Ранима близост

1

Понеделник, 3 април 2006 година

Щях да ти обясня, ако беше тук да чуеш. В момента нарушавам обещанието, което ти дадох — единственото, за което някога си ме молил. Сигурно си спомняш. Гласът ти бе толкова строг, когато каза: „Искам да ми обещаеш нещо.“

— Какво? — попитах аз и се надигнах на лакът, ожулих кожата си на жълтия найлонов чаршаф в желанието си да се изправя по-бързо, да съсредоточа вниманието си върху думите ти. Горях от желание да ти угодя. Толкова малко искаш от мен, че все търся начин да ти дам повече. — Каквото поискаш! — засмях се аз. Нарочно го направих, макар да знаех, че някои биха сметнали това за неразумно. Обещанието е като обет, а на мен ми се искаше двамата да си даваме повече обети, които да ни обвързват.

Моята жизнерадост те накара да се усмихнеш, но не задълго. Толкова си мрачен, когато сме в леглото. Струва ти се ужасно, че скоро ще трябва да си тръгнеш, и затова винаги изглеждаш така: като че очакваш някакво нещастие. Когато си отидеш, обикновено плача (не, не съм ти го казвала, защото за нищо на света не бих искала да насърчавам склонността ти да изпадаш в мрачно настроение), но когато сме заедно, изпитвам такова блаженство, сякаш съм взела някакъв силен, променящ съзнанието наркотик. Струва ми се невъзможно да се разделим, не ми се вярва, че мигът може някога да свърши. И той никога не свършва в известен смисъл. Когато съм си вкъщи, когато варя спагети в кухнята или дълбая римски цифри в работилницата, аз всъщност не съм там. Продължавам да съм в стая единайсет в „Травълтел“, с нейния твърд, изкуствен, ръждивокафяв килим, който жули стъпалата като четка за зъби, със събраните едно до друго легла, покрити с матраци, дето изобщо не са матраци, а приличат на онези оранжеви дунапренови дюшеци, с които покриваха пода на салона по физическо в гимназията.

Нашата стая. Убедих се със сигурност, че онова, което изпитвам към теб, е любов, а не просто някакво лудо увлечение или само физическо привличане, когато те чух да казваш на момичето на рецепцията: „Не, трябва да е стая номер 11, същата като миналия път. Трябва всеки път да ни давате тази стая.“ „Трябва“, не „искам“. За теб всичко е важно; нищо не е без значение. Никога не се отпускаш върху избелелия, изтърбушен диван, нито сваляш обувките, за да вдигнеш краката си. Седиш винаги изправен, с всичките си дрехи, докато дойде моментът да си легнем.

После, като останахме сами, ти каза: „Притеснявам се, че и без това ще ни е гадно да се срещаме в някакъв долнопробен мотел. Поне да сме в една и съща стая — ще се чувстваме малко повече като у дома.“ И следващите петнайсет минути не спря да се извиняваш, задето не можеш да си позволиш да ме заведеш на някое по-луксозно място. Още тогава (от колко време се познавахме? От три седмици?) знаех, че ще е по-добре да не ти предлагам да си поделяме разходите.

Помня почти всичко, което си ми казал през изминалата година. Навярно, ако успея да извикам в съзнанието си точната фраза, съдбоносната реплика, тя ще може да ме отведе право при теб. Не ми се вярва, но за всеки случай продължавам да въртя в главата си всичките ни разговори.

— Е? — бутнах те с пръст по рамото. — До теб лежи гола жена и предлага да ти обещае каквото пожелаеш, а ти сякаш не забелязваш.

— Това не е шега, Наоми.

— Знам. Извинявай.

Никак не обичаш да бързаш, дори говориш бавно. И се дразниш, когато те пришпорват. Май никога не съм успявала да те разсмея, даже не съм те виждала да се смееш истински, макар често да разправяш, че си се смял с Шон и Тони в кръчмата. „Смях се до сълзи — казваш. — Смях се, докато потекоха сълзи по лицето ми.“

Ти се обърна към мен и попита:

— Знаеш ли къде живея?

Изчервих се. По дяволите, хвана ме. Беше забелязал, че съм обсебена от мисълта за теб и събирам всякакви факти и подробности, свързани с теб, до които можех да се добера. Цяла седмица си бях рецитирала адреса ти наум, понякога дори го казвах на глас или го изпявах, докато работех.

— Видя ме, когато го написах последния път, нали? На адресната карта, която попълних на рецепцията. Забелязах, че гледаше.

— Спилинг, улица „Чапъл Лейн“, номер три. Извинявай. Би ли предпочел да не го бях видяла?

— В известен смисъл — отвърна ти. — Защото всичко трябва да е абсолютно сигурно. Нали ти казах. — После се изправи и сложи очилата. — Не искам връзката ни да приключи. Искам да продължи, докато съм жив. Но за да е сто процента безопасно, трябва да няма нищо общо с другата част от живота ми.

Веднага ми стана ясно и кимнах.

— Но… сега и момичето на рецепцията знае адреса ти — отбелязах аз. — Ами ако изпратят някоя сметка или нещо такова?

— Че защо ще пращат? Аз винаги плащам, като си тръгвам.

Дали ти става по-лесно, като изпълняваш някакъв административен ритуал, преди да си отидеш — малка церемония на границата между нашия живот и твоя друг живот? Иска ми се и аз да имах подобна задача, която да свърша, преди да си тръгна. Винаги оставам в мотела за през нощта (макар че те оставям да си мислиш, че го правя само понякога, а не всеки път), а на следващата сутрин бързо излизам от „Травълтел“ и пътьом бегло се усмихвам на момичето на рецепцията. Струва ми се прекалено неофициално, твърде бързо и лесно.

— Няма какво да ми пращат — настояваш ти. — Пък и Джулиет не отваря собствената си поща, камо ли моята.

Забелязах леко потрепване на долната ти челюст, стисване на устните. Винаги става така, когато споменеш Джулиет. Аз и за нея събирам всякаква информация, макар да го правя против волята си. Много от нещата, които казваш за нея, са свързани с израза „камо ли“: тя не знае да включва компютър, камо ли да използва интернет. Никога не вдига телефона, когато звъни, камо ли сама да набере някой номер.

Все едно е малоумна — често ми иде да кажа, но си затварям устата. Не бива да съм жестока само защото й завиждам.

После ти ме целуна лекичко и каза:

— Никога не трябва да идваш в тази къща или да ме търсиш там по телефона. Ако Джулиет те види, ако така разбере за теб, това ще я съсипе.

Обожавам начина, по който използваш думите. Речта ти е много по-поетична, по-величествена от моята. Всичко, което аз казвам, е пълно с досадни подробности. Беше се втренчил някъде покрай мен. Обърнах се и подведена от изражението, почти очаквах да видя мъглив сиво-лилав планински хребет, обвит в бели облаци, вместо бежова пластмасова термокана с надпис „Рондсли Ийст Сървисиз Травълтел“, от която винаги падаха прашинки котлен камък в чашите ни с чай.

Къде си се загледал сега? Къде си?

Исках да попитам за повече подробности. Какво имаше предвид, като каза, че това ще съсипе Джулиет? Дали щеше да се срине на пода и да заплаче, или щеше да си загуби паметта, или да започне да буйства? Хората реагират по различен начин, а аз така и не можах да разбера дали се страхуваш от жена си, или се страхуваш за нея. Но тонът ти беше сериозен и явно щеше още да говориш. Не исках да те прекъсвам.

— Не е само това — измърмори ти и стисна с ръце шумолящата покривка на леглото. — Тя е проблемът. Не искам дори да си представя, че би могла я видиш някой ден.

— Защо? — Стори ми се нетактично да ти кажа, че затова няма смисъл да се тревожиш. Да не мислиш, че съм любопитна или изгарям от желание да разбера за кого си женен? Дори сега изпитвам ужас, като си помисля, че мога да видя Джулиет. Иска ми се изобщо да не знаех името й. Колкото по-нереална е в представите ми, толкова по-добре. Идеалният вариант е да не знам нищо за нея, та да няма от какво да се подхранва ревността ми. Но едва ли можех да ти го кажа, когато се запознахме. Представяш ли си: „Не ми казвай как се казва жена ти, защото мисля, че ще се влюбя в теб и не искам да знам нищо за нея.“

Дали някога си се замислял колко ми е било мъчно през изминалата година всяка вечер да си лягам с мисълта, че в този момент Джулиет лежи до теб в леглото ви. Лицето ми се изкривява от болка и ме свива под лъжичката не толкова, че тя спи до теб, колкото заради това, че за нея това е нещо обикновено, рутина. Не се самоизмъчвам да си представям как двамата се целувате или правите любов; вместо това си представям как Джулиет си лежи на нейната половина от леглото и чете книга — нещо скучно за някой член на кралското семейство или за отглеждане на домашни растения — и едва вдига поглед към теб, когато влизаш в стаята. Не забелязва как се събличаш и лягаш до нея. Дали носиш пижама? Някак си не мога да си те представя с пижама. Но каквото и да носиш, Джулиет е свикнала след толкова години брак. Не вижда нищо особено, просто поредната скучна, безинтересна вечер у дома. Не й се иска да ти каже нещо по-специално и изобщо не изпитва нужда да си говори с теб. Спокойно може да се съсредоточи върху подробностите около принц Андрю и развода на Фърги или препоръките за засаждане на кактус в саксия. Щом натежат клепачите й, хвърля книгата на пода и се обръща — не към теб, а на другата страна, без дори да ти каже лека нощ.

Иска ми се и аз да можех да те възприемам като даденост. Но знам, че никога не бих могла.

— Защо не искаш да я видя, Робърт? — попитах, защото ти сякаш се бе замислил за нещо, което не искаше да излезе от ума ти. И както всеки път, беше свъсил вежди и бе издал брадичката напред. — Да не би нещо да не й е наред? — Ако бях някоя друга, можех да добавя: „Да не би да се срамуваш от нея?“, но през последните три години не съм в състояние да използвам думата „срам“. Няма да ме разбереш, защото и аз имам някои неща, които бих искала да запазя за себе си.

— Животът на Джулиет никак не е бил лек — каза ти, сякаш се опитваше да я защитиш от някакви мои нападки. — Искам да мислиш за мен и да си ме представяш такъв, какъвто съм, когато съм с теб, тук. Не в онази къща, с нея. Мразя я тази скапана къща! Когато се оженим с теб, ще купя нова някъде другаде.

Помня, че се засмях, като чух това, защото наскоро бях гледала филм, в който младоженец води съпругата си да й покаже къщата, която е проектирал и построил за нея. Сградата е огромна и красива, с увита грамадна червена панделка. След като мъжът махна ръце от очите й и каза: „Изненада!“, съпругата се разфуча като бясна, задето не се бил консултирал с нея и я поставил пред свършен факт.

Аз пък обожавам, когато ти взимаш решения вместо мен. Искам да ме чувстваш като своя собственост. Искам разни неща само защото ти ги искаш. С изключение на Джулиет. Ти казваш, че не я искаш, но още не си готов да я напуснеш. Въпросът не бил „дали“, а „кога“. Но още не бил настъпил моментът. Трудно ми е да го разбера.

Погалих ръката ти. Не мога и никога не съм могла да те докосна, без да отмалея и изтръпна, и тогава изпитах вина, защото от мен се очакваше да водя сериозен разговор, а не да мисля за секс.

— Обещавам да стоя далече — заявих аз, защото знаех, че имаш нужда да държиш всичко под контрол и не понасяш, когато нещо се изплъзва от ръцете ти. Ако някога се оженим — когато се оженим, — с нежност ще те наричам маниак на тема контрол, а ти ще се смееш. — Не се тревожи. — Вдигнах ръка като за клетва. — Честна скаутска. Няма да се появя изневиделица в къщата ти.

А ето че точно това правя — паркирала съм точно срещу сградата. Ама имам ли избор, ми кажи? Ако си тук, ще се извиня, ще обясня колко съм се тревожила и ти ще ми простиш, сигурна съм. Ако си тук, може дори да не ме е грижа ще ми простиш ли, или не — поне ще знам, че си добре. Минаха цели три дни, Робърт. Полека-лека започвам да се побърквам.

Когато завих по твоята уличка, първото нещо, което видях, бе червеният ти камион, паркиран няколко къщи по-надолу, в дъното, върху ивицата трева, където улицата преминава в селска пътека. Като прочетох името ти върху каросерията на камионетката, гръдният ми кош се надигна, като че ли ми бяха инжектирали хелий. (Ти все ми правиш забележка да не казвам „камионетка“. И „камионджия“ не ми даваш да ти викам, макар че опитах няколко пъти.) „РОБЪРТ ХАУЪРТ“ — с големи черни букви. Обожавам името ти.

Камионът си е със същите размери, с които винаги е бил, но сега изглежда огромен — паркиран под ъгъл на наклонената тревна площ, напъхан между къщите и нивите; едва се е побрал. Първата ми мисъл е, че за един шофьор на камион това не е най-удобното място за живеене. Маневрата за излизане на главния път сигурно е кошмарна.

Втората ми мисъл е, че днес е понеделник. Камионът не би трябвало да е тук. Би трябвало да си някъде на път с него — по работа. Вече съм сериозно разтревожена, прекалено разтревожена, за да изпитвам страх при вида на къщата ти — твоята и нейната, къщата на Джулиет — или да се прибера набързо у дома и да се преструвам, че навярно всичко е наред.

Знаех, че живееш на номер три, и сигурно съм си представяла, че номерата стигат докъм двайсет-трийсет, като на повечето улици, но се оказа, че твоята къща е третата и последна на тази пресечка. Първите две стоят една срещу друга и са по-близо до главния път и до бирарията „Олд чапъл“ на ъгъла. Твоята къща стърчи самотна по-нататък, недалеч от нивите в края на алеята и от мястото, където съм, вижда се само част от покрития с плочи покрив и гола правоъгълна каменна стена в бежов цвят с един-единствен малък квадратен прозорец в горния десен ъгъл — баня, вероятно, или килер.

Научих нещо ново за теб. Решил си да купиш къща, каквато аз никога не бих купила — със задната фасада към улицата, а предната част — скрита, невидима за минувачите. Изглежда неприветлива. Знам, че така се гарантира уединение, че от другата страна гледката е по-хубава и съответно е добре предната фасада да е обърната натам, но въпреки това къщи като твоята винаги са ми правили неприятно впечатление — все едно най-неучтиво са обърнали гръб на света. И Ивон така мисли — знам, защото двете с нея редовно минаваме покрай една такава обърната къща на път за супермаркета. „Тези къщи са за саможиви хора, които живеят като отшелници и изобщо не умеят да се забавляват“, каза Ивон, когато за първи път минахме оттам.

Знам и какво би казала за къщата на „Чапъл Лейн“ 3, ако беше тук: „Прилича на такава, чийто собственик иска да каже: Никога не идвайте в къщата ми.“ И то си е точно така! По-рано ти говорех за Ивон, но спрях, след като спомена, че ти се струвала прекалено саркастична и устата. Думите ти наистина ме разстроиха — за първи и единствен път, никога преди или след това не съм се ядосвала на нещо, казано от теб. Хем ти обясних, че е най-добрата ми приятелка, и то още от училище. Е, да, саркастична е, но сарказмът й е добронамерен и винаги успява някак си да те ободри. Пряма е и никога не би си затворила устата просто от уважение към някого. Освен това е убедена, че трябва да се надсмиваме над всичко, дори над лошите неща. Дори над лице, безнадеждно влюбено в женен мъж, когото не може да има; според Ивон такова лице е особено подходящ обект за подигравки, които са даже задължителни — нейните весели шеги са единственото нещо, което ме спасява да не полудея.

Като видя, че критичното ти отношение към нея ме натъжава, ти ме целуна и каза:

— Ще споделя с теб нещо, което прочетох някога в една книга и оттогава животът ми стана по-лесен: еднакво вредим на себе си и на другите както когато се обиждаме, така и когато обиждаме. Схващаш ли?

Кимнах, макар и да не бях съвсем сигурна. Не съм ти казвала, но повторих твоя афоризъм пред Ивон, без, разбира се, да й обяснявам по какъв повод съм го чула. Излъгах, че си направил някаква друга обидна забележка, не по неин адрес.

— Колко удобничко! — захили се тя. — Чакай да го кажем по-ясно: еднакво си виновен и когато обичаш загубеняк, и когато си загубеняк. О, благодаря ти, просветителю, задето сподели тази мъдрост с нас.

Непрестанно се тревожа какво ще стане на сватбата ни, когато най-накрая все пак се оженим. Не мога да си представя двамата с Ивон да водите разговор, който да не те накара бързо-бързо да млъкнеш, докато тя те обстрелва с весели насмешки.

Тя звъня у вас снощи. Аз я накарах, молих я на колене, съсипах й цялата вечер, докато я накарам да се съгласи. Малко ми става зле, като си помисля, че е чула гласа на жена ти. Това е стъпка, която ме приближава към нещо, което не искам да приема — реалното съществуване на Джулиет. Тя съществува. Ако я нямаше, двамата с теб щяхме вече да живеем заедно. Сега щях да знам къде си.

Джулиет излъга вчера по телефона. Поне Ивон остана с такова впечатление.

Пред задната фасада на къщата ти има каменен зид с кафява дървена порта. Никъде не се вижда написан номер три; успях да установя коя е твоята къща само по метода на изключването. Излизам от колата и леко залитам, сякаш краката ми са отвикнали да се движат. Духа вятър, направо бушува, но е слънчево — ослепително дори. Примижавам. Имам чувството, че улицата ти е специално осветена с по-ярка слънчева светлина — начин природата да оповести: „Ето тук живее Робърт.“

Портата е висока, стига до раменете ми. Отваря се, скърцайки, и аз се вмъквам в границите на твоята собственост. Пред мен се открива осеяна с клонки пътека, минаваща през градината ти. В единия ъгъл се вижда стара вана с две колела от велосипед в нея, а до нея — куп смачкани кашони. Тревата е лошо поддържана. Виждам повече плевели, отколкото растения. Явно някога е имало цветни лехи, очертават се на фона на мърлявата тревна площ, но сега всичко се слива в сплъстен зелено-кафяв хаос. Видът на градината ме вбесява. Яд ме е на Джулиет. Ти ходиш на работа всеки ден, често седем дни в седмицата. Нямаш време да се грижиш за градината, но тя има. Не ходи на работа, откакто се е омъжила за теб, а нямате и деца. Какво прави по цял ден?

Тръгвам към входната врата, като подминавам страничната стена на къщата и още един малък прозорец, разположен на високо. О, боже, не трябва да си мисля, че си затворен там като в капан. Не си, разбира се. Едър мъж, метър и осемдесет, с широки рамене. Джулиет не би могла да те затвори където и да било. Освен ако… Не бива да си позволявам абсурдни мисли.

Решила съм да съм смела и експедитивна. Преди три години се зарекох да не се плаша повече от нищо и никого. Отивам направо на входната врата, звъня и задавам въпросите, които трябва да се зададат. Щом се озовавам отпред, осъзнавам, че твоята къща всъщност е вила — дълга и ниска. Ако се съди по фасадата, не е виждала ремонт от няколко десетилетия. Вратата е покрита с избеляла зелена боя, а всички прозорци са квадратни и малки, оловни ленти разделят черчеветата на ромбове. Имаш едно голямо дърво. От най-дебелия му клон висят четири въжета с оръфани краища. Люлка ли е имало някога? Полянката тук е под наклон, а гледката към хоризонта би изкушила всеки художник пейзажист. Виждат се върховете на поне четири църкви. Сега вече знам какво те е накарало да избереш тази обърната с гръб към улицата къща. Вижда се Кълвър Вели с реката, която се вие в най-ниската част на долината и стига чак до Рондсли. Дали щях да видя моята къща, ако имах бинокъл?

Не мога да мина покрай прозореца и да не надникна вътре. Изведнъж ме обзема радостна възбуда. Това са твоите стаи, с твоите неща в тях. Залепвам лице на стъклото и слагам ръце около очите. Всекидневна. Празна. Странно — винаги съм си представяла стените, боядисани в тъмни цветове, репродукции на известни картини в тежки дървени рамки: Гейнсбъроу2, Констабъл3, от този сорт. Но стените на твоята всекидневна са бели, неравни, а единствената картина изобразява размъкнат старец с кафява шапка, загледан в един младеж, който свири на флейта. По-голямата част от пода е покрита с обикновен червен килим, а под килима се вижда евтин ламиниран паркет, дето изобщо не прилича на нещо, направено от дърво.

Стаята е подредена, което ме изненадва след вида на градината. Има много украшения, прекалено много, подредени в равни редички. Покриват почти всяка свободна повърхност. Повечето са глинени къщички. Колко странно — не мога да си те представя да живееш в къща, пълна с такива симпатични дреболийки. Колекция ли е някаква? Когато бях в пубертета, майка ми ме караше да събирам едни ужасни глинени същества, който май се казваха „уимзита“. Отказах. Много по-интересно ми беше да събирам плакати на Джордж Майкъл и Андрю Риджли. Убедена съм, че Джулиет е виновна, холът ти да се превърне в миниатюрен жилищен квартал, също както съм убедена, че и ламинираният паркет е нейна идея. Всичко останало в стаята е приемливо: тъмносин диван и стол в същия цвят; стенни лампи с полукръгли гипсови чашки около крушките, за да не се виждат; дървена табуретка, чиято седалка е облицована с лицева кожа; ролетка; малък настолен календар. Все твои неща. Осъзнавам, че се отъждествявам с тези неодушевени предмети — знам, че е налудничаво. Започва да ми става весело. До една от стените има секция със стъклени врати, в която също има глинени къщички — един ред, но са съвсем дребни — най-малките в стаята. Под тях се мъдри дебела медножълта на цвят свещ, която изглежда никога не е била палена…

Промяната настъпва бързо и без предизвестие. Сякаш нещо се взриви в мозъка ми. Дръпвам се от прозореца, препъвам се, за малко да падна. Разтягам яката на ризата си — да не би тя да ми пречи да дишам. С другата ръка крия очите си от яркото слънце. Цялото ми тяло се тресе. Струва ми се, че ще ми прилошее, ако не успея скоро да си поема въздух. Имам нужда от кислород. Веднага.

Чакам да ми мине, но положението се влошава. Пред очите ми избухват черни точки и изчезват. Чувам се да стена. Не мога да стоя на краката си; нямам толкова сили. Падам на четири крака, задъхвам се, от мен струи пот. Вече не мисля нито за теб, нито за Джулиет. Тревата ми се струва непоносимо студена. Не трябва да я пипам. Мръдвам ръце и се просвам по очи. Няколко секунди лежа и не мога да си обясня какво бе довело тялото ми до това критично състояние.

Не знам колко време лежа така парализирана и задъхана, в това непристойно положение — секунди ли, минути ли? Не вярвам да са минали повече от няколко минути. Щом усещам, че ще имам сили да се движа, се надигам с мъка и хуквам към портата, без да поглеждам назад към стаята. Дори да исках, нямаше да мога да си обърна главата в тази посока. Нямам представа защо бях толкова убедена, но бях. Полицията. Трябва да отида в полицията.

Завивам покрай ъгъла на къщата, протегнала напред и двете си ръце в стремежа да стигна колкото се може по-скоро до портата. Нещо ужасно, мисля си. Видях нещо ужасно през прозореца, нещо толкова невъобразимо ужасно, че няма как да съм си го въобразила. Но да ме убиеш, не мога да си спомня какво видях.

Спира ме глас, женски глас.

— Наоми! — вика тя. — Наоми Дженкинс.

Хлъцвам. Има нещо шокиращо в това някой да ти крещи на име и фамилия.

Обръщам се. Вече съм от другата страна на къщата. Няма опасност да видя прозореца на всекидневната от тук. Много повече ме е страх от това, отколкото от тази жена, която предполагам е съпругата ти.

Но тя не знае как се казвам. Не знае, че съществувам. Ти държиш другия си живот в пълна тайна.

Тя идва към мен.

— Джулиет — казвам аз. Устните й трепват — за миг, сякаш бе сподавила горчив смях. Оглеждам я внимателно, както огледах ролетката, свещта, картината със стареца и младежа. И тя е едно от нещата, които ти принадлежат. Как би могла да оцелее без твоите приходи? Сигурно ще си намери друг мъж да я издържа. — Как разбрахте коя съм? — питам и се чувствам изцедена, без капка сили, без капка мозък.

Как може тази жена да е Джулиет? От всичко, което си ми казвал за нея, съм си изградила представата за плаха, затворена домакиня, докато жената, която виждам пред себе си, има руса коса, сплетена на красиви плитки, носи черен костюм и фини черни чорапогащи. Очите й искрят, докато върви бавно към мен, нарочно не бърза, опитва се да ме сплаши. Не, това не може да е твоята жена — онази, дето не вдига телефона и не може да включи компютъра. Защо е облечена така елегантно?

Думите нахлуват в ума ми, преди да съм успяла да ги спра: за погребение. Джулиет е облечена като за погребение.

Отстъпвам крачка назад.

— Къде е Робърт? — крещя аз. Трябва да опитам. Дойдох тук с твърдото решение да те намеря.

— Ти ли се обади снощи по телефона? — отвръща тя с въпрос. Всяка дума се забива в мозъка ми като стрела, изстреляна от упор. Искам да се скрия от гласа й, от лицето й, от всичко, свързано с нея. Непоносима ми е мисълта, че вече ще мога да си представям сцени и разговори между вас двамата. Загубих завинаги блаженото неведение, което ми помагаше да си представям само неща, които искам.

— От къде знаете името им? — настоявам аз и потрепервам, защото тя вече е съвсем близо. — Да не сте направили нещо на Робърт?

— Мисля, че и двете правим едно и също на Робърт, нали така? — Усмихва се самодоволно. Имам чувството, че се забавлява. Всичко е под пълния й контрол.

— Къде е той? — повтарям въпроса си аз.

Тя продължава да пристъпва към мен, докато накрая лицето й се озовава на няколко сантиметра от моето.

— Нали знаеш какво биха казали онези, дето водят вестникарската рубрика „Имам проблем“?

Дръпвам глава встрани, да не усещам топлия й дъх. Опипвам портата, стисвам резето и го повдигам. Мога да си тръгна, когато си поискам. Какво може да ми направи?

— Биха ти казали, че без него ще ти е по-добре. Приеми го като услуга, която съм ти направила, макар да не я заслужаваш. — Тя вдига едва забележимо ръка, махва леко с нея, размърдва и пръсти, също така почти недоловимо, обръща се и тръгва обратно към къщата.

Не мога да гледам след нея. Не мога дори да си помисля къде отива.

2

3 април 2006

— Лив? Там ли си? — каза тихо старши следовател Чарли Зейлър, долепила мобилния си телефон до ухото, потропвайки с нокти по служебното бюро. Хвърли поглед през рамо да види дали някой слуша разговора й.

— Нали уж трябваше да си събираш багажа. Вдигни телефона де! — Чарли изруга под носа си. Оливия сигурно бе излязла да си купи някои неща в последния момент. Никога не купуваше лосион за след слънце и паста за зъби от суперите в чужбина. Седмици наред правеше списък с всичко, от което щеше да има нужда, и си го купуваше предварително.

— Почивката ми започва в мига, в който изляза от тази къща — каза тя. — А това означава — никакви задачи, никакви ежедневни задължения, само лежане на плажа.

Чарли чу зад себе си гласа на Колин Селърс. Двамата с Крис Гибс се бяха върнали, само дето бяха спрели да разменят по някоя и друга обида с двама следователи от друг екип. Тя сниши глас и изсъска на телефона:

— Виж, направих нещо ужасно глупаво. Сега отивам на един разпит, който може да продължи малко повече, но ще ти звънна веднага щом се освободя. Така че гледай да си там.

— Нещо ужасно глупаво, а, сержант? Не може да бъде. — На Селърс никога няма да му дойде наум да се направи, че не е чул случайно стигналите до ушите му реплики от някой личен разговор, но Чарли знаеше, че той само се заяжда. Никога не би се впуснал да предизвиква съдбата или прекия си началник. Ето вече беше забравил за чутото и се бе взрял в компютъра пред себе си.

— Вземи си стол — викна той на Гибс, който не му обърна внимание.

Наистина ли изтърси онова „Гледай да си там“ с такъв заповеднически тон? Затвори очи — как можа! Когато беше под напрежение, ставаше по-властна, а това определено не й се нравеше. Зачуди се дали не би могла по някакъв начин да изтрие съобщението от гласовата поща на сестра си. Това би било добър повод да накара Саймън да почака още малко. Той сигурно вече се питаше какво я беше забавило. Хубаво. Нека се пържи.

— Ето на — обади се Селърс и вдигна брадичка към екрана. — Дали да не разпечатам този материал сега? Какво мислиш? — Явно си въобразяваше, че работи с Гибс. Само дето Гибс дори не гледаше в екрана. Мотаеше се малко встрани от Селърс и си гризеше ноктите. Чарли си помисли, че й прилича на тийнейджър, решил да се прави на отегчен пред възрастните. Ако не беше толкова явното му притеснение, Чарли сигурно щеше да реши, че лъже за предстоящата сватба. Коя ли би се омъжила за такъв мрачен нещастник?

— Гибс — сгълча го Чарли, — медитирай през свободното си време. Сега се захващай за работа.

— Същото се отнася и за теб. Да не би аз да се обаждам на сестра си? — изведнъж изригна той. Чарли се втренчи в него — не повярва на ушите си.

Селърс поклати глава.

— „Как да си улесним живота“ от Кристофър Гибс — промърмори той, играейки си с вратовръзката, която както обикновено бе твърде хлабава около врата му с прекалено стегнат възел, виснал ниско като медальон. Приличаше на рошав мечок. Чарли се зачуди как може Селърс, който бе по-едър, по-дебел, по-шумен и физически по-силен от Гибс, да изглежда толкова добродушен? Гибс беше нисък и слаб, но у него имаше някаква жестокост, сякаш я таеше в себе си под налягане, като вещество, вкарано в прекалено малък контейнер. Гибс беше много подходящ, когато се налагаше да се сплашва някой. Самата Чарли бе положила доста усилия да не се стряска от него.

Сега Гибс се нахвърли срещу Селърс.

— Я си затваряй устата.

Чарли изключи телефона и го хвърли в чантата си. Оливия щеше да се опита да й звънне точно когато няма да може да й отговори, защото ще е заета с оня разпит, а когато успее да й се обади, сигурно щеше да е излязла пак — всеки път така ставаше.

— Очаквай продължение — заяви тя на Гибс с леден тон. Не можеше да се разправя сега с него.

— Спокоен ден утре, сержант! — викна весело Селърс за довиждане. Това беше код — в смисъл: „Не бъди много сурова с Гибс, моля те.“ Ама не е познал.

Чарли излезе в коридора и на безопасно разстояние от залата на Криминалния отдел спря. Извади огледалце от чантата си и го отвори. Хората говорят за дни, в които косата ти не изглежда добре, но никога не споменават за дните, в които лицето ти изглежда зле, а за Чарли денят беше точно такъв. Кожата й изглеждаше отпусната, извивките на лицето й — грозни. Трябваше да яде повече, да направи нещо, за да не й стърчат така ужасно скулите, да позапълни хлътналите си бузи. Имаше нови очила с черни рамки, но и те не можеха да скрият уморените й очи.

Освен това не беше само лицето, колкото и да не й се искаше да мисли за това. В късата й черна коса имаше три бели кичура. А Чарли беше само на трийсет и шест. Е, честно ли е така? И сутиенът не й лягаше добре, нито един от нейните сутиени не й стоеше добре. Преди няколко месеца си беше купила три, защото реши, че са й по мярка, а то се оказа, че хем й стоят хлабаво, хем чашките им са твърде малки. И досега не бе намерила време да потърси някакво решение на проблема.

Недоволна и от дрехите, и от себе си, Чарли затвори рязко огледалцето и се насочи към машината за напитки. Стените на коридорите в най-старата част на сградата — онази, която някога е служела за баня — бяха с открити червени тухли. Чарли вървеше и чуваше как под краката й тече вода с голяма скорост. Знаеше, че шумът идва от тръбите за парното, но въпреки това човек оставаше с впечатлението, че основната функция на полицейския участък все още е свързана с някакви водни процедури.

