Ранима близост

22

Събота, 8 април

Във филмите преследването на кола винаги изглежда трудно. Ако шофьорът отпред знае, че го следят, прави резки завои по скрити странични пресечки, изскача в разни ниви, лети за кратко във въздуха, което накрая завършва с метални трясъци и пожари. Ако преследваният не знае, тогава се появяват други препятствия: светофари, които светват червено в най-неподходящия момент, големи тирове, които задминават преследвача и закриват цялата му видимост.

Аз обаче имам късмет засега. Нищо от тези неща не ми се е случило. Карам след сребристото ауди на сержант Зейлър. Минах покрай нея, като отивах към полицейския участък да говоря именно с нея. Тя отфуча в обратна посока, явно много бързаше. Аз направих обратен завой с три маневри насред улицата, като блокирах движението и в двете посоки, и потеглих след нея.

Чарли Зейлър май не ме е забелязала. През цялото време, докато излязохме от центъра на града, карах точно зад нея. Шофьорите в Спилинг не те изпреварват, само и само да се заврат пред твоята кола. Повечето хора са се запътили към някой местен базар за антики или произведения на занаятите. Единственият шофьор на пътя, който кара припряно, е сержант Зейлър. И аз, защото не искам да рискувам да я изгубя от погледа си. Внимавам да не се увеличи дистанцията между моята кола и нейната. Ако тя изпревари някого, аз веднага правя същото и се държа плътно зад нея.

На второто кръгово кръстовище в края на Хай Стрийт тя поема по първата пресечка вляво. Това е пътят за Силсфорд, който се вие в продължение на километри из провинцията, тъмен като тунел заради надвисналите от двете му страни дървета. Бърникам радиото и разсеяно търся някаква силна музика, за да не оставам насаме с мислите си, когато тя отново завива. Надясно този път. И аз завивам натам. Намираме се на малка улица с тухлени къщи с тераси, всичките отделени от пътя е мънички квадратни дворчета пред входа им. Някои са боядисани отвън в ярки цветове: нефритено зелено, лилаво, жълто.

Коли са спрени и по двете страни на улицата и свободните места за паркиране са малко. Сержант Зейлър паркира на тласъци и излиза от аудито. Зървам лицето й — плакала е. И то много. Изведнъж разбирам, че тя не е тук по работа. Тук живее; нещо лошо се е случило и тя се прибира вкъщи.

Блъсва вратата на колата и отваря червената дървена порта, без да си прави труда да заключва аудито. Аз оставам в колата насред улицата на сержант Зейлър, но тя не ме забелязва. Имам чувството, че изобщо нищо не забелязва около себе си.

По дяволите. Нямам ни най-малка представа какво да правя сега. Ако се е случило нещо лошо, някоя семейна трагедия, тя няма да иска да говори с мен. Но при кого другиго да отида? При младши следовател Уотърхауз? Няма да успея да го убедя да ме заведе отново в болницата, за да те видя, каквато и информация да му предложа в замяна. Усещам антипатията му към мен всеки път, когато съм в една стая с него.

Глупости. Колкото и да е разстроена сержант Зейлър, каквато и да е причината, тя е полицаят, който отговаря за твоя случай. Аз имам нова информация, която знам, че ще поиска да чуе каквото и да е състоянието й в момента.

Паркирам на едно от малкото свободни места край бордюра и отивам пеша до къщата й. Тя е по-малка от моята, което поражда странно чувство на вина у мен. Смятах, че живее в някоя много по-голяма и по-величествена сграда от моята къща, защото е представител на властта. Не че винаги съм се съобразявала с нейната власт. Няма да се съобразя и сега, ако каже, че не иска да ме заведе при теб. Аз не се променям, Робърт. Единственото, което има значение за мен, си ти, сега и завинаги.

Звъня на вратата и никой не ми отваря. Тя не знае кой е, не знае, че съм я видяла да влиза. Звъня пак и този път държа бутона натиснат по-дълго.

— Махай се! — крещи тя. — Остави ме на мира, който и да си.

Звъня пак. След няколко секунди през матовото стъкло на входната врата виждам неясната й фигура да идва към мен. Отваря и ме поглежда ужасено. Аз съм последният човек, който би искала да види. Не ми пука. Смятам отсега нататък да не допускам да ме разстройват дребни неща. Ще се наслаждавам на усещането да не ми пука. Като жена ти. Двете с нея не делим само теб, Робърт, имаме и други общи неща, нали така?

— Наоми. Какво правиш тук? — Очите на сержант Зейлър са мокри и подути, носът й е червен.

— Бях тръгнала към вас, но вие минахте покрай мен с колата и аз ви последвах. — Не казвам нищо за очевидната мъка, която изпитва в момента, защото предполагам, че тя би предпочела да не забелязвам.

— В момента не съм на работа — уточнява тя.

— Виждам.

— Не, имам предвид… Не работя. Така че за каквото и да си дошла, ще трябва да почака. — Опитва се да затвори вратата, но аз й попречвам с ръка.

— Не може да чака. Важно е.

— Тогава намери младши следовател Уотърхауз и му го кажи. — Натиска вратата с цялата си тежест и пак се мъчи да я затвори. Правя крачка напред, за да вляза във вестибюла.

— Разкарай се от къщата ми, ненормалнице — вика тя.

— Имам да ти кажа някои неща. Знам какво видях през прозореца на Робърт, защо получих пристъп на паника…

— Кажи на Саймън Уотърхауз.

— Знам и защо Джулиет се държи така. Защо не иска да ви съдейства и защо не й пука, че искате да й лепнете опита за убийство на Робърт.

— Наоми… — Сержант Зейлър пуска вратата. — Като се върна на работа, когато и да стане това, няма да работя по случая на Робърт Хауърт. Много съжалявам и не ми се иска да го приемаш лично, но вече нямам желание да разговарям с теб. Не искам нито да те виждам, нито да говоря с теб повече. Разбираш ли? Сега ще си отидеш ли?

Сърцето ми се свива от ужас.

— Какво се е случило? С Робърт ли нещо? Жив ли е?

— Да. Все така е. Моля те да си вървиш. Саймън Уотърхауз ще…

— Саймън Уотърхауз ще ме гледа като че съм дошла от Марс, както винаги! Ако ме отпратиш, няма да говоря с него, нито с когото и да било. Никой от вас няма да узнае истината.

Сержант Зейлър ме избутва на улицата и се кани да блъсне вратата под носа ми.

— Джулиет не е замесена в изнасилванията — викам аз, застанала в двора. — Ако това е бизнес, тя няма нищо общо с него. Никога не е имала.

Тя ме гледа и чака.

— В театъра… имаше прозорец — едва изговарям думите, не ми стига въздух. — Виждах го, когато лежах вързана за леглото. Виждах какво има отвън. Беше съвсем близо, на не повече от няколко метра. Спомних си, че съм видяла нещо през този прозорец едва тази нощ, след ужасен кошмар. Досега знаех само, че съм видяла прозореца и нищо повече. Нямах представа, че съм забелязала и друго нещо, но явно съм и видяното се е загнездило в подсъзнанието ми…

— Какво видя? — пита сержант Зейлър.

Иска ми се да завия от облекчение.

— Къщичка. Бунгало. — Спирам, за да си поема дъх.

— Има хиляди бунгала — казва тя. — Театърът може да е навсякъде.

— Не и като това. Много е особено. Но не е там въпросът. — Не мога да изговоря думите толкова бързо, колкото ми се иска. — Виждала съм тази къщичка и след това, след нощта, в която ме нападнаха. Видях я през прозореца на Робърт. Един от моделите на Джулиет, в шкафа със стъклените врати. Същата къщичка е — онази, която видях през прозореца, докато ме изнасилваха. Направена от тухли, които приличат на камъни, ако има някакъв смисъл в това. На цвят са като камък — вероятно са направени от натрошен камък. И не са гладки. Като ги гледаш, имаш чувството, че ще са грапави на пипане. Трудно е да се обясни, ако не си ги виждал. Боядисани са в кралско синьо, синя входна врата, завършваща с арка…

— … и три прозореца над вратата, също завършващи с арка?

Кимвам. Не си правя труда да питам — знам, че няма да ми отговори.

Чарли Зейлър взима якето си от закачалка във вестибюла и вади ключовете за колата от джоба си.

— Да вървим — нарежда тя.

Известно време пътуваме в пълно мълчание — без въпроси и без отговори. Толкова много има за казване; откъде да започнем? Отново сме на Хай Стрийт, завиваме по „Олд Чапъл Брасъри“, после по „Чапъл Лейн“.

Обещавам никога да не ходя у вас.

Нямам желание да съм тук. Ти не си тук.

— Искам да ме заведете да видя пак Робърт в болницата — казвам аз.

— Забрави — отсича тя.

— Да не би да си навлякохте неприятности миналия път? Затова ли сте толкова разстроена? Имате проблеми в работата ли?

Тя се смее.

Къщата на „Чапъл Лейн“ номер три все още е обърната с гръб към улицата. Позволявам си да се позабавлявам със странна фантазия: че само преди секунди къщата ти е била обърната с лице към улицата, приветлива и отворена; но щом ме е видяла, се е врътнала с гръб. Знам коя си. Остави ме на мира.

Сержант Зейлър паркира неумело и задира гумите на аудито в бордюра.

— Трябва да ми покажеш тази глинена къщичка — казва тя, — да разберем дали наистина е там, или е плод на въображението ти. Смяташ ли, че е възможно да получиш нов пристъп на паника?

— Не. Страхувах се да осъзная какво съм видяла — на това се съпротивляваше съзнанието ми. Снощи приключих с пристъпите на паника. Да бяхте видели чаршафите ми — щяхте да си помислите, че са падали в басейн.

— Да вървим.

Заобикаляме къщата ти. Всичко е както си беше в понеделник — занемарените боклуци в градината, красивата панорамна гледка. Колко ли пъти си стоял тук с Джулиет, върху мъртвата или умираща трева, заобиколен от останките на своя живот, и си искал да избягаш и да се потопиш сред красотата, която си виждал съвсем ясно, но не си могъл да стигнеш?

Повеждам сержант Зейлър към прозореца. Заставаме пред стъклото и аз й посочвам шкафа, изправен до стената. Моделът на бунгалото със синята сводеста врата е там, на втория рафт долу.

— Къщичката до свещта — пояснявам и се чувствам толкова изненадана, колкото бих била, ако я нямаше в шкафа. Но предполагам лесно може да се вземе за изненада внезапното осъзнаване на случило се важно събитие.

Чарли Зейлър кимва. Обляга се на твоята задна стена, вади пакет цигари от джоба си и запалва. Бузите и устните й са пребледнели. Глиненото бунгало й говори нещо, но не знам какво и се боя да питам.

Тъкмо се каня да спомена отново за желанието си да те видя пак в болницата, но тя ме изпреварва.

— Наоми… — От изражението й разбирам, че предстои нов шок. Стягам се да посрещна удара. — Знам къде е тази къща. Сега ще се кача в колата и ще отида там. Мъжът, който те е изнасилил, ще бъде там, когато пристигна. Ще го накарам да си признае дори ако трябва да му вадя ноктите с пинсети един по един.

Мълча. Боя се да не е полудяла.

— Ще те оставя на стоянката за такси.

— Но от къде… какво…?

Върви към портата ти, към пътя. Няма да спре, за да отговаря на въпросите ми.

— Чакайте — викам след нея и тичам да я настигна. — Идвам с вас. — Стоя, където Джулиет стоеше в понеделник. Сержант Зейлър стои на мястото, където бях аз. Хореографията е същата, изпълнителите са други.

— Това би било неразумно и от твоя, и от моя гледна точка — възразява тя. — Поставяме на карта твоя живот и здравето ти, и моята кариера.

Ако отида с нея на онова място, където и да е то, и видя онзи мъж, после каквото и да се случи, никога няма да се смятам за страхливка.

— Не ме интересува — заявявам аз.

Чарли Зейлър вдига рамене.

— И мен — признава тя.

23

8 април 2006

— Някой да е виждал Чарли? — викна Саймън. Толкова беше притеснен, че не можа да изчака Селърс и Гибс да се приближат още няколко метра, ами надигна глас по-високо от обикновено.

— Тъкмо теб търсехме — Селърс спря до машината за напитки до вратата на стола и пъхна ръка в джоба за монети.

— Нещо става с нея — каза Гибс. — Нямам представа какво. Говорих с нея преди малко…

— Спомена ли истинското име на Робърт Хауърт?

— Да, бях започнал да й…

— По дяволите! — Саймън потърка замислено ръба на носа си. Това бе сериозен проблем. Какво да разкрие от него пред Селърс и Гибс? Лаурел и Харди, помисли си той. Но се налагаше да им каже.

— … Тъкмо й съобщавах, че истинското име на Хауърт е Робърт Анджили и тя хукна — обясняваше Гибс. — Напусна сградата, влезе в колата и замина. Никак не изглеждаше добре. Какво става?

— Не можах да я намеря. И вас не можах да ви намеря — свъси вежди Саймън. — Мобилният й телефон е изключен. А тя никога не го изключва — познавате Чарли, държи винаги да е във връзка и никога не заминава, без да ми каже къде. Затова се обадих на сестра й.

— И? — подкани го нетърпеливо Селърс.

— Лоша работа. Тази отпуска, която Чарли наскоро прекъсна и трябваше да прекарат в Испания…

— Е, не са ли я прекарали в Испания? — учуди се Гибс, той си знаеше, че сержант Зейлър се е върнала от Испания, когато случаят Робърт Хауърт започна да става прекалено заплетен.

— Хотелът не ставал, затова тя и Оливия го напуснали и си направили резервация на друго място: Луксозни бунгала „Силвър Брей“ в Шотландия.

Селърс рязко вдигна глава и разля горещия шоколад по пръстите си.

— По дяволите! — изсъска той. — Бунгалата „Силвър Брей“ ли? Същите, които върти братът на Робърт Хауърт ли? Аз току-що написах това име в бележника си, преди десет минути.

— Същите — мрачно потвърди Саймън. — Оливия смята, че Чарли и Греъм Анджили са… започнали някаква връзка.

— Та тя едва ли е прекарала там повече от ден!

— Знам. — Саймън реши, че не е нужно да разправя на Селърс и Гибс останалата част от историята, която чу от Оливия Зейлър: че Чарли си бе измислила несъществуващ интимен приятел на име Греъм, за да накара Саймън да ревнува, и когато срещнала един истински Греъм, побързала да се възползва от шанса да превърне измисления Греъм в истински. Всичко това му идваше в повече и не можеше да разсъждава над него сега.

Реши да се придържа към фактите.

— Наоми Дженкинс погрешка ни даде визитна картичка на бунгалата „Силвър Брей“, когато дойде в понеделник да съобщи за изчезването на Хауърт. Мислеше, че ни дава своя визитка. Чарли задържа картичката, след като Наоми си отиде — показа ми я и спомена, че имало някаква специална оферта в момента. Очевидно след като са видели, че хотелът в Испания е пълен боклук, тя се е сетила за бунгалата.

— Чакай малко — обади се Гибс и посегна към чашата на Селърс. Селърс въздъхна, но му я даде. — Значи Наоми Дженкинс е имала визитка на брата на Хауърт? Да не би да е знаела в такъв случай истинското име на Хауърт? Запознавала ли се е със семейството му?

— И тя не отговаря на мобилния си телефон — каза Саймън. — Но според мен не е знаела. Отчаяно искаше да започнем да търсим Хауърт и да го намерим колкото може по-скоро. Ако знаеше, че има брат — или че си е сменил името, — щеше да ни каже, когато дойде в понеделник. Каза ни всичко, което знаеше, за да ни помогне да го намерим.

— Сигурно е знаела — настоя Селърс. — Не може да е съвпадение. Какво? Ей така случайно си носи в чантата визитна картичка на брата на своя любовник, макар да не знае, че е такъв? Глупости!

Саймън кимаше.

— Не е съвпадение. Изобщо. Току-що погледнах уебсайта на „Силвър Брей“. Познайте кой го е правил?

— Никаква представа — сви рамене Селърс.

Гибс обаче реагира светкавично:

— Най-добрата приятелка и квартирантка на Наоми Дженкинс проектира интернет сайтове.

— Уцели от раз — кимна Саймън. — Ивон Кочин. Тя е направила уебсайта на „Силвър Брей“. Тя е направила и сайта на Наоми Дженкинс, за бизнеса й със слънчеви часовници. — Почака с надеждата да види по лицата им прозрение, но видя само недоумение. Явно не бяха дозрели. Саймън имаше нюх за заплетените ситуации, а те не, това беше причината.

— Слушайте — започна той, — Робърт Хауърт е изнасилил Пру Келви. Това е доказано. Също така знаем, че не е извършил другите изнасилвания. Не е изнасилил Наоми Дженкинс, нито Санди Фрийгард, но някой го е направил, някой, с когото Хауърт е работил, тъй като сцената на местопрестъплението е идентична.

— Искаш да кажеш, че е брат му Греъм Анджили? — попита Селърс. Той все още чакаше Гибс да му върне чашата.

— Адски се надявам да греша, но едва ли. Ако Анджили е другият изнасилвач, това би обяснило от къде знае толкова много за Наоми Дженкинс. В нейния уебсайт има лична информация, адресът й е там, понеже това е и бизнес адресът й. Убеден съм, че точно по този начин я е избрал за жертва: от списъка на предишните клиенти на Ивон Кочин. Ако Кочин е направила сайта на Дженкинс преди този на Анджили, спокойно може да му е казала да погледне някои сайтове, проектирани от нея — да види как работи.

— Мамка му — тихо изруга Селърс.

— Пру Келви и Санди Фрийгард — започна Гибс.

— Санди Фрийгард е писателка и си има собствен уебсайт, съдържащ лична информация и снимки, също като на Дженкинс. А компанията, за която е работила Пру Келви, има отделна уебстраница за всеки член от персонала си, в която се дава лична и професионална информация, има и снимка. Ето как Анджили и Хауърт са узнавали толкова много за тях.

— Наоми Дженкинс е била изнасилена преди Келви и Фрийгард — отбеляза Гибс.

— Именно. — Саймън бе минал по същия път на логиката само преди минути. — Може да е била повратната точка за Анджили и Хауърт. Те продават билети за изнасилвания на живо поне от 2001 година насам. Знаем това от датата в разказ номер трийсет и едно. Както и да са подбирали жертвите си в началото, всичко се е променило, предполагам, когато Анджили си е направил уебсайт за комплекса с бунгалата. Ако Ивон Кочин му е казала да погледне някои сайтове, изработени от нея, включително сайта на Наоми Дженкинс…

— Доста голямо ако — вметна Селърс. — Ами ако сайта за бунгалата е направен преди този на Дженкинс?

— Ще проверя — вдигна рамо Саймън. — Но едва ли. Така Греъм Анджили е разбрал за Наоми Дженкинс. Сигурно е осъзнал, че в интернет има още стотици потенциални жертви със свои собствени сайтове. Но не е могъл да изнасилва само жени, за които Ивон Кочин е правила дизайна, нали? Би станало прекалено очевидно, твърде рисковано. Така двамата се разделят — той и Хауърт — и започват да търсят сайтове на успели в професията си жени…

— Със снимки, за да са сигурни, че им харесват — добави Гибс. — Копелета извратени.

Саймън кимна.

— Сайтът на Санди Фрийгард е направен от „Пегас“. Друга компания е изработила сайта на фирмата, за която е работила Келви — току-що говорих със заместник-директора по телефона.

— И как се вмества сержантът в тази схема? — попита Селърс. Пръстите му претърсваха джоба за още монети, но напразно. Гибс бе изпил горещия му шоколад и го доказваше с тънката ивица кафеникава пяна по горната си устна.

— И дотам ще стигна след малко — обеща Саймън, макар да му се искаше да отлага колкото се може размислите върху тази страна на нещата. — Наоми Дженкинс е взела визитката на „Силвър Брей“ от Ивон Кочин. Нямала е никаква представа, че бунгалата може по някакъв начин да са свързани с Робърт Хауърт.

Селърс и Гибс го погледнаха скептично.

— Помислете малко. Кочин работи успешно с Греъм Анджили. Помогнала му е да развие бизнеса си. Той непременно би й пратил куп картички, за да ги раздава на хората. Наоми е взела една и си е помислила — както всеки би си помислил, — че „Силвър Брей“ е просто курорт, за който нейната приятелка е проектирала уебсайт. Изобщо не е знаела, че братът на нейния женен приятел е собственик и управител… — гласът на Саймън заглъхна.

— Нито, че същият този брат е мъжът, който я е отвлякъл и изнасилил — довърши Гибс.

— Точно така. В този случай няма съвпадения, нито едно. Всяко нещо в тази бъркотия има своето логично обяснение, всичко е свързано — Дженкинс, Хауърт, Анджили, Кочин, визитката…

— А сега и нашият сержант — загрижено добави Селърс.

— Да — въздъхна Саймън дълбоко. Имаше чувството, че гръдният му кош е пълен с бетон. — Чарли получи визитката от Наоми Дженкинс. Не е знаела, че Греъм Анджили има нещо общо с Робърт Хауърт, научила е, когато ти си й казал истинското име на Хауърт — погледна той към Гибс.

— Майка му стара. Сигурно веднага си е помислила, и тя като теб, че е много възможно Анджили да е другият изнасилвач. И ако е спала с него…

— Затова е хукнала толкова бързо — завъртя глава Саймън. — И сега сигурно не е на себе си.

— Чувствам се като лайно — призна Гибс. — Напоследък доста й вгорчавах живота.

— И не само на нея — Селърс погледна към Саймън и вдигна вежди.

— Добре де. Ама вие двамата си го заслужавате. Тя не.

— Я си гледай работата! Аз нищо не съм направил — възрази Селърс.

Саймън имаше будна — някой дори би казал прекалено будна — съвест. Винаги усещаше, когато постъпи зле. Последния път, когато се вгледа в съвестта си, не откри нито един грях в графата с надпис „Крис Гибс“, но имаше цяла поредица под името на Чарли Зейлър.

— Женя се през юни. И двамата сте поканени. Този ще ми е кум — врътна брадичка Гибс към Селърс. — А той ще си развява байрака някъде по света с тайната си любовница една седмица преди това. Не съм чул да организира ергенска вечер. Сигурно ще си седя сам и ще гледам някоя тъпотия по телевизията в нощта, преди да се откажа с подписа си от свободата, а той ще изтърсва куфара си от празните опаковки на презервативи…

— Недей така — започна да се защитава Селърс, но гледаше доста глуповато. — Не съм забравил за твоята ергенска вечер. Само дето бях малко зает. — Саймън забеляза лека червенина да розовее по бузите му.

— Да бе — зает да мислиш за оная си работа, както обикновено — застреля го Гибс.

— Това може да почака — спря ги Саймън. — Има по-важни неща, за които да се тревожим, и не можем сега да ти наемаме стриптийзьорки и да мислим как ще те завържем гол за някоя улична лампа. В момента здравата сме загазили.

— И какво ще правим? — попита делово Селърс. — Къде е сержантът?

— Оливия каза, че Чарли е оставила съобщение на телефонния й секретар с молба да иде у тях довечера, значи явно смята да си е вкъщи тази вечер, макар сега да не си е у тях. Аз ще ида да поговоря с нея. Междувременно… — Саймън се стегна. Сега можеха и двамата да му кажат да си гледа работата. И щяха да са в правото си. — Знам, че не бива да ви моля, но… има ли шанс да не докладвате за това развитие на нещата на Снежния човек?

Очите на Селърс се разшириха.

— Мамка му. Прауст ще побеснее, като… Мамка му. Сержантът и главният заподозрян…

— Ще й отнемат случая — въздъхна Саймън. — Аз ще се опитам да я убедя сама да съобщи на Прауст. Ще намери начин, тя не е глупава — каза го, колкото да си вдъхне увереност. — Сега навярно е в шок и има нужда да остане малко насаме със себе си, за да осмисли нещата. — Не му се мислеше какво ще стане, ако Прауст разбере, преди Чарли да му е казала.

— Как можем да го запазим в тайна? — зачуди се Гибс. — Прауст пита за сержанта на всеки пет минути. Какво да му казваме?

— Няма да ви се наложи, защото заминавате за Шотландия. — За изненада на Саймън нито Селърс, нито Гибс оспориха правото му да се разпорежда. — Доведете Греъм Анджили и жена му Стефани. Аз ще се оправя с Прауст. Ще му кажа, че Чарли е отишла в Йоркшир да говори със Санди Фрийгард, защото имаме нов заподозрян за насилието, извършено срещу нея. Прауст няма да се усъмни. Знаете го какъв е — сутрин е опасен, когато има най-голямо желание да намери недостатъци на някой. — Видя израженията на лицата им и вдигна рамене: — Вие имате ли по-добри идеи? Ако му кажем, че Чарли се е самоотлъчила, ще влошим положението й, което едва ли ще й е от полза.

— А ти какво ще правиш, докато ние преследваме някакъв извратеняк в шотландската провинция? — попита Гибс подозрително.

— Ще говоря с Ивон Кочин и после с Наоми Дженкинс, ако успея да я намеря.

Селърс поклати глава.

— Ако Снежния човек разбере, и тримата ще изнасяме лекции по пожарна безопасност в някое начално училище, преди да е свършила седмицата.

