Ранима близост

Електронен адрес недостъпен

12

6 април 2006

Саймън не харесваше начина, по който го гледаше Джулиет Хауърт. Все едно го чакаше да направи нещо и колкото по-дълго време минаваше, без да го направи, толкова по-забавно й ставаше. Колин Селърс задаваше въпросите, но тя не се интересуваше от него. Отправяше всичките си отговори и вметнати изрази — а те бяха много — към Саймън, а той не можеше да разбере защо. Дали защото с него бе говорила най-напред?

— Обикновено хора във вашето положение искат на разпита да присъства адвокат — отбеляза дружелюбно Селърс.

— И този разпит ли ще бъде като миналия? — попита Джулиет. — Колко досадно. — Правеше нещо с косата си, докато говореше, сложила ръце зад гърба.

— И вашият съпруг ли ви досади? Затова ли го ударихте няколко пъти с камък?

— Робърт не говори достатъчно, за да досади на когото и да било. Той е мълчалив, но не е скучен. Мъдър е. Знам, че звучи сантиментално. — Джулиет бъбреше със заговорнически тон, сякаш принадлежеше към някаква общност и хвалеше някой от членовете й. Саймън се сети за поредицата предавания по Канал 4 „100-те най-велики“, в които знаменитостите винаги щедро се хвалеха един друг.

— Поведението на Робърт може и да е предсказуемо, но мислите му не са. Наоми сигурно вече ви е казала всичко това. Тя сигурно се старае много повече от мен да ви помогне. Вижте. — Джулиет се обърна да му покаже косата си, която бе сплетена на стегната плитка, сякаш вградена в задната част на главата й. — Съвършена плитка и я направих без огледало или каквото и да е. Впечатляващо, нали?

— Мъжът ви бил ли е някога груб с вас?

Тя свъси вежди срещу Селърс, сякаш раздразнена от намесата му.

— Можеш ли да намериш някой изпуснат кичур? — посочи към врата си, отново обърната към Саймън. — Ако има, ще се разплете.

— Имаше ли навик да бъде груб с вас?

Джулиет се засмя.

— Да ви приличам на жертва? Преди минута смятахте, че съм смазала главата на Робърт с камък. Спрете се на едно становище.

— Упражнявал ли е съпругът ти физически или психически тормоз над теб, Джулиет?

— Знаете ли какво? Мисля, че ще ви е по-интересно да работите, ако не ви кажа нищо. — Тя посочи с брадичка папката, която Саймън държеше в ръце. — Имаш ли излишно листче хартия? — попита с по-тих глас. Стараеше се всячески да покаже с кого предпочита да разговаря. Колкото по-настоятелно се опитваше да накара Саймън да играе по-активна роля, толкова повече Саймън се заинатяваше, решен да се намесва възможно най-малко. Джулиет сякаш не даваше пет пари за това, което й се беше случило, и Саймън виждаше в желанието й да общува с него единствения начин да окаже някакво въздействие върху нея.

Селърс извади от джоба си скъсан плик за писмо и го подаде на Джулиет през масата, после плъзна и химикалка.

Тя се наведе, писа няколко секунди и бутна плика към Саймън с усмивка. Той не помръдна. Селърс взе плика, хвърли му бърз поглед и го подаде на Саймън. По дяволите. Сега вече нямаше избор. Усмивката на Джулиет стана още по-широка. На Саймън му беше неприятен начинът, по който тя се опитваше да влезе в личен контакт с него, като едновременно използваше и изключваше участието на Селърс. Замисли се дали да не излезе от стаята и да остави всичко в ръцете на Селърс. Как ли щеше да реагира тя?

Беше написала върху плика четири строфи — стихотворение или част от стихотворение:

— Какво е това? — попита Саймън, раздразнен, че не го знае. Не можеше да си го е измислила, не и толкова бързо.

— Това е моята мисъл на деня.

— Разкажете ми за сексуалните ви отношения с вашия съпруг — каза Селърс.

— Нямам намерение. — Джулиет се изкиска. — Вие ми разкажете за вашите с вашата съпруга. Виждам, че носите венчална халка. Едно време мъжете не носеха халки — обърна се тя към Саймън. — Понякога човек трудно си спомня, че нещата някога са били по-различни, отколкото сега, не мислиш ли? Миналото изчезва и ти се струва, че никога не е имало нищо по-различно от сегашното състояние на нещата. Трябва истинско усилие, за да си спомниш как е било някога.

— Бихте ли определили сексуалните си отношения като нормални? — упорстваше Селърс. — Още ли спите заедно?

— В момента Робърт спи в болницата. Може и никога да не се събуди според младши следовател Уотърхауз — каза го с тон, който намекваше, че Саймън може и да е излъгал ей така, за да си направи шега.

— Бихте ли казали, че сте имали нормални сексуални отношения със съпруга си, преди да получи травмите? — Ако се съдеше по гласа, Селърс не бе загубил търпението си, нещо, което Саймън не можеше да каже за себе си.

— Няма да кажа нищо по този въпрос — отсече Джулиет.

— Ако си бяхте извикали адвокат или ни бяхте оставили ние да ви намерим, той или тя щеше сега да ви посъветва, когато не искате да отговаряте на даден въпрос, да казвате: „Без коментар.“

— Ако исках да кажа „без коментар“, щях да го кажа. Моят коментар е, че предпочитам да не отговарям на въпроса. Като Бартълби.

— Кой?

— Литературен герой — измърмори Саймън. — Бартълби Писаря12. Каквото и да го помолели да направи, той винаги казвал: „Предпочитам да не го правя.“

— Само че не е бил на разпит в полицията — уточни Джулиет. — Просто си работел в службата. Или по-скоро не работел. Малко като мен. Предполагам знаете, че нямам работа, нямам професионална кариера. Нямам и деца. Само Робърт. А сега може и него да загубя — тя издаде долната си устна напред, пародирайки тъжна физиономия.

— Съпругът ви някога да ви е изнасилвал?

Джулиет сякаш се изненада, дори може би малко се ядоса. После се засмя.

— Какво?

— Чухте въпроса ми.

— Абе, хора, вие не сте ли чували за Бръснача на Окам13? За най-простото обяснение и такива работи? Само се чуйте! Изнасилвал ли ме е Робърт? Бил ли е груб с мен? Упражнявал ли е психологически тормоз над мен? Горкият човек лежи в болницата с опасност за живота, а вие… — тя изведнъж млъкна.

— Какво? — попита Селърс.

Хитрите й очи бяха загубили острия си поглед.

— До съвсем скоро мъжът имаше законно право да насилва жена си — каза тя някак разсеяно. — Представете си такова нещо сега — изглежда почти невъзможно. Помня, като дете се разхождах из града с мама и татко и видях плакат, на който пишеше: „Изнасилването в брака — да го превърнем в престъпление.“ Попитах родителите си какво означава това. — Джулиет говореше механично, сякаш си мислеше за нещо съвсем друго.

— Джулиет, ако ти не си се опитала да убиеш Робърт, защо не ни кажеш кой е бил? — попита Селърс.

Изражението на лицето й моментално се проясни. Погледът й отново се съсредоточи, но Саймън усети промяна в настроението й. Лекомислието бе изчезнало.

— Да не би Наоми да ви е казала, че Робърт я е изнасилил?

Саймън отвори уста да отговори, но Джулиет го изпревари.

— Така ви е казала! — отсече тя с широко отворени очи. — Тя е невероятна!

— Искаш да кажеш, че лъже ли? — попита Селърс.

— Да. Лъже. — Джулиет изглеждаше абсолютно сериозна за първи път откакто бе започнал разпитът. — И какво точно ви каза, че е направил?

— Ще отговарям на твоите въпроси, когато ти отговориш на моите — кривна глава Селърс. — Така е справедливо.

— Тук няма справедливост — заяви презрително Джулиет. — Чакай да позная. Казала ви е, че е имало и други мъже, които са гледали и са вечеряли. Каза ли, че Робърт я е изнасилил на сцена? Била ли е завързана за легло? Случайно страничните греди на таблите на леглото да са били увенчани с жълъди?

Нещо изщрака в главата на Саймън и той скочи на крака.

— От къде, по дяволите, знаеш всичко това?

— Искам да говоря с Наоми — заяви Джулиет. Усмивката й се бе върнала.

— Ти излъга за местонахождението на съпруга си. Прекара шест дни в къщата с него, докато той лежи в собствената си мръсотия, пребит почти до смърт, без да се обадиш на бърза помощ. Оставила си кървави отпечатъци по онази подпирачка за врата и кръвта е на Робърт. Имаме достатъчно основания да те изправим не един, а няколко пъти пред съда. Няма никакво значение какво ще ни кажеш или няма да ни кажеш.

Джулиет остана невъзмутима. Все едно Саймън й беше прочел своя списък с продукти за пазаруване.

— Искам да говоря с Наоми — повтори тя. — Насаме. Само двечките, тихо и спокойно.

— Трудна работа.

— Сигурно ти е ясно, че това няма да стане, защо си правиш труда да го искаш? — попита Селърс.

— Нали искаш да знаеш какво е станало с Робърт?

— Знам, че си се опитала да го убиеш, и това ми е напълно достатъчно — отвърна Саймън. — Ще те обвиним в опит за убийство, Джулиет. Сигурна ли си, че не искаш адвокат?

— Защо ми е да се опитвам да убия собствения си съпруг?

— И без мотив ще можем да ти предявим обвинението, друго не ме интересува.

— Това може да е вярно за твоя приятел — Джулиет посочи с брадичка към Селърс, — но не и за теб. Ти искаш да знаеш. И шефката ти също. Как й беше името? Старши следовател Зейлър. Тя е жена, а жените искат да научат историята от край до край. Е, аз съм единствената, която я знае. — В гласа й звучеше гордост. — Предай на шефката си от мен, че ако не ме остави да разговарям с онази кучка Наоми Дженкинс, ще си остана завинаги единствената, която знае истината. Ти решаваш.

— Не можем — каза Саймън, докато двамата със Селърс се връщаха в залата на Криминалния отдел. — Чарли няма да разреши, и с право. Дженкинс и Джулиет Хауърт сами в стая за разпит? Ще си навлечем още един опит за убийство. Най-малкото Хауърт ще тормози Дженкинс с подробностите около изнасилването й. Представи си заглавията: „Полицията позволява на убийца да измъчва жертва на изнасилване“.

Селърс не го слушаше.

— Защо Джулиет Хауърт смята, че аз не искам да узная истината? Надменна кучка. Защо ти да се интересуваш, а аз не?

— Не й обръщай внимание.

— Да не мисли, че съм безчувствено говедо или какво? Или че нямам въображение? Пълни глупости. Трябваше да чуе каква история измислих за пред Стейси за седмицата, дето ще прекарам със Суки. Ти знаеш ли, че дори разпечатах програма на заниманията за спояване на колектива на хартия с логото на полицията?

— Не искам да знам — отряза го Саймън. — Нямам намерение да лъжа Стейси, ако я срещна, докато те няма, и тя ме попита защо не съм с теб… където и да си й казал, че си.

Селърс се подсмихна.

— Така разправяш сега, приятелю, но знам, че ако се наложи, ще излъжеш заради мен. Не се прави на толкова почтен!

На Саймън му беше омръзнала тази тема. И преди я бяха обсъждали, и то неведнъж. Селърс посрещаше всяка критика весело и добродушно, което дразнеше Саймън почти толкова, колкото и фактът, че скрупулите му се приемаха като някаква приятелска закачка или преструвка. На Селърс наистина му липсваше въображение, поне в това отношение: не можеше да си представи, че някой искрено и чистосърдечно не одобрява непрекъснатите му изневери. Какво би могъл да има човек против неговия начин на забавление, след като няма наранени, няма пострадали? Според Саймън Селърс разсъждаваше прекалено оптимистично. За момента беше забавно, но той не разбираше, че поведението му можеше да доведе до неприятни последици. Като например да загуби жена си и децата, ако Стейси Селърс узнае. Човек, докато не изстрада една болка, не може да си представи как би се чувствал, когато боли.

— Имам идея за сватбен подарък за Гибс — каза Селърс. — Знам, че не е кой знае какво, но искам да се отърва от този ангажимент колкото се може по-бързо. Имам по-важни неща, за които да мисля. — И той направи похотлив жест. — Подготовка за почивката… лубриканти… еякулации…

— Разводи — измърмори Саймън, като се сети за стихотворението, което Джулиет Хауърт написа на плика за писмо. И тя не беше типичната съпруга на шофьор на камион, както и Наоми Дженкинс не беше типичната любовница на шофьор на камион. Те двете имаха повече общо помежду си, отколкото всяка една поотделно с него, помисли си Саймън. Беше трудно да прецени дали е прав, след като и двете жени не бяха особено словоохотливи, а Хауърт пък съвсем.

— Каква ти е идеята? — обърна се той към Селърс.

— Слънчев часовник.

Саймън се изсмя в лицето му.

— За Гибс? Той май би предпочел кутия специално пиво или касетка с порно.

— Снежния човек има книга за слънчевите часовници, знаеш ли?

— Да. А ти знаеш ли кой му я купи и така и не си получи парите?

— Аз я разгледах. Може да си поръчаш да ти сложат на часовника едно нещо, дето се казва нодус.

— Искаш да кажеш гномон?

— Не, гномон има всеки слънчев часовник. Нодусът обикновено е като кръгла топка, макар че може да има и друга форма. Слага се върху гномона така, че на ръба на сянката се оформя допълнително петно. Може да си направиш хоризонтална линия върху циферблата, ако искаш да отбележиш някаква специална дата — например сватбения ден на Гибс и Деби. Линиите на датите са хоризонтални и пресичат вертикалните линии на кръглите и половинките часове. И всяка година на тази дата сянката на нодуса следва линията от началото до края. Схващаш ли какво имам предвид?

— Подробностите нямат значение — отвърна Саймън.

— Като цяло идеята не е добра. Гибс не би искал да има слънчев часовник. Отначало ще живне, като чуе за датната линия, но накрая ще бъде разочарован.

— Деби може да иска такъв часовник — в гласа на Селърс звучеше обида. — Красиви са тия слънчеви часовници. Аз бих искал да си имам. И Прауст каза, че иска.

— Деби иска да се омъжи за Гибс. Може да се предположи, че споделя лошия му вкус.

— Добре де, способен си да убиеш всяка радост у човека! Просто исках да измисля нещо. Като се върна от едноседмичната си почивка със Суки, до сватбата ще остават само два дни. Вие ще трябва да го измислите, докато ме няма, ако не искате да решавате в последната минута. Боже, като говорим за хора, способни да съсипят хубавото. Знам, че Гибс не е точно…

— Именно.

— … ама просто си помислих, че бихме могли да вдигнем малко летвата за разнообразие.

— „Погледни слънцето в очите и направи добро за радост на сърцето и с вярата, че някой нов ден ще донесе нещо още по-добро, защото дал си не каквото другите биха дали, а каквото трябва, за да изгради орел гнездо.“ — Саймън се усмихна. Запита се дали Джулиет Хауърт би познала тези стихове. Селърс не успя. — У. Б. Йейтс. Но той не е познавал Крис Гибс, ако го познаваше, щеше да разсъждава по друг начин.

— Както и да е — каза уморено Селърс.

— Как мислиш е станало? — смени темата Саймън. — Дали Робърт е изнасилил Наоми Дженкинс и после е казал на жена си? Или Дженкинс е била изнасилена от някой друг, доверила се е на любимия, а той не е оправдал доверието й и е разказал на жена си.

— Дявол знае — вдигна рамене Селърс. — И двата варианта предполагат, че Хауърт е казал на Джулиет за изнасилването. Може пък Наоми Дженкинс да й е казала. Не мога да се отърва от мисълта, че двете може да са в комбина и се опитват да ни подведат. И двете са надути крави и както ни е известно, и двете лъжат. Ами ако не са врагове и съпернички, както изглежда?

— Кой го знае как е… — въздъхна унило Саймън. — Докато Хауърт е в безсъзнание, а двете жени ни въртят на пръста си, доникъде няма да стигнем.

— Не бих казала — обади се Чарли, която идваше по коридора зад тях. Саймън и Селърс се обърнаха. Лицето й бе мрачно. Нямаше доволство в гласа й, както обикновено, когато следствието отбелязваше прогрес. — Саймън, трябва ми спешно ДНК проба от Хауърт. И преди да ми кажеш, че имаме, да уточня, че не искам проба от намереното от криминалистите в къщата. Искам проба, взета от самия човек. Не желая да поемам никакви рискове. — Чарли вървеше и говореше; Саймън чуваше как Селърс се задъхва зад него от усилието да не изостава. — Селърс, намери всичко възможно за живота на Хауърт, Джулиет Хауърт и Наоми Дженкинс. Къде е Гибс?

— Не знам — отвърна Селърс.

— Това не е отговор. Искам да ми доведете Ивон Кочин, квартирантката на Дженкинс, за разпит. И пратете криминалисти да огледат камиона на Робърт Хауърт.

— Какво беше всичко това? — попита Селърс, целият зачервен и задъхан, след като тракането на високите токчета на Чарли заглъхна надолу по коридора.

Саймън не искаше да гадае, не искаше да мисли какво би могло да е едновременно и напредък, и лоша новина.

— Не можеш вечно да прикриваш Гибс — смени той темата. — Какво му е всъщност? Да не е заради сватбата?

— Ще се оправи — отсече категорично Селърс. Саймън се сети за мотото върху слънчевия часовник от визитката на Наоми Дженкинс. Не можеше да си спомни латинския израз, но преводът му беше: „Аз броя само слънчевите часове.“ Все едно беше писано за Селърс.

13

Четвъртък, 6 април

Сержант Зейлър отключва вратата на килията ми. Опитвам се да стана и разбирам колко съм изтощена едва когато коленете ми се подгъват и нещо започва да дрънчи в главата ми. Преди да успея да подредя хаоса от мисли под формата на въпрос, сержант Зейлър казва:

— Робърт е добре. Кръвоизливът е спрял, отокът спада.

Тази новина ми е достатъчна, за да усетя прилив на сили.

— Искате да кажете, че ще се оправи ли? Ще се събуди?

— Не знам. Лекарят, с когото разговарях току-що, каза, че при черепно-мозъчни травми нищо не може да се прогнозира със сигурност. Съжалявам.

Трябваше да си знам: изпитанието далеч не е свършило. То е като безкрайна надпревара — правата бяла линия на финала се разпада на бял прах и се разпръсва, щом приближа, а като изчезне, съзирам нова линия в далечината. И хуквам към нея, задъхана, сякаш бягам на живот и смърт, и пак става същото. Едно чакане свършва, започва друго. Това ме съсипва повече, отколкото липсата на сън. Имам чувството, че в мен е затворено диво животно, което умира от желание да излезе на свобода и в отчаянието си се клати напред–назад. Само да можех да намеря начин да успокоя мислите си, не бих имала нищо против да лежа будна цяла нощ.

— Заведете ме в болницата да видя Робърт — казвам аз, когато сержант Зейлър ме извежда в коридора.

— Сега ще те заведа в стаята за разпит — отвръща тя строго. — Трябва да поговорим, Наоми. Нужни са много обяснения и уточнения. — Раменете ми увисват. Нямам сила за нищо. — Не се тревожи — успокоява ме сержант Зейлър. — Няма от какво да се страхуваш, ако ни кажеш истината.

Изобщо не ме е страх от полицията. Там се подчиняват на правила, които разбирам и с някои малки изключения приемам.

— Знам, че ти никога не би наранила Робърт и не си го направила.

Залива ме вълна на облекчение и попива в уморените ми кости. Слава богу. Искам да попитам дали Джулиет те е наранила, но има срив в онази част от мозъка ми, която контролира речта и устата ми не ще да се отвори.

Стаята за разпит е боядисана в светъл коралов цвят и мирише силно на анасон.

— Искаш ли нещо за пиене, преди да започнем? — пита сержант Зейлър.

— Каквото и да е, само да е алкохол.

— Чай, кафе или вода — изрежда тя с по-строг глас.

— Само вода тогава. — Не се опитвах да се шегувам. Знам, че в полицията разрешават на хората да пушат. Виждала съм по телевизията, а има и пепелник на масата пред мен. Щом тютюнът и никотинът са разрешени, защо да не е разрешен и алкохолът? По света има толкова много недомислици, повечето плод на глупост.

— Обикновена или газирана? — мърмори под нос сержант Зейлър на излизане от стаята. Не мога да разбера ядосана ли е, или се шегува.

Щом оставам сама, и главата ми се изпразва. Трябва да обмислям отговорите си, да се подготвям, а аз какво правя — седя абсолютно неподвижно, докато тънката материя на съзнанието ми се опитва да се разтегне и да покрие пропастта между този момент и следващия.

Ти си жив.

Сержант Зейлър се връща с моята вода. Бърника из уреда на масата, който изглежда по-сложен от който и да е касетофон, макар че очевидно ще изпълнява такава роля. Щом заработи, Зейлър казва своето име, после моето, датата и часа. Кара ме да изразя нежеланието си да присъства адвокат. След като го правя, тя се обляга назад в стола си и казва:

— Ще спестя и на двете ни много време, като прескоча сценария с въпросите и отговорите. Ще ти опиша ситуацията такава, каквато я виждам аз. А ти ще ми кажеш дали съм права. Става ли?

Кимвам.

— Робърт Хауърт не те е изнасилил. Ти излъга за това, но по най-благородна причина. Обичаш Робърт и беше убедена, че за да не дойде на срещата с теб в „Травълтел“ миналия четвъртък, му се е случило нещо сериозно. Съобщи тревогите си на младши следовател Уотърхауз и на самата мен, но разбра, че ние не сме така сигурни като теб и не бяхме убедени, че Робърт е в опасност. За да превърнеш търсенето му в приоритетна задача за нас, ти смени тактиката — искаше да ни накараш да повярваме, че Робърт е агресивен и опасен и трябва да бъде намерен бързо, преди да нарани някой друг. От самото начало си възнамерявала да ни кажеш истината веднага щом го намерим. Това е била само временна лъжа — знаела си, че ще оправиш нещата, като кажеш истината накрая. — Сержант Зейлър спира, за да си поеме дъх. — Как се справям засега?

— Всичко е така, както го казвате. — Малко съм изненадана, че е успяла да прозре истината. Дали е говорила с Ивон?

— Наоми, твоята лъжа спаси живота на Робърт. Още един ден и той със сигурност щеше да е мъртъв. Налягането от кръвоизливите в мозъка щеше да го убие.

— Знаех, че така трябва да постъпя.

— Наоми? Ти по-добре гледай повече никога да не ме лъжеш. Това, че си била права за Робърт, не означава, че можеш да въвеждаш нови правила, когато ти скимне. Ясно ли е?

— Нямам причина да лъжа, след като вече сте намерили Робърт и той е в безопасност. Джулиет ли… се е опитала да го убие? Какво му е сторила?

— Ще стигнем и дотам — казва сержант Зейлър. Изважда пакет „Марлборо лайт“ от чантата си и запалва. Има дълъг маникюр, лакиран в тъмночервено, кожичката около ноктите е изгризана до кръв. — И така, щом Робърт Хауърт не те е изнасилил, кой го е сторил?

Думите й ме удрят като куршуми.

— Аз… Никой не ме е изнасилвал. Цялата история е измислица.

— Много сложна история. Театър, маса…

— Всичко е лъжа.

— Така ли? — Сержант Зейлър закрепва цигарата си на ръба на пепелника и скръства ръце, вперила в мен поглед през струйките дим. — Е, много въображение си вложила в тази лъжа. Защо е било необходимо да добавяш толкова чудати подробности — тържествена вечеря, легло с гравирани жълъди, плътна маска за очи? Защо просто не каза, че Хауърт те е изнасилил една нощ в „Травълтел“? Скарали сте се, той се е ядосал… и така нататък. Щеше да е къде-къде по-просто.

— Колкото повече конкретни детайли са включени в една лъжа, толкова по-убедителна става — обяснявам аз. — Една измислица трябва да съдържа толкова конкретни неща, колкото би съдържала и истината, ако иска да мине за истина. — Поемам си дълбоко дъх. — Една караница в „Травълтел“ нямаше да свърши работа — прекалено лично е, засяга само мен и Робърт. А аз исках да ви накарам да повярвате, че Робърт е заплаха за жените въобще, че е нещо като… извратено чудовище със склонност към извършване на ритуали. Затова измислих най-лошата история за изнасилване, която се сетих.

Сержант Зейлър бавно кима.

— Аз пък мисля, че си използвала точно тази история, защото е истинска.

Мълча.

Тя вади някакви листове от чантата си, разгъва ги и ги оставя пред мен. Един бърз поглед и ми става ясно какво представляват. Съдържанието им се надига към мен и започва да ме души, макар да избягвам да гледам думите. В гърлото ми засяда голяма буца.

— Много умно — казвам аз.

— Смяташ, че не са истински ли? Робърт не те е изнасилил, Наоми, но и двете знаем, че някой друг все пак го е направил. И който и да е той, е сторил същото и с други жени. Тези жени. Защо си мислеше, че си единствената?

Стягам се и поглеждам към листовете пред мен. Може и да са истински. Едно от писмата е малко неграмотно. И детайлите във всяко едно леко се различават. Не вярвам сержант Зейлър да ги е измислила. Защо да го прави? И както каза тя за моята история — прекалено сложно е.

— Някои жени отиват в полицията, след като са изнасилени — казва тя, сякаш води непринуден разговор. — Вземат им натривки. Сега, след като намерихме господин Хауърт, може да вземем проба от неговото ДНК. Ако е отговорен за тези изнасилвания, можем да го докажем. — Сержант Зейлър внимателно ме наблюдава.

— Робърт? — Този неочакван обрат ме обърква. — Той не би могъл да нарани никого. Вземете му проба, щом трябва. Няма да съвпадне с ничии… натривки.

Сержант Зейлър ми се усмихва приятелски. Но аз съм решена да не се поддавам на такива уловки.

— Ти би могла да бъдеш невероятен свидетел, ако поискаш, Наоми. Ако започнеш да ни казваш пълната истина, ще ни помогнеш да хванем това гадно лайно, което е изнасилило теб и тези жени. Не искаш ли да си получи заслуженото?

— Аз никога не съм била изнасилвана. Моите показания бяха лъжа. — Тая глупава крава, да не би да си мисли, че говоря така, за да преча на борбата й за справедливост? Не мога да призная заради себе си. Аз ще трябва да живея живота си докрай, а това мога да направя само като човек, на когото не се е случвало такова насилие.

Гледала съм безброй филми, в които хората изплюват истината, която отчаяно са крили, след лек или средно тежък психологически натиск от страна на следовател, психоаналитик или адвокат. Винаги съм смятала, че подобни хора трябва да са доста тъпи или е далеч по-слаба воля и издръжливост от мен. Но може би не става дума за издръжливост; може би самопознанието ми позволява да не се поддавам на уловките на сержант Зейлър. Знам как работи умът ми, затова знам и как да го защитя.

Пък и не съм единствената лъжкиня в стаята.

— Това са разкази за изнасилвания от интернет, които сте разпечатали — казвам аз. — Нямате никакви натривки. Няма как да имате.

Сержант Зейлър се усмихва. Вади още листове от чантата си.

— Погледни тук.