Купи си едно мокачино от машината пред стола, която наскоро беше инсталирана в услуга на хората, които нямаха време да използват стола, макар че, колкото и парадоксално да звучи, питиетата на бръмчащата кутия в коридора бяха далеч по-разнообразни и съблазнителни от онези, които се правеха от истински хора, уж специалисти в областта на храненето. Чарли изгълта кафето, което изгори устата и гърлото й, и тръгна да търси Саймън.

Намери го в първата стая за разпити. Саймън посрещна появата й с облекчение. После се смути. Той имаше най-изразителните очи, които Чарли бе виждала. Без тях сигурно щеше да прилича на убиец с това лице. Носът му беше голям и крив, а долната му челюст бе четвъртита и издадена напред, което му придаваше решителен вид — като на човек, който иска да печели всяка битка. Или пък се страхува, че може да не спечели и се опитва да го скрие. Чарли мислено разтърси глава. „Не се размеквай по него, той е лайно. Кога най-сетне ще разбереш, че трудно ще откриеш някой, който да ти лази по нервите повече от Саймън Уотърхауз? Той явно полага специални усилия.“ Но Чарли всъщност не мислеше така. Само й се искаше.

— Извинявай. Задържаха ме — каза тя.

Саймън кимна. Срещу него седеше стройна бледа жена с остър поглед, облечена в дълга черна пола от дънков плат, кафяво велурено сабо и зелен пуловер с шпиц яка, който изглеждаше изплетен от кашмир. Чупливата й коса беше червеникавокафява и много лъскава — цветът й напомни на Чарли за дивите кестени, с които замеряше Оливия като дете, — подстригана на черта на нивото на раменете. До краката си бе оставила дамска чанта в синьо и зелено, марка „Лулу Гинес“, която сигурно й е струвала няколкостотин лири.

Жената стисна устни, докато слушаше извинението на Чарли, и още по-здраво сплете ръце пред гърдите си. Раздразнение или тревога? Беше трудно да се разбере.

— Това е старши следовател Зейлър — представи колегата си Саймън.

— А вие сте Наоми Дженкинс — Чарли отново се извини, този път с учтива усмивка. Беше решила да се държи по-предразполагащо по време на разпити и по-малко да дразни разпитваните. Саймън дали беше забелязал? — Само да погледна докъде сте стигнали — каза тя и взе листа с размер А4, изпълнен с дребния спретнат почерк на Саймън. Веднъж се беше пошегувала с почерка му — попита го дали майка му го е принуждавала като дете да си измисля несъществуваща страна и да изписва цели тетрадки, подвързани с кожа, с разкази за тази измислена земя, като сестрите Бронте. Но шегата се оказа несполучлива. Саймън беше много докачлив на тема детство, защото неговото бе малко по-особено — детство без телевизия, родителите му настоявали да се занимава с неща, които развиват ума.

Чарли прочете набързо написаното от Саймън и прехвърли вниманието си върху бележките на полицай Грейс Скуайърс, която бе разпитала накратко Наоми Дженкинс, преди да я насочи към Криминалния отдел. В бележките се казваше, че Дженкинс сама бе настояла да разговаря със следовател.

— Доколкото разбирам, ситуацията е следната — започна Чарли. — Вие сте тук, за да съобщите за изчезнал мъж, Робърт Хауърт, който ви е бил любовник през изминалата година. Така ли е?

Наоми Дженкинс кимна.

— Запознахме се на двайсет и четвърти март 2005 година. Четвъртък. — Гласът й бе нисък и дрезгав.

— Добре — Чарли се опита да придаде на тона си твърдост, без да звучи грубо. Прекалено многото информация можеше да е не по-малка пречка от липсата на достатъчно информация, особено когато става дума за ясен случай. Чарли дори се изкушаваше да си мисли, че тук изобщо няма случай (много женени мъже изоставяха любовниците си без обяснения), но си напомни, че е длъжна да провери. Не можеше да си позволи да затвори съзнанието си за жена, която казваше, че има нужда от помощ. Веднъж й се беше случвало и още се чувстваше ужасно — не минаваше ден, без да й се свие сърцето от мисълта, че ако не бе прибързала със заключенията си тогава, можеше да предотврати смразяващо кръвта насилие.

Днес щеше да слуша внимателно. Наоми Дженкинс изглеждаше сериозна и интелигентна. И определено беше напрегната. Чарли имаше чувството, че ако можеше, щеше да отговаря на въпросите още преди да са й зададени.

— Робърт е на четирийсет, шофьор на камион. Женен е за Джулиет Хауърт. Тя не работи. Нямат деца. Вие с Робърт сте се срещали всеки четвъртък в „Рондсли Ийст Сървисис Травълтел“, между четири и седем часа. — Чарли вдигна поглед към Дженкинс. — Всеки четвъртък в продължение на една година?

— Не сме пропуснали нито един, откакто започнахме. — Наоми изправи гръб и прибра косата си зад ухото. — И винаги сме в стая номер единайсет. Запазена е за всеки четвъртък. Винаги плаща Робърт.

Чарли трепна. Може и да си въобразяваше, но й се стори, че Наоми Дженкинс имитира нейния начин на говорене с кратко и ясно изложение на фактите. Прекалява в старанието си.

— А какво правите, ако стая номер единайсет е заета? — попита Саймън.

— Тя никога не е заета. Те вече си знаят и понеже ни очакват, гледат да е свободна. При тях няма кой знае какъв наплив.

— Значи миналия четвъртък тръгнахте за среща с господин Хауърт както обикновено, но той не дойде. И не ви се е обадил да обясни защо. Мобилният му телефон е изключен, а съобщенията ви остават без отговор — обобщи Чарли. — Така ли е?

Наоми кимна.

— До тук бяхме стигнали — обади се Саймън. Чарли хвърли бърз поглед върху останалата част от записките му. Нещо необичайно привлече вниманието й.

— Вие сте майстор на слънчеви часовници?

— Да — потвърди Наоми. — Защо смятате, че това е важно?

— Не е важно. Просто е необичайно. И какво — правите слънчеви часовници за хората, така ли?

— Да. — В гласа й прозвуча леко нетърпение.

— За… фирми или…?

— Рядко за фирми, обикновено за частни лица с големи градини. За няколко училища, за колежа в Оксбридж.

Чарли кимна, мислейки си, че би било хубаво да си има слънчев часовник в малкия си преден двор. Нейната къща беше без градина, слава богу. Противна й беше мисълта да коси или да подрязва каквото и да било — пълна загуба на време. Зачуди се дали Наоми правеше по-малки часовници за по-тесни пространства — като колекцията от дрехи за жени миньончета на „Марк & Спенсър“.

— Търсихте ли господин Хауърт на домашния му телефон?

— Приятелката ми Ивон — която е и моя квартирантка — звъня снощи у тях. Говори с жена му, Джулиет. Тя твърди, че Робърт е в Кент, но камионът му е паркиран пред къщата им.

— Вие сте ходили дотам? — попита Чарли в същия момент, когато Саймън каза: „Какъв е камионът?“ Ето ти разликата между мъжете и жените — помисли Чарли.

— Голям и червен. Нищо не разбирам от камиони — отвърна Наоми, — но Робърт е споменавал, че е четирийсет и четири тона. Ще го видите, като отидете на адреса.

Чарли не удостои с коментар последната реплика, избягна и погледа на Саймън.

— Вие лично ли ходихте до къщата на Робърт? — повтори тя въпроса си.

— Да. Днес следобед. Дойдох тук направо оттам… — Гласът й изведнъж секна и тя заби поглед в скута си.

— Защо? — попита Чарли.

Няколко секунди бяха необходими на Наоми Дженкинс да се съвземе. Когато вдигна глава, очите й блестяха предизвикателно.

— След като ходих до къщата, разбрах, че нещо сериозно се е случило.

— В какъв смисъл сериозно? — попита Саймън.

— Джулиет е сторила нещо на Робърт. Не знам какво. — Лицето й леко пребледня. — По някакъв начин му пречи да се свърже с мен. Ако е имал причина да не дойде в „Травълтел“ миналия четвъртък, щеше веднага да ми позвъни. Освен ако е бил възпрепятстван физически. — Тя сви пръстите и на двете си ръце. Чарли остана с впечатлението, че жената полага големи усилия да изглежда спокойна. — Робърт не се опитва да ме разкара. — Наоми отправи репликата към Саймън, сякаш очакваше той да й възрази. — Двамата с Робърт не сме изпитвали по-голямо щастие от това да сме заедно и сме неразделни, откакто се срещнахме за първи път.

Чарли свъси вежди.

— Напротив, разделяте се и стоите разделени шест от всеки седем дни.

— Знаете какво имам предвид — сопна се Наоми. — Вижте, Робърт едва издържа от единия четвъртък до другия. Аз също. Горим от желание да се видим.

— Какво се случи, когато отидохте в къщата на господин Хауърт? — намеси се Саймън, играейки си е химикалката. Той мразеше такива работи — мразеше всичко, в което бяха замесени някакви объркани чувства, Чарли го знаеше, макар той да не й го беше казвал недвусмислено.

— Отворих портата и влязох в градината. Заобиколих къщата, за да мина отпред — предната част е отзад, ако идвате откъм улицата. Възнамерявах да действам по кратката процедура: просто да позвъня и директно да попитам Джулиет къде е Робърт.

— Госпожа Хауърт знаеше ли за вашите отношения със съпруга й? — прекъсна я Чарли.

— Мислех, че не знае. Той гореше от желание да я напусне, но дотогава не искаше тя да знае нищо за мен. Животът му щеше да стане прекалено труден… — На челото на Наоми се очертаха бръчки, лицето й потъмня. — Ала когато се опитвах да се измъкна, тя тръгна след мен… Не, това стана после. Попитахте ме какво се случи. Ще ми е по-лесно да ви разкажа всичко поред, иначе ще прозвучи безсмислено.

— Разказвайте, госпожице Дженкинс — насърчи я внимателно Чарли, чудейки се дали контролираното за момента напрежение на Наоми няма да избухне в неконтролируема истерия. Беше виждала подобни случаи.

— Предпочитам да ми викате Наоми. „Госпожице“ или „Мъз“4 ми звучат еднакво нелепо, макар и по различни причини. Бях в градината и вървях към входната врата. Минах покрай… прозореца на хола и се изкуших да погледна вътре. — Тя тежко преглътна. Чарли търпеливо изчака. — Видях, че в стаята няма никого, но ми се искаше да разгледам всички неща на Робърт. — Гласът й заглъхна.

Чарли забеляза как раменете на Саймън се стегнаха. Наоми Дженкинс току-що бе настроила срещу себе си половината от своята аудитория.

— Не с някаква зловеща мисъл или за да го шпионирам — обясни възмутено Наоми. Явно тази жена умееше да чете мисли. — Всеизвестно е, че когато любимият човек води съвсем отделен живот, към който ти не принадлежиш, гориш от желание да имаш всички онези дребни неща, които споделят двама души, живеещи заедно. Започваш да копнееш за тях. Просто… Толкова често си бях представяла как изглежда холът му, че сега, когато се озовах пред него…

Чарли се запита още колко ли пъти щеше да чуе израза „горя от желание“.

— Вижте какво, не ме е страх от полицията — заяви Наоми.

— Че защо ще ви е страх? — учуди се Саймън.

Тя разтърси глава, сякаш той я бе разбрал погрешно.

— Веднъж да започнете да разследвате и веднага ще установите, че Робърт е изчезнал. Или му се е случило нещо много сериозно. Не искам да ми повярвате заради черните ми очи, инспектор Уотърхауз. Искам да започнете разследване и сами да се уверите.

— Младши следовател Уотърхауз — поправи я Чарли. — Младши следовател. — Зачуди се как ли би се почувствала, ако Саймън издържи изпитите за старши следовател и двамата се изравнят по ранг. Все някога щеше да стане. Не би трябвало да се притеснява от това, реши тя. — Господин Хауърт има ли кола? Може ли да е заминал за Кент с колата?

— Той е шофьор на камион. Камионът му трябва, за да работи, а той работи всяка минута, която може, когато не е с мен. Налага се, защото Джулиет не изкарва никакви пари — всичко е на неговите ръце.

— Все пак има ли кола?

— Не знам — изчерви се Наоми. — Никога не съм го питала. — И добави сякаш за оправдание: — Твърде малко време прекарваме заедно, за да го пилеем в разговори за глупости.

— Значи гледахте през прозореца на хола на господин Хауърт… — започна Чарли с намерението да насочи Дженкинс към същността на въпроса, но Наоми бе поела в друга посока.

— В „Травълтел“ си имат политика, когато някой отменя направена резервация. Ако я отмениш преди обяд в деня, когато е трябвало да пристигнеш, не те глобяват. Аз питах на рецепцията дали Робърт е отменил нашата резервация, което той със сигурност щеше да направи, ако е имал намерение да не идва на срещата. Никога не би прахосал пари на вятъра. — Имаше нещо деспотично в начина, по който говореше, сякаш искаше едва ли не да накаже слушателите си. Ето какво става, когато се опитваш да си внимателен и търпелив, помисли си Чарли. По всичко личеше, че Наоми Дженкинс ще продължи в същия дух до края на разпита.

— Но господин Хауърт не дойде миналия четвъртък — напомни й Саймън, — значи сигурно сте платили вие. — Чарли тъкмо се канеше да отбележи същото. Саймън отново бе на вълната на нейните мисли — беше ненадминат в това отношение.

Лицето на Наоми посърна.

— Така е — призна тя накрая. — Аз платих. За първи път. Робърт е много романтичен и старомоден в някои отношения. Убедена съм, че печеля много повече от него, но винаги се правя, че едва свързвам двата края.

— Той не се ли досеща по дрехите ви, по къщата? — попита Чарли, която още с влизането в стаята за разпит беше разбрала, че жената насреща й харчи много повече пари за дрехи от нея.

— Робърт не се интересува от дрехи и никога не е виждал къде живея.

— Защо?

— Не знам! — Наоми се натъжи. — Много е голяма. Не исках да си помисли, че… но най-вече заради Ивон.

— Вашата квартирантка.

— Тя ми е най-добрата приятелка и живее при мен от осемнайсет месеца. В мига, в който се запознах с Робърт, разбрах, че двамата с Ивон няма да си допаднат, и не ми се искаше да ги гледам как се дразнят един от друг.

Интересно, помисли си Чарли. Срещаш мъжа на мечтите си и веднага разбираш, че най-добрата ти приятелка няма да може да го понася.

— Вижте, ако Робърт беше решил да приключи връзката си с мен, щеше да дойде на срещата и да ми го каже в очите — настоя Наоми. — Ние всеки път си говорим за това как ще се оженим. Най-малкото щеше да ми се обади по телефона. Когато става въпрос за ангажименти, на него може да се разчита безрезервно. Не познавам друг такъв човек. Това е свързано с нуждата да държи всичко под контрол. Няма как да не е знаел, че ако изчезне внезапно, ще го търся, ще отида и в къщата му. И тогава неговите два свята биха се сблъскали, както и стана днес следобед. Робърт не би допуснал това за нищо на света. Би направил всичко, за да е сигурен, че жена му и… приятелката му никога няма да се срещнат, никога няма да разговарят. В негово отсъствие бихме могли да започнем да си сравняваме бележките. Робърт по-скоро би умрял, отколкото да допусне това да стане.

Една сълза се отрони и се търкулна по бузата й.

— Той ме накара да обещая никога да не ходя в къщата му — прошепна тя. — Не искаше да се запозная с Джулиет. Като го слушах да говори за нея, имах чувството, че тя нещо не е наред, че е луда или болна от нещо, някакъв инвалид. А после, като я видях, изглеждаше толкова самоуверена, надменна дори. Беше облечена в черен костюм.

— Наоми, какво се случи при къщата на господин Хауърт днес следобед? — Чарли хвърли поглед към часовника на ръката си. Оливия сигурно се беше върнала вече.

— Мисля, че видях нещо. — Наоми въздъхна и потърка чело. — Изпитах пристъп на паника — най-ужасният в живота ми. Краката ми се подкосиха и паднах на тревата. Имах чувството, че се задушавам. Щом събрах сили, станах и се опитах да избягам. Вижте, убедена съм, че видях нещо.

— През прозореца ли? — попита Саймън.

— Да. Започвам да се изпотявам само като говоря за това, макар къщата на Робърт да е на километри от тук.

Чарли свъси вежди и се наклони напред. Да не би да беше пропуснала нещо?

— Какво точно видяхте?

— Не знам! Знам само, че изпитах ужас и желание да избягам. Изведнъж забравих защо бях отишла там и трябваше да се махна начаса. Да избягам колкото се може по-далече от къщата. Сигурно съм видяла нещо. До този момент нищо ми нямаше.

Какви са тия глупости, помисли си Чарли. Човек или вижда нещо, или не вижда.

— Да не би да сте видели нещо, което ви е накарало да си помислите, че Робърт е пострадал? — попита тя. — Кръв, нещо счупено, следи от борба?

— Не знам — тросна се Наоми. — Мога да ви кажа всички неща, които си спомням, че съм видяла: червен килим, ламиниран паркет, купища не особено изящни глинени къщи с какви ли не форми и размери, свещ, ролетка, шкаф със стъклени врати, телевизор, диван, стол…

— Наоми! — намеси се Чарли, за да прекъсне нервния поток от думи. — Да не би погрешно да предполагате, че тази внезапна реакция е предизвикана от някакъв загадъчен, неидентифициран обект, нещо, което сте видели през прозореца? Не би ли могло да е изблик на стрес, натрупван в продължение на известно време?

— Не — отсече с категоричен тон жената, — не мисля. Идете в къщата на Робърт. Няма начин да не откриете нещо. Убедена съм. Ако греша, ще ви се извиня, задето съм ви загубила времето. Но не греша.

— Какво стана след пристъпа на паника? — попита Чарли. — Казахте, че сте се опитали да избягате…

— Джулиет тръгна след мен. Извика името ми. Знаеше и фамилията ми. Как ги беше научила? — За миг Наоми изглеждаше напълно объркана, като дете, което се бе загубило.

Жените са такива идиотки, помисли си Чарли, без да изключва и себе си от това число.

— Сигурно е разбрала. Съпругите често разбират.

— Каза ми: „Без него ще ти е по-добре. Направих ти услуга.“ Или нещо в този смисъл. Това си е направо признание, че му е направила нещо, не е ли?

— Не съвсем — възрази Саймън. — Може да е искала да каже, че го е убедила да прекъсне връзката си с вас.

Наоми стисна устни.

— Защото не сте чули тона, с който го каза. Искаше да си помисля, че му е сторила нещо много по-лошо от това. Искаше да ми внуши, че е станало най-лошото.

— Може и да е искала — съгласи се Чарли, разсъждавайки на глас, — но това не означава, че най-лошото наистина се е случило. Жената все пак има основания да ви е ядосана, нали?

Наоми сякаш се обиди. Или може би се отврати.

— Някой от вас не познава ли човек, който винаги и за всичко идва половин час по-рано от страх, че ако закъснее и секунда, ще настъпи краят на света? — попита тя. — Който се обажда да се извини, че „почти щял да закъснее“, защото е видял, че ще дойде само пет минути по-рано от уговорения час?

Майката на Саймън, помисли си Чарли. Като го видя как се прегърби над записките, разбра, че и той си беше помислил същото.

— Ще приема това за „да“ — заключи Наоми. — Представете си сега, че един ден отивате на среща с такъв човек и той не идва. Не се и обажда. Пет минути да закъснее, дори една, и вече знаете, че нещо лошо му се е случило. Е? Не съм ли права?

— Добре, оставете ние да се заемем със случая — изправи се Чарли. Робърт Хауърт сигурно спеше на пода у някой приятел и в този момент навярно се жалваше над чаша бира как са го разкрили — поредният мъж, оставил извлечението за разходите си, направени с кредитната карта, така че да го намери жена му.

— И само толкова? — сопна се Наоми. — Само това ли ще ми кажете?

— Оставете случая на нас — повтори Чарли твърдо. — Бяхте много изчерпателна. Ще проучим информацията, която ни дадохте, и щом научим нещо, ще се свържем с вас. Как можем да ви намерим?

Наоми изцъка с език и зарови в чантата си. Косата й падна пред очите, тя нервно я прибра зад едното си ухо и изсъска някаква ругатня под носа си. Чарли се учуди: повечето хора от средната класа се стараеха да не псуват пред полицаи и ако случайно се изпуснеха, бързаха да се извинят. Парадоксално, защото повечето полицаи псуваха непрекъснато. Главен инспектор Джайлс Прауст беше единственото изключение, за което Чарли се сещаше.

Наоми хвърли на масата визитна картичка и снимка, на която беше с кестеняв мъж с очила без рамка. Стъклата представляваха тънки правоъгълничета, които едва покриваха очите му. Беше хубав, с една малко недодялана хубост, и имаше вид на човек, който се е заинатил да докаже на обектива, че може да гледа по-втренчено от него.

— Ето! И ако не ми се обадите съвсем скоро, аз ще ви потърся. Какво очаквате да направя — да седя и да въртя палци, без да знам Робърт жив ли е или мъртъв?

— Приемете, че е жив, докато не получите основателна причина да смятате, че не е — посъветва я сухо Чарли. Боже, тая жена е царица на драмата. Взе визитната картичка и свъси вежди. — „Силвър Брей — луксозни бунгала. Собственик: Г. Анджили“?

Наоми се намръщи и се дръпна леко назад, поклащайки глава.

— Не казахте ли, че правите слънчеви часовници?

— Дала съм ви чужда визитка. Просто… просто… — Наоми се изчерви и пак зарови в чантата си.

— Да не сте ходили с господин Хауърт на тези бунгала? — попита Чарли. Чиста проба любопитство всъщност.

— Казах ви, че с Робърт ходехме в „Травълтел“. Ето! — Картичката, която този път метна към Чарли, беше от нейните. Отгоре имаше цветна снимка на слънчев часовник — наклонена полусфера от зеленикав камък със златни римски цифри и голямо златно крило на пеперуда, което стърчеше по средата. Имаше и надпис на латински, със златни букви, но само част от него се виждаше: „Horas non“.

Часовникът направи впечатление на Чарли.

— Вие ли сте го правили? — попита тя.

— Исках визитната ми картичка да рекламира работата на моята конкуренция — изгледа я свирепо Наоми.

Е, добре де, зададе тъп въпрос. Конкуренция ли? Че колко майстори на слънчеви часовници може да има?

— Какво означава „Horas non“?

Наоми въздъхна, подразнена от въпроса.

— Horas non numéro nisi aestivas. Отброявам само слънчевите часове — отговори бързо, сякаш искаше да приключи с това колкото се може по-скоро. Слънчевите часове подсетиха Чарли за нейната отпуска и за Оливия. Кимна на Саймън да приключва нещата и излезе от стаята за разпити, като остави вратата да се затвори след нея с трясък.

Щом излезе в коридора, включи телефона си и избра последния набран номер. За късмет сестра й този път вдигна на второто позвъняване.

— Е? — попита Оливия явно с пълна уста. С пушена сьомга и топено сирене, предположи Чарли. Или миникроасан с шоколад — нещо, дето може да се извади от опаковката и да се изяде без каквото и да било приготвяне. — Каква е поредната, с нищо неизненадваща идиотщина, за която трябва да докладваш? — попита тя без капчица безпокойство.

Чарли се засмя убедително (реши да остави обсъждането на неласкавия намек във въпроса на Оливия за някоя по-късна дата) и започна своята изповед.

— Гномони — каза Саймън. — Интересна дума. — Беше отворил сайта на Наоми Дженкинс на екрана пред себе си. Залата на Криминалния отдел изглеждаше изоставена: по безлюдните бюра имаше пръснати документи, на пода — счупени чаши от стиропор, и цареше тишина, ако не се брои тихото жужене на компютрите и неоновите лампи. Нямаше и следа от Селърс, нито от задника Гибс. Стъклената ниша на главния инспектор Прауст в ъгъла беше празна.

Чарли зачете над рамото на Саймън.

— „Гномонът хвърля сянка.“ Нали на този принцип работят слънчевите часовници? Начинът, по който пада сянката, показва колко е часът? О, виж, пише, че прави и миниатюрни часовници. Мога да си направя един за перваза на прозореца.

— Ако бях на твое място, не бих си го поръчал при нея — поклати глава Саймън. — Ще ти излезе през носа. Виж, прави всякакви видове: за стена, за плинт, вертикални, хоризонтални, месингови, от камък, от фибростъкло. Впечатляващо, а?

— Страхотни са. Без този — Чарли посочи снимката на часовник, направен от прост каменен блок с формата на куб с монтирани два триъгълни гномона върху две от страните му. — Бих предпочела с латински надпис. Как мислиш, дали сама си гравира буквите? Пише, че са гравирани на ръка…

— „Времето е сянка“ — прочете Саймън на глас. — Защо му е на човек да си поръчва слънчев часовник с такова мото? Представяш ли си: печеш си се на слънце или си работиш в градината до надпис, който ти напомня за собствената ти бързо приближаваща смърт.

— Но по очарователен начин — отбеляза Чарли, която в момента се питаше дали знаеше Саймън колко му е ядосана. Ядосана, сърдита или кой знае точно какво. Тя полагаше големи усилия да не й личи. — Какви са ти впечатленията от госпожица Дженкинс?

Саймън заряза клавиатурата и се обърна към Чарли.

— Реагира прекалено емоционално. Малко е неуравновесена. Намекна, че и друг път е имала пристъпи на паника.

Чарли кимна.

— Как мислиш, защо беше толкова ядосана и възмутена? Според мен се постарахме да я изслушаме най-търпеливо. И защо заяви, че не се страхува от полицията? Изтърси го ни в клин, ни в ръкав, нали? — Тя посочи с брадичка към компютъра: — Има ли уебсайт за нея, с лична информация или нещо такова?

— Ако този Хауърт я избягва, мога да го разбера — каза Саймън. — Може да постъпва като страхливец и така нататък, но ти представяш ли си какво би било да се опиташ да скъсаш с нея?

— И при това й е обещал да се оженят, така че би било голямо разочарование. Защо мъжете са такива кретени?

На екрана се появи голяма снимка на Наоми Дженкинс. Усмихваше се, седнала на голям черен слънчев часовник с формата на полусфера, облегната на сребърната му конусовидна стрелка, гномона. Ще ми трябва време, за да свикна с тази дума, помисли си Чарли. Червеникавата коса на Наоми бе вързана отзад. Беше облечена е червени рипсени панталони и бледосин суитшърт.

— Тук изглежда съвсем нормална — отбеляза Саймън. — Щастлива, успяла жена.

— Това е нейният сайт — каза Чарли. — Сигурно сама си го е правила.

— Не, виж, тук долу пише „Съмърхауз уебдизайн“.

Чарли цъкна нервно с език.

— Нямам предвид буквално. Имам предвид, че тя самата е предоставила цялата информация и снимките. Всеки човек със свободна професия, когато си прави сайт, за да рекламира бизнеса си, ще обмисли сериозно имиджа, който иска да разпространи за себе си.

— Мислиш ли, че ни лъже? — попита Саймън.

— Не съм сигурна. — Чарли загриза нокътя на палеца си. — Не е задължително, но… не знам. Само предполагам, но си мисля, че нейните проблеми не са започнали с изчезването на любовника й. Както и да е, намери Хауърт, виж дали е добре и край. Междувременно… аз ще отида да полежа на плажа в Андалусия. — Тя се захили широко. Повече от година не бе имала възможност да си вземе пет последователни дни отпуска. А сега щеше да отиде на истинска седемдневна почивка, като нормален човек. Чак не й се вярваше.

— Ето ти визитката на нашата часовникарка. Аз определено няма да взема да й се обаждам, докато съм в отпуска. Случайно да искаш и картичката на „Силвър Брей — луксозни бунгала“? Мъз Дженкинс ме излъга за тях. Когато казах: „Силвър Брей — луксозни бунгала“, тя ме погледна, сякаш я бях ударила. Бас ловя, че двамата с Хауърт са ходили там. — Чарли обърна картичката да види другата й страна. — Забравих да й я върна. Хм. Предлагат транспорт от летището в Единбург. Осигуряват и домашна кухня, ако искаш, има спа център, всички легла са с огромни размери… Дали да не заведеш Алис там? — По дяволите. Защо го изтърси това?

Саймън се направи, че не е чул.

— Какво мислиш за историята с прозореца? — попита той. — Мислиш ли, че е видяла нещо?

— О, моля те! Това бяха пълни глупости. Била е в стрес и просто в един момент не е издържала — толкова.

Саймън кимна.

— Тя каза, че Хауърт обичал да държи всичко под контрол, но на мен ми се струва, че тя е маниачка на тема контрол. Настоя да разкаже всичко в хронологическа последователност, нареди ни да отидем в къщата на Хауърт. — Той взе снимката на Наоми е Робърт Хауърт и внимателно я разгледа. На заден план, над ред от коли, се виждаше надпис „Бъргър Кинг“. — Май са се снимали пред „Травълтел“.

— Живописно.

— Малко е тъжно. Той никога не е ходил у тях, а са заедно вече цяла година.

— Истинската загадка в случая всъщност е тяхната връзка — каза Чарли. — Какво му е на този човек, та тя не иска да го запознае с най-добрата си приятелка?

— Може пък да се срамува от приятелката си — предположи Саймън.

— Какво общо може да има между майстор на слънчеви часовници с дизайнерска дамска чанта и беден шофьор на камион?

— Физическо привличане? — Саймън изглеждаше така, сякаш не искаше да задълбават в тази тема.

Чарли за малко да каже: „Искаш да кажеш секс?“, но се спря навреме.

— Не прилича на шофьор на камион, не смяташ ли? — Тя свъси вежди. — Колко камионджии познаваш, които носят ризи без яки и модерни очила с правоъгълни стъкла?

— Всъщност не познавам нито един шофьор на камион — заяви Саймън мрачно, сякаш току-що му беше хрумнало, че би искал да има такива познати.

— Е — тупна го Чарли по гърба. — Това съвсем скоро ще се промени. Изпрати ми един есемес, като го намериш. Безкрайно ще разведриш почивката ми, ако ме уведомиш, че е емигрирал в Австралия, за да се отърве от часовникарката. Но като се позамисля — по-добре не пиши. Последния път, когато ходих на почивка, Прауст ми звънеше поне по веднъж на ден, негодникът. Може да почака, докато се върна.

Чарли метна чантата си на рамо и започна да си събира нещата. Всичко, свързано с работата, можеше да почака една седмица. Това, което не можеше да чака, бе обяснението, което й беше поискала Оливия. От участъка Чарли отиваше направо на летището да посрещне сестра си и щеше да й се наложи да бъде по-убедителна, отколкото по телефона. Защо винаги изпитваше непреодолимо желание, щом сгази някъде лука, да иде да разкаже всичко на Оливия? Чувстваше се на ръба на истерията, докато не си признае пред нея. И така беше още от времето, когато двете бяха в пубертета. Този път поне успя да шокира Оливия дотолкова, че да млъкне за три-четири секунди, което не се беше случвало досега.

— Нямам представа защо го направих — каза й тя и си беше чиста истина.

— Ами имаш три часа да го обмислиш и да стигнеш до приемлив отговор — заяви Оливия, след като си възвърна способността да говори. — Ще те попитам пак на „Хийтроу“.

И каквото и да ти кажа тогава, за да ти затворя устата, пак няма да имам ни най-малка представа, помисли си Чарли.

3

Вторник, 4 април

Зад бара в „Стар ин“ има само един човек — нисък, кльощав мъж с издължено лице и голям нос. Бърше бирени чаши е протъркана зелена хавлиена кърпа и си подсвирква. Малко след дванайсет на обяд е. Двете с Ивон сме първите му клиенти. Той ни поглежда и се усмихва. Забелязвам, че зъбите му са големи като на кон и че главата му е леко вдлъбната над ушите, сякаш някой беше стиснал лицето му с гигантски пинцети.