— Хайде да не се отписваме предварително — пресече вайкането му Саймън. — Чарли със сигурност си дава сметка, че ни е поставила в ужасна ситуация. Бас ловя, че до около час ще се появи. Проверете за всеки случай в „Кафявата крава“ да видите дали не е там, преди да тръгнете за Шотландия. И ако е там, ми се обадете.

— Да, шефе — отвърна саркастично Гибс.

— Това не е шега. — Саймън се втренчи в обувките си. Мисълта, че Чарли е имала любовна връзка с Греъм Анджили — който бе много вероятно да е садистично чудовище, изнасилвач, — го притесняваше повече, отколкото той би могъл да разбере или обясни. Имаше чувството, че му се е случило едва ли не на него, че той е бил поруган от Анджили. И ако той се чувстваше по този начин, не му се мислеше как се чувства Чарли.

В коридора се появи униформен полицай и се насочи към тях. Разговорът секна изведнъж и тримата следователи потънаха в тишината на мълчаливия си заговор, докато полицай Мийкин приближаваше.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза Мийкин, макар да прекъсваше единствено смутеното мълчание на Саймън, Селърс и Гибс. Полицаят се обърна към Саймън. — Някоя си Ивон Кочин иска да се срещне с вас или сержант Зейлър. Поканих я в стая за разпити две.

— Още едно съвпадение — изръмжа Гибс. — Ще ти спести разкарването.

— Каза ли за какво става въпрос? — обърна се Саймън към Мийкин, а зад гърба си чу Селърс да се връща на стара тема: „Щях да ти организирам тъпата ергенска вечер. И ще ти я организирам.“

— Приятелката й изчезнала. Разтревожена е, защото последния път, когато я видяла, била много разстроена. Това ми каза.

— Добре, Мийкин. Идвам след минута.

Младият полицай си тръгна.

— Разстроена, изчезнала — Саймън изгледа Селърс и Гибс, — това говори ли ви нещо?

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. — Първата мисъл на Саймън, след като чу думите на Мийкин, бе прекалено абсурдна и параноична, за да си струва да я споделя със Селърс и Гибс. Щяха да си помислят, че се побърква. Реши да не рискува. — Нямам представа — вдигна рамене той, — но ако си падах по басовете, щях да се обзаложа, че това е поредното нещо, което не е съвпадение.

— Защо да не ми каже къде отива? — чудеше се Ивон Кочин. — Бяхме се сдобрили, тя не ми се сърдеше вече, сигурна съм…

— И няма вероятност да сте я обидили с нещо — каза Саймън. Разговаряха от няма и три минути, а той вече се дразнеше от начина, по който Кочин кършеше ръце и хапеше устни. Сякаш повече я притесняваше как би й се отразило необяснимото отсъствие на приятелката й, отколкото възможността Наоми да е в опасност.

Саймън току-що бе чул, от втора ръка, теорията на Наоми Дженкинс, че Робърт Хауърт е приготвял храната за публиката, наблюдавала показните изнасилвания. Възможно беше, предположи Саймън, и основателна причина Хауърт да премълчи пред Дженкинс, че някога е бил готвач. Това, което Саймън не можеше да разбере, колкото и да се опитваше, бе защо Хауърт е търсел близки отношения и със Санди Фрийгард, и с Наоми Дженкинс, след като е знаел, че брат му ги е изнасилил. Припомни си записите на двата разговора между Наоми и Джулиет Хауърт. Двамата с Чарли бяха прослушали отново касетите само преди няколко часа. „Той не поддържа връзка с никой от близките си. Робърт официално е черната овца в семейството.“ Но ако семейството му се състои от сериен изнасилвач, пачавра, която продава по телефона секс на непознати, и побойник расист, член на Националния фронт…

Саймън усети как го обзема възбуда — в главата му се раждаше нова теория. Ако Робърт Хауърт бе черната овца в такова пропаднало семейство, не означава ли за човек с нормална етична преценка, че той всъщност е бил бяла овца? Единственото добро нещо, произлязло от лошо семейство?

Саймън умираше от желание да поговори с Чарли. Нейният скептицизъм бе сериозно изпитание за всичките му теории. Без нея все едно му липсваше половината мозък. Сигурно грешеше, но все пак… дали би могло Робърт Хауърт, знаейки какво прави брат му Греъм с тези жени, да е решил да издири поне някои от тях и да се опита да им помогне?

Защо просто не е отишъл в полицията? — би попитала Чарли.

Защото някои хора никога не биха направили това. Да издадеш на полицията член от семейството? Не; прекалено голямо предателство, прекалено шумно.

Колкото повече се стараеше да разгроми теорията си, толкова по-упорито тя размахваше крила и се опитваше да полети. Ако Робърт е знаел за изнасилванията, но не е могъл да се преодолее и да съобщи за тях в полицията, сигурно се е чувствал още по-виновен. Възможно ли е да е превърнал в своя мисия идеята да компенсира по някакъв начин жертвите на Греъм?

Не, тъпако. Робърт Хауърт е изнасилил Пру Келви. В това няма съмнение.

— Наоми не разсъждава трезво в момента — каза с плачлив глас Ивон Кочин. — Способна е на всякаква лудост.

Думите й върнаха Саймън в настоящето.

— Оставила е бележка, в която пише, че ще се върне по-късно — напомни той. Чарли и толкова не беше направила. — Това е добър знак. Ще помислим пак, ако не се върне скоро.

— Ще ви прозвучи смахнато, но… мисля, че може да е отишла в онова село, където е роден Робърт.

— В Оксенхоуп ли?

Ивон кимна.

— Сигурно би искала да го види. Без определена причина, само защото е свързано с Робърт. Толкова е обсебена от него.

— Знаеше ли Наоми, че Робърт Хауърт не е рожденото му име? — попита Саймън.

— Какво? Не. Определено не. Как… как се е казвал преди?

Време беше да се смени темата.

— Ивон, трябва да ви задам няколко въпроса, свързани с работата ви. Нали нямате нищо против? — Възнамеряваше да я пита независимо от отговора на последния въпрос.

— С моята работа? Защо с нея? Какво общо има тя с Наоми или с Робърт?

— Не мога да обсъждам това с вас. Поверителна информация. Но, повярвайте ми, вашите отговори ще бъдат изключително полезни за нас.

— Добре — съгласи се тя след кратка пауза.

— Вие сте създали уебсайта за бизнеса на Наоми Дженкинс със слънчеви часовници.

— Да.

— Кога?

— Ъмм… Не съм сигурна. — Тя зарови пръсти в косата си. — О! Беше през септември 2001-ва. Спомних си, защото работех върху този проект, когато чух за самолетите, врязали се в Световния търговски център. Ужасен ден. — Ивон потрепери.

— Кога влезе в действие уебсайтът? — попита Саймън.

— През октомври. Бързо го направих.

— Проектирали сте и сайт за луксозни бунгала „Силвър Брей“ в Шотландия.

Ивон сякаш се изненада. Устата й се изкриви. Саймън предположи, че се бори с порива отново да попита какво общо има това с Наоми.

— Да — отговори накрая тя.

— Познавате ли собственика Греъм Анджили? Чрез него ли получихте поръчката?

— Никога не съм го срещала лично. Той е приятел на баща ми. Някакви неприятности ли има… Греъм?

— Сигурен съм, че е добре — каза Саймън, без да се интересува дали Ивон бе усетила отровата в гласа му. — Кога направихте неговия сайт? Помните ли? — Имало ли е подходяща терористична атака, с която да се вреже в паметта ти? — Преди или след сайта на Наоми?

— Преди — отговори тя без колебание. — Много преди това — през 1999 или 2000. Нещо такова.

Разочарованието жегна Саймън под лъжичката. Отиде по дяволите теорията му, че Греъм Анджили е погледнал сайта на Наоми Дженкинс, за да види как работи Ивон Кочин. Ако е сгрешил за това, за какво ли друго е сгрешил?

— Сигурна ли сте? Не е ли било обратното — първо Наоми Дженкинс, после бунгалата?

— Не. Страницата на Наоми направих много след като направих сайта на Греъм. Вкъщи, в къщата на Наоми, имам дневник за всичките си проекти. Мога да ви покажа точно на кои дати съм направила и двете, ако искате.

— Това би било чудесно — кимна Саймън. — Освен това ще ми трябва пълен списък на всички сайтове, които сте проектирали от началото на кариерата си. Това изпълнимо ли е?

Ивон се разтревожи.

— Нали не искате да кажете, че ме подозирате в нещо? — запротестира тя.

— Не ви подозираме в абсолютно нищо нередно — увери я Саймън. — Но имам нужда от този списък.

— Добре. Нямам какво да крия, само дето…

— Разбирам. Името Пру Келви говори ли ви нещо?

— Не. Коя е тя?

— Санди Фрийгард?

— Не.

Изглежда напълно искрена.

— Добре — каза Саймън. — Интересувам се най-вече от сайтовете, които сте правили за жени, успели в бизнеса, като Наоми Дженкинс. Можете ли веднага да се сетите за някои имена?

— Да, предполагам — отговори Ивон. — Мери Стакневски. Донна Бейли.

— Актрисата ли?

— Да. Мисля, че тези са единствените, за които може би сте чували. Имаше една жена, която притежава агенция за запознанства, още една, която изработваше модели — тя беше дъщеря на моя…

— Джулиет Хауърт? — прекъсна я Саймън, целият настръхнал. Модели? Сигурно беше тя. — Това е жената на Робърт.

Ивон го изгледа, сякаш се беше побъркал.

— Не ставайте глупав. Никога не бих могла да работя за нея. Наоми щеше да ме върже за първия уличен стълб и да ме разстреля като предател…

— Ами тогава Хесълхърст, Джулиет Хесълхърст? — прекъсна я пак Саймън. — Глинени модели на къщи?

Ивон ококори очи удивена.

— Да — отрони тя. — Това е жената, която правеше модели. Беше първата клиентка в живота ми. Има ли… И тя се казваше Джулиет. Има ли…?

— Аз задавам въпросите. Как се запознахте с Джулиет Хесълхърст?

— Всъщност не съм се запознавала с нея. Майка й, Джоан, беше моя гледачка, като бях малка. Преди да си роди свои деца. Семействата ни поддържаха връзка. Джоан споменала на майка ми, че дъщеря й има нужда от уебсайт…

— Значи сайтът на Джулиет Хесълхърст е бил първата ви поръчка? Преди тази на Греъм Анджили?

— Да.

— А случайно да сте предлагали на господин Анджили да погледне сайта на Джулиет Хесълхърст, за да придобие представа за работата ви?

Лицето на Ивон бе почервеняло. Пот изби над горната й устна.

— Да — прошепна тя.

Наоми щеше да ме върже за първия уличен стълб. В един кратък отрязък от време Саймън два пъти чуваше този израз: „уличен стълб“. Първия път самият той го каза, когато говореха за ергенската вечер на Гибс, която Селърс бе забравил да организира. Тогава Саймън се зачуди защо Гибс вдига толкова шум за това — кой нормален човек би искал да го съблекат и да го връзват, — защото явно това става на тези…

Сърцето на Саймън спря. После блъсна с всички сили. Мътните го взели, помисли си той. Мътни и кървави.

Извини се и излезе от стаята, стиснал вече мобилния си телефон. Няколко неща започваха да се изясняват; най-маловажното от тях бе, че от сега нататък целият екип ще трябва с благодарност да си спомня за продължилото седмици наред мусене на Крис Гибс, колкото и неприятно да е било, докато е траело.

24

Събота, 8 април

— Ще спра на следващата бензиностанция — заяви Чарли Зейлър и добави, сякаш после й бе хрумнало: — Нямаш нищо против, нали?

Гласът й е задавен. Не поглежда към мен, през цялото пътуване не ме е погледнала нито веднъж. Гледа право напред, като говори, все едно говори с хендсфри на някой, дето е не знам си къде.

— Аз ще стоя в колата — казвам тихо. Искам да се затворя вътре, да сложа метална кутия около тялото си, за да стана невидима. Това беше грешка. Не трябва да съм тук. От къде да знам дали казва истината за този човек и за мястото, където отиваме?

Ако ще го срещам пак, не трябва да е на негова територия. Би трябвало да е в полицейския участък, заедно с други мъже, сред които да го разпозная. Най-добре да кажа на сержант Зейлър да спре колата и да ме остави тук, на пътя. Беше ясен ден, когато тръгнахме, но пътуваме вече близо час и небето в тази част на страната е светлосиво с пръснати тук-там по-тъмносиви разръфани петна. Вятърът свисти и навява косо дъжда в предното стъкло. Представям се как стоя замръзнала и подгизнала край пътя и нищо не казвам.

Едва доловимият ритмичен сигнал на бордовия компютър ме кара да вдигна глава. Минаваме покрай сини знаци с наклонени бели черти: три, две, една. Езикът на магистралата. Веднъж ти ми каза, че магистралите ти действат успокояващо дори когато движението е натоварено. „Имат си специфичен ритъм — каза ти. — Отиват някъде.“ И ме погледна напрегнато — можех ли аз да разбера това нещо, което бе толкова важно за теб? — „Те сякаш са вълшебни, като път от жълти павета20 за възрастни. И са красиви.“ Тогава възразих, че повечето хора не биха се съгласили с това. „Значи са глупави — отсече ти. — Вие си гледайте сградите. За мен няма по-внушителна гледка от дългата сива ивица на магистралата, стрелнала се към хоризонта. Там се чувствам най-добре. Като изключим тази стая, когато съм с теб.“

Отпъждам мисълта от ума си.

Сержант Зейлър влиза с прекалено голяма скорост в паркинга на бензиностанцията. Аз съм се втренчила в скута си — да не би, ако погледна през прозореца, да видя червен камион, който прилича на твоя. Ако вляза в сградата, може да видя заведение, което да прилича на онова в „Рондсли Ийст“. Дъхът ми спира в гърлото, когато ми хрумва, че и тук може да има „Травълтел“.

— Не искаш ли да дойдеш и ти — да пиеш едно кафе, да се поразтъпчеш? — предлага сержант Зейлър с груб глас, излизайки от колата. — Да идеш до тоалетната. — Последните думи едва се чуват, преди да ги отнесе вятърът.

— Да не си ми майка?

Тя свива рамене и блъсва вратата. Затварям очи и чакам. Не мога да мисля. Опитвам се да насоча прожектор към мозъка си и установявам, че е празен. След няколко минути чувам вратата на колата да се отваря. Замирисва на кафе и цигари; прилошава ми от тази комбинация. После чувам гласа на Чарли Зейлър.

— Мъжът, който те е изнасилил, се казва Греъм Анджили — заявява тя. — Той е брат на Робърт.

В гърлото ми се надига горчилка. Греъм Анджили. Къде бях чувала името Анджили? И после се сещам.

— Луксозни бунгала „Силвър Брей“? — успявам да произнеса.

— Театърът, в който си била, където е имало публика на… не е бил театър. Било е в едно от бунгалата.

Това ме кара да отворя очи.

— Беше театър. Имаше сцена, със завеси.

— Всяко бунгало има голяма спалня на полуетаж. Тя е като стая без стени, повдигната правоъгълна платформа, която лесно може да ти заприлича на сцена. И освен това има дървени перила по края и завеси, за да се отдели спалнята от останалата част от бунгалото.

Докато говори, аз си го представям. Права е. Това е детайлът, който не можех добре да си спомня — знаех си, че нещо не беше наред с тези завеси. Не падаха от тавана. Наистина бяха прикрепени към някакъв парапет. Ако не бях вързана за леглото, ако се бях изправила, щях да мога да надникна над тях.

Луксозни бунгала „Силвър Брей“. В Шотландия. Нормално място, където хората ходят през отпуската си, за забавление. Където исках да те заведа на почивка, Робърт. Ето защо реагира така бурно, когато ти казах, че съм направила резервация.

— Ивон, моята най-добра приятелка, направи уебсайт за тях — казвам аз. — Нямаше дървени перила между мен и публиката. Само един хоризонтален метален парапет, който минаваше по три от страните на сцената.

— Може бунгалата да се различават в някои детайли — предполага сержант Зейлър. — Или пък бунгалото, в което си била, да не е било довършено.

— Не беше довършено. Прозорецът, през който гледах, нямаше перде. И первазът му още не бе боядисан. — Защо не се бях сетила преди за това?

— Какво друго можеш да ми кажеш? — пита сержант Зейлър. — Знам, че премълчаваш нещо.

Втренчвам се в ръцете, отпуснати в скута ми. Не съм готова. От къде знае името на Греъм Анджили? Ходила ли е в „Силвър Брей“? Нещо не е наред.

— Хубаво — тросва се тя. — Тогава да говорим за времето. Гадно, нали? Изненадвам се, че си изкарваш парите с направата на слънчеви часовници в тази страна. Ако някой изобрети дъждовен часовник, ще натрупа милиони.

— Няма такова нещо.

— Знам. Само си плещя. — Запалва цигара и отваря мъничко прозореца. Студен дъжд се промъква през цепнатината и ме удря в лицето. — Какво ти е мнението за слънчевите часовници, които не показват часа — декоративните?

— Против тях съм — отговарям. — Не отнема кой знае колко повече време да се направи истински слънчев часовник. Часовник, който не показва часа, не е часовник, а просто боклук.

— Ама са по-евтини от истинските.

— Защото са боклук.

— Шефът ми иска да сложи слънчев часовник в двора на участъка. Но да е истински, а висшестоящите отпускат пари само за декоративен.

— Аз ще му направя — чувам се да казвам. — Ще ми плати колкото му отпуснат.

Чарли Зейлър изглежда изненадана.

— Защо ще правиш такъв жест? Не казвай, че е заради мен — няма да ти повярвам.

— Не знам. — Защото, ако обещая да направя нещо за шефа ти, ще трябва да оцелея след това пътуване. Ако говоря така, сякаш вярвам, че ще оцелея, може би наистина ще оцелея. — Какъв часовник иска той? — питам.

— Стенен.

— Ще му направя без пари, ако ме заведеш отново в болницата да видя Робърт. Трябва да го видя, а няма да ме пуснат без теб.

— Той ти каза да го оставиш на мира. И е изнасилвач. Защо искаш да го видиш?

Никога няма да се досети. Никой, освен мен не би се досетил. Защото само аз те познавам така добре. Каквито и да са чувствата ти към мен, аз наистина те познавам добре.

— Джулиет Хауърт не е замесена в организацията на изнасилванията — заявявам аз. — Независимо дали са били… извършвани заради някакво извратено удоволствие, или за пари. Джулиет няма нищо общо с това.

— От къде знаеш? — сержант Зейлър отмества очи от пътя и се вглежда изпитателно в мен.

— Не разполагам с нищо, което вие бихте приели за доказателство, но съм убедена, че е така.

— Аха — казва тя саркастично. — Значи онзи глинен модел на бунгалото, същото бунгало, което си видяла през прозореца, докато са те изнасилвали… Джулиет просто го е видяла в сънищата си, а? Ясновидско прозрение. И това няма нищо общо с участието й в организирането на представления с изнасилване на живо с помощта на Греъм Анджили и съпруга й, нищо че знае точно къде са ставали те.

— Казах, че тя не носи отговорност за изнасилванията, никога не съм казвала, че не е виждала бунгалото.

— Да не искаш да кажеш, че Греъм Анджили я е помолил да направи модел на това бунгало? Защото той е знаел колко е важно то, макар тя да не е подозирала. — Сержант Зейлър пуши като комин, докато разгромява моето твърдение, което възприема като хипотеза. — Та нали Джулиет ни каза какво се е случило с теб, за бога! Позна, че си обвинила Робърт в изнасилване — знаеше всичко до най-малки подробности. Ако не е била замесена, откъде ще ги знае?

Не мога да повярвам, че още не се е досетила. Нали уж е следовател. Но тя не те познава, Робърт — затова изостава така. Затова и аз не можах да подредя мозайката, когато за първи път говорих с Джулиет в полицията. В онзи момент жена ти те познаваше по-добре от мен.

Но вече не.

— Джулиет знаеше какво се е случило с мен, защото същото се е случило и с нея. — На глас ли го казах? Да, май беше на глас. — Мъжът, Греъм Анджили, е изнасилил и нея.

— Какво? — Сержант Зейлър спира на банкета. Изтръпвам от скърцането на гумите.

— Помисли. Всички изнасилени от Греъм Анджили са жени с успешна кариера. И Джулиет е била такава преди нервния си срив. Затова го е получила — защото е била изнасилена. Била е вързана за същото легло, за което бях вързана и аз, на същата сцена, полуетаж или каквото е там. Сигурно е имало и публика — мъже, които ядат и пият. И докато е била вързана за онова легло, е виждала същото, което виждах и аз през прозореца. Направила е модел на бунгалото, което е виждала. Сложила го е на показ в шкафа си в хола. — Спирам да си поема дъх.

— Продължавай — няма търпение сержант Зейлър.

— Нямала е представа, че Робърт е знаел какво се е случило с нея, затова не е имала основания да предполага, че малката глинена къщичка със синя сводеста врата ще му е позната… И тя като мен не е казала на никого какво са й сторили. Срамувала се е. Не е лесно от успял човек, на когото завиждат, да се превърнеш в някой, достоен за съжаление.

— Но Робърт е знаел, нали? И когато се е запознал с Джулиет в онзи магазин, това не е било случайна среща.

— Точно така. Както не беше случайна и срещата му с мен на онази бензиностанция. Сигурно и двете ни е следил със седмици, може би дори месеци. Санди Фрийгард също. Нали ми каза, че тя блъснала колата си в неговата? Бил е в такава близост, защото я е следял. Това е била схемата: брат му ни изнасилва, а после Робърт ни следи, докато успее да симулира случайна среща.

— Защо? — Сержант Зейлър се навежда към мен, сякаш ако намали разстоянието помежду ни, ще може по-лесно да измъкне отговора от мен. — Защо е искал да се срещне и да завърже любовна връзка с жертвите на брат си?

Аз мълча.

— Наоми, трябва да ми кажеш. Мога да те обвиня във възпрепятстване на следствието.

— Обвини ме ако щеш в държавна измяна. Много ми пука.

Чарли Зейлър въздъхва.

— Ами Пру Келви? Тя не се вмества в схемата. Робърт я е изнасилил и тя го е видяла, преди да й сложи маската за очи. Нея не е можел да следи и да симулира случайна среща, не е можел да й стане интимен приятел.

— Джулиет се е опитала да убие Робърт, защото е разбрала, че той през цялото време е знаел за нейното изнасилване. Вероятно единствената причина, поради която е била в състояние да се омъжи за него и дори да го гледа в лицето, е било убеждението й, че той не е знаел и никога няма да узнае. В неговите очи тя е била човек с неопетнено достойнство, а не изнасилена и предизвикваща отвращение жена; била е, каквато е била преди. Но Робърт е знаел и тя е разбрала това, разбрала е, че я лъже от години, като я е оставил да си мисли, че тайната й е погребана завинаги, а всъщност през цялото време… — преглъщам с усилие, опитвайки се да запълня празнината в гърдите си. — Мислила е, че през цялото време й се е подигравал зад гърба, че връзката му с нея е била подигравка. Знаейки тайната й, той е можел да упражнява власт над нея, власт, която можел да използва когато си поиска, или да си я пази в резерв колкото време иска. Не е било нужно да й казва, че знае, докато не е готов, не е било нужно изобщо да й казва, ако не иска.

Чарли Зейлър свъсва вежди.

— Казваш ми как е било или как Джулиет го е възприемала?

— Как тя го е възприемала. Обяснявам защо се е опитала да го убие.

Тя кимва.

— Няма да говоря повече с нея, с Джулиет. Онези разговори… повече не искам да разговаряме.

Жена ти съвсем се е побъркала, Робърт. Но няма нужда да ти го казвам, нали? Защо да говорим за очевидното? Досега тя се задоволяваше само да ме влудява с идиотските си двусмислици. Ако разговарям с нея отново, ще стане по-недвусмислена, ще развихри в пълен мащаб омразата си към мен. Ще започне да ми казва разни работи, а аз не мога да го допусна. Следващия път, като дойда в болницата, искам да ти кажа всичко, което съм разбрала със сърцето и душата си, а не онова, което ще ми кажат. Има голяма разлика — това е разликата между силата и безсилието. Знам, че ти ще разбереш, дори сержант Зейлър да не успее.

— Как е разбрала Джулиет, че Робърт знае? — пита ме тя. — Знаеш ли и това? — Неловка тишина изпълва колата, но аз твърдо съм решила да не я нарушавам. — Наоми, сега не е моментът да мълчиш! Господи! От къде е разбрала? Защо му е на Робърт да излиза с жени, изнасилени от брат му? Защо? — Тя чуква таблото на колата с ноктите на пръстите си. — Знаеш ли, всичко, което току-що ми каза за Джулиет, може да се каже и за теб. И ти не си знаела, че Робърт знае за случилото се с теб. Но е знаел. Може би ти си тази, която има чувството, че Робърт ти се е присмивал зад гърба, упражнявал е някаква извратена власт над теб и те е манипулирал. Може да искаш да му отмъстиш и затова да настояваш да отидеш в болницата — за да довършиш започнатото от Джулиет.