Сърцето ми се свива. Започнала съм да се потя. Не искам да взема страниците от ръката й, но тя продължава да ги държи във въздуха пред мен. Току под брадичката ми. Налага се да ги взема.

Вие ми се свят, като поглеждам към напечатания текст. Показания, дадени пред полицията, като онова, което подписах пред младши следовател Уотърхауз във вторник. Показания за изнасилване, които по форма и съдържание приличат на моите. Почти във всяка грозна подробност. Разказите са два. И двете показания бяха дадени в присъствието на старши следовател Сам Комботекра от Криминалния отдел в Западен Йоркшир. Единият документ беше от 2003-а, а другият — от 2004 година. Ако не бях такава бъзла, ако бях съобщила за случилото се с мен, можеше да предотвратя нападенията срещу Прудънс Келви и Сандра Фрийгард. Не успявам да се спра да не погледна имената и така да придам лица на жертвите.

Две жени с имена, една, която е предпочела да остане анонимна, келнерка от Кардиф, която дава само първото си име — четири други жертви. Най-малко.

Не съм единствената.

За сержант Зейлър това си е работа, както обикновено.

— От къде Джулиет Хауърт знае какво ти се е случило? Тя знае всичко — всички подробности, които уж си измислила. Да не би Робърт да й е казал? Ти на него казала ли си?

Не мога да отговоря. Плача неутешимо, като жалко бебе. Земята под мен пропада и аз се нося в тъмнина.

— На мен нищо не ми се е случвало — успявам да промърморя. — Нищо.

— Джулиет иска да разговаря с теб. Не ще да ни каже дали тя е нападнала Робърт, нито дали е искала да го убие. Не иска нищо да ни каже. Ще говори единствено с теб. Ти какво мислиш?

Разпознавам думите, но смисълът им не стига до мен.

— Ще говориш ли с нея? Може да я попиташ откъде е разбрала, че си била изнасилена.

— Лъжеш! Ако тя знае, значи вие сте й казали. — Бедрата ми са целите в пот. Изпитвам слабост, сякаш ще повърна всеки момент. — Искам да видя Робърт. Трябва да отида в болницата.

Сержант Зейлър слага твоя снимка на масата пред мен. Сърцето ми блъсва толкова силно, все едно някой ме е ударил с камшик или поне аз така си го представям. Искам да докосна снимката. Кожата ти е сива. Не мога да видя лицето ти, защото е обърнато настрани. Вижда се най-вече кръв — червена по краищата, черна и съсухрена в средата.

Радвам се, че ми показаха тази снимка. Каквото и да ти се е случило, аз искам да знам. Искам да съм колкото се може по-близо до теб.

— Робърт — прошепвам аз. По лицето ми се стичат сълзи. Трябва да отида в болницата. — Джулиет ли е направила това?

— Ти ми кажи.

Аз зяпвам сержант Зейлър — не проумявам: два различни разговора ли водим, в две различни реалности ли живеем? Не знам кой го е сторил. Нямам никаква представа. Ако знаех, щях да го убия. Единственият, който според мен би могъл да те нападне, е жена ти.

— Може би ти си наранила Робърт. Да не ти е казал, че всичко е свършило? Да не би да е посмял да престане да те обича?

Тази абсурдна хипотеза ме вбесява.

— Тук всички следователи ли са толкова тъпи, колкото си ти? — озъбвам се аз. — Няма ли някаква програма за приемане на кандидати за следователи с висше образование? Май четох някъде нещо такова. Не може ли да говоря с дипломирано ченге?

— Говориш с дипломирано ченге с научна титла „доктор“.

— Доктор по какво? По слабоумие?

— Ще ни трябва ДНК проба от теб, за да я сравним с намереното от криминалистите на местопрестъплението, където господин Хауърт е бил нападнат. Ако ти си го направила, ще го докажем.

— Добре. В такъв случай скоро ще разберете, че не съм. Радвам се, че не разчитаме единствено на интуицията ти, защото тя, изглежда, действа с точността на…

— Слънчев часовник на тъмно? — предположи сержант Зейлър. Подиграва ми се. — Ще говориш ли е Джулиет Хауърт? Аз ще присъствам през цялото време. Няма да има опасност за теб.

— Ако ме заведеш да видя Робърт, ще говоря с Джулиет Хауърт. Ако не, никакъв шанс. — Отпивам глътка вода от чашата си.

— Странна птица си — измърморва тя под носа си. Но не казва „не“.

14

6 април 2006

— Пру Келви и Санди Фрийгард.

Старши следовател Сам Комботекра от Криминалния отдел в Западен Йоркшир бе донесъл снимките на двете жени. Бяха ги закачили на дъската на Чарли до снимките на Робърт Хауърт, Джулиет Хауърт и Наоми Дженкинс. Чарли бе помолила Комботекра да разкаже на останалите от екипа онова, което й бе казал вече по телефона.

— Пру Келви е била изнасилена на 16 ноември 2004 г. Санди Фрийгард е била изнасилена девет месеца по-късно — на 12 август 2004 г. От Келви взехме всички възможни проби, но от Фрийгард — нищо, така че нямаме ДНК от този случай. Тя дойде да съобщи за изнасилването чак след седмица, но нападението е идентично с това на Келви, затова бяхме сигурни, че става дума за един и същи мъж.

Комботекра прочисти гърло. Беше висок и слаб, с лъскава черна коса, мургава кожа и голяма адамова ябълка, която непрекъснато привличаше погледа на Чарли. Докато следователят говореше, адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.

— И двете жени са били заставени с опрян в телата им нож да се качат в колата на мъж, който знаел имената им и се преструвал, че ги познава, докато се приближи достатъчно близо, за да извади оръжието си. Пру Келви каза само, че колата била черна, но Санди Фрийгард бе успяла да забележи някои подробности: колата била хечбек, а регистрационният й номер започвал с „Y“. Фрийгард описва яке от рипсено кадифе, което прилича на описанието, дадено от Наоми Дженкинс. И в трите случая мъжът е висок, бял, с къса тъмнокестенява коса. И Келви, и Фрийгард са били заставени да седнат на седалката до шофьора, а не отзад — това е първата разлика между нашите два случая и показанията на Наоми Дженкинс.

— Първата от много други — вметна Чарли.

— Точно така — кимна Комботекра. — И на двете жени била сложена маска на очите, след като влезли в колата — още едно сходство, — но за разлика от Наоми Дженкинс те били принудени да свалят всичките си дрехи от кръста надолу. И двете направили каквото се иска от тях, защото се страхували за живота си.

Прауст клатеше глава.

— Значи имаме три случая — три известни нам случая, — при които жени са били карани посред бял ден на дълги разстояния (доколкото можем да съдим по показанията им) с маска на очите. Никой ли не е видял колата, никой ли не е заподозрян нещо нередно? Все някой по улиците трябва да е видял кола, в която се вози човек с маска на очите.

— Ако аз видя такова нещо, ще предположа, че жената се опитва да поспи — сподели Саймън. Селърс кимна в израз на съгласие.

— Никой не се обади веднага — продължи Комботекра. — След като призовахме обществеността да съдейства, трима свидетели се свързаха с нас, но никой от тях не можа да ни каже нещо повече от това, което вече знаехме: черен хечбек, пътник с нещо върху очите, нищичко за шофьора.

— Значи на предната седалка вместо на задната; дрехите свалени по пътя вместо след пристигането — обобщи Прауст.

— И Келви, и Фрийгард са били многократно насилвани сексуално по време на пътуването. И двете казаха, че шофьорът карал с една ръка, а с другата опипвал интимните им части. И двете казаха, че не е бил груб, нито агресивен. Според Санди Фрийгард го правел най-вече, за да покаже, че може, а не заради нещо друго. По-скоро става дума за упражняване на власт, отколкото за причиняване на болка. Накарал ги да седят с широко разтворени крака. И в двата случая казал нещо много близко до онова, което Наоми Дженкинс твърди, че й е казал нападателят: „Не искаш ли да загрееш преди представлението?“ — Комботекра погледна към бележките си. — На Келви казал: „Аз винаги обичам да загрявам преди представление, а ти?“ Тогава тя все още не знаела за какво представление говори, разбира се. А пред Фрийгард фразата звучала така: „Приеми го като малка загрявка преди голямото представление.“

— Значи е един и същи мъж, няма съмнение — отсече Прауст.

— Изглежда много вероятно — съгласи се Чарли. — Макар да сме сигурни, че при всеки от трите случая публиката се е състояла от различни хора, нали така?

Комботекра кимна.

— Така е. Различна е публиката и в разказ номер трийсет и едно от страницата на „Спийк аут енд сървайв“. Авторката описва четирима мъже, двама от които с брада, и три жени. И твърди, че са на средна възраст. Келви и Фрийгард казват, че при тях публиката била само от млади мъже.

— Ами разказът на Таня от Кардиф от другия сайт? — попита Саймън. — Ако това е истинското й име. При това изнасилване не е имало публика. То изглежда много по-различно от останалите. Единствената връзка е, че мъжът пак е говорил за звезда на представлението и за загряване, което може да е просто съвпадение, а нападателите да са съвършено различни.

Чарли клатеше глава.

— Имало е публика от един човек. Докато единият е изнасилвал Таня, другият е гледал. Използвани са думите „представление“ и „загрявка“ и това засега е достатъчно като връзка, докато не докажем, че нямат нищо общо. И снимки са правени. Сам?

— Санди Фрийгард каза, че са я снимали гола, разпъната на леглото. Спомената била думата „спомен“, също като при Наоми Дженкинс. Пру Келви не е видяла, но смята, че са я снимали. Чула щракане като от фотоапарат, но най-важната разлика в нейния случай е, че нападателят не свалил маската от очите й през цялото време. Вписал този детайл в изнасилването. Според показанията й насилвачът изглеждал ядосан и все й повтарял колко била грозна и как трябвало да държи лицето й скрито, иначе нямало да може да се представи добре.

— Жената си изглежда добре — обади се Гибс за първи път, откакто беше започнала срещата. — Не е нещо особено, но не е като блъсната от камион.

Всички освен Чарли се обърнаха към снимките на дъската. Чарли вече ги бе изучила в най-големи подробности, беше я объркал фактът, че липсват каквито и да било външни прилики между жертвите. Обикновено при всяко серийно престъпление със сексуален характер изродът има предпочитан тип.

Пру Келви имаше слабо, хубавичко лице с ниско чело и тъмна коса до раменете. Наоми Дженкинс имаше подобна прическа, но косата й бе по-червеникава. Лицето й бе по-пълно и беше по-висока на ръст. Комботекра спомена, че Пру Келви е само метър и петдесет и пет, а Наоми Дженкинс беше метър и седемдесет и три. Санди Фрийгард беше абсолютно различна на външен вид — руса, с квадратно лице и поне дванайсет килограма наднормено тегло, докато Келви беше кльощава, а Дженкинс — стройна.

— На теб ако не ти пука какво се е случило с тези жени, на всички останали им пука — каза Чарли, вперила поглед в Гибс. Срамуваше се от него. Сам Комботекра свъси вежди, като чу коментара му за външния вид на Пру Келви. Чарли не можеше да го вини за това.

— Кога съм казал, че не ми пука? — възрази Гибс. — Само казвам, че Келви не е чак толкова грозна. И следователно трябва да е имало друга причина да не й свали маската през цялото време.

— Просто мисли, преди да говориш — сопна се Чарли. — Всяко нещо може да се каже по-добре или по-зле.

— О, аз мисля — злобно изсъска Гибс. — Много мисля. Много повече от вас.

Чарли нямаше представа за какво говори.

— Трябва ли да ви слушаме как се карате двамата с Гибс, сержант? — обади се нетърпеливо Прауст. — Продължавайте, сержант Комботекра. Извинявам се от името на моите следователи. Обикновено не се заяждат помежду си като деца от детската градина.

Чарли се зарече да забрави да напомни на Снежния човек за предстоящия рожден ден на жена му. Сам Комботекра й се усмихна, сякаш се извиняваше от името на Прауст или поне тя така го изтълкува. И веднага мнението й за Сам стана по-високо. Когато го видя за първи път след пристигането му, тя му беше лепнала етикет, който използваше с приятелите си преди двайсет години — сухар. Сега коригира прибързаното си заключение — Сам Комботекра беше просто учтив и добре възпитан. По-късно, ако остане с него насаме за малко, ще му се извини за грубостта на Прауст и коравосърдечния коментар на Гибс.

— По преценка на Пру Келви тя е била в колата в продължение на около час, плюс — минус — каза Комботекра.

— А тя къде живее? — попита Саймън.

— В Отли.

Прауст сякаш се подразни.

— Това град ли е изобщо? — каза той. Доста нагло за човек, който живее в Силсфорд — помисли си Чарли. — Той да не смята, че Силсфорд е Манхатън?

— Град е — отговори Комботекра. Това беше друг от навиците на Сам, който отначало подразни Чарли: навикът да отговаря с пълни изречения, вместо само с „да“.

— Намира се недалеч от Лийдс и Брадфорд, сър — обясни Селърс, който бе родом от Донкастър, или „Дони“, както го наричаше той.

Леко кимване на Прауст бе знак, че отговорът е приемлив, но пряко сили.

— Според Санди Фрийгард може да е минал час, а може и два, докато се е возила в колата — продължи Комботекра. — Тя живее в Хъдърсфийлд.

— Който е близо до Уейкфийлд — изкуши се да добави Чарли. Лицето й запази строгото си изражение, така че Прауст никога не би могъл да докаже, че не се опитва най-искрено да помогне.

— Излиза, че този театър, в който жените са били изнасилвани, е по-близо до местоживеенето на Келви и Фрийгард, отколкото до Рондсли, където живее Наоми Дженкинс — заключи Прауст.

— Ние не смятаме, че Келви и Фрийгард са били изнасилени на същото място, където е била Дженкинс и авторката на разказ номер трийсет и едно — каза Саймън. — Нито Келви, нито Фрийгард споменават в показанията си за сцена или театър. — Тук Комботекра кимна. — И двете описват дълго, тясно помещение с матрак в единия край и публика в другия. Не е имало столове, нито маси за вечеря. Зрителите по време на изнасилванията на Келви и Фрийгард са пиели алкохол, но не са яли. Фрийгард беше казала шампанско, нали?

— Това е съществена разлика — закима Прауст.

— Приликите са повече от разликите — уточни Чарли. — Изразът за загрявката преди представлението се появява неизменно и в трите случая. Келви споменава, че помещението, в което я вкарали, било леденостудено. Наоми Дженкинс пише в показанията си, че изнасилвачът специално й казал, че изключил парното до идването на публиката. Беше й отправил някаква саркастична забележка по този повод. Фрийгард е била нападната през август, така че е логично да не споменава за студ.

— И Санди Фрийгард, и Пру Келви казват, че помещението, в което са били, имало странна акустика. — Комботекра отново погледна към бележките си. — Според Келви може да е било гараж. Фрийгард също смята, че помещението не приличало на част от дом, а по-скоро на производствено помещение. Стените по нейни думи не изглеждали истински. Тази стена, която виждала, докато лежала върху дюшека, не била солидна, а била покрита с някакъв материал, дебел материал. О… и освен това в помещението, описано от Фрийгард, няма прозорци.

— Дженкинс споменава за прозорец в показанията си — припомни Чарли.

— И вие решихте, че имате основания да приемете, че Келви и Фрийгард са били насилени на едно и също място? — обърна се Прауст към Комботекра.

— И аз, и целият ни екип.

— Дженкинс обаче е била насилвана на друго място — убедено заяви Саймън.

— Ако въобще е била изнасилена — вдигна пръст Прауст. — Аз все още имам резерви по отношение на Дженкинс. Тя е хроничен лъжец. Може да е прочела разказите на другите две жени в интернет — и двата са пуснати преди нейния — и да е решила да си припише подобно преживяване като фантазия. После среща Хауърт и го вплита в тази фантазия, първо като спасител, а по-късно, когато на него му писва от нея (напълно разбираемо) и я зарязва — като изнасилван.

— Много проникновено, сър — не можа да се сдържи Чарли. Саймън се захили и от това й се приплака. Понякога двамата се забавляваха от шега, която никой друг не разбираше. Обзе я безмерна тъга, че не бяха интимни приятели и сигурно никога нямаше да бъдат. Сети се за Греъм Анджили, когото беше оставила неудовлетворен и объркан в Шотландия с обещанието, че ще му звънне. Още не му се бе обадила. Греъм беше прекалено глупав, за да я накара да плаче. Но може би това беше хубаво, може би имаше нужда точно от по-спокойна връзка.

Комботекра клатеше глава.

— Има някои подробности в показанията на Дженкинс, които съвпадат с детайли от показанията на Келви и Фрийгард, които обаче Дженкинс няма как да е научила от разказите в интернет. Например тя казва, че са я накарали да опише сексуалните си фантазии с подробности и да изброи любимите си сексуални пози. И Келви, и Фрийгард са били заставени да направят същото. И тях са ги карали да говорят мръсотии, да казват колко им харесва секса, който правел с тях изнасилвачът, докато ги насилвал.

Колин Селърс изпъшка с отвращение.

— Нито един изнасилвач, от тези, с които сме се сблъсквали, не е чаровник, ама този надминава всички по извратеност. — Колегите му закимаха. — Не го прави от отчаяние, защото е нещастен задръстеняк или нещо такова. Планира действията си от позиция на силата, все едно това е любимото му хоби.

— Така е. Макар и това да е въображаема позиция на силата — отбеляза Сам Комботекра.

Саймън беше на същото мнение.

— Той няма представа колко е болен. Обзалагам се, че по-скоро се смята за зъл, отколкото за болен.

— Не го прави заради секса — намеси се Чарли. — Целта му е да унижи жените колкото се може повече.

— Заради секса е — възрази Гибс. — Унижението на жените го възбужда. Иначе защо ще го прави?

— Заради представлението — обади се Саймън. — Иска да извлече максималното от него. Първо действие, Второ действие, Трето действие… кара жените да говорят за секс в паузите между изнасилванията — не само визуално, но и вербално представление. Всичко това цели да засили въздействието на представлението. А публиката дали си плаща, или са просто приятели, поканени да гледат?

— Не се знае — отвърна Комботекра. — Много неща не знаем. Не успяхме да хванем този тип и това е един от най-големите ни и най-деморализиращи неуспехи. Можете да си представите как се чувстват Пру Келви и Санди Фрийгард. Ако сега го пипнем…

— Аз имам хипотеза — заяви Селърс, светнал изведнъж целият. — Може Робърт Хауърт да е изнасилил Пру Келви и Санди Фрийгард, после да е казал на Джулиет и Наоми. Това би могло да обясни откъде и двете знаят начина на действие на изнасилвана.

— Защо тогава Дженкинс излъга и каза, че той е изнасилил нея?

— Поради причината, която тя сама изтъкна — предположи Чарли. — Тя смяташе, че не го търсим достатъчно усърдно. Беше решила да оттегли обвинението веднага щом го намерим, и смяташе, че всичко ще се размине. Не е предвидила, че ще направим връзка с други такива случаи.

Саймън енергично заклати глава.

— Абсурд. Наоми Дженкинс е влюбена в Хауърт — аз лично нямам капка съмнение в това. Джулиет Хауърт би могла да живее с мъж, който изнасилва други жени — за забавление или печалба, но не и Наоми Дженкинс.

Прауст въздъхна.

— Ти не знаеш нищо за тази жена, Уотърхауз. Не говори глупости. Тя лъже от самото начало. Отречи, ако можеш.

— Така е, сър. Но според мен тя е свестен човек и лъже само от отчаяние… Докато Джулиет Хауърт…

— Противоречиш ми само заради желанието да спориш, Уотърхауз! И за двете жени не знаеш нищо.

— Ще видим какво ще стане с ДНК-то на Робърт Хауърт, дали ще има съвпадение — намеси се Чарли дипломатично. — Вече обработват пробата в лабораторията, така че до утре сутринта ще имаме резултат. А Сам разполага със снимка на Хауърт, която ще покаже на двете жени от Западен Йоркшир.

— Друго сходство между разказа на Дженкинс и показанията на Келви и Фрийгард е поканата към зрител от публиката да участва в представлението — каза Комботекра. — В случая Дженкинс — мъж на име Пол. Келви съобщава, че нейният изнасилвач отправил поканата към всички зрители, но особено настоявал мъж на име Алън да участва. Повторил няколко пъти: „Хайде, Алън, знам, че искаш да опиташ.“ Другите мъже също го насърчавали. Същата история се повтаря и при Санди Фрийгард, само дето мъжът се казвал Джими.

— И? Участвали ли са тези Алън и Джими? — попита Прауст.

— Не са. Нито единият, нито другият — отвърна Комботекра. — Фрийгард ни каза, че въпросният Джими рекъл: „Смятам да не поемам рискове.“

— Човек, като слуша за мъже като тези, започва да съжалява за липсата на смъртна присъда — измърмори Прауст.

Чарли направи гримаса зад гърба му. Само това им липсваше сега — една реч на Снежния човек за това как са бесили в доброто старо време. Той използваше всеки повод да недоволства против отмяната на смъртното наказание: кражба на CD-та от кола в града, разлепване на листовки през нощта. Лекотата, с която инспекторът пожелаваше смъртта на цивилни граждани, потискаше Чарли, макар сега да споделяше тази гледна точка по отношение на мъжа, изнасилил Наоми Дженкинс, Келви и Фрийгард, който и да беше той.

— Защо има разлики тогава? — запита Чарли на глас. — Извършителят сигурно е един и същи…

— Методът му се развива с всеки следващ път — предположи Селърс. — Харесва си основния сценарий, но може би внасянето на разнообразие в подробностите го прави по-вълнуващо за него.

— Значи е накарал Келви и Фрийгард да се съблекат в колата — каза Гибс, — за да му е по-забавно, като шофира.

— Защо е променил мястото на действието за Фрийгард и Келви и защо е извадил префърцунената вечеря от уравнението? — излая нетърпеливо Снежния човек. Чарли отдавна очакваше да настъпи спад в настроението му. Когато имаше прекалено много несигурни неща, той обикновено ставаше раздразнителен. Чарли забеляза как Сам Комботекра изведнъж се скова. Той не беше срещал Прауст, никога не бе изпитвал въздействието на някоя от неговите невидими инсталации за вледеняване и сега без съмнение се питаше защо се чувства неспособен да се движи и да говори.

— Може театърът да е станал недостъпен — предположи Чарли. — Може да е започнал новият сезон и сцената да е била необходима за представлението на „Джак и бобеното зърно“. — Нарочно говореше спокойно и отпуснато, опитвайки се да разведри атмосферата; от дълго трупан опит знаеше, че от целия екип само тя можеше да го постигне. Саймън, Селърс и Гибс сякаш приемаха за неизбежно с часове, а понякога и с дни, да прекарват сковани от леденото презрение на Снежния човек. — В показанията на Дженкинс се казва, че нападателят изпълнявал и ролята на сервитьор между отделните изнасилвания. Авторката на разказ номер трийсет и едно споменава същото нещо.

— Значи според теб той е решил да усъвършенства операцията си? — попита Саймън.

— Възможно е — вдигна рамене Чарли. — Само си представете описаното от Наоми Дженкинс. Доста се е поизпотил от цялата работа, не мислите ли? Отвличане, последвано от дълго шофиране, многократни изнасилвания, сервиране на изискана храна на повече от десет гости, после отново дълго шофиране.

— Има вероятност нашият човек да се е преместил да живее в Западен Йоркшир в периода между изнасилванията на Дженкинс и на Келви — обади се Комботекра. — Това би могло да обясни промяната в мястото на действие.

— Или пък винаги си е живеел в Западен Йоркшир, понеже според Дженкинс нейното пътуване е било много по-дълго — предположи Селърс.

— А може да е искал да ни прати за зелен хайвер — още един фактор, който прави „етюда“ на този кретен прекалено изморителен, за да се играе в продължение на по-дълъг период — каза Чарли. — Може да е живял в Спилинг — и оттам да познава Дженкинс или да е чувал за нея — и да е обикалял в кръг с колата, за да я накара да си мисли, че мястото на нападение е на другия край на страната.

— Това са безсмислени хипотези — измърмори с отвращение Прауст.

— Тоя тип дали работи през деня? — попита Гибс. — Дали си взима отпуска, за да отвлича жертвите си?

— Има едно нещо, за което още не сме говорили — обади се Чарли.

— Не може да бъде — изръмжа Прауст.

Тя не му обърна внимание.

— Всички жени твърдят, че нападателят е знаел имената им, както и множество подробности за живота им. От къде? Трябва да разберем имат ли тези жени нещо общо помежду си, като изключим очевидното: всички са постигнали успех в кариерата, от средната класа са, с добри професии. Наоми Дженкинс прави слънчеви часовници, Санди Фрийгард е писателка — пише книги за деца. Пру Келви е адвокат в областта на правото, свързано с убежище и имиграция.

— Беше — поправи я Комботекра. — Нападението срещу нея сложи край на кариерата й.

— Не се знае какъв е статутът на авторката на разказ номер трийсет и едно — продължи Чарли, — но пише като човек с образование.

— И Дженкинс, и Келви, и Фрийгард казват, че изнасилвачът им ги попитал как се чувстват като жени, успели в живота, следователно трябва да приемем това като свързващо звено, което би могло да обясни причината за избора на трите жени — каза Комботекра.

— Да, но имаме и Таня от Кардиф, пуснала разказа си на сайта на ОСИКСН — напомни Саймън. — Тя е келнерка и писменият й английски е доста зле. Аз не съм убеден, че нейното изнасилване е част от същата поредица.

— Хронологически тя е първата — обади се Селърс. — Дали не е послужила като опитно зайче и изнасилвачът да си е казал: „Беше страхотно, но бих предпочел да е с някоя наконтена мацка и пред публика.“

— Възможно е — кимна Чарли. — Може… — тя млъкна замислена.

Прауст изпусна оловна въздишка.

— Сега да не се каним да яхнем метлата на въображението?

— Двамата мъже, описани от Таня, са били в ресторанта, където тя работела, и ядели къри. Тя е била сама, други от персонала не е имало, мъжете били пияни, било е късно. Може това да е било първото изнасилване, непланирано, хрумнало им в момента. Единият мъж забравя за случая или решава, че е било еднократен инцидент, но другият установява, че си е създал вкус към подобни изживявания…

— Достатъчно, сержант. Няма сега да — как да кажа? — да прехвърляте топката на Стивън Спилбърг, я. Така, ако няма друго… — Прауст потри ръце.

— Таня от Кардиф е различен случай, каквато и да е причината за това — продължи Чарли. — Засега ще работим върху жените с кариера. Гибс, разрови се в асоциациите на бизнес жените и друго каквото се сетиш в тази насока.

— По Радио Четири имаше нещо вчера — обади се Саймън. — Някаква организация, която събирала хора със свободни професии. И Дженкинс, и Фрийгард са със свободни професии. Може и изнасилвачът да е от тази категория.

— Но Келви не е. Не е била — поправи се Гибс.

— Някакъв напредък с Ивон Кочин? — попита го Чарли.

— Ще се заема с нея — отвърна Гибс с отегчена физиономия. — Но от нея няма да измъкнем нищо. Ще ни каже каквото Дженкинс й е наредила да ни каже.

Чарли го прониза с очи.

