе направил два опита за самоубийство. Освен това изпадаше в необясними и неконтролируеми изблици на гняв и трошеше каквото му попадне в лабораторията. Поставиха му охрана — военни полицаи с изгладени униформи и средно ниво на интелигентност, които непрекъснато го наблюдаваха. Демил подозираше, че щом приключи с експериментите си върху хора, адмирал Зол няма да гръмне шампанско в негова чест, и надеждите му постепенно рухваха.

Беше време да провери кутиите с ларви на комари и той излезе от главната лаборатория и тръгна по коридора към съседната стая, където ги отглеждаше. Сложи си защитно облекло, ръкавици и маска с високоефективен филтър за пречистване на въздуха и отвори вратата, на която с големи червени букви пишеше:

ОПАСНОСТ

ЗОНА НА БИОЛОГИЧНА ЗАРАЗА ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП

Погледна двете стъклени кутии, поставени в средата на стаята. Отдалеч те изглеждаха така, сякаш бяха пълни с виещ се пушек, но отблизо се виждаше, че вътре има стотици наскоро излюпени комари. Някои още бяха на дъното, където имаше кръвна плазма, и пируваха с новосъздадения от Демил прион „Бледия кон“ — смъртоносния протеин, който бе инжектирал в кръвната плазма.

Декстър погледна малките, наскоро излюпени женски комари, които стояха на дългите си тънки крачета и смучеха приона с хоботчетата си.

На дъното бяха останали само няколко комара. Повечето се бяха натъпкали със смъртоносния коктейл, летяха насам-натам и отчаяно търсеха топло тяло, което да атакуват. Декстър вдигна телефонната слушалка и набра номера на газовата камера. Отговори доктор Чарлс Лак. Демил пое дълбоко въздух и каза:

— Мисля, че съм готов.

Трой Лий крещеше мръсотии, докато го влачеха към старата газова камера, която се намираше в кулата на централния блок на затвора.

Вратата на камерата се отвори. Разкъсаха ризата му и го блъснаха в тясното помещение. Той се удари в отсрещната стена и се строполи на пода.

— Какво правите? Добре де, стига… Съжалявам. Моля ви… Съжалявам.

Двама военни полицаи хванаха Силвестър, съблякоха ризата му и го заведоха в камерата, после затвориха и залостиха вратата.

Въздушната клапа започна да съска.

Трой Лий отново се разкрещя, но никой не го чу, защото газовата камера беше направена от две тежки стъклени кутии, сложени една в друга.

Доктор Чарлс Лак нагласи стативите с камерите, поставени така, че да могат да заснемат процедурата. Той беше млад, ново попълнение в персонала на Форт Детрик, наскоро завербуван от Технологическия университет в Масачузетс. Чарлс Лак и Декстър Демил имаха разногласия по някои от основните аспекти на програмата „Бледия кон“. Единият от спорните въпроси беше дали да използват комари като разпространители на заразата. Доктор Лак предпочиташе по-примитивните методи на приемане на коктейла, а именно чрез заразяване на питейната вода или хранителни продукти. Демил не можеше да убеди наперения млад доктор, че комарите предлагат много по-хубава система за пренасяне на инфекцията. Ако разберяха, че във водата или в храната има приони, враговете щяха да престанат да ги консумират. А за да се предпазят от комарите, те трябваше да облекат всички войници в защитно облекло, което беше невъзможно в условията на текуща атака. Освен това комарите се разпространяваха в определени територии и не мигрираха на нови места. И най-важното, тези насекоми имаха кратък живот и умираха след около три дни, изчиствайки района от опасната зараза. Въпреки логиката в доводите на Демил, доктор Лак продължаваше да се противопоставя, като казваше, че комарите се пренасят трудно и че силните ветрове може да ги издухат към други територии.

Доктор Лак настрои видеоапаратурата, после зад всяка камера застана по един военен полицай. Доктор Демил включи видеотелефона и попита:

— Ясна ли е картината, адмирале?

— Да. Започвайте — чу се дрезгавият глас на Джеймс Зол.

Трой Лий се бе изправил и им крещеше през звукоустойчивото стъкло. Твърде бялата му кожа се бе зачервила от напрежение.

Декстър Демил се приближи до двете стъклени кутии, прикрепени със скоби в едната страна на газовата камера, и махна брезентовите покривки. После отвори въздушните клапани на кутиите и пусна новоизлюпените женски комари в тясната еднопосочна тръба, водеща към газовата камера. След няколко минути повечето смъртоносни насекоми влязоха вътре и се нахвърлиха върху Силвестър и Трой Лий. Двамата започнаха да подскачат, опитвайки да се отърват от тях. Удряха ги с ръце и ги размазваха по стените на стъклената камера, разпръсквайки навсякъде капки кръв.

Декстър изчака, докато се увери, че Силвестър и Трой Лий са нахапани многократно, после впръска в камерата инсектицид.

Комарите умряха и стъкленият под се покри с черните им трупове. После един от военните полицаи пусна душовете и водата изми стените и пода. Мъртвите комари изчезнаха в контейнера, монтиран под газовата камера.

Доктор Демил вдигна вътрешния телефон, набра три цифри и тихо каза:

— Готово.

Вратата на долния етаж се отвори и по металните стълби се качиха четирима военни полицаи в пълно защитно облекло. Войниците оставиха камерите и всички напуснаха кулата. Военните полицаи, които приличаха на пришълци от космоса със защитното си облекло, влязоха в газовата камера и измъкнаха навън обърканите затворници.

Декстър Демил се върна в квартирата си. Трябваше да изчака три-четири часа.

Ефектът започна да се проявява в един и петдесет и шест след полунощ.

Неочаквано и без предупреждение, Трой Лий Уилямс скочи от нара и се нахвърли върху минаващия пазач, като удари главата си в стоманената решетка на килията. Пазачът бе минал твърде близо до килията и Трой Лий успя да го сграбчи за ръката, впи зъби в плътта му и зверски изръмжа.

— Разкарай се, да ти го начукам! — изкрещя пазачът, измъкна пистолета си и стреля напосоки в килията. Улучи Трой Лий в крака. После издърпа окървавената си ръка и ужасено се вторачи в раната. Трой Лий стоеше в средата на килията. Започна да крещи. От устата му потекоха лиги и пяна като на болно от бяс животно.

Доктор Демил хукна нагоре по стълбите. Срещу килиите на Силвестър и Трой Лий бяха монтирани камери и той бе видял атаката. Суифт беше непроменен, но изглеждаше разтревожен.

— Трой Лий, чуваш ли ме? — попита Декстър. — Кажи ми какво усещаш? Гневът, който изпитваш… контролируем ли е?

Декстър извади малък касетофон и го пъхна между решетките.

Но съзнанието на Трий Лий беше съсредоточено върху друго. Той бе изпаднал в самоубийствена ярост. Трой Лий се хвърли към Демил и отново се блъсна в металните решетки. Кръвта от дълбоките рани на челото му оплиска коридора. Микробиологът беше подготвен за нападението и отскочи назад.

— Заведете пазача в лазарета — заповяда той.

Трой Лий буйства в килията си още двайсет минути.

Това беше по-лошо от всичко, което Декстър бе виждал сред аборигените в Нова Гвинея през 1973 година. Те също изпадаха в ярост в началните фази на унищожаващата мозъка болест, която наричаха „куру“, но състоянието им не можеше да се сравни с това на Трой Лий. Декстър Демил и Карл Гайдушек се бяха опитали да ги спасят, но един по един аборигените първо полудяваха и сетне умираха. Цяла година микробиологът прави аутопсии в колиби от слама и накрая успя да изолира и идентифицира вероятната причина за смъртта им — деформирания протеин, който нанасяше поражения на частта на мозъка, контролираща настроенията.

След като се върна, Декстър не можа да намери средства, за да продължи научните си изследвания върху прионите. Докато преподаваше микробиология в университета „Сам Хюстън“, една вечер при него дойде деканът на факултета и му предложи стипендия във Форт Детрик, Мериланд. И там Демил срещна страховития адмирал Зол, който го изненада със задълбочените си познания за работата му в Нова Гвинея. Зол го запозна с програмата за биологични оръжия в Дяволската работилница. Там Демил започна да експериментира, смесвайки „куру“ с „луда крава“, подобно, основаващо се на деформирани протеини заболяване, което наскоро бе нападнало добитъка в Англия и подлудяваше животните, въздействайки върху центъра на настроенията в мозъка им.

Първоначалният проблем с коктейла му беше, че тоталното увреждане на средния мозък продължаваше две години — твърде дълго за биологично оръжие. За да ускори поражението, Демил добави известно количество човешки вирус на Епстайн-Бар, който се оказа идеален катализатор. Декстър продължи да търси и други начини за ускоряване на резултата, като направи множество експерименти с примати и накрая получи прион, който въздействаше за броени часове. Демил нарече откритието си „Бледия кон“. Прионът имаше няколко уникални качества, които го правеха отлично биологично оръжие. Първо, приличаше на обикновен протеин и наличието му в организма не можеше да бъде установено с лабораторно изследване. Второ, не се поддаваше на стерилизация. Прионът беше като доктор Джекил, който се превръщаше в злия господин Хайд, когато се активираше.

Декстър Демил гледаше с интерес как пръстите на Трой Лий се впиват в гърлото му. Очите на затворника бяха кръвясали. Демил не беше виждал такова нещо.

После, както при „куру“ и болестта „луда крава“, яростта започна да намалява. Трой Лий губеше равновесие и всеки път падаше на дясната си страна. Час по-късно започнаха треморът и деменцията.

— Пациентът премина в остра фаза на атаксия4 — издиктува доктор Демил на касетофона.

След двайсет минути Трой Лий падна по гръб. От устата му бликаха течности, тялото му се тресеше.

— Часът е четири трийсет и пет — продиктува Декстър. — Пациентът преглъща с видимо усилие и изпадна в епилепсия.

В пет и петнайсет Трой Лий Уилямс умря. Сложиха го в стерилен чувал и го занесоха в лазарета на затвора, за да му направят аутопсия.

Времетраенето на заболяването от заразяването до смъртта беше по-малко от шест часа.

Въпреки двайсетината ухапвания от комари, Силвестър не се промени. Доброто му здравословно състояние доказваше, че Декстър Демил е направил нещо, което не бе постигал досега. Той успешно бе прицелил биологичното оръжие към определена генетична група. Адмирал Зол му се обади, поздрави го и каза:

— Много съм доволен.

И двамата знаеха, че оръжието ще унищожи врага първо с ужасяваща самоубийствена ярост, а после с неописуемо мъчителна смърт.

— Благодаря — отговори Декстър.

Сетне адмиралът пожела да говори с доктор Лак. Демил с нежелание даде телефона на помощника си, който тихо попита:

— Какво да правим със Силвестър Суифт?

— Той трябва да бъде премахнат — отговори Зол. След пет минути в безлюдния коридор в централния блок на затвора отекна изстрел.

Декстър Демил не го чу. Той вече се бе върнал в квартирата си.

Наля си шотландско уиски и седна на ръба на леглото. Ръцете му трепереха, мислите му трескаво препускаха. Той бе започнал да изучава прионите в Нова Гвинея, опитвайки се да спаси живота на човешки същества, но после изследванията му бяха изгубили практическото си приложение. Никой не прояви интерес към откритието му — никой с изключение на адмирал Джеймс Зол. В началото хуманната наука го беше завела във Форт Детрик, но после доктор Демил бе стигнал до ужасяващото си ново откритие.

— Господи, какво правя? — промълви той. После стана, отиде в банята и повърна.

7. Скитници

Майк Холивуд кипеше от гняв. — Баща ми? Скапаняк! Знаеш ли кой беше най-лошият ден в живота му?

— Кой? — изфъфли Лъки.

— Денят, в който арестуваха Хайди Флайш.

Лъки отпи поредната глътка от преполовената бутилка вино.

Беше седем, неделя сутринта. Двамата вече бяха пияни и лежаха на дъските на един празен товарен вагон в средата на влак, който превозваше автомобили и бавно изкачваше склона на Черните хълмове в източен Тексас. Влакът скърцаше и стенеше, през отворената врата проникваше слаба слънчева светлина.

Някой наскоро бе пребил Лъки. Единият от предните му зъби беше избит, а устната му беше сцепена и може би трябваше да бъде зашита. Имаше и рани по устните от слънцето, защото бе припаднал в парка от жегата. Повечето синини и подутини бяха скрити под сплетените му руси коси. Лъки беше на трийсет и седем години, но човек трудно би определил възрастта му. Мазните му, дълги до раменете коси висяха, а сините му очи бяха кръвясали и разфокусирани.

Лъки не знаеше кой го е пребил, защото когато това се бе случило, бе изгубил съзнание в един от биваците на скитници. Свести се навреме, за да бъде отново нокаутиран. Прости се с петте долара, които бе спечелил от сечене на дърва в Уейко, Тексас, но най-лошото беше, че му откраднаха маратонките „Найки“. Сега краката му бяха увити в черни найлонови чували за боклук, които бе свил от контейнерите зад мисията на Армията на спасението. Директорът го бе изхвърлил заедно с Майк Холивуд след двудневен престой, защото този период беше максималният за пребиваване там.

А после двамата отидоха на разпределителната гара в Уейко и се качиха на този товарен влак.

Майк Холивуд беше на двайсет и две — петнайсет години по-млад от Лъки — и още имаше обувки, но с изключение на тези две предимства, между двамата нямаше почти никаква друга разлика. Той беше също толкова раздърпан, мръсен и пиян. Къдравата му мръсна коса беше залепнала за главата. На единствената му фланелка, от която бе произлязъл прякорът му, пишеше:

АРНОЛД ШВАРЦЕНЕГЕР

Е РАЗБИВАЧ НА ДОМОВЕ

ПРЕМИЕРА В ХОЛИВУД ТРЕТИ ЮЛИ 1999 ГОДИНА

— Шибаната Хайди Флайш — рече Лъки, после отново надигна бутилката, като внимаваше да излее виното право в гърлото си, за да не опръска мехурите от слънцето на устните си.

— Дай малко — каза Майк.

Лъки протегна ръка да му даде бутилката и едва не я изпусна. Майк успя да я хване, избърса гърлото й с мръсната си длан и отпи голяма глътка.

— Да, всичко в шибания живот на тоя скапаняк е само за него. Аз все едно съм мъртъв.

— Егоистично копеле — съгласи се Лъки.

— Бях при него само едно лято, но това ми беше достатъчно. Знаеш ли колко даде за наркотици само за един скапан ден?

— За един скапан ден? — повтори Лъки, вперил поглед в бутилката вино.

— Трийсет и две хиляди долара.

— Трийсет и две… Какво?

— Не казвам, че харчи по толкова всеки ден. Но намерих сметката в къщичката до басейна. Или може би беше някъде другаде. Не си спомням. Както и да е. Сметка от една аптека в Малибу. От десети март. Трийсет и два бона. Празноглавото копеле си го пъха в носа или в ръката, а после има наглостта да ми вдигне скандал за един малък купон с марихуана. Да му го начукам!

Майк отново отпи от виното.

— Да му го начукам! — пиянски повтори Лъки. — Дай шишето.

Майк му даде почти празната бутилка. Лъки вече се беше натряскал толкова, че се клатеше в ритъм с движението на влака. Подпухналите му очи бяха притворени.

— Шибаното копеле има… Как беше? Остро изразена мания — продължи Майк Холивуд. — Без майтап. От наркотиците. Взима торазин на всеки четири часа, и валиум, и викодим, и литиум, и ксанакс, и дезирел, и какво ли още не. Гълта повече опиати от цял руски отбор по вдигане на тежести… И този тъпанар да ме изгони заради единствения ми скапан купон с марихуана. Скъпият ми татко!

Влакът съвсем намали скоростта, наближавайки върха, и по чакъла до релсите се чуха стъпки. После се показаха четирима души — тичаха с всички сили успоредно с влака.

— Качвайте се, копелета! — пиянски изкрещя Лъки. Единият мъж скочи в товарния вагон. Другите двама го последваха, сетне се обърнаха, сграбчиха четвъртия и го издърпаха във вагона. Новодошлите бяха мръсни и дрипави като Лъки и Майк Холивуд, но съвсем не бяха толкова пияни.

— Я вижте какво има тук — рече единият, като огледа Лъки и Майк. — Пиячка.

Беше дебел и мазен, имаше дълги прошарени коси, завързани на опашка, и говореше с акцент от западен Тексас.

— Време е за коктейли — каза другият скитник и кимна към бутилката вино. Той беше нисък и мускулест и също говореше с тексаски акцент.

Третият бе чернокож мъж на трийсет и няколко години. Онзи, когото бяха издърпали във вагона, беше с бръсната глава и тялото му беше изрисувано със затворнически татуировки.

— Дай бутилката, задник — каза гологлавият.

— Дадено… — глуповато се ухили Лъки, бързо пресуши останалото вино и хвърли шишето през отворената врата на бавно движещия се вагон. — Изсмукахме всичко.

