Работилницата на дявола

17. Режисьорът

Бъди Бразил изкара поршето си през портала на киностудия „Парамаунт“ и направи широк завой наляво, като се размина на косъм с някакъв автобус, движещ се на запад по Мелроуз Авеню. Говореше по клетъчния си телефон и крещеше на асистентката си Алиша Профит, защото нямаше представа къде се намира моргата в Санта Моника.

— Само знам, че е в шибаната Санта Моника! — нетърпеливо извика Бъди Бразил. — Аз ли трябва да правя всичко? Обади им се, вземи адреса и пак се свържи с мен… Мамка му!

Поршето мина на червено.

Бъди Бразил беше дрогиран. Беше се надрусал в банята си в киностудията, преди да му съобщят, че единственият му син, когото познаваше бегло, е мъртъв. Шофирането в това състояние вече му бе коствало черното ферари „Тестароса“ и шофьорската книжка. Беше блъснал италианската спортна кола на кръстовище „Анджелис Крест“ и бе избягал, за да не му направят тест за употреба на наркотици, затова сега караше без шофьорска книжка.

Не беше сигурен какво изпитва от смъртта на Майкъл. Напоследък всичките му самоанализи бяха загадка. Чувствата му бяха истинска мистерия. Разбира се, Бъди се беше надрусал яко и бе блокирал някои неврони, както и вътрешния си глас.

Стигна до Феърфакс и зави наляво, за да излезе на магистралата за Санта Моника. Човекът от моргата бе споменал, че семейният лекар може да присъства на аутопсията, затова Бъди отново грабна телефона и се обади в дома си в Малибу. Отговориха му едва на двайсетото позвъняване. Гласът на доктор Гари Айвърсън звучеше така, сякаш току-що го бяха измъкнали от ада.

— Мамка му — изграчи Гари и май изпусна телефона. — Какво има? Кой се обажда?

— Господи, Гари, сега е три и половина следобед. Какво взе снощи?

— Бъди… Боже! Чакай малко. Оставям телефона отворен. Ей сега ще се върна.

— Не! Не оставяй телефона, Гари. Нужна ми е помощ. Веднага! Ставай! Не заспивай, човече!

Последва дълго мълчание, сетне отново се чу гласът на Гари Айвърсън.

— Господи, главата ми се пръска. Какъв коктейл…

— Какво взехте с Джинджър, Гари? Трябва да се оправиш. Нуждая се от теб. Трябва ми лекар.

Доктор Айвърсън му предписваше опиати, откакто Бъди блъсна ферарито. Бразил бе използвал всичките си връзки в общината, за да не позволи на прокурора да повдигне обвинение срещу него. В резултат на това се бе отказал от уличните наркопласьори и се сприятели с доктор Айвърсън.

Запознаха се на един купон в дома на Чарли Шийн — Гари седеше на бара и раздаваше рецепти за всичко от атаракс до ксанакс. Бъди реши, че това е твърде хубаво, за да е истина. Същата нощ закара доктор Айвърсън в дома си, а когато разбра, че бившата съпруга на Гари е взела къщата им, го настани в къщичката до басейна си. И Айвърсън започна да му пише рецепта след рецепта. В замяна Бъди му осигуряваше елитни проститутки от публичния дом на Хайди Флайш, като го лъжеше, че са актриси. Когато Гари стана толкова ненадежден, че загуби повечето си клиенти и изпадна в опасност да загуби и разрешителното си за медицинска практика, Бъди му плати да се лекува в клиника „Уиндсонг Ранч“ в Монтана. Самият той вече три пъти бе ходил на лечение там.

Доктор Айвърсън се върна след двайсет и осем дни, освежен и готов за подвизи, и двамата започнаха от там, където бяха спрели. Решението беше идеално за Бъди — вече получаваше рецептите си за морфин, секонал или гама-хидроксил барбитурати само като извървяваше пътеката в градината си. Бъди се отказа от уличните наркотици с техния потенциал за сериозен медицински и съдебен риск и премина на сигурните рецепти на доктор Айвърсън.

Проблемите се появиха от съвсем неочаквано място. Бъди се бе съгласил да финансира трансплантация на коса на оплешивелия Гари. След като се върна от „Уиндсонг“, Айвърсън се бе отказал от вредния навик и само от време на време дръпваше от нечия цигара с ганджа или смъркаше половин доза кокаин. Но болката от трансплантацията бързо го принуди да започне да си предписва главозамайващи болкоуспокояващи средства. После взе да си инжектира торадол, който обаче предизвика депресии, затова започна да взима и прозак за повишаване на настроението, но това му причиняваше безпокойство и Гари включи и вистарил и така нататък. Сега Айвърсън едва вдигаше дрогирания си задник от леглото, за да отиде да се изпикае. Нещо по-лошо, очите му не можеха да се фокусират достатъчно, за да напише рецепта на Бъди, който с умиление си спомняше за добрите стари дни, когато се срещаше с дилъра си и после се надрусваше в тоалетната на най-близката бензиностанция.

— Майк е мъртъв — каза Бъди. Разчиташе на ефект от шока, но не се получи.

— Кой, по дяволите, е тоя Майк?

— Ти спиш в спалнята му, задник такъв! Майкъл, синът ми… е мъртъв! Закарали са тялото му в моргата в Санта Моника. Отивам там.

— Аха — рече Гари и от тона му Бъди разбра, че това ще е цялата му реакция.

— Трябва да се срещнем там. Ставай от леглото и тръгвай. Ако си твърде замаян, накарай Консуела да те закара.

— Защо да бързаме?

— Той е в моргата в Санта Моника. Трябва да отидем там! Още не знаем къде се намира, затова вземи адреса от телефонния указател.

— Починал ли е, или са открили начин да го съживят, ако незабавно отидем там?

„По дяволите, той има право“ — помисли Бъди и дръпна крака си от педала за газта.

— Виж какво, Гари, искам да знам защо синът ми е мъртъв и не желая онези касапи да го режат и шият. Искам го… цял за погребението… Смятам да го погреба както е редно. В синагогата. Да поканя всички. Трябва да дойдеш в моргата и да ги убедиш да не правят аутопсия. Оскверняването на трупа е против религията ми — каза Бъди. Беше забравил, че от десет години не е стъпвал в синагогата. — Трябва да го направиш. Ти знаеш как да говориш с лекарите.

— Главата ми ще се пръсне — изхленчи Айвърсън.

— Не заспивай, Гари. Заспиш ли, ще те изгоня и ще пишеш рецепти под някой мост — каза Бъди и затвори.

Преди да стигне до Олимпик, Алиша Профит му се обади отново и му каза адреса на моргата.

— Но казаха, че не може да влезеш там. Не било отворено за обикновени граждани.

— Аз не съм обикновен гражданин! — ядосано се сопна той и затвори.

Моргата се намираше на Линкълн Булевард, на половината път между Уилшър и Олимпик. Бъди паркира на място, обозначено „Само за лекари“, и тръгна към правоъгълната пететажна бетонна сграда, която сякаш бе проектирана от конструкторите на „Лего“.

Още не се беше съсредоточил върху загубата на единствения си син. Надяваше се, че ще прояви някаква емоционална реакция и може би дори ще се разплаче, и несигурното му самочувствие няма да претърпи още един удар. Но не изпитваше нищо. От друга страна познаваше сина си съвсем бегло. Майк беше дете на любовта му с красивата, но празноглава манекенка Тоува Конти. Тя не искаше бебето, защото й беше трудно да се чука с настоящия си любовник, италиански принц, с хлапе, смучещо другата й цица. В продължение на шест години Бъди се изплъзваше от законното бащинство. После Тоува нае Глория Олред и тази зла кучка го преследва с документите, докато накрая не го принуди да даде кръв. Неговата ДНК подпечата бащинските му задължения и Майк стана негово законно отроче, което означаваше, че Бъди трябваше да плаща образованието му и летните лагери, докато Тоува пътува из Европа и се скъсва от чукане с нейния макаронаджийски принц. Накрая бившата му съпруга загина в инцидент с моторница край брега на Кан. Произшествието не намери място дори в „Ю Ес Ей Тудей“.

След като Майк прекара две ужасни години в приют за сираци, Бъди най-сетне му позволи да се премести в къщичката до басейна. Майк живя там половин година. Виждаха се рядко, защото по онова време Бъди режисираше „Сребро и олово“, който надвиши определения му бюджет с десет милиона долара само след три снимачни седмици, и спеше в киностудията. През онова лято Майк разби поршето на Мълхоланд, счупи и всичките си предни зъби и три пъти бе арестуван за притежание на наркотици. Скоро в хълмовете зад къщата в Малибу изникна палатков лагер, откъдето ченгетата денонощно наблюдаваха с телеобективи наркоманските купони на Майк. Наблюдението неизбежно се прехвърли и върху Бъди. Той обясни на сина си, че трябва да е по-дискретен, но Майкъл му каза да си го начука отзад.

Бразил влезе в сградата и намери моргата на третия етаж. Бе одобрил пет-шест декора на морги във филмите си и мислеше, че тези помещения трябва да се намират в подземия, където няма слънчева светлина. За негова изненада, тази морга беше слънчева и ярко осветена.

Бъди спря една лекарка и й каза, че иска да говори с някого за починалия Майкъл Бразил.

— Дошли сте да идентифицирате трупа ли?- попита тя.

— Да, да, точно така.

Въздействието на кокаина отслабваше и Бъди изпадаше в окаяно състояние на параноя. Настроението му непрекъснато се променяше. Той знаеше, че отново трябва да постъпи в клиниката за лечение на наркомани, преди психиката му да се е разклатила напълно.

Бъди Бразил зачака в ярко осветената морга, докато жената отиде да търси лекар. След минута от вратата в дъното на коридора излезе петдесетинагодишен нисък набит мъж с побелели коси и бяла престилка.

— Аз съм доктор Ракович — представи се той.

— Бих искал да идентифицирам тялото на Майкъл Хуан Бразил — каза Бъди.

Той ненавиждаше името Хуан, което предизвикваше асоциации за необразован латиноамериканец. Но Тоува бе настояла да го вмъкнат в чест на либералните й наклонности и на майка й, която беше от испански произход.

— Опасявам се, че няма да е възможно — каза лекарят. — Обадиха ни се от университета на Южна Калифорния и ни предупредиха, че има извънредни обстоятелства. Довечера ще дойде главният съдебен лекар на окръга, който ще извърши аутопсията. Тялото е заразно.

— Какви ги дрънкаш, задник такъв? Какви извънредни обстоятелства?

— Няма да постигнете нищо, ако ми говорите по този начин.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита Бъди и гневно се вторачи в този касапин, който явно беше толкова некадърен, че му позволяваха да практикува само върху мъртъвци.

— Боя се, че това няма значение.

— Аз съм Бъди Бразил! — каза режисьорът, наблягайки на всяка дума. — Правя филми. Искам да видя тялото на сина си. И това ще стане, така че да не спорим.

Бъди всъщност нямаше желание да види тялото на сина си, но не обичаше да му отказват.

— Няма да стане, господин Бразил. Моля, тръгнете си, и след ден-два ще дадем тялото на най-близкия роднина. Ако вие сте този човек, чудесно.

— Кой е шефът ти? Как мога да те заобиколя?

— Нямам шеф. И не можете да ме заобиколите.

— Няма да го бъде, задник такъв. Ще промени ли решението ти губернаторът на щата Калифорния?

— Имаме основания да смятаме, че синът ви е починал от силно заразна, неизвестна, фатална болест. Може да се обадите на губернатора, на президента или на принца на Лихтенщайн, но тялото ще остане под карантина, докато не разберем какво го е убило.

— Това да не е някаква шега? — Шибаният принц на Лихтенщайн? — изкрещя Бъди. Тоува се бе чукала с онова копеле.

Защо лекарят спомена принца? Дали това не беше някакъв заговор? Или налудничав план, за да го побъркат? Толкова малък ли беше светът? Или Бъди изпадаше в параноя вследствие на наркотиците?

18. Сближаване

Пътуваха по магистрала 110 за Пасадина. Уендъл Кини мълчеше, а Стейси се притесняваше, че той кара твърде бързо.

— Почти стигнахме — каза Уендъл, даде мигач и зави надясно. — Знаеш ли, непрекъснато мисля за това. Всичко, което казваш… и симптомите са точно като на болестта „куру“, само че много по-силно изразени. Ако наистина разработва биологично оръжие с приони, Декстър Демил трябва да намали инкубационния период, за да има ефект. Трябва да вземем кръвна проба, за да изолираме компонентите. Ще вземем кръв и от теб. Ти си била във Ванишинг Лейк и си била изложена на заразата.

Стейси кимна.

— Ако биологичното оръжие атакува протеини с определена ДНК-маркировка, това обяснява защо някои хора се заразяват, а други не. Според съобщението на Макс двама затворници са били преместени във Ванишинг Лейк точно преди пожара. Те са загинали в огъня и никой не знае или не иска да признае, че са били изпратени там.

Проверих досиетата им. Единият се е казвал Трой Лий Уилямс. Снощи, когато се прибрах вкъщи, прегледах статиите във вестниците по Интернет и открих няколко репортажа за процеса срещу него преди четири години. Той е изнасилил и убил момиче в Роузмънт, Калифорния. Опитвам се да вляза във връзка със семейството му, за да проуча генетичната му история. Другият е бил афроамериканец. Трябва да има причина, поради която Демил ги е затворил там. Макс ми е написал, че са се готвели да правят експерименти с хора.

Уендъл се намръщи, но не каза нищо в продължение на няколко пресечки.

— Ла Лома — най-сетне рече той, посочи знака и пак зави надясно.

Спуснаха се по стръмен склон. Къщите бяха хубави и ставаха все по-големи и внушителни. Щом стигнаха до подножието на хълма, видяха речното корито, спускащо се от планина Анджелис Крест. Завиха наляво, после надясно и минаха по стар бетонен мост над виадукта. От другата страна имаше красиви стари къщи с огромни морави, охранявани от огради от ковано желязо. Спряха пред адреса, който Стейси бе записала, и погледнаха къщата в испански стил зад двуметровата ограда от заострени железа.

— Това трябва да е — рече Уендъл. — Не може да се каже, че е скромна.

— Сигурно сме сбъркали адреса — каза Стейси и се вторачи в листчето в ръката си.

Слязоха от колата, приближиха се до портата и натиснаха звънеца. След миг от домофона се чу сърдит мъжки глас.

— Кой е?

— Търсим Крис Кънингам — отговори Стейси. Последва дълго мълчание, после вратата се отвори.

Двамата влязоха в имението и тръгнаха по пътеката от плочи, водеща към внушителната къща. На стотина метра вдясно имаше басейн с олимпийски размери. Водата блестеше на светлината на следобедното слънце. Вляво видяха тенискорт. Над огромната морава прелитаха кафяви птици и кацаха на буйно разлистените брястове.

Вратата се отвори и от къщата излезе висок слаб сивокос мъж и предпазливо застана на верандата. Недружелюбният му гневен поглед се смекчаваше от леко комичното облекло — жълто-зелена риза и тъмнозелени бричове за голф. Позата му бе като на току-що претърпял поражение генерал: изглеждаше изпълнен с достойнство и същевременно разкаян.

— Да? Какво има? — предпазливо попита мъжът.

— Това ли е домът на Крис Кънингам? — попита Стейси.

— А вие кои сте?

— Аз съм Стейси Ричардсън, а това е доктор Уендъл Кини от университета на Южна Калифорния. Искаме да говорим с Крис Кънингам. Разбрахме, че това е адресът му.

— В момента не е тук.

— Кога го очаквате?

— Аз съм Ричард Кънингам, баща му. За какво става дума?

— За… Ако той е онзи, когото търсим, мисля, че трябва да говорим лично с него. Макар че е възможно да сме сбъркали.

— Защо мислите така?

— Човекът, когото търсим, явно не е от този квартал. Той е малко…

— Дрипав и мръсен — тъжно каза Ричард, после кимна и се отпусна. — Защо не влезете да го почакате вътре?

Той ги въведе в широк коридор с виещо се нагоре стълбище и огромен полилей от скъп кристал. Влязоха в кабинета му. Помещението беше обзаведено в меките тонове и мебели на стара кръчма. Над тапицираните с червена кожа канапета и старинни дървени маси бяха окачени снимки на коне. Лъчите на следобедното слънце се процеждаха през клоните и листата на дъбовете навън и без да топлят, падаха върху шарките на смарагдовозеления килим.

— Нещо за пиене? — попита Ричард Кънингам.

— Вода с лед, ако имате — отговори Стейси и Уендъл кимна.

— Прислужницата има свободен ден в неделя. Ей сега ще се върна.

Ричард Кънингам излезе и ги остави сами. Стейси се огледа. Зад бара имаше голяма цветна снимка в рамка със стъкло. На нея атлетичен полузащитник в синьо-златистия екип на университета в Лос Анджелис пресичаше головата линия. Номерът на фланелката му беше девет, Държеше топката в двете си ръце и минаваше през разперените ръце на защитника от противниковия отбор на университета на Южна Калифорния. Резултатът на светлинното табло беше равен. Часовникът показваше, че до края на мача остават петдесет и три секунди. Снимката беше направена минута преди победата.

— Ето, това беше Крис — каза Ричард Кънингам зад нея. Странно защо говореше в минало време.

Стейси и Уендъл се обърнаха и той им подаде чаши със студена вода.

— Той спечели мача.

Говореше тихо и замислено, сякаш споменът беше крехък и можеше да се счупи от по-силен звук.

На стената зад бара имаше и Сребърна звезда и бойни отличия от войната в Персийския залив, и снимка на млад, изключително красив мъж с късо подстригани коси на морски пехотинец.

Стейси се вгледа в него, но не го позна.

— Това ли е Крис? — попита тя.

— Тази снимка е правена в деня, когато завърши обучението си в специалните сили — отговори Ричард Кънингам. В гласа му прозвуча тъжното ехо на избледнели спомени.

— Дадоха ми този адрес в полицията. Те имат база данни на хората с прякори и полицейски досиета. Човекът, когото търся, използва името Лъки. Във файловете на полицията в Пасадина има Лъки. Преди четири години е бил арестуван за скитничество и пиянство на обществено място в Олд Таун, на Колорадо Булевард. Казаха, че истинското му име е Крис Кънингам, и ми дадоха този адрес, но според мен става дума за друг човек.

— След смъртта на Кениди той непрекъснато беше пиян. Напусна дома си и спеше във входовете. Отивах да го прибера, но той дори не искаше да ме погледне. После напусна града. Вече съвсем не прилича на човека на тази снимка.

— Коя е Кениди? — попита Стейси.

— Внучка ми. Четиригодишната му дъщеря. Смъртта й коренно го промени. Съсипа го.

— Моите съболезнования.

— Защо искате да разговаряте със сина ми?

— Той беше в едно село на име Ванишинг Лейк в Тексас. Човекът, с когото пътуваше, умря от неизвестна фатална болест, която може би е заразна. Още не знаем какъв е инкубационният период, но Крис трябва незабавно да бъде прегледан и ни трябва кръвна проба.

Ричард Кънингам помълча, после кимна — очевидно приемаше новината като поредната част от ужасната медицинска одисея на семейството си.

— Крис излезе рано тази сутрин. Майка му го заведе на лекар и на стоматолог. Трябваше отдавна да са се върнали, но… мисля, че знам къде са отишли… И аз се тревожа, затова, ако искате, може да ви заведа там.

Дрехите от предишния му живот му бяха твърде широки. Той стоеше до гроба от един час. Майка му отиде да чака в центъра за посетители, където имаше климатична инсталация и беше хладно. Крис се бе вторачил в малката месингова плочка, където бе написано името на дъщеря му.

КЕНИДИ БИШЪП КЪНИНГАМ

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СМЕЛА ЗА ГОДИНИТЕ СИ

1991–1995

Краката му сякаш се бяха вкоренили. Той търсеше някакъв смисъл, но не намираше никакви емоции. Вкусът на алкохола, който сутринта бе откраднал от барчето на баща си, завладяваше мислите му и засилваше потребността от още пиене. Докато гледаше гроба, Крис вече не изпитваше желание да се самообвинява за болестта на дъщеря си, но самопрезрението му се подхранваше от скръбта. После му хрумна нещо друго. Вероятно когато бе започнал да пие, той само бе търсил начин да избяга от златния си живот. Дали това беше умишлено самоунищожение? Страхуваше ли се да вдигне летвата малко по-високо, както много пъти бе правил в училище и по време на войната в Персийския залив? Дали страданията на Кениди бяха неговото бягство? Дали не се бе отказал от живота си, използвайки смъртта й като оправдание? Възможно ли беше да е толкова празноглав или себичен? Защо изпитваше такава празнота и нищо не го удовлетворяваше?