— Вече трябваше да си говорил с нея. Бях ти го възложила и сега пак ти го казвам. Селърс потърси в интернет някакви обяви, които да приличат на покана да си купиш билет за изнасилване на живо, секс представления на живо, нещо такова. Свържи се и с ОСИКСН и „Спийк аут енд сървайв“, виж дали нямат адрес или телефон за връзка с Таня от Кардиф и авторката на разказ номер трийсет и едно. „Име и адрес недостъпни“ е различно от „име и адрес не са предоставени“.

Селърс стана и се запъти към вратата.

— Саймън, ти проучи къде може да има малък театър. Нещо да съм пропуснала?

— Да, пропуснахте, мисля — обади се Сам Комботекра явно притеснен. — Маските за очи. Всяка от трите жени след изнасилването е била откарана обратно до мястото, където нападателят я е заговорил за първи път. Всяка от тях е била все още с маската на лицето, когато той си е тръгнал. Дали не е работил за някоя авиокомпания? Пилот или стюард би имал лесен достъп до колкото си иска маски за очи.

— Добра идея — похвали го дипломатично Чарли. — Макар че… е, няма никакъв проблем да се купят маски за очи, от който и да е оптичен магазин от веригата „Буутс“.

— О — изчерви се Комботекра. — Никога не съм влизал в тези магазини — промърмори той и на Чарли й се прииска да си бе държала устата затворена. С периферното си зрение тя видя, че Прауст се отдалечава по посока на кабинета си.

— Трябва да поговорим, сър — каза Чарли и задържа дъх. Инспекторът мразеше нещата да следват едно след друго, без да има достатъчно голяма пауза помежду им.

— Да поговорим ли? Дано да е кратко. Ще си направя чаша чай, ако ми бъде разрешено — изръмжа Снежния човек. Напоследък се беше отказал от всякакви млечни продукти, без да предложи никакво обяснение на колегите си. — Добре, сержант, добре. Ще бъда в кабинета си. Натресете ми присъствието си, без да отлагате нито миг и без да се колебаете.

— Ужас! Този човек винаги ли е такъв? — попита Комботекра, след като Прауст затръшна вратата на стъклената си кабинка. Помещението се разтърси.

— Този човек винаги е такъв. — Чарли се захили. Комботекра никога нямаше да се досети, че му се подиграва.

— Категорично не. Ако тази ужасна идея беше твоя, можеше да се опитам да те накарам да се почувстваш по-добре — макар че едва ли, ако трябва да съм честен, — но това е нечия чужда ужасна идея. Ти обикновено добре се справяш с пресичането на подобни идеи още в зародиш. — Прауст замълча, за да сръбне от чая. Той винаги пиеше чай много шумно дори когато пиеше любимия си зелен чай с мляко и три бучки захар. Чарли си помисли, че Прауст сигурно е най-неодухотвореният любител на зелен чай на света.

— Съгласна съм с вас, сър. Само исках да проверя дали не съм прекалено строга. Джулиет Хауърт заяви недвусмислено, че ако й разрешим да разговаря с Наоми Дженкинс, може да ни каже истината. Не исках да отписвам този шанс, без да се консултирам с вас.

Прауст махна с ръка презрително.

— Тя няма нищо да ни каже, дори да изпълним искането й. Просто иска да измъчва Дженкинс. Накрая една от тях ще е мъртва или в болницата при Робърт Хауърт. Кашата е пълна и без това.

— Прав сте — кимна Чарли. — А какво ще кажете за разговор между Джулиет Хауърт и Дженкинс в мое присъствие? Бих могла да се намеся, ако реша, че нещата отиват на зле. Ако Джулиет Хауърт приеме такова предложение…

— Защо смяташ, че би приела? Нали вече ясно е заявила, че иска разговор насаме с Дженкинс? А Дженкинс защо смяташ, че би се съгласила?

— Тя вече се съгласи. При едно условие.

Прауст се изправи и нервно заклати глава.

— Всички поставят условия! Джулиет Хауърт поставя условие, Наоми Дженкинс поставя условие. Ако Робърт Хауърт оживее, сигурно и той ще постави условие. Къде грешиш, сержант, та ги караш да си мислят, че могат да предявяват претенции?

Защо трябва винаги да търсите грешката в мен? — искаше да изкрещи Чарли. Прауст, Оливия… Винаги, когато бе скарана със сестра си, се чувстваше някак уязвима. Трябваше да оправи нещата, скоро. Защо бе постъпила така глупаво? Чу името Греъм и край: съвпадението я лиши от всякакво чувство за мярка. Измисленият й приятел стана истински. Беше си позволила да се хване в този капан. Ще обясни всичко на Оливия. Ще й се обади довечера, никакво отлагане повече.

Тиранозавър Секс. Чарли отпъди обидата на Оливия от ума си и уморено започна да се защитава от нападките на Прауст.

— Сър, подходих към този въпрос точно по начина, по който…

— Знаеш ли какво ми каза Аманда оня ден?

Чарли въздъхна. Аманда беше дъщерята на Снежния човек. Учеше социология в университета в Есекс. И нейният рожден ден наближаваше; Чарли си постави за задача да огради датата с кръгче на календара на бюрото на Прауст.

— От нейния курс дванайсет студенти — учат същото като нея — дванайсет! — имат някакъв особен проблем, който се взима предвид, щом дойде време за изпити. Всички твърдят, че имат дислексия или… кое беше онова другото?

— Наоми Дженкинс ще разговаря с Джулиет Хауърт, ако я заведем да види Робърт в болницата. — Чарли видя вбесения поглед на инспектора и бързо добави: — И не иска да бъде сама с него. Аз ще съм там през цялото време и ще я наблюдавам.

— Ти да не си получила церебрална парализа, сержант? — ревна Прауст. — Тя е заподозряна в опит за убийство на този човек. Как би изглеждало това, ако пресата надуши? До края на седмицата всички ще трябва да си търсим работа като обслужващ персонал в някой супермаркет!

— Бих се съгласила с вас, сър, ако Хауърт беше в съзнание, но тъй като не е и не се знае дори дали ще оцелее…

— Не, сержант! Не!

— Трябва да сте по-гъвкав, сър!

Прауст свъси вежди. Настъпи дълга пауза.

— Така ли? — попита той накрая.

— Така мисля, сър. Тук има нещо наистина тревожно и най-важното в цялата история, ключът към разгадаването й се крие във взаимоотношенията между Хауърт и Дженкинс, Хауърт и жена му, Джулиет и Дженкинс. Ако те държат да се видят в каквато и да било комбинация, трябва да се възползваме от този шанс. Докато сме с тях през цялото време, предимствата натежават над недостатъците, сър. Можем да извлечем важна информация, като видим как Дженкинс се държи край леглото на Хауърт…

— Искаш да кажеш, като я видиш да вади голям камък от джоба на жилетката си?

— … и как Джулиет Хауърт и Дженкинс се отнасят една към друга.

— Вече ти отговорих, сержант.

— Саймън споделя моето мнение, ако това има някакво значение. И той смята, че трябва да изпълним и двете искания, при съответното ниво на контрол от наша страна.

— Има значение — каза Прауст. — Този факт затвърждава още повече решението ми да не приемам нищо от твоите предложения. Уотърхауз! — изрече той с тон, който те кара да очакваш продължение от рода: „Не и този безполезен загубеняк.“ Саймън бе разрешил повече случаи от който и да е следовател в екипа на Прауст, в това число и Чарли.

— Да те питам нещо друго…

— Да, сър?

— Какво му е на Гибс?

— Не знам. И не ме интересува.

— Ами разбери и каквото и да е, го оправи. Омръзна ми да го гледам такъв кисел като призрак на угощение. Селърс сподели ли идеята си с теб?

— За Гибс ли?

— Явно не е. Селърс предлага да купим слънчев часовник за сватбен подарък на Гибс.

Чарли се усмихна против волята си.

— Не, никой не е споменавал такова нещо пред мен.

— Селърс иска да е слънчев часовник с линия за датата на бракосъчетание на Гибс, но аз не съм много сигурен. Прекалено сложно е. Не може да има линия, която да показва само един ден в годината, сержант. Чел съм за това. Всяка такава линия показва по две дати, защото всяка дата си има близнак. Някъде през годината има още един ден, когато деклинацията на слънцето ще бъде точно като тази в деня на сватбата на Гибс. Така че нодусът, както се нарича, или по-точно сянката му ще следва линията и на тази дата. — Прауст поклати глава. — Не ми харесва. Прекалено е объркано, произволно.

Чарли много не разбираше какво иска да каже шефът.

— Но предложението на Селърс ми даде друга идея. Какво ще кажеш за един слънчев часовник за нашия скромен полицейски участък и по-точно за задната стена отвън, където по-рано беше старият часовник? Нищо няма на негово място, стои си празно. Колко ли струва един слънчев часовник?

— Не знам, сър. — Чарли си представи как Прауст прави предложение пред началник Бароу и за малко да се засмее на глас. — Ако искате, ще попитам Наоми Дженкинс.

Инспекторът изцъка с език.

— Ние, разбира се, няма да можем да си го поръчаме при нея. Пък и ще трябва да поискам разрешение от висшестоящите. Но едва ли ще е много скъп, а? Петстотин лири, да речем, за голям хубав слънчев часовник, как мислиш?

— Наистина нямам представа, сър.

Прауст взе голяма черна книга от бюрото си и започна да я прелиства.

— Уотърхауз бе така любезен да ми купи това. Тук има раздел за слънчевите часовници, които се окачват на стена… къде беше? Има и такива, дето може да ги закрепиш непосредствено за стената, няма нужда от основа.

— Искате ли да проуча този въпрос, сър? Цени, време за изработване и така нататък? Вие сте толкова зает. — Тя знаеше какво иска да чуе той.

— Отлично, сержант. Много мъдро от твоя страна. — Прауст грейна и за свой срам Чарли установи, че неочакваната похвала на шефа я разчувства. Дали беше в човешката природа да копнее за одобрението на хората, които са най-малко склонни да дават одобрение? Тръгна да си върви.

— Сержант?

— Мм?

— Ти нали разбра основанията ми? Все пак не можем да позволим на Джулиет Хауърт и Наоми Дженкинс да водят разговори насаме без полицейско присъствие. И също така не можем да си позволим да оставим Дженкинс сама в болничната стая на Хауърт. Рисковете са прекалено големи.

— Щом казвате, сър — внимателно се съгласи Чарли.

— Да кажеш на Наоми Дженкинс и Джулиет Хауърт, че тук ние сме тези, които поставят условия. Ние водим парада, а не те! Тези две срещи могат да се състоят само ако през цялото време присъстват следователи. И то не кои да са следователи. Искам ти да си там, сержант. Не ме интересува колко ти е натоварена работата, нито какъв стрес можеш да понесеш. — Той се намръщи при тези думи. — Задачата не може да се предава на друг.

Чарли се престори, че гледа мрачно, но отвътре душата й ликуваше.

— Щом настоявате, сър — вдигна рамене тя.

15

Петък, 7 април

— Какво знаеш за съпруга ми? — пита ме Джулиет.

— Че ме обича — отговарям аз.

Тя се смее.

— Това е за теб, не за него. Какво знаеш за Робърт? За семейството му например.

Младши следовател Уотърхауз взима химикалката си. Двамата със сержант Зейлър разменят погледи, които не мога да разтълкувам.

— Не поддържа връзка с никой от семейството си.

— Вярно. — Джулиет прави голяма отметка във въздуха с показалец. С другата си ръка разтрива веждата си, сякаш се опитва да заглади тънката извита линия от косъмчета, като минава непрекъснато по нея. Касетофон записва разговора ни. Същевременно умът ми запаметява всеки жест и всяко изражение на Джулиет. Това е твоята съпруга, жената, която, предполагам, често е говорила с теб за ежедневни неща — за прегледа на колата, за размразяване на хладилника, — докато си е миела зъбите и устата й е била пълна с паста за зъби. Толкова близка е била с теб.

Колкото по-внимателно я наблюдавам, колкото повече време прекарам в тази малка сива стая с нея, толкова по-обикновена ще ми се струва. Това е, като когато не ти се иска да гледаш снимка на някаква ужасна деформация, защото си прекалено гнуслив. Когато накрая се заставиш да втренчиш поглед в нея и се запознаеш и с най-малките подробности, снимката скоро става нещо съвсем обикновено, нещо, от което няма защо да се страхуваш.

Помага ми да си напомням, че Джулиет вече не споделя с теб нищо повече от мен. Хората казват, че бракът е просто лист хартия, а това обикновено не е вярно, но не и в този случай. Вие двамата с Джулиет сте абсолютно разделени — не само физически, не само заради това, че ти си затворен, но и заради факта, че е направила всичко възможно да те убие. Ако се събудиш — не, когато се събудиш, — няма да можеш да й простиш.

— Знам, че Робърт има три сестри и една от тях се казва Лоти. Лоти Никълъс. — Едва измъкнах тази информация от теб и после се почувствах толкова гузна, че за други имена не попитах.

Отново невъздържан смях от страна на Джулиет, който Уотърхауз и Зейлър ще има да слушат безброй пъти на записа. Но няма да си спомнят нейните студени, празни очи така, както ще ги помня аз.

— И защо Робърт никога не говори със сестрите си? — пита ме тя.

Спомням си точно думите ти, които трябва само малко да перифразирам.

— Те смятат, че той не е достатъчно добър за тях, а като си мислят така, доказват, че те не са достатъчно добри за него.

— Аз станах причина за големия раздор в семейството — гордо заявява Джулиет. — Обзалагам се, че Робърт не ти го е казал. Неговите най-близки хора бяха ужасени, като чуха, че се е събрал с мен. А това бе повече от странно, като се има предвид, че не съм им сторила нищо. Идват ми наум думите „похлупак“ и „гърненце“.

Изобщо не разбирам какво ми говори.

— Казвал ли ти е някога моят съпруг, че някоя или всичките му сестри са… как да кажа… мъртви? — тя се навежда напред с блеснали очи.

— Какво искаш да кажеш?

Зейлър и Уотърхауз изглеждат не по-малко изненадани и отвратени и от мен, но нищо не казват. Сестрите ти да са мъртви? Някоя или всичките. Не е възможно. Джулиет сигурно лъже. Няма начин да не лъже. Освен ако не се е случила някаква трагедия…

И преди съм си мислила, че трагедията е твоята стихия. Ти си страстен и тъжен, като осъден на смърт, който може да висне на бесилката всеки ден, и се радва на редките безценни мигове с жената, която обича. Когато за първи път бяхме заедно, след като разбрахме, че чувствата са взаимни, че никой от нас не е по-влюбен от другия, аз смотолевих като пълен идиот: „Това е невероятно. Не мога да повярвам, че няма някаква уловка.“

Ти ме погледна, сякаш бях полудяла. „О, има и още как“, каза ти.

— Чудя се кой ли размаза мозъка на Робърт — мърмори с приятелски тон Джулиет, сякаш обсъжда последното развитие на събитията в някоя сапунка. — Ти не си, нали? Ти обичаш Робърт. Никога не би го наранила.

— Точно така. — Не може да ми се подиграва за нещо, с което се гордея. — Ти си го направила. Всички знаят, че си ти. Робърт знае. Когато дойде на себе си, ще каже на полицията, че си била ти. Преднамерено ли се опита да го убиеш? Или се скарахте и нещата излязоха извън контрол?

Джулиет пуска широка усмивка към сержант Зейлър.

— Да не сте я обучавали? Говори все едно, че е някой от вашите. — После се обръща към мен. — А може и да си. Не знам какво работиш. Ченге ли си?

— Не.

— Хубаво. Нямаше да понеса повече ирония. — Джулиет се накланя напред. — Защо обичаш моя съпруг?

— Какво искаш да кажеш?

— Прост въпрос ти задавам. Робърт е сравнително привлекателен, предполагам, дори сега, макар да е малко по-надебелял. Беше по-слаб, когато се запознахме. Но нима е достатъчно само физическото привличане? Досега сигурно си забелязала какъв нещастник е, при това стиснат.

— Във вторник дадох показания за извършено изнасилване — казвам й аз, като се опитвам да не гледам към сержант Зейлър и Уотърхауз. — Излъгах, че Робърт ме е изнасилил, за да накарам полицията да се залови с издирването му.

— Ти наистина си откачила — отбелязва Джулиет.

— Откъде знаеш подробностите, които съм писала в показанията?

Тя се усмихва.

— Защо излъга, че той те е изнасилил? Защо не каза, че те е пребил или ти е задигнал чантата?

— Изнасилването е най-лесно за фалшифициране — отговарям аз накрая. Често ме е вбесявала идеята, че освен жени, които се преструват, че не са били изнасилени, може да има и жени, които се преструват, че са били. — Нямах синини, така че не би могъл да ме е пребил.

— Само дето не си излъгала — казва Джулиет. — Ти наистина си била изнасилена. Но не от Робърт. Знам с абсолютна точност какво ти се е случило. Сцена по сцена, кадър по кадър. — Джулиет наподобява звук от щракане и се прави, че натиска копче на фотоапарат.

— Това е невъзможно — произнасям аз веднага щом намирам сили да проговоря. — Освен ако полицаите са ти прочели моите показания.

Тя сякаш изведнъж загубва търпение.

— Никой не ми е показвал нищо. Виж, може да не ти отговарям на всички въпроси, но не те лъжа. Когато ти отговарям, казвам истината.

— Искаш ли да прекратим разговора, Наоми? — пита ме сержант Зейлър. — Можеш да спреш, когато поискаш.

— Добре съм — уверявам я аз. И тази леденосдържана жена, напомням си аз, е същата Джулиет, която се е притеснявала да вдига телефона, била е прекалено безволева да научи как се работи с компютър, жената, която те е накарала да не ходиш в командировки с преспиване, защото не понасяла да стои сама в къщата.

Споменът за всичко, което си ми казвал за нея, оформя следващата ми реплика.

— Променила си се. Била си плаха и нервна, по-рано си се страхувала от собствената си сянка, разчитала си на Робърт за всичко.

— Така беше — усмихва се тя. За нея това е игра, която при това й доставя удоволствие.

— Сега не изглеждаш такава — казвам аз.

— Ами… как да го кажа… получих неподозирани сили. — Тя се изкикотва и поглежда към сержант Зейлър, сякаш се надява да й е направила впечатление.

— Как? Като смаза главата на Робърт с тухла ли? — питам аз.

— Травмите на Робърт са причинени от камък, изпълняващ ролята на подпирачка на врата. Тези симпатични полицаи не са ли те запознали с основните факти? Мои кървави отпечатъци има навсякъде по камъка. Но може да съм го вдигнала след нападението, нали? Съпругата открива мъжа си умиращ и обезумява.

— Човек, ако цял живот е бил слаб и страхлив, не може изведнъж да се превърне в хладнокръвен, пресметлив и уверен лъжец, каквато си ти сега — заявявам аз. — Дори да си изпусне нервите и да нападне съпруга си, защото е открила, че той си има любовница.

Джулиет изглежда отегчена и разочарована.

— Аз знам за връзката на Робърт с теб отпреди Коледа — казва тя. — Както справедливо отбеляза ти, бях напълно зависима от него. И затова си държах устата затворена и търпях. Жалка съм била, нали?

— Тогава защо нападна Робърт миналата седмица? Да не би да ти е казал, че те напуска заради мен? Това ли те накара да пожелаеш смъртта му?

Тя мълчаливо разглежда ноктите си.

— Права си — отронва тя. — Ако някой е бил жалък страхливец цял живот, много малко вероятно е да промени изцяло характера си, дори и след като е станало нещо важно в живота му.

— Какво искаш да кажеш? Че не си била жалка страхливка цял живот ли?

— А — Джулиет затваря очи. — Не бих казала, че се доближаваш до истината точно, но все пак успя да излезеш от границите на Арктика и там, където си сега, е малко по-топло.

— Правила си се на слаба и безпомощна — изказвам на глас предположението си. — Ти си от ония жени, които не понасям — напълно способни да се грижат за себе си, но моментално възприемат ролята на безпомощни, когато се появи някой мъж. Накарала си Робърт да си мисли, че имаш нужда от него, защото си знаела, че иначе ще те изостави!

— О, боже. Боя се, че се върна обратно при студа и снега заедно с Ърнест Шакълтън и Робърт Фалкън Скот14. Може да те няма за известно време. — Джулиет поглежда към младши следовател Уотърхауз. — Правилно ли цитирах имената?

— Да не би да ти е харесвало да не работиш? — не отстъпвам аз, защото имам чувството, че най-сетне съм на прав път. — По-лесно ли ти беше да си стоиш вкъщи и да експлоатираш Робърт?

— Аз обичах работата си, преди да престана да работя — казва Джулиет. Лицето й леко се изкривява.

— Какво работеше?

— Работех с глина. Правех къщички.

Зейлър и Уотърхауз си записват.

— Виждала съм ги. Засипала си всекидневната с тях. Ужасно са грозни. — Ушите ми силно бучат, докато се опитвам да не си представям хола на Джулиет. Твоят хол.

— Нямаше да мислиш така, ако направя копие на твоята къща — отбелязва Джулиет. — Това правеха хората: поръчваха ми да им направя модел на къщата им. Обожавах работата си — улавянето на всеки детайл ми доставяше удоволствие. Мога и на теб да ти направя. Сигурно ще ми позволят да работя в затвора. Ще ми разрешите, нали, сержант Зейлър? Иска ми се отново да започна. Ето какво ще ви кажа: ако и тримата ми донесете снимки на вашите къщи, от различни ъгли, отпред, отзад и отстрани, ще направя модели на всички ви.

— Защо си престанала да работиш, като толкова ти е харесвало? — питам аз.

— Добре дошъл у дома, господин Шакълтън. — Тя се хили. — Загуби няколко пръста на краката от замръзване, но поне не си мъртва. Седни до огъня, по-добре ще ти стане.

— Какви дивотии бръщолевиш?

Тя се залива от смях, като вижда как се ядосвам.

— Толкова е забавно. Все едно съм невидима. Мога да създам пълен хаос и никой нищо не може да направи.

— Само дето могат да те оставят да изгниеш в затвора — припомням й аз.

— Аз ще съм си добре в затвора, благодаря. — Обръща се към сержант Зейлър. — Мога ли да работя в библиотеката на затвора? Може ли да съм тази, дето бута количката с книгите и обикаля килиите? По филмите винаги се отнасят с известно уважение към затворниците, изпълняващи тази длъжност.

— Защо се държиш така? — питам я аз. — Ако наистина не ти пука, че ще те затворят до края на живота ти, защо не кажеш на полицията каквото те питат: ти ли се опита да убиеш Робърт и защо?

Джулиет повдига прекалено оскубаните си вежди.

— Е, има един лесен отговор: заради теб. Затова не разкривам всичко като послушно дете. Нямаш представа как твоето съществуване, твоето място в живота на Робърт променят всичко.

16

7 април 2006

— Чувствам се ужасно — признава Ивон Кочин. — Ако знаех, че Наоми е в затвора, щях да долетя начаса. Защо не ми се е обадила? — Седеше допряла колене до брадичката си върху избеляло синьо канапе насред разхвърляния хол на своя бивш съпруг в Грейт Шелфорд, Кеймбридж. По пода се търкаляха полупразни керамични чаши, свити на топка чорапи, дистанционни, стари вестници, неотворени реклами, пуснати в пощата.

Къщата смърдеше на марихуана; по перваза на прозореца имаше множество парчета изгорено метално фолио и празни пластмасови шишенца е дупки отстрани. Кочин, която миришеше на сапун и силен сладникав парфюм, изглеждаше съвсем не на мястото си, облечена в прилепнал червен пуловер и елегантни черни панталони, стиснала неотворен пакет цигари „Консюлит“ в една ръка и жълта пластмасова запалка в другата. Не просто не на мястото си, ами по-скоро като изоставена на пуст остров.

— Наоми не е била в затвора — поправя я Крис Гибс. — Дойде да отговори на някои въпроси.

— И сега вече е освободена под гаранция и си е у дома — добави Чарли, придружила Гибс, за да се увери, че той съвестно ще разпита бившата квартирантка на Наоми Дженкинс. Той ясно бе заявил, че не очаква да извлекат полезна информация от Ивон Кочин, и Чарли не искаше да го оставя сам да не би да му хрумне да доказва правотата си.

— Освободена под гаранция? Това звучи ужасно. Наоми не е направила нищо чак толкова лошо, нали?

— А направила ли е нещо лошо въобще?

Кочин погледна настрани. Нервно заигра с целофана на пакета.

— Ивон? — подтикна я Чарли. Отвори пакета и запали един фас, дявол да те вземе. Мразеше хора, които се колебаеха безспир.

— Аз предупредих Наоми, че ще ви кажа. Никога не съм й обещавала да я подкрепя, така че сега няма да извърша предателство спрямо нея, като ви кажа.

— Да ни кажеш какво? — попита Гибс.

— По-добре да узнаете истината, преди Робърт да… Той ще се оправи, нали? Имам предвид, ако оцелее след тази дълга…

— Ти ни каза, че не познаваш Робърт Хауърт — припомни й Чарли.

— Така е.

— Та какво си предупредила Наоми, че ще ни кажеш? — настоя за отговор Гибс.

— Тя излъга. Излъга, че Робърт я е изнасилил. Не можех да повярвам, че е способна на такова нещо, но… тя си мислеше, че това е единственият начин да ви накара да се задействате и да го намерите.

— Ти сигурна ли си, че той не я е изнасилил? — попита Чарли.

— Съвсем сигурна. Наоми боготвори земята, по която стъпва този мъж.

— Известни са случаи, при които жените се влюбват в изнасилвача си.

— Не и Наоми.

— Защо си толкова сигурна?

Кочин се замисли.

— Заради начина, по който Наоми гледа на света. Тя го вижда само в черно и бяло, все търси справедливост. Трябва да я познавате, за да разберете. Започва да говори за отмъщение, ако някой се вмъкне на нейното място за паркиране. — Кочин въздъхна. — Вижте, аз никога не съм си падала особено по Робърт Хауърт. Не го познавам лично, само от това, което ми е казвала Наоми… Но знам, че не я е изнасилил. Тя не си ли призна вече, че е излъгала, след като намерихте Робърт? Така каза, че ще направи.

— Нещата са малко по-сложни. — Чарли отвори папката, която държеше, и постави на канапето до Ивон копия на трите разказа на оцелели: разказа от сайта на ОСИКСН на Таня, келнерката от Кардиф; и разкази номер трийсет и едно и седемдесет и две от „Спийк аут енд сървайв“. Посочи номер седемдесет и две, подписано с „Н. Дж.“. — Както виждаш, този е подписан с инициалите на Наоми и е от осемнайсети май 2003 година. Когато Наоми дойде в участъка да ни излъже за Робърт Хауърт, тя лично насочи един от моите следователи към сайта на „Спийк аут енд сървайв“ и му каза как да намери нейното писмо.

— Но… не разбирам — Кочин бе пребледняла като платно. — Наоми дори не познаваше Робърт през 2003.

— Прочети и другите две — настоя Гибс.

Нямаше нито достатъчно самоувереност, нито достатъчно сериозна причина да откаже. Обви с една ръка коленете си и започна да чете, присвила очи, сякаш се опитваше да задържи извън полезрението си някои думи или да намали въздействието им.