— Искам да видя Робърт, защото трябва да говоря с него — отвръщам аз. — Налага се да му обясня нещо. Нещо лично, което е само между нас двамата. — Само ние двамата, Робърт и никой друг. Винаги съм искала това.

25

8 април 2006

Започваше да се смрачава, когато пристигнаха. Чарли не спря където би трябвало — в кръглия, посипан с чакъл паркинг, предназначен за колите на гостите. Вместо това се качи върху тревата и усети приглушения сблъсък на гумите с почвата. Продължаваше да натиска педала за газта. В главата й имаше една-единствена мисъл — да продължи да кара, да продължи да гледа напред и да не си позволява много да мисли. Колко ли пъти се бе питала и за жертвите, и за извършителите на насилие — как са го направили, как са продължили живота си след това? Сега разбра — номерът беше да избягваш, на всяка цена, да погледнеш картината в нейната цялост. Да избягваш да видиш себе си в нея.

Чарли блъсна с крак спирачката едва когато синята сводеста врата се изпречи току пред предното й стъкло. Бунгалото, в което бяха двете с Оливия. Неотдавна се беше облягала на тази врата, пушеше цигара и разговаряше със Саймън по телефона, докато Греъм я чакаше в нейното легло. Много лесно можеше да продължи мисълта с: „А сега…“, но Чарли нямаше да падне в този капан. Започне ли да свързва миналото с настоящето и бъдещето, щеше отново да загуби контрол над себе си, а тя не можеше да поеме този риск. Дойде тук, за да измъкне нужната информация от Греъм и Стеф; върху това трябваше да се съсредоточи.

Чу пресекливото дишане на Наоми, което се оказа в хармония с нейното, и това й напомни, че не беше сама в колата.

— Това е — прошепна Наоми. — Бунгалото, което видях през прозореца. — После посочи към съседното бунгало, което беше по-голямо от това на Чарли и Оливия и имаше правоъгълна врата с кремав цвят и прозорци със същия цвят на рамките. — А това е бунгалото, в което ме изнасилиха. Ето го прозореца.

Чарли не си направи труда да я попита дали е сигурна. Наоми се оглеждаше с широко отворени очи, сякаш се опитваше да запомни всяка подробност за някакъв бъдещ тест. Чарли се зачуди как ли би се чувствала сега, ако и тя бе изнасилена от Греъм, а не се бе втурнала да флиртува с него, да го съблазнява…

Силно тропане по прозореца на колата я накара да подскочи. Кокалчета и гривни тропаха по стъклото, мярнаха се нокти с розов лак. Стеф.

— Коя е тази? — нервно попита Наоми.

Сбърка, като дойде тук. Поредната грешка. Чарли не беше в състояние да разпитва Стеф, нито да вдъхне увереност на Наоми. „Трябва да се обадя на Саймън“, помисли тя и после: „Не мога. Вече ще е разбрал. Няма начин да не е разбрал.“ Натисна копчето за отваряне на прозореца. Нахлу студен въздух. Наоми се сгуши на седалката си и обгърна тялото си с ръце.

— Какво, по дяволите, вършите? — попита Стеф. — Тук не е място за паркиране. Не може да газите така тревата с колата си.

— Късно ме предупреди — каза Чарли.

Стеф засмука горната си устна.

— Къде е Греъм?

— И аз това щях да питам.

— Стига глупости! Аз мислех, че е при теб. Мислех, че двамата си прекарвате чудесен романтичен уикенд заедно. Поне той така ми заяви. Не ми казвай, че е забърсал някоя друга по пътя. Типично за него — тя скръсти ръце.

За Чарли нямаше съмнение, че това не беше игра.

— Значи не е тук — заключи тя.

— Доколкото знам, трябва да е у вас. Какво искаш всъщност?

Чарли усети ужасения поглед на Наоми да пробива дупки в кожата й. Не можеше да я погледне и затова не сваляше очи от Стеф. Трябваше предварително да каже на Наоми за връзката си с Греъм, трябваше да се досети, че Стеф ще подхване темата. Но това означаваше да премисля ходовете предварително, а дори Чарли не бе толкова самоубийствено настроена, че да допусне това в момента.

Чарли отвори вратата и излезе на студа. Вече не валеше, но тревата беше мокра, мокри бяха и покривите на колите на паркинга. Стените на бунгалата бяха нашарени с тъмни влажни петна. Дори въздухът изглеждаше по-гъст поради голямата влажност.

— Да поговорим в административната сграда — предложи Чарли. — Да не безпокоим гостите ви.

— За какво? Нямам какво да си говоря с теб.

Наоми излезе от колата — бледа и сериозна. Чарли наблюдаваше изражението на Стеф — раздразнението бе заменено от шок.

— Позна ли Наоми?

— Не — отрече Стеф, но твърде бързо, твърде механично.

— Напротив, позна я. Греъм я е изнасилил в онази сграда — посочи Чарли. — Имало е зрители — мъже, които са вечеряли. На бас, че ти си сготвила храната. Прехвалените ти домашно сготвени ястия.

— Не знам за какво говориш — лицето на Стеф почервеня. Не умееше да лъже; поне това. Сигурно нямаше да е необходимо много време, за да я накара да запее.

— Тя не ме е видяла — каза Наоми. — Аз не съм я виждала. Как би могла да ме разпознае?

— От снимките, които ти е направил Греъм с твоя телефон и е изпратил на неговия — обясни Чарли. Видя как Наоми трепна и предположи, че навярно се бе опитала да забрави тази подробност. — Нали така, Стеф? На бас, че ще намеря много снимки, ако се поразровя тук. Ти сигурно си достатъчно глупава и си ги запазила за спомен, а Греъм определено е достатъчно арогантен. Къде са снимките на Наоми и на всички останали жени? В рецепцията? Да идем ли да видим?

— Никъде няма да гледаш! Нямаш заповед, така че това е против закона. Разкарай се от тук. Няма да си губя времето да разговарям с една от хилядите курви на мъжа ми!

Ръката на Чарли литна и Стеф се строполи на земята. Изправи се на колене и се опита да говори, но Чарли я сграбчи за гърлото.

— Може да я убиеш — тихо отбеляза Наоми.

Навярно го каза като предупреждение. А не като отлично предложение, както прозвуча.

— Ти знаеш какво представлява съпругът ти, нали? — изсъска Чарли в лицето на Стеф. — Знаеш за изнасилванията. Ти си приготвяла онази храна. Навярно си продавала билетите и си вършила цялата административна работа, както го правиш за бунгалата — законната страна на бизнеса ви.

— Не — отрече Стеф, борейки се за глътка въздух.

— Защо сменихте мястото на действие и минахте от бунгалото към камиона на Робърт Хауърт? Да не се разтревожихте, че някой ще познае мястото? Или някой от гостите ви е чул писъци през нощта и е започнал да задава неудобни въпроси? — Чарли си достави удоволствието да впие нокти в плътта на Стеф.

— Пусни ме, моля те! Боли! Не знам за какво говориш.

— Знаеш ли, че Робърт е променил името си от Анджили на Хауърт? — Чарли доближи устни до ухото на Стеф. — Знаеш ли? — извика тя, колкото й глас държи. Почувства се по-добре — налагаше се да изпусне малко напрежението.

— Да. Не мога да дишам…

— Защо си е сменил името?

— Чарли, за бога! Душиш я. Ще я убиеш, ако не внимаваш.

Чарли не обърна внимание на Наоми. Не й се слушаха съвети как да се държи. Беше твърде късно.

— Защо си смени името Робърт? — повтори въпроса си тя и усети как гърлото на Стеф трепери от ужас под ръката й.

— Двамата с Греъм се скараха. Оттогава не си говорят. Робърт… Не мога да дишам! — Чарли отпусна хвата, но съвсем малко. — Робърт не искаше да има нищо общо с Греъм и с другите от семейството. Дори името.

— За какво се скараха?

— Не знам — закашля се Стеф. — Това си е работа на Греъм. Аз не се меся.

Чарли я ритна в стомаха.

— Да бе, вярвам ти! Как ли би се чувствала, ако те ритат до смърт пред публика? По колко би продавала билетите? Хей? Ами Санди Фрийгард? Познато ли ти е това име? Джулиет Хесълхърст? Пру Келви? Макар че нея Робърт я е изнасилил, не Греъм. Защо? Защо са се сменили, след като Греъм е изнасилил всички останали?

— Нищо няма да кажа, докато не говоря с Греъм — захлипа Стеф. Сви се на топка на тревата, стиснала корема си с ръце.

— Няма да можеш да говориш с него, лайно миризливо. Не само днес, ами бая дълго време. Какво си мислиш, че ще ви сложим двамата заедно в уютна обзаведена килийка и ще ви оставим да си играете на семейство?

— Аз не съм направила нищо, не знам за какво говориш. Нищо лошо не съм направила, нищичко!

Чарли издърпа чантата си от колата и запали цигара.

— Човек сигурно се чувства добре, когато не е направил нищо лошо.

Стеф не се опита да се изправи.

— Какво ще стане с мен? — изплака тя. — Какво ще правиш? Аз не съм виновна за всичко това. Ти сама видя как се отнася с мен Греъм.

— За всичко кое? — попита Чарли, почувствала се по-добре от поетия никотин.

Стеф скри лице в ръцете си.

Чарли усети желание да я ритне отново и я ритна.

— Щом искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора, твоя работа. Продължавай да отричаш всичко. Ако искаш обаче да не влизаш в затвора, имаш избор.

Да бе. Стеф трябва да е пълна идиотка, ако вярва, че може по някакъв начин да й се размине. Ако е замесена в организацията на изнасилванията и се е облагодетелствала от тях, щеше да влезе в затвора, и то за дълго. Чарли не се и съмняваше, че в рецепцията и дома на Стеф и Греъм е пълно с доказателства за техните престъпления. Не бяха и сънували, дори в най-екстравагантните си и невероятни сънища, че ще ги хванат. Чарли разбра това по очите на Стеф, по поведението й. Греъм сигурно я е убедил, че няма опасност, че всичко е под контрол.

Що за тъпа гъска би повярвала на мъж като Греъм Анджили?

Стеф вдигна поглед.

— Какъв избор? — попита тя. Цялото й лице бе в сълзи и сополи.

— Намери ми снимка на Греъм. Ще ми трябват и ключовете за онова бунгало — посочи Чарли към къщата с кремавата врата. — Наоми трябва да разпознае извършителя и мястото на престъплението. След като свършим с това, ще отидем в рецепцията и ти ще ми разкажеш всичко, което искам да знам. Ако ми пробуташ и най-малката лъжа, ще разбера и ще направя така, че да гниеш в най-гадния затвор, който измисля — излъга Чарли убедително. Всъщност полицията нямаше думата при определяне на мястото, където затворниците излежаваха присъдата си. Стеф можеше да се окаже накрая в новия уютен курорт, категория Д, от другата страна на Комбингам. Всички в Криминалния отдел го наричаха Курорта, защото в него имаше пансиони вместо килии и се говореше, че храната на затворниците била прилична.

Стеф тръгна, олюлявайки се, през тревата към рецепцията. Задната част на полата й беше подгизнала. Бе лежала на мократа трева, но Чарли бе убедена, че това по плата не беше само вода. Беше се напипала, миризмата я издаваше. Би трябвало да изпитвам някакво съчувствие към нея, помисли си Чарли. Но не изпитваше. В нея нямаше и капка съчувствие към Стеф.

— Ами ако Греъм я е принудил да участва? — обади се Наоми. — Ами ако наистина не знае нищо?

— Знае. Никой не я е принуждавал. Не можеш ли да познаеш, когато някой те лъже?

Наоми разтри ръце и дъхна в тях.

— Ти и Греъм — започна тя неуверено.

— Няма да говорим за това — отряза я Чарли. Наоми бе избрала възможно най-лошата комбинация от думи.

Вратата на рецепцията се отвори и Стеф се появи, преоблечена в черен анцуг и маратонки. Тръгна през поляната отново, този път с по-стабилна крачка. Чарли видя отдалеч снимката в ръката на Стеф. Видя и как Наоми се сви.

— Това е само снимка. Не може да ти стори нищо.

— Спести ми терапевтичните си глупости — озъби се Наоми. — Мислиш, че няма да ме заболи да видя лицето му след всичките тези години ли? Ами ако се върне? Не знам дали мога да се справя с това? Хайде да си вървим.

Чарли поклати глава.

— Дошли сме вече — заяви тя, сякаш сегашното състояние на нещата бе необратимо. Така го чувстваше. Тя щеше завинаги да си остане заклещена тук, в „Силвър Брей“, с мократа трева, която гъделичкаше глезените й през чорапогащите.

Стеф изглеждаше все така ужасена. С приближаването започна да говори като обезумяла, твърде отчаяна, за да дочака да дойде по-близо.

— Аз не знаех, че изнасилват жени — каза тя. — Греъм ми каза, че са актриси, че това с изплашената жертва било само игра. Както бе игра, когато аз го правех.

— Когато ти си го правила? — повтори Чарли като ехо. Грабна снимката от ръката на Стеф и я подаде на Наоми, която я погледна за секунда и веднага я върна. Чарли се опита да погледне в очите й, но не успя; Наоми заби поглед в обратна посока в някаква горичка. Чарли сложи снимката в чантата си, а нея пусна на шофьорската седалка в колата. Искаше й се да е колкото се може по-далече от снимката на Греъм. Защо мълчеше Наоми? Греъм ли я беше изнасилил, или не?

— Повечето време аз бях жертвата — продължи Стеф, останала без дъх. — Греъм връзваше мен за леглото, аз трябваше да пищя и да се моля, да се опитвам да се освободя. Беше изтощително. Трябваше и да се грижа за бунгалата, чистене, резервации, потвърждения…

— Млъкни — изсъска Чарли. — Дай ми ключа — протегна тя ръка. — Върви в рецепцията и ме чакай. И не прави нищо друго, чу ли ме? Не се опитвай да звъниш на Греъм на мобилния. Ако се обадиш на някого, ще разбера. Лесно ще получа информацията от телефонната централа или от мобилния ти оператор. Един погрешен ход и ще прекараш следващите двайсет години в мръсна, смрадлива килия. Няма да видиш дневна светлина, докато остарееш, а и когато излезеш, някой вероятно ще те наръга с нож на улицата. — Де да можеше да стане така, помисли си Чарли. Но това не й попречи да се наслади на думите си. — Жени, които действат в съучастие със серийни изнасилвани, не са особено обичани — заключи тя.

Стеф подаде ключа, хленчейки, и се запрепъва обратно към рецепцията.

— Е? Това ли е мъжът, който те нападна? — обърна се Чарли към Наоми.

— Да.

— От къде да знам, че не лъжеш? — О, как ми се иска да лъжеш.

Наоми обърна лице към нея и Чарли видя колко бяла бе станала кожата й, почти прозрачна. Все едно я бяха топнали в белина — така й се бе отразил шокът, предизвикан от лицето на снимката, лицето на Греъм.

— Не искам да е той — призна тя. — Не искам да кажа „да“. Някак си ми беше по-лесно да не знам, но… е той. Това е мъжът, който ме изнасили.

— Хайде да погледнем бунгалото и да свършваме — каза Чарли и тръгна към вратата, хванала ключа между палеца и показалеца, готова да намушка всеки, който й се изпречи. Спря, защото забеляза, че Наоми не идва. — Ела де — подкани я тя.

Наоми се бе втренчила в прозореца.

— Защо да влизам вътре? Аз знам, че това е мястото.

— Ти може би, но аз не знам — отвърна Чарли. — Съжалявам, но в показанията си написала, че не си видяла отвън сградата, в която си била. Трябва да потвърдиш местопрестъплението, като го погледнеш отвътре. — Чарли отключи вратата и влезе в тъмното. Опипа стените около вратата и намери цяло табло е електрически ключове. Повечето бяха с функция за регулиране силата на светлината. Изпробва няколко, докато накрая успее да светне. Беше точно като бунгалото, в което бяха отседнали с Оливия, само дето беше по-голямо. Изглежда никой не го ползваше в момента: не се виждаха нито дрехи, нито куфари. Бунгалото беше празно, като се изключат мебелите — всички безукорно чисти. Тъмночервените пердета на парапета около спалнята на полуетажа бяха дръпнати настрани и Чарли видя дървено легло. На върха на всяка от четирите подпори имаше резбован жълъд.

Чарли чу тежко дишане зад гърба си. Обърна се и видя, че Наоми трепери цялата. Изкачи се по стълбите до спалнята, чудейки се дали Греъм бе избрал специално това легло заради тези издатини, за които можеше лесно да се връзва въже. За миг й се стори, че ще повърне.

— Може ли да се махаме от тук вече? — попита Наоми от долния етаж.

Чарли тъкмо се канеше да отговори и светлината угасна.

— Кой е там? — викна тя в същия миг, в който Наоми писна:

— Чарли!

Чу се трясък — вратата на бунгалото се бе затворила.

26

Събота, 8 април

Тъмнината, която ни обгражда, е възможно най-лошата — такава тъмнина, която те обгръща и те кара да си мислиш, че никога няма да се добереш отново до лъч светлина. Трае само секунда. Чувам тихо бръмчене и вътрешността на бунгалото отново изплува пред погледа ми. Но едва се вижда. Всичко изглежда сиво. Мъжки глас казва: „Мамка му.“ Виждам два силуета в мрака — единият на по-едър човек, другият е по-малък и по-слаб. Едрият би могъл да си ти, Робърт. За миг си представям, че си ти, и сърцето ми ще се пръсне от радост. Забравям за съвпадението на ДНК, забравям лъжите, които ми наговори, забравям истинското ти име и факта, че брат ти е изнасилвач. Не веднага, де. Мисля за целувките ти, представям си ги, усещам ги, мисля как се почувствах, когато ми каза да се махам и да те оставя на мира. Как се чувствам, като те няма в живота ми.

Постепенно в стаята става по-светло. Бръмченето е от реостата на ключа за осветлението. Виждам двамата мъже — не си нито ти, нито Греъм Анджили, а са младши следователите Селърс и Гибс. Напрежението се изцежда от тялото ми и раменете ми увисват.

— На какви игрички си играете? — крясва им Чарли. — За малко да ми докарате инфаркт.

Поглеждам Гибс и очаквам да реагира остро на упрека, но той не изглежда толкова свиреп, колкото ми се видя в сряда в моята работилница.

— Извинявай — казва той. — Сигурно съм се облегнал на ключа.

Селърс, дебелият, е ядосан.

— Ти на какви игрички играеш? Изчезваш, без да се обадиш на никого. Какво трябваше да кажем на Прауст?

Чарли не отговаря.

— Включи си проклетия телефон и се обади на Уотърхауз — продължава Селърс. — Човекът не е добре. Повече се притеснява за теб, отколкото, че трябва да лъже Снежния човек. Виждал съм мъже, чиито съпруги са изчезнали, които се справят по-добре от него. Ако не му се обадиш скоро, кой знае какво може да направи.

Чарли тихо ахва, сякаш думите му са я изненадали или разстроили.

— Къде е Анджили? — пита Гибс.

Чарли поглежда към мен, после към двамата си колеги.

— По-добре да говорим насаме. Наоми, почакай тук. Ние ще излезем. — Насред крачка се спира и пак ме поглежда. — Освен ако не предпочиташ да чакаш отвън.

Усещам трите чифта очи, вперени в мен. Не искам да стоя в тази стая, където съм била измъчвана, особено пък сама, но навън ще съм беззащитна, ако Греъм Анджили изведнъж се върне. Може да съм първия човек, който ще види. Но Стеф смяташе, че той е у Чарли…

— Какво прави Греъм Анджили в твоята къща? — питам я аз.

В мен се надига подозрение, като виждам, че и Гибс, и Селърс са също толкова смутени, колкото и Чарли. Знаят нещо.

— Какво става? — опитвам се гласът ми да не звучи така, сякаш се моля за информация, умолявам ги да ме допуснат в техния кръг. — Ти и Греъм… да не би да се виждате? Спиш ли с него?

Колкото и смахнато да ми звучи, друго обяснение не виждам.

— Как можа? — крещя срещу нея. — Как? Познавала си го, преди аз да се появя за първи път в участъка ли? Когато ти дадох онази визитка…

— Това ще трябва да почака — намесва се Селърс. — Налага се да поговорим, сержант.

Чарли прокарва пръсти през късата си коса.

— Дай ни пет минути, Наоми. Моля те. После ще поговорим, става ли?

Никой от следователите не се помръдва и аз разбирам, че ме пращат да чакам отвън. Тръгвам по най-бързия възможен за мен начин към вратата, която сякаш е на милион километри от мен. Затварям я зад себе си. Опитвам се да подслушвам, но се оказва напразно: стените са твърде дебели, сградата — твърде добре направена. Като запечатан контейнер е — нищо не може да излезе навън.

Вече се е стъмнило, но има прожектор, закрепен за стената на едно от бунгалата. Имам чувството, че съм точно в центъра на лъча му и привличам всички погледи. Ако Греъм Анджили мине сега с колата си, веднага ще ме забележи. Клякам и обгръщам коленете си, чувствам се като преследвано животно.

Започвам да дишам плитко и на пресекулки. Прекалено много неща се оказват свързани, а не би трябвало да бъдат. Ти не би трябвало да си брат на мъжа, който ме изнасили. Ивон не би трябвало да разполага с негова визитка, нито да проектира сайт за него. Чарли не би трябвало да спи с него, но спи, сигурно спи.

Селърс и Гибс не знаеха, че тя е в Шотландия. Не знаеха, че ме е довела със себе си. Защо е избягала, без да се обади на никого? Защо ме доведе тук? За примамка ли? На лицето на Селърс се изписа едва ли не ужас, когато я видя в бунгалото. Сякаш никога не е предполагал, че е способна на това, което е направила, каквото и да е то.

Може да се случи пак.

И сега стоя на мястото, където някога ме изнасилиха, с жена, която лъже мен и колегите си, без да й мигне окото. Какво правя, по дяволите? Скачам на крака. Трябва да се движа, да заменя мисленето с действие, преди подозренията ми да се превърнат в непоносим ужас.

Чантата на Чарли е на шофьорската седалка в колата й. Вратата е затворена, но не е заключена. Отварям я, дръпвам ципа на чантата и търся ключовете. Ако имах смелост, щях да избягам пеша, но не мога много да тичам, а и това място е прекалено отдалечено.

Няма ключове в портмонето, няма и в отделението с ципа. Няма ги в чантата. По дяволите. Навеждам се отчаяна към стартера, защото знам, че не съм от хората с късмет. Примигвам няколко пъти, за да се уверя, че не си въобразявам под влияние на стреса: ключовете са там, цяла връзка. За вкъщи, за работата, за колата. Може даже да има и от къщата на съседите. Зяпам висящия метален грозд и се питам не дразни ли Чарли като шофира. Ако бях на нейно място, щях да сваля ключа от колата и да го нося отделно.

Хвърлям чантата на съседната седалка, качвам се в колата и я запалвам. Двигателят е тих. Връщам на заден по тревата и с друсване слизам от затревената площ върху чакъла. След секунди карам по тясна алея и се отдалечавам от „Силвър Брей“. Чувствам се добре. По-добре, отколкото когато стоях под прожектора на Греъм Анджили, на негова земя и чаках да дойде и да ме намери.

Което не се случи, защото той е в къщата на Чарли. Ключовете й са у мен. Мога да отида и да го намеря. Той не знае, че аз знам къде е или пък кой е.

Задъхвам се при мисълта, че най-после имам предимство пред него. Не искам да го загубя. Няма да го загубя, не мога. Вече достатъчно съм губила. Сега моментът е подходящ да си припомня, в най-големи подробности, всички фантазии за отмъщение, които всеки ден, по цял ден се въртяха в ума ми, преди да те срещна. Коя ми харесваше най-много: да го намушкам, да го застрелям, да го отровя? Да го завържа и да изтърпи всичко, което той стори с мен?

Трябва да се отърва от колата на Чарли при първа възможност — ще я оставя край пътя веднага щом стигна до някое по-оживено шосе и оттам ще продължа на стоп. Иначе няма да мине много време и ще ме спре някоя полицейска кола. Повярвай ми, Робърт, този път нищо не може да ме спре. Със или без Чарли, ще дойда в тази болница и ако отново ми кажеш да се махам и да те оставя на мира, няма да ми пука.

Защото сега разбирам. Знам защо го каза. Мислеше, че съм говорила с Джулиет, нали? Така си предположил. Или по-скоро предположил си, че тя е говорила с мен. Предала ми е нейната версия за събитията, изкривила е всичко, казала ми е всичко, което не би искал да знам, защото не би могъл да го понесеш. И затова си се предал.

Казах ти, че те обичам, когато бях в болницата. Сигурно си видял, че го казвам искрено, по очите ми, по гласа, и въпреки това се предаде. И очакваше и аз да направя същото, да си тръгна. Докато не дойда пак в болницата, ще си убеден, че никога повече няма да се върна.

Как можа да си го помислиш, Робърт? Толкова ли не ме познаваш?

27

8 април 2006

— Взела е шибаната ми кола! — викна Чарли в тъмнината.

— Нали не си оставила ключовете в колата? — попита Селърс, тичайки след нея.