Смяташ ли, че го описах добре? Ти никога не описваш нищо. Струва ми се, че не искаш да натрапваш на другите хора начина, по който гледаш на света, затова използваш само прости съществителни: камион, къща, кръчма. Не, грешка. Никога не съм те чувала да използваш думата „кръчма“. Ти казваш „локал“, което предполагам е вид описание.

Не знам защо съм толкова разочарована, че в „Стар ин“ няма никой освен този странен на вид барман. Едва ли съм очаквала да те видя тук. Ако съм таяла и най-малката надежда, значи съм се заблуждавала. Защото, ако можеше да ходиш на кръчма, щеше да си в състояние и да ми се обадиш. Ивон стисва ръката ми, забелязала тъжното ми изражение.

Поне съм сигурна, че съм дошла където трябва. Всичките ми съмнения изчезнаха, още щом прекрачих прага. Това е мястото, което имаш предвид, когато говориш за „Стар ин“. Не се изненадвам, че си предпочел заведение, намиращо се далеч от оживени пътища, закътано в долината, на самия бряг на реката. В центъра на града е, но не може да се види от Спилинг Мейн Стрийт. Трябва да се тръгне по улицата между ателието за рамки на картини и Центъра за алтернативна медицина и да се върви все по нея чак до след парка „Блантайър“.

Кръчмата представлява едно дълго помещение, в единия край на което се намира барът. Мирише на влага и ферментация, под тавана се стеле пушек, останал от предната вечер.

Барманът още не е прибрал широката си усмивка.

— Добро утро, дами. Всъщност вече добър ден. Какво да ви налея?

Като го слушам, предполагам, че е от тези млади хора, които имат навика да говорят, както биха говорили по-възрастни мъже. В известен смисъл се радвам, че не ми се налага да избирам с кого да разговарям. Така мога да се съсредоточа върху онова, което имам да кажа.

Стените са покрити със страници от стари вестници, сложени в рамки: все местни вестници — „Рондсли Телеграф“, „Рондсли Ивнинг Поуст“. Хвърлям поглед към най-близкия до мен. В една от рубриките е поместен разказ за екзекуцията, извършена в Спилинг през 1903. Има снимка — въже с примка и до него нещастният престъпник. Съседният материал е озаглавен „Фермер от Силсфорд печели наградата за най-добро прасе“ и е илюстриран с рисунка на животното и на собственика — и двамата изглеждат много горди. Прасето се казва Грухчо.

Мигвам да махна сълзите. Най-после виждам всичко онова, което си виждал ти, твоя свят. Вчера видях къщата ти, днес — тази кръчма. Имам чувството, че съм на туристическа обиколка из живота ти. Надявах се това да ме доближи повече до теб, но се получава обратен ефект. Ужасно е. Имам чувството, че разглеждам миналото ти, а не настоящето, и че всичко, което виждам, никога няма да мога да споделя с теб. Все едно съм пред стъклена витрина или кордон от червено въже и не мога да стигна до теб. Иска ми се да изкрещя името ти.

— Аз ще пия двоен джин с тоник — заявява високо Ивон. Опитва се да звучи весело и заради мен, все едно сме излезли да се позабавляваме. — А ти, Наоми?

— Една малка бира с лимонада — чувам аз гласа си. От години не съм пила това питие. Когато съм с теб, пия само виното, което носиш, или чая, който оставят в нашата стая в „Травълтел“.

Барманът кимна.

— Ей сегичка идват. — Има подчертан местен акцент.

— Познавате ли Робърт Хауърт? — изтърсвам аз, прекалено съм разтревожена да губя време да мисля как да подходя към въпроса. Ивон ме поглежда стреснато: бях й казала, че ще бъда дискретна.

— Не. Трябва ли да го познавам?

— Редовен клиент ви е. Често идва тук.

— Е, поне така смятаме ние — уточнява Ивон. Тя е моята по-уравновесена сянка, която е тук, за да тушира въздействието на импулсивните ми постъпки. Насаме с мен Ивон е саркастична и отстоява мнението си на всяка цена, но на обществено място държи да спазва общоприетите норми. Ти навярно ги разбираш тези работи повече от мен, често си мисля, че когато изглеждаш тревожен и затворен, вътре в теб се води борба на сили, които те дърпат в противоположни посоки. Аз никога не съм била такава, дори и преди да се запозная с теб. Винаги съм била човек с ясна посока. И от мига, в който те видях за първи път, винаги ме е теглело единствено към теб. Нищо друго няма шанс да привлече вниманието ми.

— Не, със сигурност идва тук — настоявам аз убедено. Тази сутрин, когато Ивон разтвори „Йелоу пейджис“, установи, че има „трима претенденти“, както тя се изрази: „Стар Ин“ в Спилинг, „Стар енд Гартър“ в Комингам и „Стар Бар“ в Силсфорд. Веднага отхвърлих последните две. Комингам е твърде далече и много мрачен, а „Стар Бар“ е заведение, което познавам — понякога се отбивам там, когато посещавам някой клиент наблизо, и пия екологично чист ментов чай. Като си те представих да седиш на онези ниски, облицовани с кожа пейки и да четеш менюто с билковите отвари, за малко да се засмея на глас.

— Имам негова снимка в мобилния телефон — казвам на бармана. — Щом го видите, ще го познаете.

— Може би — кима той приветливо и слага напитките ни на бара. — Седем и двайсет и пет, моля. Познавам много лица, без да ги свързвам с конкретни имена.

Изваждам мобилния от чантата и се опитвам да се подготвя за най-лошото, както правя винаги. Но не ми става по-лесно. Напротив. На екрана отново не виждам иконката за получено съобщение и ми иде да завия. Все още никаква вест от теб. Гърдите ми се свиват от нов пристъп на болка и страх, смесени с упоритото нежелание да приема факта. Сещам се за старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз и ми се иска да смажа дебелите им глави една в друга — само дето не ми казаха направо в очите, че не възнамеряват да предприемат нищо.

— А Шон и Тони? — питам аз сопнато бармана, докато въртя снимките в телефона, а Ивон плаща сметката. — Познавате ли ги?

Въпросът ми предизвиква гърлен смях.

— Шон и Тони ли? Занасяте ли ме?

— Не — преставам да разглеждам снимките и вдигам поглед. Сърцето ми бие лудо. Имената явно са му познати.

— Не ли? Ами аз съм Шон. А Тони също работи тук, на бара. Довечера е на смяна.

— Но… — не мога да намеря думи. — Робърт говореше за вас все едно, че… — Бях останала с впечатлението, че Шон и Тони идват заедно тук като клиенти. Сега, като се замисля, всъщност никога не си казвал такова нещо. Трябва да съм си го измислила, направила съм погрешно заключение.

Ти идваш тук сам. Шон и Тони са си тук, защото са на работа в заведението.

Отново свеждам глава над телефона. Не искам Ивон да види, че съм объркана. Би трябвало да се радвам на развитието на нещата. Намерих Шон и Тони. Те те познават, приятели са ти. Само трябва да покажа твоя снимка на Шон и той ще се сети за теб. Избирам онази, на която си застанал пред камиона на паркинга на „Травълтел“, и протягам ръка с телефона през бара.

Веднага разбирам по очите на Шон, че те е познал, и си позволявам отново да дишам.

— Елвис — засмива се весело той. — Двамата с Тони му викаме Елвис. Заради лицето му де. Той няма нищо против.

За малко да избухна в плач. Шон наистина е твой приятел. Дори ти е измислил прякор.

— Защо му викате така? — пита Ивон.

— Не е ли очевидно?

Двете с Ивон поклащаме отрицателно глави.

— Е, не прилича ли на Елвис Костело5, само че по-едър? Елвис Костело, след като е изял всичките си пайове. — Шон се разсмива на собственото си остроумие. — Ние сме му го казвали това.

— Не знаехте ли, че името му е Робърт Хауърт? — пита Ивон. С периферното си зрение виждам, че гледа мен, а не Шон.

— Май никога не си е казвал името. Винаги е бил Елвис. Той добре ли е? С Тони снощи се бяхме сетили, че отдавна не сме го виждали.

— От кога? — остро питам аз. — Кога за последен път го видяхте?

Шон свъсва вежди. Сигурно въпросът бе прозвучал прекалено напористо. Стреснах го. Идиотка.

— Вие коя сте всъщност? — пита той.

— Аз съм приятелката на Робърт. — Не го бях казвала досега и ми иде да го повтарям безспир, макар че ми се иска да можех да кажа съпруга вместо приятелка. — Някога да ви е споменавал за Наоми?

— Не.

— А за Джулиет?

Шон поклаща отрицателно глава. Явно започва да се притеснява.

— Вижте, важно е — намесвам се аз. Този път се постаравам гласът ми да звучи спокойно и не твърде силно. — Робърт изчезна миналия четвъртък…

— Чакай — докосва ме Ивон по лакътя. — Не сме сигурни, че е изчезнал.

— Аз съм сигурна — дръпвам ръката си. — Кога го видяхте за последен път? — обръщам се към Шон.

Той клати глава.

— Май беше някъде тогава. Четвъртък ли, сряда ли, нещо такова. Но обикновено идва всяка вечер за по халба бира и да побъбрим и затова с Тони се зачудихме къде се изгуби. Не че не се е случвало. Много клиенти са така: точен като часовник години наред и после изведнъж, пуф! Изчезва и повече никога не го виждаш.

— Да е споменавал, че ще заминава за някъде? — питам, макар предварително да знам отговора. — Не е ли споделял някакви планове да ходи на почивка или нещо такова?

— Да е споменал нещо за Кент например? — добавя Ивон.

Шон клати глава.

— Нищо подобно. Каза: „Хайде, до утре“, както всеки път. Понякога казва: „Хайде, до утре, ако оцелеем.“ — Шон се засмя. — Ако оцелеем! Черничък хумор има, нали?

Втренчила съм поглед в дъските на пода, кръвта ми пулсира в ушите. Никога не съм те чувала да използваш този израз. Ами ако си имал основание да го кажеш на Шон? Ами ако този път не си успял да оцелееш?

Ивон благодари на Шон за съдействието, сякаш разговорът е приключил.

— Чакайте — сепвам се аз и се измъквам от ужаса, който за миг бе отнел способността ми да говоря. — Как ти е фамилията, Шон? А на Тони?

— Наоми… — гласът на Ивон звучи разтревожено.

— Имате ли нещо против да дам имената ви на полицията? Можете ли да им кажете това, което току-що казахте на нас — че според вас Робърт е изчезнал.

— Той не е казвал такова нещо — напомни Ивон.

— Нямам нищо против. Както споделих, двамата с Тони наистина си помислихме, че е малко странно. Моята фамилия е Хенидж, Шон Хенидж. А на Тони е Уилдър.

— Чакай тук — нареждам на Ивон и изхвърчам навън с чантата и телефона, преди да е успяла да ми възрази.

Седя край една от боядисаните в бяло метални маси, загръщам палтото плътно около себе си и придърпвам ръкавите върху пръстите на ръцете си. Ще трябва да мине доста време, преди хората да могат да седят навън с питиета си. Пролет е, ама само на думи. Гледам как три лебеда се спускат към реката, подредени един зад друг, и набирам номера, който цял час издирвах тази сутрин и който щеше да ме свърже директно с Криминалния отдел в полицейския участък в Спилинг. Искаше ми се веднага да се обадя да питам какво точно правят старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз, за да те намерят, но Ивон каза, че било твърде рано, трябвало да им дам време.

Аз пък съм сигурна, че нищо не правят. Пръста си няма да мръднат да ти помогнат. Убедени са, че си ме напуснал, защото така си решил — предпочел си Джулиет пред мен и те е страх да ми го кажеш в очите. Но двамата е теб знаем много добре колко нелепа е тази идея.

Младши следовател Гибс вдига телефона. Съобщава ми, че и Зейлър, и Уотърхауз не са в участъка. Отговаря рязко, почти грубо. Толкова ли му е противно да разговаря с мен, че се старае да използва колкото се може по-малко думи, за да отвърне на въпросите ми? С такова впечатление оставам. Сигурно вече е чувал за мен и си мисли, че съм истерична зарязана любовница, която те преследва, макар ти да искаш да те оставят на мира, и аз пращам полицията да върши моята мръсна работа. Казвам му, че искам да оставя съобщение, и той се прави, че взима писалка, прави се, че записва имената на Шон и Тони, но аз не му вярвам. „Готово“, изръмжава той — прекалено бързо. Мога да позная кога някой наистина записва нещо — има дълги паузи, понякога си повтарят под нос онова, което записват, или питат за правописа.

Младши следовател Гибс не направи нищо подобно. Затвори телефона, преди да съм свършила да говоря.

Отивам до боядисаните в бяло железни перила, които отделят терасата на кръчмата от реката. Ще трябва пак да се обадя в полицията и да настоявам да говоря с най-старшия чин в сградата — главния инспектор или началника на участъка — и да се оплача от начина, по който се отнасят с мен. Много ме бива в оплакванията. Тъкмо това правех първия път, когато ме видя, и затова се влюби в мен — винаги си го твърдял. Нямах представа, че ме гледаш и слушаш, иначе сигурно щях да понижа тона си мъничко. Слава богу, че не съм го направила. Красиво бясна — така каза, че съм изглеждала тогава.

На теб никога не би ти хрумнало да протестираш за нещо — заради себе си, имам предвид; за мен винаги би се застъпил. Ала точно затова се възхищаваш на моя борбен дух, на убеждението ми, че мъката и простащината не трябва да са част от живота. Впечатлен си от смелостта ми да си поставям абсурдно високи цели.

Не мога да се върна в кръчмата, още не. Прекалено съм ядосана. Сълзи на бяс изпълват очите ми и замъгляват погледа ми, втренчен в студената бавно движеща се река пред мен. Мразя се, когато плача, направо се ненавиждам. Няма никаква полза. Какъв е смисълът да си решил никога повече да не си слаб и безпомощен, след като единственото, на което си способен, когато любимият ти изчезва яко дим, е да стоиш край някаква река и да цивриш? Жалка гледка.

Ивон пак ще ми каже да дам време на полицията да си свърши работата, но на какво основание? Защо старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз не са тук в „Стар Ин“ да питат Шон кога те е видял за последен път? Ще си направят ли труда да отидат до дома ти и да говорят с Джулиет? Изчезналите женени любовници изглежда са сред най-маловажните им случаи. Особено сега, когато из цялата страна (така му се струва на човек понякога) са плъзнали разни маниаци, готови да се самовзривят, за да избият цели влакове с невинни мъже, жени и деца. Опасните престъпници — това са хората, които полицията иска да намери.

Сърцето ми подскача от оформилата се в главата ми невероятна идея. Опитвам се да я отпъдя, но тя не иска да се маха; бавно излиза от мрака и постепенно се очертава все по-ясно — като фигура, излизаща от пещера. Избърсвам очи. Не, не мога да го направя. Само като си мисля за това, и имам чувството, че съм предател. Съжалявам, Робърт. Сигурно вече напълно откачам. Никой не би направил подобно нещо. Освен това физически би било невъзможно. Не бих могла да произнеса думите.

Що за човек би направил това? Няма такъв! Това каза Ивон, когато й разказах как сме се запознали, как ме накара да ти обърна внимание. Разказах ти за нейната реакция, помниш ли? Ти се усмихна и рече: „Кажи й, че аз съм човекът, който прави неща, дето никой друг не би направил.“ Казах й го, а тя се направи, че си бърка с пръст в гърлото.

Стисвам перилата за опора, защото се чувствам като изцедена, сякаш този нов страх, който внезапно ме бе обзел, може да разтопи костите и мускулите ми.

— Не мога да го направя, Робърт — шепна аз, макар да знам, че е безсмислено. Имах същото усещане, което изпитах, когато те видях за първи път: непоколебима увереност, че всичко, което ще се случи, е предварително предначертано от сила, която е много по-могъща от мен, сила, която не ми дължи нищо, не е сключвала с мен никакви сделки, но въпреки това е с пълна власт над мен. Не можех да се пазаря с нея, колкото и да се опитвам.

И сега е същото. Решението е взето предварително.

Шон ми се усмихва, като ме вижда да се връщам — учтива усмивка като на анимационен герой, все едно не ме познава, все едно не сме стигнали преди малко заедно до заключението, че си изчезнал, че има причина за сериозна тревога. Ивон е седнала на най-отдалечената от бара маса и си играе с телефона. Качила си е нова игра, по която се е вманиачила. Явно в мое отсъствие двамата с Шон не са си говорили. Това ме разгневява. Защо трябва все аз да задвижвам всичко?

— Налага се да си вървим — казвам на Ивон.

Тя невинаги е била Ивон. Не съм ти го казвала. Много неща не съм ти казвала за нея. Престанах да я споменавам в нашите разговори, когато ми дойде наум, че може би ме ревнуваш от нея. Аз не съм омъжена и като изключим теб, Ивон е най-важният човек в живота ми. С нея съм по-близка, отколкото с който и да е от семейството ми. Живее с мен, откакто се разведе — и това не съм ти го казвала.

Тя е дребничка и кльощава — метър и петдесет е, четирийсет и осем килограма — и има права кестенява коса, която й стига до кръста. Обикновено я връзва на опашка, която омотава около ръката си, когато работи или играе игри на компютъра си. На всеки няколко месеца за по една-две седмици пуши „Консулит ментол“ цигара от цигара и после пак ги отказва. Не ми позволява да споменавам тези нейни опущения срещу здравето й, когато успее да се отърве от разрушителното си желание.

Кръщелното й име е Елинор — Елинор Розамунд Нюмън, — но когато била на дванайсет, решила, че иска да се казва Ивон. Попитала родителите си дали може да си смени името и те, глупаците, се съгласили. Те и двамата преподават класическа литература в Оксфорд, много държат на образованието, но на нищо друго. Смятат, че родителите трябва да позволяват на децата да изявяват характера си, стига това да не им пречи да редят само шестици, докато завършат училище.

— И те са едни кухи глави — често повтаря Ивон. — Бях на дванайсет! Смятах, че „Too Shy“ на „Каджагугу“6 е най-страхотната песен на всички времена. Исках да се омъжа за Ламил7. Трябвало е да ме затворят в някой шкаф, докато ми отеснее.

Ивон прие фамилията на Бен Кочин, когато се омъжи за него. И приятели, и роднини, включително и аз, много се озадачихме, като разбрахме, че е решила да задържи тази фамилия след развода.

— Всеки път, като си сменя името, го правя по-грозно — обясни тя. — Няма да рискувам пак. Пък и ми харесва да си имам гнусно име — първото е странно, а фамилията ми е наследство от разглезен, мързелив алкохолик. Прекрасно упражнение за приучване към смирение. Всеки пощенски плик, адресиран до мен, или формуляр, който попълвам за регистриране по време на избори, ми напомня колко съм глупава. Това поддържа егото нащрек.

— Вкъщи ли си отиваме? — пита сега тя.

— Не. В полицейския участък.

Така ми се иска да й кажа. Ивон е човекът, в чието мнение се вслушвам, за да подложа на проверка своето. Често ми се случва да не знам какво мисля по даден въпрос, докато не чуя какво мисли тя. Но този път не мога да рискувам. Пък и няма смисъл. Знам всички аргументи против, знам, че не е редно, че е лошо и налудничаво, но въпреки това ще го направя.

— В участъка ли? — В гласа на Ивон се надига протест. — Но…

— Знам — трябва да им дам време — прекъсвам я аз ядно. — Но не става дума за това. Нещо друго е.

Изумена съм от собствената си невероятна смелост и същевременно съм по-спокойна, след като вече съм взела решение да действам. Никой не може да ме обвини в страхливост, ако направя това.

— Хайде да поговорим навън — предлага Ивон. — Това място никак не ми харесва. Прекалено близо е до реката, водата е твърде шумна. Дори вътре атмосферата е някак влажна и подгизнала. Започвам да се чувствам като същество от „Шумът на върбите“8. — Става и загръща лилавия си шал около раменете.

— Не искам да говоря. Само ме откарай. Ти няма нужда да влизаш с мен, остави ме там и се прибирай. Аз ще намеря начин да си дойда. — Тръгвам към паркинга.

— Наоми, чакай! — Ивон тича след мен. — Какво става?

Не било толкова трудно да си мълчиш. Тази не е първата тайна, която не споделям с нея. Три години стаж имам в това отношение.

Ивон размахва ключовете на своя червен „Фиат Пунто“ и се обляга на вратата.

— Ако не ми кажеш, няма да те карам никъде.

— Ти не ми вярваш, нали? Не вярваш, че Джулиет е направила нещо на Робърт. Смяташ, че ме е зарязал и не е имал смелостта да ми го каже.

Над главите ни се чува крякане. Птиците сякаш се опитват да се включат в разговора ни. Поглеждам към сивото небе, очаквайки едва ли не да видя комисия от чайки, втренчили поглед в мен. Но те нехаят, зареяли се нанякъде по свои си работи както обикновено.

Ивон изпъшква.

— Да ти припомня ли първите си четирийсет и седем отговора на този въпрос? Не знам къде е Робърт, нито защо не ти се обажда. Ти също впрочем. Вероятността Джулиет да го е насякла на малки парченца и да го е заровила под дюшемето вкъщи е много, много малка.

— Тя знаеше името ми. Разбрала е за връзката ни.

— Пак е малко вероятно. — Ивон решава да отстъпи и отключва вратата на колата. Разочарована съм. Можеше да ме убеди да й кажа, ако ме беше притиснала още малко. Повечето хора не са толкова упорити като мен. — Наоми, тревожа се за теб.

— За Робърт трябва да се тревожиш. Нещо му се е случило. В беда е. — Чудя се защо само аз смятам това за очевидно.

— Кога за последен път си яла? — пита ме Ивон, след като сядаме в колата. — Кога за последно спа като хората? — Същите въпроси си задавам за теб. Дали сега си някъде гладен и уморен, дали постепенно не губиш надежда, недоумявайки защо не полагам повече усилия да те намеря? Ивон смята, че драматизирам излишно, но аз те познавам. Трябва да си парализиран или затворен някъде, та да не ми се обадиш. Много трагедии изглеждат малко вероятни, но все пак се случват. Повечето хора не падат от мостове, нито умират при пожар вкъщи, но някои намират смъртта си точно така.

Иска ми се да кажа на Ивон, че статистиката е неуместна и безполезна, но не желая да си хабя думите. Имам нужда от цялата си енергия, за да се подготвя за следващата стъпка. То и без това е очевидно. Дори вероятността да е едно на един милион, ти би могъл да си този единствен случай. Все някой би трябвало да е, нали?

Ивон е на страната на Джулиет и тя смята, че без теб ще съм по-добре. Според нея ти си ограничен и мразиш жените, начинът ти на изразяване бил надут и претенциозен, говорел си много неща, които звучат умно и многозначително, но всъщност са безсмислени и банални. Казва, че представяш клишета като мъдри, открити от теб истини. Веднъж ме обвини, че съм се опитвала да моделирам характера си така, както си представям, че би ти харесал на теб. И макар че на следващата сутрин се отказа от думите си, по лицето й познах, че продължава да мисли така — явно бе решила, че е прекалила.

Не се обидих. Запознанството ми е теб наистина ме промени. И това му е най-хубавото. Съзнанието, че имам бъдеще с теб, ми помогна да забравя всичко, което мразех в миналото. Как ми се иска завинаги да съм го забравила.

Движим се по стръмна улица с дървета от двете страни, шумът на реката остава зад нас. По дърветата още няма листа и те простират голи ръце към сивото небе.

Ивон не прави нов опит да разбере защо искам да отида в участъка. Сменя тактиката.

— Сигурна ли си, че няма да е по-добре да те откарам до къщата на Робърт? Ако си убедена, че си видяла нещо през прозореца…

— Не. — Ужасът, който изпитвам само при споменаването, е като ръка, стиснала гърлото ми.

— Поне тази загадка можем да разнищим без проблем — отбелязва Ивон. Разбирам защо смята предложението си за разумно. — Просто трябва да отидеш и да погледнеш отново. Аз ще дойда с теб.

— Не.

Полицаите ще отидат веднага щом чуят каквото съм тръгнала да им казвам. Ако има какво да се открива там, те ще го открият.

— Какво толкова може да си видяла, за бога? Не може да е бил Робърт, вързан с белезници за радиатор и целият в синини. Имам предвид — щеше да го помниш, нали?

— Не се шегувай с това.

— Какво си спомняш от видяното в стаята? Още не си ми казала.

Не съм, защото не мога. Достатъчно зле ми беше, докато описвах твоя хол на старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз — някакъв рефлекс кара мозъка ми да избягва образа.

Не мога да отговоря и Ивон въздъхва. Пуска радиото на колата, натиска копчета едно след друго и все не намира музика, която да й харесва. Накрая намира станция, на която звучи една от старите песни на Мадона, и намалява звука така, че едва се чува.

— Ти си мислеше, че Шон и Тони са най-добрите приятели на Робърт, нали? Така е говорел за тях. Подвел те е. Те са само две момчета, които работят на бара в любимата му кръчма.

— Така са се запознали с Робърт. Очевидно са станали приятели.

— Та те дори не знаят истинското му име. И как така ходи всяка вечер в „Стар Ин“? Как така си е в Спилинг всяка вечер? Нали уж беше шофьор на камион.

— Вече не ходи в двудневни командировки.

— А какво прави? За кого работи?

Тя набира скорост и аз вдигам и двете си ръце да прекъсна потока.

— Дай ми шанс да отговоря. Нищо загадъчно няма. Той сам си е началник, но работи предимно за супермаркети — Асда, Сейнсбърис, Теско.

— Имам представа от супермаркети — мърмори Ивон. — Няма защо да ми ги изброяваш.

— Престана да прави двудневни командировки, защото Джулиет не обичала да остава сама. Затова повечето дни товари в Спилинг, отива до Тилбъри, където пак товари. А понякога товари в Дартфорд…

— Чуй се само — поглежда ме смаяно Ивон. — Говориш като него. „Товари в Дартфорд“! Знаеш ли изобщо какво означава това?

Започвам да се дразня.

— Какво може да означава — сопвам се аз, — освен че товари някакви неща в Дартфорд и после ги транспортира до Спилинг.

Ивон поклаща глава.

— Не разбираш. Знаех си, че няма да схванеш. Той сякаш те е превзел отвътре, а ти какво получаваш в замяна? Дава ти само празни обещания. Как пък нито веднъж не можа да остане с теб през нощта? Защо да не може да остави Джулиет сама?

Вперила съм поглед в пътя отпред.

— Не знаеш, нали? Някога да си му поставяла въпроса: „Абе какво точно й има на жена ти?“

— Ако той иска да ми каже, ще ми каже. Не искам да го разпитвам. Би се почувствал нелоялен, ако обсъжда нейните проблеми с мен.

— Колко благородно от негова страна! Странно че не се чувства нелоялен, като те чука. — Ивон въздъхва. — Извинявай. — Долавям в гласа й нотка на презрение или може би уморено доброжелателство. — Ти нали видя Джулиет вчера — нормална, физически здрава, зряла жена, която няма нищо общо с горкото крехко същество, описвано от Робърт…

— Той не я е описвал. Никога нищо конкретно не е казвал. — Започвам малко да се ядосвам. Имам нужда от цялата си енергия, за да те търся, да остана положително настроена, да се държа да не полудея от тревога и страх. На всичкото отгоре и да се налага да те защитавам — идва ми малко в повече. При това от нападките на човек, който никога не те е виждал — абсурд.

— Как не можеш да прогледнеш?! Ако сега не може да остави Джулиет, кога ще може? Какво ще се промени между сега и тогава? — пита Ивон.

Искам да те защитя от жилото на нейната враждебност, затова си мълча. Може да си ме излъгал за причината, поради която не си в състояние да напуснеш Джулиет веднага; много мъже биха постъпили така. Можеше да си измислиш някаква история, която да ме държи настрана — болна майка, болест. Истината трудно се приема, но се радвам, че ми я каза. „Това няма нищо общо с Джулиет — каза ти. — Тя няма да се промени. Никога няма да се промени.“ Тогава ми се счу нотка на решителност в гласа ти, но навярно е било някакво ядно смирение, гняв, който заема празнината, където някога е имало надежда. Ти сви очи, когато проговори, като реакция на изпитана внезапна остра болка. „От нейна гледна точка ще е все едно дали ще я оставя сега, след година или след пет години.“

„Тогава защо не я оставиш сега?“ — попитах аз. Ивон не е първата, която задава този въпрос.

„В мен е проблемът — призна ти. — Няма да прозвучи смислено, но… От толкова отдавна мисля да я напусна. Планирам го, чакам момента с нетърпение. Сигурно съм го обмислял прекалено дълго. В съзнанието ми решението се е превърнало в… нещо легендарно. Като парализиран съм. Станало е прекалено значимо за мен. Прекалено съм задълбал в подробностите — как да го направя, кога. Психически вече съм започнал този процес — скъсването с нея. Остава големият финал, завършекът — към който толкова отдавна вървя.“ След тези думи ти се усмихна тъжно. „Бедата е там, че този процес тече единствено в съзнанието ми, абсолютно неосезаем за външния свят.“

Отне ти много време, докато го кажеш, защото грижливо подбираше всяка дума така, че да можеш съвсем точно да разкриеш чувствата си. Забелязала съм, че не обичаш да говориш за себе си с изключение на моментите, когато ми казваш колко много ме обичаш или споделяш, че се чувстваш истински жив само като си с мен. Ти си пълната противоположност на погълнат от себе си, нехаещ за нищо друго човек. Според Ивон аз съм се вманиачила по теб и е права, но тя никога не те е виждала как се държиш с мен. Само аз знам как ненаситно ме гледаш, сякаш ме виждаш за последен път. Никой не знае как ме целуваш. Моята мания по теб е нищо в сравнение с твоята по мен.

Как да обясня всичко това на Ивон? Аз самата не го разбирам напълно.

„Ами ако никога не се решиш да скъсаш с Джулиет? — попитах аз. — Ако си останеш все така парализиран?“ Аз не съм пълна глупачка. И аз съм гледала същите филми, за които ми говори Ивон — за жените, които пропиляват целия си живот да чакат женените си любовници да се разведат и да им се посветят изцяло. Въпреки че аз никога не бих приела за пропиляно времето, прекарано с теб, каквото и да стане. Дори никога да не напуснеш Джулиет, дори никога да не мога да те имам за повече от три часа седмично, не ме интересува.

„Аз винаги ще се чувствам парализиран — призна ти. Не очаквах да чуя подобно нещо и извърнах глава да не видиш разочарованието ми. — Винаги ще се чувствам така, както се чувствам сега — сякаш ходя по ръба на пропаст и не съм готов да се хвърля от него. Но ще го направя. Ще се заставя да го направя. Някога наистина исках да се оженя за Джулиет. И се ожених. Сега изпитвам непреодолимо желание да се оженя за теб. Чакам го с нетърпение всеки ден, всеки миг.“

Чувствам се като умиращо животно, когато си спомням нещата, казани от теб, и ясно чувам гласа ти в съзнанието си. Не може да е свършило. Трябва да мога да те видя пак. Остават два дни до четвъртък. В четири часа ще бъда в „Травълтел“. Както обикновено.

Ивон ме бутва с лакът.

— Май трябва да си държа устата затворена — отбелязва тя. — Коя съм аз да ти давам акъл? Ожених се за мързелив алкохолик, защото се влюбих в лятната беседка в градината зад къщата му и си мислех, че би била идеална за бизнеса ми. Получих си заслуженото, нали така?

Ивон винаги си измисля гнусотии за своята любовна история и все гледа да се очерни повече. Тя се омъжи за Бен Кочин, защото го обичаше. И още го обича, подозирам, въпреки безцелното му съществуване и пиянството му. Сега Ивон и нейният бизнес „Съмърхауз9 Уеб Дизайн“ се подвизават в преустроеното мазе на моята къща, а лятната беседка на Бен, ако се вярва на съгледвачите на Ивон, се използва главно като склад за бутилки.