— Какви са тези? Какво общо имат с Наоми?

— Показанията, които Наоми подписа във вторник — за въображаемото нападение на Робърт Хауърт срещу нея, имат много сходства с тези два разказа — обясни Гибс.

— Как е възможно това? — изплашено запита Кочин. — Не мога да го разбера сама, прекалено съм глупава. Ще трябва вие да ми кажете какво става.

— Има и два случая от Западен Йоркшир, които са идентични с тези — обади се Чарли. — Ти не си единствената, която иска да знае какво става, Ивон. Трябва да разберем дали Робърт Хауърт е изнасилил Наоми Дженкинс и тези жени, или някой друг го е направил. Надявахме се ти да ни помогнеш.

Кочин стискаше силно пакета с цигари, от които вече нищо не ставаше.

— Наоми не може да е била изнасилена. Щеше да ми каже. Аз съм най-добрата й приятелка.

— Живеехте ли тогава с нея? През пролетта на 2003?

— Не, но пак щях да разбера. Двете с Наоми сме такива приятелки още от училище. Казваме си всичко. А и… тя изглеждаше добре през пролетта на 2003, абсолютно нормално. Силна както винаги.

— Нима помните така добре какво е било преди толкова време? — учуди се Чарли. — Аз лично не мога да си спомня в какво настроение са били приятелите ми преди три години.

Ивон сякаш се затвори за миг в себе си.

— Ние с Бен преживявахме труден период — каза тя накрая. — Първият от цяла поредица. Беше доста сериозно. По два пъти на седмица, ако не и повече, ходех да спя у Наоми. Тя беше страхотна. Хранеше ме, пишеше имейли на клиентите ми и заглаждаше нещата — аз бяха прекалено разстроена и не можех да работя. Караше ме да си взимам душ и да си мия зъбите, защото на мен не ми беше до това, исках просто да изчезна от лицето на земята. Някой от вас да е преживявал криза в брака си?

Чарли не можа да изтълкува звука, който издаде Гибс.

— Не — отвърна тя.

— Значи не можете да си представите колко болезнено и разрушително е.

— Струва ми се малко необичайно, че си дошла тук, след като се скарахте с Наоми — свъси вежди Чарли. — Повечето жени не тичат при бившите си съпрузи, когато имат неприятности.

Кочин сякаш се смути.

— Родителите ми са твърде заети с работата си. Не обичат да приемат гости с преспиване. А брат ми, сестра ми и всичките ми приятели с изключение на Наоми живеят с някого или си имат деца. Бях разстроена и това е.

— Има хотели, пансиони. Да не би да си решила да се сдобриш с Бен? — полюбопитства Чарли. — Затова ли дойде при него?

— Това не е ваша работа. Не сме се събрали, ако това имате предвид. Спя в отделна стая.

— Защо се разделихте? — Защо пък да не попитам, помисли си Чарли, макар че по всяка вероятност това няма връзка със случая. Освен ако… Някъде дълбоко в съзнанието й започна да се оформя нова хипотеза. Малко вероятна, но си струваше да се опита.

— Не съм длъжна да ви казвам? — възрази Кочин. — Защо искате да знаете?

— Отговори на въпроса — гласът на Гибс бе пълен с обещания за неприятни последици.

— Бен пиеше много. И отказваше да се хване на работа.

— Това е голямо жилище — огледа се Чарли. — Скъп телевизор, скъпо Ди Ви Ди. От къде пари за всичко това, след като Бен не работи?

— Всичко е наследено — обясни Кочин мрачно. — Бен не е работил един ден през живота си и няма да му се наложи.

— Спомена първия лош период…

— През януари 2003 той преспа с друга, докато аз бях на гости при брат ми и семейството му. Като се върнах, жената си беше отишла, но заварих Бен да спи дълбоко — или по-скоро да лежи в несвяст — в леглото с използван презерватив и една от нейните обици. Толкова е бил пиян, че е заспал като отрязан и не се е събудил навреме, за да прикрие следите, преди да се върна.

Не му е простила, помисли си Чарли. Ако беше, щеше да каже: „Той ми изневери, но беше еднократно. Не означаваше нищо за него.“

Гибс погледна записките си.

— Значи на 29 март — сряда — си прекарала нощта у Наоми Дженкинс и двете сте били заедно през целия ден на 30 март — четвъртък, докато Наоми е излязла, за да се срещне с Хауърт в „Травълтел“?

— Точно така — в гласа на Ивон имаше облекчение. Предпочиташе да говори за опита за убийство на Робърт Хауърт вместо за нейния любовен живот.

— Може ли Наоми да е напускала къщата в нощта срещу четвъртък, без да забележиш?

— Би могла, предполагам, посред нощ, докато спя. Но не е излизала. И тя спеше. В четвъртък, не. Моят кабинет и спалнята ми се намират в преустроеното мазе на Наоми. Намираха — поправи се Кочин. — Вие сами видяхте — обърна се тя към Гибс. — Бюрото ми е обърнато към прозореца, който гледа право към алеята за гаража. Ако Наоми е напускала къщата през деня в четвъртък, щях да я видя.

— Изобщо ли не си ставала от бюрото си? Да си вземеш например сандвич или до тоалетната?

— Е… да, разбира се, но…

— Вижда ли се алеята от прозореца на мазето? — попита Чарли.

— Да — отвърна Кочин с леко нетърпение в гласа. — Питайте него, той е идвал в къщата. — И тя врътна брадичка към Гибс. — Ако погледнеш нагоре, виждаш алеята и пътя. Щях да забележа, ако Наоми излезе. А тя не е излизала.

— Но тя не може да гарантира за теб по същия начин, нали? — каза Гибс. — Ако е била в оная барака, в която работи, дето е зад къщата. Тя не би видяла, ако си излизала, нали?

Кочин се обърна към Чарли, в очите й трептеше молба.

— Защо ми е на мен да нападам Робърт? Та аз не го познавам.

— Не си го харесвала — предложи обяснение Чарли. — Бракът ти е бил разбит — макар и само временно — поради изневяра. — Кочин се изчерви при това неочаквано и хапливо отклонение от руслото на разговора. — В продължение на година Робърт Хауърт изневерява на жена си с най-добрата ти приятелка. Едва ли си одобрявала това.

— Наоми ми даде подслон, когато с Бен скъсахме окончателно — викна гневно Кочин. — Не бих могла да я изоставя само защото прави нещо, което не одобрявам. — Тя въздъхна. — Пък и с течение на времето желанието ми да ги критикувам непрекъснато намаляваше.

— И защо?

— Наоми обожаваше Робърт. Беше толкова щастлива. Не знам как да го опиша. Беше като озарена отвътре. А тя казваше, че и той се чувствал така. Мислех си — може би това е истинската любов, може би са предопределени един за друг. Аз вярвам в това — добави тя, сякаш търсеше оправдание. — Виждах, че тяхното изобщо не прилича на ситуацията, в която бяхме изпаднали ние с Бен. Изневярата на Бен не беше свързана с това дали обича повече мен или някоя друга. Аз съм жената, с която той винаги е искал да бъде, но просто е много глупав и себичен и не знае как да се отнася с мен подобаващо. Сега обаче се е променил. Отказал е пиенето, почти напълно.

И е минал на наркотици, помисли си Чарли, хвърляйки поглед към боклуците, пръснати по перваза на прозореца.

— Ако Робърт е обичал Наоми, защо не е напуснал жена си заради нея?

— Добър въпрос. Според мен водеше Наоми за носа, макар тя да твърдеше, че не е така. Лъжеше, че не може да остави Джулиет, която описваше като някаква безпомощна депресирана личност, но аз винаги съм смятала, че това са измислици. Ако беше толкова нещастен с нея, колкото разправяше на Наоми, щеше да я напусне. Мъжете не стоят с някоя от чувство за дълг, не и когато имат по-добра алтернатива. Само жените постъпват така, защото са глупави. И когато Наоми отиде в къщата на Робърт да го търси в понеделник и видя Джулиет, тя самата каза, че жената изобщо не е такава, каквато я е представял Робърт.

Вратата на хола се отвори и влезе мъж, облечен само в дълги боксерки на червено и синьо каре. Чарли предположи, че това е Бен Кочин. Беше висок, слаб и небръснат, с дълга тъмна коса, вързана на опашка. Точно като косата на Ивон, помисли си Чарли — същия цвят, същата прическа.

— Някой да иска чаша чай? — предложи той.

— Не, благодаря — отвърна Чарли от името и на тримата, без да пита за мнението на Гибс и Ивон. Ако Бен направи чай, ще трябва да се върне и да им го сервира. Ще загубят време. А пък Чарли още като се събуди сутринта си беше изредила всичко, което имаше да върши през деня, преди да успее отново да се добере до леглото, и мисълта я беше смазала.

— Робърт и Наоми имаха една-единствена тема за разговор — каза Ивон, след като бившият й съпруг излезе от стаята. — Колко много се обичат и колко несправедливо и тъжно е, че не могат да бъдат заедно. Те си създаваха алтернативна действителност, в която живееха заедно в продължение на три часа седмично в рамките на една стая. Как пък нито веднъж не я заведе някъде през уикенда? Казвал, че не може да остави Джулиет за толкова дълго време…

— Според теб каква е причината? — попита Чарли.

— Робърт е маниак на тема контрол. Той иска и Джулиет, и Наоми; иска да държи Наоми затворена в точно определена рамка: от четири до седем в четвъртък. Тя не може да го разбере. Толкова е потискащо. Все едно, че тя знае за него неща, които не знае, че знае, ако това въобще ви говори нещо. Искам да кажа, че аз знам за неговата мания да контролира от нещата, които тя ми разправя. Но аз мога да видя нещата такива, каквито са, а тя не може.

— Какви неща?

Ивон врътна очи към тавана — явно се чудеше какво да избере от многото примери.

— Той винаги носи бутилка вино, когато се срещат. Веднъж бутнал бутилката, като лягал в леглото. Била почти пълна и повечето вино се разляло върху килима. Наоми каза, че поискала да отиде да донесе друга бутилка, но той не й разрешил. Направо се ядосал на предложението й.

— Ами ако разполагат само с трите часа, за да са заедно — започна Чарли, но Ивон заклати глава.

— Не, не е заради това. Той обяснил на Наоми. Бил ядосан, че според нея било нормално, ако някой разлее вино, просто да купи ново и да замести разляното. Но за него не било така — виното се разляло заради неговата немарливост, така че сега трябвало да минат без вино, защото той трябвало един вид да си понесе наказанието. Не го нарекъл наказание, но това имал предвид. Наоми каза, че му станало кофти, задето бутнал бутилката, и не искал да си прости. „Обикновен вандализъм“ — го нарекъл. През цялото време приказвал какви ли не глупости, просто не може да понесе нищо, което се случва неочаквано. Според мен той е малко луд. Врътнал. — Тя се обърна към Гибс. — Кога ще ми върнете компютъра?

— Ние го върнахме — осведоми я той. — В къщата на Наоми Дженкинс е.

— Но… Сега живея тук. Имам нужда от него, за да работя.

— Аз не завеждам фирма за пренос — превоз. Ще трябва сама да идеш да си го вземеш.

Чарли реши, че е дошъл моментът да изложи своята теория.

— Ивон, да не би случайно теб да са изнасилили преди три години? И затова да си била в криза и бракът ти е започнал да се разпада? Да не би Наоми да е писала на страницата на „Спийк аут енд сървайв“ от твое име и да го е подписала с нейните инициали, за да запази анонимността ти?

Трябваше да мине известно време, докато смисълът на казаното стигне до съзнанието на Ивон. Изглеждаше така, сякаш се опитва да сглоби нещо в главата си — някаква машина с множество сложни части. Щом успя, на лицето й се изписа ужас.

— Не — отсече тя. — Не, разбира се. Как можахте да кажете такова ужасно нещо! Как можете да ми го пожелаете!

Чарли нямаше желание да си губи времето с такъв род емоционално изнудване.

— Добре — изправи се тя. — Засега спираме до тук, но вероятно ще се наложи да разговаряме отново. Не се готвиш да пътуваш някъде, нали?

— Може и да пътувам — каза Ивон, като дете, хванато да върши беля.

— Къде?

— До едно място в Шотландия. Бен каза, че имам нужда от почивка, и е прав.

— И той ли ще дойде?

— Да. Като приятел. Не знам защо се интересувате толкова от мен и Бен.

— Аз се интересувам от всичко — заяви Чарли.

— Ние нямаме нищо общо с това.

— Ще трябва да ни кажете някакъв адрес.

Ивон взе малката си черна чанта, която беше до канапето сред хаоса от чаши и вестници. След няколко секунди подаде на Чарли позната визитка.

— Бунгалата „Силвър Брей“? — Чарли запази безизразния тон на гласа си. — Там ли отивате? Защо там?

— Предоставят ми голямо намаление, ако толкова искате да знаете. Аз проектирах техния сайт.

— И как се стигна до това?

Ивон изглеждаше озадачена от интереса, който проявяваше Чарли.

— Греъм — собственикът — е приятел на баща ми. Баща ми му е бил научен ръководител в университета.

— Кой университет?

— Оксфордският. Греъм завърши с най-високия успех по класическа литература от неговия випуск. Баща ми беше разочарован, че не е станал университетски преподавател. Защо искате да знаете всичко това?

Налагаше се да избегне отговора на този въпрос. Греъм, преподавател по класическа литература. Беше се надсмял на Чарли, задето бе споменала прочетена от нея книга — „Ребека“ от Дафни дю Морие. Ученото си е учено, нали, шефе? Сигурно се притесняваше от високото си образование. Скромен. Престани, сгълча се Чарли. Ти не си падаш по него. Просто флиртуваше с него колкото за момента. И това е.

— Наоми била ли е някога в „Силвър Брей“? — попита тя. — И тя имаше такава визитка.

Ивон поклати глава.

— Опитах се да я накарам, но… след като срещна Робърт, не искаше и да чуе за заминаване. Сигурно смяташе, че ако не може да отиде с него, по-добре изобщо да не си прави труда.

Чарли мислеше бързо. Значи така се беше сдобила с визитката Наоми. Греъм познава Ивон Кочин; е, сега вече Чарли нямаше избор — трябваше да му се обади. Наоми и Робърт може да са били в „Силвър Брей“, каквото и да приказва Ивон.

— Какво те интересуват госпожица Ментови Цигари и хипарският й съпруг? — сопна се Гибс, като влязоха отново в колата. — Арогантно лайно! Стоим там и гледаме остатъците от пиршествата му с кокаин, а на него изобщо не му пука!

— Интересувам се от взаимоотношенията на другите хора — отговори на въпроса му Чарли.

— Само не и от моите. Досадният Крис Гибс и неговата скучна приятелка.

Чарли разтри слепоочията си с длани.

— Гибс, ако не искаш да се жениш, за бога, недей. Кажи на Деби, че си размислил.

Гибс гледаше съсредоточено пътя пред себе си.

— Това ще ви хареса, нали? На всички. Обзалагам се.

— Не знам — измърмори Пру Келви. Седеше на ръцете си и гледаше увеличена снимка на Робърт Хауърт. Сам Комботекра си мислеше, че много успешно бе скрил разочарованието си. — Когато за първи път ми я показахте, се изненадах — това не беше лицето, което се явява в съзнанието ми, откакто… откакто ми се случи онова. Но паметта и… чувствата изкривяват нещата, нали? А този човек прилича на онзи в ума ми. Може и да е той. Просто не… Не мога да твърдя, че съм го разпознала. — Последва дълга пауза. — Кой е той? — попита накрая тя.

— Не мога да ти кажа. Съжалявам.

Келви прие отговора му без възражения. Сам реши да не й казва, че ДНК-пробата, взета от уликите, свързани с нейното изнасилване, в момента се сравнява с пробата на мъж от Кълвър Вели, обвинен в подобно престъпление. Стори му се, че Пру Келви всъщност не искаше да й казва каквото и да било; още трепереше от шока, който бе предизвикала появата на Сам пред прага й. По негова преценка щяха да минат поне няколко дни, преди Келви да се обади да поиска повече информация.

Тя винаги е била неуверена в себе си, все внимаваше какво ще каже освен в случаите, когато нещата бяха абсолютно ясни. Сам се надяваше да извади повече късмет със Санди Фрийгард. Като стана да си върви, Пру Келви отпусна рамене, явно усетила огромно облекчение, и Сам се почувства ужасно, като си помисли, че освен лицето на мъжа, който я бе изнасилил, неговото собствено лице сигурно най-болезнено й напомняше за преживяния кошмар.

Домът на Фрийгард беше на около час път с кола от къщата на Келви. Не за първи път Сам щеше да кара от единия адрес до другия. Нямаше нищо против шосе М-62, стига да нямаше задръстване. Беше му противна само онази част между Шипли и Брадфорд, където минаваше покрай мрачни разпадащи се жилищни блокове и лъскавата, но също толкова потискаща върволица от сергии на открития пазар, последван от новото кино с многоетажния паркинг и верига от ресторанти. Големи, сиви, ненаситни блокове. Струваше му се невъзможно да има архитекти с по-малко въображение от проектиралите този район.

Слава богу, пътищата бяха пусти и Сам спря пред къщата на Санди Фрийгард само четирийсет и пет минути след като тръгна от Отли. В много отношения Фрийгард беше пълна противоположност на Пру Келви. Санди от самото начало накара Сам да се чувства спокоен в нейно присъствие и той скоро престана да се тревожи какво и как ще каже. Винаги се усмихваше, когато Сам се появяваше без предупреждение, винаги бе в състояние постоянно да се шегува, и то до такава степен, че почти не даваше възможност на Сам да си отвори устата. Ако той загубеше концентрация дори за миг, нямаше никаква надежда да навакса. Санди можеше да говори по няколко теми наведнъж с безспирен бърз поток от думи. Той я харесваше и подозираше, че бъбривостта й бе плод на преднамерена стратегия, чиято цел бе да свали напрежението от него. Дали се досещаше колко му е тежко да работи с жени като нея, които са минали през ада в ръцете на мъже? Тяхното страдание го караше да се чувства виновен и неспокоен. Никой от мъжете, които Сам познаваше, не беше такъв изверг и му ставаше зле само от мисълта, че може да познава някой като този, който е бил в състояние да стори това, което е сторил на Пру Келви и Санди Фрийгард.

— … но, разбира се, възможно е Питър и Сю да са се заблудили и затова Кавита да си е помислила, че аз бих имала нещо против.

Сам нямаше представа за какво говореше тя. Питър, Сю и Кавита бяха негови колеги. Санди Фрийгард се беше сприятелила с целия екип. Тя бе вдъхвала надежда на всички дори когато по всичко изглеждаше, че няма да успеят да хванат мъжа, който я беше нападнал. Никога не се подаде на униние или отчаяние. Напротив, организира местна група за подкрепа на жертви на насилие, обучи се за консултант, работеше доброволно за „Рейп крайзис“15 и „Самаряните“16. Последния път, когато Сам бе разговарял с нея, тя беше намислила да пише книга. „Защо да не напиша — усмихна се Санди мрачно. — Нали съм писателка в края на краищата, а тази тема просто няма да ме остави на мира. Отначало си мислех, че ще бъде неетично и егоистично да пиша за личните си преживявания, но… дявол го взел, всъщност единственият ощетен ще бъда аз, значи ако аз нямам нищо против, би трябвало и другите да нямат.“

— Донесох ти една снимка, Санди — прекъсна бърборенето й Сам. — Смятаме, че може да е той.

Тя млъкна и остана с отворена уста.

— Хубаво — отсече Санди. — Искаш да кажеш, че може да го пипнете?

Сам кимна.

— Давай тогава, покажи ми я. — В гласа й звучеше нетърпение, а очите й вече претърсваха дрехите му, оглеждаха ръцете му да видят дали не държи нещо в тях. Ако не извадеше снимката бързо, можеше дори да посегне да го пребърка.

Той измъкна фотографията от джоба на панталоните си и й я подаде. Тя й хвърли бърз поглед, после с любопитство се вгледа в Сам.

— Това някаква шега ли е? — попита Санди.

— Не, разбира се. Не е ли той?

— Не. Определено не е той.

— Съжалявам… — Заля го чувство на вина и го остави безсловесен. Трябваше да й каже да не храни големи надежди. Не биваше да вади снимката толкова бързо, каквото и да си мислеше, че иска Санди. Може би тя не беше толкова силна, колкото изглеждаше, сега може би ще…

— Сам, аз познавам този човек.

— Какво? — Той вдигна очи изненадан. — Но ти каза…

— Казах, че не е мъжът, който ме изнасили. — Санди Фрийгард се засмя на изумената му физиономия. — Това е Робърт Хауърт. Какво, за бога, те накара да помислиш, че е той?

17

Петък 7 април

Държа ти ръката. Трудно бих могла да опиша усещането на човек, който не го е изпитвал. Тялото ми гори и пука като огън, защото ти изгаряш тъмнината в мен е буен пламък. Докосването до теб включи нещо в мен и сега се чувствам точно както се чувствах в онзи първи ден на бензиностанцията: озарена и спасена. Успях да се добера до повърхността. Чезнех, но сега, точно навреме, отново съм върната към живот. Усещаш ли същото? Няма да си правя труда да разпитвам сестрите. Те ще ми говорят за вероятности и статистики. Ще ми кажат: „Според проучванията…“

Ти знаеш, че съм тук, убедена съм. Няма нужда да мърдам или да говоря; усещам по енергията, протичаща от твоята ръка към моята, че си ме познал.

Сержант Зейлър стои в ъгъла на стаята ти и ни наблюдава. На път към болницата тя ме предупреди, че състоянието ти може да ми се отрази зле, но като пристигнахме, видя колко е далеч от истината, защото аз веднага хукнах към леглото, както винаги изгаряща от нетърпение да те докосна. Аз виждам теб, Робърт, не превръзките, не тръбичките. Само теб и екрана, който показва, че сърцето ти бие, че е живо. Няма нужда да питам лекарите за твоето здраво, непоклатимо сърце.

Леглото ти е нагласено така, че горната част на тялото ти да е повдигната. Изглеждаш, сякаш ти е удобно, все едно си заспал, легнал на шезлонга с книга на скута. Спокоен си.

— За първи път — казвам на сержант Зейлър, — за първи и единствен път в живота си е успял да избяга. Затова не е готов да се събуди все още.

Тя гледа скептично.

— Само да ти напомня, че нямаме цял ден.

Стисвам ръката ти.

— Робърт? — започвам аз внимателно. — Всичко ще се оправи. Обичам те. — Решила съм да ти говоря точно така, както бих ти говорила, ако сме сами; не искам да забележиш някаква разлика в поведението ми и да се почувстваш объркан и изплашен. Аз съм си аз и ти си си ти; странната ситуация, в която се намираме, не ни е променила нито на йота, нали, Робърт? Ще си представяме, че сержант Зейлър е част от мебелировката, нищо повече от черния телевизор, поставен на висока етажерка срещу леглото ти, зеления стол с дървени облегалки, на който седя, или малката пластмасова маса със заоблени ръбове, върху която има кана с вода и чаша.

В болниците обичат мебели със заоблени ръбове. Няма прави ъгли и между пода и стените. Там, където се сливат, има извита сива гумена лайстна, която обикаля цялата стая. Като я гледам, си мисля за всички лоши неща навън, от които трябва да бъдеш предпазван.

На стената зад леглото ти има голям червен бутон за повикване в случай на нужда.

— Ама че глупаво — казвам аз и галя ръката ти. — Сложили са ти вода и чаша на масата, а как ще пиеш от тях? Някои хора в тази болница имат странно чувство за хумор. — Тонът ми е лек, безгрижен. Винаги аз съм била тази, която разведрява обстановката, когато сме заедно. Няма да седя до теб, да чупя ръце и да рева. И без това достатъчно си изстрадал, не искам да влошавам нещата. — Всъщност може да е като примамка — предполагам аз. — Също като телевизора на стената. Като идват лекарите, казват ли ти, че ако се събудиш бързо, ще можеш да гледаш любимия си сериал и да пиеш вода от чешмата? Не е кой знае какво като стимул, нали? Виж, ако напълнят каната с шампанско…

Щеше да се усмихнеш, ако можеше. Веднъж ми каза, че много обичаш шампанско, но го пиеш само в ресторант. Това ме нарани, стори ми се нетактично да говориш така, защото двамата никога не сме ходили заедно на ресторант и тогава се боях, че никога няма и да отидем. Представих си как вие с Джулиет седите в „Бей трий“ — където ти отиде да вземеш за мен „Магре дьо канар о поар“ — и доволно си бъбрите с главния готвач, защото знаете, че ще имате много време да разговаряте помежду си — до края на живота си. Още виждам ясно този образ в ума си и сърцето ми се свива.

— Не знаех, че са ти предоставили самостоятелна стая — казвам аз. — Хубава е. Всичко е толкова чисто. Всеки ден ли я чистят?

Замълчавам за малко, преди отново да заговоря. Искам да разбереш колко силно се надявам да ми отговориш.

— И изгледът ти е прекрасен. Малък квадратен двор с калдъръм. По три от страните му са наредени пейки, а покрай четвъртата има ред храсти с кръгла форма. По средата има декоративна градина. — Поглеждам към сержант Зейлър. — Така се казва — декоративна градина. Ако завъртиш глава надясно и отвориш очи, ще можеш да я видиш.

Мобилният телефон на сержант Зейлър започва да звъни. Шумът ме стряска и изпускам ръката ти. Очаквам да се извини и да изключи телефона си, но тя приема обаждането.

— Да — повтаря няколко пъти и после: — Така ли?

Чудя се дали не е свързано с теб или Джулиет.

— Знаеш ли какво се случи с теб? — прошепвам ти и се навеждам по-близо. — Аз не знам какво точно, но полицията смята, че Джулиет те е нападнала. И според мен така е станало. За малко да умреш, но оживя. Благодарение на мен те намериха навреме. Правиха ти операция…

Някой чука на вратата. Обръщам се и виждам сестрата, която ни доведе при теб — пълничка млада жена с руса коса, вързана на къса опашка, високо на темето й. Страх ме е да не каже, че трябва да си тръгвам, но тя гледа кръвнишки не към мен, а към сержант Зейлър.

— Казах ви да изключвате телефона си на територията на отделението. Пречи на уредите. Изключете го.

— Извинете. — Сержант Зейлър пуска апарата обратно в чантата си. Щом сестрата излиза, ме поглежда и казва: — Това с уредите са пълни глупости. Лекарите непрекъснато използват мобилните си телефони тук. Тъпачка.

— Просто си върши работата — отвръщам аз. — Както в повечето случаи, работата й включва прилагането на безсмислени правила. Вие би трябвало да го разбирате, като се има предвид вашата работа.

— Още две минути и тръгваме — предупреждава ме тя. — Имам работа.

Обръщам се отново към теб.

— Все си мисля, че нямаш нищо против да си лежиш тук. Много хора мразят болниците, но не и ти. Никога не сме говорили на тази тема, но се обзалагам, че ако бяхме, щеше да кажеш, че ти харесват, по същите причини, поради които харесваш бензиностанциите.

— Той харесва бензиностанции? — намесва се гласът на сержант Зейлър. — Извинявай, ама… не съм чувала такова нещо досега. Всеки мрази бензиностанциите.