— Шибани янки — изръмжа чернокожият, когато чу акцента на Лъки.

— Седнал си ми на мястото — рече ниският мускулест скитник и тръгна към Лъки.

Лъки се опита да стане, но преди да се надигне, скитникът го ритна и Лъки падна по задник.

— Откъде си купи тези страхотни обувки от истинска кожа? — подигравателно се ухили мъжът; имаше предвид найлоновите чували на краката му.

Лъки и Майк разбраха, че яко са загазили. Щяха да ги пребият без абсолютна никаква причина. Понякога ставаше така по железопътните линии. Е, животът не прощава никому.

— По-спокойно бе, момчета — изфъфли Лъки, опитвайки да се съвземе.

— Шибани янки. Като хемороиди сте — провлачено каза сивокосият скитник. — Най-добре е да ги видиш прострени на земята. Но като станат, адски ме изнервят.

— Така е — опита да се ухили Лъки, но силна болка прониза изранените му устни.

— Ей сега ще изхвърчите оттук — рече онзи с бръснатата глава и без предупреждение четиримата тексасци се нахвърлиха върху двамата янки.

Схватката не беше ожесточена, защото Лъки и Майк бяха пияни. Лъки удари с глава ниския скитник, но други двама го хванаха и го изхвърлиха от вагона. Раницата му го последва. Влакът се движеше само с двайсет и пет километра в час. Лъки опита да се стегне, колкото можа, наведе глава към гърдите си, претърколи се тежко по лекия склон и накрая спря. Цялото тяло го болеше. След секунди Майк също излетя от вагона, тупна тежко на земята и не помръдна.

— Мамка му — измърмори Лъки. — Не знаеш как да падаш, Майк.

От вагона се разнесоха победоносни крясъци. Влакът отмина.

Лъки се изправи с усилие и огледа раните и охлузванията по тялото си. После залитайки се приближи до Майк, който още лежеше по гръб, изпаднал в безсъзнание. Лъки донесе раницата си и извади шише с вода и скъсана фланелка. Намокри я и я сложи на челото на Майк, който изохка, най-сетне отвори очи и попита:

— Какво стана?

— Тия простаци ни изхвърлиха от проклетия влак — изфъфли Лъки и се огледа. На север видя поляна и буйни зелени храсти. — Там може би има вода.

Майк Холивуд се опита да стане.

— Мисля, че имам счупени ребра — изпъшка той.

— Тия простаци ни изхвърлиха от проклетия влак — повтори Лъки и помогна на Майк Холивуд да се изправи.

Двайсет и две годишният мъж изстена и извика от болка.

— „Шварценегер е рушител на домове“ — замислено каза Лъки, гледайки фланелката му, — но ти и аз сме развалини без домове.

Зелената поляна се намираше на брега на голямо езеро. Водата беше студена и чиста. Лъки съблече фланелката и панталона си, махна найлоновите чували от краката си, нагази в езерото и изми косата си и изтърка с ръце тялото си, като внимаваше да не разкървави раните на устните си. Студената вода малко го отрезви.

— Този живот започна да ми писва — каза той, когато излезе от водата и седна на бельото си, сложено върху един голям камък. — Може би трябва да престана да пътувам по товарните влакове и да отида в Калифорния да бера плодове. А може би твоят баща ще ми даде някоя роля и ще стана звезда.

— Няма да искаш да работиш за него. Той е пълен задник — през стиснати зъби каза Майк, който още се държеше за ребрата. — Но понякога ми липсва… Не знам защо… Предполагам, защото…

— Защото е единственият ти роднина — довърши мисълта му Лъки.

Майк и по-рано бе изпадал в крайно противоположни настроения — гняв и омраза, последвани от чувство за самота и копнеж. Той отчаяно се нуждаеше от баща — услуга, която по-възрастният скитник не беше готов да му направи. Лъки обикновено търсеше нещо за пиене и постоянно се бореше да не изпадне в делириум тременс — онези страшни халюцинации, предизвикани от намаляващото въздействие на алкохола и разрушителното му въображение. Той бе изпадал два пъти в това състояние и веднъж крещя толкова отчаяно, че четирима скитници го заведоха в спешното отделение на една болница в Уилмингтън, Делауеър, докато Лъки гонеше въображаемите змии и буболечки, които мислеше, че пълзят по тялото му и гризат очите му.

Сега Лъки нямаше пари и алкохол. Трябваше да започне да работи, за да си осигури пиене, преди отново да бъде повален от проклетия делириум тременс.

Той погледна към езерото. На около петстотин метра имаше рибарско селище. После насочи погледа си на другата страна и видя огромна каменна сграда.

— Какво е това, по дяволите? — попита Лъки.

На около километър и половина се разнасяше прахоляк от превозно средство, движещо се по черен път.

— Прилича на затвор — отговори Майк.

Двамата гледаха с нарастваща паника как превозното средство се приближава към тях. Беше военен джип, боядисан в камуфлажен зелен цвят. Лъки и Майк бързо събраха нещата си и се скриха в храстите. Джипът спря там, където бяха седели. Шофьорът беше войник, на задната седалка имаше още двама. Всички бяха въоръжени до зъби.

— Имат пушки — прошепна Майк. — Немски автомати — рече Лъки.

Войникът, който се намираше най-близо до тях, извади мегафон и извика:

— Няма да ви гоним, но тази територия е военна собственост. Видяхме ви с биноклите. Слушайте какво ще ви кажа… Разкарайте се оттук. Отидете на магистралата или в село Ванишинг Лейк. Видим ли ви отново тук, ще ви изнесем с краката напред.

Мъжът с мегафона кимаше при всяка негова дума. После войникът изстреля един откос точно над главите на Лъки и Майк. Върху тях се посипаха листа и клонки. Сетне джипът потегли, връщайки се там, откъдето бе дошъл.

— Как така сме в Тексас, а на вратата пишеше Форт Детрик, Мериланд? — зачуди се Лъки.

— Кво ти пука? Дай да се чупим.

Те взеха вещите си и тръгнаха към рибарското селище.

Село Ванишинг Лейк беше малко и тихо — няколко десетки грубовати дървени бунгала. От двете страни на главната улица бяха наредени железария, супермаркет и бензиностанция. Имаше пристанище, където даваха лодки под наем, а до него — магазинче за рибарски принадлежности и ресторант с надпис:

КОФА И СТРЪВ

Докато Лъки и Майк бавно вървяха из центъра на селото, от железарията излязоха няколко души, за да видят двете нежелани привидения. Лъки отново бе нахлузил на краката си найлоновите чували, а Майк се бе превил на две и се държеше за ребрата.

— Да опитаме ей там — каза Лъки и посочи ресторантчето. — Аз ще говоря. Трябват ни пари за пиячка.

Двамата се приближиха до задната част и усетиха миризма на ядене от кухнята.

— Хей — извика Лъки и потропа на вратата.

След минута отвътре излезе красива млада русокоса жена, облечена в блуза без ръкави и джинси. На колана й бе затъкнат тефтер за поръчки, а зад ухото — молив.

— Да? — каза тя.

— Добро утро — усмихна се Лъки. — Аз и Майк сме много гладни. Днес е неделя, ден за християнско милосърдие, затова се питахме дали не може да свършим някаква работа срещу малко храна. Или още по-добре — срещу малко пари за нещата от първа необходимост — шампоан, самобръсначки. Каквото и да ни дадете, ще бъде високо оценено, госпожо.

Той се усмихна още по-широко, така че се видя счупеният му зъб.

— Ще попитам Бари. Той е шефът. В задния двор са влизали миещи мечки и са разхвърляли боклука навсякъде. Може да изчистите. Чакайте малко.

Тя изчезна и след няколко секунди се появи отново и им даде по две големи понички със захар.

— Седнете там — рече младата жена и посочи една пейка под бора.

— Благодаря. Аз съм Лъки, а това е Майк.

— Казвам се Стейси — каза хубавицата.

8. Пътуващият проповедник

— Ева била съблазнена от змията и родила син. Ето защо онова първо семе, за което се разказва в Битие, е било на дявола — крещеше преподобният Фанън Кинкейд на паството си. — Онзи син е бил Каин, който после убил брат си Авел.

Беше десет часът в неделя сутринта и преподобният Фанън Кинкейд стоеше пред импровизиран олтар в параклис, направен от материали, изхвърлени или откраднати от къщите покрай железопътната линия „Пасифик Юг“. Отгоре беше опънато огромно зелено платнище.

Параклисът беше разположен в хълмовете над Ванишинг Лейк, на около три километра от затвора. Утринното слънце напичаше през платнището и хвърляше странен зеленикав оттенък върху богомолците. Те седяха на пънове, върху кашони или на земята и със страхопочитание гледаха Фанън Кинкейд, който внушително се извисяваше над паството си.

— Е, и какво ни говори това за второто сътворение? — изрева Фанън и после замълча, сякаш очакваше отговор, но никой не посмя да се обади. — Говори ни, че Каин не е бил син на Адам, а на дявола. Адам е бил първият и единственият бял човек, създаден от Бога. И чак по-късно Адам дал семето си на Ева и се родил Сит. И с него дошло славното начало на божествената цивилизация на белите.

В параклиса имаше четирийсет богомолци — дрипави, мръсни мъже и няколко уморени на вид жени с разрошени коси. Всички бяха бездомници и се бяха навели напред, за да чуят всяка мъдра дума на Фанън. Всички освен Декстър Демил, който седеше между двама униформени пазачи и беше облечен в памучен панталон и розова риза.

— Някои ще кажат, че това е ерес. Тези езичници питат: къде в Светото писание се споменава за второ сътворение?

Фанън Кинкейд огледа паството си. Сребристобелите му коси блестяха на слънчевата светлина, която проникваше през дупките на импровизирания параклис.

— За да отговорим на този въпрос, трябва да прочетем четирийсет и осма и четирийсет и девета глава на Битие и предсказанията на Яков за дванайсетте му синове и да разберем как са били създадени Израилевите племена и как постепенно са започнали да управляват народите в Европа.

Двамата военни полицаи, които тази неделя бяха довели Декстър Демил на проповедта, бяха Боби Фарагът и Луис Потър. И двамата бяха от аграрния Юг и бяха назначени на работа в затвора във Ванишинг Лейк. Декстър ги смяташе за измет в униформи. Боби и Луис бяха открили параклиса, докато ловуваха по хълмовете. Един ден Декстър ги чу да разговарят за странния скитащ проповедник, който живеел там заедно с шайка извергнати от обществото хора. Той ги разпита за него и реши, че може би Фанън Кинкейд е точно онова, което търси, така че си издейства от управата на Форт Детрик да присъства на проповедите. Разрешиха му да ходи там, но с охрана, и той прие това условие.

— И така, да се върнем на произхода — прогърмя гласът на Фанън. Той погледна за миг Библията, сетне вдигна глава и започна да цитира горе-долу по памет. — „И Израил каза: Чадата, които родиш подир тях, ще бъдат твои и ще се наричат с името на тия свои братя и аз ще ги благословя.“ „Но като видя Йосиф, че баща му възложи дясната си ръка на Ефремовата глава, не одобри; и дигна ръката на баща си, за да я премести от Ефремовата глава на Манасиевата глава. И Йосиф рече на баща си: Не така, тате, защото ето първородният, възложи дясната си ръка на неговата глава. Но баща му отказа, като рече: Зная, синко, зная; и той ще стане племе; и той ще бъде велик; но по-младият му брат ще бъде по-голям от него, и потомството му ще стане множество народи.“ „И Израил постави Ефрема пред Манасия.“

Кинкейд млъкна и огледа паството си.

— Чухте ли това? Пак ще го повторя, защото е много важно. „Израил постави Ефрема пред Манасия“! Израил, бащата на Йосиф, е избрал една раса да превъзхожда над другите. И това е расата на белите християни.

Присъстващите закимаха и замърмориха одобрително.

„Какви лайнари“ — помисли Декстър и погледна насъбралото се множество от несретни и объркани души. Бяха облечени в дрипи, а лицата им бяха измъчени. На бицепсите на повечето бяха татуирани инициалите ПТВА. Единственият проблем беше, че всички бяха въоръжени до зъби. Мъжете носеха всевъзможни видове оръжия, които подрънкваха на коланите им, а на гърдите им бяха препасани патрондаши.

— Отче наш, Който си на небесата! — зашепнаха те. — Да се свети Твоето име…

Декстър наведе глава и започна да се моли заедно с тях. Нямаше представа как би могъл да употреби тази сбирщина от отрепки, но знаеше, че те са най-добрата му възможност да избяга. Демил подозираше, че след смъртта на Трой Лий Уилямс и Силвестър Суифт времето му е изтекло. Адмирал Зол щеше да се отърве от него веднага щом се увереше, че Декстър е усъвършенствал приона „Бледия кон“. Онова, което се бе случило с Макс Ричардсън, беше доказателство за бруталността на Зол. Преподобният Кинкейд вероятно можеше да изведе Декстър от Черните хълмове в Тексас. Фанън сигурно имаше четириколесни превозни средства, способни да се катерят по възвишенията и да отбягват барикадите на пътя, които мигновено щяха да бъдат поставени, ако Демил се опиташе да избяга.

След проповедта седнаха да пият лимонада в някаква жълта палатка, отворена от едната страна. Фанън Кинкейд се настани на овехтяло тапицирано кресло. Ръцете му бяха на коленете като на египетски фараон. Декстър бе седнал на една щайга, а двамата му телохранители клечаха в прахоляка до него.

— Не бях чувал теорията за сътворението от две семена — рече Декстър. — Намирам я за много въодушевяваща и поучителна.

— Биолог като теб би се придържал към учението на Дарвин. Хората като теб не може да вярват на глупостите, които бръщолевих — рече Фанън.

Демил се усмихна. Двамата приличаха на борци, които обикалят в кръг един срещу друг и се дебнат. Всеки искаше нещо от другия. Декстър разбра, че възрастният мъж е много повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Сините му очи излъчваха интелигентност и енергичност.

— Защо? — попита Демил. — Има много възгледи за произхода на живота. Не е необходимо Дарвин да оспорва библейското сътворение.

— Искаш да кажеш, че Господ е създал живота, като е събрал гроздове от клетки на микроби и те са се превърнали в бактерии, които са се развили във влагата по листата на праисторическите дървета, сетне са паднали на земята и са се смесили с протеините в калта, откъдето след милиони години е произлязъл по-сложният организъм, способен да се дели и размножава, докато накрая идва Потопът и го превръща в попова лъжичка. После тази риба става земноводен гущер, започва да върви, помагайки си с опашка, и след още милиони години еволюира в двуного или нещо подобно.

Сините очи на Фанън блестяха и изненадваха Демил с интелигентността, проницателността и енергията си.

— Хубаво, но забравяш няколко важни стадия като например първия начин на клетъчно делене, при което броят на хромозомите намалява наполовина и се получават хаплоидни полови клетки, наречено мейоза. Но кой може да каже, че Дарвиновият еволюционен процес не е Божието сътворение? То може да бъде молекулно и божествено, нали? Трябват ли ни библейските буци глина?

— Не знам, може би не — отговори Фанън. — Но вероятно не ни трябват и твоите вкаменели скелети.

— Ще ти кажа какво ме притеснява в Дарвин — усмихна се Декстър. — Не харесвам липсващите звена. Тръгваме от австралопитека, минаваме през Хомо еректус и стигаме до съвременния Хомо сапиенс, но още много загадки остават неразкрити. В еволюционната верига има множество празноти.

— Нали не ме будалкаш, Демил?

— Доктор Демил — поправи го Декстър.

— Защитил си докторат. Това те прави само доктор на науките. Истинският доктор лекува болните, а докторът на науките само чете книги или ги пише. Аз не те карам да ми викаш полковник. Бил ли си във Виетнам?

— Служих в армията.

— Аз се бих за Америка. Заради всички добрини, които ми е сторила тази красива, благословена от Бога страна — извика Фанън, после се усмихна и като че ли се поотпусна. — Може би искаш да знаеш защо ти позволих да идваш тук и да ни посещаваш?

Сега Декстър видя в очите на преподобния Кинкейд нещо друго. Блясък, свързан с някаква истина, която не знаеше никой друг, освен самия Фанън.

— Не знаех, че достъпът е ограничен — рече Демил.

— Не ме будалкай. Ти си по-умен, отколкото се правиш. Аз разреших на Боби да те покани тук. Знам какво става в онзи затвор. Боби и Луис ми казват всичко. Там вършите големи гадости.

— Нима? — Декстър погледна двамата млади телохранители, които изведнъж се почувстваха неудобно. — И какво още ти казаха?

— Ти правиш химически оръжия. А аз се интересувам от това.

— Сгрешили са. Аз не съм химик, а специалист по молекулна биология, както самият ти каза. Не се занимавам с химични съединения.