Започваше да подозира, че през целия си живот е преследвал погрешни цели, но как можеше да намери сили да се пренасочи или дори да разбере каква да бъде целта му? Преди Кениди да умре, животът му се състоеше от трофеи и медали, а сега — от самосъжаление и отчаяние.

Той бе избягал от предишния си живот, но не бе намерил нищо. През последните четири години се носеше по течението и водеше безсмислено съществувание под бремето на спомените. И сега катастрофата беше неизбежна, а той нямаше решение и не знаеше изход.

Слънцето залязваше и той усети хладен полъх по наскоро обръснатата си глава. Питаше се какво да направи. Не искаше вече да спи във входовете или под мостовете на железопътните линии, но не можеше да понася и старата си спалня. Никъде не се чувстваше уютно. И отчаяно се нуждаеше от алкохол.

— Дължа ви един обяд — чу се глас, който го изтръгна от мислите му.

Крис се обърна и погледна красивата русокоса жена, която бе застанала зад него. Баща му беше малко по-нататък, чакаше до колата. Крис не можа да си спомни коя е тази млада жена, макар че му изглеждаше позната.

— Аз съм Стейси — каза тя. — Ти и приятелят ти почистихте след миещите мечки.

Едва сега той кимна и се усмихна. Едва-едва.

Отначало Стейси не го позна. Дългите мазни руси коси бяха изчезнали. Главата му беше избръсната. Страните му бяха хлътнали и около очите му имаше тъмни кръгове. Раменете му бяха все така отпуснати, но поне чувалите за боклук бяха заменени от скъпи кафяви мокасини.

— Страхотна прическа — усмихна се тя. Крис разсеяно потърка обръснатата си глава.

— Не е прическа, а медицинска процедура. Един тип ме удари с гаечен ключ. Имам петнайсет шева.

Той се обърна и показа ужасната рана на главата си.

— Божичко! — възкликна Стейси и след миг добави: — Слушай, Кънингам… Крис… трябва да говоря с теб.

— За какво?

— За Майк Бразил, за Сидни Сандърс и за всичко, което се случи във Ванишинг Лейк.

— Ясно — рече той и двамата се умълчаха. Вятърът разнесе сухи листа върху надгробните плочи.

19. Славата е мечтата на мъртвите

В Амарило се бяха качили на друг влак и се връщаха във Ванишинг Лейк. Сега, когато беше последовател на Християнския хор, на Декстър му бе определен личен съслужител9, който да го води по пътя на Божията мисъл. Този съслужител беше жестокият, закоравял във войната Рандъл Рейдър. Когато не слушаше безкрайните несвързани проповеди на Фанън Кинкейд, Декстър беше принуден да седи с Рандъл и да чете Библията от дълга филмова лента, която трябваше да държат нагоре към слънчевата светлина. Фотосите съдържаха само Стария завет и последната книга на Новия, Откровението на Йоана. Фактът, че всички други книги липсват, не се споменаваше. Рандъл започна обучението на Декстър, като се съсредоточи предимно върху Второзаконието — една от петте Моисееви книги, която всеки нов член на Християнския хор трябвало да разбере напълно. Рандъл му каза, че Фанън е съвременният Мойсей и се бори от името на Господ, опитвайки се да изведе паството си от метафоричен Египет, който в днешно време бил не корумпираната държава, а поквареното съзнание. Макар и загрубял от войната й живота по железопътните линии, Рандъл плачеше, докато четеше Второзаконието.

— „Никой от тия хора, от тоя зъл род, няма да види добрата земя, За която се клех, че ще дам на отците ви — почтително шепнеше той, докато четеше първата и втората глава на Второзаконието. — Тогава се обърнахме и тръгнахме по пустинята към Червено море.“

Декстър научи нова метафора за разделянето на Червено море. Рандъл му обясни, че железопътната система, от която Фанън извежда паството си, разделя морето от корупция и фалшиви морални ценности в Америка. Рандъл добави, че библейското му име е Ангела на пергамската църква — дълга и прекалено претенциозна титла, защото в края на краищата той беше само съслужител.

Докато четяха Второзаконието, погледът на Декстър бе привлечен от Божиите заповеди „Не убивай“ и „Не кради“.

Когато той попита за тези два крайъгълни камъка на християнството, Рандъл отговори:

— Как може човек да открадне нещо, което вече е откраднато? — А по отношение на убийството му припомни цитат от Евангелието на Лука, 22:36. — „А който няма, нека продаде дрехата си и да купи нож“.

Декстър се отказа да задава повече въпроси и примирено се съгласи с всичко. Бе попаднал в ръцете на фанатици.

Вечер всички сядаха в кръг в товарния вагон и топлеха ръцете си на огън, запален в тенекии, а Фанън им изнасяше политически, социални и религиозни лекции.

— Затворът е целувка по устните на поражението — тихо каза Кинкейд една вечер, когато обсъждаха неизбежното им хвърляне в затвора, ако позволят да ги заловят живи.

По пода на вагона бавно пробягваха сенки. Членовете на Християнския хор гледаха Фанън така, сякаш бе произнесъл нещо толкова важно, че се нуждаеха от време, за да го асимилират.

— Бойното поле на Армагедон ще бъде или в Канзас, или в Небраска, или в Мериланд — за хиляден път повтори той.

Всички седяха, мълчаха и размишляваха върху великите мъдрости на Фанън. Поради тази причина членовете на Хора рядко се осмеляваха да стъпват в онези щати.

— Гадните евреи контролират банковата система — продължи Кинкейд. — Това е предсказано в Откровението на Йоана с кошмарното му видение, което предрича, че никой няма да си намери работа или да си купи магазин10. За нас вече съществува възможност да живеем в общество без разплащане с пари в брой. Компютърните технологии извършиха това дело за евреите. Банковата система вече е мултинационална и сега юдеите контролират богатствата на света. Частните им банки дават кредити, които всъщност са дълг срещу валутата на различните страни, вместо да бъде така, както винаги е било — страните да пускат в обръщение валута въз основа на продуктивността на икономиката си. Тази промяна даде финансовата власт в ръцете на международните еврейски банки, които контролират всички нас.

Лекциите му бяха още по-емоционални, когато Фанън бръщолевеше неспирно за смесените бракове и замърсяването на чистата арийска кръв.

— Белите хора в Америка са овце — заявяваше той. — Нашите бели братя са слепи и не виждат какво става в Съединените еврейски щати.

Декстър слушаше и кимаше. Той беше хванат в капан. Бе направил ужасна грешка, когато разказа на Фанън за смъртоносната си тайна, скрита в запечатани контейнери в леденостудените води на дъното на Ванишинг Лейк. Той възнамеряваше да избяга от Дяволската работилница и после да вземе контейнерите, за да извърши сам следващия етап на изследванията. Бе споделил това в миг на неописуем страх, когато мислеше, че е на секунда от смъртта. Признанието му беше единственият коз за сделка. Сега Демил знаеше, че ако смъртоносното биологично оръжие попадне в ръцете на този фанатик, Фанън може безразборно да изтреби огромен брой от населението. Но Декстър не можеше да измисли начин да поправи грешката си.

Вниманието му отново бе привлечено от Фанън, който сега говореше за смъртта. От думите му ставаше ясно, че не очаква да оцелее във войната си срещу правителството на Съединените щати. Той твърдеше, че само ще нанесе първия удар и после ще загине. Други трябвало да вземат меча му и да маршируват към победата.

— Боб Матюс го е казал, преди да умре — продължи Фанън.

Напоследък Декстър слушаше много за Боб Матюс, мъченика бял сепаратист, убит от агентите на ФБР.

— Не забравяйте думите му — заповяда Фанън. — „Единственото, което знам, че не умира, е славата в мечтите на мъртвия.“

Всички седяха и мълчаха в тракащия по релсите товарен вагон и мислеха за собствената си смърт и слава като мъченици за Каузата. Всички освен Декстър, чиято единствена мисъл беше как да избяга. Но близостта на Рандъл Рейдър правеше това все по-невъзможно.

20. Аутопсията

Беше се стъмнило, а Бъди още чакаше Гари Айвърсън в ярко осветената чакалня на моргата. Той погледна през прозореца. В здрача едва се виждаха вълните по осветената от луната плажна ивица на юг от кея на Санта Моника. Още го преследваха параноични мисли, досущ бежанци, влачещи се подир претърпяла поражение армия. Бъди се опитваше да се пребори с желанието си да излезе и да извади запаса си от кокаин, скрит в резервната гума на поршето му. Но знаеше, че това ще бъде грешка. Кокаинът само щеше да предизвика още по-силна депресия, която понякога помрачаваше съзнанието му за няколко дни.

Бъди се замисли по-сериозно за лечение.

Само от време на време се сещаше за мъртвия си син, който лежеше в някоя от хладилните камери на ярко осветената морга.

Вратите на асансьора се отвориха и оттам излезе Гари Айвърсън. Кръвясалите му очи бързо мигаха. Не се беше бръснал от два дни и се бе издокарал в стил гръндж. Той тръгна към Бъди, като видимо влачеше крака.

— Не приличаш на лекар, а на шибан призрак — скара му се Бъди.

— Живеем в деветдесетте години, човече — въздъхна Гари. — Не съм добре и ти не си добре, но всичко е наред. Какво става?

— Тези типове тук казват, че съдебният лекар на окръга ще прави аутопсията. Сложили са тялото на Майк в изолатор, каквото и да означава това, по дяволите. Защо? Искам незабавно да ми го дадат!

— Господи, главата ми се пръска от болка! — изстена Гари и потърка очи.

— Боли те, защото онази курва Джинджър те е накарала да си инжектираш някой боклук. А Хайди се закле, че Джинджър се е отказала. Някой ден ще те затрие с нейните долнопробни наркотици.

— Джинджър е курва? — стъписа се Гари. — Тя е едно от момичетата на Хайди? Нали ми каза, че била актриса.

— Курва, актриса — все едно. Слушай, Гари, трябва да спреш аутопсията. Тук нещо не е наред.

— Джинджър е шибана курва? — повтори Гари. — А аз през цялото време мислех, че й е приятно да се чука с мен.

— На кого му пука? На курвите им се плаща не за да дойдат, а за да си тръгнат. А сега, моля те, разбери защо Майк е в изолатор. Там пускат само лекари.

В зала В за аутопсии на втория етаж на моргата се водеше ожесточен спор между съдебния лекар и полковник Лорънс Читик, който току-що бе долетял от Форт Детрик.

— Извинете — каза Айвърсън, приближавайки се към тях. — Идвам да уредя транспортирането на тялото на Майкъл Бразил в погребалния дом „Синайска планина“.

Не му обърнаха никакво внимание, а може би не го и чуха, защото гласът му беше тих и дрезгав. Полковник Читик се караше на висок глас с доктор Ърнест Уелш, съдебен лекар на Санта Моника. Той беше висок мъж с коси като лавров венец.

— Вие, изглежда, не разбирате. Не ме интересува кой във Форт Детрик ви е упълномощил — каза доктор Уелш.

Аз се подчинявам на градските власти. Тялото няма да бъде изкарано оттук преди да е изтекъл предвиденият от закона срок.

— Аз съм доктор Айвърсън, домашният лекар на семейство Бразил — повтори Гари, този път по-силно.

Уелш и Читик се обърнаха.

Скъсаните на коленете джинси, размъкнатите черни дрехи и умореният вид противоречаха на думите му.

— Съжалявам, но не съм спал четирийсет и осем часа — оправда се той, като забеляза недоумението им. — Бях на туристическа обиколка. Дойдох веднага щом можах. Бих искал да уредя нещата и тялото на Майкъл Бразил да бъде пренесено в „Синайска планина“…

— Няма да бъде пренесено никъде. Ще го закараме със самолет във Форт Детрик — прекъсна го полковникът.

— Кой сте вие? — попита Гари Айвърсън.

— Аз съм полковник Читик от СЕР към Центъра за контрол и превенция на заболяванията.

— СЕР?

— Служба за епидемиологично разузнаване.

— Единственият начин да го направите е като ми представите съответните документи — обърна се доктор Уелш към полковник Читик. — Трябва ми писмено искане, в което са посочени причините на Службата за епидемиологично разузнаване този труп да бъде транспортиран във Форт Детрик. Не мога да ви го дам без тези документи. Семейството му ще ми скъса задника от съдебни дела. Нали така, доктор Айвърсън?

— Абсолютно — убедено отговори Гари.

— Къде държите тялото? — попита Читик.

— Тук. Аутопсията е насрочена за двайсет и един часа тази вечер. Дотогава трябва да ми представите необходимите документи. Изпратете ми ги по факса и ще ви дам тялото. Инак ще извършим процедурата, както е предвидено по график.

Полковник Читик кимна, излезе от моргата и се качи в микробуса без странични стъкла, паркиран зад ъгъла на сградата. Лейтенант Нино Десилва изпитателно се вторачи в него.

— Искат документ от Службата за епидемиологично разузнаване, инак няма да дадат трупа.

— Тогава да вземем документ — каза Десилва.

— Трябва да минем по каналния ред. От Центъра за контрол и превенция на заболяванията също ще поискат тялото. Ще видят пораженията в мозъка и гъбестия енцефалит. Ще направят още изследвания, ще вземат гръбначномозъчна течност и накрая ще открият „Бледия кон“. Ще предадат случая на ФБР, които ще уведомят Конгреса, и с нас е свършено. — Читик млъкна и потърка чело. — Тази история не бива да се разчува. Аутопсията ще започне в девет. Трябва да я предотвратим.

— Отдавна не съм идвал тук — каза Уендъл на Стейси и Крис и удари спирачки.

Намираха се пред голям старомоден ресторант, построен в архитектурния стил на петдесетте години. Огромните прозорци гледаха към Колорадо Булевард в Пасадина. Госпожа и господин Кънингам се бяха прибрали вкъщи. Стейси слезе, наведе се през стъклото на колата и намигна на доктора, който остана зад волана.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита той. — Мога да се мотая наоколо.

— По-добре отиди да присъстваш на аутопсията в Санта Моника. Направиха ни голяма услуга, като я насрочиха за неделя вечерта. — Тя погледна часовника си. Беше осем и петнайсет. — После ще взема такси, ще оставя Крис и ще се срещнем у нас към единайсет.

Уендъл се поколеба, но Стейси му направи знак да тръгва. Искаше да разговаря с Крис Кънингам и смяташе, че ще научи повече от него, ако бъдат сами.

Уендъл й изпрати въздушна целувка и потегли. Стейси и Крис влязоха в ресторанта и седнаха на маса до един от прозорците, откъдето се виждаше паркингът.

— Господи, това място е много официално — каза Крис. — Хайде да отидем в някой бар.

— Поръчай си каквото искаш — каза Стейси, без да обръща внимание на думите му. Сервитьорката им даде менюто и се отдалечи. — Ти и Майк свършихте добра работа в двора. Аз черпя.

— Защо си направи труда да ме издириш? — Сините му очи изпитателно се вторачиха в нея. Той явно бе изгубил вярата си в човешките същества. — Ще ми кажеш ли за какво всъщност става въпрос?

— Имаш право. Наистина изминах дълъг път, за да те намеря — призна Стейси, бръкна в чантата си и извади проявените снимки, които бе направила край Ванишинг Лейк. — Познаваш ли този човек?

И посочи снимката на Фанън Кинкейд, направена след като той бе застрелял двамата войници на бейзболното игрище.

— Повечето от хората му имаха инициалите ПТВА, татуирани на ръцете — добави тя.

Крис дълго гледа снимката, пресмятайки риска, преди да отговори. Това беше същият човек, когото бе видял да застрелва двама войници. Когато Стейси спомена за татуировките, той изведнъж се сети кой е този мъж.

Бе чувал разни истории за него около огъня в биваците за скитници.

— ПТВА означава Пътници по товарните влакове на Америка — каза той. — Мисля, че името му е Фанън Кинкейд. Предвожда някаква църква, проповядваща превъзходство на бялата раса. Пътува по товарните влакове, за да се крие от властите. Убивал е скитници само защото са били в един и същи влак. Казват така: ако видиш смахнат фанатик със сребристобели коси, плюй си на петите и бягай.

— Страхотно. Декстър Демил е с него. Един Господ знае какво може да означава това.

— Кой е Декстър Демил?

— Той е единствената причина да тръгна да те търся. Трябва да отидеш в болница. Аз ще уредя този въпрос, но трябва незабавно да те прегледат.

— Защо?

— Майк Холивуд не е умрял от прекършване на ларинкса.

— Кой казва, че ларинксът му е бил прекършен?

— Ти, Казал си го на Роско Мос в Бадуотър.

— Господи, ти си ходила навсякъде!

— Роско Мос е изпратил тялото на Майк на някакво място, наречено Гъвърнмънт Кемп, и там са го прегледали. Лекарят казал, че на гърлото на Майк му няма нищо. Не това го е убило.

Крис се поколеба, сетне въздъхна.

— Мислех, че съм го убил аз.

— Не си ти, а нещо друго.

Сервитьорката се приближи до тях и те си поръчаха хамбургери и ванилови шейкове. Крис отново погледна Стейси.

— Това все още не обяснява защо искаш да отида в болница.

Тя се вторачи в него и реши, че най-добрият начин да го накара да й помогне е като бъде откровена с него. Въпреки алкохолизма си, той все пак бе завършил колеж и бе награден със Сребърна звезда за храброст. Стейси се надяваше, че истината ще го мотивира.

— Мисля, че Майк е умрял, защото е бил заразен с нов вид биологично оръжие, разработено от Декстър Демил — отговори тя и му разказа за програмата във Форт Детрик, за адмирал Зол, за работата на Декстър Демил в затвора на Ванишинг Лейк и за заболяването, причинено от приона. — Демил създава протеини убийци, които атакуват мозъчния център, контролиращ настроенията. Прионът предизвиква гняв и унищожава средния мозък, който контролира преглъщането и другите рефлекси. Във финалния стадий има пристъпи на насилие.

— Точно това се случи с Майк — тихо каза Крис.

— Заразата е била пренесена от комари. Мисля, че Майк е бил ухапан от комар, изпуснат от лабораторията в затвора край Ванишинг Лейк. Има вероятност и ти да си ухапан.

— Но не трябваше ли вече да проявявам симптомите? Майк почина преди два дни.

— Може би в организма ти има антитела, които забавят процеса. Вероятно имаш някаква имунна защита или си станал само преносител, без самият ти да показваш симптоми. Ако е така, кръвта ти може да е безценна, за да ни помогне да разработим защитни тела.

Сервитьорката донесе хамбургерите и ваниловите шейкове и се отдалечи. През тези няколко секунди Крис сякаш леко се промени. Той изправи рамене, вдигна брадичка и в сините му очи блесна гняв.

— Дъщеря ми Кениди почина от нещо, с което се заразих по време на войната в Персийския залив. Аз бях преносителят. Не се разболях, но Кениди се роди с множество… — Той млъкна и пое дълбоко дъх. — Тумори. Стотици. Растяха в нея и накрая я убиха.

— Съжалявам — тихо каза Стейси. Крис кимна и се унесе в спомени.

Докато го чакаше да се овладее, тя изведнъж се сети за нещо, което Макс й бе казал за странния синдром на ветераните от войната в Персийския залив.

— В Хънтсвил, Тексас — бавно започна Стейси, — е избухнала епидемия от нещо, което приличало на синдрома от Персийския залив. Заразили са се над двайсет души. И там имало затвор като във Ванишинг Лейк и тайни научноизследователски лаборатории, финансирани от университета „Сам Хюстън“. Според статиите във вестниците, които прочетох, медицинският персонал на затвора внезапно е бил преместен и за една нощ заменен от лекари от университета „Сам Хюстън“. Новите учени били бивши военни. Там явно са извършвали свръх секретни експерименти. Всичко това щеше да бъде потулено, ако неколцина от цивилните служители на затвора не проявили същите симптоми като на затворниците и не се наложило да бъдат закарани в местни болници. Няколко от цивилните починали. Болестта приличала на синдрома от Персийския залив — болки в мускулите, повръщане, общо физическо неразположение и умора. Някои имали ужасни обриви и рани по телата. Странното е, че това се е случило през 1985-а, цели шест години преди войната в Персийския залив.