— Ключове, чанта, телефон, кредитни карти. Господи! Да не сте си отворили устата, не искам да слушам. Да не сте посмели да ми кажете, че не трябваше да я водя с мен, че не трябваше да си оставям колата отключена с чантата в нея. Изобщо ще може ли да избегнем всякакви дискусии на тема какво е трябвало или не е трябвало да правя? Все още съм ви началник, не забравяйте. — Чарли имаше желание да ги попита какво знае Прауст, но не искаше да показва слабост пред тях. Кризисните ситуации налагаха завръщане към грубата тактика, която й помогна да завърши школата: никога не показвай, че ти пука.

— Селърс, вади телефона. Искам си колата.

— Ще ти трябва късмет, шефе. Знаеш ги шотландските полицаи.

— Тя няма да е дълго в Шотландия. Тръгнала е към болницата в Кълвър Вели да види възлюбения психопат Робърт Хауърт. Нареди на паркинга да я чакат няколко униформени полицаи. Гибс, с теб ще идем да поговорим с госпожа Греъм Анджили.

Чарли се бе стегнала при появата на Селърс и Гибс и сега действаше с типичното за нея самочувствие или поне успяваше да създаде такова впечатление.

Стеф беше в сградата на рецепцията, седнала зад едно от бюрата, с руло розова тоалетна хартия и шишенце лакочистител, и търкаше нокътя на показалеца си с парче хартия. Кожата на врата й беше червена. Нарочно не вдигна поглед, като влязоха. Лицето й — също като задника й, ако можеше да се вярва на думите на мъжа й — беше с оранжев тен, с изключение на малки кръгове около очите, където бяха останали по-светли участъци от кожа. Прилича на бухал, помисли си Чарли.

— Ергенски вечери — викна високо тя и тресна с длани по бюрото.

Тялото на Стеф се сгърчи.

— Как разбра? Кой ти каза? Той ли? — посочи с глава към Гибс.

— Вярно ли е?

— Не.

— Току-що ме попита как съм разбрала. Никой не казва „как разбра“ за нещо, което не е вярно. Би казала: „Защо мислиш така?“, или си толкова тъпа, че не разбираш разликата?

— Мъжът ми искаше да те чука само заради професията ти — злобно изтърси Стеф. — Никога не те е харесвал. Рискът го възбужда, това е. По същата причина ти позволи да използваш нашия компютър оная нощ, макар да знаеше, че си ченге. Ако си беше направила труда да се поровиш, щеше да намериш какво ли не. Казах на Греъм, че е постъпил тъпо, но той просто не може да се въздържи. „Това е тръпка“, така ми каза. — Стеф се изхили. — Знаеш ли как ти вика? Бууб Тюб21. Защото си кльощава, а циците ти са прекалено големи.

Не мисли за това. Не мисли за Греъм. Нито за Саймън.

— Какво има в компютъра, което Греъм не би искал да открия? — попита Чарли. — Ти нали каза, че всички жени били актриси, всичко е било по взаимно съгласие и нищо скрито-покрито? Ако това е вярно, Греъм няма защо да се страхува от полицията. Приеми фактите, Стеф. Не си достатъчно интелигентна, за да ме лъжеш убедително. Току-що два пъти влезе в противоречие със собствените си думи, само за по-малко от две минути. И аз не съм единственият човек, който е значително по-умен от теб и може като нищо да те преметне. Помисли за Греъм. Не ти ли идва на ума, че той с удоволствие ще хвърли цялата вина върху теб? Мислиш ли, че няма да сътвори някоя история, която ще е… о, хиляда пъти по-убедителна от всичко, което би могло да се роди в твоята глава? Той е завършил с отличие в Оксфорд. Ти си просто негова слугиня.

Стеф изглеждаше притисната в ъгъла. Погледът й блуждаеше нервно, очите й скачаха от предмет на предмет из стаята без видима причина.

Очите й. Кожата около тях не беше оранжева, защото Стеф е имала маска, докато е лежала в солариума, като маските, които са нахлузвали на изнасилените жертви. За разлика от Сам Комботекра, който твърдеше, че никога не е влизал в магазини за такива неща, Стеф много добре знаеше откъде се купуват на едро маски за очи. Дали Греъм не я е пращал от време на време да попълни запасите? Чарли блъсна тоалетната хартия и лакочистителя на пода.

— Ще те попитам още веднъж — каза тя със смразяващо безразличие. — Бизнесче с ергенски вечери ли въртяхте?

— Да — отговори Стеф след кратко мълчание. — И Греъм не би могъл да стовари никаква вина върху мен. Аз не съм мъж. Не мога да изнасиля никого.

— Може да каже, че ти си мозъкът на операцията. Дори може да каже, че ти си го накарала да участва. И ще каже и двете. Неговата дума срещу твоята. На бас, че ти си водила цялата организационна дейност, записвала си желаещите, същото, което правиш и за бунгалата.

— Но… няма да е честно от негова страна да каже така — запротестира Стеф. Чарли бе забелязала през годините, в които бе работила в полицията, че и най-безмилостните и отявлени социопати си мислеха, че имат право на справедливо отношение към себе си. Подобно на много престъпници, с които се бе сблъсквала Чарли, Стеф бе ужасена от мисълта, че с нея може да се отнесат нечестно. Много по-лесно бе да се нарушават нормите — нравствени и правни, — когато другите хора продължаваха да ги спазват.

— И чия бе идеята да завъртите този бизнес? Ергенски вечери с изнасилвания на живо. Вдъхновено направени, между другото. Браво. Сигурно представленийцата ви са били много популярни.

— Идеята беше на Греъм, нацяло.

— Не на Робърт Хауърт? — намеси се Гибс.

Стеф поклати отрицателно глава.

— На мен никога не ми е харесвала тази идея. Знаех, че не е редно.

— Значи си знаела, че жените не са били актриси — каза Чарли. — Знаела си, че ги изнасилват.

— Не, мислех, че са актриси.

— Тогава какво не е било редно?

— Ами не беше редно, въпреки че жените искаха да го направят.

— О, така ли? И защо?

Стеф се помъчи да измисли нещо. Чарли почти виждаше как зъбците се движат в главата й: бавно се въртят, скърцат и се надяват да зацепят.

— Онези мъже, които идваха… може да са гледали представленията, които давахме… които Греъм даваше, и… да са си създавали погрешното убеждение, че това може да се прави с жените.

— Кажи ми проклетата истина! — кресна Чарли и сграбчи Стеф за косата. — Знаела си, нали, грозна кучко? Знаела си, че тези жени са били изнасилвани!

— Ау! Пусни ме, боли… Добре, знаех!

Чарли усети как изчезва съпротивлението в ръката й. Беше отскубнала кичур от косата на Стеф, по главата й имаше капчици кръв. Гибс гледаше с безразличие; сигурно със същото изражение щеше да гледа и скучен ръгби мач по телевизията, все толкова щеше да се промени лицето му или поведението му.

Стеф започна да подсмърча.

— Аз не съм съучастница, аз съм жертва. — Тя потърка нараненото място на главата си. — Не исках да го правя, Греъм ме караше. Каза, че не можел да рискува да отвлича жени от улицата прекалено често, затова през повечето време аз трябваше да играя ролята на жертвата. Всичко, което е правил с онези жени веднъж или два пъти, с мен го е правил стотици, хиляди пъти. Понякога толкова се протривах, че не можех дори да седна. Не можете да си представите какво е. Нямате представа какво е да си на мое място, затова недейте…

— Преди малко каза, че си играела роля — напомни й Чарли. — Греъм ти е съпруг. Ти така и така спиш с него. Защо да не го правите и пред публика и да спечелите малко нари? Много пари вероятно.

— Греъм ме изнасилваше, точно както изнасилваше другите — настоя Стеф.

— Преди каза, че ролята ти била изтощителна — отново й напомни Чарли. — Не травмираща, ужасна, унизителна. А изтощителна. Странен начин да се говори за безкрайно изнасилване пред публика. Звучи много по-убедително като описание на участие в секс представления на живо, с желание, вечер след вечер. Тогава бих могла да си представя, че е изтощително.

— Не съм го правила с желание. Ненавиждах го. Казвах на Греъм: по-добре да чистя тоалетните всеки ден, отколкото да правя това.

— Тогава защо не се обади в полицията? Можеше да сложиш край на тормоза с едно телефонно обаждане.

Стеф премига няколко пъти, докато схване тази необикновена идея.

— Не исках да създавам неприятности на Греъм.

— Така ли? Повечето жени щяха с готовност да „създадат неприятности“ на мъж, който ги е изнасилил само веднъж, да не говорим, ако го е направил стотици пъти.

— Не и ако този мъж е техният съпруг! — възрази Стеф и избърса мокрото си лице с опакото на ръцете.

Чарли трябваше да признае, че в отговора й имаше логика. Възможно ли бе Стеф да е била въвличана насила? И Робърт Хауърт също? Може ли Греъм да е накарал брат си насила да отвлече и изнасили Пру Келви?

— Греъм не е лош човек — каза Стеф. — Той просто… Той вижда света по различен начин, това е. Има си свой начин. Жените винаги имат фантазии за изнасилване, нали така? Той така казва. И освен това той не ги наранява физически.

— Според теб изнасилването не се брои за физическо нараняване, а, тъпа кучко? — обади се Гибс.

— Ами не се брои — отвърна Стеф възмутено. — Не е задължително. Това си е просто секс. Греъм никога не е пребивал някоя, нито е пращал някоя в болница. — Тя погледна към Чарли обидено. — Виж, Греъм е преживял ужасно детство. Майка му била пачавра и пияница, а баща му не давал пет пари. Били са най-бедното семейство в селото. Но това калило Греъм винаги го е казвал. Хората, на които никога нищо лошо не им се е случвало в живота, са нещастници, а не щастливци. Никога не разбират от какво са направени, на какво биха били способни, ако се изправят пред истинско предизвикателство.

— Него ли цитираш? — попита Чарли.

— Само казвам, че вие не го разбирате, а аз го разбирам. След като баща му ги напуснал, майка му се стегнала и започнала бизнес…

— Да, бизнес със секстелефон — прекъсна я Чарли. — Много предприемчиво от нейна страна.

— От курва аматьор станала курва професионалист, казва Греъм. Той се срамуваше от нея. Но в едно отношение бе доволен от бизнеса й — най-сетне имали малко пари и той можел да избяга. Образовал се и направил нещо от себе си.

— Направил е от себе си похитител и изнасилвач, ето какво е направил от себе си — обади се Гибс.

— Той е успял бизнесмен — заяви гордо Стеф. — Миналата година ми купи регистрационен номер за колата по поръчка, който струваше пет хилядарки. — Тя въздъхна. — В много бизнеси се вършат такива задкулисни неща, че ако се знаеше за тях, щяха да…

— Как рекламирахте? — прекъсна жалките й оправдания Гибс. — Как привличахте клиенти?

— Главно чрез чатруми в интернет. И се предава от уста на уста много често. — Стеф говореше с отегчен тон. — Греъм се занимава с това. Вика му вербуване.

— Зрителите групови резервации ли правят?

Чарли кимна при въпроса на Гибс. Беше важен. Трябваше да го остави да поеме разпита за известно време. Нейният интерес бе прекалено личен; Гибс мислеше за механизма на действие.

— Много рядко. Веднъж имахме група, в която имаше и жени. Това беше необичайно. Обикновено резервациите са индивидуални, а Греъм никога не бе допускал да има жени — мъжете в публиката биха се чувствали неудобно.

— Та значи как точно се процедира? — попита Гибс. — Мъж, който ще се жени, се свързва с Греъм и иска да му организира една от неговите специални ергенски вечери и после?

— Греъм намира другите мъже, да стане група от десет-петнайсет човека.

— Как ги намира?

— Нали ви казах. Главно като разговаря с хора в интернет. Той е много навътре в тия… порно киберобщности. Има много връзки.

— Високопоставени приятели — измърмори Чарли.

— Значи тези мъже прекарват ергенските си вечери с хора, които никога не са виждали? — попита Гибс.

— Да — отвърна Стеф, все едно това би трябвало да е очевидно. — Повечето мъже не могат да поканят нормалните си приятели. По всяка вероятност нормалните им приятели едва ли си падат по такъв род неща, затова нашите клиенти не биха искали те да узнаят за странните им вкусове. Разбирате ли?

Чарли кимна, усещайки как из цялото й тяло плъзва отвращение като бавно действаща отрова.

— Нормалните мъже искат да прекарат ергенските си вечери със своите приятели — тихо каза Гибс. — Това е смисълът. А не да гледат изнасилване, седнали до непознати. Това не е ергенска вечер.

— Значи Греъм събира десет-петнайсет ексцентрични извратени типове за всяко изнасилване и какво става после? — намеси се пак Чарли. — Мъжете срещат ли се преди това, опознават ли се?

— Не, разбира се. Те не искат да се познават. Просто искат да прекарат една вечер с подобни на себе си хора, с които повече никога няма да се видят. Дори не използват собствените си имена. Щом се запишат, Греъм им измисля ново име, което използват през цялата вечер. Вижте, надявам се да получа някакво признание за помощта, която ви оказвам. Сега не можете да кажете, че не ви съдействам.

Неприятен спомен излезе на повърхността в мислите на Чарли.

— Греъм нали бил разсеян и винаги оплесквал нещо с резервациите за бунгалата?

Стеф се намръщи.

— Да, но бунгалата въртя аз. Греъм не си пада по тази работа, в сравнение с ергенските вечери, де. Когато нещо наистина го интересува, прави всичко както трябва на сто процента.

— Възхитително — вметна Чарли.

Стеф сякаш не долови сарказма й.

— Да — съгласи се тя. — Гледа никога да не излага на риск клиентите си. Наистина много държи да са в безопасност — това е основното му правило — винаги да се грижи за клиентите; никога не хапи ръката, която те храни.

— Нямам търпение да му кажа, че всичките му клиенти ще бъдат подведени под отговорност за съучастничество в изнасилване — заяви Чарли.

— Не можеш — поклати глава Стеф. Опитваше се да се държи като обективен източник на информация и да скрие триумфа в гласа си, но Чарли го чу. — Това, което ви казах: че жените са платени актриси, е официалната версия. Греъм казва на всеки, който се запише, че ако не дай си боже стане нещо, всички трябва да твърдят, че са били убедени, че гледат шоу, в което изнасилването е игра, а жените участват по свое желание. Затова единствено Греъм прави секс, а мъжете само гледат, макар навярно да им се иска да вземат участие и те. Измислено е така, че да не могат да ги обвинят в нищо. Вие не можете да докажете, че клиентите са знаели, но безучастно са гледали как жените насила са заставяни да правят секс.

— Ти току-що ни каза — отбеляза Гибс, без изобщо да се впечатли от логиката й. — И двамата те чухме да го обясняваш съвсем ясно. Това ни е достатъчно.

— Но… нали не е написано черно на бяло — Стеф пребледня.

— Наистина ли си мислиш, че не можем да накараме тези мъже да пропеят? Смяташ, че няма да проговорят, че всички ще се придържат към версията? — Чарли се наведе над бюрото. — Прекалено много са, Стеф. Някой от тях ще подаде и ще изплюе камъчето, защото ще е напълнил гащите от страх. Ще се хванат на същата лъжа, на която се хвана и ти — че като говорят, ще се спасят от затвора.

Долната устна на Стеф затрепери.

— Греъм ще ме убие — изхлипа тя. — Ще хвърли вината върху мен, няма да е честно! Ние просто предоставяхме вид услуга, това е. Забавление. Мъжете не са сторили нищо нередно, не са пипнали с пръст онези жени.

— Ти ли приготвяше храната? — попита Гибс. — Изисканите вечери? Или Робърт Хауърт? Знаем, че и той е замесен в изнасилванията, знаем, че някога е бил готвач.

Чарли скри изненадата си. Робърт Хауърт е бил готвач?

— Аз готвех — въздъхна Стеф.

— Пак ли лъжеш?

— Опитва се да прикрива Робърт, защото е брат на Греъм — обади се Чарли. — Ако Греъм проявява сантименталност по отношение на клиентите си, представи си какво изпитва към брат си.

— Тук грешите, наистина — злорадо отбеляза Стеф. — Робърт и Греъм не си говорят от години.

— Защо? — попита Гибс.

— Имаше голям скандал. Робърт започна да излиза с… една от онези жени. Каза на Греъм, че ще се ожени за нея. И наистина взе че се ожени, тъпакът му е тъпак.

— За Джулиет ли? — обади се Чарли. — Джулиет Хесълхърст?

Стеф кимна.

— Греъм побесня, задето Робърт изобщо се е запознал с нея, след… е, знаете… Излагаше бизнеса на риск. Греъм можеше да се озове зад решетките, а Робърт пет пари не даваше и направи каквото си бе наумил. — Устните й потрепваха от гняв. — Греъм е прекалено мекушав с Робърт. Винаги съм му казвала, че ако Робърт беше мой брат, никога нямаше да му проговоря.

— Е, нали каза, че Греъм не му говори — напомни й Чарли.

— Да, но все се опитва да се сдобрят. Аз им служа за посредник и вече ми писна да предавам съобщения напред-назад. Моят съпруг е прекалено мекушав. Робърт е този, който не иска да подаде ръка. — Стеф свъси вежди и се замисли дълбоко. — Греъм обаче казва, че не може да се откаже от него. Робърт е малкото му братче, винаги се е грижел за него. Във всеки случай повече, отколкото оня нехранимайко баща им.

— Значи Греъм нямаше нищо против да прости на Робърт, задето е изложил бизнеса на опасност? — обобщи Гибс.

— Да. За Греъм семейството си е семейство, каквото и да става. Той беше такъв и е майка си и баща си. Робърт прекъсна всякаква връзка с тях, и с двамата. Дума не им е проговорил, откакто е напуснал родния си дом. Смята, че си го заслужават, щом никога не им е пукало за него. То си беше така де, ама… той каза същото и за Греъм, като се скараха, задето Робърт започна да излиза с онази Джулиет. А то изобщо не беше същото! — Нов повод за изразяване на старо възмущение.

— Щом Греъм обича Робърт, имаш основания да лъжеш за участието на Робърт в изнасилванията — заключи Чарли.

Стеф се намръщи.

— Повече нищо няма да ви кажа за Робърт.

— Той е изнасилил Прудънс Келви — обади се Гибс.

— Не знам за какво говорите. Не съм чувала това име. Вижте, не помня имената на всички жени. Бях заета в кухнята през повечето време.

— Пру Келви е била изнасилена в камиона на Робърт — каза й Чарли.

— О, така ли? В такъв случай не бих могла да знам. Когато не бяха нужни ястия, стоях настрана. Освен когато аз трябваше… да играя ролята на жертва.

— Защо сменихте бунгалото с камион? — попита Гибс.

Стеф се взря в ноктите си.

— Е?

Тя въздъхна, сякаш въпросите я изтощаваха.

— Бизнесът с бунгалата вървеше все по-добре и по-добре. Стигна се дотам, че почти през цялото време имаше хора, гости. Греъм реши, че е прекалено рисковано — някой можеше да види или да чуе нещо. А камионът беше… подвижен. Беше по-удобно. Особено за мен. Беше ми писнало от проклетото готвене. И без него си имам достатъчно работа. Единственият недостатък е, че сега не можем да взимаме толкова много, защото в пакета няма включена вечеря. Но все пак предлагаме напитки. — Стеф беше надигнала глас, сякаш се оправдаваше. — Шампанско, качествено шампанско. Така че не е като да не предлагаме нищо.

Чарли си помисли как би се зарадвала, ако Стеф Анджили внезапно се гътне и умре от неочакван, но особено болезнен инфаркт. Гибс, изглежда, споделяше същите чувства.

— Ненавиждам го този Робърт — изхлипа Стеф, сякаш повече не можеше да крие омразата си. — Да си смени името… копелето му с копеле. Направи го само за да нарани Греъм, и успя. Греъм бе съсипан. А в момента е в ужасно състояние, откакто ти му каза, че Робърт е в болница. — Стеф захвърли последните думи срещу Чарли, която се опита да не трепне, спомняйки си как бе разговаряла по мобилния си със Саймън пред Греъм. После Греъм нехайно попита: „И какво се е случило с тоя приятел Хауърт?“, и Чарли му разказа за Робърт и сподели, че е малко вероятно да оживее. Греъм видимо се разстрои; Чарли тогава си помисли колко е хубаво, че има сърце за чуждото нещастие.

— Греъм наистина държи на семейството, а неговите са хвани единия, удари другия — продължаваше Стеф. — Даже братчето му се оказа предател. За кого се мисли тоя Робърт? Той постъпи зле, а не Греъм. Толкова е нечестно! Всеки знае, че не трябва да смесва работата с удоволствието, а още по-малко е редно човек да се опитва да съсипе бизнеса на собствения си брат. А той го направи на два пъти.

— Какво?

— Оная Наоми, с която беше преди малко. Робърт сигурно е чукал и нея, защото тя се опита да запази бунгало за двама им. И освен това се представи като Хауърт, но аз разбрах, че е тя, още щом чух името Наоми. Греъм газ пикаеше. „Робърт пак се издъни“, викаше.

Чарли се опита да проясни мислите си. Няма по-ефикасно средство да си докараш мисловна клаустрофобия от това да разговаряш с тъп човек.

— Греъм и Робърт не си говорят, но въпреки това вие използвате неговия камион за вашите ергенски вечери.

— Да — кимна Стеф. — Греъм си има комплект резервни ключове.

— Искаш да кажеш, че използвате камиона му за ергенските си вечери без знанието на Робърт? — извиси глас Гибс с явно недоверие. — Все трябва да е забелязал, че камионът му изчезва понякога през нощта. Да не би Греъм да се е преструвал, че го използва за нещо друго?

Чарли си помисли, че въпросите на Гибс бяха насочващи и това не й хареса. Да не би да се опитваше да намери начин да оневини Робърт за всичко? Все пак твърдо се знаеше, че Хауърт е изнасилил Пру Келви — имаше солидно неопровержимо доказателство за това.

Стеф прехапа устни и сякаш застана нащрек.

Гибс реши отново да опита.

— Ако Робърт не е искал да има нищо общо с Греъм, защо му е позволил да използва камиона? За пари ли? Под наем ли го взима Греъм?

— Нищо няма да ви кажа за Робърт — заинати се Стеф и скръсти ръце на гърдите си. — Греъм и без това ще ме убие. Ако проговоря за Робърт, ще ме реже парче по парче. Той много закриля брат си.

28

Събота, 9 април

Минава полунощ, когато стигам до нас. Спря ми един бъбрив млад шофьор на камион на име Тери и се прибрах благополучно. Не се притеснявах, че съм в колата на непознат. Всички най-лоши неща, които могат да ми се случат, вече са ми се случили. Имунизирана съм срещу опасности или поне така се чувствам.

Колата на Ивон не е тук. Сигурно се е върнала в Кеймбридж при Бен. Знаех си, че така ще направи, когато вчера излязох, без да й кажа къде отивам. Ивон е от хората, които не могат да стоят сами. Има нужда от някоя силна личност до себе си, някой, на когото да може да разчита, а моето поведение напоследък е твърде непредсказуемо. Навярно си мисли, че животът с Бен ще е по-сигурен.

Клишето „Любовта е сляпа“ трябва да се замени с поточното: „Любовта е несъзнателна.“ Като теб, Робърт22. Прости ми неуместната игрословица. Ивон вижда всичко, което върши Бен, но не може да си направи правилните заключения. Умът й не работи правилно, а не очите.

Отивам направо в работилницата, отключвам вратата, взимам най-големия набивен чук и премервам тежестта му с длан. Почуквам златната му глава с пръсти. Винаги ми е било приятно да държа набивен чук — харесва ми липсата на прави линии. На форма са същите като чукалата, с които някои хора счукват черен пипер или чесън, само че са направени от дърво и бронз. С този чук в ръката мога да причиня сериозни щети и точно това се каня да направя.

На пода под масата има въже. Взимам го. После взимам още едно. Нямам представа каква дължина ще ми свърши работа. Свикнала съм да овързвам опаковани слънчеви часовници, а не мъже. Накрая решавам да взема всички въжета, които имам, и едни големи ножици. Заключвам работилницата, влизам в колата и поемам към къщата на Чарли.

Никой не може да ме вини за това, което се каня да направя. Ще направя услуга на обществото, абсолютно наложителна. Нямам избор. Твърде много време мина, откакто Греъм Анджили ни изнасили, всички нас — Джулиет, мен, Санди Фрийгард. Саймън Уотърхауз ми каза в сряда, че за отдавна извършени изнасилвания, наказанията са малки, а Чарли ми каза, че не разполагат с ДНК материал от нападението срещу Санди Фрийгард. Имат само за Пру Келви, а Анджили не я е пипвал. Ще бъде само неговата дума срещу моята.

В къщата на Чарли е тъмно. Беше тъмно и преди четирийсет и пет минути, когато Тери — твоят колега, както ми е приятно да мисля за него — ме остави на тази улица, за да си взема колата. Тогава още не бях готова да вляза в къщата. Не бях въоръжена.

Сградата изглежда празна, излъчва студено спокойствие. Ако брат ти Греъм е вътре, сигурно спи. Изваждам ключовете на Чарли и колкото се може по-тихо започвам да ги пробвам един по един в ключалката на входната врата. Третият влиза. Завъртам го бавно и после сантиметър по сантиметър отварям вратата.