Фанън погледна двамата пазачи и помежду им премина някаква безгласна команда. Военните полицаи мигновено станаха, излязоха от палатката, спряха на около петнайсет метра, обърнаха се с гръб към Демил и Кинкейд и се вторачиха в богомолците, седнали на скалистия склон.

— Какво всъщност мислиш за проповедта ми? — попита Кинкейд и се усмихна.

— Беше уникална. Както казах, ти спомена някои неща, за които не се бях замислял.

— Така ли? Смятам, че ти и аз ще станем приятели — много бавно каза Фанън.

— И аз така се надявам.

— Но приятелите си казват истината. Боби и Луис са ти казали за моята малка църква, защото аз им заповядах да го направят. А те ми разказаха за ситуацията в затвора. Не можеш да ходиш насам-натам, без да те наблюдават, а?

— Да, това е проблем — призна Декстър.

Фанън протегна ръка, откъсна дълъг стрък трева, лапна го и замислено го задъвка.

— Имаш ли представа какво правя тук?

— Не.

— Църквата, която оглавявам, се нарича „Християнски хор и Божията воля“.

— Видях надписа на знамето в параклиса.

— Ние сме хор от ангели и съслужители. В Откровението на Йоана е предсказана появата на Хор от сто четирийсет и четири хиляди5.

— Наистина ли? — Декстър беше агностик и не беше сигурен накъде води този разговор.

— „Защото дойде великият ден на гнева Му.“ „Видях четири Ангела да стоят на четирите ъгли на земята.“ „И чух броя на отбелязаните с печат: сто четирийсет и четири хиляди, отбелязани с печат от всичките колена на синовете Израилеви.“ „А един от старците заговори и ме попита: тия, облечените в бели дрехи, кои са и откъде са дошли? Аз му отговорих: ти знаеш, господарю. А той ми рече: те са, които идат от голямата скръб; те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца.“6

Фанън млъкна и се вторачи изпитателно в Декстър, който за пореден път почувства, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво.

— Разбирам — смотолеви той.

— Аз съм един от онези четири ангела и ще поведа хората си към най-великата Божия победа. Ще предизвикаме хаос в правителството, съставено от объркани идолопоклонници, които са предпочели да се кланят на материалните ценности, продавани им от евреите. Сегашното правителство на Съединените щати е много по-корумпирано от Британската империя, на която нашият Конгрес обяви война през 1776 година. Днешните ни лидери предпочитат да боготворят децата на Сатаната, родени от слабините на Манасия пред божествените потомци на Яков и дванайсетте Израилеви колена. И както е предсказано, ние ще бъдем Хора на сто четирийсет и четирите хиляди и ще счупим оковите на корумпираната администрация. Аз предвождам Втората американска революционна армия. Какво ще кажеш?

Декстър Демил бе принуден да направи още една бърза преценка. Той най-после разбра, че екзалтираният блясък в очите на Фанън Кинкейд е нещо повече от проницателност и интелигентност. Всъщност най-после разбра, че мъжът на вехтото тапицирано кресло срещу него е откачен.

9. Произшествие във Ванишинг Лейк

— За мен голям чийзбургер, малко чили конкарни и будвайзер — каза доктор Чарлс Лак и огледа хубавата фигура на Стейси Ричардсън, която се наведе над масата да му налее чаша вода.

„Кофа и стръв“ се изпълваше с посетители. Беше неделя обед и клиентите бяха обичайните пенсионери, ходили на църква, и неколцина рибари, а в отсрещния ъгъл на ресторанта имаше група войници от затвора, които вдигаха невъобразим шум.

— Мога да говоря с тях, ако искаш — каза доктор Лак.

— Не е необходимо. Те са като кученца, които дърпат и късат обувка — рече Стейси с провинциалния акцент, който бе усвоила, когато бе играла в училищната постановка на „Оклахома“.

Чарлс Лак се опитваше да измисли начин как да свали тесните джинси на красивата нова сервитьорка и да я вкара в леглото. Не го биваше много с жените. Бе оплешивял рано и досега, на трийсет и четири години, бе спал само с две жени. Доктор Лак погледна поразително красивата русокоса сервитьорка и реши да изиграе най-силния си коз — научния си интелект.

— Искаш ли да чуеш какво открихме? — попита той. — Наистина е невероятно.

— Разбира се — ухили се тя и затъкна тефтера в колана си, а молива — зад ухото. — Обикновено слушам само оплаквания от храната на Барни.

— Нали ми каза за онези скитници, които сте наели да изчистят задния двор, след като са влизали миещите мечки…

— Да — каза Стейси и погледна през прозореца към Майк Холивуд и Лъки, които привършваха с изгребването на боклука.

— Ами… допреди няколко месеца се занимавах с изследвания на миещите мечки.

„И аз“ — помисли Стейси и си спомни доклада, от чието публикуване в списание „Науката за животните“ бе спечелила петстотин долара, и за Изи, керамичното мече, подарък от Макс.

— Изследването ми показа, че някои разновидности на Н1У-1 при миещите мечки инфектират човешките мозъчни клетки.

Стейси беше чела научния доклад. Изследването бе извършено от трима японски микробиолози и името на доктор Чарл Лак не се споменаваше никъде.

— Ти и доктор Демил сигурно имате страшно много работа в затвора — каза тя, сменяйки темата.

— Познаваш ли доктор Демил?

— Не съм разговаряла с него. Един-два пъти го видях в магазина за хранителни стоки. Винаги има охрана, сякаш е национално съкровище.

— Е, не съвсем. — Сега доктор Лак внимателно подбираше думите си, за да дискредитира съперника си. — Доктор Демил е объркана и дисоциативна личност и трябва непрекъснато да бъде наблюдаван. Не обичам да употребявам термини като „склонен към самоубийство“, но охраната го пази за негово добро.

— Аз пък мислех, че е важна клечка — рече Стейси и учудено поклати глава. — Е, отивам да изпълня поръчката ти, защото инак ще умреш от глад.

Тя се отдалечи и войниците подсвирнаха, когато мина покрай тях.

— Дай по още една бира, Стейси — извика един.

— Ей сега, сладур — изчурулика тя и се стрелна покрай масата им. — И по-спокойно. Това не е родео.

Стейси събра използваните чинии и влезе в кухнята, където Барни, собственикът на ресторанта, печеше кюфтета, бъркаше соса чили и изоставаше с поръчките. Той избърса потното си чело с хавлията, която винаги беше преметната на врата му.

— Още по една бира за войниците — каза тя. — А доктор Лак иска чийзбургер и чили конкарни. Двамата скитници приключват с почистването, затова по-добре реши колко ще им платиш.

— Имам много работа, Стейси. Ще се оправя със скитниците, когато мога.

Барни сложи бирите на подноса, сетне бутна две плодови салати на шубера.

Стейси взе всичко, влезе в ресторанта и сервира питиетата и храната.

— Ето я спасителката! — извика един от войниците. Онзи, който седеше най-близо до нея, се опита да я хване през кръста, когато тя се наведе да раздаде бирите.

— Спокойно, сладур — рече Стейси и закачливо блъсна ръката му. — Не бъркай в канчето на шефа.

Войниците нададоха одобрителни възгласи.

След като родителите й починаха, Стейси бе работила като сервитьорка и бе спестила достатъчно, за да плати следването си в колежа. И първото, което научи, беше как да сервира, без да я закачат.

Тя раздаде бирите, взе плодовите салати и ги занесе на съседната маса, където седяха Сид и Мери Сандърс, съпружеска двойка над шейсетте.

Сид беше пенсиониран зъболекар и знаеше множество стари вицове. Мери беше сивокоса и винаги мила. Двамата бяха казали на Стейси, че скоро са празнували сребърната си сватба и са се преместили във Ванишинг Лейк, за да изживеят златните си години. Мери гневно гледаше буйстващите войници.

— Как ги търпиш? — ядосано попита тя.

— Съжалявам, госпожо Сандърс. Току-що ги помолих да се успокоят. Заповядайте, две плодови салати от ананас и кисело мляко с аромат на праскови. Ей сега ще донеса чайовете с лед.

— Когато онази сграда беше затвор, непрекъснато се притеснявахме, че някой ще избяга и ще ни убие, докато спим. Мислехме, че ще е много по-добре, когато я взе университетът, но сега навсякъде е пълно с войници.

— О, защо не престанеш да се оплакваш? — изръмжа Сид — нещо, което не беше характерно за него — и стресна и Мери, и Стейси.

— Цяла сутрин си намусен и Заядлив — каза Мери. — Какво ти става, Сид?

— Ей сега идвам — рече Стейси. Искаше да избегне тази непривична семейна кавга.

Докато се обръщаше, чу Мери да казва:

— Не ме гледай така злобно!

После Стейси чу шум на масата на семейство Сандърс, обърна се и видя, че Сид неочаквано става и гледа гневно съпругата си.

— Какво има? — попита Мери.

— Да те вземат дяволите! — извика той.

— Моля?

В ресторанта настъпи тишина. Всички се вторачиха в кръглоликия зъболекар, който ругаеше жена си на публично място без очевидна причина. Лицето му изведнъж се разкриви и зачерви.

— Млъкни, Сидни — изсъска Мери. — Седни и се дръж прилично. Какво ти става?

— Да ти го начукам! — яростно изкрещя той, протегна ръка и грабна от масата назъбения нож.

А после замахна и заби ножа до дръжката в гърдите на съпругата си. Мери Сандърс изохка, бялата й копринена блуза се обагри с тъмночервена кръв. Тя започна да пищи, а съпругът й се обърна и хукна навън. Посетителите се развикаха.

Стейси за миг се вцепени, а после протегна ръце към възрастната жена, която седеше и ужасена гледаше ножа в гърдите си. Мери потрепери в първия си предсмъртен гърч. Тялото й започна да се тресе и дясната й ръка удари с всичка сила по масата. Острието бе пронизало сърцето й и Стейси разбра, че конвулсиите са признак за кислородна недостатъчност в мозъчната кора. Възрастната жена потрепери още няколко пъти, сетне въздъхна дълбоко и падна върху тапицираното канапе в сепарето.

Стейси провери пулса й, но госпожа Сандърс беше мъртва.

Сид стоеше насред улицата между ресторанта и пристанището. Зъбите му бяха оголени. Още крещеше обидни думи. Двама войници го бяха последвали от заведението. Те стояха на прага на „Кофа и стръв“ и ужасени гледаха ръмжащия зъболекар.

— Да го вържем. Той е стар и немощен — каза по-високият, беше ефрейтор. — Ти мини отдясно, а аз — отляво.

Те се разделиха и тръгнаха към доктор Сандърс. И изведнъж възрастният мъж ги нападна. Направи го с такава ярост и ожесточение, че двамата двайсетгодишни мъже не можаха да го удържат. Сидни започна да дере лицата им — и щракаше със зъби: опитваше се да ги хапе!

На верандата изтичаха още двама войници. Загледаха стъписани как възрастният зъболекар се бие с двамата им другари, които бяха три пъти по-млади от него, после изтичаха на улицата и четиримата заедно успяха да обуздаят Сандърс.

Завързаха ръцете му зад гърба с коланите си и го завлякоха в ресторанта. Барни предложи да го заключат в празния килер в задната част на заведението. Помещението нямаше прозорци и се заключваше с катинар. Затвориха го там, но продължиха да чуват несвързаните му крясъци.

— Какво му стана? — смаяно попита Барни. Никой не отговори.

Стейси Ричардсън имаше теория. Но само доктор Чарлс Лак знаеше точно какво се бе случило.

— Имаме произшествие — каза той по телефона на Декстър Демил. — Мисля… Мисля…

— Какво мислиш? — нетърпеливо извика Декстър, който беше в лабораторията си в сграда номер шест в затвора във Ванишинг Лейк.

— Имаме проблем. Един тип в ресторанта току-що се побърка и уби съпругата си. — Доктор Лак започна да шепне. — Държеше се точно като експерименталните обекти вчера.

— Това е невъзможно! — извика Демил. — Как е могло да стане?

— Явно някои от проклетите ти комари са избягали — изсъска доктор Лак. — Казах ти, че това е грешка. Не трябваше да използваме аеробиологичен разпространител на заразата.

— Да не говорим за това сега. Стой там. Ей сега ще дойда.

След петнайсет минути в града пристигна екип от затвора. Доктор Демил беше първият, който изскочи от микробуса без прозорци. Той влезе в ресторанта с медицинската си чанта в ръка. След него тичаха трима военни полицаи. Барни отключи катинара и предпазливо открехна вратата на килера. Стейси Ричардсън се премести така, че да може да наблюдава какво става.

Доктор Сидни Сандърс бе коленичил на пода и се бе облегнал на стената. Ръцете му още бяха завързани зад гърба. В очите му вече не блестеше гняв, а отчаяние и озадаченост. Той се опита да стане, но залитна и също като Трой Лий, падна на дясната си страна. По брадичката му се стичаха лиги.

— Търси маркировка от интервенция — каза Демил на доктор Лак: имаше предвид ухапване от комар. Знаеше, че клиентите на ресторанта няма да разберат научната терминология. — Виж дали ще можеш да я изолираш. После ще направим сканиране.

Двамата бързо смъкнаха ризата на Сандърс и огледаха гърба и врата му.

— Ето тук — каза доктор Лак и посочи ухапване от комар на врата на умиращия мъж.

— Отведете го в микробуса — заповяда Декстър. — Зарежете стерилността. Трябва да действаме бързо.

— Какво става? — попита Барни. — Това има ли нещо общо с експериментите, които правите в затвора?

Но доктор Лак и доктор Демил вече вървяха след униформените военни полицаи, които изнасяха от ресторанта умиращия шейсет и пет годишен зъболекар. Хвърлиха го в микробуса, блъснаха Барни настрана, треснаха задната врата и потеглиха.

Мери Сандърс лежеше мъртва в сепарето. Барни се обади на съдебния лекар и на шерифа, които се намираха на осемдесет километра, в Бракетвил. Шерифът каза, че щели да дойдат колкото е възможно по-скоро, и предложи на Барни да сложи Мери в хладилника за риба на пристанището.

Стейси Ричардсън се измъкна от ресторанта в суматохата и отиде в двустайното си бунгало, което Барни понякога даваше под наем на служителите си. Видя, че двамата скитници са приключили с почистването, но са заминали, без да изчакат да получат пари или храна. Предположи, че като всички останали бездомници, и те са болезнено чувствителни към уязвимостта си и са избягали.

Извади ключа, отвори вратата и влезе в бунгалото. Седна на малкото бюро и взе от лавицата папка с надпис ПРИОНИ.

Отвори на частта, озаглавена СИМПТОМИ И ПРОТИЧАНЕ НА ЗАБОЛЯВАНЕТО.

После обърна на празна страница и написа: „Доктор Сидни Сандърс, стоматолог. Вероятно настъпване на смъртта — около десет и трийсет на 16.07.1999. Състоянието изглежда свързано с поражения върху невроните и не прилича на никое от познатите. Вероятна ятрогенна инфекция, самоубийствена ярост, последвана от епилепсия. Преносител на заразата — комар.“

После подробно описа странното самоубийствено държане на доктор Сандърс.

В папката имаше и няколко снимки на Чарлс Лак и на Декстър Демил, направени с фотоапарат с телеобектив, както и информация за научните им изследвания. Под биографията на Демил Стейси добави: „Психически лабилен, дисоциативен и склонен към самоубийство“. А се предполагаше, че стабилният и жизнерадостен Макс е пъхнал в устата си дулото на ловджийската пушка и е натиснал спусъка.

10. Контрол върху пораженията

Седяха в старата съдебна зала в голямата правоъгълна административна сграда от белезникави тухли. От прозорците, обърнати към двора, се виждаше високата кула на газовата камера в централния блок на затвора.

Адмирал Джеймс Зол седеше с гръб към прозорците, през които струеше слънчева светлина, озаряваща нещастните лица на Декстър Демил, Чарлс Лак и полковник Читик. В единия ъгъл на залата, до голямата карта на Ванишинг Лейк, седеше капитан Николас Зинго. Той и командосите му от Делта Форс бяха зачислени към адмирал Зол за охрана на програмата и бяха дошли преди час от Форт Детрик с три хеликоптера „Блекхоук“ без опознавателни знаци.

Капитан Зинго беше мускулест трийсетгодишен мъж.

Декстър се страхуваше, че някой ден именно Зинго ще получи заповед да го очисти. Зинго беше командир на бойна част, състояща се от десетима добре обучени командоси от Делта Форс, които веднага след пристигането си присвоиха всички джипове и камиони на затвора и после бързо ги разположиха около Ванишинг Лейк. Капитан Зинго имаше на ухото слушалка, свързана с радиопредавател, прикрепен на колана му, и поддържаше връзка с командосите си, като в същото време слушаше какво става в залата за конференции.

— Предполагам, че причината е твоят коктейл — обърна се адмирал Зол към доктор Демил.