— Но как е станало?

— През 1985 година Саддам Хюсеин беше съюзник на Съединените щати. Ирак водеше война с Иран, а Иран държеше американски заложници. В Ирак е имало бивши американски военни, действащи като „съветници“. Вероятно Щатите са доставяли химически оръжия на Саддам Хюсеин, за да ги използва срещу иранците. Пентагонът започна да бомбардира иракските складове за биологични оръжия шест години по-късно, в края на войната в Персийския залив, а после се правеха, че не знаят нищо за синдрома.

Крис се замисли върху това. Бе изял само една хапка от хамбургера си и сега го остави и бутна чинията си настрана.

— Хайде да увием храната за вкъщи. Не съм гладен — каза Крис. Изпитваше непреодолимо желание да пийне алкохол, за да успокои нервите си.

Стейси направи знак на сервитьорката, която занесе хамбургерите в кухнята, за да ги опаковат.

— А коя си ти? Явно не си провинциалистка, която сервира хамбургери в планински ресторант. Да не си правителствен шпионин или нещо подобно?

— Не — усмихна се Стейси. — Аз съм почти доктор по микробиология. Бях на косъм от защитата на доктората си.

— И не защити?

— Това е дълга история.

Крис не настоя да знае повече и млъкна. Погледът му беше унесен, сякаш се бе пренесъл някъде далеч. Стейси изведнъж си спомни за доктор Мартин Дък във Форт Детрик и за аутопсията, която той правеше на шимпанзето — шимпанзето с гроздове от тумори в кръвоносните съдове. „Изследваме пиридостигмин бромида, съдържащ се в препарат против насекоми, който използвахме по време на войната в Персийския залив. Мисля, че по погрешка се забърка неприятен коктейл от химични съединения… Прилича на състоянието на някои от децата на ветераните от Персийския залив“ — бе казал той.

Сервитьорката се върна и сложи на масата опакованите хамбургери. Стейси плати сметката и двамата с Крис станаха.

— Да вървим — каза тя. — Имаме много работа.

Уендъл Кини пристигна в моргата в Санта Моника малко след девет вечерта.

Забърза към асансьора и се качи на третия етаж. Озова се в чакалня с прозорци, които гледаха към океана. Не бе идвал тук и се огледа, за да види някой, който да му каже къде да се преоблече. Доктор Уелш го бе поканил да присъства на аутопсията. Кини видя загорял от слънцето чернокос мъж, облечен в костюм на Армани и фланелка, който се бе вторачил в океана. Когато Уендъл мина покрай него, мъжът не се обърна.

След десет минути Кини си сложи престилка и надяна хирургични ръкавици. Лаборантката го заведе в зала В за аутопсии на втория етаж. Той бързо влезе и видя, че аутопсията вече е започнала. Извършваше я доктор Уелш, който тъкмо разрязваше гръдната кост с електрически трион „Страйкър“.

В помещението имаше още един човек. Той и доктор Уелш си бяха сложили обикновени очила и маски вместо високоефективните филтърни маски, каквито бе препоръчал Уендъл.

— Трябва да има максимална стерилност — каза той.

— Как си, Кини? — попита Уелш. — Ела при нас. Не се тревожи. Ще действаме бавно и изключително предпазливо.

Доктор Уелш бръкна в гърдите, за да извади сърцето, и започна да прерязва аортата.

Когато аутопсията започна, Нино Десилва бе стигнал до третия етаж. Беше неделя вечер — обикновено неработно време в моргата. През почивните дни се извършваха само спешни аутопсии. Биологичният риск представляваше такъв спешен случай, но малцина служители бяха дежурни. Нино Десилва бе разделил четиричленния екип. Люк Питърсън беше с него, а Калвин Уотс и Томи Спаркс вече бяха влезли в залата за аутопсии. В коридора нямаше никого, затова Нино Десилва бързо изскочи от стълбището и лесно преодоля съпротивата на единствената медицинска сестра в стаята за персонала. Тя изгуби съзнание и той завърза устата, ръцете и краката й, после двамата с Питърсън слязоха на втория етаж.

Сержант Уотс бе намерил количка и пред зала В командосите спряха, сложиха си високоефективни филтрови маски за пречистване на въздуха и извадиха от раниците си картечни пистолети.

Нино Десилва отвори вратата с ритник.

— Какво става, по дяволите? — извика доктор Уелш.

— Сложете тялото в този чувал! — заповяда Нино. Доктор Уелш се втрещи.

— Тук правим аутопсия. Какви ги вършите? Този човек е мъртъв.

Уендъл Кини обаче знаеше точно какво търсят командосите.

Нино Десилва се приближи до доктор Уелш и го удари в устата с приклада на картечния си пистолет. Докторът падна като отсечено дърво. Маската му се обагри в кръв.

Неизвестно поради каква причина на Гари Айвърсън му хрумна да изтръгне оръжието на мъжа, намиращ се най-близо до него. Никога през живота си не бе участвал в схватки и сражения и беше последният човек, който би могъл да стане герой, но въоръженият мъж пред него не му обръщаше внимание, а картечният пистолет висеше на дясното му рамо…

Без да знае защо и дори без да пресметне риска, Гари посегна към оръжието. Командосът усети движението зад гърба си, светкавично се обърна, сграбчи Айвърсън за ръката и го блъсна към масата за аутопсии и разрязаното тяло на Майкъл Бразил. Гари вдигна ръце, за да се предпази от удара, но едно от ребрата на Майк мина през гумената ръкавица на дясната му ръка и го поряза. Айвърсън изкрещя от болка. Към него се насочиха четири картечни пистолета. Той беше на секунди от смъртта.

— Съжалявам… Съжалявам… моля ви — захленчи Гари. — Не ме убивайте.

— Сложете трупа в чувала! — извика Нино.

Командосите взеха сърцето на Майк, което вече беше сложено в контейнер, надянаха дебели гумени ръкавици, напъхаха тялото в стерилния чувал с цип, който бяха донесли, и го хвърлиха на количката.

Нино Десилва изтръгна телефона от стената и се обърна към хората си.

— Един от нас ще пази пет минути пред тази врата. И ако някой си покаже навън главата, ще му я пръсне.

Гари стоеше и гледаше раната на ръката си, от която течеше кръв. Доктор Уелш беше в съзнание, но устата му още кървеше. Тримата гледаха часовника на стената и мълчаха.

Минаха три минути и търпението на доктор Уелш започна да се изчерпва. Той стана от пода и излезе от залата за аутопсии. Един по един и останалите се изнизаха след него. Уендъл Кини остана последен. Огледа се, видя, че скалпелът на доктор Уелш е на пода, взе го, внимателно го пусна в един найлонов плик и го запечата. Пъхна го в джоба си и излезе.

В коридора имаше само една медицинска сестра — беше завързана за един стол. Доктор Уелш сряза пластмасовите белезници и я освободи, после се обади в полицията.

Гари Айвърсън отиде при Бъди Бразил.

— Свърши ли? — попита Бъди. — Майк ще изглежда ли добре? Защото искам хубава церемония. Равинът каза, че тялото трябва да бъде погребано до двайсет и четири часа.

— Да се махаме оттук, по дяволите! — изсъска Гари и се качи в асансьора.

— Разбраха ли какво го е убило? Знаят ли защо е умрял?

— Да се махаме! — повтори Гари, дръпна го в асансьора и натисна копчето за партера.

Бъди видя кръвта, която капеше от дланта на Айвърсън и се стичаше по пръстите му, и попита:

— Какво ти е на ръката, по дяволите?

21. Не предавай миещия мечок

Изи, керамичният миещ мечок, беше строшен на пода най-малко на петдесет парчета. Стейси коленичи и започна да ги събира.

— По дяволите! Как е станало това?

Крис Кънингам стоеше зад нея.

— Може да е от земетресението. Онзи ден е имало земетресение от четвърта степен — каза той.

Стейси не бе чувала за това, защото по това време беше в Бадуотър. Изведнъж, докато гледаше счупения Изи, от очите й бликнаха сълзи. Тя внимателно събра парчетата и ги сложи на масата в трапезарията.

Крис погледна строшената фигурка и сълзите, стичащи се по лицето на Стейси, и каза:

— Събери и малките парчета. Ще го залепя, ако имаш лепило.

— Не е необходимо — каза тя, после неочаквано промени решението си. — Имам лепило за обувки.

— Донеси го. Когато бях ученик, лепях всички счупени чинии и вази вкъщи. Имам опит.

Стейси отиде в банята да вземе лепилото, а Крис огледа хола. В апартамента имаше следи от мъжко присъствие — футболна топка, боксова круша и фланелка на отбора по бокс на Станфорд. Той разгледа библиотеката. Някои от книгите бяха от доктор Максимилиан Ричардсън. Крис се запита дали той е баща й или брат й, или Стейси е омъжена. Забеляза барчето и когато се приближи, видя, че там има всякакви ликьори. После съзря бутилка бренди и си наля една чаша.

В спешното отделение на болница „Хънтингтън“ в Пасадина Крис и Стейси бяха дали кръв и проби от кожа. Стейси бе казала, че на другия ден доктор Кини ще ги вземе от болницата и ще ги изследва в лабораторията в университета на Южна Калифорния. Когато го претеглиха, Крис установи, че е отслабнал с осем килограма.

Бе решил да вземе колата на баща си и да закара Стейси до апартамента й. Искаше да говори с Уендъл и да разбере какво всъщност се е случило с Майк Холивуд. Бяха взели такси до къщата на баща му и Крис влезе вътре, а Стейси го чакаше в колата. Докато излизаше, той спря пред барчето и пийна водка направо от бутилката. Това беше преди час. Сега изпи чашата бренди и усети топлината му. Бързо си наля втора чаша и я занесе на масата в трапезарията. Като повечето алкохолици, той беше специалист по пиенето. Пиеше достатъчно, за да успокои нервите си, но не толкова много, че да падне под масата. Сутрин се чувстваше зле, но бързо се оправяше с едно питие.

Стейси донесе лепилото и седна срещу Крис.

— Номерът е да започнеш с малките парчета. С големите е лесно — каза той.

Тя го наблюдава известно време, после каза:

— Питам се къде ли е Уендъл. Минава единайсет и половина. Аутопсията би трябвало да е приключила. Трябваше вече да е тук.

— Може би е продължила по-дълго.

Стейси кимна и започна да му помага да подрежда парчетата. Погледът й се спря на чашата бренди до лакътя му, но тя реши да не коментира това.

— Видях снимката в кабинета на баща ти. Крис не каза нищо.

— Бил си полузащитник в отбора на университета в Лос Анджелис.

— А ти си почти доктор по микробиология.

— Не искаш ли да говорим за добрите стари времена?

— И ти не искаш. Дай ми лепилото.

— Не предавай миещия мечок — каза Стейси и изхлипа.

Крис я погледна и попита:

— Кой е Максимилиан?

— Идеалният ми партньор. С него се чувствах пълноценна. Преди да срещна Макс, винаги бърках. Той ми показа как всъщност стоят нещата. Макс правеше всичко за мен. Дотогава това не ми се беше случвало.

— Къде е той сега?

Тя прехапа устни и му подаде няколко керамични шарчета.

— Виж къде ще ги сложиш.

— Стейси, в ресторанта ти каза нещо за синдрома на ветераните от войната в Персийския залив. Бих искал да прочета онези статии за Хънтсвил, Тексас, ако са ти подръка. — Дългите му пръсти внимателно нареждаха парчетата на Изи. — В теб ли са статиите? Може ли да ги взема за известно време?

— Да. — Стейси стана, отиде в кабинета си и започна да рови в чекмеджетата. — Никой няма да успее да докаже, че синдромът на ветераните от Персийския залив е изобретен от американците и първо изпробван в Хънтсвил, Тексас. Това е само теория, подкрепена от няколко странни инцидента.

— Въпреки това искам да прочета статиите.

— Единствената причина, поради която споменах Хънтсвил, беше защото случилото се там много прилича на това във Ванишинг Лейк. — Стейси се върна и сложи папката със статиите на масата. — Ето. В Хънтсвил е имало нещо, наречено ТРИИОС. Това означава Тексаски регионален институт за изучаване на околната среда. Парите били получавани чрез университета „Сам Хюстън“. Ако ги проследиш, ще установиш, че средствата идват от Вашингтонския мозъчен тръст, който е финансиран от Отдела за специални проекти на Пентагона, по онова време оглавяван от адмирал Зол. Една от разболелите се жертви през 1985 година е била жена, Джули Медли. Има статия за нея. Съпругът й Клейтън работел в затвора в Хънтсвил и се предполага, че той я е заразил. Лявата половина на тялото й започнала да се деформира като при полиомиелит. Историята със странното заболяване се разчула в пресата и по някои от тексаските телевизионни станции. Неколцина други цивилни, свързани със затвора, проявили същите симптоми. Лекарите в Хънтсвил взели кръвни проби и заявили, че са изолирали странни непознати микроорганизми, които били изпратени в болница „Уолтър Рийд“ за изследване. И оттам изтекла информация.

— Каква?

— Микроплазмата в кръвта на Джули имала изключително необичайна структура на ДНК. Това показвало, че микроорганизмът вероятно бил създаден по генноинженерен път. Седем години по-късно същият фрагмент на ДНК е бил открит в кръвта на ветераните, страдащи от синдрома на Персийския залив.

Крис я погледна. В очите му блесна гняв.

— Синдромът никога нямаше да порази американските войници, ако първо ние не го бяхме пренесли в Ирак през осемдесетте години.

Тя кимна. В същия миг на вратата се потропа. Стейси отвори и видя Уендъл — изглеждаше уморен и бе по-разрошен от всякога.

— Какво стана? — попита тя. — Много се забави.

— Бях в полицията в Санта Моника — изръмжа Уендъл, влезе и се отпусна на любимото кресло на Макс. — Четирима типове с високоефективни филтърни маски и картечни пистолети нахлуха в залата за аутопсии и откраднаха тялото.

— Шегуваш се!

— Каквито и да бяха, те знаеха, че Майк е умрял от болестта на прионите, и откраднаха тялото, за да потулят този факт.

Мислите на Стейси трескаво препускаха в главата й.

— Може да са били от Дяволската работилница… — каза тя.

— Господ да ни е на помощ — въздъхна Уендъл, облегна се назад, затвори очи и не спомена, че е откраднал скалпела от аутопсията.

22. Черната атака

Беше почти един след полунощ, понеделник.

Крис бавно караше новия линкълн „Континентал“ на баща си и спазваше пътните знаци. В кръвта му имаше достатъчно алкохол, за да оцвети балона, и той не искаше да го арестуват за шофиране в нетрезво състояние.

Излезе на Пета улица. Старите сгради от трийсетте години контрастираха на новите остъклени небостъргачи и приличаха на бедни роднини на богаташка сватба.

До олющените тухлени стени бяха натрупани кутии и кашони — жилища на бездомници. Навътре в тесните преки горяха огньове в тенекии.

„Среднощна мисия“ се намираше на Пета улица, на една пресечка от Уилшър. Крис намери свободно място за паркиране срещу църквата на Армията на спасението, включи скъпата алармена система на линкълна, после тръгна по улицата и влезе в Мисията, където преди две години бе прекарал много нощи на твърдо легло, измъчван от пиянство и кошмари.

— Тук ли е Кланси? — обърна се той към стареца, който метеше помещението.

Двамата не се познаваха, но веднага разбраха, че са сродни души, стигнали до дъното и останали доволни да почиват там.

— Горе в трапезарията е. В момента тук е пълно и имаме списък с чакащи.

Крис не каза нищо и се качи на втория етаж на сградата в испански стил. Там имаше голяма трапезария, пълна с дървени маси и метални столове.

Кланси бе с гръб към него. Беше шейсетгодишен, но движенията му бяха енергични.

Навремето Кланси Блек беше легенда на боксовия ринг. Наричаха го „Черната атака“. Безскрупулните организатори на боксови мачове го бяха използвали като вещ за еднократна употреба. Той обаче имаше лъвско сърце и през шейсетте години се боксира за титлата в средна категория, но противникът го разкървави и мачът бе прекратен. Когато кариерата му свърши, останаха само спомените и алкохолът. Кланси стана клиент на Мисията и повръщаше кръв от кръвоизливи в хранопровода заедно с другите пияници в уличката зад сградата. И тогава с Кланси Блек се случи чудо. По време на пиянски унес му се яви видение. „При мен дойде Господ Иисус и ме изпълни с величието Си“ — със страхопочитание прошепна Кланси. И оттогава той реши да се посвети на висше призвание, на висшата сила. Тази случка го накара да престане да пие, изпълни го със святост, спаси живота му и му даде бъдеще. Господ се всели в Кланси, който стана шеф на „Среднощна мисия“. Той беше единственият, който бе накарал Крис да се откаже от алкохола, макар и за малко. Преди три години Крис издържа без пиене трийсет дни, после не устоя и засрамен избяга, за да пътува по товарните влакове.

— Може да я използваш, Дани — тъкмо казваше Кланси на готвача. Двамата гледаха датата на консерва говеждо месо. — Сложи я в яхнията утре. Със сигурност ще е по-добре да ядат това, отколкото боклуците в кофите за смет, където са пикали плъхове.

Плешивата глава на Кланси лъщеше от топлината и яркото неоново осветление. Той се обърна, видя Крис и леко изкривеното му от бокса лице разцъфна в усмивка.

— Сигурно си обрал някоя банка, за да си купиш тези мокасини — рече Кланси.

— Как си? — попита Крис.

Чувстваше се неудобно и се срамуваше. Главата му беше замаяна. Винаги започваше така с Кланси. Искаше да му достави удоволствие и да бъде откровен с него. Крис съзнаваше как изглежда и Кланси сигурно забелязваше разширените капиляри на зачервеното му от алкохола лице.

— Реджи Безразсъдния и Джак Алабама ми казаха, че обикаляш с товарни вагони великите Съединени щати.

— Трябва да говоря с теб, Кланси.

— Ела да пием кафе.

Двамата напълниха чашите си и отидоха в трапезарията. Минаваше два часът и в Мисията беше необичайно тихо. Крис си спомни, че алкохолиците изпадаха в унес в десет вечерта. Кланси седна срещу него и зачака.

— Трябва да се излекувам — каза Крис.

— Да, несъмнено.

— Но как? Непрекъснато си повтарям, че съм приключил с пиенето, но се самозалъгвам.

— Вече ти казах, че трябва да намериш висша сила, чудо.

— Откакто Кениди почина, не мога да се обърна към Бога. Преди това вярвах, но сега… — Крис наведе глава. — Знам, че ти си се справил по този начин, Кланси. Но аз се съмнявам дали ще мога да го сторя. Има неща, с които не мога да се примиря.

— Питаш се що за задник е тоя Господ, който ти отне момиченцето и я накара да страда толкова много, нали?

Крис не помръдна и не каза нищо, но Кланси видя потвърждението в очите му.

— Да. Понякога е така. Вярата в Бога не винаги помага — ухили се Кланси.

Крис не се сдържа и също се усмихна.

— Мисля, че хората, които създадоха този проблем на мен и на Кениди, са във Форт Детрик, Мериланд, в една тайна лаборатория, наречена Дяволската работилница. Те са и в покровителствена от ЦРУ компания на име „Лаборатории Мерк“. Може би Съединените щати са доставяли биологични оръжия на Ирак. Вероятно ние сме създали синдрома от Персийския залив. За пръв път са го изпробвали тук, през осемдесетте години.

Кланси го погледна и попита:

— Е, и?

— Искам да ги спра, Кланси. Да ги разоблича и да им отмъстя заради Кениди, Лора и себе си. Това е първото нещо в безсмисления ми живот, за което ми пука.

— Ами направи го тогава.

— Не мога. Не мога да спра да пия. Опитвам се, но започвам да треперя и изпадам в делириум тременс. И нарушавам обещанието си.

— От пет години тук всеки ден виждам хора, които се опитват да намерят отговора. Те търсят висшата сила в Господ, но не могат да я намерят. И знаеш ли защо? Защото са зависими от алкохола. Повечето ми клиенти биха изпили огромни количества само за три дни. И ти, и те не знаете какво е умереност. И така, когато не може да намери висша сила, човек продължава да пие. Един ден някой друг идва тук и е обул обувките му. Казва ми, че онзи, другият тип, е умрял в кашон, без да има към кого да отправи молитвите си, и аз разбирам, че това е защото не е намерил своето чудо. Ти трябва да имаш висша сила, Лъки. Ние, които сме обсебени от алкохола, не можем да го направим сами.