Държа чука в ръка и чакам очите ми да привикнат е тъмнината. После тръгвам нагоре по стълбите. Едно от стъпалата леко скръцва, но не би могло да събуди дълбоко заспал човек. На горната площадка има три врати. Предполагам, че водят към две спални и баня. Влизам на пръсти в едната спалня, после в другата. Никой. Проверявам и в банята: и тя е празна.

Не съм толкова изплашена, колкото навярно би трябвало да съм. Отново съм превключила в режим „мога да се справя с всичко“. Последния път, когато се чувствах така, отидох в полицията и казах, че си ме изнасилил. Слава богу, че го направих. Благодарение на мен опитът на Джулиет да те убие не успя.

Връщам се на долния етаж и през цялото време държа чука на нивото на главата, в случай че ми се наложи внезапно да го използвам. Въжето е преметнато през ръката ми, а чантата ми виси на врата. Отварям единствената врата в преддверието и се озовавам в тесен хол с отворена стъклена врата през средата, зад която се вижда малка разхвърляна кухня е голяма купчина мръсни съдове отстрани на мивката.

Доволна, че в къщата няма никой, пускам пердетата в хола и опипвам стените близо до вратата, за да намеря ключа за лампата. Ако Греъм Анджили се върне в къщата и види, че свети, ще си помисли, че Чарли си е у дома. Ще позвъни. Аз ще отворя вратата, не толкова, че да ме види, и ще се скрия зад нея и когато той я бутне, за да влезе, ще го халосам с чука.

Примигвам, заслепена от внезапната ярка светлина, която облива стаята. Виждам настолна лампа. Светвам нея и гася основното осветление. На масата, до лампата, има бележка, в която пише:

Пускам моментално бележката, след като я прочитам. Не искам да държа писаното от брат ти, не искам да докосва кожата ми. Съобщението ме обърква. Защо му трябва на Анджили ключ? Трябва да е бил вече вътре в къщата, щом е оставил бележката на масата. После ми хрумва, че ако иска да излезе, ще му трябва ключ, за да може отново да влезе. Сигурно е някъде наблизо и често-често звъни да види дали Чарли се е върнала. Обаче откакто съм тук, никой не е звънял. Защо не опитва по стационарния?

А и входната врата беше заключена, когато дойдох. Кой я е заключил, ако Анджили няма ключ? Изваждам мобилния телефон на Чарли от чантата си. Изключен е. Включвам го, но не знам пин кода, така че нямам достъп до съобщенията й и не мога да видя има ли есемеси от Анджили.

Мн. се тревожа. Надявам се, че каквото и да правиш, то не е налудничаво или животозастрашаващо.

Тревожи се за нея. Изпълва ме непоносима болка. Няма нищо по-мъчително от това да откриеш доказателство, че човек, който е съсипал живота ти, е способен да бъде мил с някой друг.

Не е възможно — мисля аз и цялата треперя. Чарли Зейлър не може да е любовница на Греъм Анджили. В понеделник можех да говоря с когото и да е от следователите за изчезването ти; но дадох на нея визитката на „Силвър Брей“. А то да се окаже, че тя спи с брат ти?

Не вярвам в съвпадения.

Чувам шум от отваряне и затваряне на кола на улицата пред къщата. Сигурно е той. Тичам във вестибюла и заставам до входната врата. Пускам въжето на пода до краката си, стисвам дръжката, готова да я натисна, щом звънне звънецът. Едно леко натискане ще свърши работа.

После чувам шум, какъвто си представям, че ще издаде вратата, когато я отворя. Само дето шумът не е плод на въображението ми; чувам го наистина. Вътре в къщата, идва отнякъде зад мен, където трябва да цари тишина. От изненада изпускам чука и той пада на пода. Сподавям вика си и се навеждам да го вдигна, но не мога да го видя. Ръцете ми се заплитат в намотките на въжето.

Изведнъж преддверието става по-тъмно. Как така? Дали не съм чула шума от изгарянето на някоя електрическа крушка? Не — вратата на хола е почти изцяло затворена. Стегни се, нареждам си аз, но сърцето ми бие като лудо, ще се пръсне. Трябва да се овладея.

Чувам стъпки, идват към вратата. Падам на колене и започвам да опипвам пода за чука.

— Къде е? — шепна отчаяно. Някой звънва на вратата. Чува се женски глас:

— Чар? Чарли?

Задържам дъх. Не е брат ти. Не знам какво да правя сега. Кой друг може да е? Кой идва на гости в един часа през нощта?

Чувам гласа да мърмори: „Що за тъпо посрещане е това?“, но не смея да отворя вратата. Пръстите ми напипват дръжката на чука. Дали да кажа нещо?

— Чарли, отвори вратата, за бога!

Ако съдя по гласа, жената е много разтревожена, сигурно тя е писала бележката, която намерих, а не Греъм Анджили. Но бележката беше в хола, на масата. Не върху килима в преддверието под отвора за пощата, където би трябвало да бъде…

Жената тропа с юмруци по матовото стъкло. Оставям чука и на четири крака се връщам в хола, отварям вратата с глава. И тогава го виждам. Стои, широко разкрачен, насред хола. Усмихва ми се.

— Наоми Дженкинс. От плът и кръв — казва той.

Завладява ме неистов страх. Опитвам се да се изправя, но той ме дръпва към себе си и слага ръка на устата ми. Мирише на сапун.

— Шшшт. Слушай. Чуваш ли? Стъпки. Затихват, затихват и… ето! Сестричката на Чарли нацежда дебелия си гъз в колата.

Чувам отново двигателя. Допирът му изгаря кожата ми. Притъмнява ми.

— Ето, тръгва. Чао, грозна дебелано. — Все още притиснал ръка към устата ми, той доближава устни до ухото ми и прошепва: — Здравей.

29

9 април 2006

За първи път откакто работеше в полицията, Саймън се радваше, че ще види Прауст. При това той се обади на инспектора и му каза да дойде. Удари го на молба едва ли не. Само и само да не остава насаме с мислите си. Нещо не е наред с живота ми, щом в критични ситуации се обаждам на Снежния човек, помисли си Саймън. Просто нямаше на кого друг. Само в компанията на Чарли щеше да се почувства по-добре и сега като я нямаше, не се сещаше за никой друг. Да се обади на родителите си беше немислимо. Само да усетеха, че има и най-малък проблем, гласовете им изтъняваха от тревога и Саймън трябваше да забрави за своите неприятности и да утешава тях.

Все още имаше чувството, че Чарли е изчезнала, макар Селърс да му се беше обадил да го осведоми за всичко. Знаеше къде е тя, че Гибс е с нея, че е в безопасност. Знаеше и друго — че е спала с Греъм Анджили. Сериен изнасилвач. Без да знае какъв е, кой е. Тази мисъл сви стомаха на Саймън на топка. Щеше ли някога Чарли отново да бъде каквато беше след подобно преживяване? Какво да й каже, като я види следващия път?

Ако изобщо я види пак. Беше избягала, без дума да му каже. И дори сега, след като вече знаеше, че е разбрал къде е, пак не му се обаждаше. Нейният телефон беше в чантата й, която сега бе у Наоми Дженкинс, но можеше да използва телефона на Гибс.

Тя говори със Селърс и Гибс. Само с теб не иска да говори.

Ами защо ли да иска? Някога да й е бил от полза? Преди няколко месеца пътуваха с колата за Силсфорд, имаха среща в тамошния участък. Той шофираше, радиото свиреше и Чарли му каза да се заслуша в една песен. Саймън още помнеше текста, пееше се за това как някой носел само болка на другия. Тогава Чарли каза: „Не знаех, че си фен на Кайзер Чийфс. Или може би си пуснал тази песен по друга причина?“ Отначало изглеждаше надменна, после явно се разочарова, когато Саймън й каза, че това е радиото, а не диск, и че не е избирал той песента, дори не я е чувал.

Прауст пристигна и му попречи да се замисли коя ли песен би предпочел да чуе сега. Инспекторът беше небръснат, очите — зачервени.

— Два часът през нощта е, Уотърхауз — започна той. — Прекъсна съня ми и сега никога няма да разбера как свършва.

— Добър ли беше или лош? — Саймън се опитваше да печели време. Да отлага хулиганските прояви срещу себе си колкото се може по-дълго.

— Не знам. Двамата с Лизи току-що си бяхме купили нова къща и се бяхме преместили там. Беше много по-голяма от сегашната. Пристигнахме уморени и веднага си легнахме да спим. И дотам свърши, благодарение на теб.

— Лош е бил — отсече Саймън. — Аз знам как свършва. Вие осъзнавате, че сте направили ужасна грешка, като сте купили новата къща, но старата вече е продадена на хора, които страшно са я харесали и за нищо на света не искат да ви я продадат обратно. Било е кошмар, в който двамата съжалявате за стореното до края на дните си.

— Очарователна версия — изгледа го сърдито Прауст. — Много ти благодаря. И понеже си в настроение да бъбриш, навярно би могъл да обясниш защо ме събуди да ме информираш за нещо, което можех спокойно да узная и днес следобед.

— Тогава не знаех, че Чарли е взела Наоми Дженкинс със себе си в Шотландия.

Прауст се намръщи.

— И защо не знаеше?

— Ами… сигурно не съм слушал внимателно, когато ми го е казала.

— Хмм. А сега слушаш ли внимателно, Уотърхауз? Чуваш ли едва завоалирания скептицизъм? Ти и сержант Зейлър сте като сиамски близнаци. Ти винаги знаеш къде е тя, с кого е и какво е закусвала. Защо този път не знаеш?

Саймън не отговори. Колкото и да е странно, изведнъж се бе почувствал по-добре, докато Снежния човек го мъмреше. Почувства се така, сякаш беше предал нещо, от което с радост се бе отървал.

— Така. Хайде да изясним тая работа: ти си разбрал, че сержант Зейлър е взела Дженкинс със себе си в Шотландия, едва когато Селърс ти се е обадил по телефона, това ли искаш да ми кажеш?

— Да, сър.

— А кога ти се обади той?

— Тази вечер.

— И защо не ми каза тогава? Щеше да ми спестиш труда да си обличам пижамата.

Саймън се взря в обувките си. На този етап той си беше помислил, че ще успее да се измъкне невредим от ситуацията, но колкото повече напредваше нощта, толкова по-нервен ставаше, защото Чарли не му се обаждаше. Очакваше да му позвъни да му каже как да действа. Но минаха часове след разговора със Селърс и нищо. Тогава изведнъж му хрумна, че е напълно възможно Чарли изобщо да не се обади. В такъв случай се налагаше Саймън да каже на Прауст част от истината, колкото да си спаси кожата.

Инспекторът присви очи, готов да засече всяка нова лъжа, която му предложат.

— Ако сержант Зейлър е отишла в онзи комплекс от бунгала да арестува собственика и жена му, защо не е взела и теб и няколко униформени полицаи? Защо ще взима Наоми Дженкинс, която в най-добрия случай е свидетел, а в най-лошия — заподозряна?

— Може да е искала Дженкинс да разпознае Анджили като мъжа, който я е нападнал.

— Е, да, ама това не се прави така! — викна гневно Прауст. — Така може само да ти откраднат колата и чантата. Както явно е станало. Как е възможно сержант Зейлър да постъпи толкова глупаво? Изложила е себе си и Дженкинс на опасност, цялата ни усилена работа…

— Току-що ми се обадиха от полицията в Шотландия — прекъсна го Саймън.

— От всичко чуто досега на това ми е най-трудно да повярвам. Ония там не стават за нищо.

— Намерили са колата на Чарли.

— Къде?

— Недалеч от „Силвър Брей“. На шосето на около шест километра от курортния комплекс. Чанта обаче нямало.

Прауст въздъхна тежко и разтри брадичката си.

— Толкова неясни моменти има в цялата тая работа, че не знам откъде да започна, Уотърхауз. Защо, след като е отишла в Шотландия да разпознае своя изнасилвач, Наоми Дженкинс изведнъж решава да краде кола и да бяга — на практика се държи като престъпник?

— Не знам, сър — излъга Саймън. Не можеше да каже на инспектора онова, което бе чул от Селърс: че Наоми вече нямала доверие на Чарли, защото разбрала за връзката й с Греъм Анджили от някаква реплика на Стеф.

— Говори със сержант Зейлър — нареди Прауст нетърпеливо. — Нещо явно се е случило. В комплекса. Сержант Зейлър сигурно знае какво, така че и ти трябваше да си разбрал досега. Кога за последен път разговаря с нея?

— Преди да замине — призна Саймън.

— Какво премълчаваш, Уотърхауз?

— Нищо, сър.

Прауст направи малък кръг около Саймън.

— Уотърхауз, вече ме познаваш доста добре. Нали? Сигурно се досещаш, че ако има нещо, което да мразя повече от това да ме лъжат, е да ме лъжат посред нощите.

Мълчанието бе най-добрата перспектива пред Саймън. Зачуди се дали до известна степен не му се искаше Прауст да го пречупи и да го застави да каже всичко за Чарли и Анджили. Дали Снежния човек щеше да каже нещо по този въпрос, от което щеше да олекне на Саймън.

— Може би трябва да попитам Наоми Дженкинс. Разговорът с нея със сигурност ще е по-полезен от разговора с теб. Какво сте направили досега, за да я издирите?

Най-после въпрос, на който Саймън можеше да отговори, без да измисля лъжи.

— Няколко униформени полицаи я чакат пред болницата. Според Селърс Чарли е убедена, че Дженкинс ще отиде там да види Робърт Хауърт.

— Значи ти и сержант Зейлър общувате чрез Селърс. Интересно. — Инспекторът направи още един бавен кръг около Саймън. — Защо иска Дженкинс да се види с Робърт Хауърт? Тя нали знае, че той е изнасилил Прудънс Келви? Сержант Зейлър й е казала?

— Да. Не знам защо иска да го види, но явно това иска. И то много.

— Уотърхауз, два часа през нощта е! — Прауст почука с пръст по часовника си. — Досега трябваше да се е появила в болницата, ако беше тръгнала за там. Сержант Зейлър е сгрешила. Има ли наши хора пред къщата на Дженкинс?

По дяволите.

— Не, сър.

— Не, разбира се. Ама че съм глупав. — Гласът му бе изтънял и думите полетяха срещу Саймън като оловни куршуми. — Веднага прати някого там. Ако не е там, провери в къщата на бившия съпруг на Ивон Кочин. После у родителите на Дженкинс. Изумен съм, че трябва да изговарям тези неща, Уотърхауз. — После, сякаш изплашен, че е бил прекалено изтънчен в неодобрението си, Прауст кресна: — Какво ти става? Не би трябвало да се нуждаеш от оглупял от безсъние старец като мен, за да свършиш такива елементарни неща!

— Бях зает, сър. — Всички други са в проклетата Шотландия, сър. — Чарли е казала, че Дженкинс ще отиде направо в болницата. И понеже от всички нас тя е разговаряла последна с нея, предположих, че знае какво говори.

— Намери Дженкинс, и то бързо! Искам да знам защо е побягнала. Нейното алиби за периода, когато е бил нападнат Робърт Хауърт, никога не ми е звучало убедително. Разполагаме само с показанията на най-добрата й приятелка, която на всичкото отгоре е проектирала сайта на Греъм Анджили!

— Досега не сте поставяли под съмнение алибито й, сър — измърмори Саймън.

— Е, сега го поставям. Как няма да го поставям, като целият случай е такава каша, Уотърхауз! Непрекъснато се въртим в кръг. Гоним си опашките! Погледни само това голямо черно петно — Прауст посочи към бялата дъска на стената в залата на Криминалния отдел, на която Чарли бе написала с черен маркер имената на всички замесени в случая и бе нарисувала стрелки там, където имаше връзка между лицата. Инспекторът беше прав — имаше повече връзки, отколкото можеше да се очаква. Диаграмата на Чарли бе заприличала на патологично дебел паяк — огромна черна маса от черти, стрелки, кръгове и зигзази. Изображение на хаоса. — Да си виждал някога нещо по-незадоволително? — попита Прауст. — Защото аз не съм!

Като каза незадоволително, помисли си Саймън, та се сетих:

— Джулиет Хауърт престана да говори, сър.

— Че тя започвала ли е някога?

— Не, имам предвид съвсем. Два пъти опитах да я заговоря и двата пъти запази пълно мълчание. Знаех, че така ще стане. Колкото повече се доближаваме до истината, толкова по-малко ще говори. Имаме достатъчно доказателства да я пратим пред съда, но…

— Но това не е достатъчно — довърши Прауст вместо Саймън. — Ще ми се да я изправим пред съда, за да угодя на висшестоящите, но също така искам и да разбера какво е станало. Искам да видя ясна картина, Уотърхауз.

— Аз също, сър. Започва малко да се прояснява. Знаем, че Анджили е подбирал жертвите си от сайтовете им в интернет, поне два от сайтовете са проектирани от Ивон Кочин.

— Ами Таня, сервитьорката от Кардиф, която се е убила, оная, дето не могла да пише правилно? И тя ли е имала уебсайт?

— Тя е единственото изключение — призна Саймън. — Можем да обясним публиката, наблюдавала изнасилванията Анджили е взимал пари да организира ергенски вечери за хардкор порно маниаци. Аз вече намерих интернет форуми, в които се споменава за неговата дейност. С това бях зает…

— Значи се ровиш в интернет, вместо да говориш със сержанта си или да търсиш Наоми Дженкинс — каза многозначително Прауст. — Или да ми кажеш истината за това, което всъщност се случва в странния ти мозък и още по-странния ти живот, Уотърхауз. Извини ме за нетактичността.

Саймън замръзна. Това бе едно от най-болезнените неща, които му беше казвал през годините. Чарли би казала: „За Снежния човек странен е всеки мъж, който си няма женичка вкъщи да му готви и да му кърпи чорапите.“ Саймън ясно чу гласа й в съзнанието си, но щеше да е съвсем друго, ако беше с него сега.

Животът му наистина беше странен. Нямаше си приятелка, нямаше си и истински приятели, с изключение на Чарли.

— Селърс е намерил куп доказателства в „Силвър Брей“ — продължи той. — Анджили поддържал спретната документация, сякаш всичко е напълно законно: телефонни номера на десетки мъже и списък с двайсет и три имена на жени — по всяка вероятност минали и бъдещи жертви. До някои имена има дати и човки, а до други няма. Селърс пуснал в „Гугъл“ имената на жените — всички имали свой сайт или уебстраница в сайта на някоя компания. Всички са жени с кариера…

Телефонът пред Саймън звънна и той го вдигна.

— Младши следовател Уотърхауз, Криминален отдел — изговори той механично. Беше убеден, че няма да е Чарли. Тя щеше да му звънне на мобилния.

— Саймън? Слава тебе господи!

Сърцето му подскочи. Не беше Чарли. Но звучеше малко като нея.

— Оливия?

— Загубила съм ти номера на мобилния и цял час ме мотаят — първо някаква електронна слабоумна, после още една, но от плът и кръв. Няма значение. Тревожа се за Чарли. Може ли да изпратиш полицейска кола до къщата й?

Нервите на Саймън се изопнаха, погледна Прауст и каза:

— Изпратете патрулна кола до къщата на Чарли.

Досега не беше давал заповеди на Снежния човек.

Прауст вдигна телефона на съседното бюро.

— Какво се е случило, Оливия? — попита Саймън.

— Чарли ми беше оставила съобщение днес… всъщност вчера, само дето не съм си лягала още. Искаше да отида у тях. Беше казала, че ключът ще е на обичайното място, за да вляза, ако още не се е върнала.

— И? — Саймън знаеше, че Чарли оставя ключа под кофата за боклук пред къщата. Беше го оставила веднъж и за него там. Тогава той я укори: що за следовател е, като си оставя ключа на първото място, където би погледнал всеки крадец? „Нямам достатъчно психическа енергия да измисля по-добро място“, бе му отвърнала тя уморено.

— Отидох към осем — продължи Оливия. — Чарли не беше там, ключът също. Пуснах бележка през пощенския отвор да ми се обади. Влязох в близката кръчма, хапнах, изпих няколко питиета, почетох книжка, никой не ми звъни. Накрая здравата се разтревожих и отидох отново до къщата. Още не се беше върнала. Седнах в колата да я чакам. При други обстоятелства щях да си отида, но съобщението, което ми бе пратила… беше много тревожно. Все едно ми казваше в прав текст, че нещо лошо се е случило.

— И? — Саймън с мъка запазваше гласа си спокоен. Говори по същество.

— Заспала съм в колата и като се събудих, гледам в хола на Чарли свети, завесите спуснати. Преди не бяха. Реших, че се е върнала, затова отидох на вратата и звъннах, готова да й се развикам, задето не ми се е обадила веднага щом е влязла и прочела бележката ми. Но никой не отвори. А вътре имаше някой, видях движение в преддверието. Даже съм сигурна, че бяха двама. Единият от тях сигурно е била Чарли, но защо тогава не ми отвори? Знам, че ще ме помислиш за луда, но съм убедена, че нещо не е наред.

— Чарли е в Шотландия — каза й Саймън. А Греъм Анджили не е. — Не може да си е вкъщи.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Наложи се да замине в последната минута.

— Да не е отишла пак в „Силвър Брей“? — попита Оливия, сякаш в нея заговори инстинктът на журналиста. — Ти ми звъня да ми задаваш какви ли не въпроси за Греъм Анджили… Защо Чарли не ми каза, че ще ходи пак да го види, вместо да ме кара да обикалям къщата й като идиот? — Настана кратка пауза. — Знаеш ли за какво е толкова разтревожена?

— Трябва да вървя, Оливия. — Саймън искаше да затвори телефона, искаше лично да отиде в къщата на Чарли. Прауст вече си бе облякъл палтото.

— Саймън? Не затваряй! Щом не е Чарли, тогава кой е в дома й?

— Оливия…

— Ей сега ще се върна там, ще счупя някой прозорец и сама ще разбера! Само на пет минути съм от къщата.

— Недей. Оливия, чу ли ме? Сега не мога да ти обясня, но според мен в къщата на Чарли е влязъл опасен брутален тип. Стой настрана. Обещаваш ли? — Не бе успял да предпази Чарли, затова сега бе още по-решен да защити сестра й. — Обещай ми, Оливия.

Тя въздъхна.

— Добре. Но ми се обади веднага щом можеш. Искам да знам какво става.

Прауст също. Щом Саймън приключи разговора, инспекторът хвана погледа му и вдигна вежда.

— Опасен брутален тип?

Саймън кимна, усещайки как кожата му пламва.

— Греъм Анджили. — Вече вървеше към вратата и потупваше джобовете си да намери ключовете за колата. Прауст го последва; Саймън с изненада откри, че инспекторът — обикновено толкова бавен във всичко — можеше да тича по-бързо от него.

И двамата мъже следваха една и съща логика: Наоми Дженкинс бе взела чантата на Чарли, значи разполагаше с ключовете от дома й. Ако Оливия наистина бе видяла двама души в къщата, Наоми можеше да е вътре заедно с Анджили. Трябваше да бързат.

Снежния човек изчака, докато се качат в колата и потеглят, и след като вече летяха с два пъти по-голяма скорост от разрешената, зададе своя въпрос:

— Става дума за нещо дребно, нищо и никаква подробност, но все пак да попитам защо Греъм Анджили е в къщата на сержант Зейлър? От къде знае къде живее тя?

Саймън не отделяше очи от пътя и мълчеше.

Когато Прауст пак заговори, тонът му беше тих и учтив, устните тънки и побелели.

— Чудя се колко ли души ще трябва да си стягат багажа, след като всичко това приключи.

Саймън стисна волана, сякаш това бе единственото нещо на света, което му принадлежеше.

30

Събота, 9 април

Греъм Анджили стои над мен, хванал ножицата, която донесох от вкъщи. Щрака във въздуха пред лицето ми. Остриетата издават режещ метален звук. В другата ръка Анджили държи моя чук.

— Да дойдеш така добре оборудвана — колко умно!

В главата ми се върти една-единствена мисъл — той не може да победи. Историята не може да свършва така — да извърша тази глупост да дойда тук, като знам, че има вероятност той да е вътре, и да донеса всичко, което му е необходимо, за да ме унижи и съсипе. Опитвам се да не мисля за собственото си безразсъдство. Как можах изобщо да си помисля, че съм в състояние да го надвия — луда работа. Но няма смисъл да се самообвинявам сега. Преди три години си позволих да се чувствам безсилна в негово присъствие и точно такава бях — абсолютно безпомощна. Този път ще е различно.

Като за начало няма да показвам страх. Няма да треперя, няма да се моля. Досега не съм — нито когато допря ножицата до гърлото ми, нито когато ме върза за един от двата дървени стола с прави облегалки в кухнята на Чарли. Мълчах и се стараех лицето ми да е абсолютно безизразно.

— Като в доброто старо време, а? — усмихна се той. — Само дето си облечена. Засега.

Ръцете ми са вързани една за друга зад облегалката, а глезените ми — за задните крака на стола. Опъването на мускулите в бедрата започва да става болезнено. Анджили затваря ножицата и я оставя на кухненската маса. Търкаля дръжката на чука между дланите си.