— За да разберем със сигурност — отговори Декстър, трябва да изследваме с електронен микроскоп мозъчна тъкан и да видим дали в клетките има необичайни количества амилоидни отлагания и…

— Зарежи глупостите — прекъсна го Зол. — Не искам да слушам научни бръщолевения. Нашето изобретение ли е виновно, или не?

Декстър не можеше да събере сили да отговори, но доктор Лак каза:

— Да, адмирале.

Зол стана, бавно заобиколи масата и се приближи до картата.

— Как са излезли проклетите комари?

— Преди час направихме тест с оцветен пушек. Един от отдушниците пропуска. Старите газови клапи не са добре запечатани и не са били ремонтирани отдавна.

— Защо не направихте тест с оцветен пушек преди да вкарате там онези двама лайнари?

— Уместен въпрос, сър — отговори Чарлс Лак и погледна Декстър, сякаш той знаеше отговора.

Демил знаеше, че са направили грешка. А „Откачения ас“ не беше човек, който прощаваше грешките.

Стаята сякаш се смали и стените се приближиха до него. Дъхът му излизаше бързо, а сърцето му блъскаше толкова силно в гърдите, че той се уплаши да не получи инфаркт.

— Добре. Да оставим това — каза Зол. — Сега имаме проблем. Искам пълна карантина на това село. Никой да не го напуска. Колко души живеят в него?

— Към четиристотин — отговори доктор Лак.

— Освен това искам да се прекъснат телефоните. Искам пълно информационно затъмнение. Ако нещо се разчуе, данъкоплатците ще разберат, че парите им отиват за финансирането на тази програма, и ще ни повикат в Белия дом да даваме обяснения. — Никой не каза нищо, но всички знаеха, че ако историята се разчуе, ще отидат не в Белия дом, а в затвора Левънуърт. — Главният приоритет е карантината. После ще се погрижим за унищожаването на избягалите комари.

Капитан Зинго също стана и се приближи до картата.

— Ние имаме свръхчувствителни самонасочващи се микрофони, настроени на точната честота на звука, който издават женските комари, когато летят. Били са изпробвани върху комари, преносители на зараза, затова знаем, че са прецизни и ефикасни. Хората ми проверяват мочурищата около езерото, за да открият местата, където се размножават.

— Защо мислите, че се размножават? — попита Декстър. — Женските са стерилизирани. Не могат да се размножават.

Доктор Лак скочи.

— Не искам да споря, Декстър, но явно не са били добре стерилизирани.

— Как не! — сопна се Демил. — Лично аз го направих.

— Взех няколко новоизлюпени ларви от лабораторията ти, които после се излюпиха. Не си стерилизирал добре женските и съжалявам, че го казвам, но намерих и жизнеспособни мъжки комари.

— Това е невъзможно! — възкликна Декстър, но започна да подозира, че доктор Лак е саботирал експеримента му с комарите. — Насекомите и ларвите бяха изложени на силна доза рентгеново облъчване. Няма начин да се размножават.

— Обаче е станало — каза Чарлс Лак. Лицето му беше сериозно. Той бе избрал този момент, в присъствието на адмирал Зол, за да унищожи Декстър Демил.

— Ако се размножават — рече капитан Зинго, — тогава имаме още по-голям проблем. Трябва да намерим местата край езерото, където са гнездата им, и незабавно да ги изтребим с инсектициди или със запалителни вещества. Мисля, че трябва да запалим тресавищата и да ги изгорим. Така ще унищожим новоизлюпените ларви.

В стаята настъпи тишина, изпълнена с нервно напрежение. Накрая капитан Зинго добави:

— Половината от хората ми работят с високочестотни микрофони и търсят местата на размножаване. Другата половина се занимават с телефоните и карантината.

— Комарите се роят на залез слънце — каза доктор Лак. — Мисля, че трябва да се справим с тях преди това.

— Добре. Имаме два часа — рече Зинго, погледна часовника си и после се обърна към картата. — За карантината на цивилното население ще разположим хора на двете шосета около езерото. Линейката е паркирана на главния път. Ще отсечем няколко дървета и ще блокираме магистралата на три километра оттук. Ще поставим там двама души да връщат колите, но така вероятно ще спечелим по-малко от ден. После ще довтасат местните ченгета.

— А телефоните? — попита адмирал Зол.

— Работим по въпроса — отговори капитан Зинго и включи предавателя си. — Дайте информация за обстановката.

Той се заслуша за минута, после изключи предавателя, погледна Зол и каза:

— Току-що са извадили от строя антените за клетъчните телефони на хълма. Намерили са главната телефонна разпределителна кутия и в момента я дезактивират.

— Нещо друго?

— Единият от четирите разузнавателни екипа току-що е научил, че на изток около железопътната линия има някакъв бивак на скитници. Веднага щом могат, ще отидат да се погрижат за тях.

Декстър Демил рязко изправи рамене. Фанън Кинкейд беше въоръжен до зъби фанатик. Декстър се съмняваше, че двамата мъже с джипа ще могат да се погрижат за един от четирите Божии ангели на революцията.

Стейси и повечето жители на село Ванишинг Лейк чуха бръмченето и тракането на перките на трите хеликоптера „Блекхоук“, разнасящо се от каньона и отекващо по хълмовете. Десетина-дванайсет мъже излязоха от къщите си, застанаха на кея и се вторачиха през биноклите си в бойните хеликоптери, които се приземиха на километър и половина от игрището за бейзбол до затвора.

— Какво са намислили тия типове? — нервно попита Барни.

Всички се опитваха да проумеят странните събития от следобеда. Стейси стоеше досами водата и гледаше хеликоптерите без опознавателни знаци през телеобектива на фотоапарата си. Тя направи няколко снимки и се замисли какъв да бъде следващият й ход. Не се съмняваше, че има някаква аеробиологична епидемия, разпространена от комари. Запита се дали всички жители на Ванишинг Лейк ще умрат, следвайки ужасния самоубийствен път на горките Сид и Мери Сандърс. Подозираше, че странният невроенцефалит, погубил Сид, е прион, който много прилича на рядката болест „куру“, открита в началото на седемдесетте години от Карл Гайдушек и Декстър Демил. Макс й бе писал, че „куру“ се причинява от деформиран протеин, който, след като се поеме от организма или се инжектира, не се разрушава от ензимите в тялото като другите протеини. Прионът проникваше в мозъка, където атакуваше центъра на настроенията, разяждаше го и го превръщаше в пихтия, предизвиквайки състояние, наречено гъбест енцефалит. Ако доктор Демил бе разработвал някаква подсилена разновидност на „куру“, това щеше да бъде най-страшното разработвано досега стратегическо оръжие. Стейси знаеше, че преносителите са комарите — и ако се размножаваха, само след няколко часа жителите на Ванишинг Лейк щяха да обезумеят.

Мислеше и за още нещо, което Макс бе включил в съобщението си до нея по електронната поща. Там пишеше, че протеиновото биологично оръжие е изключително опасно, защото се приспособява към химичните съединения в организма на гостоприемника. Прионът не причиняваше инфекция или оток подобно на вируса, затова често не можеше да бъде поставена диагноза. Това всъщност беше тайно оръжие, което незабележимо и ефикасно поразяваше мозъка. Имунната система дори не съзнаваше, че прионът е проникнал в организма. После този деформиран протеин се разпространяваше бързо, а тялото не произвеждаше антитела, които да се борят с него.

След двайсет минути в рибарското селище пристигна първият джип, пълен с облечени в защитни дрехи войници. Шофьорът караше бавно по улицата, а един от войниците държеше микрофон.

— Какво стана със Сид? Мъртъв ли е? — попита Барни.

— Прибирайте се вътре — отговори войникът. — Ние ще се погрижим за всичко.

Стейси стоеше наблизо и видя студения, заплашителен поглед в очите на тримата войници. В изражението им липсваше всякаква загриженост към населението на селото. Тя знаеше, че инцидентът ще ескалира и че ако иска да остане жива, трябва незабавно да избяга от Ванишинг Лейк.

Отиде в бунгалото си и се опита да се обади на Уендъл в университета на Южна Калифорния. Телефонът не работеше. Клетъчният — също.

— По дяволите! — прошепна тя, разбрала, че военните вече са прекъснали комуникациите.

Сигурно и пътищата бяха блокирани. Стейси грабна раницата си и тетрадката с научната информация и започна да хвърля на леглото всичко, от което щеше да се нуждае. Намери няколко шоколадови десерта, бутилка минерална вода, дъждобран и фотоапарата си. Сложи ги в раницата и я нарами.

— В какво ме забърка, Макс? — прошепна Стейси, после огледа стаята за последен път.

Не видя нищо друго, което би могло да й потрябва, и излезе от бунгалото.

Тръгна по пътеката зад ресторанта и навлезе в гората. Вървеше близо до брега и се движеше към стария затвор. Нямаше представа дали ще умре от смъртоносно ухапване на комар, или в ръцете на войниците със студените очи. Знаеше само, че това са същите гадове, които бяха убили Макс и се готвеха да убият и други невинни хора.

Стейси Ричардсън възнамеряваше да направи фотографски архив на престъпленията им.

11. Апокалипсис

— Задник! — изкрещя Дейл Коул и насочи дванайсеткалибровата си пушка към дебелия, потящ се Дъглас Балард. Двамата стояха пред железарията във Ванишинг Лейк. Дъглас се обърна и отчаяно хукна към стъпалата пред вратата. Дейл стреля и отнесе част от дясната ръка и рамото му, преди Дъглас да стигне до прага, после дебнешком се приближи до стария си приятел: движеше се бавно и целенасочено като хищно животно — и започна да крещи. Прицели се, стреля отново и превърна главата на Дъглас Балард в кървава мъгла, сетне бръкна в джоба си, за да зареди пак пушката си.

Барни видя това от прозореца на „Кофа и стръв“.

— Писна ми — рече той, грабна чука за месо от тезгяха и се обърна към Стю Маршал, един от клиентите си. — Ела да спрем това.

Барни и Стю изскочиха от ресторанта, хванаха Дейл Коул, който зареждаше пушката си, и го притиснаха до стената на дървената веранда.

Също като Сидни Сандърс, Дейл се съпротивляваше като обезумял. Очите му бяха кръвясали и блестяха от лудост. Стю се опита да го задържи, а Барни го удари с чука за месо и го повали на земята. После го завързаха с коланите си, както бяха видели да правят войниците, и се наведоха над него. И двамата трепереха.

— Какво става? Защо се случва всичко това? — смаян попита Барни.

Стю не отговори. И той не проумяваше нищо.

— Махам се оттук. Ще отида да повикам помощ — заяви Барни, тръгна към колата си и без да се обръща, седна зад волана и потегли.

Движеше се със сто и десет километра в час, когато навлезе в завой и видя три паднали на пътя дървета. Удари спирачки и спря само на няколко крачки от масивните стволове. Отнякъде се появиха двама войници в защитно облекло — приличаха на астронавти.

— Трябва да се върнеш — каза единият.

— Какво правите в онзи затвор, по дяволите? Какво сте изпуснали? Хора, които съм познавал цял живот, се стрелят по улиците! — извика Барни. — Полудяват!

Войниците отстъпиха една-две крачки и извадиха оръжията си.

— Връщай се.

Барни не виждаше как може да заобиколи въоръжени войници и отсечени дървета и след миг колебание се качи в колата си.

— Ще горите в ада за това! — извика той, тресна вратата на пикапа си, обърна и бързо подкара обратно към Ванишинг Лейк.

— Има още два случая — докладва Ник Зинго. — Единият в селото и вторият на Лейк Роуд. Неколцина цивилни се опитаха да избягат.

Адмирал Зол седеше в старата съдебна зала на затвора, която сега служеше за конференции, и слушаше. Здрачаваше се. Той погледна през прозореца. Опитваше се да измисли план за карантина.

— Цивилните ще започнат да се измъкват — добави Ник Зинго. — Ще ни трябва силна нощна охрана на периметъра.

Адмирал Зол стана. На оранжевата светлина на залязващото слънце се виждаха неясните очертания на кулата на затвора. Той не можеше да повярва, че всичко, което става, е истина. Зол работеше по тази програма от двайсет и седем години. Беше се борил да я спаси, когато през 1972 година президентът Никсън нареди да я прекратят. Тогава Зол беше само военноморски командир. Наскоро се бе върнал от Виетнам, беше свръзка с Форт Детрик и го назначиха в Пентагона. И много бързо Зол започна безрезервно да вярва в онова, което се извършваше в Дяволската работилница.

Стратегическо оръжие беше всяко нещо, което бе способно да убие с един-единствен удар голям брой хора. Зол осъзна, че в това отношение биологичните оръжия далеч превъзхождат ядрените. Първо, те бяха много по-евтини. Огромните суми, използвани за ядрени оръжия, можеха да бъдат пренасочени към по-прагматични, конвенционални военни операции. Второ, биологичните оръжия не унищожаваха инфраструктурата на противника.

Те не превръщаха завладените градове в димящи купчини от радиоактивни развалини. Двайсет и четири часа след приложението им окупационните сили можеха да навлязат в района, а телефоните щяха да работят. Трето, макар да бяха унищожителни, биологичните оръжия поразяваха само хората, но не и околната среда.

Зол убеди няколко членове на Генералния щаб в предимствата на биологичните оръжия и тихомълком продължи да осъществява тайната програма във Форт Детрик под претекст, че разработва защита срещу химични и биологични атаки на терористи. Той внимателно замаскира това пред Конгреса и уреди финансиране от Пентагона чрез колежи и университети, дегизирайки сумите като стипендии за научноизследователска дейност, и доведе във Форт Детрик откачени научни гении като Декстър Демил. Когато ЦРУ надуши програмата, Зол бе принуден да включи и техни агенти и майсторски я преведе през опасните бързеи на многобройните изслушвания в Конгреса, предизвикани от своеволната каубойска тактика на ЦРУ. Те бяха привлекли внимание към програмата с тестовете си с комари в Карвър Вилидж, с тъпите си въздушни експерименти в Минесота и с невероятно глупавото си пълно поражение в метрото в Ню Йорк, когато агентите на ЦРУ се бяха опитали да разберат дали микроорганизмите, пуснати в тунела, ще се разпространят от въздушното течение на мотрисите и накрая ги изтърваха от отдушниците на вентилационните шахти в целия град.

Повикаха го във Вашингтон, но Зол успя да убеди Конгреса, че въпреки няколкото грешки, работата, която се извършва във Форт Детрик, не е незаконна и спомага за развитието на антитерористичната наука.

И сега, след всичките тези години, в навечерието на най-голямата победа, заради няколко избягали комара цялата програма можеше да се провали. Нещо по-лошо, въпреки патриотичните си мотиви, Зол знаеше, че ще бъде охулен. Щяха да го сложат в една категория с чудовища като Адолф Хитлер или Саддам Хюсеин, които бяха извършили геноцид. Политиците и американската общественост нямаше да възприемат истината в доводите му. Те безразсъдно щяха да предпочетат ядрените оръжия, които имаха потенциала да унищожат света, пред далеч по-прагматичните биологични оръжия.

Адмирал Зол знаеше, че ситуацията във Ванишинг Лейк вероятно няма да бъде напълно овладяна. Все някой щеше да изплюе камъчето и да разкаже какво се е случило. Беше му необходима изкупителна жертва, на която да припише вината. И очевидният избор беше Декстър Демил. Още повече, че тъкмо той беше ученият, създал приона убиец.

Демил беше темпераментен гений, склонен към самоубийство, и често бе потрошавал лабораторията си в пристъп на неконтролируем гняв. Затова беше под постоянно наблюдение. Нямаше да е трудно обществеността да повярва, че той е разработил биологичното оръжие без знанието и одобрението на адмирал Зол и че когато незаконните му изследвания са били разкрити и разобличени, се е побъркал и е пуснал на свобода комарите си убийци и после се е самоубил.

— Искам да затвориш доктор Демил в една от килиите на блок В — каза Зол на капитан Зинго, който съобщи заповедта по предавателя си. — Слънцето залязва. Как ще намерим комарите?

— Засега сме открили две гнезда — отговори Зинго и посочи блатистите местности на картата.

— Добре. Да започваме. Не можем да чакаме. Изпрати два хеликоптера да ги изгорят.

— Слушам, сър — каза капитан Зинго и излезе. Адмиралът остана сам в сумрачното помещение.

Последните лъчи на слънцето едва-едва осветяваха ръбовете на масата и столовете. Зол постоя няколко минути, потънал в мисли. Сетне чу, че хеликоптерите, излитат, и ги видя да минават над двора на затвора и над езерото. Наблюдава ги, докато не се превърнаха в точици в отслабващата светлина.

— Юнак две, тук Юнак едно. Времето ни над мишената е точно десет минути — каза Зинго на пилота на другия хеликоптер „Блекхоук“, който летеше от дясната му страна.

— Юнак две, прието — отговори капитан Дон Ейбрамс от втория хеликоптер.