Аз пък никога не съм ги мразела, а откакто двамата с теб се запознахме на бензиностанция, направо ги обожавам. Не само „Рондсли Ийст“, всички бензиностанции по всички главни пътища. Прав си — те са абсолютно независими съоръжения, които могат да бъдат навсякъде, напълно освободени от тиранията на географията, както ти веднъж се изрази. „Всяка бензиностанция е като свят, който съществува извън реалното време и пространство — каза ти. — Харесват ми, защото имам прекалено буйно въображение.“

„Всички шофьори на камиони ли мислят така? — подразних те аз. — Да не е професионална деформация?“

Ти отговори, все едно те бях попитала най-сериозно. „Не знам. Може.“

Сега, всеки път щом мина е колата покрай знак, на който пише: „Бензиностанция“ или „Време е за кратка почивка“ и видя нарисувано малко легло, бели чертички на син фон, и се сещам за нас и за стая номер единайсет.

— Снощи ходих там — казвам ти аз. — В нашата стая. Помислих… Просто не можех да пропусна да не ида.

— Снощи си ходила в „Травълтел“? — намесва се отново сержант Зейлър.

Кимвам.

— Но аз те взех от вас тази сутрин.

— Тръгнах си от „Травълтел“ в пет и половина и в шест си бях у дома. Напоследък не спя много. Не е забранено, нали?

— Щом ти се иска.

Телефонът й отново звъни. Този път не пускам ръката ти.

— Да — казва тя. — Какво? — Поглежда ме особено. — Да. Ще ти се обадя след малко.

— Какво има? — питам аз, без да ме интересува дали прекрачвам границата, или не.

— Чакай тук — обръща се тя към мен. — Връщам се след десет секунди.

Щом излиза, отивам до масата и си наливам чаша вода.

— Няма право да ни оставя сами — споделям аз. — Така ми каза, като идвахме насам. Но ето че ни остави. Което е добре. Означава, че вече има повече доверие в мен, отколкото преди. Може, като ни е видяла заедно, да е разбрала… — поемам дълбоко дъх. — Джулиет се опита да те убие, Робърт. Можеш да се разведеш с нея. И да се оженим. Ще ходим ли всеки четвъртък в „Травълтел“ и след като се оженим? Не бих се изненадала, ако… — Сърцето ми скача в гърлото. Стисвам очи и ги отварям да проверя дали не халюцинирам.

Клепачите и устните ти потрепват. Очите са отворени.

Изпускам водата, тичам към теб и сграбчвам ръката ти.

— Робърт?

— Наоми. — Повече прилича на дихание, отколкото на изречена дума.

— О, боже. Робърт. Аз… — страхувам се да говоря.

Устата ти се движи, сякаш се опитваш да кажеш още нещо. Лицето ти се изкривява.

— Боли ли те? — питам аз. — Да извикам ли сестрата?

— Върви си. Остави ме на мира — шепнеш ти.

Втренчвам се в сухите бели кожички по ръба на устните ти. Клатя глава. Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно. Не знаеш какво говориш.

— Това съм аз, Робърт. Не е Джулиет.

— Знам коя си. Остави ме на мира.

Нещо в мен се срива, срива. Не може да бъде. Ти ме обичаш. Знам, че ме обичаш.

— Ти ме обичаш — казвам на глас. — И аз те обичам. — Това вече съм го изпитвала веднъж — усещането, че изтръгват от мен всичко добро на света. От опит знам, че след секунди ще се скъса и последната нишка, която ме свързва с него, и ще се понеса по течението без котва и без посока: разрушена е и последната брънка, която ме свързваше със сигурността и щастието, и сега няма за какво да се вкопча.

— Махай се — казваш ти.

— Защо? — Изумена съм, душата ми е буца лед, дори не мога да заплача. Ако беше с ума си, никога не би казал това, но все пак се нуждая от обяснение; какво друго мога да направя? Искам ми се да заудрям гърдите ти с юмруци и да върна истинския Робърт. Това е най-лошият ми кошмар. Преди да те открие полицията, когато въображението ми бе пълно с ужасни трагични развръзки, никога не съм си представяла такова нещо.

— Ти знаеш защо — отвръщаш ти, заковал поглед в очите ми. Но аз не знам. Каня се да ти го кажа, да започна да те моля, когато гърбът ти изведнъж се извива като лък и ти изстенваш. Очите ти се завъртат нагоре, тялото ти се тресе, сякаш има земетресение вътре в него. На устата ти се появява бяла пяна. Минават няколко секунди, докато се сетя да натисна бутона за повикване. В коридора се разнася повтарящо се пиукане, което едва се чува в стаята.

— Наоми? — прозвучава гласът на сержант Зейлър зад мен. Поглежда пръста ми на бутона, чашата и разлятата вода на пода. — Боже господи! — Хваща ме за лакътя и ме измъква в коридора. — Какво стана, дявол да го вземе? — вика тя. Усещам тялото си безсилно и ледено, като гъба, оставена в студена вода. Умът ми безумно се лута в търсене на авариен изход, в начин да заличи последните няколко минути от живота ми.

Не ме интересува какво ми каза, Робърт. С радост бих умряла, ако това означава, че ти ще живееш.

Последното нещо, което виждам, преди да ме изтласкат извън интензивното отделение, са три сестри, които тичешком влизат в стаята ти.

— Не ви казах истината — признавам аз пред сержант Зейлър. — Излъгах. Съжалявам. — Тази сутрин пет пари не давах за мнението й. Но сега тя няма представа колко много завися от нея, не знае колко са натежали везните в нейна полза. Защото, докато бях сигурна, че ме обичаш, бях недосегаема, всемогъща.

Почти пристигнахме в Рондсли. Не искам да ме остави вкъщи сама. Не мога да допусна сержант Зейлър да ме остави там. Трябва да продължа да говоря. Докато тя кара колата, аз се боря с ярки картини, които изникват в съзнанието ми, като кадри от филми — от онова, което ми се случи, когато ме отвлякоха: леглото с резбованите жълъди, дървената маса. Мъжът. Твоята любов бе защитният слой, който държеше всичко това далеч от мен, а сега го няма. Душата ми е осакатена и оголена.

— Излъга ли? — казва сержант Зейлър. Задушавам се от безразличието в гласа й.

— Историята за моето изнасилване беше вярна, от начало до край. Само дето не беше Робърт. Не знам кой беше. Съжалявам, че излъгах. — Ивон беше права. За всичко съм виновна аз, за всичко лошо, което се случи. Измислих лъжа, в която преплетох най-хубавото с най-лошото в живота си. Светотатство. Обикновен вандализъм, би казал ти. И сега си понасям наказанието.

— Мога и би трябвало да те обвиня във възпрепятстване на следствието — заявява сержант Зейлър. — Ами пристъпът на паника пред прозореца на Робърт миналия понеделник, ужасното нещо, което твърдеше, че си видяла, но не можеш да си спомниш? И това ли е лъжа?

Отново ярък образ блясва в съзнанието ми, сякаш някой е вдигнал кепенците, и отново виждам всекидневната ти. Там съм, гледам през прозореца. Рязко поемам дъх, стисвам седалката, после таблото на колата.

— Спри — успявам да произнеса. — Моля те! — Трескаво търся дръжката на вратата, сякаш животът ми зависи от това, все едно че колата бе потънала под вода. Виждам стаята, стъкления шкаф. Виждам го в едър план и със светкавична скорост се приближавам към него. Трябва да изляза.

Сержант Зейлър спира край бордюра. Отварям вратата и махам обезопасителния колан.

— Сложи си главата между коленете — предлага ми тя. Чувствам се по-добре без колана. Чувството за натиск в гърдите ми постепенно изчезва и аз отварям уста да поема колкото се може повече въздух. От челото ми се стича пот и капе върху ръцете.

— Къде го намерихте? — питам аз, задъхана. — Робърт. В хола ли беше? Кажи ми!

— Беше в спалнята, легнал на леглото — отвърна сержант Зейлър. — В хола не намерихме нищо.

Онова, което видях — онова непоносимо нещо, — беше в стъкления шкаф. Вече съм сигурна, но не смея да кажа на сержант Зейлър. Ако й предоставя конкретен детайл, тя може да поиска да отидем там, а аз не мога. По-скоро бих погълнала отрова, отколкото да погледна пак през онзи прозорец.

— Как ти е малкото име? — питам аз, след като успявам да оправя дишането си.

Тя свъсва вежди, сякаш подразнена от въпроса.

— Шарлот. Защо?

— Може ли да си говорим на ти, Шарлот?

— Не. Освен това мразя името си, звучи ми все едно съм някоя лелка от деветнайсети век. Аз съм Чарли, но и така не може да се обръщаш към мен.

— Обадете се пак в болницата, моля ви!

— Робърт е още жив. Ако не беше, щяха да ми се обадят.

Не мога да споря, прекалено съм слаба.

— Каквото и да съм казала, каквото и да съм направила, трябва да ме разберете… Боря се за живота си — споделям аз. — Поне така го чувствам.

— Наоми, помниш ли, че излязох от стаята на Робърт, за да се обадя по телефона? — пита тихо сержант Зейлър.

Кимвам.

— Днес старши следовател Комботекра от Криминалния отдел в Западен Йоркшир е показал на Пру Келви и Санди Фрийгард снимка на Робърт. Затова говорих по телефона.

Отначало имената нищо не ми говорят. После си спомням. Затварям очи с облекчение.

— Хубаво — въздъхвам аз. — Значи вече не подозирате Робърт в серийни изнасилвания. — Глупавата ужасна грешка, която допуснах, е поправена и сега всички ще можем да забравим завинаги.

— Пру Келви казала, че не е сигурна…

— Какво? Какво искате да кажете?

— Не е разпознала със сигурност мъжа на снимката, но казала, че изнасилвачът имал сходни черти и би могъл да е той.

— Това е абсурд. Тя просто не може да си спомни. И си мисли, че сигурно е Робърт, след като полицай й показва снимката му. Не е искала да проваля работата, като каже, че не е той!

— Сигурна съм, че е така — съгласява се сержант Зейлър. — Нейният отговор всъщност не ме интересува. Имаме ДНК профил от нейния случай, който можем да сравним с ДНК-то на Робърт, така че, ако не го е направил той, скоро ще го докажем…

— Как така „ако не го е направил той“? Вие знаете, че това са мои измислици. Нали? Че не е бил Робърт.

Тя кимва.

— Така мисля. Но когато човек лъже с такава лекота като теб, трудно може да му се вярва. Ти би ли разпознала лицето на твоя изнасилвач след толкова време? Как мислиш?

— Да.

— По-уверена си от Пру Келви. Нейната реакция по отношение на снимката не ни е донесла почти нищо. Много по-интересен е бил отговорът на Санди Фрийгард. Тя казала, че Робърт определено не е мъжът, който я е изнасилил…

— Поне една от тях не си е загубила паметта, слава богу!

— … но също така казала, че го познава. „Това е Робърт Хауърт“, заявила тя.

Моят свят отново се преобръща. Отново всичко познато се завърта и се подрежда по нов, непознат начин. Нищо не е там, където си мисля, че е, нито е това, което си мисля, че е.

— Говорете — настоявам аз.

— Запознала се с Робърт три месеца след като била изнасилена. Започнали да излизат.

— Къде са се запознали? Това са глупости. Никоя жена, минала през такъв ад, през какъвто минах аз, не би могла да започне да излиза с мъж толкова скоро след това.

— Санди Фрийгард обаче е могла. Запознали се в центъра на Хъдърсфийлд. Нейната кола се блъснала в неговата.

— В неговия камион искате да кажете? — Твърдо съм решена да оспорвам всеки нов факт още с появата му. Трябва да има някаква грешка. Не познавам този старши следовател Комботекра, защо трябва да вярвам на думите му?

— Не, Робърт бил с колата си — „Волво“. Инцидентът станал по вина на Фрийгард и тя много се разстроила. Робърт проявил голямо разбиране, явно, и накрая двамата отишли да пият кафе. Така започнала връзката им.

— Но… не! Съвпаденията са твърде много!

— Ти ли ми го казваш? — хапливо пита сержант Зейлър. — И аз не разбирам. Ти и Санди Фрийгард сте били нападнати по един и същи начин, вероятно от един и същи мъж, след това и двете сте имали връзка с Робърт Хауърт. Как е възможно това?

Явно е объркана и това ме плаши повече от собственото ми недоумение.

— Кога? — питам аз. — Кога тази Санди е излизала с Робърт?

— През ноември 2004. Била е изнасилена през август същата година.

През последната седмица чувам думата „изнасилване“ толкова много пъти. Но вече не се ужасявам от нея. Загубила е силата си.

— Аз се запознах с Робърт през март 2005. Те кога са се разделили? — Имам ужасно предчувствие за отговора на сержант Зейлър. — О, боже. Да не би да не са скъсали?

— Разделили са се, спокойно. В края на 2004, точно преди Коледа. Да не си помисли, че Робърт е излизал едновременно и с двете?

— Не. Само защото…

— Какво ти пука? Той е живеел с жена си, докато е излизал с теб. Нали не си смятала, че спи само с теб?

— Това е съвсем различно. Аз знаех за Джулиет. Разбира се, че щеше да ми бъде ужасно неприятно, ако откриех, че през цялото време, докато сме били заедно, Робърт ме е лъгал, като е премълчавал съществуването на тайна любовница. — Няколко пъти поемам дълбоко дъх. — И защо са скъсали, Робърт и тази Санди Фрийгард? Казала ли е?

— Старши следовател Комботекра я е разпитал подробно за връзката й с Робърт, включително и за раздялата им. Изглежда Робърт е бил идеалният партньор — много внимателен и съпричастен, — докато един ден й казал, че всичко е свършило, ей така съвсем неочаквано. Просто си тръгнал. Дошъл, изпълнен с угризения и чувство за дълг и казал, че не е честно спрямо жена му и край. Така че… — Тя сви рамене.

— Какво така че? — гневно избухнах аз. — Опитваш се да го изкараш развейпрах — някой, дето един ден е лудо влюбен, а на другия — вече не те познава, така ли? Нищо подобно. В мен е влюбен вече цяла година. Невъзможно е да се обърне срещу мен.

— И Санди Фрийгард не е могла да го разбере — спокойно казва сержант Зейлър. — Наоми, хиляди мъже — особено женените — се кълнат във вечна любов до момента, в който решават, че повече не искат да имат нищо общо с теб.

— Робърт не е като другите мъже и се ръководи от съвсем други подбуди. Ако го познавахте, щяхте да ме разберете.

Сержант Зейлър включва двигателя на колата.

— Затвори вратата — нарежда тя. — Трябва да се върна. Няма да разнищим тази работа, като седим тук. — Потегля и вади цигара. Запалва. Жалко че не пуша. — Санди Фрийгард и Робърт никога не са правили секс. Това не важи за теб и Робърт, предполагам.

— Разбира се. Ние правехме секс всеки четвъртък в продължение на три часа. Обаче не се изненадвам, че тя не е искала — били са минали само три месеца.

— Тя е искала. Робърт е настоявал да изчакат, смятал, че й е рано, не била готова още. Тя му казала какво й се е случило.

Очите ми се пълнят със сълзи.

— Такъв е той — казвам аз. — Толкова е грижовен.

— Санди Фрийгард се е дразнела от това. Искала е да се отнасят с нея като с нормален човек, а той все й повтарял да не бърза, да не се изхвърля. Съветвал я да не организира групата за подпомагане, да не се обучава за съветник, изобщо спирал я за всички хубави неща, които искала да прави. Според него не била готова и нямало да може да се справи, ако поеме прекалено много ангажименти.

— Сигурно е бил прав. — Защитавам те, въпреки че ти току-що разби сърцето ми. Един ден ще изчистим недоразумението и ти ще си вземеш думите обратно. Защо си бил в Хидърсфийлд с кола, а не с камиона? Защо не си бил на работа в онзи ден?

Сержант Зейлър клати глава.

— От Сам Комботекра разбирам, че Фрийгард е истински огън. Преодолява шока, като излага на показ себе си и преживяния ужас, опитвайки се да постигне с това нещо положително за себе си и за други. Комботекра казва, че тя е самото вдъхновение за всички около нея.

— Ами да е жива и здрава — тросвам се аз. Не мога да сдържа раздразнението си. Как очаква да реагирам, като ми казва, че съм победена в Състезанието за най-добра жертва на изнасилване?

— Нямах предвид това — въздъхва сержант Зейлър. — Санди Фрийгард заявила на Комботекра, че не повярвала на причината, която Робърт изтъкнал, обяснявайки желанието си да преустанови връзката. Нека не се лъжем — ако толкова се беше загрижил да спасява брака си, нямаше само няколко месеца след това да се впуска в нова авантюра, този път с теб. Склонна съм да се съглася с Фрийгард: според нея не е могъл да понесе истината за случилото се с нея и накрая я е изоставил. Затова не е искал и да прави секс с нея.

— Това обяснение е ужасно! Робърт не е такъв.

— Сигурна ли си? Може би те е било страх, че ще реагира точно така, и затова не си му казала за изнасилването.

— Аз не съм казала на никого.

— И въпреки това Джулиет Хауърт знае. Кой й е казал, ако не е Робърт?

— Извъртате всичко, само и само да пасне на вашите…

— Опитвам се — признава тя. — Но колкото и да се старая, това не мога да си го обясня. Ти казваш, че Робърт не те е изнасилил, и аз ти вярвам. Но не вярвам в съвпадения.

— И аз — тихо отронвам.

— Тогава — свъсва вежди тя — независимо дали ти харесва, или не, независимо дали на мен ми харесва, или не — трябва да приемем фактите. По някакъв начин Робърт Хауърт е свързан с тези изнасилвания.

18

7 април 2006

— Отново ли е в безсъзнание? — Селърс знаеше, че е глупаво, но се чувстваше измамен, сякаш Робърт Хауърт го правеше нарочно, за да ги дразни.

— Епилептичен припадък, подновен кръвоизлив, отоци в малкия мозък. И оттогава редовно има леки, но постоянни епилептични припадъци. Не върви на добре. — Гибс махна якето от раменете си и отпи глътка бира. Двамата със Селърс бяха в „Кафявата крава“ — това не беше най-близката до работата кръчма, но единствената в Спилинг, където можеше да се намерят седем различни вида от бирата „Тимъти Тейлър“. Стените и таванът бяха покрити с ламперия от тъмно дърво, вляво от входа имаше зала за непушачи с портрет на въпросната кафява крава, сложен в рамка на стената. Никой полицай или следовател, дори тези, които не пушеха, не смееха да ходят там, за да не ги видят. Сержант Зейлър, която не сядаше там, смяташе, че не е честно да поставят портрета — единствената картина в кръчмата — в залата за непушачи. „А на нас ни дават само скапаните менюта“ — често се оплакваше тя. Вдясно от бара се мъдреше надпис, който предупреждаваше клиентите, че от понеделник, 17 април, пушенето ще бъде забранено в цялото заведение.

— Статус епилептикус — каза Гибс ядосано. — Ама че лош късмет имаме. На мен какво поръча? — попита той, отпи още една голяма глътка и се оригна.

— Пържола с пържени картофи. За Уотърхауз не съм поръчал нищо.

— Той ще пие само бира, няма да яде. Има някакъв смахнат комплекс и не яде пред други хора. Само не ми казвай, че не си забелязал.

Понякога, когато всичко беше наред, Селърс и Гибс обсъждаха странностите на Саймън Уотърхауз, но Селърс нямаше желание за това при сегашното настроение на Гибс.

— На бас, че ти си си поръчал пиле с някакъв измислен пълнеж — плодове, да речем, или друга подобна гадост.

— Къде е сержантът? — Селърс пусна покрай ушите си подигравателния тон. Всъщност си беше поръчал нещо съвсем порядъчно — риба с пържени картофи.

— В болницата, упражнява си академичния жаргон. — Всяко нещо, казано от Гибс, звучеше като съвършен начин за приключване на разговор.

Селърс реши да опита пак.

— Отпуснали са ни, гледам, допълнителна работна ръка — да ни помагат за черната работа. Как успя да го уреди това Прауст?

— Пълна загуба на време. Половината обикалят театрите, другата половина се ровят из порно сайтове с изнасилване, но досега — нищо. Оная гъска Джулиет Хауърт продължава да мълчи, а ние нищо не можем да направим, нали така?

— Какво искаш да направим?

— Как какво? Тя е смазала главата на мъжа си с камък. Даде ни ясно да разберем, че с думи няма да я уплашим, значи е време да позапретнем ръкави.

— Сега пък и жени ли ти се прииска да биеш? Хубавичко ще си украсиш с това биографията, няма що.

— Ако това ще сложи край на отвличанията и изнасилванията на невинни жени…

— Какво общо има Джулиет?

Гибс сви рамене.

— Тя знае нещо. Иначе откъде щеше да знае за Наоми? Знаеш ли какво си мисля? Нашият изнасилвач е Хауърт, каквито и да ги приказва сега Дженкинс. А тъпата му жена му е помагала.

Тогава защо ме гледаш, като че ли аз съм виновен? Селърс се зачуди дали не развива параноя на стари години.

— Говорих с хората от ОСИКСН за Таня от Кардиф — осведоми го Гибс. — Имат й координатите.

— И?

— Убила се е. Свръхдоза.

— Мамка му. Кога?

— Миналата година. Искаш ли да чуеш още добри новини? Ударихме на камък и със „Спийк аут енд сървайв“. Нищо нямат. Сменили си компютрите, написаното на хартия е много малко. Оставих човек да се рови там, но се съмнявам, че скоро ще научим каквото и да било за авторката на разказ трийсет и едно.

— Мамка му.

— Да. Прав си. Все пак не унивай. — Гибс изкриви устни в подобие на тъжна усмивка. — Скоро заминаваш със Суки, нали? Слънце, забавления и секс. Няма да ти се връща тук.

— На мен ли го казваш — измърмори Селърс, без да обръща внимание на подигравката в гласа на Гибс. Вече започваше да се тревожи какво ще прави след почивката, когато няма да има за какво да мечтае. Според него по-скоро очакването за секс, отколкото самият секс, караше хората да поемат риска на изневярата.

— Ако Стейси разбере, няма да можеш да се върнеш и да искаш. Дали пък да не поканя Суки на сватбата? Би било чудесна изненада за Стейси, а?

Бяха нужни доста усилия, за да се извади Селърс от равновесие, но Гибс от часове работеше по въпроса.

— Какъв ти е проблемът, дявол го взел? Завиждаш ли ми, какво? Ти нали ще ходиш на меден месец? Къде ще го прекарате? На Сейшелските острови ли?

— В Тунизия. Моят меден месец. Разбира се — стара традиция. Когато се жениш, ходиш на меден месец.

— Какво? — Селърс не можа да схване намека, ако имаше такъв.

— Традициите са важно нещо, нали? Не бива да се пренебрегват — заяви Гибс. Последните думи прозвучаха изкуствено, някак преувеличено. По горните му устни бе залепнала пяна от бирата.

Докато слушаше песента, която се носеше от джубокса, Селърс си даде сметка, че с всеки изминал ден все по-малко харесва Гибс.

— Да не би да даваш заден? — попита той.

— Заден за какво? — намеси се глас иззад тях.

— Уотърхауз! Ти какво… О, ти си си взел. — Селърс се зарадва на Саймън. Би се зарадвал на всичко, което щеше да го отърве от неприятен разговор с Гибс на тема чувства. Беше ли изобщо способен Гибс на подобен подвиг?

— Съжалявам, че закъснях — извини се Саймън. — Появиха се някои неща. Досега разговарях с криминалистите по телефона.

— И?

— Препаратът за отстраняване на петна по килима на стълбите в къщата на Хауърт. Под него има кръв — на Робърт Хауърт. — Селърс отвори уста, но Саймън му отговори още преди да бе задал въпроса. — Стълбите се виждат от входната врата. Спалнята — не. Пък и в спалнята имаше прекалено много кръв, нямало е смисъл дори да опитва да я изчисти.

— Какво друго? — попита Селърс.

— Камионът на Робърт Хауърт. По целия под има следи от сперма. Не е негова.

— На бас, че много шофьори лъскат бастуна в каросерията на камиона си, като спират на бензиностанции да почиват — обади се Гибс.

— Не е негова ли? — повтори замислено Селърс. — Това сигурно ли е?

Саймън кимна.

— И това не е всичко. Ключовете за камиона бяха в къщата и върху тях, освен отпечатъците на Робърт са открити и отпечатъци на жена му. Този факт сам по себе си може и да не е от значение. Всички ключове в къщата на Хауърт се държат в глинена купа на масата в кухнята, така че Джулиет може да е докосвала ключовете за камиона случайно, докато е взимала или оставяла ключовете за къщата, но…

— Дългото тясно помещение, за което говорят Келви и Фрийгард… — изрече на глас мислите си Селърс. — Да не е бил камионът на Хауърт?

— И аз това си помислих веднага — призна Саймън. — Но къде е дюшекът? Не беше в камиона, а по матрака от спалнята, върху който лежеше Робърт Хауърт, криминалистите намериха ДНК само от него и от Джулиет.

— Наоми Дженкинс споменава в показанията си за найлонов калъф върху матрака — припомни им Селърс.

— Келви и Фрийгард обаче не казват такова нещо — отбеляза Саймън. — Позвъних на Сам Комботекра да го помоля специално да провери. Нито една от двете не говори за найлонов калъф. И в двата случая матракът е бил гол. И сигурно отдавна е захвърлен на някое бунище. — Той бавно издиша. — Обаче ти си прав. Келви и Фрийгард са били изнасилени в камиона на Хауърт. Едната от надлъжните стени не е метална, а от някакво дебело платно. Просто голямо парче плат всъщност, завързано за пода. Фрийгард беше казала нещо за платнена стена. Сигурно е станало в камиона.

— И сигурно Джулиет Хауърт е шофирала по време на акциите — обади се Гибс, решил да пробута и на Саймън своята теория, за да види как ще реагира. — Тя си има и мъж за съучастник — оня, който е пръскал спермата си по цялата каросерия отзад, но тя е била мозъкът. Използвала е камиона на мъжа си като терен за представлението и е продавала билети за изнасилвания на живо. Чудесен начин да припечели нещичко. Повече да не сте я обвинили, че не работела.

— Наоми Дженкинс я презира, задето лежала на гърба на мъжа си — отбеляза замислено Саймън. — Непрекъснато се заяжда с нея на тази тема.

— На гърба на мъжа си друг път — изръмжа Гибс. — Тя сигурно е изкарвала с малкия си бизнес повече пари, отколкото Хауърт като шофьор.

— Не съм убеден — възрази Селърс. — Знаем само за четири жени със сигурност: Дженкинс, Келви, Фрийгард и авторката на разказ трийсет и едно. И само две от тях са били в дългото тясно помещение. Останалите са били в оня театър, където и да е той.

— Защо са минали от камион на театър? — зачуди се Саймън.

— Може да е имало много други, които не са съобщили — върна се на предишната тема Гибс. — И Дженкинс, и Келви, и Фрийгард казаха, че изнасилвачът ги е заплашил да ги убие. И ако това не е достатъчно, за да ги накара да мълчат, има и друг фактор, който трябва да признаем — много жени не биха искали да се разчува какво им се е случило, за да не ги възприемат като повредена стока, а много мъже биха ги възприели точно така. Каквото и да казват.