— Виж ти, виж ти — мърмори. — Какво имаме тук? Дълъг конусообразен предмет със заоблени ръбове в горната широка част. Предавам се. Да не е някаква специална секс играчка? Голям бронзов вибратор?

— Защо не седнеш на него да провериш? — казвам аз и се надявам да си помисли, че не ме е страх.

Той се захилва.

— Този път ще ми се опънеш, а? Правилно постъпваш, както понякога казваме в Йоркшир. Обичам разнообразието.

— Затова ли правиш все едно и също: връзваш жени и ги изнасилваш? Дори приказваш едно и също: „Искаш ли да загрееш преди представлението?“ Каква тъпа реплика. — Насилвам се да се изсмея. Каквото и да му кажа, както и да се държа — предизвикателно или плахо, — все едно е, той ще направи каквото си е решил. Той знае как иска да свърши всичко това. Думите ми не могат да му повлияят, нито да го засегнат, защото не взима нищо присърце. Става ми по-лесно да говоря, щом осъзнавам това. — Може би си мислиш, че си авантюрист, но си загубен без твоя тъп сценарий. Той си остава един и същ за която и да е жената — Джулиет, аз, Санди Фрийгард…

Свъсените вежди се отпускат и кожата около очите му се набръчква, когато устните му се разтеглят в крива усмивка.

— Откъде знаеш за Санди Фрийгард? От Чарли Зейлър, обзалагам се.

— Или от Робърт.

— Добър опит. Чарли ти е казала. — Анджили вдига нос и души въздуха. — Да, усещам я, не мога да сбъркам тази миризма на женска солидарност и взаимопомощ. Вие двете да не би да везате гоблени заедно в свободното си време? Сигурно много сте се сближили, щом разполагаш с ключове от дома й. Малко непрофесионално от нейна страна, бих казал. Макар да бе далеч по-непрофесионално да върши делата на мрака с твоя покорен слуга. Това е най-голямата фо па23 на сержанта досега.

Мъча се да променя позата, за да намеря по-удобно положение за краката, но не става. Стъпалата ми започват да изтръпват, скоро съвсем няма да ги усещам.

— Много секси изглеждаш, като се извиваш и гърчиш така. Направи го пак.

— Върви на майната си.

Той оставя чука на масата.

— По-късно ще имаме достатъчно време да използваме тази играчка — заявява. И на мен стомахът ми се свива. Трябва да му отвличам вниманието, да го карам да говори.

— Разкажи ми за Пру Келви — казвам.

Той взима ножиците и бавно идва при мен. В гърлото ми се надига писък. Впрягам цялата си воля да го потисна. Ако покажа и най-малък признак на страх, няма да мога повече да се преструвам. Не трябва да излизам от ролята си, нито за миг. Той вдига яката на блузата ми и ми нарежда да наведа глава напред. После започва да реже яката, бавно следва извивката около врата. Усещам допира на студения метал до кожата си.

Стига до другия край на яката и я хвърля в скута ми.

— Какво ще кажеш първо ти да отговориш на въпросите ми? Как се озова брат ми в болницата на прага на смъртта? Само толкова ми каза добрата следователка. Ти ли го прати там или Джулиет? — Тонът му вече не е така нехаен. Сякаш го засяга.

Поглеждам в очите му и се питам номер ли е, или наистина го засяга. Като ми дава да разбера, че го взима присърце, той всъщност ми дава оръжие в ръката. Но сигурно си мисли, че нищо не мога да му направя. И какво бих могла да му направя, като ме е вързал за този стол.

— Това е дълга история — заявявам аз. — Бедрата ме болят и не усещам стъпалата си. Защо не ме развържеш?

— Накрая винаги те развързвам, сама знаеш — отвръща дяволито Анджили. — Защо да бързаме? Все пак да отбележа, че ако братчето ми умре и разбера, че ти си се опитала да му видиш сметката, ще те убия. — Вдига ножицата и отрязва най-горното копче на ризата ми.

— Хайде направо да правим секс и да свършваме — предлагам аз и усещам как сърцето ми блъска чак в устата. — Няма нужда от любовна игра.

Това сякаш го подразни, но само за миг. После мазната му усмивка отново се появява.

— Робърт няма да умре — уверявам го.

Той оставя ножицата на масата.

— От къде знаеш?

— Бях в болницата.

Кратка пауза.

— И? Няма смисъл да се правиш на загадъчна пред мен, Наоми. Не забравяй, че те познавам отвътре — намига той. — Ходила си в болницата и…?

— Ти не искаш Робърт да умре и аз не искам Робърт да умре. Съюзници сме каквото и да е ставало в миналото. Защо не ме развържеш?

— Ник’къв шанс, малката. Та кой тогава иска Робърт да умре? Някой явно иска.

— Джулиет — отговарям решително.

— Защо? Защото е спал с теб зад гърба й ли?

Поклащам глава.

— Тя е знаела за това отдавна.

Той отново взима ножицата.

— Интересът ми започна да отслабва още в самото начало на този разговор, сега вече е като Карън Карпентър24 в напреднал стадий на анорексия. Така че бъди добро момиче и говори по същество. — Щраква с ножицата и отрязва второ копче.

— Остави дрехите ми на мира — сопвам се аз, за да потисна надигащата се в мен паника. — Развържи ме и ще те заведа в болницата при Робърт.

— Ти ли ще ме заведеш? О, благодаря, благодетелко моя.

— Само аз мога да ти помогна да го видиш — лъжа. — Не допускат посетители, но аз мога да те вкарам. Персоналът в отделението ме познава. Ходих там с Чарли.

— Престани да се изтъкваш, преди да ти е станало неудобно. Аз пък случайно бях вече при Робърт. Само преди няколко часа. — Не успявам да скрия изненадата си и изуменото ми изражение го разсмива. — Да. Точно така. Влязох в интензивното отделение сам-самичък, като голямо момче. Просто като фасул. До вратата има панел с бутони с цифри и букви. Трябваше само да гледам внимателно, когато лекарите влизат, и да запомня кода, който те бяха така добри да ми покажат, като натискаха бутоните току пред очите ми. Да се скъсаш от смях. — Оставя ножицата, дръпва другия кухненски стол и сяда до мен. — Какво ли не измислят уж да повишат сигурността — панели, алармени инсталации и тям подобни. От тези работи хората стават по-малко бдителни. В доброто старо време сестри и лекари сигурно щяха да си отварят очите на четири за неканени гости като моа25. Но сега не е нужно, вече не. Вече има бутони до вратата, кодове… — кодове, ни повече, ни по-малко! — и всеки може да се мотае като муха без глава или като овца на валиум и да си мисли, че някакви дребни устройства могат да му гарантират сигурността. Трябваше само да ударя няколко бутона набързо и готово — промъкнах се в стаята, обвит в облак суперрезистентни микроорганизми, които те правят невидим.

— Как е Робърт?

Брат ти се подсмива.

— Обичаш ли го? За любов ли става дума? Май да, а?

— Как е той? Кажи.

— Ами… дали да не проявя такт и да кажа, че в момента е добър слушател?

— Но е жив.

— О, да. Даже е малко по-добре. Каза ми го сестрата, която реши да пофлиртува с мен. Вече не е — как го рече тя — интубиран. Да ти обясня, ако не си го учила в училище — махнали са му тръбичките. Диша сам. И сърцето му си биеше. Гледах го на екрана… Да ти кажа, истинските болници изобщо не приличат на болниците от телевизионните сериали. Бях много разочарован. Стоях в стаята на Робърт десет минути и нито една сестра или доктор не дойдоха да ни прекъснат разговора, загрижени за доброто на пациента. Нямаше строга сестра, която да ме посъветва да посрещна смело личните си проблеми. Почувствах се малко пренебрегнат.

Сякаш забрави за ножицата, поне засега. Решавам да опитам по-директен подход.

— Греъм, искам да видя Робърт. Трябва да го видя. Той е твой брат, знам, че си загрижен за него, колкото и да се правиш на нехаен. Моля те, развържи ме и ме пусни да ида в болницата.

— Повече съм загрижен за себе си, отколкото за Робърт или за теб — усмихва ми се той извинително. — Какво ще стане с мен? Навярно ще ме арестуват, а ти ще кажеш на полицаите, че съм ти направил какви ли не неописуеми неща. Нали?

— Не — лъжа аз. — Слушай, знам със сигурност, че полицаите не разполагат с неопровержими доказателства срещу теб. Нямат ДНК материал. Чарли ми каза.

— Отлично — потрива ръце Анджили и ме поглежда така, сякаш очаква да споделя задоволството му.

— Ако ме пуснеш, ще кажа, че не си мъжът, който ме е нападнал. Кълна се в живота си. Няма да могат да те изправят пред съда.

— Хм. — Той разтърква замислено брадичка. — Ами сержант Чарли? На нея какво си й казала? Вие, жените, имате големи усти, знам ви аз. При това интимно, ако не си забравила.

Мозъкът ми бръмва от напрежение, докато се мъча да мисля по-бързо, отколкото мога. Явно не е говорил със Стеф, иначе щеше да знае, че Чарли е много по-осведомена от мен за участието му в изнасилванията.

— Тя ти вярва. Мисли те за свой любим.

— Колко мило. Но като всички случаи на голяма любов и нашата няма да просъществува дълго. Въпрос на време е Чарли да открие истинското име на Робърт и да разбере, че съм му брат. После ще се запита защо не съм й го казал. Аз даже реших, че играта ще загрубее, като те видях да влизаш в къщата. Предположих, че е Чарли, и се скрих зад вратата на хола. Едва когато започна да лазиш по пода, се взрях и осъзнах, че си ти. Ако Бууб Тюб ме беше намерила в къщата си, влязъл неканен, щеше да стане, смея да кажа, голям скандал.

— А ти какво правеше тук? Защо си тук, когато Чарли я няма?

— Исках да видя дали няма да си донесе нещо за работа вкъщи, нещо, свързано с опита за убийство на брат ми. Искам да знам кого да виня.

Вече изобщо не усещам стъпалата си, а по бедрата и гърба преминава остра болка, която трудно търпя.

— Виж, ако аз твърдя, че ти не си мъжът, който ме е изнасилил, нищо не могат да ти направят.

Анджили свъсва вежди.

— Изнасилил ли? Не звучи ли малко пресилено?

— Развържи ме, моля те.

— Ами Санди Фрийгард?

— Тя не знае кой си и аз няма да й кажа. Развържи ме.

— Може и да те развържа. Ако ми кажеш защо Джулиет се е опитала да убие Робърт.

Поколебавам се.

— Защото — казвам накрая — той й е казал, че я напуска заради мен. — Няма нужда да влизам в подробности за това как точно си го казал на Джулиет, какви думи си подбрал. Сигурно ти е отнело доста време да обясниш всичко. За брат ти и кратката версия е достатъчна. — А сега ти ми кажи за Пру Келви.

— Какво да ти кажа? Беше звезда в едно от моите представления, също като теб. — Взима ножицата и отрязва последните две копчета на ризата ми. Тя се разтваря. — Не можеш да отидеш в болницата в този вид — с изхвръкнали цици. Няма да е прилично. — Гласът му загрубява. — От къде знаеш за Пру Келви? — Пъхва едното острие между кожата ми и лявата презрамка на сутиена, бавно затваря ножицата и срязва презрамката.

— Ти не си правил секс с нея, а Робърт. Защо? Ти ли го накара?

— Да съм го накарал чак — не. Окуражих го. Или по-скоро помолих жена ми да му предаде окуражителното ми послание. Двамата с Робърт не си говорехме и аз исках да се сдобрим. Предложих му Пру Келви в знак на помирение. Робърт прие и аз много се зарадвах. Мислех, че ще му хареса. Но не стана така и аз съжалих за проявената щедрост. Нещата се влошиха, вместо да се оправят. — Анджили въздъхва. — Робърт е моето малко братче. Исках да стане част от нещата, да се включи истински. Той присъства на моята ергенска вечер, когато за първи път ми хрумна да направя такъв бизнес. Отидохме в Уелс за уикенда, в Кардиф. Само двамата с Робърт. Накрая се озовахме пияни в някакъв мърляв малък ресторант, щеше да бъде жалък завършек на вечерта, ако не ме беше осенила гениалната идея да подарим на сервитьорката една незабравима нощ. Бяхме само тримата. Бях пиян и ми се стори, че няма по-подходящо нещо от това. Насърчих и Робърт да се пробва с оная. И от този жълъд израсна огромният дъб, в който се превърна моят невероятно успешен бизнес. Сам-самичък предизвиках революция в провеждането на ергенските вечери в тази страна.

— Ергенски вечери — повтарям едва чуто аз и усещам студ и вцепенение. Думата „жълъд“ звъни в главата ми.

Затварям очи и виждам дървени подпори, увенчани с резбовани жълъди. Главата ми се замайва, имам чувството, че ще припадна.

— Знаех си, че ще ме разбереш — казва мъжът. — И ти като мен имаш нюх за бизнес, също като майка ми. Тя натрупа цяло състояние с това, което най-добре умееше да прави — много умна жена. Възхищавам се на успелите жени. — Започва да реже панталоните ми. Най-напред се захваща да изреже дупка на коляното. — Ту-туу — захилва се той срещу мен. — Здрасти, коленце.

— Развържи ме. Имам чувството, че гърбът ми ще се счупи.

— Майка ми разкри пред мен вашата голяма тайна.

— Каква тайна?

— Вашата, в смисъл на жените. Всички имате фантазии да бъдете изнасилени. Аз ви давам възможност да изживеете фантазиите си. Давам ви това, което не смеете да си поискате. Не че съм някакъв алтруист; защо да се преструвам. Голям късмет имам. Не са много хората, които толкова да харесват работата си като мен. Макар да имаше и трудни времена, най-вече благодарение на Робърт. След случката с уелската сервитьорка, когато започнах да организирам нещата по-професионално, ми беше много трудно да го убедя да се размърда. Все аз трябваше да играя главната роля. Напразен труд е да се опитваш да убедиш брат ми да прави нещо, дето не му е по сърце. Дай му на него да хвърчи из облаците. Прие само да откарва до вкъщи главните ни актриси след представлението. Той откара и теб. — Наблюдаваше лицето ми. После се усмихна. — Не си знаела. Да, именно Робърт те откара благополучно до колата ти. Естествено не си го видяла, защото беше с маска на очите.

— Искал си да играе по-съществена роля и затова си го заставил да изнасили Пру Келви. Изнуди ли го с нещо?

Анджили се усмихва и клати глава.

— Ти май си решила, че съм някакъв тиранин. А аз всъщност съм много мекушав. Робърт не хареса преживяването с госпожица Келви и аз съжалих, че съм му го уредил. От онази нощ двамата не сме си продумали и дума. — Отново клати глава. — Робърт настоя девойката да не сваля маската от лицето си през цялото представление, което не се хареса на клиентите. Някои изразиха недоволство, включително и бъдещият младоженец, и се наложи да им връщам част от парите. Всички те обичат да виждат очите — прозореца към душата и така нататък.

— Защо е държал да си остане с маската? — питам аз, искам да видя как ще ми отговори.

— От къде да знам, по дяволите? — На другия крачол отрязва по-голяма дупка около коляното. — Този въпрос би трябвало на Робърт да го зададеш. Сигурно го е било страх да не го разпознае. Робърт е песимист. Може да се е страхувал да не я срещне някой ден.

Кимвам доволна, че брат ти не знае нищо.

— Защо избираш жени със собствени сайтове? Защо не отвличаш случайни жени от улицата?

— Защото, скъпа ми Наоми, за жените е много по-страшно, когато имат чувството, че са избрани. Ти не си ли се питала защо точно теб? И от къде съм знаел всички подробности за теб? Зловещо е; много по-лошо, отколкото да те грабнат от улицата, без да знаят коя си. Не, именно личното отношение поражда страха в очите на жената, а страха в очите, както постоянно ми повтарят клиентите, е най-важното нещо.

Усмихвам се студено.

— Личното отношение. Добре звучи. Прав си, наистина е по-лошо. Обзалагам се, че ти се иска ти да го беше измислил.

Анджили се сковава.

— Стига приказки. — Кляка до стола ми отстрани и започва да реже единия крачол отдолу нагоре.

— Малко е недостойно, не мислиш ли? Да крадеш чужди идеи и да ги представяш като свои.

— Щом казваш. Сега, да не забравяме дългия конусообразен предмет, който ти бе така добра да донесеш, и всичките възможни начини за употребата му… Готово! — Единият ми крачол е на пода, нарязан на парчета. От страх млъквам. Не мога да дишам.

— Каквото и да ти е разправял Робърт, той не те обича, нито му пука за теб. — Анджили изглежда доволен от себе си. — Пука му единствено за мен. Защо според теб полага какви ли не усилия да се срещне с моите главни изпълнителки след представлението и да ги накара да се влюбят в него?

— А според теб? — успявам да попитам аз.

— Много просто: въпрос на съревнование. Аз съм олицетворение на успеха, а Робърт — на провала. Винаги е било така, както се казва във филмите. След като баща ми си обра крушите, майка ми си го изкара на Робърт. Татко никога не е харесвал Робърт и като си отиде, майка сякаш си постави за цел да съсипе живота на Робърт. А аз бях непогрешимият; златното момче на мама. Робърт винаги тайничко си е мечтал да ме надмине, да докаже, че е по-добрият. Ето какво прави: разбира кои са жените, които, да го кажем така — бяха проявили нежелание да го направят с мен, очарова ги или ги манипулира, докато започнат да драпат със зъби и нокти да го направят с него.

Гледам го с широко отворени очи, изумена и ужасена от арогантността му.

— Наистина ли вярваш в това?

Той се усмихва и започва да реже панталона от кръста надолу.

— Ако не ме лъжеш, ако Джулиет действително се е опитала да убие Робърт, смятам, че ти няма да имаш никакъв шанс. Ако преди е предпочитал теб, сега вече ще предпочете нея. Моето братче е мазохист. Винаги си е падал по жени, които се отнасят с него като с боклук. Останало му е от скъпата ми майка. Колкото повече го наказваше, толкова по-всеотдайно я обичаше. Накрая я откъсна от сърцето си — мъжка гордост и такива разни. И оттогава непрекъснато търси някоя да я замести, макар да не мисля, че го прави съзнателно. Чел съм ги тия работи в тъпите списания на жена ми.

Усещам ножицата да се вмъква под бельото, гладка и студена. Главата ми се изпразва и инстинктът взима връх. С всичка сила тласвам тялото си настрани и килвам стола наляво. Всичко става за четири-пет секунди. Как може нещо, продължило само няколко секунди, да се състои от толкова много ясно обособени събития? Брат ти вдига поглед в мига, в който падам заедно със стола към него и натискът извива китката му. Той дръпва ръка по рефлекс и тя отскача към него. Столът се строполява върху му, а аз виждам как се е втренчил в отворената ножица между пръстите си. Усещам тъпия звук от съприкосновението, когато столът блъсва ръката в лицето му.

Той изпищява. Плисва кръв и облива лицето ми, но не мога да видя откъде идва. Столът се сгромолясва върху Греъм Анджили. И аз оставам килната настрани, подпряна на проснатото му треперещо тяло. Той вие и стене, но аз не виждам лицето му, колкото и да извивам глава. Мъча се да извикам за помощ, но едва си поемам дъх и не мога да намеря гласа си.

Преди не се виждаше кръв, но сега се появяват червени струйки по синия линолеум. Вдишвам дълбоко и успявам да закрещя, и викам, докато мога. Отначало с думи, после думите преминават във вой, неистов вой колкото ми глас държи, само и само да се освободя от болката.

Чувам силен трясък, тропот на крака в антрето. Продължавам да крещя. Виждам Саймън Уотърхауз и плешив мъж зад него и продължавам да крещя. Защото никой никога няма да може да ми помогне истински или достатъчно. Нито тези мъже, които бяха нахлули в къщата, нито Ивон, нито Чарли, никой. Никога няма да мога да избягам. Затова продължавам да крещя.

31

Понеделник, 10 април

Няма да си ида. Никога няма да те оставя. Стоя пред вратата на интензивното отделение и усещам присъствието ти като някаква тежест във въздуха. В състояние съм едва ли не да повярвам (макар да знам, че не е така), че смълчаната сериозна атмосфера в болницата днес е в наша чест. Лекари и сестри, посетители и пациенти минават покрай мен с наведени глави.

И вчера бях тук, но не можах да дойда да те видя. Саймън Уотърхауз държеше да е с мен през цялото време. Докато лекарите ме преглеждаха, той стоя пред кабинета. Мисля, че ти би харесал неговото търпение и загриженост — две качества, които и ти притежаваш. После, след като лекарите го убедиха, че мога да си отида у дома, той ме закара до вкъщи. Сто пъти му казах, че физически нищо ми няма, като изключим болката в краката и гърба, причинена от връзването.

Вчера бях далеч от интензивното отделение. Което е късмет, защото днес ще ми е по-лесно.

Набирам на електронното табло кода, който току-що видях един лекар да използва: CY 1789. Номерът, използван от брат ти, сега помага и на мен. Вратата забръмчава, бутвам я и тя се отваря без проблеми. Вече съм в твоето отделение. Веднага осъзнавам, че влизането тук е само част от предизвикателството. Сега трябва да си придам вид на вътрешен човек, все едно присъствието ми в този коридор е нещо съвсем обичайно. Сигурно и Греъм е направил така, знаел е, че ако се промъква като крадец, веднага ще го забележат.

Бързо и уверено минавам с вдигната глава покрай стаята на сестрите, доволна, че сутринта се сетих да облека единствения си официален костюм. Оставих дамската си чанта у дома и вместо нея сега нося кафява кожена папка с цип, която, надявам се, ми придава вид на служител. Усмихвам се на всички, покрай които минавам — топла усмивка на зает човек, която казва: „Убедена съм, че всички знаете коя съм. Тук ми е мястото. Била съм тук и пак ще идвам.“ И наистина ще идвам, Робърт, независимо дали искаш, или не. Не мога да стоя далеч от теб.

Дървената врата на твоята стая има квадратен прозорец. Когато идвах тук с Чарли, перденцето бе дръпнато настрана, но сега е спуснато. Хващам дръжката и влизам в стаята, без да се оглеждам да видя дали не ме наблюдава някой. Без колебание.

В стаята ти има две млади сестри. Едната ти мие лицето и врата с гъба. По дяволите. Изненадата изтрива усмивката от лицето ми.

— Извинете — казва другата сестра, която закачва торбичка с течност към една от стойките. Взела е погрешно страха ми за гняв. Аз съм по-възрастна от нея и нося скъпи дрехи; сигурно си мисли, че съм от старшия персонал на болницата.

Нейната колежка, сестрата с гъбата, не е толкова почтителна.

— Коя сте вие?

Сега, като си пред мен, ми е по-лесно. Лежиш неподвижно в леглото, със затворени очи, бледа кожа. Вглеждам се в лицето ти и осъзнавам колко сме отделени един от друг. Спокойно можеше да няма нищо общо помежду ни. Всичко твое — мислите ти, чувствата, плетеницата от вътрешни органи, която поддържа живота в тялото ти, — всичко е опаковано в кожата ти.

За миг ми се струва странно, че друг човек, така капсулован и отделен, какъвто си ти в твоята опаковка от плът, може до такава степен да влезе под моята кожа. Ако някой хирург те разтвори, ще намери всичките ти части. Ако отвори мен, ще намери същото. Ти почти изцяло си ме изместил, Робърт, и си заел моето място вътре в мен. Как съм го допуснала?

— Това е Робърт Хауърт, нали така? — казвам аз и се стремя да звуча като някой, който има всички основания да е раздразнен, но въпреки всичко е спокоен.

— Да. От Криминалния отдел ли сте?

— Не съвсем. — Вдигам леко папката да подскажа, че съдържа важни документи. — Аз съм консултант психолог. Работя към полицията. Сержант Зейлър каза, че би било добре да дойда да видя Робърт. — Трябва да благодаря на Саймън Уотърхауз. На връщане от болницата вчера той спомена за възможността да изпрати консултант психолог да се погрижи за мен. Тогава ми се прииска да му кажа: „Малко е късничко за това.“

Сестрите кимват.

— И без това вече свършихме.

— Чудесно. — Пускам бърза усмивка на зает човек. И двете не се сещат да ме попитат какво ще прави един консултант психолог с човек в безсъзнание. Титлата, която си приписах, им е достатъчна. Звучи добре, предполага наличието на старателно разработени процедури и указания, ясни цели и перспективи. Сестрите няма защо да се безпокоят.

Изчаквам ги да излязат, приближавам до теб и погалвам челото ти — още влажно от гъбата. Чувствам се странно, като те докосвам сега. Кожата ти е просто кожа, като моята, като на всеки друг. Какво те прави толкова специален? Знам, че сърцето ти още бие, но повече се интересувам от онова, което върши мозъкът ти. Това е, което те прави различен от другите хора.

Робърт Анджили.

Писъкът още звучи, писъкът, който нададох вчера. Но засега се старая да не го чува никой освен мен.

— Здравей, Робърт. Върнах се.

Лудост е, но чакам реакция, наблюдавам лицето ти за признаци на раздвижване.