— Защо?

— Всеки може да спре да пие за известно време. Виждал съм мъже, които не пият цяла седмица, и съпругите им престават да им крещят, но това е временно. Желанието остава. А желанието е физическа алергия, съчетана с психическа обсебеност. Това е опасна и трудно преодолима комбинация, затова трябва да имаш висша сила, нещо, което да те крепи и да ти дава сили, когато решителността ти отслабне.

— Но не и Господ. Чувствам се лицемер, когато се моля. Трябва да намеря пътя към Него, когато съм готов. Когато не съм толкова…

— Нервен — довърши мисълта му Кланси. Крис не каза нищо.

— Ако не можеш да паднеш на колене пред Бога, тогава намери висша сила в отмъщението. Ти искаш да издириш типовете, които са направили онези химични вещества, нали? Тогава отиди и ги намери. Превърни отмъщението в своя висша сила. По дяволите, Крис, всичко помага, стига да означава достатъчно много за теб. Пари, омраза, любов, дори жени. Трябва само да го искаш силно и да си готов да служиш на нещо по-голямо от себе си.

Крис дълго го гледа и накрая кимна.

— Познавам хора, които пет години се молиха на Бога, за да не пият трийсет дни. — Кланси хвана ръката на Крис. — Трябва да го правиш секунда след секунда. Ти стъпваш по под, който може да не те издържи, и всеки ден на въздържание е само обикновен ден и нищо повече.

— Как да се справя с пристъпите на делириум тременс? Не мога да ги преодолея.

— Трябва да ги преодолееш, синко. Ще се стегнеш и ще го направиш. За това няма лек. Организмът ти се е скапал. Излизането от това състояние не е нито приятно, нито лесно. И после няма да пиеш, докато търсиш отмъщение за смъртта на дъщеря си. Това е твоята висша сила.

— Ще бъдеш ли до мен, Кланси? Да ме пазиш да не се предам на слабостта?

— Това ми е работата, Крис. Така служа на моята висша сила.

Лъки се качи на горния етаж, легна в леглото на Кланси и се запита колко време ще мине, докато започнат халюцинациите.

23. Висшата сила

Буболечките започнаха да пълзят по тялото му на сутринта, докато си приготвяше закуска. Беше десет часът и той пържеше яйца и поглеждаше неспокойните дрипави хора, изпълнили трапезарията. Лицата им приличаха на избелели пластмасови маски, показващи празнотата в душите им. Неколцина от тях, с които бяха пили заедно през годините, му кимнаха и се отдалечиха. Не се зарадваха, като го видяха, нито бяха щастливи, че се е върнал. Просто минаха покрай него, тътрейки крака, и тръгнаха да търсят хубави места на тротоара, където да стоплят кръвта си на слънцето, досущ пустинни влечуги.

Първата голяма, космата буболечка се материализира на ръката му като специален ефект във филм. Крис спря да бърка яйцата и силно разтърси ръка. Но огромният паяк се вкопчи в плътта му и я разкървави. Крис изкрещя от ужас.

Двама от мъжете в кухнята го хванаха, а другите хукнаха да извикат Кланси. После заведоха Крис в отделението за делириум тременс — стая с бетонни стени в мазето на Мисията. Много алкохолици се бяха борили с демоните си в това студено, тясно помещение.

Крис се гърчеше и тресеше като обезумял, докато гадините пълзяха по него. Някои напираха към очите му, други се бяха вкопчили в гладко боядисаните стени, трети висяха на тавана над главата му и чакаха реда си. Той крещя, докато не прегракна.

Едва следобед съзнанието му леко се проясни. Кланси седеше до него, държеше ръката му и го окуражаваше. Крис повръща, докато от стомаха му започна да излиза само жълт сок.

Най-после заспа и се събуди след няколко часа. Отвори очи, но не помръдна, защото беше убеден, че още е нападнат от насекоми. Нещо пъплеше по кожата му, но Крис не видя космати осмокраки паяци. Опита се да стане, но нямаше сили и отчаяно се нуждаеше от алкохол. Искаше да се качи в линкълна и да се прибере в Пасадина. Не можеше да престане да мисли за барчето в дома на баща си и за редиците бутилки с пъстри етикети — водка, шотландско уиски, бърбън, ром. Устата му се изпълни със слюнка. Той облиза устни и се опита да отвори вратата на бетонната стая. След минута ключът се превъртя и вратата широко се отвори. На прага застана възрастен мъж с пясъчноруси коси.

— Как си, братко?

— Трябва да се махна оттук — отговори Крис и се опита да мине покрай него.

— Кланси иска да говори с теб.

— Трябва да тръгвам. Мъжът забърза по коридора.

Крис се качи по стълбите до вратата на Мисията. Бавно тръгна надолу по стъпалата, като се държеше за металните перила. Колата беше на отсрещната страна на улицата и Крис фокусира зрението си, за да стигне до нея.

— Лъки!

Той се обърна и видя, че Кланси стои на вратата. Явно бе станал от леглото, защото беше само по гащета.

— Къде отиваш?

— Трябва да вървя.

— Ти премина състоянието на делириум тременс, момче. И сега ти се иска да пийнеш нещо. Всички правят така. Не бъди като тях. Прочисти организма си. Вдигни чело! Уповавай се на висшата си сила. Можеш да го направиш!

Крис беше толкова немощен, че краката му трепереха. Налагаше се да се държи за перилата, за да не падне.

— Трябва да вървя, Кланси — тихо каза той. — Трябва да си отида вкъщи.

— Никъде няма да ходиш.

Черната атака беше шейсетгодишен и тежеше само шейсет и осем килограма, но още имаше широките рамене и тънката талия на боксьор. Той пъргаво се приближи до Крис.

— Не ме карай да те бия, Лъки. Влез вътре. Крис облиза устни.

— Хората, които са направили онази гадост в Персийския залив, ти се подиграват, Крис. Мотаят се в големите си къщи и ти се смеят. „Държим в ръцете си скапания Крис Кънингам, защото той не може да служи на висшата си сила. Ще пикаем върху него и върху мъртвата му дъщеря.“

Крис погледна Кланси с умоляващ поглед, сетне тръгна към линкълна. Кланси се придвижи мълниеносно, както навремето правеше на ринга, застана пред него и го блъсна в гърдите. Двамата се вторачиха един в друг по средата на безлюдната, влажна от мъглата улица.

— Не мога да го направя, Кланси. Не мога.

— Те казват, че Крис Кънингам е мухльо. Казват, че ще пикаят на гроба на момиченцето му.

Крис замахна към Кланси, който ловко избегна удара и отново го блъсна в гърдите. Крис се преви на две и започна да хрипти. Кланси го сграбчи за ризата и го изправи.

— Да. На Крис Кънингам никога не му е пукало за друг освен за него. Всичко е за горкия Крис. Той се самосъжалява и се дави в алкохол. А дъщеричката му? Не, Крис не го е грижа за нея. Затова можем да я заразим с каквото си щем и да я напълним с тумори. Това няма да има никакво значение, защото Крис Кънингам се притеснява само за себе си. Той няма висша сила.

Крис се разрида. Кланси сложи ръка на рамото му. Сърцето му се късаше от мъка, като го гледаше.

— Не мога — изхленчи Крис.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита Кланси и поведе приятеля си обратно към Мисията.

Дванайсет часа по-късно, в шест същата вечер, Крис беше изкъпан и облечен. Лицето му беше избръснато, а дрехите — изпрани и изгладени. Кланси го заведе до линкълна. Крис бе стоял в Мисията по-малко от двайсет и четири часа. Трепереше, но беше трезв.

— Искам да ми кажеш кой уби момиченцето ти.

— Адмирал Зол. Прочетох няколко статии. Той ръководи програмата във Форт Детрик. Оглавявал е специален проект на Пентагона, когато са правили експерименти в затвора в Хънтсвил през осемдесетте години.

— Как изглежда този тип?

— Не знам. Не съм го виждал.

— Нищо. Помъчи се да си го представиш и да го опишеш.

— Той е… едър.

— Едър. Да. Трябва да е такъв. Друго?

— Има черна коса и черни, зли очи.

— Да, той е. Същият. Черни, зли очи като на дявола. Да, добре го описа.

— И… не му пука за хората.

— Никога не му е пукало, Крис. Гадно копеле.

— Той… — Крис млъкна и наведе глава. — Всички в Залива казваха, че съм герой. По дяволите, аз само се опитвах да остана жив. Бих избягал от частта си, но не знаех къде се намирам и накъде да тръгна.

— Не ни пука. за теб, Крис. Вече не. Ние служим на отмъщението. Разкажи ми още за адмирал Зол.

— Не го е грижа, че биологичното му оръжие е убило момиченцето ми. И че съсипа живота ми.

— Да ти го начукам. Не ми пука за теб. Тук не става дума за теб. Не искам да слушам как са те прецакали. Престани да оплакваш горкия Крис Кънингам. Отмъщението трябва да е насочено към определена цел. Навън, не навътре. Това е висшата сила. Ти трябва да служиш на нея, а не тя на теб.

— Той… я уби и не му пука. Интересуват го само парите и властта.

— И кой ще види сметката на този гаден кучи син?

— Аз — тихо и неубедено каза Крис.

— Отиди да отмъстиш, Крис. Мисли само за това. Но изпиеш ли и глътка алкохол, онова копеле ще разбере и ще победи. Отмъщението е твоята сила, но онзи гадняр вижда всичко. Той ще разбере, ако се провалиш, затова недей да пиеш. И ще сразиш този лайнар.

Крис кимна. Кланси пъхна в ръката му четирийсет долара.

— Ето малко пари и телефонния ми номер. Не се прибирай вкъщи, синко. Не отивай в къщата на баща си. Не знам защо, но голяма част от негативните ти чувства е там. Когато си в онази къща, ти се вглъбяваш в себе си и започваш да се самосъжаляваш. Пиеш. Трябва да се съсредоточиш само върху висшата си сила. Не мисли за нищо друго.

— Благодаря, Кланси.

Черната атака кимна и го гледа, докато колата потегли.

Крис не знаеше къде да отиде. Не вярваше никому. Кара безцелно няколко часа. Много му се искаше да пийне нещо, но прогони това желание и се замисли за Кениди. Горката, безпомощна Кениди. Крис не си позволяваше да мисли за своята болка, а се съсредоточи само върху нейната. Той щеше да търси отмъщение заради момиченцето си. На няколко пъти преглътна, когато видя барове. Единият имаше неонова реклама, изобразяваща чаша, която се пълнеше с кехлибарено питие. Крис я наблюдава да се пълни двайсет пъти. Едва не влезе, но положи усилия и отново насочи мислите си към Кениди. „Прегърни ме, татко. Много ме боли.“ Той настъпи педала за газта и колата се стрелна по улицата.

В полунощ Крис се озова пред апартамента на Стейси. Потропа и дълго чака. Накрая Стейси открехна вратата и попита:

— Къде беше? Обадих се у вас…

— Трябваше… да се срещна с един приятел.

Двамата се вторачиха един в друг. На Стейси й се стори, че Крис изглежда променен — по-слаб и още по-болнав и уязвим.

— Знам, че не се познаваме добре — тихо каза той, — но не мога да се прибера вкъщи. Това е дълга история. Може ли да спя тук?

Стейси се поколеба.

— Реших да ти помогна да разобличиш адмирал Зол — добави Крис. — Искам да го накажа заради онова, което направи на Кениди.

Стейси махна веригата от вратата и го пусна да влезе.

24. Изстрели в имението, където всички са добре

Той носеше три хляба — пшеничен, пълнозърнен и черен, с цвят на шоколад. Разбира се, Бъди беше на диета без въглехидрати и консумирането на хляб му беше строго забранено.

Синът му Майк вървеше до него. Отиваха в новата си къща. Търговецът на недвижими имоти се появи като по магия, отвори вратата и изчезна. Двамата влязоха сами. Къщата нямаше двор и изкусно се крепеше между стените на дълбок каньон. Подът на всекидневната представляваше метална решетка, кацнала на хиляди стъпки над долината. Бъди и Майкъл вървяха по решетката и някак съумяваха да не паднат в дупките, но ефектът беше озадачаващ. Под тях се простираше бездна, докъдето стигаше погледът. Имаше и басейн, направен от същите метални решетки, но празен.

— Не се притеснявай, татко. Има много неща за ремонт, но двамата ще се справим. Щом сложим мебели и паркет, ще стане страхотно.

Синът му стоеше до него. Близо. Бъди копнееше за близост. За безрезервна обич. Никой не обичаше Бъди. Търпяха го, бяха му партньори и понякога дори спяха с него, но причината не беше обич, а винаги парите. После неочаквано Майкъл сложи ръка на рамото му и го стисна с обич, успокоявайки копнежа на Бъди и прогонвайки болката.

— Това е проект за нас двамата. Защо не ядеш хляб, татко?

— Лекарят каза, че не трябва да ям въглехидрати. Строго е забранено за диетата ми.

Приближиха се до прозореца, на който нямаше стъкло, и се възхитиха на прекрасната гледка, но когато Бъди погледна надолу, стомахът му се сви. Зелената долина на хиляди стъпки под тях го привличаше. Това беше плодородна земя, изпълнена с обещания.

— Знаеш ли, татко, ако работим заедно по къщата, ще се научим да се обичаме… Няма ли да хапнеш хляб?

— През целия си живот съм бил на диета. Вечно гладен. Защото се опитвах да бъда онова, което не съм. Може би затова ти и аз не успяхме да се намерим. Винаги съм се правил на бунтар и непукист. Мислех, че всеки иска това от мен, но само играех роля. Но истината е, че се страхувам, Майкъл.

— Наричай ме Хуан, татко. Сега съм Хуан.

Бъди кимна. Умираше от глад. Запита се какъв ли е вкусът на черния хляб. Когато Майкъл отмести поглед встрани, Бъди отхапа малко парче. Хлябът беше изненадващо хубав и вкусът му беше какъвто се бе надявал — приятен и сладък като шоколад. Докато дъвчеше, Бъди разбра, че е грешил. Не трябваше да отблъсква сина си. Ако го обичаше безрезервно, и Майкъл щеше да го обича. Защо разбираше това едва сега? В края на краищата Майкъл беше негов син, негова плът и кръв. Докато осъзнаваше тази истина, по лицето му започнаха да се стичат сълзи на благодарност. А после изведнъж чу писък, вдигна глава и видя, че Майк е на ръба на висящия във въздуха басейн. Размахваше ръце и губеше равновесие. Писъците му ставаха все по-силни и истерични.

— Какво правиш, Майк? — изкрещя Бъди и както стискаше хлябовете в ръцете си, изтича до единственото си дете.

Мислеше, че ще успее да го хване за ризата и без да пуска хлябовете, но не можеше да бяга по коварната решетка. Макар че преди това с лекота бе вървял по нея, сега краката му се движеха тромаво и сковано. Синът му пропадна през решетките и започна да става все по-малък и по-малък. Бъди не можеше да помръдне, само гледаше смаляващата се фигура на Майк. Синът, от когото никога не се бе интересувал, но за когото сега копнееше, пищеше ужасен, но неизвестно защо на испански.

— Dios mio!11

— Съжалявам — извика Бъди на изчезващия си син. — Съжалявам, че не успяхме. Можеше да ремонтираме къщата. Можеше да се обичаме. Съжалявам…

Писъците им се смесиха.

Бъди скочи.

Беше в леглото си в Малибу и крещеше, колкото му глас държи. По лицето му се стичаха сълзи. Отначало не можа да разбере къде се намира. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите — още притискаха невидимите хлябове. Сърцето му биеше като обезумяло. Бъди спря да крещи, но още чуваше някъде далеч писъците на Майк.

Той рязко обърна глава към прозорците на балкона на спалнята. Не можеше да се ориентира. Писъците в далечината продължаваха.

— Майк? — тихо попита той.

После осъзна, че е сънувал изключително образен кошмар. Висящата къща, трите хляба и синът му бяха изчезнали. Само писъците в далечината продължаваха.

— Dios mio! — умоляваше женски глас.

Бъди осъзна, че това е прислужницата му, мексиканката Консуела. Тя беше някъде навън, край басейна.

Бъди стана от леглото и колебливо се приближи до прозореца. Гари Айвърсън беше долу до басейна. Неизвестно защо държеше пушка и я бе насочил към Консуела, която бе паднала на колене и го молеше да не я убива. Гари насочи пушката към главата й. Бъди отвори вратата на балкона и изкрещя:

— Какво правиш, Айвърсън, да ти го начукам? Гари рязко се обърна и стреля по него. Прозорецът до главата на Бъди се разби. По главата му се посипаха стъкла.

— Мамка ти! — изрева Бъди и се хвърли на пода, после чу, че Гари крещи нещо, Консуела също крещеше. — Какво става, по дяволите?

Полубудното му съзнание се опитваше да се справи с прилива на адреналин, който го заля като кофа леденостудена вода.

Бъди притежаваше една от най-големите и скъпи колекции на оръжия в Холивуд. Обичаше оръжията. Имаше дори разрешително за търговия с оръжия, с което се сдоби, докато снимаше в Колумбия „Мърморене“, филм за войната във Виетнам. Имаше гранатомети „М203“, картечни пистолети „МП5“, армейски универсални пушки „АУГ“ и леки картечници. Разполагаше и с богат избор на руски оръжия — „АК 47“ и „АКМ“. Имаше и цял сандък с пистолети — „Глок“, „Хеклер и Кох“, „Браунинг“ и „Берета“. Макар че повечето му оръжия бяха произведени в края на седемдесетте години, той бе монтирал на повечето от тях лазерни мерници и винаги ги държеше заредени.

Често разказваше на гостите си, че се моли някой дрогиран, дебнещ знаменитости фанатик да се опита да влезе с взлом в къщата му и да се опита да го застреля. Говореше като безстрашен герой от филмите си. И често изваждаше някое от оръжията пред смаяните си гости и го разглобяваше и сглобяваше, докато бръщолевеше глупости.

— Ще го пречукам на място — кълнеше се Бъди, а очите му блестяха от смъртоносна смесица от кокаин и тестостерон. — Само да влезе в къщата ми.

Но сега, когато Консуела пищеше на двора и стъклата, пръснати от изстрела на Гари, се бяха впили в бузите и врата му, смелостта и решителността му се изпариха. Ръцете му трепереха. Дори пенисът му се вледени и се сви.

Бъди изпълзя до шкафа с оръжията и протегна ръка към новия си колт с оптически мерник. Дръпна предпазителя и щракна лазерния прицел. Червената светлина блесна на килима близо до босите му крака. Чу се още един изстрел и Консуела изпищя от болка. Една от пушките му бе изчезнала. Той се сниши до прозореца и се запромъква към вратата. Консуела още плачеше и молеше на испански.

Бъди се изправи и хукна надолу по стълбите. Беше облечен в кимоното, което Хайди му бе подарила за Коледа, преди да започне процесът срещу нея. Той го бе изпробвал пред Хайди, която каза, че с това кимоно изглеждал истински „трепач“. Винаги обличаше кимоно, когато лягаше да спи, но сега тази дреха го накара да се почувства глупав и беззащитен. Стигна до хола и се зачуди дали да не изтича до гаража, да се качи на поршето и да офейка. „Майната й на Консуела. Аз рискувам. Тя дори няма документи. Всеки да се грижи за себе си.“ После забеляза някакво движение. Гари стоеше с гръб към него и ругаеше Консуела, която седеше до басейна и го молеше да пощади живота й. Оскъдното осветление на лампите покрай водата придаваше на сцената зловеща атмосфера.

Айвърсън отново се прицели в Консуела, но преди обезумелият лекар да стреля, Бъди неволно натисна спусъка. Куршумът разби прозореца на хола близо до мястото, където стоеше Гари, рикошира в плочките, изсвири в мрака и цамбурна някъде в океана, който се намираше на сто метра от двора.

— Мамка му! — извика Бъди.

Гари се обърна и се вторачи в него. Бъди никога не беше виждал толкова ужас и безумие, съчетани в човешки поглед.

Очите на Айвърсън бяха ужасяващи.

— Мамка му! — повтори Бъди.