— Добре — отпусна глава Селърс уморено. — Но ако предположим, че си прав за Джулиет и нейния съучастник, Робърт Хауърт дали е знаел? Бил ли е замесен и той?

— Интуицията ми подсказва, че не е бил замесен. Може да е открил и Джулиет затова да го е погнала е каменната подпирачка — изрази мнението си Саймън. — Тук обаче има нещо друго: когато Чарли говорила с Ивон Кочин, Кочин споменала, че Робърт престанал да ходи в командировки с преспиване — научила го от Наоми Дженкинс. Джулиет не искала да остава сама вкъщи — поне така обяснил Робърт на Дженкинс…

— А ти си мислиш, че всъщност тя не е искала камионът да отсъства от къщи, защото й трябвал да върти собствения си бизнес — довърши Селърс хипотезата вместо Саймън. — Ако си прав, това би могло да обясни някои неща. Робърт Хауърт започва да излиза и със Санди Фрийгард, и с Наоми Дженкинс, след като са били изнасилени — три месеца след това в случая с Фрийгард и две години след това в случая с Дженкинс. Може Джулиет да му е уредила срещите с тях по някакъв начин.

— Да бе — изпръхтя скептично Гибс. — И как точно го е направила?

— Как и защо? — Саймън замислено задъвка вътрешната страна на долната си устна. — А дори и да се е опитала, Робърт дали би приел? Разсъждавах над този вариант и реших, че е невъзможно. Или поне малко вероятно.

— Аз мога да кажа защо — обади се Гибс. — Защото е извратена. Доставя й сексуално удоволствие да знае, че мъжът й чука тия жени, които изнасилвачът вече е изчукал. Който и да е той.

— Но нали Хауърт трябва да се съгласи да се срещне с тях и да завърже връзка — много труд. И за какво? Каква му е ползата на него? И той ли е извратен? И кой би могъл да каже дали жените ще си паднат по него?

— Това действа възбуждащо и на двамата — не отстъпваше Гибс. — Тя да организира изнасилванията, а той да чука жертвите. Добавя нов огън в техните сексуални отношения. Затова именно Робърт не извършва изнасилванията сам. Жените едва ли биха започнали да излизат с него, ако той ги е изнасилил.

На Селърс обаче не му беше ясно.

— Комботекра каза, че Санди Фрийгард никога не е спала с Хауърт. И то защото той не е искал, а не тя. А с Наоми Дженкинс излиза в продължение на една година. Защо толкова дълго, ако целта е била само да възпламени секса между него и жена му?

— Възможно ли е двама съпрузи да страдат едновременно от имитационния синдром на Мюнхаузен17? — запита се Саймън на глас. Не хранеше големи надежди, просто излагаше теория. Понякога несполучливите теории водеха до сполучливи. — Ако е възможно, идеята може да е била Джулиет да организира мъчението, а после Робърт се появява и започва да се грижи за жените, помага им да се възстановят, да възвърнат самочувствието си. Комботекра казва, че Санди Фрийгард недоволствала от опитите на Хауърт да я пази като писано яйце. Не й давал да се претоварва психически. Не искал да спи с нея поради същата причина.

Саймън млъкна и се намръщи, забелязал грешка в разсъжденията си.

— Да, ама Наоми Дженкинс изобщо не му е казала за изнасилването и от думите й личи, че той се е отнасял с нея по коренно различен начин, съвсем не като с жертва. Двамата легнали само няколко часа след запознанството си.

— Това са глупости — прозина се Гибс. — Никога не съм чувал съпрузи да страдат от имитационен синдром на Мюнхаузен. Това си е индивидуално заболяване. Човек не би тръбил, че е болен. Как са разбрали, че и двамата имат такъв синдром?

— Сигурно си прав — съгласи се Саймън. — Обаче мога за всеки случай да попитам специалист.

— Специалист! — презрително излая Гибс.

— Това е най-странното нещо, с което съм се сблъсквал през живота си — призна Селърс, сбърчил чело в стремежа си да се съсредоточи максимално. — Робърт трябва да е свързващото звено — Джулиет знае за изнасилванията с подробности, а две от жертвите са излизали с Хауърт… и това е. Излизали с него. Ама има ли логика да твърдим, че той е свързващото звено, като се е запознал с Фрийгард и Наоми, след като са били отвлечени и изнасилени?

Саймън прокара пръст по ръба на чашата си.

— „На човешката неувереност се дължи цялата сила на аргументите човешки. И докато не паднем, не знаем, че говорейки, сме правили грешки.“

— Какви са тия тъпотии? — сопна се Гибс.

— Джулиет Хауърт го написа по време на разпита — обясни му Селърс.

— От К. Х. Сисън е — добави Саймън. — Той умря наскоро. Стихотворението се казва „Неувереност“.

— Страхотно. Що не вземем да си организираме поетичен кръжок — изсъска Гибс.

— Мислиш ли, че означава нещо? — попита Селърс. — Дали Джулиет Хауърт не се опитваше да ни каже нещо с това?

— И ви го е казала от ясно по-ясно — Гибс изглеждаше отвратен. — Подиграва се с нас. Дайте ми пет минути насаме с нея…

— Намеква, че грешим за всичко — Саймън се опитваше да не звучи много обезверено, макар че точно така се чувстваше. — И че ще го разберем едва когато ще е твърде късно. Или пък че тя едва наскоро и твърде късно е разбрала колко погрешна е била представата й за Робърт и затова се е опитала да го убие? Не, това е пресилване на фактите определено. Как върви проучването на досегашния й живот? — смени темата той. — Намери ли се нещо, дето да дава надежда, че ще ни отведе до съучастника й, ако има такъв?

— Имам списък на старите й приятели, един-двама клиенти — отговори Селърс. — Родителите й бяха много отзивчиви. И съкрушени, че единственото им дете е обвинено в опит за убийство. Не беше особено приятна задачата да им съобщя това.

— Клиенти от времето, когато е правела и продавала глинени къщички ли?

— Да. Доста добре е печелела. Нейни произведения се предлагали известно време в магазините „Ремикс“.

— Значи има ум за бизнес — Гибс изглеждаше доволен от себе си. — Кажи му интересното.

— Тъкмо се канех. — Селърс отново се обърна към Саймън. — Не се е виждала с тях от години — с хората от списъка. Всъщност от 2001-ва насам с никого не се вижда освен със съпруга си — тогава получила нервен срив в резултат на прекалено много работа.

— Не ми прилича на нервен човек — каза Саймън, спомняйки си увереното, почти царствено поведение на Джулиет Хауърт. — Точно обратното. Сигурен ли си?

Селърс му хвърли смразяващ поглед.

— Говорих с жената, която е била нейна лекарка тогава — отговори той. — Джулиет Хауърт не станала от леглото в продължение на шест месеца. Изглежда, години наред е работила като луда, без почивка, без отпуски. Просто… се е изтощила.

— Била ли е омъжена за Робърт по това време?

— Не. Живеела сама преди срива, после се върнала при родителите си. Омъжила се за Робърт през 2002-ра. Тази сутрин разговарях надълго и нашироко и с двамата й родители. Норман и Джоан Хесълхърст. И двамата твърдят, че Джулиет за нищо на света не би наранила Робърт. Но също така убедено разправяха, че искала да общува с тях и ги канела на гости, а ние знаем, че не е така.

— Не лъжат — обади се Гибс. — Иска им се да чувстват, че дъщеря им има нужда от тях. Като всички родители.

— Джулиет и Робърт се запознали в магазин за видеотехника — продължи Селърс. — В Сисингхърст, Кент. В „Блокбъстър“ на Стемърс Роуд, недалеч от къщата на Хесълхърст. При едно от първите излизания на Джулиет след нервния срив. Била забравила да си вземе портмонето и го осъзнала чак на касата, което много я разстроило. Робърт Хауърт бил в магазина, на опашката зад нея. Платил вместо нея и я изпратил до тях. И двамата родители гледат на него едва ли не като на светец. Джоан Хесълхърст се тревожи за Робърт толкова, колкото и за дъщеря си. Според нея на него трябва да благодарят, че Джулиет стъпила отново на крака. Той явно е бил изключително всеотдаен към нея.

Историята остави неприятно чувство у Саймън, което той не можеше да си обясни. Както се казва, много хубаво не е на хубаво. Трябваше да помисли.

— Какво е правел Хауърт в магазин за видеотехника в Кент? Къде е живеел по това време?

— Къщата в Спилинг купил непосредствено преди сватбата си с Джулиет — каза Гибс. — А преди това — дявол знае. Животът му дотогава е пълна загадка за нас, поне засега.

— Някакво конкретно събитие, свързано с работата на Джулиет, ли е предизвикало нервния срив? — попита Саймън. — Някаква промяна в положението й или обстоятелствата?

Гибс се изпъна настрани да изръмжи на минаващата сервитьорка, че няма намерение цяла нощ да чака вечерята си.

— Бизнесът й процъфтявал все повече и повече — продължи Селърс. — Майка й каза, че Джулиет се чувствала добре в началото, докато се мъчела да пробие. Сринала се, когато бизнесът потръгнал.

— Няма логика — вдигна рамене Гибс.

— Напротив — възрази Саймън. — Когато нещата потръгнат, тогава усещаш напрежението. Налага се да ги удържиш, не е ли така?

— Майката на Джулиет каза, че се затворила, работела денонощно, престанала да излиза. Била напълно отдадена. Цял живот била такава.

— Как така? — не разбра Саймън.

— Цял живот е била ужасно амбициозна, преди срива. Била е първа по успех както в основното училище, така и в гимназията. На всичкото отгоре и спортувала — участвала на окръжни състезания, има купища награди. Пеела в хора, получила стипендия да учи музика в Кингс Колидж в Кеймбридж, която отказала, защото отишла в колеж за изящни изкуства…

— И сега има високи амбиции — заяви Гибс, чисто лице грейна при вида на пържолата му, която се появи на вратата на кухнята. — Само дето се вихри в бизнеса с отвличане и изнасилване.

— Какво ти е впечатлението от нея като характер? — попита Саймън. Миризмата от рибата и картофите на Селърс напълни устата му със слюнка. Ще трябва да си купи сандвич на път за вкъщи. — Обича да манипулира? Непочтена? Предизвикателна?

— Не бих казал. Екстровертна, жизнена, общителна. Но според баща й е малко маниакална, а когато е притисната от работа, можела да стане раздразнителна и безразсъдна. Той призна, че преди нервния срив била избухлива. Майката се ядоса, както можете да си представите. Помисли си, че мъжът й е натопил Джулиет. Аз не й казах, че дъщеря им сама се е натопила достатъчно още преди човекът да си отвори дори устата. Най-странното е, че и двамата родители, всъщност всички, които разпитвах, говорят така, сякаш е имало две Джулиети, като са две едва ли не съвсем различни личности.

— Преди срива и след него — Саймън закима с глава. — Възможно е да се получи така, предполагам.

— Майка й ми описа този срив, какво и как е станало. — Селърс разтри очи и сподави една прозявка. — Като започна да обяснява, та няма край.

— И какво точно ти каза? — Саймън не обърна внимание на презрителното изсумтяване на Гибс.

— Един ден чакали Джулиет да дойде у тях на обяд, но тя не се появила. Звънели, звънели да разберат какво става — нищо. Дигнали се и отишли при нея. Тя не отворила вратата, но те разбрали, че си е вкъщи — колата й била там, чувала се и силна музика. Накрая баща й счупил един от прозорците. Намерили я в ателието й, изглеждала така, сякаш дни наред не била яла, спала или влизала в банята. Не искала и да говори с тях, погледнала сякаш през тях, все едно ги нямало, и продължила да работи. Казвала само: „Трябва да довърша това.“ И не спирала да го повтаря.

— Какво да довърши? — попита Саймън.

— Каквото изработвала там. Майка й разправя, че имала ужасно много поръчки, при това много от тях били спешни — за подаръци, за годишнини. Когато най-сетне приключила — в ранните часове на утрото, след като баща й и майка й седели половината нощ и я гледали как работи, — й казали: „Идваш у нас“, тя не възразила, изобщо не реагирала. Като че ли й било все едно какво ще прави, по думите на майка й.

Гибс сръчка Селърс с лакът.

— Уотърхауз започна да я съжалява. Нали, Уотърхауз?

— Продължавай, Селърс — не му обърна внимание Саймън, — ако има още, де.

— Не много. Родителите й я попитали за кого е моделът, върху който работила до три часа през нощта — мислели, след като е толкова спешно, да се погрижат да бъде доставен, — но Джулиет нямала представа. Цялото това неистово усилие и упоритото настояване, че трябва да го свърши, и накрая да не може дори да си спомни за кого е.

— Превъртяла е — обобщи Гибс.

— След тази нощ обаче не искала повече да пипне глина, дори не можела да стои в стая, в която има и едно от нейните произведения. Била направила няколко за родителите си и се наложило да ги приберат в мазето, за да не ги вижда. Всичките модели от нейната къща също отишли в мазето на родителите й. И край — оттогава не е работила.

— Напротив, просто е сменила професията — не пропусна да натрапи теорията си Гибс. — Тя е работохоличка, способна да се докара до лудост — може и сега да е станало същото. Бизнесът с отвличанията и изнасилването се развива невероятно успешно, тя не може да понесе напрежението, превърта и се нахвърля върху мъжа си с камъка.

— Майка й се досетила, че нещо не е наред — избоботи Селърс в чашата си. — Сега, имам предвид. Преди да разбере какво се е случило с Робърт.

— И как се е досетила? — попита Саймън.

— Джулиет й се обадила най-неочаквано и заявила, че си иска нещата — всичките къщички.

— Кога е станало това? — Саймън положи големи усилия да не показва раздразнението си — Селърс трябваше да започне с тази новина и после всичко останало.

— Миналата събота.

— Два дни след като Хауърт не се появява на срещата си с Дженкинс в „Травълтел“ — замислено отбеляза Саймън.

— Точно така. Джулиет не дала никакви обяснения, само казала, че иска да си вземе всички работи. И в неделята отишла и събрала всичко. Била в добро настроение според майката — отдавна не я били виждали в такова настроение. Затова родителите толкова се изненадаха, като чуха, че…

— Значи къщичките, които Наоми Дженкинс е видяла в хола на Хауърт в понеделник… са били там от… няма и двайсет и четири часа?

— Е, и? — вдигна вежди Гибс.

— Не знам. Интересно е. Че са се появили точно по това време.

— Може да е решила отново да се върне към професията си — предположи Селърс. — Ако двамата с Хауърт са участвали заедно в онова с изнасилванията, след като той влиза в болница с изгледи изобщо да не излезе жив оттам…

— Да — закима Гибс. — Планът е бил да се прави, че това никога не се е случвало, и да се захване отново с глината. Чаровница.

— Докъде стигнахте с досегашния живот на Хауърт? — попита Саймън. — И на Наоми Дженкинс?

Селърс погледна към Гибс.

— Още нищо — взе думата Гибс. — И за сестра му Лоти Никълъс не открих нищо. Тази сутрин бях зает с интернет сайтовете, но ще продължа да се ровя.

— Наоми Дженкинс е ясна — намеси се отново Селърс. — Родена и израсла във Фолкстоун, Кент. Завършила с отличен успех училище. Семейството й е от средната класа. Майка й — учителка по история, бащата — ортодонт. Учила е типография и графична комуникация в университета в Рийдинг. Много приятели, много гаджета. Жизнена, екстровертна…

— Точно като Джулиет Хауърт — вметна Саймън. Стомахът му изкъркори.

— Защо не си поръчаш нещо за ядене? — попита го Гибс. — Да не страдаш от типичния за католиците синдром за вина? Нещо от рода: наказвай плътта си, за да пречистиш душата си?

Старият Саймън щеше да изпита желание да го просне на пода. Но характерът може да се променя в резултат на травмиращо или значимо събитие. Затова след въпросното събитие започваш да гледаш на живота си като разделен в две ясно обособени времеви зони: преди и след. Някога всички, включително и Гибс, внимаваха да не предизвикват избухливия нрав на Саймън. Вече не беше така. Това сигурно се брои за напредък.

Саймън реши да не се обажда на Алис Фанкорт. Рискът беше твърде голям. Трябваше да е луд, за да позволи на чувствата си към нея отново да нарушат душевния му покой. Основното правило, от което се ръководеше в живота, бе да избягва усложненията и проблемите. Решението му нямаше нищо общо с Чарли. Какво му пукаше, че му била ядосана? Да не би да му е за първи път?

Усети студен полъх в тила си в същия момент, в който забеляза мимолетна паника в очите на Селърс, и разбра кой бе влязъл в кръчмата още преди да чуе гласа му.

— Пържола с картофки. Риба с картофки. Помня как се чувствах навремето, когато не се притеснявах за холестерола си.

— Какво правите тук, сър? — Селърс се престори, че му е приятно да го види. — Нали мразите кръчмите?

Саймън се обърна. Прауст бе вперил поглед в храната.

— Получихте ли…?

— Да, получих бележката ти. Къде е сержант Зейлър?

— Ще дойде от болницата. Бях го написал в бележката — отвърна Саймън.

— Не я прочетох цялата — каза Прауст, сякаш това бе очевидно и без обяснения. Опря ръце на масата и тя се разклати. — Жалко, че ДНК-то от камиона не съвпада с това на Хауърт. Също така жалко е, че Наоми Дженкинс и Санди Фрийгард отричат Хауърт да ги е изнасилвал.

— Защо, сър? — подаде Селърс очакваната реплика.

— Ново усложнение. На мен животът ми харесва, когато е простичък. А сегашният не е такъв. — Инспекторът взе едно от картофчетата на Селърс и го пъхна в устата си. — Мазно — произнесе присъдата си той. Избърса устни с опакото на ръката си. — Докато вие висите в кръчмата и се наливате с бира, аз вдигам вашите телефони като някоя секретарка. Йоркшир се обади.

Какво? Целият окръг ли? — за малко да попита Саймън. Снежния човек се плашеше от всичко, което бе свързано с „там на север“. Предпочиташе да говори с неясни или по-общи изрази.

— Не знам какво си спомняте от времето, когато бяхте трезви — продължи Прауст, — но в тяхната лаборатория сравняваха ДНК-профила на изнасилвана на Пру Келви с този на Робърт Хауърт. Сещате ли се?

— Да, сър — отвърна Саймън. Понякога, помисли си той, песимистите биват приятно изненадани. — И?

Прауст си взе още едно картофче от чинията на Селърс.

— Пълно съвпадение — заяви той с тежък глас. — Няма място за съмнения или интерпретации. Робърт Хауърт е изнасилил Пру Келви.

— Ще звъннеш ли на Стеф пак, ако тя не ти се обади? — попита Чарли.

Беше десет часът, а тя вече беше в леглото. Имаше нужда да си легне рано. С Греъм и бутилката червено вино, която той бе купил чак от Шотландия.

— И в Англия имаме вино — подразни го тя. — Дори в провинциален град като Спилинг.

Беше прекарала дълъг, тежък и объркващ ден в работата и бе приятно изненадана, като намери Греъм да я чака на прага. Много повече от приятно изненадана. Въодушевена. Беше бил толкова път, за да я види. На повечето мъже — Саймън например — никога не би им дошло такова нещо наум.

— От къде знаеш адреса ми? — попита го тя.

— Нали нае едно от моите бунгала, ако си спомняш — Греъм се усмихна нервно, сякаш разтревожен, че постъпката му, поклонението му, може да се приеме като нахалство.

— Ти сама ми го написа. Съжалявам. Малко е стряскащо да се появя така неканен, като някой преследвач, но, първо, винаги съм се възхищавал на усърдието на преследвачите и, второ… — Той наведе глава напред, скривайки очи зад завеса от коса. Нарочно го направи, заподозря Чарли. — … Аз… ъъ… ами исках да те видя и помислих…

Чарли не му позволи да продължи. Впи устни в неговите и го вмъкна вътре. И това беше преди часове.

Беше й уютно е Греъм в леглото. Харесваше й миризмата на тялото му; напомняше на насечени дърва, трева и въздух. Беше получил отлична диплома по класическа литература в Оксфорд, а миришеше на природа. Чарли си представи как отива с него на лунапарк, на представление на „Едип“, на пикник. Ставаше за всичко. Какво… кой би бил по-добър от него, запита се тя реторично и изобщо не остави в ума си място за отговор.

— Надявам се да не ме изоставите пак, госпожо — каза Греъм, докато лежаха сред разхвърляните си дрехи на пода в хола на Чарли. — Откакто избяга тогава през нощта, се чувствам малко като мъжка Мадам Бътерфлай. Господин Бътерфлай, да ви се представя. Беше доста страшничко, да си призная, да се появя тук неканен. Мислех, че ще си заета с работата си, а аз ще се чувствам като онези съпруги с очи на кошути от холивудските филми, чиито съпрузи зарязват всичко, за да спасят планетата от унищожение от астероид, метеорит или някой смъртоносен вирус.

— Гледала съм го този филм — захили се Чарли. — Във всичките му петстотин версии.

— Съпругата, ако си забелязала, винаги се играе от Сиси Спейсък. Как пък никога не може да разбере? — попита Греъм, нави кичур от косата на Чарли на пръста си и го загледа, сякаш това бе най-красивото нещо на света.

— Все се опитва да убеди героя да зареже метеорита, който заплашва човечеството, заради семейния пикник или мача на детето. Както става ясно, това се оказва недалновидно. Никакво разбиране на принципа за отлагане на удоволствието… за разлика от мен… — Греъм наведе глава да целуне гърдите на Чарли. — За какъв мач ставаше въпрос впрочем?

— Нямам представа — отвърна Чарли и затвори очи. — Бейзбол?

Греъм бъбреше щуротии, помисли си тя, Саймън — никога. Саймън казваше само неща, които според него бяха важни, иначе си мълчеше.

След като Греъм спомена, че го е зарязала заради работата си, Чарли започна да се чувства неудобно от необходимостта да му зададе въпросите, които се налагаше да постави. Не му беше казала, че е възнамерявала да му се обади само поради тази причина, а не за да му предложи да се срещнат. Какво й става? Защо не бе горяла от желание да го види пак? Той беше секси, смешен, умен. Добър в леглото, макар и малко да прекаляваше в желанието си да й угоди.

Когато накрая събра смелост да го попита, Греъм го прие съвсем нормално и веднага се обади на Стеф. Сега чакаха тя да звънне.

— Нали не й каза, че аз питам? Защото, ако си й казал, никога няма да звънне.

— Знаеш, че не съм. Нали беше тук, като й се обадих.

— Да, но… тя не знае ли, че си дошъл при мен?

Греъм се засмя.

— Не, разбира се. Никога не казвам на слугинята къде отивам.

— Тя каза, че й разправяш за всички жени, с които спиш, в най-големи подробности. Освен това каза, че много от тях отначало са били клиенти.

— Втората част не е истина. Теб е имала предвид. Искала е да те ядоса. Повечето ми клиентки са дебели рибари на средна възраст на име Дерек. Представи си някой да стене нежно с името Дерек на уста — просто не става.

Чарли се засмя.

— А първата част? — Да не би Греъм да си мисли, че с чара си ще я накара да забрави за това?

Той въздъхна.

— Веднъж — и то само защото беше невероятно неустоима история — разказах на Стеф за жената, с която преспах. Статичната Сю.

— Статичната Сю? — бавно повтори Чарли.

— Не се шегувам, тази жена не мръдна и мускулче, през цялото време лежа като скована. Изумителните ми изяви изобщо не я впечатлиха. Все ми се искаше да спра и да проверя пулса й, да видя дали е още с мен.

— Предполагам, не си го проверил.

— Не. Щеше да е прекалено конфузно. Странното беше, че в мига, в който се отлепихме един от друг, тя пак започна да се движи нормално. Стана, все едно нищо не сме правили, усмихна ми се и попита дали искам чаша чай. Казвам ти, започнах да се тревожа за ефективността на техниките си след този малък епизод!

Чарли се усмихна.

— Престани да си просиш комплименти. И така… защо й е на Стеф да ме ядосва? Само защото използвах компютъра ти… или?

Греъм я погледна накриво.

— Иска ти се да разбереш какво става между мен и Стеф, нали, шефе?

— Не бих имала нищо против — кимна Чарли.

— Аз пък не бих имал нищо против да разбера какво става между теб и Саймън Уотърхауз.

— От къде…?

— Сестра ти го спомена, не помниш ли? Оливия. Без прякори вече, обещавам.

— О, добре — Чарли бе направила всичко възможно да забрави този ужасен момент: избухването на Оливия от висотата — морална и буквална — на своя по-горен полуетаж.

— Вие двете сдобрихте ли се вече? — Греъм се надигна на лакът. — Тя се върна, знаеш ли.

— Какво? — Тонът му й се стори прекалено фамилиарен и това не й хареса. В гърдите й се надигна гняв. Ако говори сериозно…

— В бунгалото. На следващия ден, след като ти си тръгна. Изглеждаше разочарована, че не те е намерила. Казах й, че е изникнало нещо важно в работата ти… Защо ме гледаш така?

— Трябваше веднага да ми кажеш!

— Не е честно, шефе. Та ти току-що ми върна устата. Бяхме малко заети, ако си спомняш. Не съм си въртял палците досега. Или ако съм въртял палци, то е било с възможно най-добри намерения.

— Греъм, говоря сериозно.

Той я погледна със съчувствие.

— Още не сте се целунали за сдобряване, а? Мислила си, че сестра ти още ти се сърди, и затова си я оставила да се цупи. Сега изпитваш вина и се опитваш да я прехвърлиш върху мен. Невинният свидетел! — Той издаде долната си устна напред и я изви, уж натъжен.

Беше прав, но на Чарли не й се искаше да го признае.

— Трябваше да ми се обадиш веднага. Имаш ми телефона. Дадох го на Стеф, когато направих резервацията.

Греъм изпъшка и покри лицето си е ръце.

— Виж, повечето хора не обичат собствениците на квартирата, където са били на почивка, да проявяват жив интерес към семейните им скандали. Знам, че двамата е теб за малко да…

— Именно.

— … но не се сближихме. Така че аз се правех на трудно достъпен. С две думи, да — признавам си, госпожо полицай, — но поне трябваше да опитам. Пък и си мислех, че тя ще ти се обади. Не изглеждаше сърдита. Извини ми се.

Чарли присви очи.

— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че е била моята сестра, а не някоя, която прилича на нея?

— Беше Горката дебеланка, повече от сигурен съм. — Греъм се изтъркаля надалеч, за да не може Чарли да го удари. — Всъщност ние доста си побъбрихме. Май беше променила мнението си за мен.

— Не си вади погрешни заключения само защото не те е навикала.

— Не съм си вадил никакви заключения. Нямаше нужда да разсъждавам логически. Тя ми го каза в прав текст. Каза, че бих бил много по-добър за теб, отколкото Саймън Уотърхауз. Което ми напомня, че така и не отговори на въпроса ми.

Чарли беше бясна, че сестра й се меси в нейните работи. Запита се дали новият подход на Оливия не е хитър начин да се опита да провали връзката й с Греъм. Дали не се надяваше да задейства ината на Чарли?

— Нищо не става между мен и Саймън — отвърна тя. — Абсолютно нищо.

Греъм изглеждаше разтревожен.