— Брат ти си извади окото. Греъм. Пак го срещнах. Не беше толкова зле, колкото първия път. — Толкова много имам да ти говоря. Не знам откъде да започна. — И той е в болница. Не в тази. В друга. Нарани се заради мен. Не го направих нарочно. Просто така стана.

Въобразявам си, че виждам как клепачите ти трепват. Сигурно, защото съм се втренчила в тях. Ние, хората, виждаме каквото ни се иска да видим.

— Знам всичко, Робърт. Никой не ми го е казал. Някои неща разбрах от полицията, от разговорите с Джулиет. Но до най-важното достигнах сама. И оттогава мисля единствено как да дойда, за да ти разкажа. Може да оживееш, може и да умреш, но и в двата случая искам да знаеш, че съм те победила. Успях, Робърт, въпреки че ти толкова дълго имаше преимущество пред мен. Ти разполагаше с цялата информация, ти можеше да решаваш да я разгласиш или не.

Навеждам се и целувам устните ти. Очаквам да са студени, но те не са. Топли са. Отдръпвам се.

— Сега мога да правя с теб каквото си искам, да ти говоря каквото си искам. Не можеш да ме контролираш. Всичко зависи от мен. Аз разполагам с информацията и с цялата власт. Аз ще съм тази, която ще разгласява, а ти нямаш друг избор, освен да лежиш и да ме слушаш. Сега ти си в ролята на Джулиет.

Още едно трепване на клепачите, едва забележимо.

— Греъм е изнасилил и нея, знам. А ти си я намерил и си се грижил за нея, накарал си я да ти се довери и да разчита на теб за всичко. Същото направи и с мен. Сигурно е лесно да накараш една жена да се влюби в теб, когато знаеш толкова много за нея, толкова много неща, които тя не иска да знаеш. Лесно е да намираш най-уместните думи. С Джулиет подходът действаше идеално, нали? И ти реши да видиш дали ще подейства и с друга. Със Санди Фрийгард.

Краката ми се разтреперват. Сядам на стола до леглото ти.

— Само че Санди не беше толкова благодатен обект, колкото Джулиет. Сигурно си се разочаровал след доброто начало — тя е харесала етюда ти на рицаря с блестящи доспехи. И защо не се е получило? Ти знаеш как да ни накараш да се почувстваме сигурни и обичани. Но Санди не е като Джулиет или мен. Не се е свила в черупката си, не е превърнала в главна цел на живота си да крие гадната си тайна. Отишла в полицията, участвала в група за взаимопомощ, справила се с изпитанието по-добре, отколкото биха очаквали и най-големите оптимисти. И наум не й дошло да се срамува или да се опитва да крие каквото и да било. Твоят брат е този, който трябва да се срамува. Санди Фрийгард е разбрала това много преди мен, много преди Джулиет.

Гневът, който изпитвам, е различен от обикновено — студен, педантичен. Чудя се дали тази особена ледена ярост, която може да се контролира и моделира, не е всъщност равнозначна на злото. Ако е така, значи за първи път през живота си тая в душата си зло.

— Много ли приказваше Санди Фрийгард за онова, което й бе сторил брат ти? Сигурно. Темата й се е въртяла непрекъснато в ума. Тя обича да приказва, а ти си бил нейният грижовен, любящ приятел.

Навеждам се към теб.

— Колко ли те е дразнело? Като си гледал как всичките ти усилия отиват на вятъра. Твоята налудничава игричка е вървяла само с жени, които са искали да забравят случилото се, да скрият глава в пясъка. Хора като мен и Джулиет, ужасени някой да не разбере, заради онова, което светът може да си помисли за нас. Това ти харесваше, нали? Беше ти хубаво да се ожениш за Джулиет, знаейки, че тя няма представа какво знаеш ти за нея. Гледал си как се прави на глупачка ден след ден, като обича и се доверява на брата на мъжа, който я е изнасилил, който се е облагодетелствал от нейното изнасилване. Като си мисли, че колкото и зле да се чувства, колкото и да е съсипана вътрешно, поне е успяла да скрие унижението си от света и сега има теб и всичко може да започне отначало. Сигурно си знаел, че всички тези мисли са се въртели в главата й. Изпитвал си удоволствие от това, че си знаел тайната й. Вътрешно си злорадствал, съзнавайки колко далеч е била Джулиет от истината. Представям си как седите двамата в хола, гледате телевизия, вечеряте. Чукате се. И през цялото време, всяка секунда, която сте били заедно, ти си знаел, че си в състояние да разрушиш целия й свят, ако решиш, като й кажеш, че знаеш за изнасилването й, че само заради това си й обърнал внимание. И не само Греъм е спечелил пари от него. Ти също. Двамата заедно сте въртели бизнеса. Знаел си, че и това си можел да кажеш на Джулиет когато си поискаш. Връхната точка в упражняването на скритата ти власт.

Ставам и отивам до прозореца. Мъж със зелен работен гащеризон и защитни очила подрязва малките кръгли храсти в двора на болницата с автоматична резачка. От време на време бръмченето на машината спира, после пак започва.

— Това е един от най-ефикасните начини да управляваш нечий живот — като изведнъж им покажеш, че тяхната интерпретация за света, че всичко, което си мислят, че разбират и приемат за вярно, всичко, на което държат, се опира на лъжа, жесток, садистичен номер. Това е може би най-ефикасният начин да съсипеш друго човешко същество. Сигурно така си мислел. Познавам те, Робърт — задоволяваше се само с най-доброто.

Нищо не казваш. Опитвам се да провокирам човек в безсъзнание.

— Впечатлен си, надявам се. Може да си успял да ме заблудиш, но се появиха някои странични ефекти, които не си предвидил. Не може да подариш на някого година от живота си, да го оставиш да те обича така, както те обичах аз, без да дадеш част от себе си на този човек. А ти ми даде достатъчно, за да съм убедена сега, че съм права. Сега аз съм тази, която знае за теб неща, които никога не си предполагал, че ще разбера. Но аз ги разбрах, защото нашата връзка бе и фалшива, но и истинска.

Клепачите ти трепкат, този път съм сигурна, че не си въобразявам. Идва ми наум изразът „бързо движение на очите“. Това не се ли получава, когато спиш дълбоко? Може би сънуваш лош сън. Какво ли означава лош сън за човек като теб, избрал да живее живот, по-страшен от кошмарите на повечето хора?

— Изнасилил си Пру Келви, макар да не си горял от желание. Греъм е искал и ти си го направил, но не ти е доставило удоволствие. Както на Греъм — той обожава да изнасилва жени. Той ми каза, че не си проявил интерес и към сервитьорката на ергенската му вечер, макар и нея да си изнасилил, подтикван от брат си. Правил си нещо като експерименти, нали — да правиш каквото прави Греъм, от време на време само. За да си докажеш, че твоят подход е по-висш, от друга категория.

Изпитвам ужас при мисълта, че може да отвориш очи. Искам да съм в състояние да довърша, а не съм сигурна, че ще успея, ако ме гледаш. Ако ми отговаряш.

— Знам, че си заставил Келви да остане с маска на очите, докато си я насилвал. Според Греъм си се страхувал да не види лицето ти, страхувал си се да не би да те срещне някои ден и да те познае. Но той греши. Оказа се обаче, че и аз не съм била права. Разбрах го днес, когато влязох в тази стая и те видях. Мислех, че си накарал Келви да остане с маската, за да не види лицето ти, та да можеш и с нея да направиш същото като с Джулиет и Санди, и с мен: да се запознаете уж случайно, да станеш неин приятел, неин спасител. И после да съсипеш живота й, да го сринеш из основи.

Поклащам глава и се чудя как съм могла да вярвам в това.

— Не е било така, разбира се. Последователността на събитията щеше да е съвсем различна. Познавам подредения ти ум, Робърт. За теб е било задължително първо да се явиш като спасител — наистина да си спасител, — а после да станеш унищожител. Затова жертвите на Греъм са били идеалният вариант. Нямаше да можеш да го направиш с жена, която преди това сам си изнасилил.

Преглъщам с усилие и продължавам.

— Накарал си Пру Келви да остане с маската, когато си я изнасилвал, защото не би могъл да понесеш липсата на личен подход. Ужасът в очите й не е имал нищо общо с теб като индивид — бил си само един безименен нападател. Не си могъл да понесеш тази мисъл, нали? Чувствал си се незначителен — можело е да си който и да е. Тя дори не е знаела името ти, макар вие с Греъм да сте знаели нейното, да сте я избрали измежду всички жени, които сте могли да отвлечете. Което я е правело по-специална от теб — това те е влудявало. Имал си нужда да доведеш нещата до по-личен план. Искал си да бъдеш значим за жените, искал си за тях да има значение, че ти си ти. А не някой анонимен изнасилвач, който може да бъде заменен от брат ти.

Ставам и се отдалечавам от теб, колкото ми позволява малката стая. Когато отново проговарям, гласът ми е дрезгав, сякаш имам шкурка в гърлото.

— Двамата с Греъм изобщо не сте взаимно заменяеми. Ти си искал да нараняваш жените по-жестоко. За него изнасилването е било достатъчно, но не и за теб. Не се изненадвам от желанието ти хората да забелязват колко си уникален. На света няма друг като теб, Робърт.

Ти ми говореше за ранимата близост, помниш ли? Пру Келви и онази сервитьорка от ергенската вечер на Греъм — тях си могъл да нараниш само в определени граници, защото не са те познавали. Всеки знае, че на света има лоши, брутални хора, както има урагани и земетресения. Ако не познаваш тези чудовища лично, може да ги приемеш като природни бедствия — когато съсипят живота ти, не го приемаш лично. Просто се е случило. Не са ни познавали, не са ни обичали, не са ни били близки. Казваме си, че не са знаели какви добри, чувствителни и уязвими хора всъщност сме. Ако са знаели, не биха могли да ни наранят по този начин. Ударът може да е бил тежък, но не е бил насочен всъщност лично срещу нас. Можело е да се случи с всеки. Ти ми каза всичко това и беше прав.

Дъхът ми замъглява стъклото на прозореца. Рисувам сърце с пръст, после го заличавам.

— Знам от личен опит, Робърт. Много по-лесно е, когато има разстояние между теб и нападателя ти. Брат ти знаеше името ми, когато ме застави, опрял нож в мен, да вляза в колата му, но не познаваше мен. Това ми действаше утешително.

Усещам вътрешността на устата си като обработена кожа за обувки. Въздухът в стаята ти е топъл и сух. Не мога да отворя прозореца. Има катинар, който не се отваря.

— Греъм искаше да изкара, че идеята да подбирате за свои жертви жени със собствени сайтове, за да ги плашите с онова, което знаете за тях, е негова. Личното отношение — по-голям страх и болка в очите, докато са се питали защо от всички жени сте избрали точно тях. Греъм ми разправи всичко това със задоволство, все едно той го е измислил. Но това е твоя идея, нали, Робърт? След ергенската вечер на Греъм си бил разочарован. Може би ядосан. Имал си чувството, че тази келнерка леко се е отървала; че си пропуснал златна възможност, колкото и доволен да е бил Греъм, ти си знаел, че келнерката вече е започнала да се утешава с мисълта, че е станала жертва на лош късмет.

Избърсвам сълзите си.

— Предложил си да усъвършенствате бизнес плана на Греъм: предложил си вместо непознати жени да използвате специално подбрани, като им показвате, че знаете кои са и с какво се занимават. Като им давате да разберат, че нарочно сте ги избрали. Греъм харесал идеята, но на него винаги му е било нужно по-малко, за да е доволен. Ти обаче не си намерил и това за достатъчно удовлетворително. Ти искаш да знаят твоето име, никой друг да няма значение. Но едва ли си могъл да предложиш на Греъм да се запознавате с жените, които възнамерявате да изнасилите, да завързвате любовна връзка и чак след това да ги изнасилите. Греъм не е искал да го пипнат и да го пратят в затвора.

Но все пак го пипнаха, което отчасти се дължи на мен. Мъча се да не забравям, че не съм само жертва на теб и брат ти. Но съм също така и победител. Или бих могла да бъда. Зависи какво ще направя сега.

Продължавам да говоря на затворените ти очи:

— Ти не се тревожеше, че ще те заловят, нали? Вярвал си, че би могъл така жестоко да разклатиш устоите на живота им, че да не представляват заплаха за теб. Бил си убеден, че методът ти е безпогрешен. Да ти разкажа ли за твоя метод? — Смея се — силно, дрезгаво кудкудякане, излязло някъде от задната част на гърлото ми. — Първо се сближаваш с нас, вкарваш ни в ранима близост. Караш ни да се влюбим в теб, да имаме нужда от теб така, че ти да си целият ни свят. Господи, в тази част си неповторим! Толкова романтичен, толкова нежен. Ти си идеалният съпруг или любовник, която и роля да играеш, влагаш в нея цялата си енергия и ентусиазъм. Трябваше да повярваме, че си нашата съвършена сродна душа, иначе нямаше да ни заболи достатъчно, когато ни сервираш истината, нали така?

Сграбчвам края на най-горната ти възглавница и я дръпвам изпод главата ти. Държа я с две ръце.

— Този момент си чакал с нетърпение. В който ще нанесеш удара и ще ни заболи. В който ще ни разкриеш кой си всъщност и ще се наслаждаваш на шока. Ти сам ми го каза.

Млъквам, тъй като в главата ми изплуват думите ти, така както ги чух: От толкова отдавна мисля да я напусна. Планирам го, чакам момента с нетърпение. Сигурно съм го обмислял прекалено дълго. В съзнанието ми решението се е превърнало в… нещо легендарно. Остава големият финал.

— Ивон грешеше, като смяташе, че ти никога няма да напуснеш Джулиет заради мен. Накрая щеше да я напуснеш. Това винаги е било част от плана ти. Но си искал да се насладиш на тръпката от очакването, да го удължиш колкото се може по-дълго, преди да минеш към следващата си жертва. Първо ставахме жертви на Греъм, после на теб. Обзалагам се, че си възприемал ролята на Греъм като един вид подкрепяща роля — знаел си, че ти си този, който наистина ще ни съсипе: Джулиет, Санди Фрийгард. Обаче си видял, че ще ти е трудно да разрушиш света на Санди Фрийгард, и затова си минал към следващото име в списъка — моето.

Стискам възглавницата с две ръце и впивам нокти в нея. Материята заема веднага предишната си форма, не мога да оставя отпечатъци, колкото и силно да натискам, не мога да предам мъката си на този неодушевен предмет.

— Ти се гордееш, че имаш железни нерви — връщам се към монолога си аз, — но дълбоко в себе си ти си страхливец и лицемер. Колкото и да презираш брат си, не си скъсал окончателно с него, нали? Продължаваш да му даваш камиона да организира изнасилвания. Дори си изнасилил Пру Келви, за да му угодиш, да го държиш в играта. Защото Греъм има нещо, от което ти отчаяно се нуждаеш — списъка с имената на неговите жертви. Които ти на свой ред можеш да направиш свои жертви.

През цялото време, докато си бил женен за Джулиет, си знаел, че някой ден ще й нанесеш удар с истината. И накрая си избрал ден — по-миналата сряда. На другия ден е трябвало да се срещнеш с мен в „Травълтел“. Щеше да е трийсети март — годишнина от деня, в който брат ти ме изнасили. Идеално от твоя гледна точка. Знаел си, че ако в този ден ми кажеш, че си оставил Джулиет, за да започнеш нов живот с мен, аз ще си помисля, че датата е реабилитирана, изчистена. Щях да съм още по-убедена, че ни е писано да сме заедно, че ти си моят спасител. Защото няма съвпадения, нали?

Ти не дойде, но ако се беше появил, ако планът ти се беше осъществил, щеше да носиш куфар. Щеше да ми кажеш, че си оставил Джулиет, и да ме помолиш да дойдеш да живееш с мен. Какво ли щях да ти отговоря? — смея се горчиво. Сълзи текат по ръката ми и по възглавницата. Непрекъснато се стичат по лицето ми, но не съм тъжна. Ядосана съм, толкова съм ядосана, че напрежението в главата ми пълни очите ми със сълзи.

— Какво каза на Джулиет? Как й поднесе новината? Ако не греша — а аз съм убедена, че не греша, — сигурно си изчакал, докато двамата си легнете. Качи ли се върху нея въпреки протестите й, че е уморена? Това навярно я е смутило. Винаги си бил толкова нежен с нея — какво става сега? Изведнъж няма и следа от твоята нежност. Тя не може да те познае, ти не си онзи Робърт, когото е познавала и обичала, мъжът, за когото се е омъжила. Изнасилил си я, както винаги си знаел, че ще направиш един ден, както си го планирал от самото начало. Само дето ти е било много по-хубаво, отколкото с Пру Келви, защото Джулиет те е допуснала в ранима близост. Видял си ужасната болка в очите на Джулиет и си знаел, че цялата болка е свързана с теб.

Но и това не ти е било достатъчно, защо да се задоволяваш само с изнасилването, като си могъл да я нараниш още повече. Искал си да я накараш да направи връзка между това мъчение и предишното — в бунгалото на Греъм. — Треса възглавницата пред неподвижното ти лице. — Виждаш ли колко много знам? Не си ли впечатлен? За теб е било важно Джулиет да разбере целия ужас на стореното от теб, докрай да осъзнае, че си я предал и измамил. Как ли си го направил? Сигурно си повторил думите на Греъм: „Искаш ли да загрееш преди представлението?“ Или нещо такова. Това трябва да е бил мигът на твоето върховно щастие — когато си видял как шокът разширява очите й, по лицето й се изписва неразбиране. И после какво? Освен изнасилването. Каза ли й, че я зарязваш заради мен, заради друга жертва на брат ти? Каза ли й всичко, включително и това, че възнамеряваш през следващите няколко години да съсипеш моя живот по същия начин, по който си разрушил нейния: като първо се ожениш за мен и ме дариш с идилично щастие, а после ме унищожиш, когато си осигуриш поредната жертва на Греъм, която ще заеме мястото ми?

Цялото ми тяло се тресе и се поти. Доближавам лицето си непосредствено до твоето.

— Съмнявам се — отговарям аз на собствения си въпрос. — Ти би искал тя да си мисли, че е единствената, която искаш да нараниш така. Не би й предоставил утехата да знае, че не е сама в нещастието си. Не, казал си й само, че я зарязваш заради друга жена. Повече нищо не си й казал за мен. Но затова пък си й разказал всичко друго — че мъжът, който я е изнасилил, ти е брат, че това е част от семейния бизнес. С всеки дребен детайл на нея й е ставало все по зле, а на тебе — все по-добре.

Само дето си допуснал грешка. Огромна грешка, както се оказва, иначе нямаше да си в това състояние сега. Мислел си, че Джулиет ще се срине, когато разбере истината. Мислел си, че ще можеш да си излезеш от онази ужасна къща и ще оставиш една разтреперана развалина, толкова съсипана, че няма да има сили нито да отиде в полицията, нито да направи каквото и да било е информацията, която си й дал. Нали не е съобщила за първото изнасилване? Защото не е могла да се пребори със срама. Разчитал си, че срамът ще й попречи да съобщи и за второто. Пък и кой ли щеше да й повярва? Внезапно ще се яви и ще твърди, че е била изнасилена, при това неведнъж, а два пъти, и то втория път — от своя предан съпруг. Ако беше казала на някого, ти щеше да се правиш на озадачен и загрижен за психическото й здраве.

Крача из стаята ти и нервно мачкам възглавницата.

— Знам какво е да правиш планове и после някой да ги осуети, Робърт. Разбирам го много добре. И аз обичам да правя планове. А ти си толкова старателен, обмисляш всеки детайл. Господи, как ли си се подразнил, когато твоите откровения са се отразили на Джулиет по начин, който никога не си очаквал. Вместо по-слаба, станала по-силна. Не се сринала, не се превърнала в безпомощна развалина. Взела каменната подпирачка и те треснала с камъка по главата. Дори не извикала линейка след това, просто те оставила да лежиш и кръвта ти да тече. Оставила те е да умираш. Не бих могла да я виня.

Гърлото ми гори. Няма да мога още дълго да говоря. Но и не мога още да спра. Горях от нетърпение да ти кажа всичко, да го излея от себе си.

— Прекалено си вглъбен в собствените си мисли, прекалено си затворен в собствения си малък свят — продължавам аз. — Е, не сега, сега нямаш особен избор, предполагам. Имах предвид преди. И понеже си вторачен в себе си, не си преценил правилно Джулиет. Тя веднъж вече се е сривала. Преживяла е тежка нервна криза. Била е неуверена и плаха през всичките години, докато си бил женен за нея. Единственият път за нея е бил нагоре, Робърт — как не си го разбрал? Как не ти е дошло наум, че човешките същества са доста издръжливи, особено такива като Джулиет и мен, които са израсли в любящи семейства в безопасна среда. Когато си показал на Джулиет какво извратено същество си в действителност, шокът е бил достатъчно голям, за да преобърне всичко в мозъка й. Осъзнаването, че нейният спасител е всъщност врагът й, я е мотивирало да отвърне на удара с удар така, както нищо друго не би могло да я мотивира.

Клепачите ти мръдват.

— Питаш ме от къде знам всичко това ли? Знам, защото същото се случи и с мен. Когато открих истината, когато подредих мозайката, осъзнах колко е глупаво да вярваш, че някой друг може да те спаси. За първи път, откакто брат ти ме изнасили, ми се прииска да се боря, сама. Другите хора те подвеждат и те лъжат, а най-много тези, които уж те обичат — това си мисли Джулиет сега. Така възприема света. Ти превърна и нея в чудовище, чудовище, което нехае за нищо, дори за себе си.

Смея се.

— Тя можеше да ми каже всичко, което знае за теб, но не пожела. Вместо това го използва, за да ме измъчва. Въпреки че знае какъв уродлив извратен и болен тип си, тя продължава да ме мрази, задето съм се опитала да й открадна съпруга — милия, чувствителния съпруг. Сигурно ти се струва странно. На мен обаче не. И в моята глава, също като в нейната, съществуват двама Робърт. Това навярно е най-лошото, което си ни сторил. Остави ни да скърбим по загубата на човек, който никога не е съществувал. И макар да знаем това, продължаваме да го обичаме.

Поглеждам към възглавницата в ръцете си. Когато я издърпах, исках да те задуша с нея. Да довърша делото на Джулиет. Радвам се, че не е успяла да те убие. Сега ще мога аз да го направя. Ти го заслужаваш. Всеки ще се съгласи, че заслужаваш да умреш, като изключим наивните и заблудените, които вярват, че не бива да се убива.

Но ако сложа край на живота ти сега, страданието ще приключи почти веднага. Ще продължи само още няколко секунди. А ако си изляза от стаята и те оставя жив, ще трябва да лежиш и да мислиш за всичко, което ти казах, за моята победа над теб, за твоята загуба, колкото и да се мъчиш да не мислиш за това. Ще бъде мъчение за теб. Ако, разбира се, си чул всичко, което ти казах.

И преди, и сега бедата е там, че няма начин да разбера какво мислиш, Робърт. Ти можеш да видиш колко много си ме наранил.

На този фронт някак си предадох играта. Може би ще се съсредоточиш върху това, ако те оставя да дишаш в тази стая. Може би ти си победителят, защото не подлежиш на наказание в сегашното си състояние на какавида, а аз съм съсипана, абсолютно съсипана, при това още не съм го приела истински.

Искам да ти кажа още едно нещо, преди да сложа край на живота ти или да ти разреша да живееш — няколко думи, които приготвих в ума си, преди да дойда тук. Подбрах ги толкова внимателно, колкото подбирам изразите за мото на моите слънчеви часовници. Прошепвам ги в ухото ти, като благословия или заклинание:

— Ти си най-лошият човек, когото познавам, Робърт. И най-лошият, когото някога ще познавам.

Казвам го на глас и това сякаш дебело подчертава в ума ми, че най-лошото вече е зад гърба ми.

А сега трябва да реша.

32

13 април 2006

— Не мисля, че иска да ти мели сол на главата — каза Оливия. — Според мен той е искрено загрижен за теб. Обади му се. Така и така накрая ще трябва да говориш с него.

Ярка слънчева светлина преминава през спуснатите пердета. Чарли съжали, че не е купила по-плътни, и се зачуди колко ли ще й струва да им пришие допълнителен непрозрачен слой. Поклати глава. Нейният план — който беше далеч по-добър от плана на Оливия — бе да не припарва до телефона. Саймън й бе оставил куп съобщения, които изобщо не искаше да слуша. Освен това Оливия грешеше: не беше задължително да говори нито с Прауст, нито със Саймън, ако си подаде заявлението за напускане. И тогава няма да й се налага да среща нито единия, нито другия.

Оливия седна до нея на канапето.

— Не мога да стоя вечно тук, Чар. Имам си работа, имам и свой живот. Ти също. Няма смисъл да лежиш по пижама цял ден и да пушиш като комин. Защо не се облечеш? Вземи си една гореща вана. Измий си зъбите.

Звънецът на входната врата иззвъня. Чарли се сви на канапето и се загърна плътно с халата.

— Това сигурно е Саймън. Не го пускай. Кажи му, че спя.