Почти стигнахме. Виждам тухлената сграда на полицейския участък — червеникаво петно в далечината, което се приближава. В гърлото ми е заседнала голяма буца. Не мога да преглътна.

— Хайде да заминем някъде за два-три дни — предлага Ивон. — Имаш нужда от почивка, малко да се откъснеш от целия този стрес. Да вземем да идем на бунгалата „Силвър Брей“. Показах ли ти визитната им картичка? Мога да наема едно бунгало за нас почти за без пари — нали съм с връзки, знаеш как стават тия работи. След като свършиш каквото имаш да вършиш в полицията, бихме могли…

— Не — сопвам се аз. Какво са им влезли тия бунгала „Силвър Брей“ на всички в устата? Старши следовател Зейлър ме разпитва за тях, след като с целия си акъл й дадох погрешка тяхната визитка. Пита ме дали двамата с теб сме били там.

Не искам да ми се припомня единствения път, когато ти ми се ядоса истински, не и сега, когато си изчезнал. Странно, но тази случка не ме беше тормозила досега. Забравих я почти веднага. Ти също, убедена съм. Но сега този единствен лош спомен сякаш придоби неочаквана значимост и аз се старая да не мисля за него.

Няма начин да е свързано с изчезването ти. От къде на къде ще те накара да ме напуснеш цели четири месеца, след като се е случило? А и всичко между нас си беше наред през това време. Даже много повече от наред — беше съвършено.

Ивон имаше куп от тия тъпи визитки, пръснати из кабинета й, и аз взех една. Помислих, че се нуждаеш от истинска почивка — далеч от Джулиет и нейните изисквания, които ти изсмукват кръвта като пиявици, затова реших да те изненадам, като резервирам бунгало за нас. Дори не за цяла седмица, само за един уикенд. Пазарих се за специална тарифа по телефона с доста неприятна жена, която сякаш нарочно се опитваше да ме откаже от намерението да увелича печалбите й, като отседна в едно от бунгалата й.

Знам, че по принцип не обичаш да отсъстваш за повече от ден, но си помислих, че няма да имаш нищо против да направиш едно-единствено изключение от това правило. А ти ме погледна така, сякаш бях извършила предателство спрямо теб. Два часа не проговори — думичка не обели. И дори след това не пожела да си легнем.

Все повтаряше: „Не биваше да го правиш. Изобщо не биваше да го правиш.“ Затвори се в себе си, обгърна с ръце коленете си, притисна ги до гърдите и не реагира дори когато те хванах за раменете и те разтърсих, побъркана от вина и угризения. Тогава едва не се разплака — друг път не съм те виждала толкова натъжен. Какво си мислеше? Какви мисли минаваха през ума ти, а ти не можеше или не искаше да ги споделиш с мен?

Бях като обезумяла цяла седмица, защото се боях, че всичко между нас е свършило, и се ненавиждах за нахалството си. Но за мое удивление, следващия четвъртък ти си беше пак предишният. Изобщо не спомена случилото се. Когато се опитах да се извиня, ти само сви рамене: „Знаеш, че не мога да отсъствам. Съжалявам, миличко. Много ми се иска, но не мога.“ Така и не разбрах защо не каза така още предния път.

С Ивон не съм споделяла и сега не мога да й го разкажа. Как би могла да разбере?

— Извинявай — поглеждам я аз виновно. — Не исках да ти се зъбя.

— Трябва да се вземеш в ръце — казва строго тя. — Съвсем искрено съм убедена, че Робърт си е добре където и да е. Ти си в беда — ти започваш да се пропукваш. И, да, знам — нямам право да те поучавам. Аз съм притежателят на рекорда за най-кратък брак и дарбата ми да си прецаквам живота се разви крайно преждевременно. Повечето ми приятелки се явяваха на матура, когато аз се развеждах…

Усмихвам се на хиперболата й. Ивон не може да се примири с факта, че се е развела на трийсет и три. Според нея, ако човек има зад гърба си провален брак на такава млада възраст, значи е белязан от съдбата. Веднъж я попитах на каква възраст би било нормално да се разведеш. „На четирийсет и шест“ — отсече тя, без да се замисли.

— Наоми, слушаш ли ме? И при това не говоря за състоянието, след като Робърт избяга. Ако питаш мен, ти започна да се пропукваш много преди това.

— Какво искаш да кажеш? — Инстинктът ми за самозащита моментално се задейства. — Глупости говориш. Преди четвъртък си бях добре. Бях щастлива.

Ивон клати глава.

— Всеки четвъртък прекарваше нощта в „Травълтел“ сама, а Робърт се прибираше вкъщи при жена си! Това нормално ли е? Как му дава сърце да постъпва така? А като така и така цепи секундата и си тръгва точно в седем, ти защо просто не се прибираш вкъщи? По дяволите, започнах с тирадите. Дотук с решението да бъда дипломатична.

Завива наляво и влиза в паркинга на участъка. Никакво бягане, казвам си аз. Никакво разубеждаване в последния момент.

— Робърт не знае, че прекарвам нощта там всеки път. — (Може да е налудничаво да спя сама в „Травълтел“ всеки четвъртък, но ти нямаш нищо общо с това.)

— Не знае ли?

— Не съм му казвала. Ще се разстрои, като знае, че си стоя сам-самичка. Колкото до причините… ще ти прозвучи смахнато, но „Травълтел“ е нашето място. Дори той да не може да остане, аз искам да остана. Там се чувствам по-близо до него, отколкото вкъщи.

Ивон кима.

— Сигурно, но… господи, Наоми, не разбираш ли, че това е част от проблема? — Не знам за какво говори. А тя продължава и в гласа й личи тревога: — Да се чувстваш близо до него в някаква тъмна хотелска стая, докато той е вдигнал крака на масата вкъщи и гледа телевизия с жена си. Ти не му казваш разни неща, той не ти казва разни неща, създали сте си един странен свят, който съществува само в една стая и само три часа седмично. Не разбираш ли? — Караме покрай безкрайни редици от паркирани коли. Ивон протяга врат да търси свободно място.

Някой ден може и да ти кажа, че прекарвам сама всяка нощ в четвъртък срещу петък в „Травълтел“. Държах го в тайна само защото се притеснявах — да не би да си помислиш, че е малко прекалено. Може да има и други неща, свързани с мен, които да не съм ти казала, но има едно-единствено нещо, което определено искам да скрия от теб и от всеки друг. А сега ще направя това свое желание невъзможно за изпълнение. Не мога да повярвам, че съм стигнала дотук, че това, което ще направя, е станало неотложно, неизбежно.

Ивон псува под нос. Фиатът спира рязко.

— Ще трябва да слезеш тук — казва тя. — Няма места.

Кимам и отварям вратата. Острият вятър докосва кожата ми, имам чувството, че съм гола. Не може да бъде. След три години старателно пазене на тайна се каня да съборя стената, която съм издигнала между себе си и света. Ще сваля собственото си прикритие.

4

4 април 2006

На път за входната врата на семейство Хауърт Саймън спря пред прозореца, през който бе надничала Наоми Дженкинс, преди да получи пристъп на паника. Завесите бяха спуснати, но имаше малък процеп между тях и Саймън успя да види стаята, за която бе разказвала Наоми. Веднага забеляза невероятната й прецизност по отношение на детайла. Тъмносиньо канапе и стол, шкаф със стъклени врати, смущаващ брой безвкусни декоративни къщички, картина на оръфан старец, загледан в полуоблечен младеж с флейта на уста — всичко си беше там, точно както го бе описала. Саймън не видя нищо неприятно, нищо, което да обясни неочакваната крайна реакция на Наоми.

Стигна до входната врата, забелязвайки разхвърляната градина, която приличаше по-скоро на двор за боклуци, отколкото на нещо друго, и натисна звънеца. Нищо не се чу. Толкова ли дебели бяха стените, или звънецът не работеше? Натисна го повторно, после още веднъж — ей така за всеки случай. Нищо. Тъкмо се канеше да почука, когато прозвуча женски глас:

— Идвам! — Тонът намекваше, че жената и да иска, не би могла да отвори по-бързо.

Ако Чарли беше тук, вече щеше да си е извадила значката и личната карта, готова да поздрави всеки, който се появи на вратата. Когато бяха заедно, Саймън трябваше да следва примера й и да прави същото, за да не изглежда странно. Когато бе сам обаче, показваше личната си карта само ако му я поискаха. Чувстваше се неловко, почти пародийно, като размахваше картата си и я завираше в лицата на хората още щом ги види. Имаше чувството, че е актьор.

Жената, която застана пред него с въпросителен поглед в очи, беше млада и привлекателна, с руса коса до раменете, кафяви очи и няколко бледи лунички по носа и бузите. Веждите й бяха прекалено тънки, но оформени в съвършени дъги; очевидно бе прекарала доста време да прави нещо с тях, което сигурно е било болезнено. На Саймън му изглеждаха неприятни и неестествени. Наоми Дженкинс бе споменала, че жената била облечена в костюм, спомни си следователят. Днес Джулиет Хауърт носеше черни джинси и тънък черен пуловер с шпиц яка. Миришеше на силен цитрусов парфюм.

— Здравейте? — каза тя рязко, превръщайки поздрава във въпрос.

— Госпожа Джулиет Хауърт?

Тя кимна.

— Робърт Хауърт, вашият съпруг, вкъщи ли е? Искам да поговоря набързо с него.

— А вие кой сте?

Саймън не обичаше да се представя, ненавиждаше гласа си, когато произнасяше собственото му име. Имаше този проблем още в училище, но бе решил да не позволява на никого да се досети.

— Младши следовател Саймън…

Джулиет Хауърт го прекъсна със силен смях.

— Робърт го няма. Вие сте полицай, така ли? Следовател? По дяволите!

— Знаете ли къде е?

— В Кент, отиде на гости при приятели. — Тя поклати глава. — Наоми го е обявила за изчезнал, а? Затова сте дошли.

— Откога е в Кент господин Хауърт?

— От няколко дни. Вижте, тази кучка Наоми е ужасно тъпа. Тя е гадна…

— Кога ще се върне съпругът ви? — прекъсна я Саймън.

— Другия понеделник. Искате ли да ви го доведа в полицейския участък? Да ви докажа, че е още жив, че не съм го пребила до смърт, обзета от бясна ревност? — Устните на Джулиет Хауърт потрепнаха. Признаваше, че изпитва ревност или се подиграваше с тази възможност, зачуди се Саймън.

— Много бихте ни помогнали, ако му кажете да дойде при мен, когато се върне. Къде по-точно е в Кент?

— Сисингхърст. Искате ли адреса?

— Да, би било добре да ми го дадете.

Джулиет сякаш се подразни от отговора му.

— Дъмнишър Роуд 22 — троснато изрецитира тя.

Саймън си записа.

— Онази жена е луда, нали знаете? Ако сте разговаряли с нея, няма начин да не сте забелязали. Робърт от няколко месеца се опитва да охлади ентусиазма й, но тя не разбира от намеци. Всъщност е добре, че се появихте тук. По-скоро аз трябваше да се обърна за помощ към полицията, а не тя. Може ли нещо да се направи, за да престане да идва у нас непрекъснато? Може ли да й наложите съдебно запрещение?

— Колко пъти е идвала тук неканена?

— Вчера беше тук — заяви Джулиет, сякаш така отговаряше на въпроса на Саймън. — Погледнах през прозореца на спалнята си и я видях в градината — опитваше се да избяга, преди да успея да сляза по стълбите.

— Значи е била тук само веднъж. Никой съд няма да издаде запрещение.

— Опитвам се да действам далновидно. — В гласа на Джулиет сякаш прозвуча заговорническа нотка. Жената примижа с едно око, докато говореше — нещо като полунамигване. — Тя ще дойде пак. Ако Робърт не й проговори, а той няма да го направи, няма да мине много време и Наоми Дженкинс ще опъне палатка в градината ми. — Джулиет се засмя, сякаш тази перспектива бе по-скоро забавна, отколкото тревожна.

Нито за миг Джулиет не отстъпи крачка навътре. Стоеше на прага и не мърдаше. Зад нея, във вестибюла, Саймън виждаше светлокафяв килим на райета, червен телефон на дървена масичка, пръснати обувки, маратонки и боти. Имаше огледало, подпряно на покрита с петна стена, а самото огледало бе изцапано по средата с нещо мазно. Вдясно от огледалото, закачен с кабарче, висеше дълъг тънък календар. Най-отгоре имаше снимка на замъка в Силсфорд, а отдолу по един ред за всеки ден в месеца, но нямаше нищо написано на ръка. Нито Робърт, нито Джулиет бяха отбелязали някакви ангажименти.

— Камионът на господин Хауърт е паркиран отвън — отбеляза Саймън.

— Знам. — Джулиет изобщо не си правеше труда да скрие нетърпението си. — Казах, че Робърт е в Кент, а не камионът му.

— Той има ли друга кола?

— Да, „Волво В40“. Която — да ви кажа, та да ви спестя ненужна следователска работа — също е паркирана отвън. Робърт замина за Сисингхърст с влак. Той е шофьор. Когато не е на работа, се опитва да избягва шофирането.

— Имате ли телефонен номер на адреса, където се намира в момента?

— Не. — Лицето й се изопна. — Той си има мобилен телефон.

Саймън свъси вежди — нещо не беше наред.

— Нали казахте, че е отишъл при приятели? Нямате ли телефонния им номер?

— Те са приятели на Робърт, не мои. — Свитите устни на Джулиет подсказваха, че не би споделила компанията им дори съпругът й да й беше предложил да отиде с него.

— Кога за последен път разговаряхте с Робърт? — попита Саймън. Беше се задействал инатът му. Понеже Джулиет Хауърт с нетърпение чакаше да му види гърба, той пък имаше желание да остане повече.

— Не искам да съм неучтива, ама какво ви влиза на вас това в работата? Снощи, щом толкова искате да знаете. Снощи ми се обади.

— Наоми Дженкинс твърди, че той не вдига мобилния си телефон.

Новината сякаш подейства освежително на Джулиет. Лицето й се оживи и тя се усмихна.

— Сигурно газ пикае. Как може този толкова надежден Робърт да не й се обажда… какво ли следва!

Саймън не понасяше начина, по който ревността превръщаше хората в освирепели животни. Самият той неведнъж бе освирепявал така — човешкото изчезваше, оставаше някакъв звяр. Представи си Джулиет като хищник, който облизва устни, докато жертвата й кърви до смърт пред нея. Но може би това не беше честно, тъй като Наоми Дженкинс бе признала, че иска Хауърт да остави Джулиет и да се омъжи за нея.

Вчера Наоми му беше дала номера на мобилния телефон на Робърт Хауърт. Саймън реши да прати съобщение, с което да помоли Хауърт да му се обади. Реши да му го напише с лекомисления тон на някой завеян тип. Ще се направя на Колин Селърс, помисли Саймън.

— Ще ми направите ли една услуга? — попита Джулиет. — Кажете на Наоми, че Робърт си е взел мобилния телефон с него и телефонът си е абсолютно наред. Искам да знае, че той получава всичките й съобщения, но не им обръща внимание.

Тя дръпна входната врата по-плътно до себе си, ограничавайки погледа на Саймън върху вътрешността на къщата. Единственото, което Саймън виждаше сега, бе полукръглата масичка за телефон непосредствено зад Джулиет.

Той й подаде визитката си.

— Щом съпругът ви се върне, му кажете веднага да се свърже с мен.

— Вече поех това задължение. А сега мога ли да си вървя? Или по-скоро може ли вие да си вървите, ако обичате?

На Саймън му беше лесно да си представи как жената избухва в сълзи, едва затворила вратата след него. Бе прекалено напрегната, държеше се малко изкуствено, реши следователят. Играеше роля. Запита се дали Робърт Хауърт бе отишъл в Кент, за да вземе окончателно решение — Джулиет или Наоми. Ако е така, нищо чудно, че жена му е толкова нервна.

Саймън си представи Наоми как седи у дома като на тръни и се опитва да намери логично обяснение защо Хауърт я беше изоставил. Бедата бе там, че любовта и страстта нямаха нищо общо с логиката. Но защо Саймън изведнъж изпита съжаление именно към Наоми Дженкинс? Защо не към измамената съпруга?

— Наоми си мислеше, че не знам за нея — обади се Джулиет и се усмихна злобно. — Тъпа кучка. Знаех, разбира се. Намерих нейна снимка в телефона на Робърт. Не тя сама. А двамата, прегърнати пред някаква бензиностанция. Колко романтично! Не съм се ровила, открих я случайно. Робърт си беше оставил телефона на пода. Аз слагах коледната украса и без да искам, го настъпих. Грабнах го и с ужас започнах да натискам разни копчета, защото си мислех, че съм го счупила. И изведнъж гледам снимка. Ето това се казва шок — измърмори тя по-скоро на себе си, отколкото на Саймън. Очите й се бяха изцъклили. — А сега и полиция тропа на вратата ми. Ако питате мен, Наоми Дженкинс е за разстрел.

Саймън отстъпи крачка назад. Питаше се как Робърт Хауърт бе успявал да ходи всяка седмица на срещите си с Наоми, след като Джулиет е знаела за връзката им още от преди Коледа. Ако беше разбрала миналата седмица, това би могло да обясни защо Хауърт бе заминал така скоропостижно при приятели в Кент.

Някъде дълбоко в съзнанието на следователя започна да се оформя въпрос, но Джулиет не му даде време да придобие завършен вид.

— Край. Писна ми — заяви тя изведнъж и тръшна вратата под носа му.

Не му беше за първи път. Той вдигна ръка да позвъни пак, но се отказа. На този етап задаването на повече въпроси щеше да прилича по-скоро на проява на любопитство. Върна се в колата, въздъхна с облекчение и запали двигателя. Включи радиото и докато стигна до края на уличката, вече бе забравил за гнусния любовен триъгълник на Робърт Хауърт.

Чарли влезе в бара на хотел „Плая верде“ и метна дамската си чанта на високия стол до сестра си. Оливия поне я бе послушала и я чакаше, вместо да хукне към летището да купува билети за първа класа до Ню Йорк, както се беше заканила. Боже, колко неуместно изглеждаше с тази черна рокля с голо рамо. Какво ли беше очаквала? Бяха направили резервациите набързо — каквото е имало свободно, при това само за четиристотин лири.

— Няма — докладва Чарли. Свали си очилата и избърса запотените им стъкла с ръба на фланелката си.

— Как така няма? В Испания сигурно има милиони хотели. И всички са по-добри от този, убедена съм. — Оливия огледа винената чаша да се увери, че е чиста, преди да отпие.

Нито тя, нито Чарли говореха по-тихо от обикновено; и двете пет пари не даваха дали барманът ги слушаше. Той беше възрастен човек от Суонсий с две големи тъмносини пеперуди, татуирани върху предмишниците му. Беше се преместил тук (Чарли го бе чула да споделя пред клиент малко преди това), след като бе работил двайсет години като инструктор по шофиране.

— Не ми е мъчно за Британия — беше признал той. — Съвсем се е скапала.

Единственият му реверанс към новата му родина бе да уведомява всеки дошъл до бара, че кана сангрия е на половин цена и ще остане така до края на седмицата.

Тази вечер Чарли и Оливия бяха единствените му клиенти, като изключим една двойка с оранжев тен, наднормено тегло и цяла камара куфари около тях. Бяха се изгърбили над сребриста паничка с шест фъстъка и от време на време ги побутваха с дебелите си пръсти, сякаш се надяваха да намерят под тях нещо забележително.

Отнякъде се носеше песен на Род Стюарт, но беше пусната толкова тихо, че човек трябваше да си напряга слуха, за да я чуе като хората.

И четирите стени на „Бар Арена“ бяха покрити с тапети в зелено, червено и тъмносиньо. Имаше изкуствен таван, целият в петна от никотин. Но въпреки всичко това бе единственото място, където човек би могъл да отиде, ако е имал лошия късмет да отседне в хотел „Плая верде“, защото тук поне предлагаха алкохол. В стаичката, където бяха настанени Чарли и Оливия, нямаше минибар. Оливия изпадна в шок от този факт. Започна да отваря всички шкафове и чекмеджета и да наднича навсякъде, настоявайки: „Тук някъде трябва да е.“

Дантелено перде, мазно и вонящо на стари цигари, висеше пред тесния прозорец на спалнята. Сигурно не беше прано от години. Леглото, което Оливия си избра, защото било по-близо до прилежащата баня, всъщност беше толкова близо, че направо препречваше входа на банята. Ако се наложеше Чарли да отиде до тоалетната през нощта, трябваше да се покатери върху леглото на сестра си, за да влезе в банята. Беше си направила този труд днес следобед и бе открила засъхнала паста за зъби, полепнала по едната от двете пластмасови чаши до мивката, и подгизнало валмо чужди косми, запушило отвора на ваната. Досега противопожарната аларма се бе задействала два пъти без осезаема причина. И всеки път ви в продължение на половин час, докато някой се сети да я изключи.

— Провери ли в интернет? — попита Оливия.

— Къде мислиш бях през последните два часа?

Чарли пое дълбоко въздух и си поръча коняк със сух джинджифил, след като за пореден път отказа на предложението на бармана да си вземе сангрия на половин цена и дори се опита да се усмихне, колкото и фалшиво да бе, когато й спомена, че може да се възползва от това еднократно намаление до края на седмицата. Запали цигара с мисълта, че пушенето не може да е вредно за здравето в подобни ситуации, макар да е вредно през останалото време. Краят на седмицата изглеждаше ужасно далече. Имаше много време да се самоубие, ако нещата не тръгнеха на по-добре. Или пък да вземе да взриви със себе си и скапания хотел.

— Нямаше нищо, което ти би одобрила, повярвай ми — обърна се тя към Оливия.

— Значи все пак имаше свободни места?

— Няколко. Но или нямаха басейн, или не бяха точно на плажа, или нямаха климатици, или предлагаха шведска маса само за вечеря…

Оливия клатеше глава.

— Едва ли ще ни трябва климатик или басейн при това време — отбеляза тя. — Хем е студено, хем вали. Казах ти, че е много рано за Испания.

В гърдите на Чарли започна да нараства гореща твърда буца.

— Освен това ми каза, че не искаш да летиш прекалено дълго.

Оливия беше предложила да заминат през юни, за да избегнат „лудницата по време на горещините“, както казваше тя. Чарли бе харесала идеята; нямаше никакво желание да гледа как сестра й скача от леглото в шест часа всяка сутрин, тича до прозореца и вие: „Още няма никакво слънце!“ Но главен инспектор Прауст беше провалил плана им. Твърде много хора щели да отсъстват през юни, заяви той. Гибс например отивал на меден месец. А преди това Селърс беше заявил отпуска, за да ходи на незаконна почивка с приятелката си Суки. Официалната версия беше, че отива с колегите от Криминалния отдел на лагер за тиймбилдинг. А по това време жена му щеше да си е в Спилинг, където имаше голяма вероятност да срещне Чарли, Саймън, Гибс, Прауст — хората, с които Селърс й беше казал, че ще виси на въжета и ще лази в калта някъде из дълбоката провинция. Чарли бе изумена, че двойственият живот на Селърс бе продължил толкова дълго, имайки предвид факта, че всичките му лъжи бяха все такива — съшити с бели конци.

— Значи не би имала нищо против хотел без басейн и без климатици? — подозрително я изгледа Чарли — не можеше да е толкова лесно. Някъде сигурно имаше капан.

— Но бих имала много против да не е слънчево и да е по-студено, отколкото в Лондон. — Оливия седеше с изправен гръб на високата табуретка пред бара, кръстосала крака. Изглеждаше елегантна и разочарована, като изоставена стара мома от онези скучни дълги филми, които Чарли мразеше, пълни с шапки и опетнени репутации. — Но по този въпрос не мога да направя нищо и определено не смятам да седя край някой открит басейн, докато вали. — Изведнъж очите й светнаха. — А нямаше ли нещо със закрит басейн? И спа? Със спацентър би било разкошно! Обожавам спа процедурите.

Сърцето на Чарли се сви. Не можа ли поне този път всичко да е наред? Само този път? Толкова ли много искаше? Нямаше по-забавен човек от Оливия при подходящи условия.

— Не съм търсила — призна тя. — Но ми се струва малко вероятно, освен ако не си готова да платиш доста тлъстичка сума.

— Парите нямат значение — бързо заяви Оливия.

Чарли имаше чувството, че вътре в нея има навита пружина, която трябваше непрекъснато да натиска надолу, иначе щеше да изскочи и всичко да провали.

— Е, за съжаление, за мен парите имат значение. Освен ако искаш да потърся два различни хотела…

Оливия печелеше по-малко от Чарли. Беше журналист на свободна практика и имаше да изплаща грамадна ипотека за апартамент в Мусуел Хил в Лондон. Преди седем години й бяха открили рак на яйчниците. Веднага бяха отстранили двата яйчника и матката и й бяха спасили живота. Оттогава тя харчеше пари наляво и надясно като глезеното мамино дете на някой аристократ. Караше Бе Ем Ве Зет 5 и се возеше с такси от единия до другия край на Лондон, без да й мигне окото. Пътуването с метро бе едно от многото неща, които се бе зарекла никога повече да не прави. В този списък бяха и компромисите, гладенето и опаковането на подаръци. Понякога, като не можеше да заспи, Чарли се тревожеше за финансовото положение на сестра си. Сигурно бе натрупала много дългове, нещо, което Чарли ненавиждаше.

— Като не можем да почиваме свястно на хотел, по-добре да направим нещо съвсем различно — обади се Оливия, след като бе разсъждавала над въпроса известно време.

— Различно ли? — изненада се Чарли. Оливия съвсем недвусмислено бе сложила вето на всякакви форми на самообслужване с аргумента, че не си струва усилията, макар Чарли да бе обещала сама да пазарува и да готви. За Чарли нямаше никакъв проблем да изпече няколко филийки за закуска и да направи салата за обяд. Оливия трябваше да поработи ден–два на мястото на Чарли да види какво е трудна работа.

— Да. Да идем на къмпинг или нещо такова.

— Къмпинг ли? — И това го предлага жена, която не иска да отиде в Гластонбъри, защото камериерката не сгъвала както трябва тоалетната хартия?

— Виж, не казвам, че го предпочитам. Аз искам хубав хотел в Испания през юни, в жегата. Като не мога да го имам, предпочитам да не замествам идеала си с някакво тъжно подобие. Къмпингът поне поначало се предполага, че е гадно нещо. Отиваш там с очакването да спиш в някаква кал, под някакво парче плат и да ядеш суха храна…

— Ти ще се разпаднеш като Злата вещица от Запада във „Вълшебникът от Оз“, ако опиташ да почиваш на къмпинг, убедена съм.

— Ами да идем тогава при мама и татко? Не сме ходили заедно при тях от години. Мама ще ни угажда за всичко. И без това все ме питат кога ще отида пак, с лек тон на заплаха да ме лишат от наследство, ако не е скоро.

Лицето на Чарли се издължи. Родителите им се бяха пенсионирали наскоро и се бяха преместили във Фенуик — малко селце на крайбрежието на Нортъмбърленд. И се бяха побъркали на тема голф, колкото и да е странно предвид спокойствието, което внушава представата за тази игра. Те се държаха така, сякаш голфът бе постоянната им работа, от която щяха да ги уволнят, ако не полагат достатъчно старание. Оливия бе ходила веднъж с тях в клуба им и бе докладвала след това на Чарли, че мама и татко били толкова спокойни след играта, колкото хората, които пренасят наркотици през границата.

Чарли нямаше сили да се справи с едновременното присъствие и на тримата членове на семейството си. Някак си не можеше да приеме за нормален знака на равенство между идеята за родителското тяло и идеята за почивка. Все пак от сто години не беше ходила при тях. Може би Оливия беше права.

Барманът засили звука на музиката. Пак пееше Род Стюарт, но песента беше друга: „Първият прорез е най-дълбок“.

— Много я харесвам тази — смигна той на Чарли. — Имам тениска с надпис „Род е бог“. Обикновено съм с нея, но днес не съм — погледна той към гърдите си с явно учудване.

Комбинацията от Род Стюард и шарените тапети доведе Чарли до интересна идея.

— Знам къде можем да отидем — възкликна тя. — Какво ще кажеш да отлетим за Шотландия?

— Отлитам навсякъде, стига да ми предлагат хубава почивка. Но защо в Шотландия?

— Ще сме достатъчно близо до нашите, за да отидем един-два пъти на обяд при тях, но няма да се налага да оставаме. Можем да си хапнем печено и да избягаме…

— Къде? — попита Оливия.

— Някой в работата ми даде тази визитка на комплекс от луксозни бунгала…

— О, за бога…

— Не, слушай. Звучеше добре.

— Ще трябва сами да си готвим — каза Оливия с погнуса и подходяща физиономия.

— На визитката пише, че се предлагат домашни гозби, ако искаш.

— Три пъти на ден? Закуска, обед и вечеря?

Как е възможно да имаш нужда да гаврътнеш нещо силно дори когато държиш такова питие в ръката си и даже го изливаш в гърлото си на големи глътки? Чарли запали нова цигара.

— Да се обадя да попитам, а? Честно, Лив, наистина звучеше добре. Всички легла са огромни, такива неща. Луксозни бунгала, пише на визитката.

Оливия се засмя.

— Ти си мечтата на рекламния отдел, наистина. Ако се вярва на писаното, днес всичко е луксозно. Всяка въшлива квартира с легло и закуска, всяка…

— Освен това пишеше, че има и спа процедури, сигурна съм — прекъсна я Чарли.

— Това означава порутена барака със студена локва вътре. Съмнявам се, че предлагат процедури със сухо обдухване.

— О, ти такива ли процедури искаш? Ами да вземем да се качим горе и ще те хвърля от балкона, добре ще те обдуха до долу. Не е ли казано, че във всяка шега има процент истина?

— Имам право да съм малко подозрителна, не мислиш ли? — Оливия изгледа Чарли от горе до долу, сякаш я виждаше за първи път. — Как да ти вярва човек, като явно съвсем си се побъркала? — запита тя, после сниши глас до свиреп шепот. — Измислила си си гадже!

Чарли отмести поглед встрани, издуха кръгче дим във въздуха. Защо изпитваше непреодолимо желание да разказва на сестра си всичко, което е направила? Хем много добре знаеше какво я очаква след това.

— Име измисли ли му? — попита Оливия.

— Не ми се говори за това. Греъм.

— Греъм? Господи!

— Сутринта бях яла „Голдън Греъмс“10. Бях твърде скапана, за да проявя въображение.

— Ако използвах същия подход, щях да излизам с Датски бисквити с ябълка и канела. Саймън повярва ли ти?

— Не знам. Май да. Така или иначе не прояви особен интерес.

— Греъм има ли си презиме и фамилия. Полуобезмасленов Мляков например.

Чарли поклати глава и се опита да се усмихне. Нали уж се смята за положително качество способността да се надсмиваш над себе си. Само дето Оливия искаше от Чарли да го демонстрира прекалено често.

— Най-добре да приключиш с тази история още щом се върнеш — посъветва я Оливия. — Кажи на Саймън, че си скъсала с Греъм. Върни се в редиците на душевно здравите.

Чарли се запита дали Саймън бе казал нещо на Селърс и Гибс. Или, пази боже, на инспектор Прауст. Всички в Криминалния отдел я смятаха за олицетворение на нещастието в любовта. Всички знаеха какво изпитва към Саймън и че той я бе отблъснал. Знаеха, че през последните три години бе преспала с повече хора, отколкото мнозинството от тях бяха успели да вкарат в леглото си през целия си живот.

Чарли вече се бе привързала към лъжата си, към новия статут и достойнството, което една нормална връзка й придаваше. Искаше Саймън да си мисли, че тя има истински приятел, че това не е просто поредният мъж, който е забърсала за през нощта, тласкана от отчаянието си, а връзка, която може да се окаже трайна. Връзка, която подобава на зряла жена.