— Само дето си влюбена в него.

Мога спокойно да го отрека, помисли си Чарли.

— Да — призна тя.

Той обаче бързо възвърна почвата под краката си — много по-бързо от повечето мъже.

— Аз ще ти вляза под кожата, ще видиш — заяви Греъм, отново весел. Чарли си помисли, че може и да излезе прав. Можеше да го моделира по вкуса си, ако се понапъне, определено. Не беше нужно да се превръща във втора Наоми Дженкинс и да се побърква само защото някакъв си идиот й казал да го остави на мира. По-голям идиот от Саймън Уотърхауз; Чарли се справяше по-добре от Наоми на всеки фронт. Робърт Хауърт. Изнасилвач. Изнасилвачът на Пру Келви. Чарли все още се мъчеше да схване последствията от това разкритие.

Без да се съобразява със съвета на Саймън, тази сутрин тя разкри всичко пред Наоми по телефона. Не би могла да каже, че е започнала да харесва тази жена, и определено не й вярваше, но си мислеше, че разбира начина, по който Наоми разсъждава. Може би прекалено добре я разбираше. Иначе интелигентна жена, оглупяла от силата на чувствата си.

Наоми бе приела новината за съвпадението на двете ДНК по-добре, отколкото бе очаквала Чарли. Бе замълчала за малко, но когато заговори, гласът й изглеждаше спокоен. Каза на Чарли, че единственият начин да се справи със ситуацията е да открие истината, цялата истина. Наоми Дженкинс повече нямаше да измисля лъжи — Чарли бе убедена в това.

Утре Наоми ще разговаря отново с Джулиет Хауърт. Ако Джулиет е замесена в извратена схема за печелене на пари с мъжа, който бе изнасилил Наоми и Санди Фрийгард, Наоми вероятно бе единствената, която можеше да я провокира да изпусне нещо. По някаква причина, която Чарли не можеше да съзре, Наоми бе важна за Джулиет. Никой друг не беше, съпругът й най-малко — Джулиет го бе показала повече от ясно. „Ще я накарам да ми каже“ — беше заявила Наоми с треперещ глас по телефона. Чарли се възхити на решителността й, но я предупреди да не подценява Джулиет.

— Е, аз не съм влюбен в моята слугиня, надявам се, че те зарадвах — каза Греъм и се прозя. — Макар да съм… топвал, как да кажем, пръст в меда й. Случва се от време на време. Но тя изобщо не може да се сравнява с теб, сержант, колкото и просташки да звучи. Писнала ми е. Теб желая, теб с твоя тираничен чар и невъзможно високи изисквания.

— Не са невъзможно високи!

Греъм се засмя, сложил ръце зад главата си.

— Аз дори не съм започнал да разбирам какво искаш от мен, сержант, да не говорим да предприема нещо, за да го изпълня.

— Хайде сега. Не се предавай толкова лесно. — Чарли направи нацупена физиономия. Греъм е спал със Стеф. Топвал пръст в меда й. Не можеше да се оплаква, като се има предвид какво му беше казала току-що.

— Аха! Аз мога да ти докажа, че Стеф не значи нищо за мен. Чакай да чуеш това. — Очите му блестяха.

— Ти си безскрупулен клюкар, Греъм Анджили!

— Помниш ли оная песен? На Грандмастър Флеш? — И той започна да пее: „Уайт лайнс, гоуинг тру май майнд…“

— О, да.

— Стеф има бяла линия, която разделя дупето й наполовина. Другия път, като дойдеш в бунгалата, ще я накарам да ти я покаже.

— Не, благодаря.

— Изглежда ужасно смешно. Сега вече знаеш, че е такава жена никога не може да си сериозен.

— Бяла линия ли?

— Да. С часове лежи в солариуми и в резултат гъзът й е яркооранжев. — Греъм се усмихна. — Но ако — как да го кажа — решиш да отделиш едната буза от другата…

— Добре, разбрах!

— … ще видиш ясно очертана бяла ивица. Тя се вижда малко дори когато Стеф просто се разхожда нагоре-надолу.

— Често ли се разхожда гола?

— Всъщност да — призна Греъм. — Пада си малко по мен.

— Макар че ти е нищо не си я насърчавал, разбира се.

— Не, разбира се! — Греъм се престори на ядосан.

Мобилният му телефон иззвъня и той прие обаждането.

— Да. — Сложи ръка на телефона: — Бялата лента — обясни на Чарли, за да не се чуди с кого разговаря. — Ъхъ. Добре. Добре. Чудесно. Браво, приятелко. Заслужи си лентите, както казват военните — и сръга Чарли.

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Е?

— Няма Наоми Дженкинс. Никога не е идвала в бунгалата.

— О.

— Но е проверила за всички Наоми, каквато си е упорита като териер. Имало Наоми Хауърт — Х, а, у, ъ, р, т — запазила бунгало за един уикенд миналия септември. Наоми и Робърт Хауърт, но Стеф каза, че съпругата направила резервацията. Това от полза ли ти е?

— Да. — Чарли седна в леглото и махна ръката на Греъм от себе си. Трябваше да се съсредоточи.

— За да не се разочароваш, да побързам да ти кажа…

— Какво?

— Отменила я е. Семейство Хауърт така и не са почивали при нас. Стеф си спомня как й се обадила да отмени резервацията, гласът й бил разстроен. Даже като че ли плачела и Стеф се зачудила дали съпругът й не я е изоставил, или да е умрял и затова да отменя резервацията.

— Така — кимна Чарли. — Така. Чудесно. Много ми помогнахте.

— Сега ще ми кажеш ли за какво беше всичко това? — погъделичка я Греъм.

— Престани. Не, не мога да ти кажа.

— На бас, че на оня Саймън Уотърхауз ще кажеш всичко, до най-малките подробности.

— Той вече знае всичко, което знам и аз. — Чарли се захили, като видя обидената му физиономия. — Саймън е един от моите следователи.

— Значи го виждаш всеки ден? — въздъхна Греъм и се просна върху леглото. — Ама че късмет имам.

19

Петък, 7 април

Ивон сяда на канапето и поставя малка чинийка между нас. В нея има сандвич. Не го поглежда, не иска да привлича вниманието ми върху него, за да не ме предизвика да го откажа.

Аз съм се втренчила в празния сив екран на телевизора. Да ям нещо, пък било то и този мек бял хляб, би било прекалено голямо усилие за мен. Все едно да тръгнеш да бягаш маратон, след като току-що си излязъл от обща упойка.

— Цял ден не си яла — напомня ми Ивон.

— Ти не си била с мен през целия ден.

— Яла ли си?

— Не — признавам аз. Не знам колко остава до края на деня. Знам само, че навън е тъмно. Какво значение има? Ако Ивон не се беше появила, изобщо нямаше да изляза от спалнята. В главата ми има място единствено за теб и за нищо друго. Мисля само какво си ми казал и какво е означавало. Чувам студенината и резервираността в гласа ти непрекъснато. След година, дори след десет, пак ще съм в състояние да го чувам в ума си.

— Да пусна ли телевизора? — пита Ивон.

— Не.

— Може да дават нещо леко, нещо…

— Не. — Не искам да се разсейвам. Ако единственото, което ми е останало от теб, е тази огромна болка, искам да й се отдам.

Приготвям се да кажа нещо по-съществено. Отнема ми няколко секунди и енергия, която не мога да си позволя да пилея.

— Виж, радвам се, че дойде, радвам се, че пак сме приятелки, но… по-добре да си вървиш.

— Няма.

— Нищо няма да се случи — уверявам я аз. — Ако се надяваш на някакъв напредък, забрави. Няма да има. Няма да започна да се чувствам по-добре, нито ще загърбя всичко, за да бъбря за нещо друго. Не можеш да ме накараш да мисля за нищо друго. Ще продължа да седя така и да зяпам в стената. — Някой трябва да нарисува голям черен кръст на входната ми врата, както са правели по време на чумата.

— Ами да поговорим тогава за Робърт. Може, като говориш за това…

— Няма да се почувствам по-добре. Виж, знам, че се опитваш да помогнеш, но не можеш. — Копнея да остана насаме и да се оставя на скръбта. Да се боря с нея, да се мъча да се държа възпитано и овладяно е твърде много за мен. Не го казвам, за да не прозвучи мелодраматично. Хората очакват да се говори за скръб само когато някой е умрял.

— Няма защо да се преструваш пред мен — казва Ивон. — Лягай на пода и започвай да виеш, ако ти се иска. Не ме интересува. Няма да си тръгна. — Тя се свива на кълбо в другия край на канапето. — Мислила ли си за утре?

Поклащам глава отрицателно.

— В колко часа ще дойде да те вземе сержант Зейлър?

— Рано.

Ивон ругае под нос.

— Не можеш нито да говориш, нито да ядеш, нямаш сила да мръднеш. Как, по дяволите, ще се справиш с още един разговор с Джулиет Хауърт?

Не знам отговора на този въпрос. Ще се справя, защото трябва.

— Най-добре да се обадиш на сержант Зейлър и да й кажеш, че си размислила. Аз мога да го направя вместо теб, ако искаш.

— Не.

— Наоми…

— Трябва да говоря с Джулиет, ако искам да разбера какво знае.

— Ами това, което ти знаеш? — В гласа на Ивон звучи безсилие. — Никога не съм била кой знае какъв фен на Робърт, но… той те обича, Наоми. И не е изнасилвач.

— Кажи го на ония от лабораторията — отбелязвам аз мрачно.

— Сбъркали са. Тия така наречени специалисти правят грешки непрекъснато.

— Престани, моля те. — Не може да ме утеши с лъжи, само ме кара да се чувствам още по-нещастна. — Единственият начин да се справя с това е да се изправя лице в лице с най-лошата възможност. Няма да се хващам за някаква малко вероятна теория и после да се разочаровам.

— Добре. — Ивон иска да ми угоди. — И коя е най-лошата възможност?

— Робърт е замесен в изнасилванията — отговарям с безизразен мъртъв глас. — Някои извършва той, някои — другият мъж. Джулиет също е замесена, може да е дори шефът. Екип от трима души. Робърт през цялото време е знаел, че аз съм една от жертвите на другия мъж. Същото се отнася и до Санди Фрийгард. И той специално ни е потърсил, за да се запознае с нас.

— Защо? Това е лудост.

— Не знам. Може би за да се увери, че няма да отидем в полицията. Нали това правят шпионите? Промъкват се на вража територия и после докладват.

— Но ти каза, че Санди Фрийгард вече била ходила в полицията, когато започнала да излиза с Робърт.

Кимвам.

— Ако си интимен приятел с жертва на изнасилване, ще знаеш как върви разследването, нали? Полицията ще информира жертвата, а тя ще споделя с приятеля си. Може би Джулиет, другият мъж или Робърт, или и тримата са искали да могат отблизо да следят действията на полицията по случая на Санди Фрийгард. Нали винаги сме знаели, че Робърт е маниак на тема контрол? — Не мога да спра сълзите, които потичат при тези ми думи.

Знаеш ли кое е най-лошото? Всички мили, любящи слова, които си ми казвал, всички прекрасни неща, които си правил за мен, станаха още по-ясни и осезаеми в ума ми, откакто ме отхвърли в болницата. Щеше да е по-добре, ако можех да извадя на преден план лошите неща, да ги сложа под прожектора. Тогава може би щях да открия някаква тенденция, която не съм забелязала досега, и ще мога да докажа на сърцето си, че се е излъгало в теб. Но се сещам единствено за твоите страстни думи. Нямаш представа колко си ми скъпа. Казваше ми го в края на всеки разговор по телефона вместо довиждане.

Паметта ми се е обърнала срещу мен, опитва се да ме сломи с контраста между поведението ти тази сутрин и поведението ти в миналото.

— Защо Джулиет е смазала с камък главата на Робърт? — пита Ивон, взима половината от моя сандвич и отхапва. — Защо иска да те провокира и измъчва?

Нямам отговор на тези въпроси.

— Защото Робърт е влюбен в теб. Това е единственото възможно обяснение. Накрая е събрал смелост да й каже, че я напуска заради теб. Тя е ревнива — затова те мрази.

— Робърт не е влюбен в мен. — Тежестта на тези думи ме смазва. — Каза ми да се махам и да го оставя на мира.

— Не е бил на себе си. Наоми, тя се опита да го убие. И твоят мозък да е кървял, да е бил с отоци и да си била в безсъзнание дни наред, и ти нямаше да знаеш какви ги говориш. — Ивон бръсва трохите от канапето на пода. За нея това е чистене. — Робърт те обича — настоява тя. — И ще се оправи.

— Чудесно. И аз ще трябва да живея щастливо до края на живота си с изнасилвач. — Втренчила съм се в трохите на пода. Не знам защо се сещам за приказката за Хензел и Гретел. Храната е важна част във всяка спасителна мисия. „Магре дьо канар о поар“ от „Бей трий“. Храна имаше и върху масата в малкия театър, където бях изнасилена, ястие след ястие.

— Остави този сандвич — сопвам се на Ивон. — Гладна ли си?

Тя ме поглежда виновно, засрамена, че може да мисли за храна в такъв момент. Аз също мисля, макар да не съм в състояние да хапна и залък.

— Колко е часът? В „Бей трий“ дали още приемат поръчки?

— „Бей трий“ ли? Най-скъпият ресторант в окръга ли имаш предвид? — Изражението на Ивон се променя — съветничката на изпаднали в беда е заменена от строгата икономка. — Оттам Робърт беше взел храната, когато се запознахте, нали?

— Не е каквото си мислиш. Не искам да отида там, водена от носталгия по доброто старо време — казвам аз мрачно, вече съм мъртва за онова, в което вярвах: минало, бъдеще, настояще. Това, което ти ми причини, е по-лошо от онова, което ми стори изнасилвачът. Той ме направи жертва за една нощ; а ти си се подигравал с мен и си ме унижавал, без да знам, в продължение на една година.

Ивон от самото начало забеляза, че нещо не е наред в отношенията ни. Аз защо не го видях? Защо продължавам да не го виждам? Решила съм да мисля немислимото за теб, да вярвам в невероятното, защото трябва да убия онази част от мен, която продължава да те обича въпреки всичко, което ми казаха. Би трябвало да е малка и чезнеща вече, но не е. Тя е огромна. Неистова. Разпростряла се е вътре в мен като рак, завладяла е прекалено голяма територия. Не знам какво ще остане от мен, ако успея да я залича. Само белези, празнота и зееща бездна. Но трябва да опитам. Трябва да съм безмилостна като наемен убиец.

Ивон не разбира защо изведнъж реших, че ми се излиза, а аз не съм готова да й обясня. Ужасите трябва да се поднасят един по един.

— Като не е носталгия, защо точно в „Бей трий“? Да идем някъде другаде, където няма да се разорим.

— Аз отивам в „Бей трий“ — отсичам и ставам. — Идваш или не?

Сградата, в която се помещава бистрото „Бей трий“, е една от най-старите в Спилинг. Датира от 1504 година. Има ниски тавани, дебели неравни стени и две истински огнища — едното е в бара, а другото — в същинската част на ресторанта. Прилича на добре обработена пещера, макар да е изцяло над земята. Има само осем маси и обикновено се налага да си резервираш места поне месец предварително. Двете с Ивон вадим късмет; късно е, затова ни настаняват на маса, запазена преди седмици от някого за седем и половина. Когато се появяваме, тези хора отдавна са си тръгнали, преситени и доста пообеднели.

Ресторантът има вътрешна и външна врата (която е винаги заключена), за да не прониква студеният въздух от Хай Стрийт в топлата зала. За да влезеш, звъниш на външната врата, идва сервитьор да ти отвори, но винаги първо затваря вътрешната врата и след това отключва външната. По-голямата част от персонала са французи.

Била съм веднъж тук — с моите родители. Празнувахме шейсетия рожден ден на татко. Той си удари главата на влизане. Таваните на „Бей трий“ са опасни за високите посетители. Но на теб, Робърт, няма нужда да ти го казвам, нали? Ти познаваш мястото по-добре от мен.

Онази вечер, когато бях с родителите си, нашият келнер не беше французин, но майка ми упорито му говореше много бавно на английски с елементарни изречения и уж чуждестранен акцент: „Мозе ли сметка, мола?“ Тогава не й казах, че човекът вероятно бе роден и израсъл в Рондсли. Бяхме отишли да празнуваме, така че не беше позволено да се заяждам.

Ти не познаваш родителите ми. Те дори не знаят за теб. Аз си мислех, че предпазвам себе си от техния критицизъм и неодобрение, но се оказва, че съм предпазвала тях. Странна мисъл: животът на по-голямата част от хората по света — мама, татко, моите клиенти, купувачите, покрай които минавам по улицата — не е бил съсипан от теб. Те не те познават и никога няма да те познават.

Обратното също е вярно. Келнерът, който се грижи тази вечер за мен и Ивон — малко прекалява с вниманието си: върти се твърде близо до масата, позата му е скована и официална, сложил едната си ръка зад гърба, втурва се да пълни чашите ни с вино всеки път, щом отпием глътка — сигурно е имал периоди, когато животът му е бил разбит от някого, чисто име нищо не би означавало за мен.

Обитаваме един и същи свят като другите само в един много несъществен, много тесен смисъл.

— Как е твоето ястие? — пита Ивон.

Поръчах си само предястие — гъши пастет, и не съм го докоснала. Много добре го знае.

— Това някакъв подвеждащ въпрос ли е? — питам на свой ред. — Като: спряхте ли да биете жена си вече? Плешив ли е сегашният крал на Франция?

— Ако нямаш намерение да ядеш, какво, по дяволите, правим тук? Съзнаваш ли колко ще ни струва тази вечеря? В мига, в който влязохме, се почувствах така, сякаш банковата ми сметка се е превърнала в пясъчен часовник. Всичките ми с труд спестени пари, превърнати в пясък, който се изплъзва и тече.

— Аз ще платя — успокоявам я и махвам на келнера. Три крачки и е до масата. — Бихте ли ни донесли бутилка шампанско, моля? Най-доброто, което имате. — Той бързо се отдалечава. — Само и само да се отървем от него — казвам аз на Ивон.

Тя ме е зяпнала с широко отворена уста.

— Най-доброто? Ти луда ли си? Ще струва един милион.

— Не ме интересува колко ще струва.

— Не те разбирам! Преди половин час…

— Какво?

— Нищо. Забрави.

— Би ли предпочела да седя на канапето с празен поглед?

— Бих предпочела да ми кажеш какво става?

Аз се захилвам.

— Знаеш ли какво?

Ивон оставя приборите и се стяга да приеме неприятно разкритие.

— Аз дори не обичам шампанско. Гъделичка ме в носа и ме кара да се оригвам.

— Господи, Наоми!

Веднъж като приемеш, че никой никога няма да те разбере и преодолееш чувството за невероятна изолация, започва да ти става дори приятно. Ти си единственият експерт в своя малък свят и може да си правиш каквото поискаш. Сигурно и ти така се чувстваш, Робърт. Нали? Избрал си не когото трябва, когато си се захванал с мен. Защото аз мога да разбера как действа ума ти. Затова ли искаш да те оставя на мира сега?

Сервитьорът се връща с прашна бутилка, която ми представя, за да я огледам.

— Изглежда добре — заявявам аз. Той кимва одобрително и отново изчезва.

— Защо си я отнесе? — недоумява Ивон.

— Навярно ще я сложи в онези елегантни кофи с лед и ще вземе специални чаши за шампанско.

— Наоми, ще се побъркам тук.

— Виж, ако смяташ, че ще ти стане по-добре, утре може да отидем в някое евтино заведение и ти ще черпиш с мазни пилешки крилца, става ли? Щом не ти понася хайлайфът. — Изкикотвам се, защото имам чувството, че произнасям реплики, писани от някой друг. Джулиет, може би. Да, имитирам нейния нагъл, безгрижен начин на говорене.

— И какво става между теб и Бен? — питам Ивон, сещайки се изведнъж, че нейният живот, за разлика от моя, не е свършил.

— Нищо!

— Така ли? Съвсем нищо? Хайде де. — Бен Кочин не е чак толкова лош. Или ако е, поне е нормално лош. А това, предвид начина, по който се чувствам сега, си е доста добре — може би най-доброто, на което човек може да се надява.

— Престани — казва Ивон. — Бях разстроена и нямаше къде другаде да отида, това е. А и… Бен е отказал пиенето.

Сервитьорът се връща с нашето шампанско в сребърна кофа, пълна с лед и вода, стойка на колела под кофата и две чаши.

— Извинете — обръщам се аз към него. Време е да свърша това, заради което дойдох тук. — Отдавна ли работите тук?

— Не — отвръща сервитьорът. — Само от три месеца. — Прекалено учтив е да попита защо, но в очите му се чете въпрос.

— Кой е работил тук най-дълго време? Може би главният готвач?

— Той май е тук от много отдавна — английският му е педантично правилен. — Мога да го попитам, ако желаете.

— Ще съм ви много благодарна.

— Да го отворя ли? — врътва той брадичка към шампанското.

— После. Първо говорете с главния готвач — изведнъж съм загубила всякакво търпение.

— Наоми, това е лудост — изсъсква срещу мен Ивон в мига, в който оставаме сами. — Ще питаш главния готвач дали си спомня Робърт да е идвал и да е поръчвал онова ястие за теб, нали?

Мълча си.

— И ако си спомня? Какво? Какво ще му кажеш? Ще го питаш какво точно е казал Робърт ли? Дали е изглеждал като мъж, който току-що се е влюбил? Не е здравословно да подхранваш манията си по този начин!

— Ивон — тихо казвам аз. — Помисли. Огледай се, погледни обстановката.

— Какво да й гледам?

— Яж си скъпата храна, изстива — напомням й аз. — Да ти прилича на място, в което ще пуснат някой да влети от улицата и да поръча нещо за вкъщи? Да виждаш някъде меню за вкъщи? Да ти прилича на ресторант, където ще оставят някой напълно непознат да излезе не само с храна, но и с табла и прибори, и скъпа платнена салфетка? И ей така да му се доверят, че ще ги върне, като свърши?

Ивон се замисля, дъвчейки парче агнешко.

— Не прилича. Но… защо му е на Робърт да те лъже?

— Не мисля, че ме е излъгал. Само е премълчал някои изключително важни факти.

Сервитьорът се връща.

— Да ви запозная с нашия главен готвач, Мартин Гилиган — казва той. Зад него стои нисък слаб мъж с несресана рижава коса.

— Как е храната ви? — пита Гилиган, май със северняшки акцент. В университета имах приятел, който беше от Хъл, говорът на главния готвач ми напомни за него.

— Фантастична е, благодаря. Удивително. — Ивон топло се усмихва. Нищо не споменава за убеждението си, че цените са прекалено високи обаче.

— Етиен ми каза, че сте питали от кога работя тук.

— Точно така.

— Аз съм като арматурно желязо — казва той с нотка на извинение в гласа, сякаш се бои, че ще го обвиним в липса на авантюризъм, задето се е задържал толкова дълго някъде. — Тук съм от откриването на ресторанта през 1997 г.

— Познавате ли Робърт Хауърт? — питам аз.

Той кима, изглежда приятно изненадан.

— Приятел ли ви е?

Няма да отговоря с „да“ на това, въпреки че сигурно би било от полза за по-доброто протичане на разговора.

— Как се запознахте?

Ивон върти глава ту наляво, ту надясно, все едно гледа тенис мач.

— Работеше тук — отговаря Гилиган.

— Кога? Колко време?

— О… я да видим, май беше през 2002-а, 2003-а, нещо такова. Беше преди няколко години. Помня, че тъкмо се беше оженил, като започна. Каза ми, че току-що се е върнал от медения си месец. И напусна… ами след около година. Стана шофьор на камион. Сподели, че предпочита пътищата пред горещите кухни. Все още поддържаме връзка, от време на време се виждаме да пием по едно в „Стар ин“. Макар че от известно време не съм го виждал там.

— Значи Робърт е работил в кухнята? Не е бил сервитьор.

— Не, беше готвач. Главният ми помощник.

Кимвам. Ето как си се докопал до твоята малка изненадка за мен. Познавали са те в „Бей трий“ — работил си тук и затова са ти имали доверие. Нормално е да ти разрешат да изнесеш и табла, и прибори, и салфетка, а Мартин Гилиган с удоволствие е приготвил „Магре дьо канар о поар“, след като си му казал, че е за изпаднала в беда жена.

Няма нужда от повече въпроси. Благодаря на Гилиган и той се връща в кухнята. И главният готвач, също като Етиен, нашия келнер, е твърде дискретен да попита защо му задавам всички тези въпроси.

Това обаче не се отнася до Ивон. Щом оставаме отново сами, настоява да й обясня. Много се изкушавам да й отговоря шеговито и уклончиво. Игрите са по-безопасни от действителността. Но не мога да причиня това на Ивон; тя е най-добрата ми приятелка и аз не съм Джулиет.

— Веднъж Робърт ми каза, че е по-добре човек да е шофьор на камион, отколкото шеф. Не го разбрах. Мислех, че има предвид началник, което не беше логично. Но той е имал предвид готвач — от френската дума шеф. Защото е бил такъв.

— Е, и? — вдига рамене Ивон.

— Мъжът, който ме изнасили, поднесе вечеря с три ястия на мъжете, които гледаха. От време на време изчезваше в помещение, което беше в задната част на театъра, и се връщаше с нова храна. Онова помещение сигурно е било кухня.

Ивон клати глава. Вижда накъде бия и не й се иска да е вярно.

— Никога не съм се замисляла кой е готвил храната.

— О, боже, Наоми.

— Моят изнасилвач беше много зает. Трябваше да забавлява гостите, да разчиства след всяко ядене, да носи следващото. Той беше на преден план в заведението — смея се горчиво. — А от сержант Зейлър знаем, че не е действал сам. Поне две от изнасилванията са станали в камиона на Робърт и именно Робърт е изнасилил Пру Келви. — Нарочно удължавам агонията, нарочно протакам колкото мога, преди да стигна до заключението си. Както когато имаш ластик на китката си и дърпаш, колкото може, докато се опъне и изтънее, после го пускаш и той те плясва по кожата. Знаеш, че колкото повече дърпаш, толкова по-силно ще те заболи накрая. Ранима близост. Така ли му викаше ти?

Ивон престана да те защитава.

— Докато онзи мъж те е изнасилвал, Робърт е бил в кухнята — казва тя, явно се е предала и ми показва, че съм я убедила. — Той е готвил вечерята.

Скачам в леглото и се будя с писък, заседнал в гърлото ми. Цялата съм в пот, сърцето ми бие бързо. Лош сън. По-лош, отколкото когато съм будна, по-лош от реалния живот? Дори още по-лош. След като изчаквам малко да се уверя, че не съм получила инсулт или инфаркт, се обръщам да погледна радиобудилника на нощното си шкафче. Виждам само връхчетата на цифрите — малки сияещи линийки и извивки, надничащи иззад висока купчина книги.

Събарям книгите на пода. Три и тринайсет през нощта. Три едно три. Числото ме ужасява; блъскането в гърдите ми се ускорява. Ивон няма да ме чуе, ако я повикам, дори да изкрещя. Нейната стая е в мазето, а моята — на горния етаж. Иска ми се да изтичам при нея, но няма време. Срутвам се обратно в леглото; страхът ме приковава към него. Нещо ще се случи. Трябва да му позволя да се случи. Нямам избор. Не мога повече да се съпротивлявам. О, боже, моля те, нека приключи бързо. Ако трябва да си спомня, нека да си спомня сега.