Ник Зинго седеше до пилота. Двата хеликоптера летяха над езерото. Той бе решил да ограничи времето на полета над мишената, за да избегне проблеми с цивилното население. Планът беше да прелетят два пъти над тресавището покрай брега и да хвърлят във водата реактивно гориво. После двамата стрелци с картечници щяха да изстрелят куршуми с фосфорни върхове в напоената с гориво трева и да запалят мочурището. Времето на полета над мишената щеше да бъде около десет минути.

Ник бе правил това и преди по време на незаконна сухопътна операция на ЦРУ в Панама и знаеше, че трябва да са готови да се издигнат бързо, за да не бъдат засегнати от експлозията. Зинго погледна другия „Блекхоук“, който летеше на десетина метра вдясно, и грабна микрофона.

— Юнак две, пази колелата и запали блатата — каза той, когато наближиха тресавището.

Вторият „Блекхоук“ свърна надясно. Неизвестно защо, Дон Ейбрамс не потвърди съобщението.

Хеликоптерът на Зинго бавно прелетя над мочурището, а стрелците отвориха клапата и изсипаха хиляди литри реактивно гориво в тръстиките, после се наведоха през вратата и започнаха да изстрелват куршумите с фосфорни върхове, които експлодираха веднага при съприкосновението с тинестата земя. Горивото се запали и се вдигна огромно кълбо оранжев огън.

На петстотин метра на север, в кабината на втория „Блекхоук“, капитан Дон Ейбрамс извършваше същата операция. Той беше опитен боен пилот, участвал в безброй акции по време на войната в Персийския залив. Ейбрамс беше сговорчив и това поддържаше спокойствието на екипажа му, но цял следобед се чувстваше много странно. От време на време го обземаше гняв за неща, които обикновено би отминал със смях. На два-три пъти му се зави свят, но тези усещания преминаха бързо. Постепенно капитан Ейбрамс осъзна, че се съмнява в целта на акцията — нещо, което никога не му се беше случвало. Той беше стриктен и изпълнителен, но цял следобед гневно се питаше: „Какво правя тук, по дяволите?“

Ейбрамс погледна хеликоптера на Зинго, който вече се намираше на около хиляда метра и летеше ниско. От вратата се изсипа поток от куршуми, последван от мощна експлозия. След няколко секунди ударните вълни надиплиха водата, рикошираха в хеликоптера на Ейбрамс и го разклатиха. Това предизвика у него пристъп на необоснован, злобен гняв.

— Готов съм за стрелба — каза по микрофона единият стрелец.

— Аз издавам заповедите тук, по дяволите! — сопна се капитан Ейбрамс.

— Трябва да запалим блатата, Локатор — рече другият стрелец, употребявайки прякора, който екипажът му бе измислил заради големите уши.

— Затваряй си устата, да ти го начукам, и се обръщай към мен по ранг, ефрейтор — извика Дон Ейбрамс. Ядоса се толкова много, че ръцете му се разтрепериха. После за миг загуби равновесие и едва съумя да овладее хеликоптера.

— Както кажеш, капитане.

Странното усещане на Дон Ейбрамс се засилваше. Имаше чувството, че сякаш не е той, а някой друг. Защо беше толкова ядосан? Какъв беше този световъртеж? Сетне чу гласа на Ник Зинго.

— Хайде, Локатор. Половината ти време изтече. Пали!

Неочаквано Дон Ейбрамс зави наляво и се насочи право към другия хеликоптер. За миг се запита защо прави това, но тази мисъл бързо се разсея в гнева, който помрачи съзнанието му.

— Какво прави Ейбрамс, по дяволите? — зачуди се Зинго, когато видя, че хеликоптерът завива и се насочва към тях под ъгъл за атака.

После, преди Зинго да успее да се обади по радиопредавателя, видяха, че приближаващият се „Блекхоук“ стреля по тях, и след секунда няколко петдесетмилиметрови куршума пробиха обшивката на хеликоптера им и силно го разклатиха.

Пилотът рязко зави наляво, обърна носа на хеликоптера към стрелящия „Блекхоук“ на Дон Ейбрамс и изсипа дъжд от куршуми.

— Разкатай го това копеле! — изкрещя Зинго на пилота, когато капитан Ейбрамс прелетя над тях.

Онова, което се случи после, беше трудно за разбиране.

Изведнъж Дон Ейбрамс се отказа от атаката срещу хеликоптера на Зинго и се сниши над Ванишинг Лейк.

След няколко минути прелетя над върховете на дърветата покрай брега на езерото и се насочи към центъра на селото. Картечниците на носа започнаха да стрелят, като откъсваха парчета асфалт, взривяваха коли и убиваха шофьорите. Сетне, без колебание, четиринайсеттонният „Блекхоук“ се спусна над „Кофа и стръв“ и се заби в прозореца. Ресторантът се взриви и към небето се издигна огромно кълбо от бял огън. Ударната вълна от експлозията разтърси селото и строши стъклата на прозорците на околните къщи.

— Юнак едно до базата — каза Ник Зинго. — Юнак две току-що се разби. Локатор се побърка. Атакува ни, после обстреля града и се заби в ресторанта. Имаме огромен проблем.

— Прието, Юнак едно. Стой на повикване.

Хеликоптерът на Зинго закръжи над селото и екипажът изумен се вторачи в зрелището. Сградите пламваха една след друга. Хората бягаха по улиците. Дрехите и телата им горяха.

— Мамка му! — смаяно възкликна пилотът.

Адмирал Зол чу експлозията и се качи в кулата с газовата камера в централния блок на затвора. Погледна с бинокъла през прозореца и видя огромния пожар, разразил се над езерото. От време на време се взривяваше нещо. Зол изслуша описанието на ситуацията от Зинго и разбра, че няма избор.

Адмиралът бе заличил от лицето на земята цели виетконгски села с едно-единствено преместване на лоста на своя „Интрудър“. Това не му се нравеше, но още тогава трябваше да се примири с факта, че някои акции са по-трудни от други в морално отношение. Той включи предавателя. Гласът му беше изумително спокоен.

— Юнак едно, тук базата. Ситуацията излезе от контрол — бавно каза адмирал Зол. — Унищожете всичко.

Ник Зинго винаги се бе подчинявал на заповедите, но сега се поколеба. За миг радиовръзката бе прекъсната от атмосферни смущения, после отново се чу дрезгавият, стържещ глас на адмирал Зол, който, реагирайки на мълчанието на Зинго, натъжено каза:

Разбирам те. Но го направи, по дяволите!

12. Бягството

Напуснаха Ванишинг Лейк бързо — още когато войниците нахлуха там. Намериха някаква пътека в хълмовете и се изкатериха на една горска поляна на няколко километра от селото. Това им отне няколко часа. Здрачаваше се. През последните десет минути чуваха далечния звук на двата „Блекхоук“.

Седнаха да си починат. Лъки още не бе успял да се сдобие с бутилка алкохол и усещаше настъпването на делириум тременс. Цветовете изглеждаха твърде ярки и сякаш нещо пъплеше по кожата му. После щяха да започнат да му се привиждат буболечки и паяци и кожата му щеше да настръхне. Когато почувстваше това, Лъки заставаше неподвижно и се изпълваше със самосъжаление.

— По дяволите! — каза той. — Трябват ни пари за вино.

— Тук няма да намерим пари, приятелю.

— Тогава трябва да откраднем нещо, което можем да продадем. Например радио от кола.

В същия миг откъм долината се чуха експлозии.

— Какво беше това, по дяволите? — възкликна Майк и скочи.

— Не знам.

Лъки се бе облегнал на едно дърво. От опит знаеше, че ако не пийне нещо, скоро ще изпадне в ужасен илюзорен кошмар.

Чуха още две силни експлозии и Лъки погледна по посока на тътена.

— Знаеш ли на какво прилича? — попита той.

— Не — отговори Майк.

— Когато пуснеш газта и отначало не иска да се запали. Оставяш я и накрая пламва. Издава точно този звук.

— Мамка му. Точно така.

Сетне се разнесоха далечни откоси от автоматично оръжие, последвани от силен трясък и мощна експлозия. Звукът отекна в хълмовете. Лъки също скочи.

— Това приличаше на разбиване на хеликоптер — каза той и моментално забрави за настъпващия делириум тременс.

Чуха се няколко по-слаби взрива, досущ далечни фойерверки.

Майк разчеса ухапванията от комари на ръката си и те започнаха да кървят. Той избърса кръвта в панталона си и погледна Лъки — беше почнал да се катери по хълма.

— Къде отиваш?

— На ей онази скала. Искам да видя какво става.

Двамата тръгнаха нагоре и стигнаха до високо скалисто плато, откъдето се виждаше селото. Лъки се стъписа. Крайбрежната ивица гореше. Един „Блекхоук“ още бръмчеше там като разгневен стършел, като ту навлизаше в черните облаци дим, ту се появяваше на светлината на пожара.

— Копелета! — прошепна Лъки. — Взривяват шибаното село.

Железарията се срути. След пет секунди трясъкът на падащите греди стигна до тях. После се чуха далечни изстрели.

— В железарията сигурно избухват боеприпаси — каза Майк.

— Аха — рече Лъки, припомняйки си подготовката си на морски пехотинец. — Петдесети калибър. Като за картечниците на „Блекхоук“.

Не можеше да проумее, че това става наистина. Струваше му се, че вече е изпаднал в делириум тременс.

— И ти ли виждаш всичко това? — попита Лъки.

— Разбира се — отговори Майк, озадачен от въпроса. Изведнъж бензиностанцията в края на селото се взриви в кълбо от пламък. Експлозията беше оглушителна.

— Знаеш ли какво мисля? — бавно попита Лъки.

— Какво?

— Мисля, че е време да офейкваме.

— Ще се справя — рече Майк и докосна наранените си ребра.

Слязоха по хълма и взеха одеялата и раниците си.

— Не трябва ли да направим нещо? — прошепна Майк.

— Какво? Да хвърляме камъни ли?

Започнаха да се катерят по осветения от луната склон и се насочиха към железопътната линия, която се намираше на около три километра.

— Трябва да се измъкнем оттук и да вземем влак по линията „Пасифик Юг“ — каза Лъки. — Освен това трябва отнякъде да намеря пиячка, защото пак изпадам в онова състояние.

Майк кимна. Беше виждал Лъки в делириум тременс и това го бе уплашило до смърт.

— Дали да не отидем в Калифорния? — предложи Лъки, решил, че е по-добре да говори, за да не мисли за въображаемите паяци и за ужаса на запаленото рибарско село. „Защо хеликоптерите обстрелваха селището?“ — запита се той.

Единственото, което знаеше, беше, че вече никога няма да бъде герой. После над главите им се разнесоха изстрели от автоматично оръжие.

— Какво става, по дяволите? — попита Майк.

— Тихо. Не мърдай! — заповяда Лъки, припомнил си миналия си живот.

Той пусна раницата си и тръгна по посока на звука. Движеше се в гъстата гора, като се опитваше да не вдига шум, за да не издава местонахождението си. Стигна до края на хребета и стотина метра надолу видя поляна, където имаше трийсетина въоръжени мъже — бяха облечени в дрипи и приличаха на скитници. Осветяваха ги фаровете на военен джип. Двама униформени войници лежаха по лице на земята, а няколко от скитниците ги държаха на прицел. До тях се приближи висок мъж със сребристобели коси. Той каза нещо и после, без предупреждение, насочи пистолета си надолу и застреля единия войник в главата. Вторият войник се надигна, но белокосият стъпи на врата му и натисна лицето му към земята. После дълго разговаряха, но Лъки беше твърде далеч и не разбра нито дума. Простреният на земята войник говореше бързо и явно казваше на белокосия нещо важно. Накрая мъжът махна крака си от врата му, отстъпи крачка назад и го застреля.

Лъки се втрещи от двете хладнокръвни убийства. Хеликоптерът продължаваше да бръмчи над селото и да го обстрелва. Лъки отново се запита дали всичко това не е халюцинация, предизвикана от липсата на алкохол, и дали съзнанието му не превръща света в апокалиптичен кошмар. Мъжът със сребристобелите коси застана пред двамата мъртви войници и вдигна ръце, сякаш се молеше над труповете на хората, които току-що бе убил. Лъки допълзя до мястото, където го чакаше Майк.

— Какво стана? — попита той.

— После ще ти разкажа — мрачно отговори Лъки и грабна раницата и одеялото си. — Да се махаме оттук.

Високите пламъци обхванаха целия източен бряг на езерото и Стейси трябваше да се придвижва бързо, за да бъде далеч от огъня. В мрака се чуваше шумолене на животни, които бягаха от пожара. Тя се страхуваше, че в хълмовете може да се натъкне на войници. Преди слънцето да залезе, бе видяла патрули. Зад джиповете им се вдигаше прахоляк, който отбелязваше местонахождението им в далечината.

Тя се изкатери по склона, откъдето можеше да види затвора по-добре.

Намери скрито място и остана потресена, като видя пламъците. Огънят бе обхванал стотици акри и гореше неконтролируемо по възвишенията около езерото. Светлината озаряваше тъмното небе. Въздухът миришеше на горящи дървета.

Тя погледна към затвора, долепи око до фотоапарата и през телеобектива видя хора, които се движеха в здрача. Двама войници търчаха с огромни контейнери на гърбовете. Други мъже влизаха и излизаха от ниската постройка в централния двор, изнасяха кашони и ги слагаха в камиони.

Стейси ги наблюдава в продължение на четирийсет минути. Беше й ясно, че изнасят доказателствата от лабораториите. Знаеше, че ще се разрази страхотен скандал, скандал от национален мащаб. Нямаше начин да го потулят. Цяло село беше изгорено, хеликоптер и екипажът му се бяха взривили, трийсет-четирийсет цивилни граждани бяха убити и в гората на източен Тексас бушуваше пожар. Стейси се запита как адмирал Зол и хората му ще опитат да обяснят всичко това.

Направи няколко снимки на мъжете, които товареха кашоните с научни разработки в камионите. Надяваше се че фотографиите ще са ясни, въпреки оскъдната светлина. След като изнесоха всичко, войниците с контейнерите тръгнаха покрай сградите и ги запалиха с огнепръскачки. Тя направи още снимки, после започна да слиза, промъквайки се по-близо до мястото на действието. Искаше — да снима лицата на хората там, за да могат властите да ги разпознаят.

След двайсет минути беше достатъчно близо до затвора, за да усеща топлината на пожара в двора. Приклекна в тъмнината. Надяваше се, че войниците няма да я видят. Камионите бяха потеглили и сега мъжете изнасяха кашони от централните сгради и ги товареха на двата хеликоптера „Блекхоук“, кацнали на бейзболното игрище.

И изведнъж Стейси видя Декстър Демил. Адмирал Зол го водеше към портала на затвора. Доктор Демил вървеше сковано и държеше лявата си ръка. Стори й се, че прилича на човек, когото скоро ще екзекутират.

Дойдоха в стаята му в шест вечерта, без да кажат нищо, сложиха му белезници и го поведоха към огромната кула в блок В. Декстър бе принуден да изкачи металните стъпала до петия етаж, където допреди два дни държаха Силвестър Суифт и Трой Лий Уилямс.

Защо правите това? — няколко пъти попита той, но те отказаха да отговорят. Лицата им бяха непроницаеми.

Силните им ръце го блъснаха в една от килиите и треснаха вратата.

Декстър седна на стоманената пружина на леглото и зачака, обзет от страх. Около осем чу мощна експлозия и после далечни изстрели на автоматично оръжие. Знаеше, че всичко отива по дяволите и че вероятно ще умре преди нощта да свърши. Седеше в килията и се проклинаше за пропиления си живот. Депресията го обгърна като студена сива мъгла.

В десет и трийсет вдигна глава и видя, че в коридора стои адмирал Зол. Изненада се, че не го е чул да се приближава. Адмиралът беше в сиво-кафява униформа и яке на военновъздушните сили.

— Искам да подпишеш нещо, Декстър.

Демил го погледна и се вцепени от страх. Зол му подаде лист хартия през решетките. Демил го взе и го вдигна към светлината, за да прочете текста.

„Аз, доктор Демил, поемам пълната отговорност за действията си. Не мога да живея с последиците, които предизвикаха научните ми изследвания. Знам, че незаконните ми опити с приони са възмутителни и че не трябваше да ги извършвам. Инцидентът във Ванишинг Лейк стана изцяло по моя вина. От лабораторията ми избягаха комари, носители на приона «Бледия кон». Никой във Форт Детрик не знаеше за работата ми и аз поемам цялата отговорност. Дано един ден Господ и моята страна ми простят.“

— Не мисля така — каза Декстър, погледна адмирал Зол и му върна писмото.

— Тази нощ ти ще умреш, Демил. Единственият въпрос е дали това ще стане безболезнено, или в адски мъки. Времето ти тук свърши. Обещавам ти, че рано или късно ще подпишеш това писмо… И колкото по-скоро го направиш, толкова по-добре за теб.