Не беше споделила е Оливия за Саймън и Алис Фенкорт. Не можеше да говори за това — беше прекалено потискащо. Защо Саймън се беше сетил за Алис изведнъж, след като близо две години не се бяха чували? Щеше ли да излезе нещо, ако пак започнат да се виждат? Чарли бе решила, че Саймън е преодолял увлечението си по Алис или поне е на път да го преодолее. То не че нещо бе станало между тях.

Един ден Саймън тържествено й заяви, че имал намерение да се обади на Алис, сякаш очакваше Чарли да започне да го разубеждава. Знаеше, че не й е безразлично. Докато на него явно му бе все тая, когато след няколко дни тя между другото спомена за своя несъществуващ Греъм.

И Оливия непрекъснато й натякваше, че му е все едно, сякаш се боеше Чарли да не забрави:

— На Саймън му е все едно дали си имаш гадже, или не. Не знам защо си мислиш, че можеш да го накараш да ревнува. Ако искаше да е с теб, отдавна щеше да те има.

Възможно ли бе Саймън да разбере, че си е измислила този Греъм? Чарли реши, че не би могла да понесе подобно нещо.

— Искаш ли да се обадя в „Силвър Брей“, или не? — попита тя уморено.

— Е, па що не бе, моме? — каза Оливия, опитвайки се да наподоби шотландския акцент. — По-зле от тая дупка не мой да е.

5

Вторник, 4 април

— Искам да съобщя за изнасилване — заявявам аз пред младши следовател Уотърхауз.

Той смръщва вежди и поглежда към листа, който държи в ръка, сякаш там е написано какъв въпрос следва да зададе.

— Кой е бил изнасилен?

— Аз.

— Кога?

Щеше ли да е толкова безцеремонен, ако ми беше повярвал? Съмнявам се.

— Преди три години — отвръщам. Той отваря широко очи. Явно не очакваше такъв отговор. — На трийсети март 2003 година. — Дано да не ми се налага да повтарям пак тази дата. Младши следовател Уотърхауз стои до вратата като на пост и не показва никакво намерение да седне.

Стаята за разпит, в която се намираме, не е много по-голяма от моята баня вкъщи. Светлосините стени са покрити с плакати на решени случаи на малтретиране, домашно насилие, имуществени измами и видеопиратство. Не мога да си представя, че някой наистина го е грижа дали се правят незаконни копия на филми и след това се продават, но полицията, предполагам, трябва да се занимава с всякакви видове престъпления, независимо дали някой го е грижа, или не. Всички плакати носят логото на полицията в долния си десен ъгъл, което ме кара да се зачудя дали някъде в тази сграда няма дизайнерски отдел, някой, чиято работа е да решава какъв цвят да е фонът на плаката за измами, свързани с обществената безопасност.

Измислянето на дизайна е любимата част от работата ми. Винаги ми става криво, когато някой клиент дойде с прекалено конкретизирана представа за онова, което иска. Предпочитам хората, които с готовност оставят на мен да реша. Обичам аз да избера латинския израз за мото, вида на камъка, цвета на боята, детайлите. Оформянето на циферблата на слънчевия часовник не е пряко свързано с отчитането на времето, то е по-скоро дизайнерски нюанс.

Почти не съм ти говорила за професията си. Ти никога не говориш за твоята и аз не искам да те оставям с впечатлението, че моята работа е по-важна. Веднъж допуснах грешката да ти задам въпроса защо си решил да станеш шофьор на камион. „Искаш да кажеш, че трябва да работя нещо по-престижно ли?“ — веднага ме попита ти. Така и не разбрах обиди ли се, или реакцията ти бе проекция на собственото ти отношение към твоята професия.

— Изобщо не исках да кажа това — възразих аз. И наистина не исках. Като се замислих всъщност, открих какви ли не предимства в работата ти. Едно от тях например е, че нямаш началници. Можеш по цял ден да си слушаш дискове или радио. Започнах да си мисля, че нашите две професии далеч не са толкова различни. Навярно някакъв вкоренен в мисленето ми снобизъм ме е карал да смятам, че всички шофьори на камиони са глупави, недодялани, ниско подстригани мъже с шкембета, които се вбесяват от покачването на цената на бензина.

— Обичам да съм сам, обичам и да карам — сви рамене ти. За теб отговорът бе прост и очевиден. — Не съм тъп — добави ти. Никога не бих си и помислила, че си. Ти си най-интелигентният човек, когото познавам. Не говоря за образование и дипломи. Не знам какво образование имаш. Не си следвал, предполагам. И не се перчиш в разговори, както правят някои умни хора, даже напротив. Насила трябва да измъквам мнението ти за едно или друго. Изказваш своите становища и предпочитания, сякаш се извиняваш, защото не искаш да влияеш на никого с тях. Единственото, за което си готов да говориш безспир, е за любовта ти към мен.

— Сам съм си господар — каза ти. — Само аз и камионът. По-добре, отколкото да си шеф. — Откакто се познаваме, това е единственият случай, когато си намеквал за статут. Не можах да те разбера, но си замълчах, защото времето ни изтичаше — беше почти седем часът.

— Защо поискахте да се срещнете с мен или старши следовател Зейлър? — обади се младши следовател Уотърхауз. — Аз предположих, че искате да разговаряме за Робърт Хауърт.

— Правилно. Робърт е лицето, което ме изнасили. — Лъжата се плъзва по езика ми и излиза. Вече не ми е нервно. Наглостта в мен е взела връх. Изпитвам налудничавото силно чувство, че отсега нататък аз съм тази, която пише правилата. Кой ще ме спре? Кой има толкова въображение, че да разбере на какво е способно моето въображение?

Аз съм човекът, който прави неща, каквито никой друг не би направил.

Осенява ме ужасна мисъл.

— Да не е твърде късно? — питам.

— В какъв смисъл?

— Имам ли право да подам оплакване, след като се е случило толкова отдавна?

— Робърт Хауърт ви е изнасилил? — Уотърхауз изобщо не си прави труда да крие недоверието си.

— Точно така.

— Мъжът, в когото сте влюбена и който е влюбен във вас. Мъжът, е когото се срещате всеки четвъртък в мотел „Травълтел“ край бензиностанцията „Рондсли Ийст“.

— Вчера излъгах. Съжалявам.

— Всичко, което казахте, е било лъжа, така ли? Двамата с господин Хауърт не сте любовници?

Чела съм в интернет за изнасилването и знам, че някои жени се влюбват или остават сексуално привлечени от своите изнасилвани, но аз никога не бих могла да се правя на толкова побъркана идиотка, защото само такива жени могат да изпитват подобни чувства към насилниците си. А това означава, че нямам алтернатива за действие.

— Да, всичко, което казах вчера, е лъжа.

Уотърхауз не ми вярва. Сигурно му се струва, че съм прекалено сдържана. Мразя, когато всички очакват от теб да изкарваш на показ чувствата си на обществено място.

— Защо трябваше да измисляте такава лъжа? — пита ме той сякаш съм заподозряна.

— Отначало не бях сигурна дали искам да съобщя за изнасилването. — Нарочно използвам думата, която от три години избягвам. С всяко повторение става по-лесно. — Исках да го изплаша — Робърт Хауърт. Реших, че ако го посети полиция и се спомене моето име, това ще му донесе инфаркт или нещо такова.

Уотърхауз не сваля поглед от мен и мълчи. Чака ме да се проваля, да изгубя почва под краката си.

— И защо променихте плана си? — пита накрая той.

— Разбрах, че идеята ми е глупава. Достраша ме сама да раздавам правосъдие…

— Трийсети март 2003 година мина много отдавна. Защо чакахте до вчера?

— Три години са нищо. Питайте всеки, който е бил изнасилен. Дълго време бях в шок. Не бях в състояние да вземам решения. — Отговарям на всеки въпрос бързо като робот и приемам собствените си поздравления, задето бях проявила разум и не се бях заставила да изтърпя това изпитание преди три години.

Уотърхауз издърпва с нежелание стола изпод масата и сяда срещу мен.

— Вчера бяхте по-убедителна — отбелязва той. — Да не би господин Хауърт да ви е теглил шута? Така ли решихте да го накажете?

— Не. Аз…

— Наясно ли сте, че отправянето на фалшиви обвинения за изнасилване е сериозно криминално деяние? — Забил е поглед в листа хартия пред себе си, гъсто изписан от горе до долу е най-ситния почерк, който някога съм виждала. Нищо не мога да разчета.

Каня се да му отговоря, но се спирам. Защо ще му позволявам да ме обсипва с въпроси? Влязъл е в ритъм като човек, който играе тенис срещу стена. Имам право на повече уважение и съчувствие. Лъжа само за една-единствена подробност. Ако те извадя от историята на моето изнасилване и те заменя с мъж, чието име не знам, мъж, чието лице продължавам да виждам в кошмарите си, от които скачам в леглото, подгизнала в пот, щях да казвам абсолютната истина. Което означава, че заслужавам по-добро отношение.

— Да, наясно съм — отвръщам. — А вие би трябвало да сте наясно, че ще направя оплакване срещу вас, ако не престанете да ме гледате и да ми говорите така, сякаш съм кучешко лайно, залепнало за обувката ви. Старая се да съм искрена с вас. Извиних се за лъжите вчера и обясних причината да ви излъжа. Дойдох да съобщя за много по-сериозно престъпление от фалшиво обвинение в изнасилване — има си йерархичен ред и според мен би трябвало да започнете да се съсредоточавате върху това, вместо да задълбавате в предубежденията си спрямо мен.

Той ме поглежда. Не мога да разбера дали е ядосан, изплашен или стреснат.

— Мога да ви докажа, че говоря истината и така да улесня живота и на двама ни — предлагам аз. — Съществува организация, наречена „Спийк аут енд сървайв“, тя има уебсайт — speakoutandsurvive — цялото слято — точка org точка uk. На страницата, озаглавена „Survivors’ Stories“, ще намерите писмо, написано от мен на единайсети май 2003. Разказите са номерирани. Моят е номер седемдесет и две. Подписах го само с инициалите си: Н. Дж.

Уотърхауз си записва всичко.

— Чакайте тук — казва той, след като приключва, излиза и оставя вратата зад него да се тресне. Сама съм в синята килия.

В тишината главата ми се изпълва с твои думи. Младши следовател Уотърхауз е никой за мен. Непознат. Помня какво каза ти за непознатите в деня, когато се запознахме, след като беше застанал на моя страна в спора ми с човек на име Брус Дохърти — друг един непознат, пълен идиот. „Той не те познава и ти не го познаваш — каза ти. — Следователно не може да те нарани. Най-тежко ни нараняват хората, които са ни най-близки.“ Изглеждаше притеснен, сякаш се опитваше да изпъдиш някаква неприятна мисъл от ума си. Тогава не те познавах достатъчно, за да те попитам дали самият ти не си бил наранен и от кого. „Повярвайте ми, знам какво говоря — настоя ти. — Ние сме в ранима близост само с хората, които обичаме. С непознатите — не.“ „Искате да кажете, че непознат не може да ме нарани?“ — яростно запитах аз, водена от собствените си преживявания.

„Ако болката не е лична, не е толкова страшно. Не става въпрос лично за вас или за другия човек, или за отношенията помежду ви. То е по-скоро като природно бедствие — земетресение или наводнение. Ако се давя в наводнение, бих го нарекъл лош късмет, но няма да го възприема като предателство. Шансът и обстоятелствата не са свързани със свободната воля. Те не могат да те предадат.“

Сега за първи път разбирам какво имаш предвид. Младши следовател Уотърхауз се държи така, защото така трябва, защото работата му е да се съмнява във всичко, което му кажа. Не е свързано лично с мен. Той изобщо не ме познава.

Чудя се какво ли би казал за непознатите, които са добри, които ми се усмихват на улицата и казват: „Извинявай, мила“, ако случайно се блъснат в мен. И най-незначителната добра дума идва като шок за всеки, преживял преднамерено насилие. И най-дребната проява на доброта, която не струва нищо на хората, ме изпълва с покъртителна благодарност; раболепна благодарност, задето някой е сметнал, че съм достойна да ми се усмихне или да ми се извини. Вероятно е свързано с шока от контраста: удивена съм, че в един и същи свят може едновременно да съществуват непринудена доброта и непредизвикано зло и почти да не си дават сметка за това.

Ако полицията те намери жив и здрав, ще ти кажат в какво съм те обвинила, всички гадни подробности. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм си го измислила? Ще разбереш ли, че съм почернила името ти само защото бях отчаяна и толкова се тревожех за теб?

За пореден път се питам дали не трябва да променя историята на нападението така, че онова, което ще разкажа на младши следовател Уотърхауз (ако той изобщо ми позволи), да е съвсем различно от случилото се в действителност. Решавам, че не е по силите ми. Мога да съм убедителна само ако се опирам на непоклатими факти. Дни наред не съм спала като хората. Всичките стави ме болят, а мозъка си чувствам като настърган на едро ренде. Нямам сили да си измислям изнасилване, което никога не се е случвало.

А и никоя измислена история не може да звучи по-страшно от ужаса, който изживях в действителност. Ако успея да убедя младши следовател Уотърхауз, че казвам истината, издирването ти веднага ще се изкачи на първо място в списъка му със задачи.

След около десет минути вратата се отваря. Той се връща, стиснал няколко листа хартия, и ме гледа внимателно.

— Искате ли чаша чай? — пита той.

Това ми звучи окуражаващо, но се правя на раздразнена.

— Така значи? След като доказах, че не лъжа, имам право на чай. Да не би да има регламент? Чай за изнасилване, газирана вода за блудство, вода от чешмата за открадната на улицата чанта?

Изражението му става студено.

— Прочетох какво сте написали. Или по-скоро каквото казвате, че сте написали.

— Не ми ли вярвате? — По-голям инат е, отколкото си мислех. Приготвям се да вляза в битка. Обичам добрите спорове, особено когато знам, че мога да надделея. — Откъде бих могла да знам, че го има, ако не го бях написала? Да не си мислите, че жените, които не са изнасилвани, ровят из интернет страниците, посветени на изнасилването, за забавление и като намерят някоя история, която случайно е подписана с инициали като техните…

— „Моят нападател бе човек, когото не бях виждала никога преди това, нито съм го виждала след това“ — чете на глас Уотърхауз на една от страниците, които държи в ръка. Разпечатал е писмото ми. Стресвам се, става ми неприятно при мисълта, че то е в стаята при нас.

Започвам бързо да говоря, за да не ми чете повече собствените ми думи.

— Тогава не знаех кой е. По-късно разбрах. Видях го пак. Както ви казах, случайно го срещнах на бензиностанцията „Рондсли Ийст“ в четвъртък на двайсет и четвърти март миналата година.

Уотърхауз клати глава и разгръща листовете.

— Не сте ми казвали това — възразява той категорично. — Казахте, че сте се срещнали за първи път с господин Хауърт на тази дата, но не сте споменавали къде.

— Е, там беше. На бензиностанцията. Но не беше за първи път. Първият път беше, когато ме изнасили.

— Бензиностанция „Рондсли Ийст“. В „Травълтел“ ли?

Представям си мозъка на Уотърхауз като компютър, а всичко, което му казвам — като нови данни, които трябва да се въведат.

— Не. В закусвалнята на бензиностанцията. Онова, което казах за „Травълтел“, е лъжа. Знам, че има мотел „Травълтел“ до „Рондсли Ийст“ и исках лъжата ми да е колкото се може по-близо до истината.

— Ами стая номер единайсет? Стаята, която всеки път сте наемали? — отронва той — по-тихо и деликатно не съм го чувала да говори досега. Лош знак. И ме наблюдава внимателно.

— Това си го измислих. Никога не съм влизала в „Травълтел“ или в която и да е от стаите там.

Щом чуе историята ми, няма да има никакви съмнения, че казвам истината; няма да си прави труда да говори с персонала в „Травълтел“. Освен това знае, че може лесно да се провери и аз го знам. Логично е да си помисли, че няма смисъл да поемам риска с такава очевидна лъжа.

— Значи срещнахте господин Хауърт, вашия изнасилвач, за втори път на двайсет и четвърти март миналата година в закусвалнята на бензиностанция „Рондсли Ийст“?

— Да. Аз го видях. Той не ме видя.

Уотърхауз се обляга назад в стола си и хвърля химикалката си на бюрото.

— Сигурно сте изпаднали в шок, като сте го видели?

Мълча си.

— От къде научихте името и адреса му?

— Проследих го до камиона му. На него пише името и телефонния му номер. Намерих адреса в телефонния указател. — Да ме пита каквото си иска. Ще му намеря отговор — добър, правдоподобен отговор — за секунди. Всеки път, щом привлече вниманието ми върху някоя подробност, с която се надява да ме разобличи в лъжа, аз намирам начин да я вплета в историята си. Всичко може да се съгласува. Само трябва да действам методично: така трябва да е станало, и това също така трябва да е станало. Коя история би го позволила?

— Не разбирам — казва Уотърхауз. — Знаете името му, знаете къде живее. Споменахте, че сте смятали сама да раздавате правосъдие. Защо не го направихте?

— Защото, ако се превърна в престъпник, това щеше да е още една победа за него, нали? Казах ви: исках полицията да се появи пред къщата му и да го изплаши до смърт. Не исках да ми се налага… лично да се изправя лице в лице е него.

— И така сътворихте цяла история за любовна връзка, стая номер единайсет всеки четвъртък вечер, приятелката, която уж се обадила и говорила със съпругата на господин Хауърт?

— Да.

Той поглежда бележките си.

— Имате ли приятелка и квартирантка на име Ивон?

Поколебавам се.

— Да. Ивон Кочин.

— Значи не всичко, което сте казали вчера, е лъжа. Ето че за днес имате най-малкото една лъжа. Ами пристъпът на паника, когато сте отишли в къщата му? Срещата с госпожа Хауърт?

— Всичко това беше вярно. Наистина ходих там. Това ме накара да реша, че няма да мога да се справя сама. Затова дойдох при вас.

— Вчера вие показахте на мен и на старши следовател Зейлър снимка, на която сте заедно с господин Хауърт — казва Уотърхауз. — Как ще обясните това?

Старая се изненадата и раздразнението да не ми проличат. Трябваше да се сетя за тази снимка и да го обмисля предварително, а аз я бях забравила.

— Монтаж е — спокойно отвръщам аз.

— Така ли? И как точно го направихте?

— Не го направих аз. Занесох на един приятел снимка на Робърт Хауърт и моя снимка и той свърши останалото.

— Откъде взехте снимка на господин Хауърт?

Въздъхвам, все едно ми задава въпрос с очевиден отговор.

— Сама я направих на паркинга на бензиностанцията. На двайсет и четвърти март миналата година.

— Не ми се вярва — отсича Уотърхауз. — Хем не ви е видял, хем сте стояли точно пред него, когато сте го снимали. И как така носехте фотоапарат със себе си?

— Не бях застанала точно пред него. Направих снимката от разстояние с дигиталния си фотоапарат. Моят приятел я прехвърли на компютър и увеличи главата и раменете, за да изглеждат като заснети в едър план…

— Кой е този приятел? Да не би да е приятелка. Онази госпожица Кочин?

— Не. Няма да ви кажа името му. Съжалявам. А за да ви отговоря на другия въпрос: винаги нося със себе си фотоапарат, когато отивам на среща с перспективен клиент, както беше тогава. Снимам градините им или стените, мястото, където искат да се постави слънчев часовник. Помага ми в работата, когато имам снимка на въпросното място.

Уотърхауз изглежда смутен. Забелязвам проблясък на съмнение в очите му.

— Имате много странен начин на мислене, ако историята, която ми разказвате сега, е вярна — заявява той. — А ако не е, мога да докажа, че лъжете.

— Може би трябва да ме оставите все пак да ви разкажа онова, което дойдох да ви разкажа. Щом чуете какво ми се е случило, ще разберете защо ви се струва, че разсъждавам странно — всеки на мое място би се побъркал. А ако продължавате да не ми вярвате, след като ви опиша какво съм преживяла, ще се постарая никога повече да не обеля и дума пред вас, ако си мислите, че съм способна да лъжа за подобно нещо!

Знам, че е безполезно да печеля симпатиите му, че съм бясна вместо ревлива, но толкова съм свикнала с гнева. Иде ми отвътре.

— Щом взема показанията ви — предупреждава ме Уотърхауз, — разговорът става официален. Разбирате ли?

Сърцето ми се свива в лек спазъм на паника. Как да започна? Имало едно време… Но аз не се изповядвам, нито разкривам станалото. Лъжа през зъби — ето така ще го възприема. Истината ще присъства само за да помага на лъжата, което означава, че не се налага да изпитвам чувствата, свързани със случилото се.

— Разбирам — кимвам аз. — Да го направим официално тогава.

6

4 април 2006

7

5 април 2006

— Полицай ли? — Мъжът, който развеждаше Чарли и Оливия из тяхното луксозно бунгало, вдигна тревожно ръце. — Нямаше да ви кажа, че имаме свободни бунгала, ако знаех, че сте от момчетата в синьо. Или по-скоро момичета в синьо. — Той намигна и се обърна към Оливия. — И вие ли сте полицай? — Говореше изискано, което наведе Чарли на мисълта, че е завършил частно училище.

— Не — отвърна Оливия. — Защо всеки, който ни вижда заедно, задава този въпрос? — попита тя Чарли. — Теб никой не те пита дали си журналистка. Няма логика. Да не би да се смята, че желанието да служиш на закона е семейна черта? — Всеки, който познава Оливия, щеше да знае колко нелепа е идеята да я види да преследва някой малолетен разбойник по улицата или да разбива вратата на квартира за опаковане на хашиш. — Вашият брат притежава ли ваканционен комплекс с бунгала? — попита тя невинно.

Човекът не се обиди, слава богу. Засмя се.

— Може да се изненадате, но, да, няколко години двамата с брат ми заедно въртяхме бизнеса. Значи вие сте журналистка? Като онази… как се казваше? Кейт Ади!

Чарли нямаше да търпи любопитството на този тип, ако не беше толкова красив или ако бе намерила поне едно нещо, което да не хареса в бунгалото. Личеше, че и Оливия е доволна от условията. Имаше вана, достатъчно голяма за двама, поставена на златни крачета в центъра на просторна баня с черен теракот. До мивката се мъдреше сламена кошница, препълнена с продукти на „Молтън Браун“, а големият плосък душ, който блестеше в стъклената душ-кабина в ъгъла, обещаваше да облива тялото с прекрасна широка струя.

И двете легла в бунгалото бяха по-широки от обикновено двойно легло. Рамките им бяха с формата на плазове за шейна, от черешово дърво, с резбовани табли. Техният симпатичен, макар и малко досаден домакин — господин Анджили, предположи Чарли, защото това беше името на визитките — им беше дал списък с предлаганите видове възглавници още щом пристигнаха.

— В никакъв случай с гъши пера — отсече Оливия без никакво колебание. А Чарли си помисли, че не би имала нищо против да сподели възглавницата си с господин Анджили, но запази идеята за себе си. Той беше от този тип красавци, които изглеждаха необикновено, даже неправдоподобно красиви — сякаш бяха изрисувани от някой голям художник или нещо такова. Едва ли не прекалено съвършен.

Огромен телевизор с плосък екран бе инсталиран на стената във всекидневната и макар да нямаше минибар, до вратата на кухнята имаше нещо, наречено „килер“, пълно с какви ли не видове алкохол, ядки и закуски.

— Просто в края на седмицата ни казвате какво сте консумирали — имаме ви доверие! — каза господин Анджили и намигна на Чарли. По принцип тя не обичаше да й намигат, но навярно не беше особено разумно човек да е толкова безкомпромисен към някои работи…

Кухнята беше мъничка, което щеше много да се понрави на Оливия — Чарли беше сигурна. Оливия не можеше да понася големите кухни с печки, мивки и плотове по средата, задръстени от маси и столове, по каквито си падаха повечето жени. За нея готвенето бе загуба на време и никой не би трябвало да се занимава с това, освен ако не му се налага служебно.

— Изобщо не съм като Кейт Ади — каза тя сега на господин Анджили. — Аз пиша материали за изкуството.

— Много разумно — отбеляза той. — Много по-добре е да се забиете в музей за модерно изкуство, отколкото в центъра на Багдад.

— Това е спорен въпрос — измърмори Оливия.

Чарли се вгледа в големите кафяви очи на Анджили, около които имаше бръчки от много усмивки. На колко ли години беше? Някъде около четирийсет, предположи тя. Рошавата му коса, разделена на път по средата, му придаваше приятен небрежен вид. Чарли хареса зеленикавосивото сако от туид, с което беше облечен, и шалчето му. Беше стилен, макар и в малко провинциален стил. И нямаше венчална халка.

Много по-привлекателен е от проклетия Саймън Уотърхауз.

— Как се казвате? — Чарли реши да полюбопитства малко на свой ред.

— О, извинете. Казвам се Греъм Анджили, аз съм собственикът.

— Греъм? — Тя погледна към Оливия и се захили. Сестра й се ококори срещу нея. — Какво съвпадение. — Чарли автоматично превключи на режим флирт. Килна глава встрани и палаво погледна Анджили. — Моят измислен приятел се казва Греъм.

Той реагира така, сякаш щеше да се разтопи от задоволство. По бузите му избиха розови петна.

— Измислен ли? Защо ви е да си измисляте приятел? Сигурно имате един куп истински. — Той прехапа устна и свъси вежди. — Не исках да кажа един куп, исках да кажа… е, сигурно имате много обожатели.

Притеснението му разсмя Чарли.

— Това е дълга история — махна тя с ръка.

— Извинете. Обикновено съм много по-учтив и сдържан, отколкото сега. — Той пъхна ръце в джобовете и се усмихна глуповато. И той знае как да флиртува, отбеляза Чарли; тя по принцип не си падаше по срамежливия злочест подход.

— Има ли наблизо някакви добри ресторанти? — намеси се Оливия с висок глас.

— Ами… Единбург не е далеч, ако нямате нищо против да шофирате час и нещо — отвърна Греъм, — освен това има отличен ресторант и тук. Стеф готви за всички гости, които искат първокласни домашно приготвени ястия. Всички съставки са екологично чисти.

— Коя е Стеф? — попита Чарли, колкото се може по-непринудено. Беше я обзело необяснимо раздразнение.

— Стеф ли? — захили се Греъм, давайки й да разбере, че се е досетил какво се крие зад въпроса й. — Тя е целият ми наличен персонал — човекът оркестър: готвачка, камериерка, секретарка, дежурна на рецепцията — каквото поискате. Моята слугиня. Моето момиче за всичко. Макар че едва ли бих могъл да я нарека момиче — засмя се той. — Не, в интерес на истината Стеф си е много привлекателна, ако си падате по селски тип жени. А и без нея съм загубен, скъпата ми тя. Да ви донеса ли менюто по-късно? — попита Анджили, без да откъсва поглед от Чарли.

— Би било чудесно — отвърна тя, усещайки се леко замаяна.

— И не забравяйте да надникнете в спа комплекса, който се помещава в сградата, служила някога за хамбар. Съвсем наскоро направихме и тепидариум. Идеално място, където може да се отпуснете и да се поглезите.

— Това наистина е добър знак — отбеляза Оливия, щом Анджили си отиде. — Винаги бих предпочела тепидариум пред сауна или санариум.

Чарли нямаше представа какви са тия неща, но реши да не пита. Само се зачуди дали сестра й бе работила поне един пълен работен ден през живота си.

— Обаче не съм сигурна, че ми се рискува с ястията на Стеф. Трябва да се въоръжим при първа възможност с телефонния номер на някоя местна таксиметрова служба, та ако умираме от глад и храната тук е ужасна, да успеем да се придвижим до Единбург, преди да са ни щръкнали ребрата от недохранване.

Чарли поклати глава в престорено отчаяние. Оливия трябваше да гладува месеци, дори може би години, преди да й щръкнат ребрата.

— Ти искаш вътрешното легло, предполагам — каза Чарли и хвърли куфара си върху другото легло.

— Определено. Иначе ще имам чувството, че спя във фоайето. Ти ще спиш във фоайето.

— Това вече не е фоайе — отсече Чарли, — превръща се в моя спалня.

— Какво лошо има да се издигат стени, питам аз. Какво лошо има в слагането на врати? Мразя ги тия глупави открити пространства. Ами ако хъркаш и ми пречиш да спя?

Чарли започна да си разопакова багажа. Сега съжаляваше, че не беше отишла да си накупи някои нови секси дрешки. Погледна през отворения прозорец към стръмния бряг, обрасъл с високи дървета, от другата страна на реката, която течеше току покрай тяхното бунгало. Тук цареше пълна тишина, ако не се брои силният глас на Оливия: нямаше шум на коли, обичайното жужене на света, тръгнал да си гледа работата. Случайните възклицания на някоя птица бяха единственото нещо, което нарушаваше тишината. Чарли харесваше и свежия студен въздух. Слава богу, че почивката в Испания се провали с гръм и трясък. Хората казват: „Всяко зло за добро“, но Чарли винаги бе смятала тази поговорка за абсурд, за истинска обида към всеки, преживял нещо трагично и ужасяващо.

— Чар? Ще си прекараме една чудесна почивка, а? — в гласа на Оливия звучеше необичайна загриженост. Беше легнала на леглото си. Чарли вдигна поглед и видя босите крака на сестра си през дървения парапет. Разопаковането на багажа бе едно от нещата, които Оливия бе зачеркнала от живота си, защото изискваха прекалено много усилия. Тя гледаше на куфара си като на малък гардероб.

— Разбира се — увери я Чарли. Досещаше се какво следва.

— Обещай, че няма да позволиш на твоя Тиранозавър Секс — твоето друго аз, да вземе връх и да съсипе всичко. С такова нетърпение очаквах тази седмица. Не искам да ми се провали заради някакъв си мъж.

Тиранозавър Секс. Чарли се опита да прогони думите от ума си, но те вече се бяха загнездили там. За такава ли я смяташе Оливия — огромно грозно чудовище, необуздан сексуален хищник? Усети как вътре в нея се затръшват врата след врата в напразен опит да защитят егото й от раната, която вече му бе нанесена.

— Кой мъж? — попита тя със стегнато гърло. — Анджили или Саймън?

Оливия въздъхна.

— Самият факт, че ти се налага да зададеш този въпрос, показва колко сериозен е проблемът — заключи тя.

— С други думи — каша — обобщи инспектор Джайлс Прауст. — Това добра преценка на ситуацията ли е според теб, Уотърхауз? Аз бих я нарекъл каша. Ти как би я нарекъл?

Саймън беше в остъкления ъгъл на Прауст. Никой не би искал да се озове тук, освен ако не му доставя удоволствие всички колеги да гледат как дребничкият плешив инспектор го разкъсва на парчета: ням, но жесток филм, гледан от безопасно разстояние, през стъкло. Саймън седеше в зелен стол без странични облегалки, от чиято седалка се ронеше пълнеж, а шефът обикаляше около него и от време на време разливаше чай от чаша с надпис „Най-добрият дядо на света“, която държеше в ръка. Саймън мърдаше ту наляво, ту надясно, за да не го опари горещата течност. Ако това беше филм, помисли си той, Прауст щеше ей сега да извади бръснач и да започне да го размахва. Но бръсначът не беше предпочитаното от Прауст оръжие; задоволяваше се да използва отровния си език и изкривеното си виждане за света и за мястото си в него.

Саймън бе предприел безразсъдно смелата стъпка да влезе в леговището на инспектора, без да е повикан. По собствено решение, доколкото служителите в Криминалния отдел изобщо се явяваха пред Снежния човек по свое собствено решение. Прякорът бе свързан със способността на Прауст да предава настроението си — особено лошото си настроение — на зали, пълни с невинни присъстващи. Ако превключеше и от спокоен станеше напрегнат, от общителен — мрачен, на всички в Криминалния отдел им секваше дъхът. Думите се превръщаха в камъни в устата, а действията им ставаха предпазливи и сковани. Саймън не можеше да разбере как успяваше Прауст да съсипе общата атмосфера. През кожата му ли излизаше? Някакви необикновени способности ли имаше?