Оливия я изгледа строго и отиде да отвори. Не можеше да разбере защо Чарли не се радва, че Саймън я търси непрекъснато, защо изведнъж се бе превърнал в човека, когото най-малко искаше да види. Чарли не искаше да й обясни, за м не се унижава. Знаеше, че ще се разпадне на парчета в мига, в който Саймън си отвори устата да говори. Каквото и да кажеше, нямаше да е добре. Ако се опиташе да говори завоалирано и тактично, Чарли щеше да го отдаде на притеснение и щеше още повече да се засрами. Ако започнеше открито и прямо щеше да й се наложи да води разговор с него — мъжа, които, отхвърляше любовта й, откакто се познаваха — за Греъм Анджили — серийния изнасилвач, който й беше харесал, защото бе разочарована от отношението на Саймън… Не, просто не можеше да понесе и този позор.

Чарли чу входната врата да се затваря. Оливия отново се появи в хола.

— Не е Саймън. А! — вдигна тя пръст към Чарли с укор. — Разочарована си, не отричай. Наоми Дженкинс е.

— Не. Кажи й не.

— Донесла ти е нещо.

— Не го искам.

— Казах й, че ще ти трябват пет минути да се приготвиш. Така че върви облечи някакви дрехи и се приведи в по-приличен вид. Иначе просто ще я пусна тук да те види с лекьосания с чай халат и безформена пижама.

— Само да си я пуснала…

— Какво? Какво ще ми направиш? — Ноздрите на Оливия се разшириха. — Саймън щях да отпратя, но не и нея — врътна тя брадичка към вестибюла. — Престани за миг да се самосъжаляваш и помисли тя през какво е минала. Само си помисли какво й се случи току преди няколко дни точно тук, в тази къща, да не говорим за останалото. Завързана, отново. За малко да я изнасилят, отново.

— Няма нужда да ми ги изреждаш — бързо я прекъсна Чарли. Не искаше да мисли за онова, което бяха заварили в кухнята й Прауст и Саймън: Греъм с извадено ляво око, срязано през средата, лежи в локва кръв на пода, втренчен в тях.

— Аз пък мисля, че има — възрази Оливия. — Защото ти май си мислиш, че си единствената, на която й се е случило нещо лошо.

— Не си го мисля! — гневно извика Чарли.

— Да не мислиш, че на мен ми е лесно да знам, че никога няма да имам деца?

Чарли тихо цъкна с език и се обърна на другата страна.

— Какво общо има това?

— Налага се да поднасям тази новина на всеки мъж, когото срещна, на всеки мъж, с когото бих искала да излизам. Представяш ли си как пускам бомбата на първата ни среща? Нямаш идея колко пъти първата среща е била и последна, след като им кажа. Боли, но аз скривам болката в себе си, защото съм стоик и вярвам в стискането на зъби…

— Стоик? Ти? — Чарли се засмя.

— Да, аз — настоя Оливия. — За сериозните неща съм стоик. Това, че мрънкам, когато в деликатесния магазин се свърши еленското месо или подлютеният пастет, нищо не значи! — Тя въздъхва. — Ти имаш късмет, Чар. Саймън знае за теб и Греъм…

— Млъкни!

— … и знае, че не си виновна за нищо. Никой не те обвинява в нищо.

— Добре, ще се видя с Наоми. — Каквото и да е, само Оливия да спре да приказва за Саймън и Греъм. Чарли стана и загаси цигарата си в пепелника на масата, който вече беше пълен с фасове. Те се размърдаха и се наместиха, за да приемат новия член — гърчещ се куп от дебели оранжево-кафяви ларви. Отвратително, помисли си Чарли, изпитвайки перверзно удоволствие от гледката.

Качи се на горния етаж, изми се, среса се, изчетка зъбите си и облече първите дрехи, които видя в гардероба: джинси с разръфани крачоли и спортна фланела на лилави и зелени райета с бяла якичка. Когато се върна долу, входната врата беше отворена и отвън стояха Наоми и Оливия. Наоми изглеждаше по-спокойна откогато и да било, откакто я познаваше, но и по-стара. По лицето й имаше бръчки, които не бяха там преди две седмици.

Чарли се насили да се усмихне, Наоми направи всичко възможно да й отвърне. Точно това бе искала да избегне Чарли — измъчените поздрави, насилените усмивки, които говореха за споделено болезнено преживяване, което никой нямаше да може да забрави.

— Погледни — каза Оливия и като че ли посочи към нещо, намиращо се пред фасадната стена, под прозореца на хола.

Чарли нахлузи чифт маратонки, които бе захвърлила пред вратата преди дни, и излезе отвън. На стената бе подпрян слънчев часовник — равен правоъгълен сив камък с размери някъде метър и двайсет на метър и петдесет и дебелина пет сантиметра. За стрелка служеше плътен железен триъгълник. По средата на горния му ръб бе закрепен кръгъл издатък с формата на голям сачмен лагер. Мотото беше на латински и бе изписано със златни букви: Docet umbra. В най-горния край на часовника, в центъра, беше изобразена долната половина на слънце. Лъчите, насочени надолу под ъгъл, представляваха линиите, по които се отчитаха целите и половинките часове: часовите линии. През тях, по цялата ширина на часовника — от левия край до десния, — минаваше друга издълбана хоризонтална линия, която приличаше на наклонена усмивка.

— Обещах да направя един за шефа ти — обясни Наоми. — Ето го. Задръжте го, безплатен е.

Чарли клатеше глава.

— Няма скоро да се върна на работа. (Ако изобщо се върна.) Занеси го в полицията, попитай за инспектор Прауст…

— Не. Донесох го тук, защото исках да го дам на теб. За мен е важно. — Наоми се опитваше да хване погледа на Чарли.

— Благодаря — натърти Оливия многозначително. — Много мило от твоя страна.

Чарли бе убедена, че сестра й се държи възпитано, само и само да я изкара още по-невъзпитана в сравнение със себе си.

— Благодаря — смотолеви тя.

Настъпи неприятно мълчание. После Наоми заговори:

— Саймън Уотърхауз ми каза, че си нямала представа кой е Греъм — когато си се увлякла по него.

— Не искам да говоря за това.

— Не бива да се наказваш за нещо, за което нямаш вина. Аз го правих години наред и доникъде не стигнах.

— Довиждане, Наоми. — Чарли се обърна да влезе в къщата. Ако Оливия иска, нека сама внесе скапания часовник вътре. Чарли не даваше пукната пара. Прауст вероятно бе забравил вече за идеята си.

— Чакай. Как е Робърт?

— Все така — отвърна Оливия, понеже Чарли не пожела. — Мъчат се да го върнат в съзнание, но засега без успех. Епилептичните припадъци продължават, макар и да не са толкова чести.

— Ако все пак дойде в съзнание, чака го дълъг списък от обвинения — обади се Чарли. — От онова, което открихме в „Силвър Брей“, е ясно, че е взимал дейно участие в бизнеса с ергенските вечери. Шофирал е в много от случаите и е получавал половината печалба. — И Оливия можеше да разкаже всичко това, ако Чарли не бе взела първа думата. Всъщност Оливия беше разговаряла със Саймън; Чарли бе чула всичко от втора ръка. Но тя не искаше Наоми да разбере до каква степен собственият й живот се бе изплъзнал от ръцете й. — Робърт си пада по безлични места, нали? Бензиностанции, крайпътни мотели, болници? Още по-добре. Затворът е в състояние да превърне една средностатистическа бензиностанция в петзвезден хотел.

— Каквото и да го чака, заслужил си го е — каза Наоми и се обърна към Оливия, след като Чарли упорито избягваше погледа й. — Греъм също. И жена му.

— И на двамата им е отказано освобождаване под гаранция — осведоми я Оливия.

— Добре де, защо не млъкнеш! — викна Чарли и злобно изгледа сестра си.

— Саймън Уотърхауз освен това ми каза, че Джулиет не говори от няколко дни — добави Наоми.

Този път Чарли погледна към Наоми. Кимна. Не й беше приятно да си представя как Джулиет Хауърт седи мълчалива в някоя килия. Чарли щеше да се чувства по-добре, ако Джулиет продължаваше да предявява претенции и да дразни всеки, който й се изпречи. И Джулиет щеше да влезе в затвора за дълго време, присъдата й вероятно щеше да е колкото на Греъм Анджили. Не беше честно.

— Какво не си ми казала? — обърна се Чарли към Наоми. — Джулиет се е опитала да убие Робърт, защото е разбрала, че е бил съучастник на мъжа, който я е изнасилил — толкова знам. Това, което още не знам, е защо Робърт преднамерено се е сприятелявал с жените, насилени от Греъм. — Усети как отново се заплита в случая и възнегодува. Наоми Дженкинс от самото начало си играеше игрички с нея, но Чарли вече бе решена да не губи повече.

Наоми свъси вежди.

— Ще ти кажа, когато всичко свърши — обеща тя. — Още не е свършило.

— Какво имаш предвид? — учуди се Оливия. На Чарли й се прииска сестра й да престане да се обажда или още по-добре — да влезе в къщата. Където евентуално можеше да се сети, че е журналистка, която се занимава с изкуство, а не полицай.

— На слънчевия часовник има датна линия — посочи към часовника Наоми.

Чарли погледна отново към правоъгълната каменна плоча, облегната на стената.

— На девети август, рождения ден на Робърт, сянката на нодуса ще върви точно по линията, ще следва извивката от началото до края. Ето това е нодусът — Наоми потърка малката метална сферичка с палец.

В Чарли пламна подозрение.

— Защо ти е да отбелязваш рождения ден на Робърт на слънчев часовник, който си дошла да ме помолиш да предам на моя началник?

— Защото тогава е започнало всичко — отвърна Наоми. — В деня, когато се е родил Робърт. Девети август — повтори тя датата. — Не забравяй да погледнеш, ако е слънчево.

Тя махна едва-едва с ръка и се обърна да си върви. Чарли и Оливия гледаха след нея, докато влезе в колата и потегли.

33

Четвъртък, 4 май

Ще мине. На мен ще ми мине. Някой ден ще мога да стоя тук и да дишам с лекота. Някой ден ще се почувствам достатъчно смела да дойда без Ивон. Ще кажа думите „стая единайсет“ в друг контекст — може би в друг хотел, някой луксозен хотел на красив остров — и няма да мисля за тази квадратна стая с надраскани стъкла на прозорците и очукано дюшеме. Или събраните едно до друго еднакви легла с техните ужасни оранжеви твърди матраци, или за тази сграда, която прилича на порутено студентско общежитие или евтин конферентен център.

Ивон сяда на канапето и започва да скубе малките топченца, образували се по плата на възглавниците, а аз съм се втренчила в паркинга, който „Травълтел“ дели с бензиностанцията „Рондсли Ийст“.

— Не ми се сърди — казвам аз.

— Не ти се сърдя.

— Смяташ, че не е добре за мен да идвам тук, знам. Но грешиш. Искам да престана да придавам значение на това място. Ако не идвам тук, то ще ме преследва, ще ме измъчва.

— С течение на времето ще престане да те преследва. — Ивон послушно подава следващата реплика в този вече добре познат спор. — Редовните ни посещения тук всеки четвъртък поддържат живи спомените ти.

— Трябва да идвам, Ивон. Докато ми омръзне, докато идването тук се превърне в досадно задължение. Същото е като паднеш от кон и се изплашиш — разправят, че веднага трябва отново да се качиш на седлото.

Тя се хваща с две ръце за главата.

— Толкова е различно, че не знам откъде да започна, за да ти обясня.

— Хайде да пием чай. — Взимам чайника с олющения етикет и отивам в банята да го напълня с вода. На безопасно разстояние от Ивон подхвърлям: — Аз може да остана тук тази нощ. Ти не си длъжна.

— В никакъв случай — появява се тя на вратата на банята. — Няма да ти разреша да направиш това. И не вярвам, че идваш тук заради онова, което разправяш.

— Как така?

— Знаеш що за човек е Робърт, какво е правил, но продължаваш да въздишаш по него, нали? Затова искаш да си тук. Къде беше днес следобед? Като ти звънях? Беше излязла и не вдигаше телефона си.

Поглеждам настрани, през прозореца. На паркинга спира син камион, с черни букви, нарисувани на каросерията.

— Казах ти — режех с трион в работилницата и не съм чула телефона.

— Не ти вярвам. Според мен си била в болницата и си седяла до леглото на Робърт. И не ти се случва за първи път. Напоследък имаше и други случаи, когато не успявах да се свържа с теб…

— Интензивното отделение е недостъпно за посещения — информирам я аз. — Човек не може да си влиза и излиза, когато си поиска. Ивон, аз мразя Робърт. Мразя го така, както може да се мрази само човек, когото някога си обичал.

— И аз така мразех Бен някога, а виж ни сега — гласът й е пълен с презрение и към двете ни.

— Ти реши да му дадеш още един шанс.

— Както и ти ще решиш да живееш с Робърт, ако и когато се събуди. Въпреки всичко. Ще му простиш, двамата ще се ожените и ти ще ходиш всяка седмица на посещение в затвора…

— Ивон, не мога да повярвам на ушите си.

— Не го прави, Наоми.

Телефонът ми звъни в якето, което метнах на леглото, след като пристигнахме с Ивон. Бъркам в джоба, замислена за любовта, за ранимата близост. Благодарение на разговора ми с брат ти в кухнята на Чарли Зейлър те разбирам по-добре от преди. Осъзнах, че ти изпитваш желание да нараняваш жените, но преди това искаш те да те обожават, за да може болката да се увеличи, да стане нетърпима, но не е и само това. Твоята психоза е като… как се казваха тези? А, палиндром. Чете се и наопаки по същия начин. В твоя ум любовта и болката са неразривно свързани — разбрах го благодарение на Греъм. Вярвал си, че само ако нараняваш и малтретираш жените, те могат истински да те обичат. Останало му е от скъпата ми майка, каза Греъм. Колкото и да си обичал майка си, след като се е обърнала срещу теб, ти още повече си я заобичал. Когато баща ти си е заминал и тя е започнала да те тормози, страданието ти те е накарало да признаеш силата на тази любов.

— Наоми?

За миг ми се струва, че мъжкият глас на телефона е твоят. Заради стаята, в която се намирам.

— Саймън Уотърхауз се обажда. Робърт Хауърт умря днес следобед. Помислих, че би искала да узнаеш.

— Хубаво — казвам аз без колебание и не само заради Ивон. Казвам го искрено. — Как е станало?

— Не се знае със сигурност още. Ще има аутопсия, но… ами, с една дума, изглежда просто е престанал да диша. Понякога се случва след тежки мозъчни кръвоизливи. Отеклият мозък не може да предава правилни сигнали до дихателната система. Съжалявам.

— Аз не — отсичам. — Съжалявам само, че според лекарите е умрял от естествена и спокойна смърт. Той заслужаваше друго.

Лесно мога да си кажа, че си бил съсипан болен човек, че си бил не по-малко жертва от своите жертви. Но отказвам да го направя. Ще си мисля за теб само като за зло. Трябва и тегля чертата, Робърт.

Ти си мъртъв. Говоря на… насочвам мислите си към несъществуващ човек. Твоите спомени и оправдания не съществуват. Не се радвам. По-скоро се чувствам по-леко, както се чувстваш, когато задраскаш нещо от списъка със задачи. Остана още едно нещо да задраскам. Когато направя и това, всичко ще е свършило. Може би тогава ще съм в състояние да спра да идвам тук. Може стая номер единайсет да е станала моя щабквартира до приключване на операцията.

Това е, при условие че Чарли Зейлър прояви поне малко интерес към приключването на операцията и се сети да помисли за онзи слънчев часовник, който й дадох.

Сякаш прочел мислите ми, Саймън Уотърхауз прочисти гърло.

— Говорила ли си… извинявай, че те питам, но… говорила ли си напоследък със сержант Зейлър? Няма причина да се свързваш с нея, но… просто питам… — гласът му заглъхва.

Изкушавам се да го попитам дали е виждал слънчевия часовник. Може сестрата на Чарли да го е занесла в участъка и да го е дала на инспектора, който го искаше. Иска ми се да мина някой ден покрай полицейския участък на Спилинг и да го видя там, закачен на стената. Чудя се дали да споменавам за слънчевия часовник пред Саймън Уотърхауз. Решавам да не повдигам въпроса.

— Опитах се — отговарям на въпроса му аз, — но Чарли май не иска да разговаря с никого в момента. Освен с Оливия.

— Добре — казва той, а тихият му глас казва точно обратното.

34

19 април 2006

Чарли седна на маса до прозореца в заведението на Марио — малко и шумно италианско кафене, недалеч от пазара в Спилинг, — за да може да наблюдава улицата. Щеше да види Прауст, преди да влезе, което щеше да й даде време да придаде подходящо изражение на лицето си. А кое ли щеше да е подходящо? Не беше наясно.

Не излизаше за първи път от дома, откакто се бе върнала от Шотландия — Оливия бе настояла да излизат на разходка около къщата и до близкия магазин на всеки няколко дни, като твърдеше, че било добре за нея. Но днес за първи път излизаше сама, показваше се на истински обществено място, за да се срещне с някого. Па макар и този някой да беше само Снежния човек.

Слънчевият часовник на Наоми стоеше подпрян на стената на кафенето и привличаше смаяните (някои бяха дори възхитени) погледи на сервитьорки и клиенти. Чарли съжали, че не го бе опаковала, но вече беше късно. Поне всички гледаха в часовника, а не в нея. Изпитваше ужас от мисълта, че един ден някой на улицата ще я посочи с пръсти и ще викне: „Хей, това е оная следователка, дето е спала с изнасилвача.“ Чарли бе решила да си пусне косата, за да не я разпознават. Като порасне по-дълга, може и да я изруси.

Прауст изникна пред нея — бе забравила да гледа за него. Повечето време, помисли си тя, реалният свят все едно не съществува. До слуха й едва-едва достигаше музиката от популярни оперни арии, които проглушаваха ушите на всеки друг в кафенето, почти не чуваше и силното фалшиво пеене на наперения собственик, застанал зад бара. Светът на Чарли се бе свил до няколкото мъчителни мисли, които се въртяха безспир в главата й: защо трябваше да срещна Греъм Анджили? Защо бях толкова глупава да го харесам? Защо трябваше да разтръбяват моето име по всички вестници и телевизионни новини, а неговото остана неизвестно? Защо животът е толкова несправедлив?

— Добро утро, Чарли — поздрави инспекторът неловко. Носеше голяма книга с меки корици — книгата за слънчевите часовници, която Саймън му бе купил. Досега никога не се бе обръщал към Чрли с малкото й име. — Какво е това?

— Слънчев часовник, сър.

— Няма нужда да се обръщаш към мен със „сър“ — каза Прауст. — В кафене сме — добави той, сякаш това обясняваше странното му изказване.

— Дават ви го безплатно. Дори началник Бароу не може да възрази.

Прауст направи кисела физиономия.

— Безплатно ли? Наоми Дженкинс ли го направи?

— Да.

— Не ми харесва мотото. Docet umbra: сянката говори. Много е банално.

— Това ли означава? — Разбира се. Как не се беше сетила, че думите са важни.

— Кога се връщаш? — попита Прауст.

— Не знам дали изобщо ще се връщам.

— Виж, трябва да забравиш случилото се. Колкото по-бързо му обърнеш гръб, толкова по-бързо ще го забравят и хората.

— Така ли? Ако някой от моите колеги бе спал с известен сериен изнасилвач, аз едва ли щях да забравя.

— Добре де, хората може и да не забравят — съгласи се нетърпеливо Прауст, сякаш ставаше дума за дребен детайл. — Но ти си добър полицай и не си направила нищо нередно.

Джайлс Прауст — решен да проявява оптимизъм? Е, това се казва събитие.

— Тогава защо ще правят официално разследване? — попита Чарли.

— Това решение не е мое. Виж, ще приключи, преди да разбереш. Между нас да си остане, въпрос на чиста формалност и… имаш пълната ми подкрепа.

— Благодаря, сър.

— И… всички други… също искат да… — Снежния човек очевидно не се сещаше как да вмъкне въпроса за Саймън в разговора. Поигра с ръкавелите си, после взе ламинираното меню и старателно се зачете.

— Какво ви каза Саймън да кажете? — попита Чарли.

— Ти защо не искаш да го видиш? Човекът не е на себе си.

— Не мога.

— Може да говориш с него по телефона.

— Не. — Щом се споменеше името на Саймън и Чарли започваше да губи присъствие на духа.

— С имейл? — Прауст въздъхна. — Върни се на работа, сержант. Първите няколко дни може да е неловко, но после…

— Неловко? Кошмарно е точната дума. А после, следващите дни също ще е кошмарно. Всеки ден ще е кошмарен, докато се пенсионирам. А дори и тогава… — Чарли млъкна, защото усети, че гласът й бе започнал да трепери.

— Не мога да се справя без теб — настоя Прауст.

— Може да ви се наложи.

— Е, да, ама не мога! — Беше го ядосала.

Млада руса сервитьорка е татуирана на рамото пеперуда застана до масата.

— Да ви донеса ли нещо? — попита тя. — Чай, кафе, сандвич?

— Имате ли зелен чай? — попита Прауст. Като му отговориха с „не“, той извади едно пакетче от джоба на сакото си.

Чарли неволно се усмихна, като видя как сервитьорката се отдалечава, понесла пакетчето с протегната далеч от тялото си ръка, все едно носеше мъничка тиктакаща бомба.

— Носите си чай?

— Ти настоя да се срещнем тук и аз предположих най-лошото. Сега сигурно ще ми сложи мляко и захар. — Прауст отново съсредоточи вниманието си върху Чарли. — Защо ме накара да донеса това? — потупа той книгата, която бе оставил на масата.

— Искам да проверите една дата: девети август. Когато говорехме за сватбения подарък за Гибс, вие споменахте нещо за датната линия на слънчевия часовник: че всяка година отбелязва две дати, а не една. Вярно ли е това?

Очите на Прауст се стрелнаха към подпряната на стената голяма каменна плоча с метален триъгълник по средата. Погледът му се задържа там няколко секунди, после се върна обратно към Чарли.

— Да, оказва се, че всяка дата си има близнак по някое време през годината. В тези два дни деклинацията на слънцето е абсолютно една и съща.

— Ако едната дата е девети август, коя ще е другата? Кой е нейният близнак?

Прауст отвори книгата на съдържанието, намери необходимата страница и се загледа в таблицата.

— Четвърти май.

Сърцето на Чарли подскочи. Права беше. Оказа се, че налудничавото й предположение изобщо не е налудничаво.

— Денят, в който умря Робърт Хауърт — отбеляза Прауст делово. — А какво е станало на девети август?

— Рожденият ден на Робърт Хауърт — отвърна Чарли. Какво беше казала Наоми? Защото тогава е започнало всичко.

И какво друго каза тогава: Още не е свършило. Сега вече всичко свърши. Робърт Хауърт беше мъртъв. Рожденият му ден бе свързан завинаги с датата на смъртта му, чрез датната линия на слънчевия часовник, който стоеше пред Чарли.

Docet umbra: сянката говори.

— Наоми направи този часовник, преди Робърт да умре — промълви Чарли.

— От естествена смърт — дихателна недостатъчност — напомни й Прауст. — Това постанови следствието.

Зеленият му чай пристигна. Без мляко и без захар.

— Мисля, че ще изглежда много добре на стената на нашия участък. — Снежния човек помириса предпазливо чая и внимателно отпи. — А като се има предвид колко съм натоварен с работа, може да съм прекалено зает да забележа на четвърти май следващата година дали сянката на нодуса ще следва датната линия. А дори и да не съм толкова зает и случайно да си спомня да погледна, може да е облачен ден. А ако няма слънце, няма и сенки.

Това дали означава, запита се Чарли, че ако има прекалено много сенки, някъде трябва да съществува и източник на светлина?

— На света има твърде малко справедливост, въздавана от хората — каза Прауст. — На мен ми харесва да мисля за смъртта на Робърт като пример за справедливост, въздадена от природата. Тялото му просто се е отказало от борбата, сержант. Майката природа е поправила една от своите грешки, и толкова.

Чарли прехапа устни.

— С малко помощ — измърмори тя.

— Така е. Джулиет Хауърт почти сигурно е допринесла за крайния резултат.

— И ще влезе в затвора за това. Това честно ли е, сър?

— Нападнала е Хауърт в пристъп на силни емоции. Ще проявят снизходителност към нея. — Прауст въздъхна. — Върни се в екипа си, Чарли. Не можеш да промениш мнението ми за каквото и да е, свързано с работата, в някакво си претъпкано, шумно кафене. Не мога да мисля свястно, когато в ушите ми скърца „Травиата“.

— Ще си помисля.

Инспекторът кимна.

— И това върши работа засега. — Той се наведе и прокара пръсти по гладката каменна повърхност на слънчевия часовник. — Аз бях избрал мото за часовника, който исках. Преди началникът Бароу да ми отреже квитанциите. Depresso resurgo.

— Звучи ми много депресиращо — свъси вежди Чарли.

— А не е. Не знаеш какво означава.

Как да не попита, като го гледа как седи като ученик, който си е написал домашното и гори от желание да го вдигнат?

— Какво?

Прауст изгълта последния чай.

— Залязвам и пак изгрявам, сержант — каза той, без да сваля очи от Чарли. После извади мокрото пакетче чай от чашата с помощта на лъжичката. Вдигна го нависоко — жест на триумф, и повтори: — Залязвам и пак изгрявам.