Декстър стана от леглото и заотстъпва назад, докато не опря гръб в отсрещната стена на килията.

— Няма да подпиша — заекна той. — Това е лъжа. Цялата програма е твое дело.

Адмиралът кимна на капитан Зинго и той пристъпи напред и отключи вратата на килията. Отиде до учения, сграбчи лявата му ръка, намери чувствителната точка на нерва между палеца и показалеца и натисна с всичка сила. От ръката до рамото на Демил премина агонизираща болка.

Той изкрещя.

— Капитан Зинго знае всички нервни точки в тялото — каза Зол и отново кимна.

Зинго натисна още веднъж.

Коленете на Декстър се огънаха. Болката беше непоносима и той едва запази съзнание. Издържа на мъчението само три минути, сетне ги замоли да спрат.

А после, ридаейки, подписа писмото.

Адмирал Зол, Ник Зинго и двама командоси от Делта Форс изведоха Декстър Демил през портала на затвора.

Декстър се влачеше едва-едва. Погледна през рамо и видя, че лабораториите му горят. Зол се качи в единия от натоварените хеликоптери и без да каже нито дума на Демил, затвори вратата. Хеликоптерът забръмча и перките се завъртяха. Въздушното течение разпръсна прахоляк и камъчета и огромният „Блекхоук“ излетя.

Стейси зареди последния си филм във фотоапарата. Освен Декстър Демил на бейзболното игрище останаха петима мъже и един хеликоптер. Тя тръгна приведена в мрака и направи още няколко снимки през високите треви.

Сетне ужасена видя как Ник Зинго извади деветмилиметров пистолет „Берета“ и го насочи към учения. Демил започна да го моли да не го убива. Изглеждаше безпомощен и гласът му беше писклив и пронизителен. Стейси се вцепени и за миг забрави за фотоапарата в ръката си. Изведнъж се разнесе изстрел и гърдите на капитан Зинго се обагриха в червено.

Декстър се обърна озадачен. Един по един войниците падаха, като се държаха за гърдите, без дори да могат да извадят оръжията си.

Стейси се сви в храстите. Само Декстър още стоеше прав.

После от мрака зад игрището излезе висок мъж със сребристобели коси. До него вървяха още петима-шестима души. Всички бяха облечени в мръсни дрипи, но държаха автоматични оръжия. Стейси видя, че всеки има една и съща татуировка на десния бицепс — ПТВА. Белокосият се приближи до Декстър. Двамата бяха само на двайсет крачки от нея.

Нали ти казах, че ще станем приятели — рече белокосият.

— Той щеше да ме убие — заеквайки каза Демил. — Как разбра?

— Знам всичко за теб, братко. Твоята поява е предсказана в Откровението на Йоана.

— Какво? — озадачено попита Декстър.

— „И едно от четирите животни даде на седемте Ангели седем златни чаши, пълни с гнева на Бога… И отиде първият та изля на земята своята чаша; и по човеците, които имаха белега на звяра и се покланяха на образа му, появиха се лоши и люти струпеи“ — издекламира Фанън и му се усмихна. — Ти и аз ще излеем над земята онзи гняв, който си забъркал в твоята чаша. Ще унищожим низшите раси. Негрите и евреите. Какво ще кажеш, приятелю?

После проповедникът хвана Демил за лакътя и го поведе към гората.

Стейси използва последния си кадър, за да заснеме осветеното от пламъците лице на Фанън Кинкейд.

13. Измъкването

— Той изпуска въздух — рече Лъки, когато товарният влак започна да излиза от прохода.

Въздушните спирачки изсвистяха — машинистът намаляваше скоростта, подготвяйки се за предстоящото спускане по склона. Влакът затрака надолу по северния хребет на Черните хълмове.

За щастие, пристъпът на делириум тременс на Лъки бе отслабнал. Това вероятно се дължеше на изтощението от качването на влака или на предишния прилив на адреналин, докато бе наблюдавал убийството на двамата войници. Но стомахът му се бунтуваше и от един час Лъки имаше чувството, че ще повърне…

Двамата бяха избрали идеалното място, където да се качат на влака, който бе намалил скоростта и се движеше през планинския проход с осем километра в час. Първите петнайсет вагона бяха цистерни, а следващите двайсет бяха пълни с огромни метални контейнери, които се местеха насам-натам и можеха да те ударят лошо, когато заспиш, затова не бяха удобни за пътуване. После минаха десетина затворени вагона, последвани от серия платформи.

— Мамка му! — измърмори Лъки. — Трябваше да се качим при цистерните.

Докато влакът се изнизваше покрай тях, Лъки най-после видя няколко затворени вагона с тесни метални платформи в двата края — стари вагони, които вече се използваха рядко. Не бяха най-добрият избор, но поне човек лесно можеше да се качи на тях и да седне.

— Хайде. Качваме се на зеления, втория след редицата червени — каза Лъки и протегна ръце, за да провери в какво състояние са нервите му. Ръцете му силно трепереха. — По дяволите! Пак се започва.

Майк не отговори. Лъки го погледна и видя в очите му странен и обезпокоителен израз.

— Хайде! — повтори Лъки.

Хукнаха по чакъла покрай релсите. Лъки се чувстваше непохватен и тромав. Накрая успя да се хване за стълбичката и се покатери на тясната платформа на задната част на вагона. Майк се вкопчи в най-долното стъпало и стисна зъби от болка. Лъки го сграбчи за фланелката и го издърпа.

Седнаха на платформата и се облегнаха на вагона. Под тях металните колела скърцаха и стенеха по релсите.

— Как са ти ребрата? — попита Лъки. Майк отново не отговори.

Влакът вече се спускаше по склона, увеличавайки скоростта.

Платформата, на която седяха, беше широка само шейсет сантиметра. Ако паднеха, щяха да полетят в пространството между вагоните и да бъдат осакатени или прегазени.

Лъки провеси крака от тясната платформа, погледна Майк и попита:

— Добре ли си?

Майк рязко обърна глава към него и му се сопна:

— Престани да питаш. Да не си ми бавачка.

Очите му блестяха заплашително. Лъки за пръв път виждаше този поглед.

— Успокой се. Аз само…

Влакът навлезе в тунел и двамата се озоваха в непрогледен мрак.

— Минавал съм през този тунел — извика Лъки. — Дълъг е само километър и половина. Не дишай.

— Млъкни, да ти го начукам! — изкрещя Майк.

Изведнъж Лъки усети, че пръстите на Майк се вкопчват в него.

— Какво правиш? — извика Лъки и блъсна ръката му.

— Не се будалкай. — Тук е опасно.

В тунела цареше пълен мрак и въздухът беше пълен с дизелови изпарения.

— Майната ти! — изкрещя Майк, вкопчи пръсти в гърлото на Лъки и стисна с всичка сила.

— Какво ти става, по дяволите? — изхриптя Лъки и в същия миг чу, че зъбите на Майк изтракаха до ухото му. Приятелят му се опитваше да го ухапе! — Пусни ме!

Лъки пое дълбоко дизеловия пушек, който запуши гърлото му.

Не искаше да удря Майк, но започна да усеща, че се задушава и губи съзнание. Не виждаше нищо в тъмния тунел. Накрая отчаяно замахна напосоки и чу, че Майк изкрещя от болка. Пръстите на гърлото му се отпуснаха и той успя да си поеме въздух.

Двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се бият на тясната платформа. Лъки се опитваше да спаси живота си, без да изхвърли Майк от влака.

Нямаше представа защо Майк го напада. Шумът на тракащите колела беше оглушителен, но Лъки чу, че Холивуд крещи:

— Мъртъв си, копеле!

Щом махна ръцете на Майк от гърлото си, Лъки инстинктивно си припомни подготовката си в специалните сили на морската пехота. Вместо да го блъсне, той го доближи до себе си, сграбчи го с две ръце и го стисна с всичка сила. Холивуд изкрещя, когато остра болка прониза ребрата му. После Лъки го удари с глава.

Влакът излезе от тунела. Лъки се дръпна от Майк, бързо уви ръка около гърлото му и започна да го души, притискайки сънната му артерия, докато Холивуд не изпадна в безсъзнание. После го хвана, за да не падне от тясната платформа.

— Какво те прихваща, по дяволите? Аз съм ти приятел. Какви ги вършиш?

Майк не отговори.

Изтощен, Лъки се изправи и сложи приятеля си да легне, сетне измери пулса му. Беше неравномерен. Той седна и се опита да прочисти белите си дробове от дизеловия пушек, като се молеше да не е прекършил ларинкса на Майк. И тогава видя първата буболечка — пълзеше по ръката му.

— Махни се! — извика Лъки и удари въображаемото насекомо.

Усети, че тварите лазят по гърба му. Сетне запъплиха по главата му и се насочиха към очите.

Майк започна да се съвзема, но явно не можеше да говори и преглъщаше с усилие. Лежеше по гръб на платформата на вагона и от устата му течаха слюнки и пяна. Лъки помисли, че му е нанесъл непоправими увреждания.

— Какво ти става бе? — попита той и се опита да си внуши, че буболечките са въображаеми, но въпреки това прокара пръсти през косата си, за да ги прогони.

Майк Холивуд продължаваше да мълчи. Нещо по-лошо, погледът му беше разфокусиран и той гледаше Лъки с безизразни, изцъклени очи.

Слънцето още не се беше показало на хоризонта, но вече озаряваше небето на изток. Лъки видя низа от вагони, когато влакът, който още се спускаше по склона, започна бавно да завива. Лъки седна и изстена, защото отново усети, че по лицето и под фланелката му лазят буболечки.

— Не… Махнете се. Не издържам…

И започна да се удря по ръцете и гърба, опитвайки се да ги прогони.

Неочаквано тялото на Майк се разтърси от силна конвулсия. Лъки се стресна, подскочи и ужасен видя, че приятелят му се гърчи неконтролируемо.

— Недей така, човече! Мамка му… Хайде! Слизаме! — изкрещя Лъки.

Трябваше да забави влака, за да могат да скочат. Знаеше, че за да го стори, трябва да прекъсне въздуха във вагона. Тогава спирачките щяха да се задействат автоматично и да забавят движението на влака.

Извади старо джобно ножче и се наведе над буферите. Сърцето му започна да бие като обезумяло, но буболечките изчезнаха. Той не знаеше каква част от подсъзнанието му го зарежда с енергия, но приливът на адреналин поне прогони делириума. Лъки бързо сграбчи въздушната спирачка и я преряза. Струята изплющя в лицето му като камшик. Той изпълзя до тясната платформа и чу свистенето на спирачките. Влакът намали скоростта.

Минаваха по дървен мост. Лъки погледна надолу. Склонът се спускаше на триста метра. Той дръпна Майк да седне. От устата на приятеля му пак потече слюнка. Майк се закашля, но не каза нищо. Очите му бяха премрежени и унесени, сякаш бе припаднал.

Влакът започна да се движи само с петнайсет километра в час и премина моста. Лъки знаеше, че по-нататък машинистът ще спре и ще провери вагоните. Значи трябваше да измъкне Майк веднага.

Той го нарами на гръб, сетне пое дълбоко въздух. Трябваше да скочи колкото е възможно по-далеч от колелата и да се жертва, като стъпи на крака, вместо да се претърколи. Лъки приклекна и предпазвайки главата на Майк, се хвърли на земята. Претърколи се веднъж и спря.

Очите на Майк бяха отворени, но Лъки никога не бе виждал такова изражение. Майк беше в съзнание, но душата му сякаш бе изчезнала.

Лъки се изправи и видя, че се намира до малък кантон. Слънцето надничаше над хоризонта. Вдясно имаше селце — само няколко сгради и магазин. Селището вероятно обслужваше гарата.

Лъки се надяваше, че там има лекар. И алкохол. „Господи, трябва на всяка цена да пийна нещо“ — помисли той. Инак нямаше да се справи с буболечките. Не и сега, когато Майк умираше.

14. Роско Мос Младши

Роско Мос се бе опънал на стария диван в задната част на магазина за зърнени храни на брат си. Не бе мигнал почти цяла нощ, защото помагаше на кобилата на Шеп Холуърт да се ожреби. Жребчето не беше нормално. Едното му око липсваше и рефлексите му бяха забавени. Не можеше да се изправи, колкото и пъти да го вдигаха. После белите му дробове спряха. Роско направи всичко, на което беше способен, но бе получил основните си познания по медицина като шофьор на линейка в морската пехота и нямаше уменията на ветеринарен лекар, за да спаси животното. Накрая Шеп реши, че ще е по-лесно и евтино, ако убият жребчето.

Това изтощи Роско. Той се върна в магазина, взе бутилка уиски и докато гледаше късния нощен филм на стария черно-бял телевизор, се напи и някъде преди зазоряване заспа.

Главната работа на Роско беше да охранява гарата. В Бадуотър често спираха дълги композиции от товарни вагони — стояха по няколко дни и чакаха някой голям влак да ги закачи и да ги закара на север, в Пуебло, Колорадо. Роско беше упълномощен от шерифа да извършва арести, ако някой се опита да открадне радио от японските автомобили, които бяха натоварени на вагоните и чакаха връзката. Бе арестувал двайсетина души, предимно индианци от близкия резерват. Ако не бяха рецидивисти, обикновено ги задържаше за по няколко часа в магазина и после ги освобождаваше. Роско Мос беше наполовина чернокож и наполовина индианец, затова сърцето не му даваше да вика шерифа заради изнемогващите от немотия индианци.

В шест сутринта Роско се събуди от тропане по прозореца.

— Хей! — викаше някой.

Роско се надигна и потърка очи, сетне прокара пръсти през гъстата си черна коса. Видя зад стъклото дрипав дългокос рус мъж с обезумял поглед. Непознатият тропаше на прозореца с мръсните си пръсти. Главата на Роско още беше замаяна от уискито. Най-после той стана и извика:

— Отваряме в девет!

— Трябва ми лекар. Къде е лекарят?

— Тук няма лекар. Трябва да отидеш в Гъвърнмънт Кемп, на деветдесет и пет километра по-нататък, към планината.

Роско пак понечи да легне, но непознатият продължи да тропа по прозореца. Роско се ядоса и извика:

— Тук няма лекар. Стига си тропал, че ще изляза и ще те ступам!

Роско Мос Младши беше бивш морски пехотинец и шампион по обяздване на бикове. Беше четирийсет и осем годишен, но по тялото му нямаше грам излишна тлъстина. Под загорялата му от слънцето кожа играеха яки мускули.

— Отвори бе! Трябва ми телефон! — изкрещя безделникът и продължи да блъска по прозореца.

Роско гневно се запъти към вратата, дръпна резето, отвори и сграбчи дрипавия мръсен мъж за фланелката.

Без да разбере какво точно става, Роско Мос изведнъж изгуби равновесие, завъртя се във въздуха и след секунда се озова на земята. Скитникът седеше на гърдите му и държеше стиснатия си юмрук само на няколко сантиметра от лицето му.

— Казах, че ми трябва телефон! — изръмжа той. Роско не бе свикнал да го подмятат като парцалена кукла, но от друга страна, още не беше изтрезнял. Вдигна глава и видя, че гневът в сините очи на скитника е отстъпил място на молба и отчаяние.

— Трябва да ми помогнеш. Здравата съм загазил. Приятелят ми умира! Целият треперя… Трябва да пийна нещо.

— Пусни ме — каза Роско.

Безделникът стана. Роско се изправи, отупа прахоляка от дрехите си и рече:

— За човек, който трепери, се движиш доста бързо.

— Приятелят ми умира — повтори Лъки.

Роско се вторачи в него. Непознатият се бе придвижил мълниеносно. Мерна му се само като неясно петно, после Роско усети, че прелита през вратата и безпомощно пада по гръб. Скитникът беше дрипав и рошав, а краката му бяха увити в найлонови чували за боклук.

— Трябва ми лекар — настоя Лъки.

— Ще им отнеме повече от половин час, за да дойдат тук от Гъвърнмънт Кемп.

— Не можем да чакаме толкова дълго. Той се задушава!

— Разбирам малко от ветеринарна медицина. Може да успея да му помогна.

— Тогава побързай.

Влакът спря и двамата спирачи дотичаха и се вторачиха в Майк. Единият коленичи и измъкна златния пръстен от пръста му.

— Хей! Какво правиш? Остави го! Това е подарък от баща му — извика Лъки, който тъкмо се бе върнал при приятеля си, и грабна пръстена от ръката на мъжа.

— Няма да му трябва. Този лайнар вече е ритнал камбаната.

Лъки го блъсна, коленичи до Майк, сложи глава на гърдите му и уплашено каза:

— Не чувам нищо!

Роско Мос извади стетоскопа от чантата си и го долепи до гърдите му. И той не чу сърдечен ритъм. Провери на още няколко места, сетне сложи ръка на челото на младия скитник. Тялото вече беше изстинало.

— Съжалявам — тихо каза той.