Просто разговаряй с него, все едно е някой нормален човек.

Саймън имаше много да говори и знаеше, че няма смисъл да го усуква.

— Определено е трудна и тревожна ситуация, сър. — Спокойно би могъл да приеме и определението „каша“, ако в него не се съдържаше откритият намек, че по някакъв начин той самият е отговорен за тази каша. По някакъв начин? Саймън се упрекна за проявената наивност. Прауст беше убеден, че не друг, а именно Саймън носи цялата отговорност.

— Трябваше веднага да се свържеш с полицията в Кент, още щом госпожа Хауърт ти даде адреса. Трябваше да им изпратиш подробностите по факса и след час да им се обадиш за резултата.

Кентската полиция щеше да е във възторг. Щяха да помислят, че Саймън се е побъркал, ако им се беше обадил след час.

— Щеше да бъде неоправдано действие, сър. Тогава не знаех каквото знам сега. На този етап Наоми Дженкинс не беше обвинила Хауърт в изнасилване.

— Сега щеше да знаеш много повече, ако се беше свързал с кентската полиция тогава.

— Вие щяхте ли да го направите, сър? На мое място? — Откритото предизвикателство беше рисковано. По дяволите. — Госпожа Хауърт ме увери, че ще накара господин Хауърт да се свърже с мен веднага щом се върне. Каза, че се опитвал да приключи връзката си с Наоми Дженкинс, но Дженкинс не искала и да чуе. Пратих съобщение на мобилния му телефон да ми се обади. Всичко изглеждаше ясно.

— Ясно — тихо повтори Прауст. Почти тъжно. — Така ли би го определил?

— Сега не. Вече никак не е ясно…

— Наистина.

— Сър, следвах предписаната процедура. Реших да оставя случая за известно време и ако няма развитие, да подновя действията по него в началото на следващата седмица.

— И какви бяха аргументите, които те накараха да вземеш това решение? — Прауст отправи към Саймън плашеща изкуствена усмивка.

— Направих стандартна преценка на опасността. Хауърт е зрял човек, няма данни да е психически нестабилен или склонен към самоубийство…

Снежния човек разля откос горещ чай, завъртайки се на пети по-бързо от Фред Астер. Как му се искаше на Саймън Чарли да не беше заминала на почивка. Неизвестно защо животът винаги ставаше по-труден, когато я нямаше.

— Робърт Хауърт има съпруга и любовница — каза Прауст. — По-точно има съпруга, която е разбрала за любовницата му, и любовница, която не му разрешава да скъса с нея. Ти не си женен, Уотърхауз, и може би не знаеш, но е достатъчно трудно да живееш само с една жена, която твърди, че те обича и която никога не си наранявал сериозно. Да го знаеш от мен — аз съм човек с трийсет и две годишен тежък стаж в брака. А да имаш две жени на главата и всяка да ти дудне на ухото колко предадена се чувства… е, ако бях на негово място, щях да забягна много по-далеч от Кент.

Тежък стаж в брака? Класика. Саймън реши да го запомни, за да го каже на Чарли. Само благодарение на всеотдайните усилия на Лизи Прауст Снежния човек успяваше да прилича на психически нормално, функциониращо човешко същество макар и само за частица от времето.

Ако този разговор се бе състоял преди две години или дори миналата година, Саймън вече сигурно щеше да е бесен, загубил всякакво търпение, щеше да скърца със зъби и да мечтае за деня, когато ще може да разбие с чело носа на Прауст. Днес се почувства изморен от усилието да остане в режим на действие на зрял човек, докато разговаря с мъж, който се държеше като дете. О, много добре, Уотърхауз, психологически много проникновено, би казал Прауст.

Саймън се запита дали не бе разумно да започне да се смята за човек, който някога е имал буен характер, но вече се е променил. Или пък още е твърде рано за това?

— Вие как бихте постъпили, сър? Да не искате да кажете, че на основание известното ни вчера сутринта щяхте да потърсите съдействие от полицията в Кент?

Човек никога не можеше да получи удовлетворение от отговорите на Прауст, защото той просто не отговаряше, когато не му изнася.

— Преценка на опасността — каза презрително, макар именно той да бе връчил на Саймън ръководството, описващо процедурата в случаите на изчезване и му беше наредил да го наизусти дума по дума. — Хауърт определено е в опасност и няма нужда да ти казвам защо. В опасност е, защото по някакъв начин, който тепърва подлежи на изясняване, се е забъркал с онази жена Наоми Дженкинс. Преценка на опасността! Един ден се появява и го обявява за изчезнал, като твърди, че й е любовник от една година и не може да живее без него, а на следващия ден се връща и заявява: забравете всичко това, всичко бе една огромна лъжа, и обвинява Хауърт в отвличане и изнасилване, станало преди три години? — Прауст поклати глава. — До края на седмицата ще разследваме убийство, помни ми думата.

— Не съм сигурен, сър. Мисля, че е прибързано да се прави такова предположение.

— Нямаше да ми се налага да правя каквито и да е предположения, ако ти беше успял да овладееш ситуацията професионално! — кресна Прауст. — Защо не подложи Наоми Дженкинс на сериозен разпит в понеделник да измъкнеш цялата история от нея?

— Подложихме я…

— Тая жена ни върти на малкия си пръст. Идва, когато й скимне, казва каквото й харесва, а ти само кимаш и записваш поредната лъжа с най-малки подробности — сега изчезнало лице, след малко изнасилване. Тя си режисира пантомима и на теб ти е дала да изпълняваш ролята на задните крака на магарето!

— Старши следовател Зейлър и аз…

— Какво, в името на всичко светло и красиво, си въобразяваше, като взе от нея показания за изнасилване? Тя очевидно е патологичен фантазьор, а ти реши да й ходиш по гайдата!

Саймън си спомни разказа на Наоми Дженкинс за изнасилването, за онова, което тя каза, че са й сторили онези мъже. Това беше най-гадният случай, за който бе чувал. Помисли дали да не сподели откровено с Прауст какво бе почувствал, докато тя разказваше. Никакъв шанс. Самата физическа близост на Снежния човек зачеркваше всяка възможност за нормален искрен разговор, какъвто наивно си бе въобразявал, че може да проведе — само като видиш човека, и ти става ясно.

— Ако лъже за изнасилването, как ще обясните писмото, подписано „Н. Дж.“, което е пуснала в интернет през май 2003?

— Това е фантазия, която си е имала от години… или откакто се е родила, кой я знае — нетърпеливо махна с ръка Прауст. — После е срещнала Хауърт, решила е да добави малко плът и кръв във фантазията си и го е вплела в абсурдната си приказка. Нищо казано от нея не може да се приема за чиста монета.

— Поведението й е подозрително, съгласен съм — каза Саймън. — Психическата й нестабилност очевидно е повод за безпокойство по отношение безопасността на Хауърт. — „Нямаме разногласия“, можеше да добави. Безсмислено. — Поради това веднага щом приех показанията й, аз се свързах с полицията в Кент. И те ми се обадиха преди малко. — С други думи, тесногръдо лайно такова, има някои факти, които биха могли да те заинтригуват, ако поне за две секунди спреш да ме обвиняваш за щяло и нещяло и ме изслушаш. Саймън изпита чувството, че думите му се връщат обратно, неуспели да стигнат до Прауст, неуспели да проникнат през дебелата невидима преграда, издигаща се около инспектора.

Саймън обаче не се предаваше.

— Адресът, който Джулиет Хауърт ми даде, съществува, но никой не знае нищо за Робърт Хауърт.

— И тя е психически нестабилна — отсече Снежния човек сърдито, сякаш подозираше, че и двете жени в живота на Робърт Хауърт са се наговорили да му създават проблеми, на него, Джайлс Прауст. — Е? Ходи ли пак в къщата да я претърсиш? Претърси ли къщата на Наоми Дженкинс? Ако си чел новия наръчник за действие при изчезване на лице, който ти дадох…

— Чел съм го — прекъсна го Саймън, макар че наръчникът от 2005-а едва ли можеше да се нарече нов. Прауст беше скаран с промените. Седмици наред след смяната на лятното време със зимно или обратното правеше разлика между „старото време“ и „новото време“.

— … щеше да знаеш, че по член 17, точка „в“ — или „г“ беше? — можеш да влезеш във всяка сграда, ако имаш основание да смяташ, че някой е в опасност…

— Запознат съм с всичко това, сър. Просто исках първо да го съгласувам с вас, тъй като старши следовател Зейлър отсъства.

— Е, какво си мислеше, че ще ти кажа? Изчезнал е човек. Любовницата му е луда за връзване, а жена му не само изобщо не се тревожи за него, ами активно се опитва да те прати за зелен хайвер. Какво си мислеше, че ще ти кажа? Седни, вдигни крака да си починеш и забрави за случая ли?

— Разбира се, не, сър. — Длъжен съм да се консултирам с теб бе, задник нещастен. Дали Прауст си мислеше, че Саймън изпитва удоволствие от разговорчетата с него? Когато Чарли бе тук, не беше чак толкова зле: тя действаше като буфер и доколкото можеше, предпазваше екипа си от грубиянското поведение на инспектора. Освен това през последните месеци все по-често взимаше решения, които по правило трябваше да взима Прауст, но тя се опитваше да намали до минимум напрежението около него и да му позволи да се радва на леки дни в работата, каквито той обичаше.

— Разбира се, не, сър — имитира го Прауст. Въздъхна и сподави една прозявка — знак, че е изчерпал горивото в резервоара си. — Направи каквото трябва, Уотърхауз. Претърси къщата на Дженкинс и на Хауърт. Направи обичайните проверки на кредитните карти и телефонните разговори. Говори с всеки, който познава Хауърт: приятели, колеги. Знаеш какво се прави.

— Да, сър.

— О, и като съм почнал да ти обяснявам елементарни неща — изземи компютъра на Наоми Дженкинс. Ще можем да установим дали писмото, което твърди, че е пуснала в интернет, е било написано на нейната машина, нали така?

— Да, сър — отвърна Саймън. Някой ще може да установи, но не и ти. Проблемът на Прауст бе, че е специалист във всичко, което не изисква специални познания. — Ако не е сменила компютъра. Може оттогава да си е купила нов.

— Прати Селърс и Гибс да свършат тази работа. За днес това е най-важната ни задача.

Ти ги прати, за малко да изтърси Саймън. Прауст да не би да се готвеше да се пенсионира, запита се той, както раздава задълженията си на всеки, готов да ги поеме?

— Разпитай Дженкинс пак. И иди в „Травълтел“…

— Току-що говорих по телефона със служителката на рецепцията — съобщи Саймън, доволен, че е успял да обезглави поне едно от ненужните наставления на Прауст. Излишните съвети бяха любимо хоби на Снежния човек, макар предпочитанията му леко да клоняха към отправянето на неоснователни предупреждения. Непрестанно поучаваше Чарли, Саймън и останалите от екипа да не блъскат колите си, да заключват входните си врати или да внимават да не паднат в някоя пропаст, ако отиваха в планината.

— Жена и мъж, отговарящи на описанието на Хауърт и Дженкинс, са прекарвали всяка четвъртък вечер в „Травълтел“, в стая номер единайсет, в продължение на около година. Точно както каза Дженкинс в понеделник. Очаквам служителката на рецепцията в „Травълтел“ да ми се обади да потвърди. Изпратих й по куриер копие на снимката…

— Те са, разбира се! — Прауст тресна чашата си върху бюрото.

— Сър, да не искате да кажете, че не е трябвало да си правя труда да проверявам?

Такъв основен пропуск — в паралелния свят, в който Саймън беше сгрешил какви ли не неща, но различни неща — без съмнение щеше да предизвика порой от упреци, много сходни с тези, които получаваше сега.

Инспекторът го изгледа с отвращение. Същата погнуса прозвуча и в гласа му:

— Просто ставай и действай, Уотърхауз. Има ли нещо друго, или ще ми позволиш няколко минути спокойствие, за да събера останките от съсипания си ден?

— Служителката от „Травълтел“ каза, че двамата — Хауърт и Дженкинс, ако предположим, че са те — изглеждали много влюбени.

Прауст вдигна ръце.

— Значи една загадка по-малко. Това обяснява защо са ходели в крайпътен мотел всяка седмица. За секс, Уотърхауз. Ти какво си мислеше: че и двамата си падат по ястия за двама от осем лири и деветдесет и девет?

Саймън се направи, че не забелязва сарказма му. Връзката между Робърт Хауърт и Наоми Дженкинс бе от решаващо значение за случая — в центъра на цялата странна история, а служителката от „Травълтел“, доколкото Саймън знаеше, бе обективен свидетел.

— Тя каза, че двамата били винаги прегърнати — продължи той непоколебимо. — Все се гледали в очите, такива работи.

— На рецепцията ли?

— Явно.

Прауст шумно изпръхтя.

— И жената винаги оставала за през нощта, тръгвала си на следващата сутрин. А мъжът си тръгвал към седем същата вечер.

— Винаги ли?

— Така каза тя.

— Що за идиотска връзка е това? — изсумтя Прауст и надникна в празната си чаша, сякаш се надяваше да се е напълнила сама.

— Вероятно породена от насилие — предположи Саймън. — Имах предвид Стокхолмския синдром, сър. Нали знаете, когато жените се влюбват в мъжете, които са ги насилили…

— Не ми губи времето, Уотърхауз. Върви да си вършиш работата.

Саймън се изправи и тръгна към вратата.

— О, и Уотърхауз?

— Да, сър?

— Може, докато се мотаеш насам-натам, да ми купиш някоя книга за слънчеви часовници. Винаги са ми харесвали. Знаеш ли, че слънчевите часовници показват времето по-точно от другите часовници, по-точно от обсерваторията в Гринуич? Четох за това някъде. Ако искаш да измериш точното положение на Земята спрямо Слънцето — слънчевото време, — значи ти трябва слънчев часовник.

— Прауст се усмихна и Саймън се стресна — щастието изглеждаше неуместно на лицето на инспектора. — Часовниците ни карат да вярваме, че всички дни са еднакво дълги, точно двайсет и четири часа. Не е вярно, Уотърхауз. Някои са малко по-къси, други са малко по-дълги. Знаеш ли?

Саймън знаеше, и то прекалено добре. По-дълги бяха дните, които бе принуден да прекарва в компанията на главен инспектор Джайлс Прауст.

8

Сряда, 5 април

Задната ми врата се затръшва. После се чуват стъпки. Идват от къщата към бараката, където работя. Когато говоря с клиенти, я наричам ателие, но тя си е просто една средно голяма барака. Навремето, като започвах бизнеса, поисках да й избият два прозореца. И ден не бих могла да работя в помещение без прозорци. Трябва да мога да виждам.

Стъпките са твърде много — не може да са само на Ивон. Без да поглеждам, знам, че са полицаите. Усмихвам се. Домашно посещение. Най-сетне ме взеха на сериозно. Сигурно и към твоята къща са тръгнали полицаи, ако вече не са там. Като знам, че скоро ще разбера нещо за теб, времето минава по-поносимо. Няма да чакам дълго. Опитвам се да се съсредоточа само върху факта, че ще имам известие, и да не мисля какво ще бъде то.

След дни на неведение и сковаващ страх сега имам чувството, че съм се добрала до малка тераса на стръмен склон. Изпитвам облекчение, че мога да стъпя там и да си почина, като знам, че докато аз бездействам, други действат.

Продължавам да рисувам златен лист с четката си. Мотото на слънчевия часовник, който изработвам в момента, гласи: „По-добре днес, отколкото никога.“ Поръчан ми е от разсеян съпруг, забравил за сребърната годишнина от сватбата си — поръча ми го като закъснял подарък за жена му. Каза ми, че го прави с надеждата жестът да я умилостиви, затова искаше часовникът да е внушителен. Беше избрал специално място в тяхната градина и държеше каменната основа да е висока. Затова сега правя циферблата върху равната плоскост в горния край на гранитна колона.

Вратата зад мен се отваря, в гърба ме духва вятър и прониква през пуловера.

— Наоми, двама следователи те търсят. — Ивон явно е притеснена, но в същото време се старае гласът й да звучи естествено и спокойно.

Обръщам се. Едър мъж в сив костюм се усмихва срещу мен — усмивката му е несигурна, сякаш човекът се съмнява, че ще я държи дълго на устата си. Има дебел корем, обрив по лицето от бръсненето и сламеноруса коса, намазана с гел, за да стърчи нагоре. Колегата му — нисък, тъмнокос, слаб, с малки очички и ниско чело — се промъква между дебелия и Ивон и започва да се рови из нещата в ателието ми, неканен. Вдига един по един трионите ми, оглежда ги и ги оставя обратно.

— Не пипайте инструментите ми — казвам аз. — Кои сте вие? Къде е младши следовател Уотърхауз?

— Аз съм младши следовател Селърс — представя се дебелият. Държи си картата в портфейл от изкуствена кожа. — Това е младши следовател Гибс.

Не си правя труда да чета имената върху картите им. Личи си, че са полицаи. Имат същата особена черта в поведението си, която бях забелязала и у Зейлър и Уотърхауз и която ми е трудно да определя. Неумолимост може би. Държат се така, сякаш в главите им има схеми и таблици. Тънък пласт учтивост прикрива дълбоко вкоренено презрение. Вярват си един на друг, но подхождат със съмнение към всички останали.

— Трябва да огледаме къщата ви — заявява Селърс. — Също и градината, и всички сгради в нея. Което включва и бараката. Ще се постараем да не нанесем сериозни щети.

Аз се усмихвам. Значи край на разговорите, дойде време за действие. Хубаво.

— Не е ли необходима заповед за обиск? — питам, макар да нямам никакво намерение да ги отпращам, ако нямат.

— Ако има опасност за живота на изчезнало лице, имаме право да претърсваме всякакви сгради — рецитира сковано младши следовател Гибс.

— Робърт Хауърт ли търсите? Не е тук, но претърсвайте колкото желаете. — Като какъв ли те търсят — чудя се, — като престъпник или като жертва? Сигурно и двете. Нали казах на Уотърхауз, че съм обмисляла варианта сама да раздавам правосъдие.

— Може да се наложи да конфискуваме някои неща — предупреждава ме Селърс — вече се усмихва по-уверено, след като разбра, че няма да им създавам проблеми. — Вашият компютър имам предвид. От кога го имате?

— Не много отдавна. От около година или нещо такова.

— Един момент — обажда се сепнато Ивон. — И аз живея тук и работя тук. Ако ще претърсвате къщата, ще може ли да оставите кабинета ми точно така, както сте го заварили?

— Какво работите вие? — пита Селърс.

— Проектирам интернет сайтове.

— Ще се наложи да вземем и вашия компютър. От кога го имате?

— От кога живеете тук? — намесва се Гибс, преди Ивон да е успяла да отговори на предния въпрос.

— От осемнайсет месеца — гласът й трепери. — Вижте, не можете да ми вземете компютъра.

— Вижте, боя се, че можем. — Гибс се усмихва за първи път — стисната, злобна усмивка. Отива до перваза пред прозореца, взима месингов джобен слънчев часовник и дръпва стрелката му. Часовникът е малък, но здрав — това явно му носи разочарование, изглежда се надяваше да го счупи. Селърс прочиства гърло и аз се чудя дали е знак на укор.

— Как ще работя? — вайка се Ивон. — Кога ще ми го върнете?

— Ще ви го върнем възможно най-бързо — уверява я Селърс. — Съжалявам за неудобството. Такава е процедурата. Налага се да го вземем. — Ивон сякаш се поуспокои. — Добре тогава — обръща се към мен дебелият. — Ще започнем от къщата.

— Къде е младши следовател Уотърхауз? — питам пак. Сещам се за отговора още докато задавам въпроса. — В къщата на Робърт е, нали?

И ти си там някъде, на „Чапъл Лейн“ 3. Знам, че си там. Сещам се за пристъпа на паника, който преживях пред прозореца ти и ме повали на тревата. Всяко стръкче беше като ледено острие, което прониква през кожата ми и влиза до дъно в плътта ми. Започвам да дишам на пресекулки и се заставям да отпъдя спомена, преди да ме е обсебил напълно.

— Робърт ли? — поглежда ме Селърс объркан. — Подали сте срещу този мъж обвинение в отвличане и изнасилване, а говорите за него като за приятел.

Ивон пребледня. Избягвам погледа й. Ако Селърс и Гибс не са пълни некадърници, ще намерят няколко книги за изнасилването и последиците от него в долното чекмедже на нощното ми шкафче, както и уред за сигнализиране на изнасилване и спрей за защита от нападатели. Набавила съм си всичко това, за да направя историята си по-убедителна — тягостни доказателства, разкриващи хаоса в душата на жертва, която не може да преодолее преживяния ужас.

— Една жена може да нарича своя изнасилвач както си поиска — реагирам гневно аз.

Гибс излиза още докато говоря и оставя вратата да се блъсне зад гърба му. Селърс удостоява отговора ми е едва забележима промяна в изражението на лицето. После и той излиза. Гледам го как настига своя злобен колега по пътеката. Двамата се запътват към къщата.

Ивон не тръгва след тях, въпреки че й обръщам гръб и отново взимам четката. Гърбът ми е скован от напрежение, стегнат и изправен, за да поеме удара от онова, което тя ще каже.

— Съжалявам за компютъра ти — измърморвам под нос.

— Сигурно няма да го задържат задълго.

— Робърт те е отвлякъл и те е изнасилил? — пита тя през стиснато гърло.

— Не, разбира се. Затвори вратата.

Тя стои като закована и клати глава.

Накрая аз ставам и отивам да затворя вратата.

— Излъгах, измислих голяма лъжа, за да накарам полицията да реши, че Робърт е опасен и трябва веднага да бъде намерен.

Ивон ме гледа ужасена.

— Нямах избор — оправдавам се аз. — Полицията си клатеше краката. Искам да знам какво става с Робърт. Нещо му се е случило, убедена съм. Трябваше да ги накарам да действат, да започнат да го търсят.

— Затова значи настояваше вчера да те закарам до участъка — гласът й е глух и равен. — Каква ти беше историята? Какво точно им каза?

— Не ми се говори за това.

— Защо?

— Защото… Нали ти казах — лъжи, измислици. Защо ме гледаш така?

— Казала си на полицията, че Робърт — мъжът, който според теб е сродната ти душа, мъжът, за когото искаш да се омъжиш и с когото искаш да прекараш остатъка от живота си, — казала си на полицията, че те е отвлякъл и изнасилил? — Опитва се да ме шокира, излагайки на показ голия факт на стореното от мен. Няма да успее. Аз моя шок отдавна съм го преживяла. Сега тази лъжа, тази крайна стъпка, която предприех, е просто част от живота ми, като всичко останало: любовта ми към теб; мъчението, изживяно в ръцете на мъж, чието име не знам; този каменен слънчев часовник пред мен е нарисуваното усмихнато слънце в центъра.

— Казах ти причината — не се предавам аз. — Полицията не искаше да си мръдне пръста да намери Робърт, когато беше само изчезналият ми женен любовник. Исках да им подпаля ракета под задниците и успях — махнах с ръка към къщата. — Ето че са тук и търсят.

— Сигурно те мислят за луда. И се питат дали не си го наръгала с нож или нещо такова.

— Не ми пука какво мислят, стига да го търсят под дърво и камък.

— Те знаят, че лъжеш. — Ивон едва се сдържа да не заплаче. Гласът й трепери от страх. — Ако не, все ще разберат. — Дълбоко в себе си тя продължава да е едно кротко, боязливо момиче от интернат. И тя е роб на шаблоните като почти всеки друг. Осъзнавам, че повечето хора биха се съгласили с нейното гледище, а не с моето, което е странна мисъл.

Мълча си. Полицаите не могат да докажат, че не съм била отвлечена и изнасилена, колкото и да се стараят, а не могат да докажат и че не си бил ти, докато не те намерят.

Дали да кажа на Ивон истината за случилото се с мен? Вчера видях, че съм в състояние да го направя, че мога да го разкажа. Не беше толкова зле, колкото си го представях в продължение на три години. Като се връщах вкъщи от полицейския участък, имах чувството, че съм успяла със зъби и нокти да си върна малко от достойнството, което онези мъже ми бяха отнели. Вече не се страхувах толкова да говоря.

Никой не може да разбере това, дори ти, Робърт — но ми помага мисълта, че най-накрая разказах случилото се по начина, по който го направих: като част от планирана стратегия, чиято цел е да манипулира полицията. Не добросъвестно като някое унижено добро момиче. Може би младши следовател Уотърхауз ми помогна, като ми говореше сякаш съм престъпница. Формално погледнато, аз може би съм, след като дадох неверни показания. Вече не съм жертвата на мъжа, който ме нападна, а съм равна с него; и двамата сме нарушители на закона.

— Ти не обичаш Робърт — заявява Ивон потресена. — Ако го обичаше, никога не би могла да кажеш такава ужасна лъжа за него. Той ще те намрази.

— Ще оттегля обвинението веднага щом го намерят. Може да си навлека беля, задето съм излъгала полицията, но не ми пука. Нищо лошо не може да се случи на Робърт, ако призная, че лъжа.

— Сигурна ли си? Полицията не може ли да предприеме нещо независимо от твърденията ти? Нали разполагат с писмените показания, които си направила вчера? Могат да използват тях!

— Ивон, няма начин това да се е случило — обяснявам търпеливо, макар мозъкът ми да започва да се изтърква по периферията. — Трудно е да се заведе дело по случай на изнасилване дори когато свидетелите са надеждни, какво остава при такива обстоятелства. Няма начин ченгетата да продължат разследването срещу Робърт, след като го намерят, ако аз променя показанията си за пореден път. Ще ги изхвърлят от съдебната зала с подигравки.

— Не можеш да си сигурна! Какво разбираш ти от системата на действие на полицията и съда? Нищо!

— Виж, аз им казах точна дата. — Замълчавам, не мога да изрека на глас трийсети май 2003 година. — И тъй като Робърт не ме е отвличал на тази дата, ще може да докаже, че не го е направил. Сигурно е работил тогава, нали ходи на работа всеки ден. Ще си има алиби, някой ще го е видял да товари камиона си или ще е приемал стока, доставена от него, друг ще го е видял на бензиностанция или на паркинг. Или пък ще е бил с Джулиет. — Обмисляла съм тези въпроси десетки пъти. — Няма опасност за Робърт.

— Стига с този Робърт! — тревогата на Ивон преминава в гняв. — Знаеш ли какво? Според мен той си е добре, съвсем добре. Мъже като него винаги са си добре!

— Това пък какво означава?

— Ти можеш да отидеш в затвора, Наоми. Не е ли лъжесвидетелство това твоето?

— Май да.

— Май да? И само толкова ли ще ми кажеш? Абе ти наред ли си? Да не си откачила? Толкова е налудничаво всичко… — Избухва в плач.

— Има и по-лоши неща от това да отидеш за малко в затвора — отвръщам спокойно аз. Едва ли ще ме осъдят до живот. А и ще мога да кажа — съвсем искрено, — че съм излъгала от отчаяние. Никога не съм имала неприятности със закона преди. Винаги съм била примерен гражданин…

— Ти май дори не съзнаваш, че си постъпила неправилно.

Замислям се.

— От една страна е неправилно. От друга — не е — казвам аз честно. — И втората страна е по-важна. — Ровя в ума си да намеря аргументи, които биха могли да ми помогнат. Как човек като мен може да обясни на човек като Ивон? Нейната толерантност изчезва при най-малката вероятност за неприятности и съзнанието й се затваря. Като държава, въвела строги извънредни мерки за сигурност след страшно и непредвидено нападение. — Виж, сигурна ли си, че под нередно нямаш предвид необичайно? — позволявам си да предположа аз.

— Какви ги дрънкаш, да го вземат дяволите?

— Ами… повечето хора не биха постъпили като мен. Знам го. Повечето хора щяха да чакат търпеливо, като оставят нещата в ръцете на съответните власти, и щяха да се надяват всичко да свърши добре. Повечето хора нямаше да налеят масло в огъня, като обявят изчезналия си любовник за опасен престъпник с надеждата полицията да започне да го търси по-усърдно.

— Точно така! Повечето хора нямаше да постъпят така! — Нейната загриженост за мен се бе изродила в необуздан гняв. — Всъщност никой освен теб не би направил това!

— И ти възразяваш именно срещу това, нали? И според теб, понеже деветдесет и девет процента от жените не биха го направили, значи е нередно!

— Не чуваш ли колко извратено звучи? Точно обратното е! Деветдесет и девет процента от жените не биха го направили, защото е нередно!

— Не! Понякога се налага да проявиш смелост и да направиш нещо, което не се вписва в общоприетия модел, само за да поразтърсиш нещата и да ги накараш да започнат да се случват. Ако всеки разсъждаваше като теб, жените все още нямаше да имат право да гласуват!

И двете дишаме тежко, втренчени една в друга.

— Аз ще им кажа. — Ивон отстъпва крачка назад, сякаш се кани да хукне към къщата. — Ще разкрия на полицаите всичко, което ти току-що ми каза.

Свивам рамене.

— Ще твърдя, че лъжеш.

Лицето й се сгърчва. Коригира заплахата си.

— Ако ти не им кажеш, аз ще им кажа. Сериозно ти говоря, Наоми. Какво ти е, по дяволите? Превърнала си се в пълна откачалка!

Последния път, когато ме бяха обиждали в лицето, бях вързана с въжета — първо за легло, после за стол — тогава нищо не можех да предприема. Но сега по никой начин няма да търпя подобно нещо от моята така наречена най-добра приятелка.

— Постарах се колкото можах да ти обясня — казвам аз с леден тон. — Ако обаче продължаваш да не разбираш, ако издадеш на полицията каквото ти казах, ще се наложи да си търсиш квартира другаде. Всъщност можеш да напуснеш дома ми още сега.

Пресякох още една граница. Тези дни май непрекъснато го правя. Иска ми се да изтрия тежките си думи, да ги глътна обратно, все едно никога не са били изговаряни, но не мога. Трябва да запазя това предизвикателно, изцъклено изражение на лицето си. Нямам намерение да проявявам слабост пред никого.

Ивон се обръща да си върви.

— Господ да ти е на помощ — казва тя с разтреперан глас. Иде ми да изкрещя след нея, че само закостенял шаблонно мислещ човек може да избере такава реплика, преди да си тръгне.

9

5 април 2006

Днес Джулиет Хауърт беше облечена в пеньоар от лилав сатен, когато отвори вратата. По едната страна на лицето й имаше гънки от лежане върху възглавница. Беше три и половина следобед. Не изглеждаше болна; не се и извини за външния си вид, нито изглеждаше притеснена, че я бяха заварили по нощница посред бял ден, както би се притеснил Саймън например.

— Госпожо Хауърт? Пак съм аз — младши следовател Уотърхауз.

— Не можеш да ми се наситиш, а? — усмихна се тя през прозявка. Вчера бе груба и неучтива. Днес като че ли появата на Саймън я забавляваше.

— Онзи адрес, който ми дадохте в Кент… Излъгали сте ме. Вашият съпруг не е там.

— Съпругът ми е горе — заявява тя, навежда глава напред и леко се залюлява, хванала се за месинговата дръжка на вратата. Поглежда Саймън предизвикателно изпод бретона си. Да не се опитваше да намекне, че двамата с Робърт Хауърт са правели секс, а Саймън ги е прекъснал?

— Ако това е вярно, бих искал да поговоря с него. След като ми обясните защо излъгахте за Кент.

Усмивката на Джулиет става по-голяма. Все едно е решила да докаже на Саймън, че каквото и да каже, не може да я разтревожи. Запита се защо така видимо се бе подобрило настроението й в сравнение с вчера. Дали защото Робърт се беше върнал?

Тя се обърна и викна:

— Робърт! Приведи се в приличен вид. Един полицай иска да те види.

— Съпругът ви никога не е бил на „Данишър Роуд“ двайсет и две в Сисингхърст. Хората на този адрес не го познават.

— Аз израснах на този адрес. Това бе домът ми като дете. — Джулиет изглеждаше доволна от себе си.