Гари се прицели в него и изкрещя неразбрано.

В следващия миг Бъди също започна да крещи и побягна.

Айвърсън стреля и Бъди се спъна в мраморната масичка за кафе. Куршумът изсвистя покрай дясното му ухо.

— Мамка ти! Мамка ти! — изкрещя Бъди. После скочи и изтърча в кухнята. — Помощ! Помогнете! Моля ви!

Протегна ръка към телефона, за да се обади на полицията, и в същия миг сърцето му се смрази. Гари блъскаше по задната врата. Бъди се обърна и извика:

— Остави ме на мира! Какво ти става?

Айвърсън стреля в ключалката и изби вратата с ритник.

Бъди вдигна ръце пред себе си, сякаш да се предпази от сигурния смъртоносен изстрел. Знаеше, че е на секунди от смъртта.

— Не стреляй! Моля те, Гари… моля те! Аз съм ти приятел, човече! Аз те обичам!

И изведнъж Бъди видя, че червената точка свети между очите на Гари, и зареди пистолета.

Стомахът му се сви от страх. Неочаквано колтът подскочи в ръцете му и Гари политна назад и падна по гръб на плочките. Половината от челото му беше отнесена.

— Мамка му! — изкрещя Бъди. Не бе сигурен какво точно се е случило.

А после видя пистолета в протегнатата си ръка и осъзна, че отново е натиснал спусъка. Залитна към мъртвия Гари и се вторачи в него — в лекаря, който през последните две години бе писал рецепти и за двамата.

Зъбите му затракаха. Макар че духаше хладен вятър, тялото му се обливаше в пот. В устата си усети лепкав, тръпчиво-сладникав вкус — може би споменът за черния хляб.

— Мuchas gracias, senor12 — каза Консуела, която стоеше на десетина метра от него и държеше кървящата си ръка.

Коленете на Бъди не искаха да спрат да треперят. Той усети, че не може повече да стои прав, затова се приближи до един от столовете край басейна и седна, без да откъсва очи от тялото на Гари Айвърсън. Помъчи се да се успокои и пое дълбоко въздух няколко пъти. После дълго седя на стола и гледа безжизнения лекар. И по едно време изръмжа:

— Ще ме нападаш, копеле мръсно, така ли?

25. Евреин

— Как и защо е станала престрелката, е пълна загадка, Стив — каза репортерката Шанън Морисън, застанала пред портала на луксозното жилище на Бъди Бразил в Малибу. — Тялото беше откарано в шест часа сутринта, а полицаите си тръгнаха преди няколко минути. Ето и подробностите на тази странна история. Доктор Гари Айвърсън, педиатър от Лонг Бийч, който живеел в къщичката до басейна на известния като „лошото момче“ режисьор Бъди Бразил, се побъркал посред нощ и се опитал да убие Консуела Гутиерес, прислужницата на господин Бразил. Награденият с „Оскар“ режисьор чул изстрели и писъците на госпожица Гутиерес, взел пистолет и както личи по всичко, спасил живота й, като застрелял лекаря. Странният инцидент станал няколко часа след като трупът на сина на Бъди Бразил мистериозно бил откраднат от моргата в Санта Моника.

Камерата показа Стив Едуардс, който седеше в студиото на Кей Ти Ти Ви в Лос Анджелис. Стив учудено поклати глава.

— Имаш ли представа дали между тези две събития има връзка, Шанън? На мен ми се струва, че има.

— Все още трябва да сме много предпазливи в предположенията си и да изчакаме полицията да направи изявление. Според съседите, възможно е една от връзките да е, че доктор Айвърсън е употребявал наркотици и неотдавна е бил в клиника „Уиндсонг Ранч“ в Монтана, за да се лекува. Майкъл Бразил е бил арестуван за употреба на наркотици, докато е живял при баща си преди две години. Но в момента жителите на тази уединена общност в Малибу наричат Бъди Бразил герой, защото е спасил живота на Консуела Гутиерес.

Всички телевизионни канали излъчиха подобни репортажи. По новините показаха снимки на Бъди с известни киноактьори, правени по време на различни премиери, на които той се усмихваше, махаше на журналистите и показваше загорялото от слънцето си лице, разхубавено от пластичните операции, и белите си зъби, и изредиха списъци с касовите му филми. Наричаха го герой, хубавец, „лошо момче“, „режисьорът със златните ръце“ и „романтичният бунтар“.

Бъди гледаше всичко това от леглото на спалнята си. Бе принуден да изтърпи ченгетата почти три часа. „Слава Богу, че онази тъпа кучка Консуела не изръси някоя глупост, защото вероятно щяха да ме арестуват, че съм убил хладнокръвно Айвърсън.“

Линейката бе откарала трупа преди два часа и след като ченгетата си тръгнаха, Бъди заключи външната врата и си легна. Включи телевизора и се вторачи безучастно в екрана. Легендата се разрастваше пред очите му. Даваха го по всички канали. От двайсет години Бъди се опитваше да постигне такава известност и слава. И сега това ставаше, надминавайки и най-смелите му мечти. Но Бъди се чувстваше омърсен. И го беше страх. Бъди си знаеше, че е страхливец. Винаги се бе представял като бунтар, лошо момче, поставено извън закона, което играе по собствени правила, раздава правосъдие и не се бои от нищо. По ирония на съдбата обаче сега, когато светът най-после възприемаше този облик, Бъди искаше да избяга от лъжата.

Той гледаше безучастно екрана и не чувстваше нищо освен страх за бъдещето си.

На вратата се потропа.

— Сеньор Бразил?

— Да. Какво има? — сопна се той и се надигна да погледне през остъклената врата.

Беше Консуела. Дясната й ръка беше превързана.

— Сеньор, долу има едни хора…

— Не искам да виждам никого.

— Казаха да ви дам това. Консуела държеше нещо в ръката си.

Бъди седна в леглото и кимна. Тя влезе на пръсти и му даде един златен пръстен.

Бъди не се държеше добре с Консуела. Крещеше й и я наричаше идиотка. На свой ред тя бе казала на сестра си в Куернавака, че той е гринго, който употребява наркотици, възползва се от жените и прави извратен секс с проститутки, и го нарече дявол.

Но сега, когато Бъди бе спасил живота й, Консуела не знаеше как да се държи с него и какво да мисли.

— Благодаря. Остави ме на мира — студено каза той и тя бързо излезе, като безшумно затвори вратата.

Пръстенът му изглеждаше познат. Беше сигурен, че го е виждал. Две преплетени златни змии. И внезапно си спомни. Пръстенът му беше подарък от шефа на киностудията, когато филмът „Танцуващ със змии“ спечели сто милиона долара от прожекции само в Съединените щати. Това, беше през седемдесетте години. Бъди не хареса пръстена — предпочиташе по-големи бижута с диаманти. Но не можеше да си спомни какво бе направил с него. Кой би могъл да го вземе? Защо не беше в кутията му със скъпоценностите?

И изведнъж се сети. Бе подарил пръстена на Майкъл, когато синът му се бе преместил да живее в къщичката до басейна, след като го изхвърлиха от сиропиталището. Подарък за добре дошъл и за помирение. Бе излъгал Майк, че го е поръчал специално за него.

И сега, докато държеше в ръката си пръстена на мъртвия си син, в устата му отново се появи тръпчиво-сладникавият вкус на шоколад. Бъди се претърколи на леглото и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Да? — каза Консуела.

— Кажи им да почакат до къщичката край басейна. Не… Не искам да ходя там. Да влязат в кабинета ми.

Бъди Бразил стана, облече нови джинси и черна копринена риза и обу правени по поръчка черни каубойски ботуши от кожа на носорог. Огледа подпухналото си лице в огледалото в банята, изплакна устата си с вода за освежаване на дъха и слезе на долния етаж.

Хората, които го чакаха, бяха трима. И не бяха в кабинета, а в хола, където цареше пълна бъркотия. Подът беше обсипан със стъкла, празни кутии от кока-кола и фасове, оставени от ченгетата. Единият от посетителите беше строен, слаб мъж с избръсната глава, а другият — разрошен тип с прошарени коси и папийонка. И накрая, но съвсем не на последно място, в хола стоеше поразително красива блондинка с изящни пропорции, зеленикаво-сини очи и страхотни гърди. Бъди я зяпна, пренебрегвайки двамата мъже, и лесно възприе обичайната си роля на човек без предразсъдъци, надраснал условностите.

— С какво мога да ви помогна? — попита той. Опитваше се да говори уморено, но решително.

— Аз съм Стейси Ричардсън. Това са господин Уендъл Кини и господин Крис Кънингам — отговори хубавицата.

Бъди погледна кльощавия мъж с избръснатата глава.

— Крис Кънингам? Навремето имаше едно момче, полузащитник в отбора на университета в Лос Анджелис. Наричаха го Лъки, защото винаги вкарваше гол в последната минута. Голям играч беше. Ако сте от Лос Анджелис, сигурно сте чували за него.

Бъди съвсем не подозираше, че мършавият гологлав мъж с нездрав вид е същият човек.

— Чувал съм — отговори Крис.

— Господин Бразил, дойдохме да ви зададем няколко въпроса за сина ви — каза Стейси.

Красивата блондинка водеше разговора. Бъди изпита желание да се чука с нея, но от пет години не бе правил секс с непрофесионалистки. Сега, след като Хайди Флайш не работеше и отново беше в ареста, той прибягваше до услугите на няколко от проститутките от стария й публичен дом, които продължаваха да се подвизават в Холивуд. Бъди предпочиташе курвите, защото се страхуваше, че другите жени ще му откажат. Проститутките никога не отказваха. И ако мъжът свършеше преждевременно или не можеше да го вдигне поради употреба на наркотици, не казваха нищо. Курвите винаги те караха да се чувстваш надарен и велик. Бъди гледаше младата жена и я желаеше, но знаеше, че само ще позира и ще се перчи и няма да събере смелост да й предложи секс.

— Първо, може би ще ми кажете откъде взехте този пръстен — каза той.

— Взех го от Майк, когато той почина — отговори кльощавият.

Бразил се приближи до него и видя, че Крис Кънингам е изумително висок, най-малко метър и деветдесет. Дори с изработените по поръчка ботуши Бъди беше по-нисък от него.

— Елате — каза той и ги заведе в кабинета си, където бяха всичките му трофеи от шоу бизнеса и снимките му с различни известни личности, сред които с трима американски президенти.

— Малко съм уморен, затова нека да бъдем по-кратки — добави Бъди и зае героична поза до барчето.

— Господин Бразил… — започна красивата блондинка.

— Бъди — поправи я той.

Тя го възнагради с усмивка и продължи:

— Господин Кънингам е бил със сина ви няколко седмици преди смъртта му…

— Къде? Чух, че Майкъл скита из Тексас и пътува по товарните влакове, за Бога. Защо го е правил?

— Той търсеше себе си — отговори високият слаб мъж. Бъди му направи знак да седне на дивана и се настани на високото столче до бара, за да изглежда по-висок. Видя, че на обръснатата глава на мъжа има голяма рана.

— Да пътува по товарните влакове — повтори Бъди. — Защо?

— Аз пътувах с него. В Тексас. Дълго разговаряхме за онова, което той искаше. Да ви кажа истината, господин Бразил, Майк беше самотен и объркан и мислеше, че никой не го обича. Той търсеше баща и аз му казах, че трябва да ви даде втори шанс. Взех пръстена, след като той почина.

— Искаш да кажеш, че си го откраднал — сопна се Бъди, раздразнен, че непознатият твърди за някакво несъществуващо приятелство с Майк.

— Не, господине — възрази Крис. — Преди малко ви го върнах и ако не го бях задържал, щеше да го открадне един от спирачите на влаковете.

„Майк е бил самотен. Мислел е, че никой не го обича… Какъвто бащата, такъв и синът“ — помисли Бъди и се обърна към русокосата.

— Какво искате да знаете?

— Евреин ли беше синът ви?

Отначало Бъди се озадачи, после се учуди. Накрая лицето му стана безизразно.

— Какво ви интересува, по дяволите? — бавно каза той и мигновено съжали за думите си, защото излизаше така, сякаш крие нещо. Вече му беше трудно да играе ролята на непукист, която бе усъвършенствал през годините.

— Предполагам, че лекарите в моргата са ви обяснили необичайните обстоятелства около смъртта на сина ви — каза Уендъл. — И подозренията си защо някой е откраднал тялото му.

Бъди кимна. Доктор Уелш му бе казал за опасенията им, че Майкъл е бил заразен от някаква рядка болест, изпусната от лабораториите, разработващи биологични оръжия, и някой, може би дори някое чуждо правителство, е откраднал тялото му, за да вземе проба от него. Бяха го предупредили, че това е строго секретна информация и че не искат да се разчуе по новините.

— Мисля, че биологичното оръжие, с което е бил заразен, е предназначено да поразява само хора от еврейски произход — каза Стейси. — Засега почти във всеки случай, който сме потвърдили, жертвата е евреин. Трой Лий Уилямс, който почина при незаконен експеримент с оръжието, е бил осиновен. Истинските му родители са евреи. Доктор Сандърс, приятелят ви доктор Айвърсън и пилотът, който разби хеликоптера си във Ванишинг Лейк — всички са били евреи. Само Силвестър Суифт, афроамериканец, не е бил евреин. Това все още ме озадачава. Дълго размишлявах върху факта, че става дума за биологично оръжие с протеини. Прочетох много неща по този въпрос и Уендъл и аз смятаме, че е възможно протеинът да е насочен генетично към определен етнос в човешкия геном.

— Какво?

— Ако доктор Демил се е опитал да използва протеинови маркировки, които са в човешката кръв, мисля, че е напълно възможно да се прицели в определени генетични групи. Чернокожите например са единствените, които се разболяват от сърповидна анемия. И само евреите ешкенази страдат от болестта на Тей-Сакс, фамилна идиотия. Това е, защото всяка генетична група има своя уникална ДНК и специфични протеинови маркировки. Прионите може да бъдат разработени така, че да атакуват само определена съвкупност от генетични маркировки на ДНК. Ако се замислите, в това има и научна, и тактическа военна логика… Ако водим война с арабите или с китайците, това биологично оръжие би унищожило само генетичния противник.

Бъди започна да изпада в паника.

— Заразно ли е това чудо?

— Заболяването може да бъде пренесено чрез поглъщане на заразени хранителни продукти, пряко преливане на кръв или ухапвания на комари. Това не е вирус, следователно не е много заразно. На ваше място не бих се притеснявала.

Бъди се запита дали бе докоснал Айвърсън, след като му пръсна черепа. По дяволите! Дали не бе стъпил в кръвта му с босите си крака? Не си спомняше почти нищо. Цял час след стрелбата беше изпаднал в емоционален шок.

— Евреин ли беше Майк? — повтори Стейси.

— Да — заеквайки отговори Бъди. — Името ми е… беше Петер Оленчук.

— Поляк ли сте?

Бъди изтръпна.

— Да, шибан поляк. И какво от това? — сопна се той и мигновено съжали за тона и думите си, защото хубавицата се стресна и явно се обиди.

— Вижте какво, госпожице… Как ви беше името?

— Ричардсън. И съм госпожа.

Бъди се сепна. Тя беше омъжена.

— Госпожо Ричардсън — продължи Бразил. — Много съжалявам. Но преди малко убих човек.

— Разбирам — каза тя. — А майката на Майкъл също ли беше еврейка?

— С име като Тоува? — иронично се усмихна Бъди. — Разбира се. Тоува беше една от най-великите източноевропейски принцеси. Казваше се Тоува Розен и преди да си помислите, че всички ние тук в Холивуд си сменяме имената, за да забравим произхода си, трябва да ви припомня, че живеем в общество, изхранващо се от реклама. Оленчук. Не исках да се мотая тук с това проклето име.

— Разбирам ви — тихо каза Стейси.

Бъди отново се почувства глупаво. Беше реагирал прекалено емоционално.

— Господин Бразил, мисля, че незабавно трябва да изследвате кръвта си. Само като предпазна мярка, за всеки случай. Не смятам, че има за какво да се притеснявате.

Бъди отново усети тръпчиво-сладникавия вкус на шоколад в устата си. Искаше му се да се обърне и да се изплюе, но се въздържа.

— Какво сте намислили да правите? — попита той.

— Решихме да се върнем във Ванишинг Лейк — отговори Крис Кънингам. — Искаме да разберем какво всъщност се случи там. Стейси мисли, че трябва да проверим в затвора. Да видим дали ще намерим нещо, което са забравили, когато са се изтегляли. Уендъл ще остане тук и ще прави изследвания, в случай че попаднем на нещо.

— Ванишинг Лейк? Където избухна големият пожар? — попита Бъди, спомняйки си инцидента от новините.

— Там се зарази синът ви — отговори Стейси.

— Не е ли опасно да се ходи на онова място, щом е имало епидемия от биологично оръжие?

— Правителството съобщи, че районът е обеззаразен. Вдигнали са блокадите на пътищата.

— Надявам се, че не грешите — каза Бъди, после ни в клин, ни в ръкав попита: — А вашият съпруг ще дойде ли?

И се усмихна, опитвайки се да си придаде безразличен вид, но когато се погледна в огледалото, видя, че усмивката му е сладострастна. Никога не се беше чувствал по-неудобно.

— Съпругът ми е мъртъв — тихо каза тя. — Убиха го хората от Форт Детрик, Мериланд. Казаха, че се е самоубил, но те са го убили, защото е разбрал какво правят. „Максимилиан Ричардсън е бил съпругът й — помисли Крис. — И е бил убит, защото се е натъкнал на тази история.“

— Те са убили и четиригодишната дъщеря на господин Кънингам. С произведения в Съединените щати пиридостигмин, част от коктейла от химични оръжия, използван в Ирак по време на войната в Персийския залив и пренесен обратно в Щатите от някои от войниците. А сега убиха и единствения ви син. Няма да се откажем, докато не докажем, че всички тези хора са били убити.

Бъди Бразил изведнъж усети, че го обземат непознати чувства. Докато караше към моргата, му се искаше да плаче или изобщо да покаже някаква реакция от смъртта на Майк, но не можа. После в кошмара, когато Майк падаше, Бъди разбра, че е изгубил нещо много важно, и бе плакал насън, макар и подсъзнателно. Сега изпитваше вина и изгарящ, безумен гняв.

Освен това знаеше, че повече не може да живее като страхливец. Предпочиташе да умре, отколкото да продължава така. Страхът бе погълнал самопрезрението му. Когато Майк се роди, той не го прие — направи го едва когато му показаха анализите на ДНК. А сега беше покрусен от смъртта му.

— На километър и половина оттук има болница. Да отидем да изследват кръвта ми — тихо каза той. — И после, ако искате, ще дойда с вас. Може да вземем частния ми самолет.

Това бяха първите му смислени изречения, откакто дойдоха гостите. В устата си вече не усещаше тръпчиво-сладникавия вкус на клисав черен хляб.

26. Завръщане във Ванишинг Лейк

— Добре че мога да тегля кредит — измърмори Бъди Бразил, докато преглеждаше пощата си, сетне блъсна настрана купчината и погледна през прозореца на самолета си „Гълфстрийм III“.

Току-що бяха излетели от летище Ван Найс и вляво се виждаше планината Сан Гейбриъл. Както обикновено, въздухът беше мръсен — нещо характерно за Лос Анджелис — и отвисоко всичко изглеждаше миниатюрно. Бъди отмести поглед от прозореца. Високият мъж с обръснатата глава и с името на футболния полузащитник седеше на плюшеното канапе и гледаше скъпите контролни уреди на седалките, сякаш беше бедняк, опитващ се да уцели правилната вилица в ресторант с пет звезди. Бъди обожаваше великолепния си самолет. Дървените части бяха лакирани и блестяха. В пътническия салон имаше три видеоекрана, барче, кухня и прелестна униформена стюардеса — казваше се Кармен Делука и бе една от бившите проститутки на Хайди. Миналия май Кармен бе арестувана три пъти за проституция и бе решила да се откаже от този занаят. Бъди й бе дал работа на новия си „Гълфстрийм III“, който бе боядисан в черно и на опашката имаше надпис „БУНТАР“.

Бъди стана. В същия миг Стейси Ричардсън излезе от тоалетната и седна на канапето до Крис Кънингам. Дори с каубойските си ботуши Бъди стоеше в самолета, без да навежда глава. Но Крис Кънингам беше твърде висок, за да извърши този подвиг. И това дразнеше Бразил.