— Вие двамата прерязахте спирачките на влака, нали? — попита спирачът, който се бе опитал да открадне пръстена на Майк.

Лъки безпомощно гледаше приятеля си. Изведнъж другият спирач пристъпи към него и с всичка сила го удари по главата с дългия метален ключ. Коленете на Лъки се огънаха и той се строполи върху Майк. На тила му зейна рана и кръвта обагри фланелката му.

— Защо го удари бе? — изкрещя Роско на спирача.

— Тези копелета срязаха спирачките на влака, за да скочат. Непрекъснато го правят. Сега ще стоим тук половин ден, докато ги оправят. Шефът в Сиера Бланка ни се кара, че не спазваме разписанието. Ще извикам шерифа и ще му кажа да вкара този тип в затвора поне за трийсет дни.

— Няма нужда да викаш никого — каза Роско. — Аз съм пазачът на тая гара. Ще се обадя на шерифа.

Роско бръкна в джоба си, за да им покаже значката си, но не я намери. Вероятно я бе забравил в караваната си, която беше паркирана зад къщата на брат му. Или беше в жабката на пикапа му. Не беше сигурен.

Когато Лъки дойде в съзнание, буболечките лазеха по цялото му тяло. Влизаха в очите му и гризяха клепачите му. Той се надигна и се опита да ги махне от лицето си, но неизвестно защо, не можа да помръдне ръце.

— Мамка му! Мамка му! — изкрещя той.

— Млъкни! — каза Роско, който имаше непоносимо главоболие от уискито.

— Те пълзят по мен… О, не! Не! Махни ги!

Лъки беше в задната стая на магазина. Ръцете му бяха оковани с белезници за тежка дървена пейка.

— Няма нищо по теб. Какви ги бръщолевиш, по дяволите?

Лъки бе изпаднал в делириум тременс и вече не можеше да различава деменцията от реалността. Имаше чувството, че буболечките гризат лицето му. Но най-лошото беше, че не можеше да помръдне ръце, за да ги прогони.

— Мамка му! — изкрещя Лъки. — Те ядат очите ми! Помогни ми, за Бога!

Той започна да се мята на пейката и отчаяно да дърпа белезниците. После отвори очи и видя стъписаното лице на Роско. Но освен това видя и гигантски паяк тарантула на лявата си китка. Паякът бавно запълзя нагоре и се пъхна под мишницата му. Съзнанието на Лъки се замъгли.

— Те пъплят по цялото ми тяло! Махни ги, моля те! Роско беше изумен от крясъците и движенията на скитника. Лъки дърпаше белезниците толкова силно, че от раните, където се бяха впили металните окови, потече кръв.

— По дяволите! — каза Роско. — Престани!

Не знаеше какво да направи. После грабна телефонната слушалка и каза:

— Дай ми доктор Флечър. Спешно е. След миг се обади лекарят.

— Какво има, Роско?

Мос обясни какъв е проблемът. Лъки дърпаше белезниците толкова силно, че остави дълбоки бразди в страничната облегалка на пейката.

— О, Боже… Моля те!

— Вземи алкохол и му го излей в устата — каза доктор Флечър. — Това е единственото, което можеш да направиш. Или го остави, докато не припадне.

Роско затвори, извади бутилката и наля уиски в устата на Лъки, който го изгълта като човек, дълго пътувал в пустинята без вода. После, когато алкохолът се абсорбира в кръвта му и укроти бунтуващата се нервна система, започна да се успокоява.

— По дяволите — рече Роско. — Хич не си добре, приятел. Трябва да се стегнеш.

Китките на Лъки бяха разкървавени, но той се ухили, когато уискито сгря стомаха му, прогонвайки болката и халюцинациите.

— Господи, така е много по-добре — каза той, сетне блажено затвори очи.

Час по-късно, когато се събуди, още беше окован с белезници за пейката. Мускулестият бивш морски пехотинец седеше на дървения стол срещу него и го гледаше изпитателно.

— Откъде си научил онази хватка? — попита Роско.

— От морската пехота — отговори Лъки.

— И аз бях там. Четири години.

— Главата ми ще се пръсне от болка — изстена Лъки.

— Онзи тип добре те подреди. Удари те с гаечен ключ. Почистих раната и я превързах, но трябва да те зашият.

Лъки се опита да се надигне, но му се зави свят и той отново се отпусна на пейката.

— Разкажи ми какво се случи с приятеля ти. Как така ще умре такъв млад човек?

Лъки нямаше намерение да споделя подробности за случилото се. Ако разкажеше на пазача за нападението на Майк и за схватката на платформата на товарния вагон, вероятно щяха да го арестуват за убийство. Затова измисли съкратен и изменен вариант на историята.

— Качихме се на товарния влак, докато минаваше покрай Ванишинг Лейк. Мисля, че той си удари лошо гръкляна. Уплаших се и затова прерязах спирачките и скочихме.

— Ванишинг Лейк — разтревожено попита Роско. — Казват, че там изпуснали някаква бактерия убиец. Хората полудявали и се нападали един друг. Някой запалил голям горски пожар. Съобщиха го по радиото.

— Какво? — попита Лъки. — Каква бактерия убиец?

— Не знам. Поставили са района под карантина. Може би приятелят ти се е заразил!

— Едва ли. Според мен прекърши ларинкса си, докато се качвахме във влака. Удари гърлото си в дръжката на вратата — излъга Лъки.

Но се замисли върху думите на пазача на товарната гара и си припомни странните инциденти, на които бе станал свидетел във Ванишинг Лейк, безпричинното нападение на Майк, ругатните му и отчаяната им борба на тясната платформа.

После погледна окованите си в белезници ръце.

— Арестуван си — обясни Роско. — Ще те държа тук, докато дойде шерифът. Той ще се забави, защото в момента работи с военните. Търсят някакъв учен, който е запалил пожара. Блокирали са пътя.

— Къде сложи тялото на Майк?

— В другата стая. Брат ми ще побеснее. Какво ще го правиш?

Нищо. Аз само пазя спрелите тук товарни влакове. Не се занимавам с такива неща. Шерифът ще измисли нещо, когато дойде. Вероятно ще го изпрати на съдебния лекар в Гъвърнмънт Кемп. После вероятно ще го погребат в гробището за бедняци и скитници като всички останали мъртъвци без установена самоличност, които намираме наоколо.

— Няма да го направите.

— Защо? Ей така.

— Не знам. Това не е моя работа.

Лъки не възнамеряваше да чака шерифа. Знаеше, че няма да издържи в студената килия, целият покрит с буболечки. Лъки се прокашля и се наведе напред.

— Прякорът му беше Холивуд, но истинското му име е Майкъл Бразил.

— Така ли? — без да проявява интерес, каза Роско.

— Баща му е известен кинорежисьор.

Роско се усмихна и недоверчиво поклати глава.

— Да бе. Сигурно.

— Отиди и погледни в устата му.

— И какво ще разбера, по дяволите? Да не би името на баща му да е гравирано там?

— Погледни в устата му и ще видиш. — Уискито бе затоплило тялото на Лъки и му бе вдъхнало смелост. — Хайде, отиди.

След дълъг миг на колебание Роско стана и влезе в другата стая, като мърмореше под носа си. Махна брезента, с който бе покрил тялото, взе клещи и внимателно отвори устата на Майк. Беше по-трудно, отколкото предполагаше, защото челюстите вече се бяха вкочанили. Роско погледна в устата му, но не видя нищо, затова взе фенерче.

— Какво трябва да търся? — попита той.

— Мост.

Роско наистина видя сложна златна зъбна протеза.

— Сигурно струва доста — извика той, изключи фенерчето и се върна при Лъки. — Е, и какво от това?

— Майк ми разказа, че миналото лято катастрофирал на Мълхоланд Драйв. Разбил поршето на баща си и си счупил няколко зъба. Колко двайсетгодишни скитници познаваш, на които е правена зъбна протеза за десет бона? — Лъки отвори уста и показа счупения си зъб, за да е по-убедителен. — Няма да искаш да си човекът, погребал хлапето на Бъди Бразил в общ гроб за бедняци.

— И какво според теб трябва да направя?

— Снимка. И я изпрати на баща му в Холивуд. Може да ти даде някаква награда.

Роско Мос най-после кимна.

— А какво ще има за теб?

— Майк беше мой приятел. Искам да го погребат както е редно. — Лъки се поколеба, сетне добави: — Не мога да отида в затвора, човече. Няма да издържа. Аз ти помогнах и ти трябва да ми помогнеш. Един морски пехотинец на друг. Винаги верен.

Роско изглеждаше обезпокоен.

— Ще имам големи неприятности. Началникът на гарата ще дойде от Сиера Бланка. Познавам го добре. Много е проклет. Пък и онези двама спирачи ще се развикат, че вие, скитниците, непрекъснато режете спирачките на влаковете. Шефът ще започне да мърмори за натоварената стока, която струва пари. С лихвата изплащали заплатата му за десет години. Ще трябва да слушам глупостите му часове наред. — Роско замълча, сетне попита: — Научил си онази хватка в морската пехота, така ли?

Лъки се усмихна.

— Трябва да използваш силата на противника срещу него. Има пет-шест точки на удушаване. Убиваш врага безшумно за няколко секунди.

— Рейнджър ли си бил?

Лъки кимна. Роско го погледна изпитателно и каза:

— Въпросът е там, че не обичам да арестувам хора. Някак не ми е присъщо.

После стана и излезе.

Лъки се вторачи в окървавените си китки, сетне погледна през прозореца. Прашният пейзаж беше безплоден и мрачен, също като последните четири години от живота му. Той се запита какво всъщност се бе случило с Майк Холивуд. Спомни си как Майк се бе задушил в собствената си слюнка. Очите на приятеля му блестяха от безумие, после станаха безизразни и изцъклени, лишени от жизненост. Изведнъж Лъки изпита желание да избяга. Никога не бе чувствал толкова силен подтик да бъде някъде другаде. Той искаше нов живот… без алкохол, без делириум тременс, безнадеждност и скитничество.

От три години и половина Лъки пътуваше по товарните влакове и живееше в биваците за скитници. Кръстосваше цялата страна. Движеше се на изток, запад, север и юг, зареждан с енергия от неспокойствие и евтин алкохол. Спеше върху кашони, застлани със стари вестници, и после отново потегляше в неизвестна посока.

Изведнъж изпита желание да спи в легло в топла стая, където няма да го събуждат и да го пребиват от бой заради маратонките му.

Смъртта на Майк тежеше на съвестта му и Лъки знаеше, че пътуването е свършило. Трябваше да се откаже от алкохола. Да се прибере вкъщи. Да разговаря със стария си приятел Кланси Блек… Кланси щеше да му помогне да се пребори с проблема си.

Роско се върна след десет минути, отключи белезниците на Лъки и отвори задната врата.

— Излез оттук. Все ще измисля какво да кажа на началника на гарата.

Лъки тръгна към вратата, без да поглежда пълната до половината бутилка уиски.

— Как се казваш?

— Лъки7.

Роско си помисли, че този скитник наистина е късметлия.

— И къде ще отидеш сега?

— В Пасадина, Калифорния.

— Защо там?

— Там е домът ми.

— Желая ти успех, морски пехотинецо — каза Роско. Стиснаха си ръцете, сетне Мос се обърна и влезе в магазина. Докато излизаше през задната врата, Лъки пъхна под палтото си бутилката с уиски. Беше приключил с пиенето, но я открадна за всеки случай.

15. Софар

— През хиляда и петстотната година преди Христа арийците завладели долината на река Инд — проповядваше Фанън Кинкейд. — Тогава Индия е била странно, екзотично място, където нямало достатъчно бели жени. И първичната страст принудила арийците да легнат със смуглите индийки.

Групата пътуваше на товарен влак, движещ се на изток. Големите вагони бяха пълни с добитък. Миризмата се разнасяше до празния вагон, където се бяха настанили. Зловонието на животни и тор, примесено с вонята на дизел, бе запушило носа на Декстър, а проповедта — ушите му.

С течение на времето чистата бяла раса направила непростимата грешка да се жени за смуглите индийки от Бангалор. Чистата им кръв се смесила с тази на по-низшата раса.

Влакът бавно се движеше надолу по склона на Черните хълмове. Железопътната линия водеше към Луизиана. Декстър остана изумен, като видя колко лесно четирийсетте членове на „Християнски хор и Божията воля“ бяха избегнали блокадите по пътищата, с които военните се бяха опитали да изолират Ванишинг Лейк. Покрай железопътната линия нямаше пазачи и четирийсетте въоръжени до зъби мъже и жени безпрепятствено се качиха на влака и се настаниха в два празни вагона. Единият от мъжете във вагона при Декстър беше висок, груб човек на име Рандъл Рейдър. Той беше заместникът на Фанън и не откъсваше жестоките си очи от Декстър. Също като останалите, и Рандъл имаше татуирани инициалите ПТВА. Фанън бе обяснил, че това означава „Пътници по товарните влакове в Америка“. Той разказа на уплашения учен, че това са група хора, обявени извън закона, първоначално сформирана след войната във Виетнам. Осмина разочаровани, лишени от граждански права ветерани се били срещнали в един бар в Далас след войната и решили да избягат от обществото, което ги било заклеймило като убийци на деца, като пътуват по товарните влакове. Фанън бил един от основателите. Те се превърнали в секта от крадци и убийци и за двайсет и пет години броят им нараснал на повече от хиляда. Групата вече включвала не само ветерани. Имало хора, обявени извън закона, от всички възрасти. Те нямали устав, нито ритуали. За да станеш член, само трябвало да кажеш, че си такъв. Но всеки самообявил се за член на „Пътници по товарните влакове в Америка“ трябвало да бъде готов да докаже лоялността си. Обикновено действали на банди от пет до десет души. Спирали влаковете и ги обирали. Понякога убивали други скитници без очевидна причина. Избягвали правосъдието, защото живеели в подземния свят на железопътната система, където нямало достатъчно полицаи и федерални агенти. Всички използвали фалшиви имена, нямали документи за самоличност и пътували незабелязано от град на град. Фанън се похвали, че в Християнския хор имало трийсет такива убийци.

На ръката на Рандъл бе татуирано и числото 22–22. Фанън обясни на Декстър, че „X“ е двайсет и втората буква в азбуката и 22–22 означава „Хайл Хитлер“.

Другата странна татуировка беше индийският, кастов белег между полегатите вежди на Рандъл. И сега Декстър бе принуден да изслуша и това обяснение.

— И така, когато бялата и индийската раса се смесили — продължи Фанън, — за истинските арийци станало трудно да различават кои русокоси жени или мъже са генетично еднакви с тях. Арийският ген бил силен и не винаги се раждали смугли деца, когато се кръстосвал с индийския. Възникнала необходимост управляващите арийци да измислят начин да определят кои от тях са истински и чистокръвни и кои имат нечиста кръв вследствие на блудствата с низшите раси. И те започнали да слагат кастов белег при раждането на чистокръвните бебета. Този обичай се е запазил. В днешно време индийският кастов белег е само знак за класово превъзходство, но в миналото е означавал и расова чистота.

Декстър кимна. Той знаеше, че това са пълни глупости, но не искаше да спори с Фанън, който бе способен да го убие мигновено и без угризения. Демил погледна Рандъл Рейдър и татуировките му, символизиращи расовата омраза и арийската чистокръвност.

— Мнозина от нашите хора успяха да установят расовата си чистота и щом одобрих произхода им, аз им определих съответния кастов белег.

— Разбирам — каза Декстър. Побиха го тръпки от лудостта на Фанън.

Няколко минути пътуваха, без да разговарят.

— Сигурно се питаш защо си направих труда да те спася от онези безбожници, престъпните военни конспиратори на правителството.

— Защото искаш да споделя с теб научните си изследвания — без заобиколки отговори Декстър.

— Не го искам аз, приятелю мой, а Господ. Бог те даде в ръцете ми. Ти си предопределен да бъдеш Неговият меч на отмъщението. Ние обираме банки, за да вземем пари да си купуваме оръжия — преносими „Стингър“, а някой ден може би руски ядрени бомби в куфарчета. Но този процес е дълъг и опасен и аз се молех на Спасителя това да стане по лесен начин. Ти и твоето оръжие за геноцид сте Божият отговор на молитвите ми.

— Съставките за производството на приона „Бледия кон“ се набавят много трудно. И още по-трудно е да се направи. Това изисква предпазливост и строги предпазни мерки срещу биологична зараза.

— Глупости — тихо каза Фанън.

— За теб може и да са глупости, но това не променя нещата. Ти не си биолог и нямаш представа колко е деликатен този материал.

Фанън извади автоматичен пистолет и бавно го зареди.

Очите на Декстър се разшириха от страх.

— Какво правиш?

— Ако не искаш да участваш в победата, трябва да отидеш при езичниците и да бъдеш част от поражението. Господ благослови пътуването ми. Каузата Му е напръскана със свещената вода на възмездието. Няма смисъл да се губи време за неверници.