— Защо излъгахте? — попита отново Саймън.

— Ако ви кажа, няма да повярвате.

— Пробвайте и ще видим.

Джулиет кимва.

— Изведнъж ми се прииска да ви излъжа. Без причина, просто така ми хареса. Видяхте ли, казах ви, че няма да ми повярвате, и ето че не ми вярвате. Но това си е чистата истина. — Тя развърза колана на кръста, загърна се по-плътно с пеньоара и отново върза колана. — Когато ви видях отначало, си помислих, че по всяка вероятност и днес ще излъжа. Нямаше нужда да ви казвам, че Робърт е горе. Но после размислих и реших да ви кажа.

— Наясно ли сте, че възпрепятстването на работата на полицията е подсъдно?

Джулиет се изхили.

— Абсолютно. Иначе изобщо нямаше да е забавно.

Саймън се почувства скован и смутен. Нещо в тази жена му пречеше да разсъждава правилно. Тя създаваше впечатлението, че знае много повече за неговите мисли и действия, отколкото самият той знаеше. Дали очакваше да я отмести и да мине покрай нея, за да се качи горе да търси съпруга й, или очакваше да продължи с въпросите си да изобличава очевидните й лъжи? При разговора на Саймън с Наоми Дженкинс вчера тя също най-спокойно призна, че е лъгала. Този Робърт Хауърт да не би да си пада по жени, които лъжат?

Саймън не повярва, че Хауърт е в къщата. Той не отговори на подвикването на съпругата си да се приведе в приличен вид. Джулиет продължаваше да лъже. Саймън изпитваше нежелание да влезе в къщата и да й позволи да затвори вратата зад него. Нещо му подсказваше, че може и да не излезе невредим. Не вярваше Джулиет Хауърт да го нападне физически, но въпреки това му беше трудно да се застави да влезе в къщата, а се налагаше. Днес тя без всякакво съмнение искаше той да влезе, точно както вчера без съмнение бе решена да не го пуска вътре за нищо на света.

Как му се искаше Чарли да е тук! Много я биваше да разгадава поведението на други жени — беше истински специалист в това отношение. Саймън можеше да поговори с нея и за Наоми Дженкинс, за начина, по който бе променила показанията си. Но Чарли беше в отпуска. А и му беше сърдита, колкото и да се стараеше да го скрие. Саймън изведнъж се сети за този факт, едновременно озадачен и объркан. Какво толкова бе казал? Че може да се обади на Алис Фенкорт, ей така, да види как е. Чарли едва ли би могла да има нещо против, след всичкото това време. Пък и нямаше право да му се цупи. Не му е гадже и никога не му е била. Същото важеше и за Алис, помисли си Саймън е едва доловимо съжаление.

— Сега може да ви се вижда смешно — каза той на Джулиет Хауърт, — но едва ли ще ви се струва така, когато ви откараме в затвора и видите килията си.

— Знаеш ли какво? Може и да си прав. Може и да си прав — смотолеви тя и се облегна на касата на входната врата.

Саймън сложи ръка на рамото й и я бутна настрани. Джулиет не се възпротиви. Той тръгна нагоре по стълбите. Пътеката под краката му беше осеяна с малки бели точки и петънца. Саймън се зачуди от какво са. Наведе се да пипне едно от петната — беше като тебешир.

— Препарат за петна — обясни Джулиет. — Никога не си правя труда да го почиствам с прахосмукачката, след като изсъхне. Ама по-добре бял прах, отколкото петна.

Саймън не поиска разяснения. Продължи да се качва по стълбите — искаше да е далеч от нея. Някъде по средата на стълбището усети неприятна миризма, която се превърна в истинска воня на най-горната площадка. Позната смрад: на кръв, изпражнения и повръщано. Саймън усети как стомахът му се сви. Космите на ръцете му настръхнаха. Пред него имаше затворена врата, а по-надолу в тесния коридор се виждаха още две врати, които бяха полуотворени.

— Намерихте ли Робърт? — провикна се Джулиет с напевен глас. Саймън потрепери. Представи си думите й като пипала, които се увиват около него и го дърпат в странния изкривен свят, който тя обитаваше. Затвори очи за секунда, след това натисна дръжката на затворената врата. Не беше заключена и съвсем леко се отвори. Ужасната смрад го удари право в лицето и той с мъка се удържа да не повърне. Видя хаос от цветове и ужас, посивяла кожа, изкривено от болка лице. Прауст го беше предсказал. До края на седмицата ще разследваме убийство, помни ми думата.

Мъжът без съмнение беше Робърт Хауърт. Беше гол и лежеше на една страна върху двойно легло. Кръвта от раната на главата беше попила в чаршафа и засъхнала. Едната му ръка висеше от леглото, на пода до пръстите се търкаляха очилата му — едното им стъкло липсваше, а другото беше спукано.

Саймън забеляза в единия ъгъл на стаята голяма каменна подпирачка за врата с формата на топка за ръгби. Горният й ръб беше тъмен и лепкав от кръв и сплъстена коса. В съзнанието на Саймън изникна неканеният образ на зло дете, стиснало кукла с размазано лице, и той потрепери. Постави пръсти на китката на Хауърт — по-скоро защото такава беше процедурата, а не защото таеше някаква надежда. Отначало си помисли, че си е въобразил, когато усети едва доловимия пулс. Не може да бъде. Сивата кожа, кръвта и засъхналата мръсотия по тялото на Хауърт — нямаше как да изглежда по-мъртъв. След няколко секунди Саймън се убеди, че пулсът на Робърт не беше игра на въображението му. Биеше. Робърт Хауърт бе още жив.

— Дай една целувка, сержант — прошепна Греъм и докосна с устни врата на Чарли. Бяха в нейното легло в бунгалото, полуоблечени, скрити под завивката. — Твоите подчинени „сержант“ ли ти викат? Или „госпожо“ — като в оня сериал „Главен заподозрян“?

— Шшт! — изшътка му Чарли. — Ами ако Оливия се събуди? Не може ли да отидем у вас? — Не се беше натискала с някого, докато сестра й бе в същата стая, откакто двете бяха на по петнайсет и тринайсет съответно. Колко смахнати бяха онези тийнейджърски купони, сега като си помисли: десетки двойки, пръснати из нечия мъждиво осветена всекидневна, се опипват и пъхат ръце под дрехите на другия на фона на някое парче на „Ултравокс“ или „Кюриосити килд дъ кет“.

— У нас ли? И дума да не става — дъхът на Греъм погъделичка ухото й. — Кракът ти няма да прекрачи прага ми, докато не дойде време Стеф да се развихри за следващото пролетно почистване. Ще припаднеш, като видиш колко съм разхвърлян.

— Значи Стеф чисти не само бунгалата, ами и къщата ти?

— Да. Тя е моята лична система за сметопочистване. Моето кошче за боклук у дома и на работа. Както и да е, да забравим за нея. Тялото ти и без това не ми дава да мисля за друго освен за него…

Колко странно, помисли си Чарли — усещаше допира на Греъм, чуваше гласа му, а почти не го виждаше. В бунгалото цареше непрогледна тъмнина, която й напомняше, че се намира сред природата. Дори в провинциално градче като Спилинг нощното небе никога не беше чисто черно, а наподобяваше цвета на тъмнокафява гъба. Чарли беше споделила това с Греъм, след като излязоха от бившия хамбар, където се помещаваше спа центърът заедно с малко уютно барче, и тръгнаха опипом към бунгалото, препъвайки се по пътя. „Ние тук си имаме истински нощи — гордо заяви Греъм. — Никакво светлинно замърсяване.“ Интересен израз, помисли си Чарли. Досега никога не бе смятала светлината за замърсител, но разбираше какво има предвид Греъм.

Усети как голите му космати гърди се опират в кожата й. Не си падаше много по космати мъже, но можеше да го преглътне. Всичко друго в него я привличаше. Ако двамата излизаха заедно, хората можеха да кажат, че Греъм не е за нея. Тя се застави да мисли за него като за цялостна личност, а не сбор от определени телесни части: като за своето материализирало се въображаемо гадже. Обаче човекът имаше дълги мускулести крака и красив задник — Чарли просто не можеше да не го забележи. Веднъж Колин Селърс я беше обвинил, че когато става дума за секс, разсъждава като мъж. Това определено не е лошо. Защо трябва да се усложняват нещата? По-добре да има чисто сексуална връзка с мъж, който изглежда като Греъм, отколкото всяка нощ да реве по липсата на каквато и да е връзка с някой като Саймън Уотърхауз, който слага червено вино в хладилника и дори не може да си намери кой да го подстриже свястно.

Греъм нежно дърпаше фланелката на Чарли и мърмореше под нос:

— Изобщо не знам как да го сваля това…

Тя се засмя тихичко — беше й ясно, че той бе свалял повече дрехи, отколкото имаше в гардероба й, но Чарли нарочно му пречеше. Тя знаеше, че Греъм няма никакви съмнения за крайната цел, към която се бяха запътили. Което беше добре. Напомняше й — по-скоро по начина на действие, отколкото по външен вид — на Фоли, черния лабрадор на родителите й, който скачаше върху Чарли и въодушевено я ближеше всеки път, когато му се отдадеше случай. Тя реши да запази това сравнение за себе си. Греъм изглеждаше доста дебелокож, но човек никога не знае.

Помогна му да свали бельото й.

— Мисля, че не съзнавате напълно колко сте секси, госпожо — прошепна Греъм, прокарвайки нежно пръсти по тялото й. — Или пък да ти викам „шефе“?

— Без коментар.

— Червилото ти, дънките…

— Обикновени стари дънки.

— Именно.

Чарли се опита да го целуне, но той се дръпна, за да каже:

— Сто пъти по-секси си от Хелън Мирън…

— Има ли някаква конкретна причина да ме сравняваш точно с нея?

— … и от онази сбръчкана руса мацка от „Сметката“, и онази от „Мълчалив свидетел“.

— И от Тревор Ийв от „Да събудиш мъртвец“? — предположи Чарли.

— Не, тази е по-секси от теб — отсече уверено Греъм. Чарли се засмя и той запуши устата й с ръка. — Внимавай, ще събудиш кака си.

— Тя е по-малка от мен всъщност.

— Тогава защо й позволяваш да те командори?

Мобилният телефон на Чарли започна да звъни. Беше си избрала едно парче на Еминем за рингтон — „Риъл слим Шейди“. Голяма грешка. Колкото по-дълго звънеше, толкова по-силен ставаше звукът.

— По дяволите! — изсъска тя, докато ровеше в тъмното и вадеше какво ли не от чантата, само не и телефона. Напипа го точно когато спря да звъни.

Светлина изпълни стаята. Чарли примигна и се обърна да погледне Греъм. Предположи, че той е светнал, за да й помогне да намери телефона, но той продължаваше да си лежи, почти изцяло покрит със завивката, и сега изпъшка и се зави презглава. Страхотно, помисли си Чарли. Тъкмо когато имам нужда от герой, който да се втурне да ме спасява. Стегна се и се обърна да погледне нагоре.

Оливия беше дръпнала завесата настрани и примижала се взираше през дървените перила, отделящи нейния полуетаж. Беше облечена в пижама тип кимоно с щамповани големи цветове по плата и изглеждаше напрегната и съвсем будна — явно не се беше събудила току-що.

— Да, чух всичко — потвърди тя. — Не че ви е грижа.

— Защо не каза нещо? — попита Чарли, докато нахлузваше бикините си, а после и блузата. Как можа пак да ми се случи, помисли си тя и болезнен спомен изплува в съзнанието й — двамата със Саймън на купона за четирийсетия рожден ден на Селърс. Ядоса се на Оливия за това, че бе постъпила така, макар сестра й да не знаеше нищо за случилото се на онзи купон. Едно от малкото важни неща, които Чарли не й бе разказала. — Защо се правеше на заспала?

— А ти защо не провери дали спя, или не, преди да започнеш да правиш секс в моята спалня?

— Това не е твоята спалня! Твоята спалня е там горе. Тук е моята спалня. — Гневът на Чарли избухна като експлозия от фойерверки и блокира всяка друга мисъл. Забрави дори че Греъм беше до нея, докато той не подаде глава изпод завивката.

— Май съм попрекалил с неканеното си присъствие обади се той. — Сега ще ви оставя на мира, мили дами.

— Никъде няма да ходиш — тихо му каза Чарли.

— Стой си. — Оливия се изправи и започна да хвърля дрехите си в куфара. — Чарли иска да бъде с теб, не с мен. Аз ще си тръгна. Една подобна гнусна нощ ми стига. Как ли пък не бих прекарала цяла седмица в ролята на излишната, докато вие двамата всяка вечер се натискате без капка мозък в главата. — Тя нахлузи дългото си бежово палто върху пижамата — изглеждаше сякаш бе тръгнала на купон с маскаради и костюми.

— Полунощ е — викна Чарли. — Къде отиваш?

— Ще взема такси до Единбург. Не ми пука колко ще струва. Имам и телефон. Поисках номера от барманката, докато на вас ви течаха лигите един по друг тази вечер и въобще не ми обръщахте внимание. Планирах бягството си.

— Това е моя грешка — обади се пак Греъм. — Непоправим съм в желанието си да отклонявам хората от правия път…

— Остави я да си върви, като иска — тросна се Чарли.

— Никой не може да ме оставя да си вървя или да ме спре — уморено каза Оливия. — Тръгвам си и това е.

— Чакайте малко — намеси се отново Греъм. Посегна към дънките си и извади мобилен телефон от задния джоб. Чарли и Оливия го гледаха, докато натискаше бутоните.

— Стеф, една от дамите в номер три има нужда от превоз до Единбург. След малко ще дойде на изхода, ще се оправиш ли? — Лицето му помръкна, докато слушаше отговора. — Ами облечи се де. Спешно е.

Чарли бе успяла да види Стеф тази вечер. Слугинята. Греъм й каза това право в лицето и после й намигна. Тя опита да се усмихне. Чарли реши, че зад тази усмивка се крие сложна предистория. Заключението й бе, че Греъм и Стеф бяха спали заедно.

Външният вид на Стеф я беше изненадал. Сутринта Греъм я бе описал като селско момиче и Чарли си я беше представила с червени бузи и загорели дебели прасци и глезени. Всъщност Стеф бе стройна и бледа, с подстригана на етажи кестенява коса, боядисана на кичури в златно, оранжево и червено.

— Тая да не е ходеща реклама на оцветители за латекс? — прошепна тогава Оливия.

Чарли не бе сигурна, че иска точно Стеф да откара сестра й.

— Лив, не бързай да тръгваш посред нощ. Късно е. Защо да не го обсъдим утре сутринта?

— Защото ти нямаш време да разговаряш с мен, понеже си прекалено заета да се подмазваш на всяко нещо, дето има пенис. Ето защо! — Оливия затропа надолу по стълбите с високите токчета на сандалите си марка „Маноло Бланик“, помъкнала куфара си.

— Извинявай, Оливия, никога не бих дошъл тук, ако знаех, че ще ти проваля почивката — обади се Греъм.

Тя не му обърна внимание, погледът й се спря върху Чарли.

— Докога смяташ да я караш така? Да се чукаш с всяко нещо, дето мърда, само и само да докажеш нещо на проклетия Саймън Уотърхауз?

Чарли усети как страните и вратът й пламват.

— Имаш проблем, Чар. Време е да се справиш с него. Защо не престанеш с опитите да запълниш празнината в теб… откъм неподходящото отверстие и не идеш на психиатър или нещо такова?

Оливия блъсна вратата зад себе си и Чарли избухна в сълзи, скрила лицето си в ръце. Греъм я прегърна.

— Плача, защото съм бясна — обясни тя.

— Не се ядосвай. Горката дебеланка. Едва ли й е било много забавно да ни слуша как се мляскаме.

— Не обиждай сестра ми!

— Какво? Дори след като тя те обрисува като курва, а мен… чакай да не сбъркам, а, да — „нещо с пенис“? — Пое риска да пусне една усмивка.

Чарли се засмя против волята си, макар да продължаваше да плаче.

— Трябва ли да измисляш прякор на всичко и всеки? Аз съм „госпожо“, Стеф — „слугинята“, Оливия пък вече е „Горката дебеланка“…

— Извинявай. Честно. Просто се опитвах да разведря атмосферата. — Той погали Чарли по гърба. — Утре ще се разберете. Стеф ще ни каже в кой хотел е отседнала. Аз ще те закарам до Единбург и двете можете да се целунете и да се сдобрите. Става ли?

— Става. — Чарли извади цигари и запалка от чантата си. — Ако ми кажеш, че това бунгало е за непушачи, ще ти разбия главата.

— Не бих посмял, госпожо. Шефе.

— Всички тия работи, дето Лив ги наговори за мен…

— Просто си изкарваше яда, защото се почувства изолирана. Вече не помня какво каза.

— Благодаря ти. — Чарли стисна ръката на Греъм. Слава богу, помисли си тя: джентълмен. Въпреки това вече бе немислимо да прекара нощта с него, не и докато думите на Оливия кънтяха в главата й: „Престани да запълваш празнината в теб… откъм неподходящото отверстие.“ Кучка.

— Чарли, стига си се притеснявала — прошепна Греъм. — Двете с Горката дебеланка сте здраво свързани. Личи си. Не се срещат често сестри и братя, които да са в такива добри отношения като вас.

— Занасяш ли се?

— Не, говоря съвсем сериозно. Крещите си една на друга. Това е добър знак. Аз с моя брат не съм разговарял истински от години.

— Нали каза, че сте работели заедно.

Греъм изведнъж помръкна.

— И още работим. Въпреки всичко, но бедата е там, че той дава всичко от себе си, за да съсипе бизнеса. От нас двамата аз съм разумният и предпазливият…

— Малко ми е трудно да го повярвам — подразни го Чарли.

— Така е. Не поемам глупави рискове, когато не можем да си ги позволим, защото искам да успеем. Така че аз градя, а той руши или поне се опитва.

— Как тогава продължавате да работите заедно, ако не си говорите? — попита Чарли.

Греъм опита да се усмихне, но загрижените бръчки останаха врязани в челото му.

— Ужасно е нелепо. Ще ми се смееш, ако ти кажа.

— Кажи де.

— Използваме слугинята като гласова поща. — Греъм поклати глава. — Както и да е — въздъхна той, наведе се и се опита да дръпне Чарли обратно в леглото. — Да не говорим повече за семейните си проблеми. Бунгалото вече е на наше разположение. Хайде да се натискаме без капка мозък в главата, както предложи сестра ти. А утре ужасно разкаяни ще идем да я видим.

— Греъм — Чарли избягна целувката му. — Според мен бунгалата ти са прекрасни. Вечерята днес беше невероятна и спа процедурите не отстъпваха на предлаганото в който и да е хотел. Мисля, че бизнесът ти ще се развива. Дори некомпетентният ти брат няма да е в състояние да го съсипе, защото това място винаги ще ти носи печалби.

— Така ли, сержант? Хей, хрумна ми страхотна идея. Щом като ти е харесала вечерята толкова много, ще се обадя на слугинята и ще поръчам закусчица в леглото за утре сутринта. — Той посегна отново към мобилния си.

— Недей! — викна Чарли и го сграбчи за ръката. — Тя е с Оливия!

— О, да. Майка му стара! Няма да изглеждаме много разкаяни утре, ако още отсега мислим за утрешния пудинг и препечени бисквитки. Мням.

— Някой ми звъня — сети се изведнъж Чарли. Беше забравила покрай разразилата се драма, че телефонът й бе звънял и беше предизвикал скандала с Оливия. Ами ако не бе звъннал? Дали Оливия щеше да си лежи будна и възмутена, слушайки как Чарли и Греъм правят секс?

— Може да почака, нали? — попита Греъм.

— Чакай поне да видя кой е.

— Нали нямаш други дебели страшни сестри, шефе?

— Не я обиждай!

Чарли натисна копчето за пропуснати разговори и видя името на Саймън. По дяволите. Никога не би й звънял по време на отпуската, ако наистина не беше нещо сериозно. Саймън беше педантичен в уважението си към личното пространство на другите — чак прекаляваше, никой нормален човек не би искал, нито би имал нужда от чак такова страхопочитание към личното му пространство.

— Налага се да проведа един бърз разговор — каза Чарли. — Съжалявам, служебно е. Ще изляза навън. — Навлече палтото си, пъхна крака в маратонките и ги подпети. — Почакай ме тук.

— Май ще трябва, гол съм. И побързай да не взема да заспя, докато се върнеш. Като уморен, преработил се съпруг от някой телевизионен филм, чиято съпруга се бави твърде дълго в банята да се разкрасява. Можеш да се изправиш над мен и да се усмихнеш нежно.

— Какви ги дрънкаш? Ама че си смахнат.

— Ето, виждаш ли, вече се усмихваш нежно!

Чарли поклати глава объркана, взе цигарите, запалката и телефона и излезе. Греъм й харесваше. Наистина й харесваше. Беше забавен. И Оливия можеше да го хареса, ако Чарли бе постъпила малко по-умно. Ама че злополучна вечер. На всичкото отгоре и Саймън звъня, а тя пропусна обаждането му. За това й беше по-гузно, отколкото за Оливия. Запали „Марлборо лайт“ и дръпна дълбоко. От другата страна на полето се намираше сградата на рецепцията, където бе и офисът на Греъм. Прозорецът още светеше, но калната кола, която по-рано стоеше отпред, беше изчезнала. Малкото квадратче златистожълта светлина в прозореца, бледосиният екран на мобилния телефон на Чарли и оранжевото огънче на цигарата й бяха единствените светлинки, които се виждаха. Това място изглеждаше по-непознато от Испания.

Чарли погледна номера на Саймън на екрана и натисна бутона за повикване, като си репетираше думите, които щеше да каже, щом той вдигне телефона: „Бях достатъчно ясна, мисля, като заявих, че не искам никой да ме безпокои по време на отпуската ми.“ Но нямаше да го каже с прекалено остър тон.

10

Четвъртък, 6 април

Два часът през нощта е. На долния етаж съм, свита на кълбо на канапето пред телевизора, натежала и замаяна от умора, но ме е страх да си легна. Знам, че няма да мога да спя. Взимам дистанционното и натискам бутона за изключване на звука. Мога и да изгася телевизора, но съм суеверна. Потрепващите образи на екрана са връзката ми с нещо. Те са единственото, което ме крепи да не загубя почва под краката си.

Нощем излизат всичките ми страхове, всичко, което ме кара да се чувствам слаба и безпомощна, всичко, с което се боря през целия ден, всеки ден.

Прозорецът на всекидневната представлява голям черен квадрат, в който се отразяват два златни глобуса от светлина, а под тези жълти дискове се вижда бледо копие на това, което съм. Приличам на жена, която е съвсем сама. Като малка вярвах, че ако пуснеш тъмнината в добре осветена стая, тя ще стане тъмна, точно както става светла, когато пуснеш светлината сутрин. Баща ми се опитваше да ми обясни каква е разликата, но не можа да ме убеди. Обикновено дръпвам пердетата веднага щом синьото небе започне да става сиво.

Тази вечер няма смисъл; тъмнината вече се е настанила в къщата. Доведе я отсъствието на Ивон и бъркотията, която полицаите оставиха след себе си, макар, предполагам, да са убедени, че са подредили всичко, точно както Ивон вярва, че разтребва, като сложи скъсани пликове за писма и смачкани торбички от чай върху капака на кофата за боклук в кухнята.

Тя остави тук повечето си неща, което аз се насилвам да тълкувам като добър знак. Цялата нощ ми се искаше да й се обадя, но така и не го направих. Лесно ми беше да крия случилото се с мен преди три години. Лесно беше и да вляза в полицейския участък и да обвиня невинен човек в изнасилване. Защо тогава ми беше толкова трудно да се обадя на най-добрата си приятелка и да й се извиня?

Ивон ще си помисли, че не ми пука; никога няма да й хрумне, че ме е страх. От нас двете аз съм тази, която внушава страх. Тя все се заяжда с мен за това. Но е вярно, че мога да плаша хората, когато поискам. Един остър поглед от моя страна е достатъчен да накара Ивон да избърше трохите от кухненския плот или да сложи капака на купичката за масло, след като го е използвала. Аз обичам да е подредено. Не мога да мисля добре, когато е разхвърляно. Никога не оставям инструменти извън работилницата през нощта; винаги ги подреждам по местата им на рафта: малките чукчета до диамантеното ми точило, което пък е до длетата.

Ти би ме разбрал. В „Травълтел“ винаги си подреждаш дрехите спретнато върху облегалката на дивана, преди да си легнеш. Никога не съм виждала някой твой чорап да се търкаля на пода. Като казах това на Ивон, тя сбърчи нос и заяви, че й изглеждаш смахнат. Възразих веднага, казах й, че щом мисли така, си е изградила погрешна представа. Ти го правиш с лека ръка, и бързо при това. Сигурно си се упражнявал, защото винаги създаваш впечатлението, че случайно си оставил всичките си дрехи, подредени успоредно на ръба на канапето.

Помниш ли как веднъж ти казах, че ако някога Ивон изчезне, полицаите ще могат без никакъв проблем да изброят едно по едно всичко, което е яла през последните дни? Като си помисля, че сега ти си изчезнал, космите по ръцете ми настръхват. Но това за Ивон си е факт. Изсъхнали розови парченца, полепнали по дъното на тиган, ще са ясно свидетелство, че предната вечер е яла сьомга. Тиган с втвърдила се бяла мазнина с изгорели черни точици ще е доказателство, че си е приготвяла наденички за обяд.

Ти ме беше посъветвал да настоявам Ивон да почиства след себе си. Само че тогава тя ме обвинява в деспотизъм. „Превръщаш се в чудовище“, клати глава и с нежелание вади от хладилника кутия от мляко, която стои там празна от три седмици.

Толкова отдавна съм прегърнала веруюто, че всеки трябва да си понесе заслуженото, че вече сигурно няма да мога да се променя. Превърнала съм се — отначало преднамерено, макар скоро да престанах да го чувствам като усилие — в човек, който прави от мухата слон. „Пусни се по течението“, често ме съветва Ивон. Но за мен да се пусна по течението означава да вървя безропотно с опрян до тялото ми нож към колата на непознат.

Ако не се бях превърнала в чудовище, ти сигурно никога нямаше да ме забележиш онзи ден на бензиностанцията. Не знам каква част от скандала си видял или чул. Нито пък успях някога да измъкна от теб някаква съществена информация като например дали и ти си се хранил в закусвалнята тогава. Или пък си бил в магазина, от другата страна на топлата връзка, и си дошъл едва когато си ме чул да крещя. Бих искала да разбера, защото обичам историята на нашето запознанство и искам да е пълна.

Бях тръгнала да посетя един евентуален клиент — възрастна дама, която искаше някой да оправи стария слънчев часовник в градината й — според нея часовникът бил от осемнайсети век и в много лошо състояние. Бях й обяснила, че изпълнявам предимно нови поръчки и почти не се занимавам с реставрация, но гласът й звучеше толкова унило, че накрая се съгласих да отида и да видя часовника й. Осъзнах, че съм гладна още щом излязох от вкъщи, затова спрях на бензиностанцията „Рондсли Ийст“.

Нормален човек не може да очаква свястна храна на такова място и си знаех, че пилето, картофките и грахът ще бъдат изстинали, мазни и безвкусни. Аз не съм като теб — понякога нямам нищо против посредствената храна. Хапването на боклуци може да действа успокоително. Но в този случай поднесеното върху таблата беше отвратително. Ти видя ли го? Беше ли достатъчно близо, за да го огледаш?

Пилето бе сиво и вонеше на кофа за боклук, която не е мита от деня на производството си. От миризмата ми се повдигна. Казах на мъжа, който ми сервираше, че месото е развалено. Той завъртя очи към тавана, сякаш проявявах каприз, и отбеляза, че дори не съм го опитала. Ако е лошо на вкус, мога да го върна и той щял да ми даде ново ястие, но не можел да го върне, след като дори не съм го опитала. Поисках да говоря с управителя, а той намусено ми отговори, че той отговарял, понеже шефа още го няма.

— Кога ще дойде госпожата? — попитах, надявайки се шефът му да е жена, а той да е от тези мъже, които мразят да ги командва жена.

— Господин е. И няма да се появи поне още два часа.

— Хубаво. Ще чакам. А когато управителят дойде, ще го посъветвам да ви уволни.

— Както искате — сви рамене онзи. Казваше се Брус Дохърти. Носеше табелка с името си.

— Достатъчен е един поглед, за да се разбере, че това пиле е развалено! Та то е гранясало! Вие го опитайте, като не ми вярвате.

— Не, благодаря — захили се той глупаво.

Изтълкувах това като признание, че месото отдавна е излязло извън срока си на годност и той го знаеше; идиотът злорадстваше, като ми показваше, че не му пука.

— Ще направя всичко възможно да те изхвърлят от тук, нещастник такъв — изкрещях в лицето му аз. — Тогава какво ще правиш, а? Ще ходиш да оперираш мозъци? Или да конструираш ракети? Или нещо, дето повече ще отива на заложбите ти — да миеш тоалетни или да си продаваш задника на пътуващи бизнесмени зад бензиностанцията!

Той се направи, че не ме чува. Зад мен чакаха още хора и той се обърна към първия от тях:

— Съжалявам за станалото. Какво да ви предложа?

— Виж какво — обадих се, — аз съм зает човек. Единственото, което искам, е чиния с храна, която да не е отровна.

Старомодно облечена жена на средна възраст, която чакаше да я обслужат, ме докосна по ръката.

— Тук има деца — посочи тя към една маса в залата.

Дръпнах ръката си.

— Точно така — троснах се. — Деца, които, ако зависи от вас и от него, и от всички други тук, ще бъдат нахранени с изгнило пилешко и ще умрат от „Е-коли“!

След това всички ме оставиха на мира. Обадих се на жената, при която отивах да видя слънчевия й часовник, и я предупредих, че са ме задържали. После седнах на масата, която бе най-близо до шублера, сложих таблата с воняща храна пред себе си и зачаках да се върне шефът. У мен всичко вреше и кипеше, но мисля, че свърших добра работа в старанието си да изглеждам спокойна. Не мога да контролирам всичко, но мога да направя така, че никой непознат да не е в състояние само по външния ми вид да отгатне как се чувствам.

От време на време улавях погледа на Брус Дохърти. Не след дълго той започна да се притеснява. Изобщо не ми минаваше през ум да се откажа. Бях твърдо решена да се боря тази трошица справедливост да възтържествува. Ще обърна закусвалнята с главата надолу, мислех си тогава. Ще мина покрай масите и ще обърна таблите на хората да разсипя храната на пода. Ще взема моята чиния с гореща отровна помия и ще я захвърля в лицето на управителя.

След близо час и половина чакане те видях да идваш към мен. Гневът ми се бе сгъстил и надигнал вътре в мен до такава степен, че бе заглушил всяка друга мисъл и чувство. Затова отначало не забелязах колко странно изглеждаш. Беше облечен с онази твоя сива риза без яка и с дънки, усмихваше ми се и крепеше дървена табла на ръка като келнер. Най-напред видях усмивката ти. Умирах от глад, виеше ми се свят и единственото, което ме крепеше, бяха фантазиите ми за отмъщение. Усещах вътрешностите си студени и кухи, а в устата си имах вкус на метал.

Ти вървеше към мен по съвършено права линия, сложил свободната си ръка отзад, на кръста. Забелязах те ясно едва когато застана до масата ми. Видях, че таблата, която носеше, не беше като таблите в закусвалнята на бензиностанцията, пръснати из цялата зала по масите и на високи купчини пред шублера, където Дохърти все още сервираше смъртоносната си помия. Твоята табла беше от истинско дърво, а не пластмасова имитация.