Аз бях Джулиет. Извлякох тази увереност от кошмара. Мечтая да съм твоя жена от толкова време, но винаги, когато съм будна. И мечтата ми беше аз, Наоми Дженкинс, да съм твоя жена. Никога не съм искала да бъда Джулиет Хауърт. Ти говореше за нея сякаш е слаба, малодушна, достойна за съжаление.

В съня ми — най-лошият, който някога съм имала — аз бях Джулиет. Бях завързана за леглото, за подпорите с жълъдите, на сцената. Бях обърнала глава надясно и бузата ми бе залепена за матрака. Кожата ми беше залепнала за найлоновия калъф. Беше неудобно, но не можех да се обърна да гледам напред, защото щях да виждам мъжа, изражението на лицето му. Достатъчно ми беше да слушам какво говори. Мъжете от публиката ядяха пушена сьомга. Усещах миризмата й — отвратителна розова рибешка миризма.

Затова държах главата си настрани и гледах напред, към края на завесата. Завесата беше тъмночервена. Беше направена така, че да покрива три от стените на сцената — всяка страна, с изключение на задната. Да, така изглеждаше. Преди не се сещах. Имаше и още нещо необичайно. Какво? Не помня.

Зад ръба на завесата беше вътрешната стена на театъра. Погледнах надолу и видях малък прозорец. Точно така: прозорецът не беше на нивото на очите, беше по-ниско. Не беше на нивото на очите и за мъжете на масата.

Избърсвам потта от челото си с крайчеца на завивката. Убедена съм, че съм права. Сънят беше съвсем точен. Онзи прозорец беше странен. На него нямаше перде. Повечето театри нямат прозорци, не и в залата. Аз трябваше да погледна надолу, за да го видя, а мъжете — нагоре. Беше между двете нива, по средата. Като се стъмни, вече не можех да виждам нищо. Но преди това, когато бях Джулиет в съня си и лежах в леглото, и онзи мъж режеше дрехите ми с ножица, можех да видя какво имаше отвън. Заковах погледа си там, опитвайки се да не мисля за това, което ставаше, за онова, което щеше да стане…

Отхвърлям завивката и усещам как студеният нощен въздух обхваща тялото ми. Знам какво съм видяла през малкия прозорец на театъра. Знам и какво видях през прозореца на твоя хол, Робърт. И защо сънувах съня, който току-що ме събуди; сега вече знам какво означава всичко в него. Това променя всичко. Нищо не е така, както си го представях. Мислех, че знам как е било. Не мога да повярвам, че съм била на толкова погрешен път.

О, боже, Робърт. Трябва да те видя и да ти разкажа всичко — как съм го разбрала, как съм подредила мозайката. Трябва да убедя сержант Зейлър пак да ме заведе в болницата.

20

8 април 2006

21

8 април 2006

— Фамилията Бронте е от Хауърт — каза Саймън. — Фамилното име на Робърт е Хауърт.

— Знам — същата мисъл бе дошла и в главата на Чарли.

— Знаеш ли името на мъжа, за когото се е омъжила Шарлот Бронте?

Тя поклати глава отрицателно. Това бе от този род неща, които Саймън знаеше, а повечето нормални хора — не.

— Артър Бел Никълъс. Помниш ли сестрата на Робърт Хауърт — Лоти Никълъс, за която е споменал пред Наоми Дженкинс?

— Господи. Трите сестри! Джулиет намекна, че били мъртви.

— Изглежда Хауърт е попрекалил с отъждествяването си с Брануел Бронте — каза мрачно Саймън. — А какво ще кажеш за фамилното му име? Мислиш ли, че е съвпадение?

— Аз не вярвам в съвпаденията — Чарли беше казала същото и на Наоми Дженкинс предния ден. — Гибс се рови в архивите на училище Гигълсуик и село Оксенхоуп, така че скоро ще разполагаме с нещо конкретно. Нищо чудно, че ударихме на камък с Лоти Никълъс.

— Не ми харесват тези разговори — сподели Саймън и завъртя остатъка от изстинал чай на дъното на стиропорната си чаша. — Двете ненормални жени на Робърт Хауърт. От тях тръпки ме побиват.

Двамата с Чарли бяха в полицейския стол — зала с голи стени, без прозорци и счупена едноръка ротативка в единия ъгъл. И на двамата не им се нравеше нито обстановката, нито хладкият слаб чай. Обикновено водеха такива разговори в „Кафявата крава“ с истинско питие в ръка, но Прауст бе направил пред Чарли изказване, в което заявил, че за в бъдеще иска неговите следователи да работят на работното си място, а не да се мъкнат посред работната си смяна в разни долнопробни кръчми, където да им танцуват разни гърли в скута. „Сър, единственото, което може да намерите в скута си в «Кафявата крава», е някоя от червените салфетки на Мюриъл, преди да ви сервира обяда“ — възразила тогава Чарли. „Идваме на работа, за да работим — изръмжал Прауст. — А не да си угаждаме на корема. Бързо хапване в стола всеки ден — това е обядът, който съм си позволявал в продължение на двайсет години, — да си ме чула да се оплаквам?“

Точно това чуваше Чарли, колкото и да е странно. Пък и гледката не беше непозната. Снежния човек бе в лошо настроение тогава. Чарли му беше донесла някои от цените на най-евтиния майстор на слънчеви часовници, който успя да намери — бивш каменоделец от Уилтшир, но дори той каза, че крайната цена за часовник, какъвто иска Прауст, би била най-малко две хиляди лири. Началникът на управлението Бароу бе сложил вето на идеята. Средствата бяха ограничени и освен това имаше по-важни приоритети. Като например да се оправи ротативката.

„Знаеш ли какво ми каза кретенът? — беше се възмутил Прауст. — Каза, че градинският център, недалеч от дома му, продавал слънчеви часовници за много по-малко от две хилядарки. Получих разрешението му да купя от там, ако искам. Нищо че ония не са за стена, а нашето управление няма градина! Нищо че дори не се и опитват да показват часа! О, май забравих да спомена, сержант, един жизненоважен факт. Да, точно така: Бароу не различава декоративен слънчев часовник за градина, който е само за украса, от истински слънчев часовник, направен, за да показва часа! Този човек е истинска спънка.“

— Прауст — вдигна рамене Саймън.

Чарли погледна към Саймън.

— Какво?

— Смятам, че постъпваме неетично. Хвърляме Наоми Дженкинс в клетката на Джулиет Хауърт и я използваме като примамка. Ще говоря със Снежния човек за това.

— Той го одобри.

— Но не знае какво се говори на тези срещи. И двете жени ни лъжат. Нищо не постигаме.

— Да не си посмял, Саймън! — При него заплахите не действаха. Беше инат, склонен да мисли, че само той знае кое е правилно и почтено — още нещо, за което бе виновно религиозното му възпитание. Чарли смекчи тона си. — Виж, имаме най-голям шанс да разберем какво става, ако оставим тия двете да се ядат, като се надяваме да излезе нещо от цялата работа. А нещо вече излезе: знаем повече за миналото на Робърт Хауърт, отколкото знаехме вчера.

Като видя скептичното изражение на Саймън, Чарли добави:

— Добре, Джулиет може и да лъже. Всяка нейна дума може да е лъжа, но аз не мисля така. Според мен тя иска да ни каже нещо, иска да каже нещо на Наоми Дженкинс. Трябва да й дадем време, Саймън. И ако нямаш по-добър план, ще ти бъда благодарна, ако не хукнеш при Прауст да му хленчиш и да го убеждаваш да прецака моя план.

— Смяташ Наоми Дженкинс за по-силна, отколкото е — предупреди я Саймън с равен глас. Чарли беше забелязала, че вече не се хваща на въдицата и не избухва. — Може да се срине всеки миг, а когато се срине, ще ти стане гадно. Не знам какво има между вас двете…

— Не говори глупости…

— Добре. Интелигентна е, не е боклук като повечето хора, с които си имаме работа. Ама ти я третираш така, сякаш е една от нас, а тя не е. Очакваш от нея прекалено много, казваш й прекалено много…

— О, я стига!

— Казваш й всичко, за да я въоръжиш срещу Джулиет, защото си сигурна, че Джулиет се е опитала да убие Хауърт, ами ако не е тя? Още не е признала. Наоми Дженкинс ни лъже от самото начало и според мен продължава да ни лъже.

— Премълчава нещо — съгласи се Чарли. Трябваше да разговаря с Наоми насаме. Беше убедена, че ще измъкне истината от нея, ако останеха само двете.

— Знае нещо от онова, което Джулиет не иска да ни каже — въздъхна Саймън. — Джулиет се досеща и това никак не й харесва. Иска само тя да знае всичко и да го разкрива парче по парче. Сигурно ще спре да говори. Никакви разговори повече. Това е единственият начин да упражнява властта си.

Чарли реши да смени темата.

— Как е Алис? — попита тя нехайно. Въпрос, който си мислеше никога да не задава. По дяволите. Сега е твърде късно.

— Алис Фанкорт ли? — в гласа на Саймън прозвуча изненада, сякаш не беше мислил за нея от известно време.

— Други познаваме ли?

— Не знам как е. От къде да знам?

— Нали щеше да се виждаш с нея?

— О, вярно. Ама не се видях.

— Отменил си срещата ли?

Саймън изглеждаше озадачен.

— Не. Така и не й се обадих.

— Но…

— Казах само, че може би ще се свържа с нея, да разбера дали би искала да се видим. Но накрая реших да не й се обаждам.

Чарли не знаеше дали да се засмее, или да му лисне студения чай в лицето. Гняв и облекчение се бореха за надмощие в душата й, но облекчението беше по-слабо и нямаше никакъв шанс да победи.

— Голяма си гад — каза тя.

— Моля? — На лицето на Саймън се изписа най-невинното му изражение: объркването на човек, който си навлича неприятности, без да подозира. И на всичкото отгоре беше искрен, което още повече дразнеше. По отношение на работата Саймън беше дързък и надменен, но когато ставаше въпрос за личния му живот, бе много свит. Опасно скромен, често си мислеше Чарли. Неговата скромност го караше да смята, че нищо казано или направено от него не би могло да окаже въздействие върху някого.

— Ти ми каза, че ще се срещнеш с нея. Аз реших, че всичко е уредено. Знаеше, че така ще си помисля, сигурна съм.

Саймън поклати глава.

— Съжалявам. Не съм искал да оставям това впечатление.

На Чарли не й се говореше повече на тая тема. Пак показа, че не е безразлична.

Преди четири години, на купона за четирийсетия рожден ден на Селърс, Саймън беше отхвърлил Чарли по особено незабравим начин. При това първо й бе дал надежди. Намериха тиха, тъмна спалня и затвориха вратата. Чарли седеше в скута му с лице към него и двамата се целуваха. Всичко вървеше към предрешения край. Дрехите на Чарли лежаха на купчина на пода, макар Саймън да не бе свалил нито една от своите. Трябваше още тогава да заподозре нещо, но изобщо не й мина през ума.

Без обяснение, без извинение на Саймън му прищрака и той излезе от стаята, без дума да продума. В бързината не си направи труда да затвори вратата. Чарли веднага се облече, но преди това я видяха поне девет-десет души.

Още чакаше да се случи нещо, което да неутрализира този момент в паметта й, да го направим незначим. Греъм може би. Много по-добър за егото й от Саймън и по-достъпен. Навярно в това беше проблемът. Защо бе толкова привлекателна тази невидима бариера?

— Върви да видиш докъде е стигнал Гибс — нареди му тя. Странно й беше, че ако не бе разбрала погрешно думите му за Алис, нямаше да си измисли несъществуващ интимен приятел на име Греъм. А ако не го беше измислила, навярно нямаше да действа толкова решително по отношение на Греъм Анджили, когато се запозна с него. Или пък може би щеше. Нали е Тиранозавър Секс, мъжемелачка и всеядна нимфоманка?

Саймън изглеждаше разтревожен, сякаш си мислеше, че няма да е много разумно от негова страна да стане и да си тръгне сега, макар да беше ясно, че точно това му се иска да направи. Чарли не отвърна на колебливата му усмивка. Ти защо не ме попита нито веднъж за Греъм, копеле такова? Нито веднъж, откакто съм го споменала.

Щом Саймън си тръгна, тя извади мобилния си телефон от чантата и набра номера на „Силвър Брей“ — как забрави да поиска от Греъм номера на личния му телефон. Сега ще трябва да стигне до него, като премине през неприятен разговор със слугинята.

— Ало, луксозни бунгала „Силвър Брей“, Стеф на телефона, с какво мога да ви услужа?

Чарли се усмихна. Единственият път, когато бе звъняла преди, от Испания, Греъм беше вдигнал телефона и не бе изрецитирал цялата тази тирада. Типично в негов стил бе да кара слугинята да изпълнява цялата програма на рецепцията, което самият той никога не би направил.

— Мога ли да говоря с Греъм Анджили, моля? — попита Чарли със силен шотландски акцент. Някой пурист би познал, че не звучи съвсем шотландски, но за Чарли важното бе, че не звучеше като себе си, което всъщност беше целта. Маскировката бе чисто стратегическа. Чарли не се боеше от конфронтация със Стеф — дори нямаше търпение да каже на тъпата пачавра какво мисли за нея, като я види следващия път; след приказките на Стеф в административната сграда Чарли бе твърде изумена, за да реагира, — но сега не беше моментът за словесни престрелки. Чарли бе сигурна, че слугинята би й попречила на всяка цена да говори с Греъм, ако може, затова беше най-добре да я заблуди.

— Съжалявам, Греъм не е тук в момента — Стеф се стараеше да говори изискано и звучеше доста по-различно от онова, което Чарли бе чула от нея преди няколко дни. Превзета крава.

— Той има ли мобилен телефон?

— Мога ли да попитам за какво става въпрос? — в гласа на Стеф се прокрадна острота.

Чарли се зачуди дали шотландският й акцент е по-зле, отколкото си мислеше. Дали слугинята беше познала кой се обажда?

— О, просто за резервация. Не е важно — даде заден тя. — Ще се обадя пак по-късно.

— Не е нужно — каза Стеф, гласът й бе възвърнал предишната си увереност. Враждебната нотка беше изчезнала. — И аз мога да ви направя резервация, дори да сте говорили първо с Греъм. Аз съм Стеф. Аз съм главният управител.

Ти си тъпата слугиня, лъжкиня такава, помисли си Чарли.

— О, добре — отвърна тя на глас. Никак не й се искаше да прави фалшива резервация, която после трябваше да отменя, но не се сещаше как да се измъкне. Стеф държеше да покаже своята работоспособност. — Ъъм… — започна колебливо Чарли, като се надяваше, че звучи като заета шотландка с много задачи, която прелиства бележника си с ангажименти.

— Всъщност — вметна Стеф заговорнически, запълвайки паузата в разговора, — не му казвайте, че съм споделила това, но за вас ще е по-добре да контактувате с мен, а не с Греъм. Съпругът ми не е от най-точните, когато става дума за администрация. Акълът му обикновено е някъде другаде. Вече не знам колко пъти са идвали хора, а аз нямам представа, че са си правили резервация.

Чарли отвори уста да поеме въздух, докато шокът мине през кръвоносната й система. Беше останала без дъх, сякаш някой я бе ударил в стомаха.

— О, това никога не е било проблем — бъбреше Стеф самоуверено. — Винаги намирам начин да оправя нещата и всички да са доволни. Нашите клиенти винаги си тръгват доволни — засмя се тя.

— Съпруг — тихо повтори Чарли. Без шотландски акцент.

Стеф сякаш не забеляза промяната нито в произношението, нито в настроението.

— Знам, знам — лудост е и да живееш, и да работиш с един човек. Но поне, както казвам на приятелките си, няма да ми се налага да изживея онзи културен шок, който много жени получават, когато съпрузите им се пенсионират и изведнъж започват да им се мотаят в краката по цял ден. Аз съм свикнала Греъм да ми се мотае в краката.

Докато Стеф бърбореше, Чарли усещаше как бавно издиша като спукан надуваем дюшек.

Натисна бутона за приключване на разговора и излезе от стола.

Когато Чарли се върна в залата на Криминалния отдел и откри Гибс да я чака току на прага с изкривено от нетърпение лице, първата й мисъл бе, че не може да го издържи, не може да говори с този тип. Не и сега. Разговорите с Крис Гибс изискваха издръжливост и здрави нерви. А тя имаше нужда да постои един часа сама. Или поне половин час. Трудна работа. Професията й не позволяваше подобен лукс.

Сбърка, като дойде направо тук. Беше минала покрай дамската тоалетна на връщане от стола и се бе замислила дали да не влезе да се скрие вътре, докато се почувства отново готова да се изправи пред света. Но кой, дявол да го вземе, можеше да каже кога ще стане това? А и ако се затвори в някоя тоалетна, ще плаче, после ще трябва да чака поне петнайсет минути, докато лицето й възвърне нормалното си състояние. А връщането директно в Криминалния отдел изключваше плача като възможност. „Добре де, помисли си тя, познаваш Греъм Анджили от по-малко от седмица, за бога. Виждала си го всичко на всичко три пъти. Би трябвало лесно да го забравиш.“

— Къде се губиш? — попита Гибс. — Имам сведения за миналото на Робърт Хауърт.

— Чудесно — каза тихо Чарли. Не искаше да го пита какво е открил, преди да е сигурна, че ще е в състояние да стои и да слуша. Все още съществуваше вероятността да й се наложи да хукне обратно към тоалетната.

— Струваше си чакането, бих казал — в очите на Гибс блестеше триумф. — Информацията за Гигълсуик и Оксенхоуп се оказа вярна. Сержант?

— Съжалявам. Продължавай.

— Ти каза, че е спешно. Искаш ли да чуеш, или не? — Гибс стрелна глава към нея като разгневен гъсок. Жест на хулиган.

В този момент Чарли изобщо не се интересуваше от родното село на Робърт Хауърт, нито от образованието му.

— Дай ми пет минути, Крис — каза тя и той се стресна — досега никога не го беше наричала с първото му име.

Чарли излезе от залата, застана в коридора и се облегна на стената. Изкушаваше се да отиде в дамската тоалетна, но устоя. Плачът нямаше да оправи нищо — никакви сълзи, — но все пак имаше нужда от време, за да позволи на процеса на приспособяване да завърши. Не можеше да работи с никой от екипа си, докато усеща тази тежест да потъва вътре в нея, докато в главата й се въртят като примка едни и същи мисли. Пет минути, помисли си тя, само толкова ми трябват.

Стеф не знаеше, че разговаря с Чарли, така че защо ще лъже? Не е излъгала.

Стеф знаеше, че Греъм бе прекарал част от нощта в сряда в бунгалото на Чарли, в леглото на Чарли. На рецепцията, след кавгата заради компютъра, Греъм бе поръчал на Стеф на сутринта да донесе на него и на Чарли пълна английска закуска в леглото. Съвсем ясно каза: в леглото на Чарли. „Там ще сме и двамата“ — беше добавил дори. Парадира с изневярата си пред собствената си съпруга.

И при това Чарли не беше единствената или не бе единствената, за която Стеф знаеше. Имало и е Статичната Сю. И безброй други посетителки на бунгалата, ако можеше да се вярва на Стеф.

Греъм ли я беше излъгал? Формално погледнато — не. Бе признал, че е спал със Стеф неведнъж.

Напротив, излъгал е.

Не стига, че нарича Стеф „слугиня“, ами и се отнася с нея като със слугиня. Ужасно се отнася с нея. Нищо чудно, че Стеф бе толкова враждебно настроена срещу Чарли. Но въпреки всичко продължава да живее с Греъм, шегува се добросърдечно по негов адрес по телефона. Съпругът ми не е от най-точните, когато става дума за администрация. Защо продължава да живее с него?

Той беше разказал на Чарли за бялата линия на Стеф — кожата, до която солариумите не могат да проникнат.

Какво ли е казал на Стеф за анатомията на Чарли?

Беше продължил да нарича Оливия Горката дебеланка въпреки протестите на Чарли.

Факт след факт, истина след истина, коя от коя по-неприятни, изскачаха от мъглата, стелеща се над мозъка на Чарли, причинена от гняв и объркване. Знаеше как протича, защото беше преживяла нещо подобно, след като Саймън я отстрани от скута си на купона на Селърс и изчезна в нощта: първо с експлозията на големия шок, после следват множество по-малки вторични трусове, предизвикани от появяващите се една след друга, свързани една с друга мисли, пораждащи болка и ужас. Стотици малки случки искат да бъдат преосмислени в светлината на новото познание. Понякога изникват по няколко наведнъж и човек се чувства като засипан с малки смъртоносни куршуми.

Едва след като те надупчат целия на решето и треперенето стихне, едва тогава можеш да видиш цялостната картина. Накрая поредицата от удари — големи и малки — свършва и човек се стабилизира; намества се в скръбта си като в стар пуловер.

Чарли не обичаше Греъм. С мъка се удържаше да не мисли за Саймън дори когато правеха секс. Така че едва ли можеше да се говори за любовната авантюра на века. Ако Греъм й се бе обадил по телефона и й беше предложил да приключат, щеше да го приеме без емоции. Вбесяваше я не мисълта, че го е загубила, а че я бяха направили на глупачка. Чувстваше се унизена, още повече че досега Стеф сигурно се бе досетила коя е била тайнствената шотландка, с която е разговаряла по телефона. И навярно точно в този момент двамата с Греъм се смееха от сърце за нейна сметка.

Станалото твърде много й напомняше за онова, което Саймън й бе сторил, и точно това Чарли не можеше да понесе. Животът на всеки ли беше изпълнен с подобни унижения или само нейният?

Искаше да накара Греъм да си плати по някакъв начин, но ако кажеше или направеше нещо, той щеше да разбере, че на нея не й е безразлично. Да реагира на унижението, на което я бе подложил, означаваше да го признае за факт, а Чарли за нищо на света нямаше да му достави това удоволствие, нито на него, нито на Стеф.

Все още облегната на стената пред залата на Криминалния отдел, тя набра номера на Оливия. „Моля те, вдигни, моля те“, повтаряше Чарли, опитвайки се да повлияе на сестра си по телепатия.

Лив беше излязла. И бе променила съобщението на телефонния си секретар. Все още се казваше: „Свързахте се с телефона на Оливия Зейлър. В момента не мога да се обадя, затова след сигнала оставете съобщение“, но бе добавено и следното: „Особено горя от желание да получа съобщение от всеки, който иска дълго и продължително да ми се извинява. Със сигурност ще позвъня на всеки, оставил подобно съобщение.“ Тонът беше саркастичен, но това не можеше да повлияе на топлото чувство, което посланието излъчваше. Две сълзи се търколиха по бузите на Чарли и тя бързо ги избърса.

— Ето го и съобщението, което чакаш — каза тя на телефонния секретар на сестра си. — Извинявам ти се дълго и продължително и още толкова. Признавам, че съм пълна идиотка и тъпа патка и заслужавам да ме влачат под кила на кораб за наказание. Макар че май вече няма такова наказание… — Чарли рязко млъкна, осъзнавайки, че говори като Греъм. Той би се шегувал точно така — смутено и продължително. — Обади ми се довечера, моля те. Отново всичко е нагоре с краката и в главата, и в живота ми — съжалявам, знам, че започвам да ставам малко досадна — и че може би трябва да се хвърля под някой влак, ако не дойдеш да ме спасяваш. Ако си свободна довечера и нямаш нищо против да биеш пътя до Спилинг, моля те, моля те, ела. Ще оставя ключа на обичайното място.

— Сержант Зейлър, за бога! — Гибс се беше материализирал в коридора.

Чарли се завъртя на пети и застана с лице към него.

— Ако още веднъж те хвана да ми подслушваш телефонен разговор, ще ти отрежа топките с нож за пържола, ясно ли ти е?

— Не съм…

— И да не съм те чула да ми държиш сметка къде съм и какво правя! Ясно?

Гибс кимна, целият почервенял.

— Така. — Чарли пое дълбоко въздух. — Хубаво. Казвай сега какво си научил за Робърт Хауърт.

— Ще ти хареса. — За първи път от седмици Гибс изглежда нямаше нищо против да съобщи някому добра новина. Ако трябваше да залага, Чарли щеше да се обзаложи, че настроението на Гибс ще се влоши, а то изведнъж се подобри. Дали пък да не го кастри по-редовно? — Джулиет Хауърт е казала истината: развратна майка със собствен секс телефон, баща, активно ангажиран в крайнодясната политика, по-голям брат, разведени родители, училището в Гигълсуик…

— Ами фамилното име? — прекъсна го Чарли.

Гибс кимна.

— Това е причината, поради която не можехме да намерим нищо за миналото му: кръщелното му име не е Робърт Хауърт. Сменил си е името.

— Кога?

— И това е интересно. Три седмици, след като се е запознал с Джулиет в магазина за видеотехника. Но аз говорих с родителите й, със семейство Хесълхърст — те го познават единствено като Робърт Хауърт. Така им се е представил.

— Значи е планирал смяната на името от преди това мислеше на глас Чарли. — И е било много преди да изнасили Пру Келви. Да не е имал криминално досие, от което е искал да се отърве?

— Не. Нищичко. Чист като новородено.

— Е, защо му е трябвало да си сменя името тогава? — недоумяваше Чарли. — Дали заради манията му по Брануел Бронте?

— Израсъл е на Хауърт Роуд. Номер петдесет и две. Новото му фамилно име всъщност е името на улицата на стария му адрес. Със или без криминално досие, явно е имал нещо за криене.

— Защо, да го вземат мътните, не дойде на себе си, та да можем да го разпитаме? — изръмжа Чарли.

— Може и да се събуди, сержант.

— Ами! Продължава с епилептичните припадъци. Всеки път, като говоря със старшата сестра, тя ми реди нещо ново и ужасно: ту тонзиларна херния на малкия мозък, ту хеморагична тонзиларна некроза. Това термини за лаици ли са? Ясно е, че си отива, де — въздъхна тя. — Значи все пак кръщелното му име е Робърт? Ти каза „новото му фамилно име“.

— Да — отвърна Гибс. — Роден на девети август 1965 година. Робърт Артър Анджили. Необичайно име, нали? Сержант? Какво…?

Тя хукна по коридора и изчезна през двукрилата врата, която водеше към приемната, а Гибс успя само да я изгледа с отворена уста. Да я последва ли? След няколко секунди реши, че се налага. Не му хареса как изглеждаше, преди да хукне: бяла като платно. Изплашена едва ли не. Какво толкова й беше казал? Или може би той нямаше нищо общо с тази работа? Бе дочул края на телефонния й разговор, когато тя сподели, че всичко е наопаки в главата й.

Малко беше гузен, задето си бе изливал лошото настроение не само върху Уотърхауз и Селърс, но и върху сержант Зейлър. Най-много отнесе Селърс, ама той пък си го заслужава. Сержант Зейлър беше жена; жените мислят по различен начин. Нея трябваше да пощади.

Гибс мина бегом покрай приемната и изскочи на стъпалата, но закъсня. Чарли вече бе в колата и излизаше от паркинга на шосето.