— Искам да ти покажа нещо — каза Бъди, извади от джоба си позлатен ключ, отключи шкафа и измъкна колт „Питон“, после завъртя револвера на пръста си като стрелец в евтин уестърн.

— Само по-полека — каза Крис. — Зареден ли е?

— Естествено — отговори Бъди, като продължи да размахва револвера и се прицелваше на разни места в пътническия салон.

— Извади патроните, моля те.

Крис гледаше револвера като човек, който много пъти е заставал пред дулата на оръжия.

— Не се тревожи, Крис. Знам какво правя.

Бъди се намираше на позната територия. Той често размахваше оръжия, за да уплаши някого и да утвърди мъжката си себичност.

— Ако знаеше какво правиш, Бъди, нямаше да размахваш така заредено оръжие — настоя Крис и стомахът му се сви от познато чувство.

— Разбирам защо си малко нервен — рече Бъди и безгрижно насочи револвера към него, — но аз имам разрешително. Специалист съм. Нищо не те застрашава.

И освободи предпазителя.

Крис скочи от канапето, сграбчи китката му, изви я наляво и махна пръста му от спусъка. В същото време се завъртя, хвана протегнатата му дясна ръка, изви я и взе колта. Това беше хватка, която бе научил в специалните сили. Навремето я правеше толкова бързо, че никой не виждаше какво става. Сега, когато рефлексите му бяха забавени, движенията му му се сториха непохватни и опасни. Ако Бъди беше майстор и наистина знаеше какво прави, Крис щеше да е мъртъв. Той махна оптическия мерник, отвори барабана и изсипа в шепата си шестте патрона.

— Мощни патрони — тихо каза Крис. — На какъв лов ходиш с тях? За носорози?

Пусна патроните в джоба си и върна празния револвер на Бъди. Краката му трепереха. Изуми се, че е станал толкова бавен. „Какво правя? — запита се той. — Мястото ми не е тук. Ще предизвикам смъртта на всички ни.“

— Мили Боже, как го направи? За секунда ми отне проклетия револвер.

Бъди се възхищаваше на всеки мъжествен подвиг, който не можеше да възпроизведе. И докато Крис се проклинаше за лошото изпълнение, Бъди го класира няколко места по-нагоре в скалата си за мъжественост.

— Крис е бил рейнджър в Делта Форс. Награден е със Сребърна звезда за храброст — каза Стейси.

Бъди я погледна.

— Не е трудно за вярване. Не бях виждал човек да се движи толкова бързо. Сега ще ви покажа нещо друго.

Бъди отново се приближи до шкафа и извади още едно заредено оръжие — този път изработен по поръчка пистолет „Берета“ — и внимателно го подаде на Крис.

Стейси си помисли, че двамата приличат на хлапета, които се перчат с играчките си.

— Знаеш ли какво е това? — попита Бъди.

— Берета модел 93К, девет милиметра, пълнител за двайсет патрона, селектор за единична и автоматична стрелба. Имаш ли патрони за него?

— Разбира се — ухили се Бъди. — Страхотен си по оръжията.

Той протегна ръка и извади ръчно изработени ръкохватка и приклад, които, прикрепени към оръжието, го превръщаха в картечен пистолет.

Крис започна да получава киселини. Изпитваше отчаяно желание да пийне. „Висшата сила — помисли той. — Служи на отмъщението. Търси правосъдие за онова, което направиха на Кениди.“

Бъди извади снайперова пушка „Хеклер и Кох“ с телескопичен мерник „Цайс“ и пълнител за двайсет и два патрона и я даде на Крис, който извади пълнителя.

— Никой ли не ти е казвал да не държиш заредени оръжията си, Бъди?

— Искам винаги да съм готов.

— Самолетът може да попадне във въздушна яма или на силно въздушно течение и някое от тях да гръмне. Остави ги незаредени.

Ръцете на Крис видимо трепереха. Искаше му се да не беше тръгвал.

Бъди изпълни нареждането му. Крис бе поел командването.

Самолетът се насочи на югоизток, прелетя над Аризона и Ню Мексико и стигна до Тексас. По пътя Стейси разказа на Бъди и Крис всичко за случилото се във Ванишинг Лейк и Форт Детрик и завърши със странното поведение на адмирал Зол в щаба на Първи батальон за сателитни комуникации. Сетне показа на Бъди снимка на мъжа със сребристобелите коси, който хладнокръвно бе застрелял двамата войници на бейзболното игрище.

— И кой, мислите, че е той? — попита Бъди.

Крис му разказа за легендарния скитащ проповедник и армията му от убийци и религиозни фанатици на име „Пътници по товарните влакове на Америка“, които бяха пленили Декстър Демил.

След два часа самолетът започна да се снишава. Крис Кънингам бе заспал на канапето. Стейси и Бъди изиграха няколко ръце джин руми и завършиха наравно.

Щом чуха, че колесникът се спуска, събудиха Крис и след секунди кацнаха на летището в Уейко, Тексас.

Бъди бе казал на пилотите да се обадят за превозно средство под наем и пред сградата на летището ги чакаше голям джип „Шевролет Блейзър“.

— Да вземем ли оръжията? — попита той.

Крис кимна, без да каже нищо. Изглеждаше обезпокоен и това разтревожи Бъди. Щом един герой със Сребърна звезда се притесняваше, положението явно беше по-лошо, отколкото предполагаше.

Натовариха оръжията и боеприпасите в задната част на джипа. Крис се чувстваше потиснат и неспокоен, докато пренасяха оръжията. Не беше ял нищо от часове. Изпитваше немощ и беше съсипан от дългогодишната употреба на алкохол. Замоли се на Бога да не му се налага да реагира бързо — не беше готов за това.

Бъди каза на пилотите да бъдат в готовност и че ще им се обади, когато решат да се върнат.

— Мислите ли, че това наистина е опасно? — попита той, когато подкара джипа към Черните хълмове.

Бъди не беше сигурен дали иска да се срещне с командосите, които бяха откраднали тялото на сина му, и определено нямаше желание да се изправя очи в очи с убиеца със сребристобелите коси и бандата му фанатици.

— Мисля, че вече не е опасно — отговори Стейси. — Там всичко изгоря. Смятам, че хората от Дяволската работилница са си отишли.

Бъди кимна и възелът в стомаха му се отпусна. Може би щеше да успее да възвърне самоуважението си, без да го убият. В края на краищата, той правеше нещо. Навлизаше в опасна ситуация и рискуваше живота си. Ако не срещнеха никого, това нямаше да е по негова вина. Бъди не се страхуваше. Той бе застанал пред опасността.

Дали това отново щеше да му позволи да бъде бунтар? Слава Богу, че Крис Кънингам знаеше какво прави.

На сто и петдесет километра на изток Фанън Кинкейд, Декстър Демил и четирийсетте въоръжени до зъби членове на Християнския хор скочиха от бавно движещия се товарен влак, който минаваше на километър и половина от Ванишинг Лейк, и тръгнаха към изгорялото село, намиращо се на другия край на езерото.

— Трябва ни лодка — каза Фанън. — На пристанището сигурно са останали няколко.

Сребристобелите му коси се развяваха от вятъра и според Декстър му придаваха вид на още по-откачен.

Групата решително вървеше към изгорялото село, близо до мястото, където дебнеше прионът „Бледия кон“.

27. Змиеядец

В специалните сили винаги казваха, че Крис Кънингам е най-добър след смрачаване. Бойните му другари твърдяха, че се съживявал по здрач, също като койот. Крис намираше врага като по магия, сякаш притежаваше свръхестествени способности. Той отиваше на разузнаване, изведнъж посочваше нанякъде и се оказваше, че в калта се спотайва противникът. В много от докладите след бойните операции пишеше: „Капитан Кънингам ги подуши“. Когато наближиха Ванишинг Лейк, Крис почувства предишната тръпка. Тялото му се напрегна.

— Угаси фаровете и спри — каза той на Бъди.

— Още не сме пристигнали.

Крис протегна ръка, изключи фаровете и заповяда:

— Спри!

— Какво има? — попита Бъди.

— Не знам.

Сетивата на Крис трептяха.

В джипа настъпи тишина, изпълнена с напрежение. Стейси и Бъди чакаха Крис да им каже какво става. Нервите на Крис бяха обтегнати. Той се почувства глупаво. После, за да прикрие смущението си, отвори вратата и слезе.

— Какво има, по дяволите? — нетърпеливо прошепна Бъди.

— Не знам. Понякога имам предчувствия — отговори Крис. Чувстваше се глупаво, но Бъди с лекота прие това като мъдрост.

— Ще огледам района — прошепна Крис и тръгна. Беше убеден, че „бойното усещане“ е предизвикано от поразената му от алкохола нервна система. Отдалечи се от джипа, смъкна ципа на панталона си, за да пусне една вода, и отново се вцепени. Този път усещането беше по-ясно изразено. Инстинктите го предупреждаваха. Той застана неподвижно, ослуша се и долови различните звуци на нощта — вятър, насекоми, птици. Хора? Не знаеше какво е събудило бдителността му. После изпразни пикочния си мехур. В училище „Змиеядец“, където го подготвяха за оцеляване, бе научил, че над водните пространства звуците се чуват надалеч. Крис безшумно вдигна ципа на панталона си и предпазливо тръгна към езерото.

Усети предишната тръпка от подготовката си в специалните сили, но слабо и неясно. Сетивата му бяха недостатъчно изострени и мудни. От осем години не беше ходил на разузнаване. Спомни си един случай, когато двамата със сержант Том Килбрайд се бяха изгубили и се натъкнаха на бивак на Републиканската гвардия, разположен в пустинята. Крис наруши заповедите, приближи се и пусна самонасочваща се сигнална ракета, после се оттегли и поиска въздушна тревога. След две минути от палубата на самолетоносача „Конститюшън“ излетяха шест изтребителя „Ф-16“. Крис и Том още се оттегляха от огневата зона, когато изтребителите се снишиха и започнаха да стрелят. Двамата нямаха време да избягат, затова се заровиха в пясъка. Войниците на Републиканската гвардия изпаднаха в паника и се разбягаха. Крис и Том откриха огън. Килбрайд бе покосен, когато един от иракчаните го улучи от десет крачки разстояние преди Крис да успее да стреля. Крис бе станал причина да убият Том, защото бе преценил обстановката погрешно. Същата нощ той се напи. Изпитваше вина заради смъртта на Том, но войната се нуждаеше от герои, особено от сухопътните сили. Крис получи Сребърна звезда за храброст под обстрел, а Том — гроб на бойното поле.

Крис мразеше медала. Отказа да го носи и го изхвърли в боклука. Баща му писа до морската пехота, получи друг медал и го окачи в кабинета си над барчето, до снимката на Крис, който вкарва гол. Това бяха победите на Ричард Кънингам. Но Крис се чувстваше душевно опустошен и объркан.

Излезе от гората и видя езерото. Всичките му сетива бяха нащрек. Той приклекна до водата и се огледа. Погледът му бавно обходи периметъра на сто и осемдесет градуса, търсейки нещо, несъвместимо с пейзажа — отблясък на метал на лунната светлина, звук, миризма. Всичко, което би могло да издаде местоположението на противника. Отново изпита недоверие към бдителността на нервната си система и отново се почувства глупаво, защото се опитваше да се убеди, че въпреки трите години на пиянство и недохранване сетивата му още са изострени. После, почти без да разсъждава, бавно тръгна покрай езерото. Движеше се безшумно и стъпваше леко. После отново, без да знае защо, изведнъж се вцепени. Нещо не беше наред. Той напрегна слух. До обонянието му достигна миризма на борови иглички. Това парче земя бе избегнало опустошителния пожар. Крис усети аромата на влажна пръст и чу лекото ромолене на вълните, плискащи се в брега. Продължи да стои неподвижно — питаше се какво е изострило бдителността му. И изведнъж се сети. Тишината. Хорът на нощните насекоми бе секнал. Някакъв непознат звук ги бе уплашил. Крис осъзна това едва когато насекомите отново започнаха да жужат.

Тръгна бавно, избрал безопасността пред бързината. След като извървя около четиристотин метра покрай езерото, чу далечен звук на метал. Ритмично тракане. Запълзя по корем и на бледата лунна светлина видя изгорялото пристанище, където допреди няколко дни се намираше ресторант „Кофа и стръв“. Няколко кедъра се извисяваха към небето — овъглено напомняне за безумието през онази нощ. Крис се промъкна към водата и безшумно нагази в езерото.

Леденостудената вода намокри дрехите му и го смрази като обещание за смърт. Той протегна ръка, взе от дъното шепа кал и намаза главата си, после се потопи до шията. Хващаше се за тревите и мъха и се придвижваше безшумно, като внимаваше да не предизвиква вълни. Отчаяно се опитваше да възвърне остротата на сетивата си от бойните години и чувството, че не е гост в околната среда, а част от нея. Но вместо това се чувстваше тромав и непохватен натрапник, бавен, шумен и лесно забележим. Потопи се до ушите, отказвайки се от възможността да чува, за да се скрие по-добре. Над водата се показваха само носът, очите му и намазаното с кал теме.

Когато се приближи до изгорелия пристан, видя, че ритмичното тракане идва от човек, който стои в малка лодка, завързана за нисък пилон. Мъжът лекичко удряше с чук по мотора, като изглежда, се опитваше да извади нещо, което го бе повредило, вероятно отломка от експлозиите. Крис спря и надигна глава, за да изтръска водата от ушите си, и изведнъж чу, че в мрака зад него шепнат мъже. „По дяволите! — помисли той. — Изобщо не ги чух.“ Бе се промъкнал покрай тях, без да ги забележи — грешка, която никога не би направил в дните си на рейнджър.

— Мисля, че го оправих — тихо каза мъжът с чука.

— Добре — отговори друг от брега. — Тръгваме. Крис беше между тях.

Четирима мъже нагазиха в езерото на десетина крачки от мястото, където стоеше Крис, и той бързо се потопи под водата.

Докато се придвижваше към лодката, единият от мъжете се спъна в него и извика:

— Какво е това, по дяволите?

Крис протегна ръка, сграбчи го за колана и го дръпна под водата. Бе обучаван в екип за подводно унищожение и навремето притежаваше отлични умения за оцеляване при тези условия. Опита се да възседне мъжа, но онзи стъпи на дъното и се изтласка, като го повлече със себе си. Когато се показаха над повърхността, мъжът удари Крис по лицето с пистолета в дясната си ръка. Крис залитна, но успя да избие оръжието от пръстите на мъжа, после увисна на него, за да не падне. Пистолетът се заклещи между двамата. Сбиха се в дълбоката метър и двайсет вода. Другите скитници се втурнаха да помогнат на другаря си.

Пистолетът се плъзгаше между телата им. Крис спусна ръка и като по чудо го хвана, обърна се и стреля два пъти по атакуващите мъже, сетне удари нападателя си с дръжката на пистолета, сграбчи зашеметения скитник и го натисна под водата. Жертвата му започна да се дави. Крис чуваше гласовете на скитниците, но не разбираше думите. Повлече мъжа все по-навътре в езерото — вече действаше само инстинктивно. Скитникът се съвзе, започна ожесточено да се съпротивлява и надигна глава да поеме въздух. После извика:

— Помощ! Помогнете ми!

Крис отново натисна главата му под водата. Докато служеше в екипа за подводно унищожение, веднъж бе издържал без въздух три минути и половина. Но тогава беше в страхотна форма, а сега представляваше физическа развалина… Усети, че жертвата му се мята в предсмъртни гърчове. Но и той не издържаше повече. Белите му дробове щяха да се пръснат. Той се показа за миг над повърхността, пое въздух и чу вик:

— Той е хванал Клив!

Крис отново се гмурна и натисна главата на Клив надолу. След малко скитникът престана да мърда. Крис го искаше жив, но се страхуваше, че ако се покаже над повърхността, ще стане лесна мишена за хората в лодката. После чу, че моторът запали. Крис беше на метър и половина под водата. Моторът на лодката избръмча приглушено над него и се отдалечи. Крис измъкна изпадналия в безсъзнание Клив и го помъкна към брега.

Едва успя да го издърпа на пясъка. Опита се да го преметне на рамо, но нямаше сили, затова го пусна да падне по гръб.

Клив си бе глътнал езика. Крис го извади и претърколи скитника по корем, за да изкара водата от него. От устата на Клив не излезе нищо. Крис отново го обърна по гръб и започна да му прави изкуствено дишане. Сърцето на Клив удари веднъж и спря. Крис го удари с юмрук по гърдите, опитвайки се да накара сърцето му отново да бие, и измърмори:

— По дяволите!

Прави му изкуствено дишане още пет минути, макар че това изглеждаше безполезно. После неочаквано мъжът въздъхна дълбоко. Окуражен, Крис продължи още десет минути да вдъхва въздух в белите му дробове. Клив не отваряше очи.

— Не умирай, кучи сине! — прошепна Крис. — Трябваш ми жив.

Скитникът не помръдваше. И изведнъж Крис осъзна, че е чул свистенето на собствения си дъх, който излиза обратно от устата на Клив. Скитникът беше мъртъв. Изтощен, Крис се облегна на едно дърво и се опита да успокои дишането си. Знаеше, че е извадил невероятен късмет да остане жив.

28. Калният демон

Фанън Кинкейд чу, че Клив Робъртсън крещи, и го видя да се мята във водата. После от тинестото дъно се надигна някакво кално същество — тъкмо то бе нападнало последователя на Преподобния.

Фанън извади деветмилиметровия си пистолет и се прицели в боричкащите се тела, но не можа да различи кой кой е, затова не стреля.

— Нещо сграбчи Клив — извика някой.

В същия миг Фанън ясно видя гологлавия кален мъж. Устата му беше отворена в безмълвен писък. Приличаше на демон от ада. По лицето му се стичаше кръв. Изражението му беше измъчено. Кинкейд натисна спусъка, но пистолетът засече. Гологлавият стреля два пъти към тях и Фанън изпадна в паника, че Демил може да бъде ранен.

— Заведете доктора в лодката! — извика Кинкейд на хората си.

Декстър Демил тромаво газеше в плитките води и когато чу изстрелите, изкрещя. Един от скитниците хвана мършавия учен за ръката и го повлече към частта от пристана, останала невредима след пожара — бетонната подпора я бе предпазила от експлозията. Там бе завързана петметрова метална лодка. Фанън бутна Декстър в нея и скочи вътре заедно с тримата оцелели членове на Християнския хор, които бе взел със себе си за акцията.

— Тръгвай — извика Кинкейд, решил да остави Клив на калния демон, който се бе надигнал от дълбините на езерото и го бе сграбчил.

— Не можем да го оставим! — извика Рандъл Рейдър. Калният демон и Клив бяха изчезнали под водата.

— Той е в Божиите ръце. Тръгвай! — заповяда Фанън на Робърт Вейл, който седеше на кърмата.

Робърт Вейл беше човекът, който бе удрял мотора с чук. Освен мускулестото, жилаво тяло и сплетените коси, най-отличителните му черти бяха двете татуировки на лицето — „Шибай се“ на дясната страна на челото и „Яж лайна“ на лявата. Робърт Вейл дръпна въжето на стартера и моторът запали. Той хвана ръчката и насочи лодката към мястото, където се бяха боричкали Клив и окървавеният гологлав призрак.

— Раса и вяра! — извика Фанън.

Скоро стигнаха до средата на езерото. Кинкейд се запита кой или какво бе изскочило от дълбините и бе сграбчило Клив. Гологлавият не се беше показал над повърхността. Фанън бе извадил деветмилиметровия си пистолет и се бе прицелил право в калния демон от езерото. Но оръжието бе засякло. Дали това беше знамение? Дали от вулканичното езеро, простиращо се до преддверията на ада, не бе изскочил дяволът на нечистите раси?13 Фанън вярваше, че знаменията са послания от Бога. Похищението на Клив беше послание. Калният звяр от езерото беше доказателство, че враговете на Господ от нечистите раси се опитват да осуетят мисията му. Господ му казваше да побърза. Фанън прогони тези мисли и насочи вниманието си към треперещия учен, който се бе свил на пейката в средата на лодката.

— Къде е мястото? — попита Фанън.

Декстър рязко вдигна глава досущ като уплашено дете. В очите на Кинкейд блестеше маниакална лудост.