На нея имаше вилица и нож, увити в бяла платнена салфетка, празна чаша и бутилка бяло вино. Пинот Гриджо: любимото ти вино. Това, подобно на съвпадението, довело до запознанството ни на бензиностанцията, пося семената на една традиция. Двамата никога не сме пили друго вино, освен Пинот Гриджо; срещаме се в „Травълтел“ — макар ти да твърдиш, че не е достатъчно романтично, макар да можем да намерим много по-хубаво място на същата цена, — защото се запознахме в „Рондсли Ийст“ до „Травълтел“. Ти имаш манталитета на вманиачен колекционер, който иска да запази всичко и да не загуби нищо от онова, което някога сме имали. Любовта ти към традицията и ритуала е едно от многото неща, с които ме спечели: начина, по който се хващаш за всяко приятно или добро нещо, станало случайно, и се опитваш да го превърнеш в обичай.

Опитах се да кажа това на полицията — че човек, който държи да пие едно и също вино в една и съща стая, в един и същи ден всяка седмица, не би могъл изведнъж да скъса със собствения си толкова почитан ред, като изчезне, без да остави бележка — но те само ме гледаха с каменно безразличие.

Ти взе таблата, която Дохърти ми беше дал, и я премести на съседната маса. После постави твоята табла пред мен. До салфетката и приборите имаше порцеланова чиния с куполообразен сребърен похлупак. Ти махна похлупака, без да продумаш, и гордо се усмихна. Бях изумена и объркана. После ти казах как отначало си помислих, че ти си шефът на Дохърти; чул си някак за случилото се, да речем от друг член на персонала, и сега си дошъл да оправяш нещата.

Но ти не носеше униформата в червено и синьо, нито имаше табелка с име. А и това, което ми поднасяше, беше прекалено изискано — една закусвалня едва ли щеше да поднесе такова извинение. Магре дьо канар о поар. Ти ми каза името, когато се видяхме следващия път. На мен ми приличаше на парчета крехко патешко филе — препечено отвън и розово отвътре, — подредени в красив кръг около обелена изпечена цяла круша. Ухаеше, сякаш бе дошло от рая. Бях толкова гладна, че ми се приплака.

— С патешко обикновено се пие червено вино — каза ти делово. Това бяха първите думи, които чух от теб. — Но аз реших, че бялото е по-добър избор, тъй като е обяд.

— Кой сте вие? — попитах аз, готвех се за гневно избухване, но се надявах, че няма да ми се наложи, защото ужасно исках да изям храната, която беше купил. Дохърти гледаше със същото недоумение, с което те посрещнах и аз.

— Робърт Хауърт. Чух ви да крещите на онзи кретен — и ти вдигна брадичка към шублера за топли ястия. — Той явно няма да ви поднесе годна за ядене храна, затова реших аз да го направя.

— Познавам ли ви? — попитах аз, продължавах да се чудя какво става.

— Вече да — отвърна ти. — Не можех да ви гледам как умирате от глад.

— От къде се взе това ястие? — Трябва да има някакъв номер, мислех си. — Вие лично ли го приготвихте? — Що за човек би хукнал до вкъщи да готви вкуснотии за някаква непозната само защото я е чул да протестира, че са й дали развалена храна?

— Не лично. От „Бей трий“ е.

Това е най-скъпото бистро в Спилинг. Родителите ми веднъж ме бяха водили там и вечерята ни, заедно с виното, излезе близо четиристотин лири.

— Е, и? — Гледах те втренчено и чаках — давах ти ясно да разбереш, че се налага обяснение. Ти вдигна рамене.

— Видях, че имате неприятности, и ми се прииска да ви помогна. Позвъних в „Бей трий“, обясних какво е положението. Поръчах ядене. После отскочих дотам с моя камион и го взех. Аз съм шофьор на камион.

Реших, че ще искаш нещо от мен. Не знаех какво, но бях нащрек. Макар да ме болеше коремът от глад и да ми течаха лигите, нямаше да сложа и хапка в устата си, докато не разбера какво си намислил.

Дохърти цъфна до масата. На ризата му имаше голямо мазно петно, което напомняше географските очертания на Португалия.

— Извинете, но не е разрешено…

— Оставете дамата на спокойствие да си изяде обяда — обади се ти.

— Не е разрешено да се внася храна…

— На теб не ти е разрешено да продаваш негодна за ядене храна — поправи го ти. Говореше тихо и учтиво през цялото време, но и аз, и Дохърти знаехме, че това е само на повърхността. И двамата знаехме, че ще последва нещо. С широко отворени очи гледах как взимаш чинията с пилешко, картофи и грах, дръпваш яката на Дохърти и изсипваш храната в дупката между униформената риза и голите му гърди. Той издаде вик на отвращение, нещо средно между вой и стенание, вперил поглед в себе си. После тръгна с несигурна крачка към шублера, а от дрехите му се ронеха грахови зърна. Някои се търкаляха по пода зад него, други се размазваха под подметките на черните му обувки. Докато съм жива, няма да забравя тази гледка.

— Извинете — каза ти, след като Дохърти си отиде. Стори ми се, че си позагубил предишната си увереност. Говореше по-сковано и като че ли се бе изгърбил малко. — Вижте, аз просто исках да помогна — смотолеви. Изглеждаше притеснен, сякаш бе решил, че си направил пълна глупост, като си ми донесъл изискано ястие от най-близкия луксозен ресторант. — Прекалено много хора стоят безучастно и пръста си не помръдват да помогнат, когато някой е в беда.

Тези думи промениха всичко.

— Така е — насилих се аз да се съглася на глас, защото си мислех за мъжете в официални костюми, които преди две години ръкопляскаха на мъжа, който ме изнасилваше. — Благодарна съм ви за помощта. А това — посочих към патешкото — изглежда великолепно.

Ти се усмихна окуражен.

— Започвайте тогава — подкани ме ти. — Ще ви хареса, надявам се. — И стана да си вървиш, с което отново ме изненада. Очаквах, че най-малкото ще останеш и ще си говорим, докато ям. Но ти беше казал, че си шофьор на камион. Сигурно имаше да доставяш нещо спешно, имаше си разписание. Не можеше да си позволиш да се мотаеш цял ден в някаква си бензиностанция е мен. И без това вече бе направил достатъчно.

В този миг разбрах, че не искам да си тръгваш. Това бе повратната точка в живота ми. Щях да я направя повратна точка. Вместо да пилея цялата си енергия по множеството лоши неща, които ми се случваха, щях да я използвам да преследвам едно добро нещо.

Ти изчезна през двойната стъклена врата в предната част на бензиностанцията и скоро се изгуби от погледа ми. Това ме изплаши и ме подтикна да действам. Зарязах храната и изтичах навън. Ти беше на паркинга, канеше се да се качиш в камиона.

— Чакайте! — викнах аз. Сигурно изглеждаше ужасно непристойно да търча като луда след теб, но не ме интересуваше.

— Проблем ли има? — погледна ме ти разтревожен.

Бях останала без дъх.

— Не трябва ли… да върнете таблата и чинията в „Бей трий“? — попитах. Жалък претекст, знам, но това бе единственото смислено нещо, което ми дойде наум тогава.

— Не бях помислил за това — усмихна се ти широко. — Сигурно ще трябва, да.

— Ами… няма ли да се върнете тогава? — попитах аз и те погледнах кокетно.

— Навярно бих могъл. — После свъси вежди. — Но… май трябва да вървя всъщност.

Нямаше да те оставя да изчезнеш. Беше станало нещо изумително, най-неочаквано, и бях твърдо решена да не му позволя да ми се изплъзне.

— Бихте ли направили същото — имам предвид да донесете храната и виното — за когото и да било? — попитах аз.

— Искате да кажете за всеки, на когото току-що са му поднесли развалено пилешко?

— Да — засмях се аз.

— Може би не — призна ти и отклони поглед настрани като срамежлив ученик. Това бе най-щастливият миг в живота ми. Тогава разбрах, че не съм просто онеправдан непознат, а нещо специално за теб. Ти направи за мен нещо, което никой друг не би направил, и това ми даде свобода. Накара ме да почувствам, че бих могла да бъда също толкова луда, колкото си ти, че бих могла да направя каквото си поискам. Никакви ограничения, никакви правила. Видях венчалната ти халка, но приех факта с пълно безразличие. Женен беше. И какво от това? Лош късмет, госпожо Хауърт, помислих си аз, защото възнамерявам да ви отнема съпруга. Бях абсолютно безскрупулна.

От две години не бях и помислила да се обвързвам с мъж. Само мисълта за секс ме отвращаваше. Вече не. Искаше ми се да разкъсам дрехите си насред паркинга и да ти заповядам да ме любиш. Трябваше да се случи; трябваше да те имам. Срещата ми с теб ме накара да забравя цялото си минало на секундата. Ти не знаеше нищо за мен, освен че съм привлекателна жена с избухлив характер. Онова „Магре дьо канар о поар“ можеше най-спокойно да е и стъклена пантофка, донесена от принца. Вече всичко беше различно, ти ми бе донесъл спасение, беше ми донесъл избавление. За минути животът ми се бе променил от кошмар в приказка.

След час наехме стая номер единайсет в „Травълтел“ за първи път.

Звънецът на входната врата звъни. Тичам към вестибюла, мисля, че е Ивон.

Но не е. Младши следовател Селърс е, той беше тук сутринта.

— Не сте си пуснали пердетата — казва следователят. — Видях, че сте будна.

— Просто минавахте случайно с колата покрай къщата ми в два часа посред нощ ли?

Той ме поглежда, сякаш бях задала глупав въпрос.

— Не съвсем.

Чакам го да продължи. Еднакво ме е страх да установя, че си ме зарязал по свое желание, и да разбера, че нещо ужасно ти се е случило.

— Добре ли сте? — пита Селърс.

— Не.

— Мога ли да вляза за малко?

— Мога ли да ви спра?

Той ме следва до всекидневната и сяда на ръба на канапето, шкембето му се разстила върху бедрата.

Стоя права до прозореца.

— Очаквате да ви предложа питие ли? „Овалтайн“? — Не мога да спра да играя. По-силно е от мен. Измислям си реплики и ги изричам със сърдит глас.

— В понеделник сте казали на младши следовател Уотърхауз и на старши следовател Зейлър, че ако отидат в къщата на Робърт Хауърт, ще намерят нещо.

— Какво намерихте? — викам аз. — Намерихте ли Робърт? Той добре ли е?

— Във вторник сте казали на Уотърхауз, че Робърт Хауърт ви е изнасилил. Сега сте загрижена за него.

— Добре ли е той? — Кажи ми бе, копеле гадно! Започвам да хлипам, прекалено съм изтощена, за да се спра.

— Какво си мислехте, че ще намерим в къщата на господин Хауърт? — попита Селърс. — И защо бяхте толкова сигурна?

— Казах ви! Казах на Уотърхауз и Зейлър: видях нещо във всекидневната на Робърт, през прозореца, и получих пристъп на паника. Мислех, че ще умра.

— Какво видяхте?

— Не знам. — Все още в паметта ми зее огромна черна дупка за видяното онзи следобед. Но съм убедена, че видях нещо. За нищо друго не съм била толкова сигурна. Изчаквам, докато се успокоя достатъчно, за да мога да говоря. — Навярно ви се е случвало да видите някой актьор по телевизията, да сте убеден, че знаете името му, но да не можете да се сетите, защото не можете да го извадите от дълбините на паметта си. — Толкова съм изтощена, че не мога да фокусирам погледа си. Селърс ми е като размазано петно.

— Къде бяхте миналата сряда вечерта и четвъртъка? Можете ли да посочите какво сте правили всяка минута от времето си тези два дни?

— Не виждам защо трябва да го правя. Робърт добре ли е? Кажете ми!

Винаги си струва да се бориш, независимо от цената, която трябва да платиш. Повечето хора вече не мислят така. С всеки изминал ден светът става все по-апатичен и коравосърдечен — очевиден симптом за това е всеобщото осъждане на войните, дори на войните за освобождение. Но аз продължавам горещо да вярвам в необходимостта да се боря.

— Как можете да се отнасяте така с мен? — крещя срещу Селърс. — Аз съм жертва, а не престъпник. Мислех, че полицаите правят разлика и вече знаят как да се държат подобаващо с едните и с другите. Очаквах в наши дни да се отнасяте към жертвите със съчувствие!

— Жертва на какво сте вие? — иска да уточни той. — На изнасилване? Или на обстоятелството, че вашият любим е изчезнал?

— Аз трябва да ви питам в какво ме подозирате?

— По ваше собствено признание вие сте ни лъгали. Не можете да очаквате сега да се отнасяме към думите ви с доверие.

— Робърт жив ли е? Само това ми кажете. — Преди три години се зарекох никога повече да не моля никого за нищо. А чуй ме сега.

— Робърт Хауърт никога не ви е изнасилвал, нали, госпожо Дженкинс? Вашето обвинение е било лъжа.

Розовото лице на Селърс е като гумено и цялото е на петна — повръща ми се от него.

— Истина е — упорствам аз. Гардът ми е свален толкова ниско, силите ми са изцедени почти докрай, затова правя най-лесното: крия се.

Това бе първото нещо, което измислих след изнасилването, единственото нещо, което имаше значение за мен, след като се уверих, че насилието, във всичките му фази, вече е приключило и съм оцеляла: как да скрия от света случилото се с мен. Бях убедена, че по-лесно щях да се справя с травмата, отколкото със срама от това, че хората знаят за нея.

Никой никога не е изпитвал съжаление към мен. Постигнала съм най-голям успех в живота в сравнение с всичките ми приятели, всичките ми съвременници. Имам професия, която обичам. Продадох типографски шрифт на „Адоуб“ още докато бях студентка, и използвах парите, за да си създам печеливш бизнес. Хората сигурно си мислят, че имам всичко: творческа работа, която ми носи удовлетворение, финансова сигурност, много приятели, страхотно семейство, красива къща, която си е моя собствена. Допреди изнасилването имах и много гаджета и макар да не съм студенокръвна, те всички като че ли ме обичаха повече, отколкото аз тях. Всичките ми познати ми завиждат. Все ми разправят какъв невероятен късмет имам и че съм била от малцината щастливци с такъв шанс.

Всичко това щеше да се промени, ако знаеха какво ми се бе случило. Щях да стана Горката Наоми. И в представите на всички хора, на които държа, щях завинаги да остана в състоянието, в което бях, когато мъжът ме заряза край „Торнтън Роуд“, след като бе свършил с мен: гола, само с палто и обувки; с лице, омазано със сълзи и сополи, а от тялото ми изтича спермата на непознат.

За нищо на света нямаше да допусна това да се случи. Свалих маската от очите си, огледах се да видя дали ме е видял някой. Пътят беше пуст. Късмет, че няма никой, помислих си тогава. Бързо стигнах до колата си и се прибрах у дома. Докато шофирах, направих всичко възможно да сложа ред в мислите си. Изнесох си лекция колко е важно да подредя всичко в главата си възможно най-бързо. Няма значение как се чувстваш, наставлявах се аз, по-късно ще се тревожиш за това. Засега просто няма да си позволяваш да чувстваш нищо. Опитах се да разсъждавам като войник или наемен убиец. Важно бе единствено да се държа така, сякаш всичко ми е наред, да правя всичко, което обикновено правя, така че никой да не заподозре каквото и да било. Превърнах себе си в лъскав робот, на външен вид досущ като моето предишно аз.

Чудесно се справих с тази задача. Още едно постижение, което повечето хора никога не биха успели да направят. Никой не се досети, нито дори Ивон. Единственото, с което не се справих, бяха гаджетата. На всеки разправях, че искам да се съсредоточа върху работата си за известно време, докато не срещна идеалния партньор. Докато не срещнах теб.

— Облечете се — казва младши следовател Селърс.

Сърцето ми започва да блъска в гърдите.

— Ще ме водите да видя Робърт ли?

— Ще ви заведа в ареста на полицейския участък в Силсфорд. Можете да дойдете доброволно, а мога и да ви арестувам. Вие решавате. — Вижда изумения ми поглед и решава все пак да обясни: — Някой се е опитал да убие господин Хауърт.

— Опитал? Искате да кажете, че не е успял? — Вперила съм поглед в очите му, настоявам за отговор. След, струва ми се, цяла вечност, той най-сетне отстъпва и кимва.

Залива ме победоносно чувство. Намериха те, защото ги излъгах, защото те обвиних в ужасно престъпление, което не си извършил. Какво ли ще каже Ивон, като разбере, че съм ти спасила живота?

11

6 април 2006

Чарли седна пред компютъра на Греъм — спретнат лаптоп на „Тошиба“ — и набра думите Speak out and Survive в диалоговия прозорец на „Гугъл“. Първият резултат, който се появи, бе точно това, което търсеше — организация, предлагаща практическа и емоционална подкрепа на изнасилени жени. Щом се отвори началната страница, Чарли щракна върху „Разкази на оцелели“. Бяха представени под номера. Тя избра номер седемдесет и две.

Саймън бе описал писмото на Наоми Дженкинс като хапливо. Според него наистина бе написано от Дженкинс, но той искаше да разбере какво смята Чарли. Липсвам му, помисли си тя. В душата й се надигна смесица от гордост и щастие. Какво значение има, че иска да се обади на Алис Фенкорт? Ето на кого звъни посред нощ, когато нещо важно го тревожи — на Чарли.

Четеше писмото, изпратено от „Н. Дж.“, и кимаше — наистина звучеше като написано от Наоми, поне доколкото Чарли бе успяла да я опознае. Напълно възможно бе човек, който не иска да бъде наричан нито „госпожо“, нито „госпожице“, да възразява срещу опитите да бъде определян като „оцелял“ след изнасилване. Всъщност имаше логика в аргументите й по този въпрос, но Чарли не беше особено впечатлена от презрението, с което Наоми пишеше за останалите жертви на изнасилване — или оцелели — и за начина, по който се изразяваха. Чарли бе чела само официални показания за случаи на изнасилване, които винаги бяха написани много сухо и просто; така трябваше. Никакви лирични отклонения от рода на сравнението с нескопосан текст на парче стил хевиметъл, което Наоми прави по повод разказите на оцелелите, пуснати на сайта на „Спийк аут енд сървайв“. Макар че и тук жената имаше право.

Личният разказ за изнасилване, направен с терапевтична цел, би трябвало да е много по-различен от показанията, които се дават в полицията — ударението ще пада върху чувствата, а не върху фактите, целта ще бъде да споделиш болката си с други, които са изпитали същото.

Чарли разтри чело. Положителният ефект от четирите бутилки вино, които бе изпила с Греъм и Оливия предишната вечер, бе започнал да отшумява, идваше ред на отрицателния — махмурлукът се настани между веждите и запулсира в челото й. Формално погледнато, бе започнал нов ден — четвъртък сутрин, — но на Чарли й се струваше, че дългата изнурителна сряда още не си е отишла. Изпитваше отвращение към себе си. Именно тя бе настояла да пият повече. Най-безсрамно бе флиртувала с Греъм, бе го поканила в бунгалото и на практика бе прогонила сестра си. Чудесно, Чарли. Беше пришпорвала вечерта безмилостно, размахала свистящ камшик, твърдо решена да прекара най-хубавите мигове в живота си. Каква жалка крава си, помисли си тя.

Греъм се държа страхотно обаче. Като разбра, че е спешно, престана да се шегува, облече се бързо и отключи административната сграда, за да може Чарли да използва компютъра му. Офисът му беше малък и неотоплен, в него имаше място само за двете големи бюра, които се мъдреха вътре. Зад всяко имаше по един стол. В единия край на помещението имаше мишена за стрелички, а в другия — голям охладител за вода. Чарли спомена, че я боли глава, и Греъм хукна да търси лекарства.

— Ако Стеф се върне и те завари тук, ще ти се стъжни — предупреди я той. — Просто не й обръщай внимание. Или я сплаши с мен.

— Че защо ще има нещо против? — попита Чарли. — Нали ти си шефът?

Греъм я погледна глуповато.

— Да, но… отношенията между мен и Стеф са малко сложни.

След толкова години съвместно служебно съществуване със Саймън Чарли беше станала експерт по сложните взаимоотношения. Никога не смесвай работата със секса. Това ли бяха направили Греъм и Стеф? И после всичко ужасно се е объркало? Чарли и Саймън поне още имаха здрава служебна връзка.

Замисли се пак над онова, което й беше казал по телефона. Наоми Дженкинс се оказала права. Нещо наистина се беше случило с Робърт Хауърт. Много лошо, навярно дори фатално. Как бе разбрала Наоми? Дали бе плод на интуицията на влюбения, зачуди се Чарли, или откровение на евентуалния убиец. Ако беше второто, човек трудно можеше да си представи каква беше ролята на Джулиет Хауърт в това. В края на краищата тя бе живяла в една и съща къща с подгизналия в кръв, изпаднал в безсъзнание Хауърт в продължение на близо седмица.

Според Саймън миналата сряда вечерта Хауърт е бил в „Стар ин“ в Спилинг както обикновено. В четвъртък не се е появил на срещата с Наоми в „Травълтел“, значи вероятно е бил нападнат или в сряда, след като се е прибрал от кръчмата, по някое време през нощта, или в четвъртък сутринта, преди да излезе от вкъщи да гони ежедневните си задължения.

Саймън бе в болницата в Кълвър Вели, когато Чарли му се обади. Хауърт беше още жив, но в безсъзнание, и се намираше в интензивното отделение. Още един ден да се бяха забавили, без съмнение е щял да умре. Лекарят се учудил, че е издържал толкова дълго, предвид тежката травма на главата, причинена по обяснението на Саймън от поредица жестоки удари, довели до остър субдурален кръвоизлив, субарахноиден кръвоизлив и мозъчни травми. Хауърт веднага бил подложен на операция, дренирали кръвоизливите, за да намалят налягането в мозъка му, но лекарите не били оптимистично настроени. Саймън също.

— Мисля, че случаят няма да остане дълго в графата „опит за убийство“.

— Знае ли се с какво са нанесени травмите по главата? — попита го Чарли.

— Да — с голям кървав камък. Беше току до него, на пода до леглото, никакъв опит да бъде скрит. Беше целият в косми и кръв. Джулиет Хауърт каза, че двамата с мъжа й го използвали да подпират вратата да не се затваря. — Гласът му заглъхна. — От тая жена тръпки ме побиват — призна той. — Каза ми, че Хауърт си харесал камъка, когато един ден били на разходка край река Кълвър, и го донесъл оттам. Щом открих Хауърт, и тя като се разбъбри… Едва ли не сякаш почувствала облекчение, макар че по нищо не личеше да се е развълнувала особено от случая. Каза, че предишните собственици на къщата заменили всички врати с противопожарни, които се затварят сами…

— И затова трябвало да ги подпират, за да стоят отворени.

— Да, във всяка стая има подпирачка — все такива големи камъни, като онзи, дето е наръбил главата на Хауърт, но всичките са от различни реки. Явно Хауърт е държал на тази идея. Всички тези историйки, цялата тая ненужна информация се лееше от устата й, дори ми изброи тъпите реки! Но като я попитах дали тя е нападнала съпруга си, само се захили срещу мен. И дума не обели.

— Захили ли се?

— Отказва да си вземе адвокат. Сякаш изобщо не й пука какво ще правим с нея. Създава много убедително впечатлението, че е твърдо решена да се забавлява, каквото и да направим.

— Според теб дали тя се е опитала да убие Хауърт?

— Сигурен съм, че е тя. Или по-скоро бих бил сигурен, ако не беше Наоми Дженкинс, която също ни излъга. Отведохме и нея в…

— Криминалистите бяха ли обработили вече къщата? Да не оставите нови отпечатъци, които да ги объркат?

— Не, ние отведохме Дженкинс в ареста в Силсфорд.

— Правилно решение.

— И тя не иска адвокат. Смяташ ли, че двете може да са действали заедно?

Не. Имаше си и аргументи: звучеше прекалено феминистично в стил Телма и Луиз. В реалността двете жени, които обичат изневеряващ мъж, обикновено се обвиняват една друга и се мразят една друга, като и двете продължават да желаят неверника, който излиза сух от водата.

След като прочете разказа на Наоми Дженкинс за изнасилването, Чарли се зачуди какви ли бяха другите изповеди. Докато чакаше Греъм да й донесе нещо за главоболието, реши да прегледа още няколко. Щракна върху седемдесет и три, седемдесет и четири и седемдесет и пет и набързо ги изчете. Всички бяха описания на кръвосмесителни изнасилвания. Номер седемдесет и шест беше за изнасилване от непознат, но бе така похотливо написано, че не остави никакви съмнения у Чарли за автора — явно перверзник от мъжки пол. Можеше ли Наоми Дженкинс да е извратена? Това би могло да обясни защо бе излъгала, че Хауърт я е изнасилил; Чарли бе сигурна, че е излъгала. Но в писмото на Наоми, пуснато в интернет, нямаше похотливи подробности. А нямаше да й е трудно да включи няколко — в показанията й имаше достатъчно такива подробности по думите на Саймън, значи, ако е фантазьорка, защо не е описала изцяло фантазията си, когато е решила да я разпространява чрез интернет? Чарли искаше сега да е в участъка в Силсфорд, за да може да зададе всички тези въпроси на Наоми и да я гледа в лицето, докато отговаря.

Вратата се отвори и в стаята влезе Стеф. Беше облечена с други дрехи в сравнение с последния път, когато Чарли я видя, но облеклото й пак включваше дънки, този път черни, които стигаха точно до под щръкналите кости на ханша й. Как не й се свличаха надолу, един господ знаеше?

Дънките, които носеше предния ден, бяха същите. Направо да й видиш окосмяването, помисли си Чарли. После се поправи: жена като Стеф сигурно епилираше всичко или ако оставяше нещо, то щеше да е във формата на сърце или друга подобна дивотия.

Отблизо шарената коса на Стеф изглеждаше смешно — все едно няколко птици с различни стомашни проблеми едновременно си бяха изпразнили червата върху главата й. Косата й стърчеше на странни твърди кичури и неравни шипове, оформени с гел — прическа, която беше прекалено натруфена за всяка ежедневна ситуация. Подобно нещо човек очаква да види само на модно ревю. А пък за такъв случай щеше да е направена далеч по-добре.

Дебел пласт фон дьо тен покриваше кожа с лош цвят, предположи Чарли. Устните на Стеф, подобно на косата, бяха боядисани в няколко цвята: розово и лъскаво по средата с тънка червена линия отвътре и още по-тънка черна линия. Като тръгна из стаята, се чу дрънчене и Чарли забеляла златни гривни по ръцете й.

— Това е нашият компютър — избухна Стеф моментално. — Не можете да го използвате.

— Греъм каза, че мога.

Стеф се нацупи — лъскавите й устни се вдигнаха нагоре и хлътнаха навътре.

— Къде е той?

— Отиде да потърси болкоуспокояващи. Имам главоболие. Вижте, възникна нещо спешно в службата и Греъм каза, че няма нищо против да…

— Не може така. Не е разрешено гостите да използват компютъра.

— Къде закарахте сестра ми? — попита Чарли. — В хотел ли?

— Тя настоя да не ви казвам. — Стеф зачопли зъбите си с един от дългите си нокти, върху които имаше залепено нещо като малък диамант по средата. — Греъм изчука ли те вече или какво? — изтърси тя. — Тази вечер в бара щяхте да се изядете с очи.

Чарли онемя от изумление.

— Нямаше да те пусне тук, ако не те е чукал или не възнамерява да го направи. Само да те предупредя: ако го е направил или ако го прави, ще ми разкаже всичко. Всичко. Винаги ми казва. Няма да си първата гостенка, минала през оная му работа, далеч няма да си първата. Колко са му минали през ръцете. Прави импресии от звуците, които издават в леглото. Много са смешни! — Стеф изпръхтя и скри уста с ръка.

Ако Греъм не се беше появил в този момент, Чарли щеше да иде да я цапне през лицето.

— Какво става? — обърна се той към Чарли. Държеше опаковка „Нурофен“. — Какво ти каза тя?

— Само й казах, че не може да използва компютъра — изпревари я Стеф.

— Напротив, може. Разкарай се и гледай да поспиш — посъветва я мило, — че утре те чака цял ден слугуване. Ще започнеш със закуска в леглото за мен и сержанта — и Греъм вдигна брадичка към Чарли. — Истинска английска закуска. В нейното легло имам предвид. Там ще бъдем и двамата. Нали така, сержант?

Чарли се втренчи в екрана на компютъра и се сви зад него.

Стеф блъсна Греъм настрани.

— Тръгвам си — обяви тя.

Докато вървеше към вратата, Греъм запя с висок глас:

— White lines going through my mind…11 — явно искаше Стеф да го чуе. Чарли позна песента — беше се въртяла в класациите през осемдесетте години на миналия век. Май беше на Грандмастър Флеш.

Вратата се затвори с трясък.

— Съжалявам — Греъм изглеждаше засрамен. — Не можеш да си представиш колко ме дразни.

— О, мога — увери го Чарли, все още изумена от онова, което Стеф й беше казала.

— Не се ли вижда какво клише е? Олицетворение на злата слугиня, като госпожа Данвърс от „Ребека“ — гледала ли си го?

— Чела съм я.

— О, ученото си е учено, нали, шефе! — Греъм целуна Чарли по косата.

— Стеф да не се дрогира с кока?

— Не. Защо? На такава ли ти прилича?

— Ти пя за белите линии — в тази песен се пее против злоупотребата с наркотици.

Греъм се засмя.

— Това си е шегичка между нас двамата. Не се тревожи, утре ще си получим закуската, ще видиш. Тя е послушен уличен помияр.

— Греъм…

— Сега чаша вода, за да можеш да си изпиеш хапчетата. — Обърна се към охладителя за вода. — Няма чаши. Чудесно. Ще трябва да донеса от склада. Ей сегичка идвам. Ако чудовището се върне, знаеш коя песен да запееш. — Той намигна и изчезна, оставяйки вратата широко отворена.

Чарли въздъхна. Вече беше изключено да спи с Греъм и да рискува да я обсъжда с персонала. Върна се пак към уебстраницата на „Спийк аут енд сървайв“. Ще прочете писмото на Наоми Дженкинс още веднъж и после ще се върне в бунгалото да се просне в леглото. Сама.

Прозина се шумно и хвана мишката. Ръката й се хлъзна и вместо да щракне върху разказ номер седемдесет и две, погрешка избра номер трийсет и едно.

— По дяволите — измърмори тя. Опита се да се върне на предишния екран, но компютърът на Греъм беше забил.

Натисна контрол, алт и дилийт, но нищо не стана. Явно е време да се откажа, уморено си помисли тя. Греъм ще си оправи компютъра, като се върне; тя щеше да го остави както си е — парализиран.

Тъкмо да стане от стола и погледът й се спря върху нещо. Дума на екрана пред нея: „театър“. Мина малко време, докато проникне в заспалия й мозък. Но когато проникна, я накара да подскочи и шумно да поеме дъх. Примига няколко пъти да види дали не си въобразява. Но не, там си беше, в разказ на оцеляла номер трийсет и едно. Малък театър. Сцена. И няколко реда по-надолу — думата „маса“. Изскочи от екрана и черните й букви затанцуваха пред очите на Чарли. Публика, вечеря. Всичко присъстваше, всички подробности от показанията на Наоми Дженкинс за нейното изнасилване, които Саймън й беше споменал по телефона. Чарли погледна датата — 3 юли 2001. Най-отдолу пишеше: „Име и адрес на електронната поща недостъпни.“

Набра номера на мобилния на Саймън — заето. По дяволите. Позвъни в Криминалния отдел. Дано да има някой, дано, дано, дано.

След четиринайсет позвънявания — преброи ги — Гибс вдигна телефона. Чарли си спести всички любезности, този тип и без това беше опериран от тях през последните дни.

— Свържи се с Националния криминален отдел в Брамсхил — нареди му тя. — Изпрати им по факса показанията на Наоми Дженкинс за изнасилването й и поискай да проверят има ли други подобни случаи където и да било в страната.

Гибс изсумтя.

— Защо? — попита той грубо, сякаш едва сега му бе хрумнало, че може все пак да има основателна причина.

— Защото Наоми Дженкинс наистина е била изнасилена и не е била единствената. Това е серийно престъпление — Чарли изрече думите, от които се ужасява всеки следовател. — Предай на Саймън и на Прауст, че се прибирам.