Кинкейд насочи пистолета срещу Демил.

— Не се страхувам от смъртта — излъга Декстър. Сърцето му биеше като обезумяло, артериите му пулсираха. — Имам склонност към самоубийство. Тази година три пъти се опитах да сложа край на живота си. Не можеш да ме уплашиш със смъртта. Аз я обичам.

— Самоубийството е бърза, но временна форма на самосъжаление — провлачено каза Фанън. — И за да има смисъл, трябва да избереш подходящия момент, мястото и начина. Това трябва да бъде твой ритуал, не мой.

Фанън насочи дулото на деветмилиметровия автоматичен пистолет право към Декстър.

— Искаш ли да видиш? — попита той и неочаквано изстреля два куршума.

Единият откърти треска вдясно от лицето на Декстър, а другият раздроби дъската вляво.

Демил изкрещя от ужас, когато отломките полетяха към очите му и разкървавиха лицето му.

Фанън отново зареди и се прицели в носа му.

— Аз върша Божиите дела тук, на земята, затова не се будалкай с мен.

— Моля те… Моля те, не стреляй. Ще го направя. Заради теб. Ще направя оръжието.

— Как?

— Трябва да се върнем във Ванишинг Лейк. Фанън се обърна към Рандъл Рейдър.

— Отиди при другите и им кажи, че слизаме от влака. Рандъл Рейдър изкатери стълбата в дъното на вагона, после стъпките му отекнаха над главите им. Фанън отново насочи вниманието си към Декстър.

— Добре дошъл, братко. Сега си последовател на Християнския хор. Може да имаш библейско име. Кръщавам те Софар. Знаеш ли кой е той? — Кинкейд се усмихна.

Декстър още трепереше. Беше се изпуснал от страх и сега седеше върху изпражненията си, които пълнеха бельото му.

— Не — измънка той. — Кой е Софар?

— Софар е един от приятелите на Иов. В книгата си Иов ни учи на важен урок. Господ позволил на Сатаната да причини зло на Софар и той загубил всичко. Господ го попитал защо е загубил общественото си положение и богатството си и накрая Софар признал, че човешката мъдрост е ограничена, и се преклонил пред Божията воля. И ти правиш същото в момента. Смирявайки се по този начин, Софар намерил вечен покой. Както ще сториш и ти, приятелю мой.

16. Политическият съветник

— Не мога да кажа как точно е започнал огънят — рече адмирал Зол. Дрезгавият му глас се разнесе над морето от репортери, събрали се в залата за пресконференции във Форт Детрик. — Вече ви обясних, че доктор Демил беше психически лабилен и въпреки гениалната му работа в областта на антитерористичните биологични оръжия изпадаше в дълбоки депресии и направи няколко опита за самоубийство. Трудно е да се разбере докъде може да доведе такава психоза. Но да предположим, че доктор Демил е решил да се опита да унищожи научната работа, върху която е работел. И по време на това е изпуснал някакъв експериментален вирус и е запалил огъня, опитвайки се да го изгори. Пожарът се превърна в ужасна трагедия и причини смъртта на много хора — както цивилни от селото, така и военни от базата тук. Всички вие имате копия на бележката, оставена преди самоубийството на доктор Демил. Не мога да кажа нищо повече, докато не бъдат разкрити още факти.

— Колко време ще бъде под карантина районът? — попита репортер от „Асошиейтид Прес“.

— Докато бъде напълно безопасно.

Къде е сега доктор Демил? — попита кореспондент на Си Ен Ен.

Предполагаме, че е загинал в пожара. Но това е само предположение. Моля, цитирайте ме точно. Ще бъдем сигурни едва когато прочетем доклада на съдебния лекар и направим идентификация по зъбите.

— Носят се слухове, че е изпуснат някакъв странен микроорганизъм — каза журналист от Ен Би Си.

— Да, знам. В момента не можем нито да потвърдим, нито да отречем това. Ако е бил изпуснат някакъв продукт от незаконните експерименти на доктор Демил, това може да е биологична болест. В момента не знаем нищо. Ще трябва внимателно да огледаме района. До двайсет и четири часа би трябвало да знаем отговора.

— Щом изследванията на Демил са незаконни, тогава какво е естеството на законната научна работа, която се извършва в затвора във Ванишинг Лейк? — попита представителка на Ройтерс.

— Това е секретна информация. Репортерите започнаха да шушукат и Зол добави:

„Секретна“ не е синоним на „незаконна“. В тази база не се извършват тайни експерименти. По-голямата част на антитерористичните изследвания загубва ефективността си, когато се разсекрети. Например, веднага щом разработим антитела за някое биологично оръжие и това се разчуе, противникът променя своето биологично оръжие, за да неутрализира антителата. Във Ванишинг Лейк се занимаваме с експериментална отбранителна дейност, чиято цел е да предпазва населението от пренасящи се по вода биологични оръжия. Езерото е резервоар, който би представлявал естествена мишена за пренасящи се по вода токсини. Ванишинг Лейк е вулканичен кратер, където е възможно да се извършват всякакви дълбоководни експерименти. Езерото ни дава възможност да изпробваме антитоксини в условия на изключително ниски температури и високо налягане. Повече не мога да кажа.

— Има ли опасност за населението тук? — извика друг репортер.

— Абсолютно никаква. Всички биологични видове, с които работим тук, са латентни, както се изисква от стандартите на здравеопазването на правителството. Ние изследваме само латентни микроорганизми, за да видим как ще реагират вирусите в големи, открити водни пространства.

— Кой разследва бедствието?

— Ние. Възможно е в района да има епидемия, причинена от биологичен микроорганизъм, създаден незаконно от доктор Демил. В името на публичната безопасност Центърът за контрол и превенция на заболяванията в Атланта и специалистите по биологични оръжия тук, във Форт Детрик, ще ръководят разследването. Засега мога да кажа само това. По-нататък ще има още пресконференции с началника на военната полиция.

Адмирал Зол се обърна и слезе от подиума, оставяйки репортерите със стотици въпроси без отговор.

Той знаеше, че единственият начин да предотврати катастрофата е като действа стъпка по стъпка — първо да им съобщи доказуеми факти, за да изглежда откровен и честен, и после да ги отегчи до смърт със сложна микробиология.

Зол отиде в гримьорната, където го чакаха полковник Читик и доктор Лак.

— Проклети хищници — каза адмиралът и започна да изтрива тънкия пласт пудра — ненавиждаше я, но съзнаваше, че е абсолютно необходима в тази епоха на телевизията. Нямаше по-неприятна гледка от стреснат военен от Пентагона, изпотен под носа.

— Трябва да отворим Ванишинг Лейк за представителите на медиите — каза полковник Читик. — Районът е под карантина, но не намерихме повече заразени комари. Огънят, изглежда, е свършил работата си. Натискът на медиите се засилва. Лейтенант Нино Десилва е там с останалите командоси от Делта Форс, които дойдоха тази сутрин. Той каза, че периметърът изглежда чист. Колкото по-дълго държим настрана журналистите, толкова по-лошо изглежда.

— Добре, ще ги пуснем. Но нашите хора трябва да бъдат с тях. Не искам шайка шибани новинари да си пъхат носа навсякъде и да откриват неща, които не можем да обясним.

— Ще огранича движението им, позовавайки се на указанията за медицинската карантина. Те се плашат, като чуят за биологични оръжия. Няма да искат да отидат там и да се заразят от Черната смърт.

— Трябва да изиграем картите си правилно — предупреди ги адмирал Зол. — Ще ги уплашим достатъчно, за да ги забавим, но не толкова много, че да надушат сензация и да започнат да рискуват живота си, за да се доберат до нея.

В гримьорната влезе капитан Уилкокс и даде на адмирал Зол копие от статия във вестник.

— Какво е това? — изръмжа Зол.

— Изпрати ни я Нино Десилва. От местен вестник… „Кларк Каунти Крайър“. Кларк Каунти се намира на сто и петдесет километра от Ванишинг Лейк, досами границата с Аризона.

Заглавието гласеше: „СКИТНИК НАМЕРЕН УБИТ“.

Отдолу имаше кратко описание на смъртта на Майк Холивуд. Адмирал Зол прегледа статията, сетне прочете на глас част от нея.

— „Двайсет и две годишният Майкъл Бразил, известен сред скитниците като Майк Холивуд, скочил на товарния влак по линията «Пасифик Юг», за да избяга от големия горски пожар, избухнал във Ванишинг Лейк. Вчера той и приятелят му пътували до Бадуотър, Тексас и след като слезли, Майк Холивуд започнал да изпитва проблеми с преглъщането. Според приятеля му той вероятно е прекършил ларинкса си, докато се качвал на влака. Двамата слезли на разпределителната гара в Бадуотър, за да търсят медицинска помощ. Преди да намерят лекар, Майкъл Бразил починал.“

Адмирал Зол огледа мъжете в гримьорната и рече:

— Имал проблеми с преглъщането… Мамка му! Комарите са се разпространили извън поставения под карантина район.

— Трябва да намерим трупа — каза доктор Чарлс Лак. — Ако мъртвият скитник е умрял от приона „Бледия кон“, заразата още е в него. Това е протеин. Не се разгражда. Като ДНК е. Ще бъде в организма и след десет години. Цялата ни научна работа може да бъде изложена на риск, ако някой изтегли със спринцовка половин кубически сантиметър кръв или гръбначно-мозъчна течност. Ако знаят къде да търсят и намерят тялото, може да изгубим контрол върху това стратегическо оръжие.

— Кажете на лейтенант Десилва да вземе хората си и да отиде в… Как се казваше онова село, по дяволите?

— Бадуотър, Тексас — отговори капитан Уилкокс. Бадуотър8, Тексас? — тихо повтори адмирал Зол. — Лоша поличба.

Вие ли сте Роско Мос? — попита Стейси Ричардсън, когато мъжът отвори вратата на караваната.

— Да, госпожо.

— Дали ще може да поговорим за тази статия?

И му показа вчерашния „Крайър“, където имаше репортаж за смъртта на Майкъл Бразил. Роско я погледна и каза:

— Няма много за разказване. Повечето е написано там. Той бил син на известен кинорежисьор. Изпратих тялото в Гъвърнмънт Кемп и чух, че днес следобед са го качили на самолета за Санта Моника, Калифорния, за да му бъде направена аутопсия.

— Аха — разочаровано каза Стейси.

— Да не съм сбъркал нещо? — попита Роско, поразен от красотата й.

Надявах се, че още е тук, това е всичко.

Е, не е — усмихна се той. — Имам кафе. Горещо е.

— Благодаря.

Мос я покани в караваната, която беше отрупана със сувенири. На стените имаше снимки на Роско, възседнал огромни бикове. Родеото беше най-приятното му преживяване, докато едно двутонно чудовище на име Зловещ гръм не го намушка с рогата си, отнасяйки половината му стомах и кариерата му.

В статията пише, че скитникът е имал проблем с преглъщането — каза Стейси. — Бихте ли описали как изглеждаше?

— Когато го видях, вече беше мъртъв. За него ми разказа другият тип.

— Другият тип?

— Другият скитник.

— А, да. Споменават го в статията. Каза ли ви нещо друго?

— Каза, че младежът си ударил гърлото, докато се качвал във влака, но излъга. Доктор Флечър от Гъвърнмънт Кемп прегледа ларинкса му и каза, че няма нищо счупено.

— Защо мислите, че другият скитник е излъгал?

— Не знам. И двамата бяха мръсни и дрипави и воняха ужасно. Чакайте малко. Ще ви покажа снимка на младежа. — Роско отиде до масата и разрови някакви книжа. — Трябваше да я изпратя по факса в офиса на баща му в „Парамаунт Пикчърс

Корпорейшън“, ама я забравих. Можете ли да повярвате? Синът на известен кинорежисьор живее като скитник. Някак не се връзва.

Роско отиде в задната част на караваната и продължи да търси.

Стейси не бе спала почти двайсет и четири часа. След като мъжът със сребристобелите коси уби войниците на бейзболното игрище, тя се скри в хълмовете край Ванишинг Лейк и изчака утрото. Сетне пристигна хеликоптерът на шерифа и Стейси използва суматохата, за да се промъкне до магистрала 16. Стигна на автостоп до Бракетвил и седна да пие кафе в една закусвалня, опитвайки се да реши какъв да бъде следващият й ход. И тогава видя статията в „Крайър“, взе кола под наем и дойде в Бадуотър. И сега, докато чакаше Роско да намери снимката, почувства непреодолима умора, но разтърси глава, твърдо решена да не й се поддава.

Стейси се безпокоеше за много неща. Беше убедена, че прионът „Бледия кон“ се е разпространил извън очертанията на Ванишинг Лейк, но не знаеше какъв е инкубационният период. Нямаше начин да разбере дали Сид Сандърс е бил ухапан от преносител комар. Знаеше, че ако прионът е в кръвта на жертвата, съществува вероятност от вторична инфекция. Прионът можеше да се предаде, ако незаразен комар ухапеше заразена жертва, изсмучеше кръв и после я вкараше в друг здрав човек. Заразяването можеше да стане и чрез медицински процедури. Ето защо тя искаше да предупреди всеки лекар, който би се опитал да направи аутопсия, както и другия скитник.

Роско отваряше и затваряше чекмеджетата в спалнята на караваната. Стейси стана и разгледа снимките от родео на стените. Обърна се, когато той влезе и й даде моментална снимка, направена с „Полароид“, на Майкъл Бразил. Очите му бяха отворени, но той беше мъртъв.

Стейси погледна снимката и веднага го позна — бе единият от двамата скитници, които бяха почистили задния двор на „Кофа и стръв“.

— По дяволите! — възкликна тя.

— Познавате ли го?

— Не точно. А другият Лъки ли се казва?

— Да. Изпадна в делириум тременс пред очите ми. Имаше дълги коси и счупен зъб. Не ми каза фамилното си име, само искаше да се махне оттук час по-скоро, преди да са дошли ченгетата.

— Имате ли нещо против, ако задържа снимката?

— Не. Вземете я. И без това щях да я изхвърля. Какво да я правя?

— Лъки не каза ли къде отива?

— Прибирал се вкъщи. В Пасадина, Калифорния. Това беше всичко.

— Къде е най-близкото летище?

— В Сиера Бланка, на около двайсет и пет километра оттук. Но там няма пътнически полети. Трябва да отидете в Уейко.

— Благодаря — каза Стейси и бързо излезе от караваната.

Първо трябваше да се обади на Уендъл и да му каже да предупреди съдебния лекар в Санта Моника, че трупът на Майкъл Бразил е острозаразен. После трябваше да намери Лъки и да разбере дали и той е инфектиран. Тя се качи във взетата под наем кола и потегли, разпръсквайки прахоляк към студеното синьо тексаско небе.

Същата вечер Роско облече чиста, изгладена каубойска риза на сини и червени карета и си сложи новите кожени ботуши. После се качи в пикапа си и потегли към града. Беше решил да вечеря в грил „Сиера Бланка“ и да поиграе билярд с фермерите, които прекарваха там петъчните вечери. Караше почти със сто и десет километра в час, затова се изненада, като видя, че една кола го следва отблизо. Отби встрани, за да й позволи да го задмине. Изведнъж колата свърна вляво, подкара успоредно с него и се опита да го изблъска от шосето.

— Какво правиш, да ти го начукам? — изкрещя Роско и погледна невярващо сивата лимузина с тъмни стъкла.

Колата блъсна лявата му броня и пикапът се плъзна встрани. Роско удари спирачки и се опита да овладее волана. Преди да успее да спре, вратата се отвори и трима мъже със скиорски маски го измъкнаха навън. Всички бяха въоръжени. Единият опря пистолет в лицето му и освободи предпазителя.

— Какво искате бе? — викна Роско.

— Заведете го там — каза единият от мъжете и посочи храстите край пътя.

Непознатите завлякоха Роско в гъсталаците нагоре по склона.

— Какво искате? Нямам пари. Само няколко долара. Ако ви трябват — ваши са.

Мъжете го блъснаха на земята. Лейтенант Нино Десилва, който също беше със скиорска маска, допря пистолет в челото му и попита:

— Къде е тялото? Трупът на скитника?

— Откараха го… в Санта Моника. Днес следобед. Закараха го на летището.

— Мамка му! Кога? В колко часа?

— Самолетът излетя в четири. Защо всички се интересуват от един мъртъв скитник?

— И други ли са разпитвали за него? — попита един от командосите.

— Да.

— Кой?

— Не разбрах как се казва. Каза, че го познавала.

— Ти каза ли й къде са закарали тялото? — попита лейтенант Десилва.

— Защо не? Тя искаше да знае. За какво става дума?

— Люк, обади се по телефона — рече Десилва на един от маскираните командоси. — Кажи на полковник Читик къде отиваме. После насочи деветмилиметровия пистолет право между очите на Роко.

Всичко стана толкова бързо, че Роско Мос не чу изстрела, нито усети куршума, който пръсна черепа му.