— Малко по-нататък — тихо отговори Демил. — Докарай лодката точно срещу пилона със знамето на кулата на затвора. Да бъде на една линия с онзи голям бор ей там. Декстър посочи едно огромно дърво досами водата на източния бряг.

Фанън кимна на Робърт Вейл, който намали скоростта и насочи лодката към кулата. Повечето дървени постройки около затвора бяха пострадали от пожара.

— Ето тук — глухо каза Декстър. — Има подводна шамандура, закотвена за дъното. Намери я и дръпни въжето. Биологичното оръжие е в два оранжеви водоустойчиви контейнера, прикрепени към въжето.

Фанън кимна на двамата членове на Християнския хор и те съблякоха ризите и панталоните си и се гмурнаха в студените води на езерото.

— Господ е убежище и крепост — прошепна Кинкейд.

— Да бъде благословен Исус — измънка Робърт Вейл. Декстър се обърна и видя, че мъжът с татуировки „Шибай се“ и „Яж лайна“ на челото е навел глава и почтително се моли.

„Боже, помогни ми“ — каза си Демил в отчаяна молба към Всевишния.

Единият от гмуркачите подаде глава над водата и извика:

— Намерихме ги!

— Хвала на Господа — едновременно казаха Робърт Вейл и Фанън Кинкейд.

Преподобният погледна стария си часовник „Таймекс“ със скъсана каишка, който държеше в джоба на дрехата си. Беше единайсет и петнайсет. Той знаеше, че макар синовете на Манасия да са изпратили калното привидение в езерото, Господ е използвал демона, за да го предупреди да бърза. След като Декстър му разказа за тайната болест, Кинкейд прочете стиховете в Откровението на Йоана, които предсказваха събитието, и откри няколко поразителни детайла. „А на страхливи и неверни, мръсници и убийци, на блудници и магьосници, на идолослужители и на всички лъжци делът им е в езерото, що гори с огън и жупел; то е втора смърт.“14 „Езерото, което гори с огън и жупел“ — помисли Фанън. По-нататък пишеше: „Тогава дойде при мене един от седемте Ангели, които държаха седемте чаши, пълни със седемте последни язви, та ме отнесе духом на голяма и висока планина, и ми показа големия град, светия Йерусалим, който слизаше от небето — от Бога.“15 Всичко това бе написано по думите на пророците двеста години след Христа, но съвсем не беше случайно, че събитията, така съвършено описани в Откровението на Йоана, се сбъдваха тук, в Тексас, както бе предсказано.

Гмуркачите се появиха над повърхността с два големи оранжеви контейнера и се качиха в лодката. Фанън със страхопочитание погледна контейнерите и рече:

— Господ е съставил графика ни. Той ни даде от небето знак незабавно да се махнем от това място. Влакът по линията „Пасифик Юг“ ще мине през Черните хълмове след двайсет минути. Ако побързаме, ще го хванем.

Робърт Вейл запали мотора и лодката се отправи към източния бряг на Ванишинг Лейк.

Крис се изми от калта, върна се при джипа и извади снайперската пушка.

— Какво стана? Защо си мокър? — попита Бъди.

— Последвайте ме — каза Крис и тръгна към езерото.

Край брега цареше тишина. После изведнъж, на около километър и половина навътре, се чу мотор на лодка. Крис намери подходящо дърво, подпря пушката на един клон и погледна през оптическия мерник. Нагласи фокуса и видя, че лодката се отправя към отсрещната страна на езерото.

— Ще стреляш ли по тях? — изненадано попита Бъди.

— Не. Просто искам да ги видя. Погледни, Стейси. Тя видя в лодката петима мъже. Единият определено беше Фанън Кинкейд. На пейката в средата прегърбен седеше Декстър Демил.

— Те са — каза Стейси и отстъпи място на Бъди да погледне през оптическия мерник. Сърцето й биеше като обезумяло. — Какво правят тук? Защо са се върнали?

— Може би Декстър прави същото като нас — търси доказателства срещу Зол — каза Крис.

— Не — възрази Стейси.

— Какво мислиш? — попита Бъди.

— Има само една причина Декстър Демил, който е издирван от всяка агенция на силите на реда в страната, да се върне във Ванишинг Лейк. Той е скрил тук приона „Бледия кон“.

29. Последният влак

Бяха излезли от магистралата и бързо се движеха по неравния черен път, който им показа Стейси. Така щяха да съкратят няколко километра от разстоянието край езерото.

— Сериозно ли се опитвате да ги хванете? — попита Бъди.

— Сигурно са тръгнали към железопътната линия — рече Стейси.

Крис не каза нищо.

— Хайде да караме по-бавно и да помислим по въпроса — извика Бъди, който седеше на задната седалка. — Провалим ли се сега, няма да стигнем до края.

Нито Крис, нито Стейси отговориха.

— Ние сме само трима, а те са шайка откачени фанатици. Това е безумие! — продължи Бъди. Гласът му стана писклив. — Нали така, Крис?

Крис отново не каза нищо. Той седеше на предната седалка до Стейси и се бе вторачил в пътя. Лицето му беше мрачно.

Фаровете осветяваха пътя и честите и остри завои пред тях. На няколко пъти Стейси трябваше да превключи на двойно предаване, за да изкачи стръмните или песъчливите участъци от пътя.

Изведнъж чуха свирката на товарния влак, минаващ в двайсет и три и петнайсет.

— По дяволите! — възкликна Стейси. — Няма да стигнем навреме.

— Завий надясно и карай през поляната — каза Крис.

— Оттам е по-напряко.

Това беше първото, което каза, откакто се бяха качили в джипа.

— Дайте да намалим и да обсъдим нещата, по дяволите! — отново викна Бъди.

Никой не му отговори.

— Трябва да измислим план! — извика Бъди. — За Бога, смятате да отидете при тях и да им се скарате, така ли? Ще ни убият!

— Искаш ли да се откажеш? Може да се върнеш пеша — каза Стейси, удари спирачки и гневно се обърна към него.

Бъди не бе виждал жена с по-заплашителен поглед.

— Само исках да знам как ще го направим.

— Все ще измислим нещо. Съпругът ми умря, опитвайки се да спре тези убийци. Ако прионът е в Демил и му го взема, ще мога да докажа какво са правили тук. Но без приона не мога да докажа нищо. Ще хвана копелетата, които убиха Макс, затова или стой в колата и си затваряй устата, или слез и върви пеша. Но вземи решение веднъж завинаги и престани да хленчиш!

Бъди се размърда неспокойно, сякаш понечи да отвори вратата и да слезе, но в следващия миг някакво невидимо въже го задържа на седалката. После отново се чу свирката на влака.

— По дяволите! — викна Стейси, включи на скорост и рязко потегли. Изпод гумите се разхвърчаха камъчета.

Джипът се стрелна към следващия хълм и се насочи към опожарена поляна.

От време на време колелата затъваха в дупки и Стейси трябваше да превключва на двойно предаване, за да излезе от тях. На около километър и половина се видяха фаровете на влака.

— Крис? — попита тя и той я погледна, но не пророни дума. — Влакът идва. Трябва да ни кажеш какво да правим. Те ще се измъкнат!

Крис продължаваше да мълчи.

— Какво ти стана, по дяволите? — извика тя.

— Не знам какво да направим — най-сетне отговори той.

Крис й бе разказал за мъжа, когото бе убил в езерото, и после жизнените му функции сякаш спряха.

Стейси превключи на по-ниска скорост и започна да изкачва хълма, опитвайки се да изпревари влака. Когато стигнаха до хребета, видяха на лунната светлина четирийсетина мъже и жени, приклекнали на насипа край железопътната линия на около четиристотин метра от тях. Един от тях видя джипа и го посочи.

— Угаси фаровете — тихо каза Крис.

— Какво?

— Угаси фаровете и не спирай. Ще стрелят по нас.

В същия миг джипът се разтресе и чуха пронизителното свистене на рикоширащи куршуми. След секунда се разнесе автоматичен откос.

Стейси угаси фаровете и подкара по билото на хълма.

Прозвучаха още няколко изстрела. Предната дясна гума се спука.

— Слезте от колата! — заповяда Крис.

Двамата със Стейси изскочиха навън. Бъди реши да остане в джипа и се сви на пода. Крис се върна, отвори вратата и изкрещя:

— Слизай, по дяволите!

— Тук е по-безопасно.

— Колата ще се запали. Те стрелят с бронебойни куршуми. Слизай!

Той сграбчи Бъди и го измъкна навън. Тримата хукнаха по хълма, но лунната светлина ги озаряваше, затова Крис намери прикритие зад няколко скали.

Локомотивът мина покрай мястото, където се криеха членовете на Християнския хор, за да не ги види машинистът.

— Ще избягат — каза Стейси.

Крис се бе облегнал на скалата. Ръцете му трепереха, мускулите му конвулсивно потрепваха. Той се обърна и повърна стомашен сок.

— Какво правиш? — отвратен попита Бъди. — Само как вони! Драйфаш, защото те е страх, нали?

— Защото съм болен — тихо отговори Крис. — Алкохолик съм. Организмът ми се е скапал. Никой орган не функционира както трябва.

— Страхотно! — изхленчи Бъди. — Това е върхът!

Стейси се надигна, за да види скитниците, които започнаха да тичат успоредно с бавно движещия се влак и по двама-трима да се качват на вагоните.

— По дяволите! Трябва да направим нещо — каза тя.

— Какво искаш да направим? Няма да стигнем дотам навреме — изръмжа Бъди.

Един от хората на Фанън Кинкейд вдигна ръка.

— Защо ни сочи? — попита Стейси и в същия миг в скалата до главата й рикошира куршум, после изсвистя в мрака.

Крис протегна ръце, сграбчи я и я бутна на земята.

— Той не те сочи, а стреля по теб.

Тя седна до него и също облегна гръб на скалата. Влакът отмина. Стейси се изправи, погледна към мястото, където допреди малко се криеха скитниците, и попита:

— Къде отиват?

— В Уейко — отговори Крис. — Там има голяма разпределителна гара. Оттам може да отидат където искат.

— Какво ще правим сега? — разтревожено попита тя. Крис не отговори, затова Бъди реши да изкаже мнението си.

— Мисля, че трябва да отидем при властите. Нека властите да се оправят с тази история.

— Ами ако и властите са замесени? Тази работа трябва да е подкрепяна от Пентагона, ЦРУ и много други хора и те искат да потулят всичко. Ние не можем да докажем нищо. Трябват ни доказателства — каза Стейси, сетне погледна Крис. — Какво мислиш?

— За алкохол. Само за това мисля — отговори той и след дълго мълчание добави: — Хайде да сменим спуканата гума, да се върнем при езерото и да намерим лодката им. Може да са забравили нещо.

30. Най-изтърканото клише ВЪВ ФИЛМИТЕ

Бъди не искаше да отива при езерото, а да се прибере вкъщи. Кашата, в която се бе забъркал, съвсем не приличаше на престрелките по хълмовете на Малибу. Там той обличаше чисто нови камуфлажни дрехи и кикотейки се, стреляше с пушката с боя. По време на онези бойни игри Бъди с изумление установи, че е много лесно да го улучат. Той обикновено беше първият, който отпадаше от турнира. Кретените от киностудията винаги го надживяваха. Въпреки това той обичаше бойните игри. Но това тук беше съвсем различно. Свистенето на куршумите не можеше да се сравни с нищо, което бе преживявал. Той си представи как куршум се насочва право към разкрасения му по хирургичен начин профил.

Бъди бе похарчил хиляди долари за пластични операции. В скулите и брадичката му бяха добавени имплантанти. Бяха изсмукали тлъстините от гушата и опънали кожата на челото му, за да премахнат бръчките. Бъди и доктор Юджин Халибъртън бяха прекарали най-малко десет часа, за да коригират външния му вид с помощта на компютърна виртуална реалност. Бъди гледаше със страхопочитание екрана. Страхуваше се, когато се подложи на операцията. Мисълта, че разхубавената му глава ще бъде пръсната като диня някъде в тексаската пустош от куршумите на банда религиозни фанатици, го ужасяваше.

Бъди и Крис смениха спуканата гума и тримата се върнаха на източния бряг на езерото, за да търсят изоставената метална лодка. Бъди изпита желание да има воля да остане, но фактът беше, че отчаяно искаше да се откаже. Той обмисли няколко извинения, търсейки убедителен аргумент. „По дяволите — мислеше да каже Бъди. — Съвсем забравих, че в петък трябва да записваме проклетата музика и ефектите на «Звездни бойци». Бих направил всичко, за да не отида, но няма начин…“ Или може би: „Трябва да бъда с Барбара Стрейзанд в петък. Ще ме оскубе, ако не й подавам репликите. Ако не беше това, знаете, че…“ Или нещо друго — каквото и да е, само да се измъкне невредим. Но всеки път, когато се приготвеше да издекламира някое от извиненията си, усещаше в устата си лекия тръпчиво-сладникав вкус на шоколад. Вече бе започнал да се страхува от него, защото това мигновено бе последвано от толкова силно усещане за самота и самопрезрение, че нямаше друг избор, освен да остане.

И после в съзнанието му нахлуваха други мисли. Онези типове бяха убили сина му. Бъди така и не се бе опитал да се сближи с Майк и да разбере какъв е характерът му. И сега трябваше да компенсира всичко това, като се опита да хване копелетата, които го бяха убили. Проблемът беше, че Бъди се страхуваше и не можеше да разсъждава трезво. Искаше му се да има психически сили да преодолее това. Той не бе намерил упование в езотеричната традиция на юдейската вяра. Трябваше му нещо по-изчанчено.

Бе опитал йога. Том Круз и Джон Траволта го бяха убедили да се запише на курса. Известно време това беше забавно. Бъди прочете всичко по въпроса за единението с Всемира по пътя на съсредоточението и самосъзерцанието и поръча да му изготвят диаграми, описващи душевната му болка и какво според него заплашва оцеляването му. Половин година се опитва да постигне третото ниво, което беше състояние на екстаз и съвършено блаженство и щеше да му даде пълен контрол върху материята, енергията, космоса, времето и формата на живот. Дори сподели с консултантката си, че е на прага на духовното пречистване. Усмихваше се блажено и се хвалеше на актьорите с духовната си чистота, но всъщност не бе получил утехата и покоя, които подозираше, че намират другите. Нещо по-лошо, това преживяване му струва адски много пари.

Бъди блъфира още три месеца, после се отказа. Същата вечер Хайди му каза, че животът не е контрол върху енергията, времето или формата на съществуване, а чукане, и му изпрати Мишел Фортнър, за да докаже това. Два дни Мишел продухва тръбите му. Преживяването беше невероятно, но душевно Бъди остана беден. И сега се чувстваше толкова самотен и объркан, че беше на път да изскочи от джипа и да избяга. Но някаква невидима сила не му позволяваше да го направи.

— Спри — неочаквано каза Крис.

Стейси удари спирачки. Тримата слязоха и отидоха до водата. Алуминиевата лодка, с която бяха плавали Кинкейд и хората му, беше край брега. Вътре имаше два оранжеви контейнера. Крис и Бъди издърпаха лодката на сушата, а Стейси извади от раницата си гумени ръкавици, надяна ги и се приближи до тях.

— Какво е това? — попита Бъди.

— Водоустойчиви биологични контейнери. Използват ги за дълбоководни изследвания.

Стейси ги взе и погледна вътре. Дунапренът още беше в контейнерите, нагънат от стъклениците, които бяха стояли там.

Стейси занесе единия контейнер до джипа и го разгледа на светлината на фаровете.

— Какво мислиш? — попита Бъди. Откритието не му се нравеше. Той се страхуваше, че това ще доведе до нещо. Или до нищо.

— Питах се дали да ги изпратим на Уендъл. Може би стъклениците са били надписани с мастило. С помощта на различни препарати той може да разчете отпечатъка.

— Защо? Нали знаем какво е имало там?

— Мислим, че знаем. Но не сме сигурни.

Стейси затвори контейнера и отиде до лодката, за да вземе другия. Крис седеше на пейката в средата и четеше мокро парче хартия.

— Какво е това? — попита тя.

Той й го даде. На листчето пишеше: ФТ У/ДГН, ГВ КСЮ НФЮ РОУАНОУК

— Някакъв код ли е това?

— Не. Пътен лист. Маршрут на влак. Съкращенията означават Форт Уърт в Далас, Гарланд, по линията „Север-Изток“ и прехвърляне в Грандвю на линията „Канзас Сити Юг“, която стига до централен Канзас. После отново смяна и прехвърляне на линията „Норфък Юг“ за Роуаноук.

— Пътен лист, значи? — усмихна се Стейси. — Къде го намери?

— На дъното на лодката.

Бъди погледна хартийката и рече:

— Знаете ли кое е най-изтърканото клише във филмите? Шибаната улика, оставена на сцената на престъплението. Това са глупости.

Крис се замисли върху думите му. Може би Бъди имаше право. Освен това Крис беше гладен и изтощен и копнееше да пийне нещо. Той се съсредоточи върху Кениди, за да намери сила и решителност. Спомни си за ужасните главоболия, причинени от гроздовете тумори, които растяха в синусите и издуваха черепа й.

— Имаме едно предимство — каза Крис. — Тези типове не са невидими. Няма да е трудно да намерим четирийсет души с татуировки, оръжия и библии. Може да разпитаме в биваците.

— Какви биваци? — попита Бъди.

— За скитници. Биваците са разпръснати из цялата територия на Съединените щати. Там бездомните се събират и разговарят. Мисля, че трябва да отидем във Форт Уърт преди онзи влак.

— И после? — попита Бъди.

— Ако не ги видим, ще открием следите им и ще пътуваме с товарните влакове по железопътните линии след тях. Ще разпитваме тук-там и ще ги намерим.

— С товарните влакове? Не говориш сериозно.

— Няма да ги намерим по друг начин.

— Нямаме време да спорим. Готова съм да тръгнем — каза Стейси и забърза към джипа. — Когато стигнем до Форт Уърт, ще изпратя контейнерите на Уендъл.

31. Кинтата

Беше осем и четирийсет и пет сутринта.

Служебната кола на Пентагона се движеше по Ембаси Роуд във Вашингтон, покрай европейските посолства с каменни колони и униформени пазачи и сградите с националните знамена на Мексико и Аржентина в края на улицата. После зави наляво и пое по широката алея пред Военноморската обсерватория, където се намираше официалната резиденция на вицепрезидента на Съединените щати.

Адмирал Зол седеше до началника на Генералния щаб генерал Колин Столингс. Двамата мълчаха, потънали в мисли за онова, което им предстоеше.

Юнският ден обещаваше да бъде влажен и топъл. Листата на огромните дъбове около резиденцията бяха клюмнали. Пазачите до портала отдадоха чест на двамата висши военни и пуснаха колата да влезе в имението, разположено на площ десет акра.

Адмирал Зол често мислеше, че с великолепната си архитектура от началото на века и красиви градини, резиденцията на вицепрезидента далеч превъзхожда Белия дом, който приличаше на музей за антики, пълен с подобни на кутии стаи и потящи се туристи.

— Кинтата може и да говори като провинциалист, но е наясно с всичко, затова не предприемай нищо — каза генерал Столингс с провлачения си тексаски акцент.

— Знам всичко за Бъргър Кинтата — рече адмирал Зол. — През осемдесетте години минах през всичко това, за да осигуря финансиране, и после още веднъж, миналата година, когато агентите на ЦРУ се провалиха. Кинтата вижда нещата от всички страни. И това е хубаво.

Но Зол се страхуваше от срещата.

Поканата от вицепрезидента Бъргър бе отправена след порой от телефонни обаждания в канцеларията на Министерството на здравеопазването и Комисията за медицински изследвания и разработки. Трескавите обаждания започнаха час след като рано сутринта конгресмените прочетоха статията за Ванишинг Лейк в „Ню Йорк Таймс“. От канцеларията на вицепрезидента събудиха Зол и му предадоха да се яви на среща в девет сутринта. Двамата с генерал Столингс обмислиха нещата, сравниха записките си и подготвиха защитата си по телефона. И сега, без да са изпили сутрешното си кафе, пътуваха за срещата, която лесно можеше да се окаже катастрофална.

Въведоха ги в крилото, където се помещаваше апартаментът на вицепрезидента. Прозорците с бронирани стъкла на кабинета гледаха към вълнообразни морави и фонтани. На пилон с позлатена глава на орел бе окачено националното знаме. До прозореца имаше старинен месингов телескоп, насочен към градината.

Двойните врати се отвориха и вицепрезидентът Брайън Бъргър чевръсто влезе в кабинета, усмихна се и поздрави гостите си. Някога Бъргър беше сенатор от Аризона и председател на влиятелната комисия по финансите. Адмирал Зол бе ходил при него, за да иска средства за програмата за антитерористични биологични оръжия във Форт Детрик. Още тогава сенаторът беше известен като Кинтата.

— Колин, Джеймс, благодаря ви, че дойдохте след такова кратко предизвестие — каза той.

— Господин вицепрезидент — в един глас казаха двамата и се ръкуваха с него.

Усмивката му стана още по-широка. Белите му зъби блестяха като порцелан, а гъстата му тъмнокестенява коса контрастираше на небесносините очи, излъчващи сърдечност и интелигентност. Предотвратяването на катастрофата да бъде разобличен като човекът, одобрил финансирането на незаконна секретна програма за разработка на биологични оръжия, един ден щеше да го отведе в Овалния кабинет.

Бъргър носеше Обемиста папка. Той се настани зад бюрото и направи знак на гостите си да седнат на двата стола срещу него.

— Адмирале, след като Форт Детрик е под твое командване, нека да започнем с теб. Какво става, по дяволите?

— Какво точно искате да знаете?

— Президентът се безпокои, че там разработвате незаконни биологични оръжия. Иска да знае така ли е, или не.

— Категорично не.

— Радвам се да го чуя. Но искам да знам повече. Този път думата ти няма да е достатъчна, адмирале.

— А думата на генерал Столингс? Като началник на Генералния щаб, той не би позволил програмата ни да се занимава с непозволени неща — каза Зол. — Разработването на нападателни биологични оръжия е забранено, откакто президентът Никсън подписа Женевското споразумение за неразпространението им през 1972 година, нали, Колин?

Столингс кимна. Той беше в забележително добро здравословно състояние за човек с нелека кариера, на когото оставаше половин година до пенсиониране.

— Ето какъв е проблемът, Джеймс — продължи Бъргър. — Медиите вече пощуряха. Дотук в списъка на негативите на първо място е доктор Декстър Демил, който беше назначен към Военния научноизследователски институт по заразни болести под твое командване. На пресконференцията вчера ти каза, че той има склонност към самоубийство и вероятно е откачен. Въпреки това, неизвестно как, доктор Демил е използвал базата ти, за да разработва незаконни биологични оръжия без твое знание и разрешение. Второ, той загадъчно изчезва. Може би е мъртъв, а може би не е. Никой не знае. Трето, в онова село в Тексас избухна пожар, в който изгоряха множество невинни граждани. Казахме на медиите, че там е изпуснат някакъв неизвестен болестотворен микроорганизъм. Не споменахме причина, освен че доктор Демил се е побъркал, пуснал е микроорганизма и после е запалил пожара. Загинаха петнайсет войници, също под твоето командване, в база, която дори не е вписана в документите на правителството. Сега стана ясно, че затворът е бил даден под наем на факултета по естествени науки в университета „Сам Хюстън“, но е бил използван от Военния научноизследователски институт по заразни болести за разработването на отбранителни биологични оръжия. Нещо по-лошо, телата на неколцина от онези войници са изгорели до неузнаваемост. Останките са толкова овъглени, че не е останало почти нищо, което да се изпрати на роднините за погребение. Позитивното е уверението ти, че всичко е под контрол. Сигурно ще се съгласиш, че везните са ужасно наклонени на едната страна. Семействата на загиналите войници и цивилни засипват президента с обаждания. Както и някои видни членове на правителството и Конгреса. Пресата раздухва всеки детайл и президентът не знае какво да им каже, освен „Не се тревожете“, „Имайте доверие в мен“ и „Проучвам въпроса“. Ситуацията никак не е розова за президента на най-великата страна в света.

— Бих искал да съм в състояние да променя нещата, но за съжаление не мога — със заучена искреност каза Зол.

— Това не е отговорът, който искам, адмирале. Атмосферата в стаята стана леденостудена.

— Бих искал доктор Демил да е на разположение, за да го разпитаме и да разберем какво всъщност се е случило там. Но докато не намерим него или останките му, не знам какво друго…

— Говориш така, сякаш отново своеволничите — прекъсна го вицепрезидентът Бъргър. — От 1972 година насам вече два-три пъти нарушавате споразумението, без да броим провинения, за които не са ви хващали.

— Кинта, знаеш, че бях шокиран като всеки друг от Конгреса от онези нарушения. Фактът е, че ЦРУ осъществява паралелна програма във Форт Детрик. Конгресът прие това обяснение и няколко специални агенти на ЦРУ загубиха работата и пенсиите си поради тази причина.

— Няма отново да допусна такава катастрофа, ясно ли е? Но фактът, че инцидентът се е случил, остава, и хората от Министерството на отбраната са много подозрителни към онова, което става.

— Разбира се, Конгресът трябва да бъде бдителен, но…

— Историята ви издиша. Хванаха ви да извършвате незаконни аеробиологични експерименти над Сан Франциско и Минеаполис, да разпръсквате микроби в метрото в Ню Йорк и да убивате хора с жълта треска във Флорида, експериментирайки с комари — напомни им Бъргър за провалите в средата на осемдесетте години. — Конгресът и медиите няма да приемат твърденията ви, че сте невинни, нито неубедителните ви оправдания.

Бъргър се разпалваше все повече и добрите му сини очи станаха леденостудени като глетчери.

— Генерал Столингс и аз те уверяваме, че всичко е така, както трябва да бъде.

— Зарежете уверенията. Искам доказателства. Миналия път имахме уверения. Сега се вдигна голям шум в медиите. Предаването „Шейсет минути“ си е завряло носа в задника ти, адмирале, и двамата стоите на ръба на палубата. Единственият начин да останете на кораба е, като докажете, че сте напълно чисти. Ако трябва да ви бутна зад борда, ще го сторя. Не трябва отново да безпокоим президента. Провалите ли се този път, и двамата ще разберете значението на думите „политическа жертва“.

— Кажи ни какво искаш и ще го направим.

— Президентът ми каза да започна независимо разследване. Ще го ръководи Комисията по отбраната с биологични оръжия. Това са сенаторите Ошероф и Мецгер. Те ще поискат пълен достъп до лабораториите във Форт Детрик и до архивите на Военния институт за изследване на инфекциозни болести.

— Кога? — попита адмирал Зол.

В стаята настъпи зловещо мълчание. Мислите на всички бяха мрачни. Зол се запита защо все пак са поканени тук — да ги мъмрят или да ги предупредят.

— Колко време ви трябва — попита вицепрезидентът, — за да се подготвите да приемете следователите на Комисията?

— Два дни — отговори Зол.

— Добре. Тогава утре ще насрочим разследването. Сигурен съм, че всичко ще се окаже наред и те няма да намерят нищо, но трябва задълбочено да проучим как стоят нещата.

— Да, разбира се — каза адмирал Зол. — Мисля, че винаги е по-добре да бъдеш бдителен и задълбочен.

— Предайте поздрави на Сали и Бет. И не се проваляйте, момчета.

Без да каже нито дума повече, вицепрезидентът стана и излезе от кабинета.

Адмирал Зол и генерал Столингс го изчакаха да се скрие от погледа им и после си тръгнаха. Мълчаха, докато служебната кола не напусна очертанията на резиденцията.

— Предполагам, че ще ни трябва Белия влак — рече генерал Столингс.

— Да, но има много биологично активни отпадъци, от които трябва да се отървем. Някои са токсични и нетрайни. Трябва да намериш място, където да ги изхвърлим.

— Утре ще ти изпратя влака. Внимателно почисти района — каза генералът. — Ще намеря сигурно сметище, където да изхвърлим всичко, без да пишем документи.

— Седмицата започва страхотно — измърмори Зол.

32. Джак Парния локомотив

Двулентовото шосе криволичеше по опустошения от пожара склон и водеше на запад, към Хаулингс Джънкшън. Оголеният пейзаж и овъглените стволове на дърветата бяха паметници на онази нощ на безумие.

Влакът, в който пътуваха Фанън Кинкейд и последователите му, следваше по-пряк маршрут, докато Стейси, Крис и Бъди трябваше да заобикалят, за да излязат на шосето за Форт Уърт.

В девет сутринта стигнаха до главната разпределителна гара. Стейси спря до оградата, угаси двигателя и попита:

— Какво ще правим сега?

— Трябва да разберем в колко часа ще пристигне влакът и какви влакове ще потеглят оттук днес. После ще проверим в „Уютна колиба“ — отговори Крис.

— Кое? — попита Бъди, който бе заспал и се опитваше да се разсъни. Мързеше го и се чувстваше тъпо.

— Това е бивак за скитници на брега на реката. Искам да проверя дали познавам някого там и да разпитам за Кинкейд. Все някой трябва да го е видял — отговори Крис.

Слязоха от джипа и тексаското слънце мигновено напече лицата и раменете им. Безмилостните му лъчи размекваха асфалта и замъгляваха въздуха. Още беше девет, а температурата наближаваше трийсет и три градуса. Крис знаеше, че скоро ще стане четирийсет и пет.

— И мислиш, че онези тъпанари, които отговарят за влаковете, ще ти кажат ей така кой влак ще пристигне и кой ще замине? — недоверчиво попита Бъди.

— Няма да ми кажат нищо, затова няма да си правя труда да ги питам.

— Щом не искат да говорят, тогава няма да научиш нищо.

— Информацията се пази, но не е защитена.

— Говориш като шибан федерален агент — ядоса се Бъди и потърка очи. Още му се спеше.

— Ей сега ще се върна — каза Крис и тръгна към административната сграда на железопътните линии „Пасифик Юг“, където беше кабинетът на началника на гарата.

Докато вървеше, почувства ужасна немощ в краката и това го стресна. После осъзна, че макар да е престанал да пие, апетитът му не се е възвърнал. Не бе ял нищо от двайсет и четири часа.

Кабинетът на началника се помещаваше в триетажна кула в източния край на разпределителната гара. Прозорците гледаха към релсите и вагоните. Крис се наведе и започна да се промъква между вагоните. Ако началникът го забележеше, пазачите щяха да го арестуват.

Крис се бе научил да разчита индиговите копия на пътните листове на товарните влакове от един възрастен скитник със странния прякор Джон Чупката. „Тези тъпаци описват линиите и маршрута и си предават информацията в запечатани, заключени куриерски чанти — беше му казал веднъж Джон Чупката, като се хилеше, а пожълтелите му зъби и тънкият врат контрастираха на душата, лукава като на арабски търговец. — Всеки документ се прави в пет екземпляра, но повечето не са необходими. Изхвърлят ги на боклука. Ако предварително знаеш какви влакове тръгват и къде са празните вагони, не ти трябва да чакаш с четирийсет други пияни задници, докато слънцето изпече мозъка ти. Появяваш се в определения час и се качваш на съответния вагон.“

Крис се промъкна зад кулата, където имаше три двесталитрови контейнера, над които кръжаха огромни черни мухи, състезаващи се за пространство над зловонния боклук.

Крис размаха ръка, за да ги прогони, сетне внимателно започна да рови в отпадъците.

Бързо намери пътните листове на влаковете от предния ден, сгъна ги и ги сложи в стар вестник, който също изрови от контейнера, после се върна в джипа, където чакаха Бъди и Стейси.

— Да отидем там — каза Крис и посочи малък паркинг от другата страна на улицата.

Тримата седнаха на най-близката маса за пикник и той извади от вестника пътните листове на влаковете.

— Какво е това, по дяволите? — попита Бъди.

— Всеки ден началникът на гарата получава служебни описи, където са изброени всички влакове, които трябва да минат през разпределителната гара в този период от двайсет и четири часа. В тях се уточнява от какви вагони се състои всяка композиция и кой вагон трябва да бъде прикачен към други влакове. Винаги има по пет екземпляра — един за началника на гарата, втори за началника на влака, трети за машиниста. А останалите са за нас — усмихна се Крис. — Опитните скитници никога не се качват на местен товарен влак, защото по линията има много спирки, които увеличават шанса да бъдат изхвърлени от някой любопитен пазач. Освен това местните товарни влакове са бавни и често спират, за да изчакат големите. Бъдете сигурни, че Кинкейд и бандата му няма да пътуват с местен влак.

Крис разгъна индиговите копия на масата и започна да ги изучава.

— И така, според листчето, което намерихме на дъното на лодката, следващото място, където ще отидат, е Грандвю, по линията „Канзас Сити Юг“. Грандвю е в Колорадо и ако Бъди има право и информацията на листчето е за заблуда, тогава има три варианта. Те ще се качат или на този влак, превозващ пшеница, до Шериланд, Луизиана, или ще отидат на юг, с влака в осем часа за Ню Орлиънс. Този влак е заминал четирийсет минути след като техният влак е пристигнал на тази разпределителна гара. Имали са време да се качат… Третият вариант е да са решили да отидат в Портсмът с пътническия влак в шест следобед и в такъв случай може би още са тук. Пътуването в пътнически влак има и добри, и лоши страни. Хубавото е, че е бърз и не изчаква другите влакове, но е трудно да се качиш. Пътническият влак има малко вагони, затова не намалява много скоростта на завоите. Освен това пътуването е адски неудобно. Трябва да стоиш на металните платформи до буферите. С Кинкейд има четирийсет мъже и жени, затова едва ли ще изберат пътнически влак.

Крис се поколеба за миг, защото му се догади. Сетне почувства немощ. Краката и ръцете му се разтрепериха толкова силно, че се наложи да седне.

— Трябва да хапна нещо — каза той. — Чувствам се адски скапан.

— Видях „Макдоналдс“, когато влизахме в града — рече Стейси.

— Господи, „Макдоналдс“ — измърмори Бъди. — Дайте да потърсим нещо по-прилично.

— Съжалявам, Бъди. Дай ми клетъчния си телефон и ще запазя места в някой луксозен ресторант в Холивуд — пошегува се Стейси.

Климатичната инсталация в „Макдоналдс“ беше повредена, затова тримата седнаха под един пъстър чадър в двора и започнаха да закусват.

Крис изяде две хапки от пилето, после се извини, отиде в тоалетната и повърна.

— По дяволите! — измърмори той, докато плискаше със студена вода лицето си и гледаше ужасното си отражение в огледалото. Очите му бяха хлътнали. Стомахът го присви и той отново повърна. Изпи две шепи вода и се върна на масата.

Бивакът „Уютна колиба“ се намираше край реката, която се вливаше в Игъл Лейк от северозападната страна на Форт Уърт и заемаше площ от три акра. Не се виждаше от железопътната линия, но беше близо до нея. В „Уютна колиба“ живееха стотици скитници, настанени във всевъзможни „жилища“. Там бяха паркирани завинаги десетина ръждясали автомобила, които служеха за спални на семействата, които ги притежаваха. Старите гуми се използваха за най-различни цели. „Жилищата“ и обитателите им бяха нежеланите отпадъци от един свят, който вече не се нуждаеше от тях. „Къщите“ бяха направени от кашони, щайги и ламарини. Трикраки маси се крепяха застрашително, досущ ранени ветерани. Онова, което отличаваше бивака, бяха очите на хората. Докато Крис водеше Стейси и Бъди към „Уютна колиба“, очите на скитниците ги следяха като вражески радари… Очи, лишени от чувства, досущ дупки, пробити в празна кутия.

— Чувствам се като последното парче торта на купон на хора, спазващи диета — тихо каза Стейси, когато застанаха в началото на бивака.

— Седнете ей там — рече Крис. — Не гледайте никого в очите. Наблюдавайте реката.

Той ги остави и влезе в бивака, като вървеше бавно и оглеждаше импровизираните жилища. Мястото му вече не беше тук и недружелюбните погледи бяха безгласни проклятия, непогрешими с враждебността си. Ако преди няколко седмици Крис бе влязъл в този бивак като дългокосия мръсен Лъки с найлоновите чували на краката, те нямаше да го погледнат втори път. Но сега, със скъпите си мокасини и нови дрехи, той беше класов враг, представител на свят, който първо бе станал причина за тяхното падение, а после се бе погрижил за изгнанието им.

Крис бе решил, че търсенето е безнадеждно, когато видя възрастния скитник поет Джак Парния локомотив, който лежеше по гръб край реката. Приличаше на купчина изхвърлени дрехи. Беше трудно да го сбъркаш със снежнобялата му брада и огромния му корем. На челото си бе завързал мокра кърпа, за да охлажда очите си. Крис се приближи до него. Джак го усети, но не помръдна, нито махна кърпата от лицето си.

— „По улицата както си вървях, Джак Парния локомотив видях“ — издекламира Крис. Стихотворението беше написано от стареца пред него.

Джак не помръдна, но каза:

— Щом знаеш тоз мой стих презрян, то аз пък името ти знам.

Той махна мократа кърпа от очите си, погледна Крис, после се надигна на лакът и се вторачи в него.

— Лъки? — попита Парния локомотив. Туловището му беше огромно и краката — къси, но ръцете — необичайно дълги.

— Лъки! Мамка му! Ти си, нали? Какво се е случило, човече? Не мога да повярвам, че си ти. Какво ти е? Отслабнал си, приличаш на върлина.

— Дълга история — отговори Крис.

Джак Парния локомотив протегна ръка и го потупа по рамото.

— Като те гледам колко си се пременил, май тия дни във влак товарен не си бил.

— Пенсионирах се. И вече не пия.

Джак се усмихна одобрително.

Той беше легенда по железопътните линии. Пътуваше по влаковете от четирийсет години и почти не бе произнесъл изречение, което да не е в рима.

Той се напъна, за да се изправи, и изпъшка.

— По дяволите, все по-трудно ставам. Боли ме. Явно остарявам.

Прав, Джак беше малко по-висок, отколкото седнал. Но пък тежеше сто и трийсет килограма. Възрастният скитник избърса лицето си с мократа кърпа и добави:

— Е, щом не пиеш и не скиташ из страната, какво те води тук, на къщата ми пред вратата?

— Търся Фанън Кинкейд. Питах се дали някой е виждал наоколо бандата му. Знам, че е тръгнал насам. Трябва да разбера на кой влак ще се качи.

Джак поклати глава и издекламира:

— Кинкейд е дявол. Не се занимавай с тая лайняна купчина. Убива той светкавично и без причина.

— Това няма значение, защото моята причина е отмъщението. И висшата ми сила — каза Крис по-скоро на себе си, отколкото на Джак Парния локомотив.

Възрастният мъж погледна към реката, където седяха Бъди и Стейси, които усилено се опитваха да отбягват студените погледи, отправени към тях.

— Почакай малко там. Ще да отида да разпитам в тоз бивак. И аз дочух, че тук се бил мотаел онзи скапаняк.

Клатушкайки се, Джак се отдалечи и започна да говори с хората, седнали на столове пред импровизираните си къщи.

Крис се приближи до Стейси и Бъди. Режисьорът нервничеше.

— Кой е този, по дяволите? — попита той. — Прилича на герой от филм на Спилбърг.

— Хубаво е, че е тук — отговори Крис. — Ако някой в този бивак знае нещо, Джак ще го научи и ще ни го каже.

Тримата седнаха край реката и се загледаха в недохранените деца, които играеха във водата. Стейси огледа бивака.

— Това е изумително. Не знаех, че съществуват такива неща. Прилича на филмите от трийсетте години. Защо са тук тези хора?

— Отхвърлени са от обществото.

— Но ти не си бил отхвърлен.

— Не. Аз бягах от себе си.

След двайсет минути Джак се появи пак. Сигурно се бе връщал в колибата си, защото сега се подпираше на дълъг лакиран дъбов клон. Накуцвайки, той се приближи до реката и направи знак на Крис да отиде при него.

— Преди три часа са заминали по СЗТ.

— По „Север-Запад“ за Тенеси? Тогава отиват в Ню Орлиънс.

Джак кимна.

— Да. Трима скитници познати на онзи влак са се качили и щом Кинкейд видели, да се разкарат са решили.

— Благодаря, Джак. Ще внимавам.

Възрастният мъж замислено сбърчи чело, после издекламира:

— Приятели мнозина вече взеха последния си влак. Господ има точен график за всеки нищ бедняк. Но няма смисъл нещата да ускоряваш и преждевременно да заминаваш.

Джак Парния локомотив прегърна Крис, после отстъпи назад, обърна се и като накуцваше и се подпираше на дъбовия клон, бавно се отдалечи.